ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 1 август 1922 г.

Формулите, които вчера се опитах да представя, разбира се, не са математически формули, а са формули като онези, за които вече говорих по-рано и които всъщност трябва да бъдат проверени в живота. И не само това, а трябва да бъдат схванати така, че действително да живеят в народното стопанство.

Днес трябва да ви кажа някои неща, които постепенно могат да доведат до разбирането как тези неща живеят в народното стопанство. Ако просто обърнем внимание на това, че всичко, което циркулира в целия народностопански процес, трябва да има определена стойност, то от друга страна трябва все пак отново да си изясним, че в народностопанския организъм може да има някои неща, чиято стойност не се изразява непосредствено в процесите на народното стопанство.

Искам да ви изясня това с един пример, който след това ще ни доведе до разглеждането на още някои народностопански понятия. Унру е представил много хубаво в книгите си за народното стопанство такива неща, които разкриват, така да се каже, по-скрити народностопански връзки. Тук привеждам само онова, което после сам проследих и за което мога да кажа, че се потвърждава единствено от наблюдението, макар мисленето на Унру да е изцяло проникнато от възгледите за държавното стопанство и той на свой ред да не умее да свърже нещата по съответния начин, тъй като всъщност мисли политически, а не стопански.

Например цената на ръжта в определени области на Средна Европа може да насочи вниманието ни към това колко сложно протичат нещата в народностопанския процес. Ако слушате едрите земеделци, много често ще ги чуете да казват: при тази цена от ръжта нищо не се печели; напротив, при тази цена от ръжта се губи. – Какво всъщност се има предвид с това? На първо място се има предвид, че тези хора не могат да продават ръжта така, както трябва да се продава онова, чиято цена днес по правило се състои например – поне в основната си част – от цените на суровините, от производствените разходи и от определена печалба. Ако разглеждаме по този начин цените на ръжта, просто ще установим, че те не съответстват на производствените разходи с добавена печалба. Те са далеч под тях. И ако съставяме по този начин баланса на някое земеделско стопанство, като просто вписваме ръжта по пазарните ѝ цени, просто ще впишем стойности, които неизбежно ще се отразят отрицателно на баланса. Както казах, можем да проследим нещата и е абсолютно вярно, че се продава, както бихме могли да кажем, под цената. Но всъщност това не може да бъде така в действителност. Невъзможно е в действителност да става така. А външно това несъмнено става. Работата е следната: ръжта дава не само зърното, но и сламата. Такива земеделци, които продават ръженото зърно под цената, продават само съвсем малка част от сламата. Използват я в собственото си земеделско стопанство. Използват я най-вече за нуждите на добитъка. И тогава съставят баланса си така, че онова, което губят от ръжта, го компенсират с тора, който получават от животните. А този тор е най-добрият тор, който може да се получи за земеделското стопанство. Той е извънредно богат на бактерии. И по този начин всъщност получават тора отново като дар – като дар от гледна точка на баланса. Така действително може да се постигне правилно уравновесяване на баланса.

Виждате, тук има нещо, което ни принуждава да въведем едно народностопанско понятие, извънредно важно и твърде слабо вземано предвид в литературата за народното стопанство. Понятието, което бих искал да въведа тук, е понятието за вътрешно стопанство в рамките на народното стопанство. И така, бих искал да използвам названието вътрешно стопанство за разлика от общото народно стопанство, когато едно стопанство извършва стопанска дейност в собствените си рамки, тоест обменя продуктите си вътре в себе си, така че те не се продават навън и не се купуват отвън, а циркулират в самото стопанство. Където се води вътрешно стопанство, несъмнено съществува възможността продуктите да се продават дори под цената, която иначе е необходима от народностопанска гледна точка. Естествено, така ценообразуването в една народностопанска област се разгръща като извънредно сложна поредица от факти.

Но ако тръгнем от тези връзки, които, както казах, и икономисти вече са забелязали като факти, можем да преминем към друга поредица от факти, която вече засегнах от определена гледна точка, но която сега трябва да бъде разгледана и от друга гледна точка. Защото преди няколко дни ви казах, че народностопанските връзки не могат да се обхванат с поглед просто така. Нека си представим, както казах, един обущар, който се разболява и попада на неумел лекар: той остава болен три седмици и не може да произвежда обувки; следователно обувките, които би произвел за три седмици, се губят за народностопанското обращение. Тогава ви казах: ако попадне на умел лекар, който го излекува за осем дни, и така обущарят може в продължение на четиринадесет дни да произвежда обувките си, можем да поставим въпроса: кой сега, погледнато от народностопанска гледна точка, е произвел обувките? – Погледнато от народностопанска гледна точка, в този момент от народностопанския процес несъмнено лекарят ги е произвел. В това изобщо няма съмнение.

