ОБЩНОСТ НАД НАС, ХРИСТОС В НАС

Дюселдорф, 15 юни 1915 г.

Днес се събрахме тук, скъпи мои приятели, преди всичко за да отпразнуваме учредяването на онзи клон, който нашият скъп приятел професор Кремер основа и който иска да посвети силите си на духовния живот на настоящето и бъдещето по начина, възприет в нашето духовнонаучно движение. При такъв повод винаги е добре да си припомним истинския смисъл на обединяването ни в отделни клонове, да се запитаме: Защо се обединяваме в работни групи и защо в тези работни групи се грижим за духовното богатство, на което искаме да посветим способностите си? Ако искаме да си отговорим правилно на този въпрос, трябва да сме наясно, че в известен смисъл все още отделяме работата, която вършим тук, от начина, по който организираме останалата си работа – отделяме я, макар и само мислено.

Който в нашето съвремие изобщо не иска да се запознае по-точно с някои по-съкровени истини за духовния напредък на човечеството, би могъл да попита: Не бихте ли могли да се занимавате с тази духовна наука и без да се обединявате в отделни затворени групи, просто като се намерят лектори от тези групи, които съвсем свободно да събират хора дори когато те не се познават особено добре, да ги свикват, за да стига до душите им духовното богатство, за което говорите? – Разбира се, бихме могли да постъпваме и така. Но докато по някакъв начин ни е възможно да създаваме по-широки и по-тесни връзки между хора, които се познават и в известно отношение се обединяват в тези работни групи с най-приятелски и най-братски чувства, дотогава искаме да го правим с пълно съзнание за духовнонаучната си нагласа. Защото не напразно при нас се срещат хора, които тържествено си обещават да бъдат заедно в братска любов и сговор, за да се грижат за по-съкровената част от духовното ни богатство. За отношението ни един към друг, за общуването ни има известно значение това, че можем да говорим по съвсем друг начин, когато знаем, че говорим на сродни души, съзнателно свързани с нас; но не е само това – има и нещо друго. Като се обединяваме така в отделните клонове, наистина вършим нещо, което е тясно свързано с цялото разбиране, което трябва да имаме за духовното си движение, ако го разбираме в най-дълбоката му същност. Нашето духовно движение трябва да проникне всички ни със съзнанието, че има значение не само за онова съществуване, което сетивата могат да обхванат, и за съществуването, което може да обхване човешкият разсъдък, насочен към външното; нашето духовно движение трябва да е наясно, че чрез него душите ни търсят истинска и действителна връзка с духовните светове. Трябва, така да се каже, съзнателно да си повтаряме отново и отново: Като се занимаваме с духовна наука, в известен смисъл пренасяме душите си в онези светове, които обитават не само земни същества, но които са място на съществуване и на съществата на висшите йерархии, съществата на невидимите светове. В работата си трябва напълно да осъзнаем, че така да се каже, сме в тези невидими светове и че работата ни има значение за тези невидими светове, че действително сме в тези невидими светове. И наистина за духовния свят духовната работа, която вършим, като работим заедно в отделни работни групи и се познаваме, има съвсем друго значение, отколкото ако я вършехме извън тези работни групи, разпръснати из света. И така, работата, която вършим заедно в братски сговор в нашите групи, има за духовните светове съвсем друго значение от работата, която иначе бихме могли да вършим. За да разберем това в пълния му смисъл, трябва да си припомним важни неща, които през последните години по различни начини можеха да се явят пред душите ни в духовнонаучната ни работа.

Нека си припомним как протече земното развитие за нас, хората: в следатлантското време първоначално негова опора беше онази културна общност, която наричаме древноиндийски културен период. След това този културен период бе продължен от онова, което с един повече или по-малко подходящ израз – сега не това е важно – наричаме праперсийски културен период. После дойде египетско-халдейско-вавилонският културен период, после гръко-латинският, после нашият пети следатлантски културен период. От една страна, всеки такъв културен период трябва особено да се грижи за онова в културата и духовния живот, което му е отредено най-напред за външния видим свят. Но същевременно всеки такъв културен период трябва да подготвя, така да се каже, да носи и подготвя в лоното си онова, което трябва да дойде в следващия културен период.

Първият следатлантски културен период, древноиндийският, трябваше да подготви в лоното си праперсийския, праперсийският на свой ред – египетско-халдейския и така нататък. А нашият пети следатлантски културен период трябва да подготви шестия културен период, който предстои. Нееднократно е казвано: Духовнонаучната ни задача е чрез онова, което усвояваме, не само да придобиваме духовно богатство за отделните си души – това е съвсем правилно, но не е единственото; това богатство ни се дава за вечния живот на душата ни, – а и да подготвяме онова, което е предназначено да бъде съдържание на шестия културен период, негова особена работа във външния свят. Така е било във всеки от отделните следатлантски културни периоди. А местата, където винаги се е подготвяло онова, което е щяло да бъде значимо във външния живот на следващия културен период, са били мистерийните средища. Това са били онези обединения на хора, в които се е поддържало нещо различно от поддържаното във външния свят.

