Заключително слово след дискусията

Някой задава на д-р Щайнер въпроса къде в нашия германски живот в момента, при формата, в която съществува днешното правителство, се показва най-добрата възможност изказаните идеи да се пренесат в действителността. Ще има ли надежда, че при преврат може да се очаква повече за тези мисли, които бяха изложени тук тази вечер, или повече ще може да се очаква за разгръщането на тези идеи, ако днешното правителство на социалистите на мнозинството остане?

Д-Р ЩАЙНЕР: Който се опита да проникне по-дълбоко в онова, което всъщност има предвид този Призив, той, както вярвам, без труд ще може да намери посоката, в която са поставени значимите и наситени със съдържание въпроси на уважаемия предишен оратор. Бих искал да се спра с няколко думи на историческото явление, което уважаемият господин предишен оратор засегна. – Вижте, в беседата го направих само на две места, но вярвам, че днешният обществен живот – за онзи, който действително се опитва да проникне в него и който се осмелява, който се чувства в състояние да се осмели да каже своята дума за него, – че този обществен живот по известен начин непременно вече е хвърлил своите огледални образи в личното преживяване. – Само на две места споменах нещо лично, но тъкмо във връзка с този въпрос може би ще ми бъде позволено да кажа: аз всъщност самият произлизам от пролетарски кръгове и до днес си спомням как като дете гледах през прозореца, когато първите австрийски социалдемократи минаваха с големи шапки на демократите, за да проведат първото австрийско събрание на открито в близката гора. Бяха в по-голямата си част миньори. Оттогава насам можах всъщност да преживея отблизо всичко, което се разиграваше вътре в социалистическото движение, по начина, по който го охарактеризирах в беседата, и както се получава, когато съдбата е определила човек да мисли не просто за пролетариата, а заедно с пролетариата, при което все пак може да си запази свободен поглед към живота и към всички отделни области на живота. Може би тъкмо за това дадох свидетелство през 1892 г., когато написах своята „Философия на свободата“, която наистина застъпваше тъкмо онази структура на човешкия обществен живот, която днес смятам за необходима тъкмо за развитието на човешката надареност. И така, вижте, през осемдесетте години на миналия век можеше да се участва в много дискусии и други подобни в рамките на социалното движение, в които се отразяваше онова, което се надигаше там като социалистически идеи. Бих казал, че във всичко това имаше определен основен тон.

Разбира се, би ни отвело твърде далеч да говорим за това, защото историята на модерния социализъм е много обширна; би ни отвело твърде далеч, ако исках да се разпростра по-подробно върху тази глава, затова онова, което казвам, е обречено на съдбата, че трябва да се характеризира, така да се каже, бегло. Във всичко онова, което истински живееше в пролетарско-социалистическия светоглед, имаше нещо, което бих нарекъл критика на обществото. Беше нещо, което можеше с огромна острота, с остротата на човешкото себепреживяване, да сочи към целия процес на модерния живот от четири века насам. Преживяваха се социалните невъзможности на настоящето. Но дори когато се говореше в малък кръг за тези неща, най-вещите, най-дейните – като пример посочвам наскоро починалия Виктор Адлер и Е. Пернерсторфер, – най-вещите прекъсваха дискусията в един определен момент: тогава, когато трябваше да се развият представи за онова, което трябва да стане, когато онази вътрешна последователност, към която се сочеше, вътрешната последователност на модерния стопански ред, доведе до неговото разпадане, до онова, което се наричаше „експроприация на експроприаторите“. Какво трябва да стане тогава? Когато човек се вгледаше в нищожността на онова, което тогава се даваше като отговор на този въпрос – какво трябва да стане тогава, – той вече можеше да изпита известна тревога за културата, защото още тогава можеше да се погледне в едно бъдеще, което сега всъщност е тук. В онова бъдеще, в което онези, които мислеха така, както хората мислеха тогава, са призвани към положително творчество. Онези, които сега произлязоха от тези възгледи, които будеха такава тревога за културата – наистина не беше нужно да си фанатичен буржоа, за да изпиташ тази тревога за културата в дискусия със социалдемократи, тя можеше да произтече от честно човешко мислене и воля, – потомците на тези хора са именно днешните социалисти на мнозинството, и тревогата за културата днес е изправена пред фактите. Това е от едната страна. От другата страна всички хора, които говореха така, казваха: Нека само дойдем на кормилото, тогава останалото само ще се нареди. – Ако човек не можеше да вярва, че „останалото само ще се нареди“, той все пак ставаше повече или по-малко пророк на онова, пред което стоим днес: на безпомощността на наследниците на тези хора пред фактите. Тогава всеки, който сочеше към онова, което настъпи днес, беше фанатичен тип.

