ТРОЙНИЯТ ОБЛИК НА СОЦИАЛНИЯ ВЪПРОС

Улм, 26 май 1919 г.

Както на други места във Вюртемберг и Швейцария, и тук ще си позволя да говоря за социалния въпрос – най-съдбоносния, най-важния въпрос на съвременността, – като се опра на изложеното в Призива „Към германския народ и към културния свят“, който преди известно време се разпространи из германските земи. Навярно повечето от вас са виждали този Призив, който се застъпва за тричленността на социалния организъм. В книгата ми „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“ е развито по-подробно онова, което в такъв призив, разбира се, можеше да бъде само бегло набелязано. Позволете ми тази вечер да ви очертая някои неща, които трябва да се кажат за този Призив.

Вследствие на огромните, разтърсващи събития на катастрофата на световната война социалният въпрос придоби съвсем нов облик – това навярно е ясно на всяка човешка душа, която будно следи събитията на времето. Наистина така нареченият социален въпрос, или социално движение, както днес говорим за него, датира поне отпреди повече от половин век. Но който се вгледа в онова, което днес се надига като огромна историческа вълна, и сравни тези неща, все пак може да каже: в нашето съвремие социалният въпрос придоби напълно нов облик, облик, който никой не бива да отминава.

Колко често през последните четири-пет години се чуваха думите: тази ужасна катастрофа на световната война носи нещо, каквото хората не са преживявали, откакто изобщо съществува онова, което наричаме история. Но днес, когато тази катастрофа на световната война навлезе в криза, все още малко, наистина твърде малко се говори за необходимостта от съвсем нови импулси за възстановяване на реда в живота, за необходимостта от пълно преосмисляне и преучаване – макар че необходимостта от това преосмисляне и преучаване всъщност се вижда още във външните обстоятелства. Защото именно старите мисли ни въвлякоха в онази ужасна катастрофа на човечеството. Нови мисли, нови импулси трябва отново да ни изведат от нея. А едно наистина задълбочено наблюдение на социалните искания, които звучат от сърцата на все повече хора, показва къде да се търсят тези импулси; всъщност само онзи може да отмине тези искания, който проспива своето време, който изчаква събитията, докато старата сграда, така да се каже, рухне, останала без същност.

Днес често си представят социалните въпроси като нещо съвсем близко и очевидно, понякога като нещо съвсем просто. Който съди за жизнените необходимости на настоящето и бъдещето въз основа на действително широк опит, а не според отвлечени теории или отделни лични искания, трябва да вижда в социалния въпрос как се сливат много сили, които са се развили в хода на човешкото развитие и може да се каже, сами са се насочили по определен начин към собственото си унищожение. Който обхване с поглед тези условия на живот, вижда социалния въпрос в троен облик. Вижда го като въпрос на духовния живот, второ, като въпрос на правния живот и трето, като въпрос на стопанския живот. През последните столетия обаче, особено през деветнадесети век, както и през изминалите две десетилетия на двадесети век, се наложи убеждението, че почти всичко, свързано със социалния въпрос, трябва да се търси в стопанската област. Причината нещата да се виждат толкова неясно, е именно мнението, че е достатъчно да се ориентираме само в стопанската област и всички останали ще я последват от само себе си. Затова ще трябва да посветя първите части на днешното си разглеждане на духовния живот – една област на живота, за чието социално значение и сега хората нито отляво, нито отдясно искат да чуят.

Исканията, които се наричат социални, идват от широката маса на пролетариата, преминал до днешното си положение по тройния път на страданието, за който ще говорим по-късно. А възникването на новата техника и на опустошаващия душата капитализъм, както и останалите културни условия изтласкаха този пролетариат почти изцяло в рамките на стопанския живот. От стопанския живот възникнаха и исканията на пролетариата. Затова съвременният социален въпрос, който първоначално се появява сред пролетариата, придобива стопанска форма. Но той не е само стопански въпрос. Дори само като установим колко недостатъчни се оказват традиционните мисли пред фактите, които днес говорят гръмко, можем да разберем, че в социалното движение имаме работа не само със стопански и правен въпрос, а преди всичко с духовен въпрос.

В голяма част от цивилизования свят сме изправени пред един социален факт, който говори все по-гръмко. Партийни мнения по социалните въпроси, партийни програми – имахме ги, те бяха създадени. Сега, когато се изправяме пред фактите, всички мисли, всички партийни мнения се оказват недостатъчни. Днес задачата не е да продължаваме да поддържаме старите партийни мнения, а да се изправим непосредствено и съвсем сериозно пред фактите, с усет за действителността.

Нека първо видим как се разви в по-ново време човешкият живот, който след това стигна до катастрофата. Преди всичко трябва да насочим поглед към дълбоката пропаст между пролетариата и непролетариата, която изглежда почти непреодолима. Когато погледнем културния живот на този непролетариат, какво виждаме? Без съмнение в по-ново време този културен живот многократно бе възхваляван като огромен напредък. Отново и отново можеше да се чуе как в това по-ново време хората са били превозвани през обширни области на Земята с транспортни средства, които в по-стари времена щяха да бъдат обявени за утопия, ако някой ги бе описал пророчески. Мисълта – така отново и отново проповядваха и сипеха прекомерни похвали – прелита със светкавична бързина над далечни страни и морета и така нататък. Не се уморяваха отново и отново да възхваляват напредъка. Но днес към всичко това трябва да прибавим друго разсъждение. Днес трябва да попитаме: при какви условия възникна този напредък? Този напредък можеше да възникне само като се изгради върху базиса на най-широки човешки маси, които не можеха да участват във всичко онова, така възхвалявано в тази култура, като се изгради върху базиса на широки човешки маси, принудени да работят за тази култура на малцина, която в създадения ѝ вид можеше да съществува само защото тези маси нямаха дял в нея. Сега тези широки маси израснаха, осъзнаха себе си и с право искат своя дял. За всеки, който действително разбира своето време, техните искания са същевременно големите исторически искания на съвременността. И когато днес се надига зовът за социализиране на стопанския живот, онзи, който разбира своето време, разпознава в този зов съвсем не само исканията на една човешка класа, а същевременно и едно историческо искане на съвременния човешки живот.