Знаете също, че в първия следатлантски културен период, в древноиндийския културен период, е било особено важно тази древноиндийска култура да развива етерното тяло на човека, праперсийската – астралното тяло, египетско-халдейската – сетивната душа, гръко-латинската – разсъдъчната или сърдечната душа. Нашият културен период развива и до края си ще изгради онова, което се нарича съзнаваща душа. Трябва обаче да се подготви онова, което в шестия културен период ще съставлява, така да се каже, съдържанието, характера на външната култура. О, този шести културен период ще носи в себе си най-различни черти, най-различни характерни черти, които твърде много се различават от характерните черти на нашето време. Преди всичко можем да откроим три характерни черти, за които трябва да знаем, че още сега трябва да ги носим в сърцата си като наши идеали за шестия следатлантски културен период, че трябва да ги подготвяме за този шести културен период. В човешката общност сега още липсва нещо, което през шестия културен период ще бъде присъщо на хората, смятани тогава за достигнали целта на шестия културен период, а не за изостанали в развитието си спрямо тази цел; тоест то няма да бъде присъщо на онези, които през шестия културен период ще са диваци или варвари. Една от най-важните характерни черти на тези земни жители в шестия културен период – тоест на онези, които тогава ще са на висотата на културата – ще бъде, така да се каже, морална черта. Сега сред човечеството още малко се забелязва тази черта. Днес човек трябва да е по-фино устроен, за да го боли душата от това, че трябва да съзерцава, да наблюдава, да вижда по света други хора, които съществуват наред с него и на които им е по-зле от него. Наистина хората с по-фино устроена природа още днес изпитват страдание заради страданието, изляло се върху много хора по света – но това трябва да са именно хора с по-фино устроена природа. През шестия културен период хората, които ще са изцяло на висотата на тази култура, не само ще изпитват онова чувство, което днес изпитваме като болка заради нещастието, страданието и бедността, разпространени по света, а тогава, на висотата на културата на шестия следатлантски културен период, ще усещат всяко чуждо страдание като свое собствено страдание. Ако видят гладен човек, ще усещат глада толкова живо, чак на физическо равнище, че този глад на другия ще им бъде непоносим. Тук загатнахме за една морална черта: в шестия културен период вече няма да е както в петия, а благополучието на отделния човек ще зависи напълно от благополучието на всички. Както сега само благополучието на отделния член на човешкото тяло зависи от здравето на цялото тяло и когато целият човек не е здрав, отделният член също не е разположен да върши това или онова, така през шестия културен период нещо общо ще обхване тогавашното цивилизовано, тогавашното културно човечество и отделният човек като член на цялото ще съпреживява в много по-голяма степен страданието, цялата неволя, цялата бедност или богатството. Това е първата, предимно морална съществена черта, която ще характеризира цивилизованото човечество на шестия културен период.

* * *

Втора основна черта тогава ще бъде, че всичко, което днес наричаме съдържание на вярата, ще зависи в много, много по-голяма степен от индивидуалността на отделния човек, отколкото днес. Духовната наука го изразява така: през шестия културен период пълната свобода на мисълта и копнежът за свобода на мисълта ще завладеят хората във всяка религиозна област, така че силата на индивидуалността на всеки човек ще определя всичко, в което той иска да вярва, в което особено по религиозните въпроси иска да бъде убеден. Верската обвързаност, каквато днес още толкова често съществува, верската обвързаност, която под най-различни форми господства сред отделните човешки общности, вече няма да господства през шестия културен период в онази част от човечеството, която тогава ще бъде цивилизована. Всеки ще чувства пълната свобода на мисълта в религиозната област като необходима черта на човека.

А третото ще бъде, че в шестия културен период хората ще смятат, че изобщо имат познания само ако познават нещо духовно, ако разбират, че духовното е разпростряно в света и че човешките души трябва да се свържат с духовното. Онова, което днес се нарича наука и което като наука носи материалистичен оттенък, в шестия културен период вече изобщо няма да се нарича наука. То ще се разглежда като старо суеверие, което може да бъде присъщо само на онези хора, които са изостанали на степента на петия следатлантски културен период, тогава вече отминал. Днес го смятаме за старо суеверие, да речем, когато негърът мисли, че след смъртта му не бива да се отделя от тялото му нито един негов член, защото тогава не би могъл да влезе като цял човек в духовния свят. И днес негърът още свързва мисълта за безсмъртието с чист материализъм, а именно с вярата, че някакъв отпечатък на цялостната му форма трябва да влезе в духовния свят. Както днес трябва да смятаме онази негова материалистична вяра в безсмъртието за суеверие, защото от духовната си наука знаем, че трябва да отделяме духовното от тялото и че само духовното влиза в свръхсетивния свят – докато той всъщност мисли материалистично, но вярва в безсмъртието, – така в шестия следатлантски културен период всяка материалистична вяра, включително в науката, ще съществува като старо суеверие. А за наука хората съвсем естествено ще признават само онова, което, както казва духовната наука, има за основа пневматологията, духовното.

