ПРЕМИНАВАНЕТО НА ЧОВЕКА ПРЕЗ ПОРТАТА НА СМЪРТТА – ПРЕОБРАЗЯВАНЕ НА ЖИВОТА

Хановер, 19 февруари 1915 г.

Живеем във време, когато чрез многото смъртни случаи, настъпващи в бърза последователност почти всеки ден, усещаме отблизо връзката на човека с духовния свят – с онзи свят, в който човек навлиза, когато преминава през портата на смъртта. И тези бързо следващи един след друг, почти едновременни смъртни случаи застават пред нас при съвсем особени обстоятелства. Тези обстоятелства са особени, защото през портата на смъртта преминават многобройни земни хора, които при условията, в които според обичайното ни разбиране по същество се намира земният човек, биха могли да живеят на тази Земя още десетилетия. И винаги, когато човек, така да се каже, преждевременно преминава през портата на смъртта, настъпват и необикновени обстоятелства.

Знаем, че когато преминава през портата на смъртта, човек оставя след себе си, предава, така да се каже, на земния елемент онова, което отпада от него като негово физическо тяло. Знаем следното: след това на второ място идва ред на така нареченото етерно тяло, но и то се отделя от индивидуалността, съставена от астралното тяло и Аза, която преминава в духовните области между смъртта и новото раждане; това етерно тяло, така да се каже, продължава да действа, отделено от Аза и астралното тяло. Това етерно тяло сега навлиза в най-близкия до нас духовен свят, който често сме наричали етерен свят; можете да си представите, че това етерно тяло изглежда по един начин у онзи, който рано преминава през портата на смъртта, и по друг начин у онзи, който е живял до дълбока старост. Защото етерното тяло на преждевременно починалия, което трябва да премине през портата на смъртта, при нормални условия би имало силата да поддържа живота на физическото тяло още много години, дори десетилетия. Ала в духовния свят никоя сила не се губи, също както и във физическия свят. Тази сила, която иначе поддържа живота на физическото тяло, продължава да съществува. Така че можем да кажем: Когато сега почти всеки ден хиляди преминават през портата на смъртта, в елементарния свят навлизат етерни тела, които още са жизнеспособни, които съдържат други сили в сравнение с остарелите етерни тела. Какво става с тези все още жизнеспособни етерни тела?

Вчера в публичната лекция говорих за реалната Душа на народа. Тази Душа на народа е действително същество. Именно в наше време тя се нуждае от съвсем особени сили. Разбира се, тя се нуждае от такива сили и в други времена, но съвсем особено в наше време. Тази Душа на народа приема в себе си тези все още жизнеспособни етерни тела. Самият човек със своя Аз и астрално тяло поема по други пътища – по онези пътища, които след това го подготвят за следващия му земен живот. Но тези етерни тела се отделят от човешките индивидуалности, преминават в същността, в субстанцията на Душите на народите. Така след едно съдбоносно време като това, което сега преживяваме, се отправяме към време, когато Душата на народа ще съдържа в себе си като живи сили етерните тела, предадени ѝ от онези, които са преминали през портата на смъртта в сраженията. Следователно наближава време, когато познавачът на духовната наука ще може да знае, че етерните тела, принесени в жертва на олтара на великите събития на времето, не са изгубени. Наближава време, когато Душата на народа ще излъчва дейна сила към отделните души, от които същевременно ще излиза онова, което многобройни хора са приели тук на Земята през първото, второто, третото десетилетие на младостта си – онова, което биха могли да запазят още много десетилетия, но са предали на Душата на народа. В бъдеще то ще присъства в силите, които Душата на народа влива капка по капка в отделните души; то не е изгубено.

Нека истински го приемем в сърцата си. Нека помислим как съзнанието за връзката с духовния свят може да се оживи в сърцата ни, ако се придържаме към тази мисъл: в бъдеще ще може да се говори за Душата на народа в смисъл, че плодовете на жертвените смърти присъстват в нея като дейни сили. И това ще бъде особено важно в близко бъдеще. В други времена би било различно, но за близкото бъдеще ще има значение поради една съвсем особена причина.

Живяхме в тежко време на материализъм. Душите, които не можеха да стигнат до духовната наука, бяха сякаш потопени в силна аура на материализъм. Да се бори с тази аура, ще бъде задачата на Душата на народа в близко бъдеще. В Душата на народа ще се влеят сили за борба с материализма благодарение на това, че етерните тела на рано починалите продължават да живеят в нея, продължават да живеят именно като сили. Тези етерни тела, принесени в жертва на олтара на човешкото развитие, ще бъдат най-силните борци срещу материализма. Така трябва да разграничаваме онова, което странства като отделен човек из областите на духовния свят и остава свързано с човешката индивидуалност, от онова, което се отдава на общността косвено, чрез етерното тяло, и в посочения тук смисъл продължава да действа в духовната общност, в субстанцията на Духовете на народите.

