ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 26 юли 1922 г.

Ако вземете предвид казаното от мен вчера, че в народното стопанство всъщност трябва да схванем подвижното, което се съдържа в обращението на стойностите и във взаимодействието на подвижните стойности при образуването на цените, ще си кажете: Най-напред трябва да установим каква форма всъщност трябва да има науката за народното стопанство; защото подвижното не може да се обхване непосредствено. Всъщност няма и особен смисъл да искаме да обхванем подвижното, като го разглеждаме непосредствено; смисъл има само ако го разглеждаме във връзка с онова, което всъщност лежи в основата му.

Нека си го представим нагледно чрез едно сравнение: За известни житейски цели използваме, да речем, термометъра, използваме го, като отчитаме по него градусите на температурата. Свикнали сме в известен смисъл да сравняваме тези градуси. Оценяваме, да речем, двадесетте градуса топлина спрямо петте градуса топлина и така нататък. Но така да се каже, можем и да чертаем температурни криви. Можем например да записваме температурите през зимата, можем да записваме покачващите се температури през лятото и тогава имаме променливите показания на термометъра. Но ще разберем какво стои в основата им едва когато се задълбочим в различните условия, които определят по-ниската температура през зимата, по-високата температура през лятото, които определят различна температура в една област в сравнение с друга и така нататък. Едва когато сведем променливите показания на термометъра до онова, което лежи в основата им, ще държим, така да се каже, нещо реално в ръцете си. Ако само записваме показанията на термометъра, това всъщност е, бихме казали, чисто статистически подход. Всъщност не е много по-различно и когато изучаваме цените сами по себе си, когато изучаваме стойностите и така нататък. Всичко това ще придобие смисъл едва когато започнем да гледаме на цените и стойностите, така да се каже, като на показания на термометър, които насочват към нещо друго. Едва така изобщо ще стигнем до реалните факти на народното стопанство. А оттук става ясно каква форма всъщност ще трябва да има науката за народното стопанство.

Може би знаете, че според един стар обичай науките се делят на теоретични и практически. Етиката например се нарича практическа наука, природната наука се нарича теоретична наука. Природната наука се занимава с онова, което е; етиката – с онова, което трябва да бъде. И това деление се прави още от най-древни времена: науки за съществуващото и науки за дължимото. Засега е нужно да се спрем на него само за да определим понятията. Но можем да попитаме: Науката за народното стопанство наука за съществуващото ли е, както смята например Лухо Брентано, или науката за народното стопанство е наука за дължимото, практическа наука? – Това ще бъде въпросът.

Без съмнение в народното стопанство трябва да се наблюдава, ако искаме да стигнем до знание. А именно ще трябва да наблюдаваме така, както наблюдаваме показанията на барометъра и термометъра, за да узнаем състоянието на въздуха и температурата. В този смисъл науката за народното стопанство е теоретична наука. Но само с това нищо не е направено; нещо е направено едва когато под влияние на това теоретично познание можем да действаме. Искам да посоча един конкретен случай, който ще ви покаже за какво става дума. Да приемем, че чрез някакви наблюдения, които винаги са от теоретично естество – всички наблюдения са от теоретично естество, ако не водят до действие, – забелязваме как някъде в определена област цената на някакъв вид стока спада обезпокоително, спада толкова обезпокоително, че представлява бедствено положение, което може ясно да се опише. Най-напред трябва теоретично да наблюдаваме този действителен спад на цените. С това сме стигнали, така да се каже, само до записването на показанието на термометъра. След това идва въпросът: Какво да правим, когато цените на някакъв вид стока или на някакъв продукт спадат обезпокоително? – Ще разгледаме тези неща още по-точно; засега искам само да кажа какво трябва да се направи и от кого, когато цените на някакъв вид стока спадат обезпокоително. Тогава ще трябва да вземем мярка, способна да противодейства на този спад на цените. Може би ще има различни такива мерки. Но една от тях ще бъде да направим нещо за ускоряване на обращението, на обмена, на търговията със съответните стоки. Това ще бъде една от мерките – тя още няма да е достатъчна; но нека не се занимаваме с това дали е достатъчна и дори дали е правилна мярка; важното е, когато цените спадат така, да направим нещо, което може да увеличи оборота.

