ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА ЧОВЕКА СЛЕД ПРЕМИНАВАНЕТО ПРЕЗ ПОРТАТА НА СМЪРТТА

Дюселдорф, 17 юни 1915 г.

Често сме казвали във връзка с не едно духовнонаучно разглеждане: в нашето духовнонаучно движение и неговите стремежи преди всичко не става дума само за теоретично усвояване на понятията и идеите, които можем да придобием чрез духовната наука. Духовнонаучните резултати трябва и да проникнат в най-съкровените движения, в най-съкровените импулси на душевния ни живот. Разбира се, трябва да тръгнем от резултатите на духовнонаучните познания, а такива познания могат да се усвоят само когато ги изучаваме, когато се занимаваме с тях. Но духовната наука не бива да се усвоява като някоя друга наука, така че след това само да знаем, че сме чули това или онова, че това или онова е вярно по отношение на едно или друго в света, а трябва да въздейства на душата ни така, че тази душа да стане различна в една или друга област на усещанията, да стане различна, като приеме онова, което може да се излее от духовната наука. Понятията, идеите и представите, които приемаме чрез духовната наука, трябва да разтърсят душата ни до дъно, трябва да се свържат с нашето усещане, така че чрез духовната наука да се научим не само да гледаме на света по друг начин, но и да го усещаме по друг начин, отколкото без нея. Познавачът на духовната наука всъщност трябва да умее да се ориентира в известни житейски положения по съвсем друг начин, отколкото е възможно без духовната наука. И когато може това, едва тогава всъщност е постигнал онова, което трябва да получим от духовната наука.

Днес живеем в тежко време, в което в неизброимо много случаи пред очите ни, пред душите ни, пред сърцата ни изниква нещо от най-важния въпрос на духовната наука, въпроса за смъртта – по-близо до едни, съвсем близо до други. И в това тежко време познавачът на духовната наука би трябвало да може да покаже чрез чувствата си стойността на духовната наука. Би трябвало да може да се отнася към събитията на нашето време по-различно от друг човек, колкото и отблизо да го засягат. Един със сигурност ще се нуждае от утеха, друг – от насърчение; но и двамата трябва да намират това в духовната наука. Едва когато това стане възможно, сме разбрали в правилния смисъл духовната наука такава, каквато тя иска да бъде.

Чрез представите на духовната наука душата ни трябва да изпита известно разтърсване още от това, че се научаваме да изпитваме към някои неща съвсем различни чувства от онези, които без духовната наука можем да изпитваме към каквото и да било в света. Съберете много от онова, което вече е казано в нашата духовна наука за загадката на смъртта, и ще можете да разберете какво искам да изложа и днес, като не само повтарям, но и добавям по нещо към някои предишни разглеждания. Трябва да се научим не само да мислим по различен начин за смъртта, но трябва да се научим и да изпитваме различни чувства към смъртта. Защото загадката на смъртта наистина е свързана с най-дълбоките световни загадки. Нека само си изясним напълно, че когато преминем през портата на смъртта, оставяме всичко, чрез което си осигуряваме възприятия и познания във физическия свят, чрез което узнаваме нещо за външния свят. Във физическия свят чрез сетивата си добиваме впечатления за света. Тези сетива ги оставяме, когато влизаме в духовния свят. Тогава вече нямаме сетивата. Само това вече трябва да ни докаже, че когато мислим за свръхсетивния свят, трябва да се стремим да мислим различно от начина, по който сме се научили да мислим чрез сетивата си.

Разбира се, имаме един вид опорна точка, защото и в обикновения живот, който прекарваме между раждането и смъртта, прониква нещо аналогично, нещо подобно на преживяванията в духовния свят. Това са сънищните преживявания, които проникват в обикновения живот. Сънищните преживявания не ни се дават чрез сетивата; сетивата ни действително нямат нищо общо със сънищните преживявания. И все пак те се състоят от образи, които понякога напомнят за живота чрез сетивата. В тези сънищни образи все пак имаме отблясък, макар и слаб, от начина, по който духовното съществуване ни се явява като имагинативен свят между смъртта и новото раждане. След смъртта действително имаме имагинативни възприятия; преживяването изплува в образи. Само че, когато в сетивния свят видите например червен цвят и трябва да си помислите: какво стои зад този червен цвят? – тогава ще си кажете: там има нещо, което изпълва пространството, зад него има нещо материално. – Червеният цвят ви се явява и в духовния свят, но зад него няма нещо материално, няма нещо, което би създавало материално впечатление в обикновения смисъл. Зад червеното има духовно-душевно същество; зад червеното има същото, което чувствате като свой свят в душевното си същество. Би ни се искало да кажем: във външния физически свят слизаме от сетивното впечатление за цвета към материалния свят, а в духовния свят се издигаме от имагинациите все по-нагоре и по-нагоре в духовни области. И трябва да сме наясно – това бе особено силно подчертано в новото издание на „Теософия“, – че и тези имагинации не ни се явяват така, както сетивните впечатления във физическия свят. Разбира се, тези имагинации съществуват там, но се явяват като преживявания: червеното, синьото там са преживявания. С право можем да наричаме тези имагинации червени или сини, но все пак те са нещо различно от сетивните впечатления във физическия свят. Те са много по-вътрешни, много по-вътрешно сме свързани с тях. Вие самите сте извън червения цвят на розата; в червения цвят на духовния свят се чувствате вътре, свързани сте с червения цвят. Когато възприемате нещо червено в духовния свят, се разгръща една воля, една силно действаща воля на духовно същество. И тази воля излъчва, а онова, което излъчва, е червено. Но се чувствате вътре във волята и тогава, естествено, наричате червено това, че пребивавате вътре в нея, това, че се чувствате вътре, това преживяване. Бих искал да кажа, че физическият цвят е като замръзналото духовно преживяване, като втвърденото духовно преживяване. И така, в много области трябва да придобием способността да мислим нещо друго, да придаваме на представите си други стойности и значения, ако действително искаме да се издигнем до разбиране на духовния свят. Тогава трябва да сме наясно, че горе, в духовния свят, отношението между онова, което наричаме имагинации, и духовните същества, чийто израз са например цветовете, също не е като отношението на един цвят към едно сетивно същество. Розата е червена – това е свойство на розата. Но когато един дух се приближи и според казаното сега трябва да съзнаваме: духът излъчва червено, – тогава червеното не означава свойство на духа по същия начин, както червеното на розата означава свойство; това червено по-скоро е един вид откровение на онова, което е вътре в духа, по-скоро е писмен знак, който духът поставя в духовния свят. И първо трябва да прогледнем през имагинациите. Дейността, която развиваме тогава, може да се сравни във физическия свят само с нейното ариманично отражение, а именно с четенето. Гледаме червения цвят на розата и знаем: червеното е свойство на розата. Червеното в духовния свят не само го гледаме, а го тълкуваме, но не като умуваме отвлечено – винаги трябва отново и отново да предупреждавам за това, – а като душата ни сама открива, че с него ни е дадено нещо като звук, като буква, като нещо, което трябва да се разчете, да се прочете и само чрез което познаваме какво се има предвид. Духът има нещо предвид, когато се разкрива като червено или синьо, или зелено, или когато се разкрива като до диез или сол диез. Духът има нещо предвид с това; започваме да говорим с духа, започваме да четем неговото писмо. Външната култура се основава на това, че подобни неща, които в духовния свят носят своята дълбока мъдрост, се пренасят и във външния свят. С право говорим за окултно четене, защото онзи, който придобие ясновидско съзнание, който влезе в духовния свят, който обхване с поглед имагинациите и чете в тях, вижда през тях – не само през цветове, но и през други впечатления – дълбините на душите, живеещи в духовния свят; сред тези впечатления има такива, които напомнят за сетивни впечатления, и такива, които се прибавят като нови в духовността.