Водещите човешки класи, които се ползваха от тази толкова възхвалявана култура, се отличаваха с това, че в по-ново време пропуснаха почти всяка възможност да преодолеят по някакъв начин пропастта между себе си и пролетарските маси, издигащи все по-настойчиво справедливите си искания; оказаха се неспособни да използват тези възможности. Липсваха именно мислите, които трябваше да се влеят в човешкия, в социалния живот, за да бъде преодоляна тази пропаст. Характерно за този толкова възхваляван по-нов духовен живот е, че той все повече се отчуждаваше от истинския, действителния живот. Отделният човек следи само живота, който непосредствено го заобикаля. От духовния ни живот, от училищното ни образование не възникнаха всеобхватни мисли, насочени към широките обществени кръгове. Ето един пример, към който от най-различни гледни точки биха могли да се прибавят не десет, а сто и повече подобни примера.

В началото на века един правителствен съветник на име Колб взе съдбата си в свои ръце по забележителен начин. С удоволствие споменавам този правителствен съветник Колб, защото начинът, по който взе съдбата си в свои ръце, заслужава всяка почит, а и при това не ми се налага да казвам нещо неодобрително, което не обичам да правя. В един момент от живота си Колб направи нещо, което не правят много други правителствени съветници. Когато вече не искат да изпълняват службата си, другите обикновено се пенсионират; той обаче напусна длъжността си, замина за Америка и постъпи като обикновен работник, първо в една пивоварна, след това в една фабрика за велосипеди. Въз основа на своя опит този правителствен съветник после написа книга: „Като работник в Америка“.

В тази книга има едно забележително изречение. Там се казва приблизително следното: „Когато по-рано срещнех на улицата човек, който не работеше, казвах: защо този негодник не работи? Сега вече разбирах нещата другояче. А сега имам други познания и за някои други неща; сега знам, че дори най-ужасната работа в живота изглежда съвсем добре, погледната от кабинета.“ Това признание характеризира дълбоко социалните отношения на епохата. Един човек, формиран в нашия духовен живот, не знае нищо за човешкия труд, тоест не знае нищо за човешкия живот, макар дълги години да са му били поверени човешки съдби – толкова години, колкото са необходими, за да стане правителствен съветник. Първо трябва сам да си създаде съдба, за да узнае нещо за живота, който е трябвало да управлява, в който е трябвало да действа като представител на водещите класи. За да узнае нещо за този живот, трябва първо да постъпи като работник и тогава стига до съвсем други възгледи за живота.

Не показва ли този пример, който наистина би могъл да се повтори многократно, колко чужд е станал на живота на широките маси нашият духовен живот, от който излизат водещите хора? Широките маси разбраха от потребностите на собственото си тяло и душа как водещите класи ръководят стопанския живот. Видяха, че нещо не е наред, че тези водещи класи нямат необходимия дух, за да ръководят стопанския живот. Днес възниква въпросът: какво трябва да се промени тук?

И в някои други отношения може да се види колко се е отчуждила през последните столетия водещата класа от онова, което е трябвало да се направи, за да не се стигне до катастрофа. В ръководните кръгове несъмнено говореха с най-сериозни и достойни намерения за всевъзможни прекрасни неща, за любов към ближния, за братство между хората, за това как човек изобщо трябва да бъде добър и прочее. Но нямаха връзка с действителния живот. В най-добрия случай предприемаха някакво анкетно проучване. Едно такова проучване от средата на деветнадесети век и днес има немалко значение. Тогава английското правителство го възложи на ръководствата на минните предприятия. Хората, които в добре отоплените си стаи говореха за човешкото съществуване, трябваше да узнаят с какви въглища се отопляват, докато говорят за тази доброта. Трябваше да узнаят, че въглищата, с които се отопляваха, докато говореха за своя напреднал морал, за своя напреднал духовен живот, са добити в минни шахти, където изпращаха девет-, единадесет-, тринадесетгодишни деца преди разсъмване, преди изгрев слънце, а децата се връщаха на повърхността чак през нощта, така че горките деца почти никога не виждаха слънчева светлина. Лесно беше да се говори за човешката доброта и за любовта към ближния, докато човек се топлеше с въглища, добивани по този начин. И много подобни неща биха могли да се разкажат. И трябва да се попита: възникнаха ли по такива поводи у ръководните кръгове на човечеството импулси действително да се намесят в социалния живот? Някой днес ще ми възрази: да, но много неща се подобриха. На него обаче ще кажа: онова, което се подобри, се подобри не по инициатива на водещата класа, а чрез тежката борба на онези, които страдаха при тези условия.

Това са неща, към които днес трябва да се насочи погледът. Трябва да се вгледаме в онова, което работникът, работещ от сутрин до вечер, вижда най-много отвън, когато минава покрай нашите висши училища, покрай нашите средни училища. Той познава само онова, което става в народните училища, а и там само онова, което сам може да преживее. Не знае как отгоре се определят целите на народното училище, вижда само, че от тези учебни заведения не излизат хората, които днес могат да ръководят стопанския живот. Тук е първият облик на социалния въпрос. Въпреки всички прекомерни похвали за нашия духовен живот нямаме духовен живот, който да е на висотата на големите задачи на времето.

