СОЦИАЛНОТО В ПРАВНИТЕ И СТОПАНСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ И СВОБОДАТА НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ

Публична беседа, Щутгарт, 16 юни 1919 г.

В поредица от беседи се опитах да изложа тук доколко в настоящето би трябвало да се търси разчленяване на социалния организъм на духовна област със самостоятелно управление, на правна област на демократична основа и на самостоятелна стопанска област. Идеята и практическото оформяне на този възглед за тричленността на социалния организъм, когато тя се опита да намери място в днешния културен и духовен живот, беше изказана пред онези хора, за които можеше да се предполага, че от тъй силно и ясно говорещите факти на последните четири-пет години, а и на нашето настояще, са научили нещо за своите действия по отношение на развитието на човечеството. И човек всъщност би очаквал, че в настоящето всеки, който живее с наистина будна душа, би трябвало да се научи от тези факти, които говорят силно и ясно за преустройство на социалните неща. Разбира се, у носителя на тази мисъл за тричленността всъщност не можеше да възникне мнението, че онези, които непременно, изхождайки от цялото си духовно състояние – в по-ново време свикнахме да го наричаме манталитет, – искат да се държат за стари програми, за стари партийни мнения, просто така ще заемат становище в полза на тази идея за тричленността на социалния организъм. Защото какво всъщност трябва да носи някой в себе си, за да схване тази идея като такава, която наистина е практически извлечена от живота на настоящето?

Човек трябва да може да си каже: Ужасните събития на катастрофата на световната война показаха как старите възгледи за стопанския живот са тласнали този стопански живот на човечеството във външни институции, които накрая, като отделните институции се обединиха в големите държавни империализми, трябваше да се влеят в световната катастрофа. Те трябваше да бъдат тласнати натам, защото този стопански живот в известен смисъл се е развил така, че е бил оставен, бих казал, на собствените си движещи сили; че е било пропуснато да се стигне до наистина всеобхватни стопански мисли, които биха могли да се изживеят чрез стопанските мерки. Един човек, на когото днес в имперското министерство официално е възложено да се занимава с преустройството на стопанския живот, Вихард фон Мьолендорф, неотдавна заяви, че е негово убеждение, че неизбежно, при всички обстоятелства, дори ако катастрофата на световната война не беше дошла или не беше дошла във формата, в която протече, стопанският живот е щял да бъде тласнат в криза от най-ужасен вид, за нещастие на човечеството и на народите, поради това, че на този стопански живот наистина са липсвали плодотворни ръководни мисли. И тясно свързани с този стопански живот бяха силите, които действаха в държавите, в правните възгледи на народите. Нали накрая се беше стигнало дотам, че в правните възгледи на народите се изживяваха вече само стопанските интереси. И трябваше да преживеем това, че взаимните отношения на държавите накрая, през 1914 г., се вляха в толкова неясни течения, че в основата си дори при най-сериозна добра воля никоя държавна власт всъщност не беше тогава в състояние да избегне ужасното, което заплашваше.

Така все пак би могло да изглежда, сякаш за стопанския живот, както и за държавния живот, от хода на събитията, които после доведоха до невъзможност, до собственото им унищожение, може да се научи много за вътрешния подтик, който казва: Трябва да се намери нещо ново в мислите, в силите на волята, ако човечеството иска да напредва благотворно в своето развитие; нещо ново в мислите за стопанския живот, нещо ново в мислите и за държавния или правния живот. И нима в крайна сметка целият държавен и правен живот и целият стопански живот не се основават на онова, което човечеството може да разгърне като духовни сили, което човечеството може да изгради чрез обучение у подрастващото поколение, което после като разумни мисли може да се намеси в стопанството и в правния живот? Не може ли по същия начин да се каже, че и духовният живот напълно показва как е стигнал до критична епоха и как от него навярно може да се научи, че трябва да се мисли, да се размишлява върху по-нататъшното му благотворно разгръщане и върху полагането на нови основи за него?

В трите най-важни области на живота на човечеството, в областта на стопанския, на държавния или правния живот и на духовния живот, възникна големият въпрос, въпросът за катастрофата на световната война и за онова, което се оформи от нея, и всъщност би трябвало да има хора, които са се научили от хода на събитията. Че със стари мисли, със стари партийни мнения не може да бъде овладяна новата фаза в развитието на човечеството, това все пак всъщност би трябвало, изхождайки от самия свят на фактите, да бъде основно убеждение на съвременния човек. От това умонастроение, от това убеждение се говореше в беседите, които досега съм изнесъл тук. В днешната беседа и в тази от вдругиден бих искал да добавя към вече казаното някои неща, които биха могли да послужат като допълнение към казаното досега в подробностите – днес повече от духовната, вдругиден повече от практическата страна. Получи се нещо, което в основата си е изключително поучително по отношение на току-що изказаното убеждение и умонастроение.

Получи се нещо, което бих искал да характеризирам като странен съюз, един вид коалиция от крайната десница до крайната левица. По отношение на враждебността към онова, което беше изложено тук като основни мисли на тричленния социален организъм, днес в най-пълно съзвучие маршируват заедно спартакистите, независимите, социалистите на мнозинството, Гражданската партия и крайните реакционери. Едва ли е могло да има – така би могло да се стори на човек – по-добър повод, който да накара спартакистите, и буржоата, и реакционерите да се слеят така в умонастроението си.