Виждате, духовната ни наука е насочена изцяло към това да подготвя за шестия културен период нещата, които току-що назовахме. Стараем се да развиваме духовната наука, за да преодолеем материализма, за да подготвим онова, което трябва да съществува като наука в шестия културен период. Основаваме човешки общности, в които не бива да има никаква вяра в авторитети, никакво признаване на учение само защото е поднесено от една или друга личност. Основаваме човешки общности, в които всичко, всичко трябва да се гради върху свободното съгласие на душата с ученията. Така подготвяме онова, което духовната наука нарича свобода на мисълта. А като се обединяваме, като се свързваме в братски обединения, за да се занимаваме с духовната си наука, подготвяме онова, което трябва да проникне шестия следатлантски културен период като култура, като цивилизация. Но трябва да се вгледаме още по-дълбоко в хода на развитието на човечеството, ако искаме напълно да разберем какво всъщност представляват нашите братски обединения. В първия следатлантски културен период в общности, които тогава са имали мистериен характер, също са развивали онова, което после е господствало във втория културен период. Тоест още в особените обединения на първия следатлантски, на древноиндийския културен период са развивали онова, което после е трябвало да господства като грижа за астралното тяло. Бихме се отклонили твърде много, ако днес поискаме да опишем какво се е развивало в тези особени обединения на древна Индия, различно от външната древноиндийска култура, за да се подготви праперсийската културна епоха. Но трябва да кажем следното: когато тези хора от древноиндийския културен период са се обединявали, за да подготвят необходимото за втория културен период, тогава са чувствали: Онова, което ще бъде в нас, когато душите ни се преродят в следващия културен период, още не е постигнато, още не е в нас. То сякаш още витае над нас. – И наистина е така. В този първи културен период над душите още е витаело онова, което чак във втория е трябвало, бихме казали, да слезе от небето на земята. И работата е била организирана така, че духовете на висшите йерархии са получавали сили, изливащи се нагоре чрез работата на хората на земята в по-тесни обединения, в мистерийни обединения, и чрез тези сили са можели да развиват онова, което после е трябвало да се излее надолу като съдържание на астралното тяло в човешките души през втория, праперсийския културен период. Бихме могли да кажем, че силите, които после, поотраснали, са слезли в душите, въплътени в древноперсийски тела, още са съществували като малки деца. Горе в духовния свят силите, които после е трябвало да се излеят надолу, са получавали силите от човешката работа, които са се изливали отдолу нагоре за подготовка на следващия културен период, и са били отглеждани чрез тези сили. И така трябва да е във всеки следващ културен период.

В нашия културен период трябва да осъзнаем: съзнаващата душа трябва да е онова, което се е развило в нас чрез обикновената цивилизация, чрез обикновената култура; тя трябва да е онова, което от четиринадесетото, петнадесетото, шестнадесетото столетие започна да обхваща хората като наука, като външно материалистично съзнание, което ще се разпространява все повече и повече и което с изтичането на петия културен период, до края на петия културен период, ще се е развило напълно. Онова обаче, което трябва да обхване шестия културен период, трябва да бъде Духът-Себе. Тогава Духът-Себе трябва да се развие в самите души, както сега се развива съзнаващата душа. Но особеността на Духа-Себе е, че предполага наличието в човешките души на онези три характерни черти, за които говорих, както ги назовава духовната наука: братски съвместен живот в обществото, свобода на мисълта и пневматология. Една човешка общност, в която Духът-Себе се развива така, както външната култура развива съзнаващата душа в нашите души от петия следатлантски културен период, се нуждае именно от тези характерни черти. Затова можем да си представим, че като се обединяваме братски в работни групи, невидимо над работата ни витае онова, което е като дете на силите на Духа-Себе и за което се грижат съществата на висшите йерархии, за да може после то да се излее в душите ни, когато отново ще бъдат тук в шестия културен период. В нашите братски работни групи вършим работа, която се излива нагоре към силите, подготвяни за Духа-Себе.

