ПРОЛЕТАРСКИТЕ ИСКАНИЯ И ТЯХНОТО БЪДЕЩО ПРАКТИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

Беседа пред служителите на „Валдорф-Астория“

Щутгарт, 23 април 1919

Днес се намираме в извънредно значимо време, което вече се възвестява над голяма част от Европа чрез гръмко говорещи факти, чрез факти, които ще намират все по-широко и по-широко разпространение, и в това значимо време е необходимо тъкмо в тези кръгове да се размисли сериозно, съвсем сериозно върху задачите, които всеки може да има като човек, като трудещ се човек; върху правата, които трябва да има; върху онова, което животът изобщо трябва да дава. Да се размисли сериозно и преди всичко да се размисли по съвсем определен начин – за това ще е необходимо да кажа няколко встъпителни думи.

Вижте, повечето от вас през годините навярно са си съставили възгледи за това какво трябва да стане за така нареченото решение на социалния въпрос, на социалното движение. Част от онова, което се е оформило като такъв възглед, ще трябва да бъде преосмислено и сред работничеството. По този въпрос сега, когато сме изправени пред съвсем други неща, отколкото може би още доскоро – по този въпрос в най-близко време, а и още днес ще трябва да се мисли иначе. Как трябва да се стараем да мислим – тъкмо за това искаме да говорим днес. Но първо трябва да се разберем, че днес преди всичко е важно да имаме доверие едни на други и от това доверие да можем наистина да създадем нещо. Това доверие можеше да съществува все по-малко и по-малко във времето, което сега отмина и което впрочем показа какви невъзможности е съдържало, като доведе до онази страшна катастрофа, в която в Европа, при скромна сметка, десет до дванадесет милиона души бяха избити и три пъти повече – осакатени. Това беше крайната последица от начина, по който досегашните водещи класи на човечеството са мислили и искали погрешно в социално отношение. От една съвсем друга класа на човечеството произлизат днес напълно основателните искания на времето – те произлизат от пролетариата. Но затова и пролетариатът днес е изправен пред съвсем други задачи от онези, пред които беше изправен още доскоро.

За да посоча тези задачи, искам да кажа само едно: че дори водещи социалдемократи, малко преди да настъпи октомврийската катастрофа, ноемврийската катастрофа в Германия, казваха: „Е, когато тази война свърши, германското правителство ще трябва да се отнася към пролетариата съвсем иначе, отколкото се е отнасяло преди. Ще трябва да зачита пролетариата във всички правителствени действия, във всяко законодателство. Няма вече да може да се отнася с него, с пролетариата, така, както се е отнасяло по-рано.“ – Вижте, това казваха водещи социалдемократи сравнително неотдавна. Но какво означава това? Означава, че тези водещи социалдемократи малко преди Ноемврийската революция още са разчитали, че след войната старото германско правителство ще остане на върха. А сега сме изправени пред факта, че както другаде в Европа, така и в Средна Европа тези правителства бяха пометени. С това от само себе си отпада възможността те да зачитат социалните искания. Днес просто трябва да се говори за тези неща, изхождайки чисто от фактите, съвсем иначе, отколкото доскоро говореха дори проницателни, добре размишляващи социалдемократи. Защото днес самият пролетарий е изправен пред необходимостта да създаде нещо разумно от хаоса, от смутовете на настоящето. Затова днес е необходимо да се гледа и към нещо съвсем друго от онова, към което се гледаше доскоро.

Вижте, когато доскоро някой говореше така, както аз сега пред вас, тогава се обръщаше внимание на съдържанието на онова, което той казваше. Проверяваше се дали нещата, които се казват, изобщо съвпадат със старите социални идеи или с идеалите на пролетариата, и съответният човек биваше отхвърлян, ако не казваше съвсем точно, в много отношения поне в главното, същото. Днес нещата трябва да станат други, иначе няма да излезем, а ще затъваме все по-дълбоко в хаоса, в смутовете. Днес, бих казал, за пробуждането на взаимното доверие трябва да приложим нещо съвсем друго. Трябва грижливо да проверяваме намеренията, трябва да проверяваме дали онова, което лежи в основата на казаното, е мислено честно и искрено. Днес всъщност трябва да може да вземе думата всеки, който – независимо как си представя онова, което трябва да стане – се отнася честно и искрено към исканията на пролетарския свят. Как ще удовлетворим сега тези искания, е днес чак вторият въпрос. Първият въпрос е, че онзи, който днес иска да говори за преустройство или ново изграждане, трябва да се отнася честно към исканията на световния пролетариат; трябва да се отнася честно в този смисъл, че е убеден: исканията като такива, онова, което пролетарият иска, са основателни. Защото само когато признаем тези искания за основателни, може да се говори на известна основа; тогава може да се говори за това как тези искания могат да бъдат изпълнени и удовлетворени.

