ПОЗНАНИЕТО НА ДУХА КАТО ОСНОВА НА ДЕЛАТА

Щутгарт, 30 декември 1919 г.

Преди около две години, когато катастрофалните събития от последно време вървяха към решителната си развръзка, обстоятелствата доведоха дотам, че приятелите на нашата Висша школа за духовна наука, изградена в Дорнах, поискаха да променят името ѝ. Трябваше да се изрази как от съзнанието за германския духовен живот възниква волята смело да се противопоставим на всичко, което и срещу този духовен живот би могло да се надигне в настоящето или в бъдещето. Тогава нарекоха Гьотеанум тази Висша школа за духовна наука – и ще почувствате значимостта на това наименование, – нарекоха така онази сграда, която и в художественото си оформление трябва да изразява живеещото в антропософски ориентираната духовна наука. И така, този Гьотеанум се издига на един от най-северозападните хълмове на Швейцария като символ на действително международен дух, но на такъв дух, който иска да носи в себе си онзи значим елемент, който може да се свърже с името на Гьоте. И затова в духовнонаучни разглеждания като тези, които провеждаме тук, ще можем от време на време да припомняме неща от Гьоте.

Днес ще взема за изходна точка нещо привидно твърде далечно, но то може би ще е подходящо, за да посочи една характерна черта на духовната наука, за която тук става дума.

Може би е известно как Гьоте, след като поема задълженията си във Ваймар, поради определени обстоятелства в живота си там се посвещава усилено на природонаучни разглеждания. И след като във Ваймар и в съседната Йена е направил най-разнообразни опити и изследвания върху растенията и животните, а след това, по време на италианското си пътуване в средата на осемдесетте години, се е занимавал с всичко, свързано с природната наука, във всяка област, през която е преминал, Гьоте веднъж пише за идеите, които вече трябва да си изгради за връзката между растенията и Земята. Пише у дома, на ваймарските си приятели, че сега вече е съвсем по следите на прарастението, на онова растение, за което е убеден, че е образувание, постижимо само в духа, че е нещо, което наистина лежи в основата на всички отделни растителни форми, но все пак е само единно образувание, обхванато духовно. И тогава пише на ваймарските си приятели нещо забележително: С това образувание в душата би трябвало да сме способни да познаваме растителния свят така, че ако изменим съответно това образувание – Гьоте го нарича сетивно-свръхсетивно образувание, – като му придадем конкретна форма, вътрешно в духа би трябвало да създадем нещо, което да има възможност да придобие външна действителност. С това прарастение в душата би трябвало толкова дълбоко да сме обхванали растителния живот, че да можем да измислим растение във фантазията си, което обаче да има същото право да бъде външна действителност, както растенията, растящи навън по ливадите, в горите и по планините.

Какво има предвид Гьоте и какво чувства, когато изказва подобно нещо в мига, в който смята, че възгледът му в определена област на познанието е достигнал своя връх? Не виждаме ли в това изказване особено ако вземем предвид всичко, което живее в природата на Гьоте, че в отношението си към природата той се стреми към познание, което, както се изразява, съответства на духа, тоест към познание, в което участват не само сетивата, не само интелигентността, а цялото духовно същество на човека? Но не виждаме ли също как Гьоте се стреми към познание, способно да се потопи в същността на нещата и да съзнава такова единство с тях, че като създава в себе си идеята за нещата, може ясно да съзнава: в тази творческа сила, която живее в душата и е продуктивна, живее и действа същото, което живее и действа в растежната сила на растението навън? Гьоте е наясно: Когато растението навън расте, когато развива лист след лист, възел след възел, цвят след цвят, в него живее растежна сила. Но Гьоте иска сам да се свърже с тази растежна сила, която живее навън, иска да я остави да живее в собствената му душа. В онова, което създава като познавателни идеи за нещата, трябва да живее нещо, което е същото като заложеното навън в самите неща.

Такова познание се стреми към необикновено съкровено съпреживяване на външните неща. Днес все още се подценява мощта, която навлиза в познавателния стремеж на човечеството, когато Гьоте се издига до такива идеи; защото днес всъщност живеем със съвсем други идеи за познанието. Но антропософски ориентираната духовна наука, за която тук става дума, иска да бъде гьотеанизъм, тоест съвсем не наука за Гьоте, която се занимава с казаното или написаното от него така, както го прави една или друга сбирка, посветена на Гьоте, а гьотеанизъм, който обхваща онова, което е живяло у Гьоте в начален, елементарен вид, но притежава вътрешна жизненост, за да дава все нови и нови плодове, и днес е нещо съвсем различно от онова, което е можело да бъде през 1832 г., когато Гьоте умира. У Гьоте живее дух, който продължава живо да се развива и след като Гьоте е мъртъв за тази Земя. Днес можем да говорим за гьотеанизъм на 1919 година. Той няма нужда отново да претопля онова, което самият Гьоте е казал дословно, но трябва да действа в неговия дух. И можем да вярваме, че действаме най-добре в неговия дух, ако превърнем в импулс на един всеобхватен светоглед онова, което за своето време, преди почти век и половина, той се е опитал да развие в една малка област – растителната, а донякъде и животинската, и то само по отношение на външните форми, – и преди всичко включим човека в този всеобхватен светоглед. Но така се обявяваме за гьотеанизъм, който ще трябва да въздейства преобразуващо върху всичко, което днес иска да израсне като светоглед от най-уважаваните части на нашия познавателен стремеж – от природонаучните му части.