Така виждате как всъщност само чрез мъдростта на духовната си наука можем да разберем какво вършим за връзката си с висшите, с духовните светове, когато се обединяваме в такива работни групи. И мисълта за тази работа във връзка с духовните светове придава на един работен клон истинското освещение: мисълта, че вършим това – че работим в нашите работни групи не само заради собственото си аз, а за да се излива работата ни нагоре в духовните светове. А като храним такава мисъл, се проникваме от мисълта за освещаване, която стои в основата на една такава работна група в духовното ни движение. Затова е особено важно да схванем този факт наистина духовно. Събираме се в работни групи, които потапят работата си в братско сътрудничество, като наред с това се занимават с духовна наука, с пневматологична наука, като наред с това искат да се градят върху свободата на мисълта и не признават никаква догма, никаква верска принуда. Важно е действително да приемем по правилен начин тази мисъл за общност в съзнанието си, да си кажем, така да се каже: Като сегашни души принадлежим на петия следатлантски културен период и в него се развиваме съвсем индивидуално, като все повече и повече извеждаме отделната личност от общностния живот; наред с това трябва отново да усещаме една по-висша общност като вълшебния полъх, който вдишваме в работните си групи – общност, която основаваме върху свободната братска любов.

Това е дълбокото значение на западноевропейската култура: в петата следатлантска култура трябва да се търси съзнаващата душа. Задачата на западноевропейската и особено на средноевропейската култура е хората все повече и повече да развиват в душата си индивидуална култура, индивидуално съзнание. Това е важно в настоящето. Можем да сравним нашия културен период с гръцкия, с римския. В гръцкия културен период го виждаме особено ясно: именно сред цивилизованите гърци още особено силно господства груповата душевност, съзнанието за групова душевност. Който е живял и е бил роден в Атина, се е чувствал преди всичко атинянин. Тази градска общност с всичко, което принадлежи към нея, е имала за отделния човек друго значение, отколкото една човешка общност има днес. Днес човекът иска да израсне извън общността и това е правилната задача на петия следатлантски културен период. В Рим човекът преди всичко не е бил нищо друго освен римски гражданин; това е бил на първо място. Но с петия следатлантски културен период настъпи времето, в което искаме преди всичко да бъдем хора, хора и само хора в най-дълбоката си същност. Онова, което днес ни кара така болезнено да преживяваме как хората по земята насочват стремежите си едни срещу други, е само реакция срещу непрестанния стремеж на петия културен период към свободно развитие на общочовешкото. Чрез днешното враждебно затваряне на отделните страни и народности се цели само още повече да се развие в съпротивата срещу него онази сила, която позволява на човека преди всичко да бъде изцяло човек – силите, които му позволяват да израсне извън всеки вид общност. Но затова той трябва отново да подготви общности, изградени върху пълно съзнание, в които ще влезе свободно през шестия културен период и с които се обвързва съвсем сам. Като висок идеал пред нас витае тази общност, която така ще обхване шестия културен период, че цивилизованите хора съвсем естествено, от душата си ще се отнасят един към друг като братя и сестри.

От многобройните лекции, изнесени през изминалите години, знаем едно: че в източната част на Европа живее народ, който ще бъде особено призван да даде особен израз на заложените в него стихийни сили чак в шестия културен период. Знаем, че руският народ ще бъде узрял чак в шестия културен период да даде израз на силите, които днес са стихийно заложени в него. Западна и Средна Европа са призвани да внесат в човешките души онова, което може да се внесе чрез съзнаващата душа. Изтокът не е призван за това. Източна Европа ще трябва да изчака, докато Духът-Себе слезе на земята и може да проникне човешките души. Това често е споменавано; трябва да го разбираме правилно. Ако бъде разбрано неправилно, то много лесно може да доведе до високомерие и възгордяване именно на Изток. Върхът на следатлантската култура трябва да бъде достигнат още в петия следатлантски културен период. Онова, което ще последва в шестия и седмия културен период, ще бъде низходящо развитие. Но въпреки това в шестия културен период това низходящо културно развитие ще бъде вдъхновявано, ще бъде прониквано от Духа-Себе. Днес човекът от Изтока – онзи, когото самите духовни представители на Изтока наричат „руския човек“ – усеща инстинктивно, но бихме казали, често с доста погрешен инстинкт, че с него нещата стоят така; само че в повечето случаи има крайно неясно съзнание за това. Характерен е още самият факт, че изразът „руският човек“ е могъл да се появява толкова често. В езика властва един дух, когато от него се извежда подобен израз и не се казва както на Запад: британецът, французинът, италианецът, германецът, а „руският човек“. И много от руските интелектуалци държат винаги да се казва „руският човек“. Това има дълбокото си основание в целия гений на съответната култура. Има се предвид именно онова, което като човешко начало, сякаш като братство, се разпростира над една общност. Искат да загатнат за това, като в самия израз назовават човешкото битие. Но като се добавя нещо, което всъщност рязко противоречи на съществителното, същевременно се показва, че още не е достигната пълната висота, която предстои да бъде достигната в далечното бъдеще. „Руският“ човек: сякаш с прилагателното се отнема онова, което се изказва със съществителното. Защото, ако трябва да се постигне общочовешкото, то не бива да носи такова прилагателно, което отново превръща това общочовешко в нещо изключващо другите.

