ИМПУЛСЪТ КЪМ ТРИЧЛЕННИЯ ОРГАНИЗЪМ

НЕ „ЧИСТ ИДЕАЛИЗЪМ“, А НЕПОСРЕДСТВЕНО ПРАКТИЧЕСКО ИЗИСКВАНЕ НА МОМЕНТА

Беседа пред събранието на Съюза за тричленност на социалния организъм

Щутгарт, 31 май 1919 г.

Събранието се открива от председателя, господин д-р Унгер, със следните думи:

Много уважаеми присъстващи! От името на работния комитет на Съюза за тричленност на социалния организъм откривам днешното събрание. Може би ще ми позволите да кажа няколко думи за призива, който сте намерили на местата си. Онези от уважаемите присъстващи, които присъстваха и вчера на нашето мероприятие, чуха, че в настоящия момент става дума за това импулсите към тричленността на социалния организъм да бъдат приведени в действие с голяма сила. Тъй като сега се работи особено усилено предимно за еманципацията на стопанския живот от единната държава, трябва, в смисъла на изложенията на господин д-р Щайнер, да сме наясно, че тази еманципация на стопанския живот може да има значение за оздравяването на социалния организъм само ако едновременно с това от единната държава бъде отделен и духовният организъм, духовният член на социалния организъм. За това са необходими силните импулси, които би трябвало да са живи във всяка отделна човешка душа като импулсите на свободата. Тези импулси са необходими за най-личната инициатива, за да може духовният живот да бъде поставен на собствените си крака. За това е необходим революционен импулс за духовния живот, за социализиране на духовния живот, така че в действителност всички кръгове да могат и да искат да участват в безусловно необходимото пълно ново изграждане на духовния живот. Във връзка с онова, което беше казано по тази точка от господин д-р Щайнер при отговорите на въпросите вчера вечерта – за незабавното основаване на Културен съвет, – си позволихме да ви представим тази листовка. Тя възникна от вчера до днес и искам само с няколко думи да обобщя какъв беше именно импулсът на вчерашната вечер. На листовката ще намерите декларация за присъединяване и с нея разчитаме на личности, които по собствена инициатива развиват волята да пристъпят към ново основаване на духовния живот. Молим да се възползвате от тази декларация за присъединяване и да предадете отрязъка, на който трябва да се посочат име, професия, адрес и вид на сътрудничеството, на онези личности, които в течение на днешната вечер, но най-късно на изхода на залата, ще бъдат готови да приемат тези декларации за присъединяване. Позволете ми още да посоча, че на гърба на днешния входен билет има декларация относно предложенията на господин д-р Щайнер и че особено се желае да се започне сътрудничество и агитационна работа за тричленността. Молим и тези картички да бъдат използвани, особено от онези личности, които още не са могли да вземат решение да се присъединят към Съюза за тричленност на социалния организъм. Ще си позволя в края на днешната вечер още веднъж да посоча, че както картичката, така и отрязъкът от призива могат да бъдат предадени на изхода.

А сега навярно мога да помоля господин д-р Щайнер, оратора на днешната вечер, да вземе думата.

Д-Р ЩАЙНЕР: Мои много уважаеми присъстващи! Когато днес се говори така, както трябва да се говори, изхождайки от онова умонастроение, което е лежало и лежи в основата на импулса към тричленността на социалния организъм, тогава човек знае – понеже трябва да е проследил с топла душа събитията на настоящето, – че говори насред бурята. Макар тази буря днес за много хора още да е недоловима, тази буря все пак е тук; и в известен смисъл може силно да ни учуди, когато, както се случи, от неосъзнаването на тази буря после прозвучи отговорът, че имаме работа с идеология, с утопия. Онова, с което ще се занимаем тази вечер, за да отхвърлим мисълта, че при импулса към тричленния социален организъм имаме работа с непрактичен идеализъм, с утопия или пък с някаква идеология, ще бъде почерпено от събитията на времето.

Тъй като този призив, както се разбира от само себе си, произтича най-напред от личен опит, ще ми простите, ако учудването, в което човек може да изпадне пред упрека в идеология и утопия, доведе до едно съвсем кратко встъпително разглеждане, което може би ще бъде сметнато за лично. Само че все пак е повече от вярно, че днес всичко лично, което не се ограничава с това да се затваря в себе си, което умее да живее с човечеството, поради сериозността на събитията на времето същевременно може да бъде нещо много общочовешко и може би тъкмо симптоматично за общочовешкото в днешното толкова сериозно настояще и пред несъмнено още много по-сериозното бъдеще.

