III. Царството на духовете

Преди духът да може да бъде разгледан в по-нататъшното си странстване, трябва първо да се наблюдава самата област, в която той навлиза. Това е „светът на духа“. Този свят е толкова несходен с физическия, че всичко, което се казва за него, трябва да изглежда като фантастика на онзи, който иска да се доверява само на своите физически сетива. И в още по-голяма степен тук важи онова, което вече беше казано при разглеждането на „света на душата“: трябва да се прибягва до сравнения, за да се описва. Защото нашият език, който служи предимно само на сетивната действителност, не е особено богат на изрази, които могат непосредствено да се приложат към „царството на духовете“. Затова особено тук читателят трябва да бъде помолен да разбира някои неща от казаното само като загатване. Всичко, което се описва тук, е толкова несходно с физическия свят, че може да бъде описано само по този начин. Пишещият това изложение винаги съзнава колко малко неговите сведения могат действително да съответстват на опита в тази област поради несъвършенството на нашите езикови изразни средства, предназначени за физическия свят.

Преди всичко трябва да се подчертае, че този свят е изтъкан от веществото (разбира се, и думата „вещество“ тук е употребена в твърде преносен смисъл), от което се състои човешката мисъл. Но така, както мисълта живее в човека, тя е само сянка, призрачен образ на своето действително същество. Както сянката на един предмет върху стената се отнася към действителния предмет, който хвърля тази сянка, така и мисълта, която се явява чрез човешката глава, се отнася към съществото в „царството на духовете“, което съответства на тази мисъл. Когато духовното сетиво на човека бъде пробудено, тогава той действително възприема това мисловно същество, както сетивното око възприема маса или стол. Той се движи сред обкръжение от мисловни същества. Сетивното око възприема лъва, а мисленето, насочено към сетивното – само мисълта за лъва като призрачен образ, като картина, подобна на сянка. Духовното око вижда в „царството на духовете“ мисълта за лъва така действително, както сетивното око вижда физическия лъв. Тук отново може да се посочи сравнението, употребено вече по отношение на „царството на душите“. Както на оперирания сляпороден обкръжението му изведнъж се явява с новите качества на цветовете и светлините, така на онзи, който се научава да употребява своето духовно око, обкръжението се явява изпълнено с нов свят, със света на живите мисли или духовни същества. – В този свят преди всичко могат да се видят духовните първообрази на всички неща и същества, които са налице във физическия и в душевния свят. Нека си представим, че картината на един художник е налице в духа, преди да е нарисувана. Тогава имаме сравнение за онова, което се има предвид с израза първообраз. Тук не е важно, че художникът може би няма такъв първообраз в главата си, преди да рисува; че той възниква постепенно и изцяло едва в хода на практическата работа. В действителния „свят на духа“ такива първообрази има за всички неща, а физическите неща и същества са подобия на тези първообрази. – Когато онзи, който се доверява само на своите външни сетива, отрича този свят на първообразите и твърди, че първообразите са само абстракции, които сравняващият разсъдък извлича от сетивните неща, това е разбираемо; защото такъв човек просто не може да възприема в този висш свят; той познава мисловния свят само в неговата призрачна абстрактност. Той не знае, че духовно виждащият познава духовните същества толкова отблизо, колкото той самият своето куче или своята котка, и че светът на първообразите има далеч по-интензивна действителност от сетивно-физическия.

Наистина първият поглед в това „царство на духовете“ е още по-объркващ от онзи в душевния свят. Защото първообразите в истинския си облик са много несходни със своите сетивни подобия. Но също толкова несходни са те и със своите сенки, абстрактните мисли. – В духовния свят всичко е в непрестанна подвижна дейност, в непрекъснато творене. Покой, пребиваване на едно място, каквито има във физическия свят, там не съществуват. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което възниква във физическия и душевния свят. Техните форми бързо се сменят; и във всеки първообраз се крие възможността да приеме безброй отделни облици. Те, така да се каже, оставят отделните облици да покълнат от тях; и едва е създаден единият, първообразът вече се готви да остави следващия да бликне от него. И първообразите са помежду си в повече или по-малко родствена връзка. Те не действат поотделно. Единият се нуждае от помощта на другия за своето творене. Безброй първообрази често действат заедно, за да възникне това или онова същество в душевния или физическия свят.

