СЪЩНОСТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивния начин на познание веднага влиза в сила онова, което важи изобщо за този начин на познание. Това разглеждане почива на признаването на „явната тайна“ в собствената човешка същност. За сетивата и за опиращия се на тях разсъдък е достъпна само една част от онова, което в свръхсетивното познание се схваща като човешка същност, а именно физическото тяло. За да се осветли понятието за това физическо тяло, вниманието трябва най-напред да бъде насочено към явлението, което като голяма загадка е разпростряно над всяко наблюдение на живота: към смъртта и във връзка с нея, към така наречената безжизнена природа, към царството на минералното, което винаги носи смъртта в себе си. С това се посочват факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивно познание и на които трябва да бъде посветена важна част от това съчинение. Тук обаче засега трябва да бъдат събудени само някои представи за ориентиране.

В явния свят физическото човешко тяло е онова, по което човекът е еднакъв с минералния свят. Обратно, не може да се смята за физическо тяло онова, което отличава човека от минерала. За непредубеденото разглеждане е важен преди всичко фактът, че смъртта оголва онова от човешката същност, което, след като е настъпила смъртта, е от еднакво естество с минералния свят. Може да се посочи трупът като онова от човека, което след смъртта е подчинено на процеси, каквито се намират в царството на минералния свят. Може да се подчертае фактът, че в този член на човешката същност, в трупа, действат същите вещества и сили, както в минералната област; но е нужно не по-малко силно да се подчертае, че със смъртта за това физическо тяло настъпва разпадането. Оправдано е обаче и да се каже: наистина във физическото човешко тяло действат същите вещества и сили, както в минерала; но тяхното действие по време на живота е поставено в по-висока служба. Едва когато е настъпила смъртта, те действат така, както в минералния свят. Тогава те се проявяват така, както трябва да се проявяват съобразно собствената си същност, а именно като разложители на физическия телесен облик.

Така в човека трябва рязко да се разграничава явното от скритото. Защото по време на живота нещо скрито трябва да води непрекъсната борба срещу веществата и силите на минералното във физическото тяло. Престане ли тази борба, настъпва минералното действие. – С това е посочена точката, от която трябва да започне науката за свръхсетивното. Тя трябва да търси онова, което води посочената борба. И тъкмо това е скрито за наблюдението на сетивата. То е достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как човек стига дотам, че това „скрито“ да му стане така явно, както за обикновените очи са явни сетивните явления, за това ще се говори в по-късна част на това съчинение. Тук обаче трябва да бъде описано онова, което се открива на свръхсетивното наблюдение.

Вече беше казано: съобщенията за пътя, по който се стига до висшето виждане, могат да имат стойност за човека само тогава, когато той най-напред се е запознал чрез простия разказ с онова, което разкрива свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере и онова, което още не наблюдава. Нещо повече, добрият път към виждането е тъкмо онзи, който изхожда от разбирането.

Макар и онова скрито, което във физическото тяло води борбата срещу разпадането, да може да се наблюдава само от висшето виждане, в своите въздействия то е ясно видимо за способността за съждение, която се ограничава с явното. И тези въздействия се изразяват във формата или облика, в който по време на живота минералните вещества и сили на физическото тяло са съединени. Тази форма постепенно изчезва и физическото тяло става част от останалия минерален свят, когато е настъпила смъртта. Свръхсетивното съзерцание обаче може да наблюдава като самостоятелен член на човешката същност онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да вървят по своите собствени пътища, водещи към разлагането на физическото тяло. Нека този самостоятелен член бъде наречен „етерно тяло“ или „жизнено тяло“. – Ако не искаме още от самото начало да се промъкнат недоразумения, трябва да се вземат предвид две неща по отношение на тези обозначения на втори член на човешката същност. Думата „етер“ тук се употребява в друг смисъл, отколкото в съвременната физика. Физиката например нарича етер носителя на светлината. Тук обаче думата трябва да бъде ограничена до смисъла, който беше посочен по-горе. Тя трябва да се прилага за онова, което е достъпно за висшето виждане и което се разкрива на сетивното наблюдение само в своите въздействия, а именно в това, че е в състояние да придаде определена форма или облик на минералните вещества и сили, налични във физическото тяло. И също думата „тяло“ не трябва да се разбира погрешно. За обозначаване на висшите неща на битието човек все пак трябва да използва думите на обикновения език. А те за сетивното наблюдение изразяват само сетивното. В сетивен смисъл, разбира се, „етерното тяло“ съвсем не е нещо телесно, колкото и фино да си представя човек такова нещо*.

