ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА ИДЕАЛИТЕ СВОБОДА, РАВЕНСТВО И БРАТСТВО ЧРЕЗ СОЦИАЛНА ТРИЧЛЕННОСТ

Берлин, 15 септември 1919 г.

Несъмнено вследствие на катастрофата на световната война и на всичко ужасяващо, свързано с нея, социалният въпрос придоби нов облик за съвременното човечество. Наистина кръговете, които виждат тази промяна в облика на социалния въпрос по желания начин, все още далеч не са достатъчно широки. Но тя съществува и ще се проявява все по-силно.

Силата на фактите ще принуди хората, които чак до наши дни принадлежаха към господстващите, водещите кръгове, по социалния въпрос да не се задоволяват вече с това да развиват отделни мисли и да разработват отделни мерки в отговор на случващото се в една или друга област на производството, в един или друг кръг на пролетариата. Тези кръгове ще бъдат принудени да насочат мислите и волевите си стремежи в широк план към социалния въпрос като най-значимия въпрос в живота на съвременните хора и в живота на близкото бъдеще. И ако човекът от досегашните водещи класи ще разбере своето време само когато съумее да направи новия облик на социалния въпрос част от цялото си мислене, чувстване и воля в току-що посочения смисъл, то, от друга страна, и широките маси на пролетариата ще трябва съществено да променят отношението си към социалния въпрос.

Повече от половин столетие най-широките маси на пролетариата възприемаха социални и социалистически идеи. Видяхме – поне онези от нас, които не проспаха последните десетилетия – какви промени претърпя социалният въпрос в редиците на пролетариата. Можеше да се види какъв облик бе приел той в мига, когато избухна ужасяващата катастрофа, наречена „световна война“. После настъпи временният край на тази страшна катастрофа. Пролетариатът се озова в ново положение. Сега вече не беше само впрегнат, както преди, в един обществен ред, над който поне в Средна и Източна Европа господстваха старите управляващи сили. Самият пролетариат вече бе призован да работи в много голяма степен за преустройството на социалните институции на човечеството. И тъкмо пред този факт, пред този съвсем нов исторически факт преживяхме нещо извънредно трагично.

Идеите, на които пролетариатът десетилетия наред се бе отдавал, може да се каже, с кръвта на сърцето си, сега се оказаха нежизнеспособни, когато трябваше да бъдат осъществени! И сега преживяхме едно голямо историческо противоречие, всъщност сблъсък. Преживяхме как самите факти, световноисторическите факти, които се разиграваха около нас, можеха да станат великият учител на човечеството. Преживяхме как, от една страна, тези факти показаха, че през последните три-четири столетия досегашните водещи, ръководни кръгове не бяха развили идеи, които и сега, и тогава да могат да дават насока на социалните факти, които хората преживяваха – особено на стопанските, но и на останалите. Преживяхме странното нещо, че онези, които в света на фактите имаха властта да действат, да въздействат, се бяха докарали дотам да оставят фактите да се развиват сякаш от само себе си. Мислите, идеите бяха станали твърде тесни, за да могат все още да обхванат фактите. Житейските факти бяха излезли извън властта на хората. Това отдавна се проявяваше особено ясно в стопанския живот, където конкуренцията на така наречения „свободен стопански пазар“ бе оставила „печалбата“ и други подобни като единствен подтик за регулиране на стопанството; където действаха не идеите, които да изграждат стопанския живот единствено с оглед на въпросите за производството, обращението и потреблението на блага, а онова, което поради случайностите на свободния пазар непрестанно можеше да води до кризи. И който само пожелае да види, може да види как накрая социалният механизъм на тези факти, развиващи се без участието на мисълта, обхвана големите държавни империи и така задвижи и техните дела, без хората да могат чрез мислите си по някакъв начин да овладеят търкалящите се факти или да направят каквото и да било за собствената си ориентация.

Тъкмо пред такива неща съвременният човек би трябвало да се замисли. Би трябвало да може да види с духовния си поглед, че днес действително е необходимо да се вгледаме по-дълбоко в човешките дела, за да разберем нещо като социалния въпрос по различен от обичайния начин. Съвсем осезаемо е колко недостатъчни са станали мислите пред търкалящите се факти. Но хората не искат да виждат такива неща. През последните три-четири столетия те свикнаха да вземат деловата рутина, обществената рутина за „житейска практика“. Свикнаха да смятат за утопист или непрактичен идеалист всеки, който вижда малко по-надалеч и може да съди за нещата, като ги обхваща с поглед. Само за да онагледя донякъде казаното току-що, мога да започна с една наглед лична забележка. Но тази лична забележка няма личен смисъл. Защото днес, когато съдбата на отделния човек е толкова тясно преплетена с общата съдба на човечеството, само искрено изложени, лично наблюдавани факти могат достатъчно нагледно да покажат какви са импулсите, подтиците в обществения живот.

В самото начало на пролетта на 1914 г., месеци преди избухването на така наречената световна война, бях принуден по време на поредица от лекции по духовнонаучни въпроси във Виена да обобщя пред едно малко събрание възгледа, който трябваше да си изградя за общественото развитие на тогавашните отношения – ако бях казал същото пред едно по-голямо събрание, то, разбира се, щеше да ми се изсмее. Тогава казах: Който с будно душевно око обхваща случващото се в нашия обществен живот в цивилизования свят, вижда как този живот сякаш е пронизан от образуващи се социални язви, от тежка социална болест, от един вид социални ракови образувания. И онова, което като тиха болест се таи в стопанския ни живот, но и в целия ни социален живот, ще трябва в близко време да се изрази в страшна катастрофа.

И така, за какъв минаваше в началото на пролетта на 1914 г. онзи, който говореше за предстояща катастрофа въз основа на събитията, разиграващи се, така да се каже, под повърхността на нещата? За „непрактичен идеалист“ – ако хората не искаха да му кажат, че е глупак. Онова, което трябваше да кажа тогава, наистина контрастира с казаното по онова време и дори малко по-късно от така наречените „практици“, от онези отговорни практици, които следваха рутината, вместо да действат като практици, но високомерно гледаха отвисоко на всеки, който се опитваше да разбере историята на своето време чрез някакво идейно познание. Какво казваха онези практици за тогавашното време? Малко след това един от тях, който дори беше външен министър на една средноевропейска държава, обяви на просветените представители на своя народ, че политическото положение като цяло се разведрява и този напредък е радостен, тъй че в близко време може да се очаква мир сред европейските народи. Той добави: Нашите добросъседски отношения с Петербург са във възможно най-добро състояние, защото благодарение на усилията на правителствата петербургското правителство не обръща внимание на излиянията на вестникарската глутница и приятелските ни отношения с Петербург ще се развиват и занапред така, както досега. А преговорите ни с Англия се надяваме да доведем до такъв завършек, че още в близко време и с Англия да имаме възможно най-добрите отношения. – Онзи, който каза това, беше „практик“. Казаното от другия беше „сива теория“!

