ДУХОВНАТА НАУКА И ЗАГАДКИТЕ НА СМЪРТТА – ПО-ДЪЛБОКИ ВРЪЗКИ В ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Бремен, 21 февруари 1915 г.

Онова, което в духовната наука се нарича загадки на смъртта, ни се явява в нашето време с особено голяма значимост. Всичко е в по-близка или по-далечна връзка с тях. Преди всичко чрез духовната наука придобиваме не само основно убеждение, а и основно познание за света във физическото тяло и за света, в който влизаме през портата на смъртта. Но всъщност този свят е винаги жив и в сетивния живот и ни обкръжава, само че човекът, обвързан със сетивния живот, не може да го познае, защото не му отделя необходимото внимание. Когато през времето преминават такива дълбоко разтърсващи събития, каквито сега ни обкръжават и които изискват от хората толкова разнообразни жертви, трябва с цялата си душа да сме вплетени в тях. Тогава е естествено да изясним някои неща чрез духовната наука.

Нека насочим поглед към области на живота, в които се вижда как материалистичният начин на мислене е довел човечеството до пагубна нелогичност по отношение на онова, което го обкръжава. Например по обичайния днес начин чуваме отделните народи взаимно да се обвиняват: „Не съм искал войната, ти си този, който я предизвика.“ – Сам по себе си въпросът къде са външните причини, е оправдан и още сега може да получи отговор – защото фактите говорят ясно. Но за онзи, който разглежда нещата от гледна точка на духовната наука, положението е друго. По този въпрос той трябва да е наясно, че войната всъщност е последна фаза в хода на събитията или поне по-късна фаза на неща, които са съществували и преди това. Подобна грешка в преценката се допуска и при болестните процеси: често още се говори за болестни процеси, докато вече протичат оздравителни процеси, необходими за оздравяването. Външните процеси, които протичат, за да неутрализират болестта и да доведат до оздравяване, са се разиграли по-рано и остават незабелязани. Войната също представлява привиден болестен процес. Тя е усилие на човечеството да преодолее известни процеси, които са съществували преди нея. Заболяването е налице още преди това в действително нездравите отношения между народите. Когато с разсъдъка се изследват външните причини, вътрешните се изпускат от поглед. В областта, където сме струпани като в крепост и обградени в пръстен, трябва да е естествено да се запитаме преди всичко какви са вътрешните причини за това обкръжение или от какво естество е отделната причина, която го е породила. За такова обкръжение се говори във връзка с последните години, с последните десетилетия, но ако разгледаме големите взаимовръзки, то започва много, много по-рано. Звучи странно, но може да се посочи 860 година – не 1860, а 860. Толкова отдавна протича процесът, който сега се изразява по начин, който може да се нарече най-страшната война на човечеството, откакто то обитава Земята.

В по-дълбоките връзки на европейската история откриваме нещо изключително забележително: в Средна Европа е струпана своеобразна духовна субстанция. Ако изследваме тази по-дълбока връзка, виждаме, че тя е струпана там с особена цел. Не става дума за външните определения на кръвта, на расата, а за това, че нещо пронизва света като духовна субстанция. Нещо се спуска от крайния север и се струпва в Средна Европа като в змиевиден пръстен. Две течения се спускат дъгообразно от изток и от запад на юг и отново се срещат, образувайки пръстен. През девети век норманските племена се спускат от едно средоточие; по кръв са сродни с толкова голяма част от по-късното население на Средна Европа. Но те проникват в романския елемент, идващ от Южна Европа; сливат се с него. През 860 година са пред Париж и там романските народи надделяват над норманите. От това възниква западната част на Франция. Норманите донасят обратно от Франция в Англия повече, отколкото англите и саксите са могли да донесат на Британските острови. На изток норманите се спускат, проникват в славянството от север към Волга и Черно море. По-късно в него навлиза татарският поток. Славянството надделява расово над норманите и им донася християнската религия в нейната източна форма. Те, наричани във Финландия „Рос“, се славянизират; от това не е останало нищо освен името Русия. Това име има германски произход. Същия произход има и името Рюрик.

За тези връзки съществуват доста съмнителни възгледи. В западната част на Европа мнозина говорят, че французите били призвани да възродят древния келтски свят в нещо като ренесанс. Съществува представата, че в Средна Европа живеят предимно германи, а на запад преобладава келтският елемент. Но е обратното: у французите има много повече германска кръв, а в Средна Европа – повече келтска кръв, това е истината. Ето как Майя противостои на истината. Само че жителите на Запада са напълно завладени от романския свят. На изток чуждият расов елемент е надделял над норманския, а с него и над германския елемент. Там и до днес господства религия, съвършено чужда на руската Душа на народа. Така хората в Средна Европа са обкръжени като в котел. Романските народи достигат до Константинопол, а от другата страна славянизираните нормани – също до Константинопол. Ето змията, пръстена.