Може би ще ми позволите, като се доближа до онова, което вече казах в предишните лекции, още веднъж да характеризирам духовното развитие на цивилизованото човечество през последните четири столетия. Коя главна сила видяхме да се надига тогава в човешкото развитие и в познавателния стремеж? Видяхме да се надига интелектуалният, разсъдъчният живот и макар да преживяхме големите триумфи именно в областта на природната наука, все пак трябва да кажем: Въпреки че тази природна наука ни описва външните факти в изобилие, начинът, по който като хора пристъпваме към външния свят, а именно начинът, по който в душата си съставяме идеи за външната природа и за живота, е изцяло оцветен от интелектуализма.

Наистина, ако вземем за ръководен принцип предимно интелектуалния елемент в човешката природа, навлизаме в нещо твърде духовно. Нашите абстрактни идеи и понятия, разбира се, вътрешно са нещо твърде духовно. Във вида, в който се проявяват през последните четири столетия, те сами по себе си са духовни, но не са в състояние да станат нещо друго освен огледални образи на външните сетивни факти. Това е характерното за нашия духовен и душевен живот: Постепенно стигнахме дотам да развиваме абстрактни, съвсем фини идеи и понятия, филтрирани в духовното, но това са такива идеи и понятия, които се осмеляват да се приближат само до външната сетивна действителност, които нямат в себе си силата да обхванат каквото и да било друго в живота освен външната сетивна действителност. Хората, които днес напрягат душевните си сили в тази интелектуалистична посока, често вярват, че следват пътищата на изследването и мисленето си напълно непредубедено, без никакви предпоставки. Но това мислене и изследване, което се движи по такива интелектуалистични пътища, съвсем не е независимо от историческото развитие. И е интересно да видим как не един човек, който днес се нарича философ, учен, вярва, че може по някакъв начин чрез човешката природа или същността на света да обоснове защо изследва именно по този или онзи начин, докато начинът му на изследване е само резултат от едно хилядолетно възпитание на човечеството. Ако първо се върнем назад – а днес мога да характеризирам нещата само в общи линии – през следхристиянските столетия към древна Гърция, още в последните столетия на предхристиянска Гърция ще намерим първите отзвуци на онова интелектуалистично мислене, на което от петнадесетия век насам напълно се отдадохме в западния цивилизован свят. В древна Гърция виждаме да възниква онова, което дълго време са наричали диалектика. Тази диалектика представлява вътрешно раздвижване на един мисловен елемент, който все повече и повече се насочва към абстракцията. Но който разглежда непредубедено гръцкия живот, вижда, че този живот на интелекта, все още твърде одухотворен при Платон и вече изцяло само логически при Аристотел, води началото си от нещо древно, душевно и пълно със съдържание. И ако се върнем към най-древните времена на гръцкото мислене, на гръцкото културно развитие, както направи например Ницше – грандиозно, макар и вече донякъде болезнено, – тогава ще открием, че в духовния живот на онова време, което той нарече трагическата епоха на гърците, все още не присъства нито абстрактният диалектически, логически елемент, нито обръщането към чисто външния свят. Напротив, в този духовен живот все още присъства нещо от онова, което може да се издигне само от най-вътрешната човешка природа, която сякаш извежда от самата себе си същността на света в най-разнообразни форми. И ако проследим още по-нататък произхода на онова, което се е появило в Гърция и по-късно е било филтрирано до чиста логика, там, в Ориента, ще намерим онова, на което неотдавна обърнах внимание, което бихме могли да наречем едно тайнствено за днешното човечество – но само за днешното човечество – мистерийно познание. Това е познание, което се придобива по начин, за който днешното човечество в нормалния си живот вече изобщо не може да си състави представа. В онези школи на древния Ориент, които били едновременно школи, средища на изкуството и религиозни средища, човекът съвсем не трябвало само да научи нещо или да изследва с интелектуалните си сили, а преди изобщо да го въведат в тайните на съществуването, трябвало да премине през преобразуване на цялото си същество. В тези мистерии на Ориента се разбирало от само себе си, че човекът, такъв, какъвто е във външния живот, не може да проникне до тайните на съществуването. Затова първо трябвало чрез строга дисциплина на цялото му същество да бъде издигнат до онова състояние, в което ставал друго същество, и после на това друго същество предавали онова, което наричали съдържание на познанието. Някога в Ориента се изградило познание въз основа на богат, конкретно оформен душевен и духовен живот, който със сигурност вече не е запазен в историята, но може да бъде установен чрез духовната наука; това познание после се разпространило в Гърция, там било филтрирано до диалектика, до логика, до чиста интелигентност, а след това било филтрирано все повече и повече, докато се превърнало в онзи чист интелектуализъм, с който живеем в съвременната цивилизация от средата на петнадесетия век насам.

Без да насочим безрезервно душевното око към такива неща, каквито току-що характеризирах, не можем да вникнем в различните културни течения и културни равносметки на днешното съществуване, не можем да придобием плодотворни възгледи за онова, което днес е необходимо на човечеството. Днес въпросът е действително безрезервно да погледнем към онова, което се е развило, и от него да познаем в кои духовни светове всъщност се намираме. Ако така проследим начина, по който един повече или по-малко чужд за нас духовен живот се е пренесъл от Ориента в Гърция и е бил филтриран до нашия интелектуализъм, стигаме до въпроса: Как всъщност се е развил този духовен живот?

