СВЕТОВНАТА РАВНОСМЕТКА НА СЪВРЕМЕННИЯ ДУХОВЕН И ДУШЕВЕН ЖИВОТ

Щутгарт, 27 декември 1919 г.

Ако днес погледнем как отделните страни и народностни области са затворени една за друга, така че преминаването от една народностна област, от една страна в друга в някои случаи е съвсем невъзможно, а дори в ограничени рамки е извънредно трудно, трябва да кажем: ако сме участвали поне донякъде в духовния живот, както се е развил в света на новото време, можем само да кажем: този факт е възможно най-несъвместим с онова, което всъщност живее в хората като най-дълбоки копнежи, като душевни и духовни нагони. Защото, ако непредубедено се вгледаме в този вътрешен свят на човека, трябва да усетим, че съдържанието и всички сили в този вътрешен свят на човека, който участва в културата, са съставени от елементите на духовните и културните стремежи на всички цивилизовани народи на нашата Земя; и днес никой не може по никакъв начин да направи равносметка на духовния си живот – ако ми е позволено да използвам този търговски израз, – без в отделните пера да включи онова, което се е стекло от всички културни области на света в цялостното ни душевно и духовно състояние. Но как всъщност стои въпросът с тази равносметка на нашия душевен и духовен живот в непосредственото ни настояще? Струва ми се, че особено сред германския народ е уместно да се размишлява така. Защото днес по въпросите на нашия културен живот трябва всъщност да се говори сериозно. Може би след всичко, което преживяхме, е позволено, без да бъдем разбрани погрешно, да припомним как в годината на възхода на новата Германска империя вглъбеният и задълбочен мислител Фридрих Ницше написа своята книга за културата „Раждането на трагедията от духа на музиката“. За настроенията, които тогава преминавали през душата на устремения млад Ницше, той сам пише, че когато виждал как тогава била учредена империята, му се струвало, че предстои изкореняването на германския дух в полза на Германската империя. Наистина имаше години – и те не са далеч зад нас, – когато подобно изказване трябваше да изглежда лекомислено на повече или по-малко хора. Но фактите се промениха и по-малко значение има дали днес смятаме онзи, който е направил подобно изказване, за прав, или за неправ. По отношение на казаното винаги изглежда значимо, че още в зората на новата имперска епоха подобно изказване е могъл да направи човек, който действително достатъчно дълбоко е страдал от всичко, което можем да обобщим с думите: материализмът на деветнадесетото столетие. Може би обаче е позволено мислено да продължим идеята, усещането, довело до това изказване. Бихме могли да кажем: не би ли могло именно бедствието на германския народ отново да вдъхне в организма му като дух и душа онова, за което Ницше смяташе, че тогава е било изкоренено, изрязано?

С тези уводни думи всъщност искам само да посоча сериозността, която трябва да витае над размишленията, стремящи се към по-широк поглед върху съвременния духовен и душевен живот и неговите задачи. Ако тогава, през 1871 г., Ницше е хвърлил само нещо като бегла светлина върху равносметката на духовния и душевния живот на своето съвремие, можем да кажем, че в германското развитие през деветнадесетото столетие не един дух, стремящ се към задълбоченост и сериозност, вече се е занимавал със световната равносметка на духовния живот на своето време. Бих могъл да припомня много личности, които са размишлявали с оглед на такава световна равносметка на духовния и душевния живот. Искам само да посоча Давид Фридрих Щраус, който днес поради своя материализъм със сигурност основателно не е симпатичен на много хора. Онези от уважаемите слушатели, които са ме слушали да говоря през последните десетилетия, ще се досетят колко много възражения нося в душата си срещу нещо като книгата „Старата и новата вяра“ на Давид Фридрих Щраус; но в нея се поставят големите въпроси от средата на деветнадесетото столетие. Давид Фридрих Щраус настойчиво поставя въпроси като: имаме ли още религия? Християни ли сме още? И тук отново не искам да решавам как стои въпросът с „да“ или „не“ по тези въпроси, нито как стои въпросът с „да“ или „не“ по отношение на самия Давид Фридрих Щраус. Но искам да обърна внимание, че над написаното тогава от Давид Фридрих Щраус витае честност въпреки целия му материализъм, въпреки че у него присъства всичко онова, което именно Ницше е усещал като толкова тривиално в неговия светоглед.

На какви въпроси и от какви гледни точки искаше да отговори Давид Фридрих Щраус? Той възприе всичко, което деветнадесетото столетие донесе като природонаучен светоглед и начин на мислене. Давид Фридрих Щраус се опита да изгради картина на света от най-съвременните елементи и трябва да кажем: Давид Фридрих Щраус оформи своята картина на света с всичко постигнато в новото време чак до Дарвин и Хекел, честно я изгради в себе си като свое убеждение и като съдържание на целия си душевен живот и след това с безусловна честност постави въпроса: мога ли още да имам религия в стария смисъл, ако в съответствие с начина на мислене на новото време признавам тази картина на света за своя? Мога ли честно да бъда още християнин, ако признавам тази картина на света за своя? И на двата въпроса Щраус честно си отговаря с „не“. В този смисъл той прави световната равносметка на съвременната образованост, на съвременния духовен и душевен живот.

