Заключително слово след дискусията

Мои много уважаеми присъстващи! Това, което вторият господин оратор изложи тук, макар че съм напълно убеден, че той изобщо не съзнава как всъщност е стигнал до своите твърдения, и макар че ни най-малко не искам да му отричам известна добра воля, ми създава впечатлението, че всеки път, парче по парче, той е извъртал онова, което казах, отчасти с една четвърт, отчасти наполовина, понякога и изцяло, и след това е полемизирал срещу собствените си твърдения, дискутирал е с тях, за да стигне накрая до нещо, което вече няма ни най-малко общо с това, което чухте от мен днес или вчера. Впрочем много често се случва човек да си създава възможност за дискусия чрез такива предварителни условия, и затова бих искал да разгледам само някои отделни неща от тази може би твърде несъзнавана практика на дискутиране. Например господинът, който говори преди мен, многократно се върти около мнението, че съм защитавал тиранията или надмощието на духовно надарените. С какво показва той, че от онова, което изложих, би могло да следва, че духовно надарените трябва да господстват? Не зная дали господин ораторът е чул и онова, което говорих тук онзи ден, или дали знае какво пише в моята книга. Иначе той би знаел, че при всичко, което лежи в основата на импулсите, за които говоря, става дума за това всички човешки дарби да стигнат до съответното си социално място. Става дума тъкмо за разчленяването на такъв социален организъм, който не дава предимство на една или друга дарба, а прави възможно всяка дарба да стигне до подобаващото ѝ място. Това не може да се постигне по никакъв друг начин, освен ако съвсем различните дарби се подбират и развиват там, където разбират от дарби, където дарбите могат да се управляват по правилния начин. Духовният организъм ще трябва да вижда главната си задача в това да развива дарби. Прочетете внимателно книгата ми. Не прибавяйте, докато слушате, нито едно прилагателно към онова, което казвам, а вземете нещата така, както действително ги казвам, и тогава ще видите, че на почвата на духовния живот се развиват не само духовните дарби, а всички дарби, чак до най-телесните. Духовният организъм не съществува, за да създаде духовна аристокрация, а за да развива действително всички дарби. Да не говорим, че миналия път обърнах внимание на това, че духовната дарба изобщо не може да съществува в действителност, без същевременно да предоставя възможност, ако е необходимо, да се развие и дарба за ръчен труд. Накратко, ораторът не си е дал ни най-малък труд да излезе от досегашните мисловни навици и действително да намери в себе си волята за преосмисляне, а е критикувал според онова, което досега е било обичайно, нещо, което съзнателно се стреми да излезе от онова, което досега е било обичайно. А тъкмо това, струва ми се, е онова, което преди всичко трябва да бъде преодоляно. Хората, които, дори да имат добра воля, не си дават труда да вникнат в онова, което другият казва и иска, са именно онези, които ни доведоха до днешното положение. И колкото и да ми е болно, все пак трябва да кажа: в господина, който говори преди мен, мога да видя само един от онези хора, които не искат да ни оставят да излезем от бъркотията. Преди голямата световна катастрофа човек, ако щете, можеше да разбере такива хора, защото тогава голямото изпитание и големите въпроси не бяха застанали пред човечеството. Днес обаче наистина не бива да искаме да спираме хода на развитието с упорството на своето мислене. Ето това ме тревожи толкова, когато хората излизат с какви ли не стари шаблонни понятия и дори искат да плашат, като казват, че другият бил мисловен анархист или нещо подобно – прилагателното не го разбрах. Това са неща, които могат да изплашат. На тях трябва да се противопостави онова, което действително може да произтече от казаното. Според неговото въображение от тричленността произтича онова, което каза ораторът, но прочетете книгата ми и ще видите, че там са взети, ако мога така да се изразя, всевъзможни предпазни мерки, за да не може изобщо да произтече тъкмо онова, което тук привидно трябвало да произтича.

Например господин ораторът твърдеше, че се проявяват противоположните интереси на професиите. Това се разбира от само себе си. Но тъкмо чрез отделянето на духовния живот, чрез отделянето на правния живот това се премахва. Днес дълго ви задържах, за да ви кажа като един вид увод: ако социализмът бъде осъществен и остави в социалния организъм всичко онова, което причинява описаното от мен, тогава това настъпва. Разбира се, в социалния организъм, който си представя господин ораторът, това би се съдържало. При тричленността обаче тъкмо онова, което той иска да постави в стопанския ред, се изважда от стопанския ред. Господин ораторът, макар и да се обявява за системата на съветите, ми се стори представител на онзи хофратски начин на мислене, който веднъж, не от системата на народните съвети, а от системата на хофратите, ми направи подобно възражение.

