ПЪТИЩА ЗА ИЗЛИЗАНЕ ОТ СОЦИАЛНАТА БЕДА И КЪМ ЕДНА ПРАКТИЧЕСКА ЦЕЛ

Публична беседа, Щутгарт, 3 май 1919 г.

В сегашното сериозно положение на голяма част от човечеството, особено на човечеството в Средна Европа, би било пагубно, ако лекуването на различни тежки социални недъзи се търси с малки и дребнави средства. Днес е необходимо да се издигнем до всеобхватни, проникновени импулси, които се основават на истинско познание на онова, което ни е тласнало в смута и в хаоса, и е необходимо непредубедено, честно и искрено да обърнем поглед към онова, което всъщност е налице и от което искаме да излезем. От тези съображения, които охарактеризирах с току-що приведените няколко изречения, се е изхождало при съставянето на онзи Призив за тричленност на социалния организъм, който ви е известен и за който искам и днес отново да говоря. Винаги е възможно само, бих казал, от тази или онази гледна точка да се посочи необходимостта от онова, което е казано в този Призив и сега малко по-подробно, но също само малко по-подробно, в моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. И биха били нужни много беседи, ако човек искаше само да посочи всичко, което лежи в основата на импулсите, довели до този Призив. Затова трябва да ви помоля онова, което мога да кажа в една отделна беседа, да го приемете и с разбирането, че то винаги може да бъде, така да се каже, само откъс от онова, което всъщност води до разбирането на онази социална воля, която се има предвид с Призива. Преди всичко обаче днес бих искал да посоча, че и един поглед върху онова, което е произтекло от международното положение и е довело до страшната катастрофа от последните години, ако го разгледаме по същество и непредубедено, трябва да насочи към този Призив. Външните – ако говорим от гледна точка на Германия – политически отношения и вътрешнополитическите отношения сякаш принудително тласкат към импулсите, които се имат предвид тук. Нали в основните си мисли този Призив изхожда от това, че страшното положение, в което сме попаднали, произтича по същество от онова развитие в новото време, което е довело до смесване и объркване на три области на живота, които оттук нататък трябва да се развиват самостоятелно – трите области на живота: на духовния живот, на същинския политически или правен, или държавен живот и на стопанския живот.

В единната държава, която все повече и повече, сякаш хипнотизирайки човечеството, беше смятана за универсалното лекарство за социалния ред, беше слято всичко онова, което представляват силите на тези три области на живота. Днес спасението, което води към една действителна практическа цел по отношение на нашия социален организъм, трябва да се търси в осамостояването на тези три области на живота. Това е, засега в абстрактна форма, бих казал, основният импулс, който лежи в основата на този Призив. Ако искаме от една от многото гледни точки, които са от значение тук, да разберем какво е довело особено средноевропейското човечество до страшната, ужасяващата катастрофа на днешния ден, трябва, така да се каже, да погледнем наляво и надясно. Германия, германският народ беше въвлечен във войната срещу Запада и срещу Изтока, и наистина може да се каже: От отношенията на Запада и на Изтока в тяхното взаимодействие трябва да разберем и в какво положение се намираме днес в Средна Европа.

Който погледне на запад, той, ако иска преди всичко да обхване с поглед социалната беда, ще забележи как тъкмо в страните на Запада, в онези страни, с които най-дълго се води война, в историческото развитие на новото време е настъпило ясно сливане на стопанския живот с политическия живот, така че от народните инстинкти особено на англоговорящото население в тази област на Земята, бих казал, като нещо стихийно-естествено е възникнал преди всичко един държавен стремеж, ръководен от особените гледни точки на стопанския живот. Там всичко политическо беше проникнато от стопанското. Стопанските закони станаха там политически закони. Така виждаме сливането на политическия и на стопанския живот, когато насочим поглед към Запада.

По друг начин виждаме сливането на политическия живот с културния живот – засега във формата на националистичните народни култури и на техния духовен живот, който произлиза от това националистично начало. Когато погледнем на изток, виждаме сливането на духовния живот с политическия живот. Всичко – тук то може само да бъде загатнато, тъкмо задълбоченото, основно изучаване на европейските и американските отношения го потвърждава, – всичко сочи, че взривните материали, които постепенно са се натрупали между Средна Европа и Запада, могат да бъдат разбрани само като се изходи от конфликта, възникнал в самия Запад между стопанския живот и държавния живот поради това, че стопанският и държавният живот, но при особено надмощие на стопанския живот, са били слети по хаотичен начин. На Изток взривните материали се натрупваха чрез сливането на отделните духовни култури на националните общности с политическия държавен живот.

