Рудолф Щайнер – Тайната на смъртта (GA159)

1	DIE VIER PLATONISCHEN TUGENDEN UND IHR ZUSAMMENHANG MIT DEN MENSCHLICHEN WESENSGLIEDERN - DAS HEREINWIRKEN GEISTIGER MÄCHTE IN DIE PHYSISCHE WELT	ЧЕТИРИТЕ ПЛАТОНОВИ ДОБРОДЕТЕЛИ И ВРЪЗКАТА ИМ С ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ – ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ДУХОВНИТЕ СИЛИ ВЪВ ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ
2	Zürich, 31. Januar 1915	Цюрих, 31 януари 1915 г.
3	Unsere Geisteswissenschaft hat die Aufgabe, hinwegzuräumen für unser Bewußtsein, ja für unser ganzes Seelenleben, jene Kluft, die sich aufrichtet für das äußere menschliche Bewußtsein zwischen der physischen Welt, in welcher der Mensch die Zeit verbringt zwischen der Geburt und dem Tode, und der geistigen Welt, in welcher der Mensch die andere Zeit seines Gesamtlebens verbringt, die Zeit zwischen dem Tode und einer neuen Geburt.	Нашата духовна наука има задачата да премахне в съзнанието ни, дори в целия ни душевен живот, пропастта, която се открива пред външното човешко съзнание между двата свята: физическия свят, където човек прекарва времето между раждането и смъртта, и духовния свят, където прекарва другото време от своя цялостен живот – времето между смъртта и новото раждане.
4	Solch ein Satz ist ja demjenigen, der in der Geisteswissenschaft mit allen Fasern seiner Seele darinnen lebt, so geläufig, so selbstverständlich. Er wird nur in einem Augenblick, wie es derjenige ist, in dem ich gerade heute zu Ihnen spreche, zu einem, man darf wohl sagen, besonders geheiligten. Haben wir doch vor ganz kurzer Zeit eine Reihe unserer lieben Freunde und Mitglieder durch die schweren Kriegsereignisse vom physischen Plane verloren und sind gewissermaßen im Begriff, zwei Freunde auf dem letzten irdischen Wege zu begleiten. Morgen um elf Uhr werden wir hier in Zürich die Kremation eines Heben Mitgliedes, der Frau Dr. Colazza haben, die in dieser Woche den physischen Plan verlassen hat, und gerade eben haben wir die Nachricht bekommen, daß unser lieber Freund Fritz Mitscher in der Nähe von Davos heute nachmittag um fünf Uhr den physischen Plan verlassen hat. In beiden Mitgliedern gehen uns hier vom physischen Plan liebe Seelen fort. Die Geisteswissenschaft aber weist uns den Weg, zu verstehen, wie wir in einem viel höheren Sinne, als wir das sonst verstehen konnten, solche Seelen nicht verlieren, sondern wie wir mit ihnen verbunden bleiben.	За онзи, който с цялата си душа живее с духовната наука, такова изречение е толкова познато, толкова разбиращо се от само себе си. То придобива, може да се каже, особена святост само в миг като този, в който ви говоря тъкмо днес. Съвсем наскоро вследствие на тежките военни събития изгубихме редица скъпи приятели и членове, които напуснаха физическия план, и в известен смисъл се готвим да изпратим двама приятели по последния им земен път. Утре в единадесет часа тук, в Цюрих, ще бъде кремацията на един скъп член, госпожа д-р Колаца, която напусна физическия план тази седмица, а току-що получихме известието, че днес следобед в пет часа нашият скъп приятел Фриц Мичер е напуснал физическия план близо до Давос. В лицето на тези двама членове ни напускат скъпи души тук, на физическия план. Духовната наука обаче ни открива пътя към разбирането, че не губим такива души, а оставаме свързани с тях, и то в много по-висш смисъл, отколкото иначе можехме да разберем.
5	Es ist ja schon eine größere Anzahl von Seelen, die zu uns gehören, seitdem wir in unserer Bewegung arbeiten, durch die Pforte des Todes gegangen. Vor allem darf aus denjenigen Quellen heraus, aus denen uns die geistigen Erkenntnisse überhaupt fließen, gesagt werden, daß sie uns, je nach ihren Kräften, treue Mitarbeiter in der geistigen Welt geworden sind. Und unter voller Verantwortung, unter der man etwas sagt, was auf dem Boden der Geisteswissenschaft fest fundiert sein soll, darf von mir gesagt werden: Wir haben in ihnen Stützen und Säulen für unsere geistige Bewegung gewonnen. Viele sind durchgegangen durch die Pforte des Todes, arbeitend innerhalb unserer geistigen Bewegung, hinunterschauend auf das, dem sie in ihrer Liebe zugetan sind. In der Zeit zwischen der Geburt und dem Tode haben sie die Art des Strebens, das in unserem Kreise vertreten wird, lieb gewonnen. Hier in unserer Gesellschaft haben sie selber etwas gelassen, was auf dem Wege zwischen dem Tod und einer neuen Geburt ist.	Откакто работим в нашето движение, вече немалък брой души, които принадлежат към нас, преминаха през портата на смъртта. Преди всичко въз основа на изворите, от които изобщо ни се даряват духовните познания, може да се каже, че според силите си те станаха наши верни сътрудници в духовния свят. И с пълната отговорност, с която се изрича нещо, което трябва да е здраво обосновано върху почвата на духовната наука, мога да кажа: в тях спечелихме опори и стълбове за нашето духовно движение. Мнозина преминаха през портата на смъртта, работят в нашето духовно движение и гледат надолу към онова, с което ги свързва любовта им. През времето между раждането и смъртта те обикнаха онзи вид стремеж, който е представен в нашия кръг. Тук, в нашето Общество, самите те оставиха нещо, което е по пътя между смъртта и новото раждане.
6	Wie uns die Natur ringsumher eine Welt ist, auf die wir zurückschauen, so können wir zurückschauen auf unser physisches Leben von demjenigen Moment ab, den man vergleichen kann mit der Geburt des Menschen. Unmittelbar nach dem Tode macht der Mensch eine Art von Zustand durch, der sich vergleichen läßt mit dem Embryonalleben, mit dem Leben im Leibe der Mutter, nur daß jenes Leben nach dem Tode nur nach Tagen zählt, also viel kürzer ist als das Embryonalleben im Verhältnis zum physischen Leben. Dann folgt dasjenige, was sich vergleichen läßt mit dem Betreten der physischen Welt, mit dem Tun des ersten Atemzuges, dasjenige, was man das Aufwachen in der geistigen Welt nennen kann, wovon man sagen kann, es ist wie ein Gewahrwerden, daß der Wille der Seele, die durch die Pforte des Todes gegangen ist, aufgenommen wird von den Wesenheiten der höheren Hierarchien. Geradeso, wie hier der Mensch, wenn er aus dem Leibe der Mutter heraus die physische Welt physisch betritt, sich zuerst geeignet findet, die äußere Luft aufzunehmen, wie dann seine Sinne nach und nach erwachen, so kommt nach dem Tode jener Augenblick, wo die Seele fühlt: Der Wille, der während des physischen Lebens eingespannt war durch die Grenzen des physischen Leibes, fließt jetzt aus mir in das Universum hinaus. Und es empfindet dann diese Seele, wie dieser Wille wirklich aufgenommen wird durch die Tätigkeit der Wesenheiten der zunächst höheren Hierarchie, der Wesen der Hierarchie der Angeloi. Das ist wie das Holen des ersten Atemzuges in der geistigen Welt und das allmähliche Hineinwachsen in die geistige Umgebung, denn das zeigt uns die geistige Erfahrung.	Както природата около нас е свят, към който обръщаме поглед назад, така можем да обръщаме поглед назад към физическия си живот от онзи миг, който може да се сравни с раждането на човека. Непосредствено след смъртта човек преминава през един вид състояние, което може да се сравни със зародишния живот, с живота в майчината утроба, само че този живот след смъртта трае само дни и следователно е много по-кратък от зародишния живот, разглеждан във връзка с физическия живот. После настъпва онова, което можем да наречем пробуждане в духовния свят, да сравним с влизането във физическия свят, с поемането на първия дъх, и да опишем като един вид осъзнаване, че съществата на висшите йерархии приемат волята на душата, преминала през портата на смъртта. Точно както тук, когато човек излезе от майчината утроба и влезе физически във физическия свят, отначало може да поеме външния въздух и после сетивата му постепенно се пробуждат, така след смъртта настъпва онзи миг, когато душата чувства: волята, която през физическия живот беше ограничена в рамките на физическото тяло, сега се излива от мен навън във Вселената. И тогава тази душа усеща как дейността на съществата от най-близката по-висша йерархия, съществата от йерархията на Ангелите, действително приема тази воля. Това е като поемането на първия дъх в духовния свят и постепенното израстване в духовното обкръжение, защото духовният опит ни показва именно това.
7	Ich möchte sprechen über das Schicksal derjenigen, die vom physischen Plane im Laufe der Jahre von uns gegangen sind. Ich möchte den Blick hinlenken auf diejenigen, welche hier unsere geistige Bewegung liebgewonnen haben und auf sie hinunterblicken als auf etwas, wovon sie wissen, daß es dasjenige, in dem sie leben, mitteilt den Menschenseelen auch innerhalb des physischen Leibes. In dieser Weise in der Erinnerung an das irdische Leben anknüpfen können, ist etwas, was hier in der physischen Welt schon zur geistigen Welt gehört. Das bedeutet für die Betreffenden, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, ein unendlich Wertvolles, ein unendlich Bedeutungsvolles. Und wenn sie dann in den Strom, der zu ihnen hinaufströmt aus der physischen Welt, der seine Quelle nimmt aus dem, was sie miterlebt haben in unserer Bewegung, ganz einfließen wie ein Nebenfluß in einen Fluß, wenn einströmen die Gedanken derjenigen, die ihnen in Liebe oder aus Naturbanden heraus zugetan waren, dann ist die Gemeinschaft, weil sie auf den geistigen Banden begründet ist, eine viel innigere, als sie in unserer materialistischen Zeit sonst sein könnte. Und wir dürfen wiederum sagen: Bei manchem, der frühzeitig hingegangen ist durch die Pforte des Todes in die geistige Welt, erscheint es uns, wie wenn er dieses getan hätte aus inniger Liebe zu unserer geistigen Bewegung, um helfen zu können mit stärkeren Kräften von der geistigen Welt herab. Bei einer großen Anzahl von denen, die von uns gegangen sind, leben in ihren Seelen die wunderbar klarsten Empfindungen von der Notwendigkeit unserer geistigen Bewegung. Und für denjenigen, der in die geistige Welt hineinzuschauen vermag, sind alle diejenigen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind und jetzt herunterblicken auf die Bewegung, mit der sie verbunden waren, gleichsam die geistigen Herolde unserer Bewegung, diejenigen, die uns die geistigen Devisen vorantragen, indem sie uns unaufhörlich zurufen: Wir waren überzeugt, während wir mit euch vereinigt waren, von der Notwendigkeit dieser Bewegung. Jetzt aber, wo wir die geistige Welt betreten haben, wissen wir, daß wir helfen können und wie wir helfen müssen in der Zeit, in der diese Bewegung notwendig ist. Das ist etwas, was immer mehr und mehr diejenigen spüren werden, die hier auf dem physischen Plan zurückbleiben, die teure Angehörige und Freunde auf dem physischen Plan verloren haben und denen gerade das Ausgesprochene der tiefste Trost sein kann, hier alles zu haben, was noch ein tieferes Band zwischen den Seelen knüpft, auch wenn wir nicht mehr in der Lage sind, in der äußeren Offenbarung, durch physische Augen und physische Worte, mit jenen Seelen verbunden zu sein.	Бих искал да говоря за съдбата на онези, които през годините си отидоха от нас, от физическия план. Бих искал да насоча погледа към онези, които тук обикнаха нашето духовно движение и гледат надолу към него, като знаят, че то предава и на човешките души във физическо тяло онова, в което самите те живеят. Възможността по този начин да установяват връзка в спомена за земния живот е нещо, което още тук, във физическия свят, принадлежи към духовния свят. За онези, които преминаха през портата на смъртта, това е безкрайно ценно, безкрайно значимо. И когато после, както приток се влива в река, тези души изцяло се влеят в потока, който струи нагоре към тях от физическия свят и извира от онова, което те преживяха заедно с нас в нашето движение, когато в него се влеят мислите на онези, които бяха привързани към тях с любов или по силата на естествени връзки, тогава общността е много по-съкровена, отколкото иначе би могла да бъде в нашето материалистично време, защото се основава на духовни връзки. И отново можем да кажем: струва ни се, че някои от онези, които преждевременно преминаха през портата на смъртта в духовния свят, сякаш са сторили това от съкровена любов към нашето духовно движение, за да могат от духовния свят да помагат тук долу с по-мощни сили. Мнозина от онези, които си отидоха от нас, усещат в душите си с удивителна, пределна яснота необходимостта от нашето духовно движение. А за онзи, който може да погледне в духовния свят, всички, които преминаха през портата на смъртта и сега гледат надолу към движението, с което бяха свързани, са сякаш духовни вестители на нашето движение: те носят пред нас духовните ни девизи и непрестанно ни зоват: докато бяхме заедно с вас, бяхме убедени в необходимостта от това движение. Сега обаче, когато влязохме в духовния свят, знаем, че можем да помагаме и как трябва да помагаме във времето, в което това движение е необходимо. Все повече и повече ще усещат това онези, които остават тук, на физическия план, и загубиха скъпи близки и приятели на физическия план; за тях тъкмо казаното може да бъде най-дълбоката утеха: тук имат всичко, което свързва душите с още по-дълбоки връзки дори когато вече не сме в състояние да бъдем свързани с онези души чрез външни прояви, чрез физически очи и физически думи.
8	Vieles, vieles wird diese spirituelle Bewegung, derer wir teilhaftig werden sollen, bringen müssen. Aus dem mancherlei, das sie uns bringen soll, möchte ich heute ein besonderes Kapitel auswählen. Eine Zeit wie die unsrige, wo die äußere Kultur sich, trotz der letzten Nachklänge der alten Religionen, ganz und gar auf dem materialistischen Bewußtsein aufbaut, eine solche Zeit kann auch die Impulse des sittlichen Lebens im Grunde genommen nur so aufbauen, daß dabei nur das Leben zwischen Geburt und Tod berücksichtigt wird. Unter den mancherlei Dingen, die durch unsere spirituelle Bewegung kommen werden, wird sein ein neuer Aufbau des gesamten sittlichen, des gesamten Tugendlebens der Menschheit. Denn die Menschen werden lernen, das sittliche Leben, das Leben der Tugend aus einem Gesichtskreise zu betrachten, der über Geburt und Tod hinausgeht, der damit rechnet, daß die menschliche Seele durch wiederholte Erdenleben geht, der damit rechnet, daß die menschliche Seele, so wie man sie trägt in dem Leben zwischen physischer Geburt und Tod, durchgegangen ist durch viele Leben und vorwärts zu hoffen hat auf andere Leben, die sie weiterhin zu durchlaufen hat. Wenn wir den Gesichtskreis von einem Leben auf die aufeinanderfolgenden Erdenleben erweitert haben, dann wird eine umfassendere, richtigere Auffassung von dem Leben, auch eine richtigere und umfassendere Auffassung von der Tugend und dem sittlichen Leben folgen.	Много, много неща ще трябва да донесе това спиритуално движение, в което ни предстои да участваме. От многообразното, което му предстои да ни донесе, днес бих искал да избера една отделна тема. Във време като нашето, когато външната култура се изгражда изцяло върху материалистичното съзнание въпреки последните отзвуци на старите религии, в основата си и импулсите на нравствения живот могат да се изграждат само с оглед на живота между раждането и смъртта. Сред многообразните неща, които ще дойдат чрез нашето спиритуално движение, ще бъде и едно ново изграждане на целия нравствен живот, на целия добродетелен живот на човечеството. Защото хората ще се научат да разглеждат нравствения живот, живота в добродетел, от една гледна точка, която излиза отвъд раждането и смъртта и отчита, че човешката душа преминава през повторни земни животи, че човешката душа, каквато я носим в живота между физическото раждане и смъртта, е преминала през много животи и трябва с надежда да гледа напред към други животи, през които тепърва ѝ предстои да премине. Когато разширим кръгозора си от един живот към последователните земни животи, от това ще произлезе едно по-всеобхватно, по-правилно разбиране за живота, също и едно по-правилно и по-всеобхватно разбиране за добродетелта и нравствения живот.
9	Wenn wir von den Tugenden des Menschen sprechen, so können wir im wesentlichen zunächst vier solcher Tugenden unterscheiden, von denen man gewissermaßen im gewöhnlichen Sprachstil unter Menschen sprechen kann. Die eine Tugend, wie wir nachher andeuten werden, ist eine solche, welche in den Tiefen der menschlichen Seele lebt, von der man aber, wie wir sehen werden, aus heiligen Gründen so wenig wie möglich zu sprechen hat. Alle andern Tugenden, die im Leben vorhanden sind, die das sittliche Leben ausmachen, können als Spezialfälle der vier Tugenden, die wir betrachten wollen, aufgefaßt werden, jener vier Tugenden, von denen insbesondere das Altertum viel gesprochen hat.	Когато говорим за човешките добродетели, отначало можем в общи линии да различим четири такива добродетели, за които, така да се каже, може да се говори на обикновения език между хората. Едната добродетел, както ще посочим по-късно, живее в дълбините на човешката душа, но за нея, както ще видим, по свещени причини трябва да се говори колкото може по-малко. Всички други добродетели, които съществуват в живота и съставляват нравствения живот, могат да се разглеждат като частни случаи на четирите добродетели, които искаме да разгледаме, на онези четири добродетели, за които особено в древността се е говорело много.
10	Plato, der große Philosoph des alten Griechenlands, hat diese vier Tugenden deshalb unterschieden, weil er seine Weisheit noch aus den Nachklängen des alten Mysterienwesens hat schöpfen können. Unter den Nachklängen des alten Mysterienwesens hat Plato die Klassifizie rung der Tugend besser treffen können als die späteren Philosophen oder gar als die unserer Zeiten, wo das Wissen von der Mysterienweisheit so weit entfernt steht und etwas so chaotisches geworden ist.	Платон, великият философ на древна Гърция, различава тези четири добродетели, защото още е можел да черпи мъдростта си от отзвуците на древните мистерии. Благодарение на отзвуците на древните мистерии Платон е можел да класифицира добродетелите по-сполучливо от по-късните философи или дори от философите на нашето време, когато знанието е толкова отдалечено от мистерийната мъдрост и е станало нещо толкова хаотично.
11	Die erste Tugend, derer wir gedenken müssen, wenn wir in dem Sinne, wie er sich aus einer umfassenden Erkenntnis der Menschennatur ergibt, von einem sittlichen Leben sprechen, das ist die Tugend der Weisheit. Aber man muß diese Weisheit in einem etwas tieferen Sinne und sich mehr auf das Ethische, auf die Sittenlehre beziehend auffassen, als man dies gewöhnlich tut. Wir können nicht sagen, daß Weisheit etwas ist, was gewissermaßen den Menschen einfach an fliegen kann. Noch weniger ist Weisheit etwas, was der Mensch im gewöhnlichen Sinne erlernen kann. Es ist sogar nicht einmal leicht, dasjenige, was Weisheit uns bedeuten soll, mit einigen Worten zu charakterisieren. Wenn wir unser Leben so durchleben, daß wir dasjenige, was in diesem Leben an uns herantritt, auf uns wirken lassen, wenn wir, von den verschiedenen Vorgängen des Lebens veranlaßt, von dem einen Vorgange lernen, wie wir dieses oder jenes richtiger hätten anfassen können, wie wir in bezug auf eine oder andere unsere Kräfte geschickter, stärker hätten machen sollen, wenn wir auf alles achten, was uns im Leben begegnet, in dem Sinne achten darauf, daß, wenn uns ein Ähnliches ein zweites Mal begegnet, wir uns das zweite Mal nicht mehr so anfassen lassen, wie das erste Mal, sondern uns belehrt fühlen. Und wenn wir das Leben hindurch die Stimmung bewahren, vom Leben lernen zu können, und alles, was die Natur und das Leben uns entgegenbringt, so zu betrachten, daß wir etwas lernen, aber nicht nur so lernen, daß wir etwas wissen, sondern so, daß wir immer besser, innerlich wertvoller werden, dann nehmen wir an Weisheit zu, dann wird es so mit unserem Seelenleben, daß das, was wir erlebt haben, nicht wertlos an uns vorübergegangen ist.	Първата добродетел, за която трябва да си спомним, когато говорим за нравствен живот в смисъла, произтичащ от едно всеобхватно познание за човешката природа, е добродетелта на мъдростта. Но тази мъдрост трябва да се разбира в малко по-дълбок смисъл и в по-тясна връзка с етичното, с учението за нравствеността, отколкото обикновено се прави. Не можем да кажем, че мъдростта е нещо, което, така да се каже, може просто да долети до човека. Още по-малко мъдростта е нещо, което човек може да научи в обикновения смисъл. Дори не е лесно с няколко думи да се характеризира онова, което трябва да означава за нас мъдростта. Ако изживяваме живота си така, че оставяме онова, което идва към нас в този живот, да ни въздейства; ако, подтикнати от различните събития в живота, се учим от дадено събитие как бихме могли да сме подходили по-правилно към едно или друго и как в едно или друго отношение би трябвало да сме развили силите си, за да действат по-умело и по-мощно; ако обръщаме внимание на всичко, което срещаме в живота, така че при втора среща с нещо подобно да не го оставяме да ни засегне както първия път, а да чувстваме, че сме се поучили; и ако през целия си живот запазим нагласата, че можем да се учим от живота, и нагласата да разглеждаме всичко, което природата и животът ни поднасят, така, че да научаваме нещо, но да се учим не само за да знаем нещо, а така, че да ставаме все по-добри, вътрешно по-ценни, тогава растем в мъдрост, тогава душевният ни живот се развива така, че преживяното не е преминало край нас без полза.
12	In Wertlosigkeit geht das Leben an uns vorüber, wenn wir Jahrzehnte verlebt haben und irgend etwas, das wir erlebt haben, in einem späteren Zeitpunkt ebenso beurteilen, wie es von uns in einem früheren Lebensalter beurteilt worden ist. Wenn wir unser Leben so zu bringen, dann stehen wir der Weisheit am allerfernsten. Das Karma mag es mit sich gebracht haben, daß wir in der Jugend zornig geworden sind, daß wir dieses oder jenes bei den Menschen schlecht beurteilt haben. Wenn wir das so beibehalten, so haben wir unser Leben schlecht angewendet. Gut haben wir es angewendet, wenn wir, falls wir in der Jugend abfällig geurteilt haben, in einem bestimmten Alter nicht abfällig, sondern verständnisvoll, verzeihend urteilen, wenn wir uns bemühen, begreifen zu wollen. Wenn wir so geboren sind, daß uns gewisse Dinge in Jähzorn gebracht haben und wir im Alter nicht immer noch in Jähzorn kommen wie in der Jugend, wenn uns unser Jähzorn durch das, was uns das Leben gelehrt hat, verlassen hat und wir milder geworden sind, dann haben wir das Leben im Sinne der Weisheit angewendet. Wenn wir in der Jugend Materialisten gewesen sind, dann aber haben einwirken lassen dasjenige, was uns die Zeit an Offenbarungen aus der geistigen Welt hat sagen wollen, dann haben wir unser Leben im Sinne der Weisheit angewendet. Wenn wir uns den Offenbarungen der geistigen Welt verschließen, dann haben wir unser Leben nicht im Sinne der Weisheit angewendet.	Животът преминава край нас без полза, ако сме преживели десетилетия и в един по-късен момент преценяваме нещо преживяно точно така, както сме го преценявали в по-ранна възраст. Ако прекарваме живота си така, тогава сме най-далеч от мъдростта. Кармата може да е довела до това в младостта си да сме се гневили, да сме преценявали лошо едно или друго у хората. Ако продължаваме по същия начин, значи сме използвали зле живота си. Използвали сме добре живота си, ако в младостта си сме съдели пренебрежително, а на определена възраст вече съдим не пренебрежително, а с разбиране и готовност да простим, ако се стремим да разберем. Ако сме родени така, че определени неща са ни карали да избухваме, и в старостта вече не избухваме все така, както в младостта, ако избухливостта ни ни е напуснала благодарение на онова, на което ни е научил животът, и сме станали по-меки, тогава сме използвали живота в смисъла на мъдростта. Ако в младостта си сме били материалисти, но после сме оставили да ни въздейства онова, което времето е искало да ни каже като откровения от духовния свят, тогава сме използвали живота в смисъла на мъдростта. Ако се затваряме за откровенията на духовния свят, тогава не сме използвали живота в смисъла на мъдростта.
13	In dieser Weise bereichert werden, mehr Horizont gewinnen, das können wir die Anwendung des Lebens im Sinne der Weisheit nennen. Und das, was uns die Geisteswissenschaft geben will, ist geeignet, daß wir uns dem Leben gegenüber aufschließen, daß wir im Leben weiser werden. Weisheit ist etwas, was im eminentesten Sinne dem menschlichen Egoismus entgegentritt. Weisheit ist etwas, was immer rechnet mit dem Gange der Weltereignisse. Wir lassen uns deshalb durch den Gang der Weltereignisse belehren, weil wir dadurch von dem engen Urteil, das unser Ich faßt, abkommen. Ein weiser Mensch kann im Grunde genommen nicht egoistisch urteilen, denn wenn man von der Welt lernt, lernt man die Welt verstehen, lernt man, aus der Welt heraus sich sein Urteil korrigieren 2u lassen, so daß uns die Weisheit gleichsam herausreißt aus dem engen, beschränkten Gesichtskreis und mit sich in Einklang bringt. So könnte noch vieles angeführt werden, was uns allmählich eine Beschreibung der Weisheit liefern könnte. Nicht nach einer Definition solcher Begriffe sollen wir trachten, sondern wir sollen uns offen lassen das Gemüt, so daß wir, auch über die Weisheit, immer weiser werden können.	Да се обогатяваме по този начин, да разширяваме кръгозора си – това можем да наречем използване на живота в смисъла на мъдростта. И онова, което духовната наука иска да ни даде, е подходящо да ни отвори към живота, да ни направи по-мъдри в живота. Мъдростта е нещо, което в най-висша степен противостои на човешкия егоизъм. Мъдростта е нещо, което винаги се съобразява с хода на световните събития. Оставяме хода на световните събития да ни учи, защото по този начин се освобождаваме от тясната преценка, която нашият Аз си съставя. В основата си мъдрият човек не може да преценява егоистично, защото, когато се учим от света, се учим да разбираме света, учим се да оставяме света да поправя преценката ни, така че мъдростта сякаш ни изтръгва от тесния, ограничен кръгозор и ни привежда в съзвучие със себе си. Така биха могли да се посочат още много неща, които постепенно да ни дадат едно описание на мъдростта. Не трябва да се стремим към дефиниция на подобни понятия, а трябва да оставяме сърцето си отворено, така че да можем да ставаме все по-мъдри, включително и по отношение на мъдростта.
14	Hier in der physischen Welt muß nun alles, was der Mensch im Wachleben 2u durchleben hat, sich der Werkzeuge der äußeren physischen und ätherischen Natur bedienen. Wir sind als Menschen zwischen der Geburt und dem Tode nur, wenn wir schlafen, mit unserem seelischen Wesen, insofern es Ich und astralischer Leib ist, außerhalb unseres physischen und Ätherleibes. Wenn wir im bewußten Wachzustande sind, dann bedienen wir uns der Werkzeuge unseres physischen und unseres Ätherleibes. Insofern wir uns mit Weisheit erfüllen, insofern wir trachten, in unserem Handeln und Denken, unserem Fühlen und Empfinden im Sinne der Weisheit zu leben, bedienen wir uns derjenigen Organe unseres physischen und Ätherleibes, welche gewissermaßen die allervollkommensten innerhalb unseres Erdenlebens sind, derjenigen Organe, die zu ihrem Fertigwerden am längsten gebraucht haben, die von Saturn, Sonne und Mond schon vorbereitet und als Erbschaft herübergekommen sind in unser Leben und einen gewissen Abschluß erfahren haben.	Тук, във физическия свят, за всичко, което трябва да преживее в будния живот, човек трябва да си служи с инструментите на външната физическа и етерна природа. Между раждането и смъртта само когато спим, душевното ни същество, доколкото е Аз и астрално тяло, е извън физическото и етерното ни тяло. Когато сме в съзнателно будно състояние, си служим с инструментите на физическото и етерното си тяло. Доколкото се изпълваме с мъдрост, доколкото се стремим да живеем в смисъла на мъдростта в действията и мисленето си, в чувствата и усещанията си, си служим с онези органи на физическото и етерното си тяло, които, така да се каже, са най-съвършените в земния ни живот – онези органи, за чието завършване е било нужно най-дълго време, които са били подготвени още от Сатурн, Слънцето и Луната, преминали са като наследство в нашия живот и са достигнали известна завършеност.
15	Ich möchte Ihnen von einer andern Seite her noch einen Begriff geben von dem, was man unter mehr oder weniger vollkommenen Organen verstehen kann. Nehmen Sie einmal auf der einen Seite unser Gehirn. Das Gehirn ist noch nicht das vollkommenste Organ, aber wir können es immerhin vollkommener nennen als andere Organe, denn es hat zu seiner Entwicklung länger gebraucht als diese andern Organe. Vergleichen wir das Gehirn mit unserem mittleren Körper, an dem wir die Hände haben. Wenn wir uns vornehmen, mit den Händen etwas zu tun, so haben wir den Gedanken: Ich strecke die Hand aus, ich nehme die Vase, ich ziehe die Hand zurück. Was habe ich da getan? Ich habe nicht nur die physische Hand, sondern auch die ätherische und die astralische Hand und ein Glied meines Ich ausgestreckt, aber die physische Hand ist mitgegangen.	Бих искал и от друга страна да ви дам представа за онова, което може да се разбира под повече или по-малко съвършени органи. Вземете, от една страна, нашия мозък. Мозъкът още не е най-съвършеният орган, но все пак можем да го наречем по-съвършен от други органи, защото за развитието му е било нужно по-дълго време, отколкото за тези други органи. Нека сравним мозъка със средната част на нашето тяло, с която са свързани ръцете ни. Когато решим да направим нещо с ръцете, имаме мисълта: протягам ръка, вземам вазата, отдръпвам ръката. Какво съм направил при това? Протегнал съм не само физическата ръка, но и етерната, и астралната ръка, и един член на своя Аз, но физическата ръка е последвала движението им.
16	Wenn ich bloß denke, nur Gedanken hege, dann kann das hellsichtige Bewußtsein sehen, wie auch etwas wie geistige Arme sich herausstreckt aus dem Kopfe, aber das physische Gehirn bleibt in der Schale darinnen. Geradeso wie meine ätherische und astralische Hand zu meiner physischen gehört, so gehört auch etwas Ätherisches und Astralisches zu dem Gehirn. Das Gehirn kann nicht folgen, die Hände können aber folgen. In einer späteren Zeit werden die Hände aber auch einmal fest sein, und wir werden später einmal nur deren astralischen Teil bewegen können. Die Hände sind auf dem Wege, das zu werden, was das Gehirn heute schon ist. In früheren Zeiten, während der alten Sonnen- und Mondenzeit, war dasjenige, was sich heute vom Gehirn aus ausstreckt und nur geistig ist, auch noch begleitet von dem physischen Organ. Es hat jetzt sich nur die Schädelhülle darübergespannt, so daß das physische Gehirn darin festgebannt ist während der Erdenentwickelung. Das Gehirn ist ein Organ, das mehr Stadien der Entwickelung durchgemacht hat. Die Hände sind auf dem Wege, ähnlich zu werden wie das Gehirn, denn der ganze Mensch ist auf dem Wege, ein Gehirn zu werden. Es gibt also Organe, die vollkommener sind, die sich mehr von der Entwickelung abgeschlossen haben, und solche, die weniger vollkommen sind. Die vollkommensten Organe werden gebraucht von dem, was wir vollbringen in Weisheit. Unser gewöhnliches Gehirn wird eigentlich nur als Werkzeug für die niederste Form der Weisheit gebraucht, für die irdische Klugheit. Aber je mehr wir Weisheit erwerben, desto weniger sind wir angewiesen auf unser großes Gehirn, desto mehr ziehen sich, was die äußere Anatomie nicht weiß, die Tätigkeiten zurück auf unser kleines Gehirn, auf das, was in unserem Schädel eingeschlossen ist als kleines Gehirn, das wie ein Baum aussieht. Wir Menschen befinden uns dann, wenn wir weise geworden sind, wenn wir Weisheit geworden sind, tatsächlich unter einem «Baume», der unser kleines Gehirn ist und der dann insbesondere anfängt, seine Tätigkeit zu entfalten.	Когато само мисля, когато имам само мисли, ясновидското съзнание може да види как и от главата се протяга нещо като духовни ръце, но физическият мозък остава вътре в черепната обвивка. Точно както етерната и астралната ми ръка принадлежат към физическата, така и към мозъка принадлежи нещо етерно и астрално. Мозъкът не може да последва движението, но ръцете могат да го последват. В едно по-късно време обаче и ръцете ще станат неподвижни и тогава ще можем да движим само астралната им част. Ръцете са на път да станат онова, което мозъкът вече е днес. В по-ранни времена, през времето на Старото Слънце и Старата Луна, физическият орган все още е съпровождал онова, което днес се протяга от мозъка и е само духовно. Сега само черепната обвивка го е покрила, така че през земното развитие физическият мозък е прикован неподвижно в нея. Мозъкът е орган, който е преминал през повече стадии на развитие. Ръцете са на път да станат подобни на мозъка, защото целият човек е на път да стане мозък. Следователно има органи, които са по-съвършени, чието развитие е в по-голяма степен завършено, и такива, които са по-малко съвършени. Най-съвършените органи се използват при онова, което извършваме с мъдрост. Обикновеният ни мозък всъщност се използва само като инструмент за най-нисшата форма на мъдростта – за земната съобразителност. Но колкото повече мъдрост придобиваме, толкова по-малко зависим от големия си мозък и толкова повече дейностите се връщат към малкия ни мозък, който е затворен в черепа ни и прилича на дърво; външната анатомия не знае за това връщане на дейностите към малкия мозък. Когато сме станали мъдри, когато сме станали мъдрост, ние, хората, действително се намираме под едно „дърво“, което е малкият ни мозък и което тогава по-специално започва да разгръща дейността си.
17	Stellen Sie sich einmal vor, ein besonders weise gewordener Mensch streckt die Organe seiner Weisheit wie die Äste eines Baumes mächtig hinaus. Sie haben ihre Quelle im kleinen Gehirn, das sitzt in der Schädelhülle darin, aber die geistigen Organe erstrecken sich hinaus, und er ist unter dem Baume, dem Buddhibaume, in Realität, in geistiger Realität.	Представете си, че един човек, станал особено мъдър, мощно простира навън органите на своята мъдрост като клоните на дърво. Те водят началото си от малкия мозък, който се намира вътре в черепната обвивка, но духовните органи се простират навън и той е под дървото, под дървото Буди – в реалността, в духовната реалност.
18	Da sehen wir aber auch, daß dasjenige, was wir in Weisheit tun, das Geistigste an uns ist, oder wenigstens zum Geistigsten gehört, denn die Organe ruhen schon. Wenn wir mit der Hand etwas tun, so müssen wir noch einen Teil der Kräfte auf die Bewegung der Hand verwenden. Wenn wir in Weisheit etwas beurteilen, in Weisheit etwas entscheiden, da bleiben die Organe ruhig, da wird auf das physische Organ keine Kraft mehr verwendet, da sind wir geistiger, und diejenigen Organe, die wir auf dem physischen Plan anwenden, um in Weisheit zu leben, sind diejenigen, auf die wir die wenigste Kraft anzuwenden brauchen, die gewissermaßen schon die vollkommensten sind. Daher ist die Weisheit etwas im sittlichen Menschenleben, was den Menschen sich erleben läßt auf geistige Art. Damit hängt zusammen, daß das, was der Mensch an Weisheit erwirbt, ihn fähig macht, aus seinen früheren Inkarnationen die möglichst größten Früchte zu ziehen. Weil wir im Geistigen ohne Anstrengung physischer Organe in Weisheit leben, sind wir durch das Weisheitsleben auch am meisten fähig, das, was wir uns in früheren Inkarnationen erworben haben, für dieses Leben fruchtbar zu machen, herüberzubekommen aus früheren Inkarnationen diese Weisheit.	Тук обаче виждаме също, че онова, което правим с мъдрост, е най-духовното в нас или поне принадлежи към най-духовното, защото органите вече са в покой. Когато правим нещо с ръка, трябва да изразходваме и част от силите си за движението на ръката. Когато с мъдрост преценяваме нещо, с мъдрост решаваме нещо, органите остават в покой, вече не се изразходва сила за физическия орган и сме по-духовни, а за органите, с които си служим на физическия план, за да живеем в мъдрост, трябва да изразходваме най-малко сила: те, така да се каже, вече са най-съвършените. Ето защо мъдростта е нещо в нравствения човешки живот, което позволява на човека да преживява себе си по духовен начин. С това е свързана способността на човека чрез придобитата мъдрост да извлече възможно най-големи плодове от предишните си инкарнации. Понеже живеем с мъдрост в духовното, без да напрягаме физическите органи, животът в мъдрост ни дава и най-голяма способност да използваме плодотворно в този живот придобитото в предишни инкарнации, да пренесем от предишни инкарнации тази мъдрост.
19	Für einen Menschen, der nicht weise werden will, haben wir im Deutschen einen guten Ausdruck. Wir nennen ihn einen Philister. Ein Philister ist ein solcher Mensch, der sich gegen das Weisewerden sträubt, der sein ganzes Leben lang so bleiben will, wie er ist, der nicht zu einem andern Urteil kommen will. Ein Mensch aber, der weise werden will, bestrebt sich, dasjenige, was er an Arbeit in früheren Inkarnationen geleistet und aufgespeichert hat, aus den früheren Inkarnationen herüberzubringen. Je weiser wir werden, desto mehr bringen wir aus früheren Inkarnationen in die gegenwärtige herüber, und wenn wir nicht weise werden wollen, so daß wir das Weisewerden von früheren Inkarnationen brach liegen lassen, dann kommt einer, der es absägt: Ahriman.	За човек, който не иска да стане мъдър, имаме един добър израз на немски. Наричаме го филистер. Филистер е онзи човек, който се противи на помъдряването, който през целия си живот иска да остане такъв, какъвто е, който не иска да стигне до друга преценка. А човек, който иска да стане мъдър, се стреми да пренесе от предишните инкарнации онова, което е извършил и натрупал като работа в тях. Колкото по-мъдри ставаме, толкова повече пренасяме от предишни инкарнации в сегашната, а ако не искаме да станем мъдри и така оставяме неизползвано помъдряването си от предишни инкарнации, тогава идва някой, който го отрязва с трион: Ариман.
20	Niemand will es lieber als Ahriman, daß wir nicht weiser werden.	Никой не желае повече от Ариман да не ставаме по-мъдри.
21	Die Kraft haben wir. Wir haben viel, viel mehr in den früheren Inkarnationen erworben, als wir glauben, viel mehr erworben in den Zeiten, in denen wir durch die alten Hellseherzustände durchgegangen sind. Ein jeder könnte viel weiser werden, als er wird. Es darf sich niemand damit ausreden, daß er nicht viel herüberbringen konnte. Weisewerden heißt, das, was man in früheren Inkarnationen erworben hat, herausbringen, so daß es uns erfüllt in dieser Inkarnation.	Силата я имаме. В предишните инкарнации сме придобили много, много повече, отколкото вярваме, много повече сме придобили през времето, когато сме преминавали през древните ясновидски състояния. Всеки би могъл да стане много по-мъдър, отколкото става. Никой не бива да се оправдава с това, че не е могъл да пренесе много. Да помъдряваме, значи да изявяваме онова, което сме придобили в предишни инкарнации, така че да ни изпълни в тази инкарнация.
22	Eine andere Tugend ist diejenige, welche wir mit einem Worte, das eigentlich schwer zu bilden ist, die mutartige Tugend nennen können. Sie ist von derartiger Gemütsverfassung, daß sie dem Leben gegenüber nicht passiv bleibt, sondern geneigt ist, die Kräfte anzuwenden. Die mutartige Tugend kommt, wie man sagen könnte, aus dem Herzen. Von einem solchen, der diese Tugend im gewöhnlichen Leben hat, kann man sagen: Er hat das Herz auf dem rechten Fleck. - Und das ist auch ein guter Ausdruck dafür, wenn wir imstande sind, nicht feige uns zurückzuziehen von den Dingen, die das Leben von uns verlangt, sondern wenn wir fähig sind, uns in die Hand zu nehmen, einzugreifen verstehen, wo es notwendig ist. Wenn wir in solcher Weise unsere Aktivität in Bewegung zu setzen geneigt sind, kurz, wenn wir wacker sind - der Ausdruck «wacker» ist auch ein guter für diese Tugend -, dann haben wir diese Tugend des wackeren Lebens. Man könnte auch sagen, diese Tugend, die mit einem gesunden Gemütsleben zusammenhängt, das im richtigen Momente die Tapferkeit erzeugt, deren Fehlen die Feigheit im Leben mit sich bringt, diese Tugend kann natürlich im physischen Verlaufe des Lebens nur durch gewisse Organe geübt werden. Diese Organe, zu denen das physische und das Ätherherz gehört, sind solche, welche nicht so vollendet sind wie diejenigen, die der Weisheit dienen. Diese Organe sind noch auf dem Wege, anders zu werden, und werden auch in Zukunft anders werden.	Друга добродетел можем да наречем – с една дума, която всъщност трудно се образува – добродетелта на смелостта. Тя е свързана с такава душевна нагласа, при която не оставаме пасивни пред живота, а сме склонни да използваме силите си. Добродетелта на смелостта, както би могло да се каже, идва от сърцето. За онзи, който притежава тази добродетел в обикновения живот, може да се каже: сърцето му е там, където трябва. – И това също е добър израз за онзи случай, когато сме в състояние да не отстъпваме страхливо пред нещата, които животът изисква от нас, а можем да се вземем в ръце и умеем да се намесим там, където е необходимо. Ако сме склонни по този начин да проявяваме активността си, накратко, ако сме храбри – „храбър“ също е добър израз за тази добродетел, – тогава притежаваме тази добродетел – да живеем храбро. Би могло да се каже също, че в хода на физическия живот тази добродетел, естествено, може да се упражнява само чрез определени органи и че е свързана със здрав душевен живот, който в точния момент поражда мъжество, а липсата на мъжество води до страхливост в живота. Тези органи, към които принадлежат физическото и етерното сърце, не са така завършени като онези, които служат на мъдростта. Тези органи още се променят и в бъдеще също ще се променят.
23	Zwischen dem Gehirn und dem Herzen ist ein großer Unterschied in bezug auf das kosmische Werden. Nehmen Sie einmal an, ein Mensch geht durch die Pforte des Todes, geht durch das Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt. Sein Gehirn ist überhaupt ein Götterprodukt. Das Gehirn ist von Kräften durchzogen, die, wenn man durch die Pforte des Todes geht, eigentlich ganz fortgehen und beim nächsten Leben wird dann das Gehirn vollständig neu aufgebaut, auch die inneren Kräfte dazu, nicht nur das Materielle. Also auch die Kräfte dazu werden neu aufgebaut. Das ist beim Herzen nicht der Fall. Beim Herzen liegt die Sache so, daß nicht das physische Herz, wohl aber die Kräfte, die im physischen Herzen tätig sind, bestehen bleiben. Diese Kräfte gehen zurück in das Astralische und in das Ich und bleiben auch zwischen dem Tode und einer neuen Geburt. Dieselben Kräfte, die in unserem Herzen darinnen klopfen, klopfen auch das nächste Mal bei unserer neuen Inkarnation. Das, was im Gehirn funktioniert, ist fort, das kommt nicht in einer nächsten Inkarnation heraus. Aber die Kräfte, die das Herz durchzucken, sind auch in der nächsten Inkarnation wieder da. Wenn wir in ein Haupt hineinschauen, können wir sagen: Darin funktionieren unsichtbare Kräfte, die das Gehirn zusammensetzen. Aber wenn der Mensch durch die Pforte des Todes gegangen ist, werden diese Kräfte dem Kosmos übergeben. Wenn wir aber den Herzschlag eines Menschen vernehmen, vernehmen wir geistige Kräfte, die nicht nur in dieser Inkarnation vorhanden sind, sondern auch in einer nächsten Inkarnation leben werden, die hindurchgehen durch den Tod und durch die neue Geburt. Solche Dinge ahnte das Volksgemüt in wunderbarer Weise. Daher legt es so viel Wert auf das Fühlen des Herzschlages, nicht weil man den physischen Herzschlag so sehr wertschätzt, sondern weil wir auf ein viel Ewigeres blicken, wenn wir den Herzschlag eines Menschen in Betracht ziehen. Wenn wir die Tugend des Mutartigen, des Wakkeren haben, so können wir nur einen Teil von gewissen Kräften für dieses Mutartige verwenden. Den andern Teil müssen wir verwenden für die Organe, die als Werkzeug für das Mutartige dienen. Das sind Organe, für die wir immer noch ein Stück der Kräfte verwenden müssen. Sind wir nicht mutartig begabt, entwickeln wir die Tugend der Wackerheit nicht, lassen wir uns gehen, treten wir feige vom Leben zurück, überlassen wir uns der Schwere unseres Wesens, dann können wir nicht diejenigen Kräfte beleben, die mitleben müssen mit der Auslebung der Tugend der Wackerheit, des Mutartigen.	Между мозъка и сърцето има голяма разлика по отношение на космическото развитие. Да приемем, че един човек преминава през портата на смъртта, преминава през живота между смъртта и новото раждане. Мозъкът му поначало е творение на боговете. Мозъкът е пронизан от сили, които всъщност изцяло си отиват, когато преминем през портата на смъртта, а в следващия живот мозъкът се изгражда напълно наново – наново се изграждат не само материалната му съставка, но и вътрешните му сили. Следователно и силите за него се изграждат наново. При сърцето това не е така. При сърцето не остава физическото сърце, но остават силите, които действат в него. Тези сили се връщат в астралното и в Аза и остават и между смъртта и новото раждане. Същите сили, които туптят в нашето сърце, туптят и следващия път, при новата ни инкарнация. Онова, което действа в мозъка, си отива, то не се появява в една следваща инкарнация. Но силите, които пронизват сърцето, отново са налице и в следващата инкарнация. Когато погледнем в една глава, можем да кажем: в нея действат невидими сили, които изграждат мозъка. Но когато човек е преминал през портата на смъртта, тези сили се предават на космоса. Когато обаче долавяме сърцебиенето на един човек, долавяме духовни сили, които съществуват не само в тази инкарнация, а ще живеят и в една следваща инкарнация, които преминават през смъртта и през новото раждане. Сърцето на народа е предчувствало такива неща по чудесен начин. Затова то отдава толкова голямо значение на долавянето на сърцебиенето – не защото физическото сърцебиене се цени толкова високо, а защото, когато вземаме предвид сърцебиенето на един човек, погледът ни е насочен към нещо много по-вечно. Когато притежаваме добродетелта на смелостта, на храбростта, можем да използваме само част от определени сили за тази смелост. Другата част трябва да използваме за органите, които служат като инструмент на смелостта. Това са органи, за които все още трябва да изразходваме част от силите. Ако не сме надарени със смелост, не развиваме добродетелта на храбростта, отпускаме се, страхливо отстъпваме от живота, предаваме се на тежестта на собственото си същество, тогава не можем да съживим онези сили, чийто живот трябва да съпътства изживяването на добродетелта на храбростта, на смелостта.
24	Während wir feige im Leben dastehen, bleiben auch die Kräfte untätig, die unser Herz durchzucken sollen. Sie sind eine Saat für Luzifer. Der bemächtigt sich ihrer, und wir haben sie dann im nächsten Leben nicht. Feige sein dem Leben gegenüber bedeutet, Luzifer eine Anzahl Kräfte auszuliefern, die uns fehlen, wenn wir in unserer nächsten Inkarnation unsere Herzen aufbauen wollen, die eigentlich die Organe, die Werkzeuge des Mutartigen sind. Wir kommen mit defekten, unausgebildeten Organen zur Welt.	Когато посрещаме живота страхливо, бездейни остават и силите, които трябва да пронизват сърцето ни. Те са посев за Луцифер. Той ги завладява и после в следващия живот не ги притежаваме. Да сме страхливи пред живота, означава да предадем на Луцифер редица сили, които ни липсват, когато в следващата си инкарнация искаме да изградим сърцата си, които всъщност са органите, инструментите на смелостта. Идваме на света с увредени, неразвити органи.
25	Die dritte Tugend, die mit den unvollkommensten Organen rechnet,, denjenigen, die erst in der Zukunft eine Gestalt bekommen werden, zu der sie jetzt nur den Keim enthalten, ist diejenige, die man nennen kann: die Besonnenheit. Man kann sie auch, in einer gewissen Schattierung, das maßvolle Leben nennen. Dann haben wir also drei Tugenden: Weisheit, Tapferkeit oder Wackerheit, Besonnenheit. Auch die Mäßigkeit könnte man Besonnenheit nennen.	Третата добродетел можем да наречем трезвост; тя разчита на най-несъвършените органи, които едва в бъдеще ще придобият своята форма, а сега съдържат само нейния зародиш. С известен смислов оттенък можем да я наречем и умерен живот. И така, имаме три добродетели: мъдрост, мъжество или храброст, трезвост. И умереността би могла да се нарече трезвост.
26	Unbesonnen kann man nun in der verschiedensten Weise sein. Un besonnen kann man dadurch sein, daß man sich überißt und über trinkt. Das ist die niedrigste Art der Unbesonnenheit. Da geht das Seelische ganz unter in der leiblichen Begierde, und wir leben uns ganz in unserem Leibe aus. Wenn wir aber unsere Begierde in die Hand nehmen, wenn wir geradezu befehlen dem Leibe, was er tun darf und nicht tun darf, dann sind wir besonnen, man kann auch sagen: mäßig. Und dann behalten wir durch solche Mäßigkeit auch diejenigen Kräfte in der richtigen Ordnung, die mitwirken sollen, daß wir in der nächsten Inkarnation die betreffenden Organe nicht dem Luzifer ausliefern. Denn wir liefern die Kräfte dem Luzifer aus, die wir ausgeben durch Hingabe an ein leidenschaftliches Leben. Am schlimmsten dann, wenn uns die Leidenschaften in einen Rausch zustand versetzen, wenn wir uns wohl fühlen bei dem Dahinträumen und dem Dahinduseln.	Нетрезви можем да бъдем по най-различни начини. Можем да бъдем нетрезви, като преяждаме и препиваме. Това е най-нисшият вид нетрезвост. При него душевното изцяло потъва в телесното влечение и се изживяваме изцяло в тялото си. Но ако овладеем влечението си, ако направо заповядваме на тялото какво му е позволено и какво не му е позволено да прави, тогава сме трезви, може да се каже също: умерени. И чрез такава умереност поддържаме в правилен ред и онези сили, които трябва да съдействат за това в следващата инкарнация да не предадем съответните органи на Луцифер. Защото предаваме на Луцифер силите, които изразходваме, като се отдаваме на страстен живот. Най-лошо е тогава, когато страстите ни привеждат в състояние на опиянение, когато ни е приятно да се унасяме в мечтания и замаяност.
27	Da, wo wir unsere Besonnenheit verlieren, geben wir immer Kräfte dem Luzifer hin. Diese Kräfte nimmt er, aber damit nimmt er uns auch die Kräfte, welche wir für die Atmungs- und Verdauungsorgane brauchen, und wir kommen dann mit schlechten Atmungs- und schlechten Verdauungsorganen wieder, wenn wir nicht die Tugend der Mäßigkeit üben. Diejenigen, welche es lieben, sich hinreißen zu lassen von ihrem Begierdeleben, die sich ihrem Leidenschaftsleben hingeben, sind die Kandidaten für die dekadenten Menschen der Zukunft, für diejenigen Menschen der Zukunft, die unter allen möglichen Fehlern ihres physischen Leibes leiden werden.	Там, където губим трезвостта си, винаги отдаваме сили на Луцифер. Той взема тези сили, но с това ни отнема и силите, които са ни нужни за дихателните и храносмилателните органи, и тогава се връщаме с лоши дихателни и лоши храносмилателни органи, ако не упражняваме добродетелта на умереността. Онези, които обичат да оставят живота на влеченията си да ги увлича, които се отдават на живота на страстите си, са кандидати да се превърнат в упадъчните хора на бъдещето – онези хора на бъдещето, които ще страдат от всевъзможни недостатъци на физическото си тяло.
28	Man kann sagen, diese Tugend der Besonnenheit ist angewiesen auf die unvollkommensten Organe der Menschen, auf die Organe, die im Anfangsstadium des Werdens sind, die sich noch ganz wesentlich umformen müssen. Wenn wir auf unsere Verdauungsorgane und auf das, was damit zusammenhängt, sehen, müssen wir, um diese in Bewegung zu setzen, das Ich, den astralischen Leib, den Ätherleib und den physischen Leib anwenden. Wenn wir zu den Organen, die die Werkzeuge für das Mutartige sind, übergehen, dann ist die Sache schon anders. Da bleiben wir mit unserem Ich mehr oder weniger draußen, in dem bewegen wir uns frei, und nur unser Astralisches und unser Ätherisches geht in das Physische hinein. Wenn wir gar zu den Tugenden kommen, die die Weisheit umfaßt, da behalten wir das Ich und den astralischen Leib frei draußen. Denn indem wir weiser und weiser werden, organisieren wir den astralischen Leib, bekommen wir den astralischen Leib in die Hand. Das ist das Wesentliche, daß wir beim Weiserwerden das Astralische in das Geistselbst umbilden, und es geht nur das Ätherische mit dem Physischen zusammen. Im Gehirn ist das Ätherische nur mit dem Physischen zusammen. Und während wir beim Wachen in bezug auf den übrigen Leib sehr stark zusammenhängen wenigstens mit dem astralischen, mit dem physischen Organ, behalten wir für das Gehirn den Zustand, in dem wir im Schlafe sind, am meisten bei. Daher brauchen wir für das Gehirn den physischen Schlaf am meisten. Denn wenn wir wach sind, sind wir mit unserem Ich und unserem astralischen Leibe auch außerhalb des Gehirns, und die müssen sich dann am meisten anstrengen in sich selber, ohne daß sie eine Stütze haben an dem äußeren Organ. So finden wir einen Zusammenhang zwischen unserem menschlichen Wesen und den Tugenden. Wir können die Weisheit eine Tugend nennen, die dem Menschen als geistiges Wesen zukommt, wo er mit seinem Ich und seinem astralischen Leibe frei tätig ist und in dem physischen und ätherischen Organe nur eine Art Rückhalt hat. Wir können das Mutartige als Tugend nennen, da, wo der Mensch nur mit seinem Ich frei ist und in seinem astralischen, seinem ätherischen und seinem physischen Leibe seine Stütze hat. Wir können endlich von der Besonnenheit sprechen, wo wir mit unserem Ich-Keim frei werden, wo wir gebunden sind mit unserem Ich an den astralischen, ätherischen und physischen Leib und uns mit unserem Ich aus dieser Gebundenheit herausarbeiten.	Може да се каже, че тази добродетел на трезвостта разчита на най-несъвършените органи на човека, на органите, които са в началния стадий на развитие и трябва още съществено да се преобразят. Ако погледнем храносмилателните си органи и онова, което е свързано с тях, трябва да използваме Аза, астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло, за да ги приведем в движение. Ако преминем към органите, които са инструменти на смелостта, нещата вече стоят другояче. Тогава със своя Аз оставаме повече или по-малко отвън и се движим свободно в Аза си, а само астралното ни и етерното ни навлизат във физическото. А когато стигнем до добродетелите, които мъдростта обхваща, запазваме Аза и астралното тяло свободни отвън. Защото, като ставаме все по-мъдри, организираме астралното тяло, овладяваме астралното тяло. Същественото е, че при помъдряването преобразуваме астралното в Дух-Себе и само етерното се съединява с физическото. В мозъка етерното е съединено само с физическото. И докато в будно състояние по отношение на останалото тяло сме много силно свързани поне с астралния, с физическия орган, за мозъка запазваме в най-голяма степен състоянието, в което сме по време на сън. Затова физическият сън ни е нужен най-много за мозъка. Защото, когато сме будни, с Аза и астралното си тяло сме и извън мозъка и тогава те трябва да се напрягат най-много вътрешно, без да имат опора във външния орган. Така намираме връзка между нашето човешко същество и добродетелите. Можем да наречем мъдростта добродетел, която принадлежи на човека като духовно същество, при която той действа свободно със своя Аз и своето астрално тяло и има само един вид опора във физическия и етерния орган. Можем да посочим смелостта като добродетел там, където човек е свободен само със своя Аз и има опора в астралното, етерното и физическото си тяло. Накрая можем да говорим за трезвостта там, където ставаме свободни със зародиша на своя Аз, където с Аза си сме обвързани с астралното, етерното и физическото тяло и със своя Аз се освобождаваме от тази обвързаност.
29	Dann aber gibt es eine Tugend, welche am allergeistigsten ist. Diese geistigste Tugend steht gewissermaßen mit dem Gesamtmenschen in gewisser Beziehung. Es gibt eine Handhabe des menschlichen Wesens, die wir im Grunde frühzeitig verlieren, die wir nur in den ersten Kinderjahren haben. Ich habe das schon öfter erwähnt, was hier vorliegt. Es ist ja so, daß wir, wenn wir den physischen Plan betreten, nicht dieselbe Lage haben, die wir zu unserer Menschenwürde brauchen : Wir kriechen auf allen vieren. Ich habe aufmerksam darauf gemacht, daß wir uns erst durch unsere eigene Kraft in die richtige Lage bringen und aufrichten. Ebenso entwickeln wir uns durch die Kräfte, die in die Sprache hineingehen. Kurz, in den ersten Jahren unseres Lebens entwickeln wir Kräfte, welche uns im wesentlichen - geben Sie acht auf den Ausdruck - hinrichten in die Lage, die wir als wahre Menschen in der Welt haben. Wir kommen nicht so zur Welt, daß wir «richtig» in die Welt hineingerichtet sind. Wir kriechen. Aber wir sind richtig hineingesetzt, wenn wir das Haupt hinausrichten zu den Sternen. Das entspricht inneren Kräften.	Но има и една добродетел, която е най-духовната. Тази най-духовна добродетел, така да се каже, е в известно отношение свързана с целия човек. Човешкото същество разполага с една способност, която всъщност изгубваме рано и която притежаваме само през първите детски години. Вече неведнъж съм споменавал онова, за което става дума тук. Когато влизаме във физическия план, не заемаме онова положение, което ни е нужно за човешкото ни достойнство: пълзим на четири крака. Обръщал съм внимание, че чак чрез собствената си сила заемаме правилното положение и се изправяме. Също така се развиваме чрез силите, които навлизат в речта. Накратко, през първите години от живота си развиваме сили, които в общи линии – обърнете внимание на израза – ни поставят в положението, което заемаме в света като истински хора. Не идваме на света така, че да сме „правилно“ насочени в него. Пълзим. Но сме правилно поставени в него, когато насочим глава към звездите. Това съответства на вътрешни сили.
30	Diese Kräfte verlieren wir im späteren Leben. Sie treten nicht mehr auf. Es tritt nichts mehr auf, was in ähnlicher Weise so energisch in das Menschenleben eingreift wie das Gehenlernen und das Aufrecht stehen. Wir ermüden immer mehr und mehr in bezug auf das UnsAufrechterhalten. Wenn wir frühmorgens anfangen, mit unserem Gehirn zu leben, so werden wir, wenn wir den Tag vollbracht haben, müde, wir haben das Bedürfnis des Schlafes. Dasjenige, was uns in der Kindheit aufrichtet, wenn wir müde sind, bleibt das ganze Leben lang ziemlich müde und geht in eine Schlaffheit hinein, und so etwas Ähnliches wie das Aufrichten in der Kindheit wenden wir im späteren Leben nicht mehr an.	В по-късния живот губим тези сили. Те вече не се появяват. Вече не се появява нищо, което по подобен начин да се намесва така енергично в човешкия живот, както научаването да ходим и изправеният стоеж. Все повече и повече се уморяваме да се държим изправени. Когато рано сутрин започнем да живеем с мозъка си, се уморяваме, щом завършим деня, и имаме нужда от сън. Онова, което в детството ни изправя, когато сме уморени, остава доста уморено през целия живот и се отпуска, а в по-късния живот вече не извършваме нещо подобно на изправянето в детството.
31	Und wie richten wir uns hinein in das Leben, wenn wir die Sprache lernen? Auch wenn wir sprechen lernen, wirken Richtekräfte mit. Dieselben Kräfte, die wir in frühester Kindheit anwenden, gehen uns aber während des späteren Lebens nicht etwa verloren. Sie bleiben uns, nur hängen sie mit einer Tugend zusammen, mit der Tugend, die mit dem Richtigen, dem Rechten zusammenhängt, mit der Tugend der allumfassenden Gerechtigkeit, der vierten Tugend. Dieselbe Kraft, die wir gebrauchen als Kind, wenn wir uns vom kriechenden Wesen aufrichten, lebt in uns, wenn wir die Tugend der Gerechtigkeit, die vierte der von Plato angeführten, haben.	А как се насочваме в живота, когато се учим да говорим? И когато се учим да говорим, съдействат сили, които ни насочват. Същите сили, които прилагаме в най-ранното детство, обаче съвсем не се губят за нас в по-късния живот. Те остават у нас, само че са свързани с една добродетел, с добродетелта, свързана с правилното, с правото, с добродетелта на всеобхватната справедливост, четвъртата добродетел. Същата сила, която използваме като деца, когато от пълзящи същества се изправяме, живее в нас, когато притежаваме добродетелта на справедливостта, четвъртата от посочените от Платон.
32	Wer wirklich die Tugend der Gerechtigkeit übt, stellt ein jedes Ding, ein jedes Wesen an den richtigen Platz hin, geht aus sich heraus und in die andern hinein. Das heißt, in der allumfassenden Gerechtigkeit leben. In der Weisheit leben, heißt, die besten Früchte ziehen aus den Kräften, die wir in früheren Inkarnationen aufgespeichert haben. Und wenn wir da schon hinweisen mußten auf dasjenige, was uns in den früheren Inkarnationen zuteil war, wo noch göttliche Kräfte uns durchzogen, müssen wir bei der Gerechtigkeit noch mehr darauf hinweisen: Wir stammen aus dem Kosmos. Gerechtigkeit üben wir, wenn wir die Kräfte entfalten, durch die wir mit dem ganzen Kosmos, aber in geistiger Beziehung, zusammenhängen. Die Gerechtigkeit stellt das Maß dazu dar, wie ein Mensch mit dem Göttlichen zusammenhängt. Die Ungerechtigkeit ist, praktisch, gleich dem Gottlosen, gleich dem, der seinen göttlichen Ursprung verloren hat, und wir lästern Gott, den Gott, von dem wir abstammen, wenn wir irgendeinem Menschen Unrecht tun.	Който действително упражнява добродетелта на справедливостта, поставя всяко нещо, всяко същество на правилното му място, излиза от себе си и влиза в другите. Това означава да живееш във всеобхватната справедливост. Да живееш в мъдростта, означава да извличаш най-добрите плодове от силите, които сме натрупали в предишни инкарнации. И щом още при мъдростта трябваше да посочим какво сме получили в предишните инкарнации, когато все още са ни пронизвали божествени сили, при справедливостта трябва още по-силно да подчертаем: произхождаме от космоса. Упражняваме справедливост, когато разгръщаме силите, чрез които сме свързани с целия космос, но в духовно отношение. Справедливостта е мярката за това как човек е свързан с божественото. На практика да сме несправедливи, е равнозначно на това да сме безбожници, да сме изгубили божествения си произход; и когато постъпваме несправедливо към който и да е човек, хулим Бога, Бога, от когото произхождаме.
33	So haben wir zwei Tugenden, die Gerechtigkeit und die Weisheit, die uns zurückweisen auf das, was wir in früheren Zeiten, in andern Inkarnationen waren, in den Zeiten, als wir selbst noch im Götterschoße gewesen sind. Und zwei andere Tugenden haben wir, das mutartige und das besonnene Leben, die uns hinweisen auf spätere Inkarnationen. Diesen führen wir um so mehr Kräfte zu, je weniger wir Luzifer geben. Wir haben gesehen, wie das Mutartige und das Besonnene in die Organe hineingehen und wie dadurch die Organe für die nächste Inkarnation zubereitet werden. Ebenso dehnt sich sittliches Leben über das zukünftige Leben aus, wenn wir uns mit Geistigkeit erfüllen. Zwei Tugenden leuchten hin über die verflossenen Inkarnationen: Weisheit und Gerechtigkeit. Tapferkeit und Besonnenheit aber leuchten hin über die zukünftigen Inkarnationen.	Така имаме две добродетели – справедливостта и мъдростта, – които ни насочват назад към онова, което сме били в предишни времена, в други инкарнации, във времената, когато самите ние още сме били в лоното на боговете. Имаме и две други добродетели – смелия и трезвия живот, – които ни насочват към по-късни инкарнации. На тези по-късни инкарнации придаваме толкова повече сили, колкото по-малко даваме на Луцифер. Видяхме как смелостта и трезвостта проникват в органите и как по този начин органите се подготвят за следващата инкарнация. По същия начин нравственият живот се простира и върху бъдещия живот, когато се изпълваме с духовност. Две добродетели озаряват отминалите инкарнации: мъдростта и справедливостта. А храбростта и трезвостта озаряват бъдещите инкарнации.
34	Die Zeit wird kommen, wo der Mensch sich klar sein wird, daß er sich dem Ahriman in den Rachen wirft, wenn er sich gegenüber der Gerechtigkeit und der Weisheit verschließt. Das, was in früheren Inkarnationen sein war, was der göttlichen Welt angehört hat, würde er dem Luzifer hinwerfen durch das, was er in Unbesonnenheit oder Feigheit des Lebens vollbringt. Was Luzifer erhascht, wird uns an Kräften für den Aufbau unseres Leibes im nächsten Leben entzogen. Weisheit und Gerechtigkeit können wir nicht üben, ohne daß wir, wie schon angedeutet, selbstlos werden. Derjenige kann nur ungerecht sein, der selbstsüchtig ist. Derjenige kann nur unweise bleiben wollen, der selbstsüchtig ist. Weisheit und Gerechtigkeit führen uns über unser Selbst hinaus und machen uns zu Gliedern des gesamten Mensch heitsorganismus. Die Tapferkeit oder Wackerheit oder das Mutartige und die Besonnenheit machen uns in gewisser Weise zu Gliedern des gesamten Menschheitsorganismus. Nur dadurch, daß wir Mut und Besonnenheit erleben, daß wir mit ihnen unser Leben verbringen, sorgen wir dafür, daß wir uns in der Zukunft in die Menschheit mit einer stärkeren Organisation hineinstellen. Entzogen wird uns dann nicht dasjenige, was wir sonst dem Luzifer hinwerfen. Der Egoismus verwandelt sich von selber in Selbstlosigkeit, wenn er im richtigen Sinne ausgedehnt wird über den gesamten Horizont des Lebens und der Mensch sich in das Licht der vierten Tugend stellt. Das ist dasjenige, was die spirituelle Weisheit der menschlichen Zukunft bringen wird, was sich ausdehnen wird auf die Ethik und auf das sittliche Leben. Das wird dann auch einfließen in die Pädagogik. Dadurch, daß die Weisheit und die Gerechtigkeit so aufgefaßt werden, wie ich es angedeutet habe, wird man das ganze Leben hindurch lernen wollen. Man wird sehen, daß man erst dann richtig lernen muß, wenn man die Jugend hinter sich hat, während jetzt die Menschen so denken, daß sie, nachdem sie die Jugend hinter sich haben, nichts mehr zu lernen brauchen. Es gehen so selbst die größten und edelsten Früchte der Kunst, der großen Dichter der Menschheit verloren. Sie würden am besten in uns aufgehen, wenn wir als alte Leute wieder deren Werke hernähmen. Wenn die Leute die «Iphigenie» von Goethe oder Schillers «Teil» lesen, so meinen sie gewöhnlich: Das haben wir ja schon in der Schule gelesen. - Das ist aber nicht richtig, denn man darf nicht vergessen, daß diese Werke am besten wirken, wenn man sie im Alter liest, denn dann dienen sie der Gerechtigkeit und der Weisheit.	Ще дойде време, когато човек ясно ще съзнава, че се хвърля в пастта на Ариман, ако се затваря за справедливостта и мъдростта. Чрез онова, което върши в живота си от нетрезвост или страхливост, човек би хвърлил на Луцифер онова, което е било негово в предишни инкарнации, което е принадлежало на божествения свят. Онова, което Луцифер заграбва, се отнема от силите ни за изграждането на тялото ни в следващия живот. Не можем да проявяваме мъдрост и справедливост, без, както вече бе загатнато, да станем безкористни. Само себичният може да бъде несправедлив. Само себичният може да иска да остане без мъдрост. Мъдростта и справедливостта ни извеждат отвъд нашето Себе и ни правят членове на целия организъм на човечеството. Храбростта, или доблестта, или смелостта, и трезвостта в известен смисъл ни правят членове на целия организъм на човечеството. Само като преживяваме смелост и трезвост и живеем с тях, се грижим в бъдеще да се включим в човечеството с по-силна организация. Тогава няма да ни бъде отнето онова, което иначе хвърляме на Луцифер. Егоизмът сам се превръща в безкористност, когато в правилния смисъл се разпростира върху целия хоризонт на живота и човек застава в светлината на четвъртата добродетел. Ето какво ще внесе спиритуалната мъдрост в човешкото бъдеще и какво ще се разпростре върху етиката и нравствения живот. То ще се влее и в педагогиката. Когато мъдростта и справедливостта бъдат схващани така, както загатнах, хората ще искат да се учат през целия живот. Ще разберат, че трябва да се учат истински едва когато младостта вече е зад гърба им, докато сега мислят, че след като младостта е зад гърба им, вече няма нужда да учат нищо. Така се губят дори най-великите и благородни плодове на изкуството, на великите поети на човечеството. Те биха покълнали най-добре в нас, ако в старостта отново се обърнем към техните произведения. Когато хората четат „Ифигения“ на Гьоте или „Тел“ на Шилер, обикновено си мислят: Това вече сме го чели в училище. – Но това не е правилно, защото не бива да се забравя, че тези произведения въздействат най-добре, когато ги четем в старостта, понеже тогава служат на справедливостта и мъдростта.
