БЪДЕЩЕТО НА КАПИТАЛА И НА ЧОВЕШКАТА РАБОТНА СИЛА

Публична беседа, Щутгарт, 13 май 1919 г.

Би могло да изглежда, че сред събитията на голямата световна катастрофа, която днес е стигнала до етапа „Версай“, темата „Бъдещето на капитала и на човешката работна сила“ е нещо не съвсем обосновано. Но като проследяваме събитията в техните дълбини, може би все пак е позволено да посочим, че тези две теми – световната катастрофа и онова, на което трябва да бъде посветено днешното разглеждане – са тясно свързани. Защото всъщност на всеки, който е наблюдавал събитията от последните години с открити, будни душевни сетива, трябва да е повече или по-малко ясно, че нещо от онова, което би могло да се нарече световен капитализъм с голям размах, се е вляло в тази така наречена световна война, че в рамките на така наречените мирни условия този световен капитализъм се държи по своя маниер, както днес болезнено ви е известно, и че днес през голяма част от цивилизования свят вече минава като мощна историческа опозиция онова, което би могло да се нарече искането, насочено именно срещу капитализма. Така в противоположността между капитала и човешката работна сила всъщност е скрит може би най-дълбокият, най-значимият проблем на нашето време. Капитализмът накрая се издигна до онова, което може да се нарече, а и често е било наричано, империализъм. Човешката работна сила пъшкаше под господството на този империализъм. И ако се вгледаме малко по-точно в най-значимия белег на капитализма, ще открием тъкмо това, че той, така да се каже, е намерил своя изход в ужасната световна катастрофа.

Кой е всъщност един от главните белези на капиталистическия световен стопански ред? Той е този, че човекът в своята доходна дейност, в своето обогатяване изхожда от така наречената рентабилност, от възможността за влагане на капитала. И така, питам ви:

Колко от онова, което се свежда до възможността за влагане на капитали в голям мащаб, се съдържа в причините за страшната катастрофа? В каква голяма степен всъщност се е воювало за разширяване на възможността за влагане на капиталите на определени империализми? И така още сега се показва, и все повече и повече ще се показва, че от дълбините на човечеството се надига и ще се надига искането: Как да стигнем до преустройство на човешкото съществуване, след като онези форми, които световният стопански ред прие при капитализма, империализма, първо, в толкова висока степен се оказаха беда за човечеството, а второ, отдавна вече сами вървят към собственото си унищожение? И така с това, което днес разглеждаме като противоположността между капитал и труд, всъщност разглеждаме един залязващ световен стопански ред, от една страна, и един възходящ световен стопански ред, от друга страна.

Като разглеждам тук този въпрос, моля ви да вземете предвид, че именно от гледните точки, от които се говори тук, е необходимо първо да се говори напълно ясно за всеобхватните, за големите импулси, за да може след това, върху основата на разбирането на тези големи, всеобхватни импулси, да се навлезе в подробностите. Защото никой, който днес, в дните на голямата световна разплата, иска да избегне обръщането към големи, всеобхватни импулси, не може изобщо да мисли, че ще действа благотворно за новото изграждане на света. Който днес нарича големите, всеобхватни гледни точки непрактични, той всъщност с това изразява, иска или не иска, че понеже остава в така нареченото си практично, в своето дребно, не желае да участва в онова, което е наистина необходимо за развитието на човечеството. Затова позволете ми днес, във връзка с двете си последни беседи, да остана още при малко по-всеобхватни импулси, за да мога после, следващия петък, да разгледам напълно ясно само подробности, които произтичат от всеобхватния план на тричленността на социалния организъм. Тези подробности не биха могли да се разгледат, без първо изцяло да се разгърне строителният план. Ако днес искаме да опознаем онези искания, които се надигат от най-широките слоеве на народа и в които същевременно се изразяват значими исторически необходимости, тогава, първо, е необходимо наистина да имаме добрата воля да се вслушаме в онова, което с оглед на новото положение в нашето време днес е най-необходимото, за да се даде на особените искания на хората форма, която да може да се вживее в действителността на развитието на човечеството. През последните години условията са станали толкова различни от предишните, че изглеждат като нещо съвсем ново, и все пак много хора днес още не могат да се откъснат от старите мисловни навици и старите мисловни усещания, и те нямат уши, поне нямат благосклонни уши за онова, което е най-необходимото. Днес стоим пред искания, които не изхождат от това или онова място, които и не могат да се пропагандират от това или онова място – днес действително стоим пред исканията на най-широките маси, които се надигат от дълбините на човешкото усещане, на човешкото преживяване и на човешката воля. В това време преди всичко е необходимо доверие, доверие на хората едни към други, доверие на хората към онези, които имат какво да кажат за исканията на времето. Преди всичко доверие, което не се основава на нещо лично, а доверие, което се основава единствено и само на самата кауза. Тук днес забелязваме нещо много значимо. Може да се каже, че ако човек умее да намери достъп до най-широките народни маси, е сравнително лесно да спечели доверие. Колкото и странно да изглежда, трябва да бъде казано: днес доверие се печели толкова по-лесно, колкото повече се говори на онези хора, които от досегашния стопански, правен и духовен ред са били, така да се каже, изкоренени по отношение на човешките жизнени блага, които са принудени при изграждането на живота си да разчитат единствено на онова, което е силата на собствената им личност, което е силата на техния труд.