С безброй примери биха могли да се охарактеризират възгледите, по-точно прозренията на практиците за фактите в началото на онова време, което стана толкова ужасно за човечеството. Наистина е много поучително да видим – фактите говорят ясно – как такива практици говореха за мира, а следващите месеци донесоха този мир така, че години наред цивилизованите народи се занимаваха с избиването на десет до дванадесет милиона души по най-скромна сметка и с осакатяването на три пъти повече. Не искам да споменавам тези неща, за да подновявам сензациите. Трябва да ги спомена, защото те показват колко тесни са станали човешките мисли и как вече не са достатъчни, за да овладеят фактите. Ще видим тези събития в правилната светлина едва когато признаем фактите за великия учител, който ни показва, че за да оздравеят отново социалните ни отношения, трябва да мислим не за малки преобразувания на едни или други институции, а за голямо преучаване и преосмисляне; не за малка разплата, а за голяма разплата със старото, което е прогнило и разложено и вече не бива да се влива в онова, което трябва да се извърши за бъдещето.

Онова, което може да се каже така за големите дела на човечеството, би могло да се каже и за отделните въпроси на правния или стопанския живот. Навсякъде се говори така, че мислите не са достатъчни, за да овладеят фактите. Затова може да се каже: досегашните ръководни, водещи кръгове разполагат с практиката, но им липсват необходимите за нея идеи и мисли, които да са дейни и приложими в живота. А срещу тези водещи кръгове стои голямата маса на пролетариата. Този пролетариат се формира в продължение на повече от половин столетие чрез едно, може да се каже, строго обучение в марксистките мисли. Но днес съвсем не е правилно да се оглеждаме сред пролетарските маси, за да се осведомим как мислят те. Сравнително лесно, понякога дори много, много лесно е да се опровергае по същество онова, което пролетарските маси и техните водачи мислят за стопанските дела. Но не това е важното. Важен е историческият факт, че през душите, през сърцата на пролетарските маси преминаха отраженията на онова, което се бе развило от силно действащи мисли като, бихме искали да кажем, пролетарска теория. Но тази теория показва една съвсем особена и обяснима черта – теорията, която сега, след рухването на старото, наистина вече би могла да се е доказала в житейската практика повече, отколкото го е направила. Защото през последните три-четири столетия, но особено през деветнадесетото, под влиянието на капиталистическия стопански ред и на новата техника нещата в общественото развитие на човечеството се развиха така, че пролетариатът все повече беше впряган единствено в стопанския живот; и то така, че всеки отделен негов член трябваше да извършва много тясно ограничена работа. Тази тясно ограничена работа беше всъщност всичко, което той действително виждаше от все по-обхватния стопански живот. Какво чудно, че пролетарият преживяваше – преживяваше чрез съдбата на своето тяло и своята душа – как новият стопански живот се развива под влиянието на техниката и частния капитал, но не можеше да обхване с поглед движещите механизми и движещите сили, действащи в този стопански живот! Той беше, така да се каже, работещият в този стопански живот, но социалното му положение го възпираше да вникне по същество в устройството на този стопански живот, в начина, по който той се управлява. И е съвсем обяснимо, че от такива факти се разви нещо, чиито плодове сега са пред нас. Сякаш от подсъзнателни, инстинктивни нагони и искания на пролетариата се разви една широкообхватна пролетарска социалистическа теория, която обаче всъщност е много, много далеч както от стопанските, така и от другите социални факти, защото пролетарият не можеше да прозре истинските движещи механизми и движещи сили на стопанските и другите социални факти и затова трябваше да приема онова, което марксизмът също му поднасяше едностранчиво. И така, виждаме как в продължение на десетилетия дълбоко в сърцата на пролетариите се врязваха неща, които всъщност, по същество, имат възможно най-дълбоки основания, но напълно се разминават с фактите.

Бих искал да дам един пример. Колко силно въздейства например следният израз в агитацията, която произлезе от теоретичните възгледи на водачите на пролетариата и се разпространи сред него: В бъдеще вече не бива да се произвежда заради самото производство. Трябва да се произвежда само за потребление! – Разбира се, сполучлив израз, израз, който е дори „истинен“ – нещо, което не може да се каже за много съвременни лозунги, – но израз, който се превръща в безсъдържателна абстракция и ни се изплъзва, когато го обмислим с практически усет, с действително разбиране на стопанските отношения. Защото за практиката е важно: Как се правят нещата? За практиката не е направено нищо, ако само се издига искането да се произвежда единствено за потребление. Това поражда в душата представата колко хубав би могъл да бъде стопанският живот, ако вече не господстваше печалбата, а винаги само ориентацията към потреблението. Но в това изречение няма нищо, което по някакъв начин да показва как трябва да се изгради структурата на стопанския живот, за да може усещането, изразено в тези думи, действително да намери място в него. И така стоят нещата с много от изразите – ще засегнем още не едно нещо, – които понякога произлизат от дълбоки истини, но са се превърнали в агитационни и партийни лозунги на пролетариата. Превърнали са се в абстракции и изглеждат като утопични насоки към неопределено бъдеще. А който е съвсем искрен към пролетариата, трябва да си каже: Така този беден пролетариат, който днес издига своите основателни искания, живее с възгледи, за които трябва да се каже, че наистина са теория, но стоят далеч от житейските факти – защото пролетарият е бил откъснат от тези факти и поставен на отделно място, откъдето винаги е виждал само едно съвсем отделно кътче от живота.

Това е сблъсъкът, на който исках да обърна внимание: от една страна, той се изразява в състоянието на ръководните, водещите кръгове, които имат власт над фактите, но нямат идеи, за да ги овладеят, а от друга страна – в пролетариата, който е получил идеи, но с тези напълно абстрактни идеи стои далеч от фактите, остава чужд на фактите.

