Трите свята

I. Душевният свят

Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От света на физическата телесност са взети веществата и силите, които изграждат неговото тяло. Той знае за този свят чрез възприятията на своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, той не може да си изясни нищо за другите два свята – за душевния и духовния. – Дали човек може да се убеди в действителността на някое нещо или същество, зависи от това дали той има за него орган за възприятие, сетиво.

– Разбира се, лесно могат да възникнат недоразумения, ако, както става тук, висшите органи за възприятие се наричат духовни сетива. Защото, когато се говори за „сетива“, с това неволно се свързва мисълта за „физическото“. Нали тъкмо физическият свят се обозначава и като „сетивен“ в противоположност на „духовния“. За да се избегне недоразумението, трябва да се има предвид, че тук за „висши сетива“ се говори именно само сравнително, в преносен смисъл. Както физическите сетива възприемат физическото, така душевните и духовните възприемат душевното и духовното. Изразът „сетиво“ се употребява само в значението на „органи за възприятие“. Човекът не би имал знание за светлината и цвета, ако нямаше око, което усеща светлината; той не би знаел нищо за звуците, ако нямаше ухо, което усеща звука. В това отношение германският философ Лоце с пълно право казва: „Без око, което усеща светлина, и без ухо, което усеща звук, целият свят би бил тъмен и ням. В него би имало толкова малко светлина или звук, колкото би бил възможен зъбобол без нерв на зъба, който да усеща болката.“ – За да се види в правилна светлина казаното тук, човек дори няма нужда да се замисля колко съвсем иначе трябва да се разкрива светът за низшите живи същества, които имат само един вид сетиво за допир или за усещане, разпростряно по цялата повърхност на тялото им, отколкото за човека. Светлина, цвят и тон във всеки случай не могат да съществуват за тях в онзи смисъл, в който съществуват за същества, надарени с очи и уши. Въздушните трептения, които предизвиква пушечен изстрел, може да упражняват въздействие и върху тях, когато ги достигнат. Но за да се разкрият тези въздушни трептения пред душата като трясък, е нужно ухо. И за да се разкрият определени процеси в тънкото вещество, което се нарича етер, като светлина и цвят, е нужно око. – Човекът знае нещо за някое същество или предмет само благодарение на това, че чрез някой от своите органи получава въздействие от него. Това отношение на човека към света на действителното е изразено превъзходно в следното изказване на Гьоте: „Всъщност напразно се опитваме да изразим същността на едно нещо. Въздействия съзираме ние и една пълна история на тези въздействия би обхванала навярно, в краен случай, същността на онова нещо. Напразно се стараем да опишем характера на един човек: нека, напротив, съберем неговите постъпки, неговите дела, и пред нас ще застане образ на характера. Цветовете са дела на светлината, дела и страдания... Цветовете и светлината наистина са помежду си в най-точно отношение, но трябва да си ги мислим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тъкмо цялата природа иска чрез тях да се разкрие особено на сетивото на окото. Също така природата се открива и на друго сетиво... Така природата говори надолу към други сетива, към познати, непризнати, непознати сетива; така тя говори сама със себе си и към нас чрез хиляди явления. За внимателния тя никъде не е мъртва, нито няма.“ Би било неправилно това изказване на Гьоте да се разбира така, сякаш с него се отрича познаваемостта на същността на нещата. Гьоте няма предвид: човек възприема само въздействието на нещото, а същността се крие зад него. Той има предвид по-скоро, че за такава „скрита същност“ изобщо не бива да се говори. Същността не е зад своето откровение; по-скоро тя излиза наяве чрез откровението. Само че тази същност в много случаи е толкова богата, че може да се разкрие на други сетива в още други образи. Онова, което се разкрива, принадлежи към същността, само че поради ограничеността на сетивата не е цялата същност. Този Гьотев възглед е изцяло и възгледът, който се има предвид тук в смисъла на духовната наука. Както в тялото окото и ухото се развиват като органи за възприятие, като сетива за телесните процеси, така човекът е в състояние да изгради в себе си душевни и духовни органи за възприятие, чрез които му се откриват душевният и духовният свят. За онзи, който няма такива висши сетива, тези светове са „тъмни и неми“, както за същество без ухо и око телесният свят е „тъмен и ням“. Наистина отношението на човека към тези висши сетива е малко по-различно от отношението му към телесните. По правило добрата майка природа се грижи последните да бъдат напълно изградени в него. Те възникват без негово участие. Върху развитието на своите висши сетива той трябва да работи сам. Той трябва да изгради душата и духа, ако иска да възприема душевния и духовния свят, както природата е изградила неговото тяло, за да може той да възприема своята телесна околна среда и да се ориентира в нея. Такова изграждане на висши органи, които природата още не е развила сама, не е неестествено; защото в по-висш смисъл всичко, което човекът извършва, също принадлежи към природата. Само онзи, който би поискал да твърди, че човекът трябва да остане на онази степен на развитие, на която е пуснат от ръката на природата – само той би могъл да нарече изграждането на висши сетива неестествено. От него значението на тези органи остава „непризнато“ – в смисъла на приведеното изказване на Гьоте. Но такъв човек би трябвало тогава веднага да се бори и срещу всяко възпитание на човека, защото и то продължава делото на природата. И особено би трябвало да се обяви против операцията на слепородени. Защото с онзи, който пробужда в себе си своите висши сетива по начина, изложен в последната част на това съчинение, става приблизително същото, както с оперирания слепороден. Светът му се явява с нови свойства, с процеси и факти, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно, че чрез тези висши органи той не прибавя произволно нищо към действителността, а че без тях съществената част от тази действителност би останала скрита за него. Душевният и духовният свят не са нещо редом с физическия или извън него, те не са отделени пространствено от него. Както за оперирания слепороден предишният тъмен свят засиява в светлина и цветове, така на душевно и духовно пробудения нещата, които преди са му се явявали само телесно, разкриват своите душевни и духовни свойства. Наистина този свят се изпълва освен това и с процеси и същества, които остават напълно непознати за онзи, който не е пробуден душевно и духовно. – (По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовните сетива. Тук най-напред се описват самите тези висши светове. Който отрича тези светове, не казва нищо друго, освен че още не е развил своите висши органи. Развитието на човечеството не е завършено на никоя степен; то трябва непрекъснато да продължава.)