Това може да се запечата особено дълбоко в сърцата ни, ако поставим пред душите си два човешки типа с оглед на тази духовна разлика и сравним падналия на бойното поле воин с аскета: воинът преминава през портата на смъртта, напълно отдаден на задачата на своя народ, и така да се каже, трябва също да се реши да погледне смъртта в очите още в мига, когато стъпва на бойното поле, когато още само решава да стъпи на бойното поле. Тъкмо когато разгледаме какво означават силите на етерното тяло в човешкия живот, добиваме представа за разликата между падналия на бойното поле воин и аскета. Аскетът работи върху себе си. Стреми се да работи върху себе си така, че напълно да преодолее физическото в себе си, че още приживе да се освободи от това физическо. Когато аскетът работи по този начин, в етерното му тяло също настъпва значително преобразяване. Той изразходва, така да се каже, в най-голяма степен силите на това етерно тяло, за да ги направи част от своя Аз и от своето астрално тяло. Онова, което освобождава аскета от физическото, е изцяло в полза на индивидуалността, служи за преобразяването на индивидуалността. Така че подобен човек, който става аскет, може да служи на човечеството само косвено, чрез онова, което прави от себе си. А онзи, който в ранна младост се освобождава от физическото тяло, защото трябва да се подчини на изискванията на войната, предава силите на етерното си тяло на общността, включва ги в общото действие. Трябва да почувстваме тази разлика, тя е значителна разлика. Тя отново ни насочва донякъде към онова, което действа като реалност в човешкия живот. И по отношение на етерното тяло също е важно да насочим поглед именно към преминаването през портата на смъртта.

В мига, когато човек прекрачва портата на смъртта, той още е свързан с етерното си тяло. Често сме описвали какво става с него. Тази свързаност с етерното тяло дава на човека възможност да живее изцяло във всички представи, които последният живот е разпалил в него, да се потопи напълно, като в могъща панорама, във всичко, което последният живот му е дал. Но това е съзерцание, което трае сравнително кратко и угасва с отделянето на етерното тяло от Аза и астралното тяло. Може дори да се каже, че веднага след мига на смъртта започва угасване, все по-силно отслабване на впечатленията, които още произлизат от притежаването на етерното тяло, и тогава се налага онова, което е определящо след физическата смърт. Хората, които искат да си изградят представи за живота след смъртта, само донякъде си представят правилно онова, което тогава е определящо. Дори е трудно да се намерят думи за онези условия, които са съвсем различни от условията, преживявани във физическото тяло. Лесно е да се помисли, че когато премине през портата на смъртта, човек тепърва трябва отново да придобие съзнание. Всъщност не е така. Онова, което човек преживява, когато преминава през портата на смъртта, не е липса на съзнание. Със смъртта не настъпва липса на съзнание, настъпва обратното. Когато смъртта е настъпила, има прекалено много съзнание, има свръхизобилие от съзнание. Живеем и се движим изцяло в съзнанието и както силната слънчева светлина заслепява очите, така в началото сме зашеметени от съзнанието, имаме твърде много съзнание. Това съзнание трябва първо да бъде приглушено, за да можем да се ориентираме в живота, в който сме навлезли след смъртта. Това трае по-дълго време и става постепенно: след смъртта се появяват все повече моменти, в които съзнанието позволява такава ориентация; душата идва на себе си за кратък отрязък от време – по-дълъг или по-къс – и после отново изпада в нещо като състояние, подобно на сън, както би могло да се нарече. След това такива моменти постепенно стават все по-дълги, душата все повече навлиза в такива условия, докато се постигне пълна ориентация в духовния свят.

Трудно е също да си изградим ясни, отчетливи представи за начина, по който преминалият през портата на смъртта възприема околния свят. През последните седмици изпратихме с кремация една скъпа приятелка антропософка и ми се падна задачата по желание на покойната да извърша погребалния обред за приятелите, събрали се на мястото, където бе настъпила смъртта. Докато говорех и отправях думите си към покойната, тя беше, така да се каже, като заспала. След това подейства топлината, пламъците, така да се каже, обхванаха тялото и в този миг за душата сякаш настъпи миг на съзнание, миг на ориентация; тогава покойната имаше пред себе си цялата картина на погребалния обред и на погребалното слово наведнъж, както имаме пред себе си нещо пространствено. Тогава времето действително се превръща в пространство. Миналото не се вижда така, както в живота го виждаме да протича във времето, а отминалото се вижда пред нас като нещо пространствено. Така онова, което вече бе отминало, което бе станало, да речем, четвърт час по-рано, тогава застана пред душата на покойната като първи миг на проблясване на съзнанието. После отново настъпи състояние на зашеметяване от заливащата светлина на съзнанието, за да се отправи душата в това състояние към онези други състояния, в които постепенно се научава да се ориентира в духовния свят. Ако искаме действително да си изградим добри представи за живота след смъртта, е важно да разгледаме тези съвсем различни понятия за времето и да разберем следното: тогава за времето не може да се каже „То е отминало и си спомняме нещата, които са станали във времето“ – напротив, отминалото стои пред нас. Както масата стои тук и не тръгва с мен, когато отида там, както поглеждам назад към нея, така след смъртта онова, което е станало и което тук можем само да си припомним, остава да стои там и мъртвият поглежда назад към него, както в тялото поглеждаме назад към пространствените предмети. Много е важно да разгледаме това. Особено важно е също да разгледаме и това, че действително оставаме свързани, че нашият земен живот остава свързан с онова, което след това преживяваме между смъртта и новото раждане; най-малкото остава в тясна връзка до момента, който в последната мистерийна драма бе означен като среднощния час на духовното съществуване.