Но тук има и нещо друго, а именно възниква въпросът дали лекарят е получил и заплащане за тях. Лекарят обаче не е получил заплащане за тях. Защото бихте могли да направите следната сметка: да изчислите по пазарни цени стойността на обувките, които лекарят е произвел, и в баланс за малко по-дълъг период да я съпоставите с разходите за неговото обучение; тогава бихте видели, че тези разходи вероятно не биха се различавали много от стойността на всички обувки, които е произвел, на всички елени, които е застрелял – защото, както е известно, лекарите невинаги откъсват от всекидневния живот само за осем дни онзи, който иначе би бил откъснат от него за три седмици. Но във всеки случай, както и да изглежда тогава общият баланс, не бихме съставили правилно народностопанската сметка, ако не съпоставим разходите за обучението на лекаря със стойността на обувките, които произвежда, на елените, които застрелва, когато излекува по-бързо един ловец, на житото, което жъне, и така нататък. Само че народностопанският процес тук, разбира се, е много сложен и плащането също се оказва нещо извънредно сложно.

От това можете да видите, че съвсем не е толкова сигурно дали на дадено място в народностопанския процес може да се каже откъде всъщност се плаща нещо. Понякога трябва да се отиде далеч, за да се установи откъде се плаща нещо. Който търси пълна простота без усложнения в народностопанския процес, той никога няма да стигне до народностопански възгледи, които по някакъв начин да съответстват на действителността. Никога няма да стигне до онова, за което казах: то всъщност стои зад формулите – цена, предлагане, търсене и така нататък. Той няма да стигне до това. А трябва да се стигне до него. Но тъкмо това прави особено трудно народностопанският процес да се оцени правилно, защото, да речем, приходите понякога са твърде далеч от разходите и по тази причина не е толкова лесно в целия народностопански процес да се разбере какво е платено, купено, какво е дадено в заем и какво е дарено. Защото нека сега приемем, че се осъществява онова, за което говорих преди няколко дни: капиталите, които възникват по някакъв начин, се отклоняват от натрупването в земята и се насочват към духовната култура; тогава това може да стане например чрез учредяването на стипендии и фондации. Ето ви дарения. И така, едва сега в обширната си счетоводна отчетност, която обаче обхваща действителното народно стопанство, можете да видите следното: от едната страна в стойността на обувките, които лекарят произвежда през тези две седмици, може би е записано перо, което от другата страна трябва да търсите в графата за дарения, ако той например е имал стипендия, получавал е средства от фондация.

Накратко, като изхождате оттук, можете да поставите сериозния въпрос: кои всъщност са най-производителните пренасочвания на капитал в народностопанския процес, най-производителните от всички? – И ако проследите по-нататък такива връзки, каквито току-що ви представих, ако проследите особено каква част от наличните капитали може да отиде за фондации, за стипендии, за други блага на духовната култура, които после на свой ред оплодотворяват цялото предприемачество, цялото духовно производство, тогава ще установите, че най-плодотворното в народностопанския процес са тъкмо даренията и че всъщност до действително здрав народностопански процес може да се стигне само ако хората, първо, имат възможност да разполагат с нещо за даряване и второ, имат добрата воля и да дарят по разумен начин онова, което е за даряване. Така тук стигаме до нещо, което се включва по своеобразен начин в народното стопанство.

И любопитното тук не може да се извлече от понятията, а може да ви го даде само богатият опит; но колкото повече проследявате нещата, толкова повече ще ви го дава богатият опит – и дори бих ви препоръчал да се опитате да насочите много теми за дисертации тъкмо към въпроса: какво става с даренията в народностопанския процес? – Тогава ще установите, че даренията са най-производителното от всичко, така че дарствените капитали са най-производителното в народностопанския процес. По-малко производителни в народностопанския процес са заемните капитали, а най-непроизводително в народностопанския процес е онова, което е непосредствено свързано с покупката и продажбата. Онова, което се плаща непосредствено при покупката и продажбата, е най-безплодното в народностопанския процес. Онова, което се основава на даването в заем, което следователно влиза в народностопанския процес чрез функцията на заемния капитал, е, бихме искали да кажем, със средна производителност. Онова, което влиза чрез даренията, е с най-голяма производителност дори само защото действително се спестява трудът, който иначе трябва да се положи, за да се придобие съответното нещо, което тук се дарява – тоест не са нужни постиженията на този труд. Дарява се онова, което излиза като налично от народностопанския процес и би навредило на народностопанския процес, ако се натрупва в земята.

