Вътрешен покой

В началото на своето поприще окултният ученик бива насочван към пътя на почитанието и към развиването на вътрешния живот. Духовната наука предоставя и практически правила, чрез чието спазване може да се поеме по пътя и да се развие вътрешният живот. Тези практически правила не са плод на произвол. Те почиват на прастар опит и на прастаро знание. Навсякъде, където се посочват пътищата към висшето познание, те се дават по един и същи начин. Всички истински учители на духовния живот са единодушни по отношение на съдържанието на тези правила, макар и да не ги обличат винаги в едни и същи думи. Второстепенното, всъщност само привидно различие произтича от факти, които не е мястото да бъдат обсъждани тук.

Никой учител на духовния живот не иска чрез такива правила да упражнява власт над други хора. Той не иска да накърнява никого в неговата самостоятелност. Защото няма по-добри ценители и пазители на човешката самостоятелност от окултните изследователи. Беше казано (в първата част на това съчинение), че връзката, която обхваща всички посветени, е духовна и че два естествени закона образуват скобите, които държат заедно съставните части на тази връзка. Ако сега посветеният излезе от своята затворена духовна област пред обществеността, тогава за него веднага влиза в сила трети закон. Той е следният: Устройвай всяко свое дело, всяка своя дума така, че чрез тебе да не се посяга върху свободното волево решение на нито един човек.

Който е прозрял, че истинският учител на духовния живот е изцяло проникнат от това умонастроение, той може също да знае, че не губи нищо от своята самостоятелност, когато следва практическите правила, които му се предлагат.

Едно от първите такива правила може да бъде облечено приблизително в следните думи на езика: „Създавай си мигове на вътрешен покой и се учи в тези мигове да различаваш същественото от несъщественото.“ – Тук се казва, че това практическо правило гласи така, „изразено с думите на езика“. Защото първоначално всички правила и учения на духовната наука се дават на символичен знаков език. И който иска да опознае цялото им значение и обхват, той трябва първо да постигне разбиране на този символичен език. Това разбиране зависи от това съответният човек вече да е направил първите стъпки в тайната наука. Но тези стъпки той може да извърви чрез точното спазване на такива правила, каквито се дават тук. Пътят е отворен за всеки, който има сериозна воля.

Просто е горното правило относно мигове на вътрешен покой. И просто е също неговото изпълнение. Но то води до целта само ако се подходи към него толкова сериозно и строго, колкото е просто. – Затова тук без заобикалки ще бъде казано и как трябва да се изпълнява това правило.

Окултният ученик трябва да се отделя за кратко време от своя всекидневен живот, за да се занимава през това време с нещо съвсем различно от предметите на своето всекидневно занимание. И начинът на неговото занимание трябва също да бъде съвсем различен от онзи, по който запълва останалата част от деня. Но това не бива да се разбира така, сякаш онова, което той извършва в това отделено време, няма нищо общо със съдържанието на всекидневната му работа. Напротив: човекът, който търси такива отделени мигове по правилния начин, скоро ще забележи, че едва чрез тях получава пълната сила за своята дневна задача. Не бива също да се вярва, че спазването на това правило би могло действително да отнеме на някого време от изпълнението на задълженията му. Ако някой наистина няма на разположение повече време, достатъчни са пет минути всеки ден. Важното е как се използват тези пет минути.

През това време човек трябва напълно да се откъсне от своя делничен живот. Животът на неговите мисли, животът на неговите чувства трябва да получат тогава друго оцветяване от онова, което имат иначе. Той трябва да остави своите радости, своите страдания, своите грижи, своя опит, своите дела да преминат пред душата му. И при това трябва да застане така, че да гледа на всичко онова, което иначе преживява, от една по-висока гледна точка. Нека човек само си помисли как в обикновения живот гледа на нещо, което друг е преживял или извършил, съвсем иначе, отколкото на онова, което сам е преживял или извършил. Това не може да бъде иначе. Защото с онова, което сам преживява или върши, човек е преплетен; преживяването или делото на другия той само наблюдава. Онова, към което трябва да се стреми в отделените мигове, е да гледа на собствените си преживявания и дела, да ги преценява така, сякаш не ги е преживял или извършил сам, а сякаш ги е преживял или извършил друг. Нека човек си представи: някой е преживял тежък удар на съдбата. Колко по-различно се отнася той към него, отколкото към съвсем същия удар на съдбата, сполетял неговия ближен? Никой не може да смята това за неоправдано. То е заложено в човешката природа. И както при такива необикновени случаи, така стоят нещата и в делничните работи на живота. Окултният ученик трябва да търси силата да застава в определени моменти срещу самия себе си като чужденец. Той трябва да пристъпи към самия себе си с вътрешния покой на онзи, който преценява. Постигне ли човек това, тогава собствените му преживявания му се показват в нова светлина. Докато човек е преплетен в тях, докато стои в тях, той е свързан с несъщественото също толкова, колкото и със същественото. Стигне ли човек до вътрешния покой на цялостния поглед, тогава същественото се отделя от несъщественото. Скръб и радост, всяка мисъл, всяко решение изглеждат иначе, когато човек застане така срещу самия себе си. – Това е, както когато човек е прекарал целия ден в някое селище и е виждал най-дребното също толкова отблизо, колкото и най-голямото; а после вечерта се изкачва на съседен хълм и обхваща с поглед цялото селище наведнъж. Тогава частите на това селище се явяват в други взаимни съотношения, отколкото когато човек е вътре в него. При съдбовните събития, които човек преживява в настоящето, това няма да се удаде, а и не е нужно да се удаде; при по-отдавна отминалите ученикът на духовния живот трябва да се стреми към това. – Стойността на такова вътрешно, спокойно самосъзерцание зависи много по-малко от това какво човек съзира при него, отколкото от това, че намира в себе си силата, която развива такъв вътрешен покой.

