ЧЕТИРИТЕ ПЛАТОНОВИ ДОБРОДЕТЕЛИ И ВРЪЗКАТА ИМ С ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ – ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ДУХОВНИТЕ СИЛИ ВЪВ ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ

Цюрих, 31 януари 1915 г.

Нашата духовна наука има задачата да премахне в съзнанието ни, дори в целия ни душевен живот, пропастта, която се открива пред външното човешко съзнание между двата свята: физическия свят, където човек прекарва времето между раждането и смъртта, и духовния свят, където прекарва другото време от своя цялостен живот – времето между смъртта и новото раждане.

За онзи, който с цялата си душа живее с духовната наука, такова изречение е толкова познато, толкова разбиращо се от само себе си. То придобива, може да се каже, особена святост само в миг като този, в който ви говоря тъкмо днес. Съвсем наскоро вследствие на тежките военни събития изгубихме редица скъпи приятели и членове, които напуснаха физическия план, и в известен смисъл се готвим да изпратим двама приятели по последния им земен път. Утре в единадесет часа тук, в Цюрих, ще бъде кремацията на един скъп член, госпожа д-р Колаца, която напусна физическия план тази седмица, а току-що получихме известието, че днес следобед в пет часа нашият скъп приятел Фриц Мичер е напуснал физическия план близо до Давос. В лицето на тези двама членове ни напускат скъпи души тук, на физическия план. Духовната наука обаче ни открива пътя към разбирането, че не губим такива души, а оставаме свързани с тях, и то в много по-висш смисъл, отколкото иначе можехме да разберем.

Откакто работим в нашето движение, вече немалък брой души, които принадлежат към нас, преминаха през портата на смъртта. Преди всичко въз основа на изворите, от които изобщо ни се даряват духовните познания, може да се каже, че според силите си те станаха наши верни сътрудници в духовния свят. И с пълната отговорност, с която се изрича нещо, което трябва да е здраво обосновано върху почвата на духовната наука, мога да кажа: в тях спечелихме опори и стълбове за нашето духовно движение. Мнозина преминаха през портата на смъртта, работят в нашето духовно движение и гледат надолу към онова, с което ги свързва любовта им. През времето между раждането и смъртта те обикнаха онзи вид стремеж, който е представен в нашия кръг. Тук, в нашето Общество, самите те оставиха нещо, което е по пътя между смъртта и новото раждане.

Както природата около нас е свят, към който обръщаме поглед назад, така можем да обръщаме поглед назад към физическия си живот от онзи миг, който може да се сравни с раждането на човека. Непосредствено след смъртта човек преминава през един вид състояние, което може да се сравни със зародишния живот, с живота в майчината утроба, само че този живот след смъртта трае само дни и следователно е много по-кратък от зародишния живот, разглеждан във връзка с физическия живот. После настъпва онова, което можем да наречем пробуждане в духовния свят, да сравним с влизането във физическия свят, с поемането на първия дъх, и да опишем като един вид осъзнаване, че съществата на висшите йерархии приемат волята на душата, преминала през портата на смъртта. Точно както тук, когато човек излезе от майчината утроба и влезе физически във физическия свят, отначало може да поеме външния въздух и после сетивата му постепенно се пробуждат, така след смъртта настъпва онзи миг, когато душата чувства: волята, която през физическия живот беше ограничена в рамките на физическото тяло, сега се излива от мен навън във Вселената. И тогава тази душа усеща как дейността на съществата от най-близката по-висша йерархия, съществата от йерархията на Ангелите, действително приема тази воля. Това е като поемането на първия дъх в духовния свят и постепенното израстване в духовното обкръжение, защото духовният опит ни показва именно това.

Бих искал да говоря за съдбата на онези, които през годините си отидоха от нас, от физическия план. Бих искал да насоча погледа към онези, които тук обикнаха нашето духовно движение и гледат надолу към него, като знаят, че то предава и на човешките души във физическо тяло онова, в което самите те живеят. Възможността по този начин да установяват връзка в спомена за земния живот е нещо, което още тук, във физическия свят, принадлежи към духовния свят. За онези, които преминаха през портата на смъртта, това е безкрайно ценно, безкрайно значимо. И когато после, както приток се влива в река, тези души изцяло се влеят в потока, който струи нагоре към тях от физическия свят и извира от онова, което те преживяха заедно с нас в нашето движение, когато в него се влеят мислите на онези, които бяха привързани към тях с любов или по силата на естествени връзки, тогава общността е много по-съкровена, отколкото иначе би могла да бъде в нашето материалистично време, защото се основава на духовни връзки. И отново можем да кажем: струва ни се, че някои от онези, които преждевременно преминаха през портата на смъртта в духовния свят, сякаш са сторили това от съкровена любов към нашето духовно движение, за да могат от духовния свят да помагат тук долу с по-мощни сили. Мнозина от онези, които си отидоха от нас, усещат в душите си с удивителна, пределна яснота необходимостта от нашето духовно движение. А за онзи, който може да погледне в духовния свят, всички, които преминаха през портата на смъртта и сега гледат надолу към движението, с което бяха свързани, са сякаш духовни вестители на нашето движение: те носят пред нас духовните ни девизи и непрестанно ни зоват: докато бяхме заедно с вас, бяхме убедени в необходимостта от това движение. Сега обаче, когато влязохме в духовния свят, знаем, че можем да помагаме и как трябва да помагаме във времето, в което това движение е необходимо. Все повече и повече ще усещат това онези, които остават тук, на физическия план, и загубиха скъпи близки и приятели на физическия план; за тях тъкмо казаното може да бъде най-дълбоката утеха: тук имат всичко, което свързва душите с още по-дълбоки връзки дори когато вече не сме в състояние да бъдем свързани с онези души чрез външни прояви, чрез физически очи и физически думи.