Но още много, много по-дълбоко е вкоренено днес именно у представителите на руската интелигенция убеждението, че трябва да господства известна идея за общност, която ще се разбира в бъдещето, идея за братство. В това отношение руската душа вече чувства: Духът-Себе трябва един ден да слезе, но може да слезе само в човешка общност, проникната от братство. Никога не може да се разпростре в човешка общност, която не е проникната от братство. Затова руските интелектуалци, както се наричат, отправят към Западна Европа, а също и към Средна Европа следния упрек. Казват: Вие изобщо не обръщате внимание на онова, което е истински общностен живот, развивате само индивидуализма. Всеки иска да бъде самостоятелен, всеки иска само да бъде индивидуалност. Довеждате до крайност личностното, чрез което всеки отделен човек се чувства като Себе, като индивидуалност. – Това звучи от Изтока към Средна Европа и Западна Европа в твърде много упреци за варварство и така нататък. А онези, които искат да осъзнаят какво всъщност стои зад това, казват: Цялата тази Западна и Средна Европа вече е изгубила всяко чувство за човешки връзки. И като се смесват настояще и бъдеще, се казва: Само в Русия има истински човешки общностен живот, истински човешки връзки, при които всеки се чувства брат на другия, при които онзи, който стои над другия, се чувства негово „татенце“ и „майчица“. – Така казва руската интелигенция. И казва, че затова западноевропейското християнство не е съумяло да развива истинската човешка общност. Руснакът още познава общността, казват те. И един такъв изтъкнат руски интелектуалец като Александър Херцен, живял през деветнадесетото столетие, стигна дотам да каже като свое крайно заключение: В Западна Европа никога не може да възникне щастие. Каквито и опити да се правят в западноевропейската култура и цивилизация, там никога няма да възникне щастие. Човечеството никога няма да може да бъде доволно. Там може да цари само хаосът. Единствената благодат е в руската същност, където хората още не са се отделили от общността, където в селските си общини още имат нещо като групова душевност, към която се придържат.

Именно онова, което наричаме групова душа, от което човечеството постепенно се е измъкнало и в което животните още изцяло живеят, руските интелектуалци почитат у народа си като нещо особено велико и значимо. Те не могат да се издигнат до мисълта, че бъдещата общност трябва да витае пред тях като висок идеал, идеал, който тепърва трябва да бъде осъществен. Придържат се към мисълта: Да погледнем какво е останало у нас, последните в Европа! Другите вече са се издигнали над груповата душевност, ние още сме я запазили; трябва да я запазим. – Тази групова душевност всъщност изобщо не бива да съществува в бъдещето, защото това е старата групова душевност. Тя би била само луциферична групова душевност, групова душевност, изостанала на по-ранна степен, докато истинската групова душевност, към която трябва да се стремим, е онази, която търсим в нашата духовна наука. Но именно по порива и копнежа на руските хора, особено на интелектуалците, може да се познае как за слизането на Духа-Себе е нужен духът на общността. Както там той се търси само по погрешен път, така в нашето духовнонаучно течение трябва да се търси по правилен път. И бихме искали да извикаме към Изтока: Именно онова, което се опитвате да запазите по външен начин, трябва да преодолеем докрай: старата луциферична и ариманична общност. – В общността от луциферичен и ариманичен вид ще цари толкова силна верска принуда, каквато трябваше да установи католическата църква в Русия, останала ортодоксална. Тази общност няма да разбира какво е свобода на мисълта и най-малко ще може да се издигне до пълна индивидуалност, а при това и до братски съвместен живот в обществото. Затова тя би искала да запази онова, което е останало в кръвното братство, в свързаността само чрез кръвта. По духовнонаучния път трябва да се стремим към общност, основана не на кръвта, а на духа, на общността на душите. И към това се стремим, като си казваме: Трябва да се стремим към общности, в които кръвта вече не говори. Разбира се, кръвта ще продължи да съществува, ще се изживява в семейните връзки – онова, което трябва да остане, няма да бъде изкоренено, но трябва да възникне нещо ново! Онова, което е значимо в детето, ще се запази в силите на стареца, но в по-късната възраст човекът трябва да получи и нещо ново.

