Заключително слово след дискусията

Тъй като всъщност в дискусията, освен от един от уважаемите оратори, почти нищо не беше изтъкнато срещу моите изложения, за мен също е излишно да казвам в заключителното слово особено много и подробно. Нито пък бих искал да се връщам към изложенията на възразилия оратор. Мисля, че все пак е несъмнено странен начин да се казва, че трябвало да се опровергаят нещата, които, сравнени с написаното в моята книга, са изцяло неточности. Дискусията все пак не може да протича така, че по време на самата дискусия да се излагат неточности или изкривявания и после да те задължават да опровергаеш онова, което никога не ти е хрумвало да твърдиш. Бих искал да посоча само едно. Всъщност господин Л. вече го каза, а и аз съм убеден в това, че тъкмо що се отнася до Карл Маркс, онзи, който познава Карл Маркс, който наистина го познава, ще трябва да каже: Карл Маркс винаги се е оставял фактите на историята, на съвременната му история, да го поучават така, че днес несъмнено би бил ужасно изостанал онзи, който не би бил в състояние да си отговори на въпроса: Какво би мислил при днешните условия тъкмо Карл Маркс? – Вижте, има едно много, много забележително изказване на Карл Маркс, което ми идва наум, когато някой като господин В. се позовава по толкова странен начин на Карл Маркс. Маркс е намерил някои съвременници, които бяха негови привърженици, които се наричаха марксисти, и от Карл Маркс идва забележителното изказване, което обаче има много дълбоко значение по отношение на тези марксисти: Що се отнася до мен, аз не съм марксист. – Едно такова изказване наистина би трябвало да ни накара да се замислим. Понякога трябва да се запитаме как всъщност стоят нещата с привържениците на един определен възглед. Възглед като онзи, който изложи Карл Маркс, е замислен от самия му създател тъкмо така, че той го оставя да се влее в цялото движение на времето. И в една по-късна епоха го разбира само онзи, който е способен да го възприеме така, че да е в състояние отново да го преобразува за своето време. По тази забележка навярно е достатъчно. Сега бих искал, понеже тук бяха поставени три въпроса, да направя само няколко забележки по тези три въпроса. А именно и трите въпроса се отнасят до външната политика. Разбира се, бих могъл да им отговоря поотделно, ако днес може би все пак не би било по-добре – моля, не ме разбирайте погрешно – тъкмо на тези три въпроса да не отговарям така, във формата, в която иска питащият, с оглед на още нерешените събития. Наистина е необходимо да се проявява сдържаност по отношение на онова, което днес са нерешени събития, макар да не е особено вероятно онова, което говоря тук, утре да се появи в „Льо Тан“. Но все пак е по-добре определени неща да не бъдат развалени, като се намесваме в тях. Искам обаче все пак да ви кажа по този въпрос следното, за да не помислите, че нещо би могло лекомислено да бъде премълчано при отговора на този въпрос. Вижте, онова, което сега се предлага като тричленност на социалния организъм, отначало, в ужасно тежкото военно време, беше разглеждано първо тъкмо като външнополитически въпрос. В едно време, когато вътре в Германия, непосредствено преди края на войната, не можеше и да се мисли да се пристъпи към социализирането, когато можеше да става дума само за това: какво да противопостави Германия например на „Четиринадесетте точки“ на Удроу Уилсън, ако искаше да се стигне до възможно прекратяване на ужасните събития? Днес още повече, отколкото тогава, съм на мнение, че на немалко неща и в голяма степен би могло да се помогне, ако тогава бяха проявили разбиране за онази външна политика, която се крие в тази тричленност на здравия социален организъм наред със социализирането. Тъкмо това, бих казал, стои днес толкова печално пред мен. Това разчленяване, както мисля, щеше да бъде единствената възможност да не се стигне до такъв ужасяващ край на войната, до какъвто се стигна. Дано днес онези, от които всичко зависи – най-широките слоеве на народа, – не направят свое и онова неразбиране, което тогава показаха съответните кръгове. Дано можеше да се стигне до сърцата на тези най-широки слоеве на народа повече, отколкото можеше да се стигне до сърцата на онези, които, вместо да търсят под влиянието на тези импулси някаква разумна външна политика, причиниха Брест-Литовск и онова, което последва.