Ако разгледаме онова, което е струпано там в духовно отношение, у нас се оформя възгледът, че то има особено важна задача. Вчера само загатнах за това, но все пак говорих, че тук трябва да има известно съкровено общуване на Душата на народа с отделната душа и тъкмо чрез него у най-добрите представители на народа да разцъфнат най-прекрасните цветове. Трябвало е да бъде обхванат непосредствено Азът, а не отделните членове на душата, както на запад; то е трябвало да живее непосредствено в Аза. Оттук следва – това би трябвало да е ясно още при екзотеричното разглеждане, – че в Средна Европа всъщност никога не е могла да господства пълна враждебност към идеализма, че винаги се е проявявала известна привързаност към духовния свят, и то с най-голяма сила. Когато започнахме нашето духовно движение, кармата отреди отначало да го направим съвместно с британското движение. Но във външно отношение всичко по-нататък беше само симптом на онова, което с известна необходимост трябваше да се разиграе вътрешно. Ако разгледаме теософското движение, с което трябваше да се разделим, ще забележим, че там културният живот се е разпаднал на две части. Външният живот върви по чисто материалистичен път, а към него е прикачен спиритуалният елемент. Те винаги се разединяват. Нека сравним с това какво трябва да бъде за нас нашият спиритуален живот. Както в организма главата не може да се мисли без тяло, така нашият спиритуален живот израства от общия културен живот. Достатъчно е да започнем с Таулер, Екхарт, Ангелус Силезиус, после с Хердер, Лесинг – навсякъде това трябва да ни служи за основа да развиваме онова, което следва да стане висша духовна култура. Не можем да прикачим нашия спиритуален възглед – той трябва да бъде за нас организъм, трябва да го издигнем до организъм. Трябва вътрешно да открием, че завръщането на Христос е духовно събитие. Затова не можем да направим и най-малката отстъпка. Можем да се доближим до Христос като образ само с духовното око, с вътрешното преживяване. На запад е трябвало да се материализира, да се догматизира. Хората не са могли да си представят друго, освен че Той ще дойде във физическо тяло. Оттук и гротескната идея Христос да бъде разнасян в тяло върху поднос. Това стана във връзка с онова, което бе обкръжено там.

Затова трябва да подходим обективно към въпроса, който ни засяга: какво трябва да бъде отношението на средноевропейската културна същност към културата на бъдещето? – Истината е всеобща, но как тя възниква – това е нещо друго. В средноевропейската култура се намират изворите за цялата спиритуална култура на бъдещето. Трябва да намерим пътя от германския идеализъм към спиритуалната култура. За това е необходимо тук, в средата, да се основе култура на Аза. В окултната област това може лесно да се види. Човешкият Аз трябва да се възпламени от външния свят, чак тогава се пробужда и вътрешно осъзнава себе си. Така културата на Аза в Средна Европа се разпалва отвън. Достатъчно е да разгледаме последните събития, обединението на германската същност. Характерно е, че през 1871 година Германската империя беше основана на чужда земя. Биха могли да се приведат толкова много неща, които и във външните събития показват, че в Средна Европа господства култура на Аза.

Естествено възниква въпросът: какво значение имат жертвите на смъртта за спиритуалния свят? – Безброй хора преминават през портата на смъртта в разцвета на младостта си. Най-напред свързаните помежду си Аз, астрално тяло и етерно тяло се отделят от физическото тяло. Привидно физическото тяло се предава на Земята, етерното тяло – на етерния свят, астралното тяло и Азът продължават нататък. Но трябва да обърнем внимание на следното: не е ли положението с етерното тяло, което преминава през портата на смъртта, различно при хората, които умират на обичайната възраст, и при младежите, които сега преминават отвъд? За физическото тяло това се разбира, сега ще се разбере и за етерното. То би могло още десетилетия да поддържа физическото тяло, да работи върху него. С тези неизразходвани сили преминава през портата на смъртта, там се съединява с Душата на народа и в бъдеще работата на Душата на народа ще бъде изцяло проникната от неизразходваните сили на тези етерни тела. От нас ще зависи да проявим разбиране за това. Ще има хора, които ще знаят: Душата на народа е активен елемент. Едва когато се знае, че неизразходваните етерни тела ще действат конкретно като спиритуална сила в духовния свят, ще може да се разбере какво става реално. Важно ще бъде съзнанието за тази конкретна връзка с духовния свят. Чрез това, а именно чрез създаването на такова съзнание за духовния свят, духовната наука ще става все повече нещо живо в сърцата и няма да остане само учение. Човек знае, че се намира в духовна аура, както тук знае, че около него има въздух. Както тук различава свежия от застоялия въздух, така ще усеща добри и зли духове, ще усеща чрез преживяване духовната аура.