Така можем да видим, че в даден момент от развитието народностопанският процес изобщо не дава сведения за самия себе си, а непременно трябва да се вземат предвид предходното и последващото. Но предходното и последващото със сигурност не могат да се вземат предвид, ако не се предоставят на преценката на хората, които се обединяват асоциативно и следователно могат да имат съответно разбиране и за миналото, и за бъдещето. Виждате, народностопанският процес трябва да се изгради върху разбирането на хората, които участват в народното стопанство. Това се вижда и от тези неща. Изобщо е трудно просто така да се прецени какво е участието на отделните фактори на народностопанския процес в целия човешки живот, доколкото той е материален.

От определена гледна точка в народностопанския процес можем да говорим за търговски капитал, за заемен капитал и за промишлен капитал. С това деление на търговски капитал, заемен капитал и промишлен капитал приблизително се изчерпва капиталът в обращение. В народностопанския процес тези три неща се срещат по най-различни начини: търговският капитал, заемният капитал и промишленият капитал. И наистина е извънредно трудно в един народностопански процес, който протича в рамките на едно по-голямо цяло, да се каже какъв е в количествено изражение делът на заемния, промишления и търговския капитал в народностопанския разцвет – защото навсякъде из народностопанския процес са пръснати такива вътрешни стопанства, каквито разгледах днес чрез един пример. Но все пак постепенно могат да се изградят устойчиви понятия, ако при разглеждането на тези неща разширим кръгозора си.

Нека първо погледнем цели народни стопанства, държавни стопанства, както трябва да кажем според по-новия стопански живот. Да вземем например Франция. Посочвам я само като пример. И така, имаме Франция. Можем да наблюдаваме как действа заемният капитал в стопанския процес в голям мащаб по примера на Франция в цялата ѝ обвързаност със световното стопанство – особено по това каква беше тя преди войната и как след това се прояви чрез въздействията си през войната. Франция всъщност винаги е имала, бихме искали да кажем, известна склонност действително да влага заемния капитал, тоест да се отнася към заемния капитал като към заемен капитал. Знаете, че в случая с Франция при отпускането на заеми както на Русия, така и на Турция се разигра всичко онова, което после проникна в политическата област и по което толкова ясно можеха да се видят вредите от обвързването на стопанския и правния живот, тоест всъщност на политическия живот. Франция изнесе извънредно много заемен капитал в Русия и Турция. Дори в Германия, макар иначе като цяло Франция всъщност никога да не беше особено добре настроена към Германия, беше изнесен френски заемен капитал, например в началото на строежа на Багдадската железница, когато Англия се оттегли; но Франция все пак даде заемен капитал на хората, например Сименс и Гвинер, които стояха начело на това начинание. И така, Франция всъщност беше главно страна, която даваше в заем, така че можеше да се види как заемният капитал всъщност се вплита в целия народностопански процес.