Този духовен живот е могъл да се развие само като е бил свързан по определен начин с нещо природно в човешкото същество. Ако изследваме какво всъщност е действало и се е движело в човешката природа, за да може този духовен живот да се развие чрез описаното преобразуване на човека, трябва да кажем: Тук голяма роля играе фактът на наследствеността, фактът на кръвната наследственост в човечеството. И всъщност можем да изучаваме как се е развивало познанието в човечеството само ако за отправна точка вземем познанието за факта на кръвното развитие. Затова през епохите, които посочих, за да изложа произхода на съвременното ни познаване, познанието също е свързано с отделни народи, с отделни раси, с кръвни връзки, с наследствени отношения. Познанието се появява с различен облик у отделните народи. Когато ученикът бивал отвеждан от външното съществуване в онази мистерийна школа, за която говорих, при обучението му трябвало да се съобразяват със следното – да се съобразяват с въпроса: Каква кръв, какъв темперамент на кръвта, каква заложба, основана на кръвта, живее в него? И развивали това природно начало, докато онова, което можело да произлезе от него, не се проявявало в познанието на съответния човек.

Който действително познава историята на човешкото развитие, който се придържа – нека още веднъж употребя този израз – към действителната история на развитието на човечеството, а не към онова, което днес наричат история и което има характер на общоприета басня, ще открие, че около средата на петнадесетия век в пределите на западния цивилизован свят тази обвързаност на човешкия душевен и духовен живот със състава на кръвта, с фактите, свързани с нея, коренно се прекъсва. Тогава започва да задава тона нещо, което в развитието на хората никога не може да бъде свързано с кръвта. Когато разглеждаме всичко, което се е развило в съвременното човечество в художествено отношение от петнадесетия век насам, е твърде интересно да видим как то произтича от извори на човешкия душевен живот, които вече нямат нищо общо с онзи природен, елементарен оттенък дори на най-великите духовни постижения на предишните епохи. В много кръгове може да не разбират това. Който иска правилно да разбере живеещото у Есхил, живеещото у един древногръцки философ като Хераклит или Анаксагор, който иска да разбере какво е живяло в онези древни култури, трябва да е наясно, че в тях живее нещо, свързано с кръвното начало на определени раси. Гъркът все още съзнавал, че цялото му духовно същество е свързано с онова, което кръвта му поражда като душевен цвят. Това може да се докаже, ако внимателно осмислим гръцките произведения на изкуството, например типичните скулптурни образи. Ако се опитаме да разберем какво се крие в тези типове, ще открием, че в гръцката скулптура живеят три типа: първо, типът на сатира, после типът на Меркурий, който се появява особено във всички глави на Меркурий, а след това типът, който откриваме при Зевс, при Хера, при Атина, при Аполон. Нека внимателно сравним формата на носа, формата на ушите, всяка подробност при тези три типа и сякаш от само себе си ще разберем как в типа на сатира и в типа на Меркурий гъркът е искал да изобрази едно по-низше човечество, сред което онова арийство се е разпространило като човечество, по-висше в кръвно отношение – арийството, чието отражение гъркът дава в главата на Зевс. Бихме искали да кажем: В това е изразено съзнанието как гъркът е чувствал духовността си свързана с кръвното елементарно начало в развитието на човечеството. То постепенно се разпилява и в средата на петнадесетия век престава да има значение за човечеството. Оттогава в духовността, която се създава във външния нормален живот, живее интелектуалният елемент, елементът на представата, така че всичко, което възниква в душата и е от душевно естество, вече няма нищо общо с онова, което кипи в кръвта, което кръвта поражда. Днес дори философските посредствености трябва да признаят, че онова, което живее в представите от интелектуалистичен вид, не е свързано с телесното, най-малко с кръвта, и във всеки случай няма нищо общо и с онова, което е играло толкова голяма роля в старата духовност: с наследствеността, с факта на кръвното родство в рамките на наследствеността.

Така от средата на петнадесетия век насам в развитието на човечеството се появява нещо, което наистина е, така да се каже, съвсем изтънено духовно начало, именно чисто интелектуалистично начало, но то възпитава съвременното човечество в независимост от всичко чисто природно, като същевременно обаче го отдалечава и от всичко, което по-рано се е усещало като същностно човешко. И в това развитие на съвременното човечество настъпи нещо своеобразно, бих искал да кажа, трагично. То трябваше да се издигне до преживяване, независимо от природното елементарно начало, но с онова, което така получи в душата си, вече не можеше да разбере само себе си. В онази стара духовност, в онова познание на духа, което все още се основаваше на кръвта, заедно с вътрешните познания се получаваше и познание за самата човешка природа и същност; сега човечеството се беше издигнало до абстрактна духовност, която може да постига големи триумфи в природната наука, но не може да проникне в същността на самия човек и остава далеч от нея.

Това обаче имаше и друго последствие. Ако погледнем назад към онова развитие, което си позволих да характеризирам като свързано с природното елементарно начало, и насочим погледа си не към познанието, а към добрите или злите, симпатичните или антипатичните дела, които преминават през историята, ще открием, че тези дела се свързват с природното познаване, с природното преживяване на духа, че са израз на природното преживяване на духа: Човекът преживява себе си чрез своята кръв и чрез своята кръв се издига до духовността; в могъщи образи, в имагинации – репрезентации на преживяното духовно начало – преживява онова, което кръвта му дава, и онова, което преживява в душата, преминава от нея в цялото му човешко същество. И пулсиращият поток от представите му, от представите му, проникнати от чувство, от идеите му, проникнати от чувство, се превръща в неговите дела.

