II. Душата в душевния свят след смъртта

Душата е свързващото звено между духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатията и антипатията, които чрез взаимното си съотношение пораждат душевните изяви: влечение, възбудимост, желание, удоволствие и неудоволствие и т.н., – те действат не само между душевно образувание и душевно образувание, но се проявяват и спрямо съществата на другите светове, на физическия и на духовния свят. Докато душата живее в тялото, тя в известен смисъл участва във всичко, което става в това тяло. Когато физическите функции на тялото протичат правилно, в душата възникват удоволствие и добро самочувствие; когато тези функции са нарушени, настъпват неудоволствие и болка. – И в дейностите на духа душата има своя дял: тази мисъл я изпълва с радост, онази – с отвращение; правилното съждение има одобрението на душата, погрешното – нейното неодобрение. – Нещо повече, степента на развитие на човека зависи от това дали склонностите на душата му са насочени повече в едната, или в другата посока. Човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му симпатизира на изявите на духа; той е толкова по-несъвършен, колкото повече нейните склонности се задоволяват от функциите на тялото.

Духът е средоточието на човека, тялото – посредникът, чрез който духът наблюдава и опознава физическия свят и чрез който той действа в него. Душата пък е посредникът между тях. Тя извлича от физическото впечатление, което въздушните трептения предизвикват в ухото, усещането за тона, тя изживява удоволствието от този тон. Всичко това тя съобщава на духа, който по този начин стига до разбиране на физическия свят. Мисълта, която се появява в духа, бива превърната от душата в желание за осъществяване и едва така може с помощта на телесното оръдие да стане дело. – А човекът може да изпълни своето предназначение само като остави духа да дава посоката на цялото му действие. Душата сама по себе си може да насочва своите склонности както към физическото, така и към духовното. Тя, така да се каже, спуска своите пипала надолу към физическото така, както ги протяга нагоре към духовното. Чрез потапянето във физическия свят нейната собствена същност се прониква и оцветява от природата на физическото. Но тъй като духът може да действа във физическия свят само чрез нейното посредничество, по този начин и на самия него се дава посоката към физическото. Неговите образувания биват привличани от силите на душата към физическото. Нека разгледаме неразвития човек. Склонностите на душата му са привързани към функциите на тялото му. Той изпитва удоволствие само от впечатленията, които физическият свят предизвиква в сетивата му. Поради това и неговият духовен живот бива изцяло привлечен в тази сфера. Мислите му служат само за задоволяване на физическите му потребности. – Като живее от въплъщение към въплъщение, духовното Себе трябва все повече да получава посоката си от духовното. Неговото познание трябва да се определя от духа на вечната истина, неговото действие – от вечната доброта.

Смъртта, разгледана като факт на физическия свят, означава промяна във функциите на тялото. Със смъртта то престава да бъде чрез своето устройство посредник на душата и духа. Оттук нататък във функциите си то се оказва изцяло подчинено на физическия свят и неговите закони; то преминава в него, за да се разпадне в него. Само тези физически процеси на тялото могат да бъдат наблюдавани с физическите сетива след смъртта. Онова, което тогава става с душата и духа, убягва на тези сетива. Защото и по време на живота душата и духът могат да бъдат наблюдавани сетивно само доколкото получават своя външен израз във физически процеси. След смъртта такъв израз вече не е възможен. Затова наблюдението на физическите сетива и основаващата се на него наука не могат да се вземат предвид, когато става дума за съдбата на душата и духа след смъртта. Тук именно влиза в действие едно по-висше познание, което се основава на наблюдението на процесите в душевния и в духовния свят.