Много, много неща ще трябва да донесе това спиритуално движение, в което ни предстои да участваме. От многообразното, което му предстои да ни донесе, днес бих искал да избера една отделна тема. Във време като нашето, когато външната култура се изгражда изцяло върху материалистичното съзнание въпреки последните отзвуци на старите религии, в основата си и импулсите на нравствения живот могат да се изграждат само с оглед на живота между раждането и смъртта. Сред многообразните неща, които ще дойдат чрез нашето спиритуално движение, ще бъде и едно ново изграждане на целия нравствен живот, на целия добродетелен живот на човечеството. Защото хората ще се научат да разглеждат нравствения живот, живота в добродетел, от една гледна точка, която излиза отвъд раждането и смъртта и отчита, че човешката душа преминава през повторни земни животи, че човешката душа, каквато я носим в живота между физическото раждане и смъртта, е преминала през много животи и трябва с надежда да гледа напред към други животи, през които тепърва ѝ предстои да премине. Когато разширим кръгозора си от един живот към последователните земни животи, от това ще произлезе едно по-всеобхватно, по-правилно разбиране за живота, също и едно по-правилно и по-всеобхватно разбиране за добродетелта и нравствения живот.

Когато говорим за човешките добродетели, отначало можем в общи линии да различим четири такива добродетели, за които, така да се каже, може да се говори на обикновения език между хората. Едната добродетел, както ще посочим по-късно, живее в дълбините на човешката душа, но за нея, както ще видим, по свещени причини трябва да се говори колкото може по-малко. Всички други добродетели, които съществуват в живота и съставляват нравствения живот, могат да се разглеждат като частни случаи на четирите добродетели, които искаме да разгледаме, на онези четири добродетели, за които особено в древността се е говорело много.

Платон, великият философ на древна Гърция, различава тези четири добродетели, защото още е можел да черпи мъдростта си от отзвуците на древните мистерии. Благодарение на отзвуците на древните мистерии Платон е можел да класифицира добродетелите по-сполучливо от по-късните философи или дори от философите на нашето време, когато знанието е толкова отдалечено от мистерийната мъдрост и е станало нещо толкова хаотично.

Първата добродетел, за която трябва да си спомним, когато говорим за нравствен живот в смисъла, произтичащ от едно всеобхватно познание за човешката природа, е добродетелта на мъдростта. Но тази мъдрост трябва да се разбира в малко по-дълбок смисъл и в по-тясна връзка с етичното, с учението за нравствеността, отколкото обикновено се прави. Не можем да кажем, че мъдростта е нещо, което, така да се каже, може просто да долети до човека. Още по-малко мъдростта е нещо, което човек може да научи в обикновения смисъл. Дори не е лесно с няколко думи да се характеризира онова, което трябва да означава за нас мъдростта. Ако изживяваме живота си така, че оставяме онова, което идва към нас в този живот, да ни въздейства; ако, подтикнати от различните събития в живота, се учим от дадено събитие как бихме могли да сме подходили по-правилно към едно или друго и как в едно или друго отношение би трябвало да сме развили силите си, за да действат по-умело и по-мощно; ако обръщаме внимание на всичко, което срещаме в живота, така че при втора среща с нещо подобно да не го оставяме да ни засегне както първия път, а да чувстваме, че сме се поучили; и ако през целия си живот запазим нагласата, че можем да се учим от живота, и нагласата да разглеждаме всичко, което природата и животът ни поднасят, така, че да научаваме нещо, но да се учим не само за да знаем нещо, а така, че да ставаме все по-добри, вътрешно по-ценни, тогава растем в мъдрост, тогава душевният ни живот се развива така, че преживяното не е преминало край нас без полза.