А днес? Стигнахме до една кулминационна точка. Зад нас стоят три до четири столетия интелектуалистичен живот, оглеждаме съвременния цивилизован свят и навсякъде откриваме интензивно развитие на изследователския живот с интелектуалистична насоченост, най-разнообразни идеи, но всички тези идеи са твърде абстрактни, твърде чужди на живота, за да преминат като импулси в живота на делата. Ако днес, когато социалните и другите общочовешки проблеми са толкова неотложни, видим всеобщия душевен сън, в който се намират хората и поради който отново и отново не искат да си признаят доколко се намираме на низходящ път и колко е необходимо да извлечем по-дълбоки сили от душевния си живот, за да намерим отново импулсите, които могат да преминат в делата, – тогава ще си припомним една народна поговорка, която през предишните столетия отправяли към германците, смятани за сънливи още тогава: Спи, Михел, спи, в градината овца върви, в градината попче върви, в небето ще те въведе. Спи, Михел, спи! – Наистина днес в много случаи нагласата е такава: да се вслушваме в нещо абстрактно религиозно, което няма никаква връзка с непосредствената външна действителност и с живота в тази действителност. Изгубихме връзката между външното познаване на природата, което обхващаме само интелектуално, и онова, което живее в душата ни и което беше включено в старото, основано върху кръвта познание за природата – възгледа за човешката същност.

Зная колко неохотно днес се слушат подобни характеристики, смятани за нещо необичайно, за фантазии, целящи да преувеличат нещата. И все пак трябва да се каже: докато не се вслушаме в онова, което идва от тази страна, няма да стигнем до плодотворни идеи за преустройство или ново изграждане, което днес ни се струва толкова необходимо, ако наблюдаваме нещата непредубедено. Духовното и душевното – е, нашите академични философи все още говорят за нещо душевно в отношението му към външния свят; но ясното разбиране за човешката същност като тяло, душа и дух отдавна вече не живее в западния ни начин на мислене. Тук може да се забележи един твърде странен факт. Можем да се ориентираме в познанието за човешката същност – вече съм излагал това в други лекции – само ако умеем да разграничим в човека тяло, душа и дух. Защото тялото е онова, което между раждането и смъртта му служи като инструмент на духовните сили, духът е онова, което си служи с този инструмент, а душата е онова, което не е нито тяло, нито дух, а свързва двете. Без да прозрем тази троичност, не можем да проникнем в човешката същност. Но дори изтъкнати философи казват: човекът се състои от тяло и душа. Те смятат, че развиват наука без предразсъдъци. Наука без предразсъдъци, как не! Само че не знаят: в интелектуалистичния си живот зависим от цялото ориенталско развитие. Така, когато разглеждаме само тялото и душата, зависим от Осмия вселенски събор в Константинопол през 869 г., на който е установена догмата, че християнинът не бива да вярва в тяло, душа и дух, а само в тяло и душа и трябва да вярва, че душата има някои духовни свойства. Оттогава това става догма на Католическата църква, става повеля за онези, които са изследвали външния свят. И днес хората вярват, че се занимават с непредубедено изследване, което сами създават, а всъщност следват само старото възпитание, въведено чрез Вселенския събор в Константинопол през 869 г., на който духът е бил премахнат.

Всичко това допринесе духовният ни живот да стане толкова абстрактен, толкова интелектуалистичен, че в него вече не присъства онова, което е живяло в стария духовен живот и е давало импулс на волята – но човечеството преминава през развитие и онова вече не може да присъства. И би трябвало да настъпи време, в което човекът би изглеждал напълно парализиран по отношение на делата си, ако в западния ни духовен живот запазим само материализма. От хода на западното духовно развитие трябва да почувстваме, че е необходимо ново оплодотворяване на това духовно развитие; че трябва от друга страна да си възвърнем онова, което сме изгубили като старо, свързано с кръвта начало. Правилно беше човечеството в продължение на три-четири столетия да премине през интелектуалистично развитие, независимо от кръвта. Така то се възпитаваше в свобода, в известна еманципация от чисто природното. Но в нашето същество интелектуализмът, който развихме, трябва отново да бъде проникнат, трябва отново да бъде изпълнен с такова познание, което може да се влее в човешките дела и да изпълни човека с душа и дух в неговия волеви живот. Към такова познание на духа, към съвременно познание на духа, което не иска да има нищо общо с обновяване на старото ориенталско познание на духа, се стреми антропософски ориентираната духовна наука. И в този смисъл тя сега иска да постигне – не само по отношение на растителните и животинските форми, а особено по отношение на човека – онази близост с всичко, което живее във вселената, благодарение на която можем да кажем: силите, които живеят навън, навлизат в нашето същество, пробуждат се в самото ни същество и чрез познаването в нас живеят силите на растежа на природата и на духовния свят, преди всичко собствените ни човешки сили на растежа. И така, ако проникнем интелектуалистичния си живот с опита на духа, отново ще живеем в съвременната цивилизация така, че сега в нас ще живее не нещо свързано с кръвта, а нещо видяно в свободната духовност, което отново ще може да вдъхновява и укрепва дейния ни живот.