Все пак не бих искал да пропусна постепенно да дам на нашите приятели представи за тези трудни за описване условия. Душата, която е преминала през смъртта, поглежда назад към онова, което сме преживели като земни хора между раждането и смъртта – но преживяното не просто съществува там: в това по своеобразен начин участват и някои състояния от живота на мъртвия. Състоянието, в което живее мъртвият, не е като състоянието, в което живее човекът между раждането и смъртта. Между раждането и смъртта човек живее така: чувства се затворен в кожата си и чрез сетивата си поглежда навън в света. Щом след смъртта встъпим в духовния свят, се разливаме из целия духовен свят. Чувстваме се така, сякаш постепенно изпълваме целия духовен свят. А онова, което сме преживели през физическото земно съществуване, го усещаме като нещо, което ни остава – естествено, не като физическо тяло, а като онова, което съставлява формата, силите на физическото тяло. То наистина ни остава след смъртта, но го притежаваме така, както сега във физическото тяло притежаваме човешкото око. Както имаме окото, за да виждаме, така тогава имаме самите себе си, земния живот, който сме преживели, като космически сетивен орган, с който да възприемаме света. Каквото е сега окото ни за нашето тяло, това е земният ни живот за нашия духовен живот след смъртта.

Земният ни живот се влага у нас, така да се каже, като око, като сетивен орган. Само постепенно, при по-продължителна медитация, ще разберете колко значимо е всъщност твърдението, че земният ни живот става сетивен орган за живота ни между смъртта и новото раждане. Защото още когато при заспиване човек излиза със своя Аз и астрално тяло от физическото и етерното си тяло, положението е подобно. Когато настъпи посвещението и човек прогледне в духовния свят извън физическото и етерното си тяло, тогава знае: В духовния свят възприемаш с духовната част на своето физическо тяло като със сетивен орган, а в духовния свят мислиш с етерното си тяло. Всъщност етерното ти тяло е като твоя мозък в духовния свят, а предишното ти физическо тяло е сетивен орган. Самият ти обаче с всичките си жизнени сили си разлят из духовните простори. Разпрострял си се, не се чувстваш притиснат от кожата си на едно място, чувстваш се разлят, разпрострян из духовния свят.

Това е съвсем друго съществуване. И с това съществуване е свързано следното: онзи, който сам навлиза в духовния свят, било чрез смъртта, било чрез посвещение, живее в такова единство с другите същества на духовния свят – със същества от висшите йерархии или с човешки души, които живеят между смъртта и новото раждане, – че не ги преживява както земните хора, които срещаме отвън и от които сме пространствено отделени. Напротив, преживява ги заедно със себе си в общо духовно пространство, където взаимно се проникват. Онова, което преживява друга душа, узнаваме не защото тя ни казва нещо, както при земните хора, а като се вживяваме в другата душа и в нейното същество съпреживяваме мислите ѝ. Затова можем да бъдем сигурни, че действително преживяваме в себе си онова, което преживява например един мъртъв, само когато знаем, че в известен смисъл сме вътре в мъртвия и не предаваме само нещо, което долавяме по образеца на някое преживяване на Земята, а долавяме: „Самият мъртъв говори чрез твоето същество.“

Бих искал да ви изясня и това с един пример. Неотдавна почина един от нашите членове. Още преди кремацията се почувства, така да се каже, необходимостта да се чуе какво има да каже тази личност след смъртта. Тя имаше да каже нещо благодарение на това, че в известен смисъл още бе свързана с етерното си тяло и чрез него можеше да се изразява, така да се каже, по земен начин, но все пак обобщаваше всичко, което чрез интензивно съпреживяване на антропософския светоглед бе вплетено в душата ѝ. И така, имаме работа с личност, която бе достигнала доста напреднала възраст и в последния период на живота си се бе вживяла действително интензивно и с всички сили на сърцето си в нашия духовнонаучен светоглед. След това тя премина през портата на смъртта. Следователно още имаше етерното си тяло. Беше още преди кремацията и етерното тяло все още бе налице като средство за изразяване. Това даваше възможност личността още да се изразява със земни думи, защото етерното тяло можеше да ги преживява повторно. А освобождаването от тялото, от земното съществуване, същевременно даваше възможност да се обобщи цялата същност, която чрез сърцето се бе врязала в душата. И около втория ден след настъпването на смъртта ми се разкри как тази личност, преминала през портата на смъртта, искаше да изрази своята същност, и така се оформиха думите, които мога да ви съобщя – думи, които следва да се смятат за преживени от покойната. Така че трябва да си представим следното: тук, на втория ден след смъртта, тази същност на душата, преминала през портата на смъртта, беше изпълнена със силата на тези думи и се изразяваше чрез силата на тези думи. И когато се пренасяхме в тази душа, тази същност на душата, тази същност на покойната се изразяваше чрез нас с тези думи. Затова при погребението не можех да направя нищо по-добро от това да отправя към покойната тъкмо тези думи, защото те бяха думите, които тя, така да се каже, сама казваше на приятелите, застанали около земните ѝ останки. Мога да ви уверя: Не прибавих нищо, нищо към тези думи, а се опитах да ги възприема от същността на покойната. Наистина по-късно настъпва онова, което нарекох зашеметяване на съзнанието, което би могло да се нарече един вид сънно състояние. Тогава покойната вече не би могла да изрази по същия начин тази своя същност, защото сега етерното тяло ѝ липсва като средство за изразяване. След известно време тя отново ще може да го направи, но непосредствено след смъртта това би било невъзможно. Думите гласят:

В световните простори искам да понеса чувстващото си сърце, за да се стопли в огъня на свещеното действие на силите;

В мислите на света искам да втъка собственото си мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането;

В дълбините на душата искам да потопя размисъл, изпълнен с отдаденост, за да укрепне за истинските цели на човешкото действие;

Така се стремя към Божия покой сред житейски борби и тревоги, подготвяйки своето Себе за висшето Себе;

Стремя се към мир, изпълнен с радост от труда, предусещам световното битие в собственото си битие и бих искала да изпълня човешкия дълг;

Тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.