И така, вижте, в някои отношения ще установите, че Призивът, който навярно също ви е станал известен, се отклонява от по-стари социалистически искания. Въпреки това вярвам, че тъкмо когато се пробуди разбиране за онова, към което се стремят този Призив и книгата „Основните точки на социалния въпрос“, която излиза тези дни, по-интензивно и по-правилно ще се постигне онова, което всъщност иска по-новото пролетарско движение от повече от половин век насам. Това, което то искаше, беше, така да се каже, нещо, което изискваше самото време. Не можеше да продължава така, както го бяха забъркали водещите класи. Но от критиката на поведението на водещите класи днес трябва да произлязат идеи за това как трябва да се постъпи – какво всъщност трябва да се прави. А в основата си тъкмо пролетариатът е свършил по най-добрия начин подготвителната работа за такова устройство, каквото изисква този Призив. Затова вярвам, че ако се отстранят някои недоразумения, тъкмо сред пролетариата ще възникне най-значимото разбиране за този Призив, който се отнася честно към днешните условия на човечеството.

Нали онова, което си преживял, ако като мен си мислил не за пролетариата, а винаги заедно с пролетариата, е, че пролетариатът поради условията на новото време е бил изцяло впрегнат в кръговрата на стопанския живот. Нищо чудно, че пролетариатът днес на онези, които са прибрали плодовете на този стопански процес в така наречената „висша култура“, че днес пролетариатът извиква на тези водещи класи: „Искаме от стопанския процес да създадем един съвсем нов социален ред.“ – Водещите класи в продължение на векове, особено през деветнадесети век, впрягаха работника в стопанския живот, толкова го занимаваха в стопанския живот, толкова поглъщаха времето му със стопанския живот, че работникът в основата си не можеше да вижда нищо друго освен този стопански живот. Той виждаше как цялата му работна сила се поглъща от този стопански живот, как чрез използването на работната му сила създава принадени стойности, с които така наречената „висша класа“ задоволяваше своята така наречена „висша култура“. Той виждаше: от стопанството той живее зле – другите добре, и накрая си каза: „Е, всичко е стопански живот, следователно от него трябва да дойде ред, който по някакъв начин да донесе спасението за бъдещето.“ – Разбира се, този възглед трябваше да възникне. Но не става дума да съдим за социалния ред, изхождайки от онова, в което тъкмо сме израснали, а да се запитаме: какво е необходимо, за да стане социалният организъм наистина жизнеспособен? И вижте, да се размисли по такъв начин за този жизнеспособен социален организъм, който дава възможност на всеки човек по достоен за човека начин да си отговори на въпроса: какво всъщност съм аз като човек? – това беше задачата, поставена най-напред, преди, въз основа на житейски опит, почти толкова стар, колкото и по-новото социално движение, в това трудно време, в това време на изпитание за човечеството, да бъде отправен този Призив към човечеството. Той не е изникнал от някаква мимолетна мисъл, както възникват много мисли, които после също скицират някакви социални програми, а е възникнал от съпреживяването на социалното движение през цялото време, през което аз например можах да го съпреживявам. Още тогава можеше да се види, че една главна причина, поради която днес по отношение на решаването на най-неотложните социални въпроси сме още толкова назад, е тъкмо тази, че водещите класи не бяха в състояние да намерят в своите мисли нещо, което да може да изправи социалния организъм на крака по здрав начин. Това, разбира се, не може да се намери и в някакви буржоазни мисли, а само когато човек мисли нито буржоазно, нито пролетарски, а само човешки.

Можете да кажете, уважаеми присъстващи: защо онези, които застъпват този Призив, не се присъединяват към някоя социалистическа партия? Бих искал да отговоря, като посоча нещо съвсем просто: по-сигурно от такова присъединяване към някаква партия, чиито програми впрочем всички трябва да бъдат преобразувани, може да ви бъде днес това, че онзи, който пръв е съставил този Призив, във всеки случай никога не е принадлежал и никога не е могъл да принадлежи към буржоазна партия и към буржоазно сдружение. Този Призив започва най-напред с разглеждането на духовния живот. За този духовен живот се изисква пълно преустройство, дори радикално преустройство. Не вярвам, че днес някой може просто така да има здраво и непосредствено съждение за преустройството, ако не е трябвало вече от десетилетия да води духовния живот така, както той просто трябва да бъде воден здраво в бъдеще. Разбира се, когато се изказват такива неща, трябва да се говори малко радикално, и тогава някой може да каже: „Нещата не са мислени чак толкова остро.“ – Самият аз, за да водя духовен живот, никога не съм живял в каквато и да е зависимост от държавата или от други корпорации. През целия си живот съм се опитвал да развивам духовния живот единствено от самия него. Тъкмо към това, като към нещо общочовешко, трябва да се стреми Призивът. Защото, който е трябвало да развива така духовния живот, който никога не е искал в духовните си стремежи да зависи от някаква държава или от нещо друго в отминалите буржоазни институции, той тъкмо по отношение на духовния живот преживява немалко неща, които му дават разбиране за пролетарския живот на настоящето. Знае се колко трудно беше да се освободиш от оковите на духовния живот, които донесоха толкова беди – повече, отколкото вие самите днес с вашето социалистическо убеждение можете да повярвате – тъкмо в разпространяването на нужда и мизерия за телесния и душевния живот на пролетариата.