Между онова, което се натрупваше там, бяхме поставени ние в развитието на новото време. Досега пропуснахме да научим каква е нашата задача в това положение, в което сме притиснати между Запада и Изтока. Страшната световна катастрофа, произлязла от тези два импулса, които охарактеризирах, трябваше да ни научи накъде да държим курс тъкмо в Средна Европа, която трябваше да се учи от Запада и от Изтока. От Запада тя трябваше да научи, че като съсед на този Запад има задачата да раздели и да осамостои стопанския живот и политическия държавен живот. От Изтока тя трябва да научи отделянето на духовния живот – дори и ако при повърхностен поглед го виждаме само в националния живот – от държавния живот. Огромни заблуди – днес няма полза да си затваряме очите пред този факт, – огромни заблуди се натрупаха в политиката на средноевропейските държави, в небрежната политика на тези средноевропейски държави, която накрая доведе до пълна нищожност, защото държавниците не бяха способни да видят как на Запад, благодарение на определени народни инстинкти, днес все още е безвредно, че стопанският живот е слят с политическия живот и има надмощие в него, а как на Изток доставяше взривни материали след взривни материали това, че духовният живот е слят по неорганичен начин с държавния живот. Огромни политически заблуди, които трябва да се познаят тъкмо в тяхната историческа необходимост, са онова, което в крайна сметка трябваше да се разрази в онази катастрофа, донесла тъкмо на нас най-страшното нещастие. Имахме ли в последно време – а имам предвид едно доста дълго последно време, – нещо повече, имаме ли всъщност и до днес добрата воля да вникнем проникновено в тези отношения? Не се ли намират отново сред нас, въпреки днешното страшно положение, много личности, които смятат вглеждането в действително практическите импулси за безстойностен идеализъм, понеже тези практически импулси днес са големи идеали, и които от удобство и малодушие на духа копнеят за малки цели, единствените, които те наричат практически, докато се обявяват срещу големите цели, необходими тъкмо днес, като срещу непрактични? Тези хора, които днес отхвърлят действително практическите, големите цели като идеализми и искат да гледат само към най-близкото, тези хора са същите или потомците на същите, които докараха средноевропейското човечество, европейското човечество изобщо, до днешното положение и които ще направят така, че щетите да стават все по-големи. Ако не стане възможно действителната житейска практика да застане на мястото на така наречената житейска практика на еснафите и филистерите – днес положението на нещата трябва да бъде разгледано непредубедено и честно, – никога няма да дойде онова, което е резултат от една истинска външна политика, онова, което води към импулсите на тричленността на социалния организъм.

Но днес си имаме работа не само с една последица от външната политика. Имаме работа със сили на развитието, които прииждат още от съвсем друга страна и вдигат вълни в човечеството! Онова, пред което стоим днес, може да се сравни с Великото преселение на народите и със срещата на това преселение на народите с християнството в началото на Средновековието. Който вземе предвид великите импулси на християнството в тяхното действие през Средновековието и през досегашното ново време, на него всъщност трябва да му направи впечатление какъв характер са приели импулсите на християнството тъкмо у народите, за които обикновено се говори, когато се разглежда Великото преселение на народите, и какъв – у по-южните народи. Възникнало отвъд, в Азия, християнството отначало подейства върху високоразвитите народи на Гърция и Италия, върху високоразвитите интелекти на тези южни области на Европа. Чак след това то проникна в земите на „варварите“, както южните народи наричаха връхлитащите от север. Ако си съставим обща представа за тези отношения, ще открием, че онова, чрез което християнството като такова стана световно действащо, всъщност не се образува при преминаването му през южните народи, които стояха на най-високата, но вече низходяща степен на развитие, а разгърна своите мощни импулси в сърцата, в главите на онези народи, които все още имаха неизхабена интелигентност, неизхабена душевна сила. Това беше, бих казал, хоризонталното преселение на народите с неговите особености в началото на Средновековието. Днес, когато разглеждаме пролетарското движение, стоим пред едно вертикално преселение на народите. От дълбините на културния живот към водещите течения на културата се стича онова, което може да бъде наречено пролетариат. А онова, което трябва да търсим като новия, спасяващ ни културен елемент, като великите импулси, които ще ни изведат от смута, то действа, бих казал, от сиви духовни дълбини така, както някога християнството върху гръцките и римските народи. И виждаме как онова, което иска да обхване бъдещето за едно преустройство на света в духовно, в държавно, в стопанско отношение, се нуждае от неизхабените интелекти, от неизхабените сърца на онези народни маси, които в днешното вертикално преселение на народите се стичат отдолу нагоре, докато, както вече изложих тук миналия път, в изхабените мозъци на онези, които подобно на някогашните гърци и римляни стоят на върха на културата, у досегашните ръководни, водещи кръгове почти не може да се долови нещо от онзи огън, който ни е необходим днес, за да намерим пътищата от социалната беда към действително големи, практически цели на човечеството. За това, че такива пътища трябва да бъдат намерени, говори преди всичко и онова, което се е изживяло като такова вертикално преселение на народите в хода на по-новото развитие на човечеството.

Външната политика ни насочва към тричленността на социалния организъм. Какво ни показват вътрешнополитическите събития? Те ни показват, че тъкмо онези народни елементи, които носят отдолу нагоре неизхабения интелект, неизхабените сърдечни сили на душата – колкото и да не искат днес мнозина може би още да признаят това, колкото и малко самият пролетариат вече намира днес подходящи и съответни думи и идеи за определени явления, – че тези народни елементи чувстват в своята душа, чувстват и в бедата на своето тяло, чувстват във всичко, което им се е изпречвало, може наистина да се каже от три-четири века насам, но особено през деветнадесетия и началото на двадесетия век, по троен начин тройната беда на социалния ред. Те чувстваха как стоят първо пред един духовен живот, с който не чувстваха нищо общо освен онова, което през последния половин век им беше охарактеризирано с думата на Карл Маркс за „принадената стойност“. Онова, което лежи в основата на това, в никакъв случай не е било напълно разбрано – нито от едната, буржоазната, нито от другата, пролетарската страна. Нали тъкмо в по-новото образование нещата се приемат доста външно. В основата лежи това, че цялата толкова хвалена, толкова възхвалявана духовна култура на новото време във всичките си разклонения можеше да се развие само като култура на малцина върху подпочвата на лишенията от култура, понасяни от голямата, широката маса. Не че досегашните водещи класи непременно са донесли беда и мизерия на пролетарските маси от зла воля, от някаква дяволщина. Не, донесли са ги – това се опитах да покажа миналия понеделник – поради неразумие, поради неразбиране на онези задачи, които възникнаха световноисторически от това, че все по-широки и по-широки маси бяха обхванати от по-новото вертикално преселение на народите, от стремежа към един духовен живот, от който бяха лишени. Но така стояха нещата, и това е същественото, че онова, което сме постигнали в изкуството, нещо повече, в науката, във възпитанието по отношение на духовния живот, от една страна, можеше да бъде само за малцина и че трябваше да бъде изработено при лишенията на мнозина. Този особен вид духовен живот не можеше да съществува, без да създаде пропаст между привилегированите и онеправданите. Това усещаше широката, стремяща се нагоре маса по отношение на главния член на човешкия живот, по отношение на духовния живот.

