ПОЗНАНИЕТО ЗА СВРЪХСЕТИВНОТО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО И ЗАДАЧАТА НА НАШАТА ЕПОХА

Улм, 22 юли 1919 г.

Когато човек погледне сегашната беда, сегашната нищета, той се пита за причините и най-често ще търси тези причини във външните обстоятелства. Първо ще обърне поглед назад към изминалите четири-пет години, изпълнени с болка. Може би постепенно ще забележи и че онова, което през последните четири-пет години бе преживяно с толкова страдания, се е подготвяло дълго време, през десетилетия, та вероятно и през столетия от по-новото развитие на човечеството – както, да речем, бурята се подготвя от задухата през целия ден, без да забелязваме нейното зараждане, и после се разразява. Но дори хората, които по този начин се обръщат по-далеч назад към причините и поводите за сегашната ни беда и нищетата на тази епоха, повече или по-малко ще гледат към външните обстоятелства. Ще мислят и за нещо външно, за външни мерки и институции, когато става дума да се излезе от объркването и хаоса на нашата епоха.

Безспорно този възглед е правилен до голяма степен. В лекцията по социални въпроси, която имах възможност да изнеса преди няколко седмици тук, в Улм, сам се опитах да изразя доколко според убеждението ми този възглед е правилен. Но има и друга страна в разглеждането на тези неща. Нужно е само да забележим нещо, което в нашето съвремие е значимо явление на епохата по отношение на вътрешния човешки живот, на човешкия душевен живот. В смисъла на току-що посоченото с право се стремим към по-социално устройство на външните условия на живота от онова, което бе отредено на човечеството през последните три-четири столетия. Но не е ли забележително, че в стремежа си към това по-социално устройство изхождаме от едно съвсем особено човешко душевно състояние? Нима не забелязваме, че в основата си човешките души днес навсякъде са проникнати от антисоциални нагони, от антисоциални инстинкти и имат малка възможност да се разбират взаимно? И като изхождаме от тези антисоциални душевни състояния, трябва да се стремим към по-социално устройство на външния живот от онова, което през последните три-четири столетия подхрани антисоциалните нагони в днешния ни човешки живот – още повече защото тези състояния съществуват. Когато разгледаме въпроса от тази страна, откриваме как тези антисоциални нагони на съвремието всъщност са свързани с това, че сме изгубили пътя към най-вътрешното ядро на същността на самия човек, пътя към онова най-вътрешно ядро на същността, което всеки всъщност предчувства в себе си – макар и повече или по-малко ясно или само инстинктивно, смътно, – а именно свръхсетивното човешко същество. Колкото и странно да звучи, днес хората не знаят точно, не осъзнават за какво жадува по-дълбокото им, смътно душевно същество. То жадува за познание за свръхсетивното ядро на човешката същност. И голяма част от онова, което после се изразява външно в объркване и хаос, се корени в трудностите, които именно нашата епоха среща, когато се опитва да достигне до задоволително познание за това най-вътрешно човешко същество, колкото и малко хората да са склонни да го признаят и днес. Много хора обаче смятат, че на въпроса, за който говоря тук, трябва да се отговори съвсем другояче, отколкото ще бъде отговорено чрез онова, за което предстои да ви говоря тази вечер.

Тъй като трябва да разгледам този въпрос от гледната точка на антропософската духовна наука, няма да мога да го реша по онзи удобен начин, към който днес се стремят много хора и който днес е популярен сред най-широките кръгове на човечеството. Когато днес на хората се говори за лунните планини и за начина, по който се получават сведения за тях чрез физически уреди, чрез физически средства, те приемат, че усвояването на знанието за лунните планини може да бъде сложно. Тогава преодоляват себе си и признават, че не може съвсем удобно да се стигне до познание, да кажем, за лунните планини, за луните на Юпитер или за подобни неща. Но когато става дума за свръхсетивния свят, когато става дума за духовното съществуване на самия човек, най-широките кръгове и днес още се държат съвсем иначе. Тогава им се струва твърде трудно, ако се говори по начина, по който ще трябва да ви говоря днес. Най-широките кръгове и днес още казват: за да стигнем до свръхсетивните светове, детското изповядване на вярата или детската вяра в Библията са по-добри от това привидно научно изложение. – Когато става дума за най-висшето, към което човек може да се стреми по своя душевен път, хората настояват за детската простота на вярата във вероизповеданието или в Библията – за онова, което всъщност намират само за удобно, – и отхвърлят онова, което не ги води по този път толкова удобно. Но хората и днес още не виждат някои вътрешни връзки, които съществуват между този стремеж към удобни духовни пътища и нашите антисоциални нагони и трудностите да ги преодолеем. Ако разбираха какви връзки съществуват между онова, което от определени среди отново и отново им се е казвало и в което са вярвали: можете да търсите пътищата към свръхсетивното чрез детски, простодушни вероизповедания, – ако разбираха каква връзка съществува между това твърдение и тази вяра и онова, което днес се проявява като антисоциални нагони, тогава наистина щяха да се научат да мислят другояче за онова, което най-широките кръгове днес намират за „удобен път към свръхсетивните светове“.

Но духовната наука днес показва на съвременния човек други пътища не поради някаква духовна прищявка, а защото чувства това като задължение пред потребностите и задачите на епохата за съвременното човечество. Ако това съвременно човечество познаваше съвсем точно самото себе си в най-дълбоката си същност, щеше да си каже: що се отнася до стремежа към свръхсетивното, вече не можем да се задоволяваме със старите пътища. Днес това живее като копнеж в много души и антропософски ориентираната духовна наука иска да откликне на този копнеж.

