ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА

За съдържанието на тази книга се употребява една стара дума: „тайна наука“. Тази дума може да стане повод у различните хора на настоящето веднага да се събудят най-противоположни усещания. За мнозина тя има нещо отблъскващо; тя предизвиква присмех, съжалителна усмивка, може би презрение. Те си представят, че един начин на представяне, който се обозначава така, би могъл да почива само на празно мечтателство, на фантазьорство, че зад такава „мнима“ наука може да се крие само поривът да се подновят всевъзможни суеверия, които с право избягва онзи, който е опознал „истинската научност“ и „истинския стремеж към познание“. На други думата въздейства така, сякаш онова, което се има предвид с нея, трябва да им донесе нещо, което не може да се постигне по никой друг път и към което ги влече, според тяхната нагласа, дълбоко вътрешен копнеж за познание или душевно изтънчено любопитство. Между тези рязко противостоящи си мнения има всевъзможни междинни степени на условно отхвърляне или приемане на онова, което един или друг си представя, когато чуе думата „тайна наука“. – Не може да се отрече, че за някои думата „тайна наука“ има вълшебно звучене, защото като че ли задоволява тяхната пагубна страст към знание, което не може да се постигне по естествен път, знание за нещо „непознато“, тайнствено, дори неясно. Защото много хора не искат да задоволят най-дълбоките копнежи на своята душа чрез онова, което може да бъде ясно познато. Тяхното убеждение е, че освен онова, което може да се познае в света, трябва да има още нещо, което убягва на познанието. Със странна безсмислица, която не забелязват, те отхвърлят за най-дълбоките копнежи за познание всичко, което „е известно“, и искат вместо него да признават само нещо, за което не би могло да се каже, че става известно чрез естествено изследване. Който говори за „тайна наука“, ще постъпи добре, ако има пред очите си, че срещу него стоят недоразумения, причинени от такива защитници на подобна наука; от защитници, които всъщност се стремят не към знание, а към неговата противоположност.

Тези изложения се обръщат към читатели, които не позволяват да им бъде отнета непредубедеността от това, че една дума поради различни обстоятелства предизвиква предразсъдъци. Тук няма да става дума за знание, което в някакво отношение уж минава за „тайно“, достъпно за някои само поради особено благоволение на съдбата. Употребата на думата, която се има предвид тук, ще бъде правилно разбрана, ако се помисли за онова, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни“ в световните явления. Онова, което в тези явления остава „тайно“, неявно, когато човек ги обхваща само чрез сетивата и свързания със сетивата разсъдък, се разглежда като съдържание на свръхсетивен вид познание*. – За онзи, който признава за „наука“ само онова, което се открива чрез сетивата и служещия им разсъдък, онова, което тук се има предвид като „тайна наука“, разбира се, не може да е наука. Такъв човек обаче, ако искаше да разбере сам себе си, би трябвало да признае, че отхвърля „тайната наука“ не от някакво обосновано прозрение, а чрез властна присъда, произтичаща от чисто личното му усещане. За да се прозре това, нужно е само да се поразмисли как възниква науката и какво значение има тя в човешкия живот. По своята същност възникването на науката се познава не по предмета, който науката обхваща; то се познава по начина на проява на дейност на човешката душа, който се появява в научния стремеж. Трябва да се гледа как се държи душата, когато си изработва наука. Ако човек усвои навика да привежда в действие този начин на проява на дейност само когато става дума за откровенията на сетивата, тогава лесно стига до мнението, че това сетивно откровение е същественото. И тогава не насочва погледа си към това, че едно определено поведение на човешката душа е било приложено само към сетивното откровение. Но човек може да надрасне това произволно самоограничение и като се абстрахира от особения случай на приложение, да обърне внимание на характера на проявата на научна дейност. Това лежи в основата, когато тук за познанието на несетивните съдържания на света се говори като за „научно“. Към тези съдържания на света човешкият начин на представяне иска да прояви дейността си така, както в другия случай я проявява към природонаучните съдържания на света. Тайната наука иска да освободи природонаучния начин на изследване и изследователската нагласа, които в своята област се придържат към връзката и протичането на сетивните факти, от това особено приложение, но да ги запази в тяхното своеобразие – мисловно и всякакво друго. Тя иска да говори за несетивното по същия начин, по който природната наука говори за сетивното. Докато природната наука със своя начин на изследване и мислене остава при сетивното, тайната наука иска да разглежда душевната работа върху природата като вид самовъзпитание на душата и да приложи възпитаното към несетивната област. Тя иска да постъпва така, че да говори не за сетивните явления като такива, а за несетивните съдържания на света така, както природоизследователят говори за сетивно възприемаемите. Тя запазва от природонаучния метод душевното състояние вътре в този метод, тоест тъкмо онова, чрез което познанието на природата изобщо става наука. Затова тя може да се нарича наука.