Онова, което носи кръвта, не бива да се претълкува така, сякаш то би обхванало големите човешки общности на бъдещето. Това е голямата заблуда, която от Изтока се намесва в днешните кървави събития: че се разпали война под знака на кръвната общност на славянските народи. В съдбовното ни време се намесва всичко, което току-що бе изложено, но което всъщност все пак съдържа вярното ядро, а именно инстинктивното усещане: Духът-Себе може да се яви само в братска общност. Но тя не бива да бъде общност на кръвта, а трябва да бъде общност на душите. В нашите работни общности, в нашите клонове развиваме онова, което после ще израсне като общност на душите, онова, което тя трябва да бъде – развиваме го още в детската му възраст. Трябва да бъде преодоляно тъкмо придържането към груповата душевност по начина, по който към нея се придържа Източна Европа: например тя определя славянската групова душа като нещо, от което не иска да излезе и което, напротив, иска да разглежда като всеобхватен принцип на цялото си държавно устройство.

Ето какво стои пред нас като голям символ, като огромен символ: от двете държави, от които тръгна войната, едната – Русия с цялото славянство – посочва кръвното братство като основание за войната, а другата държава, която стои срещу нея, има тринадесет официални народности и тринадесет държавни езика. Заповедта за мобилизация в Австрия трябваше да бъде издадена на тринадесет езика, защото в Австрия са обединени тринадесет народности: германци, чехи, поляци, рутени, румънци, маджари, словаци, сърби, хървати, словенци – освен това и едно особено словенско народно наречие, – босненци, далматинци и италианци. Така в Австрия са обединени тринадесет различни племена, без да се смятат всички дребни разграничения. Независимо дали това се осъзнава, или не, то показва, че тази Австрия е обединение на хора, чиято общност никога не може да се основе върху кръвното братство, защото онова, което властва в тези своеобразни граници, израства от тринадесет различни кръвни линии. Бихме могли да кажем, че най-разнородната държава в Европа стои срещу държавата, която най-силно се стреми към групова душевност или към еднообразие.

Но този стремеж към групова душевност влече след себе си и някои други неща. И тук стигаме до още нещо, което днес можем да си припомним като особено значимо. Още вчера в публичната лекция назовах великия философ Соловьов като един от най-значимите духове на цяла Русия. Соловьов действително е забележителен дух, но изцяло руски дух. Дух, който е извънредно труден за разбиране от западноевропейска гледна точка. Но антропософите би трябвало да го опознаят. Онези, които се опират на духовната наука, би трябвало да го опознаят, би трябвало да могат да се издигнат до известно разбиране за Соловьов. Искам да представя пред душите ви от нашата съкровена гледна точка една идея на Соловьов – бих казал, неговата главна и централна идея. Соловьов е в твърде голяма степен философ, за да може действително току-така да възприеме груповата душевност като своя. Това го затруднява и той изпада в различни противоречия. Но една идея го владее, без той напълно да го осъзнава, владее го така, че трябва да кажем: Ах, ако този Соловьов само беше напълно ясновиждащ, за да можеше предварително да узнае онова, което душата му ще разбере на земята чак когато се инкарнира в шестия културен период!

Идеята, която още в изходната си точка е доста трудна за разбиране от западноевропееца, разбира се, и от средноевропееца, стана главна и централна идея у Соловьов. Тя е следната. В Западна Европа се стремим, наред с много друго, да разберем значението на смъртта за живота тъкмо като част от онова, което развиваме като подготовка за шестия културен период. Опитваме се да разберем как смъртта е проява на една форма на съществуване, как в смъртта душата се преобразява в друга форма на съществуване. Описваме как човекът живее в тялото си и какъв живот води между смъртта и новото раждане. Стремим се да разберем смъртта. Стремим се да преодолеем смъртта, като я разбираме, като показваме, че тя е само привидност, че душата в действителност живее, като минава през смъртта. Но едно от главните неща за нас е да се стремим да преодолеем смъртта чрез разбирането.

Тук обаче се намираме например в една от точките, и то именно в една от най-съществените точки, в които духовнонаучният стремеж се различава напълно от идеята на Соловьов, великия руски дух: в света има беди, в света има зло. Злото в света, бедите съществуват. Ако погледнем със сетивата си бедите, злото, не можем да отречем, че светът е пълен със зло. Това говори против божествеността на света, казва Соловьов. Защото как може да се вярва в един божествен свят, когато го гледаме със сетивата си, след като един божествен свят все пак не може да бъде израз на злото! Но сетивата го виждат навсякъде – злото, а най-страшното зло е смъртта. С това, че смъртта съществува в света, светът се разкрива в цялата си злина, във всичките си беди. Първичната беда е смъртта.