Така е: волевият и дейният живот на човека биха трябвало да отслабнат, ако не получат въздействието на онова, което може да се види в духа. Лесно е днес например да се каже: но нали познанията на тази антропософски ориентирана духовна наука се придобиват във вътрешен, уединен, съзерцателен живот! Разбира се, те се придобиват във вътрешен, съзерцателен, уединен живот, както в крайна сметка и химическото познание се придобива в отделни лаборатории и кабинети, изолирано от приложението на химическите постижения в практическия свят. За да придобие онова, което може да ни разясни човешката същност, което днес може да съставлява съдържанието на действително познание на духа, човекът трябва отново да се преобрази – но по съвсем различен начин, отколкото в древните мистерии – и да достигне до духовно съзерцание, както тук, в сетивния свят, сетивните му органи му дават сетивно съзерцание, а разсъдъкът му – интелектуалистичен възглед. Трябва да развием онази скромност, за която говорих тук в предпоследната лекция, онази интелектуална скромност, която ни кара да си кажем: както петгодишното дете първо трябва да бъде обучавано, за да се научи да чете, така човекът, който живее във външния свят, първо трябва да се преобрази, за да се доближи до действителните тайни на природния и духовния свят. И онова, което дава действително познание за човешкото същество, е свързано с отказ от нещо, с доброволно понасяна болка. Можете да разберете това още от факта, че действително познаващият човек, който прониква в духовния свят, вече не гледа света с обичайните си очи, не чува както обикновено и не мисли както обикновено, а трябва да съзерцава света в един независим духовен организъм. Но между раждането и смъртта не сме приспособени към света, в който навлизаме така; навлизаме в свят, който ни е чужд. Тази неприспособеност, това поставяне в един свят, към който не принадлежим, доколкото си служим с тялото си, трябва да се характеризира като духовно-душевна болка, която, разбира се, може да се познае само чрез опит. В духовния свят трябва да проникнем чрез такива и подобни неща, които безспорно са далеч от бурите и вълните на външния живот. Но се клевети онова, което се придобива чрез духовната наука, за която говорим тук, когато се казва: това е мистика, чужда на света; когато се казва: това е нещо чуждо на живота или враждебно към него. Не, по този начин чрез духовното изследване се придобива, наистина встрани от живота, знание, познание, което здравият човешки разсъдък може да разбере, щом то бъде представено пред човечеството; тогава обаче то дава на човека такъв импулс, че може да стане опора на неговата воля, на неговия деен живот.

Към какво познание се стреми антропософски ориентираната духовна наука, като иска да развие един всеобхватен гьотеанизъм? Тя се стреми към познание на духа, което може да бъде основа за силна воля и деен живот. На нашия свят не може да се помогне по друг начин, освен като във волята и делата ни навлезе онова, което може да се види, като се изхожда от духа. Интелектуалистичното познание и неговото приложение – познанието на природата – са нещо съзерцателно; те могат да намерят приложение най-много в техниката, в извънчовешкото. Но онова, което се вижда, като се изхожда от духа, ще стане импулс да насочим социалния живот, този толкова усложняващ се социален живот, по действително благотворни пътища.

Бихме могли поне малко да се замислим и да проверим дали все пак не трябва да се вземат предвид описаните тук претенции на духовната наука, когато виждаме какви безкрайни страдания причиняват на човечеството толкова много неумели действия в днешния социален живот и внасянето в него на ленинизми, троцкизми и други подобни, които не са нищо друго освен онази интелектуалистична отрова, която наистина в продължение на четири столетия трябваше да се използва за освобождаването на човечеството, но можеше да се използва само докато още не беше обхванала старата социална форма. В мига, в който я обхване, отровното въздействие на голия интелектуализъм трябва да се прояви в социалния живот. То започва да се показва в ужасни явления и ще се показва все повече и повече. Ужасна илюзия е хората да вярват, че в тази област вече не се намират в началото, а в точка, от която могат спокойно да наблюдават. Не, намираме се в началото и изцелението може да дойде само ако дойде от духа. Познанието на духа трябва да стане основа. Вместо да се произнасят всевъзможни, понякога добронамерени високопарни речи, например за това как тази духовна наука нямала място в религията, по-добре би било да се погледнат непредубедено явленията на живота.