Забележително е тук как най-всеобхватните импулси се приемат с разбиране от онези, които на собствения си гръб са изпитали недостатъчността на развитието на човечеството в последно време. По-трудно е да се говори на онези, които днес, така да се каже, все още стоят с остатъците от стария стопански, правен и духовен ред; които пренасят в новото време онова, което са придобили, наследили или по някакъв друг начин са усвоили от стария ред. Те са привързани – било към своите имоти, било към своите представи. И им е трудно да намерят за практично нещо друго освен единствено онова, което им дава възможност да запазят поне до известна степен придобитото, наследеното или усвоеното по друг начин. На много хора днес, и още повече на онези, които спадат към последно споменатата класа, всъщност им липсва не само възможността да търсят доверие, за да стигнат чрез доверието на хората един към друг до ново изграждане, но им липсва дори вярата в това доверие, липсва им вярата, че разбирането на онези, които искат да разберат големите импулси, е истинско и честно. Не искам да критикувам, искам само да разгледам факти, но факти, които правят толкова безкрайно трудно днес да се върви напред чрез онова, чрез което единствено и само може да се върви напред – силата, която е в човека, да разбира другия човек. Безкрайно трудно е днес да се направи популярна тази основа на всеки истински социализъм: разбирането на единия човек за другия човек. Защото, колкото и да е странно, в нашето време, в което зовът за социализъм звучи така значимо, така величаво, в това време най-силните антисоциални нагони живеят чак в дълбините на човешката душа. Оттам идва и това, че днес, замъглени от тези антисоциални нагони, всъщност малко хора могат да стигнат до достатъчни, съобразени с действителността, наистина практически възгледи за онова, което ни е необходимо за по-нататъшното развитие на човечеството. Онова, за което стана дума в предишните беседи и за което ще се говори днес и следващия път, не е свалено от Облакокукувиград, то е взето от непосредствения живот. Защото много от онова, което се изисква именно от импулсите на тричленния социален организъм, по същество всъщност вече е налице в тайния копнеж на много хора, вече е налице по такъв начин, че иска да се издигне от душевните дълбини към повърхността, че иска да извоюва своето съществуване, и че само институциите на нашия досегашен духовен, правен и стопански ред се стремят да задържат тези сили, които напират към повърхността. Забележителните явления – как днес хората, изхождайки от стария си държавностопански ред, направо противодействат на онова, което за собственото им благо иска да си пробие път нагоре – привличат вниманието особено силно, когато насочим поглед тъкмо към борбата между капитала и човешката работна сила, която днес разтърсва света. Не очаквайте от мен да започна с някакво повече или по-малко задоволително определение на капитала и човешката работна сила. В действителността не се води борба срещу понятия и идеи, в действителността трябва да се води борба срещу сили и хора. Но в действителността често трябва да се води борба и срещу безумната заблуда, недостатъчността, дори слепотата. В това отношение днес нещата стоят извънредно странно.

С това стигам до второто, което трябва да се вземе предвид освен социално-психологическия факт на търсенето на доверие. От голямата маса на пролетариата и на социално мислещите се надига зовът – и той се надига отдавна – за някакво социализиране на средствата за производство, които за пролетариата по същество са същото като капитала. Който в смисъла, в който го изложих тук в последните си две беседи, навлезе в развитието на социалните и социалистическите идеи на деветнадесети и двадесети век, той може да открие, че в този зов за социализиране на средствата за производство има нещо, което отговаря на най-оправданото, което изобщо може да се съзре в по-новото развитие на човечеството. Но за онзи, който оставя фактите да въздействат върху него така, както те се промениха в резултат на световната катастрофа, няма да е трудно да прозре и колко недостатъчни са станали сега много от онези мисли, партийни мнения и други подобни, които се проявиха и от социалистическа страна, сега, когато фактите мощно и шумно се надигат от световната катастрофа и търсят оформяне. Сега трябва да се поставят въпросите: Как можем да оформим социалния живот? Как води пътят към онова, което се поставя като добра цел: социализирането на средствата за производство? Как да стигнем до такива идеи, които да ни показват не само целта, която може да удовлетвори родените от страдание и лишения искания, но които да ни откриват пътя към тази цел? Именно това си поставя за задача тричленността на социалния организъм: да намери пътя към една цел, която най-широките маси на човечеството признават за своя оправдана цел, която чувстват като такава, дори до известна степен и разбират. Отново и отново трябва да подчертавам: онова, което имам да кажа тук, не е извадено от някаква сива теория, не е възникнало от учеността, то е произлязло от действителния живот и неговите сегашни далекообхватни искания. Но понякога човек се замисля как развитието на епохата, как човешките мисли се отнасят към нещо такова, което е извадено именно от дълбините на живота. Във формата, в която днес звучи зовът за социализиране, той произхожда от една значима всемирно-историческа прокламация, от така наречения „Комунистически манифест“ на гениалния Карл Маркс. И по същество социалните и социалистическите импулси, които са преживени до днес и които още ще бъдат преживени, ще бъдат клонки и издънки на онова, което в корена си е дадено с този „Комунистически манифест“. Но е забележително: в същата година, в която излезе „Комунистическият манифест“, излезе една честна, една съобразена с действителността книга. И мислите на тази книга са произлезли от душата на човек, който вече познаваше живота, който и би бил склонен още тогава да се обяви безрезервно за социалист, ако познанията му за живота му позволяваха това. Това е Бруно Хилдебранд, който тогава написа книгата – една привидно скромна книга, но една симптоматична книга, книга, която би трябвало да се вземе предвид задълбочено: „Националната икономия на настоящето и бъдещето“. Споменавам това днес тук за въведение по една съвсем определена причина. Ако съберете всичко съществено, което е било изтъкнато от противниците на социализма след „Комунистическия манифест“, можете да намерите всичко това ясно, като в екстракт, още в труда на Бруно Хилдебранд от 1848 г. Какво всъщност лежи в основата на импулса на този забележителен човек? Той си каза: трябва да си представя как би изглеждал един обществен ред, който би бил изграден чисто социалистически! Той, така да се каже, си рисува такъв социалистически изграден обществен ред. Ако можеше да го смята за възможен – това всеки забелязва от изложението на този човек – тогава веднага би се обявил за него. Според своите възгледи той не може да го смята за възможен. Защо? В никакъв случай не защото вярва, че отделни хора, които искат да преплават в по-новото време с онова, което са придобили, наследили или са получили по друг начин, евентуално биха попаднали под колелата, а защото на него като мислител на действителността, като истински практичен мислител, му става ясно, че онези, които искат социализма такъв, какъвто сами си го представят, би трябвало в най-кратко време да се почувстват нещастни в такъв социалистически обществен ред. А защо трябва да се почувстват нещастни? Този човек привежда всичко това. Той показва колко много от оправданите сили на човека естествено би трябвало да изчезнат, ако една социалистическа структура обхване човешкото общество. Той посочва колко невъзможно би било именно в социалистическото общество да се установи трайно отношението между капитала и труда.