По отношение на държавния или политическия, или правния живот тя тъкмо в своето издигане все повече и повече усещаше, че за човешката природа има нещо, което е еднакво за всички хора. Това еднакво не може да се развие в някаква теория, то просто е налице в преживяванията на всяка здрава душа. Както с човек със слепи очи не може да се говори за синия или червения цвят, така с една нездраво развита душа не може да се говори за онова, което живее във всяка здрава душа като правосъзнание, онова правосъзнание, което във втората област на социалния живот, в държавния живот, прави човека равен с всички други хора. Но това чувство, което в старите патриархални условия, а също и в условията на Средновековието, беше още потиснато в широките маси, това чувство за равното право, то изплуваше през последните векове и особено в пролетарското развитие на деветнадесетия и двадесетия век все по-интензивно. Ръководните, водещите класи не можеха да не призоват широката маса към демокрация. Това им беше нужно за техните интереси. Нужен им беше пролетариат, който все повече и повече да получава училищно образование. Но не може да се развие в душата едното, без заедно с него да се развие и другото. Като направиха пролетариите квалифицирани работници за сложните операции в своите фабрики и за други неща, господстващите, водещите класи трябваше, понеже едното не е възможно без другото, понеже другото се развива от само себе си, същевременно да допуснат да изплува в пролетариата онова правосъзнание, което е присъщо на всяка човешка душа, осъзнала самата себе си. Но у пролетария това правосъзнание се развиваше съвсем иначе, отколкото в досегашните ръководни, водещи кръгове на човечеството. В досегашните водещи, ръководни кръгове на човечеството чувствата за право се развиваха във връзка с кръговете от интереси, в които тези класи отдавна бяха родени. Пролетарият, поставен при машината и впрегнат в опустошаващия душата капитализъм, не беше снабден с такива интереси. Онези отношения, които навсякъде съществуваха между онова, което водещите класи представляваха в социалния живот, и онова, което те усещаха като свое човешко, онези връзки на интересите не съществуваха за пролетария. Наистина не го казвам на шега, когато казвам: За онзи, който принадлежеше към водещите класи, от социалната връзка, в която беше поставен, може да е произлязло нещо от едно вътрешно общочовешко съзнание, което му даваше известно правосъзнание, когато той, да речем, можеше да напише на визитната си картичка „собственик на фабрика“ и други подобни, или пък „запасен лейтенант“. Но за пролетария нямаше такава връзка на интересите между опустошаващата душата машина и неговото човешко, нито между впрягането му в капитализма и отново неговото човешко. Пролетарият беше оставен да разчита само на своето голо човешко право, и когато поглеждаше към другите, той виждаше вместо всеобщи човешки права класови предимства, класови привилегии и класово онеправдаване. Това беше вторият опит, опитът в областта на държавния живот.

А третият опит пролетарият получи в областта на стопанския живот. Там той видя как в наемното отношение ръководните, водещите кръгове третират неговата работна сила точно като стока. Това се вряза дълбоко, дълбоко и из основи в усещанията, в чувствата на модерния пролетариат. Това породи едно съзнание, което в главата може би не се изразяваше съвсем ясно, но което дълбоко и интензивно се загнездваше все повече и повече в сърцата на пролетариите, съзнаващи своята човечност: В древността е имало роби, целият човек е можел да бъде продаван и купуван като вещ; по-късно е имало крепостничество, по-малко от човека е можело да бъде купувано и продавано, но все още достатъчно; днес все още има покупка и продажба на човешката работна сила за онзи, който не притежава нищо друго освен тази работна сила. С тази работна сила човек трябва да върви заедно, когато трябва да я продаде; не може да я занесе на пазара като предмет и да се върне обратно, след като е продал предмета; трябва да предаде самия себе си на онзи, който купува работната сила. Впрягането на работната сила в стопанския кръговрат – това беше третото преживяване на модерния пролетариат. Така в онова, което се оформи като социално-държавен ред, пролетарият намери преплетено едно с друго онова, което току-що преди това намерихме преплетено и във външната политика; той намери в модерната държава преплетени духовен живот, държавен правен живот и стопански живот. Както преплитането в големите империализми доведе до експлозиите на световната война, така, от друга страна, онова, което се движи отдолу нагоре, което се преживява по троен начин – в духовния живот, в правния или държавния живот и в стопанския живот, – доведе до социалната експлозия. Двете неща вървят заедно. Старият ред експлодира в катастрофата на световната война откъм империите, в които модерният капитализъм, тръгвайки от едрото предприятие, се оказа превърнат, без истински да знае това. От едрото предприятие станаха империализми, а от сблъсъка на империализмите възникна катастрофата на световната война. Онова, което се движеше вертикално, отдолу нагоре, съдържа същите импулси. Само че то води в друга посока към онази социална беда, която беше световно-социална беда в отношенията на по-новите империи, станали или, както на Запад, империи на интересите, или, както на Изток, сплави от държавни империи с национални империи. Сливането на трите области на живота доведе до експлозията на световната война и до социална беда от най-голям мащаб, защото тази така наречена световна война е нещо друго в сравнение с предишните войни. Тя е изживяването на стария ред по един страшен начин. Нека видим как нещо ново иска да започне – отдолу нагоре. Нека не пропуснем да видим кои импулси там искат да станат за по-нататъшното развитие на човечеството други, различни от онези, които от стария стопански ред са прераснали в световните империализми и така са довели до най-страшните ужаси на най-новото време. Така говорят днес знаците на времето. Така трябва човекът днес да умее да заеме отношение към тези знаци на времето. Не преживяхме ли това, че тъкмо в Средна Европа се показа как хората постепенно са изгубили действително здравата преценка за духовния живот, за стопанския живот, за политическия живот поради неестественото, невъзможното сливане на трите области, което постепенно настъпваше?