Щом в изложението на свръхсетивното се стигне до споменаването на това „етерно тяло“ или „жизнено тяло“, вече е достигната точката, в която такова изложение трябва да срещне противоречието на някои съвременни възгледи. Развитието на човешкия дух е довело дотам, че в нашето време говоренето за такъв член на човешката същност трябва да се смята за нещо ненаучно. Материалистичният начин на представяне е стигнал дотам да не вижда в живото тяло нищо друго освен съчетание от физически вещества и сили, каквото се намира и в така нареченото безжизнено тяло, в минерала. Само че съчетанието в живото било по-сложно, отколкото в безжизненото. Не много отдавна и в обикновената наука все още са имали други възгледи. Който проследи съчиненията на някой сериозен учен от първата половина на деветнадесетия век, ще му стане ясно как тогава и „истински природоизследователи“ са съзнавали, че в живото тяло има още нещо друго, освен онова, което има в безжизнения минерал. Говорело се е за „жизнена сила“. Тази „жизнена сила“ наистина не се представя като онова, което по-горе беше обозначено като „жизнено тяло“; но в основата на съответната представа все пак лежи предчувствието, че съществува нещо такова. Тази „жизнена сила“ са си я представяли приблизително така, сякаш в живото тяло тя се прибавя към физическите вещества и сили по подобен начин, както магнитната сила към обикновеното желязо в магнита. След това дойде времето, когато тази „жизнена сила“ беше отстранена от състава на науката. Искали са да обяснят всичко само с физическите и химическите причини. Понастоящем в това отношение у някои природонаучни мислители отново е настъпил обрат. От някои страни се признава, че приемането на нещо подобно на „жизнената сила“ все пак не било пълна безсмислица. Но и онзи „учен“, който се съгласява на подобно нещо, няма да поиска да се солидаризира с представения тук възглед относно „жизненото тяло“. Като правило няма да доведе до нищо, ако от гледната точка на свръхсетивното познание човек се впусне в дискусия с такива възгледи. Работа на това познание би трябвало по-скоро да бъде да признае, че материалистичният начин на представяне е необходимо съпътстващо явление на големия природонаучен напредък в нашето време. Този напредък почива на огромно изтънчване на средствата за сетивно наблюдение. И просто в същността на човека е заложено, че в хода на развитието той довежда всеки път отделни способности до известна степен на съвършенство за сметка на други. Точното сетивно наблюдение, което се е развило в такава значителна степен чрез естествознанието, трябваше да изтласка на заден план грижата за онези човешки способности, които водят в „скритите светове“. Но отново дойде време, в което тази грижа е необходима. И скритото ще бъде признато не като се води борба срещу съжденията, които все пак с логическа последователност произтичат от отричането на това скрито, а като самото това скрито се постави в правилната светлина. Тогава ще го признаят онези, за които „е дошло времето“.

* За това, че с обозначението „етерно тяло“, „жизнено тяло“ не трябва просто да бъде обновен възгледът за старата, преодоляна от естествознанието „жизнена сила“, авторът на тази книга се е изказал в своята „Теософия“.

Това трябваше да бъде казано тук само за да не се предполага непознаване на гледните точки на естествознанието, когато се говори за едно „етерно тяло“, което в някои кръгове все пак неизбежно минава за нещо напълно фантастично.

И така, това етерно тяло е втори член на човешката същност. За свръхсетивното познаване на него се полага по-висока степен на действителност, отколкото на физическото тяло. Описание на това как го вижда свръхсетивното познаване може да бъде дадено едва в следващите части на това съчинение, когато ще стане ясно в какъв смисъл трябва да се приемат такива описания. Засега нека бъде достатъчно да се каже, че етерното тяло прониква физическото тяло навсякъде и че трябва да се гледа на него като на един вид архитект на последното. Всички органи се поддържат в своята форма и облик чрез теченията и движенията на етерното тяло. В основата на физическото сърце лежи едно „етерно сърце“, в основата на физическия мозък – един „етерен мозък“ и т.н. Етерното тяло е разчленено в себе си точно както физическото, само че по-сложно, и в него всичко е в живо взаимно преливане там, където във физическото тяло има обособени части.

Това етерно тяло човекът го има общо с растителното така, както физическото тяло го има общо с минералното. Всичко живо има своето етерно тяло.