Както казах, днес човек повече или по-малко ясно или повече или по-малко несъзнавано се пита за отношенията между душата и тялото, стига вече да не е стигнал дотам да отрича всичко душевно, изморен от съмненията, които този въпрос отново и отново е будил у него. Но какво всъщност знае днешният човек за душата и тялото? Тялото наблюдава със сетивата си, с външния физически разсъдък, а за онова, което не може непосредствено да опознае чрез сетивата и разсъдъка, прибягва до природната наука, от която се очаква да му каже чрез своите изследвания какви са законите, каква е вътрешната същност на това човешко физическо тяло. От друга страна, вътрешно възприема онова, което нарича свое мислене, свое чувстване, своя воля. Това се превръща за него във вътрешен опит. С това мислене, чувстване и воля свързва и определени вътрешни копнежи, желания и надежди, свързва вярата, че вътрешното начало, което живее в мисленето, чувстването и волята, няма за света само онова преходно значение, което има животът на физическото тяло. Но тогава пред човека възниква въпросът, който поражда големите съмнения: какво е отношението между онова, което възприемам вътрешно, душевно в самия себе си като мислене, чувстване и воля, и онова, което виждам външно у себе си и у другите като външно физическо тяло, чиито закони и същност природната наука иска да ми обясни? И когато сам не може да си изясни това отношение между душевното и телесното, се обръща към онези, които благодарение на определена научна основа имат възможност да изследват по-дълбоко това отношение. И ето че днешният човек, който толкова държи научният авторитет да му обясни всичко, трябва да установи, че учените, които така усърдно търси, могат малко да му помогнат по този въпрос. Ако вземе някое изложение, в което изследователите в тази област са изказали мнението си, по правило ще открие, че казаното от тях по този въпрос е също толкова несигурно, колкото и собствените му мисли. Намират се всевъзможни хипотези, всевъзможни предположения. Но днес рядко се намира нещо, което така да завладее човека, че той да добие впечатление за истинност, стига действително да се отнесе към него без предразсъдък. Антропософски ориентираната духовна наука си поставя задачата да намери това.

Но по същите пътища, по които се стига до външната наука, не може да се достигне и до онова, за което сега предстои да ви говоря като за духовна наука, като за действителна духовна наука. Представете си, че някой ви разказва за изследователските пътища, по които е вървял в химическата или физическата лаборатория, в клиниката, за да изследва външната природа. От такъв изследовател, който с известно право може да смята, че е станал специалист в своята област, по правило ще чуете, че е вървял по своите изследователски пътища с известно спокойствие, с известно вътрешно невъзмутимо душевно настроение. По днешните пътища на изследване не се откриват много вълнуващи неща.

За такова спокойствие, за такова вътрешно невъзмутимо душевно настроение не може да ви разкаже онзи, който иска да ви сподели нещо за своя път, по който е стигнал до познанията за свръхсетивното човешко същество. Ако трябва да ви говори за онова, през което е преминал, за да стигне до тези познания, ще трябва да ви говори за вътрешно преодоляване, за вътрешни душевни борби, за тежки усилия, за многократно стоене пред бездните на съмнението. Ще трябва да ви разказва колко много е трябвало да преодолее, през какво е трябвало да премине, за да стигне до онова, което разкрива истинското свръхсетивно ядро на човешката същност. Защото всъщност тръгваме по пътя към познанието за свръхсетивното човешко същество едва когато така се вживеем във всичко, за което вече загатнах – в съмненията, които се надигат при въпроса за връзката между тялото и душата, – че да усетим нещо, което всъщност може да произлезе само от известна интелектуална скромност – докато днес повечето хора в такива неща съвсем не проявяват интелектуална скромност, а напротив, най-страшна интелектуална надменност.

Но ако действително напрегнем обикновеното мислене, всички обикновени душевни сили, с които иначе разполагаме в живота, за да пристъпим към тези въпроси за същността на душата и тялото, постепенно забелязваме, че трябва да бъдем скромни, че с обикновеното човешко мислене не можем да подходим към тези въпроси. И чрез вътрешно преживяване, чрез вътрешен опит постепенно стигаме дотам да си кажем: с това обикновено човешко мислене и човешко усещане си пред свръхсетивното така, както петгодишното дете със своите способности, когато например държи в ръка, да речем, том с лирически стихотворения. Това дете не може да използва стихосбирката по начин, който съответства на същността ѝ като лирическа стихосбирка. Първо трябва да доразвием способностите му, тогава ще може да използва стихосбирката така, както съответства на същността ѝ. Така трябва да си кажем за мисловните способности, които имаме за обикновения живот, за познавателните сили, които имаме за този обикновен живот: с тях не можеш да познаеш истинската същност на света и на собственото си съществуване; засега си също толкова безпомощен пред тази същност на света и тази същност на собственото ти съществуване, колкото едно петгодишно дете пред лирическа стихосбирка.

Едва когато развием това настроение в душата си, когато с усилия придобием интелектуалната скромност, така че да си кажем: не бива да се ограничаваш до начина, по който сега можеш да мислиш, по който сега можеш да чувстваш и да проявяваш воля, – едва тогава се намираме в изходната точка на пътя към свръхсетивните светове. Защото, който има да каже нещо за свръхсетивните светове, трябва не само да говори за нещо различно от обикновения външен сетивен свят, но и да говори по различен начин. А това означава: можем да станем духовни изследователи само ако най-напред сами поемем в свои ръце мисловните и познавателните способности, с които разполагаме за обикновения, всекидневния живот и за обикновената наука. Както другите възпитават детето, както другите развиват неговите способности, така трябва сами да поемем в свои ръце вътрешните си душевни способности, най-напред мисловната си способност, и да ги развием по-нататък от равнището, до което мисленето достига от само себе си в живота.

В книгата си „Как се постигат познания за висшите светове?“ описах всички подробности – онези подробности, които трябва да бъдат систематично подредени и чрез които човек може сам да поеме в свои ръце мисловната си способност, чрез които може да развие това мислене по-нататък от равнището, на което то се намира в обикновения живот и в обикновената наука.