И така, налице е тази странност, че в основата си поне по форма, по умонастроение цари най-сладко единодушие от ляво чак до дясно. От крайната левица преди съвсем кратко време можахме да чуем следната преценка за онова, което беше казано тук в тези беседи. Можахме да чуем, че хората били съгласни, напълно съгласни с моята критика на досегашния стопански ред, че били напълно съгласни и с тричленността на социалния организъм, че дори били на мнение, че тази тричленност трябвало да дойде, но – сега следва другото: те ще мобилизират всички сили, за да се борят до нож срещу онова, което се казва тук като критика на досегашната стопанска форма и за тричленния организъм.

Странни неща – заявява се пълно съгласие с делото и същевременно се заявява, че срещу делото непременно трябва да се води борба! От подобни скрити основания изхождат и разискванията, които могат да се чуят в крайната десница. Значи може би не е могло да има по-добър повод за събирането на онези, които – било от тази, било от онази дупка на стари възгледи – са поискали да излязат, за да се борят срещу онова, което изобщо не иска да прави компромис със старите възгледи и няма и да го направи.

Днес, като въведение към онова, което вдругиден ще трябва да кажа в подробности от практическа страна, бих искал да посоча една страна на съвременното социално движение, която всъщност винаги бива погрешно разбирана и която беше взета предвид тъкмо при формулирането, при обхващането с поглед на идеята и практиката на тричленния организъм. Бих искал днес от една определена страна да засегна тъкмо духовната основа на сегашното развитие на човечеството, защото трябва да застъпвам възгледа, че тази духовна основа има съвсем изключително значение и че недоразуменията, които възникват по отношение на онова, което днес може и трябва да се желае в социално отношение, произтичат тъкмо от това, че тази духовна основа не се взема предвид.

И по още една причина е необходимо, настоятелно необходимо едно движение, което днес иска да бъде само стопанско или най-много още и политическо, да бъде поставено на духовна основа. А именно, който следи днешните събития, така, както те се разиграват, не само на повърхността, а се опитва да проникне по-дълбоко в онова, което всъщност днес става в дълбините на развитието на народите, той все пак в основата си трябва да си каже: Огромната, ужасната, изпълнена с ужас въоръжена борба, която се разигра, е все пак само вълната, която се е издигнала от нещо, което в най-дълбоките недра на човешката природа на настоящето се проявява като вътрешно безпокойство на тази човешка природа почти по целия свят. През всичките години от избухването на тази световна катастрофа можеше да се почувства от фактите как все повече и повече населения по континентите се присъединяваха към онова, което всъщност се разиграва там, присъединяваха се така, че понякога наистина не се знаеше защо всъщност, или че причините, които те посочваха за присъединяването, създаваха твърде съмнително впечатление. От това можеше да се види, че в тази световна катастрофа има нещо стихийно, нещо, което избива нагоре от недрата на човешката същност по цялата земя. И струва ми се, никъде няма по-голяма възможност за истинско познаване на онова, което всъщност се разиграва там в недрата на човечеството, отколкото тъкмо в Средна Европа, в Средна Европа, която накрая се видя притисната между целия Ориент и целия Окцидент.

Това ни подканва да попитаме: Какво всъщност лежи в основата на това? И би трябвало да е разбираемо, че разбирането на такива неща трябва да почива на известно вътрешно съзерцание на отношенията, на известно схващане на фактите, основано на опита, че за разбирането на тези неща е нужно нещо като инстинктивно, интуитивно съзерцание. Затова би трябвало да се срещне разбиране, когато се насочва вниманието към онова, което се разкрива пред такова съзерцание, по такъв начин, че хората, бих казал, да бъдат тласнати направо към онова, което става. Днес няма да е преувеличено, ако настроенията, които се развиха от катастрофата на световната война през Средна Европа към Изтока, към Русия, навътре в Азия, и настроенията, които се развиват към Запада и чак отвъд, до Америка, ако всичко това се схване така, че в него се вижда как продължава само онова стихийно безпокойство на човечеството, което в катастрофата на световната война за първи път намери своя ужасен израз. Това беше, както впрочем мнозина казаха, най-ужасната външна въоръжена борба, която се е водила, откакто се говори за история. И тази въоръжена борба беше водена от голяма част от сегашното човечество със средства, които бяха физически в най-висока степен. Но се вижда как от онова, което е породило тази въоръжена борба, произлиза, издига се нещо, което ще обхване човечеството също толкова значително, също толкова дълбоко и в чието начало всъщност тепърва стоим.

Ако онова, което преживяхме, беше най-ужасната въоръжена борба, то ще преживеем – всички признаци, които са налице в настроенията на народите, го показват, – то ще преживеем и най-голямата духовна борба, най-големия, най-ужасния духовен сблъсък между Изтока, Ориента, и Окцидента. Стоим в началото на големи, всеобхватни духовни борби на човечеството. И онова, което сега се разиграва в социалните искания, изглежда, е пак само изтласканата на повърхността вълна на една духовна борба на човечеството. В тази духовна борба на човечеството навярно ще трябва да застанат дори и онези съвременници, които днес вече са достигнали почтена възраст. Особено обаче в тази обхващаща човечеството духовна борба ще трябва да застанат подрастващите поколения. И от онова, което ще можем да кажем на тези подрастващи поколения за това, което научаваме от събитията, ще зависи много, твърде много за това как ще се оформи развитието на човечеството в бъдеще. Днес онова, което идва, засега се възвестява чрез нещо, което е външно свързано с нещата, а именно: Половин Индия, повече от половин Индия е полуизгладняла, и от изгладнялата Индия днес от хиляди и хиляди души звучи викът: Далеч от Англия! – Това не бива да се преценява само от онези политически гледни точки, с които днес сме свикнали иначе, то трябва да се преценява от гледна точка на силите, които стигат по-далеч, засягат дълбоко и действат в развитието на човечеството. Защото онова, което живее в Ориента, е пропито с наследеното богатство, с наследството на прастар духовен живот, който само е изпаднал в упадък.