Пред такова съобразено с действителността разглеждане човек се оказва в много странно положение. Казва си: но нали историческата необходимост от социализма е налице. Социализмът трябва да дойде и той със сигурност идва. Трябва ли да се иска онова, което може би ще докара до мизерия, или поне не до щастие, и самите онези, които искат новия ред? Това е въпросът, който днес може да тежи като страшен товар върху човека, който гледа по-дълбоко в човешкото развитие. За онова, към което днес ни призовават силите, заложени в развитието на човечеството, наистина не може да се стигне до яснота, изхождайки от някаква агитаторска или демагогска почва, а единствено и само от горчива сериозност и свещено чувство за отговорност към исканията, към оправданите искания на човечеството.

От тази почва произлязоха въпросите, които в крайна сметка възникнаха при полагането на основите на импулсите на тричленно разделения социален организъм. От самия действителен живот там като перспектива за бъдещето се очертаваше социално разчлененото човешко общество. Но в стремежа не просто да се говори, изхождайки от илюзии и искания, а в стремежа да се стигне до нещо, което може наистина да бъде благотворно за човечеството, трябваше да се попита: На какво се дължи това, че исторически необходимото, онова, което със сигурност трябва да дойде, същевременно може да изглежда като нещо, което смущава човечеството по отношение на най-благородните му сили? Такава перспектива не може да разколебае отговорния човек в прозрението за необходимостта от социална структура на обществения ред. Но тя може да го подтикне да изследва как трябва да се направи, за да дойде благо, а не беда, за да се прояви свободната човешка природа, която се разгръща във всички посоки, и в исторически необходимото да не трябва да живее едно вътрешно изсъхнало, вътрешно закърняло човешко същество. Това води до по-точно изучаване на този социален организъм, съобразено с живота. И тогава се оказва, че ако просто искахме да пренесем стария държавен ред, старото държавно съдържание в новия социален ред, ако тласкахме старата единна държава напред към новия социален ред, тогава би настъпило онова, което противниците на социализма, когато са добронамерени противници, именно изтъкват. Мрачната картина веднага се озарява от светлина, щом осъзнаем: нали първо трябва да се извадят същинската правна, или държавна, или политическа област и областта на духовната култура на човечеството от стопанския организъм, в който навлизахме все повече и повече, така че държавният и духовният организъм станаха слуги на стопанските организации. Ако ги оставим вътре, ако продължим да плаваме, хипнотизирани от идола „единна държава“, и искаме да социализираме, тогава възраженията важат. Ако от стопанския живот, в който все повече се е съсредоточила по-новата човешка култура, отчленим правния, или политическия, или държавния живот, от една страна, и духовния живот, от друга страна, тогава в освободения стопански кръговрат остава възможността да се социализира по здрав начин. И същевременно се получава възможността и в двете други области да се социализира по здрав начин.