Наистина трябва да направим нещо подобно на онова, с което повлияваме показанието на термометъра: Ако ни е студено в стаята, няма да подходим към показанието на термометъра с намерението да удължим стълбчето му по някакъв тайнствен начин; изобщо няма да се занимаваме със спадането на показанието на термометъра, а ще запалим печката. Подхващаме нещата от съвсем друга страна. Така и в народното стопанство с действието си трябва да се намесим от съвсем друга страна. Тук нещата стават практически и трябва да кажем: Науката за народното стопанство е и двете – теоретична наука и практическа наука. – Остава само въпросът как да свържем практическото с теоретичното.

Това засега е едната страна на формата на науката за народното стопанство. Другата страна е онази, на която още преди много години обърнах внимание в една статия, която написах още в началото на века и която тогава носеше заглавието „Теософия и социален въпрос“, без всъщност въпросът да бъде разбран. Тя всъщност би имала значение само ако практици бяха възприели изложеното в нея и ако хората се бяха ръководили от нея. Тъй като изобщо не ѝ бе обърнато внимание, дори не я довърших и прекратих публикуването ѝ. Трябва да се надяваме, че тези неща ще бъдат разбирани все повече. Дано тези лекции допринесат за по-дълбокото им разбиране. Но ако искаме да ги разберем, трябва да направим кратък исторически преглед.

Ако се върнете малко назад в историческия живот на човечеството, ще откриете, че всъщност – посочих това още в първата лекция – в по-старите времена, дори чак до петнадесети, шестнадесети век, изобщо не е имало такива народностопански въпроси, каквито имаме днес. Народностопанският живот, да речем, например в древния Ориент, в по-голямата си част протичал инстинктивно, протичал така: между хората съществували определени социални отношения, които пораждали касти, пораждали класи; от тези отношения възниквали връзки между човек и човек, под чието влияние самите отношения създавали, бих казал, и инстинкти за начина, по който отделният човек трябвало да участва в народностопанския живот. В основата на това до голяма степен лежали импулсите на религиозния живот, които в по-старите времена все още били такива, че същевременно целели и регулирането, подреждането на стопанството. Ако исторически проучите живота в Ориента, ще видите, че всъщност никъде няма строга граница между онова, което религията заповядва, и онова, което след това трябва да се извърши в народното стопанство. Религиозните заповеди често се простират и в стопанския живот, така че в онези по-стари времена въпросът за труда, въпросът за социалното обращение на трудовите стойности изобщо не се поставял. Трудът в известен смисъл се извършвал инстинктивно; а преди римската епоха всъщност не било съществен въпрос дали някой вършел повече, или по-малко, поне не съществен обществен въпрос. Съществуващите изключения нямат значение спрямо общия ход на човешкото развитие. Дори при Платон все още намираме такъв социален възглед, според който трудът в общи линии се приема като нещо разбиращо се от само себе си, а всъщност се размишлява само върху онова социално извън труда, което Платон виждал в етическите, изпълнени с мъдрост импулси.

Това се променяло все повече и повече, колкото по-малко непосредствените религиозни и етически импулси създавали и народностопански инстинкти и колкото повече религиозните и етическите импулси, така да се каже, се ограничавали само до моралния живот и ставали просто предписания за това какви чувства трябва да изпитват хората един към друг, как трябва да се отнасят към извънчовешки сили и така нататък. Сред хората все повече се налагали възгледът, усещането, че – ако мога да се изразя образно – от амвона няма какво да се каже за начина, по който трябва да се работи. И едва с това трудът, включването на труда в социалния живот всъщност се превърнал във въпрос.