Нека погледнем стопанския живот. Когато се надигна социалното движение, ръководните кръгове много често го отхвърляха с думите: те искат да делят. Но какво ще излезе от това делене? Всеки ще получи съвсем малко. – После това възражение замлъкна; защото то, от една страна, е много вярно, а от друга – много глупаво. Напоследък отново се появява все по-често. Но не тези неща са съществени. Който днес се вгледа в особената структура на стопанския ни живот, знае, че телесната и душевната нищета на широките пролетарски маси е възникнала на съвсем друга основа. Знае, че недостатъчно развитият духовен живот не е съумял действително да придаде такава форма на все по-разрастващия се технически механизъм в стопанския живот, че в него всеки да има възможност за достойно за човека съществуване.

Несъмнено често с право се посочваше, че съвременното социално движение се е надигнало вследствие на съвременната техника, машините и опустошаващия душата капитализъм. Но се забравяше, че духовният живот във вида, до който се е развил, не е бил в състояние да овладее всичко възникнало по този начин.

Защо се стигна дотук? Заедно с машината, с индустриализма, с капитализма сред човечеството се разпространи определен стремеж, изразен в убеждението, че е напредък духовният живот по възможност да бъде погълнат от държавата. Одържавяването на духовния живот се смяташе за голям напредък. И днес все още се сблъскваме с най-остри предразсъдъци, когато възразим с каквото и да е срещу това одържавяване на духовния живот. Онези, чиито симпатии са на страната на днешния духовен живот, посочват с известно високомерие колко по-далеч сме били стигнали в духовно отношение в сравнение със старото, мрачно Средновековие. Разбира се, не искаме да връщаме Средновековието. Искаме да вървим напред, а не назад. Но все пак трябва да се постави друг въпрос. Казват, че през Средновековието духовният живот, особено науката, е носел шлейфа на теологията или на църквата. Днес трябва да попитаме: на кого съвременният духовен живот носи шлейфа – или може би носи и нещо друго? Ето отново един пример, към който биха могли да се прибавят не само сто, а хиляда подобни примера. Отново мога да говоря за човек, когото високо ценя, защото според убеждението ми беше значителен природоизследовател. Същевременно той беше генерален секретар на едно научно общество, което върви начело на германския духовен живот. В една от сполучливите си речи той искаше да изрази какво смятат за своя най-висока чест тези германски учени, които имат голямата чест да бъдат членове на Берлинската академия на науките. Когато се описва подобно нещо, наистина ни се иска да посочим един исторически факт, който не е маловажен. Тази Берлинска академия винаги е можела, така да се каже, да изразява духовно импулсите на Хоенцолерните. Веднъж през осемнадесети век един Хоенцолерн трябвало да назначи президент на своята Академия на науките и смятал, че ще окаже най-голяма чест на тази Академия на науките, като назначи за неин президент своя придворен шут – не ви разказвам приказка, а исторически факт. А големият учен от края на деветнадесети век казва, че учените господа от Берлинската академия смятат за своя най-висока чест да бъдат научната охрана на Хоенцолерните.

Трябва да гледаме на такива неща като на симптоми на времето. Трябва да се вгледаме в какво се е превърнал духовният живот в зависимостта си от държавната власт и свързаната с нея капиталистическа власт. Защото, ако можем да черпим вътрешни импулси не от някакви предразсъдъци, а от жизнените необходимости, от действителността, тогава въпреки всички предразсъдъци на времето ще си кажем: духовният живот може да получи своята сила само ако отново се освободи от държавния живот, ако стане напълно самостоятелен. Всичко в духовния живот, особено училищното дело, трябва да премине към самоуправление – от най-високото равнище на управлението на духовния живот до учителя в най-ниската училищна степен. За управлението на духовния живот не може да бъде определящо нищо друго освен силите на самия духовен живот. Онези, които работят в този духовен живот и го преживяват вътрешно, трябва сами да образуват органа, който управлява този духовен живот и го прави напълно самостоятелен.

Това е първата точка на онова, което тук се нарича тричленност на здравия социален организъм. Един такъв духовен живот ще може да има съвсем различна връзка с живота в сравнение с несоциалния духовен живот, с който постепенно свикнахме и който, изглежда, изобщо не изпитваме потребност да напуснем.