Наследствата от прастария ориенталски духовен живот, изразени чрез делата на хората, ще влязат в сблъсък с духовните стремежи на Окцидента чак до Америка, и ще трябва да се покаже дали онези сили на англо-американското население, които благодарение на своята жилавост, на широкомащабното схващане на своите егоистични народни интереси са се справили по известния начин със Средна Европа, дали те ще се справят и с Азия, когато от глада на Индия ще заговорят още съвсем други сили, различни от онези, които Западът досега е чувал да говорят. С това само е загатнато какво живее днес в културната атмосфера на Земята. Понеже това живее в нея, затова днес не е достатъчно онова, което всъщност става, да се преценява с традиционните политически и стопански понятия. Затова е необходимо подтиците към ново развитие на отношенията в човечеството да бъдат почерпени от духовно разбиране на онова, което днес се разиграва в настроенията на хората по цялата земя. Днес не бива да се гледа само как живее пролетариатът на Русия или на Средна Европа, или на Антантата, макар че това, разбира се, са за нас най-непосредствените въпроси.

Днес не бива също да се гледа само как определени хора искат да си останат седнали върху своите торби с пари. Днес, ако не искаме да проспим най-важното, което се случва, трябва да се види, че онова, което все още полуспящият Ориент всъщност ще излее над света, участва съществено в социалните сили на настоящето. В основата си е нужно всъщност да се кажат само няколко думи, но ако тези няколко думи се вземат с цялата тежест, която те имат за духовното развитие на човечеството, в тези няколко думи ще се чуе нещо, което има своята дума при преустройството на човешкото развитие. Ориентът, доколкото е образованият Ориент – ако можем да приложим този окцидентален израз към Ориента, – Ориентът живееше в продължение на хилядолетия и в основата си до днес, нещо повече, днес тъкмо в най-богатите си на дух представители, във възгледа, че действителност, истинска действителност има само онова, което човекът може да преживее духовно-душевно в своята вътрешност, което се издига във вътрешността на човека като вътрешно душевно съдържание, което може така да изпълни човека, че той от това вътрешно душевно съдържание да извлече своето истинско човешко съзнание. Това е за Ориента – както казах, доколкото е образованият Ориент – истинската действителност. А външният, физически-сетивният свят, светът, в който работим, светът, в който се намира земята, която служи за нашия труд, в който поставяме средствата за производство за нашия труд, този свят е за ориенталеца Майя, голямата привидност, онова, което не е действително, което живее като планета-спътник на истинската духовно-душевна действителност, която се издига само във вътрешността. Този възглед – с него ориенталецът е едно цяло. С него той живее в своята социална общност. Този възглед го изпълва във всеки момент, независимо дали се оттегля самотен за съзерцание, или по ориенталски начин се залавя с онова, което върши във физическия свят за своите братя хора. Такова нещо трябва да се вземе предвид, ако искаме наистина да видим онзи свят, който ни се изправя насреща в хората, които живеят на изток от нас, защото в основата си още в Русия започва да бъде така, както току-що го характеризирах. То само достига кулминацията, върха, когато се погледне по-нататък към Изтока. Срещу това стои съвсем друго човешко състояние, съвсем друг вътрешен живот, който виждаме, когато прекосим Рейн към Запада, когато погледнем особено към англо-американския свят. Срещу това обаче стои изобщо всичко, което всъщност съставлява умонастроението и състоянието на душевния живот на Запада; да участват в него накрая все повече и повече, стана основна черта и на средноевропейските хора, а там то достига своя връх в умонастроението и душевното състояние на сегашните социалисти, в основата си на социалистите от всякакъв оттенък.

Едно нещо може да се открие отново и отново, когато се разглежда човекът на Запада, а сега и човекът на Средна Европа, така, както току-що разгледахме човека на Ориента.

Онова, което лежи в основата на Запада, ще се охарактеризира, ако се схване във формата, в която е намерило най-ясен, най-радикален израз, ако се схване тъкмо в модерното социалистическо умонастроение. Там вече не като теоретичен възглед, а като основно настроение на душата цари това, че единствената действителност е онова, което ни заобикаля във физически-сетивния свят, онова, което обхващаме, когато извършваме своя труд във физическия свят за своите ближни. Онова, което се изразява в земята, върху която се извършва нашият труд, онова, което се изразява в средствата за производство, с които се извършва нашият труд, това е единствено действителното, а онова, което се явява в човешките души като право, като нрави, като изкуство, като наука, накратко, като духовен живот, е само резултат, сякаш дим, на тази единствена сетивно-физическа действителност; то е, както е твърдо убеден особено всеки социалистически мислител на настоящето, идеология. Идеологията, погледната вътрешно, е съвсем същото като онова, което за ориенталеца е Майя. Ориенталецът казва: Физическата сетивност, физическият свят около нас, стопанският свят, материалното съществуване – то е Майя, то е една идеология, а действителността е единствено и само онова, което се издига вътрешно в душата. А окциденталецът казва: Действителност е само онова, което външно-сетивно ни заобикаля, което се съдържа в стопанския живот, а идеология, Майя е онова, което се издига вътрешно в душата. – Ако знаем как такова основно настроение на душата всъщност оформя човека, как го поставя в живота, тогава в онова, което днес се разиграва като настроение в човечеството на Земята, виждаме тъкмо тази току-що характеризирана голяма, огромна противоположност. И тази противоположност има огромна историческа тласкаща сила. От тази противоположност ще се развие не само борба между народи, не само расова борба, ще се развие борба на човечеството, в която ще бъдем поставени ние и онези, които идват след нас. Който трябва да вижда в онова, което сега се изразява в настроението на хората, подготовката за тази борба на човечеството, той няма как да не се остави – по отношение на идеите и силите, които са необходими за един социален светоглед – да бъде оплоден от онова, което все пак наистина става в сегашното човечество. Онова, което в настоящето може още да се схване, бих казал, като две абстрактни мисли, което обаче ще стане действителност, ще израсне в бойни сили, наистина с форма, различна от тази на физическите бойни сили на въоръжената борба, но в бойни сили, които ще поставят на изпитание вътрешната сила, вътрешната съпротивителна сила на човека в още по-голяма степен, отколкото го направи изминалата въоръжена борба.