Питам ви, без да се впускам в критика на отношенията, питам ви дали събития, дали факти от последното развитие на човечеството – сега ще ги разгледаме само по отношение на Европа – не са възникнали направо под влиянието на сливането, например на политиката и стопанския живот? Целият свят крещеше – не искам да се впускам в критика на този крясък, разбира се, не са от тази страна само агнета, а от другата само вълци, – но целият свят крещеше за пробива през Белгия в началото на войната. Този пробив – благодарение на какво изобщо можа да се осъществи? Той можа да се осъществи само благодарение на това, че дотам бяха построени стратегическите железопътни линии. Те нямаше да ги има, ако в германската територия стопанските сили бяха отделени от политическите сили. Погледнете картата на Европа, разгледайте много от железопътните мрежи и после проучете, изхождайки от здрава индустриална наука – каквато още изобщо нямаме, – дали тези чисто стопански съоръжения, железниците, щяха да бъдат такива, каквито са – дори в неутрални страни можете да направите тези проучвания, – ако служеха само на стопанския живот и се развиваха от него. Или не ни ли прави впечатление, когато погледнем отношенията между стопанския и политическия живот, как именно Средна Европа постепенно, понеже империята все повече и повече се е сливала със стопанските отношения, и тук по западен образец все повече и повече се е превърнала в един голям търговски дом? Не ни ли прави впечатление, че политическото обучение все повече и повече изчезваше? Помислете само какви огромни количества интелигентност, какво огромно количество предвидливост са били насочени към чисто деловия живот, към стопанския живот, докато народите на Средна Европа точно в последно време ставаха все по-неполитични, дори в сравнение с тяхната неполитичност през предишните векове. Деполитизирахме се чрез сливането на политиката със стопанския живот.

И накрая, все повече и повече навлизахме в пълна зависимост на целия духовен живот от държавния живот. И тук трябва отново и отново да се посочва как в зависимост от модерния държавен живот са изпаднали не само назначаването на длъжности и училищното управление, но и самото съдържание на духовния живот, съдържанието на изкуството, съдържанието на науката. Хората още не забелязват това днес, затова именно в тази област се надига най-чудовищният предразсъдък, когато се насочим към онова, което е същественото. А днес същественото е да се издигнем дотам, че да работим за здраво отделяне на стопанския живот от държавния или политическия, или правния живот, от една страна, и също така за отделяне на целия духовен живот от държавния живот, от друга страна.

Призивът за социализиране днес минава през нашия стопански живот. Той произлиза, бих казал, от споменатото по-рано вертикално преселение на народите като световноисторически девиз. И колкото и малко да се вижда още дори само що-годе достатъчно разбиране за истинското социализиране, все пак трябва да кажем, когато погледнем социалния живот без предубеждение: колкото и неясно да се мисли по въпроса, в призива за социализиране се изразява нещо световноисторически ясно. Това го виждаме може би най-добре по това, че именно поради ужасния стопански опит от войната дори капиталистически ориентирани мислители все пак не можаха да не говорят за необходимостта от социализиране на стопанството. Тази необходимост от социализиране на стопанството я подчертава например съвсем енергично един човек, който иначе мисли изцяло в капиталистически коловози – Валтер Ратенау. Нещо повече, между онова, което има предвид „Призивът“, и онова, което Валтер Ратенау излага например в книжлето си „Новото стопанство“, може дори в някои отношения да се намери една или друга допирна точка. Но както веднага ще видим, за онзи, който наистина разбира импулсите на тричленността на социалния организъм, за него има радикална, фундаментална разлика при социализирането на стопанското между онова, което на почвата на тази тричленност трябва да се изисква като такова социализиране, и възгледите на Ратенау. И точно в тази фундаментална разлика се показва какво спада към най-необходимото в социалния стремеж на настоящето.