Който действително има опит в тази област, навярно може да говори за нея именно въз основа на опита си. Години наред бях учител в Работническото образователно училище, основано от Либкнехт в Берлин. Следователно знам как се намират изворите на един духовен живот, който не е запазена територия на привилегирована класа и духовен лукс, а позволява да се говори на всички хора, изпитващи порив да извоюват достойно за човека съществуване за душата и тялото си. А от тази моя житейска практика знам и още нещо. Знам как работниците ме разбираха, как ме разбираха все по-добре, когато думите ми черпеха от един свободен духовен живот, който съществува за всички хора, а не за една привилегирована класа. Понеже работниците смятаха, че трябва да участват в това или онова, имаше и периоди, когато ме подтикваха да ги водя из музеи или подобни институции – места със свидетелства за култура, която съществуваше само за малцина, която не представлява народна култура, народен духовен живот. Тогава видях как пропастта съществува и в духовното и душевното и как тези хора всъщност не могат действително да приемат вътрешно онова, което е възникнало на почвата на една култура за малцина. Тук има заблуда, на която и днес мнозина се отдават. Смята се, че се работи за народната просвета, когато на голямата маса се подхвърлят късове от онова, което е възникнало от нашата култура в университетите, средните училища и другите учебни заведения, което се е родило само от социалните усещания на малцина. Какво ли не бе направено за такава народна просвета! Народни библиотеки, народни университети, народни театри и така нататък. Никога не се излиза от заблудата, че може да се предаде на широките маси онова, което се е родило духовно от кръга на усещанията на едно обособяващо се малцинство. Не, времето изисква духовен живот, който социално обхваща всички. Но такъв духовен живот може да възникне само ако онези, които трябва да участват в него, образуват с неговите създатели единство, обхващащо целия им живот на усещанията и всичките им социални основи; ако на хората не се подхвърлят късове, а целият народ е обхванат от обща духовна работа. За това обаче е необходимо духовният живот да се освободи от държавната и капиталистическата принуда. Разбира се, в една кратка лекция не мога да изложа всичко, което би могло да се каже за необходимостта този духовен живот, особено училищното дело, да бъде изведен от държавния и от стопанския живот и да стане самостоятелен – дори не и всичко, което е написано в книгата ми за тези основни точки на социалния въпрос. Но това е първото изискване за тричленността на социалния организъм: духовен живот, който се развива от самия себе си.

Няма защо да се страхуваме от такъв духовен живот. Няма защо да се страхуваме дори ако имаме лошо мнение за хората и може би смятаме, че ще се върнат към предишната неграмотност или нещо подобно, когато родителите отново имат свободата да изпращат децата си на училище или да не ги изпращат, без държавна принуда. Не, тъкмо пролетариатът все повече ще осъзнава какво дължи на училищното образование. И няма да остави децата си извън училището дори когато не е принуден да ги изпраща там, а трябва да ги изпраща по свободна воля. И особено привърженикът на единното училище няма защо да се страхува, че свободният духовен живот ще разстрои училището. Ако се насърчава свободният духовен живот, няма да може да възникне друго освен единното училище.

Толкова засега за отделянето на духовния живот от държавния и стопанския живот.

Втората област на живота, която трябва да разгледаме, ако искаме да изучим днешния социален въпрос, е правният живот. Хората са развили най-различни възгледи за този правен живот. Който обаче може да разглежда и усеща този правен живот именно от гледна точка на действителността, си казва: да се дават някакви определения, някакви учени разяснения за правото, е същото, като да се дават всевъзможни учени наставления какво е синьо и какво е червено. За синия и червения цвят може да се говори с всеки, който има здраво зрение. За правосъзнанието, за правото, което се полага на всеки човек, защото е човек, може да се говори с всяка будна човешка душа. А при съвременния пролетариат имаме работа с будни човешки души, с все по-будни човешки души.

По отношение на тази правна основа на живота съвременното човечество, доколкото принадлежи към ръководните кръгове, наистина придоби забележителен опит. Тези ръководни кръгове нямаха друг избор, освен да въведат известна степен на демокрация в живота. За да осъществят капиталистическите си интереси, им трябваше умел пролетариат, пролетариат, у който да се развият определени сили на душата. Старият патриархален живот не можеше да им послужи в съвременния капиталистически стопански живот. Но се появи нещо крайно неприятно за такава едностранчива капиталистическа демокрация. Защото човешката душа има особеността, че когато в нея се развият отделни способности и сили, други се проявяват от само себе си. Така водещата част на човечеството искаше да допуска развитието предимно само на онези душевни сили, които правят работниците умели във фабричния труд. Но от само себе си се случи така, че душите се пробудиха от старите патриархални отношения и у тях се пробуди най-вече съзнанието за човешките права. И тогава те погледнаха към съвременната държава, която трябваше да въплъщава правото. Попитаха се: това ли е почвата, на която правото действително процъфтява? И какво намериха? Вместо човешки права – класови привилегии и класово ощетяване. И от това възникна онова, което наричаме съвременна класова борба на пролетариата, зад която се крие ни повече, ни по-малко голямото, справедливо искане за достойно за човека съществуване за всички хора.