Тук изобщо не искам да говоря в полза на нещо или против нещо, а само да изложа нещата обективно. Чрез едно външно историческо явление действително можете да видите какви интереси всъщност има заемният капитал. Ако насочим погледа си, да речем, към частни стопанства, навсякъде без изключение ще установим: частният стопанин ще бъде миролюбив човек, защото при всички обстоятелства знае, че ако е предоставил заемния си капитал и войната премине като вихър през стопанските връзки, делата му, свързани с лихвите, ще се разстроят. Всички икономисти също приемат, че хората, които дават в заем, са миролюбиви хора. Тъкмо това е и причината винаги да е възможно за Франция да се каже, че няма вина за войната. Това може да се каже по простата причина, че за да се докаже, че във Франция войната не е била желана, е достатъчно да се посочат интересите на дребните рентиери, а не интересите на онези, които са тласкали към войната. Във Франция на заден план винаги са хората, които изобщо не са искали войната. Тъкмо този исторически факт може да ни покаже в голям мащаб онова, което обаче несъмнено съществува и в малък мащаб: даващият в заем, тоест онзи, който разполага със заемен капитал и може да предоставя заемен капитал, всъщност е човек, който би искал по възможност да се предотвратят смущенията в стопанството, предизвиквани от събития, които сами не принадлежат към стопанството, както и от такива събития вътре в самото стопанство, които предизвикват особено силни сътресения в стопанския живот. Онзи, който има заемен капитал за предоставяне, още повече ще обича онова, което преживява, да протича спокойно, тъй като иска в общи линии да си спести собствената преценка и предпочита да разчита на това да му кажат: тук или там парите са вложени добре. – В наше време, когато обществената преценка наистина има много високо мнение за себе си, но всъщност почти липсва, в това наше време можем да кажем, че същевременно възможността да се предоставя заемен капитал, е свързана с извънредно силна вяра в авторитета в стопанския живот и в живота изобщо. А това на свой ред извънредно силно замъглява стопанската преценка. Лесно получават пари назаем онези хора, които по някакъв начин носят печат на одобрение или нещо подобно. Личен кредит охотно се отпуска на онзи, който по някакъв начин носи печат на одобрение. По това се решава въпросът. И нали според това дали изобщо се култивира този принцип на авторитета, или не, виждаме също как в стопанския живот могат да се включат с производителна дейност или хората с по-големи лични способности, или онези, които стават например търговски съветници не поради способностите си, а по други връзки – каквито, казват, също има. Ако онези, които са станали търговски съветници чрез други връзки, могат да се включат в стопанския живот, нещата ще вървят по друг начин, отколкото ако за уреждането им се разчита само на това личните способности да бъдат разпознати чрез чисто обществена преценка. Тук в стопанския живот отново се намесва нещо, което не може да се схване съвсем ясно. Напоследък в една определена общност стана прекалено обичайно да се употребява една дума навсякъде, където понятията вече не стигат, и затова напоследък на различни места твърде често ми звучеше в ушите думата „импондерабилии“. Искам изрично да подчертая, че тук бих искал да избегна тази дума и да посоча как онова, което е по-праволинейно, се разклонява в нещо, което ще трябва да проследяваме по малко по-криволичещи пътища; но не е нужно веднага навсякъде да се появява терминът „импондерабилии“, както напоследък трябваше до втръсване да се слуша ту на едно, ту на друго място. Засега това е един малък поглед към заемния капитал.

Ако преминем към промишления капитал и искаме да изучим промишления капитал в неговата същност – макар съдбата на този промишлен капитал да не е била особено радостна, – ще можем извънредно добре да изучим функцията на промишления капитал особено в подема на промишлеността в Германия през десетилетията преди войната. Ще можем да го направим особено добре още поради това, че под влиянието на предприемаческия дух промишленият капитал действително се образуваше чрез пряко превръщане на заемния капитал – в Германия през последните десетилетия преди войната повече, отколкото където и да било другаде по света. Напълно вярно е онова, което споменах тук още в най-първата лекция: например в Англия търговският капитал постепенно се превърна в промишлен капитал, защото в Англия индустриализмът се разви от търговията по-бавно, отколкото в Германия, където израсна с огромна бързина, така че, ако искаме да изучим онова, което, бих искал да кажа, представлява индустриализъм в чист вид, можем да го изучим особено в германското народно стопанство – а той е в чист вид, когато превръща в промишлен капитал не търговския капитал, а заемния капитал.

Промишленият капитал всъщност действително е поставен между, бих искал да кажа, два буфера. Единият буфер е суровината, другият са пазарите. Промишленият капитал трябва по възможност да търси източниците на суровини и по възможност да организира пазарите. Това вече не може толкова лесно да се изучи по германската промишленост. В германския индустриализъм можете по-скоро да изучите от чисто народностопанска гледна точка как промишленият капитал, бих искал да кажа, работи сам по себе си; но все пак всъщност навсякъде можете да изучите как той стои между двата буфера, защото появата на индустриализма във всички страни през деветнадесети век и в началото на двадесети век има значение за народностопанския живот. Нужно е само да потърсите правилните факти от стопанския живот. Тогава, ако разглеждате по-малки стопански области, ще се окаже, че за определяне на понятията, за характеризиране на понятията трябва да търсите извънредно трудни пътища – и както казах, добре е тъкмо посоката, ориентацията, нужна за понятията ни, да се показва чрез такива лесни за обхващане неща. Тези пътища стават по-лесни за вас, когато разглеждате стопанствата в голям мащаб и по тях си изграждате възгледи за това как при разработването на източниците на суровини по правило най-силно се прилагат на практика тъкмо понятията за власт и понятията за власт, които понякога са маскирани като правни понятия. Можем да изучим това в голям мащаб, да речем, по Бурската война, при която по същество ставаше дума да се осигури достъп до благородни метали. Това беше истинска война за суровини. Тя наистина винаги се представяше под някаква маска, но беше истинска война за суровини. После имате пример как стопанският живот се разгръща по политически начин, като преминава в политиката, във властта, да речем, във военните начинания на Белгия, за да получи слонова кост и каучук от държавата Конго. Тук можете да видите как в народното стопанство се разработват източниците на суровини. Или вземете начина, по който Северна Америка придоби испанските владения в Западна Индия, защото там търсеше източниците на суровини за захар. И така, навсякъде можем да видим как търсенето на суровината лесно тласка чисто стопанското в едната посока към политиката, тласка го към разгръщане на властта. Това е едната страна, единият буфер, бих искал да кажа.