Човек често неволно си представя „висшите органи“ като твърде подобни на физическите. Но би трябвало да си изясни, че в лицето на тези органи си има работа с духовни или душевни образувания. Затова не бива и да се очаква, че онова, което се възприема във висшите светове, е, да речем, само една мъгляво разредена вещественост. Докато се очаква нещо такова, няма да може да се стигне до ясна представа за това, което тук всъщност се има предвид под „висши светове“. За много хора съвсем не би било толкова трудно, колкото е в действителност, да знаят нещо за тези „висши светове“ – отначало наистина само елементарното, – ако не си представяха, че онова, което трябва да възприемат, все пак отново трябва да е нещо изтънчено физическо. Тъй като предполагат нещо такова, те по правило изобщо не искат да признаят онова, за което действително става дума. Намират го недействително, не го приемат като нещо, което ги задоволява, и т.н. Разбира се: висшите степени на духовното развитие са трудно достъпни; но онази степен, която е достатъчна, за да се познае същността на духовния свят – а това вече е много, – съвсем не би била толкова трудна за достигане, ако човек поискаше най-напред да се освободи от предразсъдъка да си представя душевното и духовното все пак отново само като нещо по-фино физическо.

Както не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за неговата физическа външност, така не познаваме и света, който ни заобикаля, ако знаем за него само онова, което ни разкриват физическите сетива. И както една фотография ни става разбираема и изпълнена с живот, когато се приближим дотолкова до фотографирания човек, че се научим да познаваме неговата душа, така можем действително да разберем и телесния свят само ако опознаем неговата душевна и духовна основа. Затова е препоръчително тук най-напред да се говори за висшите светове, за душевния и духовния, и едва след това физическият свят да се преценява от гледна точка на духовната наука.