Това е вторият облик на социалния въпрос, правният въпрос. Не можем да разберем какво означава той, ако не погледнем към третия облик, към стопанския въпрос. В стопанския живот се вляха две неща, които изобщо не принадлежат към него. Това са капиталът и човешката работна сила, докато към стопанския живот принадлежи само онова, което става на стоковия пазар. Мисля, че последните години и особено настоящето биха могли съвсем ясно да покажат на хората, че най-важното в пролетарското социално движение е самият пролетарски човек. Но при днешното положение действително не може да съди за пролетарския човек онзи, който благоволява да говори за пролетариата въз основа на всевъзможни представи, защото времето днес го подтиква към това. Не, за тези неща може да съди само онзи, когото съдбата е довела дотам да мисли с пролетариата и да чувства с пролетариата. Трябва сами да сме видели как десетилетия наред пролетарският свят се събираше във вечерните часове, които можеше да извоюва от тежкия труд, за да се запознава със стопанското движение на новото време, със значението на труда, на капитала, със значението на потреблението на стоки и на производството; трябва да сме видели каква огромна потребност от образование се развива най-вече у хората от пролетариата, докато отвъд пропастта хората от висшите класи посещаваха театрите си и се отдаваха на някои други занимания, като най-много стигаха дотам някой път да видят пролетарската нищета представена на сцената. Там се развиваше пролетарският човек; той се развиваше именно от своя духовен живот. А на онзи, който днес казва, че пролетарският въпрос е само въпрос на хляба и стомаха, трябва да се отговори: твърде жалко е, че се стигна дотам пролетарският въпрос да стане въпрос на хляба, че по-рано не се обърна внимание на нещо друго – на това, че целият стремеж на пролетария породи у него искането за достойно за човека съществуване, за съществуване, в което не е принуден да оставя тялото и душата си да залиняват. Защото в крайна сметка всички пролетарски искания произлязоха от това искане, а не от въпрос, който се свежда само до хляба и стомаха. Но докато така пролетарият се опитваше да осмисли себе си, докато се задълбочаваше в стопанските форми на по-новото време, у него се развиваше съзнанието какво всъщност е положението му като човек в този човешки живот. От своята гледна точка той можеше да наблюдава как водещите кръгове ръководят живота. Казваха му, че историята е божествен световен ред или морален световен ред, или световен ред на идеята. А той виждаше само, че в своя световен ред ръководните кръгове живеят така, както им позволява принадената стойност, която той трябва да създава. Затова думите на „Комунистическия манифест“ проникнаха толкова дълбоко в сърцата на пролетариите и ги доведоха до осъзнаване на собственото им положение. Въпреки целия напредък на по-новото време, въпреки цялата така наречена съвременна свобода пролетарият е осъден работната му сила да се продава и купува на трудовия пазар като стока. От това възникна искането: отмина времето, когато човек може да допуска част от него самия да бъде продавана или купувана. Чувството, което може би невинаги успяваше да изрази с ясни думи, връщаше пролетария към стари времена, към времената на крепостничеството. И той виждаше как от тези стари времена е останало купуването на неговата работна сила. Защото в наемното отношение няма нищо друго освен това. Тогава си казваше: на стоковия пазар място имат стоките. Стоките се занасят на пазара, продават се и с получените пари се тръгва обратно. На работодателя трябва да продам своята работна сила, но не мога да отида при него и да кажа: ето ти работната ми сила срещу толкова и толкова пари, а после да си тръгна; трябва да предам самия себе си! – Виждате ли, трябва и като човек да отидем заедно с работната си сила. Това пролетарият усеща като недостойно за човека съществуване.

Тук възниква големият въпрос: какво трябва да се случи, за да може занапред работната сила да не бъде стока? Днес хората, доколкото принадлежат към ръководните, водещите кръгове, всъщност твърде малко мислят за работната сила. Тези хора отварят портфейла си, плащат с банкноти с една или друга стойност. Големият въпрос е дали изобщо се замислят, че като дават банкноти, а може би и като отрязват купони от ценни книжа, се ползват от определено количество работна сила на пролетариата. Във всеки случай не се отдават на мисли, достатъчно силни, за да се намесят в социалния живот.

Същественото е, че човешката работна сила не може да се сравнява по цена с някаква стока; че човешката работна сила е нещо съвсем различно от стоката. Тази човешка работна сила трябва да излезе от стопанския процес. А тя може да излезе от него само ако разглеждаме стопанския живот като член на социалния организъм, отделен от същинския правен или държавен организъм, от политическия организъм. Тогава може да настъпи онова, което искам да ви изясня с едно сравнение. От едната страна стопанският живот граничи с природната основа. В една затворена стопанска област не може да се стопанисва произволно. С технически средства може да се използва земята или нещо подобно. Но в определени граници трябва да се съобразяваме с природната основа. Представете си няколко едри земевладелци, значи също един вид капиталисти, които биха казали: ако искаме да запазим този баланс или дори да постигнем по-добър, през лятото трябва да имаме сто дъждовни дни, а между тях дни със слънце и така нататък. Разбира се, това е пълна глупост, но тя ни показва, че от едната страна не можем да променим природната основа; че не можем от гледна точка на стопанския живот да изискваме природните сили долу в почвата да подготвят житното зърно по един или друг начин. Трябва да се съобразяваме с природните сили, те стоят редом със стопанския живот. От другата страна стопанският живот трябва да бъде ограничен от правния живот, тоест точно както природните сили не зависят от конюнктурата на стоковия пазар, така и човешката работна сила не бива да зависи от конюнктурата на стоковия пазар. Човешката работна сила трябва да бъде извадена от стопанския живот, както една природна сила, и поставена върху правната почва. Когато човешката работна сила бъде поставена върху правната почва, тогава върху тази правна почва ще може да се развие всичко онова, по отношение на което един човек е равен на другия, в което се развиват само действителни човешки права, в което може да се развие и трудовото право. Мярката, видът и времето на труда ще бъдат определени, преди работникът да влезе в стопанския процес. Тогава той ще застане като свободен човек срещу онзи, който вече ще бъде не капиталистът, а ръководителят на труда, сътрудникът в умствения труд, както след малко ще видим.

Колкото и хубави думи да се изричат за така наречения трудов договор, докато той е договор за заплата, от него винаги ще може да произлиза само неудовлетворението на работника. Едва когато вече не могат да се сключват договори за работната сила, а само за производството, което ръководителят на труда и физическият работник осъществяват съвместно, когато може да се сключва договор само за общия продукт, тогава за всички страни ще възникне достойно за човека съществуване. Тогава работникът ще стои пред ръководителя на труда като свободен съдружник. Всъщност към това се стреми работникът, макар днес все още да не може да си създаде съвсем ясни представи за него. Това е смисълът на същинския стопански въпрос на пролетариата, на същинското стопанско искане: освобождаване на работната сила от стопанския кръговрат, установяване на правото на работната сила в рамките на втория член на тричленния социален организъм, на правната почва.