Така ми съобщиха, че тук, в Щутгарт, е била изнесена лекция за антропософски ориентираната духовна наука, в която се казало: чрез ясновидските сили, за които говори духовната наука, може и да се откриват всевъзможни неща; но това няма нищо общо с простата детска непосредственост, която трябва да действа в религията, в религиозното разбиране и на християнството. Така може да се говори високопарно, така може някой да вярва, че има право да говори, ако го е напуснал всеки дух на историческо разглеждане, всеки дух, който обяснява как протича развитието на човечеството. Ако тези духове не са го напуснали, духът на човешкото развитие му възвестява гръмко и ясно: онова абстрактно говорене, че нещо в човека, което също не може да се определи, абстрактно се слива с едно неопределимо слово или Христос – онова въодушевяване от един детски елемент – ни е довело до социалната нищета, в която се намираме. Най-напред вероизповеданията монополизираха душевния и духовния елемент. Така възникна природна наука, в която няма дух, която представя образа на природата без дух. И като се допуска, че чрез духовната наука могат да бъдат разкривани на човечеството всевъзможни духовни факти, сега се изисква да се признае, че в тези духовни факти не живее нищо от онова, което човекът трябва да търси като свое божествено начало. Материализмът на природната наука успешно стигна дотам да лиши природата от дух. Тази религиозност все повече и повече ще стига дотам да лишава духа от божественост. И тогава ще имаме природа без дух, дух без божественост и религия без съдържание. Тази религия без съдържание няма да дава импулс за никакви дела. Познанието на духа трябва да води до дела, иначе нравствените ни импулси всъщност остават без опора в западния ни духовен живот. Нравствените ни импулси се стремят да се проявят отвътре по съвсем различен начин от интелектуалистичните познания. Който може непредубедено да погледне себе си, знае, че интелектуално обхванатите познания, например природонаучните, са нещо съвсем различно в душевния живот от онези импулси, които се появяват вътре в нас като нравствени подтици, като нравствени интуиции и изискват от нас да ги въведем в живота. Но поради интелектуализма си този съвременен духовен живот няма мост между познанието си на природата и нравствения си живот. В какво се превърна в крайна сметка нравственият светоглед? Ако оставим настрана религиозния възглед, който днес повече или по-малко е изгубил съдържанието си, ако погледнем онези честни хора, които от природната наука си сглобяват несъмнено крайно едностранчив, но все пак честен светоглед, трябва да кажем: те си представят, че някога от една Кант-Лапласова световна мъглявина е възникнала някаква съвкупност от свързани вихрови явления и постепенно е възникнало онова, което днес наричаме наш свят с природните същества и хората. Но в човека се появяват нравствени идеали, нравствени интуиции. Ако се вярва само в природната взаимовръзка, тези нравствени идеали, тези нравствени интуиции са единствено нещо като изпарение и важат само докато хората ги изразяват с думи. Продължават да живеят само много стари инстинкти от онова човешко развитие, което всъщност е приключило още през петнадесетия век. Ако тези инстинкти не продължаваха да живеят, ако някога бъдат изкоренени и в човешкия духовен живот не навлезе нищо друго, тогава би трябвало да се ограничим единствено до външното засвидетелстване на онова, което наричаме нравствени идеали. И вместо да се чувстваме вътрешно задължени към нравствените си идеали, вместо да се чувстваме отговорни за тях пред духовния живот, който се издига над всеки физически живот, най-много бихме могли да смятаме за чест да минаваме пред другите за нравствени хора и да намираме за целесъобразно да не нарушаваме законово установеното в държавата. Накратко, ако нашата интелектуалност остане такава, от нравствения човешки живот също би трябвало да изчезне онова вътрешно разпалване от изпълнена с душа духовност. Защото нравственият ни живот може да получи реалност само ако духовното съзерцание отново проникне и изпълни всичко онова, което сме придобили за три-четири столетия. Тук съвсем не се цели реакционна критика, а само да се подчертаят необходимостите. Но какво ни показва това духовно виждане, какво е нравственото в нашето духовно виждане? Това духовно виждане познава външната природа и вече вижда в нея в начален вид онова, което разумните геолози приемат за геологичното образуване на Земята – тук искам да направя сравнение. Такива геолози казват: голяма част от геологичното развитие на Земята вече върви в низходяща посока. В много земни области, когато вървим по земята, стъпваме върху отмряло съществуване. Но такова отмряло съществуване далеч не се среща само в геологичната област; то изпълва и културния ни живот и в по-ново време получихме природна наука, насочена само към мъртвото, неживото, защото в културата си постепенно се оказахме обкръжени от отмиращото. Опознаваме отмиращото, онова, което произхожда от прастари времена на развитието и достига последната си фаза в земното развитие. Но тогава можем да сравним онова, което достига последната си фаза, с онова, което разцъфтява в нас като нравствени идеали и интуиции. Какво са тези нравствени идеали и интуиции? Когато тези нравствени идеали и интуиции възникват в нас, те се разкриват пред антропософски ориентираната духовна наука, както я наричаме тук, като нещо, което би могло да се сравни със зародиша за следващото растение, съдържащ се в растителния цвят, докато отмиращото в цвета е наследството от предишното растение. Виждаме как нравственият ни живот покълва вътре в нас. Като преживяваме природното, преживяваме онова, което се развива от древни времена към Земята; като чувстваме разцъфтяването на нравствените идеали, преживяваме онова, което ще излезе заедно с човешките души в космически, безсмъртен живот, когато някога Земята бъде отхвърлена като шлака, като труп, както отделният човек навлиза в духовно-душевното съществуване, когато отхвърли трупа си. Така, като развиваме нравствения си живот, виждаме покълващите в нас зародиши на бъдещи земни метаморфози.

Помислете какво става с едно понятие като нравствена отговорност, ако сме способни да приемем с цялата ѝ сериозност и в цялата ѝ дълбочина такава идея, която несъмнено още може да изглежда фантастична на днешното човечество! Тогава си казваме: какво си ти, човеко? Ти си резултат от миналото и от цялото земно развитие. Като такъв вървиш по низходящия път. Нравственото в теб оживява, то е зародиш на бъдещето, сега още привидно нереално, така че го смятаме за нещо чисто абстрактно; но то е най-първото начало на една бъдеща богата реалност. И би трябвало да си кажем: ако не осъществяваш това нравствено начало, ако не се свързваш с него, прегрешаваш не само спрямо ближния си – спрямо него, разбира се, също, – прегрешаваш спрямо всички духовни светове. Защото те са вложили в теб зародиша чрез нравствеността си да израснеш в бъдещето на света. Ако си безнравствен, сам се изключваш от бъдещето на човечеството. В нравствения живот към силата, която познанието на духа дава на волята и на дейния живот, може да се прибави и такава сериозност на човешката отговорност, чиято насоченост е, бих казал, космическа, всеобща. Можем да почувстваме: в Древна Гърция кръгозорът на образования човек е бил ограничен. Той е бил гражданин на своята страна. Дойдоха по-новите времена. Беше открита Америка, кълбовидната форма на Земята беше преоткрита чрез непосредственото ѝ обикаляне, чрез опита. Човекът стана гражданин на Земята. Отново сме един етап по-напред. Човечеството премина през гражданството на страната, през гражданството на Земята. Днес към него е отправен призивът да стане гражданин на вселената в истинския смисъл на думата, тоест да се чувства като гражданин на онези светове, които са извън нашата Земя, но заедно с нея принадлежат към едно цяло, гражданин и на онези бъдещи светове, за които загатнах.