* Случвало се е изразът „тайна наука“ – както вече е бил употребяван от автора на тази книга в по-ранни издания – да бъде отхвърлян тъкмо поради това, че една наука не би могла да бъде за никого нещо „тайно“. Хората биха имали право, ако работата беше замислена така. Но това не е така. Както природната наука не може да бъде наречена „естествена“ наука в смисъл, че тя е „по природа присъща“ на всеки, така и авторът не разбира под „тайна наука“ една „тайна“ наука, а такава наука, която се отнася до онова в световните явления, което за обикновения вид познание е неявно, „тайно“, наука за „тайното“, за „явната тайна“. Тайна обаче тази наука не трябва да бъде за никого, който търси нейните познания по съответстващите ѝ пътища.

Който поразмисли за значението на природната наука в човешкия живот, ще открие, че това значение не може да се изчерпва с усвояването на познания за природата. Защото тези познания никога и в никакъв случай не могат да доведат до нещо друго освен до преживяване на онова, което самата човешка душа не е. Душевното не живее в онова, което човек познава в природата, а в процеса на познаването. В проявата на своята дейност спрямо природата душата преживява себе си. Онова, което тя в тази проява на дейност жизнено си изработва, е нещо различно от знанието за самата природа. То е саморазвитие, изпитано при познанието на природата. Тайната наука иска да приложи придобивката от това саморазвитие в области, които лежат отвъд самата природа. Познавачът на тайната наука не иска да подценява стойността на природната наука, а иска да я признае още по-добре от самия природоизследовател. Той знае, че без строгостта на начина на представяне, който цари в природната наука, не може да обоснове никаква наука. Но той знае също, че когато тази строгост е придобита чрез истинско проникване в духа на природонаучното мислене, тя може да бъде запазена чрез силата на душата и за други области.

При това обаче се появява нещо, което може да накара човек да се замисли. При разглеждането на природата душата е водена от разглеждания предмет в много по-голяма степен, отколкото при разглеждането на несетивни съдържания на света. При последното тя трябва в по-висока степен да има способността, изхождайки от чисто вътрешни импулси, да запази същността на научния начин на представяне. Тъй като твърде много хора – несъзнавано – вярват, че тази същност може да бъде запазена само по пътеводната нишка на природните явления, те са склонни чрез властна присъда да решат: щом тази пътеводна нишка бъде изоставена, душата със своя научен метод се лута опипом в празнотата. Такива хора не са осъзнали своеобразието на този метод; те си съставят преценката най-вече от заблудите, които трябва да възникнат, когато научната нагласа не е достатъчно укрепнала в природните явления и въпреки това душата иска да се отдаде на разглеждането на несетивната област на света. Тогава, разбира се, възниква много ненаучно говорене за несетивни съдържания на света. Но не защото такова говорене по своята същност не може да бъде научно, а защото в конкретния случай то е допуснало да липсва научното самовъзпитание чрез наблюдението на природата.

Който иска да говори за тайната наука, трябва обаче, с оглед на току-що казаното, да има буден усет за всичко, което се мярка като блуждаещи огньове и възниква, когато за явните тайни на света се решава нещо без научна нагласа. Въпреки това не би било плодотворно, ако тук, още в началото на тайнонаучните изложения, се говореше за всевъзможните заблуди, които в душата на личности, изпълнени с предразсъдъци, дискредитират всяко изследване в тази посока, защото такива личности от наличието на наистина твърде многобройни заблуди заключават за неоправдаността на целия стремеж. Но тъй като у учените или у научно настроените критици отхвърлянето на тайната наука почива най-често все пак само на гореописаната властна присъда, а позоваването на заблудите е само – често несъзнаван – предлог, то спорът с такива противници отначало ще бъде малко плодотворен. Нищо не им пречи да направят несъмнено напълно оправданото възражение, че отначало с нищо не може да се установи дали у онзи, който смята други за обхванати от заблуда, наистина е налице гореописаната твърда основа. Затова стремящият се към тайна наука може само просто да представи онова, което вярва, че може да каже. Преценката за неговата правомерност могат да си съставят само другите, но и то само такива личности, които, избягвайки всякакви властни присъди, са способни да навлязат в начина на неговите съобщения за явните тайни на световните събития. Негово задължение обаче ще бъде да покаже как се отнася изнесеното от него към другите постижения на знанието и на живота, какви противопоставяния са възможни и доколко непосредствената външна сетивно възприемаема житейска действителност носи потвърждения за неговите наблюдения. Но той никога не би трябвало да се стреми да построи изложението си така, че то да въздейства не чрез своето съдържание, а чрез неговото изкуство да убеждава.