И на тази правна почва още нещо трябва да придобие нов облик. На преустройството на капитала днешните хора все още реагират със съвсем, съвсем смаяно изражение. Днес хората мислят поне до известна степен социално по отношение на частната собственост, и то в областта, която им се струва най-малко трудна – в духовната област. Защото в духовната област по отношение на собствеността се признава поне по принцип социалното начало. Колкото и умен, колкото и надарен да е човекът, който създава нещо – разбира се, способностите си носи със себе си от раждането, това е друг въпрос, – всичко социално ценно, което постигаме, включително и в духовно отношение, го постигаме благодарение на това, че живеем в обществото, чрез обществото. В духовната област това се признава поне по принцип: от тридесетата година след смъртта на човека нататък на наследниците му вече не принадлежи нищо от онова, което той създава в духовната област и от което има и право да се ползва – срокът би могъл да се съкрати още. Срокът би могъл да е по-кратък, но поне по принцип се признава, че духовната собственост трябва да стане собственост на общността в мига, когато отделният човек със своите индивидуални способности вече не е тук, за да я управлява. Духовната собственост не бива да преминава произволно у хора, които вече нямат нищо общо с това творение.

Опитайте сега да кажете, че е историческо изискване в бъдеще нещо подобно да стане и с материалния капитал! Кажете го днес на хора, възпитани в капиталистически дух, и ще видите какви смаяни физиономии ще направят! Въпреки това едно от най-важните изисквания на настоящето е занапред капиталът да не се включва в обществения процес по същия начин, по който е включен днес. Става дума за това, че в бъдеще всеки действително трябва да получи възможност въз основа на индивидуалните си способности да управлява средствата за производство в дадена област. А всъщност средствата за производство са капиталът. Самият работник има най-голям интерес средствата за производство да се управляват от добър умствен ръководител, защото тогава и трудът му може да се използва най-добре. При това положение капиталистът е пето колело на колата, той изобщо не е нужен. Това трябва да се разбере. Следователно в бъдеще е необходимо да се осигуряват средства за производство в определен стопански отрасъл или за някоя културна цел; но когато индивидуалните способности на човека или на групите хора, осигурили тези средства за производство, вече не оправдават личната им собственост, тези средства трябва отново да преминат у съвсем други хора – не у наследниците, а у съвсем други хора, които на свой ред имат най-големи способности да управляват тези средства за производство единствено в служба на общността, както съм изложил в книгата си „Основните точки на социалния въпрос“.

Както кръвта циркулира в човешкото тяло, така в бъдеще средствата за производство, тоест капиталът, ще циркулират в общността на социалния организъм. Както в здравия организъм кръвта не бива да се застоява, а трябва да преминава през цялото тяло и да оплодява всичко, така в бъдеще капиталът не бива да се натрупва на някое място като частна собственост. Когато е изпълнил службата си на едно място, той трябва да премине у онзи, който най-добре ще го управлява. Така капиталът ще бъде освободен от функцията, която днес доведе тъкмо до най-големите социални вреди.

Но много умните хора, които говорят от капиталистическа гледна точка, с право казват: Всяка стопанска дейност се състои в това да се предоставят налични блага, за да могат в бъдеще да се получават блага. – Това е напълно вярно; но ако стопанството трябва да се води по този начин – тоест чрез миналото да се полагат зародишите на бъдещото стопанство, така че то да не отмира, – тогава капиталът трябва да споделя свойствата на благата. И днес хората отново придобиват крайно смаяно изражение, когато се говори за тези изисквания на бъдещето. Действителните блага обаче имат особеността да се изразходват. При потреблението те постепенно следват съдбата на всичко живо. Досегашният ни стопански ред доведе дотам, че капиталът не следва тази съдба на живото. Достатъчно е човек само да има капитал и този капитал вече е откъснат от общата съдба на всичко останало в стопанския процес. Още Аристотел е казал, че капиталът не бива да ражда малки, но той не само ражда малки, а и малките растат, докато станат големи; може да се посочи за колко години капиталът се удвоява, стига само да бъде оставен сам на себе си. Другите блага, които обаче капиталът би трябвало само да представлява, имат особеността или да се износват, или да стават негодни за употреба, ако не бъдат използвани навреме. Доколкото капиталът е паричен, трябва да му се придаде свойството да споделя съдбата на всички останали блага. Докато сегашният ни стопански живот се стреми капиталът да се удвои за определено време, един здрав стопански живот би довел дотам, че за същото време чисто паричният капитал да изчезне, да престане да съществува. Днес хората все още смятат за нещо ужасяващо да им се каже, че след петнадесет години не бива да имат двойно повече, а след подходящ срок паричният капитал трябва да престане да съществува, защото вложеното в него също трябва да се износва. Разбира се, при това могат да се вземат предвид някои неща, свързани със спестяването и други подобни.

И така, днес ни предстоят не дребни, а големи равносметки. И трябва да имаме смелостта да ги приемем. Иначе социалният ред, или по-добре казано, социалният безпорядък, социалният хаос ще се стовари върху нас. Днес хората почти не си дават сметка, че всъщност танцуват върху вулкан. В техен интерес е по-скоро с лекота да продължават постарому, докато епохата изисква от нас не само да променим някои институции, а да преосмислим нещата и да се учим наново, като променим дори мисловните си навици.