Така Соловьов характеризира света. Той казва – цитирам почти дословно: само погледнете света единствено със сетивата си! Само се опитайте да разберете света единствено с разсъдъка си. Никога няма да можете да отречете съществуването на бедите в света. А да искаме да разберем смъртта, би било абсурдно! Смъртта съществува. Тя се проявява. Сетивното познание никога не може да познае смъртта. Затова сетивното познание показва един зъл свят, един свят на беди. Можем ли тогава да вярваме – казва Соловьов, – че този свят е божествен, щом ни показва, че е пълен с беди? Щом на всяка крачка ни показва смъртта? Никога не можем да вярваме, че този свят, който ни показва смъртта, е божествен. Защото в Бога не може да има беди, не може да има зло и преди всичко не може да има първичната беда, първичното зло. В Бога не може да има смърт. И така, ако Бог дойдеше в света – повтарям почти дословно казаното от Соловьов, – ако Бог дойдеше в света, ако се явеше в света, бихме ли могли направо да Му повярваме, че е Бог? Не, не бихме могли направо да повярваме на Бога, че е Бог! Първо би трябвало да се легитимира! Ако дойдеше едно същество и заявеше, че е Бог, нямаше да му повярваме. Тогава то първо би трябвало да се легитимира. Първо би трябвало да представи нещо – така говори Соловьов – като световен документ, нещо, чрез което да можем да познаем: това е Бог! А подобно нещо не можем да намерим в света. Бог не може да се легитимира чрез онова, което е в света, защото всичко, което е в света, противоречи на божественото. Чрез какво тогава може да се легитимира? Може да се легитимира само чрез това, че когато дойде в света, показва, че е победител над смъртта, че смъртта не може да Му стори нищо. Никога не бихме повярвали, че Христос е Бог, ако не се легитимираше. А Той го направи, като възкръсна, като показа, че първичната беда, смъртта, не е в Него. – И така, тук имаме едно съзнание за Бога, което се гради само върху едно действително, историческо Възкресение на Христос, легитимиращо Бога като Бог. Нищо в света освен Възкресението не ни позволява да познаем, че има Бог. Ако Христос не беше възкръснал – Соловьов отново и отново привежда главно тези думи на Павел, – напразна щеше да е цялата ни вяра. И напразно щеше да е всичко, което можем да кажем за нещо божествено в света.

Оттук и твърдението на Соловьов: ако погледнем света, навсякъде в него виждаме само беди и зло, и разложение, и безсмислие. Ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен. Следователно Христос е възкръснал! – Запомнете добре това твърдение! Защото то е основно твърдение на един от най-великите духове на Изтока! Ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен. Следователно Христос е възкръснал! – Соловьов казва: може да има хора, които смятат, че не е логично да кажа: ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен; следователно Той е възкръснал! – Но това е много по-добра логика – смята Соловьов – от всяка логика, която можете да ми противопоставите!

Именно чрез това своеобразно изискване у Соловьов Бог да представи документ за Своята божественост, ви показах конкретно колко своеобразни са мислите на Изток; колко своеобразно мислите се вият нагоре, за да обхванат най-сетне онова, чрез което Бог непосредствено показва, че е Бог. Колко различно е на Запад, колко различно е в Средна Европа! На какво посвещаваме духовнонаучния си стремеж? Опитайте се да сравните и да обхванете с поглед всичко, с което се занимаваме в духовната наука! Каква е целта на всичко това, към какво се стремим? Чрез знанието, чрез познанието искаме да познаем в света следното: светът има смисъл, светът има значение, в него няма само беди и разложение – така че да можем да разберем това. Непосредствено чрез познанието искаме да разберем, че светът има смисъл. И именно чрез това разбиране, че светът има смисъл, искаме да се подготвим да съпреживеем Христовото същество. Искаме да обхванем живия Христос. Наистина искаме да приемем всичко това като дар, като благодат от Христос. Знаем, че действително може да ни се даде онова, за което се говори в думите: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“. Искаме да приемем всичко, което Христос непрестанно ни обещава. Защото Той говори не само чрез Евангелията, но и в душите ни. Това има предвид с думите: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Винаги може да бъде намерен като живия Христос. Искаме да живеем в Него, да Го приемем в себе си: „Не аз, а Христос в мен!“ Това са за нас най-съществените думи на Павел: „Не аз, а Христос в мен!“ За да виждаме чрез Него: навсякъде, където отидем, има смисъл! Още Фауст искаше да каже това, когато изрази целия си светоглед с думите:

Възвишен дух, ти ми даде, даде ми всичко, за което молех. Не напразно ти обърна към мен лика си в огъня. Даде ми дивната природа за царство, сила да я чувствам, да ѝ се наслаждавам. Не ми позволяваш само да я посещавам с хладно удивление, а ми даваш възможност да поглеждам в дълбоката ѝ гръд като в гърдите на приятел. Водиш пред мен редицата на живите същества и ме учиш да познавам братята си в тихия храсталак, във въздуха и водата. А когато бурята в гората бучи и скърца и събаря гигантската ела, която при падането смазва съседни клони и съседни стволове, и хълмът отеква глухо и кухо от падането ѝ, тогава ме водиш в сигурната пещера, показваш ме на самия мен и в собствената ми гръд се разкриват съкровени, дълбоки чудеса.