И когато духът се е отделил от тялото, той все още е свързан с душата. И както по време на физическия живот тялото го е приковавало към физическия свят, така сега душата го приковава към душевния. – Но в този душевен свят не може да се намери неговата изконна същност. Нейната задача е само да го свързва с полето на неговото творчество, с физическия свят. За да се яви в ново въплъщение с по-съвършен облик, той трябва да черпи сила и укрепване от духовния свят. Но чрез душата той е бил оплетен във физическия свят. Той е свързан с едно душевно същество, което е проникнато и оцветено от природата на физическото, и така самият той е получил тази посока. След смъртта душата вече не е свързана с тялото, а само с духа. Сега тя живее в душевна среда. Затова върху нея могат да оказват въздействие вече само силите на този свят. И към този живот на душата в душевния свят отначало е свързан и духът. Той е свързан с него така, както по време на физическото въплъщение е свързан с тялото. Кога умира тялото, това се определя от неговите закони; изобщо трябва да се каже: не душата и духът напускат тялото, а то бива освободено от тях (1), когато силите му вече не могат да действат в смисъла на човешката организация. Същото е и отношението между душата и духа. Душата ще освободи духа към по-висшия, към духовния свят, когато нейните сили вече не могат да действат в смисъла на човешката душевна организация. Духът ще бъде освободен в онзи миг, когато душата е предала на разпадане онова, което тя може да изживява само вътре в тялото, и е запазила само онова, което може да продължи да живее заедно с духа. Това, което е запазено и което, макар да се изживява в тялото, може като плод да бъде вградено в духа, свързва душата с духа в чисто духовния свят. – Следователно, за да се опознае съдбата на душата след смъртта, трябва да се разгледа процесът на нейното разпадане. Тя имаше задачата да дава на духа посоката към физическото. В мига, когато е изпълнила тази задача, тя поема посоката към духовното. Поради тази природа на своята задача тя всъщност би трябвало веднага да бъде само духовно дейна, когато тялото отпадне от нея, когато тя следователно вече не може да бъде свързващо звено. И тя би била такава, ако чрез живота си в тялото не беше повлияна от него и не беше привлечена в склонностите си към него. Без това оцветяване, което е получила чрез връзката с телесното, тя веднага след освобождаването от тялото би следвала само законите на духовно-душевния свят и не би развила никаква по-нататъшна склонност към сетивното. И това би било така, ако човекът при смъртта напълно беше изгубил всякакъв интерес към земния свят, ако всички влечения, желания и т.н., свързани със съществуването, което той е напуснал, бяха задоволени. Доколкото обаче това не е така, онова, което е останало в тази посока, прилепва към душата.