Когато работната сила и капиталът бъдат изведени от стопанския процес, така че капиталът да потече към общността, а работната сила отново да бъде в сферата на правото на свободния човек, тогава в стопанския процес ще останат само потреблението на стоки, обращението на стоките и производството на стоки. Тогава в стопанския процес ще се работи само със стойности на стоки. И в този стопански процес, който вече е самостоятелен като член на здравия социален организъм, ще може да възникне онова, за което ще можем да кажем: Няма да се произвежда само за да се произвежда, а ще се произвежда, за да се потребява. Тогава ще възникнат онези кооперации, онези асоциации, които се образуват от професионалните съсловия, но най-вече от потребителите заедно с производителите. От тези корпорации ще произлезе онова, което днес е поверено на случайността на стоковия пазар. Днес решава нещо, което на стоковия пазар изцяло се изплъзва на човешкото мислене, на човешката преценка: търсенето и предлагането. В бъдеще корпорацията трябва да решава онова, което чрез стоковия пазар обуславя образуването на цените, образуването на стойността на благата. Само по този път един човек ще произвежда толкова, че произведеното да има стойността на всички стоки, от които се нуждае за задоволяване на потребностите си, докато отново произведе също такава стока. Това ще бъде справедлив стопански живот. Това ще бъде стопански живот, в който цената на един вид стоки няма несъразмерно да надвишава цените на другите видове стоки. Днес, когато заплатата още е част от стопанския процес и работникът не е свободен съдружник на умствения ръководител, от една страна, работникът все още трябва отново и отново да се бори за повишаване на заплатата си в този процес; от друга страна, като се запушва една дупка, се отваря друга: заплатата се повишава, хранителните продукти поскъпват и така нататък. Това се случва само в стопански процес, който е замърсен от капиталови и наемни отношения. Всеки може да намери достойно за човека съществуване единствено в стопански процес, в който корпорациите, кооперациите определят стойностите на стоките, и то въз основа на разума, а не според търсенето и предлагането, които са подвластни на случайността. Именно за такъв стопански процес копнеят всъщност пролетарските маси; това е истинското им искане в стопанския живот.

В отделни области днес вече се разбира по-ясно това искане. Вземете например въпроса за заводските съвети, който сега беше така осакатен чрез закони. Ако заводските съвети трябва да станат онова, което пролетарият действително иска, те не бива само да носят шлейфа на държавата във всяко отношение, както по-рано духовният живот, а трябва да могат да развиват социална, действително благотворна дейност в стопанския живот. Но за тази цел стопанският живот трябва да бъде поставен на собствена почва, трябва да се появи и нещо друго освен тези заводски съвети, трябва да има още съвети по обмена и други съвети; те трябва да възникнат от стопанския живот и въз основа на стопанския опит ще създадат свои устройствени правила. Знам, че днес твърде много хора казват: В стопанския живот все пак съвсем няма необходимата образованост, за да се постигне онова, което се желае. Така говорят хората, които винаги говорят за идеали именно за да не им се налага да осъществяват възможното в действителността. Така говорят хората, за които идеалите са нещо, към което не бива да се стремят, за да не им се налага да се стремят към непосредствено постижимото. Който знае, че знанието от практическия опит струва безкрайно повече от всичко, което може да бъде спуснато отгоре, знае също, че заводските съвети като цяло не бива да се създават само за отделни предприятия, а трябва да обхващат различни предприятия. Заводските съвети трябва да свързват отделните предприятия с предприятия от съвсем друг вид, да посредничат за връзката между тях, трябва да се развият в общност на заводските съвети, на съветите по обмена, на стопанските съвети. Когато това израсне от почвата на стопанския живот, тогава тези съвети няма да съществуват само за украса, а ще станат човешкият фактор, самите действащи лица на стопанския живот. А именно това е необходимо.

Онова, което наричам тричленност на социалния организъм, наистина не възникна от някакво умуване, не възникна от отвлечена теория, а от действително наблюдение на жизнените необходимости на настоящето и бъдещето. И наистина е жалко, че днес толкова малко хора могат чрез досегашния духовен живот да насочат поглед към тази житейска беда, към самата действителност. Днес хората клеветят тъкмо практичното, като казват: Това е идеология, това е утопия. Какво всъщност стои в основата на това? Едни казват: Необходимо е социализиране на средствата за производство. И аз го казвам. Но казвам също: Необходимо е да се знае пътят, по който се стига дотам. Днес само щрихирах онова, което имам предвид. Днес са ни нужни не само цели, а и пътищата и смелостта да тръгнем по тях. Много хора ми казват, че онова, което говоря, е трудноразбираемо. – Наистина, за да се разбере онова, което говоря, е нужно повече от това, което днес обикновено искат да вложат в разбирането. Нужно е да се вглеждаме в действителния живот, а не да го съдим въз основа на някакви субективни искания. Нужно е също да намерим в себе си вътрешната смелост да мислим радикално по определени въпроси, както нашата епоха изисква от всеки буден човек.

През последните четири-пет години наистина видях как хората разбираха неща, които аз не разбирах. Когато такива неща идваха от определени места, хората твърдяха, че ги разбират, и дори ги поставяха в красиви рамки, за да могат винаги да ги гледат. Неща, които идваха от Главната квартира и други подобни места, но първо наистина трябваше да се заповяда да ги разберат. Никому не може да се заповяда да разбере онова, до чието разбиране трябва да стигне, подтикнат от вътрешна смелост пред живота. Сега настъпи времето, когато хората вече не бива да позволяват да им се заповядва какво да разбират, а трябва да са способни въз основа на житейския опит, въз основа на непредубеденото наблюдение на живота да си съставят действителна преценка за необходимото, преди да е станало твърде късно.