И още по-нататък: Очертава се странен паралелизъм, когато се проследят, да речем, по-нататък настроенията, които току-що ви посочих с мисли, повече или по-малко абстрактни, но замислени съвсем като действителност. Поглеждаме към Ориента и днес с право се питаме: Какво всъщност е станало от онова настроение, което в древни времена – който познава нещата, знае това – е създало в ориенталския свят най-голямо духовно богатство, какво всъщност е станало от всичко това за днешното културно човечество на Ориента? Притиснат в мистично-смътна мечтателност, в полусънливост на човечеството е човекът на Ориента, и онова, което по-рано под влиянието на мисълта „Сетивността е Майя, вътрешното душевно е действителност, божествена действителност“ е давало на ориенталеца сила и мощ, днес му дава слабост, прави го фаталист, човек, който безволно се отдава на световната съдба. Това е плодът на един духовен живот, който беше насочен особено към човешко-духовно-душевното. Ако към това се нарисува съответният противообраз на Окцидента, тогава днес се казва нещо – добре съзнавам това, – което за твърде много хора е крайно, крайно неприятно, нещо, което силно предизвиква тяхната враждебност. Но вече неколкократно съм казвал: Днес не живеем във времето на малката, а във времето на голямата разплата, и не бива да се плашим да казваме на хората истината.

Видяхме как в известно възходящо развитие онова, което се подготвяше в продължение на векове в Окцидента, намери особен, изключително характерен израз тъкмо в модерния социализъм. Чрез западното развитие постепенно се оформи онова настроение на човечеството, което всъщност вижда във физически-сетивния свят на стопанския живот единствената действителност. И водещите, ръководните кръгове, тоест онези, които бяха такива досега, първи го почувстваха така, че физически-сетивният свят и неговите материални стопански фактори са единствената действителност, че другото, което се издига в душата, е Майя, идеология. Социализмът само изговори онова, което другите също чувстваха, но не смееха да си го изговорят. При социализма само излезе наяве, че целият свят на правото, на нравите, на изкуството, на науката, всичко онова, което се нарича духовен живот на човека, е за по-новото човечество на Запада една идеология, една Майя. Как този в основата си чисто западен възглед стигна до тази своя кулминация? Той стигна дотам поради това, че в модерния стопански живот все повече и повече се оформяше онова, което се нарича модерен частен капитализъм. Този модерен частен капитализъм създаде в стопанския живот онова настроение, което в основата си накрая превърна цялото ни обществено устройство в един вид общество на печалбата. Стъпка по стъпка видяхме как в течение на последните векове от по-ранните стопански състояния се получиха сегашните. Макар днес хората да не обръщат внимание на това, в по-ранните векове имаше в много по-висока степен, отколкото днес, интерес към самите неща, към институциите и продуктите на околната среда, към всичко онова, което живееше в правото и стопанството.

Имаше много по-дълбок интерес към самите неща, отколкото днес. Да притежаваш този или онзи предмет, защото има тази или онази форма, защото има този или онзи произход, защото носи този или онзи печат – това беше в по-ранните времена в много по-висока степен човешки интерес, отколкото е днес, когато този интерес към самите неща, този човешки интерес към външните институции често бива помрачаван и затъмняван от това, че човек устройва целия си начин на живот според онова, което печели чисто като пари, като капитал в конкурентната борба на живота. Откъснат от възхищението пред красотата на онова, което хората създават, откъснат от ценното, което нещо има просто защото го е направил човек, интересът на голям брой хора днес е залепнал за това да могат при годишното си приключване да проверят дали салдото им спрямо околния свят е положително. Това е изразено малко радикално, но това е стопанският печат на настоящето. И този стопански печат създаде още нещо по отношение на схващането за човешкия труд. Да погледнем само малко назад във времето, тогава ще открием как хората, така да се каже, оставяха своя труд да срасне с техните продукти. Когато стоим някъде в музеи пред стари дръжки на врати, пред стари ключалки, дори пред стари ботуши, изпитваме чувства, които изразяват това – по нещата се забелязва как човешкият труд се е влял в тях. Днес човешкият труд е отделен от продукта; затова и повечето продукти, на които хората се наслаждават, са толкова грозни. Днес човешкият труд е нещо, което има пазарна стойност само поради това, че бива възнаграден с определено заплащане. Днес човешкият труд е онова, което преди всичко се изчислява според пазарната му стойност. И така човекът се е откъснал от света по отношение на управлението на благата, капиталистическото конкурентно управление на благата, и що се отнася до трудовото му отношение към неговите постижения. Той стои, така да се каже, до машината, приклещен в опустошаващия душата капитализъм на по-новото време, без връзка с външната действителност, която вижда около себе си, която не може да отрече, нещо повече, която дори е станала за него единствената действителност. И той не може да повярва, че онова, което се издига в неговата вътрешност, духовно-душевното, което е откъснато от природата и стопанския ред, че то е нещо друго, а не Майя, не идеология. Това е направил модерният стопански ред.