35	Und wiederum wird auch die Kindheitspädagogik besondere Früchte tragen, wenn man die Tugend des Mutartigen und die Tugend der Besonnenheit im richtigen Lichte sehen wird. Diese Tugenden müssen da, wo man Kinder zu erziehen hat, individuell berücksichtigt werden, dadurch, daß man die Kinder immer wieder darauf hinweist, daß sie das Leben wacker ergreifen, daß sie nicht vor allem möglichen sich scheuen, allem möglichen gegenüber sich zurückziehen, und daß sie das Leben in Besonnenheit und Mäßigkeit auffassen, damit sie allmählich von ihren, Leidenschaften hinwegkommen. Das ist dasjenige, womit man ungeheuer viel für die Kindererziehung tun kann. Diese Dinge werden wir im späteren Verlaufe unserer geisteswissenschaftlichen Betrachtungen immer mehr auszuführen haben.	И от своя страна педагогиката за детската възраст също ще даде особени плодове, когато видим в правилната светлина добродетелта на смелостта и добродетелта на трезвостта. Когато възпитаваме деца, трябва да се съобразяваме с тези добродетели според индивидуалността на всяко дете, като отново и отново насочваме децата да посрещат живота смело, да не се боят от какво ли не, да не отстъпват пред какво ли не и да възприемат живота с трезвост и умереност, за да се освобождават постепенно от страстите си. С това може да се направи извънредно много за възпитанието на децата. В по-нататъшния ход на нашите духовнонаучни разглеждания ще трябва все повече да развиваме тези неща.
36	So sehen wir, wie dasjenige, was im sittlichen Leben der Menschheit sonst nur für den äußeren, physischen Plan, für das Leben zwischen der Geburt und dem Tode Gesetze hat, durch die geisteswissenschaftlichen Betrachtungen über einen unendlich weiten Horizont ausgedehnt wird. Es ist auch da so, wie es mit den übrigen Dingen in der Geisteswissenschaft ist. Hat doch auch die Menschheit in bezug auf die Naturwissenschaft es durchmachen müssen, daß ihr Horizont erweitert worden ist. Giordano Bruno weist die Menschen darauf hin, daß nicht nur die Erde da ist, sondern daß noch viele andere Welten draußen im Weltenraume da sind. Die Geisteswissenschaft weist die Menschen darauf hin, daß nicht nur ein Erdenleben da ist, sondern daß viele Erdenleben da sind. Die Menschen vor Giordano Bruno haben geglaubt, daß da oben eine Grenze sei. Giordano Bruno hat darauf aufmerksam gemacht, daß da keine Grenze ist, daß das Blaue des Himmels keine Grenze darstellt. Die Geisteswissenschaft zeigt, daß Geburt und Tod gar nicht da sind, sondern daß wir sie hineinsetzen in das Leben durch die Eingeschränktheit unseres Begreifens. So wird die Kluft zwischen dem Physischen und dem Geistigen überbrückt. Und so sind die Dinge, die auf geisteswissenschaftlichem Boden stehen, für diejenigen, die einen wirklichen, einen wahrhaftigen Monismus begründen. Diejenigen, die sich heute oftmals Monisten nennen, machen es mit ihrem Monismus sehr einfach. Sie nehmen den einen Teil der Welt und machen ihn zu einer Einheit, indem sie die andere Hälfte der Welt wegwerfen. Wahrer Monismus entsteht dadurch, daß man die beiden Hälften sinngemäß ineinanderfließen läßt. Dies geschieht durch die Geisteswissenschaft. Aber nicht nur, daß dies sinngemäß im Bewußtsein entsteht, sondern es muß entstehen für unser ganzes Leben. Immer mehr müssen wir dazukommen, wirklich zu wissen, wenn wir hinausschauen in die Welt: Da ist um uns herum, in alledem, was lebt und wirkt, etwas Übersinnliches, nicht nur in dem, was unser Auge sieht, sondern auch in dem, was der Verstand wahrnehmen kann, der an das Gehirn gebunden ist. Überall sind geistige Kräfte, hinter jeder Erscheinung, hinter der Erscheinung des Regenbogens, hinter der Bewegung der Hand und so weiter.	Така виждаме как духовнонаучните разглеждания разширяват до безкрайност хоризонта на нравствения живот на човечеството там, където иначе има закони само за външния, физическия план, за живота между раждането и смъртта. И тук е така, както с останалите неща в духовната наука. Нали и по отношение на природната наука човечеството трябваше да преживее разширяване на своя хоризонт. Джордано Бруно посочва на хората, че съществува не само Земята, а че навън в световното пространство има и много други светове. Духовната наука посочва на хората, че има не само един земен живот, а много земни животи. Преди Джордано Бруно хората са вярвали, че горе има граница. Джордано Бруно обърна внимание, че там няма граница, че небесната синева не представлява граница. Духовната наука показва, че раждането и смъртта изобщо не съществуват, а че ги внасяме в живота поради ограничеността на нашето разбиране. Така се изгражда мост над пропастта между физическото и духовното. И така стоят нещата в духовната наука за онези, които изграждат действителен, истински монизъм. Онези, които днес често се наричат монисти, подхождат твърде опростено към своя монизъм. Вземат едната част на света и я превръщат в единство, като отхвърлят другата половина на света. Истинският монизъм възниква, когато оставим двете половини да се прелеят една в друга по смислен начин. Това става чрез духовната наука. Но то не само възниква по смислен начин в съзнанието, а трябва да стане действителност и в целия ни живот. Когато поглеждаме навън в света, трябва все повече да достигаме до действителното знание: Около нас, във всичко, което живее и действа, има нещо свръхсетивно – не само в онова, което окото ни вижда, но и в онова, което може да възприеме разсъдъкът, свързан с мозъка. Навсякъде има духовни сили, зад всяко явление, зад явлението на дъгата, зад движението на ръката и така нататък.
37	Wenn Sie nachlesen den Zyklus von Vorträgen, den ich um die Jahreswende vorigen Jahres in Leipzig gehalten habe, werden Sie finden, wie der Christus-Impuls durchgewirkt hat durch das Mysterium von Golgatha, wie der Christus in den wichtigsten Menschheitsangelegenheiten lebt, nicht nur in dem, was die Menschen gewußt haben. Da haben sie sich zum Beispiel über Dogmen gezankt. Während sie sich aber zankten, lebte der Christus-Impuls sich durch und bewirkte das, was geschehen sollte.	Ако прочетете цикъла лекции, който изнесох в Лайпциг около началото на миналата година, ще откриете как Христовият импулс е действал чрез Мистерията на Голгота, как Христос живее в най-важните дела на човечеството, а не само в онова, което хората са знаели. Например те са се карали за догми. Но докато са се карали, Христовият импулс е продължавал да действа и е осъществявал онова, което е трябвало да се случи.
38	Nehmen wir die Gestalt der Jungfrau von Orleans. In der Entwickelung Europas tritt das einfache Hirtenmädchen auf. Merkwürdig tritt sie auf, so daß in ihrer Seele nicht nur diejenigen Kräfte leben, die man sonst eigentlich im Menschen hat, sondern daß in dieser Persönlichkeit der Christus-Impuls wirkt und sie durch seinen mächtigen Impuls belebt und trägt. Sie wurde gleichsam eine Darstellung des Christus-Impulses selber für ihre Zeit. Das konnte sie nur, indem der Christus-Impuls in ihr Platz griff.	Да вземем образа на Орлеанската дева. В развитието на Европа се появява простото овчарско момиче. Появата ѝ е забележителна с това, че в душата ѝ живеят не само силите, които човек иначе притежава, а в тази личност действа и Христовият импулс, който я оживява и поддържа със своя могъщ импулс. За своето време тя стана, така да се каже, въплъщение на самия Христов импулс. Това бе възможно само защото Христовият импулс намери място в нея.
39	Sie wissen, daß wir das Weihnachtsfest feiern in der Zeit, wo die Sonnenkraft am geringsten ist, im tiefsten Dunkel der Winterszeit, weil wir da überzeugt sein können, daß das innere Licht, das geistige Licht die größte Intensität hat.	Знаете, че празнуваме Рождество по времето, когато слънчевата сила е най-слаба, в най-дълбоката тъмнина на зимата, защото тогава можем да бъдем убедени, че вътрешната светлина, духовната светлина е най-силна.
40	Alte Sagen erzählen uns, daß über Weihnachten bis zum 6. Januar Leute etwas ganz Besonderes durchgemacht haben, weil da das Erdenleben und die inneren Kräfte der Erde am konzentriertesten sind. Die, welche dazu veranlagt sind, erleben da in der Tat die geistigen Kräfte in den Erdenkräften. Zahllose Sagen bekunden uns das. Die beste Zeit dafür sind die dreizehn Tage vor dem 6. Januar.	Стари предания ни разказват, че от Рождество до 6 януари хора са преживявали нещо съвсем особено, защото тогава земният живот и вътрешните сили на Земята са най-съсредоточени. Онези, които имат заложби за това, действително преживяват тогава духовните сили в земните сили. Безброй предания свидетелстват за това. Най-доброто време за това преживяване са тринадесетте дни преди 6 януари.
41	Die Jungfrau von Orleans hat in einem besonderen Zustande diese dreizehn Tage verbracht, in einem Zustande, wo ihr Gemüt noch nicht empfänglich war für die äußere Welt. Sonderbarerweise fällt die Zeit, in der die Jungfrau von Orleans im Leibe der Mutter getragen wurde, so, daß sie ablief in der Weihnachtszeit im Jahre 1411. Sie wurde geboren, nachdem sie die letzten dreizehn Tage im Leibe der Mutter zugebracht, am 6. Januar. Bevor sie den ersten Atemzug getan hat, bevor sie mit dem physischen Auge das physische Licht gesehen hat, erlebte sie das Irdische in den dreizehn Tagen in dem Schlafe, den der Mensch durchmacht, bevor er die physische Welt betritt.	Орлеанската дева прекара тези тринадесет дни в особено състояние, в състояние, в което сърцето ѝ още не бе възприемчиво за външния свят. Забележително е, че времето, през което майката носеше Орлеанската дева в утробата си, завърши тъкмо по Рождество през 1411 година. Тя се роди на 6 януари, след като прекара последните тринадесет дни в майчината утроба. През тези тринадесет дни, преди да поеме първата си глътка въздух, преди да види физическата светлина с физическото си око, тя преживя земното в съня, който човек преживява, преди да навлезе във физическия свят.
42	Ich deute hier auf eine ungeheuer bedeutsame Sache hin, die zeigt, wie die Welt von dem Spirituellen aus regiert wird, wie das, was äußerlich in der physischen Welt geschieht, in der Richtkraft der geistigen Welt dirigiert wird, wie unter dem Physischen die geistige Welt fließt. So müssen wir in der jetzigen Zeit immer bewußter durch die Geisteswissenschaft die Kluft zwischen dem Physischen und dem Geistigen hinwegräumen. Auf einem Gebiete tun wir das für das Leben, wenn wir uns bewußt werden, daß gerade innerhalb unserer Bewegung die Kräfte derjenigen sind, die Seele und Leib während ihres irdischen Lebens vereint haben mit unserer Bewegung und durch die Pforte des Todes gegangen sind. Wenn wir hinblicken auf das andere Ufer des Stromes, wo sie tätig sind und uns mit ihnen vereint fühlen und unsere Gedanken auf sie richten, dann tun wir das aus vollem Bewußtsein heraus, dem Bewußtsein, das wir uns durch die Geisteswissenschaft aneignen. Wir wissen uns im lebendigsten Zusammenhange mit denjenigen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, und wir wissen sie als die besten Kräfte unter uns. Wenn wir dies tun oder denken können, so betrachten wir das Leben als ein Saatfeld. Zwischen dem, was wir selber pflanzen, sehen wir überall darinnen diejenigen Pflanzen, die heraufsprießen, ohne daß wir selber sie aufsprießen lassen konnten. Und dann können wir wissen: Diese Pflanzen setzen diejenigen, welchen es vergönnt ist, in der Welt des Geistes zu sein, diejenigen, mit denen wir uns verbunden fühlen, mit denen wir eins werden.	Тук посочвам нещо извънредно значимо, което показва как светът се управлява от спиритуалното, как насочващата сила на духовния свят ръководи онова, което външно се случва във физическия свят, как духовният свят тече под физическото. Така в днешно време чрез духовната наука трябва все по-съзнателно да премахваме пропастта между физическото и духовното. Прилагаме това в една област на живота, когато осъзнаем, че именно в нашето движение присъстват силите на онези, които през земния си живот са свързали душата и тялото си с нашето движение и са преминали през портата на смъртта. Когато поглеждаме към другия бряг на потока, където те действат, и се чувстваме свързани с тях, и насочваме мислите си към тях, правим това с пълно съзнание, със съзнанието, което придобиваме чрез духовната наука. Знаем, че сме в най-жива връзка с онези, които са преминали през портата на смъртта, и знаем, че те са най-добрите сили сред нас. Когато можем да вършим или да мислим това, гледаме на живота като на нива за посев. Сред онова, което сами засаждаме, навсякъде в нея виждаме растенията, които поникват, без сами да сме могли да ги накараме да поникнат. И тогава можем да знаем: Тези растения засаждат онези, на които е отредено да бъдат в света на духа, онези, с които се чувстваме свързани, с които ставаме едно.
43	Eine Menschenbruderschaft auch mit denjenigen, die nicht mehr den physischen Leib tragen, das wird das charakteristische Zeichen dieser Bewegung sein und derjenigen, die sich als Glieder dieser Bewegung fühlen und in Zukunft sich zu ihr rechnen. Andere, nur auf das Irdische gebaute Gesellschaften werden manche Schranke zwischen Mensch und Mensch hinwegräumen. Die Schranken zwischen den Lebenden und den Toten werden immer mehr und mehr durch die Bewegung hinweggeräumt werden, welche die Menschen vereinigen wird, die sich im Zeichen der Geisteswissenschaft vereinigen wollen. Das wollen wir alle in unseren Seelen tragen und als bleibende Empfindung aufnehmen gerade das Charakteristische, das uns verbindet mit dieser uns teuer gewordenen geistigen Bewegung.	Човешко братство и с онези, които вече не носят физическото тяло – това ще бъде характерният белег на това движение и на онези, които се чувстват негови членове и в бъдеще ще се причисляват към него. Други общества, изградени само върху земното, ще премахнат не една преграда между човек и човек. Преградите между живите и мъртвите ще бъдат все повече и повече премахвани чрез движението, което ще обедини хората, желаещи да се обединят под знака на духовната наука. Всички искаме да носим това в душите си и да го приемем като трайно усещане – тъкмо онзи характерен белег, който ни свързва с това духовно движение, станало ни скъпо.
44	Die ersten Gedanken, die wir jetzt bei unserem Zusammensein in unseren Zweigen hegen, sollen gerichtet sein nach den Geistern, die jene beschützen, welche draußen stehen auf den Feldern, wo sie jetzt den großen Pflichten der Zeit mit Blut und Seele zu dienen haben. Wir wollen unsere Bitten richten an die schützenden Geister dieser Seelen, damit dasjenige, was wir aufbringen an bittender Liebe, hinausstrahlen und sich vereinigen kann mit der Kraft der diese Seelen auf den Feldern der Ereignisse schützenden Geister.	При сегашните ни събирания в нашите клонове първите ни мисли трябва да бъдат насочени към духовете, закрилящи онези, които стоят навън на бойните полета, където сега трябва с кръв и душа да изпълняват големите дългове на времето. Нека отправим молбите си към духовете, които закрилят тези души, за да може онова, което пораждаме като молеща любов, да засияе навън и да се съедини със силата на духовете, които закрилят тези души на полетата, където се разиграват събитията.
45	Geister Eurer Seelen, wirkende Wächter, Eure Schwingen mögen bringen Unserer Seelen bittende Liebe Eurer Hut vertrauten Erdenmenschen, Daß, mit Eurer Macht geeint, Unsere Bitte helfend strahle Den Seelen, die sie liebend sucht.	Духове на вашите души, дейни стражи, нека вашите криле отнесат молещата любов на нашите души към земните хора, поверени на вашата закрила, за да може нашата молба, съединена с вашата мощ, да засияе в помощ на душите, които с любов търси.
46	Und für diejenigen, welche schon durch die Pforte des Todes gegangen […]	А за онези, които вече са преминали през портата на смъртта […]
47	Geister Eurer Seelen, wirkende Wächter, Eure Schwingen mögen bringen Unserer Seelen bittende Liebe Eurer Hut vertrauten Sphärenmenschen, Daß, mit Eurer Macht geeint, Unsere Bitte helfend strahle Den Seelen, die sie liebend sucht.	Духове на вашите души, дейни стражи, нека вашите криле отнесат молещата любов на нашите души към хората в сферите, поверени на вашата закрила, за да може нашата молба, съединена с вашата мощ, да засияе в помощ на душите, които с любов търси.
48	Und der Geist, den wir durch die Jahre unseres Strebens gesucht haben, er möge die Kraft, die er getragen hat durch das Mysterium von Golgatha, Euch erstrahlen lassen, damit Ihr Stärke habet zum Vollbringen desjenigen, was die großen Pflichten der Menschheit von Euch fordern. Der Geist, der durch das Mysterium von Golgatha gegangen ist, der Geist des Christus sei mit Euch!	И Духът, когото търсихме през годините на нашия стремеж, нека направи така, че силата, която е пренесъл през Мистерията на Голгота, да засияе за вас, за да имате сила да извършите онова, което големите дългове на човечеството изискват от вас. Духът, който премина през Мистерията на Голгота, Духът на Христос да бъде с вас!
49	DER DURCHGANG DES MENSCHEN DURCH DIE TODESPFORTE - EINE LEBENSWANDLUNG	ПРЕМИНАВАНЕТО НА ЧОВЕКА ПРЕЗ ПОРТАТА НА СМЪРТТА – ПРЕОБРАЗЯВАНЕ НА ЖИВОТА
50	Hannover, 19. Februar 1915	Хановер, 19 февруари 1915 г.
51	Es ist eine Zeit, wo in schneller Aufeinanderfolge durch die fast täglichen vielen Tode uns nahetritt des Menschen Zusammenhang mit der geistigen Welt, mit jener Welt, welche der Mensch betritt, wenn er durch die Pforte des Todes schreitet. Und unter ganz besonderen Verhältnissen treten uns diese schnell aufeinanderfolgenden, fast gleichzeitigen Tode entgegen. Diese besonderen Verhältnisse sind dadurch gegeben, daß durch die Pforte des Todes zahlreiche Erdenmenschen gehen, welche unter den Verhältnissen, unter denen man im Grunde genommen sonst den Erdenmenschen stehend glaubt, noch jahrzehntelang auf dieser Erde hätten leben können. Und immer, wenn der Mensch gewissermaßen vorzeitig durch die Pforte des Todes schreitet, treten ja auch außerordentliche Verhältnisse ein.	Живеем във време, когато чрез многото смъртни случаи, настъпващи в бърза последователност почти всеки ден, усещаме отблизо връзката на човека с духовния свят – с онзи свят, в който човек навлиза, когато преминава през портата на смъртта. И тези бързо следващи един след друг, почти едновременни смъртни случаи застават пред нас при съвсем особени обстоятелства. Тези обстоятелства са особени, защото през портата на смъртта преминават многобройни земни хора, които при условията, в които според обичайното ни разбиране по същество се намира земният човек, биха могли да живеят на тази Земя още десетилетия. И винаги, когато човек, така да се каже, преждевременно преминава през портата на смъртта, настъпват и необикновени обстоятелства.
52	Wir wissen, daß der Mensch, wenn er durch die Pforte des Todes schreitet, zurückläßt, gleichsam dem Erdenelement übergibt dasjenige, was als sein physischer Leib von ihm abfällt. Wir wissen, daß dann als zweites der sogenannte Ätherleib in Betracht kommt, daß aber auch dieser sich von der in die geistigen Gebiete zwischen dem Tode und einer neuen Geburt durchgehenden, aus dem Astralleib und dem Ich sich zusammensetzenden Individualität trennt; daß dieser Ätherleib gleichsam fortwirkt, abgetrennt von Ich und Astralleib. Dieser Ätherleib, der nun in die uns zunächststehende geistige Welt eintritt, die wir oftmals ätherische Welt genannt haben, dieser Ätherleib, von ihm können Sie sich denken, daß er anders aussieht bei einem solchen, der frühzeitig durch die Pforte des Todes geht, und anders bei jemand, der sein Leben bis ins hohe Alter hinein gelebt hat. Denn dieser Ätherleib, der bei einem frühzeitig Verstorbenen durch die Pforte des Todes zu gehen hat, er hätte unter normalen Verhältnissen noch viele Jahre, ja Jahrzehnte die Kraft gehabt, den physischen Leib mit Leben zu versorgen. Nun geht in der geistigen Welt ebensowenig eine Kraft verloren wie in der physischen Welt. Diese Kraft, die sonst den physischen Leib mit Leben versorgt, bleibt bestehen. So daß wir sagen können: Wenn jetzt Tausende doch fast jeden Tag durch die Pforte des Todes gehen, dann treten in die elementarische Welt Ätherleiber ein, die noch lebensfähig sind, die andere Kräfte in sich haben, als älter gewordene Ätherleiber. Was geschieht nun mit diesen noch lebensfähigen Ätherleibern?	Знаем, че когато преминава през портата на смъртта, човек оставя след себе си, предава, така да се каже, на земния елемент онова, което отпада от него като негово физическо тяло. Знаем следното: след това на второ място идва ред на така нареченото етерно тяло, но и то се отделя от индивидуалността, съставена от астралното тяло и Аза, която преминава в духовните области между смъртта и новото раждане; това етерно тяло, така да се каже, продължава да действа, отделено от Аза и астралното тяло. Това етерно тяло сега навлиза в най-близкия до нас духовен свят, който често сме наричали етерен свят; можете да си представите, че това етерно тяло изглежда по един начин у онзи, който рано преминава през портата на смъртта, и по друг начин у онзи, който е живял до дълбока старост. Защото етерното тяло на преждевременно починалия, което трябва да премине през портата на смъртта, при нормални условия би имало силата да поддържа живота на физическото тяло още много години, дори десетилетия. Ала в духовния свят никоя сила не се губи, също както и във физическия свят. Тази сила, която иначе поддържа живота на физическото тяло, продължава да съществува. Така че можем да кажем: Когато сега почти всеки ден хиляди преминават през портата на смъртта, в елементарния свят навлизат етерни тела, които още са жизнеспособни, които съдържат други сили в сравнение с остарелите етерни тела. Какво става с тези все още жизнеспособни етерни тела?
53	Ich habe gestern im öffentlichen Vortrag von der realen Volksseele gesprochen. Diese Volksseele ist eine wirkliche Wesenheit. Sie braucht gerade in unserer Zeit ganz besondere Kräfte. Sie braucht solche Kräfte auch zu andern Zeiten, selbstverständlich, aber ganz besonders in unserer Zeit. Diese Volksseele nimmt diese noch lebensfähigen Ätherleiber auf. Der Mensch selbst mit seinem Ich und Astralleib geht andere Wege - diejenigen Wege, welche ihn dann vorbereiten zu seinem nächsten Erdenleben. Aber diese Ätherleiber trennen sich von den menschlichen Individualitäten, sie gehen in das Wesen, in die Substanz der Volksseelen über. So daß wir nach einer solchen schicksaltragenden Zeit, wie wir sie jetzt durchleben, einer Zeit entgegengehen, wo die Volksseele in sich enthält - wie in ihr befindliche lebendige Kräfte - die Ätherleiber, welche ihr von denjenigen übergeben worden sind, die in den Schlachten durch die Pforte des Todes gegangen sind. Eine Zeit rückt also heran, wo der Geisteswissenschafter wissen kann, daß unverloren ist dasjenige, was auf dem Altar der gtoBcn Zeitereignisse an Ätherleibern hingeopfert worden ist. Eine Zeit rückt heran, wo von der Volksseele eine wirksame Kraft ausstrahlt in die einzelnen Seelen hinein, von denen zugleich ausgeht dasjenige, was in den ersten, zweiten, dritten Jugendjahrzehnten zahlreiche Menschen hier auf der Erde aufgenommen haben, was sie durch viele Jahrzehnte noch hätten behalten können, was sie aber der Volksseele übergeben haben. Das wird in der Zukunft in den Kräften darin sein, welche die Volksseele in die einzelnen Seelen hineinträufelt, das ist unverloren.	Вчера в публичната лекция говорих за реалната Душа на народа. Тази Душа на народа е действително същество. Именно в наше време тя се нуждае от съвсем особени сили. Разбира се, тя се нуждае от такива сили и в други времена, но съвсем особено в наше време. Тази Душа на народа приема в себе си тези все още жизнеспособни етерни тела. Самият човек със своя Аз и астрално тяло поема по други пътища – по онези пътища, които след това го подготвят за следващия му земен живот. Но тези етерни тела се отделят от човешките индивидуалности, преминават в същността, в субстанцията на Душите на народите. Така след едно съдбоносно време като това, което сега преживяваме, се отправяме към време, когато Душата на народа ще съдържа в себе си като живи сили етерните тела, предадени ѝ от онези, които са преминали през портата на смъртта в сраженията. Следователно наближава време, когато познавачът на духовната наука ще може да знае, че етерните тела, принесени в жертва на олтара на великите събития на времето, не са изгубени. Наближава време, когато Душата на народа ще излъчва дейна сила към отделните души, от които същевременно ще излиза онова, което многобройни хора са приели тук на Земята през първото, второто, третото десетилетие на младостта си – онова, което биха могли да запазят още много десетилетия, но са предали на Душата на народа. В бъдеще то ще присъства в силите, които Душата на народа влива капка по капка в отделните души; то не е изгубено.
54	Führen wir uns das so recht zu Gemüt. Bedenken wir einmal, wie sich in unserem Gemüt beleben kann unser Bewußtsein von dem Zusammenhange mit der geistigen Welt, wenn wir dieses festhalten, daß man zukünftig wird sprechen können von der Volksseele so, daß in ihr die Früchte der Opfertode als wirksame Kräfte sind. Und ganz besonders wichtig wird das in der nächsten Zeit sein. Zu andern Zeiten wäre dies anders, für die nächste Zeit aber wird es aus einem ganz besonderen Grunde bedeutsam sein.	Нека истински го приемем в сърцата си. Нека помислим как съзнанието за връзката с духовния свят може да се оживи в сърцата ни, ако се придържаме към тази мисъл: в бъдеще ще може да се говори за Душата на народа в смисъл, че плодовете на жертвените смърти присъстват в нея като дейни сили. И това ще бъде особено важно в близко бъдеще. В други времена би било различно, но за близкото бъдеще ще има значение поради една съвсем особена причина.
55	Wir lebten in einer argen Zeit des Materialismus. Gleichsam waren die Seelen, die nicht an die Geisteswissenschaft herankommen konnten, eingetaucht in eine starke Aura des Materialismus. Diese Aura zu bekämpfen, wird die Aufgabe der Volksseele in der nächsten Zeit sein. Kräfte werden dieser Volksseele zur Bekämpfung des Materialismus dadurch zufließen, daß die Ätherleiber der Frühverstorbenen in dieser Volksseele weiterleben, eben als Kräfte weiterleben. Die stärksten Kämpfer gegen den Materialismus werden diese auf dem Altar der Menschheitsentwickelung hingeopferten Ätherleiber sein. So müssen wir unterscheiden zwischen dem, was als einzelner Mensch durch die Gefilde der geistigen Welt zieht und mit der menschlichen Individualität vereinigt bleibt, von dem, was auf dem Umweg durch den Ätherleib an die Allgemeinheit abgegeben wird; was in der geistigen Allgemeinheit in dem hier angeführten Sinne in der Substanz der Volksgeister weiterwirkt.	Живяхме в тежко време на материализъм. Душите, които не можеха да стигнат до духовната наука, бяха сякаш потопени в силна аура на материализъм. Да се бори с тази аура, ще бъде задачата на Душата на народа в близко бъдеще. В Душата на народа ще се влеят сили за борба с материализма благодарение на това, че етерните тела на рано починалите продължават да живеят в нея, продължават да живеят именно като сили. Тези етерни тела, принесени в жертва на олтара на човешкото развитие, ще бъдат най-силните борци срещу материализма. Така трябва да разграничаваме онова, което странства като отделен човек из областите на духовния свят и остава свързано с човешката индивидуалност, от онова, което се отдава на общността косвено, чрез етерното тяло, и в посочения тук смисъл продължава да действа в духовната общност, в субстанцията на Духовете на народите.
56	Besonders tief kann sich dies in unser Gemüt einprägen, wenn wir zwei Menschentypen in bezug auf diesen geistigen Unterschied vor unsere Seelen hinstellen: den auf dem Schlachtfeld gefallenen Krieger, der ganz hingegeben der Aufgabe seines Volkes durch die Pforte des Todes schreitet - der gewissermaßen in dem Augenblick, wo er das Schlachtfeld betritt, wo er sich nur entschließt, das Schlachtfeld zu betreten, sich auch entschließen muß, dem Tode ins Auge zu schauen -, und diesen Menschentypus vergleichen mit dem Asketen. Gerade wenn man ins Auge faßt, was im Menschenleben die Kräfte des Ätherleibes bedeuten, bekommt man eine Vorstellung von dem Unterschied des auf dem Schlachtfeld gefallenen Kriegers und des Asketen. Der Asket arbeitet an sich selbst. Er versucht, so an sich selbst zu arbeiten, daß er das Physische an sich völlig überwindet, daß er noch während der Zeit des Lebens von diesem Physischen frei wird. Dadurch, daß der Asket so arbeitet, vollzieht sich auch eine bedeutende Verwandlung an seinem Ätherleib. Er verbraucht sozusagen in der stärksten Weise die Kräfte dieses Ätherleibes, um sie sich einzuverleiben in sein Ich und seinen Astralleib. Was den Asketen frei macht vom Physischen, das kommt ganz der Individualität zugute, das dient der Umwandlung der Individualität. So daß ein solcher Mensch, der Asket wird, der Menschheit nur auf dem Umwege desjenigen dienen kann, was er aus sich macht. Derjenige aber, der sich vom physischen Leibe in früherer Jugendzeit dadurch frei macht, daß er den kriegerischen Forderungen sich zu ergeben hat, übergibt die Kräfte seines Ätherleibes der Allgemeinheit, er verleibt sie dem allgemeinen Wirken ein. Man muß diesen Unterschied fühlen, es ist ein bedeutsamer Unterschied. Er weist uns wiederum ein bißchen auf das hin, was als Realität im Menschenleben waltet. Und bedeutsam ist es auch, gerade hinzuschauen mit Rücksicht auf dasjenige, was der Ätherleib ist, auf das Durchgehen durch die Todespforte.	Това може да се запечата особено дълбоко в сърцата ни, ако поставим пред душите си два човешки типа с оглед на тази духовна разлика и сравним падналия на бойното поле воин с аскета: воинът преминава през портата на смъртта, напълно отдаден на задачата на своя народ, и така да се каже, трябва също да се реши да погледне смъртта в очите още в мига, когато стъпва на бойното поле, когато още само решава да стъпи на бойното поле. Тъкмо когато разгледаме какво означават силите на етерното тяло в човешкия живот, добиваме представа за разликата между падналия на бойното поле воин и аскета. Аскетът работи върху себе си. Стреми се да работи върху себе си така, че напълно да преодолее физическото в себе си, че още приживе да се освободи от това физическо. Когато аскетът работи по този начин, в етерното му тяло също настъпва значително преобразяване. Той изразходва, така да се каже, в най-голяма степен силите на това етерно тяло, за да ги направи част от своя Аз и от своето астрално тяло. Онова, което освобождава аскета от физическото, е изцяло в полза на индивидуалността, служи за преобразяването на индивидуалността. Така че подобен човек, който става аскет, може да служи на човечеството само косвено, чрез онова, което прави от себе си. А онзи, който в ранна младост се освобождава от физическото тяло, защото трябва да се подчини на изискванията на войната, предава силите на етерното си тяло на общността, включва ги в общото действие. Трябва да почувстваме тази разлика, тя е значителна разлика. Тя отново ни насочва донякъде към онова, което действа като реалност в човешкия живот. И по отношение на етерното тяло също е важно да насочим поглед именно към преминаването през портата на смъртта.
57	In dem Augenblick, wo der Mensch durch die Pforte des Todes tritt, ist er noch mit seinem Ätherleibe vereint. Was mit diesem geschieht, haben wir öfter geschildert. Diese Vereinigung mit dem Ätherleib gibt dem Menschen die Möglichkeit, so recht in allen Vorstellungen zu leben, welche das letzte Leben in ihm angefacht hat, ganz aufzugehen wie in einem mächtigen Tableau in all demjenigen, was ihm das letzte Leben gegeben hat. Aber es ist dieses ein Anschauen, das verhältnismäßig kurze Zeit dauert, das mit der Loslösung des Ätherleibes von Ich und Astralleib abglimmt. Ja man kann sagen, es beginnt gleich nach dem Moment des Todes ein Abglimmen, ein Immer-Schwächerwerden der Eindrücke, die noch von dem Besitz des Ätherleibes herrühren, und es macht sich dann dasjenige geltend, was nach dem physischen Tode maßgebend ist. Was da maßgebend ist, wird nur in geringerem Maße richtig vorgestellt von den Menschen, die sich Vorstellungen über das Leben nach dem Tode machen wollen. Es ist sogar schwierig, Worte zu prägen für jene ganz andersartigen Verhältnisse, gegenüber den Verhältnissen, die im physischen Leibe durchlebt werden. Man glaubt leicht, daß der Mensch, wenn er durch die Pforte des Todes gegangen ist, ein Bewußtsein sich erst wiederum erwerben müsse. So ist es eigentlich nicht. Was der Mensch durchmacht, wenn er durch die Pforte des Todes durchgeht, ist nicht ein Mangel an Bewußtsein. Mit dem Tode tritt nicht ein Mangel des Bewußtseins ein, das Gegenteil tritt ein. Ein Zuviel, eine Überfülle des Bewußtseins ist da, wenn der Tod eingetreten ist. Man lebt und webt ganz im Bewußtsein darin, und so wie das starke Sonnenlicht die Augen betäubt, so ist man zunächst vom Bewußtsein betäubt, man hat zuviel Bewußtsein. Es muß dieses Bewußtsein erst herabgedämmert werden, damit man sich orientieren kann in dem Leben, in das man nach dem Tode eingetreten ist. Das dauert längere Zeit, es geschieht nach und nach in der Weise, daß nach dem Tode immer mehr Momente eintreten, in denen das Bewußtsein eine solche Orientierung möglich macht; daß die Seele für eine mehr oder weniger kurze Zeit zu sich kommt und dann wiederum in eine Art schlaf ähnlichen Zustand eintritt, wie man es bezeichnen könnte. Dann werden nach und nach solche Momente immer länger, die Seele kommt immer mehr in solche Verhältnisse hinein, bis ein vollständiges Orientieren in der geistigen Welt da ist.	В мига, когато човек прекрачва портата на смъртта, той още е свързан с етерното си тяло. Често сме описвали какво става с него. Тази свързаност с етерното тяло дава на човека възможност да живее изцяло във всички представи, които последният живот е разпалил в него, да се потопи напълно, като в могъща панорама, във всичко, което последният живот му е дал. Но това е съзерцание, което трае сравнително кратко и угасва с отделянето на етерното тяло от Аза и астралното тяло. Може дори да се каже, че веднага след мига на смъртта започва угасване, все по-силно отслабване на впечатленията, които още произлизат от притежаването на етерното тяло, и тогава се налага онова, което е определящо след физическата смърт. Хората, които искат да си изградят представи за живота след смъртта, само донякъде си представят правилно онова, което тогава е определящо. Дори е трудно да се намерят думи за онези условия, които са съвсем различни от условията, преживявани във физическото тяло. Лесно е да се помисли, че когато премине през портата на смъртта, човек тепърва трябва отново да придобие съзнание. Всъщност не е така. Онова, което човек преживява, когато преминава през портата на смъртта, не е липса на съзнание. Със смъртта не настъпва липса на съзнание, настъпва обратното. Когато смъртта е настъпила, има прекалено много съзнание, има свръхизобилие от съзнание. Живеем и се движим изцяло в съзнанието и както силната слънчева светлина заслепява очите, така в началото сме зашеметени от съзнанието, имаме твърде много съзнание. Това съзнание трябва първо да бъде приглушено, за да можем да се ориентираме в живота, в който сме навлезли след смъртта. Това трае по-дълго време и става постепенно: след смъртта се появяват все повече моменти, в които съзнанието позволява такава ориентация; душата идва на себе си за кратък отрязък от време – по-дълъг или по-къс – и после отново изпада в нещо като състояние, подобно на сън, както би могло да се нарече. След това такива моменти постепенно стават все по-дълги, душата все повече навлиза в такива условия, докато се постигне пълна ориентация в духовния свят.
58	Schwierigkeiten macht auch dieses, sich klare, deutliche Vorstellungen zu machen von der Art, wie der durch die Pforte des Todes Gegangene die Umwelt wahrnimmt. Wir haben in den letzten Wochen eine liebe anthroposophische Freundin durch Feuer bestattet, und nach dem Wunsch der Toten war mir die Aufgabe zugefallen, den an dem Orte des eingetretenen Todes sich versammelnden Freunden eine Bestattungsfeier zu machen. In der Zeit, in welcher ich gesprochen habe und meine Worte an die Tote gerichtet hatte, war die Tote gewissermaßen wie schlafend. Dann wirkte die Wärme, es ergriffen gewissermaßen die Flammen den Leib, und in diesem Augenblick kam wie ein Moment des Bewußtseins über die Seele, wie ein Moment der Orientierung, und da hatte die Tote das ganze Bild desjenigen, was die Bestattungsfeier und die Bestattungsrede war, vor sich, wie man etwas Räumliches gleichzeitig vor sich hat. Die Zeit wird da wirklich zum Raum. Man sieht das Vergangene nicht so, wie man im Leben das Vergangene in der Zeit verlaufend sieht, sondern man sieht wie ein Räumliches das, was vergangen ist, vor sich. So daß dasjenige, was schon abgelaufen war, was geschehen war, sagen wir eine Viertelstunde zuvor, dann vor der Seele der Toten stand wie ein erster Aufleuchtemoment des Bewußtseins. Dann kam wiederum ein Zustand des Betäubtseins in dem überflutenden Bewußtseinslicht, um in diesem Zustand entgegenzugehen jenen andern Zuständen, in denen dann die Seele allmählich lernt, sich zu orientieren in der geistigen Welt. Es ist wichtig, wenn wir uns wirklich gute Vorstellungen über das Leben nach dem Tode machen wollen, daß wir diese ganz andern Zeitbegriffe ins Auge fassen; daß wir einsehen, wie da die Zeit nicht etwas ist, von dem man sagen kann, es ist verflossen, und man erinnert sich an die Dinge, die in der Zeit geschehen sind, sondern das Verflossene steht da. Wie der Tisch dasteht und dieser Tisch nicht mitgeht, wenn ich dorthin gehe, wie ich auf ihn zurückschaue, so bleibt nach dem Tode dasjenige, was geschehen ist, was eben nur erinnert werden kann, da stehen, und der Tote schaut darauf zurück, wie man im Leibe auf die räumlichen Gegenstände zurückschaut. Das ist sehr wichtig, ins Auge zu fassen. Was weiter von ganz besonderer Wichtigkeit ins Auge zu fassen ist, das ist, daß wir wirklich in Verbindung bleiben, daß unser Erdenleben in Verbindung bleibt mit dem, was wir nachher zwischen dem Tod und einer neuen Geburt erleben; wenigstens in enger Verbindung bleibt bis zu dem Zeitpunkt, der im letzten Mysteriendrama als Mitternachtsstunde des geistigen Daseins bezeichnet worden ist.	Трудно е също да си изградим ясни, отчетливи представи за начина, по който преминалият през портата на смъртта възприема околния свят. През последните седмици изпратихме с кремация една скъпа приятелка антропософка и ми се падна задачата по желание на покойната да извърша погребалния обред за приятелите, събрали се на мястото, където бе настъпила смъртта. Докато говорех и отправях думите си към покойната, тя беше, така да се каже, като заспала. След това подейства топлината, пламъците, така да се каже, обхванаха тялото и в този миг за душата сякаш настъпи миг на съзнание, миг на ориентация; тогава покойната имаше пред себе си цялата картина на погребалния обред и на погребалното слово наведнъж, както имаме пред себе си нещо пространствено. Тогава времето действително се превръща в пространство. Миналото не се вижда така, както в живота го виждаме да протича във времето, а отминалото се вижда пред нас като нещо пространствено. Така онова, което вече бе отминало, което бе станало, да речем, четвърт час по-рано, тогава застана пред душата на покойната като първи миг на проблясване на съзнанието. После отново настъпи състояние на зашеметяване от заливащата светлина на съзнанието, за да се отправи душата в това състояние към онези други състояния, в които постепенно се научава да се ориентира в духовния свят. Ако искаме действително да си изградим добри представи за живота след смъртта, е важно да разгледаме тези съвсем различни понятия за времето и да разберем следното: тогава за времето не може да се каже „То е отминало и си спомняме нещата, които са станали във времето“ – напротив, отминалото стои пред нас. Както масата стои тук и не тръгва с мен, когато отида там, както поглеждам назад към нея, така след смъртта онова, което е станало и което тук можем само да си припомним, остава да стои там и мъртвият поглежда назад към него, както в тялото поглеждаме назад към пространствените предмети. Много е важно да разгледаме това. Особено важно е също да разгледаме и това, че действително оставаме свързани, че нашият земен живот остава свързан с онова, което след това преживяваме между смъртта и новото раждане; най-малкото остава в тясна връзка до момента, който в последната мистерийна драма бе означен като среднощния час на духовното съществуване.
59	Ich möchte doch nicht versäumen, von diesen schwierig zu schil dernden Verhältnissen nach und nach unseren Freunden Vorstellungen zu geben. Auf das, was wir als Erdenmenschen zwischen Geburt und Tod durchlebt haben, sieht die Seele, die in den Tod gegangen ist, zurück - aber nicht so, als ob das, was man da durchgemacht hat, bloß da wäre, sondern es wirkt mit in einer eigentümlichen Weise mancher Lebenszustand des Toten. Der Lebenszustand des Toten ist ja nicht so wie der Lebenszustand des zwischen Geburt und Tod Lebenden. Der Lebenszustand des zwischen Geburt und Tod Lebenden ist so, daß er sich in seine Haut eingeschlossen fühlt und durch seine Sinne hinausschaut in die Welt. Sobald man als Toter eintritt in die geistige Welt, ist man in die ganze geistige Welt ausgeflossen. Man fühlt sich wie die ganze geistige Welt erfüllend nach und nach. Und das, was man durchlebt hat während des physischen Erdendaseins, empfindet man wie etwas, was einem bleibt - nicht als physischer Leib natürlich, sondern als das, was die Form, die Kräfte des physischen Leibes ausmacht. Das bleibt einem wohl nach dem Tode, aber man hat es so, wie man jetzt im physischen Leibe das menschliche Auge hat. Wie man das Auge zum Sehen hat, so hat man dann sich selbst, das Erdenleben, das man durchlebt hat, wie ein kosmisches Sinnesorgan, um die Welt damit wahrzunehmen. Was unser Auge jetzt für unseren Leib ist, das ist unser Erdenleben für unser geistiges Leben nach dem Tode.	Все пак не бих искал да пропусна постепенно да дам на нашите приятели представи за тези трудни за описване условия. Душата, която е преминала през смъртта, поглежда назад към онова, което сме преживели като земни хора между раждането и смъртта – но преживяното не просто съществува там: в това по своеобразен начин участват и някои състояния от живота на мъртвия. Състоянието, в което живее мъртвият, не е като състоянието, в което живее човекът между раждането и смъртта. Между раждането и смъртта човек живее така: чувства се затворен в кожата си и чрез сетивата си поглежда навън в света. Щом след смъртта встъпим в духовния свят, се разливаме из целия духовен свят. Чувстваме се така, сякаш постепенно изпълваме целия духовен свят. А онова, което сме преживели през физическото земно съществуване, го усещаме като нещо, което ни остава – естествено, не като физическо тяло, а като онова, което съставлява формата, силите на физическото тяло. То наистина ни остава след смъртта, но го притежаваме така, както сега във физическото тяло притежаваме човешкото око. Както имаме окото, за да виждаме, така тогава имаме самите себе си, земния живот, който сме преживели, като космически сетивен орган, с който да възприемаме света. Каквото е сега окото ни за нашето тяло, това е земният ни живот за нашия духовен живот след смъртта.
60	Es wird uns unser Erdenleben gleichsam eingesetzt als ein Auge, als ein Sinnesorgan. Sie werden erst nach und nach bei längerem Meditieren darauf kommen, welch Bedeutsames eigentlich damit ausgesprochen ist, daß unser Erdenleben Sinnesorgan wird für unser Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt. Wenn der Mensch beim Einschlafen mit seinem Ich und Astralleib aus seinem physischen Leibe und Ätherleibe heraustritt, so ist es nämlich auch schon ähnlich. Wenn die Initiation eintritt und der Mensch sehend wird in der geistigen Welt außerhalb seines physischen und ätherischen Leibes, dann weiß er: In der geistigen Welt nimmst du wahr wie durch ein Sinnesorgan mit dem geistigen Teil deines physischen Leibes, und du denkst in der geistigen Welt mit deinem Ätherleib. Dein Ätherleib ist eigentlich wie dein Gehirn in der geistigen Welt und dein früherer physischer Leib ist ein Sinnesorgan. Du selbst aber bist mit all deinen Lebenskräften ausgegossen über die geistigen Weiten. Du hast dich verbreitet, du fühlst dich nicht durch deine Haut zusammengedrängt an einen Ort, du fühlst dich ausgegossen, ausgebreitet über die geistige Welt.	Земният ни живот се влага у нас, така да се каже, като око, като сетивен орган. Само постепенно, при по-продължителна медитация, ще разберете колко значимо е всъщност твърдението, че земният ни живот става сетивен орган за живота ни между смъртта и новото раждане. Защото още когато при заспиване човек излиза със своя Аз и астрално тяло от физическото и етерното си тяло, положението е подобно. Когато настъпи посвещението и човек прогледне в духовния свят извън физическото и етерното си тяло, тогава знае: В духовния свят възприемаш с духовната част на своето физическо тяло като със сетивен орган, а в духовния свят мислиш с етерното си тяло. Всъщност етерното ти тяло е като твоя мозък в духовния свят, а предишното ти физическо тяло е сетивен орган. Самият ти обаче с всичките си жизнени сили си разлят из духовните простори. Разпрострял си се, не се чувстваш притиснат от кожата си на едно място, чувстваш се разлят, разпрострян из духовния свят.
61	Es ist das ein ganz anderes Dasein. Und damit hängt zusammen, daß derjenige, der selbst in die geistige Welt eintritt, sei es durch den Tod, sei es durch Initiation, mit den andern Wesenheiten der geistigen Welt, mit Wesenheiten höherer Hierarchien oder mit Menschenseelen, die zwischen dem Tod und einer neuen Geburt leben, so vereinigt lebt, daß er sie nicht so erlebt, wie man Erdenmenschen außen trifft, wo man räumlich von ihnen getrennt ist. Sondern er erlebt sie als mit ihm befindlich in einem gemeinsamen Geistraum, sich gegenseitig durchdringend. Das, was eine andere Seele erlebt, erfährt man nicht dadurch, daß sie einem etwas sagt, wie bei den Erdenmenschen, sondern so, daß man in die andere Seele sich hineinlebt und in ihrer Wesenheit ihre Gedanken miterlebt. Daher ist es auch, daß man nur dann sicher sein kann, in sich wirklich das zu erleben, was zum Beispiel ein Toter erlebt, wenn man weiß: Man ist gewissermaßen in dem Toten darinnen, man gibt nicht nur etwas wieder, was man nach dem Musterbild von irgend etwas vernimmt, das man auf der Erde erlebt, sondern man vernimmt: Der Tote selbst spricht durch deine Wesenheit.	Това е съвсем друго съществуване. И с това съществуване е свързано следното: онзи, който сам навлиза в духовния свят, било чрез смъртта, било чрез посвещение, живее в такова единство с другите същества на духовния свят – със същества от висшите йерархии или с човешки души, които живеят между смъртта и новото раждане, – че не ги преживява както земните хора, които срещаме отвън и от които сме пространствено отделени. Напротив, преживява ги заедно със себе си в общо духовно пространство, където взаимно се проникват. Онова, което преживява друга душа, узнаваме не защото тя ни казва нещо, както при земните хора, а като се вживяваме в другата душа и в нейното същество съпреживяваме мислите ѝ. Затова можем да бъдем сигурни, че действително преживяваме в себе си онова, което преживява например един мъртъв, само когато знаем, че в известен смисъл сме вътре в мъртвия и не предаваме само нещо, което долавяме по образеца на някое преживяване на Земята, а долавяме: „Самият мъртъв говори чрез твоето същество.“
62	Auch das möchte ich Ihnen durch ein Beispiel erläutern. Eines unserer Mitglieder ist vor kurzem gestorben. Noch vor der Feuerbestattung war es, daß gewissermaßen die Notwendigkeit gefühlt wurde, zu vernehmen, was diese Persönlichkeit nach dem Tode zu sagen habe. Zu sagen habe dadurch, daß sie gewissermaßen mit ihrem Ätherleib noch zusammensteckte und sich durch ihren Ätherleib gewissermaßen auf irdische Art ausdrücken konnte, dennoch aber alles zusammenfaßte, was durch ein intensives Miterleben der anthroposophischen Weltanschauung in ihre Seele verwebt worden war. Also wir haben es mit einer Persönlichkeit zu tun, die zu ziemlich hohen Jahren gekommen war, die in der letzten Zeit ihres Lebens wirklich intensiv und mit allen Kräften ihres Herzens sich eingelebt hat in unsere geisteswissenschaftliche Weltanschauung. Dann ging sie durch die Pforte des Todes. Nun hatte sie also noch ihren Ätherleib. Es war noch vor der Feuerbestattung, und der Ätherleib war noch da als ein Mittel, sich auszudrücken. Das gab die Möglichkeit, sich noch durch irdische Worte auszudrücken, weil der Ätherleib diese nacherleben konnte. Und die Befreiung vom Leibe, vom Erdendasein, gab zugleich die Möglichkeit, das ganze Wesen zusammenzufassen, das sich durch das Herz eingegraben hatte in die Seele. Und indem sich mir zeigte, wie diese Persönlichkeit, die also durch die Pforte des Todes gegangen ist, ihr Wesen aussprechen wollte - etwa am zweiten Tage, nachdem der Tod eingetreten war -, bildeten sich die Worte, die ich Ihnen mitteilen kann, Worte, die also anzusehen sind als Worte, von der Toten erlebt. So daß man sich vorzustellen hat, daß hier, am zweiten Tage nach dem Tode, dieses Wesen der Seele, die durch die Pforte des Todes gegangen war, erfüllt war von der Kraft dieser Worte, sich in der Kraft dieser Worte aussprach. Und wenn man sich in diese Seele versetzte, so sprach durch einen in diesen Worten sich dieses Wesen der Seele, dieses Wesen der Toten aus. Deshalb konnte ich nichts besseres tun, als dann bei der Bestattung gerade diese Worte an die Tote zu richten, denn es waren die Worte, die sie gleichsam selbst zu den Freunden sprach, die um die irdischen Reste umherstanden. Ich kann Ihnen die Versicherung geben: Ich habe nichts, nichts zu diesen Worten hinzugetan, sondern ich habe versucht, sie aufzufassen aus dem Wesen der Toten. Gewiß, später tritt dann das ein, was ich die Betäubung des Bewußtseins genannt habe, was man eine Art Schlafzustand nennen könnte. Nun würde die Tote nicht dieses ihr Wesen ebenso zum Ausdruck haben bringen können, weil ihr jetzt das Mitteides Ätherleibes fehlt. Sie wird es nach einiger Zeit wiederum können, aber unmittelbar nach dem Tode wäre das unmöglich. Die Worte heißen:	Бих искал да ви изясня и това с един пример. Неотдавна почина един от нашите членове. Още преди кремацията се почувства, така да се каже, необходимостта да се чуе какво има да каже тази личност след смъртта. Тя имаше да каже нещо благодарение на това, че в известен смисъл още бе свързана с етерното си тяло и чрез него можеше да се изразява, така да се каже, по земен начин, но все пак обобщаваше всичко, което чрез интензивно съпреживяване на антропософския светоглед бе вплетено в душата ѝ. И така, имаме работа с личност, която бе достигнала доста напреднала възраст и в последния период на живота си се бе вживяла действително интензивно и с всички сили на сърцето си в нашия духовнонаучен светоглед. След това тя премина през портата на смъртта. Следователно още имаше етерното си тяло. Беше още преди кремацията и етерното тяло все още бе налице като средство за изразяване. Това даваше възможност личността още да се изразява със земни думи, защото етерното тяло можеше да ги преживява повторно. А освобождаването от тялото, от земното съществуване, същевременно даваше възможност да се обобщи цялата същност, която чрез сърцето се бе врязала в душата. И около втория ден след настъпването на смъртта ми се разкри как тази личност, преминала през портата на смъртта, искаше да изрази своята същност, и така се оформиха думите, които мога да ви съобщя – думи, които следва да се смятат за преживени от покойната. Така че трябва да си представим следното: тук, на втория ден след смъртта, тази същност на душата, преминала през портата на смъртта, беше изпълнена със силата на тези думи и се изразяваше чрез силата на тези думи. И когато се пренасяхме в тази душа, тази същност на душата, тази същност на покойната се изразяваше чрез нас с тези думи. Затова при погребението не можех да направя нищо по-добро от това да отправя към покойната тъкмо тези думи, защото те бяха думите, които тя, така да се каже, сама казваше на приятелите, застанали около земните ѝ останки. Мога да ви уверя: Не прибавих нищо, нищо към тези думи, а се опитах да ги възприема от същността на покойната. Наистина по-късно настъпва онова, което нарекох зашеметяване на съзнанието, което би могло да се нарече един вид сънно състояние. Тогава покойната вече не би могла да изрази по същия начин тази своя същност, защото сега етерното тяло ѝ липсва като средство за изразяване. След известно време тя отново ще може да го направи, но непосредствено след смъртта това би било невъзможно. Думите гласят:
63	In Weltenweiten will ich tragen Mein fühlend Herz, daß warm es werde Im Feuer heiPgen Kräftewirkens;	В световните простори искам да понеса чувстващото си сърце, за да се стопли в огъня на свещеното действие на силите;
64	In Weltgedanken will ich weben Das eigne Denken, daß klar es werde Im Licht des ew'gen Werde-Lebens;	В мислите на света искам да втъка собственото си мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането;
65	In Seelengründe will ich tauchen Ergeb'nes Sinnen, daß stark es werde Für Menschenwirkens wahre Ziele;	В дълбините на душата искам да потопя размисъл, изпълнен с отдаденост, за да укрепне за истинските цели на човешкото действие;
66	In Gottes Ruhe streb' ich so Mit Lebenskämpfen und mit Sorgen, Mein Selbst zum höhern Selbst bereitend;	Така се стремя към Божия покой сред житейски борби и тревоги, подготвяйки своето Себе за висшето Себе;
67	Nach arbeitfreud'gem Frieden trachtend, Erahnend Welten-Sein im Eigensein, Möcht* ich die Menschenpflicht erfüllen;	Стремя се към мир, изпълнен с радост от труда, предусещам световното битие в собственото си битие и бих искала да изпълня човешкия дълг;
68	Erwartend leben darf ich dann Entgegen meinem Schicksalsterne, Der mir im Geistgebiet den Ort erteilt.	Тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.
69	Das ist gewissermaßen das Lebensergebnis des jahrelangen Aufgehens in der geisteswissenschaftlichen "Weltanschauung. Dieses jahrelange Aufgehen in der geisteswissenschaftlichen Weltanschauung ist zum Wesen der Seele selbst geworden und hat sich so ausgesprochen. Es ist dieses ein konkretes, ein anschauliches Beispiel, wie die Kräfte der Seele erfaßt werden, wenn man nicht bloß in der Theorie die geisteswissenschaftliche Weltanschauung aufnimmt, sondern wenn man sie zu Lebenskräften in der Seele macht. Da tritt die Empfindung, da treten die Gefühle, die aus der geisteswissenschaftlichen Weltanschauung kommen, hinaus über das Theoretische und werden selbst Kräfte in der Seele. Denn ganz gewiß ist es: Niemand, der nicht durch die geisteswissenschaftliche Weltanschauung gegangen ist, würde sein eigenes Wesen nach dem Tode in solche Worte zusammenfassen:	Това е, така да се каже, житейският плод на дългогодишното потапяне в духовнонаучния светоглед. Това дългогодишно потапяне в духовнонаучния светоглед е станало същност на самата душа и се е изразило така. Това е конкретен, нагледен пример как се обхващат силите на душата, когато приемаме духовнонаучния светоглед не само на теория, а го превръщаме в жизнени сили в душата. Тогава усещането, тогава чувствата, които идват от духовнонаучния светоглед, излизат отвъд теоретичното и сами стават сили в душата. Защото едно е съвсем сигурно: Никой, който не е преминал през духовнонаучния светоглед, не би обобщил след смъртта собствената си същност в такива думи:
70	In Weltenweiten will ich tragen Mein fühlend Herz, daß warm es werde Im Feuer heil'gen Kräftewirkens;	В световните простори искам да понеса чувстващото си сърце, за да се стопли в огъня на свещеното действие на силите;
71	In Weltgedanken will ich weben Das eigne Denken, daß klar es werde Im Licht des ew'gen Werde-Lebens...	В мислите на света искам да втъка собственото си мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането…
72	Ich möchte dieses als ein anschauliches Beispiel vor Ihre Seele hinstellen für den geheimnisvollen Gang, den die menschliche Seele nimmt gerade durch den Zeitpunkt hindurch, der das Leben zwischen Geburt und Tod trennt von dem Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt, wo gewissermaßen alles das, was uns im Erdenleben noch äußere Erfahrung war, innerer Reichtum der Seele wird und so in uns lebt. Hier nimmt man Geisteswissenschaft noch als etwas Äußeres an. Gleich nach dem Tode aber zeigt es sich, wie sie so in der Seele lebt, ja, sagen wir, so wie Muskelkraft jetzt in unserem physischen Leibe lebt. Das muß man einmal erfühlen, wenn man so richtig den inneren Sinn, die innere Bedeutung dessen erfassen will, was die Geisteswissenschaft der menschlichen Seele sein kann. Man wird dann nach und nach - dazu muß man Geduld haben - sich einen Begriff aneignen von den doch ganz andersartigen Verhältnissen, die in der geistigen Welt bestehen. Wenn wir uns von den Verhältnissen, die in der Sinneswelt sind, Worte und Begriffe prägen, so können wir höchstens Sinnbilder dessen geben, was in der geistigen Welt ist. Man muß sich in Geduld hinarbeiten zu Begriffen und Empfindungen und Gefühlen, die einigermaßen richtig und wahr dasjenige ausdrücken, was die Verhältnisse der geistigen Welt sind. Die Logik des Erdenlebens - ja, es ist wirklich nur eine Logik des Erdenlebens -, sie ist für das Erdenleben schon manchmal recht brüchig. Ich habe auch hier schon angeführt, wie man mit der Logik des Erdenlebens an den wirklichen Tatsachen vorbeigehen kann. Ich habe öfter das Beispiel angeführt: Nehmen wir an, ein Mensch geht an einem Bach spazieren. Wir sehen, daß er in den Bach hineinfällt. Wir eilen herbei und entdecken, daß er schon tot ist. Wir sehen einen Stein an der Stelle, wo der Mensch in den Bach gefallen ist, und können uns jetzt ein ganz logisches, aber doch oberflächliches Urteil bilden. Wir können sagen: Der Mensch ist über den Stein gestolpert, in den Bach gefallen und ertrunken. Er ist den Tod des Ertrinkens gestorben. - Aber das kann ganz falsch sein. Wenn man vielleicht rein äußerlich anatomisch die Sache untersucht, so kann es sich herausstellen, daß der Mensch vom Herzschlag getroffen worden ist; dadurch fiel er ins Wasser. Der Herzschlag ist die Ursache seines Todes. Mit der gewöhnlichen richtigen Logik schließen wir das Verkehrte. Solche Schlüsse - das sei nur nebenbei bemerkt - werden im menschlichen Leben und namentlich in der Wissenschaft fortwährend gemacht. Die Wissenschaft ist voll von solchen Schlüssen, wo Ursache und Wirkung verwechselt werden.	Искам да представя това пред душата ви като нагледен пример за тайнствения път, по който човешката душа преминава именно през онзи миг, който разделя живота между раждането и смъртта от живота между смъртта и новото раждане, в който всичко, което в земния живот все още беше външен за нас опит, в известен смисъл става вътрешно богатство на душата и така живее в нас. Тук духовната наука все още се приема като нещо външно. Но веднага след смъртта се вижда как тя живее в душата – нека дори кажем: така, както сега мускулната сила живее във физическото ни тяло. Това трябва да се почувства, ако искаме наистина да схванем вътрешния смисъл, вътрешното значение на онова, което духовната наука може да бъде за човешката душа. Тогава постепенно – за това е нужно търпение – ще придобием понятие за съвсем различните отношения, които съществуват в духовния свят. Ако създаваме думи и понятия въз основа на отношенията в сетивния свят, можем най-много да представим чрез символи онова, което е в духовния свят. Нужно е търпеливо да се стремим към понятия, усещания и чувства, които донякъде правилно и вярно изразяват отношенията в духовния свят. Логиката на земния живот – а тя действително е само логика на земния живот – понякога е доста ненадеждна дори за самия земен живот. И тук вече посочих как с логиката на земния живот можем да се разминем с действителните факти. Често съм давал примера: да приемем, че някой се разхожда край поток. Виждаме, че пада в потока. Притичваме и откриваме, че вече е мъртъв. На мястото, където е паднал в потока, виждаме камък и сега можем да си съставим съвсем логична, но все пак повърхностна преценка. Можем да кажем: човекът се е спънал в камъка, паднал е в потока и се е удавил. Умрял е от удавяне. – Но това може да е съвсем погрешно. Ако случаят се изследва, да речем, чисто външно, анатомично, може да се окаже, че човекът е получил сърдечен удар; затова е паднал във водата. Сърдечният удар е причината за смъртта му. С обичайната правилна логика правим погрешен извод. Такива изводи – нека това се отбележи само между другото – се правят непрекъснато в човешкия живот и особено в науката. Науката е пълна с такива изводи, в които причината и следствието се разменят.
73	Aber wichtig wird die Sache, wenn menschliche Schicksalsfragen in Betracht kommen. Wir haben in Dornach im Herbst einen solchen Schicksalsschlag erlebt, der im bedeutungsvollsten Sinne lehrreich ist. Der kleine, siebenjährige Sohn unseres Mitgliedes, Theo Faiß, der ein außerordentlich liebes, aufgewecktes Kind war, wurde eines Abends vermißt. Es war gerade an einem Vortragsabend. Die Mutter suchte das Kind, es war nicht zu finden. Und als der Vortrag vorbei war, da hörte man eigentlich erst, daß die Mutter den Knaben vermisse, und man konnte sich nichts anderes denken, als daß der Tod des Knaben in Zusammenhang stände mit dem Umfallen eines Möbelwagens. Ein Mitglied unserer Gesellschaft hatte ihre Möbel in einem Möbelwagen schicken lassen, und dieser Möbelwagen war an dem Abend an der Stelle, wo er stand, umgefallen. Es war zehn ein Viertel Uhr des Abends und wir wendeten alles mögliche an, um den Wagen zu heben. Das mobilisierte Militär kam uns entgegen, um uns zu helfen, diesen Möbelwagen aufzuheben. Der Möbelwagen wurde gehoben, und man fand den Knaben erdrückt unter dem Wagen. Nun bedenken Sie, in dieser Gegend ist überhaupt vorher niemals ein Möbelwagen gefahren; nachher auch nicht. Der Knabe ist, man konnte das später konstatieren durch alles Mögliche, was man so Zwischenfälle und Zufälle nennt, gerade in der Zeit - es hat sich ja nur um Minuten, ja um einen Augenblick gehandelt - dort an der Stelle gewesen, wo der Möbelwagen umfiel. Merkwürdig war es allerdings, daß zunächst diejenigen, die an der Stelle waren, wo der Wagen umgefallen ist, nur daran gedacht haben, die Pferde in Sicherheit zu bringen. Man hatte keine Ahnung, daß der Möbelwagen auf den kleinen Knaben gefallen war. Das Kind war also tot. Die äußere materialistische Anschauung kann sagen: Nun ja, zufällig ist dort zu dieser Stunde der Möbelwagen umgefallen, das Kind kam darunter und wurde zerquetscht. So wird natürlich die materialistische Anschauung sagen. Vor der spirituellen Anschauung ist das ein vollständiger Unsinn. Denn das, was da vorliegt, ist das Karma des Kindes, und dieses Karma des Kindes lenkte all die einzelnen Verhältnisse. Es hat auch den Möbelwagen dorthin gelenkt gerade zu der Stunde, wo das Kind den Tod brauchte, weil das Karma des Kindes es so wollte. Das Karma des Kindes war abgelaufen. Wir haben es hier zu tun mit der Notwendigkeit, Ursache und Wirkung wirklich umzukehren.	Но въпросът става важен, когато се отнася до човешката съдба. През есента в Дорнах преживяхме такъв удар на съдбата, който е поучителен в най-дълбок смисъл. Една вечер изчезна малкият седемгодишен син на нашия член – Тео Файс, едно извънредно мило и будно дете. Това беше тъкмо в една вечер, когато имаше лекция. Майката търсеше детето, но то не можеше да бъде намерено. И всъщност чак след края на лекцията се разбра, че майката не намира момчето, и не можехме да си помислим друго, освен че смъртта му е свързана с преобръщането на една кола за превоз на мебели. Една членка на нашето Общество беше поръчала да ѝ изпратят мебелите с такава кола и тази вечер колата се беше преобърнала на мястото, където стоеше. Беше десет и четвърт вечерта и опитахме всичко възможно, за да повдигнем колата. Мобилизирани войници се отзоваха, за да ни помогнат да я повдигнем. Колата беше повдигната и под нея намериха премазаното момче. Помислете само: преди това в тази местност изобщо никога не беше минавала кола за мебели; и след това също. Както по-късно можеше да се установи по всевъзможни обстоятелства, наричани произшествия и случайности, точно по това време – ставаше дума само за минути, дори за един миг – момчето е било там, на мястото, където се е преобърнала колата за мебели. Наистина беше странно, че отначало онези, които бяха на мястото на преобърнатата кола, помислиха само да отведат конете на сигурно място. Никой не подозираше, че колата за мебели е паднала върху малкото момче. И така, детето беше мъртво. Външният материалистичен възглед може да каже: е, случайно в този час колата се е преобърнала там, детето е попаднало под нея и е било премазано. Разбира се, така ще каже материалистичният възглед. За спиритуалния възглед това е пълна безсмислица. Защото тук имаме кармата на детето и тази карма направляваше всички отделни обстоятелства. Тя доведе и колата за мебели там именно в часа, когато детето се нуждаеше от смъртта, защото така искаше кармата му. Кармата на детето беше приключила. Тук действително е необходимо да обърнем причината и следствието.