За първи път в Призива „Към германския народ и към културния свят“ се заговори за тази социална тричленност по начина, по който сега я разбира Съюзът за социална тричленност, а после в моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. – Не без основание подтикът за тези неща е даден от човек, който е искал и е могъл да го даде чак в края на шестото десетилетие от живота си. Те в никакъв случай не са възникнали от някакви измислени или измъдрени искания. Те са възникнали от пълния живот и от неговото наблюдение и може би и днес още не биха излезли пред обществеността, ако събитията на времето не бяха довели онзи, който ги представи пред обществеността, до убеждението: днес, в това сериозно време, се случват толкова много непрактични неща, в главите на хората прониква толкова много идеологично и утопично, че онзи, който има какво практично да противопостави на това, просто има свещения дълг да говори за тази житейска практика. И все пак – ехото отеква: утопия, идеология, непрактичен идеализъм!

И така, простете ми няколко лични забележки за въведение. Не от някакво лично увлечение съм почувствал порива да изляза с това нещо, след като десетилетия наред се бях стремил в едната област, за която става дума, духовната, да направя каквото беше по силите ми, за да поставя отново на краката ѝ тази област, след като според мен нашата съвременна култура я е обърнала с главата надолу. След като се бях стремил да работя в продължение на десетилетия в онова, което наричам духовна наука, наистина не от лично увлечение стигнах до разширяване, обхващащо и другите две области, а от необходимостта, която днешното време налага на човека. Преди десетилетия заплашително стоеше пред мен като голямата тревога за културата това, че нашият духовен живот, докато, от една страна, тъкмо чрез своя особен характер трябваше да жъне най-големите триумфи в областта на природната наука, не е способен да обхване действителния човешки живот, този живот, който надхвърля онова, което израства единствено от природата. Че затова този духовен живот ще трябва да остане неспособен – това стоеше като заплашителна тревога за културата пред духовното ми око – да обхване и големия социален проблем, който е наложен на човечеството тъкмо в настоящето. Защото социалният проблем в крайна сметка е духовен. Никой не е в състояние да го обхване в неговата истина, ако не може да го обхване от духа. Там, в обхващането на духовното, най-напред чувствах своята родина, родината, в която също не бях чут така, както бих искал да бъда чут, така че онова, което беше само слово, да премине в дело, в преобразуването на онзи духовен живот, който вече не беше способен наистина да прониква човешкия живот. Все пак с охота бих останал на тази почва, ако от събитията на последните години не бяха израснали онези неща, които показаха толкова силно как човечеството гони утопии и идеологии и не стига дотам да схване най-близкото практическо по друг начин освен през сивата теория или през партийните доктрини.

Насред военната суматоха, когато смятах, че е дошло времето, в което можеше да се мисли, че човечеството сега започва да проумява, че по-нататъшното продължаване на военните събития трябва да доведе Източна и Средна Европа до разруха, тогава за първи път записах онова, което сега излезе като проект за план на тричленно разчленения социален организъм. Защото по време на тези военни събития видях да се надига една ужасна утопия, утопия, която, за съжаление, поради особените условия на времето действаше много реално. Тя можеше да действа много реално, защото имаше две свойства. По всичко, което съставлява съдържанието ѝ, тя беше чиста утопия, а поради съпътстващите обстоятелства беше нещо, което беше пуснато в света от интереса на групи хора и което беше подходящо да заблуди хората, които се смятат за практични, но при това тичат след всевъзможни утопии – да заблуди тези хора относно това как тази утопия е възникнала от чисто човешки, и в този случай дори стопански, интереси. Можеше да се види как тази утопия изгрява на културния хоризонт на настоящето. Можеше да се види как тази утопия в западния свят не само действаше върху хората така, че ги поставяше в определени настроения, но и как тази утопия – понеже се срещна с доста реални интереси, които обаче не намираха израз в нея, в нейното съдържание, – как тази утопия можеше също да вдигне на крак армии и да подкара кораби по моретата. И все по-многоброен и по-многоброен ставаше в западните страни кръгът на привържениците на тази утопия.