Ето това е истинският плод на духовната наука. Виждаме го, когато разглеждаме близки до нас събития, от които можем да се поучим. Едно от тях стана тъкмо на мястото на нашия строеж. В този случай ставаше дума за дете, чието етерно тяло беше неизразходвано. Силите са налице; който ги вижда, който умее да ги вижда, той вижда, че са преминали в аурата на нашия Дорнахски строеж и живеят в нея. Това е пример, зад който заставам. Етерното тяло, което със своите сили принадлежи повече на общността, действително продължава да действа. Оттогава то се опитва да върши нещо чрез инспирации в близост до строежа. Това са подпомагащи сили.

Такива неща са ни близки, от тях можем да научим колко тайнствени са връзките в духовния свят. Тъкмо напоследък в кармата на нашето Общество преживяхме смъртта на скъпи приятели, които ни напуснаха на физическия план. Онова, което казах във Виенския цикъл за живота между смъртта и новото раждане, се изясни особено добре тъкмо при някои от тези души. Една от тези души истински намери пътя към нашето движение, когато физическото ѝ тяло вече беше станало крехко. Това беше същество, чиято душевност ми се разкриваше още от самото му идване в нашето движение, сякаш през тялото му, станало прозрачно като стъкло. След смъртта образът на душата, който беше налице и преди това, се сплете с образа, в който тя се явяваше след това. Не можех да направя друго, освен да произнеса надгробното слово, което показва, че бях истински заедно с тази душа. Следните думи прозвучаха около три дни след настъпването на смъртта:

Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.

След смъртта настъпва изпаряване на съзнанието тъкмо защото е налице едно преливащо съзнание. Това става чрез първоначалния поглед назад към смъртта – не при самоубийство, – която е сякаш слънчева точка. Това спада към най-красивото, най-висшето. Оттам се започва, казваш си: „Там ти живя“ – и така се ориентираш в духовния свят.

Нашата приятелка беше преминала стадия на етерния поглед назад, така че се говореше на едно същество, което наистина присъстваше, но не беше в съзнание. Тогава чрез топлината настъпи миг на съзнание и тя видя кремацията. Там времето става пространство. Има съответствие между ставащото във физическия и в духовния свят. В такъв случай един зов не се връща като ехо от духовния свят, а се преобразува в смислово съответстващ отговор от душата, която още не е в съзнание. Такива примери трябва да ни доведат до преживяване на реалността на духовния свят – примери за чувството, което познава в нас, за нашето познаване на духовния свят чрез чувството. Особено важно е в нашето време да придобием това конкретно чувство, за да може от тежестта на настоящето да израсне благо за цялото човечество във физическо и душевно отношение, защото големите, значими световни събития винаги са били ясен израз, доловим дори за едно повърхностно духовно познание, на това, че в сетивния свят има не само сетивни същества, а в него въздействат и духовните същества.

Трудно е да се пробие завесата, която отделя физическия от духовния свят. Това затруднява себепознанието в най-широк смисъл; често си го представят като нещо прекалено лесно. Дори във външно физическо отношение то понякога е трудно. Гротескен пример за това даде забележителният философ професор Ернст Мах – не Фердинанд Маак, иначе нямаше да говоря за забележителен философ. В едно от своите произведения Мах разказва, че веднъж като младеж забелязал в огледалото на една витрина неприятно, отблъскващо лице, в което веднага след това за свой ужас трябвало да разпознае собственото си лице. По-късно преживял още веднъж нещо подобно. Качвайки се в омнибус, видял мъж с грозно лице, който идвал насреща му от другата страна, и чак след това разбрал, че е видял себе си в огледалото. Човек е още много по-малко наясно каква е същността, какъв е обликът на душата. И през ум не му минава през какво трябва да премине, за да постигне себепознание. В дълбините на душата Майя често заема голямо място. Някой има нагон към жестокост, живее заедно с хора, които от време на време измъчва, и така нататък. Търси външна причина за това, често проявява гениална изобретателност, за да забули устройството на душата си. Аз самият познавах някого, който отново и отново говореше с какви големи жертви е вършил своята дейност. Но трябваше да кажа, че той е задоволявал само душевно сладострастие. Когато говореше така за жертви, зад всичко това стоеше само егоизъм. Истинско себепознание може да се постигне само когато постепенно се напредва в духовната наука, доколкото чрез себе си се преживява онова, което е в света.