Когато с няколко думи охарактеризираме нещо като току-що казаното от мен, посочваме сили и импулси, действащи в историята, които всъщност са по-значими от всичко, извършило се досега в историческото развитие на човечеството. Думи като тези за „лишената от идеи практика на водещите кръгове“ и за „непрактичната теория на пролетариата“ можем да преценим правилно само ако имаме усет за онова, което се носи през съвременните течения в развитието на човечеството с такава страшна жизненост и такава взаимно унищожителна сила. Тази противоположност между душевното състояние на ръководните, водещите кръгове и това на пролетариата води и е довела дотам, че днес зее дълбока пропаст между мисленето, усещането, волята и действията на ръководните, водещите кръгове, от една страна, и копнежите, желанията, волевите импулси на пролетариата, от друга страна. Дори не се разбира правилно какво всъщност днес би трябвало да се роди от дълбините, каква повеля на времето звучи от пролетариата към нас! Когато от пролетарските кръгове до нас достигат учението за принадената стойност, току-що посоченото учение, че трябва да се произвежда само за потребление, учението за превръщане на частната собственост в обща, несъмнено разбираме тези неща според буквалния им смисъл. Но този буквален израз на пролетарските желания и възгледи – какво всъщност представлява той? Трябва ли да бъде повод за буржоазните водещи, ръководни кръгове да критикуват логически тези пролетарски теории, когато бъдат изказани? Когато от пролетарска страна прозвучи учението за принадената стойност, няма нищо по-наивно днес от това някой юрисконсулт или директор на акционерно дружество да заяви нещо разбиращо се от само себе си: че принадената стойност, пресметната в банкноти и така нататък, е толкова ниска, че ако се разпредели, отделният човек не би получил нищо. Това е възможно най-наивното отношение например към теорията за принадената стойност. Защото „сметките“, които правят тези господа, са съвсем очевидни, срещу тях няма какво да се възрази. Но въпросът съвсем не е в тези неща. Защото, да искаш по този начин да „опровергаеш“ пряко изказаното в пролетарските теории, е все едно да погледнеш термометъра в една стая, да видиш, че показва еди-колко си градуса, и после, ако броят на градусите не ти харесва, ако са твърде малко или твърде много, да поискаш, да речем, с малък пламък да повишиш показанието на термометъра. Като се занимаваш с поправянето на термометъра, наистина не се занимаваш с онова, което може да е същинската причина. Наивно е днешните пролетарски теории да се приемат буквално и да се опровергават. Защото пролетарските теории не са нищо повече от показател – така бих се изразил, ако исках да говоря учено – за нещо, което лежи много по-дълбоко от мястото, където сега го търсят. Както термометърът показва температурата на една стая, но не я създава сам, така и пролетарските теории са нещо, по което като по уред, по знак можем да познаем какво живее по този начин в социалния въпрос днес и в близкото бъдеще. И тук обикновено си спестяват твърде много усилия. Разглеждат този въпрос само като стопански, защото най-напред той е застанал пред тях като стопански чрез исканията на пролетариата, който по времето на частния капитализъм и техниката е бил стегнат в рамките на стопанския живот. И не са виждали какво всъщност се крие зад всички възгледи, които в пролетарските теории се отнасят до капитала, труда и стоката. Пролетарият преживява целия човешки живот в рамките на стопанството. Затова социалният въпрос изцяло се поставя пред него в стопанска перспектива.

Който има възможност да придобие по-широк поглед, би трябвало да види колко ясно се разграничават три области на живота, в които ни се разкриват три от основните точки на социалния въпрос. Който се е научил не само да мисли за пролетариата – може би чак сега, след като дойде революцията, – който чрез житейската си съдба се е научил не само да мисли за него и да се отнася с чувство към него, а да мисли и да чувства заедно с него, той може да вникне в онова, което става в дълбините на най-добрите сред пролетариите, като изхожда от съдържанието на думите, които, бих искал да кажа, са основни и се срещат във всички социалистически теории. Кои са тези основни думи?

На първо място имаме основния израз „принадена стойност“, на който вече обърнах внимание. Достатъчно е да сме общували с много пролетарии като човек с човека и да сме видели как тази дума за принадената стойност е поразила сърцата им. И важно е как е поразила сърцата им, а не теоретичното потвърждение. Който като мен е работил тъкмо през годините на преломни събития в социалното движение на новото време тук, в Берлин, в Работническото образователно училище, основано от Вилхелм Либкнехт, стария Либкнехт, знае от житейската практика нещо повече за току-що посочения въпрос, отколкото може би профсъюзните водачи и особено отколкото – как да се изразя, за да не засегна някого? С право се каза: имаше „печалбари от войната“, а след войната – „печалбари от революцията“; на мен винаги ми се е струвало така: имаше „дърдорковци за войната“, а след войната – „дърдорковци за революцията“! Но под принадена стойност се разбираше следното: казваше се, че пролетарият извършва труд, произвежда едни или други продукти. Предприемачът, напротив, изкарва тези продукти на пазара и дава на работника толкова, колкото е необходимо, за да поддържа живота си, защото иначе той не би могъл и да работи за предприемача – останалото е принадена стойност. Разбира се, с тази принадена стойност нещата стоят точно така, както днес говори за нея например Валтер Ратенау – не искам да казвам нищо за този толкова оклеветяван човек, – но по отношение на социалния въпрос той е в плен на най-големи заблуди. Напълно вярно е, че ако тази принадена стойност се разпредели, тя не би подобрила положението на хората от широките пролетарски маси. Но и с аритметични операции, които, да речем, се носят във въздуха, не може да се стигне до същината на нещата. По-скоро трябва да схванем правилно тази принадена стойност с оглед на социалното ѝ значение. Действително ли тази принадена стойност е толкова малко, колкото например Ратенау „правилно“ пресмята? Не! Защото тогава в Берлин нямаше да има театри, висши училища, гимназии, нищо от онова, което се нарича културен живот, духовен живот на човечеството. Всичко това в действителност в по-голямата си част се издържа от така наречената принадена стойност. Но въпросът съвсем не е в това как тази принадена стойност излиза наяве в стоката и в паричното обращение, а в това, че в онова, за което се говори само с лозунга „принадена стойност“, се изразява цялото отношение на духовния живот на новото време към широката народна маса, която не може непосредствено да участва в този духовен живот. Който години наред е преподавал сред работници и се е стремил да им предава онова, което извира непосредствено от общочовешкото усещане и се изговаря от човек на човек, знае какъв характер трябва да има общочовешкото духовно образование и как то се различава от образованието, развило се през последните три-четири столетия тъкмо под влиянието на стопанския ред на частния капитал и техниката. Ако отново мога да говоря лично – личното онагледява общото, – може би ще си позволя да кажа: Когато през седмиците и часовете говорех пред пролетариите, знаех, че говоря така, че в душите им зазвучават сродни струни; тези хора получават знание, познание, което им позволява да вървят по своя път и което могат да приемат. Но после дойдоха и периодите, когато и пролетарият трябваше да следва модата да участва в „образованието“ – в онова образование, което в духовно отношение бе резултат от господстващата, водещата култура. Тогава трябваше да водим тези пролетарии в музеите, да им показваме какво е произлязло от светоусещането на господстващата класа, изпълнена с буржоазни чувства. Тогава, ако сме били честни, знаели сме: Всичко това не създава мост между духовната култура и духовното образование на ръководните, водещите кръгове и духовния копнеж, духовната потребност на пролетариата – а ако не сме били честни, повтаряли сме си всякакви фрази за народно образование и други подобни. Защото изкуството, науката, религията могат да бъдат разбрани само когато произлизат от човешки кръгове, с които стоим на една и съща социална почва, така че да можем да споделяме с тях едни и същи социални усещания и чувства – не и когато съществува разрив между онези, които трябва да се ползват от образованието, и онези, които действително могат да се ползват от него. Тогава усещахме една дълбока културна лъжа. И днес наистина не бива от добронамереност да замъгляваме тези неща, а трябва да ги виждаме ясно. Усещахме тази дълбока културна лъжа: основаваха се всякакви народни университети или образователни училища и се искаше на хората да се даде образование, но нямаше мост, по който то да стигне до тях. Тогава пролетарият стоеше от едната страна на пропастта, гледаше отсреща към създаваното от ръководните, водещите кръгове в изкуството, нравите, религията, науката, не го разбираше, смяташе го за нещо, което засяга само – като някакъв лукс – тези ръководни, водещи кръгове. Тогава, като изговаряше израза „принадена стойност“, пролетариатът виждаше как тя се използва, как се осъществява. Този пролетариат чувстваше нещо съвсем различно от онова, което се казваше за принадената стойност на този език на термометъра. Чувстваше: Ето един духовен живот, който се създава чрез продуктите на нашия труд, чрез нашия труд; ние го произвеждаме, но сме изключени от него!