Тази утопия накрая прие облика на така наречените „Четиринадесет точки“ на Удроу Уилсън. В Германия тогава нямаше смисъл; в Швейцария, където по време на войната беше необходимо да се казва истината в тази посока, отново и отново изтъквах, от една страна, утопичния характер и от друга страна, стопанския характер на тази така наречена програма на Уилсън, който произлизаше от чисто западните стопански условия. Тази утопия подейства толкова силно, че през есента на 1918 г. не само на страната на Антантата кръгът на привържениците на тази утопия беше широк, но и човекът, към когото като към последна надежда беше гледал германският народ в съдбовните си дни, прибави към германската военна капитулация капитулацията на духа, капитулацията пред утопията на Уилсън. Когато тази световна утопия още не беше оформена в така наречените „Четиринадесет точки“, а тепърва изгряваше, тогава се опитах да запиша онова, което като средноевропейска действителност би трябвало да бъде противопоставено на тази световна утопия. У никого от онези, които би трябвало да чуят нещата, не можеше да се намери разбиране за онова, което чрез своя практически характер трябваше да се бори срещу една световна утопия.

Тогава например намираха за много практично да се провъзгласят пред света думите: Сред хората трябва да царуват власт и право. Това са държавници, които стигат само до сивите дефиниции на „власт“ и „право“, но които не могат да стигнат дотам действително да се заловят с нещо конкретно, с нещо действително. Никога няма да излезем от объркването и хаоса, преди да станем способни да се залавяме практически с нещо наистина практическо.

Казах, че не исках и в известен смисъл не можех преди края на шестото десетилетие от живота си да изнеса това нещо пред обществеността. Защото това нещо гледа назад към онова, което сам бях преживял като пролетарско дете сред пролетарии, когато ми стана ясно какво звучеше, надигайки се от душите и от отзвука на стопанския опит и стопанските преживявания на днешния, тоест на тогавашния пролетариат през шестдесетте и седемдесетте години на деветнадесети век. Опознах онова, което днес се нарича класови борби, благодарение на това, че съдбата ми даде обилна възможност да опозная самите класи. Опознах пролетариата като член на този пролетариат. По-късно опознах всички вълнения на буржоазията с нейното късогледство по отношение на действителните практически изисквания на времето, със затвореността ѝ в собствените ѝ особени условия, с нейната незаинтересованост към всичко, което надхвърля тези особени условия. Опознах от непосредствено общуване в живота също онази класа хора, която днес прави голямата политика, и по този начин пред душевното ми око застана онова, което живее във времето: борбата между отделните класи хора. Близки ми станаха потребностите, опитът и житейските съдби на всички онези класи, за които днес трябва да се говори, понеже започва голямата разплата по отношение на класовите различия. Далеч от мен поради обстоятелствата трябваше да остане само едно. И то наистина остана напълно далеч от мен. Далеч от мен поради обстоятелствата трябваше да остане всякакво сътрудничество с някоя отделна партия. Никога в живота си не съм принадлежал към някаква партия. Общувал съм с безброй партийни хора, опознах безброй партийни шаблони и партийни мнения. Никога не съм принадлежал към партия. В Австрия, където прекарах младостта си, не можех нито да избирам, нито да бъда избиран, по простата причина, че тогава хора, които нямаха годишен доход, достигащ определен размер, не можеха да избират и не можеха да бъдат избирани. По-късно никога не бях на място, където да ми бъде дадена възможност да пристъпя към избирателната урна, по простата причина, че при преминаването си през две други страни никога не придобих в тези страни право на местно гражданство.

Партийни отношения, партийни шаблони не участват в онова, което днес излиза пред света като импулс към тричленния социален организъм. Участва единствено онова, което човек може да усвои – в един живот, използван за тази цел – за потребностите, за изискванията, за останалите условия на всички хора, които стоят един до друг в различните класи. Когато после от такива дълбини днес се начертае един практически житейски път, тогава за този практически житейски път се чува, че той бил утопия, че бил идеология. За мен е симптом на културата, че днес тъкмо онова, което се бори срещу всичко утопично, може да бъде смятано за утопия от разнообразните утописти, които стоят в партиите или на други места в човечеството. Мога да кажа: от потребностите на бакалина, от потребностите на надничаря чак до потребностите на онези, които като едри капиталисти, на онези, които – има и такива хора – като дипломати през последните десетилетия са имали участие в световните съдби, всичко се е вляло в онова, което в Призива, разбира се, най-напред трябваше да бъде събрано в няколко изречения. Вляло се е също онова, което от опита на учителя в народното училище нагоре чак до опита на човека от висшите учебни заведения днес може да се влее в житейската практика. Единствено по този начин ми се струва и ми се струваше възможно да се намери изходна точка за онова, което днес ни е поставено като голямата социална задача на настоящето.