Животът преминава край нас без полза, ако сме преживели десетилетия и в един по-късен момент преценяваме нещо преживяно точно така, както сме го преценявали в по-ранна възраст. Ако прекарваме живота си така, тогава сме най-далеч от мъдростта. Кармата може да е довела до това в младостта си да сме се гневили, да сме преценявали лошо едно или друго у хората. Ако продължаваме по същия начин, значи сме използвали зле живота си. Използвали сме добре живота си, ако в младостта си сме съдели пренебрежително, а на определена възраст вече съдим не пренебрежително, а с разбиране и готовност да простим, ако се стремим да разберем. Ако сме родени така, че определени неща са ни карали да избухваме, и в старостта вече не избухваме все така, както в младостта, ако избухливостта ни ни е напуснала благодарение на онова, на което ни е научил животът, и сме станали по-меки, тогава сме използвали живота в смисъла на мъдростта. Ако в младостта си сме били материалисти, но после сме оставили да ни въздейства онова, което времето е искало да ни каже като откровения от духовния свят, тогава сме използвали живота в смисъла на мъдростта. Ако се затваряме за откровенията на духовния свят, тогава не сме използвали живота в смисъла на мъдростта.

Да се обогатяваме по този начин, да разширяваме кръгозора си – това можем да наречем използване на живота в смисъла на мъдростта. И онова, което духовната наука иска да ни даде, е подходящо да ни отвори към живота, да ни направи по-мъдри в живота. Мъдростта е нещо, което в най-висша степен противостои на човешкия егоизъм. Мъдростта е нещо, което винаги се съобразява с хода на световните събития. Оставяме хода на световните събития да ни учи, защото по този начин се освобождаваме от тясната преценка, която нашият Аз си съставя. В основата си мъдрият човек не може да преценява егоистично, защото, когато се учим от света, се учим да разбираме света, учим се да оставяме света да поправя преценката ни, така че мъдростта сякаш ни изтръгва от тесния, ограничен кръгозор и ни привежда в съзвучие със себе си. Така биха могли да се посочат още много неща, които постепенно да ни дадат едно описание на мъдростта. Не трябва да се стремим към дефиниция на подобни понятия, а трябва да оставяме сърцето си отворено, така че да можем да ставаме все по-мъдри, включително и по отношение на мъдростта.

Тук, във физическия свят, за всичко, което трябва да преживее в будния живот, човек трябва да си служи с инструментите на външната физическа и етерна природа. Между раждането и смъртта само когато спим, душевното ни същество, доколкото е Аз и астрално тяло, е извън физическото и етерното ни тяло. Когато сме в съзнателно будно състояние, си служим с инструментите на физическото и етерното си тяло. Доколкото се изпълваме с мъдрост, доколкото се стремим да живеем в смисъла на мъдростта в действията и мисленето си, в чувствата и усещанията си, си служим с онези органи на физическото и етерното си тяло, които, така да се каже, са най-съвършените в земния ни живот – онези органи, за чието завършване е било нужно най-дълго време, които са били подготвени още от Сатурн, Слънцето и Луната, преминали са като наследство в нашия живот и са достигнали известна завършеност.

Бих искал и от друга страна да ви дам представа за онова, което може да се разбира под повече или по-малко съвършени органи. Вземете, от една страна, нашия мозък. Мозъкът още не е най-съвършеният орган, но все пак можем да го наречем по-съвършен от други органи, защото за развитието му е било нужно по-дълго време, отколкото за тези други органи. Нека сравним мозъка със средната част на нашето тяло, с която са свързани ръцете ни. Когато решим да направим нещо с ръцете, имаме мисълта: протягам ръка, вземам вазата, отдръпвам ръката. Какво съм направил при това? Протегнал съм не само физическата ръка, но и етерната, и астралната ръка, и един член на своя Аз, но физическата ръка е последвала движението им.

Когато само мисля, когато имам само мисли, ясновидското съзнание може да види как и от главата се протяга нещо като духовни ръце, но физическият мозък остава вътре в черепната обвивка. Точно както етерната и астралната ми ръка принадлежат към физическата, така и към мозъка принадлежи нещо етерно и астрално. Мозъкът не може да последва движението, но ръцете могат да го последват. В едно по-късно време обаче и ръцете ще станат неподвижни и тогава ще можем да движим само астралната им част. Ръцете са на път да станат онова, което мозъкът вече е днес. В по-ранни времена, през времето на Старото Слънце и Старата Луна, физическият орган все още е съпровождал онова, което днес се протяга от мозъка и е само духовно. Сега само черепната обвивка го е покрила, така че през земното развитие физическият мозък е прикован неподвижно в нея. Мозъкът е орган, който е преминал през повече стадии на развитие. Ръцете са на път да станат подобни на мозъка, защото целият човек е на път да стане мозък. Следователно има органи, които са по-съвършени, чието развитие е в по-голяма степен завършено, и такива, които са по-малко съвършени. Най-съвършените органи се използват при онова, което извършваме с мъдрост. Обикновеният ни мозък всъщност се използва само като инструмент за най-нисшата форма на мъдростта – за земната съобразителност. Но колкото повече мъдрост придобиваме, толкова по-малко зависим от големия си мозък и толкова повече дейностите се връщат към малкия ни мозък, който е затворен в черепа ни и прилича на дърво; външната анатомия не знае за това връщане на дейностите към малкия мозък. Когато сме станали мъдри, когато сме станали мъдрост, ние, хората, действително се намираме под едно „дърво“, което е малкият ни мозък и което тогава по-специално започва да разгръща дейността си.