Наистина аз се възхищавам на Карл Маркс заради остротата на мисълта му, заради обхватния му исторически поглед, заради великолепното му всеобхватно чувство за пролетарските импулси на новото време, заради мощното му критическо прозрение в процеса на саморазлагане на модерния капитализъм и заради многото му гениални качества. Но който го познава, знае, че Карл Маркс в основата си беше именно големият социален критик, който обаче винаги ни изоставя там, където трябва да се посочи онова, което всъщност трябва да стане. Още тук се крие произходът на онова, което днес виждаме като факти, по-добре казано, като неспособност да се стигне до положително изграждане. Днес обаче виждаме не само последователността на фактите, но и последователността на мненията. Вижте, когато наскоро изнесох беседа на друго място, също в Базел, но пред друга публика, а не пред споменатата преди малко, един от участниците в дискусията отговори, че преди всичко било необходимо, ако искаме да стигнем до спасението, Ленин да стане владетел на света. Другите социални въпроси били национални. Интернационалното било: Ленин трябвало да стане владетел на света. На подобна забележка все пак трябваше да си позволя да кажа следното: Както и да разбираме понятието социализиране, повече или по-малко – един поради прозрение, друг поради пристрастие или под принудата на фактите, – нека все пак и в тези неща бъдем малко последователни. Ако искаме да социализираме, тогава, мисля, първото, което трябва да социализираме, са отношенията на господство. Който иска владетел на света, той може и да социализира в някои области, но в областта на отношенията на господство със сигурност не социализира. Социализирането на господството е онова, което преди всичко наистина е основно изискване. Така, вижте, днес човек може да бъде радикален и при това из основи консервативен, дори ужасно реакционен. Такива често са онези, които се издигнаха чрез онова, което охарактеризирах.

Днес в много неща трябва да се мисли парадоксално, защото онова, което е истина, толкова много противоречи на мисловните навици, че хората днес предпочитат да излагат противоречия вместо прости истини. Но ние се нуждаем и от последователността на мненията. Нека разгледаме мнението на един толкова последователен мислител – както и да се отнася човек към него, – какъвто е Ленин. Защото последователен той несъмнено е, последователен е и по отношение на известен начин на действие. Ако разгледаме възгледа му, трябва най-напред да кажем, че според собственото си мнение той стои напълно твърдо, повече от всички други, преди всичко повече от социалистите на мнозинството, върху онова, което е марксизъм. И в една от книгите си – това е много интересно – той прави, изхождайки тъкмо от марксизма, една извънредно интересна забележка. Тя е още по-интересна, поне във формално отношение, тъй като не е направена от някого, който пише в своите четири стени за социалистическите партии, или от някого, който е може би министър или заема друга обществена длъжност, а от един всемогъщ човек. Той разглежда онези възгледи на марксизма, в които се посочва как старата буржоазна държава трябва да премине в пролетарска държава, но как тази пролетарска държава има само една-единствена задача: постепенно да убие сама себе си. Значи основаване на държава, която създава такива закони, които накрая я убиват. В тази държава ще има обществен ред, при който всички хора са равни не само по отношение на закона, но и по отношение на стопанските и духовните условия. О, умствените работници няма да имат нито пфениг повече от физическите работници. Но в същото време Ленин е напълно на мнение, че това е само преход. Защото – и това той също извежда от марксизма – след като пролетарската държава бъде убита, тоест след като загине всичко онова, към което той днес се стреми, тогава трябвало да дойде другото, същинският велик идеал, който ще се изживее в това, че ще съществува обществен ред, в който всеки ще има – този път не същото като другия, а където всеки ще има според своята надареност и своите потребности. Но – помислете сега за това голямо „но“ – но, казва Ленин, това състояние не може да се постигне с днешните хора, за него трябва първо да се появи нова порода хора. Вижте, и това в известно отношение е правилно мислене, само че правилно мислене по своеобразен начин. Тук имате от едната страна негативното и от другата страна негативното, което доведе до днешната последователност на фактите, при която хората стоят пред задачи, които не могат да овладеят, изхождайки от стари теории, от стари догми. Имате последователността на мненията. Трябва да се осъществи нещо, но за хора, които още ги няма.