Така трябва да се разглежда въпросът за принадената стойност, когато се разглежда не теоретично, а живо, така, както действително съществува в живота. Тогава виждаме и първия основен въпрос на всеобхватния социален въпрос: виждаме духовната част на социалния въпрос. Виждаме как през последните три-четири столетия, заедно с новата техника, новата наука и частнокапиталистическата стопанска форма, възниква и духовен живот, който все повече се превръща само в онова, което е предназначено да живее в душите на определени хора, които се грижат недостатъчно за образованието на големите широки маси и се откъсват от него, отделени от тези маси с дълбока пропаст. Затова сърцето ни кърви, когато узнаем как в тези ръководни, водещи кръгове добронамерено и с добра воля са разговаряли в добре отоплени салони с огледала за това как да сме братя с всички хора, как да обичаме всички хора, как са разговаряли за всички християнски добродетели – на топло край печка, отоплявана с въглищата, изкарани от онези въглищни шахти, където са спускали деветгодишни, единадесетгодишни, тринадесетгодишни деца; тези деца буквално е трябвало да слизат в шахтите преди изгрева на слънцето и са можели да излизат отново едва след залеза на слънцето, така че цяла седмица тези бедни деца не са виждали слънчева светлина – в средата на деветнадесети век това е било буквално така; по-късно положението се е подобрило не по заслуга на господстващите ръководни кръгове, а благодарение на исканията на пролетариата.

Днес се смята, че тези неща се казват, за да се подстрекава. Не! Трябва да бъдат казани, за да се покаже колко много духовният живот на последните три-четири столетия се е откъснал от действителния живот на хората. Можело е да се говори – абстрактно – за морал, за добродетел, за религия, без действителният деен практически живот да бъде засегнат по някакъв начин от тези приказки за братство и любов към ближния, за християнство и така нататък. Именно това поставя пред нас духовния въпрос като отделна основна точка на социалния въпрос. Тук погледът ни обхваща целия духовен живот, особено онзи, който се разгръща в областта на възпитанието и учебното дело във връзка с човека на настоящето и близкото бъдеще. Така се е стекло, че през последните три-четири столетия държавният ред е обхванал по-важните обществени области на духовния живот поради начина, по който отделните княжески територии са се оформили като отделни стопански национални държави. И днес представителите на науката, на духовния живот изобщо се гордеят, че са изтръгнали учебното и възпитателното дело – несъмнено с право – от средновековната му зависимост от религията, от теологията. Много се гордеят с това и отново и отново повтарят: През Средновековието духовният живот, научният живот е носел шлейфа на теологията, на църквата. Разбира се, не бива да желаем връщането на тези времена; не искаме назад, искаме напред. Но днес времето отново е друго. Днес не бива само високомерно да се сочи как през Средновековието духовният живот е носел шлейфа на църквата. Днес трябва да се посочи нещо друго. Нека за онагледяване вземем един пример, който тук не ни е толкова далечен.

Един много значим учен природоизследовател, същевременно секретар на Берлинската академия на науките, говори за отношението на тази Берлинска академия към обществения държавен живот – дълбоко уважавам този учен; тези неща съвсем не се казват, за да се принизяват хората. Тогава в една добре построена реч господинът каза: членовете на тази научна академия смятат за своя съвсем особена чест да бъдат научната охрана на Хоенцолерните. Това е само един от примерите, които бихме могли да приведем не със стотици, а с хиляди и десетки хиляди, и той ни кара да попитаме: Какво е заменило днес старото положение, при което духовният живот е носел шлейфа на църквата? На кого днес духовният живот носи шлейфа? Дори в най-близкото минало това не беше толкова лошо, колкото неизбежно би станало, ако действително се установят държавни порядки, при които би могъл да се появи страшният режим в образованието, възникнал в Източна Европа – режим, който достатъчно ясно доказва, че би донесъл смъртта на всяка култура. Трябва да гледате не само към миналото, а преди всичко към бъдещето и да си кажете: Настъпило е времето, когато духовният живот ще трябва да се яви като самостоятелен член на социалния организъм, когато ще трябва да бъде поставен на основата на самоуправлението.