Какво всъщност е довело хората в стопанската област до мислите за социализиране, до исканията за социализиране? Нали дълго време в онова, което се е наричало свободна игра на стопанските сили, се е виждал човешки идеал. Голяма част от това, което може да се нарече модерна частнокапиталистическа стопанска форма, възникна като резултат от свободната игра на стопанските сили, от свободната конкуренция на личностите и групите, заети в стопанството. Но после, в хода на онова развитие на стопанската форма, което се беше оформило под влиянието на модерната техника, под влиянието на модерния капитализъм и под влиянието на свободната игра на стопанските сили, се оказа, че от едно човешко малцинство все повече и повече се отделяше именно пролетарското мнозинство, което стана носител на онези три големи искания, които току-що охарактеризирах. И така от пролетариата възникна оправданият призив за социализиране, тоест за противоположното на чистата игра на силите в областта на стопанския живот. Онова, което според мислите на водещи личности на пролетариата трябваше занапред да се развива в стопанския живот, това трябваше да бъде цялостното организиране на целия стопански живот. И виждаме нали как в определени области, наистина за ужас и отвращение на мнозина, се осъществява онова, което представлява такова всеобхватно организиране. За старата свободна игра на силите, като отзвук от по-ранния държавен и стопански ред, имаше още и хубавата поговорка за благотворността на трона и олтара. Сега, вследствие на катастрофата на световната война, призивът и въодушевлението за трона и олтара се изоставят, но виждаме как дебне нещо, което изниква насреща на предишните трон и олтар. Не само досегашните водещи класи, но вече и най-широки слоеве на наистина разумния, мислещ пролетариат усещат нещо тревожно във въпроса: Какво ще стане, когато сега на мястото на трона и олтара застанат кантората и машината, ще стане ли тогава по-добре за нас? Не биха ли могли при известни обстоятелства от редовете на онези, които работят с фабриката и кантората, да се развият същите диктатори, каквито се развиха под влиянието на трона и олтара? Тук се крие многозначителен въпрос, но и въпрос, чийто здрав отговор трябва да поведе по пътя за излизане от социалната беда към наистина практически цели. Говоря, разбира се, така да се каже, още много абстрактно, но в тази мисъл, която искам да изкажа, се крие нещо, което може да намери практическо приложение във всички области на стопанския живот, стига само да се призоват всички, които принадлежат към стопанския живот, да уредят тези въпроси. Но да се призоват така, че между всички тези членове на стопанския живот да може да цари доверие.

Нека в тази връзка поговорим открито и честно. Дните, които преживях тук, в Щутгарт, с беседите пред многобройни пролетарски събрания, бяха за мен голямо преживяване. Пред пролетариите почти не говорех по-различно – най-много само по форма – от начина, по който говоря тук. Разбираха ме – това се видя – в Швейцария и тук, в най-широки кръгове на пролетариата. И на какво ме научи това? Научи ме, че е възможно да се върви напред, било със социализирането, било с други социални искания на настоящето, само ако работим с доверието на човечеството. Че ще вървим напред само ако, работейки с хората, се поставим в съзвучие с тяхната воля, ако престанем да търсим спасението само в това да издаваме наредби отгоре, изхождайки от привидно превъзхождащ разсъдък. Днес можем да избегнем диктатурите само ако намерим онези думи, които, когато отделният човек ги изрича, са изречени от сърцето, от усещанията на най-широките маси, именно на трудещото се население. Това исках да кажа предварително. Това сочи, че непосредствено неотложните социални въпроси не могат да бъдат решени в малки кръгове, както и да се наричат те, че те трябва да бъдат решени на широката основа на фабриките, на работилниците, изхождайки от хората, а не от социалистическите теории.

Когато се съобразяваме с това човешко, едно от първите искания за стопанския живот е следното: от горчивите, от ужасяващите събития на катастрофата на световната война, тоест от онова, от което е произлязла катастрофата на световната война, да се научим как трябва да се осъществи социализирането. Трябва да научим това: всичко, което води до такова социализиране, което отново смесва държавния или правния живот със стопанския живот, неизбежно е пагубно.

Отново и отново трябва да посочвам онова неестествено смесване на стопанския живот с държавния или правния живот, такова, каквото се оформи в Австрия през последната третина на деветнадесети век. Вината за това, че Австрия се разпадна по такъв ужасен начин, че беше узряла за разпадане дълго преди катастрофата на световната война, е в това, че точно на тази гореща почва не се разбра колко разрушително неизбежно щеше да подейства това, че в зората на по-новия конституционен живот правовата държава беше съставена от стопански курии. По-късно, но прекалено късно, и то само по принуда, се премина към нещо различно от онова, което беше опитано през шейсетте години. Така нареченият Райхсрат беше образуван от четири стопански курии: едри земевладелци; търговски камари; градове, пазарни селища и индустриални места; селски общини. Чисто стопански интереси се отстояваха на почвата на държавата, където трябваше да възниква правото. Стопански интереси се превръщаха в права! И който изучи онова държавно развитие, което при кабинета Тафе през последната третина на деветнадесети век беше наречено „кърпенето“, който изучи съобразно с нещата онова политическо развитие на Австрия, той знае какви зародиши на гибел се криеха в това, че в тези територии, които се опираха на най-различни националности, не се намери импулсът правният живот да се развива отделно, сам за себе си, и стопанският живот да се развива отделно, сам за себе си. Би трябвало да говоря много – и ако минем през парламентите всъщност на всички днешни държави, може да се говори много, – ако исках да докажа в подробности как навсякъде сливането на политическия или държавния, или правния живот със стопанския живот е ставало все по-невъзможно. Отсега нататък това трябва да бъде първото изискване: стопанският живот отново да се откъсне от държавния живот. Тогава, като привлечем всички човешки сили, които действат в стопанския живот, и с доверие в тях, ще можем да пристъпим към социализиране, съобразено с нещата, което ще се състои – изложил съм това в книгата си и съм го загатвал и на други места – в образуването на асоциации, отначало по професии, после по връзки, коалиции, кооперации, които се образуват от стремежа към хармонизиране на отношенията в потреблението и производството. Само на тази основа може да се получи здраво социализиране. То ще се получи, когато се видят както вредите от свободната игра на силите, така и вредите от механичното социализиране – и двата предразсъдъка са се появили у хората, – само тогава то ще се получи, когато се научи нещо от онова, което се е показало в световната история, така че ще се социализира, изхождайки от свободната игра на силите, по такъв начин, че социализирането няма да възникне чрез изкореняването на свободната игра на силите, а точно чрез изпълнената с разбиране работа на свободната игра на човешките сили. Това можете да го направите само ако разпространявате доверие, но тогава можете да го направите! Горе-долу така, би могло да се каже, като се повторят едни думи на Гретхен към Фауст, горе-долу така го мисли и Валтер Ратенау, но тричленността на социалния организъм има предвид още нещо съществено различно. Ето, затова проектът на Валтер Ратенау за социализиране е нещо съвсем различно от онова социализиране, което тричленността трябваше да предложи, понеже Валтер Ратенау изобщо не може да си представи нищо друго, освен това, че социализирането се извършва, а все пак държавният надзор продължава да съществува, и че държавата непрекъснато извлича печалба от онова, което се произвежда в социализираните предприятия.