Освен онова, което може да се възприеме чрез „духовно виждане“ в това „царство на духовете“, тук има още и нещо друго, което трябва да се разглежда като преживяване на „духовното чуване“. Щом „ясновиждащият“ се издигне от царството на душите в царството на духовете, възприетите първообрази започват и да звучат. Това „звучене“ е чисто духовен процес. То трябва да се представя, без при това да се мисли за какъвто и да е физически тон. Наблюдателят се чувства като в море от тонове. И в тези тонове, в това духовно звучене, се изразяват съществата на духовния свят. В тяхното съзвучие, в техните хармонии, ритми и мелодии се отпечатват първичните закони на тяхното съществуване, техните взаимни отношения и родства. Онова, което във физическия свят разсъдъкът възприема като закон, като идея, то се представя за „духовното ухо“ като нещо духовно-музикално. (Затова питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят „музика на сферите“. За притежателя на „духовното ухо“ тази „музика на сферите“ не е просто нещо образно, алегорично, а духовна действителност, която той добре познава.) Само че, ако човек иска да си състави понятие за тази „духовна музика“, трябва да отстрани всички представи за сетивната музика, каквато се възприема чрез „вещественото ухо“. Тук става дума именно за „духовно възприятие“, тоест за такова, което трябва да остане нямо за „сетивното ухо“. В следващите описания на „царството на духовете“ за простота указанията за тази „духовна музика“ ще бъдат пропуснати. Трябва само да си представим, че всичко, което се описва като „образ“, като нещо „светещо“, същевременно е нещо звучащо. На всеки цвят, на всяко светлинно възприятие съответства един духовен тон и на всяко съвместно действие на цветове съответства една хармония, една мелодия и т.н. Защото трябва непременно да се има предвид, че и там, където господства звученето, възприемането на „духовното око“ съвсем не престава. Звученето само се прибавя към светенето. Там, където по-нататък се говори за „първообрази“, трябва следователно мислено да се добавят и „първотоновете“. Прибавят се и други възприятия, които образно могат да се нарекат „духовно вкусване“ и т.н. Но тук няма да се навлиза в тези процеси, тъй като става дума да се събуди представа за „царството на духовете“ чрез някои видове възприятие в него, извадени от цялото.

Сега преди всичко е необходимо да се разграничат помежду си различните видове първообрази. И в „царството на духовете“ трябва да се различават редица степени или области, за да се ориентира човек. И тук, както в „душевния свят“, отделните области не бива да се мислят като наслоени една върху друга, а като взаимно проникващи се и пронизващи се. Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото той не е надарен с живот. Тук могат да се намерят първообразите на минералите, по-нататък тези на растенията; последните обаче само доколкото са чисто физически; тоест доколкото не се взема под внимание животът в тях. Също така тук се срещат физическите животински и човешки форми. С това не се цели да се изчерпи онова, което се намира в тази област; целта е само да се илюстрира с очевидни примери. – Тази област образува основния скелет на „царството на духовете“. Тя може да се сравни със сушата на нашата физическа Земя. Тя е континенталната маса на „царството на духовете“. Нейното отношение към физическо-телесния свят може да се опише само чрез сравнение. Представа за това може да се получи приблизително по следния начин: нека си представим някакво ограничено пространство, изпълнено с физически тела от най-разнообразен вид. И сега нека си представим, че тези физически тела са премахнати, а на тяхно място има кухини с техните форми. Но междинните пространства, които по-рано са били празни, нека си представим изпълнени с най-разнообразни форми, които се намират в многообразни отношения с предишните тела. – Приблизително така изглеждат нещата в най-ниската област на света на първообразите. В нея нещата и съществата, които се въплъщават във физическия свят, са налице като „кухини“. А в междинните пространства се разиграва подвижната дейност на първообразите (и на „духовната музика“). При физическото въплъщение кухините, така да се каже, се изпълват с физическо вещество. Който би погледнал в пространството едновременно с физическо и с духовно око, би видял физическите тела и между тях подвижната дейност на творящите първообрази. Втората област на „царството на духовете“ съдържа първообразите на живота. Но този живот образува тук едно съвършено единство. Като течен елемент той протича през света на духа, така да се каже, като кръв, която пулсира през всичко. Той може да се сравни с морето и водите на физическата Земя. Неговото разпределение обаче е по-сходно с разпределението на кръвта в животинското тяло, отколкото с това на моретата и реките. Течащ живот, образуван от мисловно вещество – така би могло да се нарече това второ стъпало на „царството на духовете“. В този елемент се намират творящите първосили за всичко, което във физическата действителност се явява като живи същества. Тук се вижда, че целият живот е единство, че животът в човека е сроден с живота на всичките му събратя по сътворение.