За да не изпаднем в объркване, тук трябва грижливо да се прави разлика между онова, което приковава човека към света така, че може да бъде изравнено и в някое следващо въплъщение, и онова, което го приковава към едно определено, към съответното последно въплъщение. Първото се изравнява чрез закона на съдбата, кармата; другото обаче може да бъде отхвърлено от душата само след смъртта. След смъртта за човешкия дух следва време, в което душата отхвърля своите склонности към физическото съществуване, за да следва после отново само законите на духовно-душевния свят и да освободи духа. Естествено е това време да трае толкова по-дълго, колкото повече душата е била привързана към физическото. То ще бъде кратко при човек, който малко е бил привързан към физическия живот, и дълго пък при такъв, който е свързал интересите си изцяло с този живот, така че при смъртта в душата живеят още много влечения, желания и т.н. Най-лесно човек си създава представа за състоянието, в което душата живее в първото време след смъртта, чрез следното съображение. Да вземем за това един доста краен пример: насладите на гурмана. Той намира удоволствието си в гъделичкането на небцето от ястията. Насладата, естествено, не е нещо телесно, а нещо душевно. В душата живее удоволствието, а също и влечението към удоволствието. За задоволяване на влечението обаче е необходим съответният телесен орган, небцето и т.н. След смъртта душата не е изгубила веднага такова влечение, но вече няма телесния орган, който е средството за задоволяване на влечението. И сега за човека е – макар и по друга причина, която обаче действа подобно, само че много по-силно – така, сякаш страда от изгаряща жажда в местност, в която надлъж и нашир няма вода. Така душата страда, изгаряна от лишението от удоволствието, понеже е оставила телесния орган, чрез който може да има удоволствието. Така е с всичко, към което душата се стреми и което може да бъде задоволено само чрез телесните органи. Това състояние (на изгарящо лишение) трае дотогава, докато душата се научи да не жадува вече за онова, което може да бъде задоволено само чрез тялото. И времето, което се прекарва в това състояние, може да се нарече мястото на влеченията, макар че, естествено, тук не става дума за „място“. Когато душата след смъртта навлезе в душевния свят, тя е подчинена на неговите закони. Те действат върху нея; и от това действие зависи по какъв начин склонността към физическото се заличава в нея. Действията трябва да бъдат различни според видовете душевни вещества и душевни сили, в чиято сфера тя сега е пренесена. Всеки от тези видове ще упражни своето очистващо, пречистващо влияние. Процесът, който протича тук, е такъв, че всичко антипатично в душата постепенно бива преодоляно от силите на симпатията и че самата тази симпатия бива доведена до своя най-висш връх. Защото чрез тази най-висша степен на симпатия към целия останал душевен свят душата, така да се каже, ще се разлее в него, ще стане едно с него; тогава нейното себелюбие е напълно изчерпано. Тя престава да съществува като същество, което е склонно към физическо-сетивното съществуване: духът е освободен чрез нея. Затова душата се пречиства, преминавайки през описаните по-горе области на душевния свят, докато в областта на пълната симпатия стане едно с всеобщия душевен свят. Това, че духът до този последен момент на освобождаването на неговата душа сам е свързан с нея, произтича от факта, че чрез живота си с нея той е станал изцяло сроден с нея. Тази сродност е много по-голяма от сродността с тялото. Защото с последното той е свързан опосредствано, чрез душата, а с нея – непосредствено. Та тя е неговият собствен живот. Затова духът не е свързан с разлагащото се тяло, но е свързан с постепенно освобождаващата се душа. – Поради непосредствената си връзка с душата духът може да се почувства свободен от нея едва тогава, когато тя самата е станала едно с всеобщия душевен свят.

Доколкото душевният свят е мястото на пребиваване на човека непосредствено след смъртта, той може да бъде наречен „мястото на влеченията“. Различните религиозни системи, които са възприели в своите учения съзнание за тези отношения, познават това „място на влеченията“ под името „чистилище“, „пречистващ огън“ и т.н.

Най-ниската област на душевния свят е областта на жарта на влеченията. Чрез нея след смъртта от душата бива заличено всичко, което тя носи в себе си като най-груби себични влечения, свързани с най-низшия телесен живот. Защото чрез такива влечения силите на тази душевна област могат да въздействат върху нея. Незадоволените влечения, които са останали от физическия живот, образуват точката на приложение на тези сили. Симпатията на такива души се простира само върху онова, което може да храни тяхната себелюбива същност; а антипатията, която се излива върху всичко друго, далеч надделява над нея. Но влеченията са насочени към физическите наслади, които в душевния свят не могат да бъдат задоволени. Поради тази невъзможност да бъде задоволена жаждата се засилва до крайна степен. Същевременно обаче тази невъзможност трябва постепенно да угаси жаждата. Изгарящите копнежи малко по малко сами се изпепеляват; и душата е узнала, че в заличаването на такива копнежи се състои единственото средство да се предотврати страданието, което неизбежно произлиза от тях. По време на физическия живот всъщност отново и отново настъпва задоволяване. Така болката от изгарящата жажда бива прикрита от един вид илюзия. След смъртта, в „пречистващия огън“, тази болка се появява напълно неприкрита. Съответните преживявания на лишение биват изживени. Мрачно е състоянието, в което душите се намират поради това. Разбира се, в това състояние могат да изпаднат само онези хора, чиито влечения във физическия живот са били насочени към най-грубите неща. Натури с малко копнежи минават през него, без да го забележат, защото нямат сродство с него. Трябва да се каже, че жарта на влеченията въздейства върху душите толкова по-дълго, колкото по-сродни с тази жар са станали те чрез физическия си живот; колкото повече следователно им е необходимо да бъдат пречистени в нея. Такова пречистване не бива да се нарича страдание в същия смисъл, в който подобно нещо в сетивния свят би трябвало да се усеща само като страдание. Защото душата след смъртта жадува за своето пречистване, понеже само чрез него може да бъде заличено едно несъвършенство, което съществува в нея.