Това е, така да се каже, житейският плод на дългогодишното потапяне в духовнонаучния светоглед. Това дългогодишно потапяне в духовнонаучния светоглед е станало същност на самата душа и се е изразило така. Това е конкретен, нагледен пример как се обхващат силите на душата, когато приемаме духовнонаучния светоглед не само на теория, а го превръщаме в жизнени сили в душата. Тогава усещането, тогава чувствата, които идват от духовнонаучния светоглед, излизат отвъд теоретичното и сами стават сили в душата. Защото едно е съвсем сигурно: Никой, който не е преминал през духовнонаучния светоглед, не би обобщил след смъртта собствената си същност в такива думи:

В световните простори искам да понеса чувстващото си сърце, за да се стопли в огъня на свещеното действие на силите;

В мислите на света искам да втъка собственото си мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането…

Искам да представя това пред душата ви като нагледен пример за тайнствения път, по който човешката душа преминава именно през онзи миг, който разделя живота между раждането и смъртта от живота между смъртта и новото раждане, в който всичко, което в земния живот все още беше външен за нас опит, в известен смисъл става вътрешно богатство на душата и така живее в нас. Тук духовната наука все още се приема като нещо външно. Но веднага след смъртта се вижда как тя живее в душата – нека дори кажем: така, както сега мускулната сила живее във физическото ни тяло. Това трябва да се почувства, ако искаме наистина да схванем вътрешния смисъл, вътрешното значение на онова, което духовната наука може да бъде за човешката душа. Тогава постепенно – за това е нужно търпение – ще придобием понятие за съвсем различните отношения, които съществуват в духовния свят. Ако създаваме думи и понятия въз основа на отношенията в сетивния свят, можем най-много да представим чрез символи онова, което е в духовния свят. Нужно е търпеливо да се стремим към понятия, усещания и чувства, които донякъде правилно и вярно изразяват отношенията в духовния свят. Логиката на земния живот – а тя действително е само логика на земния живот – понякога е доста ненадеждна дори за самия земен живот. И тук вече посочих как с логиката на земния живот можем да се разминем с действителните факти. Често съм давал примера: да приемем, че някой се разхожда край поток. Виждаме, че пада в потока. Притичваме и откриваме, че вече е мъртъв. На мястото, където е паднал в потока, виждаме камък и сега можем да си съставим съвсем логична, но все пак повърхностна преценка. Можем да кажем: човекът се е спънал в камъка, паднал е в потока и се е удавил. Умрял е от удавяне. – Но това може да е съвсем погрешно. Ако случаят се изследва, да речем, чисто външно, анатомично, може да се окаже, че човекът е получил сърдечен удар; затова е паднал във водата. Сърдечният удар е причината за смъртта му. С обичайната правилна логика правим погрешен извод. Такива изводи – нека това се отбележи само между другото – се правят непрекъснато в човешкия живот и особено в науката. Науката е пълна с такива изводи, в които причината и следствието се разменят.

Но въпросът става важен, когато се отнася до човешката съдба. През есента в Дорнах преживяхме такъв удар на съдбата, който е поучителен в най-дълбок смисъл. Една вечер изчезна малкият седемгодишен син на нашия член – Тео Файс, едно извънредно мило и будно дете. Това беше тъкмо в една вечер, когато имаше лекция. Майката търсеше детето, но то не можеше да бъде намерено. И всъщност чак след края на лекцията се разбра, че майката не намира момчето, и не можехме да си помислим друго, освен че смъртта му е свързана с преобръщането на една кола за превоз на мебели. Една членка на нашето Общество беше поръчала да ѝ изпратят мебелите с такава кола и тази вечер колата се беше преобърнала на мястото, където стоеше. Беше десет и четвърт вечерта и опитахме всичко възможно, за да повдигнем колата. Мобилизирани войници се отзоваха, за да ни помогнат да я повдигнем. Колата беше повдигната и под нея намериха премазаното момче. Помислете само: преди това в тази местност изобщо никога не беше минавала кола за мебели; и след това също. Както по-късно можеше да се установи по всевъзможни обстоятелства, наричани произшествия и случайности, точно по това време – ставаше дума само за минути, дори за един миг – момчето е било там, на мястото, където се е преобърнала колата за мебели. Наистина беше странно, че отначало онези, които бяха на мястото на преобърнатата кола, помислиха само да отведат конете на сигурно място. Никой не подозираше, че колата за мебели е паднала върху малкото момче. И така, детето беше мъртво. Външният материалистичен възглед може да каже: е, случайно в този час колата се е преобърнала там, детето е попаднало под нея и е било премазано. Разбира се, така ще каже материалистичният възглед. За спиритуалния възглед това е пълна безсмислица. Защото тук имаме кармата на детето и тази карма направляваше всички отделни обстоятелства. Тя доведе и колата за мебели там именно в часа, когато детето се нуждаеше от смъртта, защото така искаше кармата му. Кармата на детето беше приключила. Тук действително е необходимо да обърнем причината и следствието.

