Заключително слово след дискусията

Многоуважаеми присъстващи! Няма да ви задържам още дълго със заключителното си слово – не толкова защото не биха могли да се кажат още някои неща по изказванията на уважаемите участници в дискусията, а преди всичко защото времето вече е твърде напреднало. Затова някои от нещата, които, бих казал, все пак само смътно прозвучаха у някои от уважаемите участници в дискусията, навярно ще трябва да бъдат взети предвид в следващите две беседи, които предстои да изнеса тук. Но все пак бих искал още днес, макар и съвсем накратко, да се спра на някои неща. Затова извинете краткостта на отговора на преките въпроси, които ми бяха зададени.

Беше зададен въпросът защо аз самият – евентуално чрез онези, върху които думата ми би могла да направи някакво впечатление – не съм издигнал по-рано гласа на мира. – Е, макар дори в тази дискусия да имаше оратори, които отново отправиха упрека в идеализъм, все пак бих искал много силно да подчертая, че съм и искам да бъда изцяло и докрай практик на живота и че затова за мен никога не може да става дума да пропагандирам неща, които съществуват само в мисълта и не показват своите възможности за осъществяване във фактите на живота. Затова бих искал да отговоря на тези въпроси и с някои факти. Какъв, мислите, щеше да бъде един наистина практически път да се води реално пропаганда за мир, да речем, тук, в Щутгарт – и то, да речем, в средата или през пролетта на 1916 г.? Да ви бяха свикали тук и да ви бяха казали хубави думи за необходимостта от мир? Мислите ли, че един истински практик на живота би могъл да постигне това толкова лесно, да речем, през пролетта на 1916 г.? Но имаше и други пътища. По тези пътища, които произтичаха от познанието, от изчерпателното познание на нещата, се опитвахме да направим онова, което тогава беше правилното. Все някога, в съвсем недалечно бъдеще, ще е необходимо да се говори сериозно за историята на последните четири-пет години, а не така, както в широки кръгове и до днес се говори за историята на тези години. За да спомена един от фактите: още през пролетта на 1916 г. изцяло отстоях онова, което смятах за необходимо, там, откъдето би било възможно да се премине към практическо дело. Опитах всичко възможно. Отчасти поради липса на време – защото би трябвало да говоря много за това – не искам да го излагам по-подробно. Стигна се дотам, че веднъж моята задача по отношение на ужасните събития трябваше да започне на определен ден. Но тогава от последната инстанция – въпреки че онези, които бяха проучили въпроса, го смятаха за много обещаващ – тогава от онази инстанция, в която вярват многобройни хора, защото им беше заповядано да вярват, дойде странното разпореждане, така ще го нарека: Та той е австрийски германец. Преди да използваме австрийци за такива служби, трябва да назначим за това нашите способни германски хора. – Това е истината! Ето каква може да бъде истината! Ако ви разкажех нещата в цялата им взаимовръзка, никой не би ме попитал защо не съм се застъпил по-рано за онова, за което се застъпвам днес. И още нещо. В началото на този век и в края на миналия век бях учител в Работническото образователно училище, основано от стария Вилхелм Либкнехт. В това училище си изградих сред учениците много верен кръг от привърженици. Но може би присъстващите тук членове на Социалистическата партия знаят, че и в самата тази партия има така наречени бонзи. И така един хубав ден се стигна дотам, че онези бонзи – четирима души срещу шестстотин мои ученици, четирима души, които никога не ме бяха слушали, срещу шестстотин мои ученици, които ме бяха слушали от години, – понеже не исках да преподавам правоверно, догматично, материалистическо разбиране за историята, се надигнаха и успяха да ми посочат вратата. Това също е една малка глава по въпроса защо нещата, за които сега говоря, не са били изговорени по-рано. Който знае как и къде съм ги изговарял, той не пита за това. Но друго нещо е дали някой казва нещо, или дали някой го слуша. Твърдо вярвам, че мнозина от онези, които ме слушат днес, съвсем не биха ме слушали, преди да дойдат великите поуки от ужасните, от страховитите събития на последните години. И това е нещо, което трябва да се вземе предвид.