Да се говори за висшите светове в сегашната културна епоха, е свързано с известни трудности. Защото тази културна епоха е велика преди всичко в познаването и овладяването на телесния свят. Нашите думи първоначално са се оформили и са получили значението си във връзка с този телесен свят. Но човек трябва да си служи с тези обичайни думи, за да се свърже с познатото. Така при онези, които искат да се доверяват само на своите външни сетива, се отварят широко вратите за недоразумението. – Някои неща наистина могат отначало да бъдат изказани и загатнати само чрез сравнения. Но така трябва да бъде, защото такива сравнения са средство, чрез което човек най-напред бива насочен към тези висши светове и чрез което се подпомага собственото му издигане към тях. (За това издигане ще трябва да се говори в една по-късна глава, в която ще бъде посочено изграждането на душевните и духовните органи за възприятие. Отначало човек ще се запознае с висшите светове чрез сравнения. После той може да помисли как сам да проникне с поглед в тях.) Както веществата и силите, които съставят и управляват нашия стомах, нашето сърце, нашите бели дробове, нашия мозък и т.н., произхождат от телесния свят, така нашите душевни свойства, нашите нагони, влечения, чувства, страсти, желания, усещания и т.н. произхождат от душевния свят. Душата на човека е член в този душевен свят, както неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако искаме най-напред да посочим една разлика между телесния свят и душевния, можем да кажем, че последният е във всички свои неща и същества много по-фин, по-подвижен, по-пластичен от първия. Но човек трябва да си остава наясно, че когато влезе в душевния свят, стъпва в свят, съвършено нов спрямо физическия. Следователно, ако в това отношение се говори за по-грубо и по-фино, трябва да се съзнава, че чрез сравнение се загатва нещо, което все пак е коренно различно. Така е с всичко, което се казва за душевния свят с думи, заимствани от физическата телесност. Ако се има предвид това, тогава може да се каже, че образуванията и съществата на душевния свят се състоят също така от душевни вещества и се направляват също така от душевни сили, както е във физическия свят с физическите вещества и сили.

Както на телесните образувания са присъщи пространственото протежение и пространственото движение, така на душевните неща и същности са присъщи възбудимостта, нагонното домогване. Затова душевният свят се нарича също светът на влеченията или светът на желанията, или светът на „копнежа“. Тези изрази са заимствани от човешкия душевен свят. Затова трябва твърдо да се помни, че нещата в онези части на душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, колкото физическите вещества и сили на телесния външен свят са различни от частите, които съставят физическото човешко тяло. (Нагон, желание, копнеж са обозначения за вещественото в душевния свят. Това веществено нека бъде обозначено като „астрално“. Ако се вземат повече предвид силите на душевния свят, може да се говори за „същност на влеченията“. Но не бива да се забравя, че тук разграничението между „вещество“ и „сила“ не може да бъде толкова строго, колкото във физическия свят. Един нагон може също толкова добре да бъде наречен „сила“, колкото и „вещество“.) Онзи, който за първи път получава поглед в душевния свят, бива объркан от разликите, които този свят показва спрямо физическия. Но това е така и при отварянето на някое физическо сетиво, което преди е било бездейно. Оперираният слепороден също трябва тепърва да се научи да се ориентира в света, който преди е познавал чрез осезанието. Такъв човек например вижда предметите отначало в своето око; после ги съзира извън себе си, но отначало те му се явяват така, сякаш са нарисувани върху плоскост. Едва постепенно той схваща дълбочината, пространственото разстояние на нещата и т.н. – В душевния свят важат съвсем други закони, отколкото във физическия. Наистина много душевни образувания са свързани с образувания от другите светове. Душата на човека например е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия дух. Следователно процесите, които могат да се наблюдават в нея, са едновременно повлияни от телесния и от духовния свят. Това трябва да се има предвид при наблюдението на душевния свят; и не бива да се смята за душевни закони онова, което произхожда от въздействието на друг свят. – Когато например човекът изпраща едно желание, то е носено от мисъл, от представа на духа и следва неговите закони. Но както законите на физическия свят могат да се установят, като се абстрахираме от влиянията, които например човекът оказва върху неговите процеси, така нещо подобно е възможно и с душевния свят.

Една важна разлика между душевните процеси и физическите може да се изрази, като взаимодействието при първите се обозначи като много по-вътрешно. Във физическото пространство например господства законът на „удара“. Когато една движеща се топка от слонова кост се удари в една неподвижна, последната се задвижва в посока, която може да се изчисли от движението и еластичността на първата. В душевното пространство взаимодействието на две образувания, които се срещат, зависи от техните вътрешни свойства. Те се проникват взаимно, срастват се, така да се каже, едно с друго, ако са сродни помежду си. Те се отблъскват, ако техните същности си противоречат. – В телесното пространство например за виждането съществуват определени закони. – Отдалечените предмети се виждат в перспективно умаляване. Когато се гледа навътре в една алея, изглежда, че – според законите на перспективата – по-отдалечените дървета стоят на по-малки разстояния едно от друго, отколкото близките. В душевното пространство, напротив, всичко – близкото и отдалеченото – се явява на съзерцаващия на разстоянията, които то има по силата на своята вътрешна природа. Това, разбира се, е източник на най-разнообразни заблуди за онзи, който встъпва в душевното пространство и иска да се оправя там с правилата, които носи със себе си от физическия свят.