Срещу тайнонаучните изложения често може да се чуе възражението: те не доказват онова, което излагат; те само поставят едно или друго и казват: тайната наука установява това. Следващите изложения ще бъдат криво разбрани, ако се смята, че нещо в тях е изнесено в този смисъл. Онова, към което се стремим тук, е да оставим онова, което се е разгърнало в душата при знанието за природата, да се развива по-нататък така, както то може да се развие според собствената си същност, и тогава да обърнем внимание на това, че при такова развитие душата се натъква на свръхсетивни факти. При това се предполага, че всеки читател, който е способен да навлезе в изложеното, съвсем по необходимост се натъква на тези факти. Различие спрямо чисто природонаучното разглеждане обаче има в момента, в който се стъпи в духовнонаучната област. В природната наука фактите са налице в полето на сетивния свят; онзи, който прави научно изложение, разглежда проявата на душевна дейност като нещо, което отстъпва назад спрямо връзката и протичането на сетивните факти. Онзи, който прави духовнонаучно изложение, трябва да постави тази проява на душевна дейност на преден план; защото читателят стига до фактите само ако направи по правомерен начин тази проява на душевна дейност своя собствена. Тези факти не стоят, както в природната наука, пред човешкото възприятие и без проявата на душевна дейност – там наистина неразбрани; те, напротив, влизат в него само чрез проявата на душевна дейност. Онзи, който прави духовнонаучно изложение, следователно предполага, че читателят търси фактите заедно с него. Неговото изложение ще бъде построено така, че той да разказва за намирането на тези факти и в начина, по който разказва, да цари не лична произволност, а научният усет, възпитан чрез природната наука. Затова той ще бъде принуден да говори и за средствата, чрез които се стига до разглеждане на несетивното – на свръхсетивното. – Който навлезе в едно тайнонаучно изложение, той скоро ще прозре, че чрез него се придобиват представи и идеи, които човек не е имал преди. Така се стига до нови мисли и за онова, което преди е смятал за същността на „доказването“. Човек се научава да разбира, че за природонаучното изложение „доказването“ е нещо, което в известен смисъл се привнася в него отвън. В духовнонаучното мислене обаче проявата на дейност, която душата при природонаучното мислене насочва към доказателството, се съдържа вече в търсенето на фактите. Те не могат да бъдат намерени, ако пътят към тях не е вече доказващ. Който наистина извърви този път, той вече е преживял и онова, което доказва; нищо не може да бъде постигнато чрез привнесено отвън доказателство. Това, че тази черта в характера на тайната наука се разбира криво, предизвиква много недоразумения.

Всяка тайна наука трябва да израства от две мисли, които могат да пуснат корени във всеки човек. За познавача на тайната наука, както го разбираме тук, тези две мисли изразяват факти, които могат да бъдат преживени, ако човек си служи с правилните средства за това. За много хора вече самите тези мисли означават крайно оспорими твърдения, по които може много да се спори, ако не и нещо, чиято невъзможност може да се „докаже“.

Тези две мисли са, че зад видимия свят има един невидим свят, засега скрит за сетивата и за мисленето, приковано към тези сетива, и че за човека е възможно чрез развиване на способности, които спят в него, да проникне в този скрит свят.

Такъв скрит свят не съществува, казва единият. Светът, който човек възприема чрез своите сетива, бил единственият. Неговите загадки можели да се разрешат, изхождайки от самия него. Макар човек днес още да бил далеч от това да може да отговори на всички въпроси на битието, все пак щяло да дойде времето, когато сетивният опит и опиращата се на него наука ще могат да дадат отговорите.

Не можело да се твърди, че не съществува скрит свят зад видимия, казват други; но човешките познавателни сили не могат да проникнат в този свят. Те имат граници, които не могат да прекрачат. Нека потребността на „вярата“ търси убежище в такъв свят: една истинска наука, която се опира на сигурни факти, не можела да се занимава с такъв свят.