По света има бъбривци, които си устройват часове за бъбрене. Казват, че това се срещало дори сред мъжете, които отиват привечер да пийнат по чаша. Ако ги попитат защо бъбрят, тези хора имат всевъзможни важни основания за това. Но когато прокараме ръка по кадифе или коприна, изпитваме удоволствие. При бъбренето етерното тяло непрестанно се удря във въздуха, приведен в движение, и така получава ласки. В това няма нищо лошо. Онова, което става при бъбренето, може да се разбере само ако се знае, че човек има етерно тяло.

Човечеството върви към време, когато все повече и повече ще трябва да се изправя лице в лице с такива неща. Духовната наука трябва все повече и повече да пробужда съзнание за тях. Тогава ще стане така, че хората, които днес в своя материалистичен дух твърдят, че всичко духовно е мечтателство, ще изглеждат като някого, който би искал да каже, че там, където има въздух, изобщо няма нищо. Както се открива, че въздухът е реален, така човечеството ще открие, че духът е нещо реално. Ако разгледаме най-великата мистерия, Мистерията на Голгота, можем да си помислим, че след като е преминал през Мистерията на Голгота, Христос е въздействал върху човечеството предимно чрез учение. Но онова, което хората са знаели за Христос, е най-незначителното. Теолозите са се карали, ала съвсем малцина са разбрали нещо вярно. Само част от ставащото в историята се разиграва в съзнанието. Пример за това е битката между Максенций и Константин при Милвийския мост на 28 октомври 312 година, чийто изход бил решен не от някакви външни обстоятелства, а от въздействия от нефизическо естество. Максенций трябвало да защитава Рим с войска, далеч по-силна от тази на противника му Константин. При допитване до Сибилинските книги му било указано да изведе войските си от Рим; по този начин щял да унищожи враговете на Рим. Един сън допълнително го насърчил да постъпи така. Константин също имал сън: било му възложено да нареди вместо старите бойни знаци пред войниците му да бъдат носени знамена с монограма на Христос. Така и станало и войската на Максенций, която въпреки всички доводи на разума била изведена от Рим, била разбита от по-слабите военни сили на Константин, а самият Максенций намерил смъртта си при бягството. Тук Христовият импулс е въздействал в подсъзнанието на хората.

Импулсът живее в подсъзнанието така, сякаш по морето плават кораби, а важното се разиграва в подводници. През петнадесети век отново настъпва важен момент. Тогава Орлеанската дева се намесва в хода на историята така, че определя всичко, което става по-късно. Цялата карта на Европа би била друга, а също и духовният живот, ако англичаните бяха победили. Девата беше служител на Михаил. Шилер беше дълбоко трогнат от образа на Орлеанската дева: „Светът обича да очерня сияйното.“ Шилер въплъти този възвишен образ в своята драма, докато Волтер сипеше срещу нея жлъч и отрова, дори Шекспир не можеше да я разбере, Анатол Франс я принизи, като я представи в материалистична светлина, и всички западни умове не я разбираха.

За да може Орлеанската дева да изпълни своята историческа мисия, беше необходимо да премине през своеобразна несъзнавана инициация. Ставаше дума за посвещение като описаното в легендата за Олаф Астезон. Такива посвещения, за които трябваше да са налице определени кармични предпоставки, можеха да се извършват през тринадесетте нощи между 25 декември и 6 януари. Когато външната светлина е най-слаба, възможността за вътрешно просветление е най-голяма. Така в съня си през тринадесетте нощи Олаф Астезон имаше реални духовни преживявания, за които после разказва пред вратата на църквата, както е представено в „Песен за съня“. Орлеанската дева също прекара тринадесетте нощи, така да се каже, в сънно състояние, а именно в тялото на майката. В последния период преди раждането човек е особено възприемчив към несъзнавани влияния от духовния свят. Орлеанската дева се роди на 6 януари. В този ден всички жители на родното ѝ село се стекоха, защото в аурата на селото се усещаше нещо съвсем необикновено. Това беше раждането на Орлеанската дева, в която непосредствено преди да види физическата слънчева светлина, беше вложен Христовият импулс.

Да извоюваме за себе си живата връзка между физическия и духовния свят – това е същинската цел на всичките ни стремежи и онова, на което държим. Ще се разбере, че сумрачното време на тази война бележи прелом в историята. Хората трябва да знаят, че душите на онези, които са се пожертвали, продължават да действат и че задачата на тази война е да сложи край на материалистичната епоха.

Необходимо е да има души, които изпращат нагоре към духовния свят мисли като протегнати към него ръце и свалят надолу съзнанието за духовния свят, души, съзнаващи духа. Колкото повече такива съзнаващи духа души изпращат мислите си нагоре, толкова повече могат да узреят плодовете от жертвите на смъртта – много зависи от това духовната ни атмосфера да бъде пронизана от такива мисли. Така обобщаваме нашето разглеждане с думите:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.