Защото всеки човек носи в своята вътрешност, наред със своя – нека го наречем така – делничен човек, още един висш човек. Този висш човек остава скрит дотогава, докато не бъде събуден. И всеки може да събуди този висш човек в себе си само сам. Но докато този висш човек не е събуден, дотогава остават скрити и дремещите във всеки човек висши способности, които водят до свръхсетивни познания.

Докато някой не усеща плода на вътрешния покой, той трябва просто да си казва, че трябва да продължава сериозното, строго изпълнение на посоченото правило. За всеки, който постъпва така, идва денят, когато около него става духовно светло, когато пред едно око, което той дотогава не е познавал в себе си, ще се разкрие един съвсем нов свят.

И във външния живот на окултния ученик не е нужно нищо да се променя поради това, че той започва да изпълнява това правило. Той изпълнява задълженията си както преди; засега понася същите страдания и преживява същите радости както преди. Това по никакъв начин не може да го отчужди от „живота“. Нещо повече, той може през останалата част от деня още по-пълно да се отдава на този „живот“, защото в своите отделени мигове усвоява един „висш живот“. Постепенно този „висш живот“ непременно ще прояви своето влияние върху обикновения. Покоят на отделените мигове ще оказва въздействието си и върху делника. Целият човек ще стане по-спокоен, ще придобие сигурност във всичките си действия, няма вече да може да бъде изваден от равновесие от всевъзможни произшествия. Постепенно такъв начинаещ окултен ученик ще се ръководи, така да се каже, все повече сам и все по-малко ще се оставя да бъде ръководен от обстоятелствата и външните влияния. Такъв човек скоро ще забележи какъв източник на сила са за него такива отделени отрязъци от време. Той ще започне да не се ядосва вече за неща, за които преди се е ядосвал; безброй неща, от които преди се е страхувал, престават да му вдъхват опасения. Той придобива съвсем ново разбиране за живота. Преди може би е пристъпвал плахо към една или друга работа. Казвал си е: О, силата ми не стига, за да направя това така, както бих искал да го направя. Сега вече не му идва тази мисъл, а по-скоро една съвсем друга. Сега той си казва: Ще събера всичката си сила, за да свърша работата си толкова добре, колкото изобщо мога. А мисълта, която би могла да го направи плах, той потиска. Защото знае, че тъкмо плахостта би могла да го доведе до по-лошо изпълнение, че във всеки случай тази плахост не може да допринесе нищо за подобряването на онова, което му е възложено. И така в разбирането за живота на окултния ученик навлизат една след друга мисли, които са плодотворни, благотворни за неговия живот. Те заемат мястото на мисли, които са му пречели, които са го отслабвали. Той започва да води кораба на своя живот по сигурен, твърд път сред вълните на живота, докато преди това корабът е бил подмятан насам-натам от тези вълни.