Представете си, че един човек, станал особено мъдър, мощно простира навън органите на своята мъдрост като клоните на дърво. Те водят началото си от малкия мозък, който се намира вътре в черепната обвивка, но духовните органи се простират навън и той е под дървото, под дървото Буди – в реалността, в духовната реалност.

Тук обаче виждаме също, че онова, което правим с мъдрост, е най-духовното в нас или поне принадлежи към най-духовното, защото органите вече са в покой. Когато правим нещо с ръка, трябва да изразходваме и част от силите си за движението на ръката. Когато с мъдрост преценяваме нещо, с мъдрост решаваме нещо, органите остават в покой, вече не се изразходва сила за физическия орган и сме по-духовни, а за органите, с които си служим на физическия план, за да живеем в мъдрост, трябва да изразходваме най-малко сила: те, така да се каже, вече са най-съвършените. Ето защо мъдростта е нещо в нравствения човешки живот, което позволява на човека да преживява себе си по духовен начин. С това е свързана способността на човека чрез придобитата мъдрост да извлече възможно най-големи плодове от предишните си инкарнации. Понеже живеем с мъдрост в духовното, без да напрягаме физическите органи, животът в мъдрост ни дава и най-голяма способност да използваме плодотворно в този живот придобитото в предишни инкарнации, да пренесем от предишни инкарнации тази мъдрост.

За човек, който не иска да стане мъдър, имаме един добър израз на немски. Наричаме го филистер. Филистер е онзи човек, който се противи на помъдряването, който през целия си живот иска да остане такъв, какъвто е, който не иска да стигне до друга преценка. А човек, който иска да стане мъдър, се стреми да пренесе от предишните инкарнации онова, което е извършил и натрупал като работа в тях. Колкото по-мъдри ставаме, толкова повече пренасяме от предишни инкарнации в сегашната, а ако не искаме да станем мъдри и така оставяме неизползвано помъдряването си от предишни инкарнации, тогава идва някой, който го отрязва с трион: Ариман.

Никой не желае повече от Ариман да не ставаме по-мъдри.

Силата я имаме. В предишните инкарнации сме придобили много, много повече, отколкото вярваме, много повече сме придобили през времето, когато сме преминавали през древните ясновидски състояния. Всеки би могъл да стане много по-мъдър, отколкото става. Никой не бива да се оправдава с това, че не е могъл да пренесе много. Да помъдряваме, значи да изявяваме онова, което сме придобили в предишни инкарнации, така че да ни изпълни в тази инкарнация.

Друга добродетел можем да наречем – с една дума, която всъщност трудно се образува – добродетелта на смелостта. Тя е свързана с такава душевна нагласа, при която не оставаме пасивни пред живота, а сме склонни да използваме силите си. Добродетелта на смелостта, както би могло да се каже, идва от сърцето. За онзи, който притежава тази добродетел в обикновения живот, може да се каже: сърцето му е там, където трябва. – И това също е добър израз за онзи случай, когато сме в състояние да не отстъпваме страхливо пред нещата, които животът изисква от нас, а можем да се вземем в ръце и умеем да се намесим там, където е необходимо. Ако сме склонни по този начин да проявяваме активността си, накратко, ако сме храбри – „храбър“ също е добър израз за тази добродетел, – тогава притежаваме тази добродетел – да живеем храбро. Би могло да се каже също, че в хода на физическия живот тази добродетел, естествено, може да се упражнява само чрез определени органи и че е свързана със здрав душевен живот, който в точния момент поражда мъжество, а липсата на мъжество води до страхливост в живота. Тези органи, към които принадлежат физическото и етерното сърце, не са така завършени като онези, които служат на мъдростта. Тези органи още се променят и в бъдеще също ще се променят.