Това само свидетелства, че човек, който в крайна сметка би могъл да се поучи от практиката, все пак остава в плен на сляпа теория. Това само свидетелства колко силно внушение продължават да упражняват мислите, които са се образували в хода на развитието на по-новия капитализъм, дори у онези, които се стремят към социализиране, колко много е необходимо да се възпротивим на предразсъдъците в тази област с цялата сила на свободното практическо прозрение в отношенията. Всичко онова, което трябва да се постигне като ред на стопанския живот, като разумност и благоразумие, пронизващи стопанския живот, като нравственост, трябва да идва от самостоятелните личности и корпорации, които сами ръководят стопанския живот. Стопанският живот ще се развие здраво чак тогава, когато държавата няма да има какво друго да казва в стопанския живот, освен онова, което тя има да казва чрез личностите, които участват в стопанския живот, в качеството им на личности, притежаващи права. Разбира се, ако някой измами другиго в областта на стопанския живот, той попада под действието на държавния закон. Той попада под действието на държавния закон като личност. Но онова, което представляват неговите функции, неговата дейност в стопанския живот, трябва в рамките на стопанската общност да почива единствено на договора, единствено на доверието. Макар това днес все още да среща много предразсъдъци от социалистическа страна, който не съди, изхождайки от понятия, от идеи, а от онзи опит, който донесоха последните десетилетия на европейското стопанство чак до стопанската гибел във войната, той ще каже това. И той трябва да каже: Няма да стигнем до здрави стопански отношения, докато не се осъществи откъсването на стопанския живот от държавния живот. Попаднахме в сегашното положение поради смесването на онова, което трябва да почива на доверие и договор, с държавното, което трябва да почива единствено на закони. Законите на държавата имат право да хвърлят светлина в стопанския живот само доколкото я хвърлят чрез личностите. Само така ще изнесем от стопанския живот онова, което трябва да бъде изнесено: онова, което като работна сила, подобно на стока, днес – за пролетарското усещане – е неправомерно впрегнато в стопанския кръговрат.

Стопанският живот граничи от едната страна с природните условия. Представете си следния абсурд: някакъв стопански консорциум се събира, определя своя баланс, вероятния баланс за 1919 г.; и този консорциум взема баланса от 1918 г. и иска въз основа на него, от активите и пасивите, да определи колко дни например през лятото на 1919 г. трябва да вали, за да се получи желаната делова конюнктура за следващата година. Това, разбира се, е пълна безсмислица, нали. Но казвам тази безсмислица само за да се види от нея, че в едната посока стопанският живот се изгражда върху природните условия, които не можем да регулираме напълно, изхождайки от стопанския живот. Чрез технически съоръжения можем да направим някои неща, но не можем да ги регулираме напълно, изхождайки само от стопанския живот. И така, както стопанският живот от едната страна граничи с природния живот, така в бъдеще стопанският живот трябва да граничи с правния живот на държавата, а в правния живот на държавата трябва да се регулира всичко, което именно спада към правния живот, преди всичко човешката работна сила. За стопанския кръговрат регулирането на човешката работна сила на работника трябва да се намира извън стопанския процес. Както природната сила под земята кара зърното, житото да узрее извън стопанския процес, така регулирането на мярката, времето и вида на работната сила на работника трябва да се намира извън стопанския процес. От стопанската конюнктура, от стопанските предпоставки и сили не бива да се определя нищо по отношение на мярката и вида на човешката работна сила. По отношение на работната сила човек стои срещу човека съвсем иначе, отколкото по отношение на онова задоволяване на човешките потребности, на които се отговаря чрез стопанския кръговрат в производството на стоки, стокообмена и потреблението на стоки. Работната сила трябва да бъде извадена от това обращение на производството и да се регулира в чисто демократичния държавен живот, в отделената държава, еманципирана от стопанския живот. Така стопанският процес е по здрав начин вклинен между природата от едната страна и правния живот на държавата от другата страна. Всичко това трябва да бъде устроено в духа на тричленността. Това може да стане само ако на почвата на държавния живот не се развива онова, което може да се развие само когато хората стоят вътре в стопанския процес, от човек към човек, а на почвата на държавния живот стои само всичко онова, което се отнася до отношението на отделния човек към отделния човек, онова, в което всеки отделен човек е равен на всеки друг отделен човек. Затова на почвата на този държавен живот не бива да господства и никаква печалба, която идва от някакъв консорциум от хора, от някаква стопанска група, от някаква стопанска общност. Каквото се спечели на стопанска почва, трябва отново да се влее в стопанския живот на хората за повишаване на техния жизнен стандарт. Онова, което постъпва в държавата – наречем го данък или както и да е, – то може, ако трябва да се изразя ясно, да идва само от портмонето на отделния индивидуален човек. Срещу държавата може да стои само отделният човек; тогава и на почвата на държавата само отделният човек стои срещу отделния човек. Тогава на почвата на държавата наистина процъфтяват правата на човечеството. Тогава социалният въпрос, доколкото той е въпрос на труда, се решава чрез еманципацията на държавния живот от стопанския живот, в който тогава вече не може да господства принудата, чрез която работната сила в свободната игра на силите сама става предмет на тази свободна игра на силите. Работната сила на работника трябва да е регулирана, преди той да влезе в работилницата, преди да влезе във фабриката, преди да влезе в стопанския процес. Тогава той застава срещу ръководителя на труда като свободна личност, чиято свобода е гарантирана от държавния закон за работниците; чак тогава се развива здраво отношение.