Нещата нямат и онази външнополитическа страна, която обрисува господин ораторът, а съвсем друга. Единственото изцеление за нашето външнополитическо положение, което ни доведе до тази катастрофа, би трябвало да е проличало при обсъждането на външнополитическите неща – естествено, не мога да обсъдя всичко в една беседа. Онова, което преди всичко премахваме чрез тричленно разчленения социален организъм, дори ако той бъде осъществен само от една държава, а не и в съседните държави, които още запазват стария капиталистически ред, е досегашната игра на интересите.

Своеобразното е именно в това, че всяка държава може да осъществи тричленността сама за себе си, съвсем независимо дали другите остават при старото, и че например чрез онази игра на интересите, която ще бъде съвсем различна от досегашната, когато стопанските интереси, сами за себе си, като стопански интереси, действат и отвъд границите, тогава се премахват онези поводи за конфликти, които доведоха до войните, наричани с технически термин войни за суровини. А хофратът (дворцовият съветник), който направи това възражение, ми каза: Ами досега голяма част от войните са били войни за суровини; ако вашата система бъде осъществена, тогава вече няма да има войни за суровини, следователно вашата система противоречи на действителността. – Трябваше да му кажа: Ако бяхте казали това като потвърждение, щях да го разбера; че го казвате като опровержение, това е странно. Затова трябва да кажа: единствената помощ срещу онова настроение, което съществува от страна на Антантата, е в това да разложим това настроение, тази неприязън, на три члена. Ето какво би донесла тази тричленност в тази област за сегашната външна политика. Бих препоръчал на господин оратора да изучи външната политика, която следва от тричленността, тъкмо от по-широка гледна точка от тази на хофрата; тогава той би могъл да си спести съвсем безполезната дефиниция дали тричленният организъм е анархистичен или нещо подобно. Той би могъл да разбере колко вярно е онова, което мога да изразя само чрез едно сравнение (вече съм го загатвал тук): възторжените привърженици на единството приличат тъкмо на хора, на които трябва да се каже: Едно селско семейство се състои от мъж, жена, деца, ратай, слугиня и три крави; всички те се нуждаят от мляко. Трябва ли затова всички да дават мляко? Не, достатъчно е само трите крави да дават мляко, и тогава всички ще имат мляко. Така е необходимо целият организъм да бъде разчленен по правилния начин; тогава и членовете ще действат заедно по правилния начин в единство, и онова, което възниква на едната почва, ще може да въздейства по правилния начин и върху другите членове.

Понеже предишният оратор не взема под внимание такива неща, той би трябвало да решава за дарбата чрез всеобщото избирателно право. Е, чрез всеобщото избирателно право може да се решава заемането на длъжности, може да се решава какво ли не. Но как искате да управлявате дарбите чрез всеобщото избирателно право, моля ви просто да обмислите това основно и ще видите: ако следвах метода на господина, който говори преди мен, и ви обрисувах последиците – но признавам този метод само за софистичен метод, затова не се спирам повече на него, – но ако ви начертаех последиците, тогава щяхте да видите какво би излязло от това. При демократизиране на дарбата може би не бихте казали „мисловен анархизъм“, а нещо друго.