Колкото и остро привърженикът на духовната наука да трябва да се изкаже срещу това верую на Давид Фридрих Щраус, трябва да се каже, че тогава чрез него, както и чрез много други, е била направена честна равносметка на духовния и душевния живот. Ако непредубедено погледнем какви сходни стремежи са се появили от онова време насам, приблизително от средата на деветнадесетото столетие, отначало не можем да говорим за честно правене на равносметка; всъщност можем да говорим само за това, че от много, много страни се стараят да забулят световната равносметка на духовния и душевния живот. Забулването на световната равносметка на душевния и духовния живот е нещо, което днес срещаме на всяка крачка. Виждаме го на всяка крачка, когато погледнем какво изтъкват многобройни представители на едно или друго вероизповедание. От една страна, такива хора често намират думи, които изглеждат като съвсем естествени отстъпки пред природонаучния начин на мислене, а същевременно продължават по старите мисловни навици да говорят за християнство и религия, без изобщо да имат представа за честността на един Давид Фридрих Щраус, и през ум не им минава да направят действителна равносметка, като съпоставят перата, които от най-различни страни навлизат в духовния ни живот. Забулването на равносметката на духовния и душевния живот – това е тайнственият отличителен белег на много съвременни културни стремежи.

Но съвсем няма да се справим, ако се опитаме отново да стигнем до честна равносметка от гледната точка на един тесен кръг. Именно стремежът от тесни кръгове да се стигне до всеобхватни възгледи ни доведе до абсурд. Привързаността към удобни дребни мисли не ни позволи да изградим подходящо отношение към фактите на света и в крайна сметка тя всъщност предизвика страшната катастрофа през последните години. Страшният опит, страшното бедствие на тази катастрофа би трябвало да научат човечеството, че наистина е време да обърнем поглед нагоре, там, където действително се очертават гледните точки, които господстват над живота, така че да се научим съзнателно да го овладяваме, докато досега несъзнателно сме позволявали едно или друго да ни води за носа.

Днес наистина не сме бедни на всевъзможни програми, на всевъзможни програмни идеи. Бихме могли да кажем: никнат сдружения, програми и програмни идеи – евтини като къпини. В крайна сметка създаването им може да не струва много, защото нашият интелектуален живот е напреднал много, а при толкова напреднал интелектуален живот винаги може да се каже едно или друго разумно нещо, в което после да се кълнем като в свещено слово. Така възникват онези многобройни програми – било политически програми, било програми на духовния живот, програми в някоя област на морала, на социалната дейност и тъй нататък, – чиито носители винаги мислят: онова, което смятам за правилно за човечеството, трябва възможно най-скоро да се наложи в целия съвременен свят, защото съм го замислил като правилно, благотворно за човечеството; то трябва да се разпространи сред цялото човечество, което днес се има предвид – в Америка, Европа, Азия. А към това човекът на програмите много често си добавя и мисълта: онова, което съм измислил, трябва от своя страна да важи чак докъм края на всички земни времена; защото то е безусловно благотворното за цялата Земя и за всички бъдещи времена.

В този начин на мислене, в този начин на мислене, който абсолютизира всичко, се крият гибелта и същинският грях на интелектуалния живот на нашето време. Нашето време не иска да погледне конкретните отношения между хората, не иска да погледне колко различни са условията на живот, да кажем засега, в Ориента и Окцидента. Днес искам само бегло да говоря от тази гледна точка за световната равносметка на духовния и душевния живот, като обърна внимание колко различно е всичко, което извира от душата като картина на възгледите за живота и света – от една страна, в света на Ориента, а от друга страна, в света на Запада. А ние тук, в Средна Европа, не сме ли всъщност с душевния и духовния си живот тясно преплетени с онова, което, от една страна, тече откъм Ориента, което е изтичало оттам в продължение на столетия и хилядолетия? И не сме ли, от друга страна, преплетени с всичко онова, което като особен нов елемент от дълго време извира и е извирало на Запад? Ако погледнем онова, което лежи в основата на цялото културно развитие на нашата област и на нашия живот, ако погледнем християнството, този най-могъщ импулс на цялото земно развитие, който преди всичко е дал във всяко отношение облик на западната култура, ще открием, че дори независимо от това, че събитието на Голгота се е осъществило в Ориента, първото течение на християнството е навлязло в Европа от ориенталския дух; че като носим в европейския душевен живот Христовия импулс, всъщност с това имаме и ориенталска съставка. Целият облик, целият характер на ориенталския духовен живот сочи назад към древни времена. А днес – за да потвърдите това, е нужно само да прочетете проникновените думи на личност като Рабиндранат Тагор.