Между мозъка и сърцето има голяма разлика по отношение на космическото развитие. Да приемем, че един човек преминава през портата на смъртта, преминава през живота между смъртта и новото раждане. Мозъкът му поначало е творение на боговете. Мозъкът е пронизан от сили, които всъщност изцяло си отиват, когато преминем през портата на смъртта, а в следващия живот мозъкът се изгражда напълно наново – наново се изграждат не само материалната му съставка, но и вътрешните му сили. Следователно и силите за него се изграждат наново. При сърцето това не е така. При сърцето не остава физическото сърце, но остават силите, които действат в него. Тези сили се връщат в астралното и в Аза и остават и между смъртта и новото раждане. Същите сили, които туптят в нашето сърце, туптят и следващия път, при новата ни инкарнация. Онова, което действа в мозъка, си отива, то не се появява в една следваща инкарнация. Но силите, които пронизват сърцето, отново са налице и в следващата инкарнация. Когато погледнем в една глава, можем да кажем: в нея действат невидими сили, които изграждат мозъка. Но когато човек е преминал през портата на смъртта, тези сили се предават на космоса. Когато обаче долавяме сърцебиенето на един човек, долавяме духовни сили, които съществуват не само в тази инкарнация, а ще живеят и в една следваща инкарнация, които преминават през смъртта и през новото раждане. Сърцето на народа е предчувствало такива неща по чудесен начин. Затова то отдава толкова голямо значение на долавянето на сърцебиенето – не защото физическото сърцебиене се цени толкова високо, а защото, когато вземаме предвид сърцебиенето на един човек, погледът ни е насочен към нещо много по-вечно. Когато притежаваме добродетелта на смелостта, на храбростта, можем да използваме само част от определени сили за тази смелост. Другата част трябва да използваме за органите, които служат като инструмент на смелостта. Това са органи, за които все още трябва да изразходваме част от силите. Ако не сме надарени със смелост, не развиваме добродетелта на храбростта, отпускаме се, страхливо отстъпваме от живота, предаваме се на тежестта на собственото си същество, тогава не можем да съживим онези сили, чийто живот трябва да съпътства изживяването на добродетелта на храбростта, на смелостта.

Когато посрещаме живота страхливо, бездейни остават и силите, които трябва да пронизват сърцето ни. Те са посев за Луцифер. Той ги завладява и после в следващия живот не ги притежаваме. Да сме страхливи пред живота, означава да предадем на Луцифер редица сили, които ни липсват, когато в следващата си инкарнация искаме да изградим сърцата си, които всъщност са органите, инструментите на смелостта. Идваме на света с увредени, неразвити органи.

Третата добродетел можем да наречем трезвост; тя разчита на най-несъвършените органи, които едва в бъдеще ще придобият своята форма, а сега съдържат само нейния зародиш. С известен смислов оттенък можем да я наречем и умерен живот. И така, имаме три добродетели: мъдрост, мъжество или храброст, трезвост. И умереността би могла да се нарече трезвост.

Нетрезви можем да бъдем по най-различни начини. Можем да бъдем нетрезви, като преяждаме и препиваме. Това е най-нисшият вид нетрезвост. При него душевното изцяло потъва в телесното влечение и се изживяваме изцяло в тялото си. Но ако овладеем влечението си, ако направо заповядваме на тялото какво му е позволено и какво не му е позволено да прави, тогава сме трезви, може да се каже също: умерени. И чрез такава умереност поддържаме в правилен ред и онези сили, които трябва да съдействат за това в следващата инкарнация да не предадем съответните органи на Луцифер. Защото предаваме на Луцифер силите, които изразходваме, като се отдаваме на страстен живот. Най-лошо е тогава, когато страстите ни привеждат в състояние на опиянение, когато ни е приятно да се унасяме в мечтания и замаяност.

Там, където губим трезвостта си, винаги отдаваме сили на Луцифер. Той взема тези сили, но с това ни отнема и силите, които са ни нужни за дихателните и храносмилателните органи, и тогава се връщаме с лоши дихателни и лоши храносмилателни органи, ако не упражняваме добродетелта на умереността. Онези, които обичат да оставят живота на влеченията си да ги увлича, които се отдават на живота на страстите си, са кандидати да се превърнат в упадъчните хора на бъдещето – онези хора на бъдещето, които ще страдат от всевъзможни недостатъци на физическото си тяло.