Поради краткото време тази вечер ще мога да ви изложа само принципната страна на въпроса. Ще мога само да ви покажа как се доразвива това мислене, как сами го поемаме в свои ръце и го водим все по-нататък. За това е необходимо следното предварително условие: както казах преди малко, когато искаме да си изясним външната телесна същност на човека, се обръщаме към природната наука. Целта тук съвсем не е да се принизява тази природна наука. Духовният изследовател признава напълно големите триумфи на природната наука в по-новото време – толкова пълно, колкото изобщо е възможно да ги признае самият природоизследовател. Той признава правото на съществуване на тази природна наука и е толкова по-добър духовен изследовател, колкото по-добре умее да оцени нейната стойност и значение. Но тъкмо затова трябва да се каже и другото: когато се обърнем към тази природна наука, тя ни поставя най-напред пред граници на познанието. Вероятно всички знаете, че именно трезвите природоизследователи говорят за такива граници на познанието. Пред човека, който пита за същността на нещата, за силата, веществото и т.н., се поставят определени понятия, определени представи. Тези понятия се променят от време на време, но винаги стоят определени граници, за които природоизследователят казва: отвъд тези граници не можеш да преминеш. В своята област природоизследователят постъпва правилно, когато спира пред тези граници. Духовният изследовател не може да направи това. Но той не бива и да иска да премине отвъд тези граници чрез някакви голи спекулации, чрез голо фантазиране.

Когато духовният изследовател пристъпи към онова, което природната наука не може да познае и където тя забива граничните стълбове на познаването, за него, за духовния изследовател, започват големите вътрешни душевни борби. Духовният изследовател трябва вътрешно да се бори с онова, което природоизследователят поставя като твърдо установени гранични понятия. И тази борба се превръща в първо голямо преживяване. Във вътрешното преживяване той преодолява с борба тези граници и като ги преодолява, заедно с придобития опит му се разкрива едно познание, което е важно, основополагащо важно за всичко, което има за цел да води към познание за свръхсетивната човешка природа. Когато се отдава на тази борба с границите на природното познание, изследователят открива колко своеобразно е приспособено човешкото същество към живота. Защото въз основа на своя опит духовният изследовател трябва да се запита: какво ти пречи да погледнеш във вътрешността на природата по чисто природоизследователски начин? – Тогава открива нещо извънредно забележително, бих искал да кажа, потресаващо забележително: ако природата беше прозрачна, така че да не поставяше пред нас граници, тогава в живота си между раждането и смъртта ние, хората, нямаше да притежаваме едно качество, от което безусловно се нуждаем за социалното съществуване в този живот. Ако човек можеше да погледне във вътрешната същност на природата, щеше да трябва да се лиши от душевната сила на любовта! Ако природата не поставяше граници пред нашето природно познаване, щяхме да бъдем лишени от всичко онова, което наричаме любов от човек към човек, което наричаме любов и братско отношение от човек към човек, което пламва в душата, когато общуваме с другия човек в социалния живот.

Това е истина, която не може да се докаже логически. Както не може да се докаже логически, че има кит или че няма кит – можем да се убедим само като видим със собствените си очи, – така не може да се докаже, че бихме били лишени от любовта, ако природното познание нямаше граници. Но за онзи, който действително си пробива път към духовното познание, това се разкрива като опит. Тогава виждаме какви тайни крие нашето човешко съществуване. Една такава тайна е, че човек трябва да заплати ограниченото природно познание с това, че развива любов. И обратно: трябва да заплати способността си да обича с това, че засега няма неограничено природно познание.

Но това ни показва и какво трябва да преодолее онзи, който действително иска да проникне в духовния свят, към който принадлежи самият човек с най-вътрешното ядро на същността си. По пътищата нагоре към свръхсетивния човек и изобщо към свръхсетивния свят един от основните принципи е да развием способността си да обичаме, отдадеността си на всички същества в света още повече, отколкото в обикновения живот между раждането и смъртта, за да не изгубим любовта, когато се опитваме все повече да оформяме мисленето си така, че то да стане различно от онова в обикновения живот. За да се подготвим за духовния път на познанието, трябва да станем още много, много по-способни да обичаме, отколкото е нужно за обикновения социален живот. Постепенно забелязваме, че докато сме във физическото тяло, всъщност опознаваме света с цялата си, пълна човешка природа само чрез любовта, а не чрез какъвто и да било друг изследователски метод.

Но ако искаме да проникнем в духовния свят, същевременно трябва да развием самото мислене по-високо, отколкото то се развива от само себе си в човешката природа. Това се постига, като се принуждаваме съвсем систематично да упражняваме определени вътрешни душевни функции, определени вътрешни душевни дейности, които иначе прилагаме в живота само между другото. Днес мога да ви разкажа само малка част от онова, което ще намерите подробно описано в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове?“, но мога поне да посоча на какво се основава това по-високо развитие на човешкото мислене.