В какво всъщност се изразява тази социална задача на настоящето? В онова, което бакалинът записва като свои приходи и разходи в малкото си тефтерче с едва изтъркващ се молив, чак нагоре до онова, което трябва да се влее като духовен импулс, за да даде на човечеството посока и цел. Във всичко това днес се крият големи, всеобхватни задачи и ако те не се вземат предвид, не може да се предприеме нищо, от най-малкото до най-голямото, по отношение на онова, което ни е възложено като социална задача.

Говорих преди малко за – наречете го преврат, наречете го реформа на духовната сфера. Това смятах за своя истинска родина и казах: тогава пред очите ми стоеше като голяма тревога за културата това, че този духовен живот, такъв, какъвто реакционно и консервативно се е промъкнал в нашето време, е в състояние да обоснове големи природни познания, но че трябва да остане съвсем безплоден за действителното обхващане на социалната същност, за действителното пораждане на социална воля. Това днес, бих казал, може да се пипне с ръка.

Нека погледнем какво е било породено от неспособността духовната сила да бъде разпростряна върху социалната воля. Когато през последните три до четири столетия човечеството, излизайки от предишните инстинктивни патриархални състояния, започна да размишлява върху народното стопанство, тогава най-напред се появиха всевъзможни възгледи за това как трябва да се оформи народното стопанство, възгледи, за които днес не ми е работа да ви говоря и които също са остарели. Но накрая те се изляха в онова, което, от една страна, от духа и умонастроението на университетската наука се оформи като учение за народното стопанство, но което не е нищо друго освен утайката на буржоазни възгледи за народното стопанство. А от друга страна, те се кристализираха в онова, което най-ясно, най-силно, най-всеобхватно намери израз в марксизма, в социалния възглед на Карл Маркс, но което не е нищо друго освен огледалният образ на онези импулси, от които пролетариатът иска да се води народното стопанство.

Кои са характерните черти на тези две течения? Като ги посочваме, едновременно посочваме онова, което в настоящето не е практично, а е противоположното на всяка практика, което е идеология. Университетската наука в крайна сметка не стигна до нищо друго освен изобщо да гледа на всяка социална воля в голям стил като на нещо невъзможно и да смята малки социално-реформаторски мерки за велики дела. Впрочем тази университетска наука за националната икономика се обяви за безсилна да прави каквото и да е друго освен да регистрира онова, което вече се разиграва в народното стопанство, или, както може също да се каже, за да се изразим на езика на самата тази наука, да го обхваща исторически и статистически. От това историческо и статистическо обхващане не излезе нищо друго освен пълно парализиране на всяка социална воля. Онова, което живее в обществото, се отчиташе исторически, тоест записваше се какво се е случило. Отчиташе се статистически, тоест регистрираха се числа за онова, което се случва, и с това се убиваше всеки импулс за някаква социална воля, така че всяка социална воля в практиката се изчерпваше в дребнавости. А онова, което животът действително носеше, беше лишено от всякакъв действителен волеви импулс, докато времето отдавна вече поставяше големите социални задачи. И това, което животът действително донесе, понеже протичаше в отсъствие на мисъл и воля, накрая се вля в световната катастрофа, която е голямото довеждане до абсурд на това социално нежелание. От друга страна, пролетариатът, впрегнат в техниката, във фабриката, в опустошаващия душата капитализъм, въодушевено се обърна към марксизма, защото виждаше в него най-блестящата, най-грандиозната критика, която самият той чувстваше в сърцето си срещу онзи обществен ред, срещу който трябваше да се бори, понеже този обществен ред не му даваше дял от своите материални и духовни блага.

Този марксизъм, грандиозен, мощен като обществена критика – какъв е неговият жизнен нерв? Неговият жизнен нерв е: развитието върви от само себе си. Постепенно в по-новото време стопанските форми се оформиха така, че средствата за производство постепенно преминаха към тръстове или други кооперации. Това е пътят, по който пролетариатът е бил експроприиран, но това е и пътят, по който съвсем от само себе си трябва да се извърши експроприацията на експроприаторите. Каквото и да правят хората, за да го подпомогнат, развитието трябва да върви от само себе си. – С това беше изречено най-непрактичното изповедание, изповеданието, че развитието трябвало да върви от само себе си, че човекът бил впрегнат в колелото на историята, че трябвало да чака, докато историческите стопански сили чрез своята обективност, отделена от човека, сами породят онова, което после трябвало да послужи за спасение на най-широките кръгове на пролетариата. Тогава дойде световната катастрофа. Тя показа, че всички приказки за саморазвитие са произлезли само от парализирането на човешката воля. Пролетарската воля, която беше впрегната във фабриката, впрегната в опустошаващия душата капитализъм, чрез това впрягане едновременно беше парализирана, тя не се осмеляваше да оформя света, тя изрече пред себе си изповеданието: Спасение трябва да дойде и за нас, ние не можем да го донесем. – С това тя се утешаваше, с вероизповеданието: Това спасение ще ни бъде донесено от обективното развитие. – Това е житейската непрактичност и голямото вероизповедание на най-широките пролетарски маси. Но голямата световна катастрофа показа, че сега изведнъж натрупването на средствата за производство, в което се вярваше, не доведе до онова, което се очакваше от развитието, а постави самия пролетарий като човек на краката му и отправи към него изискването: Сега действай! И това: Сега действай! Действай човешки, изхождайки от своята социална воля! – това днес виси като надалеч светеща табела пред пролетариата.