В този модерен стопански ред модерният пролетариат е врасъл, бил е избутан в него, особено в течение на последните три до четири века, постепенно избутан до степента, в която днес стои в него. Това откъсване от външната действителност стигна до своя връх в развитието на човечеството на по-новото време. Би могло да се докаже в подробности как човекът постепенно, бих казал, е бил отчужден от самия себе си. Вижте, днес може да се говори с безброй членове на пролетариата – ако човек се е научил да мисли и да чувства заедно с пролетариата, тогава от устата им чува и онова, което ги вълнува преди всичко, – тогава обаче често се чува: Преди всичко не бива да бъде така, че да работим по цял ден и да работим с ръцете си и душата ни при това да остава празна, защото вечер се прибираме уморени у дома и не можем да направим нищо друго, освен да се строполим и да легнем. Искаме подходящо работно време. – И от онова, което се е вършело с работното време на хората през последните векове, което сега вече е станало по-добро, произтича искането за осемчасов работен ден: 6 х 8 е 48, 48-часовата седмица. Това е нещо, което днес хората, които работят, искат да извоюват. Говори се: Е, разбира се, към такова нещо се стремим, човечеството трябва да върви напред, но в стари времена хората са били още по-зле. В стари времена хората са трябвало да работят още повече, тогава те са били още повече товарни животни. – Мога да ви съобщя тук един декрет на крал Фердинанд I от Австрия от 1550 г. В този декрет се казва: Всеки работник трябва – и ви моля да чуете особено следващите думи, – всеки работник трябва, както е от старо време, преди и след обед всеки път, с изключение на неделята и на съботния следобед, да работи половин смяна, тоест четири часа. Това дава за 1550 г. 5 х 8 часа – половин смяна преди обед и половин смяна следобед по четири часа – е 40 часа, още половин смяна в събота от четири часа, това дава общо 44 часа седмично за 1550 г. И за тези 44 часа седмично се казва: Всеки работник трябва да работи „както е от старо време“. Посочва се, че това е стар обичай. Новото време не ни донесе от напредъка на човечеството само онова, което толкова се възхвалява; новото време ни донесе и това, че трябва отново да си извоюваме онова, което някога вече е съществувало. Тези неща би трябвало според мен все пак да ни накарат да се замислим! И под влиянието на такива неща, особено под влиянието на стремежа да се изсмуче колкото е възможно повече от труда, възникна това прилепване на човека от Окцидента към физически-сетивната действителност като единствена действителност. Оттам възникна усещането: духовно-душевното е Майя, е идеология. Но това създаде и положението, при което модерният пролетариат е поставен в чисто стопанския живот. И така възникна голямата заблуда на модерния пролетариат. Този модерен пролетариат беше впрегнат в стопанския живот от ръководните, водещите кръгове. Той трябваше да си каже: В този стопански живот душата запустява, в този стопански живот духът е само дим и звук, Майя. Трябва да имаме друг стопански живот. Трябва да преобразуваме стопанския живот. От преобразувания стопански живот ще произлезе духовният живот, който не е класов духовен живот, който е общочовешки духовен живот.

Не е особено чудно, че модерният пролетариат изпадна в тази заблуда, защото той беше изцяло натикан в стопанския живот. Онова, което имаше, беше родено само от стопанския живот. За пролетариата другият свят беше Майя, идеология. Като пролетариат той не можеше да вярва в друго, освен в това, че единствено познатият му стопански живот трябва само да бъде преобразуван. Тогава и всичко останало щяло да дойде от само себе си. Вместо – което отначало всъщност изобщо не можеше да бъде, което може да произтече чак от поуките на кървавата световна война, – вместо да си каже: за нашето положение е виновно това, че сме попаднали единствено и само в стопанския живот, че този стопански живот е направил духовния живот зависим от себе си, следователно занапред духовният живот не бива вече да бъде зависим от стопанския живот, той трябва да бъде свободно поставен на собствена основа, – вместо да направи тези радикални изводи, пролетариатът направи другия: Друг стопански живот ще оправи нещата, той ще създаде друг духовен живот.

Днес стоим пред голямата повратна точка: или пролетариатът ще навлече своето нещастие, ако остане само в стопанския живот и иска да преобразува само него, или ще трябва да проумее онова, което другите хора би трябвало да проумеят заедно с него, а именно че духовният живот, както е проектиран от тричленния социален организъм, трябва да бъде изваден от държавата и стопанския живот, така че да бъде откъснат от тях и да бъде поставен на собствените си крака, да бъде поставен в собственото си самоуправление.