Като трета област на „царството на духовете“ трябва да се означат първообразите на всичко душевно. Тук човек се намира в много по-рядък и по-фин елемент, отколкото в първите две области. Образно казано, тя може да се нарече въздушният слой на „царството на духовете“. Всичко, което става в душите на другите два свята, има тук своя духовен двойник. Всички усещания, чувства, инстинкти, страсти и т.н. са налице тук още веднъж по духовен начин. Атмосферните процеси в този въздушен слой съответстват на страданията и радостите на съществата в другите светове. Като тих полъх се явява тук копнежът на една човешка душа; като бурен порив на вятъра – един страстен изблик. Който може да си състави представи за онова, което тук се разглежда, той прониква дълбоко във въздишките на всяка твар, ако насочи вниманието си към тях. Тук може например да се говори за яростни гръмотевични бури с проблясващи светкавици и тътнещ гръм; и ако човек проследи нещата по-нататък, открива, че в такива „духовни гръмотевични бури“ се изразяват страстите на една битка, водена на Земята.

Първообразите на четвъртата област не се отнасят непосредствено до другите светове. В известно отношение те са същества, които владеят първообразите на трите долни области и посредничат при тяхното съчетаване. Затова те са заети с подреждането и групирането на тези подчинени първообрази. Следователно от тази област изхожда по-обхватна дейност, отколкото от долните.

Петата, шестата и седмата област се различават съществено от предходните. Защото съществата в тях дават на първообразите от долните области подтиците за тяхната дейност. В тях се намират творческите сили на самите първообрази. Който е в състояние да се издигне до тези области, той се запознава с „намеренията“ (2), които лежат в основата на нашия свят. Като живи зародишни точки тук първообразите още стоят в готовност да приемат най-многообразни форми на мисловни същества. Когато тези зародишни точки бъдат въведени в долните области, тогава те, така да се каже, набъбват и се показват в най-многообразни облици. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отблясъкът, сянката на тези мисловно-зародишни същества на висшия духовен свят. Наблюдателят с „духовното ухо“, който се издига от долните области на „царството на духовете“ към тези горни, забелязва как звученето и ехтенето се превръщат в „духовен език“. Той започва да възприема „духовното слово“, чрез което нещата и съществата сега не само му известяват своята природа чрез музика, но и я изразяват в „думи“. Те му казват, както може да се нарече в духовната наука, своите „вечни имена“. Трябва да си представим, че тези мисловно-зародишни същества са със сложна природа. От елемента на мисловния свят е взета, така да се каже, само зародишната обвивка. А тя обгръща същинското жизнено ядро. С това стигнахме до границата на „трите свята“, защото ядрото произхожда от още по-висши светове. Когато в един предходен раздел човекът беше описан според съставните си части, за него беше посочено това жизнено ядро и като негови съставни части бяха назовани „Духът-Живот“ и „Духът-Човек“. И за други световни същества има подобни жизнени ядра. Те произхождат от висши светове и се пренасят в трите посочени свята, за да изпълнят там своите задачи. Тук сега ще бъде проследен по-нататъшният поклоннически път на човешкия дух през „царството на духовете“ между две въплъщения или инкарнации. При това отношенията и особеностите на това „царство“ още веднъж ясно ще излязат наяве.