Ако човек не минаваше през живота спящ и ако не беше теоретик, който казва „да“ или „не“ на изреченията, които му се изпречват в някакъв светоглед, а беше такъв, който приема онова, което хората казват, което хората мислят, като еманации на нещо много по-дълбоко, като симптом за събитията, които се разиграват дълбоко във вътрешността на нещата, тогава можеше да си каже: хората навлизат под платна в презрението към практиката, в парализирането на практическата воля. В това настроение се надигнаха големите въпроси, на които днес може да се отговори само ако житейската практика благоволи да навлезе в непрактичността. Във всички наши житейски отношения се крие неестествено смесване на права, на труд и на онова, което трябва да лежи в основата на зова за социално оформяне в неговата истинска форма. Защото в онова, срещу което днес се води борба, се крие още много повече от онова, което осъзнават онези, които водят борбата. Нещо повече, във всяка точка от случващото се в нашето толкова сериозно време се забелязва намесата на непрактичното. Зовът за социализиране прониква в най-широките редици на пролетариата, той се изразява в съвсем определени импулси, изразява се в непосредственото всекидневно искане за заводски съвети.

Ако заводските съвети трябва да развият дейност в епохата на социализирането – такова, каквото то се изисква в действителност, каквото съзнанието на времето, макар и още в много отношения несъзнавано, го изисква чрез най-широките кръгове на пролетариата, – тогава тези заводски съвети трябва да израснат на самостоятелната почва на стопанския живот, който по своята вътрешна структура е отделен от всичко останало, което е политически, което е духовен живот. С онова, което всъщност се казва с това, че заводските съвети като цяло трябва да възникнат чрез свободен избор на лицата, които участват в стопанския живот, за да могат да си дадат конституции за бъдещето на стопанския живот, със същността на онова, което се надига от дълбоки подсъзнателни основи на душата и търси дела – с това онези, които днес се наричат практици на живота, са толкова незапознати, че е подготвен закон за заводските съвети, който във всичките си отделни точки улучва обратното на онова, което заводските съвети трябва да станат, който във всичките си отделни точки произтича от вярата, че не бивало да се върви към ново бъдеще, а че можело да се консервира онова, което вътрешно вече е отмряло. Няма по-ясен симптом за непрактичността и за утопичното в нашето време от появата на този чужд на живота законопроект. Не е ли време тогава дългът да накара дори онези, които иначе са намерили духовната си родина другаде, да заговорят, защото виждат колко много утопично прониква във времето, колко безкрайно далеч от всяка действителна житейска практика е това време, толкова богато на житейска рутина?

В нашето време имаме, пъстро разбъркани, импулси, които произхождат още от най-древни времена, от онова време, когато народни маси след народни маси са нахлували, изграждали са господства, завладявали са земята и въз основа на завладяването на земята са основавали поземлени права, по-нататъшна последица от които после е станало цялото останало право. В нашите правни понятия и правни импулси имаме най-древните представи, наредби и закони, които още се свързват със завладяването на земята. „За правото, което е родено с теб“ – за него в много области, за съжаление, все още не става и дума. Това време е оставило у нас много неща; то е оставило всичко онова, което в народното стопанство е свързано със земята. Към него по-късно се е прибавило времето на индустриализма; то е довело до онова, срещу което днес най-широките кръгове се борят толкова остро – до капитализма.