И какво се получи? Чрез тези влияния, които току-що характеризирах, какво стана от тази окцидентална вяра, че духовно-душевното е Майя, идеология, а външният стопански живот – единствено действителното? От нея стана онова, което после намери своя гениален израз в марксизма, защото гениите се отличават и с това, че създават не само най-големите положителни завоевания на човечеството, а и най-големите заблуди. Възникна възгледът: Понеже все пак с духа, с мисълта, с онова, което се оформя идеологически, не може да се внесе с магия нещо в действителността – защото само спиритистите вярват, че човек трябва просто да има една мисъл и тогава машините ще се задвижат, – понеже с мисли не може да се работи, не могат да се създадат физически продукти, то и с мисли не може да се владее стопанският живот. Следователно стопанският живот върви напред единствено чрез самия себе си. И ако той е единствената действителност, то трябва от самия себе си да създаде онова, което трябва да се постигне за човечеството. Оттам марксисткото учение – макар то да не стои у Маркс, защото Маркс не беше „марксист“, както сам е казал, в смисъла на мнозина от своите привърженици, – оттам учението, че човекът може най-много да подпомогне онова, което се осъществява от производствения процес, от стопанско-материалния процес, от самите външни институции, но че всеки истински напредък всъщност се извършва от само себе си, независимо от човека, чрез стопанските сили и фактори. Това се сгъсти в окциденталния фатализъм, във вярата, че външната действителност ще свърши работата и без човека. Капиталистите например ще концентрират все повече и повече средствата за производство, възниква концентрацията на средствата за производство, и когато те бъдат достатъчно концентрирани, ще навлязат от само себе си в новото обобществяване. Експроприацията на експроприаторите ще се извърши. Фаталистична вяра, борба срещу всичко като срещу утопия, което носи съзнанието и убеждението, че човекът е този, който прави историята, че онова, което трябва да стане дело, първо трябва да живее в човешката мисъл – сънливостта на ориенталеца, която идва от неговия прастар духовен живот, върви успоредно с превръщането на западното мнозинство във фаталисти във вярата, че стопанските отношения ще свършат работата, че трябва само да се изчака как ще се извърши развитието. Не е ли така, че ясно се вижда: стоим пред голяма повратна точка в развитието на човечеството? Фатализъм на Изток – фатализъм у най-напредналите хора на Запада. Фатализъм тук, фатализъм там. Нещо ново трябва да разцъфне от онова, което и от двете страни е в упадък. Как бихме могли да събудим вярата в по-нататъшното развитие на човечеството, ако не бяхме в състояние да вярваме, че от този двустранен фатализъм може да се получи нещо, което носи нови издънки, нови сили на развитието за човечеството? От тази вяра възникнаха идеите за тричленния социален организъм. От тази вяра, от тази вяра в напредъка и в развитието на човечеството възникна разглеждането на света от двете гледни точки: Как да се справим със съвременните институции, особено на стопанския живот? Как да се справим със съвременния духовен живот, така че той да не остане придатък на стопанския и държавния живот, така че да стане свободна издънка в градежа на развитието на човечеството?

Аз вярвах, че в началото на деветдесетте години светът още от тогавашните събития ще има разбиране за подтика да се посочат дълбините на човешката природа, от които постепенно може да се развие един нов, освободен духовен живот. И се опитах да дам израз на тази вяра в моята „Философия на свободата“, излязла за първи път през 1894 г. Тази „Философия на свободата“ не я преиздадох, въпреки че отдавна беше изчерпана, защото можех да видя, че за мислите, които са изложени в тази „Философия на свободата“, първоначално, през десетилетията, предшестващи катастрофата на световната война, нямаше никакъв отклик. Особено нямаше отклик в Средна Европа, където непрекъснато се говореше: Нужно ни е слънце, – но където в тази дума не искаха да включат копнежа по едно духовно слънце. И чак когато можа да възникне вярата, че от поуките на страшната катастрофа на световната война хората отново могат да придобият разбиране за свободата на духа, тогава нещо ме подтикна да се погрижа за новото издание на моята „Философия на свободата“, което сега е налице. Защото в онова, което се изразяваше, което отново и отново се изразяваше в по-новото време от подсъзнателни, а не от съзнателни недра на човешката природа, което особено се изразява в онова, което съвременният пролетариат сега чувства, макар че още не може съзнателно да го изрази, защото са го лишили от образованието, нужно за това, в него се съдържа нещо трояко. В него се съдържа смътното чувство: Външните институции на правния и стопанския живот са приели такъв облик, в който аз като човек съм притиснат така, че съм само спънат, и че по същество няма смисъл да се говори за свободна воля на съвременния конкурентен пазар, където всеки трябва да печели или по капиталистически, или срещу заплата, където е замряла всяка връзка между онова, което човекът трябва да върши, тоест онова, което той работи, и онова, което после е продукт. Там не живее чувството: Аз стоя в такава връзка със света, че волята ми е свободна. Спъване на волята – точно това се чувстваше. И после, когато човек погледнеше отношението си към другите хора: Изглежда, че при съвременната капиталистическа конкурентна борба, при принудителния труд на по-новото време в наемното отношение, е стигнало до връхната си точка – изглежда, че е стигнало до връхната си точка онова, което може да се нарече изчезване на доверието между човек и човек. На мястото на социалните нагони, които по-рано съществуваха в стара, но все пак в стара форма, застанаха в най-висша степен антисоциални нагони, които накрая се сляха във взаимното неразбиране на съвременните класи на човечеството, които накрая създадоха онази пропаст между пролетариат и непролетариат, която в по-новото време е толкова трудно да се преодолее. Това предизвика втория вид преживяване на вътрешния човек в по-новото време – угнетеността по отношение на чувството за правото. И към това се прибави трето, онова, което вече загатнах в началото на днешното си изложение: Виждаше се как хората разменят своите стопански блага, виждаше се как вписват онова, което живееше в размяната на тези стопански блага, в лявата и дясната страна на книгите. Но се виждаше – както трябва да признае дори господин фон Мьолендорф, – не се виждаха никакви мисли в тези институции на стопанския живот. Трето преживяване на душата: На човек сякаш му причерняваше пред мисълта, когато надникнеше в онзи хаотичен вихър на съвременните пазари, в които реалното за хората всъщност беше само онова, което се печелеше по капиталистически начин. Това са били в по-новото време трите преживявания: спъване на свободната воля, защото нямаше нищо, в което свободната воля да може да се разгърне; пълна угнетеност на чувството за правото и помрачаване на мислите пред външните институции на правния и стопанския живот.