Чрез такива отношения и тяхното съзерцаване можем постепенно да се издигнем до действителното разбиране за живота, което ни довежда дотам да обърнем тъкмо онова, което ни представя външната сетивна привидност. Често трябва да го обръщаме. Но въпросът придобива особено голямо значение, когато след това преживеем какво произтича от такъв факт. Душата на едно човешко същество преминава през портата на смъртта. Седем години тази душа беше въплътена във физическо тяло. Погледнато външно, защо малкият Тео не би могъл да доживее и седемдесет, осемдесет, деветдесет години, ако кармата не беше направила това невъзможно? Налице е етерно тяло, което би могло да поддържа живота още десетилетия; етерно тяло, действително изпълнено със сили на вечното, на доброто. Момчето беше прекрасно. Знаете, че след това Азът и астралното тяло – същинската индивидуалност – продължават своя път. Но етерното тяло се отделя – това етерно тяло, в което са вплетени всички нежни, прекрасни сили, развили се в детската възраст, но в което живеят и всички сили, идващи от предишните инкарнации. Помислете какво представлява такова етерно тяло. Индивидуалността идва от предишните инкарнации. В тази инкарнация тя се въплъщава отново; носи със себе си онова, което идва от предишните инкарнации. Животът в тази инкарнация е, така да се каже, плодът – изживяването на онова, което е било причина в един от животите през предишните инкарнации. Тези плодове биха могли да се изживеят през целия живот. Тогава в това етерно тяло би навлязло всичко, което идва от плодовете на предишните инкарнации. Това не се случи. Вместо това в етерното тяло се съдържа всичко, което все още има своите причини в предишните инкарнации. И най-забележителното е следното: който се опита да изследва аурата на нашата сграда в Дорнах, намира в нея етерното тяло на малкия Тео. То е там, носи се около сградата в Дорнах, обгръща я със своя живот. След онзи късен есенен следобед, когато малкият Тео премина през портата на смъртта, всеки, който има или тепърва ще има работа със сградата в Дорнах, знае какво се промени в духовната аура на сградата от това, че към нея се присъедини онова етерно тяло, което съдържа силите, които иначе биха били използвани още десетилетия за поддържането на едно физическо човешко тяло; това етерно тяло е излято в аурата на сградата.

Толкова тайнствени са пътищата, които мъдростта, разливаща се из света, трябва да извърви със своите творения. Едва когато навлезем в подробностите на тези неща, добиваме правилни представи за начина, по който протича целият човешки живот – към него в най-висша степен принадлежи и животът между смъртта и новото раждане. И понеже нашето антропософско движение действително трябва да бъде нещо, в което участваме с цялото си същество, в което са и онези, които принадлежат към нас, а не нещо абстрактно, можем да говорим и за такива неща. Не се обединяваме само около определена програма, както други общества, а искаме да участваме с цялата си душа в нашето духовнонаучно движение. Искаме да си представяме това духовнонаучно движение като конкретно течение, към което принадлежи всеки, който действително го приема с чувствата си. И така, можем да кажем: тук говорим, както в едно голямо семейство се говори за близките, намиращи се тук или там. Защото тъкмо онова, което ни докосва като нещо, така да се каже, семейно близко, ни дава същевременно най-висшите, най-значимите, най-важните за нас разяснения за духовния свят.

В този дух искам да спомена още една от смъртите на наши приятели, които именно напоследък толкова често ни сполетяват. Безкрайно скъпият на всички ни приятел Фриц Мичер неотдавна премина през портата на смъртта. И тогава почувствах необходимост да облека в думи онова, което собствената ми душа изпитваше, когато се обръщаше към душата, току-що преминала през портата на смъртта. Обърнете внимание на разликата между предишните думи, които ви прочетох, и думите, които искам да ви прочета сега. Думите, прочетени тук преди малко, идват от душата на починалата. Думите, които сега ще ви прочета, се породиха в собствената ми душа при вида на починалия Фриц Мичер, чиято душа още беше съединена с етерното му тяло. И така, в тези думи е предадено впечатлението, което починалият правеше. Може би знаете, че още като млад учител Фриц Мичер работеше за нашето Антропософско общество на най-различни места, особено в Берлин. А мнозина от нас знаят също как тъкмо той беше готов по такъв прекрасен начин да свърже всичко, което беше успял да усвои от земната наука и земната ученост, с най-благородното, най-прекрасното антропософско съзнание. Това се изразява и след смъртта: онова, което той беше, бе обединено в цялото му същество и сега, след смъртта, се излъчва от освободената от тялото душа, която все още имаше своето етерно тяло. И ми се струва, че онова, което Фриц Мичер беше след смъртта, трябваше да бъде изразено така – с думите, които трябваше да му изпратя при кремацията.

Надежда, която ни изпълва с щастие: така пристъпи Ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследователското търсене.

Със същността на чистата любов към истината бе изначално сроден Твоят копнеж; да твориш от духовната светлина бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.

Прекрасните Си дарби развиваше Ти, за да вървиш със сигурна крачка по светлия път на познанието на духа като верен служител на истината, несмутен от възраженията на света.

Духовните Си органи упражняваше Ти, за да изтласкват за Теб заблудата смело и упорито към двата ръба на пътя и да Ти създават място за истината.