74	Durch solche Verhältnisse und ihre Anschauung kann man sich allmählich hinaufranken zu der wirklichen Auffassung des Lebens, die uns dazu bringt, das, was der äußere Sinnenschein darbietet, gerade umzukehren. Wir müssen das vielfach umkehren. Aber so ganz bedeutsam wird die Sache dann, wenn nachher erlebt wird, was aus einer solchen Tatsache wird. Die Seele eines Menschenwesens geht durch die Pforte des Todes. Diese Seele war sieben Jahre in einem physischen Leibe verkörpert. Warum hätte denn der kleine Theo nicht auch siebzig, achtzig, neunzig Jahre werden können, äußerlich angesehen, wenn das Karma es nicht unmöglich gemacht hätte? Ein Ätherleib ist da, der das Leben noch Jahrzehnte hindurch hätte versorgen können; ein Ätherleib, der wirklich angefüllt war von Kräften des Ewigen, Guten. Es war ein ausgezeichneter Knabe. Von der eigentlichen Individualität, dem Ich und Astralleib, wissen Sie ja, daß sie dann ihren Weg weitergehen. Aber der Ätherleib löst sich los, dieser Ätherleib, in den hineinverwoben sind alle die zarten, schönen Kräfte, die sich im Kindheitsalter entwickelt haben, in dem aber auch leben alle die Kräfte, die aus den früheren Inkarnationen kommen. Nun bedenken Sie, was man mit einem solchen Ätherleib vor sich hat. Die Individualität kommt aus den früheren Inkarnationen. Sie verleibt sich neu ein in dieser Inkarnation; sie bringt mit, was aus früheren Inkarnationen kommt. Das Leben in dieser Inkarnation ist gewissermaßen die Frucht, das Ausleben dessen, was Ursache in einem Leben war in früheren Inkarnationen. Durch das ganze Leben hindurch hätten sich diese Früchte ausleben können. Dann wäre in diesen Ätherleib alles dasjenige hineingegangen, was aus den Früchten der früheren Inkarnationen kommt. Das ist nicht geschehen. Dafür steckt in diesem Ätherleib alles das darin, was noch Ursachen in den früheren Inkarnationen hat. Und das Merkwürdigste ist nun: Derjenige, der versucht, die Aura unseres Dornacher Baus zu durchforschen, der findet diesen Ätherleib des kleinen Theo in der Aura des Dornacher Baus. Da ist er, da umschwebt er, umlebt er den Dornacher Bau. Derjenige, der zu tun hat mit dem Dornacher Bau oder noch zu tun haben wird nach jenem Spätherbstnachmittag, an dem der kleine Theo durch die Pforte des Todes gegangen ist, der weiß, was verändert worden ist an der geistigen Aura des Dornacher Baues dadurch, daß dieser Aura einverleibt worden ist jener Ätherleib, der die Kräfte enthält, die sonst noch jahrzehntelang für die Versorgung eines physischen Menschenleibes verwendet worden wären, und dieser Ätherleib ist eben ausgegossen in diese Aura des Baues.	Чрез такива отношения и тяхното съзерцаване можем постепенно да се издигнем до действителното разбиране за живота, което ни довежда дотам да обърнем тъкмо онова, което ни представя външната сетивна привидност. Често трябва да го обръщаме. Но въпросът придобива особено голямо значение, когато след това преживеем какво произтича от такъв факт. Душата на едно човешко същество преминава през портата на смъртта. Седем години тази душа беше въплътена във физическо тяло. Погледнато външно, защо малкият Тео не би могъл да доживее и седемдесет, осемдесет, деветдесет години, ако кармата не беше направила това невъзможно? Налице е етерно тяло, което би могло да поддържа живота още десетилетия; етерно тяло, действително изпълнено със сили на вечното, на доброто. Момчето беше прекрасно. Знаете, че след това Азът и астралното тяло – същинската индивидуалност – продължават своя път. Но етерното тяло се отделя – това етерно тяло, в което са вплетени всички нежни, прекрасни сили, развили се в детската възраст, но в което живеят и всички сили, идващи от предишните инкарнации. Помислете какво представлява такова етерно тяло. Индивидуалността идва от предишните инкарнации. В тази инкарнация тя се въплъщава отново; носи със себе си онова, което идва от предишните инкарнации. Животът в тази инкарнация е, така да се каже, плодът – изживяването на онова, което е било причина в един от животите през предишните инкарнации. Тези плодове биха могли да се изживеят през целия живот. Тогава в това етерно тяло би навлязло всичко, което идва от плодовете на предишните инкарнации. Това не се случи. Вместо това в етерното тяло се съдържа всичко, което все още има своите причини в предишните инкарнации. И най-забележителното е следното: който се опита да изследва аурата на нашата сграда в Дорнах, намира в нея етерното тяло на малкия Тео. То е там, носи се около сградата в Дорнах, обгръща я със своя живот. След онзи късен есенен следобед, когато малкият Тео премина през портата на смъртта, всеки, който има или тепърва ще има работа със сградата в Дорнах, знае какво се промени в духовната аура на сградата от това, че към нея се присъедини онова етерно тяло, което съдържа силите, които иначе биха били използвани още десетилетия за поддържането на едно физическо човешко тяло; това етерно тяло е излято в аурата на сградата.
75	So geheimnisvoll sind die Wege, welche die durch die Welt flutende Weisheit mit ihren Geschöpfen durchzumachen hat. Es gibt erst richtige Vorstellungen von der Art, wie das gesamte Menschenleben verläuft - zu dem ja im eminentesten Sinne das Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt gehört -, wenn man auf Einzelheiten dieser Dinge eingeht. Und da unsere anthroposophische Bewegung wirklich nicht etwas Abstraktes sein soll, sondern etwas, worin wir sind mit unserem ganzen Wesen, worinnen auch diejenigen sind, die eben zu uns gehören, so darf auch über solche Dinge gesprochen werden. Wir vereinigen uns ja nicht nur wie andere Gesellschaften mit einem bestimmten Programm, sondern wir wollen mit unserer ganzen Seele in unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung darin sein. Wir wollen diese geisteswissenschaftliche Bewegung als einen konkreten Strom denken, zu dem jeder gehört, der sich wirklich empfindungsgemäß zu ihr bekennt. Und so können wir sagen: Da sprechen wir, wie man eben in einer erweiterten Familie über die Angehörigen da oder dort spricht. Denn dasjenige, was uns sozusagen familiär vertraut berührt, das gibt uns zugleich über die geistige Welt die höchsten, die bedeutsamsten, die für uns wichtigsten Aufschlüsse.	Толкова тайнствени са пътищата, които мъдростта, разливаща се из света, трябва да извърви със своите творения. Едва когато навлезем в подробностите на тези неща, добиваме правилни представи за начина, по който протича целият човешки живот – към него в най-висша степен принадлежи и животът между смъртта и новото раждане. И понеже нашето антропософско движение действително трябва да бъде нещо, в което участваме с цялото си същество, в което са и онези, които принадлежат към нас, а не нещо абстрактно, можем да говорим и за такива неща. Не се обединяваме само около определена програма, както други общества, а искаме да участваме с цялата си душа в нашето духовнонаучно движение. Искаме да си представяме това духовнонаучно движение като конкретно течение, към което принадлежи всеки, който действително го приема с чувствата си. И така, можем да кажем: тук говорим, както в едно голямо семейство се говори за близките, намиращи се тук или там. Защото тъкмо онова, което ни докосва като нещо, така да се каже, семейно близко, ни дава същевременно най-висшите, най-значимите, най-важните за нас разяснения за духовния свят.
76	Aus solcher Gesinnung heraus möchte ich noch einen der uns gerade in der letzten Zeit öfter betroffenen Tode unserer Freunde erwähnen. Der uns allen so unendlich liebe Freund Fritz Mitscher ist vor kurzem durch die Pforte des Todes gegangen. Und da war es so, daß sich mir die Notwendigkeit ergab, zusammenzufassen in Worte, was die eigene Seele fühlte, indem sie sich hinneigte zu der Seele, die eben durch die Pforte des Todes gegangen war. Merken Sie den Unterschied zwischen den vorhergehenden Worten, die ich Ihnen vorgelesen habe, und den Worten, die ich jetzt Ihnen vorlesen will. Die soeben hier vorgelesenen Worte sind aus der Seele der Toten heraus. Die Worte, die ich Ihnen jetzt vorlesen werde, sind angeregt in der eigenen Seele beim Anblick des seelisch mit seinem Ätherleib noch vereinten Toten, Fritz Mitscher. Es ist also der Eindruck, den der Tote machte, der jetzt in diesen Worten wiedergegeben ist. Sie wissen vielleicht, Fritz Mitscher war schon als junger Lehrer an den verschiedensten Orten, besonders in Berlin, tätig für unsere Anthroposophische Gesellschaft. Und viele von uns wissen ja auch, wie gerade er gewillt war in so schöner Weise, alles das, was er an Erdenwissenschaft und Erdengelehrsamkeit sich hat aneignen können, zu verbinden mit dem edelsten, schönsten anthroposophischen Bewußtsein. Das drückt sich auch nach dem Tode aus, wo vereinigt war in seinem gesamten Wesen das, was er war, und was jetzt wiederstrahlt nach dem Tode aus der leibbefreiten Seele, die noch ihren Ätherleib hatte. Und es scheint mir, daß das so ausgedrückt werden mußte, was Fritz Mitscher nach dem Tode war, mit den Worten, die ich ihm nachsenden mußte bei der Feuerbestattung.	В този дух искам да спомена още една от смъртите на наши приятели, които именно напоследък толкова често ни сполетяват. Безкрайно скъпият на всички ни приятел Фриц Мичер неотдавна премина през портата на смъртта. И тогава почувствах необходимост да облека в думи онова, което собствената ми душа изпитваше, когато се обръщаше към душата, току-що преминала през портата на смъртта. Обърнете внимание на разликата между предишните думи, които ви прочетох, и думите, които искам да ви прочета сега. Думите, прочетени тук преди малко, идват от душата на починалата. Думите, които сега ще ви прочета, се породиха в собствената ми душа при вида на починалия Фриц Мичер, чиято душа още беше съединена с етерното му тяло. И така, в тези думи е предадено впечатлението, което починалият правеше. Може би знаете, че още като млад учител Фриц Мичер работеше за нашето Антропософско общество на най-различни места, особено в Берлин. А мнозина от нас знаят също как тъкмо той беше готов по такъв прекрасен начин да свърже всичко, което беше успял да усвои от земната наука и земната ученост, с най-благородното, най-прекрасното антропософско съзнание. Това се изразява и след смъртта: онова, което той беше, бе обединено в цялото му същество и сега, след смъртта, се излъчва от освободената от тялото душа, която все още имаше своето етерно тяло. И ми се струва, че онова, което Фриц Мичер беше след смъртта, трябваше да бъде изразено така – с думите, които трябваше да му изпратя при кремацията.
77	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten, Durch die Kraft des Seelenseins, Sich dem Forschen zeigen möchten.	Надежда, която ни изпълва с щастие: така пристъпи Ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследователското търсене.
78	Lautrer Wahrheitliebe Wesen War Dein Sehnen urverwandt; Aus dem Geisteslicht zu schaffen, War das ernste Lebensziel, Dem Du rastlos nachgestrebt.	Със същността на чистата любов към истината бе изначално сроден Твоят копнеж; да твориш от духовната светлина бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.
79	Deine schönen Gaben pflegtest Du, Um der Geist-Erkenntnis hellen Weg, Unbeirrt vom Welten-Widerspruch Als der Wahrheit treuer Diener Sichern Schrittes hinzuwandeln.	Прекрасните Си дарби развиваше Ти, за да вървиш със сигурна крачка по светлия път на познанието на духа като верен служител на истината, несмутен от възраженията на света.
80	Deine Geistorgane übtest Du, Daß sie tapfer und beharrlich An des Weges beide Ränder Dir den Irrtum drängten Und Dir Raum für Wahrheit schufen.	Духовните Си органи упражняваше Ти, за да изтласкват за Теб заблудата смело и упорито към двата ръба на пътя и да Ти създават място за истината.
81	Dir Dein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Dir im Innern machtvoll strahle, War Dir Lebenssorg' und Freude.	Да превърнеш за себе си Своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в Теб, бе Твоя житейска грижа и радост.
82	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten Deine Seele kaum, Weil Erkenntnis Dir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата Ти, защото познанието Ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.
83	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten Durch die Kraft des Seelenseins Sich dem Forschen zeigen möchten.	Надежда, която ни изпълва с щастие: така пристъпи Ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследователското търсене.
84	Ein Verlust, der tief uns schmerzt, So entschwindest Du dem Feld, Wo des Geistes Erdenkeime In dem Schoß des Seelenseins Deinem Sphärensinne reiften.	Загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш Ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за Твоя усет за сферите.
85	Fühle, wie wir liebend blicken In die Höhen, die Dich jetzt Hin zu andrem Schaffen rufen. Reiche den verlaß'nen Freunden Deine Kraft aus Geistgebieten.	Почувствай как с обич гледаме към висините, които сега Те зоват към друго творчество. Протегни към изоставените приятели силата Си от духовните области.
86	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след Теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
87	Eine Hoffnung, uns beglückend, Ein Verlust, der tief uns schmerzt: Laß uns hoffen, daß Du ferne-nah, Unverloren unsrem Leben, leuchtest Als ein Seelenstern im Geistbereich.	Надежда, която ни изпълва с щастие, загуба, която дълбоко ни боли: позволи ни да се надяваме, че далечен и близък, незагубен за живота ни, сияеш като душевна звезда в духовната област.
88	Das sind die Worte, die aus der Wesenheit des Toten heraus dem Toten nachgesandt wurden. Und dann verging, nachdem diese Worte bei der Feuerbestattung gesprochen waren, einige Zeit. Und aus der Wesenheit des Toten heraus, noch nicht aus dem wohlgeordneten Bewußtsein, sondern wie aus der Wesenheit heraus ertönend, erklangen die folgenden Worte; Worte, die also jetzt von dem Toten herüber klangen in der auf die Feuerbestattung folgenden Nacht.	Това са думите, които произлязоха от съществото на починалия и бяха изпратени след него. И след като тези думи бяха изречени при кремацията, измина известно време. И от съществото на починалия прозвучаха следните думи – още не от добре подреденото съзнание, а сякаш идващи от самото му същество; думи, които сега прозвучаха от починалия към нас през нощта след кремацията.
89	Mir mein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Mir im Innern machtvoll strahle, War mir Lebenssorg' und Freude.	Да превърна за себе си своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.
90	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten meine Seele kaum, Weil Erkenntnis mir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.
91	So klangen die Worte zurück. Ich hatte selbst erst nachher entdeckt, daß die zwei Strophen, die mitten darinnen sind, sich unmittelbar aus dem Du ins Ich und aus dem Dir ins Mir umwandeln lassen. Ich hatte es vorher nicht gewußt. Denn ich hatte die Strophen so vernommen, wie ich sie Ihnen zuerst gelesen habe. Und nun kamen sie zurück aus dem Wesen des Toten, von ihm gesprochen:	Така думите прозвучаха в отговор. Самият аз едва след това открих, че двете строфи, които са по средата, могат непосредствено да се преобразуват от „ти“ в „аз“ и от „на теб“ в „на мен“. Преди това не го знаех. Защото бях чул строфите така, както ви ги прочетох първоначално. А сега те се върнаха от съществото на починалия, изговорени от него:
92	Mir mein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Mir im Innern machtvoll strahle, War mir Lebenssorg' und Freude.	Да превърна за себе си своето Себе в откровение на чиста светлина, тъй че слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.
93	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten meine Seele kaum, Weil Erkenntnis mir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на съществуването, като истинската стойност на живота.
94	Das zeigt, wie auch in der Zeit, in der das Bewußtsein noch nicht die Form hat, die es dann nach dieser Zeit wieder aus der Seele heraus hat durch das ganze Gebiet zwischen Tod und neuer Geburt, es zeigt, wie sogar in lebendiger Umgestaltung, ja in sinnvoller Umgestaltung die Worte kommen, die heraufgetönt sind zu dem Toten. Man muß nur fühlen, wie die geisteswissenschaftliche Weltanschauung wirklich lebendig wird in dem ZusammenhangschafFen zwischen der physischen und der geistigen Welt. Denn es kann wirklich etwas wie ein Schauer durch unsere Seele gehen, wenn wir gerade an einem solchen Beispiel erfühlen, wie dem Toten die Worte zugerufen werden - und er sie uns verändert wiedergibt. Wie auf der einen Seite wir fühlen, daß sie zu dem Toten hingegangen sind, weil sie von ihm wieder klingen, aber nicht nur wie ein Echo wiederklingen, sondern sinnvoll verändert, für ihn angepaßt.	Това показва как думите, прозвучали нагоре към починалия, се връщат дори в живо преобразен вид, нещо повече – в смислено преобразен вид; показва как това става и през времето, когато съзнанието още няма формата, която после, след този период, отново добива от самата душа в цялата област между смъртта и новото раждане. Трябва само да почувстваме как духовнонаучният светоглед действително оживява чрез създаването на връзка между физическия и духовния свят. Защото наистина нещо като тръпка може да премине през душата ни, когато тъкмо в такъв пример почувстваме как думите се отправят към починалия – и той ни ги връща преобразени. Ето как, от една страна, чувстваме, че са стигнали до починалия, защото отново звучат от него, но не само като ехо, а смислено преобразени, пригодени за него.
95	Das sind Dinge, die uns auch für unsere Gegenwart die Gewißheit, die Zuversicht geben, daß die Seelen, die hier in Erdenleibern leben, in Zusammenhang, in Verbindung stehen mit den durch die Welt waltenden und webenden geistigen Mächten, und daß wiederum in diesem Strom von waltenden und webenden geistigen Mächten die durch denTod gegangenen Menschenerdenseelen hineinverwoben sind, darin sind, da darin ihre weiteren, ihre Post-mortem-Schicksale erleben. Wenn wir den Zusammenhang der physischen Welt mit der geistigen Welt so recht auf unser Gemüt wirken lassen, so können wir ja Verschiedenes ins Auge fassen. Ich habe schon einmal auch hier darauf hingewiesen, daß uns bei diesem Zusammenwirken, bei diesem im konkreten Sinne verlaufenden Zusammenwirken von physischer Welt und geistiger Welt auch besonders nahetritt dasjenige, was der Impuls des Mysteriums von Golgatha ist. Wir wissen ja, daß wir eigentlich erst jetzt anfangen, durch Geisteswissenschaft Sinn und Bedeutung des Mysteriums von Golgatha und der Christus-Wesenheit völlig ins Auge zu fassen. Bisher haben die Menschen das mit dem Verstand getan, richtig mit dem Verstand getan. Und was ist herausgekommen mit diesem Verstand? Nun, wenn die Wirksamkeit des Christus im Menschenerdenleben auf das angewiesen gewesen wäre, was die Menschen davon verstanden haben, so hätte die Wirksamkeit des Christus-Impulses auf Erden keine sehr große sein können. Theologisches Gezänk, allerlei Streitigkeiten, das haben die Menschen in ihrem Verstand vom Christentum begriffen. Aber der Christus hat aus lebendiger Kraft gewirkt.	Това са неща, които и за нашето съвремие ни дават сигурността, увереността, че душите, живеещи тук в земни тела, са във връзка, в общение с духовните сили, които властват и тъкат из света, и че на свой ред човешките земни души, преминали през смъртта, са вплетени в този поток от властващи и тъчащи духовни сили, присъстват в него и там преживяват по-нататъшната си съдба, съдбата си след смъртта. Ако оставим връзката на физическия свят с духовния свят истински да въздейства върху сърцето ни, можем да разгледаме различни неща. Вече веднъж посочих и тук, че при това взаимодействие, при това съвсем конкретно взаимодействие на физическия и духовния свят, особено близък ни става и импулсът на Мистерията на Голгота. Знаем, че всъщност едва сега, чрез духовната наука, започваме да обхващаме напълно смисъла и значението на Мистерията на Голгота и на Христовото същество. Досега хората са правили това с разсъдъка, именно с разсъдъка. И какво се е получило от този разсъдък? Ако дейността на Христос в човешкия земен живот зависеше от онова, което хората са разбирали от нея, въздействието на Христовия импулс на Земята не би могло да бъде особено голямо. Богословски препирни, всевъзможни спорове – това са разбирали хората от християнството със своя разсъдък. Но Христос е действал благодарение на жива сила.
96	Ich habe wohl auch schon hier das Beispiel von der Schlacht angeführt, die Konstantin gegen Maxentius geführt hat, durch die das Schicksal des damaligen Europa entschieden worden ist. Damit ist das Christentum eigentlich erst anerkannt und dann zur herrschenden Macht in Europa geworden. Diese Schlacht ist nicht gewonnen worden durch Feldherrenkunst noch durch die Heere des Konstantin. Maxentius hatte Rom zu verteidigen. Durch das Nachschlagen der sibyllinischen Bücher und durch einen Traum, den er gehabt hat, i wurde ihm eingegeben, daß sein Heer, das fünfmal stärker war als das des Konstantin, der gegen Rom heranmarschierte, von ihm aus Rom heraus geführt werden solle; dann würde er die Feinde Roms vernichten. Nun führte er wirklich sein Heer aus Rom heraus, strategisch das Allerungeschickteste, was er hat machen können, denn nach der Strategie sprach alles dafür, sein Heer in Rom zu lassen und die feindlichen Heere herankommen zu lassen; aber er führte sein Heer aus Rom heraus. Und auch auf der Seite Konstantins, der seine Heere gegen Rom führte, waren es nicht kriegerisch-wissenschaftliche Gründe, die ihm die Kraft gaben, sondern auch er hatte einen Traum. Der Traum sagte ihm: Wenn du das Monogramm Christi deinen Heeren vorantragen lassest, wirst du Rom besiegen. - Durch den Sieg Konstantins mit seinem schwächeren Heer wurde damals und für später noch die ganze Landkarte Europas verwandelt. Auch das geistige Leben Europas ist dadurch ein anderes geworden. Dasjenige, was die Menschen dazumal haben begreifen können, hätte nicht ausgereicht, um die Leistungen zu vollbringen. Der Christus-Impuls wirkte in das Unterbewußtsein der Menschen herein, in das, was in den Tiefen der Seelen lebte, wovon die Menschen nur haben träumen können, was ihnen höchstens in Traumbildern aufschoß.	Навярно и тук вече съм давал примера с битката на Константин срещу Максенций, която решила съдбата на тогавашна Европа. Всъщност едва с нея християнството било признато и след това станало господстваща сила в Европа. Тази битка не била спечелена нито чрез пълководческо изкуство, нито чрез войските на Константин. Максенций трябвало да защитава Рим. Чрез справката в Сибилинските книги и чрез един свой сън той получил внушението да изведе от Рим войската си, пет пъти по-силна от войската на Константин, който настъпвал към Рим; тогава щял да унищожи враговете на Рим. И действително извел войската си от Рим – най-неумелото, което можел да направи от стратегическа гледна точка, защото според стратегията всичко говорело в полза на това да остави войската си в Рим и да изчака приближаването на вражеските войски; но той извел войската си от Рим. И от своя страна Константин, който водел войските си срещу Рим, черпел сила не от съображенията на военната наука – той също имал сън. Сънят му казвал: ако наредиш пред войските ти да носят монограма на Христос, ще победиш Рим. – Чрез победата на Константин с неговата по-слаба войска тогава и за по-нататък се преобразила цялата карта на Европа. С нея и духовният живот на Европа станал друг. Онова, което хората тогава можели да разберат, не би било достатъчно, за да се осъществят тези постижения. Христовият импулс действал в подсъзнанието на хората, в онова, което живеело в дълбините на душите, за което те можели само да сънуват, което най-много изплувало пред тях в съновидения.
97	Ein späteres, ganz bedeutungsvolles Beispiel für das Hereinwirken des Christus-Impulses haben wir bei der Jungfrau von Orleans. Wer die Geschichte wirklich studiert, also nicht so, wie man heute oftmals Geschichte studiert, sondern so, daß man versucht, die wirklichen Zusammenhänge zu erkennen, der kann wissen, daß durch das, was die Jungfrau von Orleans getan hat, wiederum das Schicksal Europas für die nächsten Jahrhunderte absolut bestimmt wurde. Nicht Feld herrenkunst, nicht die Weisheit der Politiker, sondern das, was das Hirtenmädchen von Orleans getan hat, war entscheidend für das Schicksal Europas, besonders auch für das Schicksal Frankreichs. Nun aber wirkte in der Jungfrau von Orleans, durch seinen michaelischen Vertreter, der Christus-Impuls. Er wirkte in die Seele der Jungfrau von Orleans hinein. Ihre Seele war völlig durchdrungen, durchinspi riert von dem Christus-Impuls. Geradeso wie dazumal, als die Schlacht zwischen Konstantin und Maxentius entschieden worden ist, der Christus-Impuls wirkte, ohne daß die Menschen im Oberbewußtsein etwas davon wußten, so wirkte der Christus-Impuls auch da, als die Jungfrau von Orleans die französischen Heere den englischen Heeren ent gegenschickte. Das ganze Festland wäre ja anders geworden, auch England, wenn Frankreich damals nicht gesiegt hätte. Auch England wäre nicht das, was es geworden ist, wenn es nicht besiegt worden wäre. Aber wie gesagt, dasjenige, was den Sieg herbeigeführt hat, es waren die unterbewußten Kräfte, die in Visionen heraufkamen; durch sie wurden die Fähigkeiten der Jungfrau von Orleans inspiriert. So daß man sagen kann: Dasjenige, was die Jungfrau von Orleans getan hat, steht unter dem Einfluß einer mehr oder weniger unbewußten Initiation. Es ist ja natürlich eine unbewußte, man kann auch sagen, eine atavistische Initiation. Es mußte eben unbewußt ergriffen werden ein reines seelisches Gefäß, wie es die Jungfrau von Orleans war, durch das der Christus-Impuls durch seinen michaelischen Vertreter wirken konnte - ein reines Gefäß.	По-късен, изключително значим пример за въздействието на Христовия импулс имаме в лицето на Орлеанската дева. Който действително изучава историята – тоест не така, както често я изучават днес, а като се опитва да познае действителните връзки, – може да знае, че извършеното от Орлеанската дева отново определило изцяло съдбата на Европа за следващите столетия. Не пълководческото изкуство, не мъдростта на политиците, а извършеното от пастирката от Орлеан било решаващо за съдбата на Европа, особено и за съдбата на Франция. Но в Орлеанската дева действал Христовият импулс чрез своя михаилов представител. Той действал в душата на Орлеанската дева. Душата ѝ била изцяло проникната, изцяло инспирирана от Христовия импулс. Също както тогава, когато била решена битката между Константин и Максенций, Христовият импулс действал, без хората да знаят нещо за това в будното си съзнание, така той действал и когато Орлеанската дева изпращала френските войски срещу английските. Целият континент би станал друг, а и Англия също, ако Франция тогава не беше победила. И Англия не би станала онова, което е станала, ако не беше победена. Но както казах, победата била постигната благодарение на подсъзнателните сили, които се издигали във видения; чрез тях били инспирирани способностите на Орлеанската дева. Така че може да се каже: извършеното от Орлеанската дева е под влиянието на една повече или по-малко несъзнавана инициация. Разбира се, тя е несъзнавана, може да се каже и атавистична инициация. Именно един чист душевен съд, какъвто била Орлеанската дева, трябвало да бъде обхванат по несъзнаван начин – чист съд, чрез който Христовият импулс можел да действа посредством своя михаилов представител.
98	Sehen wir uns nun einmal die Sache genauer an. Wenn jemand heute bewußt eine Initiation durchmacht - nun, dazu gibt es Regeln. Die Anfangsgründe stehen ja in meinem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?». Es gibt Regeln, durch die man sich allmählich hinaufarbeiten kann. Von solch einer bewußten Initiation konnte natürlich bei der Jungfrau von Orleans nicht die Rede sein. Aber es mußte ein Geist, der sonst nicht mit der menschlichen Seele vereint ist, in dieser menschlichen Seele Platz greifen, diese menschliche Seele durchsetzen. Dazu mußten besonders günstige Umstände eintreten. Es kann ja nicht immer ein Geist höherer Sphären in Seelen eingreifen, die dazu befähigt sind. Es müssen besonders günstige Umstände eintreten, damit eine menschliche Einzelseele ohne Initiation, ohne bewußtes Arbeiten an sich selbst, in Zusammenhang mit höheren Welten kommt. Besonders günstige Umstände liegen vor in der Zeit, wenn gewissermaßen der Erdgeist besonders aufwacht: in der Zeit vom 25. Dezember bis 6. Januar. Wenn im Sommer die Sonne am höchsten steht, wenn die physische Wärme der Erde am meisten zustrahlt, dann sind die Bedingungen für die Initiation am schlechtesten, weil da der Geist der Erde schläft. Der Geist der Erde ist am wachsten in der Winterfinsternis, bei der Wintersonnenwende.	Нека сега разгледаме въпроса по-внимателно. Ако днес някой съзнателно преминава през инициация – за това има правила. Началните положения са изложени в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове?“. Има правила, чрез които можем постепенно да се издигнем. Разбира се, за такава съзнателна инициация при Орлеанската дева не можело да става дума. Но един дух, който обикновено не е съединен с човешката душа, трябвало да намери място в тази човешка душа, да проникне изцяло в нея. За това трябвало да настъпят особено благоприятни обстоятелства. Един дух от по-висши сфери не може по всяко време да прониква в души, които са способни да го приемат. Трябва да настъпят особено благоприятни обстоятелства, за да може една отделна човешка душа да влезе във връзка с висши светове без инициация, без съзнателна работа върху себе си. Особено благоприятни обстоятелства има по времето, когато Духът на Земята, така да се каже, особено силно се пробужда: от 25 декември до 6 януари. През лятото, когато Слънцето стои най-високо, когато физическата топлина се излъчва най-силно към Земята, условията за инициация са най-неблагоприятни, защото тогава Духът на Земята спи. Духът на Земята е най-буден в зимната тъмнина, при зимното слънцестоене.
99	Daher ist es keine bloße Legende, sondern entspricht einer Wahrheit, wenn in alten Legenden erzählt wird, daß in den dreizehn Nächten, die dem 6. Januar vorangehen, gewisse besonders geeignete Seelen initiiert wurden, so daß sie hineingehen konnten in die geistige Welt, daß sie dort erleben konnten dasjenige, was wir Kamaloka und Devachan nennen. Wir erinnern uns wohl, hier in Hannover ist einmal die Legende von Olaf Asteson vorgetragen worden, der in den dreizehn Nächten schlafend durchgemacht hat den ganzen Weg, der der Weg sein kann durch Kamaloka und Devachan. Olaf Asteson erzählt dann, was er erlebt hat in diesen dreizehn Tagen.	Ето защо разказът в старите легенди не е просто легенда, а съответства на една истина: през тринадесетте нощи, предшестващи 6 януари, някои особено подходящи души са били посвещавани, така че са можели да навлязат в духовния свят и там да преживеят онова, което наричаме Камалока и Девакан. Навярно си спомняте, че тук, в Хановер, веднъж беше представена легендата за Олаф Астезон, който през тринадесетте нощи преминал насън целия път, който може да се измине през Камалока и Девакан. След това Олаф Астезон разказва какво е преживял през тези тринадесет дни.
100	Wenn also die äußere physische Erdenfinsternis am stärksten ist, sind die Verhältnisse am günstigsten, um eine Seele in die geistige Welt hineinzuführen. Für Seelen, die nicht durch unmittelbar bewußtes Erarbeiten, sondern durch besonders günstige Umstände initiiert werden für die ganze Menschheit zu einer solchen Tat, wie sie die Jungfrau von Orleans vollbracht hat, wäre es also wohl das günstigste gewesen, wenn sie etwa hätte schlafen können in den dreizehn Nächten, und sie hätte schlafend in Zusammenhang mit der geistigen Welt gebracht werden können; wenn sie das alles also in einer Art von Schlafzustand hätte durchmachen können. Nun, es ist wirklich so, daß die Jungfrau von Orleans einen solchen Schlafzustand durchgemacht hat. Und das ist so gekommen, daß die Jungfrau von Orleans diese dreizehn Tage bis zum 6. Januar hin im Leibe der Mutter zugebracht hat in einem Zustand, wo der Mensch noch schläft. Denn der Mensch wacht ja für das physische Leben erst auf, wenn er geboren ist und den ersten Atemzug tut. Bei der Jungfrau von Orleans fallen die letzten Schlafnächte des Embryonalzustandes in die Zeit der dreizehn Nächte, denn sie wurde geboren am 6. Januar. Da haben Sie einen tief bedeutsamen innerlich historischen Zusammenhang. Da haben Sie die Grundlage der Mission der Jungfrau von Orleans, die dazu ausersehen war, als diese reine Seele vor ihrem ersten Atemzug in den letzten dreizehn Nächten der Schwangerschaft ihrer Mutter, in diesem Schlafzustand die Initiation zu empfangen, eben in den besonders günstigen Umständen des Erdenlebens. Hier zeigt es Ihnen einfach der Kalender. Denn schlagen Sie es im Kalender auf: Am 6. Januar werden Sie den Geburtstag der Jungfrau von Orleans finden. Da zeigt Ihnen der Kalender, wie hier ein tief innerlicher Zusammenhang zwischen der physischen Welt und den Vorgängen in der geistigen Welt besteht. Natürlich war notwendig die durch die vorhergehenden Inkarnationen zubereitete Seele der Jungfrau von Orleans. Aber da zusammentrafen in den dreizehn Nächten diese Seele und das, was durch diese Seele kommen konnte, so geschah dasjenige, was eben geschichtlich erfolgte, um möglich zu machen gerade an dieser Stelle der Menschheitsentwickelung das Hereinwirken der geistigen Welt in die physische Welt.	И така, когато външната физическа тъмнина на Земята е най-силна, условията са най-благоприятни, за да бъде въведена една душа в духовния свят. И така, за души, посвещавани за цялото човечество не чрез непосредствена съзнателна работа, а чрез особено благоприятни обстоятелства, за да извършат такова дело, каквото извърши Орлеанската дева, навярно най-благоприятно би било, ако тя беше могла, да речем, да спи през тринадесетте нощи и насън да бъде свързана с духовния свят; ако следователно беше могла да преживее всичко това в един вид сънно състояние. И действително Орлеанската дева е преминала през такова сънно състояние. Това станало така, че тя прекарала тези тринадесет дни до 6 януари в тялото на майка си, в състояние, в което човек още спи. Защото за физическия живот човек се пробужда едва когато се роди и поеме първия си дъх. При Орлеанската дева последните нощи на сън в зародишното състояние съвпадат с времето на тринадесетте нощи, защото тя е родена на 6 януари. Тук имате една дълбоко значима вътрешна историческа връзка. Тук имате основата на мисията на Орлеанската дева: на тази чиста душа било отредено преди първия ѝ дъх, през последните тринадесет нощи от бременността на майка ѝ, да получи инициацията в това сънно състояние, именно при особено благоприятните обстоятелства на земния живот. Тук просто календарът ви го показва. Защото, ако отворите календара, ще намерите рождения ден на Орлеанската дева на 6 януари. Така календарът ви показва дълбоката вътрешна връзка между физическия свят и процесите в духовния свят. Разбира се, била необходима душата на Орлеанската дева, подготвена чрез предишните инкарнации. Но тъй като през тринадесетте нощи тази душа се срещнала с онова, което можело да дойде чрез нея, се случило историческото събитие, за да стане възможно тъкмо на това място в развитието на човечеството духовният свят да въздейства във физическия.
101	Die geistige Welt ist also mit ihren Ingredienzien immer da. Die geistige Welt ist immer unter uns. Und vielfach und mannigfaltig sind die Wege, die sich die geistige Welt aussucht, um in der physischen Welt zu wirken. Und unser Bewußtsein des Zusammenhanges mit der geistigen Welt wird immer stärker, je mehr wir in solchen Einzelheiten besonders tief die Zusammenhänge zwischen physischer und geistiger Welt ausdrücken, indem solche Zusammenhänge lebendig in unserer Seele stehen.	И така, духовният свят със своите съставни елементи е винаги тук. Духовният свят е винаги сред нас. И многобройни, и многообразни са пътищата, които духовният свят избира, за да действа във физическия свят. И колкото повече даваме в такива подробности особено дълбок израз на връзките между физическия и духовния свят, като тези връзки живо присъстват в душата ни, толкова по-силно става съзнанието ни за връзката с духовния свят.
102	Auf der andern Seite muß man sagen: Auch dasjenige, was hier in der physischen Welt geschieht, kann vorbereitend sein für die Art des Zusammenhanges der geistigen Welt und unserer physischen Welt. Und wenn jemand, der so intensiv wie Fritz Mitscher dasjenige aufgenommen hat, was durch unsere Geisteswissenschaft fließt, und im dreißigsten Jahr seines Lebens in die geistige Welt hinübergeht - am 26. Februar würde sein dreißigster Geburtstag sein - und seine Seele imprägniert hat mit dem, was als Kraft in die Seele eindringen kann durch unsere Geisteswissenschaft, dann haben wir eine mächtige Individualität, die weiter mit uns zusammenbleiben wird in der geistigen Welt, die ein Helfer ungeheuerster Art ist. Und wenn man bedenkt, wie schwierig gerade in unserer Zeit, in dieser Zeit, die doch ganz durchprägt ist mit Materialismus, das Streben nach spiritueller Wissenschaft ist, dann darf vielleicht auch gesagt werden, daß der, welcher mit allen Fasern seines Lebens mit der geistigen Welt zusammenhängt, die größten Hoffnungen auf diejenigen setzt, die geistige Helfer werden können, die nach Ablegung ihres physischen Leibes geistige Helfer werden. Es braucht selbstverständlich nicht gesagt zu werden, daß dieses durch die Pforte des Todes Gehen niemals ein persönlicher Entschluß sein darf, sondern daß es nur durch Karma herbeigeführt werden darf. Diese geistigen Helfer, es sind diejenigen, die uns Trost und Hoffnung geben, wenn wir sehen, wie schwierig es wird, gerade in der Gegenwart, unsere geisteswissenschaftliche Bewegung durch die mannigfaltigen Hemmungen hindurchzubringen. Aber wir wissen, wie höhere geistige Kräfte hereinwirken in die Erde, damit der Strom der geistigen Welten in die physischen Erdenziele hineingeht. So kommen die unverbrauchten Kräfte der Menschenseelen hinauf in die geistigen Welten, um da eben zu wirken mit ihren Kräften, vereint mit andern Kräften. Daher war es, daß ich wirklich aus innerstem Herzen heraus die Worte unserem Fritz Mitscher nachrief:	От друга страна, трябва да се каже: и онова, което се случва тук, във физическия свят, може да подготвя начина, по който духовният свят се свързва с нашия физически свят. И когато някой е приел онова, което протича през нашата духовна наука, така интензивно, както Фриц Мичер, и е пропил душата си с онова, което чрез нашата духовна наука може да проникне в нея като сила, и в тридесетата година от живота си премине в духовния свят – на 26 февруари щеше да навърши тридесет години, – тогава имаме една могъща индивидуалност, която ще продължи да бъде заедно с нас в духовния свят – помощник с неимоверна мощ. И като помислим колко труден е стремежът към спиритуална наука именно в наше време, в това време, изцяло пропито с материализъм, може би е допустимо да кажем, че онзи, който с всички нишки на живота си е свързан с духовния свят, възлага най-големите си надежди на онези, които могат да станат духовни помощници, които след оставянето на физическото си тяло стават духовни помощници. Разбира се, не е нужно да се казва, че това преминаване през портата на смъртта никога не бива да бъде лично решение, а е допустимо да бъде предизвикано само от кармата. Тези духовни помощници ни дават утеха и надежда, когато виждаме колко трудно става тъкмо в съвремието да преведем нашето духовнонаучно движение през многобройните препятствия. Но знаем как по-висши духовни сили въздействат в Земята, за да се влее потокът на духовните светове във физическите земни цели. Така неизразходваните сили на човешките души се издигат в духовните светове, за да действат там със своите сили, съединени с други сили. Ето защо наистина от дълбините на сърцето си отправих към нашия Фриц Мичер думите:
103	Höre unserer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след Теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
104	Dann, wenn wir in ehrlicher Weise unsere geistige Bewegung fort zubringen versuchen zu ihrem Ziele, dann sind wir uns bewußt, daß hereinwirken in die Kräfte, die wir hier auf der Erde anwenden, auch diejenigen, welche unsere Freunde schon hinaufgetragen haben durch die Pforte des Todes in die geistige Welt hinein.	Тогава, когато честно се опитваме да придвижим нашето духовно движение към неговата цел, осъзнаваме, че в силите, които прилагаме тук, на Земята, действат и онези сили, които нашите приятели вече са отнесли нагоре през портата на смъртта в духовния свят.
105	Das alles können wir nun auch zusammennehmen zum Verständnis der allgemeinen Weltenlage. Die Menschenseelen, die jetzt durch die schicksaltragenden Zeitereignisse durch die Pforte des Todes gehen, sie tragen auf der einen Seite den Volksgeistern zu ihre Ätherleiber. Sie tragen hinein auf der andern Seite alles das, was sie aufgebracht haben an opferwilliger Hingabe, indem sie gerade durch diese Zeitereignisse durch die Pforte des Todes gegangen sind mit ihrer Individualität. Und das alles wird ausgegossen sein als Wirksamkeit in das kommende Zeitalter. Und an den Menschen, die dann den Frieden durchleben, wird es liegen, von sich aus die Verbindung herzustellen mit dem, was da oben sein wird. Diejenigen, die heute als Mütter und Väter, als Brüder und Schwestern oder sonstige Verwandte den Hingang eines ihnen teuren Menschen auf dem Schlachtfelde erleben, können in ihr Bewußtsein aufnehmen die Tatsache, daß mit dem Ätherleib übergeht in die allgemeine Erdenmenschen-Wirksamkeit etwas für die Zukunft ungemein Bedeutsames. Nicht nur, daß sie wissen können, daß die Individualitäten gestärkt und gekräftigt durch das Todesopfer einem späteren kräftigeren Erdenleben entgegengehen, sondern sie können auch wissen: Dasjenige, was der durch die Pforte des Todes gegangene Krieger der Volksseele übergeben hat, webt und west lebendig. Doppelt, muß man sagen, in der allgemeinen Volksseele darin und als Individualität haben nun Väter und Mütter, Schwestern und Brüder selber diejenigen, die jung durch die Pforte des Todes gegangen sind. Und großen Wert wird diese Idee erst dann haben, wenn sie ganz Gefühl geworden sein wird, so daß man nicht nur reden wird von der Unsterblichkeit, sondern daß man im Gefühl wissen wird: die Toten sind da, sind mitten unter uns -, wenn dieses Band ein so starkes sein wird, daß auch für unser Gefühl der Tod eigentlich eine Unwahrheit sein wird. Denn sogar wahrer als oftmals in der physischen Verkörperung kann sich der Tote zeigen, wenn er alles von seiner Wesenheit zusammennehmen kann und wenn er nicht mehr ein Hindernis an seinem physischen Leibe hat. Ungeheure Ströme von Trost, Ströme von innerer Kraft der Selbsttröstung gehen aus von dem, was in lebendigem Bewußtsein und lebendigen Empfindungen Geisteswissenschaft den Seelen geben kann. Dann, wenn dies so empfunden wird, dann können insbesondere diejenigen, die sich zur Geisteswissenschaft bekennen, trostvoll in die Zukunft schauen. Sie können in diesen gegenwärtigen schicksalschweren, schicksaltragenden Ereignissen etwas empfinden wie eine Dämmerung in der Zeitenwende, auf die ebenso folgen wird eine Friedenssonnenzeit. Aber ein Wichtiges in der geistigen Wirksamkeit dieser Friedenssonnenzeit wird dasjenige sein, was errungen ist durch den Opfertod so vieler. Fruchtbar gemacht hier auf Erden wird es besonders dadurch werden, daß eine Brücke, eine Verbindung geschaffen wird zwischen den Lebendigen, den im physischen Leibe verkörperten Seelen hier auf der Erde und den Seelen, die oben sind und herunterstrahlen wollen dasjenige, was sie mit hinaufgenommen haben. Und hier ist es, wo so recht das wirkliche Verständnis der Geisteswissenschaft an unser Herz schlägt und uns auffordert, dasjenige zu tun, was wir aus dem Bewußtsein heraus, das wir uns durch Geisteswissenschaft angeeignet haben, tun können, was wir empfindend tun können, damit die großen, schicksalerregenden, schmerzausgießenden Ereignisse der gegenwärtigen Zeit, soweit es an uns Hegt, zur Fruchtbarkeit und zum Heile der Menschheit ausschlagen. Diejenigen, die etwas wissen von der Geisteswissenschaft, können fühlend wissen und wissend fühlen, wodurch die Brücke geschaffen wird hinauf in die geistige Welt: dadurch daß von den Seelen, die unten geblieben sind, die Gedanken und die Empfindungen hinaufgeschickt werden, die durch Geisteswissenschaft entzündet werden können. Der Horizont dazu wird sein ein Friedens horizont. Oben werden die Seelen sein, die geistige Lichtstrahlen werden heruntersenden wollen. Unten müssen Menschen sein, die gelernt haben, aus ihren Seelen solche Gedanken und Empfindungen hinauf zusenden, welche durch Geisteswissenschaft angeregt werden. Dann, wenn es wirklich Seelen geben wird, die geistbewußt den Sinn ins Geisterreich lenken, dann wird die Brücke geschlagen sein, dann wird die Zeit gekommen sein, wo gerade durch solche schmerzausgießen den, schicksaltragenden Ereignisse, wie sie sich in unserer Zeit abspielen, ein inniges Band gewoben werden muß zwischen der physischen Welt und der geistigen Welt, zu der wir hinstreben durch unsere Geisteswissenschaft.	Всичко това можем да обединим и за да разберем общото световно положение. Човешките души, които сега преминават през портата на смъртта чрез съдбоносните събития на времето, от една страна, предават етерните си тела на Духовете на народите. От друга страна, те внасят цялата жертвоготовна отдаденост, която са събрали, като именно чрез тези събития на времето са преминали с индивидуалността си през портата на смъртта. И всичко това ще се излее като действена сила в идващата епоха. А от хората, които тогава ще живеят в мир, ще зависи сами да установят връзката с онова, което ще бъде горе. Онези, които днес като майки и бащи, братя и сестри или други роднини преживяват загубата на скъп човек на бойното поле, могат да приемат в съзнанието си факта, че заедно с етерното тяло нещо изключително значимо за бъдещето преминава в общата дейност на земното човечество. Те могат не само да знаят, че укрепнали и засилени чрез смъртната жертва, индивидуалностите вървят към един по-силен бъдещ земен живот, а могат и да знаят: онова, което воинът, преминал през портата на смъртта, е предал на Душата на народа, живо тъче и съществува. Трябва да се каже, че сега бащи и майки, сестри и братя имат при себе си по два начина онези, които млади са преминали през портата на смъртта – в общата Душа на народа и като индивидуалности. И тази идея ще има голяма стойност едва когато се превърне изцяло в чувство (така че не само ще се говори за безсмъртието, а с чувство ще се знае: починалите са тук, сред нас са), когато тази връзка стане толкова силна, че и за чувствата ни смъртта всъщност ще бъде неистина. Защото починалият може да се прояви дори по-истински, отколкото често във физическото въплъщение, когато може да събере всичко от своето същество и физическото му тяло вече не му пречи. Огромни потоци утеха, потоци от вътрешната сила да утешим сами себе си произлизат от онова, което духовната наука може да даде на душите в живо съзнание и живи усещания. Тогава, когато това се усеща така, особено онези, които приемат духовната наука, могат с утеха да гледат към бъдещето. В тези сегашни тежки, съдбоносни събития те могат да усетят нещо като здрач при прехода между епохите, след който също ще настъпи слънчева епоха на мир. Но важна част от духовната дейност през тази слънчева епоха на мир ще бъде онова, което е извоювано чрез жертвената смърт на толкова много хора. То ще даде плодове тук, на Земята, особено чрез създаването на мост, връзка между живите, между душите, въплътени във физическо тяло тук, на Земята, и душите, които са горе и искат да излъчват надолу онова, което са отнесли със себе си. И тъкмо тук действителното разбиране на духовната наука чука на сърцето ни и ни призовава да направим онова, което можем да направим, подтикнати от придобитото чрез духовната наука съзнание, и което можем да направим с чувство, за да дадат, доколкото зависи от нас, плодове за благото на човечеството големите събития на настоящето, които разтърсват съдбата и изливат болка. Онези, които знаят нещо за духовната наука, могат с чувство да знаят и със знание да чувстват чрез какво се създава мостът нагоре към духовния свят: чрез това, че останалите долу души изпращат нагоре мислите и усещанията, които духовната наука може да запали. За всичко това хоризонтът ще бъде хоризонт на мира. Горе ще бъдат душите, които ще искат да изпращат надолу духовни лъчи светлина. Долу трябва да има хора, които са се научили да изпращат нагоре от душите си такива мисли и усещания, каквито духовната наука поражда. Тогава, когато действително има души, които със съзнание за духа насочват мисълта си към царството на духовете, мостът ще бъде изграден; тогава ще е дошло времето, когато именно чрез такива съдбоносни събития като онези, които се разиграват в наше време и изливат болка, трябва да се изтъче съкровена връзка между физическия свят и духовния свят, към който се стремим чрез нашата духовна наука.
106	So fassen wir zusammen dasjenige, was unsere Erkenntnis und unsere Aufgabe sein soll und was Zuversicht erwecken soll, in die Worte:	И така, нека обединим в следните думи онова, което трябва да бъде наше познание и наша задача и което трябва да събужда увереност:
107	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
108	DIE GEISTESWISSENSCHAFT UND DIE RÄTSEL DES TODES - TIEFERE ZUSAMMENHÄNGE DER EUROPÄISCHEN GESCHICHTE	ДУХОВНАТА НАУКА И ЗАГАДКИТЕ НА СМЪРТТА – ПО-ДЪЛБОКИ ВРЪЗКИ В ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
109	Bremen, 21. Februar 1915	Бремен, 21 февруари 1915 г.
110	Was man in der Geisteswissenschaft die Todesrätsel nennt, das tritt uns in unseren Zeiten so ganz besonders bedeutungsvoll entgegen. Alles ist mit ihnen in nahem oder fernerem Zusammenhang. Vor allen Dingen empfangen wir durch die Geisteswissenschaft nicht nur die Grundüberzeugung, sondern die Grunderkenntnis über die Welt im physischen Leib und über die Welt, in die wir durch die Pforte des Todes eintreten. Aber diese Welt ist im Grunde genommen auch im sinnlichen Leben immer lebendig und umgibt uns, nur ist sie für den durch das Sinnenleben gebundenen Menschen nicht erkennbar, weil er nicht die nötige Aufmerksamkeit für sie hat. Wenn solche einschneidenden Ereignisse durch die Zeit wallen, die so mannigfaltige Opfer von den Menschen erfordern, wie sie uns jetzt umgeben, so müssen wir mit unserer ganzen Seele darin einverwoben sein. Da ist es naheliegend, manche Dinge aufklärend aus der Geisteswissenschaft vorzuführen.	Онова, което в духовната наука се нарича загадки на смъртта, ни се явява в нашето време с особено голяма значимост. Всичко е в по-близка или по-далечна връзка с тях. Преди всичко чрез духовната наука придобиваме не само основно убеждение, а и основно познание за света във физическото тяло и за света, в който влизаме през портата на смъртта. Но всъщност този свят е винаги жив и в сетивния живот и ни обкръжава, само че човекът, обвързан със сетивния живот, не може да го познае, защото не му отделя необходимото внимание. Когато през времето преминават такива дълбоко разтърсващи събития, каквито сега ни обкръжават и които изискват от хората толкова разнообразни жертви, трябва с цялата си душа да сме вплетени в тях. Тогава е естествено да изясним някои неща чрез духовната наука.
111	Wir wollen den Blick auf Gebiete des Lebens lenken, auf denen sich zeigt, wie die Menschheit durch die materialistische Denkweise zu einer verhängnisvollen Unlogik hinsichtlich dessen, was sie umgibt, gekommen ist. Wir hören zum Beispiel in der heute gewohnten Weise die einzelnen Völker einander vorwerfen: Ich habe den Krieg nicht gewollt, du bist es, der ihn angestiftet hat. - Die Frage ist an sich berechtigt und läßt sich jetzt schon beantworten - denn die Tatsachen sprechen klar -, wo die äußeren Ursachen liegen. Aber für den geisteswissenschaftlichen Betrachter ist es anders. In dieser Frage muß er sich klar sein darüber, daß der Krieg im Grunde genommen eine letzte Phase im Laufe der Ereignisse ist, oder wenigstens eine spätere Phase von Dingen, die schon vorher da waren. Man begeht einen Fehler im Urteilen auch bei Krankheitsprozessen, wo man oft noch von solchen spricht, während es schon Gesundheitsprozesse sind, die vorgehen müssen, um zu gesunden. Die äußerlichen Prozesse, die erfolgen, um die Krankheit zu paralysieren, um zu gesunden, haben sich vorher abgespielt, sind nicht zu bemerken. Der Krieg stellt auch einen scheinbaren Krankheitsprozeß dar. Er ist eine Anstrengung der Menschheit, über gewisse Vorgänge hinauszukommen, die vorher da waren. Die Erkrankung liegt schon vorher in den wirklich ungesunden Beziehungen der Völker untereinander. Wenn man mit dem Verstand die äußeren Ursachen erforscht, so übersieht man die inneren. Auf dem Gebiet, wo wir wie in einer Festung zusammengedrängt und mit einem Ring umschlossen sind, muß es naheliegen, besonders die Frage aufzuwerfen, welches die inneren Gründe sind, oder welcher Art der einzelne Grund ist, wodurch diese Einkreisung hervorgerufen wurde. Man spricht von einer solchen Einkreisung für die letzten Jahre, für die letzten Jahrzehnte, aber wenn man die großen Zusammenhänge betrachtet, beginnt sie viel, viel früher. Es klingt sonderbar, aber man kann das Jahr 860 angeben - nicht 1860, sondern 860. So lange spielt der Prozeß, der jetzt in einer Weise zum Ausdruck kommt, die man als den furchtbarsten Krieg der Menschheit bezeichnen kann, seit sie die Erde bewohnt.	Нека насочим поглед към области на живота, в които се вижда как материалистичният начин на мислене е довел човечеството до пагубна нелогичност по отношение на онова, което го обкръжава. Например по обичайния днес начин чуваме отделните народи взаимно да се обвиняват: „Не съм искал войната, ти си този, който я предизвика.“ – Сам по себе си въпросът къде са външните причини, е оправдан и още сега може да получи отговор – защото фактите говорят ясно. Но за онзи, който разглежда нещата от гледна точка на духовната наука, положението е друго. По този въпрос той трябва да е наясно, че войната всъщност е последна фаза в хода на събитията или поне по-късна фаза на неща, които са съществували и преди това. Подобна грешка в преценката се допуска и при болестните процеси: често още се говори за болестни процеси, докато вече протичат оздравителни процеси, необходими за оздравяването. Външните процеси, които протичат, за да неутрализират болестта и да доведат до оздравяване, са се разиграли по-рано и остават незабелязани. Войната също представлява привиден болестен процес. Тя е усилие на човечеството да преодолее известни процеси, които са съществували преди нея. Заболяването е налице още преди това в действително нездравите отношения между народите. Когато с разсъдъка се изследват външните причини, вътрешните се изпускат от поглед. В областта, където сме струпани като в крепост и обградени в пръстен, трябва да е естествено да се запитаме преди всичко какви са вътрешните причини за това обкръжение или от какво естество е отделната причина, която го е породила. За такова обкръжение се говори във връзка с последните години, с последните десетилетия, но ако разгледаме големите взаимовръзки, то започва много, много по-рано. Звучи странно, но може да се посочи 860 година – не 1860, а 860. Толкова отдавна протича процесът, който сега се изразява по начин, който може да се нарече най-страшната война на човечеството, откакто то обитава Земята.
112	Im tieferen Zusammenhang der europäischen Geschichte findet man das höchst Merkwürdige, daß in Mitteleuropa etwas von geistiger Substanz zusammengedrängt wurde. Wenn man diesen tieferen Zusammenhang untersucht, so sieht man, daß es da zu einem besonderen Ziel zusammengedrängt worden ist. Es handelt sich nicht um die äußeren Bestimmungen des Blutes, der Rasse, sondern darum, daß etwas die Welt wie eine geistige Substanz durchzieht. Wie in einem schlangenförmigen Ring, vom äußersten Norden herunterkommend, zieht sich etwas in Mitteleuropa zusammen. Ringförmig gehen zwei Strömungen von Ost und West nach Süden und treffen wieder ringförmig zusammen. Aus einem Zentrum rücken im 9. Jahrhundert die normannischen Stämme herunter, die dem Blut nach mit so vielem verwandt sind, was später in Mitteleuropa ist. Aber sie drängen sich in das romanische Element hinein, das von Südeuropa her kommt; mit dem fließen sie zusammen. 860 stehen sie vor Paris, da werden die Normannen von den Romanen überwältigt. Daraus entsteht das westliche Frankreich. Mehr als die Angeln und Sachsen nach den britischen Inseln bringen konnten, brachten die Normannen aus Frankreich nach England zurück. Im Osten rücken die normannischen Menschen hinunter, sie dringen vom Norden her gegen die Wolga und das Schwarze Meer in das Slawentum hinein. Später geht der tartarische Strom hinein. Das Slawentum überwältigt die Normannen rassenmäßig und bringt ihnen die christliche Religion in ihrer östlichen Form. Sie werden slawisiert als «Ros» - so werden sie in Finnland genannt -, es ist nichts davon geblieben außer dem Namen Rußland. Dieser Name ist germanischen Ursprungs. Den gleichen Ursprung hat der Name Rurik.	В по-дълбоките връзки на европейската история откриваме нещо изключително забележително: в Средна Европа е струпана своеобразна духовна субстанция. Ако изследваме тази по-дълбока връзка, виждаме, че тя е струпана там с особена цел. Не става дума за външните определения на кръвта, на расата, а за това, че нещо пронизва света като духовна субстанция. Нещо се спуска от крайния север и се струпва в Средна Европа като в змиевиден пръстен. Две течения се спускат дъгообразно от изток и от запад на юг и отново се срещат, образувайки пръстен. През девети век норманските племена се спускат от едно средоточие; по кръв са сродни с толкова голяма част от по-късното население на Средна Европа. Но те проникват в романския елемент, идващ от Южна Европа; сливат се с него. През 860 година са пред Париж и там романските народи надделяват над норманите. От това възниква западната част на Франция. Норманите донасят обратно от Франция в Англия повече, отколкото англите и саксите са могли да донесат на Британските острови. На изток норманите се спускат, проникват в славянството от север към Волга и Черно море. По-късно в него навлиза татарският поток. Славянството надделява расово над норманите и им донася християнската религия в нейната източна форма. Те, наричани във Финландия „Рос“, се славянизират; от това не е останало нищо освен името Русия. Това име има германски произход. Същия произход има и името Рюрик.
113	Über diese Zusammenhänge hat man recht bedenkliche Ansichten. Im Westen Europas sprechen viele davon, die Franzosen seien dazu berufen, das alte Keltentum in einer Art Renaissance wieder aufleben zu lassen. Man hat die Vorstellung, in Mitteleuropa seien vorzugsweise Germanen, im Westen wiege das Keltentum vor. Aber es ist umgekehrt, in den Franzosen ist viel mehr Germanenblut, in Mitteleuropa ist mehr Keltenblut, das ist die Wahrheit. So steht die Maja gegen die Wahrheit. Nur sind die Bewohner des Westens ganz überwältigt von dem Romanentum. Im Osten ist das Normannentum und damit das Germanentum überwältigt durch das fremde Rassenelement. Dort herrscht noch heute eine der russischen Volksseele völlig fremde Religion. So sind die Menschen in Mitteleuropa wie in einem Kessel eingekreist. Die Romanen reichen bis Konstantinopel, und auf der andern Seite die slawisierten Normannen ebenfalls bis Konstantinopel. Da haben wir die Schlange, den Ring.	За тези връзки съществуват доста съмнителни възгледи. В западната част на Европа мнозина говорят, че французите били призвани да възродят древния келтски свят в нещо като ренесанс. Съществува представата, че в Средна Европа живеят предимно германи, а на запад преобладава келтският елемент. Но е обратното: у французите има много повече германска кръв, а в Средна Европа – повече келтска кръв, това е истината. Ето как Майя противостои на истината. Само че жителите на Запада са напълно завладени от романския свят. На изток чуждият расов елемент е надделял над норманския, а с него и над германския елемент. Там и до днес господства религия, съвършено чужда на руската Душа на народа. Така хората в Средна Европа са обкръжени като в котел. Романските народи достигат до Константинопол, а от другата страна славянизираните нормани – също до Константинопол. Ето змията, пръстена.
114	Wenn wir das, was da geistig zusammengedrängt wurde, ins Auge fassen, so bekommen wir die Anschauung, daß es eine besonders wichtige Aufgabe hat. Ich habe es gestern nur angedeutet, aber ich habe doch davon gesprochen, daß hier ein gewisser vertrauter Umgang der Volksseele mit der einzelnen Seele stattfinden soll und gerade dadurch die schönsten Blüten bei den besten Angehörigen hervorgebracht werden. Unmittelbar das Ich sollte ergriffen werden, nicht die einzelnen Seelenglieder wie im Westen, unmittelbar lebendig sollte es im Ich sein. Daraus geht hervor - das müßte schon der exoterischen Betrachtung klar sein -, daß in Mitteleuropa im Grunde niemals völlige Feindschaft gegen den Idealismus herrschen konnte, daß immer eine gewisse Hinneigung zur geistigen Welt in intensivstem Maße stattfand. Als wir unsere geistige Bewegung begannen, hat es das Karma gefügt, daß wir das zunächst im Verein mit der britischen Bewegung tun mußten. Aber äußerlich war alles weitere nur ein Symptom von dem, was sich innerlich mit einer gewissen Notwendigkeit abspielen mußte. Wenn wir ins Auge fassen, was die theosophische Bewegung ist, von der wir uns trennen mußten, so wird auffallen, daß dort das Kulturleben in zwei Teile gefallen ist. Das äußere Leben nimmt einen rein materialistischen Gang, und daran ist das spirituelle Element gekoppelt. Sie fallen immer auseinander. Vergleichen wir damit, was unser spirituelles Leben uns sein muß. Wie im Organismus der Kopf nicht ohne Leib gedacht werden kann, so wächst unser spirituelles Leben aus dem allgemeinen Kulturleben heraus. Man braucht nur anzufangen bei Tauler, Eckart, Angelus Silesius, dann bei Herder, Lessing, überall müssen wir heraus entwickeln, was höhere geistige Kultur werden soll. Wir können nicht unsere spirituelle Anschauung ankoppeln, wir müssen sie als Organismus haben, müssen sie dazu erheben. Wir müssen innerlich die Entdeckung machen, daß die Wiederkunft des Christus eine geistige Angelegenheit ist. Daher können wir nicht die geringste Konzession machen. Wir können dem Christus als Gestalt nur mit dem geistigen Auge, mit dem inneren Erleben nahetreten. Im Westen mußte materialisiert, dogmatisiert werden. Die Leute konnten es sich nicht anders vorstellen, als daß er im physischen Leibe kommen würde. Daher die groteske Idee, den Christus im Leib auf dem Präsentierteller herumzureichen. Das geschah im Zusammenhang mit dem, was da eingekreist wurde.	Ако разгледаме онова, което е струпано там в духовно отношение, у нас се оформя възгледът, че то има особено важна задача. Вчера само загатнах за това, но все пак говорих, че тук трябва да има известно съкровено общуване на Душата на народа с отделната душа и тъкмо чрез него у най-добрите представители на народа да разцъфнат най-прекрасните цветове. Трябвало е да бъде обхванат непосредствено Азът, а не отделните членове на душата, както на запад; то е трябвало да живее непосредствено в Аза. Оттук следва – това би трябвало да е ясно още при екзотеричното разглеждане, – че в Средна Европа всъщност никога не е могла да господства пълна враждебност към идеализма, че винаги се е проявявала известна привързаност към духовния свят, и то с най-голяма сила. Когато започнахме нашето духовно движение, кармата отреди отначало да го направим съвместно с британското движение. Но във външно отношение всичко по-нататък беше само симптом на онова, което с известна необходимост трябваше да се разиграе вътрешно. Ако разгледаме теософското движение, с което трябваше да се разделим, ще забележим, че там културният живот се е разпаднал на две части. Външният живот върви по чисто материалистичен път, а към него е прикачен спиритуалният елемент. Те винаги се разединяват. Нека сравним с това какво трябва да бъде за нас нашият спиритуален живот. Както в организма главата не може да се мисли без тяло, така нашият спиритуален живот израства от общия културен живот. Достатъчно е да започнем с Таулер, Екхарт, Ангелус Силезиус, после с Хердер, Лесинг – навсякъде това трябва да ни служи за основа да развиваме онова, което следва да стане висша духовна култура. Не можем да прикачим нашия спиритуален възглед – той трябва да бъде за нас организъм, трябва да го издигнем до организъм. Трябва вътрешно да открием, че завръщането на Христос е духовно събитие. Затова не можем да направим и най-малката отстъпка. Можем да се доближим до Христос като образ само с духовното око, с вътрешното преживяване. На запад е трябвало да се материализира, да се догматизира. Хората не са могли да си представят друго, освен че Той ще дойде във физическо тяло. Оттук и гротескната идея Христос да бъде разнасян в тяло върху поднос. Това стана във връзка с онова, което бе обкръжено там.
115	Daher muß uns objektiv die Frage berühren: Wie muß sich das mitteleuropäische Kulturwesen zu der Kultur der Zukunft verhalten? - Die Wahrheit ist eine allgemeine, aber wie sie entspringt, ist etwas anderes. In der mitteleuropäischen Kultur liegen die Quellen für die ganze spirituelle Kultur der Zukunft. Wir müssen den Weg finden aus dem deutschen Idealismus in die spirituelle Kultur hinein. Dazu ist nötig, daß hier in der Mitte eine Ich-Kultur begründet werde. Auf okkultem Felde kann das leicht gesehen werden. Das Ich des Menschen muß sich an der Außenwelt entzünden, da erst wacht es auf und wird sich innerlich bewußt. So wird die Ich-Kultur Mitteleuropas von außen angefacht. Man braucht nur die letzten Ereignisse zu betrachten, die Vereinheitlichung des deutschen Wesens. Es ist charakteristisch, daß das Deutsche Reich im Jahre 1871 auf fremden Boden gegründet wurde. So viele Dinge könnten angeführt werden, die auch in den äußeren Ereignissen zeigen, daß in Mitteleuropa Ich-Kultur herrscht.	Затова трябва да подходим обективно към въпроса, който ни засяга: какво трябва да бъде отношението на средноевропейската културна същност към културата на бъдещето? – Истината е всеобща, но как тя възниква – това е нещо друго. В средноевропейската култура се намират изворите за цялата спиритуална култура на бъдещето. Трябва да намерим пътя от германския идеализъм към спиритуалната култура. За това е необходимо тук, в средата, да се основе култура на Аза. В окултната област това може лесно да се види. Човешкият Аз трябва да се възпламени от външния свят, чак тогава се пробужда и вътрешно осъзнава себе си. Така културата на Аза в Средна Европа се разпалва отвън. Достатъчно е да разгледаме последните събития, обединението на германската същност. Характерно е, че през 1871 година Германската империя беше основана на чужда земя. Биха могли да се приведат толкова много неща, които и във външните събития показват, че в Средна Европа господства култура на Аза.
116	Es liegt nahe, zu fragen: Welche Bedeutung haben die Todesopfer für die spirituelle Welt? - Unzählige Menschen gehen in der Blüte ihrer Jugend durch die Pforte des Todes. Zunächst trennt sich der Zusammenhang zwischen Ich, Astralleib, Ätherleib vom physischen Leib ab. Der physische Leib wird scheinbar der Erde übergeben, der Ätherleib der ätherischen Welt, Astralleib und Ich gehen weiter. Aber das muß uns auffallen: Verhält es sich bei Menschen normalen Alters mit dem ätherischen Leib, der durch die Pforte des Todes geht, nicht anders als bei den jetzt hinübergehenden Jugendlichen? Für den physischen Leib begreift man das, für den ätherischen wird man es jetzt begreifen. Der hätte noch jahrzehntelang den physischen Leib versorgen, an ihm arbeiten können. Er geht mit diesen unverbrauchten Kräften durch die Pforte des Todes, vereinigt sich da mit der Volksseele, und die Arbeit der Volksseele wird in Zukunft durch imprägniert sein mit den unverbrauchten Kräften dieser ätherischen Leiber. An uns wird es sein, Verständnis dafür zu haben. Menschen werden da sein, die wissen werden: Die Volksseele ist ein aktives Element. Erst wenn man weiß, daß die unverbrauchten Ätherleiber wirken werden als spirituelle Kraft in konkreter Weise in der geistigen Welt, dann kann man verstehen, was real vorgeht. Wichtig wird das Bewußtsein dieses konkreten Zusammenhanges mit der geistigen Welt sein. Dadurch, nämlich durch Erzeugung eines solchen Bewußtseins von der geistigen Welt, wird die Geisteswissenschaft immer mehr etwas Lebendiges werden in den Gemütern und nicht nur Lehre bleiben. Der Mensch weiß, daß er in einer geistigen Aura ist, wie er hier weiß, daß die Luft in seiner Umgebung ist. Wie er hier frische und verbrauchte Luft unterscheidet, so wird er gute und böse Geister empfinden, erlebend empfinden die geistige Aura.	Естествено възниква въпросът: какво значение имат жертвите на смъртта за спиритуалния свят? – Безброй хора преминават през портата на смъртта в разцвета на младостта си. Най-напред свързаните помежду си Аз, астрално тяло и етерно тяло се отделят от физическото тяло. Привидно физическото тяло се предава на Земята, етерното тяло – на етерния свят, астралното тяло и Азът продължават нататък. Но трябва да обърнем внимание на следното: не е ли положението с етерното тяло, което преминава през портата на смъртта, различно при хората, които умират на обичайната възраст, и при младежите, които сега преминават отвъд? За физическото тяло това се разбира, сега ще се разбере и за етерното. То би могло още десетилетия да поддържа физическото тяло, да работи върху него. С тези неизразходвани сили преминава през портата на смъртта, там се съединява с Душата на народа и в бъдеще работата на Душата на народа ще бъде изцяло проникната от неизразходваните сили на тези етерни тела. От нас ще зависи да проявим разбиране за това. Ще има хора, които ще знаят: Душата на народа е активен елемент. Едва когато се знае, че неизразходваните етерни тела ще действат конкретно като спиритуална сила в духовния свят, ще може да се разбере какво става реално. Важно ще бъде съзнанието за тази конкретна връзка с духовния свят. Чрез това, а именно чрез създаването на такова съзнание за духовния свят, духовната наука ще става все повече нещо живо в сърцата и няма да остане само учение. Човек знае, че се намира в духовна аура, както тук знае, че около него има въздух. Както тук различава свежия от застоялия въздух, така ще усеща добри и зли духове, ще усеща чрез преживяване духовната аура.