Едно от първите неща, които човек трябва да усвои, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните видове негови образувания по подобен начин, както във физическия свят се различават твърди, течни и въздухообразни или газообразни тела. За да се стигне до това, трябва да се познават двете основни сили, които тук са преди всичко важни. Те могат да се нарекат симпатия и антипатия. Видът на едно душевно образувание се определя от това как действат в него тези основни сили. Като симпатия трябва да се обозначи силата, с която едно душевно образувание привлича други, стреми се да се слее с тях, проявява своето сродство с тях. Антипатията, напротив, е силата, с която душевните образувания се отблъскват, изключват, с която утвърждават своята своеобразност. Каква роля играе едно душевно образувание в душевния свят, зависи от това в каква мяра тези основни сили са налице в него. Най-напред трябва да се различават три вида душевни образувания според действието на симпатията и антипатията в тях. И тези видове се различават един от друг по това, че симпатията и антипатията се намират в тях в съвсем определени взаимни съотношения. И в трите са налице и двете основни сили. Нека вземем най-напред едно образувание от първия вид. То привлича други образувания от своето обкръжение по силата на властващата в него симпатия. Но освен тази симпатия в него едновременно е налице и антипатия, чрез която то отблъсква от себе си онова, което се намира в обкръжението му. Отвън такова образувание ще изглежда така, сякаш е надарено само със сили на антипатията. Но това не е така. В него има симпатия и антипатия. Само че последната преобладава. Тя има надмощие над първата. Такива образувания играят себична роля в душевното пространство. Те отблъскват много неща около себе си и привличат към себе си с любов само малко. Затова се движат като неизменни форми през душевното пространство. Поради силата на симпатията, която е в тях, те изглеждат алчни. Но алчността изглежда едновременно ненаситна, сякаш не може да бъде задоволена, защото преобладаващата антипатия отблъсква толкова много от онова, което идва насреща, че не може да настъпи задоволяване. Ако искаме да сравним душевните образувания от този вид с нещо във физическия свят, можем да кажем: те съответстват на твърдите физически тела. Тази област на душевната вещественост нека бъде наречена жар на влеченията. – Онова от тази жар на влеченията, което е примесено в душите на животните и хората, определя у тях онова, което се нарича низши сетивни нагони, техните преобладаващи себелюбиви инстинкти. – Вторият вид душевни образувания е онзи, при който двете основни сили се уравновесяват, при който следователно симпатията и антипатията действат с еднаква сила. Те се отнасят към другите образувания с известна неутралност; действат върху тях като сродни, без особено да ги привличат или отблъскват. Те, така да се каже, не теглят твърда граница между себе си и околния свят. Непрекъснато оставят други образувания в обкръжението да въздействат върху тях; затова могат да се сравнят с течните вещества на физическия свят. И в начина, по който такива образувания привличат към себе си други неща, няма нищо от алчност. Действието, което се има предвид тук, е налице, например когато човешката душа усеща един цвят. Когато имам усещането за червения цвят, най-напред получавам неутрално дразнение от своето обкръжение. Едва когато към това дразнение се прибави харесването на червения цвят, се намесва друго душевно действие. Онова, което предизвиква неутралното дразнение, са душевни образувания, които се намират в такова взаимоотношение, че симпатията и антипатията се уравновесяват. Душевната вещественост, за която тук става дума, ще трябва да се обозначи като напълно пластична, течаща. Тя се движи през душевното пространство не себично като първата, а така, че съществуването ѝ навсякъде получава впечатления, че тя се оказва сродна с много неща, които среща. Израз, който е приложим за нея, би могъл да бъде: течаща възбудимост. – Третата степен на душевните образувания е онази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията предизвиква себичното самоутвърждаване; но то отстъпва на заден план пред склонността към нещата от обкръжението. Нека си представим такова образувание вътре в душевното пространство. То се явява като средоточие на една привличаща сфера, която се простира над предметите на околния свят. Такива образувания трябва по-специално да се обозначат като вещественост на желанията. Това обозначение изглежда правилно, защото поради антипатията, която съществува и е само по-слаба от симпатията, привличането все пак действа така, че привлечените предмети трябва да бъдат внесени в собствената сфера на образуванието. Така симпатията получава себичен основен тон. Тази вещественост на желанията може да се сравни с газообразните или въздухообразните тела на физическия свят. Както газът се стреми да се разшири на всички страни, така веществеността на желанията се разпростира във всички посоки.