Тази дейност, която е чисто душевно-духовна дейност, се намира, така да се каже, под управлението на правилно напредващите духовни същества. Тук, във физическия свят, Ариман създава отражение именно на онова, което току-що характеризирах. Външното четене на писмени знаци във физическия свят е ариманично отражение на това окултно четене. Защото всяко четене във физическия свят чрез знаци, които са изкуствено създадени, е ариманична дейност. Съвсем не без основание изобретяването на книгопечатането е било почувствано като ариманично изкуство, като „черно изкуство“, както са го наричали. Не бива да се смята, че чрез някакви действия можем да се измъкнем от ноктите на Луцифер и Ариман. Луцифер и Ариман трябва да присъстват във външната култура. Въпросът е само да намерим точката на равновесие, да намерим пътя, когато животът непрестанно се отклонява ту към луциферичната, ту към ариманичната страна. Ако някой искаше изобщо да не бъде докоснат от Ариман, никога не би трябвало да се научава да чете. Но въпросът не е да бягаме от Ариман и Луцифер, а да влезем в правилно отношение с тях; въпреки че те съществуват като сили около нас, да можем да се отнасяме правилно към тях. Ако знаем, че следваме онова, което толкова често сме описвали като живеещия в нас Христов импулс, и ако придобием духовните усещания, които във всеки миг от живота ни ни задължават да имаме волята да следваме Христос, тогава можем и да четем. Тогава можем да узнаем – а и ще го узнаем, когато това е правилно за нас според кармата ни, – че Ариман е уредил и четенето, и ще видим това ариманично изкуство в правилната светлина. Ако не узнаем това, тогава изричаме гръмки думи за ариманичната култура, за напредъка, за славата на ариманичната култура, например на четенето.

Но всички тези неща налагат и задължения, а въпросът е такива задължения и да се изпълняват. Именно в сегашното ни време могат да се приведат много неща, за да се защити или обвини едно или друго. Наистина имаме онова, което можем да наречем заливаща ни военна литература. Всеки ден носи не само брошури, но и книги и така нататък. В тях често можете да прочетете и следното: в тази страна има толкова и толкова неграмотни, в тази страна толкова и толкова хора могат да четат и пишат и други подобни. Ако просто така възприемем това, то не би съответствало на онова, което вещият в духовната наука трябва да каже от чувството си за отговорност. Ако например исках да посоча всичко особено лошо в един народ като част от онова, което имам да приведа за нашето време, и за да го посоча, кажех, че в този народ има толкова и толкова хора, които не могат да четат, и толкова и толкова, които не могат да пишат, нямаше да говоря правилно от гледна точка на духовната наука. В такива случаи винаги трябва да се привеждат само неща, за които можем да поемем отговорност с оглед на окултните си задължения. От това виждате – исках да го приведа само като пример, – че духовната наука в този по-дълбок смисъл трябва действително да навлезе в живота и налага задължения. И когато духовният изследовател казва такива неща, каквито казват и другите, винаги ще можете да проследите, че те се казват в съвсем друга връзка, и това е същественото. Затова, разбира се, човекът, който не е запознат с духовната наука, често ще намира някои неща за съвсем странни, когато са казани в духовната наука, защото е свикнал да има други представи, и понякога ще трябва да си каже: тази духовна наука нарича черното бяло, а бялото – черно! – А това наистина понякога е необходимо, защото, когато с обикновените представи и понятия, които усвояваме във физическия свят, се издигнем в духовния свят, действително се оказва, че някои понятия трябва да се променят из основи.