Бяха изтъкнати още много подобни неща. Особено бях изненадан да чуя израза „капитализъм на духа“. Какво трябва да си представим под това, не зная, особено не зная как може да бъде употребен след беседа, в която за обращението на капитала се е говорило по начина, по който говорих. Духовни собственици – е, много уважаеми присъстващи, нека се опитаме все пак да мислим с реалности! Представете си социалния организъм – ораторът впрочем не го описа такъв, какъвто си го представя – по малкото загатвания, които направи ораторът. Тогава все пак вероятно ще трябва да кажете: Какво всъщност е това, когато, да речем, чрез някакъв социалистически ред умствените работници просто работят наред с физическия работник? Не зная каква разлика трябва да има това в сравнение с онова, което трябва да е налице и в моя стопански организъм: че умственият работник работи наред с физическия работник. Изрично заявих: собствеността престава в момента, в който капиталът е реализиран, тоест в който средството за производство е налице. Как тогава може да се говори за духовни собственици, това ми е напълно непонятно. От отделни особени случаи от опита, които уважаемият оратор посочи, разбира се, може да се изведе всичко, каквото човек си поиска. От закърняването на душевния живот и други подобни, разбира се, може да се изведе много. Не ми се стори особено проява на добър вкус това, с което завърши господин ораторът: че се позова на това, че оставя на мен буржоазията, за да му бъде тогава толкова по-добре осигурен пролетариатът. Е, в такива неща няма нужда да се впускаме повече, защото, дали в крайна сметка ще ги смятаме за агитаторска фраза, или не, това е изцяло въпрос на вкус. Но онова, което беше казано относно доверието и относно вярата в доверието – е, вижте, по този повод все пак трябва да кажа, че днес наистина не става дума да критикуваме отношението, което сме опознали при старите условия, а днес става дума да положим основите на нови условия. Ако днес един, и втори, и стотен, и хиляден ми разказваше, че не вярва да има доверие, а че в еди-колко си случая е трябвало да се бори с недоверие, тогава му казвам: нищо няма да стане по-добре, ако не се постараем да създадем това доверие, защото днес трябва да работим с доверието. Всички други нишки, с които досега са привличали масите, не издържат. Нишките на бъдещето могат да бъдат само нишките на доверието. Ако недоверието все още може да се шири утре и вдругиден, тогава просто ще трябва да чакаме онова, което идва след утре и вдругиден, защото, ако трябва да дойде нещо добро, то може да дойде само от доверието. Доверието, което имам предвид и върху което трябва да работим, това доверие ще трябва да произлезе от душите. Това доверие трябва именно да бъде породено, днес то е дори по-важно от всичко друго. Тогава, когато бъде породено това доверие, което имам предвид, тогава ще има правилно отношение между физическите работници при средствата за производство и умствените работници. Тогава това доверие прави невъзможно онова, което ораторът изрисува като страшилище.

Ето тъкмо това липсва толкова ужасно днес, в това социално разбунено време: волята да се гради върху доверие. О, това доверие, то ще бъде налице, колкото повече и повече изпитания сполетяват хората, и би трябвало да се отчая от човечеството, поне от новото изграждане на здрави отношения, ако вече не можех да вярвам, че един човек ще може да намери пътя към другия човек чрез доверие. Защото, мои много уважаеми присъстващи, социализирайте колкото искате, говорете за социализиране колкото искате, в основата на това социализиране ще трябва да лежи едно: социализирането на душите. Който не търси пътя към социализирането на душите, той може да социализира външно колкото си иска – той ще въведе хората в по-анархистични състояния от онова, което предишният оратор поиска да представи като един вид анархизъм. И душевният социализъм няма друго име освен доверие. Но именно върху това доверие трябва да се работи. А днес, не е ли това доверие малко разклатено? Мои много уважаеми присъстващи, аз отдавна съм свързан с онова, което е социалното движение на деветнадесетия и двадесетия век. Работил съм в него; зная го. Това, което каза уважаемият предишен оратор, отново и отново е можело да се чуе срещу онова, което казах днес. Като оставим настрана тричленността, същите възражения, които господинът, който говори преди мен, ми направи днес, вече са били правени от други около 1898, 1899 г. А най-необходимото е това: да излезем отвъд старите мисли, да можем да се преучим, да не оставаме при старото. Колкото и болезнено да ми е да го изрека, мисля, че най-много ни задържат онези, които не могат да се надмогнат, за да излязат от старите си предразсъдъци. А господата, които прилагат метода първо да обърнат изреченията наполовина или изцяло, за да полемизират после срещу онова, което е тяхно собствено, винаги имат лесна работа, защото, разбира се, когато са чули една беседа само веднъж, не всички ще разберат как са замислени нещата, как трябва да бъдат схванати, когато застанат в действителността. Защото тъкмо онова, което не отговаря на теории, не отговаря само на добра воля, а произлиза от съвестен, съзнаващ отговорността житейски опит, от наблюдение на живота, тъкмо то не може да бъде изчерпано за един час, а за него могат да се дадат само насоки. Но за тези насоки, откакто говоря за тричленността – а оттогава вече мина доста време, – отново и отново съм казвал: може би подробностите при осъществяването си ще изглеждат съвсем различно от онова, което аз самият например казвам за тези подробности. За мен е важно планът на постройката да е взет от действителността и да може да се вживее в действителността, да бъде съобразен с действителността. И затова, понеже вярвам, че не субективната човешка воля е онази, която си въобразява, че трябва да осъществи тези импулси, а понеже самото наблюдение на силите на развитието на човечеството в настоящето и бъдещето води до тях, затова вярвам, че ще се намери разбиране за това. И се надявам – това трябва да го кажа още веднъж, – че от нашето тежко изпитано време и от нашето болезнено положение ще намерим разбиране още за някои неща, за които днес може би още изобщо не можем да си представим, че ще намерим разбиране.