Знаете, че когато нещо отвън ни подтикне по някакъв начин, насочваме вниманието си към него. Чуваме звук, проявяваме интерес към онова, което става в посоката на този звук. Следователно да имаме интерес към нещо, да насочваме вниманието си към нещо, са прояви на вътрешна душевна дейност, които по правило се подтикват у човека от външния свят. Когато поемаме по духовния път на познанието, важното е по своя воля да задействаме в себе си сили като онези, които водят до внимание, до проява на интерес – например като много, много дълго се отдаваме на една представа в така наречената медитация, като влагаме душата си изцяло в тази представа. При обикновения, естествен ход на живота вниманието, интересът към тази представа се изгубват. Но ако по своя воля се вживеем с цялата си душа в такава представа и останем съсредоточени в нея, като отвътре поддържаме вниманието, което заплашва да угасне, като отвътре поддържаме интереса, когато той заплашва да угасне поради продължителното отдаване на представата, – и ако продължаваме да правим това, укрепваме мисленето; мисленето става нещо съвсем различно от онова, което е било преди. Тогава действително достигаме до мислене, изпълнено с вътрешна дейност, при което обаче трябва и да се напрягаме така, както се напрягаме при външен физически труд. Достигаме до мислене, което се отнася към обикновеното мислене така, както обикновеното мислене се отнася към мисленето на петгодишното дете, да речем, по отношение на лирическите стихотворения. Но достигаме до такова мислене, за което си казваме: щом сме го постигнали, за това е трябвало да вложим вътрешно усилие, което действително така е изтощило и телесното начало, също участващо в тази дейност, че усещаме това като умора от тежък външен труд, на който сме се отдавали с години. Когато се научим да разбираме, че в душевното можем да изработим нещо, което струва такива усилия като, да речем, цепенето на дърва, тогава стигаме дотам да обхванем в душата си живото мислене, докато обикновеното мислене по-скоро само съпровожда външните явления, външните преживявания. Помислете как всъщност мислите в обикновения живот: вършите работата си в обикновения живот, а мисленето върви някак замечтано редом с този външен живот. Ако напрегнете това мислене, като четете трудна книга, ще забележите: тъкмо когато мисленето иска да бъде вътрешно активно, то трябва да се уморява като всяка друга дейност. Но онова, което така се развива отвътре като дейност, трябва да се развива чрез мисленето все по-нататък и по-нататък. Когато го развиваме все по-нататък, забелязваме, че с мисленето настъпва голяма промяна. Тогава се научаваме да познаваме нещо, за което преди не сме имали представа: започваме да разбираме, че живеем в едно мислене и че обикновеното мислене е само като негов огледален образ, като негово отражение; опознаваме едно мислене, което живее вътрешно, едно мислене, което е съвсем независимо от инструмента на мозъка, от инструмента на тялото. Колкото и гротескно, парадоксално, може би безумно още да изглежда това на съвременното човечество: по този път, описан в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, човек може да стигне дотам съвсем точно да знае: като мислиш, като развиваш душевната дейност на мисленето, живееш с мисленето си извън тялото, докато обикновеното мислене е свързано с инструмента на тялото, с нервната система. Но се научаваме и точно да познаваме колко малко вътрешното душевно същество, което така обхващаме в мисленето си, е свързано с инструмента на мозъка. Защото не създаваме тепърва това вътрешно душевно същество, а само се научаваме да го познаваме. Говоря ви не за нещо, което днес се развива наново, а за познанието за свръхсетивния човек. Научаваме се да познаваме колко голяма е заблудата за мисленето, на която се отдават обикновената природна наука и външният популярен възглед тъкмо в нашата материалистична епоха.

Това природонаучно мислене казва: мозъкът е инструментът на мисленето. Но това е същата заблуда, в която бихте изпаднали, ако видите следи от колела, следи от човешки стъпки по един размекнат полски път и започнете – нека сега допуснем това – да размишлявате как отдолу, от земята, действат сили, които са предизвикали следите от колела или следите от човешки стъпки. Това, разбира се, би било глупост. От строежа на самата земя не можете да разберете как са възникнали браздите. Трябва да ви е ясно, че оттам е минала кола, че хора са стъпвали по пътя с краката си и това се е отпечатало. По този начин откривате заблудата на природната наука за човешкия душевен живот, когато действително опознаете независимото от тялото мислене. Тогава научавате, че нервните бразди в мозъка не съдържат в самия мозък сили, които пораждат душевното; научавате, че всички тези бразди са издълбани – както коли и стъпки издълбават браздите в меката земя, – и че независимата от тялото душевна дейност е врязала тези бразди. И тогава разбирате също заблудата, която може да възникне в природната наука. За всичко, което така се врязва, в мозъка възникват такива следи; можете да ги проследите всичките; но това не е възникнало от тялото, то е врязано в тялото.

Но невинаги е лесно да се обхване това дейно същество. За да хвърлим дори само кратък поглед към това независимо от тялото човешко мислене, ни е нужно онова, което бихме могли да наречем присъствие на духа, защото такова проблясване на духовното в обикновеното ни съзерцание не трае дълго. Можем добре да се подготвим – за това се говори и в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове?“, – като още в обикновения живот развиваме онова, което може да се нарече присъствие на духа: бързо ориентиране в ситуациите и възможност да действаме бързо в дадена ситуация. Когато развиваме това качество все повече и повече, се подготвяме да видим онова, което може да се яви от духовния, от свръхсетивния свят и което човек иначе не вижда, защото, докато то се появява, не успява толкова бързо да прояви необходимото присъствие на духа; защото не успява да го съзерцава, преди да е отминало. Но когато по този начин действително се научим да поглеждаме в духовния свят, когато се научим да познаваме онова, което живее у човека и по този начин може да бъде обхванато чрез развитото мислене, тогава погледът ни прониква не само в обикновения човешки всекидневен живот, а пред нас се открива съвсем друга перспектива.

Едно нещо липсва на това духовно познание: то не може да бъде припомнено в обикновения смисъл. Който иска да ви разкаже нещо от духовния свят, трябва отново и отново да създава условията, за да го съзерцава. Не може просто да направи това, като развие памет за предишното си духовно виждане. Но макар това духовно познание да отминава бързо, бих искал да кажа, като мимолетен сън, който скоро се забравя, то съдържа в самото себе си един значим спомен. И тук трябва да се каже нещо, което съвсем естествено ще се стори извънредно странно на съвременните хора. Но несъмнено на хората се е сторило странно и когато им е било казано, че горе има не само светещи точки, а безброй светове, разпределени в пространството! Както преди столетия хората не искаха веднага да повярват в това, но все пак така свикнаха с него, че днес то е за тях нещо самоочевидно, така онова, което духовният изследовател представя като свой опит чрез развитото си мислене, наистина и днес още ще изглежда необичайно, но през следващите столетия ще трябва да стане самоочевидно познание. И една от задачите на нашето време ще бъде хората да развият разбиране за такова разширяване на човешкото познаване и на човешкото съзерцание. В мига, в който човек има вътрешно живо мислене и знае, че с това мислене е независим от тялото, той обръща поглед назад към духовно-душевния живот, който е преживял в един чисто духовен свят, преди чрез раждането или зачатието да се съедини с човешкото физическо тяло и така да слезе от един духовен свят в сетивния свят, макар в този миг да не може да има обикновения спомен. Погледът се разширява отвъд живота, преживян от раждането насам; животът се разширява в съзерцанието на духовния свят, от който сме слезли към физическото си съществуване.