Какво означава капитализъм? Капитализъм не означава нищо друго освен частната собственост върху средствата за производство. И така едни срещу други стоят – това проличава, когато човек се стреми да обхване с поглед народното стопанство на цялата цивилизована Земя, – едни срещу други стоят, от една страна, онези отношения, които произтичат от оползотворяването на земята в смисъла на човешкото народно стопанство, и онези, които произтичат от собствеността върху средствата за производство и от тяхното оползотворяване в смисъла на това народно стопанство. Малцина хора проумяват, че до най-малкото, чак до петте пфенига, които изваждам от портмонето си, за да си купя нещо незначително, се разиграва народностопанската борба между поземлените отношения и отношенията на средствата за производство. Цялото ни народно стопанство е непрестанно търсене на равновесие между поземлените отношения и отношенията на средствата за производство. В това сме вклещени като хора на новото време с цялата си житейска съдба във всички области на живота. Онова, което се е получило, когато от старите аристократични обществени структури са произлезли буржоазните обществени структури, може да се характеризира така: чрез тези буржоазни обществени структури е възникнал днешният пазар, на който по анархичен начин господстват предлагането и търсенето. На пазара се появява капиталът, който днес минава от ръка на ръка, от дружество на дружество. По принципа на предлагането и търсенето действа човешката работна сила, която е в наемно отношение, и циркулират същинските блага, постиженията на хората.

Буржоазният обществен ред е хвърлил на пазара три неща: капитал, заплата и постижение, и под влиянието на този буржоазен обществен ред капиталът е станал заместител на нещо, което по-рано, при стария аристократичен световен ред, привидно е било нещо съвсем друго. При стария аристократичен световен ред, който се основаваше на завладяването на земята, всичко, което се разменяше като постижения между хората, беше пренесено в правната сфера. На господаря на имението се дължаха повинности; като работник човек можеше да задържи за себе си толкова и толкова. Всичко това беше пренесено в правната сфера. Той имаше право сам да потреби толкова и толкова, имаше дълг, защото другият имаше право да потреби толкова и толкова от онова, което той произвеждаше в негова служба. В стария аристократичен ред правото, тоест привилегията, класовото право уреждаше онова, което бяха човешките потребности. Много от това отеква като отзвук в нашето време и продължава да трепти чак до монетата от десет пфенига, която изваждам от портмонето, за да си купя нещо. И в този звън прозвучава и другото, което е застанало на мястото на този стар правен ред. В него прозвучава онова, което превърна капитала, човешкия труд и постижението в стока, която се урежда от предлагането и търсенето и по този начин сама се регулира според рентабилността, според дивата конкуренция, според най-слепия човешки егоизъм, под чието влияние всеки иска да спечели толкова, колкото може да изстиска от обществения ред. И така на мястото на старите права застана онова, което се разиграваше чрез стопанската власт и стопанската принуда. На мястото на привилегированите и на правно ощетените в старото патриархално отношение между господари и слуги застана стопанското отношение на буржоазията, което се основава на конкурентната борба, на рентабилността, на стопанското отношение на принуда между капитал и заплата – отношение, в което е вклещен стокообменът, вклещено е цялото ценообразуване, което зависи от егоистичната борба между капитал и заплата. И днес иска да се оформи – а най-практичното е да се види това, – как повече или по-малко несъзнавано, но в много кръгове днес вече съзнателно иска да се образува нов обществен ред, който трябва да се основава вече не на отношението на принуда, вече не на стопанското отношение на принуда, който трябва да се основава на постижението и насрещното постижение в техния справедлив обмен, който в това отношение трябва да се основава на истински неегоистичен социален начин на мислене вътре в човешкото общество. И само онзи е днес практичен човек, само онзи не работи срещу онова, което все пак трябва да дойде, който долавя как от всички дълбини на човешката душа се издига зовът: На мястото на старите привилегии, на мястото на старата система на капитала и на заплащането трябва да застане системата на постиженията.

Колко ли хора разбират вече днес всички последици от този велик нов жизнен импулс, който не е предизвикан от човешкия произвол, а извира от самото историческо развитие и който си е дал такава кървава прелюдия в ужасната световна война? Все още дори от социалистически мислещи хора, които с всички фибри на своята воля биха искали да се борят срещу капитализма, може да се чуе – това е ясен симптом на нашето време, – че работникът трябвало да получава справедливата си заплата и че в това щяла да се състои борбата срещу капитализма. Който вниква в отношенията, той знае, че ще има капитал дотогава, докогато има заплата. Защото в действителния свят винаги стоят една до друга две противоположности: северен полюс и южен полюс, северен магнетизъм и южен магнетизъм; положителното води след себе си отрицателното, капиталът води след себе си заплатата, и който вниква в народностопанската дейност на настоящето, той знае как трябва да се отговори на въпроса: Откъде се плаща заплатата?