Трети лагер е онзи, който смята за вид дързост, когато човек иска чрез своя познавателен труд да проникне в една област, по отношение на която трябва да се откаже от „знанието“ и да се задоволи с „вярата“. Привържениците на това мнение чувстват като неправда, когато слабият човек иска да проникне в един свят, който можел да принадлежи единствено на религиозния живот.

Изтъква се и това, че за всички хора било възможно общо познание на фактите на сетивния свят, но че по отношение на свръхсетивните неща можело да става дума единствено за личното мнение на отделния човек и че за общовалидна сигурност в тези неща не би трябвало да се говори.

Други твърдят много други неща. Човек може да стигне до яснота, че разглеждането на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени от самите факти на този свят. Те няма да бъдат разрешени по този начин и тогава, когато науката за тези факти ще е напреднала толкова, колкото изобщо е възможно. Защото видимите факти чрез собствената си вътрешна същност ясно сочат към един скрит свят. Който не прозира това, той се затваря за загадките, които навсякъде ясно изскачат от фактите на сетивния свят. Той изобщо не иска да види определени въпроси и загадки; затова вярва, че на всички въпроси може да се отговори чрез сетивно възприемаемите факти. На онези въпроси, които той иска да постави, наистина може да се отговори на всички чрез фактите, за които той си обещава, че ще бъдат открити в бъдеще. Това може да се признае без колебание. Но защо онзи, който изобщо не поставя въпроси, да чака отговори по определени неща? Който се стреми към тайната наука, не казва нищо друго, освен че за него такива въпроси се разбират от само себе си и че те трябва да бъдат признати за напълно правомерен израз на човешката душа. Науката все пак не може да бъде затворена в граници, като на човека се забрани непредубеденото питане.

По отношение на мнението, че човек имал граници на познанието си, които не можел да прекрачи и които го принуждавали да спре пред един невидим свят, трябва все пак да се каже: не може да има никакво съмнение, че чрез онзи вид познание, който се има предвид там, не може да се проникне в невидим свят. Който смята този вид познание за единствено възможния, той изобщо не може да стигне до друго мнение освен до това, че на човека е отказано да проникне в някакъв евентуално съществуващ висш свят. Но все пак може да се каже и следното: ако е възможно да се развие друг вид познание, то той може да води в свръхсетивния свят. Ако се смята такъв вид познание за невъзможен, тогава се стига до гледна точка, от която всяко говорене за свръхсетивен свят изглежда като чиста безсмислица. За едно непредубедено съждение обаче такова мнение не може да има друго основание освен това, че на неговия привърженик онзи друг вид познание е непознат. Но как може човек изобщо да съди за нещо, за което твърди, че не го познава? Непредубеденото мислене трябва да приеме положението, че човек трябва да говори само за онова, което познава, и да не установява нищо за онова, което не познава. Такова мислене може да говори само за правото някой да съобщи нещо, което е изпитал, но не и за правото някой да обяви за невъзможно онова, което не знае или не иска да знае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува от свръхсетивното; но никога не може да се яви истинско основание някой да се обяви за меродавен не само за онова, което той може да знае, но и за всичко онова, което „един човек“ не може да знае.

На онези, които обявяват за дързост проникването в свръхсетивната област, тайнонаучното разглеждане трябва да напомни, че това е възможно и че е прегрешение срещу дадените на човека способности, ако той ги остави да запустеят, вместо да ги развива и да си служи с тях.

Който обаче вярва, че възгледите за свръхсетивния свят трябва изцяло да принадлежат на личното мнение и усещане, той отрича общото във всички човешки същества. Несъмнено е вярно, че всеки трябва сам да намери прозрението в тези неща, но е и факт, че всички хора, стига само да отидат достатъчно далеч, достигат по тези неща не до различни, а до едно и също прозрение. Различието съществува само дотогава, докато хората искат да се приближат към най-висшите истини не по научно осигурен път, а по пътя на личната произволност. Това обаче трябва отново да се признае без колебание, че само онзи може да признае правилността на тайнонаучния път, който иска да се вживее в неговото своеобразие.