Така и целият ни социален човешки живот добива ново значение. В социалния живот встъпваме в отношения с един или друг човек. Към един бързо изпитваме симпатия, с друг симпатията не ни свързва толкова бързо. Най-разнообразни отношения възникват с другите хора тук, в този живот между раждането и смъртта. Когато като духовни изследователи се научим да познаваме живота така, както току-що посочих, откриваме: онова, което ни привлича у един човек, което повече или по-малко ни се струва чуждо у друг, накратко, онова, което възниква като отношения с другите хора, е резултат от онова, което сме преживели с другите души в един друг свят, преди и ние, и те да слезем към това физическо съществуване. Всичко, което преживяваме във физическия свят, се превръща за нас в отражение на преживявания в духовния свят. Така в нашата епоха от човешкото душевно усилие ще може да се роди погледът от този физически свят към духовния свят.

И днес все още може да има много хора, които не могат да възприемат такъв възглед. Но за такива хора можем да направим своите изводи. Когато била построена първата железница в Германия, свикали лекарска колегия и други учени: те трябвало да решат дали да се строят железници, или не. Тогава тези учени господа изказали преценката, че не бива да се строят железници, защото пътуването с тях щяло да вреди на здравето и само глупаци щели да искат да се возят в тях. Във всеки случай трябвало да се издигне висока ограда от дъски, за да не получават мозъчно сътресение онези, край които минава железницата. – Днес има хора, които, образно казано, вярват, че се получава мозъчно сътресение, когато духовният изследовател говори за познанията за свръхсетивния свят. Но в хода на развитието тези предразсъдъци ще бъдат преодолени, както са били преодолени и други предразсъдъци.

Това, което ви описах, е единият начин да преминем от физическия в надфизическия свят. Трябва да се борим с границите на природното познание. Но трябва да стигнем и до една друга граница, ако искаме да проникнем в духовния свят и да получим разяснение за свръхсетивното човешко същество. Както стигаме до границите на външното природно познание, така трябва да стигнем и до границите на познанието за собственото си същество.

Твърде много хора губят надежда, че старите им религиозни традиции могат да удовлетворят вътрешния им душевен живот, и прибягват до така наречената мистика, като вярват, че ако се вглъбяват все по-дълбоко и по-дълбоко в душата си, пред тях ще се разкрият вътрешният душевен живот и човешката природа. Много хора вярват, че истинското им човешко същество може да бликне мистично отвътре. Духовният изследовател трябва да опознае и тази граница. Той трябва да умее да бъде мистик, както трябва да развива природно познание. Но както не може да се задоволи с природното познание, така не бива да се задоволява и с мистиката. Трябва да научи, че само чрез мистиката се стига единствено до илюзии за свръхсетивното човешко същество, но не и до действително познание за това свръхсетивно човешко същество. Истинският духовен изследовател наистина не е човек на илюзиите. Той не се заблуждава какво трябва да признае за действителност. Ето защо, за разлика от обикновения мистик, не се стреми да извлича като с магия всевъзможни фантастични неща от собствения си вътрешен свят. Не, тук той отново знае едно: като се бори със собствения си вътрешен свят и преживява как го преодолява, разбира, че онова, което намират мистиците, всъщност не е нищо друго освен онова, което някога след раждането им е направило впечатление на душите им. Може би са го възприели само смътно, то не е достигнало съвсем ясно до тяхното възприятие, но все пак е останало в паметта им.

Самото природонаучно изследване вече е направило тук доста хубави наблюдения. Искам накратко да ви разкажа едно, отбелязано в природонаучната литература, но бихме могли да посочим стотици, хиляди такива. Един природоизследовател минава край витрината на книжарница. Погледът му се спира на една книга. И докато гледа заглавието на книгата, не може да сдържи смеха си. Само си представете: един природоизследовател не може да сдържи смеха си, когато вижда сериозно заглавие на книга! Не може да си обясни защо се смее. Тогава затваря очи, защото вярва, че по-скоро ще се досети, ако външното впечатление не го разсейва. Като затваря очи, чува в далечината латерна, която преди това, докато е бил разсеян, не е чувал. И като продължава да изследва, установява, че латерната свири мелодия, на която някога е танцувал. Тогава това не му е направило силно впечатление, повече го е интересувала партньорката или пък танцовите стъпки. Самото впечатление от мелодията тогава е било слабо, но все пак достатъчно силно, за да се появи отново по-късно в живота, когато изследователят чува същата мелодия от латерната! Духовният изследовател познава много добре такива неща и тяхната същност, защото не се отдава на илюзии. Той знае: когато някой мистик говори, че в собствения си вътрешен свят преживява божествения човек, че преживява нещо, което го свързва с вечното в него, тогава това са „звуците на латерната“: някога е възприел нещо, то се е преобразило – защото такива неща се преобразяват – и изплува като спомен. По пътя на обикновената мистика не намирате нищо друго освен онова, което някога сте възприели, и като искате да бъдете само мистици, можете да се отдадете на най-ужасните илюзии.

Тъкмо тази граница трябва да преодолее духовният изследовател. Отново чрез опит опознаваме нещо, което не може да се докаже „логически“, но за духовния изследовател се разкрива като преживяно познание, като преживян опит: научаваме се да разбираме, че трябва да сме лишени от възможността да опознаем себе си чрез вглеждане в собствения си вътрешен свят. Защото, ако можехме да прозрем собствения си вътрешен свят, отново щеше да ни липсва една човешка душевна сила, която трябва да притежаваме за обикновения живот. Ако можехме да прозрем собствения си вътрешен свят, в обикновения живот не бихме могли да притежаваме силата на спомнянето, силата на паметта. А от здравето на тази сила на спомнянето, на тази сила на паметта зависи дали изобщо сме здрави в душевния си живот. Ако паметта ни – спомнянето ни – е разстроена, ако Азът е разстроен, настъпва ужасна душевна болест. Така че трябва да кажем: както човек трябва да има граници в природното познание, за да притежава любовта, така трябва да бъде лишен от възможността да достига до висшето човешко същество само чрез вътрешно съзерцание, за да притежава памет.