Исторически обаче това включване на труда в социалния живот не е възможно без появата на правото. Така в историята виждаме да възникват едновременно оценяването на труда за отделния човек и правото. За много древни времена на човечеството всъщност изобщо не можете да говорите за право в смисъла, в който го разбираме днес, а можете да говорите за право едва когато то се отделя от заповедта. В най-древни времена заповедта е единна. Тя същевременно съдържа всичко, което е съобразно с правото. После заповедта все повече се ограничава до чисто душевния живот, а правото се утвърждава по отношение на външния живот. И това протича в рамките на определен исторически период. През този исторически период са се образували съвсем определени социални отношения. По-подробното им описание би ни отвело тук твърде далеч; но е интересно да се проучи как именно през първите векове на Средновековието правните отношения, от една страна, и трудовите отношения, от друга страна, се отделят от религиозните организации, в които по-рано повече или по-малко изцяло са се съдържали – религиозни организации, разбира се, в по-широк смисъл. Това има съвсем определена последица. Докато религиозните импулси са определящи за целия социален живот на човечеството, дотогава егоизмът не вреди. Това е извънредно важно и за разбирането на социалните, народностопанските процеси. Колкото и егоистичен да е човекът: ако религиозната организация – например в определени области на древния Ориент тя е била много строга – е такава, че въпреки егоизма си човекът все пак плодотворно се включва в социалния живот, тогава егоизмът не вреди; но той започва да играе роля в живота на народите в мига, когато правото и трудът се отделят от другите социални импулси, социални течения. Затова по онова време – докато трудът и правото се еманципират – духът на човечеството, бих казал, несъзнавано се стреми да се справи с човешкия егоизъм, който сега се пробужда и трябва по определен начин да бъде включен в социалния живот. Този стремеж достига връхната си точка в съвременната демокрация, в усета за равенство на хората, за това всеки да има влияние върху установяването на правото и също върху определянето на своя труд.

Но когато еманципираното право и еманципираният труд достигат тази връхна точка, едновременно с това се появява и нещо друго: то наистина е съществувало и по-рано, през по-старите периоди на човешкото развитие, но поради религиозно-социалните импулси е имало съвсем друго значение; именно в нашата европейска цивилизация през Средновековието то е съществувало само в ограничена степен и от времето, когато правото и трудът са били най-силно еманципирани, е достигнало най-високата степен на своето развитие – а това е разделението на труда.

В по-старите времена на човешкото развитие разделението на труда не е имало особено значение, защото и то е било включено в религиозните импулси и всеки, така да се каже, е бил поставян на мястото си, така че то не е имало такова значение. Но там, където склонността към демокрация се свързала със стремежа към разделение на труда, там разделението на труда започнало – това се появило чак през последните векове и достигнало своя връх през деветнадесети век, – там разделението на труда започнало да придобива съвсем особено значение; защото разделението на труда има народностопанска последица.

Това разделение на труда, чиито причини и ход тепърва ще опознаем, в крайна сметка води дотам – ако засега само абстрактно го проследим докрай в мисълта си, трябва да кажем, – то в крайна сметка води дотам, че никой не използва за себе си онова, което произвежда. Но от народностопанска гледна точка! Тоест никой не използва за себе си онова, което произвежда – от народностопанска гледна точка! Какво означава това? Искам да го поясня с един пример. Да приемем, че един шивач изработва дрехи. При разделението на труда той, разбира се, трябва да произвежда дрехи за други хора. Но би могъл да каже и така: За другите хора произвеждам дрехи, а собствените си дрехи произвеждам сам за себе си. Тогава би изразходвал определена част от труда си, за да произвежда собствените си дрехи, а останалия, далеч по-голям труд би изразходвал, за да произвежда дрехи за другите хора. Ако погледнем на това просто от всекидневна гледна точка, бих казал, бихме могли да кажем: Та нали и при разделението на труда е най-естественото нещо шивачът сам да си произвежда дрехите, а за другите хора да работи като шивач. Но как стоят нещата от народностопанска гледна точка? От народностопанска гледна точка нещата стоят така: продуктите придобиват определена стойност поради появата на разделението на труда, при което следователно не всеки човек сам произвежда всички отделни неща, които му трябват, – поради появата на разделението на труда, при което винаги един работи за друг; а вследствие на стойността придобиват и цена. И сега възниква въпросът: Ако например чрез разделението на труда, което продължава в обращението, в движението на продуктите, шивашките изделия имат определена стойност – ако следователно имат тази стойност чрез разделението на труда, преминало в обращението на продуктите, – тогава изделията, които шивачът произвежда за себе си, имат ли същата народностопанска стойност, или може би са по-евтини или по-скъпи? Това е най-същественият въпрос. Когато сам произвежда дрехите си, те не влизат в обращението на продуктите. Онова, което произвежда за себе си, не участва в поевтиняването, породено от разделението на труда, следователно е по-скъпо. Дори да не плаща нищо за него, то е по-скъпо. По-скъпо е просто защото, съпоставен със стойността, трудът, който той изразходва за онова, което му трябва за самия него, не може да е само толкова, колкото му е нужен за онова, което после преминава в обращението.