Може да се каже, че тази добродетел на трезвостта разчита на най-несъвършените органи на човека, на органите, които са в началния стадий на развитие и трябва още съществено да се преобразят. Ако погледнем храносмилателните си органи и онова, което е свързано с тях, трябва да използваме Аза, астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло, за да ги приведем в движение. Ако преминем към органите, които са инструменти на смелостта, нещата вече стоят другояче. Тогава със своя Аз оставаме повече или по-малко отвън и се движим свободно в Аза си, а само астралното ни и етерното ни навлизат във физическото. А когато стигнем до добродетелите, които мъдростта обхваща, запазваме Аза и астралното тяло свободни отвън. Защото, като ставаме все по-мъдри, организираме астралното тяло, овладяваме астралното тяло. Същественото е, че при помъдряването преобразуваме астралното в Дух-Себе и само етерното се съединява с физическото. В мозъка етерното е съединено само с физическото. И докато в будно състояние по отношение на останалото тяло сме много силно свързани поне с астралния, с физическия орган, за мозъка запазваме в най-голяма степен състоянието, в което сме по време на сън. Затова физическият сън ни е нужен най-много за мозъка. Защото, когато сме будни, с Аза и астралното си тяло сме и извън мозъка и тогава те трябва да се напрягат най-много вътрешно, без да имат опора във външния орган. Така намираме връзка между нашето човешко същество и добродетелите. Можем да наречем мъдростта добродетел, която принадлежи на човека като духовно същество, при която той действа свободно със своя Аз и своето астрално тяло и има само един вид опора във физическия и етерния орган. Можем да посочим смелостта като добродетел там, където човек е свободен само със своя Аз и има опора в астралното, етерното и физическото си тяло. Накрая можем да говорим за трезвостта там, където ставаме свободни със зародиша на своя Аз, където с Аза си сме обвързани с астралното, етерното и физическото тяло и със своя Аз се освобождаваме от тази обвързаност.

Но има и една добродетел, която е най-духовната. Тази най-духовна добродетел, така да се каже, е в известно отношение свързана с целия човек. Човешкото същество разполага с една способност, която всъщност изгубваме рано и която притежаваме само през първите детски години. Вече неведнъж съм споменавал онова, за което става дума тук. Когато влизаме във физическия план, не заемаме онова положение, което ни е нужно за човешкото ни достойнство: пълзим на четири крака. Обръщал съм внимание, че чак чрез собствената си сила заемаме правилното положение и се изправяме. Също така се развиваме чрез силите, които навлизат в речта. Накратко, през първите години от живота си развиваме сили, които в общи линии – обърнете внимание на израза – ни поставят в положението, което заемаме в света като истински хора. Не идваме на света така, че да сме „правилно“ насочени в него. Пълзим. Но сме правилно поставени в него, когато насочим глава към звездите. Това съответства на вътрешни сили.

В по-късния живот губим тези сили. Те вече не се появяват. Вече не се появява нищо, което по подобен начин да се намесва така енергично в човешкия живот, както научаването да ходим и изправеният стоеж. Все повече и повече се уморяваме да се държим изправени. Когато рано сутрин започнем да живеем с мозъка си, се уморяваме, щом завършим деня, и имаме нужда от сън. Онова, което в детството ни изправя, когато сме уморени, остава доста уморено през целия живот и се отпуска, а в по-късния живот вече не извършваме нещо подобно на изправянето в детството.

А как се насочваме в живота, когато се учим да говорим? И когато се учим да говорим, съдействат сили, които ни насочват. Същите сили, които прилагаме в най-ранното детство, обаче съвсем не се губят за нас в по-късния живот. Те остават у нас, само че са свързани с една добродетел, с добродетелта, свързана с правилното, с правото, с добродетелта на всеобхватната справедливост, четвъртата добродетел. Същата сила, която използваме като деца, когато от пълзящи същества се изправяме, живее в нас, когато притежаваме добродетелта на справедливостта, четвъртата от посочените от Платон.

Който действително упражнява добродетелта на справедливостта, поставя всяко нещо, всяко същество на правилното му място, излиза от себе си и влиза в другите. Това означава да живееш във всеобхватната справедливост. Да живееш в мъдростта, означава да извличаш най-добрите плодове от силите, които сме натрупали в предишни инкарнации. И щом още при мъдростта трябваше да посочим какво сме получили в предишните инкарнации, когато все още са ни пронизвали божествени сили, при справедливостта трябва още по-силно да подчертаем: произхождаме от космоса. Упражняваме справедливост, когато разгръщаме силите, чрез които сме свързани с целия космос, но в духовно отношение. Справедливостта е мярката за това как човек е свързан с божественото. На практика да сме несправедливи, е равнозначно на това да сме безбожници, да сме изгубили божествения си произход; и когато постъпваме несправедливо към който и да е човек, хулим Бога, Бога, от когото произхождаме.

Така имаме две добродетели – справедливостта и мъдростта, – които ни насочват назад към онова, което сме били в предишни времена, в други инкарнации, във времената, когато самите ние още сме били в лоното на боговете. Имаме и две други добродетели – смелия и трезвия живот, – които ни насочват към по-късни инкарнации. На тези по-късни инкарнации придаваме толкова повече сили, колкото по-малко даваме на Луцифер. Видяхме как смелостта и трезвостта проникват в органите и как по този начин органите се подготвят за следващата инкарнация. По същия начин нравственият живот се простира и върху бъдещия живот, когато се изпълваме с духовност. Две добродетели озаряват отминалите инкарнации: мъдростта и справедливостта. А храбростта и трезвостта озаряват бъдещите инкарнации.