Който изказва днес нещо подобно, среща безброй предразсъдъци. Смятат те направо за луд, ако днес не можеш да посочиш голямото благодеяние, което се крие в одържавяването на учебното и възпитателното дело. Но спасението, което трябва да търсим, ще намерим едва когато самоуправлението, а не държавното управление, поеме цялото учебно и възпитателно дело – от учителя в най-ниските училищни степени до преподавателя във висшите училища – и свързания с него духовен живот! Това е една от големите равносметки, които днес трябва да бъдат направени.

Сега в Щутгарт и първото действително свободно единно училище възниква от средите на същия кръг от хора, който пръв прояви благосклонност към мен, когато ставаше дума импулсът на тричленността да стане част от съвременния живот. Към фабриката „Валдорф-Астория“ първоначално се предвижда да се присъедини едно образцово единно училище, основано върху онази педагогика и дидактика, върху онова учение за възпитанието, което произтича единствено от действителното и истинско познание за развиващия се човек. Между седмата и петнадесетата година той е един и същ, към която и класа, към което и съсловие да принадлежи. Но първо трябва да го опознаем, ако искаме да го обучаваме и възпитаваме.

Тъй като трябваше да изнеса в Щутгарт подготвителния курс за учителите, които работят във Валдорфското училище, се запознах и с онова, което днес се приема за разбиращо се от само себе си. Хората дори не подозират какво означава тези неща да се приемат като нещо разбиращо се от само себе си! А всъщност те се оформиха едва през последните десетилетия. Тъй като житейската практика изисква и житейски опит, при такъв повод е позволено да се посочи, че човек говори не от младежко лекомислие, а се осмелява да изрече казаното едва когато, както е при мен, наближава края на шестото десетилетие от живота си. Тогава си спомня как някога учебните планове бяха още кратки и как онова, което трябваше да бъде предмет на преподаването, се представяше чрез лекциите, книгите и опита на онези, които участваха в живото възпитателно дело и черпеха от духа. Днес обаче няма кратък учебен план – днес има дебели книги, в които не само пише, че през една учебна година трябва да се премине това, през друга – онова, но се предписва и как трябва да се разглеждат нещата. Онова, което би трябвало да бъде предмет на свободното преподаване, се предвижда да стане и вече е станало предмет на „Бюлетина с разпоредби“. Докато хората не придобият ясно и достатъчно силно чувство за антисоциалното, което се крие в тези неща, няма да са достатъчно зрели, за да съдействат за действителното оздравяване на човечеството. Ето защо в изграждането на свободния, независим от държавата духовен живот се крие първата основна точка на социалния въпрос. Тук трябва да се изгради първият от трите самостоятелни члена на тричленния социален организъм. Когато днес се застъпваме за тези неща, когато посочваме, че в бъдеще духовният член на социалния организъм напълно може да се управлява само от онзи, който и сам участва дейно в духовния живот, тогава преподаването ще има малко общо с преподаването в днешната единна държава. Целият живот ще бъде устроен като в образцова република. Всеки ще преподава не само според изискванията на някаква наредба, а ще черпи от духа онова, което е полезно за преподаването и възпитанието. Ще трябва да се питаме не само какви права има човек на тринадесет или на седемнадесет години по отношение на социализма, а преди всичко какво е заложено в самата човешка същност, за да може то да се извлече от израстващия човек, така че, щом получи тези освободени от дълбините на същността му сили, той да не бъде слабоволев и сломен като толкова много хора днес, а да може да се справя със съдбата си и да съдейства за изпълнението на житейските си задачи. Това насочва към първия член в тричленността на социалния организъм.

Когато се изкажат тези мисли обаче, най-напред се отговаря с въпрос, с възражение, както ми се случи в един южногермански град. След една лекция, по време на дискусията, един университетски професор ми отвърна приблизително така: Ние, германците, в бъдеще ще бъдем беден народ. Този човек иска да направи духовния живот самостоятелен. Бедният народ няма да може да плаща за самостоятелния духовен живот, защото няма да има пари. Значи ще трябва да се посегне към държавната хазна, все пак образованието ще трябва да се издържа с данъци; а как тогава то ще стане самостоятелно, как държавата няма да има право на надзор над него, щом трябва да го издържа? – Можех само да отвърна, че ми се струва много странно професорът да вярва, че онова, което се взема от държавната хазна като данъци, някак си израства там и че в бъдеще то няма да бъде вземано от „бедния народ“. Но най-често във всички области се сблъскваме с липсата на мисъл. Срещу нея трябва да се изправи действително практическо мислене, което се вглежда във фактите на живота. То ще може да породи и практически житейски програми, които могат да бъдат осъществени.

И както трябва да станат самостоятелни духовният живот, преподаването и възпитанието, така, от друга страна, трябва да стане самостоятелен и стопанският живот. Твърде забележително е как в по-ново време от дълбините на човешката природа възникнаха две искания: за демокрация и за социализъм. Двете – демокрацията и социализмът – си противоречат. Преди катастрофата на световната война тези два противоречащи си импулса бяха споени и по тях дори бе наречена една партия – социалдемокрацията. Дървеното желязо е приблизително същото. Двете – социализмът и демокрацията – си противоречат, но и двете са напълно искрени и честни искания на по-новото време. Катастрофата на световната война вече премина през живота ни, донесе своите резултати и сега чуваме как социалното искане се надига и не иска и да знае за демократичен парламент. Социалното искане отново се изразява теоретично чрез съвсем абстрактни лозунги като „завоюване на политическата власт“, „диктатура на пролетариата“ и други подобни, без изобщо да се знае какви всъщност са фактите; това наистина произтича от дълбините на социалистическото чувство, но доказва, че сега хората са разбрали: социалистическото чувство също противоречи на демократичното чувство. Бъдещето ще трябва да се съобразява с реалностите на живота, а не с лозунгите, и да признае, че човекът със социалистическо чувство е прав, когато, така да се каже, усеща нещо зловещо при думата „демокрация“, и че от друга страна, човекът с демократично чувство е прав, когато изпитва най-силен ужас при думите „диктатура на пролетариата“.