Но можем да се погрижим способността за спомняне да се закрепи в човешката природа по-здраво, отколкото е закрепена в обикновения живот – и това също може да се постигне с такива упражнения, каквито описах в споменатата книга. Ако всяка вечер се упражняваме да преглеждаме преживяното през деня и да си го представяме съвсем ясно в образи, така че чрез това упражнение постоянно да обхващаме с поглед живота си през деня, тогава всичко, свързано с паметта, се закрепва в душата по-здраво от обикновено. И тогава можем да опитаме следното упражнение: казано съвсем просто, съзнателно да се заемем да дисциплинираме навиците си, да дисциплинираме собствения си Аз. Помислете само как се променяме от седмица на седмица, от месец на месец, от година на година, от десетилетие на десетилетие! Вгледайте се в собственото си душевно състояние днес и го сравнете с това отпреди десет, отпреди двадесет години. Ще видите, че човек преминава през развитие. Но човек се развива несъзнавано, животът го развива.

Както можем да преминем към съзнателно издигане на мисленето по описания от мен начин, така можем да преминем и към съзнателна самодисциплина, като постоянно забелязваме: правиш това или онова лошо, трябва да се учиш от живота. Така можем да поемем в свои ръце развитието на волята си, както сме поели развитието на мислите. Поемем ли така развитието на волята в свои ръце, отново се развива нещо, което, така да се каже, осветява иначе тъмната воля, в която се намираме в обикновения живот: усещаме, че всичко, което усещаме като воля, е пронизано от мисли. В известен смисъл сме зрители на собствената си воля и действия. Ако стигнем дотам да наблюдаваме като зрители собствената си воля и действия толкова осезаемо – осезаемо за духа и душата, – тогава онова, което придобиваме така като по-висша волева способност, се среща с онова, което по-рано се е развило като мисловна дейност. И сега се появява друга способност: сега в собственото си човешко същество съзираме нещо, което ни изглежда толкова независимо от всяка телесна дейност, че знаем: това, което носиш така в себе си, ще го пренесеш през смъртта в духовния свят. Чрез усъвършенстването на волята опознаваме духовния живот, който човек преживява след смъртта, както чрез усъвършенстването на мислите опознаваме духовния живот, който човек е преживял преди раждането или зачеването. Виждате, духовното изследване не може да говори по обикновен начин за свръхсетивното човешко същество, а трябва да разказва как чрез опита установяваме, че можем да съзерцаваме живота на човека преди и след смъртта. Като проникваме така в света, в собственото си човешко същество, социалният живот отново ни се разкрива в нов облик. Наблюдаваме как преживяваме едно или друго заедно с други хора, как влизаме във взаимоотношения с други хора, как се сприятеляваме с други хора или чрез други отношения в света се свързваме с тях, или отново се разделяме. Научаваме се да разбираме, че всичко, което се разиграва така във физическия сетивен свят, е само началото на нещо, което продължава да се развива, като преминаваме през портата на смъртта. Душевните отношения, които се завързват тук между човек и човек, намират своето продължение, когато човек премине през портата на смъртта. Животът след смъртта става съвсем конкретна действителност чрез съзнанието, че и отвъд смъртта оставаме свързани с онези хора, за които и тук знаем, че отношенията в сетивния живот ни свързват с тях.

Това са неща, които днес все още изглеждат странни на хората, но с които трябва да се справим в изпълнение на задачите на културата на нашето време. Ако това стане, пред хората ще се изправи и нещо съвсем друго. Тогава човек ще познае в съвсем друга светлина онова, което днес нарича развитие на човечеството, към което сам принадлежи, тоест онова, което днес нарича история. Ако развием такива способности като онези, за които говорих, ще вникнем и в историческия живот на човечеството по друг начин, различен от онзи в общоприетата басня, която днес се нарича история и която в бъдеще трябва да стане нещо съвсем друго. В края на изложението си искам да ви дам един пример, за да ви покажа как човекът на бъдещето трябва да проникне в историческото развитие на самото човечество.

Обикновено не се забелязва, но в определен исторически момент от новото време настъпи голям поврат в развитието на човечеството. Това стана в средата на петнадесети век. Обикновено се казва, че природата не прави скокове. Това е общоприето изречение, макар че е погрешно. Природата непрестанно прави скокове. Разгледайте развитието на едно растение: как от листа се развива цветът с тичинките и плодника, а накрая – плодът! Така и историческият живот прави скокове. И такъв скок настъпи в средата на петнадесети век – скок, който не се забелязва само защото историята се разглежда толкова външно. Разширеното човешко виждане излиза отвъд онова, което се разкрива само във външната история, във външните факти, както излиза и отвъд преживяванията между раждането и смъртта, и прониква с поглед в духа на историческата дейност. И така, пред това съзерцание се разкрива, че от средата на петнадесети век живеем в епохата, която ще продължи още дълго и която смени една друга епоха, започнала през осми век преди Христа и продължила до средата на петнадесети век. В тази епоха, от осми век преди Христа до петнадесети век от нашето летоброене, се вмества всичко, което представляваше забележителната гръцка култура с нейната красота, което съществуваше като римска култура, както и последващото въздействие на гръцкия и римския свят. А от средата на петнадесети век имаме нашата култура на новото време с човечеството на новото време, както ще ги охарактеризирам след малко.