Да превърнеш за себе си Своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в Теб, бе Твоя житейска грижа и радост.

Други грижи, други радости едва докосваха душата Ти, защото познанието Ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.

Надежда, която ни изпълва с щастие: така пристъпи Ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследователското търсене.

Загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш Ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за Твоя усет за сферите.

Почувствай как с обич гледаме към висините, които сега Те зоват към друго творчество. Протегни към изоставените приятели силата Си от духовните области.

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след Теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Надежда, която ни изпълва с щастие, загуба, която дълбоко ни боли: позволи ни да се надяваме, че далечен и близък, незагубен за живота ни, сияеш като душевна звезда в духовната област.

Това са думите, които произлязоха от съществото на починалия и бяха изпратени след него. И след като тези думи бяха изречени при кремацията, измина известно време. И от съществото на починалия прозвучаха следните думи – още не от добре подреденото съзнание, а сякаш идващи от самото му същество; думи, които сега прозвучаха от починалия към нас през нощта след кремацията.

Да превърна за себе си своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.

Така думите прозвучаха в отговор. Самият аз едва след това открих, че двете строфи, които са по средата, могат непосредствено да се преобразуват от „ти“ в „аз“ и от „на теб“ в „на мен“. Преди това не го знаех. Защото бях чул строфите така, както ви ги прочетох първоначално. А сега те се върнаха от съществото на починалия, изговорени от него:

Да превърна за себе си своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.

Това показва как думите, прозвучали нагоре към починалия, се връщат дори в живо преобразен вид, нещо повече – в смислено преобразен вид; показва как това става и през времето, когато съзнанието още няма формата, която после, след този период, отново добива от самата душа в цялата област между смъртта и новото раждане. Трябва само да почувстваме как духовнонаучният светоглед действително оживява чрез създаването на връзка между физическия и духовния свят. Защото наистина нещо като тръпка може да премине през душата ни, когато тъкмо в такъв пример почувстваме как думите се отправят към починалия – и той ни ги връща преобразени. Ето как, от една страна, чувстваме, че са стигнали до починалия, защото отново звучат от него, но не само като ехо, а смислено преобразени, пригодени за него.

Това са неща, които и за нашето съвремие ни дават сигурността, увереността, че душите, живеещи тук в земни тела, са във връзка, в общение с духовните сили, които властват и тъкат из света, и че на свой ред човешките земни души, преминали през смъртта, са вплетени в този поток от властващи и тъчащи духовни сили, присъстват в него и там преживяват по-нататъшната си съдба, съдбата си след смъртта. Ако оставим връзката на физическия свят с духовния свят истински да въздейства върху сърцето ни, можем да разгледаме различни неща. Вече веднъж посочих и тук, че при това взаимодействие, при това съвсем конкретно взаимодействие на физическия и духовния свят, особено близък ни става и импулсът на Мистерията на Голгота. Знаем, че всъщност едва сега, чрез духовната наука, започваме да обхващаме напълно смисъла и значението на Мистерията на Голгота и на Христовото същество. Досега хората са правили това с разсъдъка, именно с разсъдъка. И какво се е получило от този разсъдък? Ако дейността на Христос в човешкия земен живот зависеше от онова, което хората са разбирали от нея, въздействието на Христовия импулс на Земята не би могло да бъде особено голямо. Богословски препирни, всевъзможни спорове – това са разбирали хората от християнството със своя разсъдък. Но Христос е действал благодарение на жива сила.

Навярно и тук вече съм давал примера с битката на Константин срещу Максенций, която решила съдбата на тогавашна Европа. Всъщност едва с нея християнството било признато и след това станало господстваща сила в Европа. Тази битка не била спечелена нито чрез пълководческо изкуство, нито чрез войските на Константин. Максенций трябвало да защитава Рим. Чрез справката в Сибилинските книги и чрез един свой сън той получил внушението да изведе от Рим войската си, пет пъти по-силна от войската на Константин, който настъпвал към Рим; тогава щял да унищожи враговете на Рим. И действително извел войската си от Рим – най-неумелото, което можел да направи от стратегическа гледна точка, защото според стратегията всичко говорело в полза на това да остави войската си в Рим и да изчака приближаването на вражеските войски; но той извел войската си от Рим. И от своя страна Константин, който водел войските си срещу Рим, черпел сила не от съображенията на военната наука – той също имал сън. Сънят му казвал: ако наредиш пред войските ти да носят монограма на Христос, ще победиш Рим. – Чрез победата на Константин с неговата по-слаба войска тогава и за по-нататък се преобразила цялата карта на Европа. С нея и духовният живот на Европа станал друг. Онова, което хората тогава можели да разберат, не би било достатъчно, за да се осъществят тези постижения. Христовият импулс действал в подсъзнанието на хората, в онова, което живеело в дълбините на душите, за което те можели само да сънуват, което най-много изплувало пред тях в съновидения.