Ще дойде време, когато човек ясно ще съзнава, че се хвърля в пастта на Ариман, ако се затваря за справедливостта и мъдростта. Чрез онова, което върши в живота си от нетрезвост или страхливост, човек би хвърлил на Луцифер онова, което е било негово в предишни инкарнации, което е принадлежало на божествения свят. Онова, което Луцифер заграбва, се отнема от силите ни за изграждането на тялото ни в следващия живот. Не можем да проявяваме мъдрост и справедливост, без, както вече бе загатнато, да станем безкористни. Само себичният може да бъде несправедлив. Само себичният може да иска да остане без мъдрост. Мъдростта и справедливостта ни извеждат отвъд нашето Себе и ни правят членове на целия организъм на човечеството. Храбростта, или доблестта, или смелостта, и трезвостта в известен смисъл ни правят членове на целия организъм на човечеството. Само като преживяваме смелост и трезвост и живеем с тях, се грижим в бъдеще да се включим в човечеството с по-силна организация. Тогава няма да ни бъде отнето онова, което иначе хвърляме на Луцифер. Егоизмът сам се превръща в безкористност, когато в правилния смисъл се разпростира върху целия хоризонт на живота и човек застава в светлината на четвъртата добродетел. Ето какво ще внесе спиритуалната мъдрост в човешкото бъдеще и какво ще се разпростре върху етиката и нравствения живот. То ще се влее и в педагогиката. Когато мъдростта и справедливостта бъдат схващани така, както загатнах, хората ще искат да се учат през целия живот. Ще разберат, че трябва да се учат истински едва когато младостта вече е зад гърба им, докато сега мислят, че след като младостта е зад гърба им, вече няма нужда да учат нищо. Така се губят дори най-великите и благородни плодове на изкуството, на великите поети на човечеството. Те биха покълнали най-добре в нас, ако в старостта отново се обърнем към техните произведения. Когато хората четат „Ифигения“ на Гьоте или „Тел“ на Шилер, обикновено си мислят: Това вече сме го чели в училище. – Но това не е правилно, защото не бива да се забравя, че тези произведения въздействат най-добре, когато ги четем в старостта, понеже тогава служат на справедливостта и мъдростта.

И от своя страна педагогиката за детската възраст също ще даде особени плодове, когато видим в правилната светлина добродетелта на смелостта и добродетелта на трезвостта. Когато възпитаваме деца, трябва да се съобразяваме с тези добродетели според индивидуалността на всяко дете, като отново и отново насочваме децата да посрещат живота смело, да не се боят от какво ли не, да не отстъпват пред какво ли не и да възприемат живота с трезвост и умереност, за да се освобождават постепенно от страстите си. С това може да се направи извънредно много за възпитанието на децата. В по-нататъшния ход на нашите духовнонаучни разглеждания ще трябва все повече да развиваме тези неща.

Така виждаме как духовнонаучните разглеждания разширяват до безкрайност хоризонта на нравствения живот на човечеството там, където иначе има закони само за външния, физическия план, за живота между раждането и смъртта. И тук е така, както с останалите неща в духовната наука. Нали и по отношение на природната наука човечеството трябваше да преживее разширяване на своя хоризонт. Джордано Бруно посочва на хората, че съществува не само Земята, а че навън в световното пространство има и много други светове. Духовната наука посочва на хората, че има не само един земен живот, а много земни животи. Преди Джордано Бруно хората са вярвали, че горе има граница. Джордано Бруно обърна внимание, че там няма граница, че небесната синева не представлява граница. Духовната наука показва, че раждането и смъртта изобщо не съществуват, а че ги внасяме в живота поради ограничеността на нашето разбиране. Така се изгражда мост над пропастта между физическото и духовното. И така стоят нещата в духовната наука за онези, които изграждат действителен, истински монизъм. Онези, които днес често се наричат монисти, подхождат твърде опростено към своя монизъм. Вземат едната част на света и я превръщат в единство, като отхвърлят другата половина на света. Истинският монизъм възниква, когато оставим двете половини да се прелеят една в друга по смислен начин. Това става чрез духовната наука. Но то не само възниква по смислен начин в съзнанието, а трябва да стане действителност и в целия ни живот. Когато поглеждаме навън в света, трябва все повече да достигаме до действителното знание: Около нас, във всичко, което живее и действа, има нещо свръхсетивно – не само в онова, което окото ни вижда, но и в онова, което може да възприеме разсъдъкът, свързан с мозъка. Навсякъде има духовни сили, зад всяко явление, зад явлението на дъгата, зад движението на ръката и така нататък.

Ако прочетете цикъла лекции, който изнесох в Лайпциг около началото на миналата година, ще откриете как Христовият импулс е действал чрез Мистерията на Голгота, как Христос живее в най-важните дела на човечеството, а не само в онова, което хората са знаели. Например те са се карали за догми. Но докато са се карали, Христовият импулс е продължавал да действа и е осъществявал онова, което е трябвало да се случи.