От етерното тяло свръхсетивното разглеждане се издига към един по-нататъшен член на човешката същност. За да се образува представа за този член, то посочва явлението на съня, както при етерното тяло е посочило смъртта. – Цялото човешко творчество почива на дейността в будно състояние, доколкото се взема предвид явното. Тази дейност обаче е възможна само ако човек отново и отново черпи от съня укрепването на своите изтощени сили. Действието и мисленето изчезват в съня, всяка болка, всяко удоволствие потъват за съзнателния живот. Като от скрити, тайнствени кладенци при пробуждането на човека се издигат съзнателни сили от безсъзнанието на съня. Това е същото съзнание, което при заспиването потъва долу в тъмните дълбини и което при събуждането отново се издига нагоре. Онова, което отново и отново пробужда живота от състоянието на безсъзнание, е по смисъла на свръхсетивното познание третият член на човешката същност. Може да бъде наречен астрално тяло. Както физическото тяло не може да запази своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили, а за да се запази, трябва да бъде проникнато от етерното тяло, така и силите на етерното тяло не могат сами чрез себе си да се осветят със светлината на съзнанието. Едно етерно тяло, което би било оставено само на себе си, би трябвало непрекъснато да се намира в състояние на сън. Може да се каже също: то би могло да поддържа във физическото тяло само растително битие. Едно будно етерно тяло е осветено от астрално тяло. За сетивното наблюдение действието на това астрално тяло изчезва, когато човек потъне в сън. За свръхсетивното наблюдение то продължава да е налице; само че изглежда отделено от етерното тяло или извадено от него. Сетивното наблюдение всъщност има работа не със самото астрално тяло, а само с неговите въздействия в явното. А такива по време на съня не са непосредствено налице. В същия смисъл, в който човек има общо физическото си тяло с минералите, етерното си тяло с растенията, по отношение на своето астрално тяло той е от еднакво естество с животните. Растенията се намират в непрекъснато състояние на сън. Който не съди точно в тези неща, може лесно да изпадне в заблудата да приписва и на растенията някакъв вид съзнание, каквото имат животните и хората в будно състояние. Това обаче може да стане само тогава, когато човек си създава неточна представа за съзнанието. Тогава се казва, че когато върху растението се упражни външно дразнение, то извършва определени движения също както животното. Говори се за чувствителността на някои растения, които например свиват листата си, когато върху тях въздействат определени външни неща. Но характерното за съзнанието не е това, че едно същество проявява определено ответно действие спрямо някакво въздействие, а че съществото преживява в своята вътрешност нещо, което се прибавя като нещо ново към простото ответно действие. Иначе би могло да се говори за съзнание и когато парче желязо се разширява под влиянието на топлината. Съзнание има едва тогава, когато съществото например вътрешно изживява болка вследствие на въздействието на топлината.

Четвъртия член на своята същност, който свръхсетивното познание трябва да припише на човека, той вече не го има общо с обкръжаващия го свят на явното. Това е онова, което го отличава от другите същества, онова, чрез което той е венецът на непосредствено свързаното с него творение. Свръхсетивното познание образува представа за този по-нататъшен член на човешката същност, като посочва, че и в рамките на будните преживявания съществува още една съществена разлика. Тази разлика веднага изпъква, когато човек насочи вниманието си към това, че в будно състояние той, от една страна, непрекъснато стои сред преживявания, които трябва да идват и да си отиват, и че от друга страна, има и преживявания, при които това не е така. Това изпъква особено рязко, когато се сравнят преживяванията на човека с тези на животното. Животното изживява с голяма редовност влиянията на външния свят и под влиянието на топлината и студа осъзнава болката и удоволствието, а при определени правилно протичащи процеси на своето тяло – глада и жаждата. Животът на човека не се изчерпва с такива преживявания. Той може да развие влечения, желания, които надхвърлят всичко това. При животното винаги би могло да се докаже, ако човек можеше да стигне достатъчно далеч, къде извън тялото или в тялото е поводът за едно действие, за едно усещане. При човека това съвсем не е така. Той може да поражда желания и влечения, за чието възникване поводът не е достатъчен нито вътре, нито вън от неговото тяло. На всичко, което попада в тази област, трябва да се припише особен извор. И по смисъла на свръхсетивната наука този извор може да се види в „Аза“ на човека. Затова „Азът“ може да бъде определен като четвъртия член на човешката същност. – Ако астралното тяло беше оставено само на себе си, в него биха се разигравали удоволствие и болка, чувства на глад и жажда; но онова, което тогава не би се осъществило, е усещането, че във всичко това има нещо трайно. Не трайното като такова се обозначава тук като „Аз“, а онова, което изживява това трайно. В тази област понятията трябва да се схващат съвсем точно, ако не искаме да възникват недоразумения. Със съзнаването на нещо продължително, трайно в смяната на вътрешните преживявания започва да изгрява „чувството за Аз“. Не това, че едно същество например усеща глад, може да му даде чувство за Аз. Гладът настъпва, когато обновените поводи за него се проявят у съответното същество. Тогава то се нахвърля върху храната си, защото тъкмо тези обновени поводи са налице. Чувството за Аз настъпва едва тогава, когато към храната тласкат не само тези обновени поводи, а когато при едно предишно насищане е възникнало удоволствие и съзнанието за това удоволствие е останало, така че към храната тласка не само настоящото преживяване на глада, а и миналото преживяване на удоволствието. – Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го държи заедно, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако астралното тяло не го осветява, така астралното тяло би трябвало отново и отново да оставя миналото да потъва в забравата, ако то не бъде спасено и пренесено в настоящето от „Аза“. Каквото е за физическото тяло смъртта, за етерното тяло сънят, това е за астралното тяло забравата. Може да се каже също: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло – съзнанието, а на Аза – паметта.