По-късен, изключително значим пример за въздействието на Христовия импулс имаме в лицето на Орлеанската дева. Който действително изучава историята – тоест не така, както често я изучават днес, а като се опитва да познае действителните връзки, – може да знае, че извършеното от Орлеанската дева отново определило изцяло съдбата на Европа за следващите столетия. Не пълководческото изкуство, не мъдростта на политиците, а извършеното от пастирката от Орлеан било решаващо за съдбата на Европа, особено и за съдбата на Франция. Но в Орлеанската дева действал Христовият импулс чрез своя михаилов представител. Той действал в душата на Орлеанската дева. Душата ѝ била изцяло проникната, изцяло инспирирана от Христовия импулс. Също както тогава, когато била решена битката между Константин и Максенций, Христовият импулс действал, без хората да знаят нещо за това в будното си съзнание, така той действал и когато Орлеанската дева изпращала френските войски срещу английските. Целият континент би станал друг, а и Англия също, ако Франция тогава не беше победила. И Англия не би станала онова, което е станала, ако не беше победена. Но както казах, победата била постигната благодарение на подсъзнателните сили, които се издигали във видения; чрез тях били инспирирани способностите на Орлеанската дева. Така че може да се каже: извършеното от Орлеанската дева е под влиянието на една повече или по-малко несъзнавана инициация. Разбира се, тя е несъзнавана, може да се каже и атавистична инициация. Именно един чист душевен съд, какъвто била Орлеанската дева, трябвало да бъде обхванат по несъзнаван начин – чист съд, чрез който Христовият импулс можел да действа посредством своя михаилов представител.

Нека сега разгледаме въпроса по-внимателно. Ако днес някой съзнателно преминава през инициация – за това има правила. Началните положения са изложени в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове?“. Има правила, чрез които можем постепенно да се издигнем. Разбира се, за такава съзнателна инициация при Орлеанската дева не можело да става дума. Но един дух, който обикновено не е съединен с човешката душа, трябвало да намери място в тази човешка душа, да проникне изцяло в нея. За това трябвало да настъпят особено благоприятни обстоятелства. Един дух от по-висши сфери не може по всяко време да прониква в души, които са способни да го приемат. Трябва да настъпят особено благоприятни обстоятелства, за да може една отделна човешка душа да влезе във връзка с висши светове без инициация, без съзнателна работа върху себе си. Особено благоприятни обстоятелства има по времето, когато Духът на Земята, така да се каже, особено силно се пробужда: от 25 декември до 6 януари. През лятото, когато Слънцето стои най-високо, когато физическата топлина се излъчва най-силно към Земята, условията за инициация са най-неблагоприятни, защото тогава Духът на Земята спи. Духът на Земята е най-буден в зимната тъмнина, при зимното слънцестоене.

Ето защо разказът в старите легенди не е просто легенда, а съответства на една истина: през тринадесетте нощи, предшестващи 6 януари, някои особено подходящи души са били посвещавани, така че са можели да навлязат в духовния свят и там да преживеят онова, което наричаме Камалока и Девакан. Навярно си спомняте, че тук, в Хановер, веднъж беше представена легендата за Олаф Астезон, който през тринадесетте нощи преминал насън целия път, който може да се измине през Камалока и Девакан. След това Олаф Астезон разказва какво е преживял през тези тринадесет дни.

И така, когато външната физическа тъмнина на Земята е най-силна, условията са най-благоприятни, за да бъде въведена една душа в духовния свят. И така, за души, посвещавани за цялото човечество не чрез непосредствена съзнателна работа, а чрез особено благоприятни обстоятелства, за да извършат такова дело, каквото извърши Орлеанската дева, навярно най-благоприятно би било, ако тя беше могла, да речем, да спи през тринадесетте нощи и насън да бъде свързана с духовния свят; ако следователно беше могла да преживее всичко това в един вид сънно състояние. И действително Орлеанската дева е преминала през такова сънно състояние. Това станало така, че тя прекарала тези тринадесет дни до 6 януари в тялото на майка си, в състояние, в което човек още спи. Защото за физическия живот човек се пробужда едва когато се роди и поеме първия си дъх. При Орлеанската дева последните нощи на сън в зародишното състояние съвпадат с времето на тринадесетте нощи, защото тя е родена на 6 януари. Тук имате една дълбоко значима вътрешна историческа връзка. Тук имате основата на мисията на Орлеанската дева: на тази чиста душа било отредено преди първия ѝ дъх, през последните тринадесет нощи от бременността на майка ѝ, да получи инициацията в това сънно състояние, именно при особено благоприятните обстоятелства на земния живот. Тук просто календарът ви го показва. Защото, ако отворите календара, ще намерите рождения ден на Орлеанската дева на 6 януари. Така календарът ви показва дълбоката вътрешна връзка между физическия свят и процесите в духовния свят. Разбира се, била необходима душата на Орлеанската дева, подготвена чрез предишните инкарнации. Но тъй като през тринадесетте нощи тази душа се срещнала с онова, което можело да дойде чрез нея, се случило историческото събитие, за да стане възможно тъкмо на това място в развитието на човечеството духовният свят да въздейства във физическия.

И така, духовният свят със своите съставни елементи е винаги тук. Духовният свят е винаги сред нас. И многобройни, и многообразни са пътищата, които духовният свят избира, за да действа във физическия свят. И колкото повече даваме в такива подробности особено дълбок израз на връзките между физическия и духовния свят, като тези връзки живо присъстват в душата ни, толкова по-силно става съзнанието ни за връзката с духовния свят.