Нека от тази гледна точка вземем едно от най-важните, най-загадъчните понятия, които трябва да усвоим от впечатленията на физическия свят – понятието за смъртта. Във физическия свят човекът винаги вижда смъртта само от едната страна: вижда как човешкият живот се развива до точката, в която човекът умира, тоест когато физическото тяло първо се отделя от висшите членове на човешката природа, а след това се разлага във физическия свят. Наистина може да се каже: като наблюдава смъртта във физическия свят, човекът я вижда от едната страна. А да гледаме смъртта от другата страна, означава действително да я виждаме в противоположна светлина, означава да я виждаме коренно различно.

Когато чрез раждането влезем във физическия живот, първоначално преживяваме нещо, при което физическото ни съзнание още не е достигнало напълно своя връх. Знаете, че с обикновеното физическо съзнание не си спомняме преживяванията си от първите години на живота. Никой не може да си спомни раждането си с обикновеното физическо съзнание. Най-малкото никой човек в света няма да се появи и да твърди, че с физическото си съзнание може да си спомни как се е родил. Можем да кажем: така е устроено физическото съзнание, че раждането на човека трябва да бъде забравено. То се забравя, забравят се и първите години от живота. Когато във физическия живот между раждането и смъртта погледнем назад към живота си, си спомняме до определена точка. Тогава споменът се прекъсва. Точката, в която се прекъсва, не е физическото ни раждане, а преди нея има преживявания. Никой човек не може да знае от опит, че е роден. Може само да го заключи. Че сме родени, заключаваме от това – и само от това, – че след нас се раждат хора, чието раждане възприемаме. Ако природоизследователят твърди, че иска да признава само онова, което може да се види, и ако иска да е логичен, то според този принцип никой не би могъл да твърди, че се е родил, защото е невъзможно да възприемем собственото си раждане по друг начин освен чрез ясновидство; можем само да направим извод за него.

По отношение на смъртта става точно обратното. През целия живот между смъртта и новото раждане мигът на смъртта, през който човекът е преминал преди това, стои пред душевното му око като най-живо, като най-светло впечатление. Но не мислете, че оттук можете да заключите, че това е болезнено впечатление. Тогава бихте смятали, че мъртвият гледа назад към онова, което виждате от смъртта във физическия свят – разпадането, гибелта. Но той вижда смъртта от другата страна; в смъртта вижда нещо, което трябва да наречем най-прекрасното и в духовния свят. Защото в онова, което човекът първоначално обикновено може да преживее в духовния свят, няма нищо по-прекрасно от гледката на смъртта. Да видим тази победа на духа над материалното, това проблясване на духовната светлина на душата от мрачната тъмнина на материалното – това е най-великото, най-значимото, което може да се види от другата страна на живота, която човекът изживява между смъртта и новото раждане.

Когато между смъртта и новото раждане човекът остави етерното тяло и постепенно изгради напълно съзнанието си – това става не много време след смъртта, – вече не се отнася към самия себе си така, както тук, във физическия свят. Когато тук, във физическия свят, спи, човекът не съзнава себе си, а когато се пробуди, осъзнава, че вече знае: имам в себе си едно Себе, един Аз. След смъртта в духовния свят е друго – там самосъзнанието му е на по-висока степен, – тогава не е точно така. След малко ще говоря как е. Но и там има нещо като осъзнаване на Аза, на Себето. Точно както сутрин при пробуждането трябва да осъзнаем Себето, така е и в духовния свят. Но това осъзнаване е поглед назад към мига на смъртта. Винаги е така, сякаш, за да възприемем своя Аз между смъртта и новото раждане, си казваме: ти действително си умрял, следователно си Аз, ти си един Аз! Това е най-значимото: поглеждаме назад към победата на духа над тялото, поглеждаме назад към мига на смъртта, който е най-прекрасното, което може да се преживее в духовния свят. И в този поглед назад осъзнаваме своето Себе в духовния свят. Това винаги е осъзнаване на себе си чрез погледа назад към собствената смърт – не може да се каже „като пробуждане“, защото и така бихме формирали понятията едностранчиво. Затова е толкова важно човекът да има възможност с пълно съзнание след смъртта – съзнание, което настъпва след смъртта, – действително да погледне назад към мига на смъртта, за да не сънува само по някакъв начин онова, което вижда, а да може напълно да разбере какво вижда; това е извънредно важно. А за това можем да се подготвим още през живота, като се опитваме да се упражняваме в себепознание. Особено от нашето време нататък за човечеството е необходимо да се упражнява в себепознание. Всъщност цялата духовна наука съществува, за да даде на човека онова себепознание, което му е необходимо. Защото духовната наука всъщност е въведение в разширеното Себе на човека, онова Себе, чрез което всъщност принадлежим на целия свят. Казах, че след смъртта съзнанието е различно от това тук, във физическия свят. Ако исках да ви представя съвсем нагледно какво е съзнанието след смъртта, бих могъл да го направя по следния начин.

Да приемем, че тук имаме око, а тук имаме предмет. Как добиваме съзнанието, че там, извън нас, има предмет? Чрез това, че окото ни получава впечатление от предмета. Окото ни получава впечатление от предмета и узнаваме нещо за предмета. Предметът е навън в света, сетивата ни получават впечатление от него и приемаме в себе си, в душата си, представата, която можем да си изградим за него. Предметът е извън нас. След това той ни е предал представата, която си изграждаме. В духовния свят е друго. И понеже не мога да го представя нагледно по друг начин, бих искал също да ви нарисувам онова, което винаги наричам душевно око, във вид на душевно око, макар това, строго погледнато, да е неправилно. Това душевно око, което човекът има след смъртта, е устроено така, че след смъртта човекът не вижда например един Ангел или друга човешка душа, която също е в духовния свят, както вижда едно цвете във физическия свят; а това душевно око е устроено така: нека засега оставим човешката душа настрана, нека погледнем само едно същество от висшата йерархия – когато тук има едно Ангелско същество, едно Архангелско същество, окото не съзнава: виждам това Ангелско същество там, извън мен, – а: Ангелското същество ме вижда, то ме гледа. – Това е точно обратното на онова във физическия свят. Така навлизаме в живота на духовния свят, че по отношение на съществата от висшите йерархии добиваме съзнанието, че те ни познават, че ни мислят. Чувстваме се обгърнати вътре в тях, чувстваме, че Ангелите, Архангелите, Духовете на личността ни обхващат с познанието си, както минералното, растителното и животинското царство се чувстват обхванати от нас.