И такъв покой и сигурност се отразяват и върху цялото човешко същество. Благодарение на това вътрешният човек расте. И заедно с него растат онези вътрешни способности, които водят до висшите познания. Защото чрез напредъка, направен в тази посока, окултният ученик постепенно стига дотам, че сам определя как да въздействат върху него впечатленията от външния свят. Той чува например една дума, с която друг иска да го нарани или ядоса. Преди своето окултно ученичество той също би бил наранен или би се ядосал. Сега, когато е поел по пътя на окултното ученичество, той е в състояние да отнеме на думата нейното нараняващо или ядосващо жило, преди тя да е намерила пътя към неговата вътрешност. Или друг пример. Един човек лесно става нетърпелив, когато трябва да чака. Той поема по пътя на окултния ученик. В своите мигове на покой той толкова силно се прониква с чувството за безцелността на голяма част от нетърпението, че оттук нататък всеки път, когато изпита нетърпение, това чувство веднага е налице в него. Нетърпението, което вече е било на път да се появи, изчезва и времето, което иначе би било изгубено сред представите на нетърпението, може би се запълва с някое полезно наблюдение, което може да се направи по време на чакането. И така, човек трябва само да си представи ясно обхвата на всичко това. Нека помисли, че „висшият човек“ в човека е в непрестанно развитие. Но единствено чрез описания покой и сигурност му се дава възможност за закономерно развитие. Вълните на външния живот притискат вътрешния човек от всички страни, ако човекът не владее този живот, а е владян от него. Такъв човек е като растение, което трябва да се развива в цепнатина на скала. То закърнява дотогава, докато не му се направи място. На вътрешния човек никакви външни сили не могат да направят място. Това може да стори само вътрешният покой, който той създава за своята душа. Външните обстоятелства могат да променят само неговото външно житейско положение; „духовния човек“ в него те никога и по никакъв начин не могат да събудят. – В самия себе си окултният ученик трябва да роди един нов, един висш човек.

Този „висш човек“ става тогава „вътрешният господар“, който със сигурна ръка ръководи обстоятелствата на външния човек. Докато външният човек има надмощие и ръководство, този „вътрешен“ е негов роб и затова не може да разгърне своите сили. Ако от нещо друго, а не от мене, зависи дали ще се ядосам, или не, то аз не съм господар на себе си, или, казано още по-добре: аз още не съм намерил „господаря в мене“. Трябва да развия в себе си способността да допускам впечатленията от външния свят до себе си само по начин, определен от самия мене; едва тогава мога да стана окултен ученик. – И окултният ученик може да стигне до целта само дотолкова, доколкото сериозно търси тази сила. Не е важно колко далеч ще стигне някой за определено време, а единствено това, че търси сериозно. Имало е вече някои, които с години са се напрягали, без да забележат у себе си осезаем напредък; но много от онези, които не са се отчаяли, а са останали непоколебими, после съвсем внезапно са извоювали „вътрешната победа“.

Наистина в някои житейски положения е нужна голяма сила, за да си създаде човек мигове на вътрешен покой. Но колкото по-голяма е необходимата сила, толкова по-значително е и онова, което се постига. По отношение на окултното ученичество всичко зависи от това човек да може енергично, с вътрешна истинност и безрезервна искреност да застане срещу самия себе си, с всичките си действия и дела, като съвсем чужд човек.

Но с това раждане на собствения висш човек е характеризирана само едната страна от вътрешната дейност на окултния ученик. Към това трябва да се прибави още нещо друго. Защото, макар човек да застава срещу себе си като чужденец, той все пак наблюдава само самия себе си; той гледа на онези преживявания и действия, с които е сраснал поради своето особено житейско положение. Той трябва да надхвърли това. Трябва да се издигне до нещо чисто човешко, което няма вече нищо общо с неговото особено положение. Трябва да премине към разглеждане на онези неща, които биха го засягали като човек дори ако живееше при съвсем други обстоятелства, в съвсем друго положение. Така в него оживява нещо, което се издига над личното. С това той насочва погледа си към по-висши светове от онези, с които го свързва делникът. И с това човекът започва да чувства, да преживява, че принадлежи към такива по-висши светове. Това са светове, за които сетивата му, всекидневното му занимание не могат да му кажат нищо. Едва така той премества средоточието на своето същество в своята вътрешност. Той се вслушва в гласовете в своята вътрешност, които му говорят в мигове на покой; той поддържа във вътрешността си общение с духовния свят. Той е откъснат от делника. Шумът на този делник е замлъкнал за него. Около него е станало тихо. Той отблъсква всичко, което е около него; нещо повече, той отблъсква и всичко, което му напомня за такива впечатления отвън. Спокойната съзерцателност във вътрешността, разговорът с чисто духовния свят изпълва цялата му душа. – Такава тиха съзерцателност трябва да стане за окултния ученик естествена жизнена потребност. Отначало той е изцяло потопен в един мисловен свят. Той трябва да развие живо чувство за тази тиха мисловна дейност. Трябва да се научи да обича онова, което духът му влива там. Тогава скоро престава и да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко действително от нещата на делника, които го заобикалят. Започва да борави със своите мисли като с нещата в пространството. И тогава за него наближава и мигът, в който започва да чувства онова, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, като много по-висше, по-действително от нещата в пространството. Той узнава, че в този мисловен свят се изразява живот. Прозира, че в мислите не се изживяват просто сенки, а че чрез тях му говорят скрити същества. Започва да му говори от тишината. Преди е звучало към него само през ухото му; сега звучи през душата му. Един вътрешен език – едно вътрешно слово – му се е открил. Окултният ученик се чувства блажен в най-висша степен, когато преживее този миг за първи път. Над целия му външен свят се разлива една вътрешна светлина. Започва за него един втори живот. Потокът на един божествен, на един дарящ божествено блаженство свят се разлива през него.