117	Das ist erst die rechte Frucht der Geisteswissenschaft. Wir sehen es, wenn wir uns naheliegende Ereignisse betrachten, die uns belehren können. Eines davon geschah gerade an der Stätte unseres Baues. In diesem Falle war es ein Kind, dessen Ätherleib unverbraucht war. Die Kräfte sind da, wer sie sieht, wer sie zu sehen weiß, der sieht, daß sie in die Aura unseres Dornacher Baues übergegangen sind und darin leben. Das ist ein Beispiel, für das ich eintrete. Der Ätherleib, der mit seinen Kräften mehr der Allgemeinheit gehört, wirkt richtig weiter. Seither versucht er, durch Inspirationen in der Nähe des Baues etwas zu tun. Das sind helfende Kräfte.	Ето това е истинският плод на духовната наука. Виждаме го, когато разглеждаме близки до нас събития, от които можем да се поучим. Едно от тях стана тъкмо на мястото на нашия строеж. В този случай ставаше дума за дете, чието етерно тяло беше неизразходвано. Силите са налице; който ги вижда, който умее да ги вижда, той вижда, че са преминали в аурата на нашия Дорнахски строеж и живеят в нея. Това е пример, зад който заставам. Етерното тяло, което със своите сили принадлежи повече на общността, действително продължава да действа. Оттогава то се опитва да върши нещо чрез инспирации в близост до строежа. Това са подпомагащи сили.
118	Solche Dinge liegen uns nahe, wir können uns von ihnen belehren lassen, wie geheimnisvoll die Zusammenhänge sind in der geistigen Welt. Gerade in der letzten Zeit haben wir es in unserem Gesellschaftskarma gehabt, daß uns liebe Freunde vom physischen Plan weggestorben sind. Was ich im Wiener Zyklus über das Leben zwischen Tod und neuer Geburt gesagt habe, wurde gerade an manchen von diesen Seelen ganz klar. Eine dieser Seelen hat so recht den Weg in unsere Bewegung gefunden, als der physische Leib schon mürbe geworden war. Es war ein Wesen, bei dem mir, seit es überhaupt in unserer Bewegung war, das Seelische schon entgegengetreten ist wie durch den glashell gewordenen Leib. Nach dem Tod wob sich das Büd der Seele, das vorher schon da war, zusammen mit dem, wie es nachher sich darstellte. Ich konnte nicht anders, als den Nachruf geben, der zeigt, daß ich so recht mit dieser Seele zusammen war. Die folgenden Worte machten sich hörbar etwa drei Tage, nachdem der Tod eingetreten war:	Такива неща са ни близки, от тях можем да научим колко тайнствени са връзките в духовния свят. Тъкмо напоследък в кармата на нашето Общество преживяхме смъртта на скъпи приятели, които ни напуснаха на физическия план. Онова, което казах във Виенския цикъл за живота между смъртта и новото раждане, се изясни особено добре тъкмо при някои от тези души. Една от тези души истински намери пътя към нашето движение, когато физическото ѝ тяло вече беше станало крехко. Това беше същество, чиято душевност ми се разкриваше още от самото му идване в нашето движение, сякаш през тялото му, станало прозрачно като стъкло. След смъртта образът на душата, който беше налице и преди това, се сплете с образа, в който тя се явяваше след това. Не можех да направя друго, освен да произнеса надгробното слово, което показва, че бях истински заедно с тази душа. Следните думи прозвучаха около три дни след настъпването на смъртта:
119	Du tratest unter uns. Deines Wesens bewegte Sanftmut Sprach aus Deiner Augen stiller Kraft - Ruhe, die seelenvoll belebt, Floß in den Wellen, Mit denen Deine Blicke Zu Dingen und zu Menschen Deines Innern Weben trugen; - Und es durchseelte dieses Wesen Deine Stimme, die beredt Durch des Wortes Art mehr Als in dem Worte selbst Offenbarte, was verborgen In Deiner schönen Seele weset; Doch das hingebender Liebe Teilnahmsvoller Menschen Sich wortlos voll enthüllte — Dies Wesen, das von edler, stiller Schönheit Der Welten-Seelen-Schöpfung Empfänglichen Empfinden kündete.	Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.
120	Nach dem Tode tritt ein Abdampfen des Bewußtseins ein, gerade weil ein überflutendes Bewußtsein da ist. Das geschieht durch den Rückblick, den man zuerst auf den Tod hat - nicht bei Selbstmord -, gleichsam ein Sonnenpunkt. Es gehört zu dem Schönsten, Höchsten. Man knüpft da an, man sagt sich: Da hast du gelebt -, und so orientiert man sich in der geistigen Welt.	След смъртта настъпва изпаряване на съзнанието тъкмо защото е налице едно преливащо съзнание. Това става чрез първоначалния поглед назад към смъртта – не при самоубийство, – която е сякаш слънчева точка. Това спада към най-красивото, най-висшето. Оттам се започва, казваш си: „Там ти живя“ – и така се ориентираш в духовния свят.
121	Unsere Freundin war aus dem Stadium des ätherischen Rückblicks heraus, so daß man zu dem zwar anwesenden, aber nicht bewußten Wesen sprach. Dann kam durch die Wärme ein Moment des Bewußtseins und sie sah die Feuerbestattung. Die Zeit wird da zum Raum. Es gibt ein Korrespondieren zwischen dem, was in der physischen und in der geistigen Welt stattfindet. In einem solchen Fall kommt ein Anruf nicht wie ein Echo aus der geistigen Welt zurück, sondern wandelt sich zur sinngemäßen Antwort aus der noch nicht bewußten Seele um. Durch solche Beispiele des in uns erkennenden Gefühls, in unserem gefühlsmäßigen Erkennen der geistigen Welt, muß das Ergebnis sein, die Realität der geistigen Welt zu erfahren. Es ist besonders wichtig, dieses konkrete Gefühl in unserer Zeit zu erwerben, damit aus der Schwere der Gegenwart für die ganze Menschheit im Physischen und Seelischen Heil erwachse, denn immer sind die großen, bedeutsamen Ereignisse des Weltgeschehens auch für eine oberflächliche geistige Erkenntnis der klare Ausdruck dafür gewesen, daß wir in der sinnlichen Welt nicht nur sinnliche Wesen haben, sondern daß die geistigen Wesen hereinwirken.	Нашата приятелка беше преминала стадия на етерния поглед назад, така че се говореше на едно същество, което наистина присъстваше, но не беше в съзнание. Тогава чрез топлината настъпи миг на съзнание и тя видя кремацията. Там времето става пространство. Има съответствие между ставащото във физическия и в духовния свят. В такъв случай един зов не се връща като ехо от духовния свят, а се преобразува в смислово съответстващ отговор от душата, която още не е в съзнание. Такива примери трябва да ни доведат до преживяване на реалността на духовния свят – примери за чувството, което познава в нас, за нашето познаване на духовния свят чрез чувството. Особено важно е в нашето време да придобием това конкретно чувство, за да може от тежестта на настоящето да израсне благо за цялото човечество във физическо и душевно отношение, защото големите, значими световни събития винаги са били ясен израз, доловим дори за едно повърхностно духовно познание, на това, че в сетивния свят има не само сетивни същества, а в него въздействат и духовните същества.
122	Es ist schwer, den Schleier zu durchbrechen, der die physische von der geistigen Welt trennt. Das macht die Selbsterkenntnis schwer im weitesten Umfang, man stellt sich darunter oft zu Leichtes vor. Schon im äußerlich physischen Sinn ist sie manchmal schwer. Ein groteskes Beispiel dafür gab der bedeutende Philosoph Professor Ernst Mach - nicht Ferdinand Maack, ich hätte sonst nicht von einem bedeutenden Philosophen gesprochen. Mach schildert in einem seiner Werke, als junger Mensch sei ihm einmal in einem Schaufensterspiegel ein unangenehmes, widerwärtiges Gesicht aufgefallen, das er zu seiner Bestürzung gleich darauf als sein eigenes erkennen mußte. Etwas ähnliches erlebte er später nochmals. Beim Einsteigen in einen Omnibus erblickte er einen Mann mit einem häßlichen Gesicht, der ihm von der andern Seite entgegenkam, und erkannte erst nachträglich, daß er sich selbst im Spiegel gesehen hatte. Darüber, was das Wesen, die Gestalt der Seele ist, ist sich der Mensch noch viel mehr im Unklaren. Durch was man alles hindurch muß, um zur Selbsterkenntnis zu kommen, davon läßt sich der Mensch nichts träumen. In den Untergründen der Seele ist die Maja oft in großem Ausmaß vorhanden. Ein Mensch hat den Trieb zur Grausamkeit, er lebt mit Menschen zusammen, die er von Zeit zu Zeit quält und so weiter. Er sucht nach einem äußeren Grund dafür, wendet oft eine geniale Erfindungsgabe auf, um das Gefüge der Seele zu verschleiern. Ich selbst kannte jemanden, der immer wieder davon sprach, unter wie großen Opfern sich seine Tätigkeit vollzogen habe. Aber ich mußte sagen, daß es nur seelische Wollust war, die er befriedigte. Wenn er so von Opfern sprach, so stand hinter alldem nur Egoismus. Wirkliche Selbsterkenntnis ist nur erreichbar, wenn man nach und nach in der Geisteswissenschaft vorschreitet, insofern man durch sich erlebt, was in der Welt ist.	Трудно е да се пробие завесата, която отделя физическия от духовния свят. Това затруднява себепознанието в най-широк смисъл; често си го представят като нещо прекалено лесно. Дори във външно физическо отношение то понякога е трудно. Гротескен пример за това даде забележителният философ професор Ернст Мах – не Фердинанд Маак, иначе нямаше да говоря за забележителен философ. В едно от своите произведения Мах разказва, че веднъж като младеж забелязал в огледалото на една витрина неприятно, отблъскващо лице, в което веднага след това за свой ужас трябвало да разпознае собственото си лице. По-късно преживял още веднъж нещо подобно. Качвайки се в омнибус, видял мъж с грозно лице, който идвал насреща му от другата страна, и чак след това разбрал, че е видял себе си в огледалото. Човек е още много по-малко наясно каква е същността, какъв е обликът на душата. И през ум не му минава през какво трябва да премине, за да постигне себепознание. В дълбините на душата Майя често заема голямо място. Някой има нагон към жестокост, живее заедно с хора, които от време на време измъчва, и така нататък. Търси външна причина за това, често проявява гениална изобретателност, за да забули устройството на душата си. Аз самият познавах някого, който отново и отново говореше с какви големи жертви е вършил своята дейност. Но трябваше да кажа, че той е задоволявал само душевно сладострастие. Когато говореше така за жертви, зад всичко това стоеше само егоизъм. Истинско себепознание може да се постигне само когато постепенно се напредва в духовната наука, доколкото чрез себе си се преживява онова, което е в света.
123	Es gibt schwatzende Leute in der Welt, die Schwatzstündchen veranstalten. Das soll es sogar unter Männern geben, die zum DämmerSchoppen gehen. Wenn sie gefragt werden, warum sie schwatzen, so haben die Leute allerlei wichtige Gründe dafür. Aber wenn wir mit unserer Hand über Samt oder Seide streichen, so haben wir ein Gefühl des Wohlgefallens. Wenn man schwatzt, stößt sich der Ätherleib fortwährend an der in Bewegung gesetzten Luft, er wird dadurch ge streichelt. Das ist nichts Böses. Man versteht das, was beim Schwatzen vorgeht, nur, wenn man weiß, daß der Mensch einen Ätherleib hat.	По света има бъбривци, които си устройват часове за бъбрене. Казват, че това се срещало дори сред мъжете, които отиват привечер да пийнат по чаша. Ако ги попитат защо бъбрят, тези хора имат всевъзможни важни основания за това. Но когато прокараме ръка по кадифе или коприна, изпитваме удоволствие. При бъбренето етерното тяло непрестанно се удря във въздуха, приведен в движение, и така получава ласки. В това няма нищо лошо. Онова, което става при бъбренето, може да се разбере само ако се знае, че човек има етерно тяло.
124	Die Menschheit geht einer Zeit entgegen, wo sie solchen Dingen mehr und mehr ins Antlitz schauen muß. Die Geisteswissenschaft muß immer mehr und mehr das Bewußtsein dafür erwecken. Es wird dann eintreten, daß die Menschen, die heute in ihrem materialistischen Sinn behaupten, alles Geistige sei Träumerei, sich so ausnehmen werden, wie wenn jemand sagen wollte, wo die Luft ist, sei überhaupt nichts. Wie man entdeckt, daß die Luft real ist, so wird die Menschheit entdecken, daß der Geist etwas Reales ist. Wenn man das größte Mysterium, das Mysterium von Golgatha ins Auge faßt, so kann man glauben, daß der Christus, nachdem er durch das Mysterium von Golgatha gegangen ist, auf die Menschheit vornehmlich durch eine Lehre gewirkt hätte. Aber was die Menschen über den Christus gewußt haben, das ist das Allergeringste. Die Theologen haben sich gezankt, aber die wenigsten haben etwas Richtiges verstanden. Nur ein Teil dessen, was in der Geschichte geschieht, spielt sich im Bewußtsein ab. Ein Beispiel dafür ist die Schlacht zwischen Maxentius und Konstantin an der Milvischen Brücke am 28. Oktober 312, die nicht durch irgendwelche äußeren Umstände, sondern durch Einwirkungen nichtphysischer Art entschieden wurde. Mit einem Heer, das weit stärker war als das seines Gegners Konstantin, hatte Maxentius Rom zu verteidigen. Bei Be fragung der Sibyllinischen Bücher wurde ihm bedeutet, er solle seine Truppen aus Rom herausführen; auf diese Weise werde er die Feinde Roms vernichten. Hierin wurde er noch durch einen Traum bestärkt. Auch Konstantin hatte einen Traum: ihm wurde aufgegeben, seinen Soldaten statt der alten Feldzeichen Banner mit dem Monogramm Christi vorantragen zu lassen. So geschah es, und das Heer des Maxentius, das allen Vernunftgründen zum Trotz aus Rom herausgeführt worden war, wurde durch die schwächeren Streitkräfte des Konstantin geschlagen, und Maxentius selbst fand auf der Flucht den Tod. Der Christus-Impuls hatte hier in das Unterbewußtsein der Menschen hineingewirkt.	Човечеството върви към време, когато все повече и повече ще трябва да се изправя лице в лице с такива неща. Духовната наука трябва все повече и повече да пробужда съзнание за тях. Тогава ще стане така, че хората, които днес в своя материалистичен дух твърдят, че всичко духовно е мечтателство, ще изглеждат като някого, който би искал да каже, че там, където има въздух, изобщо няма нищо. Както се открива, че въздухът е реален, така човечеството ще открие, че духът е нещо реално. Ако разгледаме най-великата мистерия, Мистерията на Голгота, можем да си помислим, че след като е преминал през Мистерията на Голгота, Христос е въздействал върху човечеството предимно чрез учение. Но онова, което хората са знаели за Христос, е най-незначителното. Теолозите са се карали, ала съвсем малцина са разбрали нещо вярно. Само част от ставащото в историята се разиграва в съзнанието. Пример за това е битката между Максенций и Константин при Милвийския мост на 28 октомври 312 година, чийто изход бил решен не от някакви външни обстоятелства, а от въздействия от нефизическо естество. Максенций трябвало да защитава Рим с войска, далеч по-силна от тази на противника му Константин. При допитване до Сибилинските книги му било указано да изведе войските си от Рим; по този начин щял да унищожи враговете на Рим. Един сън допълнително го насърчил да постъпи така. Константин също имал сън: било му възложено да нареди вместо старите бойни знаци пред войниците му да бъдат носени знамена с монограма на Христос. Така и станало и войската на Максенций, която въпреки всички доводи на разума била изведена от Рим, била разбита от по-слабите военни сили на Константин, а самият Максенций намерил смъртта си при бягството. Тук Христовият импулс е въздействал в подсъзнанието на хората.
125	Der Impuls lebt im Unterbewußtsein so, wie wenn auf dem Meere Schiffe fahren, aber das Wichtige sich in Unterseebooten abspielen würde. Im 15. Jahrhundert ist wieder ein wichtiger Zeitpunkt. Damals griff die Jungfrau von Orleans so in den Gang der Geschichte ein, daß alles, was später geschehen ist, davon bestimmt wurde. Die ganze Karte von Europa wäre anders, auch das geistige Leben, wenn die Engländer gesiegt hätten. Die Jungfrau war ein Michaels-Diener. Schiller war tief berührt von der Gestalt der Jungfrau von Orleans: «Es liebt die Welt, das Strahlende zu schwärzen.» Während Voltaire Gift und Galle gegen sie spie, selbst Shakespeare sie nicht verstehen konnte, Anatole France sie ins materialistische Fahrwasser herabgedrückt hat, alle westlichen Geister sie nicht verstanden haben, hat Schiller diese hehre Gestalt in seinem Drama verkörpert.	Импулсът живее в подсъзнанието така, сякаш по морето плават кораби, а важното се разиграва в подводници. През петнадесети век отново настъпва важен момент. Тогава Орлеанската дева се намесва в хода на историята така, че определя всичко, което става по-късно. Цялата карта на Европа би била друга, а също и духовният живот, ако англичаните бяха победили. Девата беше служител на Михаил. Шилер беше дълбоко трогнат от образа на Орлеанската дева: „Светът обича да очерня сияйното.“ Шилер въплъти този възвишен образ в своята драма, докато Волтер сипеше срещу нея жлъч и отрова, дори Шекспир не можеше да я разбере, Анатол Франс я принизи, като я представи в материалистична светлина, и всички западни умове не я разбираха.
126	Damit die Jungfrau von Orleans ihre historische Mission erfüllen konnte, war notwendig, daß sie eine Art unbewußter Initiation durchmachte. Es handelte sich dabei um eine Einweihung, wie sie uns in der Legende von Olaf Ästeson geschildert wird. Solche Einweihungen, für die bestimmte karmische Voraussetzungen vorliegen mußten, konnten in der Zeit der dreizehn Nächte zwischen dem 25. Dezember und dem 6. Januar erfolgen. Wenn das äußere Licht die geringste Stärke hat, ist eine innere Erleuchtung am ehesten möglich. So hatte Olaf Ästeson im Schlafzustand während der dreizehn Nächte reale geistige Erlebnisse, über die er dann, wie es in dem «Traumlied» dargestellt ist, vor der Kirchentüre berichtet. Auch die Jungfrau von Orleans hat die dreizehn Nächte gewissermaßen im Schlafzustand zugebracht, nämlich im Leibe der Mutter. In der letzten Zeit vor der Geburt ist der Mensch unbewußten Einflüssen aus der geistigen Welt besonders zugänglich. Am 6. Januar wurde die Jungfrau von Orleans geboren. An diesem Tage lief die ganze Einwohnerschaft ihres Ge burtsortes zusammen, weil etwas ganz Außergewöhnliches in der Aura des Dorfes zu spüren war. Es war die Geburt der Jungfrau von Orleans, der unmittelbar, bevor sie das physische Sonnenlicht erblickte, der Christus-Impuls eingepflanzt worden war.	За да може Орлеанската дева да изпълни своята историческа мисия, беше необходимо да премине през своеобразна несъзнавана инициация. Ставаше дума за посвещение като описаното в легендата за Олаф Астезон. Такива посвещения, за които трябваше да са налице определени кармични предпоставки, можеха да се извършват през тринадесетте нощи между 25 декември и 6 януари. Когато външната светлина е най-слаба, възможността за вътрешно просветление е най-голяма. Така в съня си през тринадесетте нощи Олаф Астезон имаше реални духовни преживявания, за които после разказва пред вратата на църквата, както е представено в „Песен за съня“. Орлеанската дева също прекара тринадесетте нощи, така да се каже, в сънно състояние, а именно в тялото на майката. В последния период преди раждането човек е особено възприемчив към несъзнавани влияния от духовния свят. Орлеанската дева се роди на 6 януари. В този ден всички жители на родното ѝ село се стекоха, защото в аурата на селото се усещаше нещо съвсем необикновено. Това беше раждането на Орлеанската дева, в която непосредствено преди да види физическата слънчева светлина, беше вложен Христовият импулс.
127	Das Lebendige des Zusammenhanges zwischen physischer und geistiger Welt sich zu erringen, ist das eigentliche Ziel aller unserer Bestrebungen und das, worauf es uns ankommt. Man wird erkennen, daß die Dämmerungszeit dieses Krieges eine Zeitenwende bezeichnet. Die Menschen sollen wissen, daß die Seelen derer, die sich geopfert haben, weiter wirken und daß dieser Krieg die Aufgabe hat, das materialistische Zeitalter abzuschließen.	Да извоюваме за себе си живата връзка между физическия и духовния свят – това е същинската цел на всичките ни стремежи и онова, на което държим. Ще се разбере, че сумрачното време на тази война бележи прелом в историята. Хората трябва да знаят, че душите на онези, които са се пожертвали, продължават да действат и че задачата на тази война е да сложи край на материалистичната епоха.
128	Es ist notwendig, daß Seelen da sind, die wie sich entgegen streckende Arme Gedanken in die geistige Welt hinaufsenden und das Bewußtsein von der geistigen Welt herabbringen, geistbewußte Seelen. Je mehr solche geistbewußte Seelen ihre Gedanken hinaufsenden - es ist viel davon abhängig, daß unsere geistige Atmosphäre von solchen Gedanken durchzogen wird -, desto mehr können die Früchte reifen, die aus den Todesopfern kommen. So fassen wir unsere Betrachtung in die Worte zusammen:	Необходимо е да има души, които изпращат нагоре към духовния свят мисли като протегнати към него ръце и свалят надолу съзнанието за духовния свят, души, съзнаващи духа. Колкото повече такива съзнаващи духа души изпращат мислите си нагоре, толкова повече могат да узреят плодовете от жертвите на смъртта – много зависи от това духовната ни атмосфера да бъде пронизана от такива мисли. Така обобщаваме нашето разглеждане с думите:
129	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
130	DAS INTIME ELEMENT DER MITTELEUROPÄISCHEN KULTUR UND DAS MITTELEUROPÄISCHE STREBEN	СЪКРОВЕНИЯТ ЕЛЕМЕНТ НА СРЕДНОЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИЯТ СТРЕМЕЖ
131	Leipzig, 7. März 1915	Лайпциг, 7 март 1915 г.
132	In schweren, schicksaltragenden Tagen leben wir. Und was diese schicksaltragenden Tage uns Erdenmenschen bringen werden, dem sehen noch recht wenig Seelen mit voller Zuversicht entgegen, und vor allen Dingen ist die Bedeutung dessen, was sich durch die Geschehnisse dieser Tage ausspricht, nicht mit voller Kraft in den Seelen sprechend. Gerade diejenigen aber, welche versuchen, sich als Menschenseelen immer mehr und mehr hineinzuleben in das, was als Impulse einverleibt werden soll der Menschenkulturentwickelung, der geistigen Kulturentwickelung durch die Forderungen der Geisteswissenschaft, sollten mit ihrem tiefsten Empfinden, mit ihrem tiefsten Fühlen sich verbunden wissen dem, was sich auf der einen Seite so groß und gewaltig und auf der andern Seite so schmerzvoll, so traurig um unsere Seelen herum abspielt. Was sich vollzieht, ist ja etwas, was nicht nur der Art, sondern auch dem Grad nach im Grunde beispiellos ist innerhalb der bewußten Geschichte der Menschheitsentwickelung, was tief eingreifend und tief einschneidend ist in alles Leben der Erdenentwickelung. Und man braucht sich nur einmal vor die Seele zu führen, was es heißt - und das ist ja heute bei jedem Menschen der europäischen und auch vieler Teile der andern Erdenbevölkerung der Fall -, mitten darinzustehen in dem Gang der so bedeutsamen Ereignisse, um zu fühlen, daß dies gerade eine Zeit ist, nicht nur im eminentesten Sinne geeignet, sondern auch im eminenten Sinne fordernd, daß die Seele sich frei macht und immer freier mache von dem bloßen Leben innerhalb des eigenen Selbstes, innerhalb des eigenen Ich, und mitzuleben versuchen sollte, was als ein gemeinsames Geschick durch die Menschheit geht. Vieles wird die Seele in unserer Gegenwart lernen können, wenn sie sich in der rechten Weise zu verbinden weiß mit dem Strom der Ereignisse. Und von vielem Engherzigen und Egoistischen wird sie frei kommen können, wenn sie dies zu tun weiß. Gehen doch so große, so gewaltige Dinge vor, daß fast jedes Denken an sich selbst in dieser unserer Zeit als ein Raub erscheinen muß, den unsere Seele begeht an dem Leben mit den allgemeinen Geschicken.	Живеем в тежки, съдбовни дни. И все още твърде малко души гледат с пълно доверие към онова, което тези съдбовни дни ще донесат на нас, земните хора, а преди всичко значението на онова, което се изразява чрез събитията на тези дни, не звучи с пълна сила в душите. Но тъкмо онези, които като човешки души се опитват все повече и повече да се вживеят в тези импулси, би трябвало с най-дълбокото си усещане, с най-дълбокото си чувство да знаят, че са свързани с онова, което се разиграва около душите ни – от една страна, толкова велико и мощно, а от друга страна, толкова болезнено, толкова печално; духовната наука изисква тези импулси да се вложат в човешкото културно развитие, в духовното културно развитие. Онова, което се извършва, всъщност е безпримерно в съзнателната история на човешкото развитие не само по вид, но и по степен; то прониква дълбоко и дълбоко се врязва в целия живот на земното развитие. И достатъчно е само да си представим какво означава да сме сред толкова значими събития, докато те се разгръщат – а днес сред тези събития е всеки човек от населението на Европа и на много други части на Земята, – за да почувстваме, че тъкмо това време не само е в най-висока степен подходящо за това, но и във висока степен го изисква: душата да се освободи и все повече да се освобождава от живота единствено в собственото Себе, в собствения Аз, и да се опита да съпреживява онова, което преминава през човечеството като обща съдба. Много ще може да научи душата в нашето настояще, ако умее по правилния начин да се свърже с потока на събитията. И ще може да се освободи от много тесногръдие и егоизъм, ако умее да направи това. Та нали стават толкова велики, толкова мощни неща, че в това наше време почти всяко мислене за себе си трябва да изглежда като грабеж, който душата ни извършва за сметка на съпреживяването на общите съдбини.
133	Insbesondere die Bevölkerung Mitteleuropas - welche ungeheuren Fragen muß sie sich stellen über Dinge, die sie im Grunde erst jetzt lernen kann! Gewahr werden kann der Mensch Mitteleuropas, wie er eigentlich mißverstanden, ja wie er gehaßt wird. Und diese Mißverständnisse, dieser Haß, sie sind ja nicht etwa erst ausgebrochen seit dem Kriegsbeginn, nur bemerkbar sind sie geworden seit dem Kriegsbeginn. Daher kann der Kriegsbeginn und der Verlauf des Krieges auch nur gleichsam dasjenige sein, was die mitteleuropäischen Seelen darauf aufmerksam macht, wie sie sich in einer gewissen Beziehung mehr oder weniger vereinsamt fühlen müssen gegenüber dem Fühlen und Empfinden derjenigenMenschen, die ringsherum um diese mitteleuropäische Bevölkerung wirklich nicht mit verständnisvollen Empfindungen und Gefühlen stehen. Könnte man doch - das wäre so wünschenswert, besonders jetzt - in den Seelen, die sich der Geisteswissenschaft widmen, vertieftere Interessen für die großen Ereignisse des Lebens anfachen, welche die Seele hinausführen aus dem Horizont ihres Ich auf den großen Horizont der Menschheits und Erdenereignisse! Könnte man doch den Blick, die ganze Gesinnung der Seelen gerade deshalb, weil sie Geisteswissenschaft in sich aufgenommen haben, zur Vertiefung bringen in der Erkenntnis der umfassenden Kräfte und sie herausbringen aus dem Interesse an den engeren, bloß mit dem einzelnen Menschen sich beschäftigenden Kräften! Denn wirklich, wenn man heute die Welt, namentlich die Welt, die um uns Mitteleuropäer herum ist, reden hört, wenn man liest, was da an Sonderbarem über die Impulse gesprochen wird, die zu diesem Kriege geführt haben sollen, dann hat man das Gefühl, daß die Verpflichtung, nach größeren Gesichtspunkten zu urteilen, der Menschheit eigentlich recht, recht sehr in unserer materialistischen Zeit abhanden gekommen ist, so sehr abhanden gekommen ist, daß es manchmal den Eindruck hat, als ob die Leute überhaupt nichts gelernt hätten, sondern für sie die Geschichte im Grunde genommen am 25. Juli 1914 erst begänne. Es ist, als ob die Leute nichts wüßten von dem, was sich im Kräftespiel der Erdenbevölkerung zugetragen hat und was aus diesem Kräftespiel heraus zu den schweren Verwicklungen geführt hat, welche in der Kriegsflamme endlich sich entzündet haben und aufgelodert sind. Kaum daß man von dem redet, was man die Einkreisung durch den vorigen englischen König nennt, der die europäischen Mächte rings um Mitteleuropa herum vereinigt hat, so daß durch diese Vereinigung der ringsherum befindlichen Menschenkräfte endlich nichts anderes entstehen konnte als dasjenige, was entstanden ist. Kaum daß man einige Jahre, höchstens Jahrzehnte zurückgeht und sich daraus Vorstellungen machen will, wie das gekommen ist, was jetzt so schicksaltragend und schmerzlich um uns herum ist.	Особено населението на Средна Европа – какви огромни въпроси трябва да си поставя то за неща, които всъщност може да научи едва сега! Човекът от Средна Европа може да забележи колко неразбран е всъщност, дори колко мразен е. И тези недоразумения, тази омраза съвсем не са избухнали чак от началото на войната, само са станали забележими от началото на войната. Затова началото на войната и нейният ход могат, така да се каже, само да покажат на средноевропейските души как в известно отношение трябва да се чувстват повече или по-малко самотни пред чувствата и усещанията на хората, които обкръжават това средноевропейско население и чиито усещания и чувства наистина не изразяват разбиране към него. Де да можеше – толкова желателно би било, особено сега – в душите, които се посвещават на духовната наука, да се разпали по-дълбок интерес към големите събития на живота, които извеждат душата отвъд хоризонта на нейния Аз към големия хоризонт на човешките и земните събития! Тъкмо защото душите са приели в себе си духовната наука, де да можехме да насочим погледа им, цялата им нагласа към по-задълбочено познаване на всеобхватните сили и да ги откъснем от интереса към по-тесните сили, които се занимават само с отделния човек! Защото наистина, когато днес слушаме как говори светът, особено светът около нас, средноевропейците, когато четем какви странни неща се говорят за импулсите, които уж са довели до тази война, имаме чувството, че в нашето материалистично време човечеството всъщност е изгубило до твърде, твърде голяма степен съзнанието за дълга си да съди от по-широки гледни точки – изгубило го е дотолкова, че понякога се създава впечатлението, сякаш хората изобщо нищо не са научили, а за тях историята всъщност започва чак на 25 юли 1914 година. Сякаш хората не знаят нищо за онова, което се е разиграло във взаимодействието на силите сред земното население и което от това взаимодействие е довело до тежките усложнения, най-сетне възпламенили се и лумнали в пламъка на войната. Почти не се говори за онова, което се нарича обкръжение, извършено от предишния английски крал, който обедини европейските сили около Средна Европа, така че това обединение на околните човешки сили в края на краищата не можеше да породи друго освен онова, което възникна. Връщат се едва няколко години, най-много десетилетия назад и оттам искат да си съставят представи как е възникнало онова, което сега толкова съдбовно и болезнено ни обкръжава.
134	Aber die Dinge liegen ja noch viel, viel tiefer. Wenn man von Einkreisung spricht, muß man sagen; Was sich in der Einkreisung der mitteleuropäischen Mächte in der letzten Zeit vollzogen hat, das ist die letzte Etappe, der letzte Schritt einer Einkreisung Mitteleuropas gewesen, die begonnen hat vor langer, langer Zeit, die schon im Jahre 860 begonnen hat. Damals, als vom Norden Europas diejenigen Menschen heruntergezogen sind, welche im Jahre 860 als Normannen bevölkerung vor Paris standen, zog ein Teil der Kraft, welche sich in Europa ausleben sollte, im Westen Europas in die romanische Strömung hinein, die den Westen Europas vom Süden herauf überflutet hatte. Wir haben einen Strom von Menschenkräften, der so verläuft, daß er sich von Rom über Italien und Sizilien über das heutige Spanien und durch das heutige Frankreich ergießt. Und die Normannenbevölkerung, die von Norden herunterzieht und 860 vor Paris steht, wird überflutet von dem, was von alten Zeiten her als romanische Strömung gekommen ist, und geht in dieser romanischen Strömung unter. Dasjenige, was an Kraftvollem in dieser Strömung ist, rührt davon her, daß die normannische Bevölkerung darin untergegangen ist. Was aber an Fremdem gegenüber der mitteleuropäischen Kultur im Westen aufgegangen ist, rührt von dem eingeflossenen romanischen Strome her. Dieser romanische Strom hat ja nicht etwa im heutigen Frankreich haltgemacht, sondern er erwies sich durch die dogmatisch rationalistische Art, durch seine Hinneigung zu materialistischer Denkungsweise mächtig, nicht nur Frankreich zu überschwemmen, sondern als dann die Normannen wiederum nach den heute angelsächsischen Ländern hinüber die Hand ausstreckten, war es das Maßgebende, daß dort zu dem Angeltum, dem Sachsentum das hinzukam, was nicht die Normannen gebracht haben von Norden nach Süden, sondern das, was sie vom Süden her aufgenommen haben. Auch im britischen Element ist es das romanische Element, das dadurch dem mitteleuropäischen Wesen eigentlich ohne Verständnis gegenübersteht. Und dieses vom romanischen Element durchsetzte normannische Element hat dann seinen Zug weiter fortgesetzt über die griechischen Küsten herunter bis nach Konstantinopel. So daß wir einen Fluß normannisch-romanischer Kultur sich herunterziehen sehen vom europäischen Norden nach dem Westen hin, schlangenförmig Mitteleuropa umkreisend, bis nach Konstantinopel herüber die Fangarme ausstreckend. Den andern Zug, der von Norden herunter ging, sehen wir nach dem Osten fließen und in das slawische Element eindringen. Die ersten Normannenzüge wurden von der damals in weiter Ausbreitung im heutigen Rußland lebenden finnischen Bevölkerung «Ros» genannt, wovon der Name Russen gekommen ist, der also anklingt an die Benennung, welche die Finnen der normannischen Bevölkerung gegeben haben. Wir sehen diese nordischen Völker sich hineinerstrecken in das slawische Element, immer weiter in das slawische Element vordringend, und gleichzeitig mit dem Zeitpunkt, an welchem die Normannen 860 vor Paris standen und da ihreRomanisierung begann, sehen wir das normannische Element hineintauchen in den slawischen Strom und auf der andern Seite bis über Kiew und bis nach Konstantinopel herunterziehen. Und der Kreis ist geschlossen! Es ziehen von Norden herunter die normannischen Kräfte auf der einen Seite nach Westen, sich romanisierend, auf der andern Seite nach dem Osten, sich slawisierend, und sie stoßen zusammen vom Osten und vom Westen aus in Konstantinopel. Und in Mitteleuropa ist wie in ein Kulturbecken eingeschlossen dasjenige, was zurückgeblieben ist in dem von dem alten Keltentum befruchteten, ursprünglichen Germanentum, das dann in der verschiedensten Nuancierung in der Bevölkerung, die sich als deutsche, als holländische, als skandinavische Bevölkerung geltend macht, als Element ausgesprochen vorhanden ist. So sehen wir, wie alt diese Einkreisung ist.	Но нещата се коренят още много, много по-дълбоко. Когато се говори за обкръжение, трябва да се каже: онова, което напоследък се извърши в обкръжението на средноевропейските сили, беше последният етап, последната стъпка от едно обкръжение на Средна Европа, започнало преди много, много време, започнало още през 860 година. Тогава, когато от северната част на Европа се спуснаха норманите, които през 860 година бяха пред Париж, част от силата, която трябваше да се разгърне в Европа, навлезе в романското течение на запад в Европа – течението, заляло Западна Европа от юг. Имаме поток от човешки сили, който се разлива от Рим през Италия и Сицилия, през днешна Испания и през днешна Франция. И норманското население, което се спуска от север и през 860 година е пред Париж, бива залято от онова, което идва от древността като романско течение, и се претопява в това романско течение. Силата, която има в това течение, произтича от претопяването на норманското население в него. А онова чуждо на средноевропейската култура, което възниква на запад, произтича от влелия се романски поток. Този романски поток съвсем не е спрял в днешна Франция, а с догматично рационалистичния си характер, със склонността си към материалистичен начин на мислене е проявил такава сила, че е залял не само Франция: по-късно, когато норманите отново протегнали ръка към днешните англосаксонски страни, там решаващо било, че към ангълския и саксонския елемент се прибавило онова, което норманите не са донесли от север на юг, а са приели от юг. И в британския елемент тъкмо романският елемент е този, който поради това всъщност се отнася без разбиране към средноевропейската същност. А този нормански елемент, пронизан от романския елемент, после продължил своя поход надолу покрай гръцките брегове чак до Константинопол. Така виждаме поток от норманско-романска култура да се спуска от европейския север към запад, да обгръща змиевидно Средна Европа и да протяга пипалата си чак до Константинопол. Виждаме как другото движение, което се спуска от север, тече на изток и прониква в славянския елемент. Първите нормански походи били наречени „Рос“ от финското население, разпространено тогава върху обширни територии в днешна Русия; оттук идва името руснаци, което следователно напомня названието, дадено от фините на норманското население. Виждаме как тези северни народи навлизат в славянския елемент и проникват все по-навътре в славянския елемент; същевременно виждаме как норманският елемент потъва в славянския поток и от другата страна се спуска отвъд Киев чак до Константинопол – в същия момент, когато през 860 година норманите са пред Париж и там започва тяхното романизиране. И кръгът е затворен! От север норманските сили се спускат от едната страна на запад и се романизират, а от другата страна на изток и се славянизират, и се срещат от изток и от запад в Константинопол. А в Средна Европа онова, което е останало в първоначалния германски свят, оплоден от древната келтска култура, е затворено като в културен басейн; после съвсем отчетливо присъства като елемент с най-различни оттенъци в германското, холандското и скандинавското население. Така виждаме колко древно е това обкръжение.
135	In diesem Mitteleuropa bereitet sich nun vor, was wir nennen können eine intime Kultur, eine Kultur, welche niemals imstande war, so zu verlaufen, wie die Kultur im Westen oder die Kultur im Osten, sondern welche ganz anders verlaufen mußte. Wenn wir vergleichen, was sich in Mitteleuropa an Kultur entwickelt hatte, mit demjenigen, was im Westen sich entwickelt hat, so müssen wir sagen, im Westen entwickelte sich - und das kann aus dem kleinsten und aus dem größten Zuge dieser Kultur ersehen werden - eine Kultur, deren Grundcharakter von den britischen Inseln über Frankreich, Spanien, bis nach Sizilien, Italien hinein und bis nach Konstantinopel hinüber zu verfolgen ist. Da entwickelte sich als Grundzug der Kultur ein gewisser Dogmatismus, ein Rationalismus, eine Sehnsucht, all dasjenige, was man an Erkenntnissen bekommt, in einfache rationalistische Formeln zu kleiden. Es entwickelte sich ein Trieb, die Dinge so zu sehen, wie Verstand und Sinnlichkeit sie sehen müssen. Es entwickelte sich der Trieb, alles zu vereinfachen. Nehmen wir einen Fall, der uns als Bekenner der Geisteswissenschaft naheliegen kann, die Gliederung unserer Menschenseele in drei Glieder: Empfindungsseele, Verstandes- oder Gemütsseele und Bewußtseinsseele. Die Menschenseele kann in Wirklichkeit nur begriffen werden, wenn man weiß, daß sie aus diesen drei Gliedern besteht. Ebensowenig wie das Licht begriffen werden kann, ohne die Farbennuancen in ihrem Ursprung aus dem Licht zu erkennen, und ohne daß man weiß, es gliedert sich in die verschiedenen Farbennuancen, die wir im Regenbogen sehen, auf der einen Seite die roten, die gelben Strahlen, auf der andern Seite blau, grün, violett, und wenn man das nicht weiß, kann man nicht als Physiker das Licht studieren, ebensowenig kann man die menschliche Seele studieren, was unendlich wichtiger ist; denn jeder soll ein Mensch sein und jeder soll von der Seele Bescheid wissen. Wer in seiner Seele selbst nicht fühlt, daß diese Seele sich auslebt in den drei Gliedern: Empfindungsseele, Verstandes- oder Gemütsseele, Bewußtseinsseele, der wirft alles in der Seele durcheinander. Wir sehen es an den modernen Universitätspsychologen, wie sie alles in der Seele durcheinanderwerfen, so wie man die Farbennuancen des Lichtes einfach durcheinanderwirft; und sie dünken sich in ihrem ungeheuren Hochmut, ihrem wissenschaftlichen Übermut ganz besonders gelehrt, wenn sie alles im Seelenleben durcheinanderwerfen, während man die Seele wirklich nur erkennen kann, wenn man imstande ist, diese Dreigliederung der Seele wirklich zu wissen. Wenn die Empfindungsseele auch zunächst dasjenige ist, was gewissermaßen die Triebe, die mehr empfindungsgemäßen Impulse darlebt, mehr dasjenige im jetzigen Erdendasein, was wir nennen können das mehr Sinnliche des Menschen, so enthält doch diese Empfindungsseele zugleich in ihren tieferen Teilen die ewigen Triebkräfte der Menschennatur, diejenigen Kräfte, die durch Geburt und Tod gehen. Die Verstandes- oder Gemütsseele enthält zur Hälfte das Zeitliche, zur Hälfte das Ewige. Die Bewußtseinsseele, wie sie jetzt ist, enthält vorzugsweise die Hinlenkung des Menschen zum Zeitlichen. Daher ist es verständlich, daß das Volk, welches seine Volksseele durch die Bewußtseinsseele ausbildet, das britische Volk, nach einem sehr schönen Ausspruch Goethes, nichts hat von alledem, was tiefsinnige Reflexion ist, sondern daß es auf das Praktische, den äußerlichen Konkurrenzkampf gerichtet ist. Es ist vielleicht gar nicht schlecht, sich einmal an solche Dinge zu erinnern, denn diejenigen, die am deutschen Geistesleben teilgenommen haben, waren nicht blind für diese Dinge, sondern sie haben sich immer sehr deutlich darüber ausgesprochen. So hat Goethe Eckermann gegenüber - es ist lange her, aber man kann daraus sehen, daß große Deutsche die Dinge immer im wahren Lichte gesehen haben -, als einmal die Rede war von den Philosophen Hegel, Fichte, Kant und auch noch von einigen andern, ausgesprochen: Ja, ja, während sich die Deutschen abquälen damit, die tiefsten philosophischen Probleme zu lösen, sind die Engländer vorzugsweise auf das Praktische gerichtet und nur darauf. Ihnen fehlt jeder Sinn für die Reflexion. Und selbst wenn sie - so sagte Goethe - Deklamationen machen über die Moral, die darin liegt, die Sklaven zu befreien, so muß man fragen: Welches ist «das reale Objekt» dabei? - Und bei einer andern Gelegenheit schrieb Goethe, was sehr bezeichnend ist, es sei mehr als Bände sprechend, daß sogar Walter Scott einmal zugestanden habe, daß es, wenn auch die Engländer teilgenommen hätten an den Kämpfen gegen Napoleon, doch wichtiger für sie sei als alles Befreien der Völker, wovon dazumal gesprochen worden sei, «ein britisches Objekt vor sich zu sehen». Es ist einem deutschen Philologen gelungen - und was gelingt nicht alles dem Fleiße der deutschen Philologen -, in den neun dicken Bänden der Napoleon-Biographie von Walter Scott die Stelle aufzufinden, auf die Goethe damals angespielt hat, und da findet sich in der Tat, von Walter Scott selbst eingestanden, daß zwar die Briten teilgenommen haben an den Kämpfen gegen Napoleon, daß aber dahinter der Wunsch steht, einen britischen Vorteil zu erlangen, das heißt, wie er sich ausdrückt «to secure the British object», «das britische Objekt zu sichern». - Es ist durchaus ein Ausspruch des Engländers selbst, man mußte ihn nur suchen. Diese Dinge sind interessant, um sich heute den Gesichtskreis etwas zu erweitern.	В тази Средна Европа сега се подготвя онова, което можем да наречем вътрешно задълбочена култура, култура, която никога не е могла да се развива така, както културата на Запад или културата на Изток, а е трябвало да се развива съвсем другояче. Ако сравним културата, която се е развила в Средна Европа, с онова, което се е развило на Запад, трябва да кажем: на Запад се е развила една култура, чийто основен характер може да се проследи от Британските острови през Франция, Испания чак до Сицилия, навътре в Италия и чак до Константинопол – и това може да се види както в най-дребната, така и в най-значителната черта на тази култура. Там като основна черта на културата се развива известен догматизъм, рационализъм, копнеж всичко, което се придобива като познание, да се облича в прости рационалистични формули. Развива се стремеж нещата да се виждат така, както разсъдъкът и сетивността трябва да ги виждат. Развива се стремеж всичко да се опростява. Да вземем един пример, който може да ни е близък като привърженици на духовната наука: разчленяването на човешката ни душа на три члена – сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа и съзнаваща душа. Човешката душа в действителност може да бъде разбрана само ако се знае, че се състои от тези три члена. Също както не можем да разберем светлината, без да знаем как цветовите нюанси произлизат от нея и без да знаем, че тя се разчленява на различните цветови нюанси, които виждаме в дъгата – от едната страна червените, жълтите лъчи, от другата – синьо, зелено, виолетово, – и както без това знание не можем като физици да изучаваме светлината, така не можем да изучаваме и човешката душа, което е безкрайно по-важно; защото всеки трябва да бъде човек и всеки трябва да знае за душата. Който не чувства в собствената си душа, че тя се изживява в трите члена: сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа, съзнаваща душа, той смесва всичко в душата. Виждаме как съвременните университетски психолози смесват всичко в душата, също както могат просто да се смесят цветовите нюанси на светлината; и в огромната си надменност, в научното си високомерие те се смятат за особено учени, когато смесват всичко в душевния живот, докато действително можем да познаем душата само ако сме в състояние действително да познаваме нейната тричленност. Макар сетивната душа отначало, така да се каже, да проявява в живота нагоните, импулсите, свързани повече с усещанията, тоест по-скоро онова в сегашното земно съществуване, което можем да наречем по-сетивното у човека, същевременно в по-дълбоките си части тя съдържа вечните движещи сили на човешката природа, онези сили, които преминават през раждането и смъртта. Разсъдъчната или сърдечната душа съдържа наполовина временното, наполовина вечното. Съзнаващата душа, каквато е сега, съдържа предимно насочеността на човека към временното. Затова е разбираемо, че според едно много хубаво изказване на Гьоте британският народ, който развива своята Душа на народа чрез съзнаващата душа, няма нищо общо със задълбочения размисъл, а е насочен към практическото, към външната конкурентна борба. Може би съвсем не е зле да си припомним такива неща, защото онези, които са участвали в германския духовен живот, не са били слепи за тях, а винаги са се изказвали много ясно по този въпрос. Така, когато веднъж в разговор с Екерман станало дума за философите Хегел, Фихте, Кант, а също и за някои други, Гьоте казал следното (това било отдавна, но от казаното може да се види, че великите германци винаги са виждали нещата в истинската им светлина): Наистина, наистина, докато германците се измъчват, за да решат най-дълбоките философски проблеми, англичаните са насочени предимно към практическото и само към него. Липсва им всякакъв усет за размисъла. И дори когато – така казал Гьоте – произнасят гръмки речи за моралността на освобождаването на робите, трябва да се запитаме: какъв е „реалният обект“ тук? – А при друг повод Гьоте написал нещо много показателно: повече от цели томове говорело това, че дори Уолтър Скот веднъж признал, че макар англичаните да са участвали в борбите срещу Наполеон, за тях все пак било по-важно „да виждат пред себе си един британски обект“, отколкото всяко освобождаване на народите, за което тогава се говорело. Един германски филолог успял да открие в деветте дебели тома на биографията на Наполеон от Уолтър Скот мястото, за което Гьоте тогава намекнал – а какво ли не успява да постигне усърдието на германските филолози – и там самият Уолтър Скот действително признава, че британците наистина са участвали в борбите срещу Наполеон, но зад това стои желанието да извлекат изгода за Британия, тоест, както се изразява той, „да се осигури британският обект“, „да се обезпечи британският обект“. – Това съвсем определено е изказване на самия англичанин, трябвало е само да бъде намерено. Тези неща са интересни, за да разширим днес малко кръгозора си.
136	Man muß also wissen, sagte ich, daß die menschliche Seele aus diesen drei Gliedern besteht, besser gesagt, daß das menschliche Selbst durch diese drei Seelennuancen wirkt, wie das Licht durch die verschiedenen Farbennuancen, vorzugsweise in den drei Reichen: Mineral-, Pflanzen-, Tierreich. Dann wird man darauf kommen, daß der Mensch, indem er diese drei Seelennuancen hat, jeder dieser Seelennuancen ein großes Ideal zuerteilen kann und im menschlichen Fortschritt zuerteilen muß, daß das Ideal dieser Seelennuancen ein großes Ideal ist, aber jedes dieser Ideale ist eben da für eine der Seelennuancen, nicht für die ganze Seele. Und nur dann, wenn sich die Menschen durch die Geisteswissenschaft dahin bringen lassen, daß sie den einzelnen Seelengliedern ihre entsprechenden Ideale zuerkennen, wird das eintreten, was das eigentliche Ideal des Menschenheiles und des harmonischen Zusammenlebens der Menschen auf der Erde sein kann. Denn der Mensch muß anstreben, für dasjenige, was vorzugsweise mit seiner Empfindungsseele zusammenhängt, für dasjenige, was er gewissermaßen auslebt im Umfang des physischen Planes, ein anderes Seelenideal zu haben als das, was er auslebt durch die Verstandes oder Gemütsseele, und wiederum ein anderes Ideal für dasjenige, was er auslebt durch die Bewußtseinsseele. Durch das eine dieser Ideale wird das eine Seelenglied veredelt, durch das andere wird das andere Seelenglied veredelt. Wenn man das eine Seelenglied insbesondere durch die Brüderlichkeit der Menschen untereinander auf der Erde ausbildet, muß man das andere ausbilden durch die Freiheit, das dritte durch die Gleichheit. Diese drei Ideale beziehen sich jedes auf ein Seelenglied. Im Westen Europas wurde das alles durcheinander gebuttert, und es wurde durch die Rationalisten vereinfacht, durch diesen Rationalismus, der alles in glatten Formeln, in glatten Dogmen haben will, der alles verstandesklar haben will. Durch diesen Dogmatismus wurde die ganze Menschenseele einfach als eine genommen und von Freiheit, Brüderlichkeit, Gleichheit gesprochen. Da sehen wir, wie im Westen ein Grundnerv der Rationalisierung der Kultur darinsteckt. Und so könnten wir es bis in die Einzelheiten hinein nachweisen. Es können zum Beispiel gerade feingebildete Franzosen sich darüber aufhalten, wenn, sagen wir, in meinen Mysteriendramen die Sprache so gewählt ist, daß sogar fünffüßige Jamben, aber keine Reime verwendet sind. Der französische Geist kann das nicht begreifen, daß die innere Triebkraft der Sprache auf dieser Stufe den Reim nicht brauchen kann. Er strebt nach Systematisierung, nach dem, was äußerlich eine Umrahmung bildet, und er sagt: Verse kann man doch ohne Reim nicht machen!	И така, казах, трябва да се знае, че човешката душа се състои от тези три члена, или по-добре казано, че човешкото Себе действа чрез тези три душевни нюанса, както светлината – чрез различните цветови нюанси, предимно в трите царства: минерално, растително, животинско. Тогава ще разберем: понеже притежава тези три душевни нюанса, човек може да отреди на всеки от тях един велик идеал и в хода на човешкия напредък трябва да го отреди; идеалът на тези душевни нюанси е велик идеал, но всеки от тези идеали е предназначен именно за един от душевните нюанси, а не за цялата душа. И само тогава, когато хората позволят на духовната наука да ги доведе дотам да признаят съответния идеал за всеки отделен душевен член, ще се осъществи онова, което може да бъде истинският идеал за благото на човечеството и за хармоничното съжителство на хората на Земята. Защото човек трябва да се стреми да има един душевен идеал за онова, което е свързано предимно със сетивната му душа, за онова, което, така да се каже, изживява в пределите на физическия план; друг – за онова, което изживява чрез разсъдъчната или сърдечната душа; и отново друг идеал – за онова, което изживява чрез съзнаващата душа. Чрез единия от тези идеали се облагородява единият душевен член, чрез другия се облагородява другият душевен член. Ако единият душевен член се развива особено чрез братството между хората на Земята, другият трябва да се развива чрез свободата, третият – чрез равенството. Всеки от тези три идеала се отнася до един душевен член. На Запад в Европа всичко това е било разбъркано и опростено от рационалистите, от този рационализъм, който иска да има всичко в гладки формули, в гладки догми, който иска всичко да е ясно за разсъдъка. Чрез този догматизъм цялата човешка душа просто била взета като едно цяло и се заговорило за свобода, братство, равенство. В това виждаме един основен нерв на рационализирането на културата на Запад. И бихме могли да проследим това до подробностите. Например тъкмо французи с изтънчено образование могат да възразят, когато, да речем, в моите мистерийни драми езикът е подбран така, че се използват дори петстъпни ямби, но никакви рими. Френският дух не може да разбере, че на тази степен вътрешната движеща сила на езика не може да използва римата. Той се стреми към систематизиране, към онова, което създава външна рамка, и казва: Та нали стихове без рима не могат да се пишат!
137	So ist es aber auch mit dem äußerlichen Leben, so ist es mit allem. Man muß im Westen gliedern, systematisieren, man muß alles hübsch einschachteln. Bedenken Sie doch nur einmal, was für eine furchtbare Sache es war, wie im Beginn unseres geisteswissenschaftlichen Strebens dadurch, daß viele unserer Freunde noch beeinflußt waren von der englischen theosophischen Richtung, man in jedem Zweig, in den man kam, immer wieder alle möglichen Systeme auf Karten, Tafeln und so weiter aufgeschrieben finden konnte, oben, hübsch angeordnet : Atma, Buddhi, Manas, dann alle möglichen Dinge der Quere und der Länge nach, die man so systematisiert und eingeschachtelt hat. Bedenken Sie, wie man sich unter das Joch dieses Dogmatismus gebeugt hat und wie schwierig es war, die inneren Entwickelungsmethoden an seine Stelle zu setzen, wie wir sie in Mitteleuropa haben müssen: daß das eine aus dem andern hervorgeht, daß Begriffe im inneren Erleben vorwärtsschreiten! Das Systematisieren, diese Esels brücken des Geistes, die alles in ganz bestimmte Formeln bringen, kann man nicht brauchen. Was hat es für Mühe gekostet, zu zeigen, daß man es zu tun hat mit einem Übergehen des einen in das andere, mit einem folgemäßigen Gliedern und Vorwärtsschreiten, mit einem lebendigen organischen Gestalten! Ich könnte diese Schilderung auf alle Zweige des Lebens ausdehnen, doch da würden wir tagelang zusammenbleiben müssen.	Но така е и с външния живот, така е с всичко. На Запад трябва да се разчленява, да се систематизира, всичко трябва да се подрежда хубаво в кутийки. Помислете само колко ужасно беше в началото на нашия духовнонаучен стремеж: понеже много от приятелите ни все още бяха под влиянието на английското теософско направление, в който и клон да отидеше човек, отново и отново можеше да намери всевъзможни системи, записани върху карти, табла и така нататък – най-отгоре, хубаво подредени, Атма, Будхи, Манас, после всевъзможни неща надлъж и нашир, систематизирани така и затворени в кутийки. Помислете как хората се бяха превили под игото на този догматизъм и колко трудно беше този догматизъм да бъде заменен с методите на вътрешно развитие, каквито трябва да имаме в Средна Европа: едното да произлиза от другото, понятията да напредват във вътрешното преживяване! Не ни върши работа систематизирането, тези мисловни подпори, които свеждат всичко до съвсем определени формули. Колко усилия струваше да се покаже, че става дума за преминаване на едното в другото, за последователно разчленяване и напредване, за живо органично оформяне! Бих могъл да разширя това описание така, че да обхване всички области на живота, но тогава би трябвало да останем заедно дни наред.
138	Das also finden wir im Westen als den einen Teil des Stromes, der Mitteleuropa einkreiste. Und wenn wir nach dem Osten herübergehen, so müssen wir sagen: Da haben wir es zu tun mit einer Sehnsucht, die gerade das Entgegengesetzte darbietet, mit der Sehnsucht, heute alles noch in einem Nebel von Unklarheiten verschwinden zu lassen, in einer primitiven, elementaren Mystik, in etwas, was nicht verträgt das unmittelbar wirkliche Aussprechen in klaren Ideen und klaren Worten. Wir haben tatsächlich zwei Schlangen - das Symbolum ist absolut zutreffend -, die sich, die eine von Norden nach Südosten, die andere von Norden nach Südwesten erstrecken und die sich gegen Konstantinopel hin ineinander verfangen. Und inmitten haben wir eingeschlossen, was wir die intime mitteleuropäische Geistesströmung nennen können, diese mitteleuropäische Geistes Strömung, bei der niemals, wo sie in ihrer Ureigentümlichkeit auftritt, getrennt sein kann der Kopf von dem Herzen, getrennt sein kann das Denken von dem Fühlen. An unserer Geisteswissenschaft bemerkt man das heute noch nicht völlig, weil gestrebt werden muß, wenn auch nicht nach begrifflicher Systematik, so doch nach Begriffen der Entwickelung. Man merkt noch nicht, daß alles, was da angestrebt wird, nicht nur Kopfschauen ist, sondern daß überall mit allem das Herz und die ganze Seele verbunden sind, daß immer das Herz durchströmt ist, indem der Kopf zum Beispiel die Übergänge schildert von Saturn zur Sonne, von der Sonne zum Mond, vom Mond zur Erde und so weiter, daß da überall das Herz mit dabei ist in der Schilderung, und man da im Tiefsten ergriffen sein kann, daß man mit allem herzmäßigen Fühlen in die höchsten Höhen hinaufsteigt und in die tiefsten Tiefen untertaucht und wieder aufsteigen kann. Das merkt man heute noch nicht, daß dasjenige, was nur scheinbar in Begriffen beschrieben ist, zugleich mit Herzblut geschrieben sein muß, wenn es mitteleuropäischem Geistesleben entsprechen will. Dieses intime Element der mitteleuropäischen Kultur vermag das Spirituelle nicht ohne das Ideelle, das Ideelle nicht mehr ohne das Spirituelle zu denken. Den Geist zu erkennen, um mit dem Geist in einer intimen Weise zu gleicher Zeit eine Art Vermählung der Seele einzugehen, dieses Moment ist es, das am intensivsten das mitteleuropäische Wesen charakterisiert. Daher kann dieses mitteleuropäische Wesen das, was bis in die tiefsten Tiefen der sinnlichen Anschauung und der sinnlichen Empfindung heruntersteigt, verwenden, um zum Symbol zu werden für das Allerhöchste. Und es ist tief bezeichnend, wenn Goethe, nachdem er sein ganzes Leben hindurch das Leben nicht nur des typischen Deutschen, sondern des typischen Menschen, das Leben des Faust vor seiner Seele hat vorbei rollen lassen, seine Dichtung schließt mit den Worten:	И така, това намираме на Запад като едната част от течението, обкръжило Средна Европа. А ако преминем на Изток, трябва да кажем: там имаме работа с копнеж, в който се проявява тъкмо противоположното, с копнежа и днес да се оставя всичко да изчезне в мъгла от неясноти, в примитивна, елементарна мистика, в нещо, което не понася непосредственото, действително изразяване с ясни идеи и ясни думи. Действително имаме две змии – символът е напълно точен, – едната се простира от север на югоизток, другата – от север на югозапад, и те се оплитат една в друга към Константинопол. А помежду им е затворено онова, което можем да наречем вътрешно задълбоченото средноевропейско духовно течение – това средноевропейско духовно течение, в чиято най-самобитна проява главата никога не може да бъде отделена от сърцето, мисленето – от чувстването. В нашата духовна наука това и днес още не се забелязва напълно, защото все пак трябва да се стремим към понятия за развитието, макар и не към понятийна систематика. Още не се забелязва, че всичко, към което се стремим тук, не е само виждане с главата, а че сърцето и цялата душа навсякъде са свързани с всичко; че сърцето винаги е пронизано от всичко това, като главата например описва преходите от Сатурн към Слънцето, от Слънцето към Луната, от Луната към Земята и така нататък; че навсякъде в описанието участва сърцето и можем да бъдем най-дълбоко развълнувани; че с цялото сърдечно чувство се издигаме до най-високите висини, потапяме се в най-дълбоките дълбини и можем отново да се издигнем. Днес още не се забелязва, че онова, което само привидно е описано с понятия, същевременно трябва да бъде написано с кръвта на сърцето, ако иска да съответства на средноевропейския духовен живот. За този вътрешно задълбочен елемент на средноевропейската култура спиритуалното е немислимо без идейното, а идейното вече е немислимо без спиритуалното. Да се познае духът, за да встъпи душата същевременно в един вид съкровено бракосъчетание с духа – този момент характеризира най-силно средноевропейската същност. Затова тази средноевропейска същност може да използва онова, което слиза до най-дълбоките дълбини на сетивното съзерцание и сетивното усещане, за да го превърне в символ на най-висшето. И дълбоко показателно е, че след като през целия си живот е оставял живота на Фауст – живота не само на типичния германец, а на типичния човек – да преминава пред душата си, Гьоте завършва творбата си с думите:
139	Alles Vergängliche	Всичко преходно
140	Ist nur ein Gleichnis, und als letzte Worte hat:	Е само подобие, а като последни думи има:
141	Das Ewig-Weibliche Zieht uns hinan.	Вечно женственото ни тегли нагоре.
142	Da wird ein kosmisches Geheimnis durch ein sinnliches Bild ausgedrückt, und gerade in diesem sinnlichen Bild spricht sich der intime Charakter der mitteleuropäischen Kultur aus, dieser wunderbar intime Charakter, den wir zum Beispiel so schön ausgedrückt finden, zart und zu gleicher Zeit geistig sich zum Höchsten erhebend gerade bei Novalis. Suchen Sie sich einmal die Übersetzungen, die man da und dort gemacht hat von diesem letzten Satz: «Das Ewig-Weibliche / Zieht uns hinan», namentlich die französischen Übersetzungen, dann werden Sie sehen, was aus diesem Satz geworden ist! Er ist ja allerdings oftmals gerade nicht schön von Franzosen erklärt worden, aber die zählen ja nicht, wenn es sich um Faust-Verständnis handelt.	Тук една космическа тайна е изразена чрез сетивен образ и тъкмо в този сетивен образ се изразява вътрешно задълбоченият характер на средноевропейската култура, този чудно съкровен характер – нежен и същевременно духовно извисяващ се до най-висшето, – който например намираме така хубаво изразен тъкмо у Новалис. Потърсете преводите, които тук и там са били правени на това последно изречение: „Вечно женственото / ни тегли нагоре“, особено френските преводи, и ще видите какво е станало с това изречение! Наистина французи често са го обяснявали по съвсем нехубав начин, но тези французи не се вземат предвид, когато става дума за разбиране на „Фауст“.
143	Intimität des spirituellen Lebens, das ist es, worauf das mitteleuropäische Wesen im eminentesten Sinne hinzielt, und das ist dasjenige, was von der Midgardschlange im Osten und Westen eingeschlossen ist. Und so weit müssen wir gehen, um uns in unserem Empfinden ganz zu verbinden mit dem, was eigentlich geschieht! Dann werden wir gerade aus diesem mitteleuropäischen Wesen uns Objektivität aneignen, um nicht aus denselben Impulsen heraus, aus denen im Osten und Westen die Dinge beurteilt werden, sondern aus den wahrhaft übernationalen menschlichen Impulsen heraus stehen zu können zu unseren großen Ereignissen der Gegenwart. Dann werden wir einiges davon begreifen, warum die mitteleuropäische Bevölkerung so mißverstanden, ja gehaßt wird von denen, die sie umgeben. Selbstverständlich müssen wir das, was in Mitteleuropa für die gesamte Menschheit an Sendung vorhanden ist, mit aller Demut betrachten können. Wir müssen zu der Stimmung kommen können, die nicht sich überhebt, aber wir müssen auch den freien Blick uns sichern für das, was in Mitteleuropa zu verrichten ist.	Вътрешна съкровеност на спиритуалния живот – ето към какво се стреми средноевропейската същност в най-висша степен и ето какво е обградено от Мидгардската змия на Изток и на Запад. И дотам трябва да стигнем, за да се почувстваме изцяло свързани с онова, което всъщност се случва! Тогава тъкмо от тази средноевропейска същност ще придобием обективност, за да можем да заемем позиция по отношение на великите събития на нашето съвремие, водени не от същите импулси, от които се изхожда при преценката на нещата на Изток и на Запад, а от истински наднационалните човешки импулси. Тогава ще разберем донякъде защо средноевропейското население е толкова неразбрано, дори мразено от онези, които го заобикалят. Разбира се, трябва да можем да разглеждаме с пълно смирение мисията, която Средна Европа има за цялото човечество. Трябва да можем да стигнем до душевна нагласа, която не се възгордява, но трябва да си осигурим и свободния поглед към онова, което трябва да бъде извършено в Средна Европа.
144	Die mitteleuropäische Bevölkerung ist durchgegangen durch eine Volksseelenkraft, die immer eine verjüngende war. Sie hat eine Höhe erreicht in den Idealen der Lessing, Schelling, Hegel, Fichte, Goethe, Grimm. Aber all das, was da schon lebte, lebte mehr in einem Streben nach Idealismus. Das muß nun weiteres Leben gewinnen, konkreteres Leben gewinnen. Die tiefen Ideen des deutschen Idealismus müssen Inhalt bekommen durch das, was aus dem Spirituellen kommen kann, und wodurch sie erst aus bloßen Ideen zu lebendigen Wesen der geistigen Welt erhoben werden, durch die wir dann uns selbst in diese geistige Welt hineinfinden können. Die Größe der mitteleuropäischen Aufgabe ist es, die jetzt deutsche Herzen beseelen muß, und das Bewußtsein davon, was zu verteidigen ist nach allen Seiten hin, nach den Seiten hin, wo die Midgardschlange den Kreis fest umschlossen hält. Es ziemt insbesondere uns, die wir auf dem Boden der Geisteswissenschaft stehen, in einem solch höheren Sinne das zu betrachten, was heute sich wirklich vollzieht. Und wir können auch den innersten Impuls unserer Geisteswissenschaft nicht ernst genug nehmen, wenn wir uns nicht hineinfinden in eine solch unpersönliche Auffassung des geisteswissenschaftlichen Strebens, wenn wir nicht fühlen, wie dieses geisteswissenschaftliche Streben in jedem einzelnen verbunden ist mit dem gesamten mitteleuropäischen Streben, wie es verbunden sein muß mit der ganzen Substantialität dieses mitteleuropäischen Strebens. Wir müssen uns klar sein darüber, daß manches von dem, was uns vorschweben muß, erst noch im Keim vorhanden ist, daß aber gerade die mitteleuropäische Kultur dazu berufen ist, die Keime zu Blüten und zu Früchten sich entfalten zu lassen.	Средноевропейското население е извървяло пътя си под действието на една сила на Душата на народа, която винаги го е подмладявала. То е достигнало висота в идеалите на Лесинг, Шелинг, Хегел, Фихте, Гьоте, Грим. Но всичко, което вече е живяло там, е живяло повече в стремежа към идеализъм. Сега то трябва да придобие още живот, по-конкретен живот. Дълбоките идеи на германския идеализъм трябва да получат съдържание чрез онова, което може да дойде от спиритуалното; чрез него те тепърва ще бъдат издигнати от просто идеи до живи същества на духовния свят и чрез тези същества после сами ще можем да намерим пътя си в този духовен свят. Сега германските сърца трябва да се въодушевяват от величието на средноевропейската задача и от съзнанието какво трябва да се защитава във всички посоки – към онези страни, където Мидгардската змия държи кръга плътно затворен. Особено на нас, които стоим на почвата на духовната наука, подобава да разглеждаме в такъв по-висш смисъл онова, което днес действително се извършва. А и не можем да приемем достатъчно сериозно най-вътрешния импулс на нашата духовна наука, ако не намерим път към такова безлично разбиране на духовнонаучния стремеж, ако не почувстваме как този духовнонаучен стремеж у всеки отделен човек е свързан с целия средноевропейски стремеж, как трябва да бъде свързан с цялата субстанциалност на този средноевропейски стремеж. Трябва да сме наясно, че някои от нещата, които трябва да стоят пред погледа ни, съществуват още само в зародиш, но че тъкмо средноевропейската култура е призвана да остави зародишите да се разгърнат в цветове и плодове.