Друго е положението с търсенето на пазари. И лесно може да се докаже чрез историята, че търсенето на пазари не води по същия начин към политическия живот. Просто разгръщането на властта не израства по същия начин от човешката природа. Един драстичен пример все пак трябва да се потърси през деветнадесети век, когато в така наречената Опиумна война Англия завладя китайския пазар за опиум. Но дори тогава войната не вървеше толкова лесно, а и мирната политика, бих искал да кажа, имаше думата: когато работата се нажежи, се намериха сто четиридесет и един лекари, които дадоха експертно становище, че употребата на опиум не вреди повече от употребата на тютюн и чай. И така, тук се намесваше политиката, мирната политика; но политиката винаги е трудно да се държи настрана. Знаете изречението на Клаузевиц, че войната била продължение на политиката с други средства. Такива определения винаги могат да се дават: защото с този начин на определяне може да се оправдае например и изречението, че разводът е продължение на брака с други средства. Наистина, ако се действа с тази логика, най-различни житейски връзки могат да се поставят в една или друга светлина и после хората се възхищават на това. Забавното е, че всеки го забелязва, когато кажа: разводът е продължение на брака с други средства. Тук всеки забелязва как стоят нещата. Но когато навсякъде се декламира: войната е продължение на политиката с други средства – тогава хората не забелязват странността на логиката, а ѝ се възхищават. Ако се прилага такава логика, особено в народното стопанство, никога няма да се напредне и с една крачка чрез подобни определения – това бих искал да кажа от методологична гледна точка. Ако разгледаме този друг буфер, търсенето на пазари, наистина трябва да си кажем: при търсенето на пазари съществено по-голяма роля играе човешката съобразителност, която се движи между полюсите на хитростта, лукавството и мъдрото народностопанско ръководство. И трите вида се срещат в голяма степен при организирането на пазарите така, както ги устроиха по-специално големите народностопански области, в каквито се превърнаха самите държави след свързването на политиката със стопанството; при това самите държави проявяваха твърде много както мъдрост в ръководството, така и лукавство, съобразителност, хитрост и така нататък. Така че едва когато разгледаме тези неща в голям мащаб, всъщност можем да си изградим нагледните понятия, които искаме да развием за отделните по-малки стопански области – понятия за връзката между отделното промишлено предприятие и източниците на суровини, за отношението му към тях и към пазара.

Ако искаме да изучим функцията на търговския капитал, добре е да изучим Англия, и то предимно през онова време, когато Англия постигна големия си стопански напредък чрез търговията, с което търговският капитал непрестанно се увеличаваше, така че всъщност Англия съвсем плавно и постепенно навлезе в по-новия индустриализъм. По времето, когато индустриализмът преобразува всичко, Англия вече имаше своя търговски капитал, така че за по-ранни времена търговският капитал може да се изучава по Англия. За по-нови времена особено Маркс искаше да изучи народностопанската функция на индустриализма в Англия; но ако се върнем към по-стари времена, които предхождат тъкмо създаването на съвременния индустриализъм, към последните десетилетия на осемнадесети век, тогава ще намерим функцията на търговския капитал особено в стопанската съдба на Англия. И тук наистина трябва да кажем, че същественото все пак винаги е конкуренцията, независимо дали тя се проявява повече или по-малко открито, или скрито – както в голямото народно стопанство, когато то е изградено главно върху търговията, така и вътре в самата търговия. Несъмнено чрез въвеждането на всевъзможни понятия за почтеност тя може да бъде много честна. Но все пак си остава конкуренция. Защото на това, че търговският капитал води до натрупване, все пак се основава онова, на което се основава тъкмо производителността в търговията и чрез което тъкмо търговският капитал може да се използва в народностопанския процес така, че после да действа например като промишлен капитал, а това натрупване е немислимо без конкуренция. Така че ще изучим функцията на търговския капитал особено добре, ако насочим вниманието си към функцията на конкуренцията в народностопанския живот.