Пътя към тайната наука може да го намери в подходящия за него момент всеки човек, който от явното разпознава наличието на нещо скрито или дори само го предполага или предчувства и който от съзнанието, че познавателните сили са способни на развитие, бива подтикнат към чувството, че скритото може да му се разкрие. Пред човек, който чрез тези душевни преживявания бива доведен до тайната наука, чрез нея се открива не само перспективата, че ще намери отговора на определени въпроси на своя порив към познание, но и още една, съвсем друга: че той ще стане победител над всичко, което спъва живота и го прави слаб. И в известен по-висш смисъл означава отслабване на живота, дори душевна смърт, когато човекът се вижда принуден да се отвърне от свръхсетивното или да го отрича. Нещо повече, при определени предпоставки води до отчаяние, когато човек загуби надеждата, че скритото ще му стане явно. Тази смърт и това отчаяние в своите многообразни форми са същевременно вътрешни, душевни противници на тайнонаучния стремеж. Те настъпват, когато вътрешната сила на човека изчезва. Тогава цялата сила на живота трябва да му бъде доставяна отвън, ако той изобщо трябва да разполага с такава. Тогава той възприема нещата, съществата и процесите, които се приближават до сетивата му; той ги разчленява със своя разсъдък. Те му доставят радост и болка; те го подтикват към действията, на които е способен. Той може известно време да продължава така; но все пак трябва някога да стигне до точка, в която вътрешно отмира. Защото онова, което по този начин може да бъде извлечено от света за човека, се изчерпва. Това не е твърдение, произтичащо от личния опит на един отделен човек, а нещо, което следва от едно непредубедено разглеждане на целия човешки живот. Онова, което предпазва от това изчерпване, е скритото, което почива в дълбочината на нещата. Ако в човека отмре силата да слиза в тези дълбини, за да изнася оттам все нова жизнена сила, тогава накрая и външното на нещата се оказва вече неспособно да подпомага живота.

Работата съвсем не стои така, че да засяга само отделния човек, само неговото лично благополучие и злополучие. Тъкмо чрез истински тайнонаучни разглеждания човек придобива увереност, че от една по-висока гледна точка благополучието и злополучието на отделния човек е тясно свързано със спасението или гибелта на целия свят. Тук има един път, по който човек стига до прозрението, че нанася вреда на целия свят и на всички същества в него, ако не разгръща силите си по правилния начин. Ако човек опустоши живота си, като загуби връзката със свръхсетивното, той не само разрушава в своята вътрешност нещо, чието отмиране накрая може да го доведе до отчаяние, но и чрез своята слабост създава пречка за развитието на целия свят, в който живее.

Човек обаче може да се заблуждава. Той може да се отдаде на вярата, че не съществува нищо скрито, че в онова, което се изправя пред неговите сетива и пред неговия разсъдък, вече се съдържа всичко, което изобщо може да съществува. Но тази заблуда е възможна само за повърхността на съзнанието, не и за неговата дълбочина. Чувството и желанието не се подчиняват на тази заблуждаваща вяра. Те отново и отново по някакъв начин ще копнеят за нещо скрито. И ако то им бъде отнето, те тласкат човека в съмнение, в несигурност в живота, та дори и в отчаяние. Познаване, което прави скритото явно, е в състояние да преодолее всяка безнадеждност, всяка несигурност в живота, всяко отчаяние, накратко, всичко онова, което отслабва живота и го прави неспособен за необходимата му служба в световното цяло.

Прекрасният плод на духовнонаучните познания е, че те дават на живота сила и устойчивост, а не само задоволяване на любознателността. Изворът, от който такива познания черпят сила за работа и увереност за живота, е неизчерпаем. Никой, който веднъж наистина е стигнал до този извор, няма да си отиде неукрепен, когато отново прибегне до него.

Има хора, които не искат да знаят нищо за такива познания, защото още в току-що казаното виждат нещо нездраво. За повърхността и за външното в живота такива хора са напълно прави. Те не искат да бъде осакатено онова, което животът предлага в така наречената действителност. Те виждат слабост в това, че човек се отвръща от действителността и търси спасението си в един скрит свят, който за тях е равнозначен на фантастичен, измечтан свят. Ако при такова духовнонаучно търсене човек не иска да изпадне в болезнена мечтателност и слабост, той трябва да признае онова, което е отчасти оправдано в подобни възражения. Защото те почиват на здраво съждение, което води не до цялата истина, а до полуистина само защото не прониква в дълбините на нещата, а остава на тяхната повърхност. – Ако един свръхсетивен стремеж към познание беше от такова естество, че да отслабва живота и да отклонява човека от истинската действителност, тогава подобни възражения със сигурност биха били достатъчно силни, за да избият почвата изпод краката на това духовно направление.

Но и спрямо тези мнения тайнонаучните стремежи не биха вървели по правилния път, ако искаха да се „защитават“ в обичайния смисъл на думата. И тук те могат да говорят само чрез своята стойност, разпознаваема за всеки непредубеден човек, като направят осезаемо как повишават жизнената сила и жизнената мощ на онзи, който се вживява в тях в правилния смисъл. Тези стремежи не могат да превърнат човека в откъснат от света човек, в мечтател; те дават сила на човека от онези извори на живота, от които той произхожда по своята духовно-душевна част.