Това беше онова усещане, от което произлезе подтикът – той може и да е бил слаб и непохватен, може и днес още да е слаб и непохватен, с готовност го признавам, – от което произлезе подтикът да се търси същността на свободния човек, на човека, който се чувства така поставен в реда на човечеството, че може да си каже: Аз водя достойно за човека съществуване – подтикът да се търси същността на този свободен човек, същността на свободния духовен човек в смисъл, че всички хора могат да бъдат такива свободни духовни хора, в рамките на институциите на съвременния правен и стопански живот. При това се оказа преди всичко едно нещо. Хората питат толкова лесно и от векове отново и отново са питали, и философите са умували върху това, и безброй мнения са били изказани по въпроса: Свободен ли е човекът по своята воля, или не е свободен? Дали той е просто природно същество, което може да действа само по силата на механичните подтици на своята вътрешност? – Въпросът винаги беше подхващан погрешно, защото в Окцидента все повече и повече изчезваше чувството за истинската действителност на духовния живот. За Ориента въпросът за свободата или несвободата почти няма никакво значение, там той изобщо не играе роля. На Запада той стана основен въпрос на светогледа и в крайна сметка дори на политическия живот, нещо повече – на наказателното право и така нататък. И не се стигаше до едно – онова, което води до този ход на мислите, до това познание в подробности, можете да го прочетете изчерпателно в моята книга „Философия на свободата“, – не се стигаше до това едно нещо, че въпросът „Свободен ли е човекът, или не е свободен?“ всъщност изобщо няма смисъл, че той трябва да се постави иначе, че трябва да се постави така: Може ли човекът от раждането си, чрез възпитание, съответстващо на неговата същност, да бъде развит по пътя на възпитанието и на училището така, че в неговата вътрешност, въпреки външните правни и стопански институции, да може да изплува като преживяване нещо, което го прави свободно същество? Нещо повече – нещо, което не само вътрешно го прави свободно същество, а което изгражда в него силата на свободата до такава мощ, че после той да може да устрои и външния правен, и външния стопански живот в свой смисъл? Именно това възникна като основен подтик в съвременното, развиващо се човечество: от една страна, демократичният нагон към равно право за всички, от друга страна, социалният нагон: Аз помагам на теб, както ти трябва да помагаш на мен. Но се чувстваше: Такъв социален ред с „равно право за всички“ и с „помогни ми, както аз искам и трябва да ти помагам“, такъв социален ред може да бъде устроен само от хора, които като свободни хора, като свободни духовни хора развиват истинско отношение към цялата действителност.

Първо трябва да имаме разбиране за това, че човекът не е роден нито за свобода, нито за несвобода, но че може да бъде възпитан и развит за свобода, за разбиране на свободата, за преживяване на свободата, ако му се поднесе онзи духовен живот, който го пронизва със сили, които тепърва го правят свободен в развитието му като човек; че можем да се развием нагоре до точката, където нашите мисли вече не са абстрактните, недействителните, идеологическите, а са онези мисли, които биват обхванати от волята. Това се опитах да поставя пред света като познание в моята „Философия на свободата“: бракът на волята с вътрешно освободилите се мисли. И от този брак на волята с вътрешно освободилите се мисли можем да се надяваме, че ще произлезе човекът, който развива и способностите в съвместния живот с другите, тоест в социалната общност, всеки сам за себе си и всеки социално с всеки друг, да създава такива правни и такива стопански порядки, които приемаме в тяхната необходимост, както приемаме необходимостта, че трябва да носим физическото си тяло, да се подчиняваме на неговите закони и не сме свободни да оставим дясната си ръка да расте наляво и обратно, или главата си – в средата на гърдите. Срещу онова, което по природа вече е разумно, не се борим, изхождайки от свободата. Срещу онова, което в човешките правни и стопански институции е противочовешко и противоестествено, се борим със своята свобода, когато сме стигнали до съответното съзнание, защото знаем, че то може да се направи иначе. И знаем и искаме да знаем като съвременни хора, че всеки човек трябва демократично да участва в това преобразуване на външния стопански и правен ред към такава разумност, която не накърнява нашата свобода, също както не я накърнява естествената закономерност на физическото ни тяло. За да се разбере това обаче, трябва да имаме сърце и усет за действителността на духовния живот, защото онзи духовен живот, който е придатък на държавния и стопанския живот, онзи духовен живот, който се придобива само когато човек е син на богати хора или е получил държавни стипендии, или с цел да си осигури държавна служба – този духовен живот не прави свободен. Духовният живот, поставен на собствените си основи, духовният живот, който работи от собствената си сила, той прави свободен и той поражда в противовес на онези настроения, онези три настроения: спъване на волята, угнетеност на чувството за правото, помрачаване на мислите, които са налице при несвободна воля, другото настроение: свободното изграждане на волята в духовния живот.