Но същевременно с тези неща са свързани и историческите преобразувания. Напълно можем да кажем, че ако разглеждаме постепенно възникващото световно стопанство като едно цяло – а преди войната то до голяма степен беше такова, – приблизително до първата третина на деветнадесети век най-видната роля в стопанския живот играеха стопанските процеси на търговията и промишлеността.

Разцветът, бих искал да кажа, класическата епоха на заемния капитал настъпи всъщност чак през 19. век, и то всъщност чак към втората третина на 19. век. И с това в историческото развитие се появяват институциите, които служат най-вече за отпускане на заеми, появява се банковото дело. Така че класическата епоха на заемния капитал, а с нея и разгръщането на банковото дело, обхваща последните две третини на 19. век и първите десетилетия на 20. век. С развитието на банковото дело все повече се развива и кредитирането като онова, което, бих искал да кажа, се включва като първи фактор в народностопанския процес. Но същевременно тъкмо при кредитирането се прояви нещо съвсем особено: с разрастването на банковото дело кредитирането в голям мащаб всъщност отне на човека властта над паричното обращение; постепенно процесът на паричното обращение започна да протича – наистина не намирам друг израз – безлично; така действително настъпи времето, за което вече споменах в първата лекция, когато парите сами извършват стопанска дейност, а човекът е ту горе, ту долу в зависимост от това как бива въвлечен в целия този поток на паричното стопанство. А той бива въвлечен много повече, отколкото всъщност си мисли; защото тъкмо през последните десетилетия на 19. век паричното обращение се обективизира, стана безлично. С това стигам – а понеже в народното стопанство е важно целият живот да се преценява непредубедено, трябва да се хвърля поглед върху целия живот, – с това стигам до едно своеобразно явление на 19. век, особено към края му, до явление, което отначало изглежда психологическо, но после играе голяма народностопанска роля: явленията в живота се зараждат от сили, които са съвсем реални в жизнените взаимовръзки, а после продължават да се търкалят сякаш по силата на някаква социална инерция, както една топка продължава да се търкаля, след като съм я засилил, и това търкаляне продължава дори когато първоначалните импулси вече не действат в самите явления. Така в заемната система все още имаше същински народностопански импулси и през първата третина на 19. век. Тогава чрез банковото дело тези народностопански импулси започват да се превръщат в чисто финансовостопански импулси. С това всичко става не само безлично, но дори неестествено; всичко бива въвлечено в паричния поток, който сам се движи. Парично стопанство без природен и личен субект – към това се насочи към края на 19. век онова, което първоначално се опираше изцяло на личния и природния субект.

И своеобразното е, че тази стопанска дейност без субект, това парично обращение без субект се съпровожда от друго явление. То е следното: държавите наистина започнаха да извършват стопанска дейност, водени от стопански импулси; например подтикнати от стопански импулси, се опитаха да колонизират. Утре ще видим какво влияние има това колонизиране върху стопанския живот; при това трябва да се разгледа и деколонизирането. Например в един реален стопански процес много добре можем да наблюдаваме какво значение има колонизирането за Англия; всъщност Англия почти никога не е излизала извън колонизирането, тоест, да речем, извън империализма с обективно съдържание. Под империалистическо разширяване имам предвид включването на действително стопанско съдържание. Но ако разгледате например германското колонизиране – достатъчно е да прегледате колониалните баланси, – ще видите, че отначало германското колонизиране е имало изцяло отрицателен баланс. Само съвсем малки територии са отчитали положителен баланс. Но и в други държави постепенно се е промъкнала поне тенденцията просто да се разрастват чрез колонии. Отделни хора, като Хилфердинг в книгата му „Финансовият капитал“, излязла във Виена през 1910 г., са нарекли това „империализъм без обект“.

И така, можете да говорите за тези две явления като за извънредно поучителни явления на новото време: от една страна, за паричното обращение без субект както в природно, така и в лично отношение, а от друга страна, за империализма без обект в голямото стопанство. Това са две явления, които в новото време се проявяват така, сякаш в цялата взаимовръзка едното е обусловило другото. Може да се каже: можем да тръгнем от нещо чисто психологическо; но по-нататък то става стопанско; защото, когато имаме непроизводителни колонии, трябва да покриваме загубите. Следователно после то вече се намесва в стопанския живот. Ето това бяха нещата, които трябваше да обсъдим днес.