Пред някои хора, когато пристъпват към тайнонаучните стремежи, се изправят освен това и други пречки за разбирането. Работата е там, че принципно наистина е вярно, че в тайнонаучното изложение читателят намира описание на душевни преживявания, следвайки които той може да се придвижи към свръхсетивните съдържания на света. Само че на практика това все пак трябва да се изживява като един вид идеал. Читателят трябва отначало да възприеме под формата на съобщения по-голямо количество свръхсетивни опитности, които сам още не е преживял. Това не може да бъде иначе и така ще бъде и с тази книга. Ще бъде описано онова, което авторът смята, че знае за същността на човека, за неговото поведение при раждането и смъртта и в свободното от тяло състояние в духовния свят; по-нататък ще бъде изложено развитието на Земята и на човечеството. Така би могло да изглежда, сякаш все пак се предполага, че определен брой мними познания се преподават като догми, за които се изисква вяра въз основа на авторитет. Но всъщност това не е така. Защото онова, което може да се знае за свръхсетивните съдържания на света, живее в онзи, който го излага, като живо душевно съдържание; и ако човек се вживее в това душевно съдържание, това вживяване запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. При четенето на духовнонаучни познания човек живее по друг начин, отколкото при четенето на съобщения за сетивно възприемаеми факти. Когато човек чете съобщения от сетивно възприемаемия свят, той просто чете за него. Но когато чете в правилния смисъл съобщения за свръхсетивни факти, той се вживява в потока на духовното битие. Като възприема резултатите, той същевременно възприема заедно с тях и собствения си вътрешен път. Вярно е, че читателят отначало често изобщо не забелязва онова, което тук се има предвид. Човек си представя навлизането в духовния свят твърде подобно на сетивно възприемаемо преживяване и затова намира, че онова, което преживява, когато чете за този свят, е твърде мисловно. Но при истинското мисловно възприемане човек вече се намира вътре в този свят и трябва само да си даде ясна сметка, че вече незабелязано е преживял онова, което е смятал, че е получил само като мисловно съобщение. – Пълна яснота за истинската природа на преживяното човек ще получи, когато осъществи на практика онова, което във втората (последната) част на тази книга е описано като „Път“ към свръхсетивните познания. Лесно би могло да се помисли, че е вярно обратното: този път трябвало да бъде описан най-напред. Но това не е така. За онзи, който, без да насочи душевния си поглед към определени факти от свръхсетивния свят, само прави „упражнения“, за да навлезе в свръхсетивния свят, този свят остава неопределен, объркващ се хаос. Човек се научава да се вживява в този свят, така да се каже, наивно, като се осведомява за определени факти от него, и след това си дава сметка как – напускайки наивността – напълно съзнателно сам стига до преживяванията, за които е получил съобщение. Когато човек прониква в тайнонаучните изложения, той ще се убеди, че сигурният път към свръхсетивно познание все пак може да бъде само този. Той ще разбере също, че всяко мнение, според което свръхсетивните познания биха могли отначало да действат като догми, така да се каже, чрез сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се придобива в такъв душевен живот, който му отнема всяка само сугестивна власт и му дава единствено възможността да говори на другия по същия път, по който му говорят всички истини, отправени към неговото трезво съждение. Това, че другият отначало не забелязва как живее в духовния свят, се дължи не на някакво безразсъдно сугестивно възприемане, а на тънкостта и необичайността на преживяното при четенето. – Така чрез първото възприемане на съобщенията, както те са дадени в първата част на тази книга, човек отначало става съ-познавател на свръхсетивния свят; чрез практическото изпълнение на душевните действия, посочени във втората част, той става самостоятелен познавател в този свят.

По дух и по истински смисъл никой истински учен също няма да може да намери противоречие между своята наука, изградена върху фактите на сетивния свят, и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Онзи учен си служи с определени инструменти и методи. Инструментите той си създава чрез обработване на онова, което му дава „природата“. Свръхсетивният начин на познание също си служи с инструмент. Само че този инструмент е самият човек. И този инструмент също трябва първо да бъде пригоден за висшето изследване. В него способностите и силите, които отначало без участието на човека са му дадени от „природата“, трябва да бъдат преобразени във висши. Така човек може сам да се превърне в инструмент за изследването на свръхсетивния свят.