И така, много уважаеми присъстващи, пред всичко това нашият Призив се опитва да направи нещо за хора, които са тук. И нашият Призив се отличава от всичко друго тъкмо по това, че е радикално различен, в основата си, от всичко друго, което сега се появява в тази област. Какво друго се появява? Програми! Е, програмите днес са евтини като къпини. Основава се общество, партия, прави се програма – това е много лесно. Но не за това става дума. Този Призив не стои на теоретична, на догматична почва, а на почвата на действителността, на една наистина практическа почва. Затова той се обръща не към програми, а към хора.

Многократно е казвано, че ако човек от рождение бъде пренесен сам на някой остров, той никога няма да се научи да говори; да говори той се научава само в обществото на хора. Така и социалните импулси никога не могат да се развият в отделни хора, а само в съвместния живот с другите хора. По своеобразен начин те се развиват в отделния човек. Ето едно доказателство за това. Днес познавате сред болшевиките Ленин, Троцки и т.н. Искам да ви назова друг болшевик, за когото може би още не сте помислили и който много ще ви учуди, когато го нарека болшевик. Този болшевик е Йохан Готлиб Фихте! Никой не може да изпитва по-голямо уважение към Йохан Готлиб Фихте от мен, но прочетете неговата „Затворената търговска държава“, прочетете обществения ред, който той начертава в нея. Наистина той се осъществява в Русия. Какво всъщност лежи в основата на това? Фихте беше велик философ, беше велик мислител; може да се каже, че по всички онези духовни пътища, по които той вървеше, с право се върви, когато се развива онова, което е заложено във вътрешността на човека, което извира от човешката надареност. Но новото време постави човека тъкмо на върха на индивидуалната личност. От една страна, днес трябва да изграждаме тази личност, но от нея не произлиза социален ред, също както и езикът не произлиза от отделния човек, когато той се развива сам. Социални идеи, социални импулси, социални институции могат да се развиват само в самото общество. Затова не би трябвало да се съставят социални програми, а само да се намери: Как трябва да бъдат социално организирани хората, как трябва да живеят заедно, за да намерят в този съвместен живот правилните социални импулси? Това е онова, което се търси в този Призив. Това е онова, което е важно: как трябва да бъдат разчленени хората в социалния организъм, за да намерят социалните импулси във връзката, която тогава произтича от правилното разчленяване. Този Призив не вярва в идеята, която толкова често се среща у социалните мислители, че човек е по-умен от всички други хора. Това не си въобразява онзи, който е написал Призива; но той вярва, че с този Призив е насочил вниманието към една наболяла точка на действителността. На хората, пред които често съм говорил в по-малък кръг, многократно съм казвал: Бих могъл да си представя от онова, което лежи в основата на Призива, да не остане камък върху камък, всичко да стане другояче, отколкото е измислено отначало, но не това е важното. Важното е действителността да се подхване така, както е замислено тук; тогава хората, които подхващат действителността така, ще открият нещо, което също ще бъде съобразено с действителността. За мен не е важна някаква програма, не са важни подробностите, а хората да действат заедно така, че чрез съвместното действие да се намерят социалните импулси. Това е онова, което днес трябва да лежи в основата на мисленето, съобразено с действителността: хората да бъдат поставени в правилното отношение помежду си. Когато човек иска да изпреде от самия себе си някаква социалистическа програма, както направиха Ленин, Троцки, а също и Фихте, от това не излиза нищо, защото социалистическата воля може да се развие само в социалната връзка.