Какви всъщност са фактите в тази област? Нужно е само да разгледаме стопанския живот във връзката му с държавния живот точно както преди малко разгледахме духовния живот във връзката му с държавния живот. Хората от по-новото време, особено онези, които вярваха, че мислят твърде прогресивно, имаха и друг предразсъдък: че държавата трябва все повече и повече да поема стопанското управление. Пощата, телеграфът, железниците и така нататък бяха поставени под държавно управление и скоро се поиска държавното управление да се разпростре над все повече стопански области. С тези няколко думи засягам обширен и всеобхватен въпрос и тъй като съм принуден да изложа тези неща в кратка лекция, за съжаление, рискувам да обявят за дилетантство онова, което излагам със съвсем делови думи и което би могло да се подкрепи с безброй примери от по-новата история. То обаче съвсем не е такова. Но онова, което тук се явява като предразсъдък на най-прогресивните, ще покаже истинския си облик именно когато социализмът бъде взет насериозно. И ще покаже истинския си облик, ако освен това бъдат взети насериозно едни думи, които Фридрих Енгелс изрича в един от най-светлите си мигове в своя труд „Развитието на социализма от утопия в наука“. Той казва приблизително следното: Ако обхванем с поглед държавния живот, както се е развил до наши дни, ще открием, че той обхваща стопанисването на производствените отрасли, ръководството на обращението на стоките. Но като е стопанисвала, държавата същевременно е властвала над хората. Тя е давала законите, според които трябва да се държат хората, участващи в стопанския живот – било в стопанските си действия, било извън тях. Една и съща инстанция е стопанисвала – и е давала законите за поведението на хората, участващи в стопанския живот. В бъдеще това трябва да се промени.

Енгелс е разбрал това съвсем правилно. Според него в бъдеще на почвата, на която се осъществява стопанската дейност, не бива повече да се властва над хората; на тази почва трябва само да се управлява производството и само да се ръководи обращението на стоките. Това беше правилен възглед – но половин истина, или всъщност само четвърт истина. Защото, ако от стопанското управление и ръководство бъдат отделени законите, които се прилагат в тази стопанска област, съвпадаща досега с държавния живот, те трябва да получат свое собствено място – наистина не място, от което хората да бъдат управлявани централизирано, а мястото, където сами да се управляват демократично.

Това означава: Двата импулса – демокрацията и социализмът – показват, че в целия социален организъм, наред със самостоятелния духовен член, трябва да съществуват още две отделени една от друга области, а именно онова, което остава от някогашната държава. Това е управлението на стопанството и управлението на публичното право, или, с други думи, на всичко онова, за което всеки е способен да съди, щом достигне пълнолетие. Защото какво се крие в искането за демокрация? В него се крие желанието на по-новото човечество да достигне историческа зрялост, за да може на свободната държавна почва, на свободната правна почва да урежда със закони онова, в което всички хора са равни помежду си и за което следователно всеки пълнолетен човек може косвено или пряко да взема решения наравно с всеки друг пълнолетен човек – косвено чрез представителство, пряко чрез някакъв референдум. Така в бъдеще трябва да имаме самостоятелна правна почва, която ще бъде продължение на старата държава на властта и насилието и която тепърва ще бъде истинската правова държава. Истинска правова държава може да възникне само ако в нея със закони се уреждат единствено въпросите, за които всеки пълнолетен човек е способен да съди; а към тези въпроси отново спада нещо, за което пролетариатът е говорил много, но думите му отново трябва да се приемат като социален термометър. Защото отново едни думи на Карл Маркс са се врязали дълбоко в сърцето на пролетариата: Недостойно за човека е онова съществуване, при което работникът трябва да продава на трудовия пазар работната си сила като стока. Защото, както за една стока се плаща стоковата цена, така за работната сила, сякаш тя е равностойна на стоката, се плаща със заплатата, с цената за стоката работна сила! В развитието на по-новото човечество тези думи бяха значими не толкова заради конкретното си съдържание, колкото заради мълниеносното им въздействие върху пролетариата – мълниеносно въздействие, за което водещите кръгове всъщност нямат никаква представа. А откъде произтича всичко това? То произтича от обстоятелството, че уреждането на количеството, продължителността, характера на труда и така нататък също е включено по хаотичен, неорганичен начин в стопанския кръговрат, тоест в производството на стоки, в обращението на стоките и в потреблението на стоки, които единствени принадлежат към стопанския кръговрат. И в тази област няма да настъпи оздравяване, докато характерът, количеството и продължителността на човешкия труд не бъдат изведени извън стопанския кръговрат, независимо дали трудът е умствен, или физически. Защото уреждането на работната сила не принадлежи към стопанския живот, където стопански по-могъщият има и властта да налага вида на труда на стопански по-слабия. Уреждането на труда между хората, на работата, която един човек върши за другия, трябва да става върху правната почва, там, където всеки пълнолетен човек стои като равен пред всеки друг пълнолетен човек. Колко трябва да работя за другия, не бива да се решава въз основа на стопански предпоставки, а единствено и само въз основа на онова, което ще се развие в бъдещата държава – правовата държава, за разлика от днешната държава на властта.

И тук изказването на подобни неща отново се сблъсква с цял куп предразсъдъци. Днес е лесно хората да кажат: Докато стопанският ред се определя от условията на свободния пазар, ще бъде естествено трудът да зависи от производството, от това как се плащат стоките. Но който вярва, че така трябва да остане, не разбира как в хода на историята се надигат съвсем други искания. В бъдеще ще трябва да се каже: Колко глупаво би било хората, които трябва да управляват някой стопански отрасъл, да се съберат, да вземат счетоводните книги за 1918 година и да кажат: Тогава произведохме толкова и толкова и тази година трябва да постигнем същото. Сега е септември, значи, за да постигнем това, са ни нужни още толкова и толкова дни с дъжд и толкова и толкова дни със слънце и така нататък. – Не може да се предписва на природната основа да се съобразява с цените, а цените трябва да се съобразяват с природната основа. От едната страна стопанският живот ще граничи с природната основа, от другата страна – с правовата държава, където ще се урежда и трудът. Там върху чисто демократични основи ще трябва да се установява колко време трябва да работи човекът и според това ще се определят цените – тоест според природните основи, както днес цените в земеделието се определят според природните основи. Въпросът не е да се разсъждава как да се подобрят отделни дребни институции; въпросът е, че трябва да преосмислим нещата и да се преучим. Едва когато за работната сила се съди на самостоятелна обща демократична основа, където един човек стои пред другия като пълнолетен, като равен пред равен, и когато човекът като свободен човек вложи този труд в самостоятелния стопански живот, където вместо трудови договори се сключват договори за производството, едва тогава от стопанския живот ще изчезне онова, което днес поражда в него безпокойство. Това трябва да се прозре. Поради краткото време мога само да загатна тези неща. С голямо желание бих изнесъл цикъл от лекции, но този път това е невъзможно. Трябва обаче да посоча още как се оформя третият член – стопанският живот – в тричленния социален организъм и как трябва да навлезе в бъдещето.