По-високите степени на душевната вещественост се характеризират с това, че при тях едната основна сила, а именно антипатията, напълно отстъпва, и само симпатията се оказва същински действащото. Тя може най-напред да се прояви вътре в частите на самото душевно образувание. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията във вътрешността на едно душевно образувание намира израз в онова, което се нарича удоволствие. А всяко намаляване на тази симпатия е неудоволствие. Неудоволствието е само намалено удоволствие, както студът е само намалена топлина. Удоволствието и неудоволствието са онова, което живее в човека като света на чувствата – в по-тесен смисъл. Чувстването е тъкането на душевното в самото себе си. От начина, по който чувствата на удоволствие и неудоволствие тъкат в душевното, зависи онова, което се нарича негово приятно самочувствие.

Още по-висока степен заемат онези душевни образувания, чиято симпатия не остава затворена в сферата на собствения живот. От трите низши степени те се различават – както впрочем вече и четвъртата – по това, че при тях силата на симпатията няма за преодоляване никаква антипатия, която да ѝ се противопоставя. Едва чрез тези по-висши видове на душевната вещественост многообразието на душевните образувания се съединява в един общ душевен свят. Доколкото играе роля антипатията, душевното образувание се стреми към нещо друго заради собствения си живот, за да укрепи и обогати себе си чрез другото. Където антипатията мълчи, там другото се приема като откровение, като изява. Тази по-висша форма на душевна вещественост играе в душевното пространство роля, подобна на онази, която светлината играе във физическото пространство. Тя кара едно душевно образувание, така да се каже, да всмуква съществуването и същността на другите заради самите тях, или, както би могло да се каже също, да се оставя да бъде озарявано от тях. Едва като черпят от тези по-висши области, душевните същества биват пробудени за истински душевен живот. Техният глух живот в тъмнината се отваря навън, свети и сам излъчва в душевното пространство; инертното, глухо тъкане във вътрешността, което иска да се затвори чрез антипатията, когато са налице само веществата на долните области, става сила и подвижност, която изхожда от вътрешността и се излива навън като поток. Течащата възбудимост на втората област действа само при срещата на образуванията. Тогава наистина едното прелива в другото. Но тук е необходимо докосване. В по-висшите области властва свободно излъчване, изливане. (С право същността на това поле се обозначава като „излъчване“, защото симпатията, която се развива, действа така, че като символ за нея може да се употреби изразът, взет от действието на светлината.) Както едно растение закърнява в мазето, така закърняват душевните образувания без оживяващите ги душевни вещества на по-висшите области. Душевната светлина, дейната душевна сила и същинският душевен живот в по-тесен смисъл принадлежат на тези области и оттук се съобщават на душевните същества.

Следователно трябва да се различават три долни и три горни области на душевния свят; и едните, и другите са опосредствани от една четвърта, така че се получава следното деление на душевния свят:

1. Област на жарта на влеченията

2. Област на течащата възбудимост

3. Област на желанията

4. Област на удоволствието и неудоволствието

5. Област на душевната светлина

6. Област на дейната душевна сила

7. Област на душевния живот.

Чрез първите три области душевните образувания получават своите свойства от съотношението между антипатия и симпатия; чрез четвъртата област симпатията тъче вътре в самите душевни образувания; чрез трите най-висши силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; светейки и оживявайки, душевните вещества на тази област пронизват като полъх душевното пространство и пробуждат онова, което иначе, оставено само на себе си, би трябвало да се изгуби в собственото си съществуване.

Всъщност би трябвало да е излишно, но заради яснотата тук все пак се подчертава, че тези седем отдела на душевния свят в никакъв случай не представляват отделени едни от други територии. Както във физическото твърдото, течното и газообразното се проникват взаимно, така в душевното се проникват взаимно жарта на влеченията, течащата възбудимост и силите на света на желанията. И както във физическото топлината прониква телата, а светлината ги облъчва, така е в душевното с удоволствието и неудоволствието и с душевната светлина. И нещо подобно става с дейната душевна сила и със същинския душевен живот.