Затова трябва да се търси правилната структура, правилното устройство на здравия социален организъм. Онова, което днес живее като социалистическа теория, напомня старото суеверие, което Гьоте е представил във „Фауст“, напомня как през Средновековието от чисти идеи на разсъдъка са искали да съставят определени субстанции на света, за да създадат хомункулус. Днес несъмнено с право се гледа назад към това като към средновековно суеверие. Но в човешкото развитие, изглежда, е така, че суеверието бяга от една област в друга. Хомункулусите вече не се търсят в ретортата, но от всякакви мисловни съставки се опитват да съставят идеален образ на социалния ред. Това е социално създаване на хомункулуси, социална алхимия. От това суеверие днес страда светът. Това суеверие трябва да изчезне. Трябва да стане ясно, че действителността трябва да бъде подхваната, че трябва да се посочи как хората трябва да стоят в социалния организъм. Затова казах: В крайна сметка за мен не е важно как се казват онези, които ще участват в новото изграждане тук или там. Не е важно кои бивши класи и обществени кръгове ще бъдат онези, които участват в това ново изграждане. Не е важно дали те ще наричат необходимото така или иначе, дали то ще бъде диктатура на отделни личности в преходния период, или вече разпространена демокрация – всичко това в крайна сметка все пак са второстепенни въпроси. Онова, за което става дума, е да се мисли правилното, да се чувства правилното, да се иска правилното. Отново и отново бих искал да подчертая: човек може да има всякакви хубави мисли за социалните институции, днес трябва на всяко място, където изобщо може, да се посвещава на преустройството на социалните институции – това е съвсем правилно. Но онзи, който вярва, че гледа по-дълбоко в обстоятелствата, трябва също да приеме, че от тези обстоятелства му се разкрива следното.

Колкото и добри институции да създадете днес, ако оставите мисловните навици на хората такива, каквито са, след десет години няма да имате нищо от тези институции. Днес не ни е нужна просто промяна на институциите. Колкото и парадоксално да звучи, онова, от което се нуждаем днес, са други глави на раменете ни! Глави, в които има нови идеи! Защото старите идеи ни вкараха в хаоса. Това трябва да се проумее. Затова днес става дума да се разпространят в най-широки кръгове разяснения за жизнените условия на здравия социален организъм. Днес е важно да се започне със свободния духовен живот, да се започне с това навсякъде да се разширят възможностите хората да бъдат доведени до разбиране на здравите условия на социалния организъм. Нуждаем се преди всичко от хора, които не се занимават със социална алхимия, със социален хомункулизъм, а от хора, които творят, изхождайки от социалната действителност. Затова не вярвам – дори ако след миналия преврат последва друг преврат, и още един, и още един, без основно преучаване по отношение на мислите, – че преврат ще донесе нещо благотворно. Чак тогава, когато стане идеал да се вникне в здравата организация на духовния живот, в разпространението на здрави идеи, в събуждането на здрави усещания, тогава ще бъдат налице хората – независимо как ще се изявят, дали в правителство на съветите, или в нещо друго, – които ще бъдат в състояние да доведат до оздравяването на социалния организъм. Това смятам за най-важното. Най-важното е революционизирането на човешкия свят на мислите, на усещанията и на волята. Само от тази основа ще може да произтече онова, за което копнее господин предишният оратор. Не вярвам, че без тези основи спасението може да дойде чрез нещо друго. Понеже гледам на нещата толкова сериозно, навлязох в областта, която намери своя израз в Призива. Само ако се намират все повече и повече хора, които имат честната воля и смелостта първо радикално да разберат тази тричленност и после да я проведат – а да се проведе тя може от всяка точка, в която човек днес стои в практическия живот, – ако достатъчно хора с нови мисли сменят хората със стари, безплодни мисли, тогава по някакъв начин ще стане онова, което трябва да се случи за спасението на хората и за освобождението на хората.