Тук стоим на почвата на наистина практическо социализиране. Онзи, който прозира отношенията на тази почва, знае, че изхождайки от други предпоставки, могат да се правят рамкови закони за социализиране без край. Могат да се правят днес, след две години да се сметнат за негодни, да се реформират, след пет години отново да се сметнат за негодни и да се реформират и така нататък. Няма да се стигне до здраво, благотворно състояние, докато не се издигнем дотам, че да подхванем практиката от такава точка, каквато е тази, която току-що посочих. Тъкмо това е характерното в развитието на по-новото време, че това развитие в много отношения, що се отнася до човешкото мислене, до човешките мисловни навици, не се откъсва от повърхността на нещата. И сега, когато сме изправени пред факти, които преобръщат света, виждаме в толкова много случаи, за съжаление, за съжаление, недостатъчността на старите партийни преценки, които трябваше да изграждат и които при изграждането често се държат не като преценки, които се намесват в действителността, а като мумии на преценките, които са умрели под партийната вкочаненост, под партийното филистерство на по-новото време. Затова, може спокойно да се каже, в сегашните дни, когато нещата трябва да се виждат проникновено и право, и честно, и вярно, най-важните неща се виждат толкова изкривено. Разбираемо е, че доста хора, които са видели модерния капитализъм в неговото възходящо развитие, днес са на мнение: Целият този частен капитализъм трябва да изчезне, трябва да настъпи обща собственост върху всички средства за производство. – Разбираемо е, че тази преценка, която се е образувала в продължение на десетилетия, бих казал, от кървящи души, от нужда и мизерия, трудно може да бъде изоставена. Въпреки това трябва да изплува по-дълбок въпрос – нали в модерното стопанство не можем да минем без натрупвания на капитал, – въпросът: Какво трябва да бъде свързано с натрупванията на капитал? С натрупванията на капитал трябва да бъде свързана индивидуалната способност на хората да използват капиталите по съответния начин не в егоистичен, а именно в социален смисъл. Това не можем да го направим, ако не развиваме човешките индивидуални способности, ако не направим достъпно именно за тези човешки индивидуални способности управлението на капитала в съответните предприятия. Затова на почвата, на която е възникнал Призивът за социална тричленност, който днес отново ви споменах, трябваше по отношение на бъдещото действие на капитала да се посегне към идея, която представлява нещо съвсем различно от това, което днес още често се схваща като социализиране на капитала.

Забележително е, че точно когато мислим практически, стигаме дотам, че трябва да направим управлението на капитала зависимо от третата област, която трябва да стане самостоятелна в здравия социален организъм, от еманципирания духовен организъм. Все повече и повече докарахме нещата дотам, че връзката между духовната работа и работата на капитала в стопанския процес се скъса. Поради това все повече и повече стигахме дотам, че вместо да се развием към стопанския подем, който може да бъде свързан с повишаване на жизнения стандарт на широките маси, се развивахме, въпреки целия технически подем, към един вид хищническо стопанисване. Тъкмо по отношение на импулсите, които играят грандиозна роля в модерния стопански живот, например импулса на кредита, модерният стопански живот е навлязъл в странна задънена улица. Кредитът на почвата на стопанския живот днес е нещо, което може да бъде носено почти само от вече налични стопански фактори. В бъдеще се нуждаем от възможността кредитът да се ражда не само на почвата на стопанския живот, нуждаем се от възможността кредитът да може да се ражда отвън в стопанския живот. Парадоксално твърдение, нали, странно твърдение; но онова, което лежи в основата му, такова, каквото е, е още по-странно. Благодарение на това, че занапред духовният живот ще стане самостоятелен, че ще се развива от собствените си условия, ще се излезе отвъд онзи абстрактен духовен живот, отвъд онзи луксозен духовен живот, който не може да намери никаква връзка с житейската практика. Онези, които ме познават, няма да ми припишат, че искам по някакъв начин да принизя духовния живот. Но онзи духовен живот, който ще бъде отделен от другите два социални организма, който ще се развива от собствените си условия, той няма да бъде абстрактен духовен живот, който само проповядва или се задържа в абстрактни духовни висоти, той ще бъде духовен живот, който не води само до абстрактно знание за това или онова, а води дотам да направи хората способни като хора. В един бъдещ социален ред наистина вече няма да можем да използваме нашите чужди на живота гимназии. Нито пък нещо подобно.

Но онова, което ще живее, ще бъде нещо, което има духовна тласкаща сила, което е способно да носи човешката душа във всичките ѝ най-духовни потребности за живота. Точно когато се развие онова, което днес още толкова много хора смятат за далечен духовен живот, тогава се стига дотам да се намери онзи път, който нашето приковано към държавата възпитание не може да намери, онзи път, който развива човека като цял човек, който развива човека така, че никаква духовна култура вече няма да бъде възможна, без същевременно да бъде сръчност за практически неща, възможност да се прониква с поглед в практическите неща. Материализмът на по-новото време направи хората непрактични. Един истински духовен живот, който няма да бъде живот на държавни слуги в областта на духа, ще направи хората отново практични, той няма да създава в областта на най-висшата култура хора, които вярват, че имат светогледи, но които не знаят какво е банка, какво е кредит, какво са ипотеки и така нататък и как те действат в стопанския живот. Той няма да създава хора, които познават силите, за които говори физиката, но които никога в живота си не са цепили дърва. Казвам това, разбира се, винаги като сравнение. От истинския духовен живот, поставен на собствена основа, към ръководството на стопанския живот води наистина практически мост. Вредите на капитализма могат да бъдат преодолени само тогава, когато управлението на капитализма бъде тясно свързано с оздравяването на духовния живот. Тогава ще се получи онова, което може да се нарече здраво социализиране на капитала. Тогава от духовния живот винаги ще се издигат онези хора, които могат да внесат в стопанския живот и кредит, нов кредит, които могат да оплождат стопанския живот винаги наново. Тогава ще бъде възможен кръговратът на капитала, за който говоря в книгата си. Днес мога само да посоча тези точки. В следващите беседи, които ще ми бъде позволено да изнеса тук, ще трябва да говоря за отделни специални въпроси от този род, особено за отношението между капитала и човешкия труд.