145	Dafür sei nur ein Beispiel angeführt. Wenn der Mensch versucht, nach und nach durch seine Meditation und Konzentration, durch das intime Arbeiten an der Entwickelung seiner Seele sich vorwärtszubringen, dann nehmen alle Seelenkräfte eine andere Form an, als sie im gewöhnlichen Leben haben. Dann werden gewissermaßen die Seelenkräfte zu etwas anderem. Wenn der Mensch wirklich emsig an seiner Entwickelung arbeitet, durch Gedankenkonzentration und anderes, wie es in dem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» dargestellt ist, so kommt der Mensch dazu, zu begreifen, lebendig zu begreifen, ich möchte sagen, lebendig zu ergreifen, daß er dann in dem Augenblick, in welchem er der wirklichen geistigen Welt sich nähert, nicht mehr so denkt, wie man im gewöhnlichen Leben denken muß. Im gewöhnlichen Leben denkt man so, daß die Gedanken anfangen in einem zu leben. Wenn man der Sinnenwelt gegenübersteht, da weiß man: Das bin ich, und das Ich hat die Gedanken. Man verbindet einen Gedanken mit dem andern und bildet sich dadurch ein Urteil, man bringt die Gedanken zusammen und läßt sie auseinandergehen. Ich habe in meiner Schrift, die betitelt ist «Die Schwelle der geistigen Welt», das Entwickeln der Gedanken verglichen mit einem Hineinstecken des Kopfes in eine Welt von lebendigen Wesenheiten. Die Gedanken fangen an, innerlich zu kribbeln und zu krabbeln, sie werden, wenn ich so sagen darf, lebendige Wesenheiten, und wir sind es nicht mehr, die einen Gedanken zum andern bringen, sie gehen, der eine zum andern, der eine faßt den andern und löst sich vom andern los, das Gedankenleben fängt an, lebendig zu werden. Erst dann, wenn die Gedanken gleichsam anfangen, Hülsen und Behälter zu werden, die sich im kleinen Raum zusammenziehen und dann wiederum groß, sackartig sich ausdehnen, dann können die Wesen der höheren Hierarchien hineinschlüpfen in unsere Gedanken, dann erst! Also unser Eigenleben, das ganze Denken ändert sich, wenn wir in die geistige Welt uns einleben. Dann beginnt man wahrzunehmen, wie auf den andern Planeten nicht Menschen wie auf der Erde, sondern andere Wesenheiten leben, wie die andern Planeten von andern Wesenheiten bevölkert sind. Diese andern Wesenheiten der andern Planeten, die dringen gleichsam in unser lebendig gewordenes Denken ein, und wir denken nicht mehr über die Wesenheiten der andern Welten und Weltensphären, sondern die leben in uns, sie leben mit unserem Selbst vereint. Das Denken ist also eine ganz andere Seelenkraft geworden; es hat sich von dem Punkt, auf dem es stand, entwickelt zu einer andern Seelenkraft, zu jener Kraft, die über uns selbst hinauswirkt und hinauswächst und mit der Welt identisch wird, welche die geistige Welt ist.	Нека дадем само един пример за това. Когато човек се опитва постепенно да напредне чрез медитацията и концентрацията си, чрез съкровената работа върху развитието на душата си, тогава всички душевни сили приемат друга форма, различна от тази, която имат в обикновения живот. Тогава душевните сили, така да се каже, стават нещо друго. Когато човек действително работи усърдно върху развитието си чрез концентрация на мислите и по други начини, както е представено в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, стига дотам да разбере, живо да разбере, бих искал да кажа, живо да обхване, че в мига, когато се приближава до действителния духовен свят, вече не мисли така, както трябва да се мисли в обикновения живот. В обикновения живот се мисли така, че мислите започват да живеят в човека. Когато сме изправени пред сетивния свят, знаем: това съм аз и Азът има мислите. Свързваме една мисъл с друга и така си съставяме съждение, събираме мислите и ги оставяме да се разделят. В съчинението си, озаглавено „На прага на духовния свят“, сравних развиването на мислите с пъхането на главата в свят от живи същества. Мислите започват вътрешно да шават и пъплят, стават, ако мога така да се изразя, живи същества и вече не сме ние онези, които доближават една мисъл до друга: те сами отиват една към друга, едната хваща другата и се отделя от нея, мисловният живот започва да оживява. Едва когато мислите започнат, така да се каже, да стават обвивки и вместилища, които се свиват в малко пространство и после отново се разширяват като големи торби, съществата от висшите йерархии могат да се вмъкнат в нашите мисли – едва тогава! И така, собственият ни живот, цялото мислене се променя, когато се вживяваме в духовния свят. Тогава започваме да възприемаме как на другите планети живеят не хора като на Земята, а други същества, как другите планети са населени с други същества. Тези други същества на другите планети проникват, така да се каже, в оживялото ни мислене и вече не мислим за съществата на другите светове и световни сфери, а те живеят в нас, живеят в единство с нашето Себе. И така, мисленето е станало съвсем друга душевна сила; от точката, на която е стояло, то се е развило в друга душевна сила, в онази сила, която действа и израства отвъд самите нас и става тъждествена със света, който е духовният свят.
146	Da haben wir ein Beispiel von dem, was der Menschheit aufgehen muß, wenn sie den Zustand, in dem sie jetzt lebt, für die Erdenzukunft zu einem höheren entwickeln soll. Das muß wirklich Gemeingut werden, daß solches Denken möglich ist, und daß nur durch solches Denken der Mensch mit der geistigen Welt Bekanntschaft machen kann. Dazu braucht nicht jeder Mensch ein Geistesforscher zu werden, ebensowenig wie jeder ein Chemiker zu werden braucht, der die Errungenschaften der Chemie verstehen will. Doch wenn es auch nur wenig Geistesforscher geben kann, jeder kann durch unbefangenes Denken die Wahrheit dessen einsehen und begreifen, was der Geistesforscher sagt. Aber das muß klarwerden, daß im Menschen während des Lebens unbemerkte Seelenkräfte liegen, die, wenn der Mensch durch die Pforte des Todes tritt, von selbst auch zu dem werden, was sie bei einem Initiierten werden. Wenn der Mensch durch die Pforte des Todes tritt, wird das Denken eine ganz andere Seelenkraft: sie greift ein in die Wesenheit. Es ist ein fortwährendes Ausstrecken von Fühl hörnern, und die höheren Welten sind in diesen Fühlhörnern darinnen, und man erlebt sie selbst.	Ето един пример за онова, което трябва да се открие пред човечеството, ако за земното бъдеще то трябва да се развие от сегашното си състояние до едно по-висше състояние. Общо достояние трябва наистина да стане разбирането, че такова мислене е възможно и че само чрез такова мислене човек може да се запознае с духовния свят. За целта не е нужно всеки човек да стане духовен изследовател, също както не е нужно всеки, който иска да разбере постиженията на химията, да стане химик. Но макар духовните изследователи да могат да бъдат само малцина, всеки може чрез непредубедено мислене да прозре и разбере истинността на онова, което духовният изследовател казва. Трябва обаче да стане ясно, че в човека има душевни сили, които през живота остават незабелязани и които, когато той премине през портата на смъртта, от само себе си стават същото, каквото стават у един посветен. Когато човек премине през портата на смъртта, мисленето става съвсем друга душевна сила: тя прониква в съществото. Това е непрекъснато протягане на пипала и висшите светове са вътре в тези пипала и човек сам ги преживява.
147	Nun gab es einen tonangebenden Geist des 19. Jahrhunderts, der so recht durch seine Geistreichigkeit - denn geistreich war er - beigetragen hat zur Begründung der materialistischen Weltanschauung: Ludwig Feuerbach. Er hat ein Buch geschrieben «Gedanken über Tod und Unsterblichkeit», und es ist interessant, an einer Stelle dieses Buches folgendes zu lesen. Da sagt Feuerbach etwa: Das Höchste, was der Mensch entwickeln kann bei sich, das sind seine Gedanken. Höhere Seelenkräfte kann er nicht entwickeln als die Gedanken. Könnte er höhere Seelenkräfte als die Gedanken entwickeln, so würde ja in seinen Kopf hineindringen können dasjenige, was von den Bewohnern der Sternenwelten lebt, und er würde statt der Gedanken die Wirkungen und Taten der Wesenheiten, die auf den Planeten sind, im Kopfe haben. - Das kommt diesem Ludwig Feuerbach so absurd vor, daß er natürlich jeden für seelenkrank hält, der überhaupt von so etwas spricht. Denken Sie, wie interessant das ist, daß ein Mensch, der gerade deshalb Materialist wird, weil er höhere Seelenkräfte ablehnt, darauf kommt, wie die Seelenkraft ist, die die Höherentwickelung des Denkens darstellt. Er beschreibt sie sogar, aber er hat eine so heillose Furcht, eine so heillose Angst vor dieser Entwickelung, daß gerade, weil sie so sein müßte, wie er ahnt, er diese Seelenkraft für eine Unmöglichkeit, für Phantasterei erklärt.	Имало е един влиятелен дух на деветнадесетото столетие, който тъкмо с находчивия си ум – защото е имал находчив ум – е допринесъл за обосноваването на материалистичния светоглед: Лудвиг Фойербах. Той е написал книгата „Мисли за смъртта и безсмъртието“ и е интересно на едно място в тази книга да се прочете следното. Там Фойербах казва приблизително: Най-висшето, което човек може да развие у себе си, са неговите мисли. По-висши душевни сили от мислите той не може да развие. Ако можеше да развие по-висши душевни сили от мислите, тогава в главата му би могло да проникне онова, което живее у обитателите на звездните светове, и вместо мислите в главата му биха били въздействията и делата на съществата, които са на планетите. – Това се струва на този Лудвиг Фойербах толкова абсурдно, че той, разбира се, смята за душевноболен всеки, който изобщо говори за подобно нещо. Помислете колко е интересно, че един човек, който става материалист тъкмо защото отхвърля по-висшите душевни сили, стига до разбирането каква е душевната сила, която представлява по-висшето развитие на мисленето. Той дори я описва, но изпитва такъв неимоверен страх, такъв неимоверен ужас пред това развитие, че обявява тази душевна сила за невъзможна, за фантазия тъкмо защото развитието би трябвало да е такова, каквото той го предусеща.
148	So nahe ist die Geistesentwickelung im 19. Jahrhundert dem, was angestrebt werden muß, aber so ferne zugleich ist sie, weil sie zwar gleichsam hingestoßen wird aus dem Inneren zu dem, was angestrebt werden soll, aber nicht in das Tiefere hinein kann, da sie es als absurd ansehen muß, da sie sich davor wirklich fürchtet, ganz kolossal fürchtet. Sobald es ihr nur aufstößt, was da kommen soll, fürchtet sie sich. Zu sich kommen muß das mitteleuropäische Geistesleben, dann werden wir es erlangen, daß aus diesem mitteleuropäischen Geistesleben heraus gerade das sich entwickelt, was die Furcht überwindet. Zu stark ist dasjenige geworden, was dieses mitteleuropäische Geisteslicht unterdrücken will.	Толкова близо е духовното развитие през деветнадесетото столетие до онова, към което трябва да се стремим, но същевременно е толкова далеч, защото, макар отвътре да е, така да се каже, подтиквано към онова, към което трябва да се стремим, не може да навлезе в по-дълбокото, понеже трябва да го смята за абсурдно, понеже действително се страхува от него, страхува се извънредно много. Щом само му се мярне онова, което предстои да дойде, то се страхува. Средноевропейският духовен живот трябва да дойде на себе си; тогава ще постигнем това: тъкмо от този средноевропейски духовен живот да се развие онова, което преодолява страха. Твърде силно е станало онова, което иска да потисне тази средноевропейска духовна светлина.
149	Dafür seien auch einige Beispiele genannt. Hegel, der deutsche Philosoph, hat vergebens seine Stimme erhoben gegen die Überschätzung Newtons. Wenn Sie heute irgendeinen Physiker sprechen hören - Sie können das, was ich sage, in vielen populären Werken nachlesen -, dann werden Sie hören: Newton ist der große Tonangeber der Gravitationslehre, einer Lehre, durch die der Kosmos erst erklärlich geworden sei. - Hegel hat gesagt: Was hat denn eigentlich Newton getan? - Er hat das, was Kepler, der deutsche Astronom, ausgesprochen hat, in mathematische Formeln gekleidet. Denn es ist nichts in Newtons Werken enthalten, was Kepler nicht schon gesagt hat. Kepler hat aus jener Anschauung heraus geschaffen, bei der gewissermaßen die ganze Seele wirkt, nicht nur der Kopf allein. Newton aber hat das Ganze hineingebracht in ein System und dadurch allerlei Mißgriffe gemacht, zum Beispiel die Lehre von einer Wirkung der Sonne in die Ferne, die für die Beurteilung der Planetenbewegung nicht brauchbar ist. Bei Newton ist es wirklich so, wie wenn die Sonne physische Arme hätte, und diese Arme ausstreckte und die Planeten anziehe. - Aber vergeblich hat der deutsche Philosoph davor gewarnt, daß die mitteleuropäische Kultur von der britischen Kultur auf diesem Gebiet überschwemmt werde.	Нека и за това посочим няколко примера. Хегел, германският философ, напразно е издигал глас срещу надценяването на Нютон. Ако днес чуете да говори някой физик – можете да прочетете онова, което казвам, в много популярни трудове, – ще чуете: Нютон е великото име, задало тона в учението за гравитацията, едно учение, чрез което космосът уж за пръв път станал обясним. – Хегел е казал: Какво всъщност е направил Нютон? – Той е облякъл в математически формули онова, което е изразил германският астроном Кеплер. Защото в трудовете на Нютон не се съдържа нищо, което Кеплер вече да не е казал. Кеплер е творил въз основа на онова съзерцание, при което, така да се каже, действа цялата душа, а не само главата. Нютон обаче е вкарал всичко това в система и така е допуснал всевъзможни грешки, например учението за въздействие на Слънцето от разстояние, което не е приложимо за преценката на планетарното движение. При Нютон действително е така, сякаш Слънцето има физически ръце, протяга ги и привлича планетите. – Но германският философ напразно е предупреждавал за опасността британската култура да залее средноевропейската култура в тази област.
150	Um ein anderes Beispiel zu erwähnen: Goethe hat eine Farbenlehre begründet, die ganz aus dem mitteleuropäischen Denken heraus entstanden ist und die man erst begreifen wird, wenn man ein wenig die Zusammenhänge erkennen wird des Physischen mit dem Geistigen. Die Welt hat nicht die Goethesche Farbenlehre angenommen, sondern die Newtonsche Farbenlehre. - Goethe hat eine Evolutionslehre begründet. Die Welt hat sie nicht begriffen, sondern sie hat erst das angenommen, was in einer populär-materialistischen Weise im Darwinismus als Evolutionslehre, als Entwickelungslehre gegeben worden ist. Man kann sagen: Sich besinnen auf die Kräfte, die der mitteleuropäische Mensch hat, der von der Midgardschlange eingekreist ist, das ist es, worauf es ankommt, sich nicht zu beugen unter das, was an Rationalismus und Empirismus hereingebracht wird I	Да споменем и друг пример: Гьоте е създал учение за цветовете, възникнало изцяло от средноевропейското мислене, и то ще бъде разбрано едва когато връзките между физическото и духовното бъдат донякъде познати. Светът не е приел Гьотевото учение за цветовете, а Нютоновото учение за цветовете. – Гьоте е създал учение за еволюцията. Светът не го е разбрал, а е приел чак онова, което е било представено по популярен и материалистичен начин в дарвинизма като учение за еволюцията, като учение за развитието. Можем да кажем: важното е да осъзнаем силите, които притежава средноевропейският човек, обкръжен от Мидгардската змия, да не се прекланяме пред рационализма и емпиризма, които се внасят отвън!
151	Sie sehen die kolossale Aufgabe, die vorliegt, Sie sehen die Größe des Ideals. Es wird gar nicht bemerkt, weil es noch, ich möchte sagen, im Strom der Erscheinungen verfließt, wenn man einmal das mitteleuropäische Wesen geltend macht. Ich weiß nicht, von wievielen das Folgende bemerkt worden ist. Als aus den Gründen, die auch gestern im öffentlichen Vortrag genannt wurden, unsere geisteswissenschaftliche Bewegung sich von der spezifisch britischen Richtung der Theosophischen Gesellschaft frei machen mußte und als vor langer Zeit das gewissermaßen im Geistigen vorausgeschehen ist, was jetzt im Kriege sich vollzieht - und aus guten Gründen vorausgegangen, voraus geschehen ist -, habe ich dazumal an Symptomen die ganze Sache besprochen und erklärt. Es gibt törichte Menschen, welche urteilen wollen über das, was unsere geisteswissenschaftliche Bewegung ist und oftmals gesagt haben: Nun ja, auch diese mitteleuropäische geisteswissenschaftliche Bewegung ist ja von dem ausgegangen, was sie von der britischen theosophischen Bewegung bekommen hat. - Da möchte ich doch daran erinnern, daß ich erzählt habe - ich sage das nicht aus persönlichen Gründen, sondern weil es die Lage, den ganzen Nerv der Sache an einem Symptom charakterisiert -, wie ich, bevor ich irgendwie einen äußeren Zusammenhang hatte mit der britisch-theosophischen Bewegung, in Berlin Vorträge gehalten habe, die dann gedruckt wurden in meiner Schrift «Die Mystik im Aufgange des neuzeitlichen Geistesleben». In dieser Schrift wird kein Mensch etwas von irgendeinem Einfluß vom Westen finden, sondern da ist rein aus dem mitteleuropäischen Geistesleben heraus alles entwickelt, aus der spirituellen, mystischen Bewegung von Meister Eckart bis zu Angelus Silesius. Und als ich das erste Mal nach London gekommen bin, hat dazumal eine der Koryphäen der Theosophischen Gesellschaft, Mr. Mead, der das Buch gelesen hat, das gleich in vielen Kapiteln ins Englische übersetzt worden ist, gesagt, in diesem Buche stehe eigentlich die ganze Theosophie darin. - So weit, als die Leute zugegeben haben, daß sie mit uns gehen können, so weit konnten wir selbstverständlich uns mit der ganzen Sache vereinigen; aber etwas anderes ist auch nicht gemacht worden.	Виждате огромната задача, която предстои, виждате величието на идеала. Когато средноевропейската същност се прояви, това изобщо не се забелязва, защото то още, бих искал да кажа, се размива в потока на явленията. Не знам колцина са забелязали следното. Когато нашето духовнонаучно движение трябваше да се освободи от специфично британското направление на Теософското общество по причините, които бяха споменати и във вчерашната публична лекция, и когато още отдавна в духовната област, така да се каже, предварително се случи онова, което сега се извършва във войната – и с основание беше станало по-рано, беше се случило предварително, – тогава обсъдих и обясних всичко това, като посочих някои симптоми. Има глупави хора, които искат да съдят какво е нашето духовнонаучно движение и често са казвали: Е, и това средноевропейско духовнонаучно движение също е тръгнало от онова, което е получило от британското теософско движение. – Тук все пак бих искал да припомня, че съм разказвал как още преди да имам каквато и да било външна връзка с британското теософско движение, съм изнасял в Берлин лекции, които после бяха отпечатани в съчинението ми „Мистиката в зората на новия духовен живот“; казвам това не по лични причини, а защото чрез един симптом то характеризира положението, самата сърцевина на въпроса. В това съчинение никой няма да намери каквото и да било влияние от Запада, а всичко в него е развито чисто от средноевропейския духовен живот, от спиритуалното, мистичното движение от Майстер Екхарт до Ангелус Силезиус. И когато за първи път отидох в Лондон, тогава господин Мийд, един от водещите представители на Теософското общество, каза, че всъщност цялата теософия се съдържала в тази книга – той беше прочел книгата, много от главите на която веднага бяха преведени на английски. – Доколкото хората признаваха, че могат да вървят с нас, дотолкова, разбира се, можехме да се обединим с цялото това начинание; но нищо друго не е било правено.
152	Das ist es, worauf es ankommt: daß wir uns besinnen auf unsere Aufgaben der mitteleuropäischen Geisteskultur und daß wir niemals von ihnen abweichen! Man hat von dieser oder jener Seite den Engländern die Orden zurückgeschickt, die Diplome und dergleichen. Das ist vielleicht doch das weniger Wichtige. Das Wichtige wird erst sein, wenn man den Newtonismus, den englisch gefärbten Darwinismus zurückschickt, das heißt, das mitteleuropäische Geistesleben davon befreit. Und dafür ist einiges zu lernen aus der Art, wie - frei von allen andern Einflüssen - das mitteleuropäische Geistesleben eben als Geisteswissenschaft sich geltend gemacht hat. Aber man muß sich darauf besinnen, muß das Wesentliche einmal ins Auge fassen und muß fest auf diesem Boden stehen. Es ist sehr eigentümlich, wie geheimnisvoll die Dinge eigentlich wirken.	Ето кое е важното: да осъзнаваме задачите си в средноевропейската духовна култура и никога да не се отклоняваме от тях! От една или друга страна са връщали на англичаните ордените, дипломите и подобни неща. Това може би все пак е по-маловажното. Важното тепърва ще бъде да се върнат нютоновото учение, дарвинизмът с английска окраска, тоест средноевропейският духовен живот да се освободи от тях. А за това може да се научи нещо от начина, по който – свободен от всякакви други влияния – средноевропейският духовен живот се е проявил именно като духовна наука. Но трябва да го осъзнаем, да насочим поглед към същественото и да стоим твърдо на тази почва. Много е своеобразно колко тайнствено всъщност действат нещата.
153	Denken Sie doch nur einmal den folgenden Fall: Ernst Haeckel hat im Grunde genommen sein ganzes Leben hindurch sich bemüht, die deutsche Weltanschauung in Bahnen zu lenken, die ganz beeinflußt sind von britischem Denken, von britischem Wesen. In Ernst Haeckels Schriften fließt ganz das britische Denken, der britische Empirismus. Und jetzt wettert er am allermeisten gegen England. Das sind Vorgänge, die sich im Unterbewußten der Seele des Mitteleuropäers vollziehen; das sind auch Dinge, die in einer solchen Seele mit dem Karma eng zusammenhängen. Denken Sie einmal, was es heißt, wenn Haeckel sich hinstellt vor die Welt und sagt, er selbst habe die erste große Tat des großen Forschers Huxley vollbracht, indem er den Satz von der Ähnlichkeit des Menschenknochen mit dem Tierknochen prägte; wie er, Haeckel, dann hingewiesen hat auf den großen Umschwung in der Auffassung von der Abstammung des Menschen, und wie er in die Evolutionslehre nichts hereinnahm als das, was aus dem Westen kam - und wenn man dann sieht, wie er jetzt gedrängt wird, zu wettern gegen dasjenige, was sein ganzes Geistesleben gebildet hat. Es ist das tragischste Ereignis der Gegenwart für eine solche Seele, das sich nur denken läßt. Es ist geistiger Dynamit, denn es zersprengt eigentlich alle Grundsäulen, auf denen eine solche Seele steht.	Помислете само за следния случай: през целия си живот Ернст Хекел всъщност се е стремил да насочи германския светоглед по пътища, изцяло повлияни от британското мислене, от британската същност. В съчиненията на Ернст Хекел изцяло тече британското мислене, британският емпиризъм. А сега той най-много се нахвърля срещу Англия. Това са процеси, които се извършват в подсъзнаваното на душата на средноевропейския човек; това са и неща, които в такава душа са тясно свързани с кармата. Помислете какво означава следното: Хекел застава пред света и казва, че сам е извършил първото велико дело на великия изследовател Хъксли, като е формулирал твърдението за приликата между човешката кост и животинската кост; после той, Хекел, е посочил големия обрат във възгледа за произхода на човека и не е включил в учението за еволюцията нищо освен онова, което е дошло от Запада – и после виждаме как сега е тласкан да се нахвърля срещу онова, което е изградило целия му духовен живот. Това е най-трагичното събитие на съвремието за една такава душа, което изобщо можем да си представим. То е духовен динамит, защото всъщност взривява всички основни стълбове, върху които стои такава душа.
154	Und so sieht man hinein in die Tiefen desjenigen, was sich eigentlich gegenwärtig vollzieht, aber auch in das Furchtbare, auf das wir aufmerksam sein müssen. Nur dann, wenn man wirklich die Dinge so betrachtet, wird man in die Lage kommen, sie über den engen Horizont hinaus, unter dem sie heute häufig betrachtet werden, einmal ins Auge zu fassen. Man wird vor allen Dingen eine große Lehre ziehen können - und das wird die schönste, zugleich die demütigendste und erhabenste Lehre sein, die Lehre von dem, wozu der waltende, wirkende, wesende Weltengeist den mitteleuropäischen Menschen bestimmt hat, der jetzt, umschlungen von der Midgardschlange, wie in einer Festung eingeschlossen ist, allüberall von Feinden umgeben. Wenn uns dasjenige, was geschieht, zum großen Symbolum wird für tiefstes Weltenweben und Weltenwesen, dann erst kommen wir frei von einer selbstischen Auffassung der schweren, schicksaltragenden Ereignisse der Gegenwart. Und dann werden wir erst fühlen, wie wir uns würdig machen müssen dessen, was etwa Fichte auch in einer Zeit, in der Deutschland in schicksaltragenden Tagen stand, gesprochen hat in den «Reden an die deutsche Nation», wo er sprechen wollte, wie er sich ausdrückt, «für Deutsche schlechtweg, von Deutschen schlechtweg», und in der Richtung sprach, in der man dazumal sprechen mußte vom Deutschen schlechtweg zum Deutschen schlechtweg. Aber wie Fichte dazumal von alledem gesprochen hat, was die deutsche Mission, der deutsche Pflichtenkreis ist, so ist das Schwere, das wir heute erleben innerhalb der Einschließung durch hassende Feinde, dasjenige, was wir erleben müssen als den Sonnenaufgang des mitteleuropäischen Bewußtseins. In der Tat darf ein Wort, das sich in Fichtes Reden am Schluß findet, heute umgesetzt werden dahin, daß gesagt wird: Zu der Menschheit Heil muß die spirituelle Weltanschauung einfließen in die Seelen. Und auf diejenigen, die in Mitteleuropa wohnen, auf die sieht hin der Weltengeist, daß sie Sprachrohr werden für dasjenige, was er der Menschheit in fortlaufender Offenbarung zu sagen und zu bringen hat.	И така поглеждаме в дълбините на онова, което всъщност се извършва сега, но и в ужасното, за което трябва да бъдем нащрек. Само ако действително разглеждаме нещата по този начин, ще можем да ги погледнем отвъд тесния хоризонт, до който днес често се ограничава погледът към тях. Преди всичко ще можем да извлечем една велика поука – и това ще бъде най-хубавата, същевременно най-смиряващата и най-възвишената поука: поуката за предназначението, което Духът на света – властващ, действащ и присъстващ същностно – е отредил на средноевропейския човек, който сега, обвит от Мидгардската змия, е затворен като в крепост, отвсякъде заобиколен от врагове. Едва когато онова, което се случва, стане за нас велик символ на най-дълбокото тъкане и най-дълбоката същност на света, ще се освободим от себичното разбиране на тежките, съдбовни събития на съвремието. И едва тогава ще почувстваме как трябва да станем достойни за онова, което например Фихте е изрекъл в „Речи към германската нация“, също във време, когато Германия е преживявала съдбовни дни; в тези речи той е искал да говори, както сам се изразява, „за германците просто като германци, от германци просто като германци“ и е говорил в онази насока, в която тогава е трябвало германецът просто като германец да говори на германеца просто като германец. Но както тогава Фихте е говорил за всичко, което съставлява германската мисия, кръга на германските задължения, така трябва да преживеем като изгрев на средноевропейското съзнание тежкото, което днес преживяваме в обкръжението на мразещи врагове. Действително едни думи, които се намират в края на речите на Фихте, днес могат да бъдат преобразувани така: За благото на човечеството спиритуалният светоглед трябва да се влее в душите. И към онези, които живеят в Средна Европа, към тях гледа Духът на света, за да станат изразител на онова, което той има да каже и да донесе на човечеството в непрестанно откровение.
155	Ohne Hochmut, ohne Überhebung, ohne nationalen Egoismus kann man also auf dasjenige, was mit Leib und Blut und Seele die Söhne Deutschlands und Mitteleuropas überhaupt zu verteidigen haben, hinschauen. Doch muß man sich auch dessen bewußt werden. Dann allein kann aus den ungeheuren Opfern, die gebracht werden müssen, aus den Leiden, die erfließen, folgen, was zu der Menschheit Heil ist. Denn wir stehen an einer wichtigen Schwelle, an einer bedeutungsvollen Schwelle, und man könnte diese Schwelle in der Menschheitsentwickelung so charakterisieren, daß man sagt: In der Zukunft muß der Abgrund überbrückt werden zwischen dem Physischen und dem Geistigen, zwischen dem physisch Lebendigen und dem geistig Lebendigen, zwischen dem Irdischen und dem, was jenseits des irdischen Todes liegt. Die Zeit muß gewissermaßen über uns kommen, wo uns nicht nur die Seelen lebendig sind, die im physischen Leibe herumwandeln, sondern wo wir uns eingegliedert fühlen jener größeren Welt, der auch angehören die Seelen, die zwischen Tod und neuer Geburt entkörpert in der Welt leben, die wir im großen Stile die unsrige nennen. Hinausgerichtet werden muß der Blick der Menschen über das, was nur sinnlich-physische Augen sehen können. An der Schwelle zu diesem neuen Erleben, zu diesem neuen Bewußtsein stehen wir in der Tat. Und was ich Ihnen sagte von dem Erweitern des Bewußtseins, von dem Höherhinaufentwickeln des Bewußtseins, das muß eine geläufige Anschauung werden. Die mitteleuropäische Kultur ist vorbereitet dazu, dies zu einer geläufigen Anschauung zu machen; sie ist wirklich dazu vorbereitet.	И така, без надменност, без възгордяване, без национален егоизъм можем да погледнем онова, което с тяло, кръв и душа синовете на Германия и изобщо на Средна Европа трябва да защитават. Но трябва и да го осъзнаем. Само тогава от огромните жертви, които трябва да бъдат принесени, от страданията, които се леят, може да последва онова, което е за благото на човечеството. Защото стоим на важен праг, на значителен праг, и този праг в развитието на човечеството би могъл да се характеризира така: В бъдеще трябва да се прокара мост над пропастта между физическото и духовното, между физически живото и духовно живото, между земното и онова, което се намира отвъд земната смърт. Трябва, така да се каже, да настъпи време, когато не само ще са живи за нас душите, които се движат във физическо тяло, но и ще се чувстваме включени в онзи по-голям свят, към който принадлежат и душите, които между смъртта и новото раждане живеят без тяло в света, който в широк смисъл наричаме свой. Погледът на хората трябва да се насочи отвъд онова, което може да се види само със сетивно-физическите очи. Действително стоим на прага на това ново преживяване, на това ново съзнание. И онова, което ви казах за разширяването на съзнанието, за развитието му до по-висока степен, трябва да стане общоприет възглед. Средноевропейската култура е подготвена да направи това общоприет възглед; тя действително е подготвена за това.
156	Ich habe Ihnen gezeigt, wie sich beste Geister des 19. Jahrhunderts heute noch fürchten, das in ihr Bewußtsein hineinzubekommen, was die Seele in ihren Tiefen hat; nur kann sie von ihren irdischen Seelenkräften aus die Aufmerksamkeit noch nicht darauf verwenden. Jenes Denken ist ja da, in welches hineinreichen die übersinnlichen Kräfte und übersinnlichen Wesenheiten, und dieses Denken öffnet sich auch sogleich, wenn der Mensch durch die Pforte des Todes gegangen ist. Die Materialisten fürchten sich davor, sich zu gestehen, daß das menschliche Bewußtsein also erweitert werden könne, daß wirklich die Schranke zwischen dem physischen und dem geistigen Erleben fallen kann, zwischen dem, was diesseits des Todes und jenseits des Todes Hegt. Und weil sie sich fürchten, lehnen sie es ab als phantastisch, träumerhaft, ja sogar als seelenkrank. Aber erkennen wird man, daß der Mensch, wenn er durch die Pforte des Todes geschritten ist, nur die Kräfte entwickelt, die er auch jetzt schon hat zwischen Geburt und Tod. Nur wirken sie in solchen Tiefen, daß er sie selber nicht schaut. Sie bewirken Dinge in ihm, die zwar getan werden in ihm, aber auf die im gewöhnlichen Leben die Aufmerksamkeit nicht gelenkt wird. Mit den Kräften, von denen der Mensch weiß, mit diesen Kräften des Denkens, Fühlens und Wollens allein könnte das physisch-irdische Leben nicht verrichtet werden. Wenn der Mensch nur denken, fühlen und wollen könnte, so wie er es jetzt kann, würde er niemals imstande sein, seinen Leib zum Beispiel plastisch so auszubilden, daß das Gehirn zu seinen Anlagen paßte. Dazu mußten plastisch bildende Kräfte eingreifen. Die gehören aber schon zu dem, was die Seele gar nicht mehr wahrnimmt im physischen Erleben, was einem umfassenderen Bewußtsein angehört als dem Kreisausschnitt des Bewußtseins, den wir im gewöhnlichen Leben haben.	Показах ви как и най-добрите умове на деветнадесетото столетие и днес още се страхуват да допуснат в съзнанието си онова, което душата има в своите дълбини; само че чрез земните си душевни сили тя още не може да насочи вниманието си към него. Нали съществува онова мислене, в което навлизат свръхсетивните сили и свръхсетивните същества, и това мислене веднага се отваря, когато човек премине през портата на смъртта. Материалистите се страхуват да признаят пред себе си, че човешкото съзнание може да се разшири така, че действително да падне преградата между физическото и духовното преживяване, между онова, което е отсам смъртта, и онова, което е отвъд смъртта. И понеже се страхуват, го отхвърлят като фантазия, като мечтателство, дори като проява на душевно заболяване. Но ще стане ясно, че когато човек премине през портата на смъртта, развива само силите, които има и сега между раждането и смъртта. Само че те действат в такива дълбини, че той сам не ги вижда. Те предизвикват в него неща, които наистина се извършват в него, но към които в обикновения живот вниманието не се насочва. Физическият земен живот не би могъл да протича само със силите, за които човек знае – с тези сили на мисленето, чувстването и волята. Ако човек можеше само да мисли, да чувства и да проявява воля така, както може сега, никога не би бил в състояние например да оформи пластично тялото си така, че мозъкът да съответства на неговите заложби. За това е трябвало да се намесят пластично формиращи сили. Но тези сили вече принадлежат към онова, което душата изобщо вече не възприема във физическото преживяване и което принадлежи на съзнание, по-всеобхватно от онзи сектор на съзнанието, с който разполагаме в обикновения живот.
157	Wenn der Mensch durch die Pforte des Todes tritt, dann hat er nicht Mangel an Bewußtsein, sondern dann lebt er zunächst in einem Bewußtsein, welches viel reicher und inhaltvoller ist als das Bewußtsein hier im physischen Leben. Denn von einem umfassenderen Bewußtsein schneidet der Leib ein Stück heraus und zeigt alles das, was gezeigt werden kann, dazu noch alles nur im Spiegel. Das aber, was im Leibe steckt und was der Mensch durch die Pforte des Todes trägt, das hat in der Tat in sich ein umfassendes Bewußtsein. Und wenn der Mensch durch die Pforte des Todes getreten ist, dann ist er in diesem umfassenden Bewußtsein darin. Er hat nicht zu wenig, sondern im Gegenteil zu viel, zu reiches Bewußtsein, wenn er durch die Pforte des Todes geht. Darüber habe ich gesprochen in meinem Wiener Zyklus an Ostern 1914. Der Mensch hat ein reicheres Bewußtsein nach dem Tode, und wenn er eine Zeitlang, nachdem jene durch den Ätherleib bewirkte, oft geschilderte Rückschau vorbei ist, in eine Art Schlafzustand eintritt, so ist das nicht ein wirklicher Schlafzustand, sondern ein Zustand, der dadurch herbeigeführt wird, daß der Mensch in einem reicheren Bewußtsein darin ist als hier. Und wie durch über reiches Licht, durch eine Überfülle des Lichtes unsere Augen geblendet werden, so ist der Mensch geblendet durch die Überfülle des Bewußtseins, und er muß sich erst orientieren lernen. Der scheinbare Schlaf besteht nur darin, daß der Mensch in dieser Überfülle des Bewußtseins so sich orientiere, daß er dann die Überfülle des Bewußtseins herabstimmen kann zu dem, was er schon ertragen kann nach den Ergebnissen seines Lebens. Das ist das Wesentliche. Nicht zu wenig, sondern zu viel Bewußtsein haben wir, und wir wachen dann auf, wenn wir unser Orientierungsvermögen herabgestimmt haben auf das, was wir ertragen können. Es ist also ein Herabdämpfen bis zum ertragbaren Grade der Überfülle des Bewußtseins, was nach dem Tode eintritt. Solche Dinge müssen Sie sich durch die Einzelheiten des Wiener Zyklus klarmachen.	Когато човек премине през портата на смъртта, съзнанието не му липсва, а отначало той живее в съзнание, което е много по-богато и по-съдържателно от съзнанието тук, във физическия живот. Защото тялото изрязва част от едно по-всеобхватно съзнание и показва всичко, което може да бъде показано, при това всичко само в огледало. Но онова, което се намира в тялото и което човек пренася през портата на смъртта, действително носи в себе си всеобхватно съзнание. И когато човек премине през портата на смъртта, той се намира в това всеобхватно съзнание. Когато минава през портата на смъртта, съзнанието му не е твърде оскъдно, а напротив – твърде изобилно, твърде богато. За това говорих във Виенския си цикъл по Великден през 1914 г. След смъртта човек има по-богато съзнание и ако за известно време изпадне в нещо като сън, след като приключи онзи често описван ретроспективен преглед, предизвикан от етерното тяло, то този привиден сън не е истинско състояние на сън, а е породен от това, че човек пребивава в съзнание, по-богато от тукашното. И както прекомерната светлина, изобилието от светлина заслепява очите ни, така човек е заслепен от изобилието на съзнанието и трябва първо да се научи да се ориентира. Привидният сън се състои само в това човек да се ориентира в това изобилие на съзнанието така, че после да може да го приглуши до онова, което вече е способен да понесе според резултатите от своя живот. Това е същественото. Имаме не твърде малко, а твърде много съзнание и се пробуждаме, когато сведем способността си за ориентиране до онова равнище, което можем да понесем. Следователно след смъртта настъпва приглушаване на изобилието на съзнанието до поносима степен. Такива неща трябва да си изясните чрез подробностите от Виенския цикъл.
158	Ich will es heute nur veranschaulichen an zwei uns naheliegenden Beispielen. Ich könnte viele solche Beispiele anführen, denn es sind ja in letzter Zeit und auch schon früher aus dem Kreise unserer Freunde viele durch die Pforte des Todes gegangen. Aber durch die besondere Eigenart der Umstände, gerade dadurch, daß es sich um letzte Tode handelt, liegen gewissermaßen diese Betrachtungen näher, und ich möchte von solchen Beispielen ausgehen, um Ihnen von dem zu sprechen, was so nahe unserem Herzen gehen kann, weil es in unserer eigenen Mitte geschehen ist aus dem Kreise unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung.	Днес искам само да онагледя това с два близки до нас примера. Бих могъл да приведа много такива примери, защото напоследък, а и по-рано, мнозина от кръга на нашите приятели преминаха през портата на смъртта. Но поради особеното естество на обстоятелствата, тъкмо защото става дума за скорошни смъртни случаи, тези размишления са ни, така да се каже, по-близки и бих искал да тръгна от такива примери, за да ви говоря за онова, което може да ни засегне толкова дълбоко, защото се е случило в собствените ни среди, в кръга на нашето духовнонаучно движение.
159	Vor kurzem haben wir vom physischen Plane eine liebe Freundin verloren, und es war meine Aufgabe, bei der Einäscherung Worte zu sprechen für die durch die Pforte des Todes hindurchgegangene Seele. Da war es so, daß es sich mir durch die in einem solchen Falle deutlich genug sprechenden Impulse der geistigen Welt wie von selbst als eine Notwendigkeit ergab, die Seeleneigentümlichkeit dieser befreundeten Seele zu charakterisieren. Wir standen also - es war in Zürich - vor der Einäscherung eines lieben Mitgliedes unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung. Wirklich, ohne daß ich es gewollt habe, ist mir in der damals etwas längeren Zeit, die zwischen dem Eintritt des Todes an einem Mittwochabend und der Einäscherung am Montag früh verflossen war - es ist begreiflich, daß die Rückschau durch den Ätherleib schon aufgehört hatte -, aus der geistigen Welt heraus die Notwendigkeit gekommen, zu beginnen und zu schließen die Worte, die ich am Sarge zu sprechen hatte, mit Worten, welche charakterisieren sollten das innere Wesen dieser Seele. Dieses innere Wesen der in der Lebensmitte dahingegangenen Freundin war wirklich so, daß man sich in dieses Wesen vertiefen mußte und durch Identifizierung mit demselben es innerlich geistig schaffen, das heißt also, das Denken untertauchen lassen mußte in die Seele der Verstorbenen und dasjenige, was in der Seele der Verstorbenen webte, in die eigenen Gedanken hineinfließen lassen. Dann bekam man die Möglichkeit, gleichsam im Hinblick auf diese Seele zu sagen, wie die Seele war im Leben und wie sie jetzt nach dem Tode noch ist. Und es hat sich von selbst ergeben, das in die folgenden Worte einzukleiden. Ich mußte am Beginn und am Schluß der Einäscherung die folgenden Worte sagen:	Неотдавна загубихме една скъпа приятелка, която напусна физическия план, и моя задача беше при кремацията да произнеса слова за душата, преминала през портата на смъртта. Тогава импулсите на духовния свят, които в такъв случай говорят достатъчно ясно, сякаш от само себе си породиха у мен необходимостта да охарактеризирам душевните особености на тази близка душа. И така, предстоеше ни – това беше в Цюрих – кремацията на скъп член на нашето духовнонаучно движение. През онова малко по-дълго време между настъпването на смъртта в сряда вечер и кремацията в понеделник сутрин наистина изпитах, без да съм го искал, идващата от духовния свят необходимост да започна и да завърша словото, което трябваше да произнеса пред ковчега, с думи, които да охарактеризират вътрешната същност на тази душа – разбираемо е, че ретроспективният преглед чрез етерното тяло вече беше приключил. Вътрешната същност на приятелката, отишла си в средата на живота, действително беше такава, че трябваше да се вглъбиш в нея и чрез отъждествяване с нея да я пресъздадеш вътрешно в духа, тоест да оставиш мисленето да се потопи в душата на починалата и да оставиш онова, което тъчеше в душата ѝ, да се влее в собствените ти мисли. Тогава, като насочеше, така да се каже, поглед към тази душа, получаваше възможност да кажеш каква е била тя приживе и каква е още сега, след смъртта. И от само себе си това се облече в следните думи. В началото и в края на кремацията трябваше да кажа следните думи:
160	Du tratest unter uns. Deines Wesens bewegte Sanftmut Sprach aus Deiner Augen stiller Kraft - Ruhe, die seelenvoll belebt, Floß in den Wellen, Mit denen Deine Blicke Zu Dingen und zu Menschen Deines Innern Weben trugen; - Und es durchseelte dieses Wesen Deine Stimme, die beredt Durch des Wortes Art mehr Als in dem Worte selbst Offenbarte, was verborgen In Deiner schönen Seele weset; Doch das hingebender Liebe Teilnahmsvoller Menschen Sich wortlos voll enthüllte — Dies Wesen, das von edler, stiller Schönheit Der Welten-Seelen-Schöpfung Empfänglichem Empfinden kündete.	Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.
161	So ergab sich das Wesen dieser Seele durch die Identifikation mit der Seele in den Tagen vor der Einäscherung, nachdem die Rückschau durch den Ätherleib vorbei war. Die Seele hatte noch nicht die Möglichkeit gefunden, in dem Übermaße des Bewußtseins sich zu orientieren. Sie war also gewissermaßen schlafend, als der Leib der Einäscherung gegenüberstand. Die Einäscherungsrede war gesprochen - am Anfang und am Schlüsse diese Worte. Dann war es, daß die Flamme - das, was so aussieht wie die Flamme, es aber nicht ist - den Körper ergriff, und während der Körper ergriffen wurde von diesem, was aussieht wie die Flamme, was aber nur die aufsteigende Wärme und Hitze ist, da war es, daß wie ein Augenblick des Erwachens über die Seele kam. Und jetzt konnte man sehen, wie die Seele zurückblickte auf die ganze Szene, die sich abgespielt hatte unter den Menschen, die bei der Einäscherung waren. Und ganz besonders blickte sie zurück, diese Seele, auf das, was gesprochen worden ist, dann wiederum begann das ja natürliche Zurücksinken in die Überfülle des Bewußtseins, man kann sagen: in die Bewußtlosigkeit. Später war ein Moment wahrzunehmen, wo wiederum ein solches Zurückblicken da war. Das dauert dann immer längere Zeit, bis endlich ein vollständiges Orientieren in der Überfülle des Bewußtseins da sein kann. Aber ein Wichtiges kann man daraus ersehen. Es zeigte sich nämlich, daß dieser Seele dadurch, daß bei der Einäscherung Worte gesprochen worden sind, die aus ihrer eigenen Seele gekommen sind, diese Worte ihr selbst entzündeten den Rückblick, daß sie etwas Erweckendes hatte in diesen Worten. Und daraus kann man lernen, daß es zum Allerwichtigsten gehört nach dem Tod, sein eigenes Erleben zu überschauen. Gewissermaßen beginnen muß man nach dem Tod mit der Selbsterkenntnis. Hier im Erdenleben kann man die Selbsterkenntnis ja missen, man kann sie so stark missen, daß wahr ist, was ein nicht gewöhnlicher Mensch, auch nicht ein gewöhnlicher Literat, sondern ein berühmter Professor der Philosophie, Dr. Ernst Mach - nicht Ferdinand Maack, den würde ich nicht erwähnen -, in seiner «Analyse der Empfindungen», einem sehr berühmten Werk, etwa mit den Worten bekennt: Als junger Mensch ging ich einmal über die Straße und sah plötzlich in einem Spiegel einen Menschen, der mir entgegenkam. Ich dachte: Welch ein unsympathisches, widerwärtiges Gesicht. Wie erstaunt war ich, als ich entdeckte, daß ich mein eigenes Gesicht im Profil gesehen hatte. - Er hatte also sein eigenes Gesicht gesehen, das er so wenig kannte, daß er dieses Urteil fällen konnte. Und derselbe Professor erzählt, wie es ihm später passiert sei, als er schon ein berühmter Professor der Philosophie war, daß er nach einer langen Reise recht ermüdet in einen Omnibus gestiegen sei, da wäre von der andern Seite auch ein Mann eingestiegen - gegenüber hing ein großer Spiegel -, und er gesteht seine Gedanken ganz aufrichtig, indem er sagt, er habe gedacht: Was steigt denn da für ein herabgekommener unsympathischer Schulmeister ein? - Und wieder erkannte er sich selbst, und er fügt hinzu: Also kannte ich den Gat tungshabitus besser als den eigenen. - Das ist ein schönes Beispiel dafür, wie wenig sich der Mensch schon seiner äußeren Gestalt nach im Leben kennt, wenn er nicht gerade eine kokette Frau ist, die oft in den Spiegel sieht. - Aber viel, viel weniger kennt man seine seelischen Eigentümlichkeiten. An denen geht man viel mehr vorbei. Ein berühmter Philosoph der Gegenwart kann man ohne Selbsterkenntnis werden. Aber der Mensch braucht diese Selbsterkenntnis, wenn er durch die Pforte des Todes geschritten ist.	Така чрез отъждествяването с душата в дните преди кремацията, след като ретроспективният преглед чрез етерното тяло беше приключил, се разкри същността на тази душа. Тя още не беше намерила възможност да се ориентира в изобилието на съзнанието. Следователно, когато на тялото му предстоеше кремация, тя, така да се каже, спеше. Погребалното слово беше произнесено – с тези думи в началото и в края. После пламъкът – онова, което прилича на пламък, но не е пламък – обхвана тялото и докато тялото беше обхванато от това, което прилича на пламък, но е само издигащата се топлина и горещина, за душата настъпи сякаш миг на пробуждане. И сега можеше да се види как душата поглежда назад към цялата сцена, разиграла се сред хората, присъстващи на кремацията. Тази душа погледна назад особено към онова, което беше изговорено, после отново започна естественото потъване в изобилието на съзнанието, може да се каже: в безсъзнание. По-късно можеше да се забележи миг, когато отново имаше такъв поглед назад. Това продължава все по-дълго, докато най-сетне стане възможно пълно ориентиране в изобилието на съзнанието. Но оттук може да се види нещо важно. Оказа се именно, че думите, изречени при кремацията и дошли от собствената душа на починалата, тъкмо затова възпламениха в самата нея погледа назад и че в тях имаше нещо пробуждащо за нея. И оттук можем да научим, че едно от най-важните неща след смъртта е да обхванем с поглед собственото си преживяване. След смъртта трябва, така да се каже, да започнем със самопознанието. Тук, в земния живот, можем да минем без самопознание, можем до такава степен да минем без него, че да е вярно онова, което не някой обикновен човек, нито някой обикновен писател, а прочутият професор по философия д-р Ернст Мах – не Фердинанд Маак, него не бих споменал – признава в своя „Анализ на усещанията“, един много прочут труд, приблизително с думите: Като млад веднъж вървях по улицата и изведнъж видях в едно огледало човек, който идваше насреща ми. Помислих си: Какво несимпатично, отблъскващо лице. Колко се учудих, когато открих, че съм видял собственото си лице в профил. – Значи беше видял собственото си лице, което познаваше толкова малко, че можеше да направи такава преценка. И същият професор разказва, че по-късно, когато вече бил прочут професор по философия, му се случило след дълго пътуване да се качи много уморен в един омнибус, а от другата страна също се качил някакъв мъж – отсреща висяло голямо огледало, – и съвсем откровено признава мислите си с думите, че си помислил: Що за западнал, несимпатичен даскал се качва там? – И отново разпознал самия себе си, и добавя: Значи познавах родовия облик по-добре от собствения си. – Това е хубав пример колко малко познава човек себе си в живота дори по външния си облик, ако не е тъкмо някоя кокетна жена, която често се оглежда в огледалото. – Но много, много по-малко познаваме душевните си особености. Много повече ги пренебрегваме. Можеш да станеш прочут съвременен философ и без самопознание. Но човек се нуждае от това самопознание, когато премине през портата на смъртта.
162	Der Mensch muß also zurückschauen gerade auf den Punkt seiner Entwickelung, von welchem er durch den Tod geschritten ist, und er muß sich da erkennen. Sowenig wie der Mensch, der im physischen Leben steht und mit den gewöhnlichen Kräften des Lebens zurückschaut, jemals seine eigene Geburt erblicken kann, sowenig diese jemals vor den gewöhnlichen Kräften der Seele steht - es gibt ja keinen Menschen, der durch die gewöhnlichen Seelenkräfte auf die physische Geburt zurückschauen kann -, so notwendig ist es, daß in jedem Augenblick der Moment des Todes da ist, auf den man zurückblickt. Der Tod steht immer vor Augen als das letzte bedeutende Ereignis. Dieser Tod ist von der andern Seite gesehen, von jenseits des Todes gesehen, etwas ganz anderes als von der physischen Seite. Er ist das schönste Erlebnis, das überhaupt erblickt werden kann von der andern Seite, von der Seite des Lebens zwischen Tod und neuer Geburt. Er ist dasjenige, was erscheint als das glorreiche Bild des ewigen Sieges des Geistigen über das Physische. Und er ist dadurch, daß er als solches Bild erscheint, der stetige Erwecker der höchsten Kräfte der Menschennatur, wenn diese Menschennatur im geistigen Erleben zwischen Tod und neuer Geburt ist. Daher kommt es, daß die Seele, wenn sie zurückschaut, wenn sie zurückzuschauen trachtet, zunächst auf sich selbst schauen muß. Gerade bei diesen Fallen, die wir zuletzt durchgemacht haben, war es so klar, wodurch der Trieb entstand, diese Seele noch besonders zu charakterisieren, um ihr entgegenzukommen in diesem Drang, beim Zurückblicken sich in Selbsterkenntnis vor sich zu haben. So wirkt das sogenannte Lebendige mit dem sogenannten Toten zusammen. Und immer mehr und mehr wird solche Korrespondenz kommen von sogenannten Lebendigen zu den sogenannten Toten.	Следователно човек трябва да погледне назад именно към онази точка от своето развитие, от която е преминал през смъртта, и там да познае себе си. Колкото е невъзможно за човека във физическия живот някога да види собственото си раждане, когато поглежда назад с обикновените сили на живота, колкото е невъзможно това раждане някога да застане пред обикновените сили на душата – защото няма човек, който с обикновените душевни сили да може да погледне назад към физическото си раждане, – толкова е необходимо във всеки миг да е пред нас моментът на смъртта, към който поглеждаме назад. Смъртта винаги стои пред очите като последното значително събитие. Тази смърт, гледана от другата страна, отвъд смъртта, е нещо съвсем различно от онова, което виждаме откъм физическата страна. Тя е най-прекрасното преживяване, което изобщо може да се види от другата страна, откъм живота между смъртта и новото раждане. Тя е онова, което се явява като славния образ на вечната победа на духовното над физическото. И понеже се явява като такъв образ, тя непрестанно пробужда най-висшите сили на човешката природа, когато тази човешка природа се намира в духовното преживяване между смъртта и новото раждане. Затова, когато душата поглежда назад, когато се стреми да погледне назад, тя трябва отначало да погледне към самата себе си. Тъкмо при тези случаи, които преживяхме напоследък, беше толкова ясно какво породи подтика да дам и специална характеристика на тази душа, за да откликна на този неин порив: при погледа назад да вижда пред себе си самата себе си в самопознание. Така така нареченото живо взаимодейства с така нареченото мъртво. И все повече и повече ще се осъществява такова общуване от така наречените живи към така наречените мъртви.
163	Ein anderer Fall, den wir in der letzten Zeit erlebten, ist der unseres lieben Freundes Fritz Mitscher. Wenn Fritz Mitscher auch den hiesigen Freunden weniger bekannt ist, so hat er doch unter vielen andern Anthroposophen gewirkt durch seine Vorträge, durch das, was er von Freund zu Freund in wunderbarer Weise geleistet hat durch die Art, wie er sich hineinfand in das anthroposophische Leben, so daß gerade seine Art angesprochen werden muß als mustergültig, als vorbildlich, vorbildlich aus dem Grunde, weil er, dessen Seelenkräfte darauf gerichtet waren, eine gelehrte Bildung durchzumachen und in sich aufzunehmen, bestrebt war, alles das, was er bemüht war, zu sammeln nach seiner Anlage durch Gelehrtheit, zu umfassen durch die intime Art seines Seelenlebens, es dann aber in seine geisteswissenschaftliche Weltanschauung einzufügen. Diese Art des Wirkens, sie brauchen wir insbesondere, indem wir in segensreicher Weise der Zukunft dasjenige entgegentragen wollen, was die geisteswissenschaftlichen Ideale sind. Menschen brauchen wir, welche mit Verständnis zu durchdringen versuchen, was Zeitbildung ist, um es einzutauchen in den Strom der spirituellen Bildung; die gewissermaßen das Opfer darbringen, die Zeitbildung einzutauchen in den Strom des Spirituellen. Auch da - und ich spreche ja nur von Dingen, die sich durch das Karma mit Notwendigkeit ergeben haben - hat es das Karma mit sich gebracht, daß ich bei der Einäscherung zu sprechen hatte. Und auch da, aus innerer Notwendigkeit heraus hat es sich ergeben, das Wesen unseres lieben Freundes wieder zu charakterisieren am Anfang und am Ende der Einäscherungsrede. Und ich mußte dieses Wesen also charakterisieren:	Друг случай, който преживяхме напоследък, е този на скъпия ни приятел Фриц Мичер. Макар Фриц Мичер да е по-малко познат на тукашните приятели, той все пак работеше сред много други антропософи чрез своите лекции, чрез онова, което по чудесен начин постигаше в общуването между приятели, чрез начина, по който се приобщи към антропософския живот, така че тъкмо този негов начин трябва да бъде наречен образцов, достоен за подражание – достоен за подражание, защото се стремеше да обхване със съкровения си душевен живот всичко, което според своите заложби се стараеше да събере чрез учеността, а после да го включи в своя духовнонаучен светоглед, като душевните му сили бяха насочени към това да получи научно образование и да го усвои. От този начин на работа особено се нуждаем в желанието си да пренесем плодотворно в бъдещето духовнонаучните идеали. Нуждаем се от хора, които се опитват с разбиране да проникнат в образоваността на епохата, за да я потопят в потока на спиритуалната образованост; които, така да се каже, принасят жертвата да потопят образоваността на епохата в потока на спиритуалното. И тук – а говоря само за неща, които по необходимост са се породили от кармата – кармата доведе дотам да трябва да говоря при кремацията. И тук от вътрешна необходимост се получи така, че отново охарактеризирах същността на скъпия ни приятел в началото и в края на погребалното слово. И трябваше да охарактеризирам тази същност така:
164	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten, Durch die Kraft des Seelenseins, Sich dem Forschen zeigen möchten.	Надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.
165	Lautrer Wahrheitliebe Wesen War Dein Sehnen urverwandt; Aus dem Geisteslicht zu schaffen, War das ernste Lebensziel, Dem Du rastlos nachgestrebt.	Със същността на чистата любов към истината твоят копнеж бе изначално сроден; да твориш от светлината на духа бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.
166	Deine schönen Gaben pflegtest Du, Um der Geist-Erkenntnis hellen Weg Unbeirrt vom Welten-Widerspruch Als der Wahrheit treuer Diener Sichern Schrittes hinzuwandeln.	Развиваше прекрасните си дарби, за да крачиш с уверена стъпка по светлия път на познанието на духа, неразколебан от противодействието на света, като верен служител на истината.
167	Deine Geistorgane übtest Du, Daß sie tapfer und beharrlich An des Weges beide Ränder Dir den Irrtum drängten Und Dir Raum für Wahrheit schufen.	Упражняваше духовните си органи, та смело и упорито да изтласкват за теб заблудата до двата ръба на пътя и да ти отварят място за истината.
168	Dir Dein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Dir im Innern machtvoll strahle, War Dir Lebenssorg' und Freude.	Да изградиш своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в теб, бе твоя житейска грижа и радост.
169	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten Deine Seele kaum, Weil Erkenntnis Dir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ти, защото познанието ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.
170	Eine Hoffnung, uns beglückend So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten Durch die Kraft des Seelenseins Sich dem Forschen zeigen möchten.	Надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.
171	Ein Verlust, der tief uns schmerzt, So entschwindest Du dem Feld, Wo des Geistes Erdenkeime In dem Schoß des Seelenseins Deinem Sphärensinne reiften.	Загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за твоя усет за сферите.
172	Fühle, wie wir liebend blicken In die Höhen, die Dich jetzt Hin zu andrem Schaffen rufen. Reiche den verlaß'nen Freunden Deine Kraft aus Geistgebieten.	Почувствай как с любов поглеждаме към висините, които сега те зоват към друго творчество. Подай на изоставените приятели силата си от духовните области.
173	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
174	Eine Hoffnung, uns beglückend, Ein Verlust, der tief uns schmerzt: Laß uns hoffen, daß Du ferne-nah Unverloren unsrem Leben leuchtest Als ein Seelen-Stern im Geistbereich.	Надежда, която ни дарява щастие, загуба, която дълбоко ни боли: нека се надяваме, че ти, далечен и близък, ще светиш за живота ни, незагубен, като душевна звезда в духовната област.
175	In der Nacht darauf war es bei der im übrigen noch durchaus nicht zur Orientierung gekommenen Seele so, daß sie von sich aus wie eine Antwort etwas zurückgab, was zusammenhängt mit den Zeilen, die bei der Einäscherung an ihr Wesen gerichtet waren. Solche Worte wie diese, sie sind so gesprochen, daß die eigene Seele wahrhaftig sie niederschreibt, ohne viel dazu tun zu können. Durch Orientierung an der fremden Seele, aus der fremden Seele heraus sind sie geschrieben. Und es war mir ganz unbewußt, absolut unbewußt, daß zwei Strophen in einer ganz besonderen Weise gebaut sind, bis ich hörte von der durch die Pforte des Todes gegangenen Freundesseele die Worte:	През следващата нощ душата, която иначе още съвсем не беше успяла да се ориентира, сама изпрати обратно нещо, подобно на отговор и свързано със стиховете, отправени към съществото ѝ при кремацията. Такива думи се изричат така, че собствената душа наистина ги записва, без да може да прибави много от себе си. Те са написани с другата душа като ориентир и произхождат от самата нея. И съвсем не съзнавах, абсолютно не съзнавах, че две строфи са изградени по съвсем особен начин, докато не чух от приятелската душа, преминала през портата на смъртта, думите:
176	Mir mein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Mir im Innern machtvoll strahle, War mir Lebens sorg' und Freude.	Да изградя своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.
177	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten meine Seele kaum, Weil Erkenntnis mir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.
178	Jetzt erst konnte ich wissen, warum diese Strophen so gebaut sind; sie sind von mir genau so gesprochen, daß es heißt:	Едва сега можех да знам защо тези строфи са изградени така; изговорих ги точно така, че да гласят:
179	Dir Dein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Dir im Innern machtvoll strahle, War Dir Lebenssorg' und Freude.	Да изградиш своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в теб, бе твоя житейска грижа и радост.
180	Aber jedes Dir kam in Mir, jedes Dein kam in Mein zurück; so umgeändert, also von der Seele über ihr eigenes Wesen ausgesprochen, kamen sie zurück.	Но всяко „теб“ се върна като „мен“, всяко „твой“ – като „мой“; така преобразени, тоест изговорени от душата за собствената ѝ същност, строфите се върнаха.
181	Das ist ein Beispiel, wie die Korrespondenz stattfindet, wie das gegenseitige Verhältnis in der Zeit nach dem Tode schon besteht zwischen der Welt hier und der Welt dort. Daß dieses Bewußtsein in die Menschenseelen eindringe, das ist mit dem Sinn unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung verknüpft. Daß uns die Welt auch derjenigen, die zwischen dem Tod und einer neuen Geburt leben, zu einer Welt wird, in der wir uns mit ihnen darinnen wissen, das wird Geisteswissenschaft der Menschheit geben und so die Welt erweitern aus dem engen Bereich der Wirklichkeit, in der der Mensch vorläufig steht. Das aber hängt innig mit dem zusammen, was in Mitteleuropa sein soll. Und wer gut zugehört hat, der wird gerade in den an Fritz Mitschers Seele gerichteten Worten finden, was mit diesem Sinne tief zusammenhängt, unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung denn aus einer tiefen inneren Notwendigkeit sind die Worte gesprochen :	Това е пример как се осъществява общуването, как във времето след смъртта вече съществува взаимната връзка между тукашния и тамошния свят. Смисълът на нашето духовнонаучно движение е свързан с проникването на това осъзнаване в човешките души. Благодарение на духовната наука и светът на онези, които живеят между смъртта и новото раждане, ще стане за нас свят, в който съзнаваме, че се намираме заедно с тях, и така тя ще разшири за човечеството света отвъд тясната област на действителността, в която човек засега се намира. А това е тясно свързано с онова, което трябва да съществува в Средна Европа. И който е слушал внимателно, ще намери тъкмо в думите, отправени към душата на Фриц Мичер, онова, което е дълбоко свързано с този смисъл на нашето духовнонаучно движение, защото от дълбока вътрешна необходимост бяха изречени думите:
182	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt:	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб:
183	Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	За земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
184	Es ist manchmal, wenn auch nicht der Wirklichkeit nach, so doch den vorübergänglichen Zeiten nach so, daß man zweifeln kann, ob die Seelen, die im Fleische verkörpert sind hier auf dieser Erde, genügend dasjenige zum Menschen- und Erdenheil wirklich tun werden, was wirklich notwendig gemacht werden muß an geistiger Erfassung der Welt. Aber derjenige, der voll und lebendig in der geisteswissenschaftlichen Bewegung darinsteht, der kann auch aus dem Grunde nicht verzweifeln, weil er weiß, daß hineinwirken in den Strom, in dem wir im Leibe stehen, die Kräfte derjenigen, die hinaufgestiegen sind in die geistigen Welten, nachdem sie hier sich stärker gefühlt haben dadurch, daß sie Geisteswissenschaft in sich aufgenommen haben. Und es ist wie ein Sich-Verständigen mit einer Freundesseele, die durch die Pforte des Todes gegangen ist, wenn man ihr nachruft, was man der Kraft des Freundes verdanken kann für eine geistige Bewegung; wenn man sich gleichsam mit ihr verständigen kann, um vereint zu bleiben mit ihren Kräften, so daß wir sie immer unter uns haben, so daß sie immer unter uns fortwirkt. Nicht bloß, daß wir Ideen und Begriffe und Vorstellungen in der Geisteswissenschaft aufnehmen, nicht bloß darum handelt es sich, sondern daß wir eine Bewegung, eine Geistesbewegung hier auf Erden schaffen, in die wir wirklich die spirituellen Kräfte hineinbringen.	Понякога можем да се усъмним – макар и не въз основа на действителността, а все пак въз основа на преходните времена – дали душите, въплътени в плът тук, на тази Земя, действително ще направят достатъчно за благото на човечеството и Земята от онова, което действително е необходимо да се направи за духовното разбиране на света. Но който пълноценно и живо участва в духовнонаучното движение, не може да се отчае и поради това, че знае: в потока, в който се намираме в тялото, действат силите на онези, които са се издигнали в духовните светове, след като тук са се почувствали по-силни, понеже са приели в себе си духовната наука. И сякаш се разбираме с приятелска душа, преминала през портата на смъртта, когато отправим след нея думите за онова, което можем да получим за едно духовно движение благодарение на силата на приятеля; когато можем, така да се каже, да се разберем с нея, за да останем съединени със силите ѝ, така че винаги да я имаме сред нас, така че тя винаги да продължава да действа сред нас. В духовната наука не става дума само да приемаме идеи, понятия и представи, не става дума само за това, а да създадем тук, на Земята, едно движение, едно духовно движение, в което действително да внесем спиритуалните сили.
185	Es liegt uns ja gerade in diesem Moment nahe, aus den Empfindungen heraus, die vielleicht unsere hiesigen Freunde beseelen, die Gedanken zu richten nach der Seele desjenigen, der immer seine Kräfte diesem Zweige gewidmet hat. Daß wir uns auch mit ihm verbunden fühlen wollen, daß wir vereinigt mit seinen Kräften uns wissen wollen, nachdem er durch die Pforte des Todes gegangen ist, dazu erheben wir uns von den Sitzen. Die Leipziger Freunde wissen ja alle, von welcher befreundeten Seele ich spreche, und sie haben gewiß ihre Gedanken bewegten Herzens an diese Seele gerichtet.	Тъкмо в този миг усещанията, които може би одушевяват тукашните ни приятели, ни подтикват да насочим мислите си към душата на онзи, който винаги посвещаваше силите си на този клон. За да изразим желанието си да се чувстваме свързани и с него, да съзнаваме, че сме съединени със силите му, след като той премина през портата на смъртта, ставаме от местата си. Всички лайпцигски приятели знаят за коя близка душа говоря и несъмнено с развълнувани сърца отправиха мислите си към тази душа.