Заплатата се плаща от капитала и капитал трябва да има дотогава, докато заплатата трябва да се плаща от капитала. Антикапитализмът има смисъл само ако същевременно се знае, че заедно с капитала трябва да изчезне и самата система на заплащането, че трябва да настъпи свободното обобществяване на физическия работник и на умствения работник в некапиталистическия стопански ред. Свободно обобществяване, при което физическият работник е свободен съдружник на умствения работник, който вече не е капиталист, унищожава понятието за заплата, наемното отношение, а с наемното отношение – и капиталовото отношение. Затова за капитализма може да се говори само така, както това е станало от гледна точка на социалните изисквания на настоящето, които са разгледани в моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. Трябва да се изхожда от голямата истина за това как сме въвлечени във взаимната борба между поземлените права и правата върху средствата за производство. И трябва да се покаже, че за нашия бъдещ стопански ред земята не е нищо друго освен средство за производство, че средството за производство може да поема в себе си трудова стойност само дотогава, докато стане готово, че оттам нататък то не е собственост на никого, че оттам нататък никой няма същинско право на наследяване върху него, че оттам нататък то преминава в обращението на обществото, както съм описал това в моята книга. Тогава се стига непосредствено и до извода, че земята от самото начало се намира в същото положение, че всяко ипотекиране на земята е безсмислица, че земята и готовото средство за производство не са стоки, а трябва да преминават от човек на човек по друг път, различен от размяната срещу стоки. Това произтича непосредствено от житейската практика на настоящето.

Че то произтича от житейската практика на настоящето, се вижда и поради следната причина. Днес не гледа на живота с практично око онзи, който е в състояние да схване този живот само според шаблони, според партийни понятия или според абстрактни мисли. В настоящето сме навлезли във времето, когато човекът се пробужда за самоосъзнатост в съвсем друг смисъл, отколкото това е ставало когато и да било в по-ранно време. Само нежеланието да се наблюдава душата може днес да направи хората слепи за това, че от средата на петнадесети век по отношение на човешкото душевно развитие сме навлезли в съвсем нова епоха, в епохата, в която човешката душа става все по-съзнателна и по-съзнателна. Онази класа хора, от чийто неизтощен мозък се издига зовът: Оставете ме като душа да стигна до пълното си човешко съзнание! – това е, макар и да се проявява с някои неприятни симптоми, душата на пролетария. И първият зов за тази самоосъзнатост в достойно за човека съществуване е този: Занапред капиталът не бива чрез наемното отношение да упражнява над мен неоправдана стопанска власт на принуда. В заплатата днешният пролетарий вижда онова, срещу което трябва да се обърне, ако иска да се издигне до общочовешкото съзнание, което просто се изисква от времето, в което навлизаме с настоящето. На това време е възложено да постави постижението като такова в народностопанския процес. Това постижение може да бъде поставено в този процес само ако чрез всички други мерки отново бъде отделено от този народностопански процес онова, което се е свързало с него от старите аристократични и от старите буржоазни отношения, ако от стопанския кръговрат бъдат извадени държавното право, политическите отношения, ако бъде изваден духовният живот, който наистина достатъчно дълго е бил поробен от държавата, от една страна, и от стопанството, от друга. Затова със стремежа към такъв социален ред, в който постижението трябва да предизвиква своето справедливо насрещно постижение – в който човек трябва да работи за човека, а не просто хората за себе си, – е свързано разчленяването на социалния организъм на онези три члена, които бяха слети помежду си от онова, което имаше интереси, съвсем различни от общочовешките интереси, което имаше и можеше да има единствено съсловни интереси, класови интереси.

От отделните интереси тогава произтича онова, което ни се изправя насреща като общите интереси в световните дела. Който – както отбелязах в началото на днешното си изложение, което беше малко лично оцветено – е използвал живота си, за да опознае, без да се влияе от мненията на партиите, жизнените изисквания на всички хора, у него и погледът малко се е изострил за международните отношения, които са произлезли от смесването на стопанския живот, на правния или политическия живот и на духовния живот. Ако човек не е проспал случилото се, тогава случилото се предлага какви ли не неща като много ясен симптом за невъзможността трите области на живота да бъдат смесвани и в международния живот.