Още по-лесно, отколкото в заблудата да се приписва съзнание на растението, може да се изпадне в заблудата да се говори за памет при животното. Толкова естествено е да се помисли за памет, когато кучето отново познава своя господар, когото може би доста дълго не е виждало. Но в действителност такова разпознаване изобщо не почива на памет, а на нещо съвсем друго. Кучето усеща определено привличане към своя господар. То изхожда от съществото на последния. Това същество доставя на кучето удоволствие, когато господарят е при него. И всеки път, когато настъпи това присъствие на господаря, то е повод за обновяване на удоволствието. Памет обаче има само тогава, когато едно същество не само усеща заедно със своите преживявания в настоящето, а когато запазва преживяванията от миналото. Човек би могъл дори да признае това и въпреки това да изпадне в заблудата, че кучето има памет. Би могло именно да се каже: то тъгува, когато господарят му го напусне, следователно в него остава споменът за господаря. И това е неправилно съждение. Чрез съвместния живот с господаря неговото присъствие става за кучето потребност и затова то усеща отсъствието по подобен начин, както усеща глада. Който не прави такива разграничения, няма да стигне до яснота за истинските отношения в живота.

Поради известни предразсъдъци срещу това изложение ще се възрази, че все пак не може да се знае дали у животното има нещо подобно на човешката памет, или не. Такова възражение обаче почива на необучено наблюдение. Който наистина може да наблюдава смислено как се държи животното във взаимовръзката на своите преживявания, той забелязва разликата между това поведение и поведението на човека. И той си дава ясна сметка, че животното се държи така, както съответства на отсъствието на памет. За свръхсетивното наблюдение това е ясно от само себе си. Но онова, което непосредствено стига до съзнанието на това свръхсетивно наблюдение, може в тази област да бъде познато по своите въздействия и от сетивното възприятие, и от неговото мисловно проникване. Когато се казва, че човекът знае за своята памет чрез вътрешно душевно наблюдение, което все пак не би могъл да извърши при животното, в основата на такова твърдение лежи една фатална заблуда. Онова, което човек има да си каже за своята способност за спомняне, той изобщо не може да го извлече от едно вътрешно душевно наблюдение, а единствено от онова, което изживява със себе си в отношението си към нещата и процесите на външния свят. Тези преживявания той ги има със себе си и с друг човек, а също и с животните по съвсем еднакъв начин. Само една привидност заслепява човека, когато той вярва, че съди за наличието на паметта само по вътрешното наблюдение. Онова, което лежи в основата на паметта като сила, може да бъде наречено вътрешно; съждението за тази сила обаче се придобива и по отношение на собствената личност чрез погледа върху връзката на живота с външния свят. А тази връзка може да се прецени у животното, както и у себе си. По отношение на такива неща нашата обичайна психология страда от своите съвсем необучени, неточни представи, които в голяма степен заблуждават поради грешки в наблюдението.

За „Аза“ паметта и забравата означават нещо съвсем подобно на това, което будността и сънят означават за астралното тяло. Както сънят оставя грижите и тревогите на деня да изчезнат в нищото, така забравата разстила було над лошите опитности на живота и с това заличава част от миналото. И както сънят е необходим, за да бъдат наново укрепени изтощените жизнени сили, така човек трябва да изличи от паметта си определени части от своето минало, ако иска да застане свободно и непредубедено пред нови преживявания. Но тъкмо от забравата израства за него укрепване за възприемането на новото. Нека помислим за факти като научаването на писане. Всички подробности, които детето трябва да преживее, за да се научи да пише, се забравят. Остава способността за писане. Как би писал човек, ако при всяко поставяне на перото в душата като спомени изплуваха всички преживявания, през които е трябвало да се мине при научаването на писането?

Паметта пък се проявява на различни степени. Най-простата форма на паметта е вече това, когато човек възприема един предмет и след като се отвърне от предмета, може отново да събуди представата за него. Тази представа човекът си я е образувал, докато е възприемал предмета. При това се е разиграл процес между неговото астрално тяло и неговия Аз. Астралното тяло е направило външното впечатление от предмета съзнателно. Но знанието за предмета би траело само дотогава, докато той присъства, ако Азът не поемаше знанието в себе си и не го превръщаше в своя собственост. – Тук, в тази точка, свръхсетивното съзерцание разграничава телесното от душевното. Говори се за астрално тяло, докато се има предвид възникването на знанието за един присъстващ предмет. Онова обаче, което придава трайност на знанието, се обозначава като душа. От казаното обаче същевременно се вижда колко тясно в човека астралното тяло е свързано с онази част от душата, която придава трайност на знанието. Двете са в известен смисъл обединени в един член на човешката същност. Затова и това обединение може да бъде обозначено като астрално тяло. Може също, ако се иска точно обозначение, да се говори за астралното тяло на човека като за душевното тяло, а за душата, доколкото тя е обединена с него, като за сетивната душа.