Когато беше казано, че щяла да бъде хвърлена ябълка на раздора между държавата и труда, тогава, моля, и тук трябва да ви насоча към една от следващите беседи. Там ще стане ясно, че уважаемият предишен оратор ме е разбрал съвсем погрешно, ако смята, че бих искал да направя държавата стопанин дори в една-единствена точка. Това няма да е така; напротив, държавата няма да играе стопанска роля в нищо, следователно тя не може да бъде и тази, която изплаща заплатата, а при нея става дума за свободата на работната сила. В този смисъл мнозина са ме и разбрали правилно.

И така, отговорих само накратко с отделни факти на определени въпроси. С течение на времето точно на тези въпроси ще се отговори още съвсем, съвсем иначе.

Ако пък един от уважаемите предишни оратори посочи, че било казано, че не съм обосновал нещата, трябва да се каже, че въпросът е тъкмо в това, че тези неща могат да бъдат обосновани само въз основа на житейския опит, че когато бъдат изказани, те се отправят като призив към човешкото мислене и човешкия опит. Наистина трябва най-сетне да се обърнем към живота, иначе няма да вървим напред. Тук най-сетне има нещо, което пристъпва към хората така, че те трябва да го посрещнат със своето свободно разбиране. За съжаление, видяхме, че напоследък много неща бяха разбрани – е, онова, което аз не разбрах, са нещата, които някои господа през последните години си поръчваха да им поставят в доста красиви рамки, сентенциите от известна страна – тях не ги разбрах. Разликата между онова, което трябва да бъде разбрано тук, и онова, което толкова лесно се разбираше през последните години – разликата между двете е в това, че тук, разбира се, разбирането трябва да бъде дело на вътрешната свобода. Там разбирането беше заповядано. Нека се изправим, нека се опитаме да разберем онова, което не ни се заповядва да разберем, и нека се опитаме да открием колко от онова, което вярваме, че разбираме, вярваме, че го разбираме само защото ни е било присадено, възпитано у нас или ни е било заповядано да го разберем. Който е практик на живота, все пак може да разбере, когато някой казва: Не бъдете сурови към носещия торбата с пари, имайте все пак състрадание към този или онзи. Но такива наставления всъщност са само доста егоистични наставления, наистина само егоистични наставления, защото работата не е в това дали някой ще проумее, че парите са мръсотия, или ще продължава да вярва, че парите са малък бог. За социално мислещите работата изобщо не е в това, а в това каква социална роля играят парите и човекът, който има парите.

Не бива да се затваряме в такива чувства като „Имаме състрадание към носещия торбата с пари“, а трябва да отворим главата си за отношенията, не само за онова, което според вкуса си искаме или не искаме да съжаляваме. Тук става дума да се отучим от празното проповядване. Това празно проповядване е част от онова, което ни докара до нужда и мизерия. Отново и отново съм казвал образно на своите слушатели: Всяко говорене за любов към ближния, за братство е хубаво, то така гали вътрешно егоистичната душа, когато в добре отоплена стая се говори за любовта към ближния, за това, че трябва да обичаме всички хора без разлика на съсловието и т.н. Но в сравнение с действителността това е все едно да застана пред печката – така казвах – и да заговоря на печката: Ти, печко, твоят печков дълг е да отопляваш стаята. Както изглеждаш, ти имаш физиономия на печка, а такъв предмет има категоричния императив да прави стаята топла. – Но топло не става, мога да проповядвам колкото си искам.

И така хората проповядват абстрактно отново и отново, не става топло, а навън междувременно всичко се обръща с главата надолу. Работата е в това да спра да проповядвам, с мислите си да се погрижа топлината да се получи по разумен начин и да донеса дърва за огрев и да запаля огън. При нещата, за които сега става дума, важното е в нашите мисли да се съдържат зародиши на онова, което може да бъде направено. Вярвам, че който наистина търси, ще намери това в онова, което всъщност се има предвид с Призива, с моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. Думи, които са само думи, вече бяха разменени достатъчно, сега ни трябват дела. Но ако делата трябва да бъдат разумни, първо трябва да се разберем помежду си за тях. Трябват ни зародишни мисли за дела, такива зародишни мисли, които да водят възможно най-скоро към дела, преди да е станало твърде късно.