Ще припомня едно нещо: как, когато Германската империя беше основана от политическия живот, Бисмарк отново и отново изковаваше изречението: Тази империя е политически наситена, тази империя не се нуждае от разширение. – Това първоначално беше мислено политически, беше мислено, като се изхожда от политическите импулси, от които империята е била основана. След това, докато остатъците, остатъкът от този политически начин на мислене се бяха запазили у властниците, на преден план излязоха стопанските отношения, като все повече се смесваха с тези политически отношения, и надделяха – дотолкова, че ако човек попиташе някоя меродавна личност – а аз често съм правил този опит по време на тази световна война: Към какво се стремят в Германия по политически основания? – не получаваше отговор. Затова пък отговори още много рано даваха отделни стопански общности, тоест стопански общности искаха да решават за политическото. Такива неща просто трябва да се забележат в смисъла на наистина практично разбиране за живота. От години – докато в едно кълбо се сплитаха национални, тоест духовно-културни отношения, стопански отношения и политико-международни правни отношения – така нареченият проблем за Багдадската железница играеше пагубна роля. Той беше сред причините, които съвместно доведоха до световния пожар. От години истинският практик на живота, истинският наблюдател на живота можеше да види как в проблема за Багдадската железница отново и отново стопански, политически, културни отношения се сплитаха в едно кълбо и си пречеха. Виждаше се как се надига онова, което започна политически с младотурците, които се установиха в Константинопол, които поставиха политическата система на либерализма на мястото на старата консервативна турска система.

Тук отначало имахме политически гледни точки. Те се смесиха с чисто стопански гледни точки в проблема за Санджакската железница и в проблема за Дарданелите. Към това се прибавиха културните отношения на славянския въпрос, народностно-културни духовни отношения. Нищо не беше подготвило почвата за това тези области на живота, които се объркваха и в международния живот на новото време, да бъдат доведени до такава международна структура, че да не си пречат, а напротив, да могат да действат уравновесяващо една върху друга. Който, отклонявайки поглед от отделната народност, го насочваше с действителен житейски опит към международното, той виждаше как от това смесване на трите области на живота във всички големи световнополитически въпроси на новото време се задава страшният залез на народите на Европа. На него това лягаше на душата като кошмар: Кога най-сетне ще проумеем, че от извора на действително социален народен начин на мислене трябва да произлезе разчленяването на онова, което, неразчленено, води човечеството към кризи и злощастие? Нашата дипломация беше непрактичност, беше утопия, беше идеология. Какво чудно, че и от тази страна онова, което трябва да ѝ се противопостави, се смята за утопия, за идеология, за чист идеализъм! Това в крайна сметка доведе до отношения, пред които в настоящето отново и отново си казваме: Ще се стегнем ли най-сетне пред сериозността на времето, ще видим ли най-сетне, че най-лошата утопия в настоящето е онази, която не е в състояние да проумее, че става дума за големи равносметки, а не за малки? И че съгрешаваме срещу духа на това време, когато, изхождайки от онова, което от някой ъгъл все още едва разбираме, когато от тази гледна точка онова, което от само себе си трябва да се обръща към житейския опит, към добрата воля за житейски опит, когато него наричаме непрактично, когато го наричаме чист идеализъм?

Кога ще се стегнем, за да видим най-сетне в този идеализъм истинската житейска практика? Кога ще поискаме да видим, че днес е важно не да казваме: Това не го разбирам, – а да усещаме от дълбинните основи на живота, когато някъде се говори не от сива теория, а от вярното наблюдение на самия този живот? Иначе отново и отново ще изпитваме, за беда на времето, как в тази социална област се повтаря онова, което е характерната черта на истинското еснафство и филистерство. Когато трябваше да се построи първата германска железница, попитаха една медицинска колегия, значи практични хора, комисии, дали да се строи железница. А те казаха, че не бивало да се строи железница, защото, ако хората пътуват в нея, това щяло да бъде вредно за здравето; или пък, ако все пак се намерят такива хора, които искат да пътуват в нея, то поне отляво и отдясно на железницата трябвало да се издигне висока дъсчена стена, за да не получат хората, покрай които тя минава, сътресение на мозъка от бързото движение. – И днес хората се страхуват от профучаването на социалното движение. Те биха искали да издигнат високи дъсчени стени, защото се страхуват да не получат сътресение на мозъка. Горко на слабите, които биха искали да издигнат такава дъсчена стена, които се страхуват от действителността, че тя би могла да им донесе сътресение на мозъка. Затова наблюдението на времето отново и отново ни подтиква да говорим така, че това говорене да съзнава: Днес се говори в бурята. Макар тази буря за мнозина още да не може да се възприеме, тя е тук. Дано тя стане възприемаема от възможно най-голям, от достатъчно голям брой хора, преди да е станало твърде късно.