Такъв живот на душата в мисли, който все повече се разширява до живот в духовна същност, гнозисът, духовната наука го наричат медитация (съзерцателно размишление). Тази медитация е средството за свръхсетивно познание. – Но окултният ученик не трябва да се опиянява от чувства в такива мигове. Той не трябва да има в душата си неопределени усещания. Това само би му попречило да стигне до истинско духовно познание. Ясно, остро, определено трябва да се оформят мислите му. Опора за това той ще намери, ако не се придържа сляпо към мислите, които изплуват в него. Той трябва по-скоро да се проникне с възвишените мисли, които напреднали, вече обхванати от духа хора са мислили в такива мигове. Трябва да вземе за изходна точка писанията, които сами са израснали от такова откровение в медитацията. В мистичната, в гностичната, в духовнонаучната литература от днес окултният ученик намира такива писания. Там му се дава материалът за неговата медитация. Търсачите на духа сами са вложили в такива писания мислите на божествената наука; духът ги е възвестил на света чрез своите вестители.

Чрез такава медитация в окултния ученик настъпва пълно преобразяване. Той започва да си създава съвсем нови представи за действителността. Всички неща придобиват за него друга стойност. Отново и отново трябва да се казва: окултният ученик не става чужд на света чрез такова превръщане. Той в никакъв случай не се отчуждава от своя всекидневен кръг от задължения. Защото той се научава да прозира, че и най-незначителното действие, което трябва да извърши, и най-незначителното преживяване, което му се предлага, са свързани с великите световни същества и световни събития. Стане ли му веднъж тази връзка ясна чрез неговите съзерцателни мигове, тогава той пристъпва с нова, по-пълна сила към своя всекидневен кръг на дейност. Защото сега той знае: каквото върши, каквото изстрадва, това той го върши и изстрадва заради една велика, духовна световна взаимовръзка. Сила за живота, а не отпуснатост блика от медитацията.

С уверена крачка окултният ученик върви през живота. Каквото и да му донесе животът, той крачи изправен. Преди не е знаел защо работи, защо страда: сега той знае това. Трябва да се разбере, че такава медитационна дейност води по-добре до целта, когато става под ръководството на опитни хора. На такива хора, които сами знаят как най-добре да се направи всичко. Затова нека човек вземе под внимание съвета, напътствието на такива хора. С това той наистина не губи своята свобода. Онова, което иначе може да бъде само несигурно лутане, чрез такова ръководство се превръща в работа, сигурно насочена към целта. Който се обърне към такива, които имат знание, опит в тази посока, никога няма да чука напразно. Нека само съзнава, че не търси нищо друго освен съвета на приятел, а не надмощието на някой, който иска да властва. Винаги ще се установи, че онези, които наистина знаят, са най-скромните хора и че нищо не им е по-чуждо от онова, което хората наричат властолюбие. Който чрез медитацията се издига до онова, което свързва човека с духа, той започва да съживява в себе си онова, което е вечно в него, което не е ограничено от раждане и смърт. В такова вечно могат да се съмняват само онези, които не са го преживели сами. Така медитацията е пътят, който води човека и към познанието, към съзерцанието на неговото вечно, неразрушимо ядро на същността. И само чрез нея човек може да стигне до такова съзерцание. Гнозисът, духовната наука говорят за вечността на това ядро на същността, за неговото прераждане. Често се пита: защо човекът не знае нищо за своите преживявания, които лежат отвъд раждането и смъртта? Но не така би трябвало да се пита. А по-скоро така: как се стига до такова знание? В правилната медитация се открива пътят. Чрез нея оживява споменът за преживявания, които лежат отвъд раждането и смъртта. Всеки може да придобие това знание; във всекиго са заложени способностите сам да познае, сам да види онова, на което учат истинската мистика, духовната наука, антропософията и гнозисът. Той трябва само да избере правилните средства. Само едно същество, което има уши и очи, може да възприема звуци и цветове. А и окото не може да възприеме нищо, ако липсва светлината, която прави нещата видими. В тайната наука са дадени средствата да се развият духовните уши и очи и да се запали духовната светлина. Средствата на духовното обучение могат да бъдат обозначени като три степени: 1. Подготовката. Тя развива духовните сетива. 2. Просветлението. То запалва духовната светлина. 3. Посвещението. То открива общуването с висшите същества на духа.