Защото в материалните области, във външните стопански области хората днес се делят на две класи: на класата на буржоата, слята с аристокрацията, и на класата на пролетариите. Понеже е станал класово съзнателен, пролетарият днес знае какво трябва да изисква. Той е пролетарий. Той нямаше избор. Стопанският процес го хвърли в пролетариата. Умственият работник при стария стопански ред и стария държавен ред нямаше дори избора да стане или духовен предприемач, или пролетарий – пролетарий тогава едва ли можеше да станеш, ако не сключиш мир с господстващите сили. В духовната област можеше само да се провираш през трудностите, които възникваха при стария ред, или, ако сключиш мир със силите, ако сътрудничиш така, както пролетарият трябва да сътрудничи в материалната област, тогава ставаше не пролетарий в духовната област, а кули. Или като умствен работник трябваше да поемеш върху себе си всичко, което те изтръгваше от стария ред, или трябваше да станеш кули – и ти беше по-зле, отколкото на пролетария, ако влезеш в онова, което социалната структура беше изградила в стария ред. Понеже това е така – не искам да правя лична забележка, а да остана на обективна почва, – понеже духовното кулийство стана в такава степен помагач на стопанските и държавните сили, затова от едната страна изпаднахме в такава мизерия. Работникът не може сам да обхване това с такава пълна сила, защото тъкмо откакто се появиха по-новата техника и опустошаващият душата капитализъм, той е впрегнат в чисто стопанския ред. Онзи, който е бил впрегнат не точно по този начин, а по духовен начин, той знае, че тъкмо онова, което трябва да стане за благото на развитието на човечеството, е духовният живот да бъде еманципиран. Той знае, че е невъзможно онези, които трябва да се грижат за способностите, за дарбите на човечеството, за онова, което човек донася със себе си на света с раждането си, занапред да бъдат само слуги на онова, което в новото време се е изградило като държавен или стопански ред. Да се освободи духовният живот – това е първата задача.

На освобождаването на този духовен живот днес все още се противопоставят много предразсъдъци, също и от пролетарска страна. Работата е там, че този духовен живот в новото време се появи едновременно с развитието на модерната техника, с развитието на опустошаващия душата капитализъм. Тогава се появи и по-нов духовен живот, но такъв духовен живот, който е само класов духовен живот. В това отношение човек много трудно беше разбиран и все още много трудно бива разбиран. Бих искал да ви приведа един пример. Веднъж, преди вече двадесет години, в Берлинския профсъюзен дом, в една беседа пред берлинското работничество, на която присъстваха и буржоа, изказах твърдението, което за мен е познание: „Съвсем не само онова, което иначе съществува в света, е резултат от капиталистическия стопански ред, а преди всичко и нашето научно дело е резултат от капиталистическия стопански ред.“ Тогава и повечето водещи пролетарии не ми повярваха. Те казваха: „Науката все пак е нещо, което е установено само по себе си. Каквото е научно установено, то е просто установено; тук няма значение дали е мислено пролетарски, или буржоазно.“ – Това бяха заблуди, които бродеха като призраци в главите на хората, независимо дали те бяха пролетарии, или буржоа; защото буржоазният светоглед беше възприет от пролетариата. И днес сме изправени пред необходимостта да не продължаваме да развиваме това знание, възприето от буржоазията, а да се решим за свободно знание, което може да се развие само ако бъдат преодолени предразсъдъците.

Може например да се каже: „Ето, най-сетне, за щастие, се преборихме дотам, че да се стремим към единното училище; ако сега духовният живот бъде освободен и не държавната принуда води децата в училище, а всеки по своя свободна воля може да праща децата си в училището, което си избере, тогава по-високопоставените пак ще основат свои собствени училища. Старото съсловно училище отново ще изникне.“ Това възражение все още беше основателно при стария ред, но след много кратко време то вече няма да бъде основателно. Старите съсловия вече няма да ги има. И онова, което в този Призив се изисква за духовния живот, еманципирането на духовния живот от началното училище чак до университета, се изисква не като отделна институция, а във връзка с цялостно преустройство, което трябва да направи възможно до момента, в който човек надрасне училището, да съществува нещо друго, а не единното училище. Възраженията, които се правят срещу тези неща, са само консервативни предразсъдъци. Тях трябва да ги надмогнем. Трябва да се научим да виждаме, че духовният живот трябва да бъде еманципиран, че трябва да бъде поставен свободно на собствена основа, за да не бъде вече слуга на държавния и стопанския ред, а слуга на онова, което всеобщото човешко съзнание може да породи като духовен живот; за да не съществува духовният живот за една класа, а еднакво за всички хора.

