Заключително слово

Никой не иска думата за дискусия. Затова д-р Унгер моли господин д-р Щайнер да вземе заключителното слово.

Д-Р ЩАЙНЕР: Много уважаеми присъстващи! Искам може би само да посоча, че въпреки някои съпротиви, които се появиха тъкмо от партийни кръгове, все пак – ако тези съпротиви не намерят твърде благосклонно ухо в по-широките кръгове на участващите в стопанския живот, – че все пак може да се отбележи като успех, че чрез Съюза за тричленност на социалния организъм вече са били дадени някои подтици в областта на стопанския живот и че в посока към това стопанският живот, стопанските институции да бъдат поети в ръцете на лицата, участващи в този стопански живот, все пак вече е станало едно-друго. Какво трябва да бъде то и какво непременно трябва да бъде, за това ще се говори по-подробно вдругиден. Но нещата не бива да се приемат така, сякаш, когато един от трите члена на социалния организъм покаже малко, че преминава в действителността, сякаш тогава другите могат да спят. Когато нещо е замислено наистина сериозно, толкова реално, толкова практически като тази тричленност, тогава едностранчивият успех на едната част е най-големият неуспех на цялото. Защото с нищо тричленността не може да бъде застрашена толкова много, колкото когато успее особено само насърчаването на една област, да речем на стопанската. Затова сегашната най-сериозна грижа на Съюза за тричленност на социалния организъм е да се присъедини към стопанското движение, в рамките на което стоим като Съюз за тричленност, едно течение на духовния живот – дали ще го наречем „Културен съвет“, или „духовен съвет“, или както и да е, това е безразлично, – да се присъедини възможно най-голям брой хора – навремето раздадохме тук призив „Към всички хора“, защото културата всъщност е работа на всички хора, – следователно едно обединение на хора, на които преди всичко новото изграждане на нашето училищно и на нашето възпитателно дело е на сърце, толкова им е на сърце, че те прозират как свободното развитие на човешките физически и духовни способности се спъва в училищното дело, заклещено в държавните клещи. Затова Съюзът за тричленност се бори за освобождаването на училищното дело, за самоуправлението на училищното дело отдолу догоре. За да стане това по правилния начин, е необходимо възможно най-голям брой хора да поискат пред обществеността това самоуправление на цялото учебно дело, нещо повече – на цялото духовно дело. За да не стане едностранчивото преследване на стопанските сили неуспех, на Съюза му е на сърце сега да събере хора, които да участват в това освобождаване на училищното и духовното дело, на възпитателното дело. При това не бива ни най-малко да се догматизира. Колкото повече мнения се изразят при това, колкото повече умни неща се появят, толкова по-добре. И тук няма да се вкопчим в някаква самоизмислена догма, а ще бъдем отворени за всичко, което може да произлезе от вещо разбиране. Но който изобщо вярва, че сред новите образувания днес е и това на духовния живот, той всъщност би трябвало да почувства склонността, да почувства необходимостта да се събере с други в такова обединение на хора в един вид духовен или Културен съвет, или както ще го наречем после.

В никакъв случай не сме пропуснали, доколкото ни е възможно, със своите сили да пристъпим веднага и към положителното. Тук, в Щутгарт, съществува проектът, който вероятно ще бъде осъществен още през есента: с помощта на учителски състав, който има разбиране за действителна мисъл за развитието на човечеството, замислена в смисъла на една одухотворена антропология, с помощта на такъв учителски състав да се създаде действително единно училище, основано обаче не върху всемогъществото на държавата, а върху развитието на свободния човек. Надяваме се, че ще можем да създадем такова училище тъкмо тук, в Щутгарт, за един по-тесен кръг – то обаче не трябва да бъде „съсловно училище“, то ще стане тъкмо пролетарско училище, – училище, което, доколкото това е възможно още при днешните условия, ще проявява строго възгледите на Съюза за тричленност и в педагогическо-дидактическо отношение. Там ще се опитаме да развием човека така, че той да израсне като действително свободно духовно същество. Там ще се опитаме да развием онези сили, които трябва да се развият в човека между седмата и петнадесетата година, така, че мисленето, чувстването и волята да бъдат възпитани до онази мощ, до която могат да бъдат възпитани само в тези години от живота, така че по-късният живот и неговата съдба да не могат отново да пречупят тези сили. Защото, който разбира достатъчно от психология, забелязва колко много в нашето настояще, колко много от злините на нашето настояще зависи от това, че мисленето, чувстването и волята не се развиват с достатъчна мощ в съответните съвсем млади години от живота така, че да не могат по-късно да бъдат пречупени от ударите на съдбата в живота. Повече, отколкото се вярва, нашите днешни културни условия пречупват недостатъчно развитите душевни сили; и повече, отколкото се вярва, зависи в нашите условия, зависи по отношение на нашия упадък от тези неща.

Искам да посоча само този един пример, за да видите, че не сме мечтатели, не сме идеолози, а че доколкото ни е възможно със слабите ни сили, искаме навсякъде да действаме и практически. Но за да не останат такива неща изолирани, за да бъде постепенно направен свободен целият ни духовен живот, е необходимо към нас да се присъединят много хора с много мнения, много познания и знания и практики в Културния съвет или нещо подобно. Това е онова, което в днешната беседа наистина не изказах ясно, но което лежеше в основата като копнеж и в този духовен член на тричленния социален организъм да се намерят достатъчно хора, които в съвместна работа в тази област да осъществят нещо от онова, което е необходимо в нашето време – време не на малките, а на големите равносметки. Защото именно се нуждаем от преобразуване на условията в стопанско, в политическо и в духовно отношение. Ако не можем да се надигнем, преди да е станало късно, за дейно сътрудничество в тази посока, тогава просто ще трябва да стане късно! И това би било най-страшното, което може да произлезе от тази катастрофа на световната война. Но ако от нея произлезе за много хора поуката: Трябва да развием силната воля за преустройство и в трите области на живота, тогава от тази воля, макар може би още не в пълния смисъл за непосредственото настояще, то все пак за бъдещето на човечеството ще произлезе нещо велико, и с това дори от нещастието на катастрофата на световната война ще произлезе нещо велико. И ние като германци, притиснати между Ориента и Окцидента, имаме тази голяма задача: да разберем онова, което тук и там най-много заплашва да заспи, и да го събудим от средата. И аз вярвам, че това е днес най-добрият патриотизъм, който накрая ще устои и пред всичко онова, което ни заплашва от мътните блата на Версай, тъй като онова, което може да устои в средата между Изтока и Запада, ще бъде това: да оставим да изгрее от великото време на Германия – от нашите Лесинг, Хердер, Шилер, Гьоте, от великото време на нашата германска философия, която по своему обобщава германската същност, на философията на Шелинг, Фихте, Хегел, от времето на германските романтици, – да оставим да произлезе, да оставим да просияе онова, което е нашата задача след страшния опит на последните години. Тази задача е: да се събуди, срещу заспиващия духовен живот на Изтока, срещу приспиващия материален живот на Запада, един духовен живот, който е способен да оформи материалния свят разумно, достойно за човека, и един стопански живот, един материален живот, който е способен да даде на човека свободата за един свободен духовен живот!