186	Das sind die Vorstellungen gewesen, welche Ihrem Gemüt nahezubringen, heute, da wir Zusammensein durften, mir oblag. Beseelt waren sie, diese Worte, von dem Bewußtsein, daß die schweren und schicksaltragenden Tage, in denen wir leben, abgelöst werden müssen wiederum von solchen, die friedevoll über die Erde gehen werden, in denen die Kräfte des Friedens wirken werden. Aber bei der Art, wie vieles, vieles stark umgestaltet werden wird durch das, was jetzt geschieht im Erden-Menschheitsleben, ja, umgestaltet werden muß, müssen wir, die wir uns zur Geisteswissenschaft bekennen, ganz besonders eingedenk sein, wieviel darauf ankommt, daß sich auf dem Boden, für den so viel Blut fließt, für den so oft jetzt Seelen durch die Pforte des Todes gehen, auf dem so viele Väter und Mütter, Brüder und Schwestern, Söhne und Töchter trauern, sich vollziehen muß, was sich vollziehen kann durch diejenigen, deren Seelen durchleuchtet sein können von den zukunftsicheren Gedanken der Geisteswissenschaft.	Това бяха представите, които имах задачата да направя близки на сърцата ви днес, когато ни беше позволено да бъдем заедно. Тези думи бяха одушевени от съзнанието, че тежките, съдбовни дни, в които живеем, трябва отново да бъдат сменени от дни, които ще преминават мирно над Земята и в които ще действат силите на мира. Но предвид начина, по който много, много неща ще бъдат силно преобразени от онова, което сега се случва в земния живот на човечеството – нещо повече, трябва да бъдат преобразени, – ние, които изповядваме духовната наука, трябва особено да помним колко голямо значение има следното: онова, което може да се осъществи чрез хората, чиито души могат да бъдат озарени от уверените в бъдещето мисли на духовната наука, трябва да се осъществи върху почвата, за която се пролива толкова кръв, за която сега толкова често души минават през портата на смъртта и върху която скърбят толкова много бащи и майки, братя и сестри, синове и дъщери.
187	Ja, es werden aufsteigen müssen von dem Erdenboden in die geistigen Höhen hinauf diejenigen Gedanken, welche aus dem Bewußtsein des lebendigen Zusammenhanges der Menschenseele mit der geistigen Welt kommen. Es werden diese geistigen Welten jetzt Seelen betreten, und es werden geistige Kräfte sein, die gerade durch unsere schicksalschweren Tage hervorgebracht werden. Bedenken Sie, wie viele in der Blüte ihrer Jahre in dieser Zeit durch die Pforte des Todes gehen! Bedenken Sie, daß die Ätherleiber dieser Menschen, die zwischen dem zwanzigsten und dreißigsten Jahr, zwischen dem dreißigsten und vierzigsten Jahr durch die Pforte des Todes gehen, Ätherleiber sind, die noch durch Jahrzehnte hindurch hier im physischen Leben den Leib hätten versorgen können. Diese Ätherleiber werden getrennt von den physischen Leibern, sie behalten aber die Kräfte noch in sich, um hier für die physische Welt zu wirken. Diese Kräfte werden weiter walten in den geistigen Welten, getrennt von den unverbraucht durch die Pforte des Todes gegangenen Ätherleibern. Strahlend hell wird zum spirituellen Heil und Fortschritt der Menschheit die Geistigkeit aus den unverbrauchten Ätherleibern der Helden kämpfer kommen. Aber begegnen wird sich müssen dasjenige, was da herunterströmt, mit dem, was an Gedanken von den Seelen herausströmen kann, die sie geistbewußt durch Geisteswissenschaft werden haben können. Daher dürfen wir die Gedanken, die wir uns heute vor die Seele geführt haben, zusammenfassen in einige Worte, die den Zusammenhang des von den geisteswissenschaftlichen Gedanken getragenen Bewußtseins mit den heutigen Zeitereignissen darstellen, die ausdrücken, wie der Raum für die kommende Friedenszeit wird erfüllt sein müssen mit Gedanken, die von Seelen in die geistigen Welten hinaufgelangen, von Seelen, die durch die Geisteswissenschaft hindurchgegangen sind. Dann wird das, was mit so großen Opfern, mit Blut und Tod in unserer Zeit erkämpft, errungen wird, im rechten Sinne Blüten und Früchte tragen können, wenn sich Seelen finden, die geistbewußt ihren Sinn ins Geisterreich hinaufwenden. Daher dürfen wir sagen, die heute so schweren schicksaltragenden Tage bedenkend:	Наистина от земната почва към духовните висини ще трябва да се издигнат мислите, които идват от съзнанието за живата връзка на човешката душа с духовния свят. Сега в тези духовни светове ще влязат души и ще има духовни сили, породени тъкмо от тежките ни съдбовни дни. Помислете колко много хора в разцвета на годините си през това време минават през портата на смъртта! Помислете, че етерните тела на тези хора, които минават през портата на смъртта между двадесетата и тридесетата, между тридесетата и четиридесетата си година, са етерни тела, които още десетилетия наред биха могли да поддържат тялото тук, във физическия живот. Тези етерни тела се отделят от физическите тела, но още запазват в себе си силите да действат тук, за физическия свят. Тези сили ще продължат да действат в духовните светове, отделени от етерните тела, които са преминали неизразходвани през портата на смъртта. От неизразходваните етерни тела на героичните бойци ще дойде сияйно светла духовност за спиритуалното благо и напредъка на човечеството. Но онова, което се стича оттам надолу, ще трябва да се срещне с мислите, които могат да се излъчат от душите, способни благодарение на духовната наука да носят тези мисли с духовно съзнание. Затова можем да обобщим в няколко думи мислите, които днес представихме пред душата си: тези думи показват връзката на съзнанието, носено от духовнонаучните мисли, с днешните събития и изразяват как пространството за идващото мирно време ще трябва да се изпълни с мисли, издигащи се в духовните светове от души – от души, преминали през духовната наука. Тогава онова, което в нашето време се извоюва, постига с толкова големи жертви, с кръв и смърт, ще може да разцъфти и да даде плод в правилния смисъл, ако се намерят души, които с духовно съзнание насочват мисълта си нагоре, към царството на духовете. Затова, мислейки за днешните толкова тежки, съдбовни дни, можем да кажем:
188	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich!	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете!
189	DAS EINGREIFEN DES CHRISTUS-IMPULSES IN DAS GESCHICHTLICHE GESCHEHEN - DIE ÜBERBRÜCKUNG DER KLUFT ZWISCHEN LEBENDEN UND TOTEN	НАМЕСАТА НА ХРИСТОВИЯ ИМПУЛС В ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ – ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА ПРОПАСТТА МЕЖДУ ЖИВИ И МЪРТВИ
190	Nürnberg, 13. März 1915	Нюрнберг, 13 март 1915 г.
191	Wenn Geisteswissenschaft vor allen Dingen eine Art Lebenskraft für unsere Seelen sein will, und dies auch sein kann, so muß diese Geisteswissenschaft sich auf der andern Seite auch mächtig und geeignet erweisen, in solchen Zeiten, in denen sich so viel vorbereitet, die so bedeutsam sind wie die unsrigen, den geistigen Blick der Seelen, die sich der Geisteswissenschaft ergeben, zu erweitern. Dadurch wird dasjenige, was geschieht, in einem etwas weiteren Licht gesehen, als der durch den Materialismus beengte Blick der andern Zeitgenossen es vielfach heute noch kann. Man hat sehen können in dem, was durch die Jahre her innerhalb unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung gepflegt worden ist, daß eines der Ziele auch darin bestanden hat, die Empfindungsart der Seele zu erweitern, so daß der Mensch von dem bloßen Denken über sein engeres Selbst und über dasjenige, was dieses engere Selbst umgibt, loskommt und wirklich ein wenig hinzuschauen vermag auf die großen Impulse, die großen Kräfteäußerun gen, die durch die ganze Entwickelung der Erdenmenschheit gehen. Und wenn wir uns so bemüht haben, gewissermaßen die Spannkraft unserer Gefühle und Empfindungen zu erweitern, so müssen wir auch die Kräfte, die wir durch die Geisteswissenschaft gewonnen haben, geeignet machen können, gerade in solchen Zeiten, die auf der einen Seite so tief schmerzlich heranbranden an die Seele mit ihren Wogen, auf der andern Seite aber diese Seele erheben zu ganz besonderer Höhe, weil sie so Bedeutungsvolles in ihrem Schöße bergen, wir müssen in solchen Zeiten schon in die Lage kommen können, ein wenig mit dem zu gehen, was nicht so äußerlich sichtbar ist in den Ereignissen, was der gewöhnliche Verstand in diesen Ereignissen nicht zu schauen vermag. Wir müssen uns namentlich die Frage aufwerfen können: Bedeutet dasjenige, was als so furchtbare Kriegsfackel entzündet über unseren Häuptern brennt, bedeutet das etwas von prophetischer Art für die ganze Erdenentwickelung?	Ако духовната наука иска преди всичко да бъде един вид жизнена сила за душите ни и може да бъде такава, то, от друга страна, в толкова значителни времена като нашите, когато се подготвят толкова много неща, духовната наука трябва да покаже и мощта, и способността си да разшири духовния поглед на душите, отдали се на духовната наука. Така случващото се се вижда в малко по-широка светлина, отколкото днес в много случаи още е способен да го види стесненият от материализма поглед на останалите съвременници. В онова, за което се полагаха грижи през годините в нашето духовнонаучно движение, можеше да се види, че една от целите беше и да се разшири начинът, по който душата усеща, така че човек да се освободи от това да мисли само за своето по-тясно Себе и за онова, което обкръжава това по-тясно Себе, и действително да може поне малко да погледне към големите импулси, големите проявления на сили, които преминават през цялото развитие на земното човечество. И ако така сме се постарали, така да се каже, да разширим размаха на чувствата и усещанията си, то трябва да можем да подготвим и придобитите чрез духовната наука сили за това: тъкмо в такива времена, които, от една страна, връхлитат душата с вълните си и ѝ носят толкова дълбока болка, а от друга страна, я издигат до съвсем особена висота, защото крият в лоното си толкова значителни неща – в такива времена трябва вече да можем поне малко да следваме онова, което не е така видимо отвън в събитията, което обикновеният разсъдък не може да съзре в тях. Трябва особено да можем да си поставим въпроса: Онова, което, запалено като такава страшна факла на войната, гори над главите ни, има ли нещо пророческо за цялото земно развитие?
192	Nur derjenige wird in den gegenwärtigen Ereignissen recht darinstehen, der diese Ereignisse in einem so bedeutsamen Licht sieht, wie dies nur irgend möglich ist. Oftmals werden sich Freunde, die in unseren Reihen sind, gefragt haben, warum in den letzten Jahren in unserem Kreise zuweilen davon gesprochen worden ist, daß in den Jahrzehnten des 20. Jahrhunderts Zeiten kommen werden, auf die wir mit einer besonderen Aufmerksamkeit vorausblicken müssen, weil die Kinder und Kindeskinder derer, die jetzt leben, wichtige und gewaltige, aber auch tragische und schmerzende Ereignisse werden zu durchleben haben. Denen, welchen es heute obliegt, etwas mitzugeben, um die Seelen der Kinder und Kindeskinder aufrechtzuerhalten gegenüber dem, was über die Menschheit des 20. Jahrhunderts kommen wird, muß bewußt sein, daß dieses Mitzugebende eine starke innere geistige Kraft sein muß. Viel, viel mehr als wir uns heute schon im gewöhnlichen Leben vorstellen können, werden unsere Nachkommen des 20. Jahrhunderts starke innere, die Seele haltende Kräfte brauchen, um fortzutragen die Güter der Menschheit, die in der Menschheitsentwickelung durch Jahrhunderte und Jahrhunderte angesammelt worden sind. Und noch ganz andern Stürmen des Lebens werden die Nachkommen der jetzt lebenden Erdenmenschheit ausgesetzt sein. Ich sagte, man hat sich manchmal wundern können, wenn das in unseren Reihen so gesagt worden ist. Vielleicht kann aber jetzt eine Empfindung davon entstehen, wenn wir bedenken, daß wir in den größten kriegerischen Ereignissen, den furchtbarsten kriegerischen Ereignissen darinstehen, die jemals die Menschen betroffen haben, seitdem die Menschheit eine bewußte Geschichte auf dieser Erde durchlebt.	Само онзи ще се ориентира правилно в сегашните събития, който ги вижда в светлината на възможно най-голямото им значение. Приятелите в нашите редици често навярно са се питали защо през последните години в нашия кръг понякога се говореше, че в десетилетията на двадесетия век ще дойдат времена, към които трябва да гледаме напред с особено внимание, защото децата и внуците на живеещите сега ще трябва да преживеят важни и могъщи, но и трагични и болезнени събития. Онези, чиято задача днес е да дадат нещо за из път, което да крепи душите на децата и внуците пред онова, което ще сполети човечеството през двадесетия век, трябва да съзнават, че този дар за из път трябва да бъде силна вътрешна духовна сила. Много, много повече, отколкото днес можем да си представим в обикновения живот, потомците ни през двадесетия век ще се нуждаят от силни вътрешни сили, които да поддържат душата, за да пренесат нататък благата на човечеството, натрупвани в човешкото развитие векове и векове наред. И на още съвсем други житейски бури ще бъдат изложени потомците на живеещото сега земно човечество. Казах, че понякога са могли да се учудят, когато в нашите редици се говореше така. Но може би сега може да се породи усещане за това, ако помислим, че се намираме сред най-големите военни събития, най-ужасните военни събития, сполетявали някога хората, откакто човечеството има съзнателна история на тази Земя.
193	Da wäre es durchaus unrichtig, wenn wir uns nicht so intensiv als möglich, so stark als möglich von der Bedeutung des Augenblicks durchdringen und uns die Frage vorlegen würden: Was hat denn eigentlich dasjenige, was wir aus inneren Sehnsuchten der Seele heraus erstreben, was hat denn geistige Erkenntnis mit demjenigen zu tun, was da in die Entwickelung der Menschheit hereinkommen soll? Sehen wir denn nicht, auch wenn wir nur oberflächlich blicken, ein drohendes Ungewitter, das sich von Osten herüber seit langer Zeit erhoben hat, über die neuere Bildung und Kultur Europas entbrennen? Und man muß wenigstens wissen, daß im Schöße dieses Ostens ganz gewaltige Kräfte wesen, von denen man schon sehen kann, daß sie so, wie sie sich jetzt geltend machen, im Grunde auf das Zerstückeln, das Zerstören der europäischen Kultur hinausgehen. In welchem Grade dies der Fall ist, das kann jetzt nur geahnt werden.	Би било съвсем неправилно да не се проникнем възможно най-дълбоко, възможно най-силно от значението на мига и да не си зададем въпроса: Какво всъщност общо има онова, към което се стремим, водени от вътрешните копнежи на душата си, какво общо има духовното познание с онова, което трябва да навлезе в развитието на човечеството? Не виждаме ли дори при повърхностен поглед как над новата образованост и култура на Европа се разразява заплашителна буря, която отдавна се е надигнала откъм изток? И трябва поне да знаем, че в лоното на този изток живеят съвсем могъщи сили, за които вече може да се види, че така, както сега се проявяват, по същество водят към разкъсване, към унищожаване на европейската култура. В каква степен е така, сега можем само да предчувстваме.
194	Mit dem, was wir europäische Kultur und Zivilisation nennen, stehen wir in der fünften nachatlantischen Kulturperiode. Es ist die Kultur der Bewußtseinsseele, in deren Mitte Seelen unter uns sind, die der Menschheit etwas zu geben haben. Wenn wir darauf zurückblicken, was die griechisch-lateinische Kultur war, so ergibt sich uns diese griechisch-lateinische Kultur im wesentlichen, wenn auch in einer ganz andern Ausgestaltung, als ein Nachklang, eine auf einer höheren Stufe zutage tretende Wiederholung desjenigen, was auch schon in der alten Atlantis gelebt hat. Wenn es dort auch noch anders lebte, in der vierten nachatlantischen Kulturperiode ist eine Art Wiederholung davon eingetreten. Die fünfte nachatlantische Kulturperiode, in der wir stehen, ist eine Neuformation, ist etwas völlig Neues, was zu dem bisherigen Entwickelungsgang der Menschheit hinzugekommen ist. Solches sollen wir nicht bloß als abstrakte Wahrheit, als Theorie, sondern mit dem tiefsten und intensivsten menschlichen Verantwortlichkeitsgefühl erfassen, und wir sollen uns auch klar darüber sein, daß in der Erdenentwickelung noch lange Zeiten werden ablaufen müssen, bis alles das aus den Herzen und Seelen der Menschen herausgekommen ist, was die göttliche Weltenordnung durch die fünfte nachatlantische Kulturperiode der Erdenmenschheit zu geben hat.	Що се отнася до онова, което наричаме европейска култура и цивилизация, се намираме в петия следатлантски културен период. Това е културата на съзнаващата душа, в която сред нас има души, които имат да дадат нещо на човечеството. Когато погледнем назад към гръко-латинската култура, тя в същността си, макар и в съвсем друга форма, ни се разкрива като отзвук, като повторение на по-висока степен на онова, което е живяло още в древната Атлантида. Макар там то да е живяло още по друг начин, в четвъртия следатлантски културен период е настъпило нещо като негово повторение. Петият следатлантски културен период, в който се намираме, е ново образувание, нещо напълно ново, прибавило се към досегашния ход на човешкото развитие. Такива неща трябва да схващаме с най-дълбокото и най-силното човешко чувство за отговорност, а не само като абстрактна истина, като теория, и трябва също ясно да съзнаваме, че ще трябва да мине още много време в земното развитие, докато от сърцата и душите на хората излезе всичко онова, което божественият световен ред има да даде на земното човечество чрез петия следатлантски културен период.
195	In der vierten Kulturperiode ging als das bedeutendste Ereignis der ganzen Erdenentwickelung der Impuls des Mysteriums von Golgatha auf. So wie dieses Mysterium von Golgatha in der vierten Kulturperiode gewirkt hat, so wird es in der fünften nachatlantischen Kulturperiode nicht bloß weiterwirken. Dieser fünften Kulturperiode obliegt es, mit voller Geist-Erkenntnis, mit vollem Verständnis allmählich dem Mysterium von Golgatha entgegenzukommen, mit all den Erkenntniskräften der Seele; nicht nur mit den Kräften des VerStandes, den Kräften der bloß gefühlsmäßigen Frömmigkeit; nach und nach durch all das, was die Seele aus sich selbst hervorbringen kann an Erkenntnissen und Verständniskräften, den Christus, der durch das Mysterium von Golgatha gegangen ist, zu erfassen. So daß das Wort des Paulus, allerdings in einer neuen Art, wahr ist: «Nicht ich, sondern der Christus in mir.» Und im Grunde genommen ist alles das, was wir in der Geisteswissenschaft aufbringen, die Vorbereitung dazu, mit allen inneren Erkenntniskräften der Seele zuletzt zu erfassen, was eigentlich dieser Christus ist. Das ist eine bedeutende, große Aufgabe der fünften Kulturperiode.	През четвъртия културен период като най-значително събитие в цялото земно развитие изгря импулсът на Мистерията на Голгота. През петия следатлантски културен период тази Мистерия на Голгота няма просто да продължи да действа така, както е действала през четвъртия културен период. Задачата на този пети културен период е постепенно да се приближи към Мистерията на Голгота с пълно познание на духа, с пълно разбиране, с всички познавателни сили на душата; не само със силите на разсъдъка, със силите на благочестието, основано единствено на чувства; постепенно, чрез всичко, което душата може да породи от самата себе си като познания и сили за разбиране, да схване Христос, преминал през Мистерията на Голгота. Така че думите на Павел, макар и по нов начин, да са верни: „Не аз, а Христос в мен.“ И в основата си всичко, което постигаме в духовната наука, ни подготвя накрая да схванем с всички вътрешни познавателни сили на душата какво всъщност е този Христос. Това е значителна, велика задача на петия културен период.
196	Nun wollen wir uns einmal ein wenig hineinversetzen, was damit eigentlich gesagt ist, wenn der fünften Kulturperiode solches zugemutet wird. Bringen wir vor unsere Seelen die Art, wie der ChristusImpuls seit dem Mysterium von Golgatha in der Menschheit gewirkt hat. Wenn der Christus-Impuls nur durch dasjenige hätte wirken können, was die Menschen über diesen Christus-Impuls im Laufe der Jahrhunderte, seitdem das Mysterium von Golgatha vollzogen worden ist, verstanden haben, dann hätte der Christus-Impuls nur wenig wirken können unter den Menschen. Aber er ist nicht ein solcher Impuls, der nur begrifflich zu dem menschlichen Verständnis oder zu dem Gefühlsverständnis gesprochen hat, sondern er ist ein realer Impuls, der mit lebendigen Kräften in den Verlauf der Geschichte selbst hineingeflossen ist. Dasjenige, wofür das auf Golgatha fließende Blut das äußere Symbolum ist, das ist ja das, wovon eine lebendige Kraft in die Menschheitsgeschichte hereinfließt.	Нека сега малко се вживеем в онова, което всъщност се казва, когато от петия културен период се очаква подобно нещо. Нека представим пред душите си начина, по който Христовият импулс е действал в човечеството от Мистерията на Голгота насам. Ако Христовият импулс можеше да действа само чрез онова, което хората са разбрали за него в течение на вековете, откакто се е извършила Мистерията на Голгота, тогава той би могъл да действа само в малка степен сред хората. Но той не е такъв импулс, който се е обръщал към човешкото разбиране или към разбирането чрез чувства само на езика на понятията, а е реален импулс, влял се с живи сили в самия ход на историята. Онова, чийто външен символ е течащата на Голгота кръв, е тъкмо онова, от което в човешката история се влива жива сила.
197	Versuchen wir, uns einmal an einem geschichtlichen Ereignis klarzumachen, wie dieser Christus-Impuls gewirkt hat, ohne daß ihn die Menschen schon verstanden haben; wie er gewirkt hat als eine lebendig treibende Kraft in der Entwickelung der Menschheit. Die fünfte nachatlantische Kulturperiode ist dazu berufen, in das Bewußtsein hereinzubringen die ganze innere Natur und Wesenheit des ChristusImpulses. Aber er hat schon als eine lebendige Kraft in den unterbewußten Seelenkräften gewirkt, bevor er in der Menschheit voll zum Bewußtsein erwachen konnte. Und eine derjenigen Gestalten, die der Christus-Impuls sich ausgesucht hat, um durch sie zu wirken, Bedeutsames zu wirken, ist zum Beispiel - man könnte auch noch andere anführen - die Gestalt der Jungfrau von Orleans. Wenn wir die Geschichte Europas bis zu dem Ereignis zurück verfolgen, das sich in Anknüpfung an die Persönlichkeit der Jungfrau von Orleans abgespielt hat, so müssen wir, auch wenn wir nur äußerlich die Geschichte betrachten, sagen: Mit dem, was sie dazumal vollbrachte, als sie, inmitten des französischen Volkes sich erhebend, die englischen Kräfte zurückgeschlagen hat - sie hat das ja in Wahrheit getan -, ist erst die Landkarte Europas so gestaltet worden, wie sie sich eben nach und nach gestaltet hat. Und alle andere Geschichtsbetrachtung ist im Grunde für die letzten Jahrhunderte, insofern sie europäische Volks und Staatenverteilung betrifft, ein Märchen, ist etwas, was sich nicht bewußt ist, daß mit der Jungfrau von Orleans der Christus-Impuls war, der dazumal als ein lebendiger Impuls die Verteilung der europäischen Völker und Volkskräfte bewirkt hat. Und man möchte sagen: Während die gelehrten Leute über allerlei stritten, schon anfingen zu streiten über die Frage, ob man das Abendmahl in dieser oder jener Gestalt zu genießen habe, ob dieses oder jenes durch diese oder jene Formel gedeutet werde, und während so die gelehrten Leute zeigten, daß sie eben mit ihrem bewußten Verständnis noch nicht herangekommen waren an die Erfassung desjenigen, was der Christus-Impuls ist, wirkte dieser Impuls durch das einfache Landmädchen, durch die Jungfrau von Orleans, wirkte gestaltend in die europäische Geschichte hinein. Denn die Wirkung des Christus-Impulses ist eben nicht von dem Verständnis abhängig, das man ihm entgegenbringt. Durch seinen michaelischen Vertreter wirkte der Christus-Impuls in die Jungfrau von Orleans hinein. Nun aber mußte die Jungfrau von Orleans dazu etwas durchmachen, das einer Initiation ähnlich ist. Wir reden heute von der Einweihung, der Initiation und geben dazu dem Bewußtsein des Menschen die Regeln, die wir zusammengestellt haben in dem Buch «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?». Aber von einer solchen Einweihung konnte bei der Jungfrau von Orleans natürlich nicht die Rede sein. Bei ihr kann nur von einer Einweihung die Rede sein, die gewissermaßen ein Überbleibsel der älteren Einweihung war, die sich mehr in den unterbewußten Seelenkräften der Menschen vollzog. Nun haben sich gerade diese alten Einweihungen wie Elementarkräfte fortgepflanzt bis herauf in die neuere Zeit. In alten Sagen und Märchen und Legenden wird vieles erzählt: daß diesem oder jenem Menschen dieses oder jenes passiert ist, wodurch ihm die innere Seelenkraft aufgegangen ist, so daß er dieses oder jenes von der geistigen Welt gesehen hat. Solche Dinge sollen nur eine Andeutung davon sein, wie ohne menschliches Zutun, durch Wirkung göttlich-geistiger, die Welt durchwallender Kräfte, gewisse Menschen, die durch ihr Karma dazu geeignet sind, naturgemäße Eingeweihte sind, durch den Platz, auf den sie durch das Menschheitskarma hingestellt werden, wo dieses Menschheitskarma mit dem eigenen Karma zusammenfließt. Ein sehr schöner Nachklang an eine solche Natureinweihung, wie man sie nennen möchte, gibt uns ein Gedicht, welches davon spricht, daß der «Sonnensohn» Olaf Ästeson in den dreizehn Nächten und Tagen, die von der Geburt Christi bis zur Erscheinung Christi, bis zum 6. Januar, abfließen, in einer Art Schlafzustand verweilte. Olaf Ästeson: in dem Namen ist schon angedeutet, daß in ihm durch Vererbung liegende Erkenntniskräfte unterbewußter Art enthalten sind, denn Olaf Ästeson heißt eigentlich: derjenige, durch den das Blut seiner Ahnen geht. Der Sonnensohn Olaf Ästeson durchschläft und durchträumt die dreizehn Nächte, welche die finstersten des irdischen Jahres sind, oder wenigstens die größte Kraft der irdischen Jahresfinsternis in sich enthalten, vom ersten Weihnachtstag bis zum 6. Januar, dem Epiphaniasfest. Nun ist das nicht bloß eine menschliche abergläubische Spintisiererei, was sich in solchen Sagen und Legenden an diese Nächte knüpft. Denn in der Tat ist es so, daß es zwei Jahreszeiten gibt, die sich kosmisch gewissermaßen wie zwei entgegengesetzte Pole zum Leben der Seele des Menschen im Leibe verhalten. Wenn wir die Jahreszeit nehmen, die um das Johannisfest im Sommer liegt, so ist das die Zeit, welche besonders geeignet ist dazu, daß die menschliche Seele mit all ihren Leidenschaftsimpulsen durch die äußerliche physische Sonnenkraft, die da ihre größte Energie erreicht, im Kosmos aufgeht, sich mit dem Kosmos vereinigt. Daher war das Johannisfest der alten Zeit dazu bestimmt, in die menschliche Seele das an göttlich-geistigen Kräften hineinzulegen, was den Kosmos durchwellt und durchwallt, wenn die Menschen sich vergaßen und aufgingen bei diesem Fest in die äußeren starken physischen Kräfte des Kosmos. Da aber, wo die Sonnenkraft die schwächste physische Entfaltung erreicht, in der Mitte des Winters, erreichen dafür die geistigen Kräfte, die in der Finsternis wirken, die größte Stärke. Und mit Recht, man kann sagen, nach kosmischen Gesetzen liegt das Fest der Geburt des Jesus von Nazareth in dieser Zeit. Da, wo das äußere Physische am finstersten ist, kann die Seele das Gewaltigste erleben, wenn sie sich vereinigt fühlt mit den Kräften, die geistig die Aura der Erde durchspielen. Daher ist es in diesen Tagen, daß Olaf Ästeson schläft und schläft, und all das erlebt, was wir das Kamaloka nennen, dann das, was wir die Seelenwelt, und endlich das, was wir das Geisterland nennen. Und die norwegische Legende erzählt uns, wie Olaf Ästeson, nachdem er nach den dreizehn Nächten wieder erwacht, zu erzählen weiß von dem, was er erlebt hat, wie er den Seelen begegnet ist in der Seelenwelt und im Geisterlande. Das alles sind zwar Bilder, die einer imaginativen Erkenntnis entsprechen, aber sie deuten auf dasjenige, was wirklich lebendige Möglichkeiten der menschlichen Seele sind, wenn diese Seelen sich entrückt fühlen in jener Zeit der physischen Finsternis, die aber die Zeit der spirituellen Erleuchtung ist, wenn sie sich entrückt fühlen zu dem, was in der Erdenaura wallt und webt. Und am Ende der Legende sehen wir die Kräfte des Christus-Impulses, die mit Gewalt packen - aber das unterbewußte Verständnis des Olaf Ästeson. In solchen Legenden wird gleichsam von Natureinweihun gen, die in alten Zeiten noch möglich waren, gesprochen, von einem Hinschauen in die geistige Welt. In diesen Zeiten hat die Erdenaura wirklich eine Kraft, die sie in andern Zeiten, wo sie von der physischen Sonnenkraft gleichsam überflutet und überstrahlt wird, nicht hat. Und da der Christus seit dem Mysterium von Golgatha mit der Erdenaura vereinigt ist, so kann auch die Kraft des Christus-Impulses in diesen Tagen ganz besonders in die Seelen hineinwirken, wenn ihr diese Seelen Empfänglichkeit entgegenbringen.	Нека се опитаме чрез едно историческо събитие да си изясним как е действал този Христов импулс, без хората все още да са го разбирали; как е действал като жива движеща сила в развитието на човечеството. Петата следатлантска културна епоха е призвана да внесе в съзнанието цялата вътрешна природа и същност на Христовия импулс. Но той вече е действал като жива сила в подсъзнаваните душевни сили, преди да може да се пробуди напълно в съзнанието на човечеството. И например Орлеанската дева е една от личностите, които Христовият импулс си е избрал, за да действа чрез тях, да извърши нещо значително – биха могли да се посочат и други. Ако проследим историята на Европа назад до събитието, свързано с личността на Орлеанската дева, дори да разглеждаме историята само външно, ще трябва да кажем: едва онова, което тя извърши тогава, когато се издигна сред френския народ и отблъсна английските сили – тя в действителност го направи, – даде на картата на Европа облика, който тя постепенно придоби. И всяко друго разглеждане на историята през последните столетия, доколкото засяга разпределението на европейските народи и държави, всъщност е приказка: при него не се осъзнава, че Христовият импулс е бил с Орлеанската дева и тогава като жив импулс е осъществил разпределението на европейските народи и народностни сили. И бихме искали да кажем: докато учените спореха за какво ли не, вече започваха да спорят дали причастието трябва да се приема в една, или в друга форма, дали едно или друго се тълкува чрез една или друга формула, и докато така учените показваха, че със съзнателното си разбиране още не са схванали какво представлява Христовият импулс, този импулс действаше чрез простото селско момиче, чрез Орлеанската дева, действаше, като придаваше облик на европейската история. Защото въздействието на Христовия импулс не зависи от разбирането, с което го посрещаме. Чрез своя михаилов представител Христовият импулс действаше в Орлеанската дева. Но за целта Орлеанската дева трябваше да премине през нещо подобно на инициация. Днес говорим за посвещението, за инициацията, и за тази цел излагаме пред човешкото съзнание правилата, които сме събрали в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Но при Орлеанската дева, разбира се, не можеше да става дума за такова посвещение. При нея може да се говори само за посвещение, което, така да се каже, е било остатък от по-старото посвещение, извършвало се повече в подсъзнаваните душевни сили на хората. Тъкмо тези стари посвещения са се предавали като стихийни сили чак до по-ново време. В старите сказания, приказки и легенди се разказва много за това как на един или друг човек му се случило едно или друго, чрез което се пробудила вътрешната му душевна сила и той видял едно или друго от духовния свят. Такива неща трябва само да подскажат как без човешка намеса, чрез въздействието на божествено-духовни сили, които пронизват света, определени хора, пригодени за това чрез кармата си, са посветени по естествен път благодарение на мястото, на което ги поставя кармата на човечеството и където тази карма на човечеството се слива със собствената им карма. Един много красив отзвук от такова природно посвещение, както бихме искали да го наречем, ни дава едно стихотворение, което разказва как „слънчевият син“ Олаф Астезон прекарал в състояние, подобно на сън, тринадесетте нощи и дни от Рождество Христово до явяването на Христос, до 6 януари. Олаф Астезон: още в името се загатва, че в него се съдържат подсъзнавани познавателни сили, предадени му по наследство, защото Олаф Астезон всъщност означава: онзи, през когото тече кръвта на предците му. От първия ден на Рождество до 6 януари, празника Богоявление, слънчевият син Олаф Астезон спи и сънува през тринадесетте нощи, които са най-тъмните през земната година или поне съдържат в себе си най-голямата сила на годишния земен мрак. Онова, което в такива сказания и легенди се свързва с тези нощи, съвсем не е само суеверно човешко мъдруване. Защото в действителност има два годишни сезона, които в космическо отношение, така да се каже, представляват два противоположни полюса за живота на човешката душа в тялото. Ако вземем времето около летния празник на Йоан, то е особено подходящо човешката душа да се разтвори в космоса с всичките си страстни импулси, да се съедини с космоса чрез външната физическа слънчева сила, която тогава достига най-голямата си енергия. Затова в древността празникът на Йоан е бил предназначен да влага в човешката душа божествено-духовните сили, които на вълни пронизват и изпълват космоса, когато на този празник хората забравяли себе си и се разтваряли във външните мощни физически сили на космоса. А когато слънчевата сила достига най-слабото си физическо проявление, в средата на зимата, тогава пък най-голяма мощ достигат духовните сили, които действат в мрака. И с право, може да се каже, съобразно с космическите закони, празникът на раждането на Исус от Назарет се пада по това време. Когато външното физическо е най-тъмно, душата може да преживее най-могъщото, ако се чувства съединена със силите, които духовно пронизват аурата на Земята. Ето защо именно през тези дни Олаф Астезон спи и спи и преживява всичко онова, което наричаме Камалока, после онова, което наричаме душевен свят, и накрая онова, което наричаме царството на духовете. И норвежката легенда ни разказва как Олаф Астезон, събудил се отново след тринадесетте нощи, може да разкаже какво е преживял, как е срещнал душите в душевния свят и в царството на духовете. Всичко това са образи, които наистина съответстват на имагинативно познание, но сочат действителните живи възможности на човешките души, когато тези души през онова време на физически мрак, което обаче е време на спиритуално просветление, се чувстват пренесени, когато се чувстват пренесени към онова, което се вълнува и тъче в аурата на Земята. И в края на легендата виждаме как силите на Христовия импулс мощно обхващат разбирането на Олаф Астезон, което обаче е подсъзнавано. В такива легенди се говори сякаш за природни посвещения, които в древни времена още са били възможни, за вглеждане в духовния свят. По това време аурата на Земята действително притежава сила, каквато няма през други периоди, когато, така да се каже, е залята и засенчена от блясъка на физическата слънчева сила. И тъй като от Мистерията на Голгота насам Христос е съединен с аурата на Земята, през тези дни силата на Христовия импулс също може да въздейства особено силно върху душите, ако те са възприемчиви за нея.
198	Daher könnte man, bevor man irgend etwas geschichtlich untersucht, voraussetzen, daß, auch bei einer solchen Gestalt wie der Jungfrau von Orleans, der Christus-Impuls durch dreizehn Tage hindurch unterbewußt in ihre Seele hineingewirkt hätte; daß auch sie gewissermaßen - was Olaf Ästeson in den dreizehn Tagen und Nächten im Schlafzustand durchgemacht hat - etwas wie eine Erleuchtung durch den Christus-Impuls in den unterbewußten Seelenkräften durchgemacht hätte. Dann müßte die Jungfrau von Orleans aber einmal in den dreizehn Tagen, die vom 25. Dezember bis zum 6. Januar liegen, in einer Art schlafähnlichem Zustand gewesen sein, und am 6. Januar müßte dann, nachdem ihre Seele in einer Art von Schlafzustand war, der Christus-Impuls diese Seele ergriffen haben. Dasjenige, was man so voraussetzen kann, war wirklich in einer eigentümlichen Weise vorhanden, nur in einer ganz besonderen Zeit, wo der Mensch in der Tat in einer Art von Schlafzustand sein kann. Nämlich bevor der Mensch den ersten Atemzug im Erdenleben tut, bevor er dem Leib seiner Mutter entbunden wird und den ersten irdisch-physischen Lichtstrahl empfängt, verbringt er ja eine Zeit als werdender Mensch in einem wahren Schlafzustand. Und ebenso wie man am Abend in einen Traumesschlaf kommt, ist man im Leibe der Mutter in solch einem traumähnlichen Schlaf. Und diejenigen Tage, in denen der traumähnliche Schlaf am meisten für die unbewußten Einflüsse der geistigen Welt empfänglich ist, sind eben die letzten Tage, die der Mensch im Leibe der Mutter verbringt. Und so könnte es auch wohl sein, daß gerade diese Tage bei der Jungfrau von Orleans dazu verwendet worden wären, ihr den Christus-Impuls einzupflanzen, bevor sie mit physischen Augen das physische Sonnenlicht erblickte, den ersten Atemzug außer dem Leibe der Mutter tat. Das war der Fall, denn die Jungfrau von Orleans ist am 6. Januar geboren. Am 6. Januar vollzog es sich, daß das ganze Dorf zusammenlief, weil irgend etwas Unbestimmtes in der Dorfaura lag. Das ist eine historische Tatsache. Die Leute wußten nicht, was geschehen war: die Jungfrau von Orleans war geboren. Hinter solchen Dingen verbirgt sich vieles. Und erst dann, wenn die Menschheit dazukommen wird, diese geheimnisvolle Tatsache einmal im richtigen Licht zu sehen, wird auch Verständnis desjenigen vorhanden sein, was unter der Oberfläche der äußerlichen Sinnenwelt im Menschenwerden wirklich vorgeht. Die göttlichen Kräfte suchen sich die mannigfaltigsten Wege, um hineinzukommen in dasjenige, was menschliche Seele ist. Selbstverständlich mußte das Karma der Jungfrau von Orleans geeignet sein dazu, daß so etwas geschehen konnte. Aber indem das Karma der Jungfrau von Orleans zusammenfiel mit der Tatsache, daß sie am 6. Januar geboren ist, war dasjenige historisch gegeben, was möglich machte, daß auf diese Gestalt der Geschichte der Christus-Impuls besonders wirkte und Europa eine neue Gestaltung gab. Dies sind Dinge, die man prüfen kann, wenn man mit einigem Verständnis den Lauf der Geschichte beobachtet. Das sind die Dinge, an welche das geistige Verständnis anknüpfen wird in der Zukunft, wenn diese fünfte nachatlantische Kulturperiode wirklich alle Erkenntniskräfte aus den Seelen heraufholen wird. Die Seele wird dann bewußter und immer bewußter das Dasein des Christus-Impulses erleben. Aber sie wird das nur dann so erleben, wenn die Menschheit in den Stand kommt, Geisteswissenschaft nicht mehr als eine bloße Theorie zu betrachten, sondern als das lebendige Leben zu erfühlen, sie innerlich zu erfahren. Dann wird Geisteswissenschaft dasjenige bewirken können, was eigentlich ihre Mission im Werdegang der Menschheit ist.	Ето защо, преди да се изследва каквото и да било исторически, би могло да се предположи, че и при такава личност като Орлеанската дева Христовият импулс е въздействал подсъзнавано върху душата ѝ в продължение на тринадесет дни; че и тя, така да се каже, е преживяла в подсъзнаваните душевни сили нещо като просветление чрез Христовия импулс – онова, през което Олаф Астезон е преминал в състояние на сън през тринадесетте дни и нощи. Но тогава Орлеанската дева би трябвало някога през тринадесетте дни от 25 декември до 6 януари да е била в състояние, подобно на сън, и на 6 януари, след като душата ѝ е била в такова състояние, Христовият импулс би трябвало да е обхванал тази душа. Онова, което така може да се предположи, действително е било налице по своеобразен начин, само че в съвсем особен момент, когато човек наистина може да бъде в състояние, подобно на сън. А именно човек прекарва известно време в истински сън още докато се изгражда – преди да поеме първата глътка въздух в земния живот, преди да се роди от тялото на майка си и да приеме първия земен физически лъч светлина. И както вечер заспиваме и сънуваме, така и в тялото на майката сме в сън, подобен на сънуване. А дните, през които този подобен на сънуването сън е най-възприемчив за несъзнаваните влияния на духовния свят, са именно последните дни, които човек прекарва в тялото на майка си. И така, напълно възможно би било точно тези дни при Орлеанската дева да са били използвани, за да ѝ се вложи Христовият импулс, преди с физическите си очи да види физическата слънчева светлина и да поеме първата глътка въздух извън тялото на майка си. Именно така е било, защото Орлеанската дева е родена на 6 януари. На 6 януари цялото село се стекло, защото в аурата му имало нещо неопределено. Това е исторически факт. Хората не знаели какво е станало: родила се Орлеанската дева. Зад такива неща се крие много. И едва когато човечеството се научи да вижда този тайнствен факт в правилната светлина, ще има и разбиране за онова, което действително става под повърхността на външния сетивен свят в развитието на човека. Божествените сили избират най-разнообразни пътища, за да проникнат в онова, което е човешка душа. Разбира се, кармата на Орлеанската дева е трябвало да бъде подходяща, за да може да се случи нещо такова. Но съвпадението на кармата на Орлеанската дева с факта, че е родена на 6 януари, е дало в историята онова, което е позволило Христовият импулс да въздейства особено силно върху тази историческа личност и да придаде нов облик на Европа. Това са неща, които могат да се проверят, ако наблюдаваме хода на историята с известно разбиране. Това са нещата, от които в бъдеще ще изхожда духовното разбиране, когато тази пета следатлантска културна епоха действително извлече всички познавателни сили от душите. Тогава душата все по-съзнателно и по-съзнателно ще преживява съществуването на Христовия импулс. Но ще го преживява така само ако човечеството стане способно да разглежда духовната наука вече не като обикновена теория, а да я чувства като живия живот, да я изпитва вътрешно. Тогава духовната наука ще може да осъществи онова, което всъщност е нейната мисия в хода на развитието на човечеството.
199	In einer solchen Zeit, wie die unsrige ist, müssen wir uns insbesondere klar darüber sein, daß der Abgrund überbrückt werden muß, der sich für ein materialistisches Zeitalter immer mehr und mehr auftut zwischen den Menschenseelen, die hier im physischen Leibe verkörpert miteinander leben, und denen, die schon durch die Pforte des Todes gegangen sind. Und immer mehr wird man dazukommen, auch die Seelen so zur gesamten Menschheit hinzugehörig zu erschauen, die in dem Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt stehen, wie diejenigen, die sich im physischen Leben zwischen Geburt und Tod befinden. Das Bewußtsein, daß wir alle vereint sind auf dem Erdenrund, auch diejenigen, die vor uns in die übersinnlichen Reiche übergegangen sind, die nur mit andern Kräften unter uns wirken als wir, die wir im Leibe sind, dieses Bewußtsein muß immer stärker, immer intensiver werden. Aber dazu ist eben Verständnis der geistig wirksamen Kräfte notwendig. Dazu ist notwendig, daß wir lernen, die Zusammenhänge der irdischen Erscheinungen in jenem neuen Lichte zu nehmen, das die Geisteswissenschaft geben kann.	В такова време като нашето трябва особено ясно да осъзнаваме, че е необходимо да се прехвърли мост над пропастта, която през една материалистична епоха се разтваря все повече и повече между човешките души, живеещи тук заедно, въплътени във физическо тяло, и онези, които вече са преминали през портата на смъртта. И все повече ще се научаваме да виждаме, че към цялото човечество принадлежат както душите, които се намират в живота между смъртта и новото раждане, така и онези, които са във физическия живот между раждането и смъртта. Все по-силно, все по-интензивно трябва да става това съзнание – съзнанието, че всички сме обединени на земното кълбо, включително и онези, които преди нас са преминали в свръхсетивните царства и действат сред нас само с други сили, различни от силите, с които действаме ние, живеещите в тяло. Но за целта е необходимо разбиране на силите, които действат духовно. За целта е необходимо да се научим да разглеждаме връзките между земните явления в онази нова светлина, която духовната наука може да даде.
200	Nur weil Geisteswissenschaft etwas sein soll, was zugleich unsere Herzen bewegt, indem es unsere Seelen in der Erkenntnis weiterbringt, will ich - um einiges zu erläutern über den Weg, der zugleich ein solcher ist, daß er anknüpft an manches, was uns im weitern Umkreis unserer geisteswissenschaftlichen Erkenntnis Strömung in den letzten Wochen beschäftigt hat -, will ich zu Ihnen sprechen von etwas, was in den letzten Wochen an uns herangetreten ist. Ich könnte gewiß auch andere Fälle wählen, aber diese Fälle sind mit unserem Karma verknüpft in einer unmittelbaren Weise, so daß ich über sie gerade am heutigen Tage wiederum sprechen kann. Und Sie können das, was da gesagt wird, auch für andere erweitern, die innerhalb und außerhalb unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung mit ihrem Schicksal und seinem Verhältnis zu ihrem Tode in einem ähnlichen Verhältnis stehen, wie das in den Fällen ist, von denen ich sprechen will. Da haben wir einen erschütternden Fall im vorigen Herbst in Dornach im Umkreis unseres Baues erlebt. Liebe Freunde waren mit ihren Kindern nach Dornach hingezogen, hatten sich dort in der Nähe des Baues angesiedelt, um die Gärtnerei zu besorgen. Und das älteste, sieben Jahre alte Kind, ein geistig unendlich aufgeweckter Knabe, der aber auch in bezug auf seine Herzenseigenschaften etwas ganz Eigentümliches war, der war wirklich etwas wie ein Sonnenkind. Man hatte innigsten Anteil an der Seele dieses Kindes, auch wenn man es nur flüchtig da und dort einmal sehen konnte. Als dann der Vater eingerückt war, um auf dem Schlachtfelde seine Pflicht als deutscher Bürger zu tun, da war der siebenjährige Knabe mit seinem Herzen, ich möchte sagen, schon so in der ganzen Situation des Lebens darin, daß er sich ganz besonders angestrengt hat, den Vater, so gut er konnte, zu ersetzen, um der Mutter zu helfen, indem er alles mögliche besorgte. Er fuhr in die Stadt, kaufte ein, der siebenjährige Knabe ganz allein. Eines Abends wurde nun der Knabe vermißt. Es war gerade ein Vortragsabend. Eine uns befreundete Persönlichkeit kam so etwa um zehn Uhr und sagte, daß der Knabe vermißt wäre. Und es konnte zum Schluß gar nicht unklar sein, daß dieses Vermißtsein des Knaben etwas zu tun habe mit dem Umfallen eines Möbelwagens, der in der Nähe des Baues an einer Stelle umgefallen war, wo vielleicht vorher kaum ein Möbelwagen gefahren ist, seit jener Zeit auch nicht wieder und wohl auch lange Zeit hindurch keiner fahren wird. Der Wagen war über eine kleine Böschung in eine Wiese hinein so heruntergefallen, daß die Fuhrleute sagten, es wäre keine Rede, daß man den Wagen am Abend noch heben könne. Sie spannten die Pferde aus, für die sie sehr besorgt waren, und ließen den Wagen ruhig liegen, um ihn am nächsten Tage zu heben, weil sie glaubten, man würde einen ganzen Tag zu tun haben, um den schweren Wagen heben zu können. Nun war es zehn Uhr abends. Wir mußten das Vermißtsein des Knaben in Zusammenhang mit dem Umfallen dieses Wagens bringen. Es wurden alle möglichen Instrumente herbeigeschafft, und alles, was arbeiten konnte, arbeitete, und in zwei Stunden war der Wagen gehoben. Um Mitternacht fanden wir den toten Knaben unter dem Möbelwagen.	Само защото духовната наука трябва да вълнува сърцата ни, като същевременно води душите ни напред в познанието, искам да ви говоря за нещо, с което се срещнахме през последните седмици; искам да изясня някои неща за пътя, който същевременно е свързан с някои от нещата, които ни занимаваха през последните седмици в по-широкия кръг на нашето духовнонаучно познавателно течение. Със сигурност бих могъл да избера и други случаи, но тези случаи са непосредствено свързани с нашата карма, така че тъкмо днес мога отново да говоря за тях. И можете да отнесете казаното и към други хора в нашето духовнонаучно движение и извън него, при които връзката между съдбата им и смъртта им е подобна на тази в случаите, за които искам да говоря. Миналата есен в Дорнах, в близост до нашата сграда, преживяхме един покъртителен случай. Скъпи приятели се бяха преместили с децата си в Дорнах, бяха се заселили близо до сградата, за да се грижат за градината. И най-голямото, седемгодишно дете, момче с безкрайно буден дух, което обаче и по сърдечните си качества беше нещо съвсем особено, действително беше като слънчево дете. Човек изпитваше най-сърдечно съпричастие към душата на това дете дори ако можеше само да го зърне от време на време тук или там. Когато после бащата постъпи в армията, за да изпълни на бойното поле дълга си като германски гражданин, седемгодишното момче вече беше, бих искал да кажа, толкова съпричастно към цялата житейска ситуация, че особено много се стараеше да замества бащата, доколкото можеше, за да помага на майката, като вършеше всевъзможни поръчки. То отиваше в града, пазаруваше – седемгодишното момче съвсем само. Една вечер се установи, че момчето го няма. Тъкмо имаше лекция. Около десет часа дойде един наш приятел и каза, че момчето е изчезнало. И накрая не можеше да остане никакво съмнение, че изчезването на момчето има нещо общо с преобръщането на една кола за превоз на мебели, която се беше преобърнала близо до сградата на място, през което преди това вероятно едва ли някога бе минавала кола за мебели, не е минавала и оттогава и вероятно още дълго няма да мине нито една. Колата беше паднала от малък склон в една ливада така, че коларите казаха: и дума не може да става да се вдигне колата още същата вечер. Разпрегнаха конете, за които много се тревожеха, и спокойно оставиха колата да лежи, за да я вдигнат на следващия ден, защото смятаха, че ще е нужен цял ден, за да може да се вдигне тежката кола. Вече беше десет часът вечерта. Трябваше да свържем изчезването на момчето с преобръщането на тази кола. Донесоха се всякакви инструменти и всички, които можеха да работят, работеха, а след два часа колата беше вдигната. В полунощ намерихме мъртвото момче под колата за мебели.
201	Nun, wenn man nur äußerlich beachtet und ins Auge faßt, wie von längerer Zeit her, bevor das geschehen war, sich alles zusammen schob, so daß der Knabe, der sonst immer einen etwas andern Weg gegangen war, wodurch er auf der rechten Seite am Wagen vorbeigegangen wäre, damals aber so ging, daß er an der linken Seite vorbeikam, wo ihn der Wagen gerade überfallen mußte, wenn man bedenkt, daß er etwas aufgehalten war in der wohlwollendsten Weise, so daß er etwa eine Viertelstunde später weggegangen ist - er hatte in der sogenannten Kantine etwas für das Abendbrot geholt -, so daß er später weggegangen ist, als er eigentlich wollte, wenn man bedenkt, daß das Ganze sich so vollzogen hat, daß es eigentlich wirklich auf ein paar, ja kaum ein paar Minuten ankam, daß der Knabe gerade an der Stelle war, wo der Wagen umfiel, und daß das Ganze nicht beachtet wurde; von gar nicht ferne schauten Leute zu, wie der Wagen umfiel, aber von dem Knaben hatte man nichts gesehen, wenn man das alles bedenkt, dann wird man schon äußerlich anerkennen, wie das im eminentesten Sinne ein Beispiel ist für eine leicht sich vollziehende logische Täuschung, der sich der Mensch hingeben kann. Ich habe öfter, auch vor Ihnen, anschaulich gezeigt, wie der Mensch sich schon im äußeren Leben Täuschungen hingeben kann, so daß er geradezu Ursache und Wirkung verwechselt. Gesagt habe ich: Man nehme an, man sähe von der Ferne einen Menschen am Rande eines Flusses gehen. Man sieht, wie er plötzlich taumelt und in den Fluß hineinfällt. Man zieht ihn nicht lange danach tot heraus. Nun ist man ja wohl berechtigt, nach allen äußeren Gründen anzunehmen, daß der Mensch ins Wasser gefallen und eben ertrunken ist. Und tut man nichts anderes, so wird es im menschlichen Urteil dabei bleiben. In diesem Falle bedarf es nur eines äußeren Mittels, um sich vielleicht vom Gegenteil zu überzeugen. Man hat an der Stelle, wo der Mensch in den Fluß gefallen ist, auch noch einen Stein gefunden und wird dadurch in dem Urteil bestärkt. Öffnet man die Leiche, so wird man finden, daß der Mensch vom Schlage getroffen wurde, daß er infolgedessen in den Fluß gefallen ist und daß er den Tod nicht aus dem Grunde gefunden hat, weil er in den Fluß fiel, sondern daß er hinein fiel, weil er tot war. Also Ursache und Wirkung sind völlig verwechselt worden. Das aber geschieht vor allen Dingen in der Wissenschaft für denjenigen, der die Dinge durchschaut, an vielen Stellen. In unserem Falle, wo der Knabe seinen Tod fand, müssen wir sagen: Den Möbelwagen hat das Karma dieses Knaben bestellt, den Wagen hat sein Karma gerade an die Stelle hingebracht. Falsch ist das Urteil, wenn man glaubt, da sei ein Zufall im Spiele gewesen. Der Knabe sollte in diesem Falle eben nur das siebente Lebensjahr in dieser Inkarnation erreichen. Und ich möchte sagen, die ganze Veranstaltung ist dazu gepflogen worden. Wir müssen da uns völlig daran gewöhnen, Ursache und Wirkung zu vertauschen gegenüber der Art, wie wir sie im gewöhnlichen Leben sehen.	Ако проследим и разгледаме само външно как още много преди случилото се всичко се е подреждало така, че момчето, което иначе винаги минаваше по малко по-различен път и би минало отдясно на колата, тогава обаче мина отляво, където колата трябваше да падне точно върху него; ако помислим, че с най-добри намерения то е било малко задържано, така че е тръгнало с около четвърт час по-късно – беше взело нещо за вечеря от така наречената столова, – така че е тръгнало по-късно, отколкото всъщност е искало; ако помислим, че всичко се е разиграло така, че в действителност са били решаващи няколко, дори едва няколко минути, за да бъде момчето точно на мястото, където колата се е преобърнала, и че всичко е останало незабелязано – съвсем наблизо хора са гледали как колата се преобръща, но никой не е видял момчето, – ако помислим за всичко това, още от външна гледна точка ще признаем, че този случай е в най-висша степен пример за логическа заблуда, в която човек лесно може да изпадне. Често съм показвал нагледно, включително и пред вас, как още във външния живот човек може да изпадне в заблуди, при които направо разменя причината и следствието. Казвал съм: да предположим, че отдалеч виждаме човек да върви по брега на река. Виждаме как внезапно се олюлява и пада в реката. Не след дълго го изваждат мъртъв. Съдейки по всички външни признаци, имаме право да приемем, че човекът е паднал във водата и се е удавил. И ако не предприемем нищо друго, човешката преценка ще остане такава. В този случай е необходимо само едно външно средство, за да се убедим може би в обратното. На мястото, където човекът е паднал в реката, е намерен и камък, и това затвърждава преценката. Ако се направи аутопсия, ще се установи, че човекът е получил удар, вследствие на което е паднал в реката, и че е намерил смъртта си не защото е паднал в реката, а че е паднал в нея, защото е бил мъртъв. Значи причината и следствието са напълно разменени. Но за онзи, който прозира нещата, това се случва на много места преди всичко в науката. В нашия случай, при който момчето намери смъртта си, трябва да кажем: кармата на това момче е поръчала колата за мебели, неговата карма е довела колата точно на това място. Погрешна е преценката, че тук е имало случайност. В този случай на момчето е било отредено да достигне само седмата година от живота си в тази инкарнация. И бих искал да кажа, че всичко е било устроено за тази цел. Тук трябва напълно да свикнем да разменяме причината и следствието в сравнение с начина, по който ги виждаме в обикновения живот.
202	Wenn wir nun aber mit dem Blick des Sehers auf das Leben dieser Seele hinschauen, dann wird uns gewiß erschütternd, ganz gewaltig erschütternd, aber zu gleicher Zeit beleuchtend die göttlich-geistigen Geheimnisse der Welt, etwas aufgehen können, was bedeutsam ist. Es dauerte nicht lange nach des Knaben Tod, so war die ganze Aura des Dornacher Baues verändert. Und indem ich dieses sage, sage ich Ihnen etwas, was mit meinen Erfahrungen zusammenhängt. Wenn man selbst zu arbeiten hat für den Dornacher Bau der Anthroposophischen Ge~ Seilschaft, wenn man dasjenige einzuleiten hat, was dort auszuführen ist, dann weiß man, was man den helfenden Kräften verdankt, die aus einer solchen Aura in die Seele hereinwirken. Seit jenen Tagen ist mit der Aura des Dornacher Baues wirklich verbunden, echt verbunden dasjenige, was der noch unverbrauchte Ätherleib des Knaben war. Denn der Ätherleib ist ja dasjenige, was vom Menschen abgelegt wird. Die Individualität, aus dem Ich und Astralleib bestehend, geht dann weiter, das ist etwas anderes. Aber der Ätherleib, wenn er in so zar tem Kindesalter abgelegt wird, hat Kräfte in sich, die noch jahrzehntelang den physischen Leib und das physische Leben hätten versorgen können. Nun sind diese Kräfte unverbraucht durch die Pforte des Todes gegangen. Sie werden nach einigen Tagen abgelegt. Und diese Kräfte wirken nun gerade mit der Aura des Baues zusammen. Man kann also nicht sagen, daß es bei dieser Individualität die Seele selbst ist, sondern es ist der unverbrauchte Ätherleib. Nichts geht auch in der geistigen Welt verloren. Der Physiker weiß, daß nichts verloren geht von physischen Kräften, daß sich die Kräfte nur verwandeln. Auch in der geistigen Welt haben wir verwandelte Kräfte zu suchen, unverbrauchte Ätherkräfte, die von frühverstorbenen Menschen in die geistige Welt hinaufgehen. Wir kommen diesen Dingen nah, wenn wir an konkreten Fällen diese Dinge beobachten. Und nur aus diesem Grunde sei heute von solch konkreten Fällen zu Ihnen gesprochen. Eine liebe anthroposophische Freundin starb nach einem Leben, das ihr manche Prüfung gebracht hatte, vor Wochen in Zürich, und das Karma unserer Bewegung brachte es mit sich, daß ich bei der Einäscherung zu sprechen hatte. Die Zeit bis zur Einäscherung vom Tode ab dauerte vom Mittwoch abends sechs Uhr, wo der Tod eintrat, bis Montag früh um elf Uhr. Also eine etwas längere Zeit als gewöhnlich. Dadurch war die Abtrennung der Individualität von dem Ätherleib, während die Einäscherung geschah, schon geschehen. Nun war das Eigentümliche, daß in der Zeit, in welcher die Seele sich in den Tagen zwischen dem Eintreten des Todes und der Einäscherung schon vom Ätherleib losgetrennt hatte, die Notwendigkeit an mich herantrat: Du mußt vor der Einäscherungsrede und nachher, gewisse Worte sprechen. Wie diese Worte geprägt waren, damit hatte dasjenige, was eigenes Können, eigenes Wortprägen tut, wirklich recht wenig zu tun, sondern es ergab sich durch die Identifikation mit der Seele der Persönlichkeit, die durch die Pforte des Todes gegangen war, die Notwendigkeit, diese Seele zu charakterisieren, aber so zu charakterisieren, daß die Charakteristik gegeben war wie eine Eingebung, wie eine Erleuchtung, die von der Seele selbst kam. Die Seele sagte gleichsam: Präge Worte, durch die dasjenige in tönenden Worten erscheint, was meine Seele charakterisiert. - Aber es war in der Seele noch Unbewußtheit. Nicht bewußt rührten die Worte von der Seele her, sondern sie rührten von dem Wesen dieser Seele her. Ich mußte sie charakterisieren, wie sie sich nicht in egoistischer Weise selbst bespiegeln wollte, sondern wie sie sich erschien, wenn eine andere Seele sie betrachtete. Und für diese andere Seele ergab sich die Notwendigkeit bis in die Prägung der einzelnen Worte hinein, am Anfang desjenigen, was man eine Leichenrede nennen könnte, das Folgende zu sprechen. Wie in Anrede an die Seele, die durch die Pforte des Todes gegangen war, mußten die folgenden Worte gesprochen werden:	Но ако насочим погледа на ясновидеца към живота на тази душа, ще може да ни се разкрие нещо значително, което несъмнено ще ни разтърси, ще ни разтърси с огромна сила, но същевременно ще осветли божествено-духовните тайни на света. Не мина много време след смъртта на момчето и цялата аура на сградата в Дорнах се промени. И с тези думи ви казвам нещо, свързано с моя опит. Когато сам работиш за сградата на Антропософското общество в Дорнах, когато трябва да ръководиш онова, което предстои да се извърши там, знаеш какво дължиш на помощните сили, които въздействат върху душата от такава аура. От онези дни с аурата на сградата в Дорнах действително е свързано, истински е свързано онова, което беше още неизразходваното етерно тяло на момчето. Защото именно етерното тяло е онова, което човек отхвърля. Индивидуалността, съставена от Аза и астралното тяло, продължава нататък, това е нещо друго. Но когато етерното тяло бъде отхвърлено в толкова крехка детска възраст, то съдържа сили, които още десетилетия биха могли да поддържат физическото тяло и физическия живот. Тези сили преминаха неизразходвани през портата на смъртта. След няколко дни те се отхвърлят. И сега тези сили взаимодействат именно с аурата на сградата. Следователно за тази индивидуалност не може да се каже, че с аурата на сградата действа самата душа; действа неизразходваното етерно тяло. И в духовния свят нищо не се губи. Физикът знае, че от физическите сили нищо не се губи, че силите само се преобразуват. И в духовния свят трябва да търсим преобразувани сили, неизразходвани етерни сили, които се издигат в духовния свят от хора, починали рано. Приближаваме се до тези неща, когато ги наблюдаваме в конкретни случаи. И само по тази причина днес ви говоря за такива конкретни случаи. Преди седмици в Цюрих почина една скъпа приятелка антропософка след живот, донесъл ѝ не едно изпитание, и кармата на нашето движение наложи да говоря при кремацията. Времето между смъртта и кремацията беше от сряда, шест часа вечерта, когато настъпи смъртта, до понеделник, единадесет часа преди обяд. Следователно малко повече време от обикновено. Ето защо по време на кремацията отделянето на индивидуалността от етерното тяло вече беше настъпило. Особеното беше, че в дните между смъртта и кремацията, когато душата вече се беше отделила от етерното тяло, пред мен възникна необходимостта: трябва да изговориш определени думи преди словото при кремацията и след него. Начинът, по който бяха формулирани тези думи, действително имаше твърде малко общо със собственото умение, със собственото формулиране на думи; напротив, отъждествяването с душата на личността, преминала през портата на смъртта, породи необходимостта да се характеризира тази душа, но да се характеризира така, че характеристиката да дойде като вдъхновение, като просветление от самата душа. Душата сякаш казваше: намери думи, чрез които в звучащи слова да се яви онова, което характеризира душата ми. – Но в душата още имаше неосъзнатост. Думите идваха от душата не съзнателно, а от същността на тази душа. Трябваше да я характеризирам – тя не искаше да се оглежда сама в себе си по егоистичен начин – така, както се явяваше на самата себе си, когато друга душа я съзерцаваше. И тази друга душа трябваше да изговори следното в началото на онова, което би могло да се нарече надгробно слово, като тази необходимост се простираше чак до формулирането на отделните думи. Като обръщение към душата, преминала през портата на смъртта, трябваше да бъдат изговорени следните думи:
203	Du tratest unter uns. Deines Wesens bewegte Sanftmut Sprach aus Deiner Augen stiller Kraft - Ruhe, die seelenvoll belebt, Floß in den Wellen, Mit denen Deine Blicke Zu Dingen und zu Menschen Deines Innern Weben trugen; - Und es durchseelte dieses Wesen Deine Stimme, die beredt Durch des Wortes Art mehr Als in dem Worte selbst Offenbarte, was verborgen In Deiner schönen Seele weset; Doch das hingebender Liebe Teilnahmsvoller Menschen Sich wortlos voll enthüllte — Dies Wesen, das von edler, stiller Schönheit Der Welten-Seelen-Schöpfung Empfänglichem Empfinden kündete.	Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.
204	Wie gesagt, am Anfang und am Ende der Bestattung mußten diese Worte gesprochen werden. Nun war in der Tat diese Seele gewissermaßen wie schlafend während des ganzen Vorganges, während der Bestattungszeremonie. Dann folgte die Einäscherung. Das Merkwürdige trat ein, daß der erste Augenblick eines nachher wiederum vergehenden Auf blitzens des Bewußtseins für die Seele in dem Moment eintrat, wo, man kann nicht sagen die Flamme, sondern die Wärme den Leichnam ergriff. Da konnte man sagen: Diese Seele ist nun durch die Pforte des Todes gegangen, ihren Ätherleib hatte sie abgelegt, und nun zeigte sich, wie eine solche Seele zurückblickt. Vor dieser Seele stand in diesem Rückblick die ganze Bestattungszeremo nie, das heißt das, was gesprochen worden war; daraufblickte sie hin. Und man könnte da das Geheimnis der Zeitenwirksamkeit für die Seele sehen, nachdem sie durch die Pforte des Todes gegangen ist. Das hätte man in einem solchen Falle immer sehen können. Wenn man hier im phyischen Leib auf etwas, was im Räume steht, hinblickt und dann davon weggeht, so geht dieser Gegenstand nicht weg, sondern bleibt stehen, und man kann sich immer umschauen - man sieht, er bleibt stehen. So ist es aber nicht mit dem, was wir zeitlich erleben im physischen Leben; da haben wir nur ein Erinnerungsbild der Ereignisse. Wenn man dagegen nach dem Tode auf vergangene Ereignisse zurückblickt, so bleiben sie stehen; man blickt wie durch den Raum hindurch auf die Ereignisse. So war also stehengeblieben, was gesprochen worden war, die Seele blickte darauf zurück wie auf ein Raumgebilde durch den Zeitenlauf hindurch. Das ist das Hinblicken auf die Gebilde der Akasha-Chronik. Dann trat wiederum eine Art Schlafzustand ein. Aber besonders in diesem Falle zeigte sich so recht klar, wie unbegründet die Befürchtung der materialistischen Seele ist, daß das Bewußtsein, wenn die Seele durch die Pforte des Todes geht, herabgemindert werden könne. Wir haben nach dem Tode, wenn wir in eine Art Schlafzustand sinken, bis zum späteren Erwachen nicht kein oder zu wenig Bewußtsein, sondern wir haben zu viel Bewußtsein. Wir sind zunächst, wenn wir den Ätherleib abgelegt haben, wenn das Lebenstableau abgelegt ist, so erfüllt von Bewußtsein - ich habe darüber in dem in Wien gehaltenen Zyklus «Inneres Wesen des Menschen und Leben zwischen Tod und neuer Geburt» Näheres gesagt -, daß das Bewußtsein zunächst blendet, und der Mensch muß sich zuerst orientieren. Und er orientiert sich, indem er auf sein eigenes Erdenleben und auf seinen Charakter in diesem Erdenleben zurückblickt. An der Selbsterkenntnis muß er sich orientieren, da muß die Orientierungskraft angreifen, und von da aus wird dann gewissermaßen dasjenige, was zu viel Bewußtsein ist, so weit herabgedämpft, daß der Mensch, je nachdem, was er durch die letzte Inkarnation durchgemacht hat, es ertragen kann. Es ist also eigentlich ein Herabdämpfen der Überfülle des Bewußtseins, die da war, bis zu dem Grade, den der Mensch ertragen kann. Aber es kann das etappenweise auftreten. Und unter dem Eindruck des ErgrirTenwerdens des Leibes von der Wärme, der Hitze, entstand ein erstes Aufblitzen von wirklichem Bewußtsein in der Seele bei dieser uns befreundeten Persönlichkeit.	Както казах, тези думи трябваше да бъдат изговорени в началото и в края на погребението. През цялото събитие, по време на погребалната церемония, тази душа действително беше, така да се каже, като заспала. Последва кремацията. И се случи нещо забележително: първият проблясък на съзнание в душата настъпи в мига, когато топлината – не може да се каже пламъкът – обхвана трупа; след това съзнанието отново угасна. Тогава можеше да се каже: тази душа е преминала през портата на смъртта, отхвърлила е етерното си тяло и сега се разкри как една такава душа поглежда назад. Пред тази душа, докато поглеждаше назад, стоеше цялата погребална церемония, тоест онова, което бе изговорено; към него насочваше поглед. И тук би могло да се види тайната на действието на времето за душата, след като е преминала през портата на смъртта. Това винаги би могло да се види в подобен случай. Когато тук, във физическото тяло, погледнем нещо, което се намира в пространството, и после се отдалечим от него, този предмет не си отива, а остава на мястото си и винаги можем да се обърнем – виждаме, че той остава на мястото си. Но не е така с онова, което преживяваме във времето през физическия живот; от него имаме само картина на спомените за събитията. Напротив, когато след смъртта погледнем назад към минали събития, те остават на мястото си; гледаме към събитията сякаш през пространството. Така беше останало на мястото си онова, което бе изговорено, душата поглеждаше назад към него през хода на времето като към пространствено образувание. Това е насочване на погледа към образуванията на Акаша-хрониката. После отново настъпи състояние, подобно на сън. Но особено в този случай съвсем ясно се показа колко неоснователен е страхът на материалистичната душа, че съзнанието може да намалее, когато душата премине през портата на смъртта. След смъртта, когато потъваме в състояние, подобно на сън, до по-късното пробуждане не сме без съзнание или с твърде малко съзнание, а имаме твърде много съзнание. Когато сме отхвърлили етерното тяло, когато панорамата на живота е отхвърлена, първоначално сме толкова изпълнени със съзнание – говорих по-подробно за това в цикъла „Вътрешната същност на човека и животът между смъртта и новото раждане“, изнесен във Виена, – че съзнанието отначало заслепява и човек първо трябва да се ориентира. И се ориентира, като поглежда назад към собствения си земен живот и към своя характер през този земен живот. Трябва да се ориентира чрез самопознанието: в него трябва да започне да действа силата за ориентация и тогава от него онова, което представлява твърде много съзнание, се приглушава, така да се каже, дотолкова, че човек може да го понесе според онова, през което е преминал в последната инкарнация. Следователно всъщност се приглушава съществувалото свръхизобилие на съзнание до степента, която човек може да понесе. Но това може да настъпва на етапи. И под впечатлението от това как топлината, горещината обхващаше тялото, в душата на тази наша приятелка се появи първи проблясък на действително съзнание.