Ако погледнем към Азия, където сред образованите хора отново всичко се раздвижва, където всичко участва в съставянето на равносметката на духовния и душевния живот, виждаме нещо, което в известен смисъл се е получило като праволинейно продължение на развитието на прастария, присъщ на Ориента духовен живот. Колкото и да участваме в този ориенталски духовен живот, колкото и да е влял той в културата ни, винаги трябва да се обърнем към най-дълбоките си сили за разбиране и познание, ако искаме да разберем какви сили на стремежа живеят днес в Ориента, и още повече ако искаме да разберем от какви духовни извори се е развил днешният ориенталски духовен живот – извори, които преди столетия и хилядолетия са били могъщи в Ориента. Ако погледнем този духовен живот, и днес още намираме в него онова, което бихме нарекли спиритуалност, духовност. Тази духовност там несъмнено е в упадък, в декаданс, и дори онова, което идва от най-добрите духове на Ориента, едва ли може да се сравни с дълбокия, значим духовен живот, който някога е изгрял в Азия за човечеството. Той има един основен характер – и този основен характер се откроява пред нас толкова по-ясно, колкото по-назад се връщаме, – има един основен характер. Ако проверим всичко, което можем да знаем за културния живот, за душевния живот на Ориента, трябва да кажем: във всеки случай той не е възникнал от такова душевно състояние и настроение, каквито са нашите, тези на Окцидента, в обикновения човешки живот; той е възникнал така, че в създаването на този духовен живот участват други душевни сили, различни от онези, които прилагаме дори в напредналата ни наука и в най-напредналите ни духовни стремежи. За да усетим, за да почувстваме както трябва облика, целия характер на ориенталския духовен живот – както казах, днес той е в декаданс, – трябва да си поставим въпроса, както често съм го поставял тук, в тези лекции, и съм се опитвал да му отговоря въз основа на духовната наука; трябва да си поставим въпроса: не може ли от човека да говори и нещо по-висше от онова, което си служи само с външните сетивни и нервни органи или изобщо с телесните органи, за да изрази душевния и духовния живот?

Често тук въз основа на духовната наука е било показвано как духовният изследовател, като остава също толкова строго научен, колкото е строго научно съвременното природознание, може да проникне до онова, което можем да наречем вечното, безсмъртното в човека: онова, което влиза в човешкото тяло, което влиза в наследеното тяло като нещо, което не е наследено, а трябва да бъде донесено от духовния свят; което влиза чрез раждането или зачатието и отново излиза в духовния свят, когато човек премине през портата на смъртта. Ако се вслушаме в онова, което ни говори особено от по-древните съставки на ориенталския духовен живот, трябва да кажем: тук от човека не говори онова, което си служи само с външните телесни органи, както в нашата наука, поезия, изкуство; тук отвъд онова, което могат телесните органи, говори духовният човек, който като вечно същество слиза от духовните светове чрез раждането или зачатието и който отново се връща през портата на смъртта в духовния свят. Духовният живот на ориенталеца е нещо като откровение на онова, което човекът е донесъл със себе си чрез раждането или зачатието във физическото съществуване, на онова, което в известен смисъл не може да използва тук, а трябва отново да пренесе през портата на смъртта. Можем да кажем: всичко, което образованият ориенталец смята за действително духовна култура, е излияние на висшия човек в човека, ако ми е позволено да използвам този вече станал тривиален израз; това е нещо, което далеч надхвърля всекидневното човешко.

Всъщност в душевния ни живот има само нещо като част от нашето същество, която действително ни позволява да си съставим задълбочена, правилна представа за целия начин, по който ориенталецът се е отнасял към духовния си живот в най-добрите времена на своята древност. За да си съставим такава представа, трябва да погледнем как в нас, когато съберем най-добрите сили на човешкото си същество, възниква онова, което наричаме наши нравствени импулси, онова, с което измерваме нравствено-доброто и нравствено-лошото в себе си. Когато тези наши нравствени импулси дават знак за себе си като интуиции в най-съкровената ни същност, когато трябва да станат ръководно начало на живота ни в моралната област, тогава в тези импулси преживяваме нещо от душевната сила; трябва да си представим, че то обхваща всичко, което ориенталецът усеща, когато сякаш с вълшебство пренася духовния си живот във физическия свят. Във всичко, което придаваше съдържание на онова, което той би могъл да нарече свой светоглед, ориенталецът се определяше не от настроението, което имаме, да речем, когато установяваме нещо за природата, не от настроението, което пронизва нашите философии и светогледи и нашите тривиални монизми, а от съзнанието в душата, че тя приема нещо надсветовно, нещо свръхсетивно.

Всъщност от дълго време представителят на западната цивилизация не знаеше какво да прави с този начин да се отнася към свръхсетивния свят – не искам да кажа да мисли за него, а да се отнася към него, – с този начин да усеща онова, което може да се разкрие от свръхсетивния свят в сетивния. Във външния морален живот наистина абстрактно се е появило онова, което наричат висшия човек в човека. Но западната култура до голяма степен е загубила онова могъщо, непосредствено преживяване, чрез което този висш човек внася в този сетивно-физически свят духовна култура, непосредствен израз на нещо свръхсетивно. Всъщност днес би трябвало да признаем това пред себе си като честен резултат от една световна равносметка на духовния и душевния живот.