Исках да обърна внимание на това по простата причина, че днес, когато се говори за тези неща, хората така лесно вярват, че онова, което се казва, е дошло, така да се каже, като хрумване за една нощ. Онова, което се има предвид с тричленния социален организъм, не е такова хрумване. То е нещо, което е произлязло от съжителството със социалната действителност. Защото само когато имаме пред погледа си тричленния социален организъм, който ви охарактеризирах последния и предпоследния път, само тогава се получава възможността да се хвърли правилната светлина върху онези импулси в по-новото развитие на човечеството и върху тяхното оформяне в настоящето и към бъдещето, които са необходими за капитала и човешката работна сила. Под въздействието на объркващите и несправедливите сили на по-новото време са се оформили възгледи, които всъщност не винаги сочат към правилната цел. Може например да се каже, че онези, които са размишлявали, за да помогнат на развитието на човечеството, са изказвали най-куриозни мисли за онова, което всъщност са си представяли под капитала и неговите въздействия. Има един икономист Рошер, който причислява държавата към капитала; има един икономист Тюнен, който причислява човека към капитала, и бих могъл да ви приведа дълъг списък, който би ви доказал как хората гледат на стопанския свят и си правят най-странни представи за онова, което действа в стопанския живот. Затова онова, което всъщност днес движи и раздира човечеството, може би ще ни стане по-ясно, ако посочим в какво всъщност се крият основните импулси на разразилата се борба между капитала и човешката работна сила – по-ясно, отколкото чрез представите на такива хора, а може би и чрез представите, които можем сами да си направим. Тук най-напред можем да посочим, бих казал, вярата на едната страна и вярата на другата страна. Защото по същество две стопански вероизповедания стоят едно срещу друго.

Какво всъщност вярва капиталистът? Капиталистът вярва, че живее от своя капитал, или, ако е стопанлив, че живее от лихвите на този свой капитал. Такава е просто неговата вяра. Той не размишлява много върху тази вяра, защото не подозира, че от капитал и лихви никой не може да живее. И не подозира също, че не без известно основание един много значим икономист, който по изключение дори стана пруски министър, е изрекъл думите, че капиталът бил петото колело на стопанската каруца. Наистина трябва да се вземе предвид какво всъщност означава това. То означава не по-малко от следното: човешкото общество всъщност не се нуждае от онова, което днес се смята за капитал. Но в действителност този капитал изхранва много хора, извънредно много хора. Всички тези хора се изхранват от петото колело на стопанската каруца, тоест те се изхранват така, че ако не се изхранваха, стопанската каруца пак би се движила, само че самите те би трябвало да правят нещо друго, вместо да се изхранват от капитала, а именно да работят. Вижте, това осветлява вярата на капиталиста. Трудно е да се бориш срещу тази вяра, както изобщо е извънредно трудно да се бориш срещу вероизповедания, по простата причина, че вероизповеданията са тясно свързани с човешката природа. И можете да казвате на капиталиста колкото си искате често: От твоя капитал все пак не възниква живот, докато чрез обществения ред твоят капитал не се превърне във власт, във властта, която чрез своя капитал имаш над други хора, които работят и чрез своя труд ти доставят средствата за живот. Който разглежда тези неща задълбочено, той забелязва, че капиталът има значение чак тогава, когато го разглеждаме от гледна точка на този въпрос за властта. Толкова засега за вероизповеданието на капиталиста.

А вероизповеданието на работника, поне на онзи работник, който под опустошаващия душата капитализъм се е развил и е навлязъл в новото време, това вероизповедание гласи:

„Аз живея от труда си!“ – В днешния обществен ред също толкова е просто вяра, неоснователна вяра, че човек може да живее от своя труд, колкото е неоснователна вяра, че може да се живее от някакъв капитал, макар че вярата, че може да се живее от собствения труд, има поне известна ограничена правилност. Само че в нашия обществен ред тя няма пълна правилност. Защото в нашия обществен ред, който почива на разделението на труда, за да може да се живее от този труд, е необходима трояка дейност на човека, която изхожда от духовната култура на епохата в най-широкия смисъл. Първо, необходима е изобретателската дейност, която води до средствата за производство, второ, организаторската дейност, която води до хармонизиране между средствата за производство и човешкия труд, и трето, необходима е спекулативната дейност, която води до реализирането на онова, което се произвежда с помощта на труда със средствата за производство, до предаването на продуктите на съответните членове на човешкото общество. Без тази трояка духовна дейност трудът в социалния организъм, който почива на разделението на труда, е нещо безплодно. С това обаче още отначало ни се посочва онова, което, както вече казах, по известен начин хвърля светлина върху необходимото днес. Трябва само да погледнем на онова, което е налице, в правилна светлина. Днешното общество работи под влиянието на капитала. Работещият усеща съвсем правилно, когато смята за същественото в капитала средствата за производство, тоест онова, което трябва да бъде създадено от човешкия труд и не води непосредствено до потребление, следователно не е непосредствен предмет за задоволяване на потребностите, не е непосредствен предмет за наслада, а служи за изработването на средства за задоволяване на потребностите и за наслада. Тези средства за производство социализмът иска да постави в друг обществен ред, различен от онзи, в който те са попаднали под влиянията на капиталистическия стопански ред на новото време. Странно е, но може да се каже, че вече се вижда как по известен начин средствата за производство са нещо самостоятелно, че те могат да бъдат отделени от хората. Сравнете само как в по-старите стопански форми онова, от което човекът се нуждаеше като занаятчия, за да произвежда, почиваше на неговите човешки качества. И после сравнете всичко, което днес се върши в голям мащаб с помощта на съвременните едромащабни средства за производство, как то, така да се каже, като вещно благо може да бъде отделено от човешката индивидуалност. Нали знаем, че когато се продава съвкупност от средства за производство, които съставляват едно предприятие – може да ги продаде един човек или едно акционерно дружество на друг човек, на друго акционерно дружество, като и двете страни може би нямат нищо друго общо с тези средства за производство освен това, че получават своите тантиеми, своята печалба, – тогава се вижда как в най-широк обхват съществува откъсване на средствата за производство от собствениците им. Тук действителността ни дава нещо, което в бъдеще трябва само по съответния начин да бъде обърнато в своята противоположност, и тогава ще стигнем до действително социализиране на средствата за производство. Опитах се да посоча такова социализиране в книгата си „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“.