Азът се издига до по-висша степен на своята същност, когато насочва дейността си към онова, което е направил своя собственост от знанието за предметите. Това е дейността, чрез която Азът все повече се откъсва от предметите на възприятието, за да работи в своята собственост. Частта от душата, на която е присъщо това, може да се нарече разсъдъчна или сърдечна душа. – И на сетивната душа, и на разсъдъчната душа е присъщо това, че работят с онова, което получават чрез впечатленията от възприетите от сетивата предмети и което запазват от тях в спомена. Тук душата е изцяло отдадена на онова, което за нея е нещо външно. Нали и онова, което чрез спомена прави своя собственост, тя е получила отвън. Но тя може да надхвърли всичко това. Тя не е само сетивна и разсъдъчна душа. Свръхсетивното съзерцание най-лесно може да изгради представа за това надхвърляне, ако посочи един прост факт, който трябва само да бъде оценен в своето всеобхватно значение. Това е фактът, че в целия обхват на езика има едно-единствено име, което по своята същност се различава от всички други имена. Това е именно името „Аз“. Всеки човек може да даде всяко друго име на нещото или съществото, на което то се полага. „Аз“ като обозначение на едно същество има смисъл само тогава, когато това същество само си приписва това обозначение. Никога името „Аз“ не може да достигне отвън до ухото на един човек като негово обозначение; само самото същество може да го прилага към себе си. „Аз съм Аз само за себе си; за всеки друг съм Ти; и всеки друг е за мен Ти.“ Този факт е външният израз на една дълбоко значима истина. Истинската същност на „Аза“ е независима от всичко външно; затова и нищо външно не може да го повика с неговото име. Онези религиозни вероизповедания, които съзнателно са запазили своята връзка със свръхсетивното съзерцание, затова наричат обозначението „Аз“ „неизговаримото име на Бога“. Защото, когато се употребява този израз, се сочи тъкмо към загатнатото. Нищо външно няма достъп до онази част от човешката душа, която се има предвид тук. Тук е „скритото светилище“ на душата. Само едно същество може да получи достъп там – такова, с което душата е от един и същ вид. „Богът, който живее в човека, говори, когато душата се познае като Аз.“ Както сетивната душа и разсъдъчната душа живеят във външния свят, така трети член на душата се потапя в божественото, когато тя стигне до възприемането на собствената си същност.

Във връзка с това лесно може да възникне недоразумението, като че ли такива възгледи обявяват Аза за едно с Бога. Но те съвсем не казват, че Азът е Бог, а само че той е от един и същ вид и същност с божественото. Нима някой твърди, че капката вода, взета от морето, е морето, когато казва: капката е от същата същност или субстанция като морето? Ако човек непременно иска да използва сравнение, той може да каже: както капката се отнася към морето, така „Азът“ се отнася към божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, защото най-съкровената му същност е взета от божественото. Така човекът чрез този свой трети член на душата постига вътрешно знание за самия себе си, както чрез астралното тяло получава знание за външния свят. Затова тайната наука може да нарече този трети член на душата и съзнаваща душа. И според нея душевното се състои от три члена: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа, както телесното се състои от три члена: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло.

Психологически грешки в наблюдението, подобни на онези, които вече бяха разгледани във връзка с преценката на способността за спомняне, затрудняват и правилното разбиране на същността на „Аза“. Човек може да смята някои неща, които мисли, че разбира, за опровержение на изложеното по-горе в това отношение, докато в действителност те представляват потвърждение. Такъв е случаят например с бележките, които Едуард фон Хартман прави на с. 55 и сл. от своя „Очерк на психологията“ за „Аза“: „Преди всичко самосъзнанието е по-старо от думата Аз. Личните местоимения са доста късен продукт на развитието на езика и за езика имат само стойността на съкращения. Думата Аз е кратък заместител на собственото име на говорещия, но заместител, който всеки говорещ като такъв употребява за себе си, все едно с какво собствено име го наричат другите. Самосъзнанието може да се развие много високо у животните и у необучените глухонеми хора дори без да се свързва със собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата употреба на Аз. С това разбиране е премахнат магическият ореол, с който за мнозина е обвита думичката Аз; тя не може да прибави ни най-малко към понятието за самосъзнание, а получава цялото си съдържание единствено от него.“ Човек може да е напълно съгласен с такива възгледи; също и с това, че на думичката Аз не бива да се придава магически ореол, който само замъглява трезвия възглед за нещата. Но за същността на едно нещо не е решаващо това как постепенно се стига до словесното обозначение на това нещо. Тъкмо за това става дума – че действителната същност на Аза в самосъзнанието „е по-стара от думата Аз“. И че човекът е принуден да употребява тази думичка, носеща свойствените само на нея особености, за онова, което той във взаимоотношението си с външния свят преживява иначе, отколкото може да го преживее животното. Както нищо не може да се познае за същността на триъгълника, като се покаже как се е образувала „думата“ триъгълник, така и онова, което може да се знае за това как в развитието на езика от друга употреба на думи се е оформила употребата на Аз, не решава нищо за същността на Аза.