Уважаеми присъстващи, днес работите във фабриката от сутринта нататък, докъдето стига работата ви. Излизате от фабриката и най-много минавате покрай образователните заведения, които са построени за определени хора. В тези образователни заведения се фабрикуват онези, които досега бяха господстващата класа, които водеха управлението и така нататък. Питам ви: ръка на сърцето, имате ли представа какво се върши там вътре? Знаете ли какво става там вътре? Нищо не знаете! Тук непосредствено и нагледно се показва разделението на класите. Тук е пропастта. Онова, към което се стреми Призивът, е всичко, което се върши на духовна почва, да засяга всички и умственият работник да бъде отговорен пред цялото човечество. Това не можете да го постигнете, ако не освободите духовния живот и не го поставите на собствена основа. Затова думите на Карл Маркс така силно отекнаха в сърцата на пролетариите, думите за принадената стойност. Пролетарият не знаеше това със самата си глава, но в сърцето си той го чувстваше правилно, и тези искания на сърцето днес намират израз в световноисторически искания.

Защо тези искания отекнаха така силно? Защо? Защо Валтер Ратенау вече изпитва страх, когато става дума за принадената стойност? Поради това, че досега работникът не знае за принадената стойност нищо друго, освен че тя съществува. Тя се използва в кръгове, които строго се изолират от другите. Знае ли днес работникът, че работи за неща, които просто не е нужно да ги има в света, които са безплоден труд, които са създадени, защото буржоазният живот донесе безброй луксозни неща и в духовната област? Повечето хора днес от необмисленост все още не умеят да си съставят правилна представа за отношението между народностопанската стойност на труда и духовния живот, който все пак трябва да бъде водещото в човечеството. Искам да ви приведа един пример, който ще ви се стори малко смешен. Нека си представим един студент, който трябва да завърши университета. Знаете, там му поставят задача да разработи докторска дисертация за скобата у Омир. Тоест у Омир всъщност няма никаква скоба, но той трябва да си измъдри една. За това му трябват година и половина. После той написва работа за скобата у Омир, която според изискванията на днешното образование и наука е отлична. – Но сега нека попитаме какво място заема тази докторска дисертация в народностопанската взаимовръзка. Тази докторска дисертация, когато е готова, когато е отпечатана, бива поставена в една библиотека. Още една докторска дисертация; никой не поглежда към нея, понякога дори самият ѝ автор. Но погледнато практически, младият студент трябва да яде, трябва да се облича, трябва да има пари. А да имаш пари днес означава: да имаш труда на еди-колко си души. Пролетарият трябва да работи за тази докторска дисертация. Той върши работа за нещо, в което не му е позволено да участва. Един гротесков, смешен пример за безброй неща – той може не само да се умножи стократно, може да се умножи хилядократно. Затова трябва най-напред да попитате: как изглеждат онези, които трябва да ни водят духовно? Те идват от образователните заведения, в които на нас самите не ни е позволено да участваме. Това ще бъде иначе, когато духовният живот бъде еманципиран, когато онзи, който се грижи за духовното, вече няма да има подкрепата на някоя стопанска корпорация или на капиталистическия ред, нито подкрепата на държавата, а когато трябва всеки ден да знае, че онова, което постига, има стойност за хората, защото хората имат доверие в него. Духовният живот трябва да бъде поставен върху доверието между човечеството и духовните ръководители. Никой не може да възрази: „Днес и без това хората не винаги биват признавани, когато са надарени, има непризнати таланти, дори непризнати гении – какво ли тогава ще стане в бъдеще, когато признанието ще трябва да се основава на доверието?“ – защото с какво се занимава някой частно, това си е негова работа; ние говорим за това как духовният живот се вписва в социалния организъм. А там той трябва да се впише така, както го описах. Той трябва да се впише свободно. Само поради това, че през последните векове духовният живот постепенно беше вкаран в зависимост от държавния и стопанския живот, само поради това той стана такъв, какъвто е. Само поради това беше възможно накрая от този духовен живот да израснат онези хора, които говореха така, както споменах вчера, онези хора, на които беше поверено ръководството на хората.

Нека погледнем онези хора, които стояха на кормилото при избухването на световната война. Външният министър каза на просветените господа от Германския райхстаг, които все пак би трябвало да разбират нещо от световното положение: „Общото политическо разведряване напоследък постигна радостни успехи. Ние сме в най-добри отношения с Русия, петербургският кабинет не слуша глутницата на пресата. Нашите приятелски добросъседски отношения с Русия са на най-добрия път. С Англия са започнати обещаващи преговори, които вероятно в най-скоро време ще бъдат приключени в полза на световния мир, както изобщо двете правителства стоят така, че отношенията ще стават все по-сърдечни и по-сърдечни.“