[виждащо; духовно същество; сетивно тяло]

Само по отношение на човешките души е така, че и те могат да ни виждат, така че имаме чувството, че ни виждат, и същевременно имаме чувството, че нашето виждане преминава в тях. Виждане има и у нас, и у човешките души. По отношение на всички останали същества от висшите йерархии имаме чувството, че те ни възприемат, мислят ни и си ни представят; и като възприемани, мислени и представяни от тях сме вътре в духовния свят. И тогава е така: да приемем, че като душа странстваме в духовния свят, както странстваме във физическия свят. Тогава навсякъде имаме чувството, че влизаме във връзка със съществата от висшите йерархии, както тук, във физическия свят, имаме чувството, че влизаме във връзка с минералното, растителното и животинското царство. Само че отново и отново трябва да осъзнаваме, че имаме Себе. Тогава поглеждаме към своята смърт и си казваме: това си ти! – Това е непрестанно съзнание, непрестанно съдържание на съзнанието.

Казаното днес се прибавя към различните представи, които можете да усвоите от циклите и книгите. То е изказано повече от душевна гледна точка, отколкото например изложеното в книгата „Теософия“, където нещата са представени повече според външното съзерцание. Но едва чрез такова душевно съзерцание навлизаме истински в усещанията, които трябва да имаме към тези неща и изобщо към духовния свят.

Затова самопознанието е онова, което ни помага да напредваме, което ни прави силни за живота между смъртта и новото раждане. Наскоро това отново можа да ми се разкрие с особена живост, когато след кончината на приятели на нашето дело няколко пъти имах задачата да говоря при кремацията им. При това винаги се явяваше необходимостта да кажа нещо, което е тясно свързано с характера, със Себето на онзи, който е минал през портата на смъртта. Защо по инспирация или интуиция идваше този подтик да изпратя починалите с нещо, свързано с тяхната същност? Това се разкрива от живота на съответните хора след смъртта. Помага им онова, което укрепва силите на самопознанието им. Непосредствено след смъртта, когато съзнанието им още не се беше пробудило, като говорех за тези качества, които чувстват в самите себе си, можех, така да се каже, да оставя да се влее в тях нещо от силата, която им е нужна, за да развият постепенно възможността да погледнат към мига на смъртта, в който цялото им същество се явява съсредоточено, такова, каквото се е развило между раждането и смъртта. Следователно помагаме на починалите, когато тъкмо след смъртта оставяме да се влее в тях нещо, което им напомня за качества, за преживявания и така нататък, които са били техни. Така подпомагаме силата на самопознанието. И ако чрез ясновидство имаме възможността да се пренесем в душата на такъв починал, тогава усещаме в душата му порива тъкмо в това време да чуе нещо за това какъв е бил, за едно или друго, през което е преминал, или за основните си качества. Можете да разберете: както тук, на Земята, животът на един човек не прилича на живота на друг, а всички хора имат различни един от друг животи, така е и при онези, които са минали през портата на смъртта. Нито един душевен живот между смъртта и новото раждане не прилича на друг. Бих искал да кажа: всеки душевен живот, който може да се наблюдава там, е отново едно ново откровение и винаги могат да се откроят само отделни особени качества. Бих искал днес, а след това и вдругиден в Кьолн да говоря за такива неща. Бих искал да говоря за един конкретен случай като пример.

Преди известно време в Дорнах видяхме как един член, достигнал доста напреднала възраст, напусна физическия план. Един член, който във всеки случай беше прекарал живота си в усърден труд, в грижовен труд, но през последните години, вече от доста време, беше свързан с нашия духовнонаучен светоглед с цялата дълбочина на душата си и му беше дал пълен израз в собственото си сърце, в собствената си душа. Така че може да се каже: тази личност беше стигнала дотам, че през последния период на физическото си съществуване беше напълно едно с нашия светоглед, напълно едно по усещане, по чувство. Знаете, че когато човек мине през портата на смъртта, първо отхвърля физическото си тяло, след това още известно време носи със себе си етерното тяло, а после отхвърля и него. И тогава идва време, когато тепърва трябва постепенно да придобие съзнанието, което трябва да му е присъщо между смъртта и новото раждане. Непосредствено след смъртта човек е в етерното си тяло. Тогава, както знаем, преживява пълен обратен преглед на живота си като една голяма панорама на живота. През това време най-вече силните импулси също се появяват в душата му, бих искал да кажа, като с един удар, така че някои неща, които са значими тъкмо в това отношение, могат след смъртта да се проявят по съвсем друг начин, отколкото през живота. През живота човек в много отношения е скован от границите, които му поставя физическото тяло. Непосредствено след смъртта сме преодолели тежестта, потискащото, твърдото във физическото, онова, което отслабва яснотата на някои душевни импулси. Все още носим със себе си етерното тяло и затова не сме загубили спомена за живота. Това е един изцяло имагинативен свят, който съдържа, първо, образите на миналия живот, а после и особено силните импулси. Ако през живота една душа е приела с такава мощ импулсите на духовната наука, ако е внесла тези импулси в себе си чак до най-съкровеното си чувстване и усещане, тогава след смъртта тя може да разгърне тези впечатления и по съвсем друг начин, тъй като разполага с еластичното, податливо етерно тяло, което вече не е сковано от онова, което допуска физическото тяло. Това можеше да се види особено при личността, за която току-що говорих: съвсем скоро след смъртта, след като ми се удаде да се пренеса напълно в душата ѝ, тя остави онова, което беше живяло в нея от духовнонаучните импулси, да изтече от душата си. По време на физическия живот тя, разбира се, не би го изразила с такива думи. Но понеже етерното тяло още беше там, можеше да го облече във физически думи. Тя още не беше излязла от еластичното етерно тяло и тогава онова, което беше приела чрез духовната наука, се оформи така, че стана израз на душата ѝ. И няколко дни по-късно, при кремацията на тази личност, изпитах необходимостта да произнеса тъкмо тези думи, които звучаха от нейното същество и следователно принадлежаха на нея, а не на мен:

В световните простори искам да нося чувстващото си сърце, за да се сгрее в огъня на свещеното действие на силите; в мислите на света искам да втъка собственото мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането;

в дълбините на душата искам да потопя размисъл, изпълнен с отдаденост, за да укрепне за истинските цели на човешката дейност;

към Божия покой се стремя така с житейските борби и с грижите, подготвяйки своето Себе за висшето Себе;

към мир, изпълнен с радост от труда, се стремя, предусещам световното битие в собственото си битие и бих искала да изпълня човешкия дълг;

тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.

Може да се каже, че тук в думи, които изразяват усещането след смъртта, е вложено онова, в което душата се е превърнала чрез духовната наука. После дойде времето, през което след смъртта всеки трябва повече или по-малко да премине и което само неточно наричаме време на сън, защото, след като отхвърлим етерното тяло, всъщност веднага сме изцяло вътре в духовния свят, само че сме заслепени от неговото изобилие. Не можем да обхванем всичко това с поглед, тепърва трябва да приспособим към духовния свят силата, която сме донесли със себе си; трябва да се настроим на по-ниска степен. След смъртта виждаме прекалено много; съзнанието е налице, тепърва трябва да го понижим до силите, които сме придобили. Тогава вече можем да се ориентираме и започваме действително да живеем в духовния свят. Всъщност не е съвсем правилно да се казва, че след известно време съзнанието ни се пробужда, а трябва да се каже, че имаме прекалено много съзнание и трябва да го понижим до степента, която можем да понесем. Това тогава е пробуждането. Ето защо душата, за която току-що ви говорих, изпадна в тази невъзможност да понася духовната светлина, след като етерното тяло е отхвърлено. Но тя имаше много сила в себе си; от думите, които прочетох, виждате и че е така, и че тази сила постепенно беше проникната изцяло от онова, което духовната наука може да направи от човешкото чувстване и воля. Затова известно време след смъртта това същество, тази душа, придоби съзнание, което можеше да понесе. Разбира се, би имало много да се описва за времето, което тогава започва за една душа, ако искаме да опишем всичко, което такава душа преживява там. Винаги описваме само части; и разбира се, понеже участваме в нашето движение, сред най-значимото е тъкмо да наблюдаваме у душите онова, което ги свързва с нашето движение. Можем да се учим от онова, което изобщо свързва човешките души след смъртта с целия свят; но най-добре можем да наблюдаваме в такива души какъв е животът на душата след смъртта, особено когато тя ни е станала толкова близка, колкото тази душа, за която говоря тук сега. И така, именно при тази душа най-напред по участието ѝ в нашите събрания, действително по участието ѝ в нашите събрания, можеше да се наблюдава как тя придобиваше съзнание, което ѝ позволяваше да се ориентира. И това участие беше напълно изявено на един великденски празник в Дорнах тази година, на онзи великденски празник, когато се опитахме да разясним на нашите скъпи приятели там, в Дорнах, особено дълбочината на мисълта за Великден. Тази душа присъстваше там. Тя участваше; както преди беше участвала със сърдечна топлота, така сега участваше като душа. И искаше да се изкаже, както и някои хора във физическо тяло изпитват потребност после да се изкажат за онова, което са възприели. Искаше да се изкаже и особеното е, че отново изрази с такива думи как живее сега, и то тъкмо по отношение на онова, което беше съпреживяла при нашата великденска лекция – отново го изрази с такива думи, защото така става възможно общуването. И тогава дойде нещо като допълнение към онова, което се беше предало тогава след смъртта. Това допълнение, което сега идваше от съзнанието, е следното:

В човешките души искам да насочвам чувството за духа, за да събуди то охотно великденското слово в сърцата;

с човешките духове искам да мисля душевната топлина, за да могат те със сила да почувстват Възкръсналия;

Виждаме, че тя иска да продължи да работи с онези, с които е била свързана в нашето духовнонаучно движение. Иска да им се посвети, за да се пробуди великденското слово в сърцето им, както се опитахме да постигнем чрез великденската лекция, така че онова, което в духовната наука наричаме Възкръсналия, да може да се почувства по правилния начин. Но особено значимо беше нещо, което се разкри в следващите три реда. То е особено красиво и дълбоко вълнуващо.

Тъкмо в онези великденски лекции и в някои други лекции, които бяха изнесени тогава, се стараех отново и отново да насоча вниманието, както вече често бях правил, към значението на духовната наука не само тук, за земния живот, а за целия свят. Онзи, който мине през портата на смъртта, може да съпреживява и узнава също и онова от всичко това, което се върши тук в духовната наука. Затова съветвам толкова много хора, ако имат скъпи починали, минали през портата на смъртта, да им четат или да им разказват за духовнонаучните учения, защото онова, което е изразено в духовнонаучни думи, има значение не само за душите, които живеят във физическо тяло, а има пълно значение и за душите, които са се освободили от тялото. То достига до тях като духовен живителен въздух, като духовна живителна вода, или бихме могли също да кажем: чрез нас тук долу те възприемат светлина. За нас тази светлина е първоначално, бихме искали да кажем, символична, защото чуваме думи и ги приемаме в душата си като мисли; починалите обаче действително я виждат като духовна светлина.