Да вземем образа на Орлеанската дева. В развитието на Европа се появява простото овчарско момиче. Появата ѝ е забележителна с това, че в душата ѝ живеят не само силите, които човек иначе притежава, а в тази личност действа и Христовият импулс, който я оживява и поддържа със своя могъщ импулс. За своето време тя стана, така да се каже, въплъщение на самия Христов импулс. Това бе възможно само защото Христовият импулс намери място в нея.

Знаете, че празнуваме Рождество по времето, когато слънчевата сила е най-слаба, в най-дълбоката тъмнина на зимата, защото тогава можем да бъдем убедени, че вътрешната светлина, духовната светлина е най-силна.

Стари предания ни разказват, че от Рождество до 6 януари хора са преживявали нещо съвсем особено, защото тогава земният живот и вътрешните сили на Земята са най-съсредоточени. Онези, които имат заложби за това, действително преживяват тогава духовните сили в земните сили. Безброй предания свидетелстват за това. Най-доброто време за това преживяване са тринадесетте дни преди 6 януари.

Орлеанската дева прекара тези тринадесет дни в особено състояние, в състояние, в което сърцето ѝ още не бе възприемчиво за външния свят. Забележително е, че времето, през което майката носеше Орлеанската дева в утробата си, завърши тъкмо по Рождество през 1411 година. Тя се роди на 6 януари, след като прекара последните тринадесет дни в майчината утроба. През тези тринадесет дни, преди да поеме първата си глътка въздух, преди да види физическата светлина с физическото си око, тя преживя земното в съня, който човек преживява, преди да навлезе във физическия свят.

Тук посочвам нещо извънредно значимо, което показва как светът се управлява от спиритуалното, как насочващата сила на духовния свят ръководи онова, което външно се случва във физическия свят, как духовният свят тече под физическото. Така в днешно време чрез духовната наука трябва все по-съзнателно да премахваме пропастта между физическото и духовното. Прилагаме това в една област на живота, когато осъзнаем, че именно в нашето движение присъстват силите на онези, които през земния си живот са свързали душата и тялото си с нашето движение и са преминали през портата на смъртта. Когато поглеждаме към другия бряг на потока, където те действат, и се чувстваме свързани с тях, и насочваме мислите си към тях, правим това с пълно съзнание, със съзнанието, което придобиваме чрез духовната наука. Знаем, че сме в най-жива връзка с онези, които са преминали през портата на смъртта, и знаем, че те са най-добрите сили сред нас. Когато можем да вършим или да мислим това, гледаме на живота като на нива за посев. Сред онова, което сами засаждаме, навсякъде в нея виждаме растенията, които поникват, без сами да сме могли да ги накараме да поникнат. И тогава можем да знаем: Тези растения засаждат онези, на които е отредено да бъдат в света на духа, онези, с които се чувстваме свързани, с които ставаме едно.

Човешко братство и с онези, които вече не носят физическото тяло – това ще бъде характерният белег на това движение и на онези, които се чувстват негови членове и в бъдеще ще се причисляват към него. Други общества, изградени само върху земното, ще премахнат не една преграда между човек и човек. Преградите между живите и мъртвите ще бъдат все повече и повече премахвани чрез движението, което ще обедини хората, желаещи да се обединят под знака на духовната наука. Всички искаме да носим това в душите си и да го приемем като трайно усещане – тъкмо онзи характерен белег, който ни свързва с това духовно движение, станало ни скъпо.

При сегашните ни събирания в нашите клонове първите ни мисли трябва да бъдат насочени към духовете, закрилящи онези, които стоят навън на бойните полета, където сега трябва с кръв и душа да изпълняват големите дългове на времето. Нека отправим молбите си към духовете, които закрилят тези души, за да може онова, което пораждаме като молеща любов, да засияе навън и да се съедини със силата на духовете, които закрилят тези души на полетата, където се разиграват събитията.

Духове на вашите души, дейни стражи, нека вашите криле отнесат молещата любов на нашите души към земните хора, поверени на вашата закрила, за да може нашата молба, съединена с вашата мощ, да засияе в помощ на душите, които с любов търси.

А за онези, които вече са преминали през портата на смъртта […]

Духове на вашите души, дейни стражи, нека вашите криле отнесат молещата любов на нашите души към хората в сферите, поверени на вашата закрила, за да може нашата молба, съединена с вашата мощ, да засияе в помощ на душите, които с любов търси.

И Духът, когото търсихме през годините на нашия стремеж, нека направи така, че силата, която е пренесъл през Мистерията на Голгота, да засияе за вас, за да имате сила да извършите онова, което големите дългове на човечеството изискват от вас. Духът, който премина през Мистерията на Голгота, Духът на Христос да бъде с вас!