Да обхванем духовно външното и вътрешното, да обхванем навсякъде смисъла, да разберем смисъла и на самата смърт – че тя е преходът от една форма на живот към друга форма на живот! И като търсим така живия Христос, тогава – търсейки живия Христос – Го следваме и през смъртта, и през Възкресението. Не тръгваме от Възкресението като източноевропейския човек. Следваме Христос, Когото оставяме да ни инспирира, Христос, Когото приемаме в имагинациите си. Следваме Христос чак до смъртта. Следваме Го не само като казваме: „От Бога се раждаме“, а и като казваме: „В Христос умираме“. – Проследяваме света и знаем, че светът е документът, чрез който Бог изразява Своята божественост. На Запад, когато искаме да преживеем и обхванем духовното тъкане и действие, не можем да кажем: нужен ни е документ, когато Бог влезе в света и трябва да удостовери Кой е. – А търсим Бога навсякъде. В природата и в човешките души търсим Бога.

Затова обаче и тази пета следатлантска културна епоха се нуждае от онова, което развиваме в нашите братски обединения в клоновете. Тя се нуждае, така да се каже, от съзнателна грижа за онази духовна аура, която още се носи над нас, за която се грижат Духовете на висшите йерархии и която ще се влее в човешките души, когато те заживеят в шестия културен период. Не искаме да се обръщаме към нещо мъртво, както Изтокът се обръща към груповата душевност, към останалата от миналото общност. Искаме да развиваме живото още от детството и това е духът на общността в нашите клонове. Не искаме да търсим онова, което кипи долу в кръвта, за да свикаме само онези, в чиято кръв кипи нещо общо, и да го развиваме в някаква общност. Искаме да свикаме хората, които решават да бъдат братя и сестри и искат да се грижат за онова, което се носи над тях, като се занимават с духовната наука и чувстват добрия дух на братството да се носи над тях.

Когато някой от нашите клонове започва да се разгръща, приемаме това в себе си като мисъл за посвещаване. С това посвещаваме един клон, когато го основаваме. Общност и жизненост! Търсим общността над нас, живия Христос в нас, Който няма нужда от документ, Който не трябва тепърва да се удостовери чрез Възкресението, а е удостоверен, защото Го преживяваме в самите себе си. Общността над нас, Христос в нас: това превръщаме в свой девиз, в свой девиз за посвещаване, когато основаваме един клон. И знаем: независимо дали двама, или трима, или седмина, или много, много хора са обединени в този смисъл в името на Христос, в тях живее Христос. И всички, които в този смисъл признават Христос за свой брат, сами са сестри и братя. А Христос иска да признае за Свой брат онзи, който признава другия човек за свой брат. Ако сме в състояние да приемем в себе си такъв девиз за посвещаване, да вършим работата си с такава нагласа, тогава верният дух на нашето духовнонаучно движение ще действа в тази наша работа. И в това трудно време нашите духовнонаучни приятели от други места се обединиха с онези, които основаха своя клон тук. Това винаги е хубав обичай. Защото така и другите, които работят в други клонове, отнасят със себе си мислите за посвещаване, девиза за посвещаване. И се заричат отново и отново да мислят за онези, които в един клон са си обещали да работят заедно в духа на нашето движение. И така расте и расте онова, което искаме да основем като наша невидима общност чрез начина, по който работим. А когато такава нагласа, свързана с нашата работа, се разпространява все повече, тогава изпълняваме изискванията, които духовната наука ни поставя за напредъка на човечеството. И тогава можем да вярваме, че онези, които като велики Учители на мъдростта направляват човешкия напредък и човешкото знание, са сред нас в нашата работа. И зная в същия смисъл: доколкото вие, които работите тук, работите с тази наша духовнонаучна нагласа, висшите Учители, които действително направляват нашето движение от духовните светове, ще присъстват и в самата ви работа.

От тази гледна точка днес призовавам силата и благодатта, и любовта на тези Учители на мъдростта, които насочват и направляват работата ни в братските обединения на нашите клонове, призовавам благодатта, призовавам силата, призовавам любовта на тези Учители на мъдростта, които са непосредствено свързани със силите на висшите йерархии, да се спуснат и над работата на този клон. Нека с този клон бъде онова, което е добрият дух, идващ от Вас, велики Учители, и нека с него бъде онова, което е добрият дух на нашето духовнонаучно движение. Нека то цари и действа в него!