Едва в съзнаващата душа се разкрива действителната природа на „Аза“. Защото, докато в усещането и разсъдъка душата се губи в нещо друго, като съзнаваща душа тя обхваща собствената си същност. Затова този „Аз“ не може да бъде възприет чрез съзнаващата душа иначе освен чрез известна вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват така, както тези предмети идват и си отиват; и тези представи продължават да работят в разсъдъка чрез собствената си сила. Но ако „Азът“ трябва да възприеме самия себе си, той не може само да се отдава; той трябва чрез вътрешна дейност най-напред да извлече своята същност от собствените си дълбини, за да има съзнание за нея. С възприемането на „Аза“ – със самоосъзнаването – започва една вътрешна дейност на „Аза“. Чрез тази дейност възприемането на Аза в съзнаващата душа има за човека съвсем друго значение от наблюдението на всичко онова, което достига до него чрез трите телесни члена и чрез другите два члена на душата. Силата, която в съзнаващата душа прави Аза явен, е всъщност същата като онази, която се проявява в целия останал свят. Само че в тялото и в нисшите членове на душата тя не излиза непосредствено наяве, а се разкрива степен по степен в своите въздействия. Най-ниското откровение е онова чрез физическото тяло; после се възлиза степен по степен нагоре до онова, което изпълва разсъдъчната душа. Би могло да се каже, че с изкачването над всяка степен пада едно от булата, с които е обвито скритото. В онова, което изпълва съзнаващата душа, това скрито пристъпва без обвивки в най-вътрешния храм на душата. Но там то се показва само като капка от морето на всепроникващата духовност. Ала човекът трябва тук най-напред да обхване тази духовност. Той трябва да я познае в самия себе си; тогава може да я намери и в нейните откровения.

Онова, което прониква като капка в съзнаващата душа, тайната наука нарича дух. Така съзнаващата душа е свързана с духа, който е скритото във всичко явно. Ако човекът иска да обхване духа във всяко откровение, той трябва да направи това по същия начин, по който обхваща Аза в съзнаващата душа. Той трябва да насочи дейността, която го е довела до възприемането на този Аз, към явния свят. Но с това той се развива към по-висши степени на своята същност. Към телесните и душевните членове той прибавя нещо ново. Следващото е, че той завоюва сам и онова, което лежи скрито в нисшите членове на неговата душа. И това става чрез неговата работа върху душата му, която изхожда от Аза. Как човекът е зает с тази работа, става нагледно, ако се сравни човек, който е още изцяло отдаден на ниски влечения и на така нареченото сетивно удоволствие, с един благороден идеалист. От първия става вторият, когато онзи се отвърне от известни ниски склонности и се обърне към по-висши. С това той, изхождайки от Аза, е въздействал облагородяващо, одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар в душевния живот. Това може да стигне дотам, че в душата да не се загнезди нито едно влечение, нито едно удоволствие, без Азът да е силата, която им позволява достъпа. По този начин тогава цялата душа става откровение на Аза, както преди това беше само съзнаващата душа. В основата си целият културен живот и целият духовен стремеж на хората се състоят от работа, която има за цел това господство на Аза. Всеки човек, живеещ в настоящето, е зает с тази работа – независимо дали иска, или не, дали има съзнание за този факт, или не.

Чрез тази работа обаче се върви нагоре към по-висши степени на човешката същност. Чрез нея човекът развива нови членове на своята същност. Те лежат като нещо скрито зад онова, което за него е явно. Но човекът може не само чрез работата върху душата си, изхождайки от Аза, да стане господар на тази душа, така че тя да извежда от явното скритото, а може и да разшири тази работа. Той може да я пренесе и върху астралното тяло. С това Азът овладява това астрално тяло, като се съединява с неговата скрита същност. Това астрално тяло, завоювано от Аза и преобразено от него, може да бъде наречено Дух-Себе. (Това е същото, което, придържайки се към източната мъдрост, наричат „Манас“.) В Духа-Себе е даден един по-висш член на човешката същност, такъв, който е налице в нея, така да се каже, в зародиш и който в хода на нейната работа върху самата себе си излиза все повече наяве.