Втори вид процеси на душевния свят са такива, че при тях симпатията и антипатията се уравновесяват. Доколкото една човешка душа е в същото състояние след смъртта, тя известно време бива повлиявана от тези процеси. Потъването във външната суета на живота, радостта от впечатленията на сетивата, които преминават като поток, обуславят това състояние. Хората живеят в него, доколкото то е обусловено от посочените душевни склонности. Те се поддават на влиянието на всяка нищожност на деня. Но тъй като тяхната симпатия не се обръща в особена степен към нито едно нещо, влиянията бързо отминават. Всичко, което не принадлежи на това нищожно царство, е антипатично на такива личности. Ако душата след смъртта изживява това състояние, без да са налице сетивно-физическите неща, които по необходимост са нужни за неговото задоволяване, то трябва в края на краищата да угасне. Естествено, лишението, което цари в душата преди пълното угасване, е изпълнено със страдание. Това изпълнено със страдание положение е школата за разрушаване на илюзията, в която човек е обвит по време на физическия живот.

Трето, в душевния свят трябва да се вземат предвид процесите с преобладаваща симпатия, онези с преобладаваща природа на желанието. Тяхното действие душите изпитват чрез всичко онова, което след смъртта поддържа една атмосфера от желания. И тези желания постепенно замират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието в душевния свят, която по-горе беше означена като четвърта, налага на душата особени изпитания. Докато душата живее в тялото, тя участва във всичко, което засяга това тяло. Тъкането на удоволствие и неудоволствие е свързано с него. Тялото ѝ причинява чувство на благополучие и добро самочувствие, неудоволствие и неразположение. По време на физическия живот човекът усеща своето тяло като свое Себе. Онова, което се нарича чувство за себе си, се основава на този факт. И колкото по-сетивно са предразположени хората, толкова повече тяхното чувство за себе си приема този характер. – След смъртта липсва тялото като предмет на това чувство за себе си. Затова душата, на която това чувство е останало, се чувства като изпразнена. Обзема я чувство, като че ли е изгубила самата себе си. То трае дотогава, докато се познае, че истинският човек не се намира във физическото. Затова въздействията на тази четвърта област разрушават илюзията за телесното Себе. Душата се научава да не усеща вече тази телесност като нещо същностно. Тя бива излекувана и пречистена от привързаността към телесността. Така тя е преодоляла онова, което преди силно я приковаваше към физическия свят, и може напълно да разгърне силите на симпатията, които са насочени навън. Тя, така да се каже, се е откъснала от себе си и е готова съчувствено да се излее във всеобщия душевен свят.

Не бива да остане неспоменато, че преживяванията на тази област в особена степен изпитват самоубийците. Те напускат по изкуствен път своето физическо тяло, докато всички чувства, свързани с него, остават непроменени. При естествената смърт упадъкът на тялото е съпроводен и от частично замиране на прилепналите към него чувства. При самоубийците към мъката, която им причинява чувството за внезапното изпразване, се прибавят освен това и незадоволените влечения и желания, поради които те са посегнали на живота си.