И така, това беше казано през май 1914 година! До този ум, до тази степен на прозрение в обстоятелствата трябваше да доведе духовният живот, който през последните векове беше воден на каишка по такъв начин. Има впрочем отлични учени, защото ги дресират добре научно. Но все пак става дума за това тъкмо чрез духовното образование да се пробуждат за живота и сърцето, и умът; човек да се научи да познава живота, да не казва през май „световният мир е осигурен“, а после през август да може да настъпи онова, което изби десет до дванадесет милиона души и осакати три пъти повече. Това трябва да навлезе в духовното образование, и това може да навлезе само ако духовният живот е свободен и хората стават не само знаещи и способни да дават дефиниции за всевъзможни неща, а стават умни. Когато станат умни, тогава тъкмо от този свободен духовен живот те ще станат онези, които могат да помагат в ръководството на предприятията, в ръководството на народното стопанство. Тогава работникът, който е под такова ръководство, вече няма да казва: „Трябва да се боря срещу този ръководител“, а: „Добре е, че имаме този ръководител, той има нещо в главата си, тук моят труд ще даде най-добрите плодове. Ако там стои глупав ръководител, ще трябва да работя дълго; ако там стои умен ръководител, работното време ще може да бъде съкратено, без народностопанското благосъстояние да стане невъзможно.“ – Важното не е да работим кратко, а когато работим кратко, при скъпите хранителни продукти и скъпите жилища да не останем без нищо. Трябва да се започне от цялото, за да се стигне до ново изграждане, а не от отделни точки. Затова наблягам толкова силно, че преди всичко трябва да се намесим в духовния живот, че той трябва да бъде поставен на здрава самостоятелна основа.

И така, толкова дълго се питаше какво ли не трябва да прави държавата. Е, вижте, тази държава през последните три до четири века за господстващите, водещите класи – а и много други са повтаряли това след тях – стана направо нещо като бог. При много от онова, което беше казано за държавата особено по време на тази страшна война, човек си спомня разговора, който Фауст води с шестнадесетгодишната Гретхен. Там Фауст казва за Бога: „Всеобемащият, Вседържителят, не обема ли и не крепи ли той теб, мен, самия себе си?“ И наистина не един предприемач днес или доскоро би могъл да поучава своя работник за държавата така, че да може да каже: „Не държи ли тя мен, теб, самата себе си?“ – При това би си помислил още: „Но особено мен!“

Е, вижте, ето какво трябва да научим по отношение на това, бих казал, обожествяване на държавата. Защото у голяма част от буржоазното население под натиска на фактите това обожествяване впрочем много бързо отлетя. И когато държавата вече не бъде големият покровител на предприятията, възторгът от държавата в тези кръгове вече няма да го има. Но и на пролетария трябва да му стане ясно, че държавата не бива да се третира като бог. Разбира се, за нея не се говори като за „бог“, но се държи много на нея. Старата рамка на държавата се използва, за да се вкара в нея стопанският живот. Здравото обаче е да не се прехвърля стопанският живот в държавата, а на държавата да се предаде само политическият живот, чистият правен живот. Там тя е на своята почва. Там тя съществува по право. Стопанският живот обаче трябва да бъде поставен на собствена основа, защото трябва да бъде управляван по съвсем друг начин, отколкото правният живот на държавата. До здрава основа за социалния организъм можем да стигнем само тогава, когато осъществим тричленността. От едната страна духовният живот, който трябва сам да си извоюва правото, който няма право на съществуване, ако всеки, който постига нещо духовно, не трябва да го доказва всеки ден пред човечеството. В средата държавният живот, който трябва да бъде демократичен, колкото е възможно по-демократичен. Там не бива да се решава нищо друго освен онова, което засяга еднакво всички хора. Там трябва да се обсъжда онова, което поставя всеки човек пред всеки човек като равноправен. Затова държавата трябва да се отдели. Как да обсъждаме там дали някой може по-добре това или онова? Това трябва да бъде отделено от държавата.