205	Daß die Seele aber danach strebt, wenn sie durch die Pforte des Todes gegangen ist, dasjenige zusammenzufassen, was in ihr ist, das zeigte sich mir besonders deutlich an einem andern Fall. Ich sagte, diese Dinge kann man ja bei jedem Tode erleben, aber ich führe Ihnen charakteristische Beispiele aus der aller jüngsten Zeit an. Es zeigte sich mir mit ganz besonderer Deutlichkeit bei einem andern Falle, wo eine befreundete Persönlichkeit, nachdem sie höhere Jahre erreicht hatte, durch die Pforte des Todes gegangen ist. T)ie letzten Jahre, die sie auf der Erde durchlebte, war sie mit allen Gefühlen und Empfindungen in einer seltenen Weise an das hingegeben, was man die Impulse der Geisteswissenschaft nennen kann. Sie war so, daß sie alles einzelne der Geisteswissenschaft mehr fühlte, als mit dem Verstände erfaßte, daß sie mit der Seele vereinigte die Art der Empfindung, des Fühlens, welches eine nicht theoretische, sondern lebens wahre Auffassung der Geisteswissenschaft gibt. Nun war es bei dieser Persönlichkeit so, daß ganz kurz nach der Todesstunde, während des Hineinlebens in das Lebenstableau mit dem Ätherleib, wie hin strahlte von der Seele, mit der man sich dann identifizierte, dasjenige, was diese Seele als ihr Selbst jetzt zu erfassen suchte, wo sie den Leib abgelegt hatte. Und ich mußte mir dann ganz kurz nach dem Tode, als die Seele mit dem Ätherleibe noch vereinigt war, Worte aufschreiben, die ich auch wiederum nicht geprägt habe durch mein Menschen wissen, sondern die nichts anderes sind als eine Wiedergabe dessen, was die Seele sich innerlich in sich selbst erarbeitete, um gleichsam zusammenzufassen wie in eine Art Resümee dasjenige, was sie aus der Geisteswissenschaft hatte bekommen können, um zu einem innerlich vollen Selbstbewußtsein zu kommen. Da tönte es in der Seele mit den Worten, die ich dann auch, einer Eingebung folgend, vor und nach der Bestattungsrede zu sprechen hatte. Sie werden gleich den großen Unterschied zwischen dem ganzen Ton dieser Worte merken, die ich für die andere Persönlichkeit vorher angeführt habe.	А в друг случай ми се показа особено ясно, че след преминаването си през портата на смъртта душата се стреми да събере в едно онова, което се намира в нея. Казах, че тези неща могат да се преживеят при всяка смърт, но ви привеждам характерни примери от най-скорошно време. Това ми се показа с особена яснота в друг случай, когато една наша приятелка премина през портата на смъртта, след като беше достигнала напреднала възраст. През последните години, които преживя на Земята, тя беше отдадена с всичките си чувства и усещания на онова, което може да се нарече импулсите на духовната наука, и тази отдаденост беше рядко срещана. Беше ѝ присъщо по-скоро да чувства всяко отделно нещо в духовната наука, отколкото да го схваща с разсъдъка, и да свързва душата си с онзи вид усещане и чувстване, който се поражда от едно не теоретично, а съобразено с истината на живота разбиране на духовната наука. Съвсем скоро след часа на смъртта, докато тази личност с етерното тяло се вживяваше в панорамата на живота, от душата ѝ сякаш струеше онова, което тя, след като беше отхвърлила тялото, сега се опитваше да схване като свое Себе; с тази душа тогава се отъждествявах. И съвсем скоро след смъртта, когато душата още беше съединена с етерното тяло, трябваше да си запиша думи, които отново не бях съчинил чрез човешкото си знание, а които са само предаване на онова, което душата изработваше вътрешно в себе си, за да събере, така да се каже, в нещо като обобщение онова, което беше могла да получи от духовната наука, и да достигне вътрешно пълно самосъзнание. Тогава в душата прозвучаха думите, които после, следвайки едно вдъхновение, трябваше да изговоря преди и след погребалното слово. Веднага ще забележите голямата разлика между целия тон на тези думи и думите, които преди това приведох за другата личност.
206	In Weltenweiten will ich tragen Mein fühlend Herz, daß warm es werde Im Feuer heil'gen Kräftewirkens;	В световните простори искам да понеса сърцето си, което чувства, за да се стопли в огъня на святото действие на силите;
207	In Weltgedanken will ich weben Das eigne Denken, daß klar es werde Im Licht des ew'gen Werde-Lebens;	В мислите на света искам да втъка собственото мислене, за да се избистри в светлината на вечния живот в развитие;
208	In Seelengründe will ich tauchen Ergeb'nes Sinnen, daß stark es werde Für Menschenwirkens wahre Ziele;	В дълбините на душата искам да потопя отдадения си размисъл, за да укрепне за истинските цели на човешката дейност;
209	In Gottesruhe streb* ich so Mit Lebenskämpfen und mit Sorgen, Mein Selbst zum höhern Selbst bereitend;	Така към Божия покой се стремя с житейските борби и с грижите, като подготвям своето Себе за висшето Себе;
210	Nach arbeitfreud'gem Frieden trachtend, Erahnend Welten-Sein im Eigensein, Möcht' ich die Menschenpflicht erfüllen; Erwartend leben darf ich dann Entgegen meinem Schicksalsterne, Der mir im Geistgebiet den Ort erteilt.	Към покой, изпълнен с радост от труда, устремена, предусещайки световното битие в собственото си битие, бих искала да изпълня човешкия дълг; тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.
211	Selbstcharakteristik der Seele in der Ich-Form! Sie haben bei dem Früheren den deutlichen Charakter, daß die betrachtende Seele die andere Seele charakterisieren muß im wechselseitigen Geistverkehr mit ihr. Hier hatte die betrachtende Seele nichts anderes zu tun, als sich ganz zu versetzen in die Seele, die sich noch mit den Kräften des Ätherleibes in ihrem durch die Geisteswissenschaft bereicherten Wesen zu erfassen suchte, um sich gewissermaßen klarzuwerden, wie sie sich nun zu orientieren hat in der geistigen Welt.	Самохарактеристика на душата в Аз-форма! В предишните думи ясно се откроява това, че съзерцаващата душа трябва да характеризира другата душа във взаимно духовно общуване с нея. Тук съзерцаващата душа нямаше друга задача, освен изцяло да се пренесе в душата, която още със силите на етерното тяло се опитваше да схване себе си в своята обогатена от духовната наука същност, за да си изясни, така да се каже, как трябва сега да се ориентира в духовния свят.
212	Das sind wiederum Fälle, in denen so recht klar wird, wie der Mensch, indem er durch die Pforte des Todes geschritten ist, angewiesen ist darauf, in Selbsterkenntnis auf sein Selbst zurückzublicken. Und man konnte deutlich sehen, wie es für den Toten eine gewisse Hilfe ist, wenn der noch im physischen Leibe Weilende ihm hilft zu formulieren, in Worte zu fassen dasjenige, was in ihm waltet und webt. Selbstverständlich kommen später die Zeiten, wo der Mensch seine Schwächen und seine Fehler, seine Sünden erblickt in der Seelenwelt. Aber das müssen wir festhalten: So sehr zuweilen der Tod von denen, die noch im Leibe weilen, gefürchtet wird, von der andern Seite rückblickend gesehen, nimmt sich der Tod ganz anders aus. Hier im physischen Leben kann kein Mensch mit den gewöhnlichen Menschenkräften bis zur Stunde seiner Geburt zurückblicken. Eigentlich gibt es für keinen Menschen, der nicht hellsichtige Kräfte hat, eine Möglichkeit, sein Eintreten in die Welt anzuschauen; erst später tritt der Zeitpunkt ein, bis zu dem man zurückschauen kann. Gerade das Umgekehrte ist der Fall mit jener Geburt für die geistige Welt, die wir den Tod nennen. Auf diesen Zeitpunkt blickt der Mensch unausgesetzt in dem Leben zwischen Tod und neuer Geburt. Allein dieser Moment gehört zum Herrlichsten, Großartigsten, zum AU erschönsten, auf das man überhaupt in der geistigen Welt sehen kann. Von der andern Seite gesehen ist der Tod immer unmittelbar beweiskräftig dafür, daß der Geist unablässig seinen Sieg über die Leiblichkeit feiert. Und das erlebt man an sich selbst. Daher dieses Streben, das, was man sein kann, auch wirklich in der Seele nach dem Tode zu erleben. Daher ist es eine Hilfe, wenn eine im Leibe lebende Seele dasjenige in Worte prägt, wonach die Seele strebt, damit ihr das, was sie ist, klar mit all dem Besten, das sie hat, vor dem eigenen geistigen Blick stehe, nachdem sie durch die Pforte des Todes gegangen ist. Man konnte gerade in diesem Falle so recht sehen, wie einem mit einer inneren Notwendigkeit solche Worte kommen, die sich auf das Selbst der betreffenden Seele beziehen, wenn man bei der Bestattung zu sprechen hat und nicht aus Willkür heraus spricht, sondern der göttlichen Stimme gehorcht, die einen zu tun heißt, was man zu tun hat.	Това отново са случаи, в които става съвсем ясно как човек, след като е преминал през портата на смъртта, трябва чрез самопознание да погледне назад към своето Себе. И можеше ясно да се види как починалият получава известна помощ, когато онзи, който още живее във физическото тяло, му помага да формулира, да облече в думи онова, което действа и тъче в него. Разбира се, по-късно настъпват периодите, когато в душевния свят човек вижда своите слабости и грешки, своите грехове. Но трябва да запомним това: колкото и понякога да се страхуват от смъртта онези, които още живеят в тялото, смъртта изглежда съвсем различно, когато от другата страна се погледне назад към нея. Тук, във физическия живот, никой човек с обикновените човешки сили не може да погледне назад до часа на своето раждане. Всъщност за никой човек, който няма ясновидски сили, не съществува възможност да съзерцава навлизането си в света; чак по-късно настъпва моментът, до който можем да погледнем назад. Тъкмо обратното е при онова раждане за духовния свят, което наричаме смърт. Към този момент човек непрестанно поглежда през живота между смъртта и новото раждане. Но този миг е сред най-прекрасното, най-величественото, най-красивото, което изобщо може да се види в духовния свят. Гледана от другата страна, смъртта винаги непосредствено доказва, че духът непрестанно празнува победата си над телесността. И всеки преживява това в самия себе си. Оттам и този стремеж: онова, което човек може да бъде, действително да се преживее в душата след смъртта. Ето защо, след като е преминала през портата на смъртта, душата получава помощ, когато една живееща в тялото душа облече в думи онова, към което починалата се стреми, за да застане ясно пред собствения ѝ духовен поглед онова, което тя е, с всичко най-добро, което притежава. Именно в този случай можеше съвсем ясно да се види как с вътрешна необходимост идват такива думи, отнасящи се до Себето на съответната душа, когато трябва да говориш при погребението и говориш не по свое усмотрение, а се подчиняваш на божествения глас, който ти повелява да вършиш онова, което трябва да вършиш.
213	In einem noch andern Falle zeigte sich mir das durch den karmischen Verlauf der letzten Zeiten, als einer unserer Freunde in früher Jugend starb, der zu großen Hoffnungen gerade für unsere Bewegung berechtigt hat. Er starb im dreißigsten Jahr seines Lebens. Am 26. Februar würde er dreißig Jahre alt gewesen sein, kurz vorher starb er. Und dieser Freund, unser lieber Fritz Mitscher, er ist ja derjenige gewesen, der mit unendlicher, sich opfernder Hingabe dasjenige, was er, der eine Anlage zur Gelehrtennatur hatte, an Gelehrsamkeit erraffen konnte, geisteswissenschaftlich zusammenfaßte und damit in der Tat vor etwas stand, was für unsere Bewegung so notwendig ist: den Umfang unserer Wissenschaft so in sich aufzunehmen, daß man sie geisteswissenschaftlich durchdringt und geisteswissenschaftlich wiedergibt, so daß man voll auf dem Boden der wissenschaftlichen Gegenwart steht. Er war dazu gut vorbereitet. Auch wenn nun das Karma so verläuft, daß solche Seelen frühzeitig durch die Pforte des Todes gehen, so hat das seine Bedeutung im ganzen Weltenverlauf. Und wie es in den andern Fällen war - weil ich gerade durch das Karma dazu gedrängt war, bei der Bestattung zu sprechen -, so war es auch da, daß ich am Anfang und am Ende der Bestattungs rede Worte zu sprechen hatte, welche wiederum in derselben Weise gesprochen werden mußten, sich hineinversetzend in das Wesen der Seele, so daß die Worte wieder nicht willkürlich geprägt sind, sondern im lebendigen Zusammensein mit der durch den Tod gegangenen Seele gefaßt waren. Da mußte ich denn sagen:	В още един случай това ми се показа чрез кармичния ход на събитията от последно време, когато един наш приятел почина съвсем млад, приятел, който даваше големи надежди тъкмо за нашето движение. Той почина в тридесетата година от живота си. На 26 февруари щеше да навърши тридесет години, малко преди това почина. И именно този приятел, нашият скъп Фриц Мичер, който имаше заложби на учен, с безкрайна самопожертвователна отдаденост обобщаваше духовнонаучно всички научни знания, които можеше да събере, и така пред него действително стоеше нещо толкова необходимо за нашето движение: да усвоим нашата наука в целия ѝ обхват така, че да проникнем духовнонаучно в нея и да я предадем духовнонаучно, така че да стоим изцяло на почвата на съвременната наука. Той беше добре подготвен за това. Дори когато кармата се развива така, че подобни души рано преминават през портата на смъртта, това има своето значение в целия световен ход. И както беше при другите случаи – защото именно кармата ме подтикна да говоря при погребението, – така и тук трябваше да изговоря в началото и в края на погребалното слово думи, които отново трябваше да бъдат изговорени по същия начин, чрез вживяване в същността на душата, така че думите отново не бяха съчинени по свое усмотрение, а бяха намерени в живо общуване с душата, преминала през смъртта. Тогава трябваше да кажа:
214	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten, Durch die Kraft des Seelenseins, Sich dem Forschen zeigen möchten.	Надежда, която ни ощастливяваше: така навлезе ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.
215	Lautrer Wahrheitliebe Wesen	На същността на чистата любов към истината
216	War Dein Sehnen urverwandt; Aus dem Geisteslicht zu schaffen, War das ernste Lebensziel, Dem Du rastlos nachgestrebt.	Бе сроден изначално твоят копнеж; Да твориш от духовната светлина, Бе сериозната житейска цел, Към която неуморно се стремеше.
217	Deine schönen Gaben pflegtest Du, Um der Geist-Erkenntnis hellen Weg Unbeirrt vom Welten-Widerspruch Als der Wahrheit treuer Diener, Sichern Schrittes hinzuwandeln.	Прекрасните си дарби развиваше, За да крачиш с уверена стъпка По светлия път на духовното познание, Несмутен от противоречието на света, Като верен служител на истината.
218	Deine Geistorgane übtest Du, Daß sie tapfer und beharrlich An des Weges beide Ränder Dir den Irrtum drängten Und Dir Raum für Wahrheit schufen.	Духовните си органи упражняваше, За да ти изтласкват заблудата Смело и упорито Към двата ръба на пътя И да ти освобождават място за истината.
219	Dir Dein Selbst zur Offenbarung	Да превърнеш за себе си своето Себе в откровение
220	Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Dir im Innern machtvoll strahle, War Dir Lebenssorg' und Freude.	На чиста светлина, Та слънчевата сила на душата Мощно да сияе в теб, Бе житейската ти грижа и радост.
221	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten Deine Seele kaum, Weil Erkenntnis Dir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости Едва докосваха душата ти, Защото познанието ти се явяваше Като светлина, която дава смисъл на битието, Като истинската стойност на живота.
222	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten Durch die Kraft des Seelenseins Sich dem Forschen zeigen möchten.	Като надежда, която ни носи щастие: Така пристъпи в полето, Където духовните цветове на Земята Чрез силата на душевното битие Биха искали да се разкрият пред изследването.
223	Ein Verlust, der tief uns schmerzt, So entschwindest Du dem Feld, Wo des Geistes Erdenkeime In dem Schoß des Seelenseins Deinem Sphärensinne reiften.	Като загуба, която дълбоко ни боли, Така изчезваш от полето, Където земните зародиши на духа В лоното на душевното битие Зрееха за твоя усет за сферите.
224	Fühle, wie wir liebend blicken In die Höhen, die Dich jetzt Hin zu andrem Schaffen rufen, Reiche den verlaß'nen Freunden Deine Kraft aus Geistgebieten.	Почувствай как с любов поглеждаме Към висините, които сега те зоват Към друго творчество, Подай на изоставените приятели Своята сила от духовните области.
225	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, С доверие изпратена след теб: За земното дело тук се нуждаем От мощна сила от земите на духа, Която дължим на мъртвите приятели.
226	Eine Hoffnung, uns beglückend, Ein Verlust, der tief uns schmerzt: Laß uns hoffen, daß Du ferne-nah, Unverloren unsrem Leben leuchtest Als ein Seelen-Stern im Geistbereich.	Надежда, която ни носи щастие, Загуба, която дълбоко ни боли: Нека се надяваме, че далечен и близък, Незагубен за живота ни, ще светиш Като душевна звезда в духовната област.
227	Schon in der nächsten Nacht konnte ich es erleben, daß von dieser Seele aus dem Geistbereich das Folgende herübertönte:	Още през следващата нощ можах да преживея как от тази душа долетяха от духовната област следните слова:
228	Mir mein Selbst zur Offenbarung	Да превърна за себе си своето Себе в откровение
229	Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Mir im Innern machtvoll strahle, War mir Lebenssorg* und Freude.	На чиста светлина, Та слънчевата сила на душата Мощно да сияе в мен, Бе житейската ми грижа и радост.
230	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten meine Seele kaum, Weil Erkenntnis mir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости Едва докосваха душата ми, Защото познанието ми се явяваше Като светлина, която дава смисъл на битието, Като истинската стойност на живота.
231	Ich kann Ihnen die Versicherung geben, daß ich, als ich diese Verse hingeschrieben hatte, nicht daran gedacht habe, nicht im entferntesten, daß die beiden Strophen gerade so sind, daß jedes Dir in ein Mir, jedes Dein in Mein verwandelt werden können. Ich wurde darauf erst aufmerksam, als mir die beiden Strophen zurücktönten von der andern Seele wie eine Antwort in der nächsten Nacht. So daß die Strophen genau so bleiben konnten, nur daß sie aus der zweiten Person in die erste gesetzt waren.	Мога да ви уверя, че когато написах тези стихове, не си помислих и през ум не ми мина, че двете строфи са тъкмо такива, че всяко „ти“ може да се превърне в „ми“, всяко „твой“ – в „мой“. Забелязах това чак когато през следващата нощ двете строфи долетяха обратно до мен от другата душа като отговор. Така строфите можеха да останат съвсем същите, само че бяха прехвърлени от второ в първо лице.
232	Wenn ich dies erwähne, so ist es, weil uns daran das Herzensverständnis aufgehen kann, wie in der Zukunft der Menschheitsentwickelung die Möglichkeit bleiben wird, von Seele zu Seele zu sprechen, wenn der Mund auch nicht mehr das Werkzeug ist. Denn wie wir hier für das Alltagsleben durch den Mund der andern Seele Antwort bekommen, so war es hier an einem Beispiel, wo die Seele noch sogar aus dem Unbewußten ihres Wesens heraus Antwort gab, gleichsam sagend: Ich habe verstanden, denn so war es mir wirklich im Leben; jetzt begreife ich es, nachdem ich den Leib abgelegt habe, was ich im Leben angestrebt habe.	Споменавам това, защото чрез него в сърцата ни може да се зароди разбиране за това как в бъдещото развитие на човечеството ще се запази възможността душа да говори на душа дори когато устата вече не служи като инструмент. Защото, както тук, във всекидневния живот, получаваме чрез устата отговор от другата душа, така и в този пример отговорът на душата идваше дори още от несъзнаваното в нейното същество, сякаш тя казваше: Разбрах, защото наистина така беше за мен в живота; сега, след като съм оставила тялото, разбирам към какво съм се стремила в живота.
233	Es kommt wirklich nicht allein darauf an, daß wir Begriffe, Ideen und Vorstellungen über die geistigen Welten aufnehmen, sondern darauf, daß wir uns in einem bestimmten Leben in eine bestimmte Lebensart hineinleben als Mensch, indem wir als Menschen der fünften nachatlantischen Kulturperiode der sechsten und siebenten Kulturperiode entgegengehen. Es kommt darauf an, daß real überbrückt werde der Abgrund, der die Lebenden von den sogenannten Toten trennt, daß die Menschheit immer mehr und mehr eins wird, nicht nur insofern sie im Leibe inkarniert ist, sondern auch insofern sie diejenigen Formen des Daseins angenommen hat, die der Mensch zwischen Tod und neuer Geburt durchlebt. Nicht etwa dies bloß der Menschheit zu bringen, ist die Geisteswissenschaft da, sondern für das Leben, das die Erde braucht für den Rest dieser nachatlantischen Entwickelung, ist die Geisteswissenschaft der erste, ich möchte sagen, noch stammelnde Versuch, denn, was in der Geisteswissenschaft gegeben werden kann, ist ja im Grunde genommen jetzt noch ein Stammeln nur gegenüber dem, was zukünftige Menschheitsgeschlechter an Geisteswissenschaft erleben werden.	Наистина става дума не само да възприемаме понятия, идеи и представи за духовните светове, а в хода на един определен живот да се вживеем като хора в един определен начин на живот – като хора от петата следатлантска културна епоха, които вървят към шестата и седмата културна епоха. Става дума действително да се прокара мост над пропастта, която разделя живите от така наречените мъртви, и човечеството все повече и повече да се обединява не само доколкото е инкарнирано в тялото, но и доколкото е приело онези форми на съществуване, които човек преживява между смъртта и новото раждане. Духовната наука съществува съвсем не само за да донесе това на човечеството, а представлява първия, бих искал да кажа, още пелтечещ опит, насочен към онзи живот, от който Земята се нуждае през останалата част от това следатлантско развитие, защото онова, което може да се даде в духовната наука, сега по същество е още само пелтечене в сравнение с онова, което бъдещите поколения на човечеството ще преживеят като духовна наука.
234	Ich wollte durch diese Schilderung, die versucht, durch die Kraft des Herzens dasjenige begreiflich zu machen, was wir über die Verhältnisse von Leben und Tod denken können, Sie heute auf dieses nach dem Leben Hingeordnete der Geisteswissenschaft verweisen, damit Ihnen für ein anderes Verständnis als das Kopfverständnis, für das Herzensverständnis aufgehe, was wir eigentlich durch die geisteswissenschaftliche Vertiefung lebensvoll suchen, was also die Aufgabe der fünften nachatlantischen Kulturperiode ist. Ihr wird ja die sechste, ihr wird die siebente folgen. Man begreift aber erst so recht, was mit der mitteleuropäischen Kultur zu verteidigen ist, wenn man gerade diese mitteleuropäische Kultur innig vereint fühlt mit dem, was in der fünften Kulturperiode für die Menschheit errungen werden muß. Und dann kann etwas beginnen von dem, was ich am Anfang der heutigen Betrachtung genannt habe: ein Erweitern des Blickes über dasjenige, was unsere schicksaltragenden Zeiten in ihrem Schöße haben.	Днес чрез това описание исках да ви насоча към тази устременост на духовната наука към живота – описанието се опитва със силата на сърцето да направи разбираемо онова, което можем да мислим за отношенията между живота и смъртта, – за да ви стане ясно чрез едно друго разбиране – чрез разбирането със сърцето, различно от разбирането с главата, – какво всъщност търсим по жив начин чрез духовнонаучното задълбочаване, тоест каква е задачата на петата следатлантска културна епоха. След нея ще дойде шестата, след нея ще дойде седмата. Но едва тогава наистина разбираме какво трябва да се защитава със средноевропейската култура, когато чувстваме именно тази средноевропейска култура тясно свързана с онова, което трябва да се извоюва за човечеството в петата културна епоха. И тогава може да започне нещо от онова, което назовах в началото на днешното разглеждане: разширяване на погледа към онова, което носят в лоното си нашите съдбовни времена.
235	Im Osten bereitet sich eine Art des Menschenlebens vor, welche für die Zukunft eine Bedeutung haben wird. Sie brauchen darüber nur nachzulesen in dem Zyklus über die Mission der Volksseelen, der einmal in Kristiania gehalten worden ist. Aber grundverschieden von der Seelenart, die gerade diejenige des Mitteleuropäers ist, ist schon die Seelenart des Osteuropäers, vom weiteren Orient gar nicht zu sprechen - grundverschieden. Und wir müssen schon durch dasjenige, was uns die Geisteswissenschaft sein soll, darauf kommen, uns für solche Sachen ein offenes Geistesauge zu schaffen. Was oftmals erzählt wird, daß einmal die Waräger von der russisch-slawischen Bevölkerung geholt worden wären, daß ihnen gesagt worden wäre: Wir haben ein schönes Land, aber wir haben keine Ordnung, kommt zu uns und macht uns Ordnung! Richtet uns eine Art von Staatswesen ein! - was so wie gemüthaft erzählt wird wie ein Ausgangspunkt der russischen Geschichte, ist ja nichts weiter als eine Legende ohne jeden historischen Hintergrund. Das hat niemals so stattgefunden. In Wahrheit sind diese Waräger ausgezogen, als Eroberer, und sind wahrhaftig nicht gerufen worden. Und dennoch bedeutet das, was so erzählt wird in der Geschichte, doch noch mehr, als es selbst bedeuten würde, wenn es einer historischen Wahrheit entsprechen würde. Denn es bedeutet etwas Prophetisches, etwas wirklich Prophetisches, etwas, was noch nicht geschehen ist, was aber in der Zukunft geschehen wird. Was sich im Osten entwickeln soll, wird sich nämlich so entwickeln müssen, daß die Fähigkeiten der östlichen Völker verwendet werden, um dasjenige, was die Kultur des Westens geschaffen hat, aufzunehmen und in sich dann weiter zu verarbeiten, sich befruchten zu lassen mit dem, was im Westen geschaffen wird. Dies wird in der Zukunft einmal die Aufgabe der östlichen Völker sein. Man kann mit einem kurzen Wort das Wesen gerade des russischen östlichen Volkes charakterisieren. Wenn wir das wirkliche Volk betrachten - nicht jene verlogene Gemeinschaft, von der das russische Volk jetzt regiert wird -, dann müssen wir uns klar sein darüber, daß die russische Seele einen ungeheuren Umfang von Begabung hat, daß sie gewissermaßen zu allem begabt ist; aber gerade indem sie ihre Mission in der Welten- und Menschheitsentwickelung immer mehr entfaltet, wird sich zeigen, daß etwas da sein kann in der Menschheit, was man nennen kann: Begabung ohne produktive Kraft. Die Begabung wird noch immer mehr werden, wird immer größer werden. Dasjenige aber, was zum Beispiel den Mitteleuropäer so auszeichnet, daß er seine Begabung vereinigt hat mit der geistigen Kraft, daß er hervorbringt jenes «Wer immer strebend sich bemüht...» und intim mit seinem Volksgeist lebt; daß er dasjenige, was er verstehen will, zugleich hervorbringen will, was so großartig in Fichtes Philosophie da ist, wo das Ich, um sich zu begreifen, sich fortwährend hervorbringen will - man wird erst später sehen, was für eine Größe diese Philosophie hat -, gerade dasjenige, was so Mitteleuropa auszeichnet, von dem ist das polarische Gegenteil in Rußland, im Osten Europas vorhanden. Diese russischen Seelen sind absolut aufnehmend: sie haben die größte Begabung für das Aufnehmen, und wenn man bei ihnen von Produktivität spricht, so täuscht man sich. Sie sind dazu berufen, Begabung ohne Produktivität zu entwickeln. Selbst der Begriff ist heute schwer zu fassen, weil es dies in der Entwickelung noch nicht gegeben hat, sondern sich erst nach und nach entwickeln muß. Und in der Zukunft wird es so kommen, daß von Osten herüber an den Westen der Ruf ergeht: Wir haben ein schönes Land, aber keine Ordnung - denn die Unordnung wird immer noch größer werden -, kommt und macht Ordnung! - Mitteleuropa ist dazu berufen, die Produktivität des Geistes hineinzutragen in den Osten. Und was jetzt geschieht, das ist ein unver nünftiges Sich-Wehren gegen das, was in der Zukunft doch geschehen muß. Man will zertreten dasjenige, zu dem man einmal wird kommen müssen, um zu sagen: Kommt zu uns und macht Ordnung! - Es ist so in der Entwickelungsgeschichte der Menschheit, daß dasjenige am meisten zurückgestoßen, am meisten zurückgeworfen wird, was man zuletzt am allermeisten ersehnen und ertrachten muß. Das größte Unglück, das kommen könnte, wenn der Osten Europas, wenn Rußland in diesem Vorgang einen Sieg erringen würde, das größte Unglück wäre dieses gar nicht für Mitteleuropa, sondern für Rußland selber, das allergrößte Unglück, innerlich betrachtet, denn dieser Sieg müßte wieder rückgängig gemacht werden; dieser Sieg könnte mit seinen Wirkungen nicht bleiben. So stehen wir vor dem tragischen Augenblick der Entwickelungsgeschichte der Menschheit, daß sich der Osten vor etwas wehrt, was er in der Zukunft ersehnen wird, mit allen Kräften ersehnen wird. Denn er würde in einen vollständigen Niedergang verfallen, wenn er sich nicht befruchten ließe von dem geistigen Leben desjenigen, was für ihn der Westen ist, der unmittelbar angrenzende Westen. Und zwar muß dieser Westen im weiteren Verlaufe seiner Kultur dasjenige hervorbringen, was lebendiges Geistesleben ist, nicht bloß Idealismus, sondern lebendiges Geistesleben. Dieses lebendige Geistesleben wird wie eine Geistessonne sein, die von Westen nach Osten, in einer dem Lauf der äußern Sonne entgegengesetzten Richtung, sich bewegen wird. Und der äußere russische Mensch wird immer mehr einsehen, wie wenig er durch sich selbst vermag, wie er darauf angewiesen ist, sich wirklich in den ganzen Entwickelungsprozeß der Menschheit hineinzustellen; wie er die größte Sünde dadurch begeht, daß er sich an der für ihn westeuropäischen Kultur vergreift. Merkwürdige Vorblitze möchte ich sagen, könnten wir davon empfinden. Trat doch wiederum etwas auf in diesem Osten, was im Westen eine Unmöglichkeit war: die sogenannte Barfüßerweltanschauung, eine Art Philosophie der Bar füßer, die sich rasch, nachdem sie vor einigen Jahren noch gar nicht da war, über große Kreise verbreitet hat. Barfüßertum! Die Weltanschauung derjenigen, die den absoluten Unglauben an Menschen und Menschentum zu einer Philosophie machen, da sie nicht glauben können, daß der Mensch wirklich etwas anderes ist als dasjenige, was da zwischen Geburt und Tod herumwandelt, herumwandelt unter Mühsal und Schrecken, herumwandelt so, daß die Worte Freiheit, Brüderlichkeit, Erbarmen, Mitleid und Liebe leere Phrasen sind, und daß der nur weise ist, der als Pilger mit bloßen Füßen durch die Welt wandelt, barfuß, der die ganze Kultur, die ganze verfaulte westeuropäische Kultur - wie der Barfüßer sagt - als eine große Täuschung empfindet, und der die abgerissenen Kleider und die dumpfe Stube und die weite Straße als dasjenige betrachtet, wodurch sich der Mensch durchwälzt, wenn er sich zu der Barfüßerweltanschauung durchgerungen hat. Und wenn ein Dichter diese Barfüßerweltanschauung ausdrücken läßt durch eine seiner Personen mit bezeichnenden Worten, so muß uns das ganz merkwürdig berühren, uns, die wir versuchen, aus der mitteleuropäischen Weltanschauung immer das herauszufinden, was den Menschen das Licht der Zukunft anfachen kann. Wenn ein Dichter eine Person aussprechen laßt dasjenige, was aber im Grunde genommen eine Art von Fazit der Barfüßerweltanschauung und ihrer Philosophie sein kann, wie mutet es uns an?	На Изток се подготвя един вид човешки живот, който ще има значение за бъдещето. Достатъчно е да прочетете за това в цикъла за „Мисията на Душите на народите“, изнесен някога в Кристиания. Но дори душевният характер на източноевропееца, да не говорим за по-далечния Ориент, е коренно различен от душевния характер, присъщ именно на средноевропееца – коренно различен. И чрез онова, което духовната наука трябва да бъде за нас, трябва да стигнем дотам да изградим у себе си духовно око, отворено за такива неща. Често се разказва, че някога руско-славянското население повикало варягите и им казало: Имаме хубава земя, но нямаме ред, елате при нас и ни въведете ред! Устройте ни някаква държава! – Онова, което се разказва така задушевно като изходна точка на руската история, не е нищо повече от легенда без никаква историческа основа. Никога не се е случвало така. В действителност тези варяги са потеглили като завоеватели и наистина не са били повикани. И все пак онова, което се разказва така в историята, означава дори повече, отколкото би означавало, ако отговаряше на една историческа истина. Защото означава нещо пророческо, нещо действително пророческо, нещо, което още не се е случило, но ще се случи в бъдеще. Онова, което трябва да се развие на Изток, ще трябва да се развие именно така: способностите на източните народи да послужат за това тези народи да приемат онова, което е създала културата на Запада, след това да го преработят по-нататък в себе си и да се оставят да бъдат оплодени с онова, което се създава на Запад. Някога в бъдеще това ще бъде задачата на източните народи. С кратък израз може да се характеризира същността именно на руския народ като народ на Изтока. Ако разглеждаме действителния народ – не онази лъжлива общност, която сега управлява руския народ, – трябва да сме наясно, че надареността на руската душа има необятен обхват, че руската душа, така да се каже, е надарена за всичко; но тъкмо чрез все по-голямото разгръщане на нейната мисия в развитието на света и човечеството ще стане ясно, че в човечеството може да съществува нещо, което можем да наречем: надареност без творческа сила. Надареността ще се увеличава все повече, ще става все по-голяма. Но онова, което например така отличава средноевропееца – това, че е съединил надареността си с духовната сила, че създава онова, което се изразява с думите „Който винаги се стреми и полага усилия...“, и живее в съкровена близост със своя Дух на народа; че иска същевременно да създаде онова, което иска да разбере (нещо толкова величествено във философията на Фихте, където Азът, за да разбере себе си, иска непрестанно да създава себе си; едва по-късно ще се види какво величие има тази философия), – тъкмо онова, което така отличава Средна Европа, има своята полярна противоположност в Русия, в Източна Европа. Тези руски души са изцяло възприемащи: те имат най-голямата надареност за възприемане и ако говорим за творческа способност при тях, се заблуждаваме. Те са призвани да развият надареност без творческа способност. Днес дори понятието е трудно за схващане, защото такова нещо още не е съществувало в развитието, а трябва тепърва постепенно да се развие. И в бъдеще ще се стигне дотам, че от Изток към Запада ще прозвучи зовът: Имаме хубава земя, но нямаме ред – защото безредието ще става все по-голямо, – елате и въведете ред! – Средна Европа е призвана да внесе на Изток творческата способност на духа. А онова, което става сега, е неразумна съпротива срещу онова, което въпреки всичко трябва да стане в бъдеще. Искат да стъпчат онова, при което един ден ще трябва да отидат, за да кажат: Елате при нас и въведете ред! – Така е в историята на човешкото развитие: най-много се отблъсква, най-много се отхвърля онова, за което накрая ще трябва най-силно да се копнее и което най-силно ще трябва да се желае. Ако Източна Европа, ако Русия извоюваше победа в тези събития, най-голямото нещастие, което би могло да настъпи, съвсем не би било най-голямо нещастие за Средна Европа, а за самата Русия – най-голямото нещастие, разгледано от вътрешна гледна точка, защото тази победа би трябвало отново да бъде отменена; тази победа и въздействията ѝ не биха могли да се запазят. Така се изправяме пред трагичния миг в историята на човешкото развитие, когато Изтокът се съпротивлява срещу нещо, за което в бъдеще ще копнее, ще копнее с всички сили. Защото би изпаднал в пълен упадък, ако не се остави да бъде оплоден от духовния живот на онова, което за него е Западът, непосредствено граничещият с него Запад. И в по-нататъшния ход на своята култура този Запад трябва да създаде онова, което е жив духовен живот, не само идеализъм, а жив духовен живот. Този жив духовен живот ще бъде като духовно слънце, което ще се движи от запад на изток, в посока, обратна на хода на външното слънце. И външният руски човек все повече ще разбира колко малко може сам, че му е необходимо действително да се включи в целия процес на развитие на човечеството; че извършва най-големия грях, като посяга на културата, която за него е западноевропейска. Бих искал да кажа, че бихме могли да усетим странни предварителни проблясъци на това. Нали на този Изток отново се появи нещо, което на Запад бе невъзможно: така нареченият светоглед на босяците, един вид философия на босяците, която бързо се разпространи сред широки кръгове, след като само допреди няколко години изобщо не съществуваше. Босячество! Светогледът на онези, които превръщат абсолютното неверие в хората и човечеството във философия, понеже не могат да повярват, че човекът действително е нещо друго освен онова, което броди тук между раждането и смъртта, броди сред мъки и ужаси, броди така, че думите свобода, братство, милосърдие, състрадание и любов са празни фрази и че мъдър е само онзи, който като странник обикаля света с боси крака, бос, който усеща цялата култура, цялата прогнила западноевропейска култура – както казва босякът – като голяма измама и който смята дрипавите дрехи, задушната стая и широкия път за онова, през което човек се тътри, когато с усилие е достигнал до светогледа на босяците. И когато един поет кара някой от героите си да изрази този светоглед на босяците с характерни думи, това трябва да ни засегне по съвсем особен начин – нас, които се опитваме винаги да откриваме в средноевропейския светоглед онова, което може да разпали за хората светлината на бъдещето. Как ни въздейства, когато един поет кара герой да изрече онова, което по същество може да бъде един вид равносметка на светогледа на босяците и тяхната философия?
236	«Ja, was ist er dir denn, dieser Mensch? Verstehst du? Er nimmt dich am Kragen, zerdrückt dich unter dem Nagel wie einen Floh! Dann mag dir ja leid um ihn sein!... Jawohl! Dann magst du ihm ja deine ganze Dummheit offenbaren. Er wird dich für dein Erbarmen auf sieben Foltern spannen, deine Eingeweide wird er sich über die Hand wickeln und dir alle Adern aus dem Leibe zerren, einen Zoll pro Stunde... Ach d u . .. Erbarmen! Bete zu Gott, daß man dich ohne alles Erbarmen einfach durchprügeln möge, und Schluß!... Erbarmen!... Pfui!» Und Gorki, von dem Sie schon manches gehört haben werden, sagt zu solchen Worten: «Grausam, aber wahr», indem er nun nicht nur die Weltanschauung einer dichterischen Persönlichkeit wiedergibt, wie sie der Dichter ausspricht, sondern seine eigene Weltanschauung ausspricht, die sich für ihn als die Betrachtung der Welt ergibt. Das ist die Weltanschauung eines Barfüßers, eine Weltanschauung, von der man gerade so reden kann wie von andern jetzt vorhandenen Weltanschauungen. Es ist die Weltanschauung, die die Möglichkeit verloren hat, aus sich herauszukönnen, aus sich heraus zu etwas zu kommen, das Licht hineinsendet ins Leben; die zu warten hat, bis sie von diesem Licht befruchtet wird, und dann ihre Mission in der Menschheitsevolution erfüllen kann; die sich aber jetzt aufbäumt gegen dasjenige, was sie gerade tun muß. Man hat viele Phrasen erleben können in der Welt, aber ich sage es aus dem tragischsten Empfinden heraus: Solche Phrasen, wie sie von den verschiedensten Parteien im August 1914 auf der Kriegsversammlung der russischen Duma gesprochen worden sind, solch eine Summe von Phrasen übersteigt den Höhepunkt aller Phrasenhaftigkeit. So etwas wird nur gesprochen, wenn alle lebendige Produktionskraft der Seele ausgepumpt ist. Im Osten steht man in Wirklichkeit am Vorabend desjenigen, was erst werden soll, und entfaltet eine Kraft, die entgegengesetzt liegt dem, was einstmals diesen Osten groß machen wird. Und wir in Mitteleuropa haben uns zu sagen: Dieser Osten wartet doch gerade auf die spirituelle Weisheit, die in der Mitte von Europa aufgehen muß. Meine lieben Freunde, versuchen Sie, dasjenige in Empfindungen umzusetzen, was ich also mit schweren Empfindungen, möchte ich sagen, in einzelnen Worten charakterisierend angedeutet habe, was ich Ihnen so angedeutet habe, daß es dasjenige beleuchten kann, was wir als Geisteswissenschafter mit erweiterten Empfindungen überschauen und in das wir uns hineinfinden sollen, um die eigentliche Notwendigkeit, auch die zeitgeschichtliche Notwendigkeit der geisteswissenschaftlichen Weltanschauung zu begreifen. Dann werden wir uns mit Gedanken durchdringen, welche verständnisvoll von unseren Seelen hinaufgehen in die Weltenweiten. Gedanken, welche sich dann begegnen werden mit dem, was in der nächsten Zukunft, wenn wiederum Friede über den Gefilden der Erde sein kann, herunterwirken wird aus diesen geistigen Welten.	„Е, какво е той за теб, този човек? Разбираш ли? Хваща те за яката, смачква те под нокътя си като бълха! Тогава може и да ти дожалее за него!... Точно така! Тогава може и да му разкриеш цялата си глупост. За твоето милосърдие ще те подложи на седем мъчения, ще навие червата ти около ръката си и ще изтръгне всички жили от тялото ти, по един цол на час... Ах, ти... Милосърдие! Моли се на Бога просто да те пребият без никакво милосърдие и толкова!... Милосърдие!... Пфу!“ А Горки, за когото навярно вече сте чували не едно нещо, казва за такива думи: „Жестоко, но вярно“ – и при това вече не предава само светогледа на литературен герой така, както го изказва поетът, а изказва собствения си светоглед, който за него се оформя като възглед за света. Това е светогледът на един босяк, светоглед, за който може да се говори също както за други съществуващи сега светогледи. Това е светогледът, който е изгубил възможността да излезе извън себе си, да стигне извън себе си до нещо, което изпраща светлина в живота; който трябва да чака, докато бъде оплоден от тази светлина, и тогава ще може да изпълни мисията си в еволюцията на човечеството; който обаче сега се бунтува срещу онова, което тъкмо трябва да направи. В света сме могли да чуем много празни фрази, но го казвам с най-трагичното чувство: такива фрази, каквито най-различни партии изговориха през август 1914 г. на военното заседание на руската Дума, – такова множество фрази надминава върха на всяко празнословие. Подобно нещо се говори само когато е изчерпана цялата жива творческа сила на душата. В действителност Изтокът е в навечерието на онова, което тепърва трябва да стане, и разгръща сила, насочена обратно на онова, което един ден ще направи този Изток велик. А ние в Средна Европа трябва да си кажем: Този Изток всъщност чака спиритуалната мъдрост, която трябва да изгрее в средата на Европа. Скъпи приятели, опитайте се да превърнете в усещания онова, което така загатнах с тежки усещания, бих искал да кажа, като го охарактеризирах с отделни думи, – загатнах ви го така, че да може да осветли онова, което като познавачи на духовната наука обхващаме с разширени усещания и в което трябва да се ориентираме, за да разберем истинската необходимост от духовнонаучния светоглед, също и необходимостта от него в съвременната история. Тогава ще се изпълним с мисли, които с разбиране ще се издигат от душите ни в световните простори. Мисли, които след това ще се срещнат с онова, което в близкото бъдеще, когато отново може да се възцари мир над земните простори, ще въздейства надолу от тези духовни светове.
237	Heute habe ich Ihnen gezeigt, wie die Ätherleiber derjenigen Seelen wirken, die als unverbrauchte Ätherleiber sich loslösen von den Seelen, die noch jahrelang, noch jahrzehntelang hier im physischen Leib, für das physische Leben wirken könnten. Es muß uns der Gedanke aufgehen, wie viele solche unverbrauchten Ätherleiberteile in die geistige Welt hinaufsteigen - noch außer demjenigen, was die auf den Schlachtfeldern durch die Todespforte gehenden Menschen durch ihre Individualität in die geistige Welt hinauftragen. Diese Ätherleiber aber werden eine große Summe von geistigen Kräften sein, jener geistigen Kräfte, welche mitwirken sollen aus den geistigen Sphären zur Heranbildung einer geistigen Weltanschauung, welche die Menschheit immer mehr und mehr ergreifen soll. Daß aber herunterwirken können aus den geistigen Sphären diese in den unverbrauchten Ätherleibern heraufgestiegenen Kräfte, dazu müssen ihnen begegnen Gedanken, die von Erdenmenschen wiederum hinaufsteigen in die geistigen Sphären, solche Gedanken, die Verständnis entgegenbringen dem geheimen Wirken der geistigen Welt, in das hineinverwoben sein werden die Kräfte dieser unverbrauchten Ätherleiber. Das aber soll für uns eine Aufmunterung sein, daß wir uns durchdringen mit den großen Wahrheiten der Geisteswissenschaft. Denn diese Wahrheiten werden in uns Gedanken anregen, die weiter und weiter auch in andern Menschen dann wirken werden. Und je nachdem, was als schicksalschwerer Inhalt unserer Tage sich entfaltet, werden friedensvolle Tage kommen, wo das, was die Seelen aus der Geisteswissenschaft in sich eingepflanzt haben, hinaufsteigen wird. Es wird sich begegnen mit dem, was aus den Ätherleibern derer, die auf den Schlachtfeldern der Ereignisse durch die Pforte des Todes gegangen sind, an Kräften sich angesammelt hat und herunterströmt. Und dann wird das eintreten, was ich zusammenfassen möchte in einige Worte als ein aus der geisteswissenschaftlichen Betrachtung sich ergebendes Fazit. Wenn wir die Früchte der Geisteswissenschaft in unsere Zeitenentwickelung recht hineinzustellen wissen, dann wird eintreten, was ich aussprechen möchte in den Worten:	Днес ви показах как действат етерните тела на онези души, които биха могли още години, още десетилетия да действат тук във физическото тяло за физическия живот – етерните тела, които се отделят неизразходвани от тези души. Трябва да осъзнаем в мисълта си колко много такива неизразходвани части от етерни тела се издигат в духовния свят – освен онова, което хората, минаващи през портата на смъртта на бойните полета, отнасят чрез своята индивидуалност в духовния свят. Но тези етерни тела ще бъдат голямо множество духовни сили, онези духовни сили, които трябва да съдействат от духовните сфери за изграждането на духовен светоглед, който все повече и повече трябва да обхваща човечеството. Но за да могат да въздействат надолу от духовните сфери, тези сили, издигнали се в неизразходваните етерни тела, трябва да срещнат мисли, които на свой ред се издигат от земните хора в духовните сфери – такива мисли, които проявяват разбиране към тайната дейност на духовния свят, в която ще бъдат вплетени силите на тези неизразходвани етерни тела. А това трябва да ни насърчи да се изпълним с великите истини на духовната наука. Защото тези истини ще събудят в нас мисли, които после ще действат все по-надалеч и в други хора. И в зависимост от онова, което се разгръща като съдбовно съдържание на нашите дни, ще дойдат мирни дни, когато ще се издигне онова, което душите са посадили в себе си от духовната наука. То ще се срещне със силите, които са се натрупали и се стичат надолу от етерните тела на онези, които са преминали през портата на смъртта на бойните полета на събитията. И тогава ще настъпи онова, което бих искал да обобщя в няколко думи като равносметка, произтичаща от духовнонаучното разглеждане. Ако умеем правилно да включим плодовете на духовната наука в развитието на нашето време, тогава ще настъпи онова, което бих искал да изразя с думите:
238	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
239	MORALISCHE IMPULSE UND IHRE ERGEBNISSE - DAS VERHÄLTNIS DER EUROPÄISCHEN VÖLKER ZU IHREN VOLKSGEISTERN - DER KULTURIMPULS DER EURYTHMIE	МОРАЛНИТЕ ИМПУЛСИ И ТЕХНИТЕ РЕЗУЛТАТИ – ОТНОШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ КЪМ ТЕХНИТЕ ДУХОВЕ НА НАРОДИТЕ – КУЛТУРНИЯТ ИМПУЛС НА ЕВРИТМИЯТА
240	Nürnberg, 14. März 1915	Нюрнберг, 14 март 1915 г.
241	Es könnte zunächst scheinen und scheint es vielen Menschen auch so, als ob dasjenige, was man im wahren Sinne des Wortes hellsichtige Kräfte nennt, durch welche die Wesenheiten und Vorgänge der geistigen Welten erkannt werden können, als ob der Mensch diese hellsichtigen Kräfte im Alltagsleben gar nicht hätte, beziehungsweise im Alltagsleben gar nichts von diesen Kräften in seiner Seele entwickelte. So ist es aber nicht. Die hellsichtigen Kräfte sind nicht solche Kräfte, die dem Menschen, so wie er im Alltagsleben darinnen lebt, ganz unbekannt, ganz fremd wären. Das ist nicht der Fall, sondern dasjenige, was wir entwickeln, um in die geistigen Welten hineinzuschauen, was wir aus den tiefen Untergründen der Seele hervorholen müssen, um den Weg in die geistigen Welten hinein zu finden, das ist in einer bestimmten Seelentätigkeit auch schon für das gewöhnliche Leben des Menschen vorhanden. Das ist vorhanden in dem, was man die moralischen Impulse des Menschen nennt. Eine wirklich moralische Tat, ein wirklich moralischer Impuls geht aus denselben Fähigkeiten der Seele hervor, die durch entsprechende Ausbildung zu den hellsichtigen Fähigkeiten führen. Für das gewöhnliche Leben steht die Sache allerdings so, daß alles, was der Mensch tut, aus dem kommen kann, was in seiner Leiblichkeit liegt oder was er sich für und durch seine Leiblichkeit im Laufe des Lebens angeeignet hat. Wenn der Mensch Begierden entwickelt, wenn der Mensch dieses oder jenes tut, wozu er bestimmt wird durch seine Erziehung oder seine sonstigen Lebensverhältnisse, dann ist es das Leibliche, aus dem der Impuls dazu kommt. Aber es gibt im Menschenleben wirklich Impulse, die nicht aus dem Leiblichen kommen, bei denen wirklich nur die Seele betätigt ist, wenn der Mensch diese Impulse faßt: das sind die moralischen Impulse. Eine wirklich moralische Tat ist diejenige, zu der der Leib zwar zu Hilfe gerufen wird, damit man eine Vorstellung von der moralischen Tat bekommt, aber der Impuls, der Antrieb zu der moralischen Tat liegt im Geistig-Seelischen, das wirklich unabhängig vom Leiblichen ist. Man wird niemals mit bloßer Philosophie eine Definition des Moralischen geben können, und es ist das Charakteristische gerade der Philosophie, sofern sie Moralphilosophie sein will, daß sie zu einer richtigen, befriedigenden Definition des Moralischen nicht kommt, wenn sie sich nicht auf den Boden stellt, daß es dem Menschen möglich ist, sein Geistig-Seelisches unabhängig vom Leibe in sich zu erleben. Denn eine andere wirkliche Definition des Moralischen ist nicht möglich, als nur diejenige: Moralisch ist das, was der Mensch beschließt, was der Mensch tut durch Kräfte, die unabhängig von seinem Leibe sind.	На пръв поглед би могло да изглежда – а на много хора и изглежда така, – че във всекидневния живот човек изобщо не притежава онова, което в истинския смисъл на думата наричаме ясновидски сили, чрез които могат да се познават съществата и процесите в духовните светове, съответно че във всекидневния живот изобщо не развива в душата си никакви такива сили. Но това не е така. Ясновидските сили не са сили, които биха били напълно непознати, напълно чужди на човека, какъвто живее във всекидневието. Това не е така, а още в обикновения човешки живот, в определена душевна дейност, съществува онова, което развиваме, за да погледнем в духовните светове, което трябва да извлечем от дълбоките недра на душата, за да намерим пътя към духовните светове. То съществува в онова, което наричаме морални импулси на човека. Едно действително морално дело, един действително морален импулс произтича от същите способности на душата, които чрез съответно обучение водят до ясновидските способности. В обикновения живот нещата наистина стоят така, че всичко, което човек върши, може да идва от онова, което се намира в неговата телесност или което през живота си е усвоил за своята телесност и чрез нея. Когато човек развива влечения, когато прави едно или друго, към което го насочват възпитанието му или другите обстоятелства в живота му, тогава телесното е онова, от което идва импулсът за това. Но в човешкия живот действително има импулси, които не идват от телесното и които човек поражда действително само с дейността на душата: това са моралните импулси. При едно действително морално дело наистина се прибягва до помощта на тялото, за да се добие представа за моралното дело, но импулсът, подтикът към моралното дело се намира в духовно-душевното, което действително е независимо от телесното. Само с философия никога няма да може да се даде определение на моралното и тъкмо философията, доколкото иска да бъде морална философия, се характеризира с това, че не стига до правилно, задоволително определение на моралното, ако не изхожда от това, че човек може да преживява в себе си своето духовно-душевно независимо от тялото. Защото друго действително определение на моралното не е възможно освен това: Морално е онова, което човек решава, което човек върши чрез сили, независими от тялото му.
242	Nun wissen wir, daß das menschliche Leben sich aus moralischen, weniger moralischen und unmoralischen Handlungen und Impulsen zusammensetzt. Der Unterschied, welcher zwischen moralischen und unmoralischen Handlungen besteht, zeigt sich erst der okkulten Betrachtung im wahren Lichte. Der Mensch geht in seinem kleinsten Lebenszyklus, in jenem Zeitraum von vierundzwanzig Stunden, in den Schlafzustand ein. Dieser Schlafzustand besteht darin, daß das Ich und der Astralleib im wesentlichen aus dem physischen und Ätherleib herausgehen und dann außerhalb dieses physischen und Ätherleibes leben. Nun ist damit noch keineswegs alles gesagt, wenn man bemerkt, das Ich und der Astralleib gehen aus dem physischen und Ätherleib heraus. Sondern man muß sich auch klar darüber sein, daß das Ich und der Astralleib, indem sie aus dem Ätherleib und dem physischen Leib herausgehen, in die geistigen Welten, die übersinnlich um uns walten, aufgenommen werden. Wir gehen in die übersinnlichen Welten mit unserem Ich und Astralleib hinein. Haben wir am Tage, während unseres Wachzustandes, einen moralischen Impuls gehabt, eine moralische Tat vollbracht, dann besteht das Folgende: Wir müssen mit unserem Ich und Astralleib aufgenommen werden von den Geistern der nächsthöheren Hierarchien, von den Geistern, die wir zu der Hierarchie der Angeloi, der Archangeloi und so weiter rechnen. Diese müssen uns aufnehmen, in sie gehen wir gleichsam hinein im Schlafzustand. So wie wir bei Tage im Leibe leben, so leben wir während des Schlafzustandes in den Wesenheiten der höheren Hierarchien drinnen. Also darüber seien wir uns klar. Wenn wir nun eine moralische Tat vollbracht, einen moralischen Impuls gehabt haben, so besteht für die Wesenheiten der nächsthöheren Hierarchien die Möglichkeit, nach spirituellen kosmischen Gesetzen unser Ich und unseren Astralleib mit unseren moralischen Impulsen beziehungsweise dem, was in unserer Seele von unseren moralischen Impulsen geblieben ist, aufzunehmen. Haben wir eine unmoralische Handlung begangen oder einen unmoralischen Impuls gehabt, so können wir während des Schlafes mit diesem, mit dem Rest, mit dem, was sich durch den unmoralischen Impuls in uns gebildet hat, nicht in die Wesenheiten der höheren Hierarchien während des Schlafes eingehen. Es bleibt wirklich das zurück, wird zurückgestoßen, was in uns unmoralisch ist, es wird wieder hinabgestoßen in die Leiblichkeit. Die Folge davon ist, daß alles dasjenige, was wir als Nachwirkung des Moralischen im Schlafzustand in die geistigen Welten hineintragen, in unserem physischen und Ätherleib nicht wirkt, denn es wird von ihnen hinweggenommen. Dasjenige aber, was unmoralische Gedanken, unmoralische Impulse, unmoralische Handlungen sind, das wird zu etwas, was in den Ätherleib und den physischen Leib hinein zurückgestoßen wird, und das wirkt darinnen. So daß also für den Schlafzustand die Möglichkeit besteht, daß, während der Mensch sich in dem Zustand vom Einschlafen bis zum Aufwachen befindet, in seinem physischen und in seinem Ätherleib die Ergebnisse seiner unmoralischen Handlungen arbeiten. In dieser Beziehung ist es wirklich leicht zu erkennen, was ich auch schon öfter in Vorträgen betont habe, daß die Sprache einen wunderbaren Genius hat, daß sie großartig genial wirkt. Wenn wir von Schuld sprechen, da bedeutet gerade dieses deutsche Wort «Schuld» unendlich präzise das, um was es sich handelt. Wir zahlen dasjenige, was wir der geistigen Welt schuldig sind, mit unseren moralischen Handlungen, aber wir bleiben schuldig der geistigen Welt dasjenige, was wir zurücklassen müssen im Leibe, unsere unmoralischen Gedanken, unmoralischen Impulse, unmoralischen Handlungen.	Знаем, че човешкият живот се състои от морални, по-малко морални и неморални действия и импулси. Разликата между морални и неморални действия се разкрива в истинската си светлина едва пред окултното разглеждане. В най-малкия цикъл на живота си, в онзи период от двадесет и четири часа, човек навлиза в състоянието на сън. Това състояние на сън се състои в това, че Азът и астралното тяло в общи линии излизат от физическото и етерното тяло и след това живеят извън това физическо и етерно тяло. Но съвсем не сме казали всичко, ако отбележим, че Азът и астралното тяло излизат от физическото и етерното тяло. Трябва също да сме наясно, че като излизат от етерното и физическото тяло, Азът и астралното тяло биват приети в духовните светове, които властват свръхсетивно около нас. Със своя Аз и астралното си тяло навлизаме в свръхсетивните светове. Ако през деня, в будното си състояние, сме имали морален импулс, извършили сме морално дело, става следното: Нашият Аз и астралното ни тяло трябва да бъдат приети от Духовете на непосредствено по-висшите йерархии, от Духовете, които причисляваме към йерархията на Ангелите, на Архангелите и така нататък. Те трябва да ни приемат, в тях, така да се каже, навлизаме в състоянието на сън. Както през деня живеем в тялото, така в състоянието на сън живеем в съществата на висшите йерархии. И така, нека сме наясно с това. Ако сме извършили морално дело, имали сме морален импулс, според спиритуалните космически закони съществата на непосредствено по-висшите йерархии могат да приемат нашия Аз и астралното ни тяло с нашите морални импулси, съответно с онова, което е останало в душата ни от моралните ни импулси. Ако сме извършили неморално действие или сме имали неморален импулс, по време на сън не можем да навлезем в съществата на висшите йерархии с него, с остатъка, с онова, което се е образувало в нас чрез неморалния импулс. Онова, което е неморално в нас, действително остава назад, отблъсква се, отново се оттласква надолу в телесността. Последицата е, че всичко, което в състоянието на сън отнасяме в духовните светове като последействие на моралното, не действа във физическото и етерното ни тяло, защото се отнема от тях. А неморалните мисли, неморалните импулси, неморалните действия се превръщат в нещо, което се оттласква обратно в етерното и физическото тяло и действа в тях. Така в състоянието на сън резултатите от неморалните действия на човека могат да работят във физическото и етерното му тяло, докато той се намира в състоянието между заспиването и събуждането. В това отношение наистина е лесно да разберем онова, което неведнъж съм подчертавал и в лекции: че езикът притежава чуден гений, че действа с величествена гениалност. Когато говорим за вина, тъкмо немската дума за нея – „шулд“ – означава безкрайно точно онова, за което става дума. С моралните си действия изплащаме онова, което дължим на духовния свят, но оставаме длъжници на духовния свят с онова, което трябва да оставим в тялото – неморалните си мисли, неморалните си импулси, неморалните си действия.
243	Und nun bedenken Sie folgendes: Wenn wir unser Leben so verbringen würden, daß wir nur die Dinge der Außenwelt wahrnehmen und über sie denken würden, so würden die Vorgänge selbst in unserem physischen Leibe ganz andere sein, als sie sind, da wir nicht nur denken und wahrnehmen, sondern uns auch an das Gedachte, Wahrgenommene und Erlebte erinnern. Was wir denken, vorstellen, empfinden, geht bis in unseren Ätherleib hinunter, aber der Ätherleib prägt es wiederum dem physischen Leibe ein, und dasjenige, was der Ätherleib wie Abdrücke im physischen Leibe schafft, das ist die Erinnerung. Wenn wir uns im späteren Leben an irgend etwas von früher Erlebtem erinnern, so bedeutet das: Wir stoßen mit dem Astralleib, der sich dann mit dem Ätherleib vereinigt, auf das, was wie eine Einprägung, wie ein Siegelabdruck in unserem physischen Leibe geblieben ist. Kindlich ist die materialistische Vorstellung, die sich herausgebildet hat: als wenn eine Erinnerung im Gehirn da, eine andere dort sitzen würde, als wenn sie so eingeschachtelt wäre. Das ist nicht wahr, sondern jede Erinnerung hat einen Abdruck, der im Grunde dem ganzen Haupte und noch manchem andern Teil der menschlichen Gestalt entspricht, und die Erinnerungen stecken ineinander, nicht nebeneinander, wie eine kindliche materialistische Vorstellung annimmt. Diese Erinnerungstätigkeit beruht also darin, daß unser Astralleib und Ätherleib Eindrücke in unserem physischen Leib bewirken können. Es ist wirklich dieselbe Tätigkeit, die äußerlich dann eintritt, wenn wir uns irgend etwas notieren. Wenn wir nämlich die Notizen anschauen, so besitzt das, was wir in unserer Seele haben, natürlich nicht die geringste Ähnlichkeit mit den Zeichen, die wir auf dem Papier haben. Auf dem Papier sind Zeichen irgendwelcher Form, aber durch dasjenige, was wir dann daraus machen, indem wir angeregt werden, in der Seele das wieder lebendig zu machen, was wir notiert haben, geht ein geistiger Vorgang vor sich. Und so ist es auch mit der Erinnerung. Was in uns bleibt, hat wahrhaftig mit demjenigen, was beim Erinnern in der Seele auftritt, prinzipiell nicht mehr Ähnlichkeit als das, was auf dem Papier steht, mit dem, was in der Seele auftritt, wenn wir es wieder lesen.	А сега помислете за следното: Ако прекарвахме живота си така, че само да възприемаме нещата от външния свят и да мислим за тях, самите процеси във физическото ни тяло щяха да бъдат съвсем различни от действителните – те са такива, каквито са, понеже не само мислим и възприемаме, но и си спомняме онова, което сме мислили, възприели и преживели. Онова, което мислим, представяме си, усещаме, прониква надолу до етерното ни тяло, но етерното тяло на свой ред го запечатва във физическото тяло и онова, което етерното тяло създава като отпечатъци във физическото тяло, е споменът. Когато по-късно в живота си спомняме нещо, преживяно по-рано, това означава: С астралното тяло, което тогава се съединява с етерното тяло, се натъкваме на онова, което е останало във физическото ни тяло като нещо запечатано, като отпечатък от печат. Детинска е оформилата се материалистическа представа, сякаш един спомен се намира на едно място в мозъка, друг – на друго, сякаш е прибран в някаква кутийка. Това не е вярно, а всеки спомен има отпечатък, който по същество съответства на цялата глава и на още някои други части от човешката фигура, и спомените се намират един в друг, а не един до друг, както допуска една детинска материалистическа представа. Значи тази дейност на спомнянето се основава на това, че астралното и етерното ни тяло могат да създават отпечатъци във физическото ни тяло. Това действително е същата дейност, която после се проявява външно, когато си записваме нещо. Защото, когато погледнем записките, онова, което имаме в душата си, естествено, няма ни най-малка прилика със знаците, които имаме на хартията. На хартията има знаци с някаква форма, но чрез онова, което после правим от тях, протича духовен процес, като получаваме подтик отново да съживим в душата записаното. Така е и със спомена. Онова, което остава в нас, действително по принцип няма повече прилика с онова, което се появява в душата при спомнянето, отколкото написаното на хартията има с онова, което се появява в душата, когато го прочетем отново.
244	Hellsichtig angeschaut, ist die Sache so: Nehmen wir also an, es erinnere sich jemand an etwas, was er früher durchgemacht hat. Was dann in seinem physischen Leibe aufleuchtet, ist ein Zeichen, das in irgendeiner Weise sogar der menschlichen Figur vom Kopfe und ein Stück darunter nachgebildet ist. Das sind Zeichen. Es ist jedes anders, was in der Erinnerung auftaucht, aber es sind Zeichen. Und was wir erleben, indem wir uns erinnern, das macht erst die Seele aus den Zeichen. Es ist das wirklich ein unterbewußtes Lesen, was als Erinnerung auftritt. Wenn Naturwissenschaft etwas weiter fortschreiten und die physischen Vorgänge untersuchen wird, so wird sie gerade als Hilfe für Geisteswissenschaft auftreten, indem sie zeigen wird, daß dasjenige, was im Leibe bleibt, wirklich erst von der Seele einem Prozeß unterzogen werden muß, der dem Lesen in der Seele prinzipiell ähnlich ist. Erinnerung ist ein wirkliches unterbewußtes Lesen. Das ist eine reguläre Tätigkeit der menschlichen Seele, dieses SichErinnern.	Погледнато ясновидски, нещата стоят така: Нека приемем, че някой си спомня нещо, през което е преминал по-рано. Онова, което тогава проблясва във физическото му тяло, е знак, който по някакъв начин дори наподобява горната част на човешката фигура – главата и областта малко под нея. Това са знаци. Всеки от тях, който изплува в спомена, е различен, но те са знаци. А онова, което преживяваме, когато си спомняме, душата тепърва създава от знаците. Онова, което се появява като спомен, действително е подсъзнателно четене. Когато природната наука напредне още малко и изследва физическите процеси, тя ще се яви тъкмо като помощник на духовната наука, като покаже, че душата действително тепърва трябва да подложи онова, което остава в тялото, на процес, който по принцип е подобен на четенето в душата. Споменът е действително подсъзнателно четене. Това спомняне е нормална дейност на човешката душа.