Както човекът завоюва своето астрално тяло, като прониква до скритите сили, които стоят зад него, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Работата върху това етерно тяло обаче е по-интензивна от тази върху астралното тяло; защото онова, което се крие в първото, е обвито в две була, а скритото в астралното тяло – само в едно було. Човек може да си състави понятие за разликата в работата върху двете тела, като се посочат известни промени, които могат да настъпят у човека в хода на неговото развитие. Нека най-напред си помислим как се развиват известни душевни качества на човека, когато Азът работи върху душата. Как могат да се променят удоволствието и влеченията, радостта и болката. Тук човек трябва само да си спомни за времето на своето детство. На какво се е радвал тогава; какво му е причинявало страдание? Какво е научил в добавка към онова, което е умеел в детството? Но всичко това е само израз на това как Азът е получил господство над астралното тяло. Защото нали то е носителят на удоволствието и страданието, на радостта и болката. И нека се сравни с това колко малко се променят с течение на времето известни други качества на човека, например неговият темперамент, по-дълбоките особености на неговия характер и т.н. Човек, който като дете е избухлив, често ще запази известни страни на избухливостта и в своето развитие през по-късния живот. Това е толкова очебийно, че има мислители, които напълно отричат възможността основният характер на човека да се промени. Те приемат, че той е нещо, което остава през целия живот и което само се проявява в една или друга посока. Но такова съждение почива само на недостатък в наблюдението. На онзи, който има усет да вижда такива неща, ще стане ясно, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Наистина тази промяна е бавна в сравнение с промяната на посочените по-рано качества. Може да се използва сравнението, че съотношението между двата вида промени е като напредването на часовата стрелка на часовника в сравнение с минутната стрелка. Силите, които предизвикват тази промяна на характера или темперамента, принадлежат на скритата област на етерното тяло. Те са от същия вид като силите, които властват в царството на живота, т.е. като силите на растежа, на храненето и като онези, които служат на размножаването. По-нататъшните изложения на това съчинение ще хвърлят правилната светлина върху тези неща. – Значи Азът работи върху астралното тяло не когато човекът само се отдава на удоволствие и страдание, на радост и болка, а когато се променят особеностите на тези душевни качества. И също така работата се простира върху етерното тяло, когато Азът насочва своята дейност към промяна на свойствата на своя характер, на своите темпераменти и т.н. И върху тази последна промяна работи всеки човек – независимо дали съзнава това, или не. Най-силните импулси, които в обикновения живот работят за тази промяна, са религиозните. Когато Азът оставя подтиците, които идват от религията, да въздействат върху него отново и отново, те образуват в него мощ, която въздейства чак до етерното тяло и го преобразява така, както по-малките подтици на живота предизвикват преобразяването на астралното тяло. Тези по-малки подтици на живота, които достигат до човека чрез учене, размисъл, облагородяване на чувствата и т.н., са подчинени на многообразно сменящото се съществуване; но религиозните усещания налагат на цялото мислене, чувстване и воля нещо единно. Те, така да се каже, разстилат обща, единна светлина над целия душевен живот. Човек мисли и чувства днес това, утре онова. До това водят най-различни поводи. Но който чрез своето религиозно усещане, от какъвто и вид да е то, предчувства нещо, което преминава през всяка смяна, той ще отнася към това основно усещане онова, което мисли и чувства днес, също както утрешните преживявания на своята душа. Така религиозното вероизповедание има нещо всепроникващо в душевния живот; неговите влияния се засилват все повече с течение на времето, защото действат в непрекъснато повторение. Затова те придобиват мощта да въздействат върху етерното тяло. – По подобен начин въздействат върху човека влиянията на истинското изкуство. Когато чрез външната форма, чрез цвета и тона на едно произведение на изкуството той прониква с представянето и чувството си в неговите духовни основи, тогава импулсите, които Азът получава по този начин, наистина въздействат също чак до етерното тяло. Ако се домисли тази мисъл докрай, може да се прецени какво огромно значение има изкуството за цялото човешко развитие. С това е посочено само нещо от онова, което доставя на Аза подтиците да въздейства върху етерното тяло. В човешкия живот има много такива влияния, които не са така открити за наблюдаващия поглед, както посочените. Но още от тях е видно, че в човека е скрит още един член на неговата същност, който Азът все повече и повече изработва. Този член може да се означи като втория член на духа, а именно като Дух-Живот. (Това е същото, което, придържайки се към източната мъдрост, наричат „Буддхи“.) Изразът „Дух-Живот“ е подходящ именно защото в онова, което той обозначава, действат същите сили като в „жизненото тяло“; само че в тези сили, когато се проявяват като жизнено тяло, човешкият Аз не е деен. Но когато се изявяват като Дух-Живот, те са пронизани от дейността на Аза.

Интелектуалното развитие на човека, неговото пречистване и облагородяване на чувствата и на волевите изяви са мярката за неговото преобразяване на астралното тяло в Дух-Себе; неговите религиозни преживявания и някои други опитности се отпечатват в етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В обикновения ход на живота това става повече или по-малко несъзнавано, докато така нареченото посвещение на човека се състои в това, че той чрез свръхсетивното познание бива насочен към средствата, чрез които може да поеме тази работа в Духа-Себе и Духа-Живот напълно съзнателно в свои ръце. За тези средства ще стане дума в по-късните части на това съчинение. Засега ставаше дума да се покаже, че в човека освен душата и тялото действа и духът. По-късно ще се покаже и това как този дух принадлежи към вечното в човека, за разлика от преходното тяло.