В този стопански живот не бива да има, както досега: управление на капитала, управление на земята, управление на средствата за производство – което впрочем е управление на капитала, – управление на труда; в него трябва да има единствено управление на производството на стоки, на обращението на стоките и на потреблението на стоки. А как ще трябва да се осъществява ценообразуването, което е, така да се каже, първичната клетка на този стопански живот, който трябва да се основава само на познаване на нещата и професионална компетентност? Не чрез случайността на така наречения свободен пазар, както ставаше досега в народното стопанство и в световното стопанство! То ще трябва да се осъществява чрез асоциации, които възникват между отделните производствени отрасли и потребителните кооперации според изискванията на самите неща, така че хората със съответните познания и професионална компетентност, които идват от тези кооперации, да постигат по органичен начин, да постигат разумно онова, което днес случайността на пазара поражда чрез кризи. В бъдеще, когато определянето на вида и характера на човешката работна сила стане задача на правовата държава, в стопанския живот ще трябва да става приблизително следното: за нещо, което извършва с труда си, човекът да получава толкова разменни стойности, че чрез тях да може да задоволява потребностите си, докато отново произведе същия продукт.

Грубо, дилетантски, повърхностно казано, току-що изложеното би могло да се поясни със следния пример, но за днес това пояснение ще бъде достатъчно: Ако произведа чифт ботуши, взаимно установената стойност трябва да ми позволява чрез изработването на този чифт ботуши да получа в замяна толкова блага, колкото са ми нужни, за да задоволявам с тях потребностите си, докато отново произведа чифт ботуши. И трябва да има институции, които да уреждат в обществото задоволяването на потребностите на вдовиците, сираците, инвалидите и болните, както и нуждите на възпитанието и други подобни. Такова регулиране на ценообразуването, което ще бъде единствено и само задача на стопанското социализиране, обаче ще стане възможно само ако се създадат органи – било избрани, било посочени от асоциациите на производствените отрасли във връзка с потребителните кооперации, – призвани да посредничат в реалния живот за постигането на справедливи цени.

Това може да стане само ако целият стопански живот бъде устроен като нещо живо – наистина не под формата на планово стопанство по Мьолендорф, – така че да се взема предвид например следното: Да приемем, че някой артикул е на път да стане прекалено скъп. Какво означава това? От този артикул се произвежда твърде малко; чрез договори трябва да се насочват към съответните производствени отрасли работници, които могат да произвеждат този артикул. Ако пък някой артикул стане прекалено евтин, трябва да се спират предприятия, работниците да бъдат изтегляни от тях и по уреден начин да преминават в други предприятия. Когато се изкаже нещо подобно, днес хората го определят като трудно. Но който го отхвърля като трудно, за да се ограничи с малки подобрения на социалните отношения, би трябвало да знае също, че така днешните отношения ще се запазят.

Това ви показва как чрез асоциации, образувани изцяло от самите стопански сили, стопанският живот трябва да бъде поставен на собствена основа; как стопанският живот, над който днес държавата е разперила крилете си, всъщност трябва да се управлява само от самите сили, които осъществяват стопанската дейност, и то така, че инициативата на отделния човек да се запазва във възможно най-голяма степен при това управление. Това може да стане единствено и само чрез асоциации на свободните производствени отрасли и чрез споразумения на тези асоциации с потребителните кооперации, а не чрез планово стопанство, не чрез установяване на общо стопанисване на средствата за производство.

Ужасна заблуда е да се смята, че одържавяването, започнато досега от водещите, ръководните кръгове, трябва да се доведе до крайност и че кооперациите трябва да обхванат целия държавен живот, като използват неговата рамка, при което би се подкопала всякаква връзка на такова планово стопанство с външните стопански сили; докато асоциациите, за които говори тричленността, се стремят именно да запазят напълно свободната инициатива на човека, който осъществява стопанска дейност, и да оставят отворено всичко, което свързва едно затворено стопанско тяло с външното стопанско тяло.

Наистина някои неща ще изглеждат и съвсем различно, например нещо, за което мога само да загатна с едно сравнение. Социалистическата теория изисква премахване на частната собственост, както се казва – все думи, зад които познавачът не може да си представи нищо, – и превръщане на частната собственост в обща собственост. Но това не означава абсолютно нищо. Онова, което би могло да означава нещо, мога да ви кажа образно по следния начин. Днес хората например много се гордеят със своите философи. Но за едно нещо мислят доста правилно поне когато става дума за духовни произведения, докато в областта на материалното не успяват да разсъждават със същия здрав разум. Защото как се мисли за духовната собственост? Смята се, че човек трябва да участва лично в онова, което придобива духовно. Не може току-така да се каже: Онова, което създавам като духовна собственост, трябва да бъде създадено чрез общо стопанство или чрез кооперативно стопанисване. Това все пак ще трябва да се остави на отделния човек. Защото духовното произведение се създава най-добре, когато отделният човек участва със своите способности и таланти, а не когато бъде отделен от произведението. Но все пак се мисли социално, щом тридесет години след смъртта на създателя онова, което се създава духовно, вече не принадлежи на наследниците, а на онзи, който отново може най-добре да го направи достъпно за всички – този срок може би би могъл значително да се съкрати. Това се смята за нещо разбиращо се от само себе си, защото хората днес не ценят особено онова, което усещат като духовно. Но хората не се опитват да вникнат в думите, че с физическата частна собственост би трябвало да се постъпва по същия начин: тя да остава частна собственост само докато човек може да влага в нея способностите си, а след това да преминава не към тази общност без реална същност, която би породила най-ужасна корупция и други подобни явления, а към онзи, който на свой ред има най-добрите способности и би поставил делото в служба на всички.

Където се мисли непредубедено, такива неща вече се проявяват. Заехме се да основем Висша школа за духовна наука, Гьотеанума, в Дорнах край Базел в Швейцария. Наричаме я Гьотеанум от времето, когато светът бива „уудроууилсонизиран“, когато става необходимо германецът да покаже, че смело ще представи духовен живот пред целия свят. Гьотеанум в чужбина като представител на германския духовен живот – по друг начин, отколкото го прави шовинизмът! Но сега искам да изтъкна нещо друго. Тя се строи, тази Висша школа за духовна наука, и сега се управлява от онези хора, които имат способностите да осъществят това дело. На кого ще принадлежи тя, когато сегашните хора вече не са сред живите? По наследство няма да премине към никого, а ще премине към онзи, който на свой ред може най-добре да я управлява в служба на човечеството. Всъщност тя не принадлежи на никого.