Трябва да се постигне двояко нещо. Първо, трябва да се постигне създаването на по-тясна връзка между ръководителите на едно предприятие със средства за производство и самите тези средства за производство. Ръководител или ръководен консорциум трябва непременно да бъде онзи, който чрез своя духовен труд – било разпоредителен, било калкулиращ, било изобретателски – се намесва в предприятието чрез средствата за производство и участва в него. Към такъв консорциум, който чрез цялата си духовна нагласа, чрез своите духовни способности е свързан със средствата за производство на определено предприятие, трябва в най-широка степен да се създаде доверие от страна на онези, които като физически работници трябва да работят с тези средства за производство. В бъдеще един срещу друг ще трябва да стоят занаятчията, човекът, който работи с ръцете си, и онзи, който не получава печалбата, която израства от средствата за производство, а който чрез своите духовни способности, чрез своята духовна работа, която е насочил според вида на определени средства за производство, на определен вид предприятие, единствен има право да ръководи това предприятие, тези средства за производство. Но този ръководител на предприятието трябва да ръководи средства за производство само дотогава, докато може да оправдае ръководството чрез свързаността, чрез сраснатостта на своите способности с тези средства за производство.

Тук се стига до точка, при която онези, които могат да си представят само, че поне същественото от старото ще остане, наистина започват да гледат смаяно. И все пак, когато настъпи моментът, в който някой, който се е сраснал чрез своите способности с определена съвкупност от средства за производство, вече не поддържа тази сраснатост, тогава за социалния организъм възниква задължението да предаде тези средства за производство без покупка на друго лице или група лица. Това означава не по-малко от това, че в бъдеще ще се осъществява съединяване на – е, нека го наречем капитал или както искаме – на капитал и човешки способности без покупка. Тогава капиталът ще има само значението на онова, което е нужно, за да се поставят началата на големи предприятия. В бъдеще капитал ще възниква чрез човек, който притежава способности за определено предприятие. Този капитал ще възниква само чрез доверието, което имат към него други хора, които ще му дават онова, което извършват като принаден труд в повече от своите потребности. Той ще бъде в състояние, така да се каже, по поръчение на група, която му се доверява, а това означава – на общността на социалния организъм, да изгради такова предприятие, каквото днес може да бъде изградено само върху частния капитал и облагите от частния капитал. Но тогава, когато предприятието е изградено, отпада нещо, срещу което всъщност днес работникът наистина се бори – отпада собствеността върху средствата за производство. След като изграждането на средствата за производство е завършено, един срещу друг стоят работникът чрез договор и онзи, който е техническият или някакъв друг духовен ръководител на предприятието. Средствата за производство не принадлежат на никого, собствеността върху средства за производство престава. И в момента, в който съвместното действие на предприятието с този ръководител вече не е оправдано от особените способности на ръководителя, ръководителят е длъжен да предаде средствата за производство на друг консорциум, на друга група лица. Пряко или непряко! По този начин за бъдещето се постига онова, което трябва да нарека обращение на капитала и прекратяване на частната собственост върху капитал! Капиталът по здрав начин ще бъде включен в социализирания обществен организъм. Той ще циркулира в този обществен организъм, както кръвта циркулира в човешкия или в животинския организъм, където тя също не бива да бъде обсебвана едностранно от един орган, а трябва да циркулира през всички органи. Свободно обращение на капитала! Ето какво в действителност се изисква за бъдещето.

Само в такъв социален организъм, в който капиталът така свободно циркулира, е възможна и действителна свобода на труда. Защото, както частната собственост върху капитала по отношение на обществените функции действително е петото колело на колата, така и човешката работна сила, като противоположност на капитала, е изпаднала в принудително положение под господството на капитализма. Онова, което е необходимо за оздравяването на човешкото общество, се постига чрез обращението на капитала, който никой не притежава. Онова, което днес се изплаща от средствата за производство, което се изважда от тях, онова, което хората наричат свой капитал или своя рента в ипотечните книжа, в заложните писма или облигациите и така нататък, е абсолютно ненужно в действителния процес на човешкото развитие на обществения ред. То е извадено от този обществен ред и поставя самите хора, които го изваждат, извън този обществен ред, превръща ги повече или по-малко в паразити и в онези, които пораждат големите сили на недоволството в обществената организация. Онова, което ви изложих тук за обращението на капитала, някои хора, разбира се, ще намерят всичко това крайно непрактично. Вярвам, че е така. Но да го намираш непрактично, в този случай не означава нищо друго, освен да не искаш да се откажеш от онова, което е петото колело на колата на стопанския ред, тоест да си свикнал да намираш практично само онова, което се е оказало практично за самия теб, за егоизма. Но в бъдеще човекът ще трябва да се отдаде с цялото си същество на обществения организъм. Тогава няма да е достатъчно хората да седят в стаите си и да фантазират за любовта към ближния, за братството, и при това да са много доволни от себе си, а после да откъсват купоните, които могат да откъсват само защото хората в мините, във фабриките работят за тях в нужда и мизерия, за да могат те да се чувстват добре при своите проповеди за човеколюбие, за любов към ближния и братство.