Може би трябва да обмислим това малко по-точно; но нещата наистина стоят така. Всичко, което служи за производство за собствените нужди, е по-скъпо от онова, което влиза в разделението на труда, защото не влиза в обращението, в чиято основа лежи разделението на труда. Така че, ако мислено доведем разделението на труда до крайност, би трябвало да кажем: Ако шивачът трябваше да работи само за други хора, тогава за продуктите на своя труд би получавал цените, които всъщност трябва да се получават. А той от своя страна би трябвало да си купува дрехите от друг шивач, съответно би трябвало да си ги набавя по начина, по който обикновено се набавят, би трябвало да ги купува оттам, където се продават дрехи.

Но ако погледнете всичко това, ще трябва да си кажете: Разделението на труда има тенденцията изобщо никой вече да не работи за себе си; напротив, всичко, което изработва, трябва да преминава към другите. А онова, от което се нуждае, трябва отново да му идва от обществото. Евентуално бихте могли да възразите: Та един костюм всъщност би трябвало да струва на шивача точно толкова, когато го купува от другия шивач, колкото и ако сам го изработва, защото другият няма да го направи нито по-скъп, нито по-евтин. Ако това беше така, нямаше да има разделение на труда, поне нямаше да има пълно разделение на труда, по простата причина, че за изработването на този шивашки продукт чрез разделението на труда не би могла да се постигне най-голямата възможна концентрация в начина на работа. Когато настъпи разделение на труда, няма как то да не прелее в обращението, така че единият шивач не може да купува от другия, а трябва да купува от търговеца. Това обаче поражда съвсем друга стойност. Когато си прави собственото сако, той ще купува сакото от себе си; когато го купува, ще го купува от търговеца. В това е разликата. И ако разделението на труда във връзка с обращението води до поевтиняване, тогава при търговеца сакото му излиза на по-ниска цена от тази, на която може сам да го изработи за себе си.

Нека засега гледаме на това като на нещо, което ни води към формата на науката за народното стопанство; защото ще трябва още веднъж да разгледаме всички факти.

Но нещата са именно такива, че непосредствено разбираме: Колкото по-напредва разделението на труда, толкова повече трябва да се стига дотам, че всеки да работи за другите, да работи за неопределената общност, никога за себе си. С други думи, това означава: С появата на съвременното разделение на труда народното стопанство е принудено да изтръгне егоизма из корен в стопанската дейност. Моля, разбирайте това не етически, а чисто стопански! В стопанско отношение егоизмът е невъзможен. С все по-голямото напредване на разделението на труда вече не можем да правим нищо за себе си, а трябва да правим всичко за другите.

В общи линии поради външните отношения алтруизмът се е появил като изискване в стопанската област по-бързо, отколкото е бил разбран в религиозно-етическата област. За това има един лесно установим исторически факт.