Много значимо е, че тъкмо тази душа, която често е чувала това, искаше сякаш направо да каже: разбрах го и действително е така! – Защото думите ѝ в това отношение са:

Свети ярко на смъртната привидност на духовното знание земният пламък...

За душата това е факт. Тя иска да каже: онова, което говорите долу, свети нагоре като пламък. – И го изрази, като каза „земният пламък“: „Свети ярко на смъртната привидност...“ Защо казва „смъртната привидност“? Ако помислите, ще го откриете. Тя го каза, защото винаги е чувала, че наричаме света Майя: на Земята тя е в привидността на сетивата; сега също е в една привидност, през която тепърва трябва да съзре същността:

Свети ярко на смъртната привидност на духовното знание земният пламък;

– и нещо, което сега тя също потвърждава:

Себето става световно око и ухо.

Тя има предвид световно ухо. Има предвид, че цялото Себе сега става като един могъщ сетивен орган, става орган за възприятие на целия свят. Това е един прекрасен начин, по който починалият показва как осъзнава, че онова, което казва духовната наука, става истина. За тази душа е характерно, че иска да се изкаже веднага след смъртта и да каже: да, сега съм стигнала дотам, че онова, което научих на Земята, ми се разкрива като правилното.

За самия мен тези думи имаха известно значение, защото дойдоха от духовния свят, от онази душа, за която говорих, известно време – може би няколко седмици – след друго събитие, което ме удовлетвори и което се беше случило малко преди това, няколко седмици по-рано.

Приятели от нашето движение загубиха в сегашната война един още доста млад син, който беше отишъл доброволец на война. Младежът загина. Може да се каже, че през последния период от земния си живот се беше приближил донякъде до духовната наука. Беше едва на седемнадесет, осемнадесет години. И така, той си беше отишъл, беше загинал. След известно време можеше да се види как душата на този младеж се приближава към родителите му – а при много души, които сега, във войната, минаха през портата на смъртта, се случва така, че сравнително бързо достигат до съзнание, – та при тази душа можеше да се види как той действително идва при родителите си. И беше така – можеше съвсем ясно да се чуе, – сякаш им казваше: сега бих искал и на вас действително да обясня, че мога да разбера онова, което често съм чувал във вашия дом за духовната наука, за духовната светлина и духовните същества, че то е истина, че ми помага онова, което съм чувал там.

Споменавам това не за да го представя като нещо особено, а защото то тъкмо показва каква е връзката между земния живот и духовния живот. Все пак искам да спомена една особеност във връзка с това. След една лекция, която тогава изнесох в един от нашите клонове, отидох при родителите на младежа и им разказах това – по онова време бях записал думите, които се бяха предали, – като им посочих и нощта, през която младежът се беше приближил към родителите си и сякаш беше изрекъл това на душите им. И тогава бащата каза: много е странно, много рядко сънувам. Но тази нощ, точно тази нощ, сънувах моето момче, че ми се явява и че иска да ми каже нещо; но не го разбрах.

И днес още тези неща ще се сторят странни на хората извън нашето духовно движение, когато им ги разкажем; затова ги запазваме колкото е възможно помежду си. Но за самите нас трябва да е важно да се занимаем конкретно и с тези неща, защото именно от тези отделни градивни камъни на опитностите от духовния свят се съставя нашето знание. И ще получим конкретен образ едва когато не искаме да се ограничаваме толкова само със слушане на красиви теории за духовния свят, а отново можем да оживим духовната наука в душите си дотолкова, че да понасяме да се говори за духовния свят действително така, както разумните хора говорят за онова, което преживяват в сетивния свят. Само по този начин духовната наука става в нас напълно жива в правилния смисъл – и тя трябва да стане такава, напълно жива трябва да стане в нас, – за да придобием чрез нея един живот – не само едно учение, едно познание, – за да придобием един живот чрез нея; за да ни хвърли мост над пропастта, която иначе възниква чрез материализма – той може да се разпростира само извън духовната наука и трябва да става все по-голям и по-голям, – за да ни хвърли мост над тази пропаст между физическо-сетивното, през което преминаваме между раждането и смъртта, и духовното, в което живеем между смъртта и новото раждане, та да се научим постепенно действително да ставаме граждани и на духовния свят. Това е същественото: да се научим да усещаме, че онзи, който е минал през портата на смъртта, само е приел друга форма на живот и след смъртта за нашето чувство е като някого, който поради житейските събития е трябвало да замине в далечна страна, където можем да го последваме едва по-късно; така че трябва да понесем само едно време на раздяла. Но това трябва да се усеща живо и да се чувства живо чрез духовната наука. И само опитайте да съставите образ от отделните конкретни факти: ще видите, че и за онзи, който не вижда в духовния свят, тези факти така се съгласуват, така се подкрепят взаимно, че вярата, която имаме, преди да виждаме в духовния свят, действително не е сляпа вяра, не е вяра в авторитет, а вяра, поддържана от чувството, което е по-дълбоко от критичното знание, от първичното чувство за истина, вродено в човешката душа.