Нека сега погледнем отделни явления. От една страна, виждаме – вече съм обръщал внимание на това – как Христовият импулс е навлязъл във всичките ни културни течения. Някога той навлезе в западния живот с огромна тласкаща сила. Той загуби тази тласкаща сила. Ако се върнем в древните християнски времена, ще открием, че хората, които искат сериозно да се доближат до християнския светоглед, искат да постигнат образа на Христос чрез свръхсетивно знание. През деветнадесетото столетие тъкмо най-напредналите богослови, най-напредналите последователи на християнството се гордееха, че отстраняват свръхсетивното и от образа на Христос Исус; и е имало, а и още има университетски преподаватели по християнско богословие, които се гордеят, че виждат в Христос Исус само „простия човек от Назарет“, които се гордеят, че внасят възможно най-малко свръхчовешко в този образ на земния живот. Виждаме как постепенно, така да се каже, се е изпарил усетът за свръхсетивното дори по отношение на най-свещените убеждения на западното човечество, често тъкмо сред водещите духове. Хората на Запада не знаеха какво да правят дори с онова, което през столетията се беше развило за тях от духа на Ориента. Те го материализираха. Най-показателното явление е материализирането на християнството на богословието, защото материализиране е, когато се заличава Христовото същество – съединено с личността на Исус от Назарет, то трябва да се мисли като извънсветовно – и когато се разглеждат само личните качества на Исус от Назарет, както се разглежда друго историческо явление.

И от други примери можем да видим колко странно се отнася този западен дух към ориенталския. Някои хора – едни съзнателно, други несъзнателно, едни добронамерено, други злонамерено – смесват нашата антропософски ориентирана духовна наука с онова, което в англоезичните области се нарича теософия. Днес наистина не искам да говоря за отношенията на нашата антропософски ориентирана духовна наука с онова, което в Англия при Блаватска и Безант се нарича теософия, но искам да обърна внимание, че през последната третина на миналото столетие сред английския народ, завоевателя на света, имаше едно явление, намерило израз в тамошното теософско движение – макар и малко в сравнение с цялата английска култура, то все пак беше забележително. Какво искаше това теософско движение в културата, която е западна в най-висша степен? То искаше задълбочаване на духовния живот, искаше отново да потърси изворите на духовното преживяване. Какво направи? Представителите на завоевателния народ се устремиха към изворите на духа, отидоха при завладения народ на индийците и взеха оттам древноориенталска мъдрост. Тъкмо защото не повторихме това, от тази теософска страна така ни заклеймяваха като еретици. И ако сравним онова, което живее в това английско теософско общество и е изцяло заимствано от ориенталския индийски свят, с онова, което някога е живяло там като мъдрост, трябва във всичко, което там се предава като, да кажем, „етерно тяло“, „астрално тяло“, да видим материализиране на спиритуалното, на чисто духовно мисленото там, в Ориента. Но онова, което току-що посочих, е характерно и за друг факт. Представителите на западната английска култура са толкова малко способни сами да породят стремеж към изворите на нов духовен живот, че се обръщат към епохата на упадъка на ориенталския духовен живот, за да заимстват от нея, за да пренесат чуждо достояние на Запад. Именно от този пример можем да видим колко малко собствена дарба има този Запад, за да създаде сам нещо като творенията на онзи човек, който живее в смъртния като висш човек, като спиритуален човек, като вечен човек, като безсмъртен човек и чийто израз в крайна сметка е ориенталската духовна култура. Затова ориенталецът много добре разбира какво е висшият човек в човека, какво е човекът, който не живее само на Земята, а живее отвъд Земята в духовни светове.

Какъв аналог имаме в западния духовен живот на този висш човек – когото току-що се опитах с несръчни думи да охарактеризирам във връзка с ориенталския духовен живот, – и какъв аналог имаме във все по-голяма степен, колкото по на запад отиваме – какво съответствие всъщност имаме за него във всекидневния, обикновения, общоприетия духовен живот на Запада? Трябва дълго да размишляваме, за да открием какво в западната култура, която досега задава тона, съответства на висшия спиритуален човек на Ориента. Ако днес погледнем обичайните справочници за населението на нашата Земя, както е известно, ще намерим посочено: на Земята живеят около 1500 милиона души. Това всъщност е вярно, ако гледаме онези човешки същества, които работят за културата на човечеството, като ходят на два крака по земната повърхност, но вече не е вярно за нашето време, ако попитаме за количеството труд, който допреди сравнително съвсем кратко време хората са полагали почти единствено сами за културата на човечеството. Благодарение на постиженията на западната култура стигнахме дотам да заменим в най-голяма степен човешкия труд с машинен и можем да кажем: през последните три-четири столетия онова, което се изработва, произвежда за нашата култура, стана резултат не само от човешкия, но и от машинния труд. Ако машината не съществуваше, щеше да се види колко трябва да извършат хората, за да се осъществи онова, което днес се осъществява с помощта на машината. Можем да изчислим колко повече хора би трябвало да живеят на Земята, ако онова, което се извършва чрез машинния труд, трябваше да се извършва чрез човешки труд. Постарах се да го изчисля и при осемчасов работен ден установявам, че на Земята би трябвало да работят с около 700 до 750 милиона души повече от хората от плът, които съществуват сега – това може да се пресметне, да речем, по потреблението на въглища и по други показатели. Тоест само условно е вярно – ако гледаме количеството извършен труд, – че нашата Земя се обитава от 1500 милиона души. Обитават я повече, но такива, които всъщност не са хора, а са хомункулуси, машини, но извършват труда, който иначе хората би трябвало да извършват. С оглед на собственото си душевно състояние ориенталецът в известен смисъл се чувства доста неспокойно при тази мисъл за човешките хомункулуси, за тези нахлуващи в човешката култура 700 до 750 милиона души, които не са хора, а машини.