Но днес се преживяват странни неща. Не обичам да разказвам лични неща, но днес именно тези лични неща господстват в живота. През април 1914 г. бях принуден да изкажа преценката си за социалното положение пред едно по-малко събрание във Виена – и то умишлено във Виена, защото знаете, че катастрофата на световната война тръгна от Австрия; тогава ставаше дума не само за социалното положение на пролетариата, а за социалния въпрос в цяла Европа. Посочих, че социалното положение в Европа клони към образуването на язва, и действително от това после възникна световната война. – Бях принуден да обобщя преценката си приблизително със следните думи – през април 1914 г., запомнете този момент: Който се вгледа в нашите постепенно оформили се социални отношения, може само да се изпълни с голяма тревога за културата, защото вижда как в социалния живот се развива карцином, един вид ракова болест, която в най-близко време трябва да избухне по най-ужасен начин.

Така тогава трябваше да посоча към какво световният капитализъм тласка хората в най-близко бъдеще. Който го казваше тогава, естествено, беше заклеймяван като непрактичен идеалист, утопист, идеолог, защото тогава практиците говореха съвсем другояче. Как говореха практиците за общото световно положение? Не говореха за ракова болест. Говореха приблизително така, както през пролетта на 1914 г. германският външен министър говореше пред просветените господа от Германския райхстаг – навярно са били просветени, нали все пак бяха призвани там: Вървим към мирни времена, защото общото разведряване бележи радостен напредък. Намираме се в най-добри отношения с Русия; петербургското правителство не слуша глутницата на пресата. С Англия са започнати обещаващи преговори, които вероятно в най-близко време ще приключат в полза на световния мир. Изобщо отношенията между двете правителства са такива, че връзките ще стават все по-тесни и по-тесни. – Така говореше практикът, когото не ругаеха като идеалист. И общото разведряване постигна такъв напредък, че последва онова, което всички преживяхме с толкова страдания. Особени чувства могат да обземат човек, когато чуе нещо като онова, което неотдавна се чу на конференцията за Обществото на народите, където хората говореха за всичко възможно въз основа на старите мисловни навици. Само за най-голямото движение на съвремието не говореха по никакъв начин по същество – за социалното движение, което единствено е способно да основе действително Общество на народите. Тогава понякога от много умни хора, водени от старите си мисловни навици, получаваме съвсем особени отговори. Неотдавна в Берн един много умен господин ми отговори – никога не искам да подценявам ума на хората: Не мога да си представя, че от една тричленност ще излезе нещо особено, всичко това все пак трябва да бъде единство. Право не може да възниква само на политическа почва, и така нататък. – Необходимо е именно правото да се развива на почвата на правото, тогава правото ще обхване и стопанския живот, тогава правото ще обхване и духовния живот. И когато казват, че единството на социалния организъм се разсича, отговарям: Не към това се стремя! Става дума не да разсечем коня, а да го изправим на четирите му крака. Става дума не да разсечем социалния организъм, а да го изправим на трите му здрави крака – на здрав правен живот, здрав стопански живот и здрав духовен живот. Тогава ще се развие и онова единство, което днес обожават като идол в лицето на единната държава, от която обаче трябва незабавно да се откажем, ако искаме социализъм.

Повече от едно столетие хората отново и отново говореха за великия социален идеал на човечеството, за най-великите социални импулси: равенство, свобода, братство. Разбира се, много умни хора през деветнадесети век отново и отново доказваха, че тези идеали не могат да бъдат осъществени, защото ги разглеждаха само под хипнозата на единната държава; оттук идва противоречието. Днес обаче е времето, когато тези идеали трябва да бъдат осъществени, когато тези три импулса на социалния живот трябва да бъдат подети. А те могат да бъдат осъществени само в тричленния социален организъм. В духовния живот, който трябва да стои на собствена почва, индивидуалните способности трябва да се развиват на почвата на свободата. В областта на правото трябва да господства онова, в което всеки е равен на всеки друг и по което всеки пълнолетен човек може като равноправен да урежда сам или чрез своя представител отношенията си с другите хора, включително трудовите отношения. А на почвата на стопанския живот трябва да господства онова истинско братство, което може да разцъфти само в кооперации, било то на потребители, или на производители.

В тричленния социален организъм ще господстват свобода, равенство, братство, защото той има три члена: свобода на почвата на духовния живот, равенство на демократичната почва на правния живот, братство на почвата на стопанския живот.

Днес можах да ви загатна само от отделни гледни точки какво е необходимо да се обмисли в това толкова сериозно време; какво е най-необходимо да се обмисли, ако искаме сериозно да се заловим за работа, за да излезем от объркването и хаоса, за да не потънем още по-дълбоко в объркването и хаоса. Днес е необходимо не само да мислим за малки промени, а да намерим смелостта да признаем пред себе си, че е настъпил часът за големи равносметки. Който действително може с будна душа да съзерцава онова, което днес е още само в началото си, трябва да си каже: Няма да имаме много време за размисъл. Затова нека по-добре поемем по път, по който можем да тръгнем всеки ден. А всеки ден може да се започне онова, което е дадено чрез тричленния социален организъм. Само онзи, който иска да продължи да следва онази практика, която ни донесе световната катастрофа, ще поиска да нарече действително практичното непрактичен идеализъм.

Ако в социалния живот трябва да се случи нещо целебно, ще бъде необходимо решително да се откажем от онова суеверно обожествяване на практиката, което не е нищо друго освен брутален човешки егоизъм. Ще трябва да приемем онзи идеализъм, който не е едностранчив идеализъм, а истинска житейска практика. Който се отнася честно към нашата епоха, днес ще си зададе въпроса: Как да поема по пътя към лек за онова, което срещаме като социални вреди? И би било желателно все повече хора да поемат по този път, преди да е станало твърде късно. А твърде скоро би могло да стане твърде късно.