В държавата може да става дума само за онова, в което всички хора са равни. А в какво са равни всички хора? Днес само два примера – единият за собствеността, другият за труда. Да започнем от труда. Тук изразът на Карл Маркс за „труда като стока“ дълбоко отекна в сърцата на пролетариите. Защо? Защото пролетарият, макар и да не можеше да го дефинира точно в горния етаж на главата си, все пак чувстваше какво се казва с него. С него се казваше: твоята работна сила е стока. Както се продават стоки на пазара според търсенето и предлагането, така на пазара на труда купуват от тебе труда ти и ти дават за него толкова, колкото показва стопанската конюнктура. Напоследък хората се съгласиха всевъзможни неща да се подобрят чрез осигуровки. Но това наистина не беше постигнато от буржоазните кръгове. Те впрочем тъкмо в новото време живееха в страшна необмисленост. Е, все пак не искаме да бъдем несправедливи към буржоазията – едно нещо тя е постигнала: статистики е постигнала. Такава статистика, такава анкета беше направена например от английското правителство през четиридесетте години, тоест в зората на социалното движение. Какво установи тази статистика? Тя се отнася най-напред главно до английските мини. Оказа се, че долу в мините работят – станало е малко по-добре, но наистина не по заслуга на тези кръгове, – че долу работят девет-, единадесет-, тринадесетгодишни деца, момчета и момичета. Оказа се, че тези деца освен в неделя никога не бяха виждали слънчевата светлина, защото работното им време беше толкова дълго, че ги отвеждаха в шахтите преди изгрев слънце и те се връщаха чак след залез слънце. Освен това беше установено, че долу в мините полуголи, често бременни жени работеха заедно с голи мъже. А горе, в стаите, добре отоплени с въглища, хората разговаряха за любов към ближния, за братство и за това как хората искат да се обичат един друг. Вижте, това тогава беше включено в статистиката, но то наистина не се превърна в поука. Не доведе до размисъл върху него. Не е нужно при това да се обвинява отделният човек, но онова, за което всъщност, ако може така да се каже, е виновна буржоазната обществена класа – това, че навсякъде е пропуснала да се намеси в правилния миг по правилния начин! В сърцето на пролетария възникна мисълта: в древността имаше роби, тогава се продаваше целият човек. Той ставаше собственост на притежателя, като крава преминаваше в неговото притежание. По-късно дойде крепостничеството. Тогава се продаваше малко по-малко, но все още достатъчно от човека. В новото време се продава работната сила. Но щом работникът трябва да продава работната си сила, той все пак трябва да отиде с работната сила там, където я продава. Той трябва да отиде във фабриката. Значи там той продава заедно с работната сила и самия себе си. Той не може да изпрати работната си сила във фабриката. Затова зад трудовия договор не се крие много. Спасение може да се очаква чак тогава, когато разпореждането с работната сила бъде изцяло изведено от стопанското, когато от държавата, на демократична основа, се взема решението за размера, за целия начин, по който всъщност трябва да се работи. Още преди работникът изобщо да е влязъл във фабриката или в работилницата, вече е взето решение за неговия труд на демократична основа от държавата, с неговия глас. Какво се постига с това? Вижте, стопанският живот, от една страна, зависи от природните сили. Тях можем да ги овладеем само до известна степен. Те се намесват в човешките отношения. Колко пшеница например вирее в дадена страна, колко суровини лежат под земята – това е дадено предварително, с това трябва да се съобразяваме. Не може да се каже, че цените на едното или на другото трябва да са такива, ако това би противоречало на количеството на суровините. Това е едната граница. Друга граница трябва да стане използването на човешката работна сила. Както природните сили за житото лежат под почвата и човекът не може нищо да стори с тях в стопанския живот, така и работната сила трябва да бъде доставяна на стопанския живот отвън. Ако тя се доставя отвътре, заплатата винаги ще зависи от стопанската конюнктура. Чак когато извън стопанския живот, съвсем независимо, на чисто демократична, държавна основа се установи какъв е видът на труда, колко дълго е позволено да трае трудът, тогава работникът влиза в труда със своето трудово право. Тогава трудовото право става като природна сила. Тогава стопанското е притиснато между природата и правовата държава. Тогава работникът вече не намира в държавата онова, което е намирал през последните три до четири века. Той вече не намира класова борба, класови привилегии, а човешки права. Само по този начин – като отделим държавата като особено социално образувание от другите две области – стигаме до благотворен социален напредък, стигаме до спасение, каквото изобщо може да се намери за всички хора на Земята. Над тези предразсъдъци, че държавата трябва да се урежда от стопанския живот, а не стопанският живот от независимата от него държава, над този предразсъдък трябва да се издигнем, иначе винаги ще мислим погрешно за бъдещето.

Както е с трудовото право, така е и с правото на собственост. Вижте, в крайна сметка основите на всяка днешна собственост всъщност се връщат към стари завоевания, към стари военни начинания; но това се е преобразувало. В народностопанско отношение понятието за собственост изобщо няма смисъл. То е чиста илюзия. То съществува само за успокоение на някои буржоазни души. В народностопанско отношение – какво всъщност означава понятието за собственост? То означава единствено едно право, а именно правото на разпореждане с вещи, със земя, със средства за производство. Правото на разпореждане трябва да бъде поставено в компетентността на държавата също така, както трудовото право. Това можете да го направите само ако изведете от държавата всички стопански и духовни власти. Това можете да го направите само ако водите стопанския живот, от една страна, съвсем самостоятелно, от друга страна, също толкова самостоятелно духовния живот, така че на държавата да остане само демокрацията.