С работата върху астралното тяло и върху етерното тяло обаче дейността на Аза още не е изчерпана. Тя се простира и върху физическото тяло. Намек за влиянието на Аза върху физическото тяло може да се види, когато вследствие на известни преживявания настъпва например изчервяване или пребледняване. Тук Азът наистина е причинител на един процес във физическото тяло. Ако чрез дейността на Аза в човека настъпят промени по отношение на неговото влияние във физическото тяло, тогава Азът е действително съединен със скритите сили на това физическо тяло. Със същите сили, които предизвикват неговите физически процеси. Тогава може да се каже, че чрез такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не бива да бъде разбран погрешно. Изобщо не бива да възниква мнението, като че ли тази работа е нещо грубо материално. Онова, което във физическото тяло се явява като грубо материалното, е всъщност само явното в него. Зад това явно лежат скритите сили на неговата същност. И те са от духовен вид. Тук трябва да се говори не за работа върху материалното, каквото се явява физическото тяло, а за духовната работа върху невидимите сили, които го пораждат и отново го довеждат до разпад. В обикновения живот тази работа на Аза върху физическото тяло може да стигне до съзнанието на човека само с много малка яснота. Тази яснота идва в пълна мяра едва когато под влиянието на свръхсетивното познание човекът поеме съзнателно работата в свои ръце. Но тогава излиза наяве, че в човека има още един, трети духовен член. Това е онзи, който може да бъде наречен Дух-Човек за разлика от физическия човек. (В източната мъдрост този „Дух-Човек“ се нарича „Атма“.)

По отношение на Духа-Човек лесно се изпада в заблуда и поради това, че във физическото тяло се вижда най-нисшият член на човека и затова трудно се свиква с представата, че работата върху това физическо тяло трябва да доведе до най-висшия член в човешката същност. Но тъкмо затова, защото физическото тяло скрива действащия в него дух под три була, е нужен най-висшият вид човешка работа, за да се съедини Азът с онова, което е неговият скрит дух.

Така за тайната наука човекът се представя като същество, съставено от различни членове. От телесен вид са: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Душевни са: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. В душата Азът разпростира своята светлина. А духовни са: Духът-Себе, Духът-Живот и Духът-Човек. От горните изложения следва, че сетивната душа и астралното тяло са тясно съединени и в известно отношение образуват едно цяло. По подобен начин съзнаващата душа и Духът-Себе са едно цяло. Защото в съзнаващата душа духът просветва и от нея той пронизва с лъчите си другите членове на човешката природа. С оглед на това може да се говори и за следното разчленяване на човека. Човек може да обедини астралното тяло и сетивната душа в един член, също така съзнаващата душа и Духа-Себе, и може да означи разсъдъчната душа просто като „Аз“, понеже тя има дял в природата на Аза, понеже в известно отношение тя вече е „Азът“, който само още не съзнава своята духовна същност, и тогава получава седем части на човека: 1. Физическо тяло; 2. Етерно тяло или жизнено тяло; 3. Астрално тяло; 4. Аз; 5. Дух-Себе; 6. Дух-Живот; 7. Дух-Човек.

Дори за човека, свикнал с материалистични представи, това разчленяване на човека в смисъла на числото седем не би имало онова „неясно магическо“, което той често му приписва, ако се придържаше точно към смисъла на горните разсъждения и не влагаше сам отнапред това „магическо“ в нещата. За тези „седем“ члена на човека би трябвало да се говори не по друг начин, а само от гледната точка на една по-висша форма на наблюдение на света, така както се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на гамата (като се смята октавата за повторение на основния тон). Както светлината се явява в седем цвята, тонът в седем степени, така и единната човешка природа – в посочените седем члена. Както числото седем при тона и цвета не носи със себе си нищо от „суеверие“, така то не носи такова нещо и при разчленяването на човека. (Веднъж, когато това беше изложено устно, беше казано, че при цветовете числото седем все пак не е вярно, тъй като отвъд „червеното“ и „виолетовото“ лежат още и други цветове, само че окото не ги възприема. Но и като се има предвид това, сравнението с цветовете е вярно, защото и отвъд физическото тяло от едната страна, и отвъд Духа-Човек от другата страна същността на човека продължава; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими“, както цветовете отвъд червеното и виолетовото са невидими за физическото око. Тази бележка трябваше да бъде направена, защото толкова лесно възниква мнението, че свръхсетивното съзерцание не се съобразява точно с природонаучното мислене, че по отношение на него то е дилетантско. Но който правилно вникне в това какво се има предвид с казаното, може да установи, че то в действителност никъде не противоречи на истинското естествознание – нито когато природонаучни факти се привличат за пояснение, нито когато с направените тук твърдения се посочва непосредствено отношение към природоизследването.)