Ще откриете, че думата егоизъм е доста стара, макар може би да не е имала сегашния си изострен смисъл, но ще откриете, че е доста стара. Противоположната дума – алтруизъм, мисленето за другия – всъщност е на по-малко от сто години и е измислена като дума чак много късно; затова можем да кажем (не искаме да се опираме прекалено на това външно обстоятелство, но един исторически преглед би го показал): От етическа гледна точка значението на алтруизма още дълго не било напълно оценено, когато чрез разделението на труда то вече било оценено в народностопанско отношение. – И ако сега разгледаме това изискване за алтруизъм като народностопанско, тогава непосредствено виждаме, бих казал, какво следва от него: Трябва да намерим пътя към такова съвременно народно стопанисване, при което на никого не се налага да се грижи за себе си, а всеки трябва да се грижи само за другите, и по този начин грижата за всеки отделен човек също е най-добре осигурена. Това би могло да се приеме за идеализъм; но още веднъж ви обръщам внимание: в тази лекция говоря не идеалистически, нито етически, а народностопански. И онова, което току-що казах, е замислено просто в народностопански смисъл. В съвременния стопански живот не някакъв бог, не някакъв нравствен закон, не някакъв инстинкт изисква алтруизъм в труда, в производството на благата, а просто съвременното разделение на труда. Следователно това го изисква една изцяло народностопанска категория.

Приблизително това исках тогава да изложа в онази статия: че нашето народно стопанство изисква от нас повече, отколкото в най-ново време можем да постигнем в етическо-религиозно отношение. Върху това се основават много борби. Проучете социологията на настоящето. Ще откриете, че до голяма степен социалните борби се дължат на следното: с разрастването на стопанството в световно стопанство все повече е възниквала необходимостта да бъдем алтруистични, да устройваме алтруистично различните социални структури, докато хората в своето мислене всъщност още изобщо не били разбрали как да преодолеят егоизма и затова постоянно се намесвали по егоистичен и неумел начин в изпълнението на онова, което всъщност се налагало като изискване.

Но ще разберем пълното значение на онова, което току-що казах, едва когато изучаваме не само факта, който лежи, бих казал, на повърхността, а прикрития, замаскирания факт. Този прикрит, замаскиран факт е следният: в голяма част от народното стопанство хората на практика се самозадоволяват, защото в нагласата на съвременното човечество има несъответствие между изискването на народното стопанство и религиозно-етическата способност, така че самото наше народно стопанство противоречи на онова, което всъщност е собственото му изискване по силата на разделението на труда. Не са важни малцината самозадоволяващи се производители по образеца на шивача, когото посочих. Ще разпознаем в шивача, който сам си изработва костюмите, някого, който примесва към разделението на труда онова, което не принадлежи към него. Но това е явно. А в съвременното народно стопанство е замаскирано следното: човек наистина съвсем не произвежда продуктите си за себе си, но всъщност няма особена връзка с тяхната стойност или цена, а трябва да внесе като стойност в народното стопанство само онова, което може да постигне чрез физическия си труд, независимо от народностопанския процес, в който са включени продуктите. Всъщност днес всеки, който получава заплата в обичайния смисъл, все още е самозадоволяващ се производител. Той дава толкова, колкото иска да придобие, той изобщо не може да даде на социалния организъм толкова, колкото е в състояние да даде, защото иска да даде само толкова, колкото иска да придобие. Защото самозадоволяване означава да работиш за доход; да работиш за другите, означава да работиш от социална необходимост.

Доколкото в по-ново време изискването на разделението на труда вече е изпълнено, наистина има алтруизъм: работа за другите; но доколкото това изискване не е изпълнено, съществува старият егоизъм, който се основава просто на това, че човек трябва сам да се снабдява. Народностопански егоизъм! Обикновено това не се забелязва при обикновения работещ на заплата, защото изобщо не се размишлява срещу какво всъщност тук се разменят стойности. Онова, което обикновеният работещ на заплата изработва, няма никаква връзка със заплащането на труда му, няма никаква връзка с него. Заплащането, оценяването на труда произтича от съвсем други фактори, така че той работи за доход, за самозадоволяване. Това е прикрито, замаскирано, но е факт.