Живеем все пак във време, когато външните съдбовни събития ни подсказват как би трябвало да се задълбочи човешкият живот. Много по-добре би било хората, вместо да обсъждат кой е виновен за тази война, кой върши това или онова, да разглеждат тези военни събития като призив душите да се задълбочат повече, отколкото досега се е случвало при далеч преобладаващото мнозинство от хората. Когато говорих пред сърцата ви за най-важни неща, казах: по отношение на някои неща чрез духовната наука трябва да се научим да преобразуваме, да променяме представите, понятията, които имаме. Към тези понятия, към тези представи можем да причислим и представата за войната – нека днес добавим това към нашето разглеждане, посветено на един наистина толкова значим предмет като смъртта. Ще бъде правилно и от духовнонаучна гледна точка войната да се разглежда като болест на развитието. Несъмнено тя е болест, но помислете, че няма да прецените справедливо и една болест, ако я осъдите само такава, каквато е. При една болест често е съществено и онова, което я е предшествало в човешкото тяло: предшествали са я безредието, дисхармонията. После идва болестта, която често съществува, за да противодейства тъкмо на онова, което е било безредно в тялото. Така е дори когато човек боледува преди смъртта. Той носи в себе си дисхармонии, заради които не може да влезе непосредствено в духовния свят. Може би духовният свят би останал за него прекалено дълго в мъгла или би имало други пречки, защото в него има дисхармонии, които така не могат да бъдат внесени в духовния свят. Затова преди смъртта го сполетява болест. Тя тепърва освобождава душата му от дисхармонията дотолкова, че той да може да влезе в духовния свят.

А ако е болест, която води до оздравяване, тогава тя съществува, за да уравновеси онова, което я е предшествало и което е било обусловено от кармата на предишни животи, може би от хилядолетия и хилядолетия. Например съвсем няма да постъпим добре, ако кажем: детето има морбили; само да не се беше разболяло от тези морбили! – Не можем да знаем какво ли не би сполетяло детето, ако не се беше разболяло от морбили. Защото в тях се прояви онова, което винаги е стояло дълбоко в детето и е търсело своето уравновесяване.

Добре е така да се разглежда и войната и злото да се вижда не толкова в онова, през което сега трябва да се премине в кръв и желязо, а да се погледне и онова, което от дълги, дълги времена се е разигравало в културните течения. Хората трябва да се научат да се вглеждат по-дълбоко във връзките! След тази война ще дойде време, когато хората ще започнат да размишляват тъкмо върху тази война. Тогава ще осъзнаят колко празни думи са били изговорени, когато се е казвало: този е виновен, онзи е виновен. – И именно тогава ще дойде нещо, макар може би чак доста време след войната. Тогава хората ще кажат нещо съвсем различно от днешното. Тогава ще има хора, които ще кажат: ах, ако действително изучаваме историята така, както сме я изучавали досега, наистина намираме в тези дипломатически документи едно, в онези дипломатически документи – друго; тук и там е било записано това или онова. Но ако постъпваме така, както досега историята е разглеждала всичко това, и искаме, както се казва, да „преценим обективно“ всичко, тогава никога няма да открием защо е възникнала тази война. Тогава ще се осъзнае необходимостта да се погледне отвъд външните причини към по-дълбоките основания, които духовната наука ще трябва да обясни. За съжаление, днес за тези неща може само да се загатва. Ще се установи, че на различни места тъкмо при избухването на тази война се е случило едно или друго, при което най-значимата роля не е играло съзнанието, а се е проявило нещо несъзнавано, лежащо под прага на външните събития; така че съвсем не се обхващат изчерпателно онези неща, които историкът е свикнал да разглежда като решаващи за съществуващата причинност. Тъкмо от този пример ще се научим: историята, с която досега сме свикнали, не ни обяснява нищо. Това ще бъде призив да навлезем в по-дълбоките основания.

И както в края на почти всяка от лекциите, които изнесох напоследък, трябваше да отправям един вид призив към душите ни, така бих искал да го направя и днес отново.

Известна отговорност за душите произтича просто от факта, че сме се приближили до духовнонаучното разбиране за света. Чрез духовнонаучното разбиране за света трябва да станем способни поне да имаме мисълта, че онези повърхностни преценки, които днес всъщност се правят навсякъде тъкмо защото материализмът владее целия свят, не бива да стават и наши преценки като привърженици на духовната наука. Онова, което днес се разиграва в света, действително е повърхностна омраза от нация към нация. Често съм говорил за това в нашите лекции по клоновете. Не е нужно тя да изпълва и нас по същия начин, но затова не е нужно и да ставаме несправедливи. Защото от старото Теософско общество можем да се научим да бъдем съвсем несправедливи! В старото Теософско общество внушиха на своите хора по отношение на религиите: всички религии са равни. – Това е приблизително същото, както ако искаме да внушим на хората: на масата има подправки – пипер, сол, захар, червен пипер; е, всичко е подправка, не бива да предпочитаме едното пред другото. И така, ако тук имам кафе, е, ще сложа вътре малко пипер, нали всичко е съвсем еднакво! Същата логика се съдържа в твърдението, че една и съща сърцевина на истината лежи в основата на всички религии. Наистина тази логика ни спестява да изучаваме в подробности великото, чудно развитие на света, защото можем да минем с изречението: една сърцевина на истината лежи в основата на всичко. Но в това отношение отдавна сме се освободили от най-повърхностните преценки. Така вникването с изпълнено с обич разбиране във всяка национална особеност – което с право признаваме, – не може да ни попречи въз основа на познанието да виждаме къде трябва да застанем със сърцето си. Няма да е възможно всички приятели да са единодушни в това отношение. Но не това е същественото, а душите ни да се стараят да надмогнат гледната точка на външния свят и да вникнат в особеностите на различните Души на народите. – Тогава ще видим, че принадлежността ни към нашия духовнонаучен светоглед ни налага в някои отношения известна отговорност – отговорността да бъдем задълбочени, както позволява духовната наука, и да вникваме по-дълбоко в нещата.