По какво се различават тези две култури? Различават се по нещо, което човекът в съвременната епоха все още не иска да види и признае. В периода от осми век преди раждането на Христос до петнадесети век човек е бил способен да се развива по съвсем друг начин, отколкото днес. Мога да ви изясня това по следния начин. Помислете какъв е човек в годините преди смяната на зъбите около седмата година и как тя бележи нов период в живота му! Можете да прочетете повече за това в малкото съчинение „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“. Ще видите какво всъщност означава за по-внимателния наблюдател на човешката природа онова, през което преминава детето при смяната на зъбите. Тук има успоредност между външното телесно развитие и вътрешното душевно развитие. Следващият повратен момент в развитието отново настъпва по време на половата зрялост, през четиринадесетата, петнадесетата година. После успоредността между тялото и духа става по-малко отчетлива, но за съвременното човечество все пак продължава приблизително до двадесет и седмата година. На двадесет и седем години преставаме да усещаме силно тази връзка между духовното и душевното развитие и телесното развитие. Тази особеност, че на двадесет и седем години човек завършва телесното си развитие, се проявява едва от средата на петнадесети век. През предходния период това е било различно. Онова, което тук може да се познае чрез духовно изследване, е една безкрайно значима истина за човешкото развитие. В гръцката епоха, в римската епоха човек се е развивал така, че успоредността между телесното му развитие и духовното и душевното му развитие е продължавала до тридесет и третата, до тридесет и петата му година. Подобни качества са се развивали у гърка и през тридесетте години на живота му, макар и не с такава сила, с каквато се проявяват смяната на зъбите и половата зрялост. Това е създавало онази забележителна хармония между душевното и телесното у гърците. Историята на човечеството показва такъв ход на развитие: младежките ни години стават все по-малко, все по-малко ни остава от онова, което в по-ранните години ни освобождаваше от физическото и телесното. Но това обуславя и съвсем друго отношение на душевното и духовното у човека към световното същество. През дългия период от осми век преди Христа до петнадесети век след Христа човек е развивал по-скоро инстинктивен разсъдък, инстинктивен сърдечен живот. Всичко, което живее през този период, е проникнато от този инстинктивен разсъдъчен и сърдечен живот. Но от средата на петнадесети век човек развива по-съзнателен разсъдъчен живот и по-съзнателен сърдечен живот, а с това и изискването да се опира на свободната личност. Това изискване на човешката природа да се опира на свободната личност се развива в историята едва от средата на петнадесети век.

Но с това става обяснимо и как големите събития заемат различно място в развитието на човечеството в зависимост от това дали настъпват в едната, или в другата епоха. В първата третина на епохата, която предхожда нашата и в която човек е оставал способен на телесно развитие чак до тридесетте си години, настъпва най-великото събитие на земното развитие, събитието, което всъщност тепърва придава истинския смисъл на земното развитие: събитието на Мистерията на Голгота, основаването на християнството. В първата третина на гръко-латинската епоха се разиграва онова, което представлява нещо като централното събитие на цялото земно развитие на човечеството. През епохата на инстинктивните разсъдъчни сили и инстинктивните сърдечни сили човечеството е можело да разбере само наивно това събитие във вида, в който то тогава навлиза в човечеството. През онзи период хората са можели благодарение на тези инстинктивни сили да се отнесат по правилния начин към великото събитие, защото все още са се отнасяли към него не съзнателно, а наивно. Казвали са си: тук не се случва само нещо, извършвано от хора, тук нещо свръхчовешко е нахлуло в земното развитие. Христос, свръхчовешкото същество, се е свързал с тялото на Исус от Назарет. Що се отнася до физическите факти, случилото се на Голгота е само външният израз на нещо свръхсетивно, разиграло се в земното развитие.

И така, през онази епоха това е можело да се разбере инстинктивно. От средата на петнадесети век това се променя. От средата на петнадесети век инстинктивният разсъдък, инстинктивната сърдечна сила се преобразуват в съзнателен разсъдък, в съзнателни сърдечни сили. Това дава възможност природната наука да се развие до високата степен, до която е достигнала, но също и да се осъществи външното индустриално развитие и да възникне материализмът на епохата, който е трябвало да съществува като съпътстващо явление, за да доведе свободната личност до най-крайното ѝ проявление. Но трябва отново да се излезе от този материализъм, като по нов начин, както го описах днес, се потърси пътят към духовния свят. Времето става материалистично през епохата, в която съзнаващата душа на човека се развива от предишната инстинктивна душа. Тогава към външния материализъм се прибавя и материализмът на теологията. Помислете как в широки кръгове дори теологията – религиозният възглед – е обхваната от материализма, как човекът на епохата на съзнанието става неспособен да познае нещо свръхсетивно в събитието на Голгота, как все повече и повече стига дотам да го сведе до сетивното; как накрая започва да се гордее, как дори многобройни теолози започват да се гордеят, че вече не виждат в Христос свръхсетивното същество, слязло на Земята в тялото на един човек, а виждат само „простия човек от Назарет“, който наистина е малко по-велик от другите хора, но все пак е само човек. До този момент материалистичната епоха не е осъзнала, че в Мистерията на Голгота, в смъртта и Възкресението на Христос пред нас стои най-великият факт на световното и човешкото развитие. Самата религия се материализира. Простата вяра в религиозното вероизповедание няма да бъде в състояние да спре това материализиране на религията. То може да бъде спряно само чрез съзнателното познание на духа, за което говорих днес. Отново ще се издигне до познанието, че в Исус от Назарет е живяло едно надземно, едно свръхсетивно същество, което оттогава се е съединило с развитието на човечеството. Антропософски ориентираната духовна наука отново ще постави Мистерията на Голгота в кръгозора на човешките възгледи; но сега ще я постави така, че тя да бъде издигната над тесногръдието на отделните вероизповедания.

Развитието на духовно съзерцание на свръхсетивния човек по начина, който представих днес, ще направи възможно това съзерцание да живее във всеки човек по цялата Земя без расови и народностни различия. Но оттук ще бъде намерен и пътят към Мистерията на Голгота и всички хора по цялата Земя ще се научат да разбират, да схващат това Христово събитие. В наше време се възторгват – толкова лесно се прави това – от така нареченото Общество на народите; възторгват се утопично от това Общество на народите – така, както то е възникнало в главата на Удроу Уилсън, който мисли толкова абстрактно. По този начин то няма да може да възникне. Нужни са му основи в действителността, а те трябва да произлязат от най-вътрешните дълбини на човешката душа. Това е задачата на днешното време. Реална сила за едно бъдещо истинско Общество на народите по цялата Земя има само в тази способност на душата, която води по пътя към познание за свръхсетивния човек и обединява хората по цялата Земя; само такова познание, което може да съзерцава Христовото събитие като свръхсетивно събитие, дава тази сила; тя се крие само в такъв импулс, който действа сред народите, който чрез народите действа отвъд всички граници. Така християнството трябва да пусне новите си корени в човешката култура.