Такова говорене, такава доброта ще трябва да престанат. Да се устрои човешкото общество така, че то действително да отговаря на изискванията на добротата – ето какво сега преминава през света като действен зов. Онова, което е възникнало при новия капитализъм, което се е развивало все повече и повече, което днес, така да се каже, е стигнало до върха на своето съзнание, а именно на своето класово съзнание, това е социалната група от хора, която засега като социална група всъщност се състои само от населението, което работи с ръцете си, от пролетариата. Какво трябва да бъде изпълнено по отношение на тази социална група? Тази социална група по известен начин си е помагала сама, тя е извоювала за себе си и немалко неща, които е изтръгнала от капиталистически ръководената държава, от чисто капиталистическия стопански ред и така нататък. Кооперации, профсъюзи възникнаха за организиране на социалната група – отначало това бяха анархични работнически маси, отначало анархични не по убеждения, а по групирането си. Но докато живеехме под стария стопански ред, тези опити за организиране не можаха да доведат до истинска цел. Въпреки всички хвалебствия за закрилата на труда, за работническото осигуряване, дори за международната закрила на труда и така нататък, всички тези неща не бяха годни да организират социалните групи, които живеят като пролетарско население, наистина така, както изискват нещата. Защото при всички тези опити за организиране оставаше нещо, оставаше насреща капиталът и неговите представители. И така се оформи онова, което беше налице и което и днес все още не е иначе: борбата между едната обществена класа, носителите на капитализма, и другата обществена класа, пролетариата. Борба, конкуренция – ето какво се оформи. А до какво стигнахме чрез тази борба, чрез тази конкуренция – че профсъюзно организираният работник трябва чрез обединяване да изтръгва от представителите на капитала увеличението на заплатата си или нещо друго – това нали го видяхме. В онова, което днес чувства пролетариатът, ясно се изразява колко малко досегашната организация можа да изпълни онова, което се съдържа като искане в пролетариата.

В по-ранни беседи вече посочих в какво се състои главната точка. Можеше да се каже, че две главни точки на целия социализъм се съдържат в две искания, от които после сякаш от само себе си, като естествено следствие, произтича трето. Те се съдържат, първо, в искането, което днес вече беше обсъдено заедно с обсъждането на капитала, в искането занапред капиталът, вложен в средствата за производство, вече да не бъде собственост. Капиталът се лишава от характера си на собственост. Второ, в бъдеще трудът не бива вече да бъде стока, тоест в бъдещото социалистическо или социално общество, в здравия социален организъм, наемното отношение ще престане. Трудът или работната сила занапред не бива да бъде стока. Онзи, който работи физически, произвежда като съдружник на умствения работник по начина, който вече беше охарактеризиран. Няма трудов договор, има само договор за разделянето на постиженията. Това е онова, което може да бъде постигнато само когато работникът стои срещу ръководителя на труда като напълно свободен човек, тоест когато е в състояние да определи мярата, времето и вида на своята работна сила на съвсем друга почва, а не на почвата на стопанския ред, когато може свободно да разполага със себе си като цял човек, преди да влезе в договорно отношение.

Знам, че днешните закостенели старовремци още не могат да си представят казаното като нещо практично. Само че преди петдесет години не са могли да си представят като практично някои неща, които през петдесетте години оттогава са станали нещо практично. Работникът влиза в договорното отношение като свободен човек, който може да каже: Понеже на почва, независима от стопанския живот, мога да определя характера на своята работна сила, сега заставам срещу теб и работя заедно с теб така, както е уредена моята работна сила. Онова, което произвеждаме, подлежи на договор за разделяне с теб!

Ето защо е необходимо в бъдеще същинската държава, същинската социална правна област, да бъде отделена от стопанската област. Като стане това, ще бъде възможно всичко, което може да бъде уредено като право на демократична почва, наистина да се урежда и независимо от стопанския живот. Самият стопански живот може да бъде организиран само от опита и от реалните основи на самия този стопански живот. Работната сила обаче може да е организирана още когато работникът изобщо влиза в стопанския живот. Тогава, когато това е така, в бъдеще от едната страна ще живее циркулиращият капитал, съответно циркулиращите средства за производство, които по този начин не са ничия собственост, а в действителност съществуват за всеобщо използване и които винаги могат да стигнат до най-способния чрез институциите, които току-що описах. Тогава от другата страна ще бъде налице свободата на човека, не само по отношение на всякакви идеални блага, които обаче физическият работник днес не може да смята за свои, а преди всичко по отношение на човешката работна сила. Тогава стопанският живот ще бъде освободен от наемното отношение, защото тогава в стопанския живот ще има само блага или, ако щете, нека ги наречем стоки. Тогава по друг начин ще стоят едно срещу друго онова, което днес е капитал, заплата и пазар. Тогава, както видяхте, капиталът ще е отпаднал, заплатата също, защото ще има постижения, които работникът произвежда заедно с ръководителя на труда. Понятието за заплата престава да има смисъл.