Отначало сигурно ще бъде трудно да се вживеем в тези мисли, но аз съм убеден, че пролетарият ще почувства, че тези мисли съдържат бъдеще. В стопанския живот не бива да се движи нищо друго освен стока. Днес в него се движи и собственост, тоест всъщност право. Днес могат просто да се купуват и права. Заедно с работната сила се получава нали и правото на разпореждане с личността. Със собствеността върху средства за производство, върху земя, се купува правото на разпореждане с тях. Купуват се права. В бъдеще правата не бива вече да се купуват; те трябва да се управляват от държавата, която няма нищо общо с покупката и продажбата, така че всеки човек да участва по еднакъв начин в управлението. В кръговрата на стопанския живот няма да обикаля нищо друго освен онова, което може да се представи в производство на стоки, обращение на стоките, потребление на стоки. Всичко това минава винаги през потреблението и затова в бъдеще цялото стопанско тяло трябва да бъде изградено на асоциативна основа, изградено върху коалиции, които произлизат от професионалните съсловия, но главно от изникването на насъщните потребителски нужди. Днес тъкмо производството напосоки, тоест това, че изхождаме от създаването на богатството, ни довежда до непрекъснати кризи, които са предизвикани от социалната мизерия на масите. Ако се изхожда от потреблението, тогава стопанският живот се поставя на здрава основа. Вчера приведох един пример за това как може, макар и още несъвършено, да се направи опит в духовното производство да се постъпва така, че да не се разчита на безплоден труд. Сега бих искал да ви го разкажа. Вижте, нашето Общество за мнозина сега може би все още е нещо омразно. Но това Общество все пак веднага направи в областта на духовното производство опит с нещо, което трябва да се разпростре върху всички други клонове. Преди около двадесет години започнах да пиша книги. Но не пристъпих към тази работа така, както пристъпват мнозина мои съвременници. Нали знаете, много книги се пишат, малко се четат. Пък и откъде човек би имал време да прочете всичко, което се пише днес. Но тъкмо в тази област това е стопанско безобразие. Представете си една книга – така е в хиляди и хиляди случаи, – една книга се написва. Авторът на книгата трябва да яде. Толкова и толкова словослагатели трябва да наберат текста. Хартията трябва да се произведе, толкова и толкова книговезци трябва да подвържат книгата. После книгата излиза, да речем, в хиляда екземпляра. Продават се може би петдесет екземпляра, другите деветстотин и петдесет екземпляра трябва да отидат за макулатура. Какво е станало тук в действителност? Нали винаги трябва да се гледа към действителността. Толкова и толкова хора, които е трябвало да работят с ръцете си, са работили напразно за онзи, който е написал книгата. Вижте, на непродуктивния, безполезния, хвърления на вятъра труд почива голяма част от днешната мизерия. Какво направихме затова в нашето Общество? С обикновената книжарска търговия, която е изцяло вградена в днешния стопански ред, нищо не може да се направи. И така, ние сами основахме едно издателство. Но никога не се печаташе книга, преди да има толкова хора, че всички екземпляри действително да могат да бъдат продадени, тоест преди да е налице потребността. Това, разбира се, се постига само чрез труд. Трябваше да се обърне вниманието на хората, естествено, не чрез табела като например „Добрите супени кубчета на Маги“. Рекламата може, разбира се, да съществува, за да се обърне вниманието на хората: стоката е налице. Но трябва да се изхожда от потребностите, от потреблението. Това обаче може да стане само ако се основават потребителни кооперации, ако кооперативното дело бъде поставено по същество на стопанска почва. Не е необходимо то да се поставя на политическа почва, когато има демокрация. Днес обаче пролетарият не го вижда, засега той още не го обхваща добре с поглед. И понеже искам да говоря честно, може би мога да засегна и последния въпрос, за да покажа как пролетарият изпитва на собствената си съдба какви ужасни неща се пораждат от сливането на стопанския живот с държавния живот. Какво смятат безброй пролетарии за единственото спасение при стопански беди, щом държавата все още не стои на наистина здрава почва, на почвата на демокрацията, която е независима от нуждите на стопанския живот? Може например да се каже: трябва да има почивка от труда, за да може пролетариатът да участва в общочовешкия свободен духовен живот. Държавата трябва да стои по средата между стопанския живот и духовния живот, тя трябва да бъде поставена на своята собствена демократична почва. Днес нещата са били преплетени от буржоазните интереси на последните векове и много силно са били преплетени и през първите две десетилетия на XX век. Какво често си поставят многобройни пролетарии като крайна цел – виждаме го днес, когато фактите говорят толкова гръмко, – какво си поставяте вие, когато се борите за основателни искания? Достатъчно е да изрека само една дума и вече докосвам нещо, за което мислят многобройни пролетарии, но същевременно и нещо, за което те днес още не могат да имат правилно чувство, понеже не обхващат с поглед всички стопански последици – достатъчно е да изрека думата „стачка“. Знам, уважаеми присъстващи, че ако пролетарият беше поставен в положение да си помогне без стачка, той би отхвърлил всяка стачка. Поне аз не мога да си представя нито един разумен пролетарий, който по някакъв начин би искал стачката заради самата стачка. Защо днес той често е така склонен към стачка? Поради това, че нашият стопански живот върви заедно с държавния живот. Стачката е чисто стопанска работа и има само стопанско въздействие. С нея обаче се цели да се изтръгне държавно въздействие, често също и политическо въздействие. Това е възможно само в един нездрав социален организъм, в който още не е настъпило разделянето между държавата и стопанския живот. Който вниква в стопанския живот, знае, че той може да бъде здрав само тогава, когато производството никога не се прекъсва. С всяка стачка прекъсвате производството. Който смята, че трябва да стачкува, действа поради необходимости, които са възникнали от преплитането на държавния и стопанския живот. Това е голямото нещастие: че днес сме принуждавани да разрушаваме живота чрез това злощастно преплитане на онова, което трябва да бъде тричленно разделено. Няма друг път, по който стачката да бъде окончателно избегната по правилния начин, освен да се постави държавната демокрация на собствена почва и да се направи невъзможно на стопанска почва да се извоюват права. Ако това бъде проумяно, знам, хората биха казали: Е, ако хората най-сетне се вслушат в разума, ако само ни кажат, че приемат нещо, което трябва да изпълни социалните искания, тогава не бихме стачкували, защото и ние знаем, че не всичко може да се постигне от днес за утре; искаме да почакаме, но искаме да имаме гаранции. – По време на войната, за да се излезе от ужасната беда, говорих за Призива с не един така наречен „авторитет“, представих им Призива. Най-важни водещи личности отдавна имат Призива. Казах им: Онова, което е изложено тук, не е изскочило от човешки глави. Не съм по-умен от другите, но наблюдавах живота и той ми показа, че през следващите двадесет години целият труд трябва да бъде вложен в осъществяването на това тричленно разделение, не като програма – като изискване на човечеството. Имате избор: или сега да се вслушате в разума и да противопоставите това като средноевропейска програма на „Четиринадесетте точки“ на Уилсън – ако не си помогнем сами, и Уилсън не може да ни помогне, – или да поставите Призива в международната политика и да кажете какво трябва да стане, когато настъпи мирът; имате избор: или да се вслушате в разума, или ще се изправите пред революции и катастрофи. Хората не се вслушаха в разума. Сбъдна ли се второто, или не? Това трябва да се попита днес. Това е, което днес изпълва човек с такава тревога: че в основата си старата необмисленост е налице и днес, че тя не се заменя с плодотворни, съобразени с действителността, практически идеи. Тричленността е истинска житейска практика. Затова съм убеден, че тя ще дойде – и ще я доживеем, – ако има макар и донякъде възможност пролетариатът да проумее: може да се извоюва това – да напредваме социално по този начин. Тогава непродуктивните социални стремежи ще престанат. Ще се работи чрез разума, от пролетарските сърца, от разума, след като другите не са работили от разума. Ето какво е важното. Можех и да го премълча, можех да избегна да говоря за стачката, но исках да ви покажа, че винаги изричам всичко, в което съм убеден. Това е, което може би ми дава право да предявя претенцията и да кажа: Приемете, ако щете, някои неща, които казах, така, сякаш противоречат на вашите възгледи; но не се съмнявайте в честния стремеж наистина да се постигне онова, което пролетариатът иска и трябва да постигне.