Това ви показва другата страна на онова, за което имах възможност да говоря тук в предишната лекция. Това ви показва страната, която съответства на вътрешния човешки душевен живот и която, когато изпълни човека, отново ще разпали у него социални нагони. За да се приеме тази духовна наука, не е нужна вяра в авторитети, каквато е нужна при приемането на другите научни сведения – да речем, онези, които обсерваторията съобщава за астрономията и които медицината дава за устройството на физическата човешка природа. Това трябва да се приеме въз основа на авторитет, ако самият човек не иска да стане астроном или физиолог и така нататък. Но не е нужно да вярвате въз основа на авторитет в онова, което ви казва духовният изследовател. Не е нужно и сами да бъдете духовни изследователи, както не е нужно да бъдете художници, за да откриете красотата на една картина. Можете да приемете духовната наука чрез здравия си човешки разсъдък, без сами да сте духовни изследователи, стига само да се отстранят предразсъдъците, развили се от днешния материализъм. Понеже всичко, което принадлежи към духовната наука, е заложено в дълбините на човешката душа, то може да се разбере без вяра в авторитети. И това разбиране, това доверие в откровенията на духовната наука трябва да стане част от задачите на нашата епоха. Тогава тази епоха ще преживее обновление. Тогава тази епоха ще получи закваската за онова, което ще трябва да изиграе съответната роля като външно устройство на едно ново изграждане.

Защото какво виждаме, когато се опитваме да разберем същността на съвременната епоха както трябва? Бих искал да кажа: виждаме два пътя, единият наляво, другият надясно. Единият ни дава възможност да останем при възгледите, които ни е дала само природната наука, и от този възглед, даден от природната наука, да преминем и към социалните възгледи; тоест да изходим от вярата, че със същата способност да създаваме идеи, с която разбираме природата, можем да разберем и социалния живот. Това са направили Карл Маркс и Фридрих Енгелс, това правят Ленин и Троцки. Затова поемат по своите пътища. Хората днес все още не разбират, че от едната страна стои природната наука, а крайните ѝ последици намират израз в социалния хаос, в социалния упадък. Ужасната вяра, която сега в Източна Европа иска да унищожи цялата действителна човешка култура, тази ужасна вяра на Ленин и Троцки произлиза от другата вяра, че и в социалния живот трябва да се върви по пътищата на природонаучното познание. Какво всъщност се случи под влиянието на тази по-нова материалистична природонаучна вяра? Случи се това, че целият ни духовен живот беше механизиран. Но понеже духовният ни живот вече не се издига до мисли за свръхсетивния човек, понеже се механизира под въздействието на външния механистичен възглед за природата, същевременно душите се вегетализират, стават подобни на растения, стават сънливи. Така виждаме, че в съвременния културен живот наред с механизирания дух имаме вегетализирана душа. Но ако душата не е сгрята от духа, ако духът не е озарен от свръхсетивното познание, тогава в тялото се развиват животинските качества, които днес живеят в антисоциалните нагони и които в Източна Европа искат да станат палач на културата. Тогава под претекст, че се цели социализиране, се развива най-антисоциалното; тогава наред с механизирания дух и вегетализираната душа имаме и анимализиране на телесния живот. Най-дивите инстинкти и нагони се явяват като исторически искания. Това е пътят, който води наляво.

По другия път, който води надясно, стигаме по описания днес начин до съзерцание на свръхсетивния човек, на свръхсетивния свят, виждаме и развитието на човека в свръхсетивна светлина, издигаме се до действително свободния дух.

Чрез идеите, с които исках да опиша свободата на човешкия напредък в книгата си „Философия на свободата“, исках да положа основата на онова, което човек може да преживее като съзнание за своята действителна вътрешна свобода, като обхване духовния живот. Само духът, който прониква в човека, може да стане истински свободен. Духът, който прониква само в природата и би искал да оформи целия социален живот по образеца на по-новата природна наука, става механистично несвободен. А душата, която е проникната само от този дух, спи като растението. Душата, която се сгрява от истинската пулсираща воля да постигне познание на духа за свръхсетивната човешка природа, застава пред другия човек в социалния живот, научава се да цени свръхсетивния човек в другия човек. Научава се да вижда божественото в неговия първообразен вид във всеки човек. Научава се да изпитва социални чувства към всеки човек. Научава как по отношение на тази най-вътрешна душа всички хора тук на Земята са равни. И в тази душа, сгрята от духа, по другия път, надясно, може да се развие равенството. И ако телата се проникнат и одухотворят от свръхсетивното съзнание, ако се сгреят, ако се облагородят от онова, което душата приема, като се пробужда от духа и не остава вегетализирана, тогава и телата няма да се анимализират; тогава телата ще станат такива, че ще развият онова, което в най-широк смисъл може да се нарече истинска любов. Тогава, тогава човек знае, че влиза в земното си тяло като свръхсетивно същество, че влиза в това тяло, за да развива любовта в него, за да развива любовта към духа. Тогава знае, че в земното тяло трябва да има братство, иначе в човечеството, в което няма братство, отделният човек не може да бъде цялостен, пълноценен човек.

Така продължаването по стария път ни води към механизиране на духа, към вегетализиране на душата, към анимализиране на тялото. Така пътят, който духовната наука се стреми да посочи, ни води към истинските социални добродетели, но към социалните добродетели, които са озарени от духа, сгрени от душата и се осъществяват от облагороденото човешко тяло.

Така духовното познание за свръхсетивния човек ни води към това да утвърдим свободата в духовния живот на Земята като част от едно красиво ново изграждане на бъдещето. Одухотвореният човек ще бъде свободен човек. Равенство в душевния живот, сгрят от духа: душата, която приема духа в себе си, ще схваща като равна на себе си другата душа, която среща в социалния живот, и ще се отнася към нея като към равна – наистина сякаш в една голяма тайна. А облагороденото тяло, тялото, облагородено от духа и душата, ще осъществява най-истинската, най-неподправената човешка любов, истинското братство. Така социалният човешки ред в свобода, равенство и братство ще може да възникне чрез правилното разбиране на тялото, душата и духа.