Тогава понякога преживяваме болезнени неща. Узнаваме, че големият призив, който тъкмо сега ни отправят тежките ни съдбовни събития, не се изправя пред всички души така, че те да се чувстват задължени действително да вложат сърцата си в ставащото с повече дълбочина и задълбоченост, отколкото има в повърхностните преценки на външния материализъм, който именно искаме да преодолеем. В това отношение бихме искали и копнеем душите в нашето движение да образуват, така да се каже, един отряд, който да подхожда с известна задълбоченост и към въпросите, които днес ни вълнуват дълбоко. И по отношение на много неща е необходима задълбоченост. Не можем и да си представим какво ли не е възможно в нашето време.

О, бих могъл да разкажа много, много неща, които могат да разкървавят сърцето на онзи, който днес действително следи събитията на своето време с любов към хората. Днес се разпространяват много възгледи и мисли, понякога с най-добро желание, въз основа на един нездрав светоглед, обхванат от Ариман. Но тъкмо по отношение на заливащата ни литература за войната в много отношения трябва да се вглъбяваме в по-дълбоки мисли за задачите на културното развитие. Тъкмо това се опитваме сега да постигнем в нашите лекции, като посочваме действителното място на отделните народи. Защото в много отношения действително става дума за защита на задълбочеността срещу повърхностността. Например тъкмо през последните седмици можеше да се узнае нещо много странно. По разбираеми причини тук не бих искал да назова заглавието на една книга, която се появи в чужбина, дори на немски език, и за която се твърди, че уж е написана от германец. Бих искал изрично да подчертая, че можем да се издигнем дотам да разберем всякаква гледна точка. Може би можем да разберем и най-враждебната към Германия гледна точка, когато я застъпва един или друг. Ще се опитаме да я разберем, не е нужно да я споделяме, но може би можем да я разберем. Но книгата, която имам предвид, има такива черти, че не е съществено това, че тя заема изцяло враждебна към Германия гледна точка и всеки неин ред бълва злоба срещу германското и германската същност. Дори това, че е написана отровно, би могло да се разбере. Но въпреки това никой не бива да дойде и да каже: ако един германец говори така за книгата, можем да го разберем, защото той говори пренебрежително за германското. – Става дума обаче за нещо друго. Книгата е написана така, че всеки с малко усет за вътрешна обективност и вътрешна задълбоченост, с малко образование, трябва да установи: тя е най-ужасното подражание на най-долнопробната булевардна литература. – Съвсем независимо от гледната точка, в литературно отношение тя стои толкова ниско, че който намира нещо в нея, показва, че в литературно отношение приема едно булевардно произведение за нещо, което може да се вземе насериозно – скърпено произведение, написано с невежество, бих искал да кажа, с невежество, изложено по най-явен начин на показ. Следователно не гледната точка е съществена; а от начина, по който е написана – така, както не би писал никой, който се е научил да мисли дори само от формална страна, – се вижда, че имаме работа с една съвсем долнопробна книжна халтура. И все пак вече трябваше да чуя и преценки, според които тази книга, чието заглавие по особени причини не назовавам тук, се взема насериозно. Когато се случват такива неща, именно ние действително не бива да се боим да си съставим преценка, като проявим известна всестранност. Ако някой може би би искал да се съгласи по съдържание и с някои положения, изказани в тази книга, все пак не е нужно да взема такава книга насериозно – дори само защото книгата е ужасна халтура и защото все пак не вземаме насериозно една ужасна халтура, тъй като не можем да желаем дори истинното да бъде изказано по ужасен начин, в състояние на най-лош афект и по необразован начин. Исках само да охарактеризирам такъв пример, защото бих искал да обърна внимание, че много неща имат значение, когато познавачът на духовната наука се опитва да си състави преценка за света.

Ако действително би било възможно да смятаме една книга за добра дори когато в стилово отношение е ужасна книга, с това свидетелстваме, че твърде малко сме оживили духовнонаучното чувстване в сърцето си, в душата си. И в тази област конкретните примери се привеждат несъмнено само за да обърнем внимание как духовната наука трябва действително да прониква живо в нашето чувстване и мислене в най-дълбоко преобразяващ смисъл. И наистина е необходимо в душите ни да се търсят такива конкретни импулси. Трябва да призная: онова, което досега можеше особено да ни удовлетворява, когато пътувахме из Германия, беше, че дори след големи победи не се забелязваше бурно ликуване. Усещаше се нещо от това, че във всяка душа същевременно живее болката от огромните загуби. Вярвам, че е така. Не бива да звучи само суетно ликуване от победата. Защото тези наши тежки, съдбовни дни не само изискват огромни жертви, а и отварят извънредно много рани, също и духовни рани, ако се вгледаме в поведението на много хора. Затова наистина е необходимо понякога тъкмо когато разглеждаме важни неща от областта на духовната наука, да си припомняме каква отговорност се възлага на душите ни и как трябва да копнеем за времена, когато действително ще могат да се срещнат въздействията на младите, неизразходвани етерни тела с въздействията на душите, които още са долу, в човешките тела, и могат да изпращат нагоре усещанията и способностите на душата.

Ще дойде време след тази война, когато ще действат неизразходваните етерни тела на онези, които са преминали през портата на смъртта и са развили сили от принесените жертви – сили, които сега биха могли да изпращат надолу за спиритуализирането на човечеството. Но долу ще трябва да има души, които могат да ги приемат, които с жива вяра ще отправят поглед нагоре към онова, което се е издигнало в духовния свят от преждевременно преминалите през смъртта, за да излъчва надолу силите за спиритуализирането на човечеството.

Бих искал това да се яви пред очите ни в духа на думите, които и този път бих искал да произнеса в края на това разглеждане:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.