Този подчовек – този вид хора, които също работят, които са носители, машинни носители на човешката сила, – е действителният аналог, действителното съответствие на висшия човек, на спиритуалния човек на Ориента в обикновената западна култура. И не вярвам, че днес човек прави честно световната равносметка на душевния и духовния живот, ако при това изчисление не съпоставя висшия човек, в когото през най-добрите времена, които са дали нещо на човечеството, ориенталската духовна култура достигна своя връх, с онова, което в крайна сметка е създала западната култура: подчовека, машината, която извършва човешки труд.

Разбира се, в по-ново време ориенталците със сигурност не останаха идеалисти, а усвоиха онова, което се очаква да извършва западната машина, но все още намирам за характерен за цялостния облик на духовния им живот един случай, който се разигра преди около 45 години. Тогава японците получиха първите военни параходи от англичаните и се гордееха, че вече и те могат онова, което могат англичаните: да командват военни параходи. И освободиха своя английски наставник и сами отплаваха. Хората гледаха от сушата как един капитан кара военен параход из морето. Но тогава нещо ги обезпокои: параходът се въртеше и въртеше и не искаше да престане да се върти. Защото трябваше да се върти: англичанинът, който би знаел как да изпусне парата през съответното устройство, беше освободен. И така, японският капитан трябваше да се върти и върти в открито море, докато парата напълно се изчерпи. Разбира се, във външния живот вече не е така, но във вътрешното душевно и духовно състояние е така. Образованият ориенталец всъщност стои пред западната духовна култура така, както онзи японски капитан на своя военен параход, чието устройство за изпускане на парата не знаеше как да управлява. Огромна пропаст дели вътрешния облик на ориенталския и окциденталния духовен живот. И колкото трудно е за окциденталеца действително вътрешно и честно да вникне в ориенталския духовен живот, толкова трудно, от друга страна, и днес още е за ориенталеца да вникне в западния духовен живот.

Така това се превърна в трудност особено за нас в Средна Европа, които, бих казал, сме вклинени между ориенталския и окциденталния духовен живот. Онова, което току-що ви изложих за ориенталския духовен живот, всъщност е характеристика на ориенталския духовен живот от древността. Онова от него, което и днес още може да се намери и което вече усилено преминава към нова метаморфоза, всъщност е само последен отглас. Само за онзи, който разбира нещо от тези неща, този отглас сочи какъв всъщност е бил ориенталският духовен живот. Но ние, доколкото сами принадлежим на Запада, дълго се хранехме от онова, което е дошло при нас от този ориенталски духовен живот. Не бива да се казва, че самото събитие на Голгота е дошло от ориенталския духовен живот. То се е осъществило в Ориента, но е факт, който се е осъществил за цялото човечество. Ала онова, чрез което Западът досега е разбирал Мистерията на Голгота въз основа на човешкото душевно и духовно състояние, идваше от ориенталската традиция. И за онзи, който може непредубедено да наблюдава такива неща, нашият начин да мислим християнски за Мистерията на Голгота е тъкмо последният резултат от онова, което имаме от ориенталската традиция.

Нашата обичайна култура, днешната ни всекидневна култура, продължава да се храни от теченията на Ориента и още не е породила нови наченки, за да разбере по нов начин събитието на Голгота и други свръхсетивни неща. Но онова, което там, в Ориента, вече е в упадък, ала там все пак е елемент, съответстващ на днешния ориенталец, в какво се е превърнало при нас, из цяла Европа и чак до европейския придатък, чак отвъд океана, в Америка? Превърнало се е във фраза. Във важни отношения можем да покажем как се е превърнало във фраза онова, което още имаме в душевните си жили и което ни позволява да разбираме свръхсетивното, и което е навлязло в тези душевни жили чрез прастари ориенталски духовни течения, към които още не сме прибавили нищо ново от обичайната си всекидневна култура. Който днес действително следи нашия духовен и душевен живот, ще трябва да си каже: много, безкрайно много в този духовен и душевен живот не е вече нищо повече от фраза, изгубило е съдържанието си. Все още мислим с думите, които или пряко са ни предадени от ориенталския езиков елемент, или са създадени по негов образец. Но това се е превърнало във фраза и духовният ни живот до голяма степен се е превърнал във фраза. Изричаме думите за онова, което някога в древната ориенталска духовна култура е имало грандиозен смисъл, но в нашата уста, в нашия разсъдък, в нашето сърце то е фраза.