Повече от един век през човечеството минава девизът: Свобода, равенство, братство. Мнозина умни хора са писали през XIX век колко противоречиви били тези три думи. Те бяха прави. Защо? Защото тези думи бяха издигнати още под хипнозата на единната държава. Чак когато тези три думи, тези три импулса бъдат издигнати така, че свободата да принадлежи на духовния живот, равенството – на демократичната държава, братството – на асоциацията на стопанския живот, те ще получат истинското си значение. През XX век трябва още да се изпълни онова, което в края на XVIII век, още неразбрано, пулсираше през човечеството като тричленността. Искаме да създадем онова, което е истинско равенство, братство, свобода, но първо трябва да проумеем колко е необходимо социалният организъм да бъде разделен на трите си члена. Защото, когато се проумее колко е необходимо това и когато има надежда, че в пролетариата трябва да бъде събудено разбиране за тази тричленност, тогава може да се изрази и вярата, може да се каже: Аз все пак вярвам, че една здрава, добра, радостно устремена към бъдещето идея е онази, която повече или по-малко несъзнавано почива в по-новото пролетарско движение. Съвременният пролетарий е придобил класово съзнание. Зад това се крие общочовешкото съзнание, съзнанието, че трябва да бъде извоювано човешкото достойнство. Чрез самия живот пролетарият иска да може по достоен за човека начин да си отговори на въпроса: Какво съм аз като човек? Стоя ли като човек в човешкото общество по достоен за човека начин? Той трябва да извоюва такъв обществен ред, който да му позволи да отговори на този въпрос с „да“. Тогава днешните искания ще бъдат заменени от един здрав социален организъм. С това работничеството ще е постигнало онова, което иска да постигне: освобождаването на пролетариата от телесна и душевна нужда. Но то ще постигне и освобождаването на цялото човечество, тоест освобождаването на всичко онова човешко в човека, което е достойно наистина да бъде освободено.