Един комунистически оратор се съмнява, че социализирането във формата, изложена в беседата, може да бъде проведено с днешните хора.

Д-Р ЩАЙНЕР: В основата си, мисля, няма много какво да се каже във връзка с онова, което каза уважаемият предишен оратор, и то поради това, че той в крайна сметка се изказа в полза на тричленността и всъщност страда само от известен песимизъм, особено от песимизма, че хората днес не са узрели за тази тричленност и трябва първо да преминат през комунизъм в смисъла на Ленин и Троцки. Беше казано, като че ли те са били обсъждани тук по начин, при който не им е отдадено дължимото. Аз казах само: „каквото и да се мисли за това“ – това е единственото, което казах за съдържанието. Охарактеризирах само формата. Струва ми се, че всъщност уважаемият господин предишен оратор не вярва, че човечеството действително би могло да бъде доведено духовно дотам да постави други глави на раменете си. Е, вижте, всички ние преживяхме и това, че до преди пет месеца хората още искаха световната война и т.н. Но, много уважаеми присъстващи, аз вярвам, че пред всичко, което днес могат да кажат хората, има тъкмо един огромен учител: това е самият свят на фактите. Това е самата тази ужасна световна катастрофа. Все пак не вярвам, че за всички хора вече е имало достатъчно време да се преучат, откакто катастрофата на световната война навлезе в нова фаза. Но към песимизма на господин предишния оратор, във формата, в която той го има, засега не мога да се присъединя по съвсем определени причини. Особено поради следните причини не мога. Вижте, ако нещата просто стояха така, че към тричленността не може да се стигне по никакъв друг път освен по заобиколния път през комунизма – повярвайте ми, наистина не страдам от някаква дребнавост или малодушие пред онова, което е необходимо, – тогава би могло да се приеме и това. Ако беше възможно само онова, което посочи предишният оратор – да се стигне до тричленността чрез комунизма, – веднага бих казал, че тогава именно този път трябва да бъде извървян. Но не без обмисляне, а изхождайки от многодесетилетен житейски опит, казах онова за трона и олтара от едната страна, кантората и фабриката от другата страна. Вижте, аз съм може би два и половина пъти по-възрастен от господин предишния оратор. Е, разбира се, и на тази възраст днес човек е на мнение – искам само да го засегна с няколко думи, – че доста от онова, което трябва да се направи, може да бъде направено само от младежта. Аз съм на мнение, че човек може да е в края на шестото десетилетие от живота си и да има също толкова млада душа, колкото господин предишният оратор. Това може да е егоистично. Но много добре обмислих онова, което казах за трона и олтара от едната страна, кантората и фабриката от другата страна.

Вижте, нещата стоят просто така: когато се създава някаква социална структура, не се създава нещо за цялата вечност в стабилно състояние или дори само за дълго време, а се създава нещо развиващо се, нещо растящо. И за онзи, който е извоювал нужния житейски опит, нещата стоят така, че той добре знае: когато някой е дете и расте, той ще стигне до друг облик, когато порасне. Така и когато човек вниква в жизнените условия на социалния организъм, има също определена представа как той се развива и расте. Тук виждам от едната страна нещо, което е остаряло, произлязло от по-стари общности: частностопанското управление на новото време, капитализма на днешното време с неговата ужасна пагубност. Това го преживяхме като разложение под трона и олтара. Сега пак започваме отначало с комунизма, само малко иначе оформен – не под девиза „Трон и олтар“, а под девиза „Кантора и фабрика“.