Ако настъпи онова, което описах тук в редица беседи като свободния духовен живот, духовния живот със самоуправление на педагогическо-дидактическото в тричленно разчленения социален организъм, тогава човекът вече няма да чувства волята си спъната, а ще бъде обграден от атмосфера, която се поражда от този свободен духовен живот, така че той ще си казва: Този свободен духовен живот приема и моята воля като свободна. И от разбирането на самоуправляващия се духовен живот ще произлезе онова, което представляват новите социални нагони, а те се състоят във взаимното, истинско, обективно толериране и разбиране на един човек от другия в областта на втория член на социалния организъм, правовата държава, където всеки човек стои като равен пред всеки друг човек, доколкото те са пълнолетни хора. И като трето ще произлезе – това ще видим по-подробно вдругиден – такава структура на стопанския живот, че онези, които работят в този стопански живот, от най-високия умствен работник до последния физически работник, ще участват социално като самостоятелни, свободни човешки индивидуалности, така че на мястото на времето, когато на хората им причерняваше пред очите при мисълта за стопанския живот, ще дойде времето, когато разумното действие на заводските съвети, на съветите по обмена, на стопанските съвети ще урежда стопанството, когато човекът вече няма да бъде оставен на случайността на търсенето и предлагането и на склонността към кризи на търсенето и предлагането, на капиталовото стопанство, а когато отделният човек ще стои в живота, стопанствайки редом с другия човек; когато справедливото разпределение на цените и на труда ще произтича от разума, така че ще можем да се поставим като свободни хора в онова, което все пак е необходимо в стопанския живот. И както се поставяме в тялото с неговата естествена необходимост, така човекът ще извоюва своята свобода в съвременния демократичен социализъм, в съвременната социална демокрация.

За да се извоюва тази истинска човечност, е необходимо да бъдат преодолени старите партийни шаблони, старите партийни мнения, които пред днешните изисквания на човечеството са все пак само мумии на мислите и преценките. Наистина зле ме познават онези, които непрекъснато говорят, че с онова, което лежи в основата на тричленността на социалния организъм, съм искал да си правя някаква реклама. О, аз много повече бих предпочел да съм в тихия Дорнах, където работех, преди да дойда тук, над една творба, която много ми е на сърце, и стоя тук само против субективната си воля, воден от познанието, че днес е налице необходимост – пред старите партийни програми и партийни мисли, които са мумии и които в най-трогателно единодушие се събират от крайната десница до крайната левица, – че е дълг да се действа срещу тези мумии, доколкото мога. Признавам, може да е слабо – тогава нека бъде оспорвано по същество и нека на негово място бъде поставено нещо по-добро, но човек трябва да чувства като дълг пред старите и пред новите факти да постави нещо ново пред човечеството. Изобщо не ми се струва, че човечеството няма копнеж по това ново, че човечеството всъщност не иска това ново да се появи. Защото какво всъщност иска тази мисъл, тази практика на тричленния социален организъм? Те искат хората най-сетне да се научат да разбират, че живеем във времето на голямата равносметка, в което трите главни области на живота на човечеството – духовният живот, политическият или правният живот, стопанският живот – са се раздвижили и са обхванати от безпокойство, че имаме нужда от преустройство, от преобразуване на тези три области на нашия общ човешки живот.

И така, какво иска мисълта за тричленността на социалния организъм? – Може би със слаби, с недостатъчни, с погрешни сили – тогава нека бъдат подобрени по същество, нека се спори с тях по същество. – Тя иска формулировка на онова, което трябва да стане в практиката, за да се предизвика необходимото преобразуване на политическия живот, на стопанския живот, на духовния живот.

Ето, точно сега във Ваймар заседава социалдемократическият партиен конгрес, конгресът на онази партия, която все пак вероятно изповядва, че иска преобразуването на съвременния живот в смисъл, съобразен с нещата. И един министър, дори имперският министър на социализирането, е казал във Ваймар пред социалдемократите следното: Нужна ни е не само политическа, но и стопанска и духовна революция. Който намери формулировката, която прави действени и духовните и нравствените сили в народа, ще го привърже към своите знамена. – Това Съюзът за тричленност на социалния организъм може и да го прави още недостатъчно – тогава той с готовност ще направи място на другите, които могат по-добре, но че поне трябва да се действа в посоката, в която действа Съюзът за тричленност на социалния организъм, това го признава пред партийните си другари дори сегашният имперски министър на социализирането Висел. И от думите: Нужна ни е не само политическа, но и стопанска и духовна революция – навярно може да се чуе, че ние поне, макар може би да не го можем в достатъчна степен, че ние поне искаме онова, което и тези хора трябва да искат, когато им стане ясно в един духовно светъл миг какви са изискванията на настоящето. Но тогава, ако нещата стоят така, в никакъв случай не бива да се случи онова, от което много се страхувам: хората от типа на господин Висел, когато им попаднат в ръцете съчиненията на Съюза за тричленност на социалния организъм, да постъпят като други партийни другари, да кажат: Е, съвсем сме съгласни, но ще се борим срещу това на нож. – Ние бихме били съгласни, ако дойде някой, който го прави по-добре, така че да можем да се оттеглим. Но работата не е в това да се бориш срещу неща, които сам трябва да определиш като необходими, а в това – ако искаш да предприемеш нещо срещу тях – да го направиш по-добре. И можете да бъдете сигурни – вдругиден ще говоря още за различни неща, които трябва да се кажат от гледна точка на тричленността на социалния организъм, – можете да бъдете сигурни, че в основата на появата на тази мисъл за тричленността на социалния организъм лежи нагласата, която, първо, произтича от необходимостта на тази тричленност в настоящето и която произтича от прозрението, че нещо трябва да стане, преди да е станало късно. Затова тя призовава всички онези, които искат да се борят срещу тази тричленност на социалния организъм: Добре, ние се оттегляме, но направете го вие по-добре, щом сами трябва да признаете, че тричленността на социалния организъм е необходимост!