Така пред нас възниква един от първите, най-важни народностопански въпроси: Как да отстраним от народностопанския процес труда заради дохода? Как да включим в народностопанския процес онези, които днес все още работят само за доход, така че да работят от социална необходимост, вместо за доход? Трябва ли да го направим? Без съмнение! Защото, ако не го направим, никога няма да получим истински цени, а ще получаваме неверни цени. Трябва да получим цени и стойности, които зависят от народностопанския процес, а не от хората, и се образуват при движението на стойностите. Главният въпрос е въпросът за цената.

Трябва да наблюдаваме цената така, както наблюдаваме градусите на термометъра, тогава можем да стигнем до другите условия, които лежат в основата. Но термометърът може да се наблюдава само ако имаме някакъв нулев градус. От него вървим нагоре и надолу. За цените съвсем естествено се получава един вид нулева точка, един вид нулева точка се получава по следния начин. От едната страна имаме природата (вж. рисунка 2); тя се променя чрез човешкия труд; тогава се получават променените природни продукти. Това е единият случай, в който се създава стойност, стойност 1. От другата страна имаме труда. Той се променя чрез духа – Табло 3* – и възниква другата стойност, стойност 2. И тогава ви казах: Цените възникват при взаимодействието на стойност 1 и стойност 2. Ще напредваме все повече в разбирането на тези народностопански възгледи. Но тези стойности тук – стойност 1 и стойност 2 – действително са в полярно отношение. Можем да кажем: Онзи, който например печели в тази област (вж. рисунка 2, вдясно), който печели предимно в тази област – изцяло това не е възможно, но предимно, – който печели предимно от това, че работи по начин, организиран от духа, има интерес природните продукти да се обезценяват. А онзи, който работи върху природата, има интерес другите продукти да се обезценяват. И когато този интерес стане реален процес (както действително става; ако не беше така, земеделците щяха да имат съвсем други цени и обратно; и от двете страни имаме напълно прикрити цени), тогава евентуално можем да наблюдаваме един вид средна цена в средата, там, където участват двама – за стопанисването винаги трябват двама, – двама, които имат възможно най-малък интерес както към природата, така и към духовността или капитала. Къде на практика е така? На практика е така, когато наблюдаваме как един търговец, който е само посредник, купува от друг търговец, който също е само посредник, как двамата купуват взаимно един от друг. Тук цените имат тенденцията да приемат средната си стойност. Ако при оформящите се отношения един посредник в търговията с обувки купува от един посредник в търговията с дрехи и обратно – тези отношения се оформят и по нормалния начин (ще трябва да обясним тази дума), – тогава получената цена има тенденцията да се установи на средно ценово равнище. Не трябва да търсим средното ценово равнище в интересите на производителите, които стоят от страната на природата, нито в интересите на онези, които стоят от духовната страна, а трябва да търсим при търговеца посредник онова, което поражда средните цени. Това няма нищо общо с въпроса дали има един търговец посредник повече, или не. Средната цена има тенденцията да възниква там, където търговец посредник купува от друг търговец посредник и му продава.

Това не противоречи на другото, защото – погледнете съвременните капиталисти – по същество те са търговци. Предприемачът всъщност е търговец. Покрай това той произвежда своите стоки; но от народностопанска гледна точка е търговец. В развитието си търговията е навлязла в производството. Предприемачът е главно, по същество – Табло 3 – търговец. Това е важното, така че действително именно съвременните отношения водят дотам, че онова, което тук (вж. рисунка 2) се образува в средата като определена тенденция, се разпространява към едната и към другата страна. Лесно ще разберете как тази тенденция се разпространява в едната посока, ако изучавате предприемачеството; как се проявява тя в другата посока, ще видим през следващите дни.