Не мога сега да ви изнеса втора беседа за външната политика. Но един ден ще се изучават действителните причини, по-далечните и по-близките, на тези злощастни европейски събития от последните пет години. В бъдеще ще се изучава например онази тъкан от така наречени причини за войната, които доведоха до австро-сръбския конфликт. В този конфликт са вплетени като външна политика хаотични стопански и политически причини. И който като мен е прекарал половината си живот, тоест три десетилетия, в Австрия, който познава австрийските условия, той знае, че това трябваше да се случи така поради злощастното развитие на тези австрийски условия, защото тези условия можеха да бъдат удържани само ако в правилния момент бяха успели да разделят стопанските и политико-правните отношения също и по отношение на външната политика. Вижте, по време на войната веднъж дойдох във Виена. Тогава ме посрещнаха различни хора и казаха, като изтъкваха само едната страна, стопанската страна на причините за войната: Ах, тази война със Сърбия е само една „свинска война“. – Това, разбира се, изразява стопанската причина само в една област, но тя е била налице. Към нея се прибавиха политическите и дори културните причини, макар те да се криеха в различните народни езици, от които Австрия официално имаше тринадесет. Накратко, както казах, би трябвало да изнеса подробни беседи, ако исках да ви покажа как тези неща, които наричам неорганично, хаотично размесване на трите клона на живота, които в бъдеще най-напред трябва да се отделят един от друг, са действали отвъд бившите държавни граници. Така че днес мога, по лесно разбираеми причини, само да загатна всичко това.

Вижте, онова, което сега се нарича военен дълг, онова, което се нарича мирни условия, за които става дума тук във въпроса – това невъзможност ли е, когато се мисли за осъществяването им? Не, това не е невъзможност, а чиста безсмислица, защото е нещо като навлизане с пълни платна в задънена улица. Просто е непонятно какво изобщо могат да си представят хората във Версай под тези неща. Разбира се, може би не се вглеждат ясно, не достатъчно конкретно в условията, но помислете все пак само за едно. Да оставим военния дълг настрана. Да вземем дълговете, които са произтекли от старите условия и трябва да бъдат погасени в рамките на самите германски граници. И така, ако оставим засега военния дълг, тогава през следващите години само лихвите – чуйте добре, мои много уважаеми присъстващи, лихвите – възлизат, мисля, на двадесет и осем милиарда марки годишно. Значи налице е не просто невъзможност, а наистина безсмислица. Неща, които изобщо не могат да бъдат осъществени.

Тъкмо това е типичното явление на настоящето: че навсякъде под влиянието на старите условия сме навлезли под платна в нещо, което изобщо може да се развива по-нататък само ако изградим нещо съвсем, съвсем ново, върху съвсем нови основи. Е, в това хората много скоро ще се убедят – че трябва да градят върху съвсем нови основи. Онези, които днес още не искат да знаят нищо за тричленността на социалния организъм, ще трябва да научат тъкмо от външната политика колко е невъзможно да излезем от бедствията, ако не станем способни, отвъд всички политически и духовни отношения, да създадем международни връзки, изхождайки от необходимостите на стопанския живот. Разбира се, това трябва да се изучи в подробности. Ако се изучи, именно се оказва, че оздравяването може да дойде само ако се опитаме да изградим международните стопански отношения на почвата, която поне за нас разчленява тричленно социалния организъм. Това, че държавите на Антантата не се разчленяват тричленно, изобщо не е пречка. За да вървим напред, за да си поемем изобщо отново въздух и да получим възможности за живот, за нас би било необходимо само на изток Русия и Украйна също да могат да приемат тричленността.

Но който от по-дълбоки основания познава намеренията на руската Душа на народа, той знае колко много престъпления всъщност са извършени чрез мира от Брест-Литовск и как щеше наистина да е възможно – ако толкова много неща не бяха засипани – с този тричленен организъм най-лесно тъкмо в Русия да се спечелят привърженици. Това е нещо, за което, разбира се, трябва да се търсят пътища, за да бъде наваксано. Но за онзи, който взема нещата не според програми, не според предварително изградени мисли, а така, както те се представят в действителност, и във външната политика има само една възможност: да укрепнем върху достатъчно голяма територия в Източна и Средна Европа така, че да намерим възможност да не понесем вреда от това, че на Запад съществува онова намерение, което намира израз в ужасните мирни условия. Тъкмо импулсите на тази тричленност – към този факт бих искал да насоча вниманието ви – бяха замислени в хода на войната първо като външна политика и именно това може днес да потиска човека: Нима и сега, след тези ужасни, кървави опитности, трябва отново да бъде така, както беше по време на войната? Тогава се опитвах да изясня колко съвсем иначе щеше да се реагира, отколкото на всичко останало, ако едно изявление в тази посока – което, разбира се, не би звучало така, както сега трябва да се говори за тези неща според изискванията на времето, – но ако едно изявление в тази посока беше направено. Но ето какво би ни се искало: сега, когато е настъпило едно ново време, това ново време да разбере тези неща по-добре, отколкото са ги разбрали онези хора, които са били последните закъснели представители на старото време и които, понеже са били такива закъснели, са въвлекли европейското човечество в ужасното нещастие. Дано сега възможно най-много хора отворят сърцата си, за да не бъдат закъснели, а предвестници на онова, което единствено може да помогне, а именно на онова, което наистина оздравява вътрешния организъм. А здравият вътрешен организъм ще намери и средствата, и пътищата да се наложи навън по правилния начин.