Днес човекът още не усеща това в достатъчна степен и това е нещастието на нашето време. Защото от фразата наистина се раждат партийни програми, от фразата се раждат и светогледи от фразьорски тип, но от фразата никога няма да възникнат плодотворни дела и идеи за действителното по-нататъшно развитие на човечеството. С фрази може да се агитира, но с фрази нищо не може да се създаде. Поглеждаме към ориенталския духовен живот с неговото наследство за нас и си казваме: във фраза се е превърнало онова, което там е живяло като спиритуален свят. А сега поглеждаме към онова, което – успяхме донякъде да го охарактеризираме – е най-същественото в западния духовен живот: механистичният елемент. Как може да се усети това – когато изобщо не го усещаме с онази жизнена сила на спиритуалния духовен живот, както някога, и когато го усещаме само в общи черти, – как може да се усети този механистичен живот? Може ли да се отрече следното: онова, с което свикнахме – че машинната сила замества 700 до 750 милиона души на Земята, – може ли да се отрече, че то господства над нашите социални мисли, над мислите ни за държавата, че е навлязло в главите ни – може ли да се отрече това?

Наистина сред западното човечество е имало хора – но това са изключения, – които дълбоко са усещали подобни неща, и отново можем да посочим едно значимо творение на австрийския поет Роберт Хамерлинг, неговия „Хомункулус“. През осемдесетте години на миналото столетие в този „Хомункулус“ той се опита да нарисува образа на човека, който с целия си духовен и душевен живот и с цялата си духовна и душевна същност израства от съвременната механистична култура. Опита се да охарактеризира начина на мислене, който произлиза от нея, своеобразната форма на егоистичния стремеж. Всичко това Роберт Хамерлинг се опитва да нарисува в своя „Хомункулус“. Той рисува човека, който няма душа, защото механистичният начин на мислене е прогонил цялата му душа; рисува човек, който е израснал от обичаите на тази механистична култура. Този човек става билионер. И Хамерлинг предварително рисува някои неща, които тогава още не бяха външна действителност; предварително рисува въздухоплаването и всички онези неща, които тогава още не бяха действителност в този вид. Като хомункулус, като изкуствен механистичен човек в своя душевен и духовен живот – така западният човек изглеждаше на Роберт Хамерлинг. Не като някой, който изгражда живота си от спиритуалните импулси, от свръхсетивното, разкриващо се в най-съкровената човешка същност, а като някой, когото изграждат механистичните сили на външния свят – така Роберт Хамерлинг характеризира типа на обикновения западен човек като хомункулус.

И трябва да кажем: тъкмо когато погледнем такова проникновено описание на усещанията, които днешният образован ориенталец има за живота на Запада, сами усещаме същото, споделяме усещанията на този ориенталец, например на Тагор, който с целия плам на един спиритуален светоглед отново обхваща своя ориенталски духовен свят: той разглежда всичко, което може да наблюдава в западния свят като възглед за природата, възглед за държавата, социални мисли, и го описва така, че си казваме: така този днешен образован ориенталец описва всичко това като хомункулус – само че с нюансите, с които говори един ориенталец. Окциденталецът носи в своя духовен и душевен живот като фраза отгласите на онова, което някога е било велико там, в Ориента. Ориенталецът усеща като култура на хомункулуса онова, което окциденталната култура досега е създала като най-велико.

Много добре знам, че днес любителите на удобството казват, че тези неща били преувеличени. Но това произлиза само от липсата на смелост нещата да се нарекат с истинското им име. Необходимо е обаче честно да направим равносметката на душевния и духовния живот. С това посочихме какво всъщност характеризира тази западна култура, какво трябва особено да се посочва в наши дни. Не е ли съвсем осезаемо, че от последната световна катастрофа са се развили условия, които най-сетне позволяват дори на онези, които бавно схващат, да разберат онова, което непредубеденият отдавна е могъл да види, още преди 1914 г.? Не е ли съвсем осезаемо, че под формата на английската, на англо-американската световна империя тази англо-американска същност тъкмо със своята хомункулусна природа се разпростира над голяма част от Земята?

Не казвам това заради обстоятелството, че сега ви говоря тук, на едно място в Германия. През последните седмици, а и отдавна, казвах подобни неща и на самите представители на англо-американското население. Спокойно им казвах: Всъщност германците, които живеят в Средна Европа, сега все пак са по-добре от вас, защото развитието на нещата, такова, каквото е, свали от германците голяма част от онази отговорност – друга идва! – онази отговорност, която сега премина върху англо-американския елемент. Днес в тези страни трябва по-малко да се мисли за онова – как да го наречем? – „разграбване и събиране на различните области на света“, както неотдавна го нарече пред мен един проницателен англичанин; може би този израз е по-уместен от някакво германско национално обозначение; по-малко трябва да се мисли за това разграбване и събиране; много повече трябва да се мисли за това, че то е факт, който следва своя ход, но и че онези, които в тези страни изобщо все още носят човешко чувство в гърдите си, трябва да усещат огромната отговорност за по-нататъшното развитие на човечеството: тази отговорност тежи върху тях, защото живеят в разрастващия се англо-американски свят.