От друга страна, трябва да се каже: и онова, което се случва тук, във физическия свят, може да подготвя начина, по който духовният свят се свързва с нашия физически свят. И когато някой е приел онова, което протича през нашата духовна наука, така интензивно, както Фриц Мичер, и е пропил душата си с онова, което чрез нашата духовна наука може да проникне в нея като сила, и в тридесетата година от живота си премине в духовния свят – на 26 февруари щеше да навърши тридесет години, – тогава имаме една могъща индивидуалност, която ще продължи да бъде заедно с нас в духовния свят – помощник с неимоверна мощ. И като помислим колко труден е стремежът към спиритуална наука именно в наше време, в това време, изцяло пропито с материализъм, може би е допустимо да кажем, че онзи, който с всички нишки на живота си е свързан с духовния свят, възлага най-големите си надежди на онези, които могат да станат духовни помощници, които след оставянето на физическото си тяло стават духовни помощници. Разбира се, не е нужно да се казва, че това преминаване през портата на смъртта никога не бива да бъде лично решение, а е допустимо да бъде предизвикано само от кармата. Тези духовни помощници ни дават утеха и надежда, когато виждаме колко трудно става тъкмо в съвремието да преведем нашето духовнонаучно движение през многобройните препятствия. Но знаем как по-висши духовни сили въздействат в Земята, за да се влее потокът на духовните светове във физическите земни цели. Така неизразходваните сили на човешките души се издигат в духовните светове, за да действат там със своите сили, съединени с други сили. Ето защо наистина от дълбините на сърцето си отправих към нашия Фриц Мичер думите:

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след Теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Тогава, когато честно се опитваме да придвижим нашето духовно движение към неговата цел, осъзнаваме, че в силите, които прилагаме тук, на Земята, действат и онези сили, които нашите приятели вече са отнесли нагоре през портата на смъртта в духовния свят.

Всичко това можем да обединим и за да разберем общото световно положение. Човешките души, които сега преминават през портата на смъртта чрез съдбоносните събития на времето, от една страна, предават етерните си тела на Духовете на народите. От друга страна, те внасят цялата жертвоготовна отдаденост, която са събрали, като именно чрез тези събития на времето са преминали с индивидуалността си през портата на смъртта. И всичко това ще се излее като действена сила в идващата епоха. А от хората, които тогава ще живеят в мир, ще зависи сами да установят връзката с онова, което ще бъде горе. Онези, които днес като майки и бащи, братя и сестри или други роднини преживяват загубата на скъп човек на бойното поле, могат да приемат в съзнанието си факта, че заедно с етерното тяло нещо изключително значимо за бъдещето преминава в общата дейност на земното човечество. Те могат не само да знаят, че укрепнали и засилени чрез смъртната жертва, индивидуалностите вървят към един по-силен бъдещ земен живот, а могат и да знаят: онова, което воинът, преминал през портата на смъртта, е предал на Душата на народа, живо тъче и съществува. Трябва да се каже, че сега бащи и майки, сестри и братя имат при себе си по два начина онези, които млади са преминали през портата на смъртта – в общата Душа на народа и като индивидуалности. И тази идея ще има голяма стойност едва когато се превърне изцяло в чувство (така че не само ще се говори за безсмъртието, а с чувство ще се знае: починалите са тук, сред нас са), когато тази връзка стане толкова силна, че и за чувствата ни смъртта всъщност ще бъде неистина. Защото починалият може да се прояви дори по-истински, отколкото често във физическото въплъщение, когато може да събере всичко от своето същество и физическото му тяло вече не му пречи. Огромни потоци утеха, потоци от вътрешната сила да утешим сами себе си произлизат от онова, което духовната наука може да даде на душите в живо съзнание и живи усещания. Тогава, когато това се усеща така, особено онези, които приемат духовната наука, могат с утеха да гледат към бъдещето. В тези сегашни тежки, съдбоносни събития те могат да усетят нещо като здрач при прехода между епохите, след който също ще настъпи слънчева епоха на мир. Но важна част от духовната дейност през тази слънчева епоха на мир ще бъде онова, което е извоювано чрез жертвената смърт на толкова много хора. То ще даде плодове тук, на Земята, особено чрез създаването на мост, връзка между живите, между душите, въплътени във физическо тяло тук, на Земята, и душите, които са горе и искат да излъчват надолу онова, което са отнесли със себе си. И тъкмо тук действителното разбиране на духовната наука чука на сърцето ни и ни призовава да направим онова, което можем да направим, подтикнати от придобитото чрез духовната наука съзнание, и което можем да направим с чувство, за да дадат, доколкото зависи от нас, плодове за благото на човечеството големите събития на настоящето, които разтърсват съдбата и изливат болка. Онези, които знаят нещо за духовната наука, могат с чувство да знаят и със знание да чувстват чрез какво се създава мостът нагоре към духовния свят: чрез това, че останалите долу души изпращат нагоре мислите и усещанията, които духовната наука може да запали. За всичко това хоризонтът ще бъде хоризонт на мира. Горе ще бъдат душите, които ще искат да изпращат надолу духовни лъчи светлина. Долу трябва да има хора, които са се научили да изпращат нагоре от душите си такива мисли и усещания, каквито духовната наука поражда. Тогава, когато действително има души, които със съзнание за духа насочват мисълта си към царството на духовете, мостът ще бъде изграден; тогава ще е дошло времето, когато именно чрез такива съдбоносни събития като онези, които се разиграват в наше време и изливат болка, трябва да се изтъче съкровена връзка между физическия свят и духовния свят, към който се стремим чрез нашата духовна наука.

И така, нека обединим в следните думи онова, което трябва да бъде наше познание и наша задача и което трябва да събужда увереност:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.