Така нравственият възглед може по нов начин да се вкорени в познанието на духа. Едва когато такава сила проникне в нравствения ни живот, ще можем да преобразуваме учението за нравствеността в социално действен възглед за живота.

В тричленността на социалния организъм, в онова, което представлява книгата ми „Основните точки на социалния въпрос“, бяха правени опити да се следват такива пътища, каквито бяха загатнати тук. Мнозина смятат това за абстракции, за утопии, а то е най-реалното, защото се основава на онова ново разбиране на действителността, което никоя природна наука не може да постигне, тъй като е твърде заразена от интелектуалистичния живот. Този интелектуалистичен живот постепенно насочи човека в твърде голяма степен към самия него. Днес могат да се видят странни примери как човекът е станал егоистичен, защото чрез външното си познание за природата вече не разбира самия човек. През последните три-четири столетия егоизмът навлезе едновременно с интелектуализма в целия външен и вътрешен човешки живот, преди всичко – и това също трябва да се разгледа непредубедено – този интелектуализъм, този егоизъм обхвана и религиозния живот. Днес за безсмъртието на човешката душа може да се говори само от известна егоистична гледна точка – и за съжаление, човешкото възпитание е подготвяло това в продължение на столетия. Днес хората тръпнат от мисълта, че духовно-душевното им същество би могло да престане да съществува, когато трупът бъде предаден на земята – нещо, което, разбира се, не е така, но все пак би било възможно. Това противоречи на онова, което е останало от природното като явен последен остатък; противоречи на един явен егоистичен нагон. На този егоистичен нагон се угажда, когато се говори само за продължаването на човешкия душевен живот след смъртта – както отново се прави под принудата на догмите, – но не се говори, че духовно-душевното ни начало е било в един духовен свят преди раждането, съответно преди зачеването ни; самото продължаване, разбира се, именно духовната наука обосновава напълно. Преди да слезем във физическата телесност и да приемем онази обвивка, която ни се дава по наследство от баща и майка, в един духовно-душевен свят също преминаваме през развитие, както правим това тук, на Земята. И точно както животът ни след смъртта е продължение на живота тук, на Земята, доразвиване на тукашния опит, така животът, през който преминаваме между раждането и смъртта, е продължение на живота, какъвто е бил преди раждането.

Това например възлага на педагога големите му задължения, ако той напълно осъзнава отговорността, която тежи на душата му, когато трябва да развива онова, което е слязло от вечни духовни висини в едно човешко тяло и чрез външната форма и обвивка се изразява от година на година все повече и повече. Това е другото, което може да се прибави към онова познание, което отговаря на егоизма и взема предвид само безсмъртието на човешката душа пред лицето на смъртта – факт, който, разбира се, е безспорно установен. Това е другата страна, която особено духовната наука трябва да подчертае за съвременния човек: животът преди раждането или преди зачеването и неговото продължение чрез живота тук. Лесно започва да бяга от света онзи, който говори само за живота след смъртта. Който сериозно разглежда живота преди раждането, ще се почувства задължен – тъй като световният ред изисква човекът да слезе във физическото съществуване – да направи това съществуване дейно. Защото само така можем да изразим онова, което се стремим да изразим, когато знаем, че чрез раждането слизаме във физическото съществуване. Докато само перспективата за онова, което идва след смъртта, води до лишаване на физическото съществуване от душа и дух, съзнанието, че сме слезли като дух в това физическо-сетивно съществуване, трябва да доведе до укрепване на волята ни, до преработване на целия ни живот. Човешките надежди за бъдещето могат да възникнат на сигурна основа само от духовното съзерцание, ако възгледът ни е вкоренен в духа, ако проникнем и изпълним интелектуалистичното си същество с онова, което ни дава духовната наука. Тогава в живота ни отново може да навлезе импулс за дела, импулс за воля. И животът ни ще се нуждае от тези духовни импулси, защото този живот е низходящ. Старите поколения все още можеха да се обръщат към инстинктите си. При древните гърци можехме да видим, че онзи, който е узрял за обществения живот, е трябвало само да развие кръвните си инстинкти. Това вече няма да е възможно, образованието би трябвало да изчезне, ако искаме да градим само върху онова, което Земята още би могла да ни даде чрез човешките инстинкти. Днешният източноевропейски социализъм разчита на тези инстинкти; той разчита на нула. Ще разчитаме на нещо действително, ако подхранваме надеждата, че целта е да се гради върху духовнонаучно ориентиран социализъм. Наистина възгледи като представените тук още не се приемат с пълната им сериозност, поне от голям брой хора. Отделни хора ги приемат сериозно, наистина от съвсем определена гледна точка. Така, когато още работех в Дорнах, прочетох в нашето списание „Тричленност на социалния организъм“ колко сериозно определени среди приемат онова, което се явява като духовна наука; и тук, както се твърди, е била изнесена странна лекция, мисля дори с музикален съпровод, която се опирала на нещо, което определени среди представят като програма – например йезуитският отец Цимерман почти във всеки брой на „Гласове на времето“, – и което поражда тъкмо такива прояви, каквато уж е имало тук. Там било казано, при това от член на съвета от духовници при катедралата, че за онова, което казва Щайнер, можем да се осведомим от съчиненията на противниците му, защото католиците не бивало да четат съчиненията, които пише той самият, нито тези на привържениците му, понеже папата ги забранил. Действително на 18 юли 1919 г. римската Света конгрегация е издала общ указ, който съдържа забрана да се четат теософски, антропософски съчинения, поне според тълкуването на този общ указ от йезуитския отец Цимерман. И все пак не можем да вярваме, че този йезуитски отец Цимерман винаги лъже. Лъгал е: беше твърдял, че съм бивш свещеник, че съм избягал от манастир. Никога не съм бил в манастир. После каза: твърдението, че Щайнер е избягал свещеник, днес наистина вече не може да се поддържа. Странен начин да се поправи онова, което е било излъгано! Но не вярвам да е лъжа и онова, което се е проявило по онзи странен начин в твърдението, че можем да се осведомим от съчиненията на противниците ми, защото антропософските съчинения са забранени от Светата конгрегация от 18 юли 1919 г. Тези среди предусещат, че чрез антропософски ориентираната духовна наука в съвремието иска да навлезе нещо, което притежава твърде реални сили.