А ние как трябва да гледаме на същественото в тази световна култура с нейния механистичен характер, представена от англо-американския свят? Не мислете, че тъкмо представител на духовната наука би искал реакционно да се нахвърля срещу тази механистична култура; не мислете, че дори за миг би ми хрумнало да изказвам някакви реакционни мисли за възкресяване на стари институции или за премахване дори на едно-единствено постижение на тази по-нова култура! Тя съществува със същата необходимост, с която някога съществуваше спиритуалната култура. Необходимостите на световното развитие трябва да бъдат зачитани както подобава. Но кое е същественото? Някога в Ориента бе велик стремежът към висшия човек, към онова, което може да се прояви в човека като спиритуалното, като божествения човек; но там, в Ориента, това издигане към спиритуалния човек накрая западна, така че днес сякаш израства от нагони с мъченически характер, а в многобройни области на този Ориент дори вече смесва социалното съжителство, почиващо върху спиритуална основа, с пренесения от Западна Европа така наречен социален живот – виждаме: онова, което някога бе великото в Ориента, вече го няма, то е загубило същинския си вътрешен импулс; то е минало и дъхът на миналото тегне над целия духовен живот и духовната култура на Ориента. И ако днес има много хора, които търсят помощ за западния си духовен живот, като възприемат ориенталската природа, това е упадък на Запада, това означава, че от западното човечество са изцедени всички добри духове. Както там миналото витае над онова, което външно съществува в настоящето – колкото и гротескно да изглежда това, – така над западната механистична култура витае бъдещето.

Не говоря като реакционер за тази западна култура, не говоря така, сякаш трябва да се лишим дори от най-малкото в нея; но при това нейно разпространение чрез механистичния подчовек в 700 до 750 милиона екземпляра остава фактът, че днес все още нямаме духовен и душевен живот, който да навлезе с пълна мощ и тласкаща сила в такъв механистичен свят. И моята вяра – която тук често съм характеризирал като познание, произтичащо от духовната наука, а не като гола вяра – моята вяра е, че онова, което се нарича антропософски ориентирана духовна наука и вече две десетилетия се излага като такава духовна наука, възниква от същата духовна сила, която се превръща във външна механика, прерастваща в грандиозната техника, когато се насочи навън към чисто времевото, пространственото и сетивното. Такъв духовен живот, който създава нашите машини и механистичната култура, би разкъсал хората, създали някога духовната култура на Ориента въз основа на спиритуалния ориенталски човек; би било невъзможно той да се свърже с техния вид спиритуален живот. Не беше тяхна задача да имат около себе си такъв външен механистичен живот; наша задача на Запад е да имаме такъв живот около себе си и да прилагаме интелигентността си, всичките си човешки духовни и душевни сили така, че да притежаваме силната вътрешна мощ, с която да овладяваме всичко, което се появява в нашите механистични, електротехнически култури.

Чрез издигане над сетивното към свръхсетивното от същото духовно устройство трябва да израсне онази сила на човешката душа, която описах в книгата си „Как се постигат познания за висшите светове?“ и във втората част на книгата ми „Тайната наука“ – силата, която ни въвежда в свръхсетивните светове по начин, какъвто никога не е съществувал в Ориента. Но в това отношение западното човечество е още в самото начало, засега съществува само изходната точка и днес все още малко хора разбират, че от същия дух, който прониква в законите на нашите машини, който работи в нашата електротехника, – от същия този дух е възможно, нещо повече, необходимо чрез вътрешно духовно развитие да се издигнем по толкова строги вътрешни душевни пътища, по каквито само най-строгата наука достига до своите резултати, до онова познание, при което също виждаме в свръхсетивните светове, както някога ориенталският човек, само че по друг начин. Трябва да стигнем до духовна наука, която с целия характер на вътрешния човешки духовен и душевен живот е на висотата на всеки вид научен и познавателен стремеж на по-новата епоха на Запада. Не бива да се връщаме към онова, което в религиозните вероизповедания в много случаи се е превърнало в празна фраза, не бива да се връщаме към онази евтина употреба на старите фрази, за да характеризираме с тях и новата духовна наука. Тази нова духовна наука трябва да се създава със същата сериозност, със същата тласкаща сила като външната наука – само че по спиритуален начин.