Но и онова, което днес е пазарът, ще приеме друг облик. Днес пазарът, макар в дребното и малкото вече често да е организиран, все още има нещо анархично. Пазарът урежда взаимните стойности на стоките и това е единственото, което занапред трябва да съществува като стойности в стопанския живот, защото човешката работна сила има стойност, несравнима с нищо, и не бива да бъде причислявана към стопанските стойности. Онова, което ще съществува като стопански стойности, ще бъдат сравнителните стойности на стоките. При описаните условия ще бъде възможно стоките да получат сравнителни стойности, които да дават на хората в най-широк обхват, тоест на всички хора, които работят, жизнено положение, съобразено възможно най-много с общото благосъстояние, а не с благосъстоянието на една група. Това може да стане само ако пазарът престане да бъде онова, което е днес, ако той бъде организиран из основи, ако от най-обхватния стопански опит, от пресмятането на онова, което представляват различните стопански основи, произтече установяване на стойностите на стоките, които не са подчинени на анархичните отношения на търсенето и предлагането, а са насочени към човешката потребност, добре установена чрез опита. Това ще може да бъде постигнато само ако този стопански живот, ако пазарът, или по-добре казано, пазарите бъдат превърнати в асоциации, в кооперации и така нататък. Това кооперативно изграждане, това изграждане не просто върху такива кооперации, каквито вече са правени опити да се създадат, а пронизването на целия стопански живот от кооперативна структура, ще бъде възможно само когато от опита на стопанския живот хората усвоят интуитивно познание за отношенията между производители и потребители. В това отношение също има наченки. Можете да ги опознаете например в стремежите на Сидни Уеб, където в кооперациите е постигнато нещо грандиозно, доколкото може да се постигне нещо грандиозно в рамките на сегашния стопански ред, който все още съществува извън тези кооперации. Но ако стопанският ред изобщо бъде изменен по посочения начин, тогава става дума за това кооперативното изграждане да бъде осъществено не според субективни изисквания, а според онова, което произтича от самата стопанска структура. Тук бих искал да направя една конкретна забележка само за да видите, че нещата не висят във въздуха. За онзи, който взема предвид асоциативния характер на стопанския живот, описан в книгата ми „Основните точки на социалния въпрос“, разбира се, ще възникне въпросът: Как можем например да ограничим кооперациите? – Ако някой поиска да ги ограничи произволно или по някакви съображения, които са извън стопанския живот, тогава винаги ще се получава погрешно ценообразуване и вследствие на това погрешни въздействия върху жизненото положение на хората. Обаче има един съвсем определен закон, който от самата действителност може да доведе до изграждането на кооперативна структура. Ако насочите поглед към двете течения на стопанския живот, производството и потреблението, можете най-напред да си представите потребителни кооперации, в които се обединяват онези хора, които искат да купуват икономично, така че да използват всичко, което може да се използва при купуването благодарение на това, че потребителите се обединяват.

От друга страна, могат да се обединяват производители – това нали стана дори до безобразие тъкмо в рамките на нашия стопански ред – и тогава се получават производителните кооперации. Двата вида кооперации обаче имат съвсем различни тенденции. Който изучава потребителните кооперации, открива, че потребителните кооперации имат пълен интерес, първо, да купуват възможно най-евтино и второ, да имат в редовете си възможно най-много хора. Те никога не се противопоставят на разрастването на своята кооперация, ако имат предвид истинския си интерес. Тъкмо противоположното свойство имат производителните кооперации. Участниците ще се боят от конкуренцията, ако кооперациите се разрастват, а все пак имат пълен интерес да продават възможно най-скъпо. Това ви показва, че в бъдеще спасението може да се състои само в съединяването на хора с потребителски и производствени интереси, в потребителско-производителни или производително-потребителни кооперации, където не само потреблението ще урежда производството, но където дори големината на кооперацията ще бъде уреждана, като потреблението има тенденцията да прави кооперацията възможно най-голяма, тоест да я разширява, да я разпростира – а производството има тенденцията да поставя граници на кооперацията. Така от самото нещо, от действителността се създава социалното образувание. Бих могъл да ви приведа безброй случаи, от които бихте видели, че който е в състояние да мисли съобразно с действителността, който днес иска да има в главата си наистина практически идеи, той намира в наченките, които вече са налице в действителността, самите основи на истинско, автентично, благотворно за хората социализиране.

Всичко онова обаче, което ви казах, предполага действителната тричленност на социалния организъм. Капиталисти в днешния смисъл, които възникват чисто от стопанския живот, няма да има. Трябва да има онези хора, които израстват от свободния духовен живот, както го охарактеризирах в предишните беседи, от онзи духовен живот, който няма да произвежда чужди на живота, абстрактни духовни продукти, а ще развива духовно богатство, което наистина, от една страна, се издига до най-високите висини на духа, а от друга страна, изгражда от човека действително практичен човек. На всички степени на духовния живот ще бъдат образовани не хора, които са чужди на живота, защото само знаят, а хора, които могат да мислят, които могат да се разпореждат.