Когато в стопанството се мисли социално, възникват именно онези неща, които трябва да възникнат, ако в бъдеще трябва да се случи нещо благотворно. В труда „Основните точки на социалния въпрос“ изложих повече за обращението на частната собственост и показах как социалният организъм трябва да се разчлени на своите три самостоятелни члена, които взаимодействат именно като самостоятелни: духовна организация със самоуправление, произтичащо от основите на свободния духовен живот; организация на държавния, политическия и правния живот с демократично управление, основано на преценката на всеки пълнолетен човек; и стопански живот, който трябва да се основава единствено на преценката на отделните лица и корпорации и техните асоциации, които познават съответната област и притежават професионална компетентност.

Това изглежда толкова ново, че през времето, откакто се застъпвам за тези неща в Германия, веднъж някой ми отправи и следното възражение: Ти разделяш държавата, която трябва да е нещо единно, на три части. – Можех само да отвърна с въпроса дали разделям коня на три, или четири части, когато казвам: той трябва да стои на четирите си крака. Или някой ще твърди, че конят е едно цяло само когато стои на един крак? Също толкова недопустимо е да се твърди, че социалният живот, за да бъде единен, трябва да се слее в абстрактно единство. В бъдеще хората ще трябва да престанат да се поддават на хипнозата на абстрактната единна държава; ще трябва да знаят, че тя трябва да бъде разчленена тричленно, на три члена, върху които може да стои: на самоуправляваща се свободна духовна област, на правна организация с демократично законодателство, на стопанска организация със стопанско управление, основано изцяло на познаване на съответната област и професионална компетентност.

Преди повече от сто години в Западна Европа велики истини бяха изречени само наполовина с думите, които тогава прозвучаха като половин истина: свобода, равенство, братство – три идеала, които наистина биха могли да се запечатат достатъчно дълбоко в човешките сърца и души. Но със сигурност не бяха глупави и неразумни хора онези, които през деветнадесети век заявяваха, че тези три идеала всъщност си противоречат: че не може да има свобода там, където цари абсолютно равенство; че също така не може да има братство там, където трябва да има абсолютно равенство. Тези възражения бяха правилни, но само защото се появиха във време, когато хората бяха хипнотизирани от така наречената единна държава. В мига, когато престанат да бъдат хипнотизирани от нея, когато разберат необходимата тричленност на социалния организъм, тогава ще говорят по друг начин.

Позволете ми накрая да обобщя чрез едно сравнение онова, което с удоволствие бих изложил още по-подробно. Можах само, така да се каже, да прокарам нишки, да скицирам онова, което исках да кажа; зная, че можах само да загатна онова, което може да се прозре и разбере единствено при подробно изложение. Но накрая бих искал да посоча как единната държава стоеше пред хората като нещо хипнотизиращо и как те искаха да оставят трите велики идеала – свобода, равенство, братство – да я управляват. Хората ще трябва да се научат, че това трябва да се промени. Днес те са свикнали да гледат на тази единна държава като на бог. В това отношение поведението им вече е като поведението на Фауст към шестнадесетгодишната Гретхен. Тук се срещат и неща, които приличат на поученията, давани от Фауст на детето Гретхен – поучения, подходящи за шестнадесетгодишната Гретхен, които философите обикновено смятат за нещо дълбоко философско. Фауст казва: „Всеобхватният, всеподдържащият, не обхваща ли и не поддържа ли той теб, мен, себе си?“ Почти така стоят нещата и с единната държава: хората също са хипнотизирани от този идол на единството и не могат да разберат как това единно образувание трябва да стане тричленно за благото на хората в бъдеще. И не един фабрикант с голямо удоволствие ще говори на работниците си за държавата така, както Фауст говори на Гретхен, като казва: Държавата, всеподдържащата, всеобхватната, не обхваща ли и не поддържа ли тя себе си, теб, самия мен? – Но тогава той би трябвало бързо да сложи ръка пред устата си и да не произнася твърде високо „самия мен“!

Необходимостта от тричленност на социалния организъм трябва да бъде разбрана и в пролетарските кръгове – особено там. Тя ще бъде разбрана едва когато се знае: тричленността е необходима. Защото в бъдеще не бива безусловно да властва възгласът „свобода, равенство, братство“ с взаимните противоречия между тези три идеала, а в самостоятелния духовен живот ще трябва да властва свободата на духа, защото там тя ще бъде оправдана; в демократичното държавно устройство ще трябва да властва равенството за всеки пълнолетен човек и в самостоятелно управлявания стопански живот, който храни и поддържа хората, ще трябва да властва братството. В мига, когато тези три идеала бъдат приложени по този начин към тричленния организъм, те вече няма да си противоречат.

Нека дойде времето, когато ще може да се каже следното: Ние в Средна Европа наистина гледаме с болка към онова, което се случи чрез Версай. Виждаме в него само една изходна точка и гледаме към многото лишения, голямата мизерия и болките, които ни предстоят. Но нека стане така, че да можем да кажем: Могат да ни отнемат външното, защото външното може да бъде отнето на хората. Но ако сме способни да се върнем към годините, в които отричахме своето минало, към гьотеанизма от онова време на прехода между осемнадесети и деветнадесети век, когато Лесинг, Хердер, Шилер, Гьоте и така нататък действаха в друга област – ако сред лишенията си сме способни да намерим в себе си пътя обратно към великите средноевропейски блага, тогава сред бедствието на нашето време от тази Средна Европа ще прозвучи другата половина на истината в отговор на онази, която преди един век прозвуча само наполовина в „свобода, равенство, братство“; може би във външна зависимост – но във вътрешна свобода и независимост тогава от Средна Европа към света биха могли да прозвучат думите:

Свобода за духовния живот, равенство за демократичния правен живот на хората, братство за стопанския живот!

В тези думи като в символ може да се обобщи онова, което днес трябва да се казва, чувства и мисли, за да се обхване всестранно социалният въпрос в неговата цялост. Нека колкото може повече хора осъзнаят и разберат това; тогава онова, което днес е въпрос, ще може да стане практика!