Ето до какво стигаме, когато се опитаме разумно да съпоставим активите и пасивите на нашата епоха. Ако продължаваме да изграждаме дори социалните си възгледи само върху основите, които ни е дала външната сетивна природна наука, тогава ще имаме записи само в дясната страна на счетоводната книга на нашия душевен и духовен живот, тогава с такъв социологически или исторически възглед ще разбираме само онова, което загива в социалния и историческия ни живот. Защото с външната природна наука разбираме само мъртвото и ако прилагаме тази природна наука за мъртвото към съдържащото се в социалния или историческия живот, и там разбираме само умиращото. Затова новите социални теории, които сега посягат и към действителността, след като досега бяха само критики на съществуващото, действат толкова умъртвяващо върху действителния живот – защото са изградени по образеца на мъртвото. Ще имаме действителен социален възглед едва когато го почерпим от същите извори, от които днес, както описах, трябва да черпим свръхсетивния си живот. Виждаме само като пасиви онова, което идва от чисто механистичния възглед за природата. Но виждаме като чисти пасиви и всичко, което се възпроизвежда във вековните, изгубили силата си вероизповедания, защото съвременното човечество повече от всяко друго се нуждае от силата на Христос. То обаче се нуждае от нов път към този Христос. Всичко, което открито или прикрито води по стари пътища, стои на страната на пасивите. Нужни са ни активите. Това са онези, които ще дойдат от обновяването на духовния възглед за света. Днес този възглед все още е твърде труден за не един човек, особено в западните страни, откъдето произхожда онова странно духовно или спиритуално направление, което търси пътя към духовния свят не в могъщите сили на самата душа, а чрез маймунско подражание на природонаучните експерименти подтиква боговете или духовете, или пък душите на починали от време на време да посещават физически-сетивния свят и да се показват в костюма на физически-сетивния свят. Спиритизмът си урежда от време на време такива гостувания с театрална украса. Това е тъкмо противоположността на действителното търсене на духа. Ако днес действително искаме да търсим духа, не бива външният ни живот да протича материалистично и във външния живот никъде да не търсим духовни същества, а само от време на време, сякаш на театър, внезапно да приемаме духовни същества на гости, за да ни докажат, че съществува духовен свят, за който изобщо не ни е грижа. Какво направиха дори природоизследователи от рода на Ломброзо? За тях природната наука си остана без дух; те държаха да намерят по спиритичен път нещо извън природата, за да могат след това толкова по-материалистично да се занимават с човешкия живот и човешкото обкръжение. А на нас ни е нужно духовно задълбочаване, способно действително да проникне във всичко материално и да съпровожда живота ни на всяка крачка.

И занапред моята задача ще бъде да ви описвам такъв духовен възглед за живота, който чрез идеите си е способен да създава дела, превръщащи се чрез душевната му сила същевременно в морал, и който чрез душевната си сила е способен същевременно да поражда религиозно почитание; да ви показвам, че такава духовна наука съществува в онова, което вече две десетилетия си позволявам да ви излагам. Днес исках да посоча по какъв начин този духовен стремеж трябва да се противопостави като актив на многото пасиви на съвременния ни духовен и душевен живот. И нима ние, вклинени между Изтока и Запада като членове на германския народ, на многострадалния германски народ, навлизащ в голяма беда, – нима не би трябвало да сме способни да намерим пътя към ново търсене на духа, като тръгнем от онзи начален устрем към спиритуалността, който съществуваше у великите ни духовни предци? Нека тогава във външната политика става каквото ще: ако имаме силата да се обърнем към този духовен път, за да кажем в бъдеще на ориенталския човек нещо за един духовен живот, който той някога е притежавал в друг вид, но го е изгубил, за да го получи после от нас; ако ни е възможно да кажем на Запада нещо за един духовен живот, който един ден ще може да застане сред всички онези изисквания, теглещи толкова силно надолу от чисто механистичната култура, тогава, ако търсим такъв път, ще изпълним една задача в центъра на Европа.

Изглежда, че катастрофалните събития доказаха нещо странно за германците. Наистина и германците, от една страна, бяха сред онези, които се оставиха да ги залее все още преждевременният стопански живот на Запада, бяха сред онези, които безсилно се обърнаха към Ориента, когато става дума отново да се търси духовно обновление. Но изглежда – казвам „изглежда“, за да не кажа онова, което за мен би било по-правилно казано: така е, – изглежда, че и през времето, когато се стремяха към материалистични цели, германците доказаха именно че нямат талант за материализъм. Този талант трябва да се търси другаде по света. Ако от нашата беда разберем, че германците нямат талант за материализъм, тогава може би това познание ще породи у нас нагона да навлезем в спиритуалността. Но тогава от тази необходимост ще ни дойде и импулсът към собствен духовен стремеж, а не към заем от ориенталския човек, и може би чрез правилно познание на корените на германската сила ще възникне спиритуална работа за цялото бъдещо развитие на човечеството – работа, която произлиза от онази най-чиста, най-филтрирана форма на мисловния стремеж, която открихме у германците на границата между осемнадесетия и деветнадесетия век. Каквато и да е иначе съдбата на германеца – за онова, което можем да извоюваме, като се върнем към корените на духовните и душевните си сили, можем да кажем: Германският дух не е завършил своето дело, той иска да живее в бъдещите дела, в бъдещите грижи и от тази спиритуална гледна точка, наред с някои други неща, да се надяваме, има още много, твърде много да каже на бъдещето на човечеството.