Добре, нека започнем отначало. След известно време няма да сме при тричленността, а при друга форма, при една ужасно бюрократизирана форма под девиза „Кантора и фабрика“, при онова, което днес се подготвя в комунизма. Там няма да има онова, което днес безимотният изпитва от имотния. Там ще има – вярвайте или не – гонитба на длъжности, за да се постигне чрез гонене на определени длъжности онова, което днес се гони чрез капиталистическа печалба. Там вместо днешните вреди ще има огромно доносничество, шпионство. Всичко това не го обмислят онези, които днес, изхождайки от такива късогледи мисли, искат да въведат един отминал обществен ред, за да започнат отново, и тогава могат да вярват, че ако започнем с онова, което вече сме изпробвали, до чиято старческа немощ сме стигнали, ще стигнем до други състояния. Разбира се, пред онова, което преживяхме – как толкова много хора вярваха в онова, което им беше заповядано, докато до нещо като Призива стигат трудно, – човек наистина може да стане песимист. Напълно разбирам песимизма като явление на времето. И в известно отношение аз също, говорейки вече от месеци за тези неща, изпитах нещо, което изглежда като трагизъм на времето: че толкова малко може да се влезе в дискусия с буржоазни личности. Това го смятам за много значимо явление. Това е нещо, което много, много подтиква към песимизъм. Тук преживяваш какво ли не. Например наскоро в един южен град преживях това, че в една вестникарска рецензия от частно лице беше казано: е, онзи наистина бил направил доста добри забележки в първата част на беседата си за духовния живот, но все пак би било желателно да се беше появил оратор, който смята частностопанската капиталистика за своя кауза и да я беше защитил, защото тя можела все пак да бъде защитена. Било тъжно, че не се появил нито един такъв оратор. Тогава наистина би могло да се помисли, че капиталистическият ред е стигнал до своя край. – Кълбо от противоречия. Първо, трябва да се признае, че частнокапиталистическото управление, частнокапиталистическият стопански ред би трябвало да бъде защитен, следователно той все пак трябва да представлява нещо устойчиво. Второто обаче е, че самият пишещ се съмнява в него, понеже не се е намерил оратор, който да го защити. Третото: ако подателят на дописката сам е бил там, ами защо тогава всъщност не е говорил самият той?

Сякаш хората сами се заличават и така доказват до каква степен са стигнали до нищожността. Всичко това също мога да разбера, но въпреки това за онзи, който не мисли песимистично, има само това: Как да стигнем дотам да намерим възможно най-много хора, които разбират тази тричленност – тогава наистина можем да я осъществим за много кратко време. Никъде не съм казвал, че тя може да се осъществи чак след десет години. Не, още днес тази тричленност може да се осъществи от всяка точка. И затова, за да влезе в главите, затова нека всички я възприемем достатъчно дълбоко и да работим за нея. Но за да иска човек изобщо да съдейства за спасението на хората, той не бива да е песимист, а трябва да вярва в своята работа. Трябва да има смелостта наистина да мисли, че е в състояние да осъществи онова, което смята за правилно. Смятам за самоунищожение, когато някой казва: Имаме идеи, които могат да се осъществят, но аз не вярвам в това. Не този въпрос смятам за въпрос на действителността, а само следния: Какво да направим, за да се осъществи една съобразена с действителността идея възможно най-бързо? Нека не мислим за това какви са главите днес, а какви трябва да станат.

Нека съберем смелост и няма да има нужда да чакаме нова порода хора, а ще намерим хората, които наистина бяха смазани от насилието през последните години и които ще поставят новите глави на раменете си по друг начин, отколкото си мислят някои хора. Значи не да бъдем песимисти, а да работим и да действаме, тогава ще видим дали идеите ще пробият, или имаме повод за песимизъм. Ако този повод съществуваше, тогава наистина вярвам, че десетте години на прехода не биха довели до тричленността, а до нещо друго. Съсипахме много и бихме съсипали още повече, и преди да изтекат десет години, би дошло времето, когато бихме се оказали пред възможността вече да не можем да съсипем нищо, защото всичко е съсипано. Затова е по-добре да се работи, отколкото да се изпадне в обезсърчение.