Така виждаме как чрез тричленно разделения социален организъм ще могат да се осъществят онези три големи импулса на човешкото социално развитие, които от Френската революция насам, както вече споменах неотдавна, стоят като светли девизи пред човешкия стремеж. Свобода в областта на самостоятелния духовен живот, равенство във всички области на държавния живот, братство чрез асоциациите и кооперациите на стопанския живот, изграден на собствена основа.

Накрая бих искал да кажа още само това: Знам, че когато онова, което беше казано днес отново, се чуе така, в общ вид, а още не в специално практическото, може да се възрази много, защото не се знае как в мислите за тази тричленност на здравия социален организъм наистина всичко е практически свързано, от основаването на университета до продажбата на една четка за зъби. Тъкмо на това почива практическото в предложението, което имаме предвид тук: че може да се възрази едно-друго, когато се чуе само общото. Но практиката ще излезе наяве, когато хората от всички професионални класи, от всички видове човешка дейност участват чрез социална работа, конкретно и в отделните неща, именно в осъществяването на тази идея. Срещу възражението, че това са идеализми или дори че е нещо утопично, срещу това възражение ще се изправи онова, което все повече и повече ще говори на хората от сериозните факти на времето.

Такива идеи, каквито днес мнозина все още смятат за практически, бяха по странен начин доведени до абсурд от световноисторическото развитие през юли и в първите августовски дни на 1914 г. В моето съчинение „Основните точки на социалния въпрос“, в края, където се обсъждат международните отношения, обърнах внимание на това, че хората в страната и в чужбина днес още нямат представа за онова, което наистина се е случило в Берлин в последния ден на юли и в първите августовски дни на 1914 г. Онова, което се е случило тогава, светът ще поиска да го узнае. Когато се каже истината за тези неща, ще се види, че ужасна светлина пада върху събитията от по-новото време, светлина, която ще покаже, че се нуждаем не само от преобразуване на едно или друго, че се нуждаем от нови мисли, от нови мисловни навици, че трябва не само да преобразуваме институции, а че трябва в мислите на главите си да извършим преучаване, преосмисляне.

Който честно и искрено навлезе в това положение на нещата, той няма да отстъпи обезсърчен пред възраженията на онези, които казват: Ти, идеалисте, знай си занаята, стой си при своите идеали, не ни се бъркай с приказките си в практиката! – Тези практици ще видят какъв вредител ще се окаже тази житейска практика. Но онези, които са истинските практици и които мислят, изхождайки от големите импулси на развитието на човечеството, те изобщо не си приписват някакъв особен ум. Защото онова, което днес ни тласка да говорим така, както например и аз говорих днес отново, това са самите факти на настоящето. О, тук човек понякога се чувства така, че би искал да се сравни с онова момче, което някога седеше при машината и трябваше да обслужва двата крана, през единия от които се пускаше парата, а през другия – кондензационната вода. Момчето наистина, дори само поради възрастта си, не беше гениален изобретател, но то стоеше пред машината, която чрез своите факти му разкри нещо. То видя как отварянето на единия кран съвпадаше със слизането на балансира от едната страна, а отварянето на другия кран – със слизането на лоста на балансира от другата страна. Тогава то в своята наивност взе въжета и върза крановете за лоста на балансира – и ето, то стоеше пред своята парна машина и можеше да гледа как балансирът непрекъснато се движеше нагоре-надолу и отваряше и отново затваряше крановете. Но с това беше открито нещо важно. – Тогава не беше прав онзи, който пристъпи към онова момче и каза: Ах ти, нехранимайко, махай въжетата, стой си и отваряй крановете с ръка – а беше прав онзи, който чрез наивните хитрини на онова момче откри саморегулирането на парната машина.

Толкова мощно говорят днес фактите, че човек наистина и сам се чувства наивен, когато открива как трябва да бъде открито саморегулирането на здравия социален организъм. Днес можах само да ви загатна това. Саморегулирането ще бъде открито, когато в пълна самостоятелност действат духовният живот, поставен на собствена основа, стопанският живот, поставен на собствена основа, политическият или държавният живот, поставен на собствена основа.

Дано – с това бих искал и днес отново да завърша, – дано човечеството, особено средноевропейското човечество, проумее какво означават тези импулси в жизнените необходимости на по-новото време, преди да е станало твърде късно. Защото трябва да се проумее, че днес можем да се движим действено към практически цели за излизане от социалната беда само ако стигнем до идеи, които носят в себе си зародиша на дела. Мисли, носещи зародиш, мисли, носещи зародиша на дела, са онова, което трябва да се търси, и ние, които застъпваме тричленния социален организъм в неговите три импулса на самостоятелния духовен, стопански и правен живот, ние вярваме, че тези импулси трябва да бъдат внесени в развитието на човечеството, преди да е станало твърде късно.