Тази антропософски ориентирана духовна наука – позволете ми накрая да добавя това като бележка, бих казал, едновременно по същество и в личен план, – тази антропософски ориентирана духовна наука ще продължава въпреки всяка съпротива да отстоява колкото може по-добре онова, което трябва да отстоява като познавателна основа на дейния живот, като познавателна основа на нравствения и социалния живот, като познавателна основа на най-прекрасните човешки надежди. Ако щете, могат да ѝ стиснат гърлото: щом отново успее поне малко да помръдне, тя отново ще отстоява онова, което вярва, че може да познае като необходима за човечеството истина. И както в мига, когато изгледите за победа започнаха да се променят в наша вреда, в Гьотеанума беше създадено свидетелство за международния духовен живот пред целия международен свят, без притеснение от факта, че днешният развит гьотеанизъм все пак има корените си в германския духовен живот, така тази антропософски ориентирана духовна наука ще се бори за познанието, превърнало се в нейно убеждение, като за съдържание на света – и срещу всичко друго, което иска да застане като пречка на пътя ѝ.

Преди тридесет и пет години в едно от първите си изложения, за да характеризирам колко необходимо е германската същност да се върне към най-добрите духовни източници на силата си, записах следните думи като предупредителен призив към германския народ: „При целия напредък, който можем да отбележим в най-различните области на културата, все пак не можем да пренебрегнем, че обликът на нашата епоха оставя много, твърде много да се желае. Напредъкът ни най-често е само в ширина, а не в дълбочина. Но за съдържанието на една епоха определящ е само напредъкът в дълбочина. Възможно е поради изобилието от факти, които ни връхлетяха от всички страни, да изглежда разбираемо, че загледани в ширината, за момента сме изгубили погледа в дълбочина. Бихме искали само скъсаната нишка на постъпателното развитие скоро отново да се свърже и новите факти да бъдат обхванати от вече достигнатата духовна висота.“

Преди тридесет и пет години написах тези думи и ги дадох за печат с чувството, че ако тогавашният духовен упадък не срещне противовес в един действителен духовен подем, трябва да настъпи нещо катастрофално – с това усещане, с болка, разяждаща сърцето. Вярвам, че именно днес от гледни точки като посочените имам право да припомня тези думи и по същество, и в личен план. Защото ходът на събитията през тези три и половина десетилетия доказва, че е оправдано отново да прозвучи призивът за духовност. След като тогава призивът не беше чут, нека днес и в близкото бъдеще бъде чут от германците, за да могат отвътре, от постигнатото разбиране за духовността, да изградят онова, което именно при тях през последните години беше разрушено по толкова ужасен начин, нещо повече, чието разрушаване едва започна и несъмнено ще продължи, ако духовността не стане част от новото изграждане.

Към това бихме искали да се обърнем днес: към волята за духовност именно в германския народ. И имаме право да се обърнем към тази воля за духовност; защото едно е сигурно: ако германският народ развие тази воля за духовност, той непременно ще намери духовността. За материализма, казах наскоро, той, изглежда, няма дарба – това доказват именно събитията от последните десетилетия; за духовността има дарба, това доказва духът на нашето развитие през столетията. Затова имаме право да се обърнем към волята за духовност: стига само да развие волята, германският народ ще намери духовността, той има дарбата за това. Но тъй като има дарбата, носи и голямата отговорност да откликне на призива за духовност. Нека съзнанието за тази отговорност се пробуди, да се пробуди така, че германският народ отново да може дейно, на духовна основа и от духовни импулси да се намеси в развитието на човечеството, да може да продължи онова, което в продължение на много столетия чрез най-великите си духове е извършил за благото на човечеството.