Петата степен на душевния свят е степента на душевната светлина. В нея симпатията към другото вече има голямо значение. С нея са сродни душите, доколкото по време на физическия живот не са потънали в задоволяването на низши потребности, а са изпитвали радост, удоволствие от своята околна среда. Тук например на пречистване подлежи възторженото увлечение по природата, доколкото то е носило сетивен характер. Но този вид възторжено увлечение по природата трябва добре да се различава от онзи по-висш живот в природата, който е от духовно естество и търси духа, който се открива в нещата и процесите на природата. Този вид усет за природата принадлежи към нещата, които развиват самия дух и които полагат в този дух нещо трайно. От този усет за природата обаче трябва да се различава такова удоволствие от природата, което има своето основание в сетивата. По отношение на него душата се нуждае от пречистване точно така, както по отношение на други склонности, основани на чисто физическото съществуване. Много хора виждат в учреждения, които служат на сетивното благоденствие, в една възпитателна система, която преди всичко води до сетивно удобство, един вид идеал. За тях не може да се каже, че служат само на своите себични нагони. Но душата им все пак е насочена към сетивния свят и трябва да бъде излекувана чрез силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят и на която липсват тези външни средства за задоволяване. Тук душата постепенно познава, че тази симпатия трябва да поеме други пътища. И тези пътища се намират в изливането на душата в душевното пространство, предизвикано от симпатията към душевната околност.

– Тук се пречистват и онези души, които от своите религиозни дейности искат на първо място повишаване на своето сетивно благоденствие. Все едно дали копнежът им е насочен към земен, или към небесен рай. Те намират в „царството на душите“ този рай; но само с цел да прозрат неговата нищожност. Всичко това са, естествено, само отделни примери за пречиствания, които стават в тази пета област. Те биха могли да бъдат умножени произволно. Чрез шестата област, областта на дейната душевна сила, става пречистването на жадната за дела част от душата, която не носи егоистичен характер, но все пак има своите мотиви в сетивното задоволяване, което делата донасят. Натурите, които развиват такава жажда за дела, външно изглеждат напълно като идеалисти, те се показват като способни на саможертва личности. В по-дълбок смисъл обаче те все пак се стремят към усилване на едно сетивно чувство на удоволствие. Много художествени натури и такива, които се отдават на научна дейност, защото това им харесва, спадат към тях. Онова, което ги приковава към физическия свят, е вярата, че изкуството и науката съществуват, за да харесват по този начин. Седмата област, областта на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му склонности към сетивно-физическия свят. Всяка предходна област поема от душата онова, което е сродно на нея. Онова, което все още обгражда духа, е мнението, че неговата дейност трябва да бъде изцяло посветена на сетивния свят. Има изключително даровити личности, които обаче не размишляват за много друго освен за процесите на физическия свят. Такава вяра може да се нарече материалистична. Тази вяра трябва да бъде разрушена и тя бива разрушена в седмата област. Там душите виждат, че в истинската действителност няма никакви предмети за материалистичното мислене. Като лед на слънце тази вяра на душата тук се стопява. Душевното същество сега е погълнато от своя свят, духът е свободен от всички окови. Той се издига в областите, където живее само в своята собствена среда. – Душата е изпълнила своята предишна земна задача и след смъртта се е развързало онова, което от тази задача е останало като окова за духа. Като е преодоляла земния остатък, тя самата е върната в своята стихия. От това изложение се вижда, че преживяванията на душевния свят, а с тях и състоянията на душевния живот след смъртта, придобиват вид, който все по-малко се противи на душата, колкото повече човек е отхвърлил онова, което от земната връзка с физическата телесност е прилепнало към него като непосредствено сродство с нея. – В зависимост от предпоставките, създадени във физическия живот, душата ще принадлежи по-дълго или по-кратко на едната или другата област. Където чувства сродство, тя остава дотогава, докато то бъде заличено. Където няма сродство, тя минава, без да чувства, покрай възможните въздействия. Тук трябваше да бъдат описани само основните свойства на душевния свят и да бъде изобразен в общи черти характерът на живота на душата в този свят. Същото важи и за следващите изложения за царството на духовете. Би означавало да се надхвърлят границите, които тази книга трябва да спазва, ако се разгледат и други свойства на тези висши светове. Защото за онова, което може да се сравни с пространствените отношения и с протичането на времето и по отношение на което тук всичко е съвсем различно от физическия свят, може да се говори разбираемо само ако човек иска да го изобрази по съвсем подробен начин. Някои важни неща за това могат да се намерят в моята книга „Тайната наука“.