Ще се осъществява кръговрат в границите, които днес вече посочих, в който – както съм изложил в книгата си – управленията на духовните организации ще изпращат своите най-способни хора в стопанския живот, а стопанският живот ще изпраща своите хора в духовните организации, за да задълбочат там онова, което са придобили като опит в стопанския живот, или пък да обучават като учители подрастващата младеж в областта на стопанския живот.

Жив кръговрат, носен от самите хора, ще се осъществява между трите члена на социалния организъм. Тричленният организъм няма да се разпадне на три области, които стоят една до друга. Човекът, който ще живее и в трите члена, ще стане живото единство.

В бъдеще човекът със своите социални интереси и сили изобщо ще образува онова, което лежи в основата на целия живот. От човека ще зависи много повече, отколкото днес, когато тъкмо привидно единната държава все още разчленява човечеството на класи и съсловия и не оставя хората да бъдат пълни и цели хора. Днес все още се вярва, че ако някъде има конституция, тогава е спечелено много. В бъдеще ще се разбере, че една конституция не е нищо, ако ги няма хората, които в собствената си жизненост носят силите взаимно да се конституират, ако мога така да се изразя. Ето за какво става дума: да се разбере онова, което неотдавна вече загатнах със следното: Гладстон, английският държавник, казал веднъж, че най-изгодната конституция имала северноамериканската република. Друг англичанин, който ми се струва по-остроумен от Гладстон, отговорил на това: Но тези северноамериканци – такова беше именно неговото мнение – биха могли да имат много, много по-лоша, дори смешно лоша конституция, те са такива хора, които и от добра, и от лоша конституция ще направят едно и също! Да поставим човешкото на мястото на отделеното от човека – ето какво трябва да бъде постигнато. От един жив духовен живот ще излязат живите ръководители на предприятията. Капиталът отпада! До такива живи ръководители свободният работник ще стои като цял човек. Когато си зададе въпроса: Дава ли ми общественият ред моето човешко достойнство? – той ще може да отговори с „да“. И един пазар, който не е анархичен, а организиран, ще бъде в състояние да предизвика справедливо изравняване на стойностите на стоките. За всички тези неща има да се кажат много подробности. Днес можах само да нахвърлям в общи линии, а вие можехте да зададете много въпроси. Знам, че нещо от днешните думи още не може да бъде напълно разбрано. Следващия петък ще бъдат дадени подробности, доказателства и по-нататъшни изложения, които ще ви покажат, че тук не става дума за нещо, което лекомислено се хвърля в света, а за нещо, което трябва да донесе онова, което с призива за социализиране се изисква като основателно. Онова, което основателно се изисква, но което може би още не е съвсем ясно разпознато от онзи, който основателно го изисква.

Онова, което се дава с тричленния организъм, в никакъв случай не бива да бъде като описание на къща. Описанието на една къща може да е колкото си иска хубаво, може да се възрази, че колкото и хубаво да е описанието на къщата, то не помага с нищо, къщата трябва да бъде построена. Но има разлика между хубавото описание на къща и строителния план. А строителен план иска да бъде всичко онова, което се посочва като импулси за тричленното разделение на социалния организъм. Колкото и да се разбира погрешно това днес, то ще бъде онова, което единствено и само може да изведе човечеството от хаоса и бъркотиите, в които то е било въвлечено. Знам, че днес още могат да ме разбират погрешно. Някои казват, че тук ставало дума за създаване на нова партия. Ни най-малко не става дума за създаване на нова партия. Тук става дума за онова, което произтича от самия ход на развитието на човечеството, което няма нищо общо с каквото и да било създаване на партия.

И онзи, който смята, че прозира в това развитие на човечеството, за да разпознае онова, което изисква самото време, той се излага също и пред онези, които искат да разбират погрешно или може би разбират погрешно добросъвестно, на недоразумението, че лично той искал нещо. Защото той знае, че онова, към което обективно се стреми, не се вписва толкова лесно в развитието на човечеството при предразсъдъците и предубедените чувства на хората. Днес обаче живеем във време, особено тук, в Средна Европа, когато трябва да насочим поглед към онова, което донесоха последните израстъци на стария капиталистически конкурентен труд. И ние в Средна Европа преживяваме особено болезнено последиците от онова, което ръководните кръгове, досегашните ръководни кръгове донесоха на човечеството. Преживяваме го в болки и страдания, преживяваме го в тези дни с кървяща душа. Можем да кажем, че ясно се очертават дни на изпитание. В такива дни човек може да се отдаде на надеждата и на вярата, че пред необикновените преживявания ще бъдат разбрани и необикновени мисли, че пред голямото страдание ще бъде намерена и голямата смелост не за малка, а за голяма равносметка.

Затова вярвам и казвам онова, което имам да кажа, и в тези изпълнени със страдания дни, изхождайки от тази вяра: Чрез страдания, болки и изпитания ще намерим смелостта, дързостта, разбирането за едно ново изграждане. Изграждането трябва да се извърши не само чрез преобразяване на старите институции, а чрез преобразяване на цялото ни мислене, на всички наши навици на чувстване, чрез преобразяване на целия наш вътрешен човек.