245	Wenn wir nun aber Ergebnisse unmoralischer Impulse, Gedanken oder Handlungen beim Einschlafen in unseren Leib hmunterschicken, bringen wir aus unserem physischen Leibe dasjenige, was wir an unmoralischen Impulsen gehabt haben, nicht heraus. Dadurch geschieht etwas ähnliches, wie es sonst regelmäßig geschieht in der Erinnerung. Das Arbeiten an dem physischen Leibe prägt sich dort ein, und wenn der Mensch nun einschlafen will und sein Ich und Astralleib aus seinem physischen und Ätherleib herausgehen will, dann beginnt dieser Prozeß. Was er da zurücklassen muß, prägt sich ein, wie sich Erinnerungen einprägen, und dann kommen die Gewissensbisse, die da auftreten. Das ist der wirkliche Vorgang der Gewissensbisse. So spiegeln sie sich zurück aus demjenigen, was die Dinge in unserem physischen Leib und auch im Ätherleib an Abdrücken besorgen. Das bleibt dann. Und weil es bleibt wie die regulären Erinnerungen, so können diese Gewissensbisse bleiben und Stärke erlangen und treten dann als Selbst vorwürfe das weitere Leben hindurch auf. Das ist das Wichtige, daß wir wirklich dazukommen, einzusehen, daß das moralische Handeln ein realer Prozeß ist, daß es nicht bloß etwas Abstraktes ist, sondern daß dieses moralische Handeln ein Hinauftragen desjenigen, was wir hier tun auf Erden, in die geistigen Welten ist. Und da wir die Ergebnisse unseres moralischen Verhaltens den höheren Hierarchien übergeben, so bleiben sie auch in gewisser Beziehung in diesen höheren Hierarchien. Das aber, was wir nicht mitnehmen können, was dann im physischen und Ätherleib arbeitet, das bleibt hier auf der Erde, das ist im Erdenprozeß darin. Wenn der Mensch durch die Pforte des Todes gegangen ist, muß er immer darauf zurückschauen, und indem er immer darauf zurückschaut, muß in ihm der Impuls entstehen, es aus dem Erdenprozeß herauszuschaffen. Darauf beruht dann die Ausarbeitung des Karma zwischen dem Tod und einer neuen Geburt.	Но когато при заспиване изпращаме надолу в тялото си резултатите от неморални импулси, мисли или действия, не извеждаме от физическото си тяло онова, което сме имали като неморални импулси. Така става нещо подобно на онова, което иначе редовно става при спомнянето. Работата върху физическото тяло се запечатва в него и когато човек иска да заспи, а Азът и астралното му тяло искат да излязат от физическото и етерното му тяло, започва този процес. Онова, което трябва да остави там, се запечатва, както се запечатват спомените, и тогава се появяват угризенията на съвестта. Това е действителният процес на угризенията на съвестта. Така те се отразяват обратно от отпечатъците, които тези неща оставят във физическото ни тяло, а също и в етерното тяло. После това остава. И понеже това остава като нормалните спомени, тези угризения на съвестта могат да останат и да набират сила, а през целия живот оттам нататък се появяват като самоупреци. Важното е действително да стигнем дотам да разберем, че моралното действие е реален процес, че то не е просто нещо абстрактно, а че това морално действие е отнасяне нагоре в духовните светове на онова, което вършим тук, на Земята. И тъй като предаваме резултатите от моралното си поведение на висшите йерархии, те в известно отношение остават в тези висши йерархии. Но онова, което не можем да вземем със себе си, което после работи във физическото и етерното тяло, остава тук, на Земята, то участва в земния процес. Когато човек е преминал през портата на смъртта, трябва непрестанно да поглежда назад към оставеното на Земята и чрез това непрестанно поглеждане назад към него у човека трябва да възникне импулсът да го отстрани от земния процес. Върху това се основава изработването на кармата между смъртта и новото раждане.
246	Nun nehmen wir allerdings in unser Karma die Ergebnisse unserer moralischen Impulse mit, aber indem wir sie während des Schlafes in geistige Welten hinauftragen, machen sie dort auch einen Eindruck. Wir können sagen, die Engel, die Erzengel, auch die Geister der Persönlichkeit haben nun dasjenige, was wir an moralischen Impulsen zu ihnen hinauftragen. Und was tun sie damit? Für den Entwickelungsgang der Erde sind diese moralischen Impulse, die nunmehr in der geistigen Welt darin sind, die eigentlichen Befruchtungskeime für die späteren Erdenperioden. Nicht nur daß wir diese Ergebnisse in unserem Karma behalten, sondern wir bringen die Abdrücke hinauf, und in den kommenden Erdenepochen tragen sie die Geister der höheren Hierarchien wieder hinunter, und es bilden dann diese Ergebnisse der moralischen Impulse in späteren Erdenepochen die Befruchtungskeime für das menschliche erfinderische Denken, für das menschliche Denken überhaupt. Man denke sich einmal, daß eine Epoche in der Erdenentwickelung ganz unmoralisch wäre, so daß keine moralischen Impulsabdrücke in die geistigen Welten hinaufgetragen würden. Dann würde in der Erdenentwickelungszeit eine Epoche folgen müssen, wo den Menschen für das Erdenleben wenig einfallen würde, wo die Menschen wenig Ideen und Begriffe haben würden, wo eine Armut herrschen würde in demjenigen, was das Leben an Seelischem durchprägen und durcherregen soll.	Наистина вземаме със себе си в своята карма резултатите от моралните си импулси, но като ги отнасяме по време на сън нагоре в духовните светове, те оставят там и отпечатък. Можем да кажем, че Ангелите, Архангелите, също и Духовете на личността вече притежават онова, което им отнасяме нагоре като морални импулси. И какво правят с него? В хода на земното развитие тези морални импулси, които вече се намират в духовния свят, са истинските оплодяващи зародиши за по-късните земни периоди. Не само запазваме тези резултати в кармата си, но и отнасяме отпечатъците нагоре, а през идните земни епохи Духовете на висшите йерархии отново ги свалят надолу и тогава в по-късните земни епохи тези резултати от моралните импулси образуват оплодяващите зародиши за човешкото изобретателно мислене, за човешкото мислене изобщо. Нека си представим, че една епоха в земното развитие е изцяло неморална, така че в духовните светове не се отнасят никакви отпечатъци от морални импулси. Тогава в хода на земното развитие би трябвало да последва епоха, в която на хората ще им хрумват малко неща за земния живот, в която хората ще имат малко идеи и понятия, в която ще цари бедност в онова, което трябва да пронизва и раздвижва живота с душевно съдържание.
247	So stehen wir mit unseren moralischen Impulsen in einem realen Prozeß des Kosmos darin. Und so ist die Geisteswissenschaft, die uns so etwas zeigt, geeignet, unsere Verantwortlichkeit zu erhöhen, unsere Verantwortlichkeit zu energisieren, denn wir merken dadurch erst, was es bedeutet, im menschlichen Leben moralisch oder unmoralisch sein. Unmoralisch sein heißt, der Erde ihre Lebenskeime entziehen, sie dem physischen Erdenprozeß einverleiben, in dem sie dann Zer störungskeime für die nächsten Erdepochen werden, denn natürlich bleiben sie da auch erhalten, weil nichts verlorengeht. Sie löschen dann dasjenige aus, was lebendig als Seelisches leben soll. Nehmen wir an, eine größere Menschenmenge würde beschließen, unmoralisch zu leben in einer bestimmten Epoche. Dann würde dadurch eine ge dankenarme spätere Epoche herbeigeführt werden, und die Seelen würden auf die Erde herunterkommen und auf der Erde Gedanken armut finden, sie würden einem öden Leben verfallen sein.	Така с моралните си импулси участваме в един реален процес на космоса. И така, духовната наука, която ни показва подобно нещо, е способна да засили отговорността ни, да зареди отговорността ни с енергия, защото едва чрез това забелязваме какво означава да сме морални или неморални в човешкия живот. Да сме неморални, означава да отнемаме на Земята нейните жизнени зародиши, да ги включваме във физическия земен процес, в който те после се превръщат в зародиши на разрушение за следващите земни епохи, защото, разбира се, и там те се запазват, понеже нищо не се губи. После те заличават онова, което трябва да живее като живо душевно съдържание. Нека приемем, че голямо множество хора решат в определена епоха да живеят неморално. Тогава това би довело до една по-късна епоха, бедна на мисли, и душите биха слезли на Земята и биха заварили на Земята бедност на мислите, биха заживели безрадостно.
248	Nun ist die Möglichkeit vorhanden, daß wir nicht nur dasjenige in unsere Erkenntnis aufnehmen, was der Inhalt des Moralischen ist. Wenn wir dasjenige, was der Inhalt des Moralischen ist, nicht in unsere wirksame Erkenntnis aufnehmen, so veröden wir die Erde. Aber wir haben nötig, und wir haben die Möglichkeit, auch anderes noch aufzunehmen in unsere Seelenentwickelung, und das ist das Wissen von dem Übersinnlichen. Im Grunde war die Erde niemals ganz ohne Wissen von dem Übersinnlichen. Wir wissen ja, daß die Menschheit in alten Zeiten ein gewisses Erbgut von hellsichtigem Vermögen, hellsichtigen Fähigkeiten, dadurch aber auch von hellsichtigem Wissen erhalten hat. Und es ist noch gar nicht so lange her, daß die Nachwirkungen dieses hellsichtigen Wissens auf der Erde da waren. Wir wissen ja auch, daß wir in der Zeit leben, wo dieses hellsichtige Wissen seit Jahrhunderten auf die völlige Neige geht, aber dann ersetzt werden muß durch das bewußt zu erringende hellsichtige Wissen. In dieser wichtigen Zeit leben wir. Und wir haben uns gestern vor die Seele geführt, wie die fünfte Kulturepoche und diejenigen, die deren Träger sind, berufen sind, hellsichtiges Wissen bewußt den Seelen wieder zu erringen. Und die fünfte Kulturepoche wird nicht zu Ende gehen, bevor eine gewisse Summe hellsichtigen Wissens einen verhältnismäßig großen Teil der Menschheit ergriffen hat. Das Herdersche Wort ist wahr, daß die Erleuchtung über die Erde gehen werde. Alles Wissen, das wir uns erwerben von der bloß sinnlichen Außenwelt, alle Gedanken, die wir haben bloß als Nachbilder der sinnlichen Außenwelt, können von uns nun auch nicht so unbedingt, während wir schlafen, in die geistige Welt gebracht werden. Es ist ja wahr, die Gedanken, die Vorstellungen, die wir haben, reichen bis zu einem gewissen Grade in die Wesenheiten der höheren Hierarchien hinein - eben mit Ausnahme der unmoralischen Impulse; doch ragt dasjenige, was wir uns an Bildern der Außenwelt erwerben, bis zu einem gewissen Grade hinein in die geistige Welt. Aber es ragt nicht sehr weit herauf, vor allen Dingen nicht mehr bis in die Sphäre der Erzengel. So daß der Mensch, wenn er sich nur mit Vorstellungen erfüllt, die aus der Sinneswelt stammen, nicht sehr weit hineintragen kann in die geistigen Welten dasjenige, was er nur an Vorstellungen der Sinneswelt gewinnt. Was wir aber an übersinnlichen Vorstellungen in uns erleben, das wird weit hineingetragen in die geistigen Welten, und gerade diejenigen Wesenheiten, die der Hierarchie der Erzengel angehören, bekommen gleichsam die Abdrücke davon und tragen es in spätere Zeiten hinüber. Und was so an übersinnlichem Wissen durch Ich und Astralleib der Menschen in die geistigen Welten hinaufgetragen wird, das wird später wiederum zum Erdenentwickelungsprozeß verwandt. Es bildet jetzt nicht, wie die moralischen Impulse, die Befruchtungskeime, das Regsame, sondern die Keime für das, was wir den Erdenfortschritt nennen. Und die Ablehnung der übersinnlichen Vorstellungen durch ein Zeitalter bedeutet die Verurteilung eines kommenden Zeitalters, in der Erdenentwickelung keinen Fortschritt zu machen. Derjenige, der die übersinnlichen Vorstellungen ablehnt, hemmt den Fortschritt kommender Zeitalter, soweit es an ihm ist. Wenn irgendein Volk ganz materialistisch würde, so würde dieser Materialismus eines ganzen Volkes für ein kommendes Zeitalter die Erde zum Stillstand in ihrer Entwickelung verurteilen - natürlich bis zu einem gewissen Grade, weil ja die andern Völker die übersinnlichen Vorstellungen nicht ablehnen müßten. Also auch da sehen wir wiederum, wie das Erwerben übersinnlicher Vorstellungen im Erdenprozeß selbst eine Bedeutung hat. So hängen Ursachen und Wirkungen im ganzen Erdenprozeß zusammen. Diejenigen Menschen, die in unserer Gegenwart gewissermaßen bewußt Materialisten sind, sind im Grunde ahrimanisch verführte Wesenheiten, von den ahrimanischen Geistern verführte Wesenheiten, denn Ahriman hat ein großes Interesse daran, den regelmäßigen Fortschritt zu hemmen. Wiederum sehen wir, wie Geisteswissenschaft das Verantwortlichkeitsgefühl der einzelnen menschlichen Seele zur Gesamtheit der Welt zu erhöhen imstande ist. Wir sehen, wie uns Geisteswissenschaft dem Selbst entreißt und uns zu Angehörigen des gesamten Menschheits prozesses macht, wie Geisteswissenschaft ihrem Wesen nach eine selbstlose Betätigung der Menschenseele ist.	И така, имаме възможност да включим в познанието си не само съдържанието на моралното. Ако не включим съдържанието на моралното в действеното си познание, опустошаваме Земята. Но имаме нужда, а имаме и възможност да включим в душевното си развитие и нещо друго – знанието за свръхсетивното. Всъщност Земята никога не е била съвсем без знание за свръхсетивното. Знаем, че в древни времена човечеството е получило известно наследство – ясновидска способност, ясновидски способности, а чрез тях и ясновидско знание. И съвсем не е толкова далечно времето, когато на Земята още са съществували отзвуците на това ясновидско знание. Знаем също, че живеем във времето, когато това ясновидско знание от векове върви към пълно изчерпване, но след това трябва да бъде заменено с ясновидско знание, което трябва да се извоюва съзнателно. В това важно време живеем. И вчера си представихме как петата културна епоха и онези, които са нейни носители, са призвани съзнателно да извоюват отново ясновидско знание за душите. И петата културна епоха няма да завърши, преди известна съвкупност от ясновидско знание да обхване сравнително голяма част от човечеството. Верни са думите на Хердер, че просветлението ще премине по Земята. Докато спим, също не можем така безусловно да пренесем в духовния свят цялото знание, което придобиваме само за сетивния външен свят, и всички мисли, които имаме само като подобия на сетивния външен свят. Вярно е, че мислите, представите, които имаме, навлизат до известна степен в съществата на висшите йерархии – именно с изключение на неморалните импулси; все пак това, което придобиваме като образи на външния свят, навлиза до известна степен в духовния свят. Но то не се издига много високо; преди всичко не стига чак до сферата на Архангелите. Така че, ако се изпълва само с представи, които идват от сетивния свят, човекът не може да внесе много навътре в духовните светове онова, което придобива само като представи за сетивния свят. Онова обаче, което преживяваме в себе си като свръхсетивни представи, се внася далеч навътре в духовните светове и тъкмо съществата, които принадлежат към йерархията на Архангелите, получават, така да се каже, отпечатъците от него и го пренасят в по-късни времена. И това, което по този начин се издига като свръхсетивно знание в духовните светове чрез Аза и астралното тяло на хората, по-късно отново се използва в процеса на земното развитие. За разлика от моралните импулси, сега то образува не оплождащите зародиши, онова, което раздвижва, а зародишите на онова, което наричаме земен напредък. И отхвърлянето на свръхсетивните представи от една епоха означава осъждане на една бъдеща епоха да не напредва в земното развитие. Който отхвърля свръхсетивните представи, възпира напредъка на бъдещите епохи, доколкото това зависи от него. Ако някой народ стане изцяло материалистичен, този материализъм на цял един народ би осъдил Земята на застой в развитието ѝ през една бъдеща епоха – разбира се, до известна степен, защото не би било необходимо другите народи да отхвърлят свръхсетивните представи. И така, и тук отново виждаме как придобиването на свръхсетивни представи има значение в самия земен процес. Така са свързани причините и следствията в целия земен процес. Хората, които в нашето съвремие са, така да се каже, съзнателни материалисти, всъщност са същества, съблазнени от Ариман, същества, съблазнени от ариманичните духове, защото Ариман има голям интерес да възпира правилния напредък. Отново виждаме как духовната наука е способна да засили чувството за отговорност на отделната човешка душа към света в неговата цялост. Виждаме как духовната наука ни откъсва от Себето и ни прави участници в цялостния процес на човечеството, как по своята същност духовната наука е проява на безкористна дейност на човешката душа.
249	In einer gewissen Beziehung ist alles Leben in übersinnlichen Vorstellungen dem moralischen Leben nachgebildet. Daher gibt es nichts Störenderes für die Erkenntnisse der übersinnlichen Welten als die Erfüllung der Menschenseele mit unmoralischen Impulsen. Im Grunde sehen wir gerade daraus, welch tiefe Begründung es hat, daß als Vorbereitung für hellsichtige Entwickelung eine im eminentesten Sinne so zu nennende moralische Denkungsart des Menschen gefordert wird. Wirklich ist nun der fünften Epoche übertragen, dafür zu sorgen, daß in bewußter Weise geistige Erkenntnis die Menschen erfülle, damit in dem, was die nachatlantische Zeit noch an Resten zu leben hat, der Fortschritt der Menschheit nicht gehemmt werde, damit wirklich ein Fortschritt in der Menschheit stattfinden könne. Und wenn wir nach alledem, was jetzt in den letzten Tagen besprochen worden ist, gerade den mitteleuropäischen Völkern im eminentesten Sinne die Anlage für geistige Erkenntnis zuzuschreiben haben, dann muß uns klar sein, welche Bedeutung das Fortleben, das ungestörte SichEntwickeln der mitteleuropäischen Kultur hat.	В известно отношение целият живот в свръхсетивни представи е изграден по подобие на моралния живот. Затова нищо не пречи на познанията за свръхсетивните светове повече от изпълването на човешката душа с неморални импулси. Всъщност тъкмо от това виждаме колко дълбоко е обосновано изискването като подготовка за ясновидско развитие човекът да има начин на мислене, който може да се нарече морален в най-висшия смисъл на думата. На петата епоха действително е възложено да се погрижи духовното познание да изпълни хората по съзнателен начин, за да не бъде възпрян напредъкът на човечеството през оставащата част от следатлантската епоха, за да може действително да има напредък в човечеството. И ако след всичко, което обсъдихме през последните дни, трябва да припишем тъкмо на средноевропейските народи способността за духовно познание в най-висша степен, тогава трябва ясно да съзнаваме какво значение има продължаващото съществуване, безпрепятственото развитие на средноевропейската култура.
250	Wenn wir nun mit dem, was wir also erwähnt haben, den Horizont vielleicht nur des europäischen Lebens ein wenig überblicken, was bietet sich uns dann dar? Mit dem Völkerleben hängt ja das Leben der höheren Hierarchien zusammen. Sie brauchen nur den Zyklus über die Entwickelung der Volksseelen, der einmal in Kristiania gehalten wurde, und der in der jetzigen Zeit besonders wichtig ist, zu studieren, Sie brauchen ihn sich nur vor die Seele zu führen und Sie werden sehen, wie die Erzengelwesenheiten in das Völkerleben eingreifen; wie überhaupt dieses Völkerleben im Zusammenwirken der höheren Hierarchien mit dem, was hier auf Erden geschieht, sich abspielt. Wenn wir einen einzelnen Menschen betrachten, so wissen wir, daß seine Ich-Entwickelung erst langsam und allmählich stattfindet. Gewiß, im zarten Kindesalter, von dem Zeitpunkt an, bis zu dem man sich zurückerinnert, beginnt das Bewußtsein des Ich. Aber dieses Ich wird ja immer reifer und reifer, schreitet fort in seiner Entwicklung. In unserer Zeit herrschen in bezug auf diese Ich-Entwickelung schon ziemlich große Irrtümer. Es herrscht viel zu wenig Bewußtsein davon, daß eine solche Ich-Entwickelung im Leben stattfindet. Und so kann man es erleben, daß heute die Menschen in grünster Jugend sich reif finden, alles zu beurteilen, weil sie nicht wissen, daß erst ein bestimmtes Alter erreicht werden muß, um bestimmte Dinge zu beurteilen, weil das Ich erst dadurch eine bestimmte Reife erreicht hat.	Ако с оглед на споменатото обхванем с поглед донякъде хоризонта – може би само този на европейския живот, – какво се разкрива пред нас? С живота на народите е свързан животът на висшите йерархии. Достатъчно е да изучите цикъла за развитието на Душите на народите, който някога беше изнесен в Кристиания и е особено важен в днешно време, достатъчно е да си го представите и ще видите как архангелските същества се намесват в живота на народите; как изобщо този живот на народите протича във взаимодействието на висшите йерархии с онова, което става тук, на Земята. Когато разглеждаме отделния човек, знаем, че неговото Аз-развитие се осъществява бавно и постепенно. Разбира се, съзнанието за Аза започва в нежната детска възраст, от момента, до който можем да се върнем в спомените си. Но този Аз става все по-зрял и по-зрял, напредва в развитието си. В нашето време вече съществуват доста големи заблуди относно това Аз-развитие. Прекалено слабо се съзнава, че такова Аз-развитие протича в живота. И затова днес може да се види как хора в най-зелената си младост се смятат за зрели да съдят за всичко, защото не знаят, че първо трябва да достигнат определена възраст, за да съдят за определени неща, тъй като едва тогава Азът е достигнал определена зрялост.
251	Wie es im einzelnen Leben des Menschen ist, so ist es nun auch mit dem Völkerleben. Nur müssen wir das Folgende berücksichtigen, wenn wir das Völkerleben verstehen wollen im Verhältnis zum einzelnen Menschenleben auf dem physischen Plan. Der einzelne Mensch reift heran mit Bezug auf die Ich-Entwickelung, dadurch, daß er reifer und reifer wird, lernt er auch die Außenwelt besser zu überschauen. Was wissen wir von der Außenwelt, wenn wir zwanzig, fünfundzwanzig Jahre erlangt haben, und was können wir wissen, wenn wir das Leben ordentlich zubringen, wenn wir zehn Jahre mehr durchgemacht haben! Für solche Dinge muß sich gerade der Geisteswissenschafter eine Empfindung erwerben. Da steht das Ich in seinem Verhältnis zur äußeren Welt, im Verhältnis zu dem, was dieses Ich umgibt.	Както е в живота на отделния човек, така е и с живота на народите. Само че трябва да имаме предвид следното, ако искаме да разберем живота на народите в отношението му към живота на отделния човек на физическия план. Отделният човек съзрява по отношение на Аз-развитието; като става все по-зрял и по-зрял, той се научава и по-добре да обхваща с поглед външния свят. Какво знаем за външния свят на двадесет, двадесет и пет години и какво можем да знаем десет години по-късно, ако прекараме живота си както трябва! Тъкмо познавачът на духовната наука трябва да развие усет за такива неща. Тук става дума за отношението на Аза към външния свят, за отношението му към онова, което го заобикаля.
252	Mit den Wesenheiten der höheren Hierarchien ist es anders. Diese Wesenheiten der höheren Hierarchien stehen ihrerseits zu unserem Ich in einem solchen Verhältnis wie wir zu den Dingen der Außenwelt. Für uns sind die Gegenstände und Wesenheiten des mineralischen, Pflanzen- und Tierreiches Objekt. Für die Wesenheiten der höheren Hierarchien sind zum Beispiel unsere Iche Objekt. Nur daß das Verhältnis der Wesenheiten der höheren Hierarchien zu unseren Ichen nicht das der Wahrnehmung ist, wie wir es der Außenwelt gegenüber haben, sondern es ist mehr ein Durchstrahlen unseres Ichs mit dem Willen der höheren Hierarchien, ein Einwirken des Willens der höheren Hierarchien.	При съществата на висшите йерархии е друго. Тези същества на висшите йерархии от своя страна се намират в такова отношение към нашия Аз, в каквото сме ние към нещата от външния свят. За нас предметите и съществата от минералното, растителното и животинското царство са обект. За съществата на висшите йерархии обект са например нашите Азове. Само че отношението на съществата на висшите йерархии към нашите Азове не е отношение на възприятие, каквото имаме към външния свят, а е по-скоро пронизване на нашия Аз с лъчите на волята на висшите йерархии, въздействие на волята на висшите йерархии.
253	Jene Erzengelwesen, welche nun die Völker zu leiten haben, stehen zu den Ichen, zu den einzelnen Menschen der Völker wirklich in einer solchen Beziehung, wie wir mit dem Wahrnehmungsvermögen zu den Dingen der Außenwelt stehen. Wir sind für diese Erzengelwesen die Objekte. Was für uns Außenwelt ist, sind wir als Menschen für die Erzengel, nur daß es bei uns mehr ein Wahrnehmungsprozeß ist und bei den Erzengeln mehr ein Willensprozeß. Aber in bezug auf diesen Willensprozeß macht der Erzengel auch eine Entwickelung durch. Dieser Erzengel macht geradeso eine Reifung seiner Seele durch, jetzt nicht in bezug auf sein Ich, sondern in bezug auf tiefere Kräfte seiner Seele. Er macht eine Entwickelung durch, durch die er dann allmählich ein anderes Verhältnis zu den einzelnen Menschen seines Volkes erlangt; so wie wir mit einem reiferen Ich ein anderes Verhältnis zu unserer Umwelt erlangen.	Онези архангелски същества, които имат задачата да ръководят народите, действително се отнасят към Азовете, към отделните хора от народите, така, както чрез способността си за възприятие се отнасяме към нещата от външния свят. За тези архангелски същества сме обектите. Каквото за нас е външният свят, това сме ние като хора за Архангелите, само че при нас това е по-скоро процес на възприятие, а при Архангелите – по-скоро волеви процес. Но по отношение на този волеви процес Архангелът също преминава през развитие. Душата на този Архангел също съзрява – тук не по отношение на неговия Аз, а по отношение на по-дълбоки сили на душата му. Той преминава през развитие, чрез което постепенно придобива друго отношение към отделните хора от своя народ; както с един по-зрял Аз придобиваме друго отношение към заобикалящия ни свят.
254	Nehmen wir zum Beispiel das Erzengelwesen, welchem im Verlauf der Geschichte die Leitung desjenigen übertragen ist, was wir als italienisches Volk kennen. Dieses Erzengelwesen hat lange Zeit ein solches Verhältnis zu dem italienischen Volke gehabt, daß es eigentlich mit seinem Willen im wesentlichen in die höheren Teile des Seelischen hineingewirkt hat. In seinem weiteren Verlauf wirkte dieses Erzengelwesen aber nicht nur in das höhere Seelische, sondern auch in das mehr Niedere der Seele hinein, in die Passionen, in die Impulse der Seele, die noch mit dem Leiblichen zusammenhängen. So geht die Entwickelung des Erzengelwesens weiter: Zuerst wirkt es mehr auf das eigentlich Seelische, im späteren Verlauf wird es immer mächtiger und es wirkt in das Seelische hinein, das mehr mit dem Leiblichen zusammenhängt. Und wir können für das italienische Volk geradezu angeben, wie um das Jahr 1530 herum der Erzengel in seiner Entwickelung die Stufe durchmachte, die sich so charakterisieren läßt, daß man sagen kann: Früher hat er mehr auf das Seelische gewirkt, nun fängt er an, mit seinem Willen mehr das Seelische zu imprägnieren, insofern es das Leibliche durchdringt. Und nun beginnt das italienische Volk eigentlich erst in bezug auf sein Äußeres sich gehen zu lassen, so recht seinen Nationalcharakter zu entwickeln. Studieren Sie die Geschichte des italienischen Volkes vor dem genannten Zeitraum - so um die Mitte des 16. Jahrhunderts herum -, Sie werden dann sehen, daß da der Erzengel noch bei den Menschen der italienischen Halbinsel in die inneren Eigenschaften der Seele gewirkt hat; daß sich dann aber im eminentesten Sinne erst der äußere Nationalcharakter ausgebildet hat, so wie wir ihn gegenwärtig kennen. Vor diesem Zeitpunkt - und ein solcher Zeitpunkt ist für jedes Volk vorhanden - ist das ganze Seelenleben eines Volkes noch lebendig. Da ist es noch so, daß das Seelenleben des Volkes diese oder jene Eigenschaft annehmen kann. Die Eigenschaften sind noch nicht so energisch ausgeprägt. Nach diesem Zeitpunkt, wo der Erzengel zu den tieferen Eigenschaften des Seelischen seine Willensbeziehungen entwickelt hat, wird der Volkscharakter starr, da geht er bis in die leiblichen Eigenschaften hinein, da beginnt die Zeit, wo man kaum mehr" irgendwie mit etwas, was dem Nationalcharakter nicht entspricht, an das Volk herankommen kann, wo es gleich nervös wird, wenn man mit irgend etwas kommt, was nicht ganz in der nationalen Linie oder Strömung liegt.	Да вземем например архангелското същество, на което в хода на историята е поверено ръководството на онова, което познаваме като италиански народ. Дълго време това архангелско същество е имало такова отношение към италианския народ, че всъщност с волята си е въздействало главно върху по-висшите части на душевното. Но в по-нататъшния си развой това архангелско същество е въздействало не само върху висшето душевно, а и върху по-нисшето в душата, върху страстите, върху импулсите на душата, които още са свързани с телесното. Така продължава развитието на архангелското същество: отначало то въздейства повече върху същинското душевно, в по-нататъшния развой става все по-могъщо и въздейства върху душевното, което е по-тясно свързано с телесното. И за италианския народ можем направо да посочим как около 1530 година Архангелът е преминал в развитието си през степента, която може да се характеризира така: по-рано той е въздействал повече върху душевното, сега започва с волята си повече да насища душевното, доколкото то прониква в телесното. И едва сега италианският народ всъщност започва да се изявява без задръжки във външните си прояви, истински да развива своя национален характер. Изучете историята на италианския народ преди посочения период – около средата на XVI век, – тогава ще видите, че сред хората на Италианския полуостров Архангелът още е въздействал върху вътрешните качества на душата; че обаче едва след това в най-висша степен се е оформил външният национален характер, какъвто го познаваме днес. Преди този момент – а такъв момент има за всеки народ – целият душевен живот на един народ още е жив. Тогава все още е възможно душевният живот на народа да придобие едно или друго качество. Качествата още не са така силно изразени. След този момент, когато Архангелът е развил волевите си отношения към по-дълбоките качества на душевното, народният характер се втвърдява и прониква чак до телесните качества; започва времето, когато едва ли вече може по някакъв начин да се достигне до народа с нещо, което не съответства на националния характер, и когато той веднага се изнервя, ако се появи нещо, което не съответства съвсем на националната линия или течение.
255	Für das französische Volk ist dieser Zeitpunkt in der geschichtlichen Entwickelung tatsächlich auch richtig zu bezeichnen. Es ist das alles natürlich nur approximativ, nur ungefähr, aber es läßt sich bezeichnen für das französische Volk um das Jahr 1600, im Beginn des 17. Jahrhunderts, und für das englische Volk in der Mitte des 17. Jahrhunderts, um das Jahr 1650 herum.	За френския народ този момент в историческото развитие също действително може да се определи правилно. Всичко това, разбира се, е само приблизително, само ориентировъчно, но за френския народ може да се посочи около 1600 година, в началото на XVII век, а за английския народ – средата на XVII век, около 1650 година.
256	Wenn Sie zurückgehen vor diese Zeit, in die Zeit des Mittelalters, werden Sie sehen, wieviel Gemeinschaftliches die Völker Europas noch haben, und wie bei den einzelnen Völkern die Ausprägung des Nationalcharakters in den Zeitpunkten beginnt, die ich angeführt habe. Es macht der Erzengel eine Entwickelung so durch, daß man sagen kann: Vorher waren seine Kräfte noch schwächer, so daß er nur in die seelischen Glieder, in das Innere hineinwirken konnte. Nachher werden die Kräfte stärker, er kann bis zu dem Physischen hin seine Kräfte ausspannen. Dadurch bewirkt er den scharf ausgeprägten Nationalcharakter. Es werden Ihnen selbst einzelne Erscheinungen ziemlich begreiflich erscheinen, wenn Sie solche Dinge zur geschichtlichen Betrachtung haben. Bedenken Sie, daß in der Zeit, in der das englische Volk seinen Shakespeare hatte, noch nicht der Nationalcharakter in dieser Weise umfaßt worden war, so daß gerade das Nicht-mehr-Verstehen-Können Shakespeares, gerade von seiten des englischen Volkes, davon herrührt, daß der Erzengel die Umklammerung mit dem bestimmt differenzierten Nationalcharakter vollzogen hat. Das wird erst eine wirkliche Geschichtsbetrachtung der Zukunft geben, wenn man nicht mehr, wie es ja im 19. Jahrhundert so vielfach vorhanden ist, bei der Geschichtsbetrachtung ausgehen wird davon, daß Ideen in der Geschichte wirken. Ideen kann ein Mensch haben, aber Ideen können nicht als Kräfte in der Geschichte wirken. Ideen können auch die Engel, Erzengel und Urkräfte haben, aber Ideen müssen immer von Wesen ausgehen; das was wirkt, müssen Wesen sein. Die ganze Geschichtsbetrachtung des 19. Jahrhunderts, insofern sie von den Ideen in der Geschichte spricht, ist ein Spuk, weil sie auf dem Glauben beruht, daß Ideen sich entwickeln, sich frei bewegen können im fortlaufenden Zeitenstrom.	Ако се върнете преди това време, във времето на Средновековието, ще видите колко много общо още имат народите на Европа и как при отделните народи оформянето на националния характер започва в моментите, които посочих. Архангелът преминава през развитие, за което може да се каже: преди неговите сили още са били по-слаби, така че е можел да въздейства само върху душевните членове, върху вътрешното. След това силите стават по-мощни, той може да ги разпростре чак до физическото. Чрез това той поражда рязко изразения национален характер. Дори отделни явления ще ви се сторят доста разбираеми, ако при разглеждането на историята разполагате с такива познания. Помислете, че по времето, когато английският народ е имал своя Шекспир, националният характер още не е бил обхванат по този начин, така че причината тъкмо английският народ вече да не може да разбира Шекспир, е именно в това, че Архангелът е стиснал народа в хватката на ясно диференцирания национален характер. В бъдеще ще има действително разглеждане на историята едва когато при разглеждането ѝ вече не се изхожда от това, че в нея действат идеи, както толкова често се прави през XIX век. Един човек може да има идеи, но идеите не могат да действат като сили в историята. Ангелите, Архангелите и Първичните сили също могат да имат идеи, но идеите винаги трябва да изхождат от същества; онова, което действа, трябва да бъдат същества. Цялото разглеждане на историята през XIX век, доколкото говори за идеи в историята, е призрак, защото почива на вярата, че идеите могат да се развиват, да се движат свободно в непрестанния поток на времето.
257	Wir können nun die Frage aufwerfen: Wie ist das nun mit dem deutschen Volke? Trat da auch einmal ein Zeitpunkt ein, in dem der Erzengel eine bestimmte Stufe erlangt hat? - Ein solcher Zeitpunkt trat schon ein. Aber nun besteht ein gewisser Unterschied gerade des deutschen Volkes von den andern Völkern. Wir wissen, daß des Menschen Seele aus Empfindungsseele, Verstandes- oder Gemütsseele und Bewußtseinsseele besteht. Das können Sie auch schon aus den Vorträgen über die Volksseelen entnehmen, daß der Erzengel beim italienischen Volk vorzugsweise nach seiner Macht strebt, in die Empfindungsseele zu wirken, bei dem französischen Volk in die Verstandes- oder Gemütsseele und beim britischen Volk in die Bewußtseinsseele, beim deutschen Volke in das Ich, das über die drei Seelenglieder seine Macht erstreckt. Daher ist auch das Verhältnis des Erzengels zu den einzelnen Ichen des deutschen Volkes ein anderes als bei den westlichen Völkern. Es kam schon ein Zeitpunkt, wo der Erzengel des deutschen Volkes auch in das physische Leben oder das niedere Seelenleben, insofern es das Physische ergreift, hineingegriffen hat. Das ist ungefähr die Zeit zwischen 1750 und, man kann sagen, 1830. Wenn man einmal die Dinge ganz vernünftig studieren wird, dann wird man ganz wunderbare Aufschlüsse über den Gang der Völkerentwickelung bekommen. Und wenn jemand sich nur darauf einlassen würde, den wirklich großartigen, grandiosen Unterschied zu betrachten, der im deutschen Leben herrscht in den Menschen des 19. und 20. Jahrhunderts und den Menschen, die zweihundert Jahre vorher gelebt haben, dann würde er sehen, wie gewaltig dieser Unterschied ist. Dazumal griff der Erzengel in den Nationalcharakter des deutschen Volkes ein, so wie die Erzengel bei den andern Völkern in den Zeitpunkten, die ich bezeichnete, eingegriffen haben. Aber, man möchte sagen, er ließ wieder ab, er prägte nicht so energisch, so gründlich die Physis um, wie es bei den andern Völkern geschah. Daher ist es ja auch nur gekommen, daß der Verlauf der zweiten Hälfte des 19. Jahrhunderts so vor sich ging, daß dieses deutsche Volk wirklich alles Mögliche von den andern Völkern unbewußt aufgenommen hat. Das hat ja in unseren Tagen schon viel zu tragischen Konflikten geführt. Denken Sie nur einmal an so etwas wie die Tatsache, daß Ernst Haeckel in seiner ganzen Weltanschauung, insofern er sich diese Weltanschauung auf Wissenschaft aufgebaut hat, absolut Engländer ist, ganz verengländert ist, daß er englische Gedankenformen aufgenommen hat. Es ist alles, was er denkt, influenziert, beeinflußt von englischem Wesen. Von Darwin, von Huxley geht er aus. Er betrachtet Spencer als seinen philosophischen Gott. Und während man ein Hegelsches Buch oder ein Buch aus unserer Geisteswissenschaft ins Englische in Wirklichkeit nicht übersetzen kann, kann man Haeckel selbstverständlich sehr leicht ins Englische übersetzen. Sie werden erstaunt sein darüber, daß ich das sage, weil Sie ja wissen, daß geisteswissenschaftliche Bücher ins Englische übersetzt sind. Aber das, was in den Büchern darinsteht, das kann in englischer Übersetzung nur annähernd stehen; es steht gar nicht in Wirklichkeit darin, sondern nur annähernd. Man kann zum Beispiel niemals ins Englische wirklich den Satz übersetzen, der urdeutsch ist, der zusammenhängt mit der Empfindung Meister Eckarts und alledem, was sich im deutschen Wesen in Anlehnung an Meister Eckart entwickelt hat. Man kann diesen Satz wirklich nicht ins Englische übersetzen: «In dem Gemüte lebt das Fünklein, in dem sich in der Menschenseele die Weltseele offenbart.» Es ist unmöglich, ihn ins Englische wirklich zu übersetzen, denn für das, was erlebt wird im Worte «Gemüt», gibt es keine Übersetzung. Ebenso ist das urhegelsche Diktum, das geradezu einen Grundnerv der deutschen Philosophie bildet: « Sein und Nicht-Sein vereinigen sich zur höheren Einheit im Werden», unmöglich ins Englische zu übersetzen. Selbstverständlich, übersetzen kann man ja alles, aber es kann dasjenige, was bei einem solchen Satze erlebt wird, nicht in dieser Sprache wiedergegeben werden.	Сега можем да поставим въпроса: а как стои това при германския народ? Настъпил ли е и там някога момент, когато Архангелът е достигнал определена степен? – Такъв момент действително е настъпил. Но тъкмо между германския народ и другите народи съществува известна разлика. Знаем, че човешката душа се състои от сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа и съзнаваща душа. И от лекциите за Душите на народите можете да разберете, че Архангелът се стреми според силата си да въздейства при италианския народ предимно върху сетивната душа, при френския народ – върху разсъдъчната или сърдечната душа, при британския народ – върху съзнаващата душа, а при германския народ – върху Аза, който простира властта си над трите душевни члена. Затова отношението на Архангела към отделните Азове на германския народ е различно от онова при западните народи. Действително настъпи момент, когато Архангелът на германския народ се намеси и във физическия живот или в нисшия душевен живот, доколкото той обхваща физическото. Това е приблизително времето между 1750 и може да се каже, 1830 година. Когато тези неща започнат да се изучават напълно разумно, ще се получат съвсем удивителни разяснения за хода на развитието на народите. И ако някой само се заеме да разгледа действително огромната, грандиозна разлика, която съществува в германския живот между хората на XIX и XX век и хората, живели двеста години по-рано, тогава би видял колко огромна е тази разлика. Тогава Архангелът се намеси в националния характер на германския народ, както Архангелите се бяха намесили при другите народи в моментите, които посочих. Но бихме искали да кажем, той отново се отдръпна, не преобрази физическата природа така енергично, така основно, както стана при другите народи. И само поради това втората половина на XIX век протече така, че германският народ несъзнателно възприе действително всичко възможно от другите народи. В наши дни това вече доведе до много трагични конфликти. Помислете само за такъв факт: в целия си светоглед, доколкото го е изградил върху науката, Ернст Хекел е същински англичанин, изцяло се е поангличанчил, възприел е английски мисловни форми. Всичко, което мисли, е повлияно, изпитало е влиянието на английската същност. Той изхожда от Дарвин, от Хъксли. Смята Спенсър за свой философски бог. И докато една Хегелова книга или книга от нашата духовна наука в действителност не може да се преведе на английски, Хекел, разбира се, може много лесно да се преведе на английски. Ще се учудите, че казвам това, защото знаете, че духовнонаучни книги са преведени на английски. Но съдържанието на книгите може да присъства само приблизително в английския превод; то всъщност изобщо не присъства в него, а само приблизително. Например никога не може действително да се преведе на английски изречението, което е изконно немско, което е свързано с усещането на Майстер Екхарт и с всичко, развило се в германската същност под въздействието на Майстер Екхарт. Това изречение действително не може да се преведе на английски: „В сърцето живее искрицата, в която световната душа се открива в човешката душа.“ Невъзможно е то действително да се преведе на английски, защото за онова, което се преживява в думата „Gemüt“, няма превод. Също така е невъзможно да се преведе на английски изконно Хегеловата мисъл, която е направо основен нерв на немската философия: „Битие и небитие се съединяват във висше единство в ставането.“ Разбира се, всичко може да се преведе, но онова, което се преживява при такова изречение, не може да се предаде на този език.
258	Die deutsche Sprache hat ja auch die besondere Eigentümlichkeit, daß sie noch eine gewisse Flüssigkeit gestattet. Denken Sie doch, wie unendlich leicht es ist, wenn irgend etwas ins Englische oder Französische übersetzt wird, zu sagen: Das ist falsch, das sagt man nicht! - Wir Deutschen dürfen gar nicht die Unart entwickeln, zu sagen, daß irgend etwas falsch ist, sondern wir müssen unsere Sprache flüssig erhalten - das ist radikal gesprochen, selbstverständlich. Und nehmen Sie unsere Zyklen durch, da werden Sie sehen, wie gerungen wird nach immer neuen Wortbildungen, auch nach Wortbildungen, die von innen heraus die Worte gestalten. Das kommt zum Beispiel davon her, daß der Erzengel des deutschen Volkes von der scharfen Ausprägung wieder abgelassen hat. Er hat gleichsam nur einen Anflug genommen während nicht ganz eines Jahrhunderts, um den Nationalcharakter zu prägen, und hat dann das Volk wiederum freigegeben. Es liegt unendlich viel in dem, was ich damit meine. Aber das muß auch so sein, denn das deutsche Volk ist dazu berufen, seinen Idealismus in lebendige Geist-Erkenntnis umzubilden. Fichte, Schelling, Hegel, die man heute so befehdet, sie haben ein Denken geschaffen, welches zwar nicht schon Spiritualismus ist, nicht Geisteswissenschaft ist, welches aber der Keim der Geisteswissenschaft ist, welches sozusagen, wenn es durchmeditiert wird, wirklich zur Geisteswissenschaft führt. Dazu muß aber der deutsche Nationalcharakter noch flüssig bleiben, muß wirklich möglich machen, daß man sagt: Man ist Italiener! Man ist Franzose! Man ist Engländer! Aber man wird immer Deutscher! Der Erzengel hat bei dem deutschen Volke nur den Ansatz zur Bildung des Nationalcharakters gemacht. Und in derselben Weise national, etwa chauvinistisch zu sein wie die westeuropäischen Völker, das würde bei dem Deutschen eine Unwahrheit sein, das kann er gar nicht - man kann ja natürlich alles, aber dann entspricht es nicht dem eigentlichen Wesen des Deutschen.	Немският език има и тази особена черта, че все още допуска известна подвижност. Помислете колко безкрайно лесно е, когато нещо се превежда на английски или френски, да се каже: това е неправилно, така не се казва! – Ние, германците, изобщо не бива да развиваме лошия навик да казваме, че нещо е неправилно, а трябва да поддържаме езика си подвижен – това, разбира се, е казано радикално. И прегледайте нашите цикли, тогава ще видите как се води борба за все нови словообразувания, също и за словообразувания, които оформят думите отвътре навън. Това идва например оттам, че Архангелът на германския народ отново се е отказал от рязкото оформяне. В продължение на непълен век той сякаш само е направил един опит да оформи националния характер, а след това отново е освободил народа. Безкрайно много се съдържа в онова, което имам предвид с това. Но така и трябва да бъде, защото германският народ е призван да преобрази своя идеализъм в живо познание на духа. Фихте, Шелинг, Хегел, срещу които днес така се воюва, създадоха мислене, което наистина още не е спиритуализъм, не е духовна наука, но е зародишът на духовната наука и така да се каже, действително води към духовната наука, ако се медитира върху него докрай. За това обаче германският национален характер трябва още да остане подвижен, действително трябва да позволява да се каже: човек е италианец! Човек е французин! Човек е англичанин! Но германец винаги се става! При германския народ Архангелът само положи началото на оформянето на националния характер. И за германеца би било неистина да бъде национално настроен по същия начин като западноевропейските народи, да речем, шовинистично; той изобщо не може да бъде такъв – разбира се, човек може всичко, но тогава това не съответства на същинската природа на германеца.
259	Bei dem russischen Volke liegt nun etwas gan2 anderes vor. Bei dem russischen Volke muß vor allen Dingen klar durchschaut werden, wie der Erzengel überhaupt in ganz anderer Weise zu den einzelnen Ichen des Volkes steht, als bei den westlichen und mitteleuropäischen Völkern. Bei den westeuropäischen Völkern ist es so, daß der Erzengel hineinwirkt mit seinen Willensstrahlen, bei dem italienischen Volk in die Empfindungsseele, bei dem französischen Volke in die Verstandes- oder Gemütsseele, bei dem britischen Volk in die Bewußtseinsseele, bei dem deutschen Volk in das Ich. Aber überhaupt nicht in die Seelen hinein wirkt der Volksgeist bei dem russischen Volke. Er schwebt gleichsam über dem Volke wie eine Wolke, und die Seele kann nur hinaufahnen und sehnen zu ihm. Er ist noch gewissermaßen Gruppengeist geblieben. Da ist kein inniges Zusammenwirken des Volksgeistes mit den einzelnen Menschen-Ichen. Man kann kaum einen tragischeren, ernsteren Eindruck bekommen, als wenn man einem russisch-orthodoxen Gottesdienst beiwohnt, diesem Gottesdienst, in dem das menschliche Ich derjenigen, die daran als Gläubige teilnehmen, fast ganz ausgeschaltet ist. Es waltet durch das Ganze durch ein ganz und gar die einzelne Persönlichkeit nicht er greifendes unpersönliches Allgemeines. Ein nicht in die Menschennatur Hineinsprechendes waltet in diesem Gottesdienste. Das ist ein unmittelbarer Ausdruck dafür, daß die russische Seele noch gar nicht erwacht ist zu jener Belebung, die von dem Verkehr des einzelnen Ich mit dem Volksgeiste herrührt. Es hat alles etwas steif Schablonen haftes, wie wenn aus unbekannten Welten hineinreiche das Geistige und es bloß zu steif Schablonenhaftem brächte, in den Verrichtungen ebenso wie in der Ikonenmalerei. Da stehen wir vor noch etwas ganz anderem, als in Westeuropa der Fall ist. Da stehen wir davor, daß der Erzengel sich überhaupt noch nicht angeschickt hat, in das Nationale einzugreifen. Das Nationale ist daher für den Russen noch ein Seelen traum. Der Russe redet ja selbstverständlich immer von dem «wahrhaft russischen Menschen», und die russischen Schriftsteller reden von ihm, aber es ist dies ein Seelentraum, der insbesondere deshalb betont wird, weil der Volksgeist nicht dem Menschen einverleibt ist, sondern weil der Russe eine Sehnsucht nach einem überpersönlichen Volksgeist hat.	При руския народ има нещо съвсем друго. При руския народ преди всичко трябва ясно да се разбере как Архангелът изобщо се отнася към отделните Азове на народа по начин, съвсем различен от този при западните и средноевропейските народи. При западноевропейските народи Архангелът въздейства с волевите си лъчи, при италианския народ – върху сетивната душа, при френския народ – върху разсъдъчната или сърдечната душа, при британския народ – върху съзнаващата душа, при германския народ – върху Аза. Но при руския народ Духът на народа изобщо не въздейства вътре в душите. Той сякаш витае над народа като облак и душата може само смътно да го предусеща високо горе и да копнее за него. Той все още е останал, така да се каже, групов дух. Тук няма тясно взаимодействие между Духа на народа и отделните човешки Азове. Едва ли може да се добие по-трагично, по-сериозно впечатление, отколкото когато се присъства на руско православно богослужение, на онова богослужение, в което човешкият Аз на вярващите участници е почти напълно изключен. Всичко е пронизано от нещо безлично, общо, което изобщо не обхваща отделната личност. В това богослужение действа нещо, което не се обръща навътре към човешката природа. Това е непосредствен израз на обстоятелството, че руската душа още съвсем не се е пробудила за онова оживяване, което произтича от общуването на отделния Аз с Духа на народа. Във всичко има нещо сковано, шаблонно, сякаш духовното достига тук от непознати светове и успява да постигне само скована шаблонност както в обредните действия, така и в иконописта. Тук сме изправени пред нещо съвсем различно от онова в Западна Европа. Тук сме изправени пред това, че Архангелът изобщо още не е започнал да се намесва в националното. Затова за руснака националното още е душевна мечта. Разбира се, руснакът винаги говори за „истински руския човек“ и руските писатели говорят за него, но това е душевна мечта, която се подчертава особено тъкмо защото Духът на народа не е въплътен в човека, а руснакът копнее за един надличен Дух на народа.
260	In diese tiefen Geheimnisse muß man hineinsehen, dann wird man begreifen, wie die europäischen Kulturgebiete einander gegenüberstehen. Es wird mir selbstverständlich niemals einfallen, in direkter Weise in diesem Gegenüberstehen der Kulturgebiete etwa die Ursache der gegenwärtigen Ereignisse zu sehen. Aber in indirekter Weise muß man das doch tun. Namentlich muß man sich darüber klar sein, daß die jetzige Kriegsfackel ein mächtiges Merkzeichen ist, uns bekanntzumachen mit dem, was innerhalb des geistigen Lebens Europas waltet und webt und west.	Трябва да се вгледаме в тези дълбоки тайни, тогава ще разберем как европейските културни области стоят една срещу друга. Разбира се, никога не би ми хрумнало да виждам пряко в това противопоставяне на културните области причината за сегашните събития. Но косвено все пак трябва да го направим. Особено трябва ясно да съзнаваме, че сегашният факел на войната е могъщ знак, който ни подтиква да се запознаем с онова, което властва, тъче и съществува в духовния живот на Европа.
261	Wir sehen hinauf zu Wesenheiten der höheren Hierarchien, wir sehen diese Wesenheiten der höheren Hierarchien auch in Entwickelung. Während wir als einzelne Menschen unser Ich entwickeln, sehen wir diese sich so entwickeln, daß sie immer mehr und mehr Macht bekommen, das Ich mit dem Willen zu durchdringen. Zuerst halten sie sich gleichsam noch fern von diesem Ich, überschatten es von oben herunter, wie beim russischen Volk. Dann gibt es ein intimeres Überschatten und Zusammenleben zugleich, wie es bei dem deutschen Volke ist. Und dann gibt es ein strammes, steifes Hineinarbeiten des Nationalcharakters in die einzelnen menschlichen Individuen, wie es bei den drei charakterisierten westeuropäischen Völkern der Fall ist. Und daraus sehen Sie auch, wie dieses neuzeitliche Leben der Menschenentwickelung überhaupt beschaffen ist. Sehen Sie sich nur einmal die mitteleuropäische Geschichte an und Sie werden finden - wenn Sie von Rußland absehen, wo die Verhältnisse ganz andere sind -, Sie werden finden, wie ähnlich namentlich das Leben der westeuropäischen Völker und in gewisser Beziehung auch der mitteleuropäischen Völker ist, wie ein europäischer Internationalismus herrscht. Und dann sehen wir etwa von dem 14. Jahrhundert an für die einzelnen Völker eine neue Zeit heraufkommen. Wir sehen, wie mit dem Heraufkommen dieser neueren Zeit die Völker von einem ausgeprägten Nationalcharakter ergriffen werden. Wir sehen, wie dem deutschen Volke mit der Wende des 18. zum 19. Jahrhundert gerade so viel gegeben wird an Nationalcharakter, daß der Deutsche gewissermaßen erfühlt, was Nationalcharakter ist, aber nicht so viel bekommt, daß er jemals im erstarrten Nationalcharakter aufgehen mußte. Man wird finden, daß das in der tiefen Anlage des deutschen Wesens liegt, daß der Deutsche nicht im Nationalcharakter aufzugehen braucht; daß es wirklich einen tiefen Sinn hat, wenn Fichte sagt: All dasjenige, was Freiheit des menschlichen Seelenwesens will, all dasjenige, was nach dem Allgemeinsten der Menschheit hinstrebt, das gehört zu uns.	Поглеждаме нагоре към съществата на висшите йерархии, виждаме и тези същества на висшите йерархии в развитие. Докато като отделни хора развиваме своя Аз, виждаме как те се развиват така, че придобиват все по-голяма и по-голяма власт да проникват в Аза с волята. Отначало те, така да се каже, още се държат далеч от този Аз, осеняват го отгоре, както при руския народ. После има едно по-тясно осеняване и същевременно съвместен живот, както е при германския народ. А след това има едно стегнато, сковано вграждане на националния характер в отделните човешки индивиди, както е при трите характеризирани западноевропейски народа. И от това виждате също какъв изобщо е този живот на човешкото развитие през Новото време. Разгледайте само средноевропейската история и ще откриете – ако оставите настрана Русия, където отношенията са съвсем други, – ще откриете колко сходен е животът особено на западноевропейските народи, а в известно отношение и на средноевропейските народи, как цари европейски интернационализъм. И след това виждаме как приблизително от XIV век за отделните народи настъпва ново време. Виждаме как с настъпването на това ново време народите биват обхванати от ясно изразен национален характер. Виждаме как на границата между XVIII и XIX век на германския народ е даден точно толкова национален характер, че германецът, така да се каже, усеща какво е национален характер, но не получава толкова, че някога да трябва да бъде погълнат изцяло от втвърдения национален характер. Ще открием, че дълбоко в германската същност е заложено германецът да няма нужда да бъде погълнат изцяло от националния характер; че действително има дълбок смисъл в думите на Фихте: всичко, което желае свобода за човешкото душевно същество, всичко, което се стреми към най-общочовешкото, е от нашите.
262	Darin liegt eine freie Entwicklungsmöglichkeit des mitteleuropäischen, des deutschen Charakters. Es liegt aber auch darin das gegeben, was unmittelbar zur Einsicht führt, daß die westeuropäischen Völker in der Tat mit diesem Nationalcharakter - oder flüssigen Nationalcharakter - des deutschen Volkes rechnen müssen. Ich sage, etwas wie der flüssige Nationalcharakter des Deutschen kann gerade in unserer Zeit zum Tragischen führen. Gedenken wir noch einmal Ernst Haeckels. Wir haben gesehen, wie er in der zweiten Hälfte des 19. Jahrhunderts - weil gleichsam wiederum frei gegeben war die Ent w i c k l u ng des Nationalcharakters - so stark englisch beeinflußt werden konnte. Und jetzt kommen unsere Tage. Der Mann, der eigentlich das ganze Engländertum in sich trägt, hat die allerstärksten Hassesworte gegen das englische Volk geschleudert, Ernst Haeckel selbst. Er stand ja an der Spitze derjenigen, die alle englischen Diplome und Orden und Auszeichnungen zurückgeschickt haben. So viel wichtiger wäre, daß man den materialistischen Darwinismus, den materialistischen Newtonismus, alles das, was von ihnen ausgegangen ist, zurückschickte. In dieser Beziehung müssen wir uns nur einmal wirklich auch selbst richtig verstehen lernen, müssen ohne nationalen Haß die Dinge objektiv sehen lernen können.	В това се съдържа възможност за свободно развитие на средноевропейския, на германския характер. Но в него е дадено и онова, което води непосредствено към разбирането, че западноевропейските народи действително трябва да се съобразяват с този национален характер – или подвижен национален характер – на германския народ. Казвам, че нещо като подвижния национален характер на германеца тъкмо в нашето време може да доведе до трагични последици. Нека още веднъж си спомним Ернст Хекел. Видяхме как през втората половина на XIX век той е могъл да изпита толкова силно английско влияние – защото развитието на националния характер, така да се каже, отново е било освободено. А сега идват нашите дни. Човекът, който всъщност носи в себе си цялата английска природа, изрече най-силните думи на омраза срещу английския народ – самият Ернст Хекел. Той стоеше начело на онези, които върнаха всички английски дипломи, ордени и отличия. Колко по-важно би било да се върнат материалистичният дарвинизъм, материалистичният нютонизъм, всичко, което е произлязло от тях. В това отношение действително трябва да се научим да разбираме правилно и самите себе си, трябва да можем да се научим да виждаме нещата обективно, без национална омраза.
263	Im Grunde war es eine Art geistigen Vorspieles, als sich vor einigen Jahren die Spaltung zwischen unserer anthroposophischen Bewegung und der indisch-englisch gefärbten Theosophischen Bewegung vollziehen mußte. Es mußte sich vollziehen. Mit dem Materialismus eines im Fleische verkörperten Christus können diejenigen nicht mitgehen, die berufen sind, das Spirituelle zu entwickeln, und innerhalb unserer Reihen mußte es herauskommen, daß die Wiederkehr des Christus in Wirklichkeit die Wiederkehr eines ätherischen Christus sein wird. Es ist das schon öfter gesagt worden und auch in meinem ersten Mysteriendrama aus dem Munde Theodoras zu hören. Allerdings, jetzt lesen wir in einer englisch-theosophischen Zeitschrift - ich erzähle Ihnen wirklich keine Märchen, und zwar wird das von der Präsidentin der dortigen Gesellschaft selbst ausgesprochen -, daß sich an der Art, wie die Deutschen jetzt den Krieg führen, zeigt, was eigentlich hinter der damaligen theosophischen deutschen Unternehmung gesteckt hat, denn jetzt zeige es sich, daß man eigentlich übelgenommen hätte auf theosophischem Felde, daß die Präsidentin Annie Besant immer eingetreten sei für den Friedensfürsten, der es mit Europa so gut gemeint habe, Eduard VII. Das hätten wir schon mit ungeheurem Widerwillen betrachtet, und deshalb hätten wir unsere Agenten nach England geschickt, die dort Theosophie in unserem Sinne vortragen sollten, um die Theosophen in unsere Hände zu bekommen. Wäre es uns gelungen, so erzählt die Präsidentin in der englischen theosophischen Zeitschrift, damals so weit durchzudringen, daß wir den ganzen, wie sie sagt, «reichen Verwaltungsapparat» der indisch-englischen Theosophie in die Hand bekommen hätten - wir haben das natürlich nie gewollt -, so wäre unsere Absicht ausgeführt worden, das Gift unserer Anschauungen bis nach Indien zu tragen und von da aus auf die britische Regierung Einfluß zu gewinnen, so daß unsere Absicht ausgeführt worden wäre, das britische Volk zur Anerkennung der deutschen Oberherrschaft über England auf diesem Wege zu veranlassen! - Das ist die Darstellung, die jetzt in englisch-theosophischen Zeitschriften den Theosophen dort gegeben wird.	Всъщност беше един вид духовна прелюдия, когато преди няколко години трябваше да настъпи разделението между нашето антропософско движение и теософското движение с индийско-английски облик. То трябваше да настъпи. Онези, които са призвани да развиват спиритуалното, не могат да се присъединят към материализма на един въплътен в плът Христос и в нашите редици трябваше да се разкрие, че завръщането на Христос в действителност ще бъде завръщането на един етерен Христос. Това е казвано и друг път и се чува от устата на Теодора и в първата ми мистерийна драма. Сега обаче в едно английско теософско списание четем – наистина не ви разказвам приказки и при това го заявява самата председателка на тамошното Общество, – че начинът, по който германците сега водят войната, показвал какво всъщност стояло зад тогавашното германско теософско начинание, защото сега се виждало, че всъщност в областта на теософията сме били приели с неприязън това, че председателката Ани Безант винаги се била застъпвала за княза на мира, който бил имал толкова добри намерения към Европа – Едуард VII. Били сме гледали на това с огромно отвращение и затова сме били изпратили свои агенти в Англия, които да излагат там теософията според нашите разбирания, за да поставим теософите под свой контрол. Председателката разказва в английското теософско списание: ако тогава сме били успели да проникнем дотам, че да вземем в ръцете си целия, както тя казва, „богат управленски апарат“ на индийско-английската теософия – разбира се, никога не сме искали това, – тогава щяло да се осъществи намерението ни да разнесем отровата на нашите възгледи чак до Индия и оттам да добием влияние върху британското правителство, така че щяло да се осъществи намерението ни по този път да накараме британския народ да признае германското върховенство над Англия! – Такова е изложението, което сега се поднася на тамошните теософи в английските теософски списания.
264	Nun sehen Sie die Wahrheit! Wir müssen uns sie zum Bewußtsein bringen, denn es geht nicht, daß wir über diese Dinge wie im Traume denken. Die Wahrheit ist ja doch diese, daß zum Beispiel all dasjenige, was ich geschrieben habe in meinem Buche «Die Mystik im Aufgange des neuzeitlichen Geisteslebens», nur herausgeschrieben ist aus der Art, wie der Spiritualismus in der mitteleuropäischen Kulturströmung lebt. Das Buch ist sogleich ins Englische übersetzt worden, und man hat uns damals dort - mir wenigstens - gesagt, in diesem Buche stecke die ganze Theosophie darin. Wir könnten nun sagen: Nun ja, wenn die Leute in London finden, daß in dem Buche die ganze Theosophie darinsteckt, so können sie ja mit uns gehen. - Aber wir haben nicht einen Schritt gemacht, der etwas anderes war als ein Ausdruck des mitteleuropäischen sich entwickelnden Spiritualismus. Und einige Monate vor dem Kriegsausbruch hat es mich noch eigentümlich berührt - heute darf ich das erwähnen -, daß einige von unseren Damen, die Eurythmie treiben, nach London hinübergegangen sind, um dort einen Kursus zu geben. Die Eurythmie hat gefallen. Das ist ganz gut, sie soll den Menschen gefallen. Aber man merkt nicht, daß diese Eurythmie das Geistige ist, der Gegenpol des materialistischen Sport wesens ; daß man auf der einen Seite das Europa überflutende, ganz dem Materialismus Angehörige hat und den Materialismus bis in die Bewegung der Menschen hineinträgt durch den Sport, der dem Amüsement der Menschen, der Sucht, sich gesund zu machen, dient, der ganz materialistisch ist, während bei uns jede Bewegung der Ausdruck für das Geistige ist, genau dem entspricht, was mitteleuropäische Spiritualität ist. Immer handelt es sich darum, auf diesem Boden zu arbeiten und aus diesem Boden heraus die Früchte der geistigen Entwickelung zu treiben. Wie hat gerade das Sportwesen auch in der zweiten Hälfte des 19. Jahrhunderts in Deutschland eingegriffen! Wie haben dann auch feinere sportliche Tätigkeiten - ich glaube, eine Methode war besonders die von Dalcro^e -, wie haben diese Dinge eingegriffen! Jetzt wird man ihn nicht besonders gerne mögen, weil er auch zu denjenigen gehört, die den «deutschen Barba rismus» so furchtbar beschimpfen. Aber dasjenige, was dem deutschen Wesen angehört, das ist das Eurythmische, wodurch das Geistige, das in den Bewegungen des Ätherleibes gegeben ist, das dem Ätherleib naturgemäß ist, das im übersinnlichen Menschen wirkt, zum Ausdruck gebracht wird in den Bewegungen des äußeren physischen Leibes.	А сега вижте истината! Трябва да я осъзнаем, защото не може да мислим за тези неща като насън. Истината е, че например всичко, което написах в книгата си „Мистиката в зората на новия духовен живот“, е само писмен израз на начина, по който спиритуализмът живее в средноевропейското културно течение. Книгата веднага беше преведена на английски и тогава там ни казаха – поне на мен, – че в тази книга се съдържала цялата теософия. Бихме могли да кажем: е, добре, ако хората в Лондон смятат, че в книгата се съдържа цялата теософия, то могат да вървят с нас. – Но не направихме нито една крачка, която да беше нещо друго освен израз на развиващия се средноевропейски спиритуализъм. И още няколко месеца преди избухването на войната ми направи особено впечатление – днес мога да го спомена, – че някои от нашите дами, които се занимават с евритмия, отидоха в Лондон, за да проведат там курс. Евритмията се хареса. Това е много добре, тя трябва да се харесва на хората. Но не се забелязва, че тази евритмия е духовното – противоположният полюс на материалистичния спорт; че от едната страна е онова, което залива Европа и изцяло принадлежи на материализма, и че материализмът се внася чак в движенията на хората чрез изцяло материалистичния спорт, който служи на забавлението на хората, на страстния им стремеж да станат здрави, докато при нас всяко движение е израз на духовното и съответства точно на онова, което е средноевропейска духовност. Винаги става дума да се работи на тази почва и да се прави така, че от тази почва да израстват плодовете на духовното развитие. Какво влияние оказа тъкмо спортът и в Германия през втората половина на XIX век! Как след това се намесиха и по-фини спортни дейности – един такъв метод, струва ми се, беше по-специално този на Далкроз, – как се намесиха тези неща! Сега няма да го харесват особено, защото и той е сред онези, които така страшно хулят „германското варварство“. Но онова, което принадлежи на германската същност, е евритмичното: чрез него в движенията на външното физическо тяло намира израз духовното, което е дадено в движенията на етерното тяло, което е естествено за етерното тяло, което действа в свръхсетивния човек.
265	Diese Eurythmie beruht ja auf folgenden Prinzipien: Wir haben ein Organ, durch das der Ätherleib unmittelbar in Aktion tritt, so daß das Physische ein Abbild des Ätherischen wird. Das ist der Fall, wenn wir sprechen. Aber es wird nicht das ganze Physische, sondern die Luft ein Abbild des Ätherischen. Das tönende Wort in der Luft, die Art, wie die Luft schwingt, ist unmittelbar ein Ausdruck des Ätherischen. Wenn man dasjenige, was im Laut, im Wort lebt, nun ergreift und es auf den ganzen Ätherleib ausdehnt und dann Hände und Füße und alles am Menschen sich so bewegen läßt, wie ganz naturgemäß im Sprechen und im Gesang die Luft im Ätherleib bewegt wird, dann hat man die Eurythmie. Denn die Eurythmie ist ein Sprechen des ganzen Menschen, so daß zu Hilfe genommen wird nicht nur die sich bewegende Luft, sondern die menschlichen Organe.	Тази евритмия почива на следните принципи: имаме орган, чрез който етерното тяло непосредствено влиза в действие, така че физическото става отражение на етерното. Това става, когато говорим. Но отражение на етерното става не цялото физическо, а въздухът. Звучащото слово във въздуха, начинът, по който въздухът трепти, е непосредствен израз на етерното. Когато обхванем онова, което живее в звука, в словото, и го разпрострем върху цялото етерно тяло, а след това оставим ръцете и краката и всичко в човека да се движат така, както при говоренето и пеенето въздухът съвсем естествено се движи в етерното тяло, тогава имаме евритмията. Защото евритмията е говорене на целия човек, така че на помощ се привлича не само движещият се въздух, а и човешките органи.
266	An einer solchen Sache sehen Sie, wie universell, wie umfassend dasjenige gedacht ist, was das Eingreifen der Geisteswissenschaft in die moderne Kultur ist. Wir haben, um den Nerv der Sache zu verstehen, eben einiges gehört, woran man heute gar nicht einmal denkt, und wenn ich durch diese beiden Vorträge, die ich jetzt in diesem engeren kleinen Kreise gehalten habe, wirklich nichts anderes erreiche, als daß in Ihnen die Empfindung angeregt wird, man müsse noch mehr auf das hinschauen, was Geisteswissenschaft in universeller Beziehung für das ganze menschliche Leben will, so ist das schon genug. Denn damit, daß wir uns einzelne theoretische Begriffe aneignen, wird wirklich die Aufgabe der Geisteswissenschaft nicht erfüllt. Die Aufgabe der Geisteswissenschaft wird erfüllt, wenn sie eingreift in alles, alles Leben, und dieses Leben durchgeistigt, dieses Leben spiritualisiert. Und notwendig ist es in unserer fünften Kulturepoche innerhalb desjenigen Volkes, dem insbesondere diese Aufgabe zufällt, die Spiritualisierung herbeizuführen, diese Dinge zu verstehen, ein Verantwortlichkeitsgefühl in bezug auf die Entwicklung ist herbeizuführen. Die Menschheitsentwickelung zu kritisieren, leicht, recht leicht. Darum handelt es sich aber nicht, denn die Dinge, die geschehen, geschehen mit Notwendigkeit, auch wenn sie demjenigen widersprechen, was gewissermaßen der gute Fortschritt mit den Menschen will. Nun müssen wir in einer gewissen Beziehung etwas, was diesem guten Fortschritt eigentlich widerspricht, in unserer Kultur herinnen haben und herinnen lassen. Unter diesen mancherlei Dingen, die dazugehören, ist zum Beispiel dieses, daß wir im Grunde genommen eigentlich wegen unseres gegenwärtigen Kulturstand punktes unserer Zeit, wie man sagt, um des Fortschrittes willen, unsere Kinder vom zartesten Alter an zu malträtieren beginnen. Man weiß es nicht, aber man malträtiert sie. Denn es gibt im Grunde genommen nichts der menschlichen Natur Widersprechenderes, als die Kinder vom siebenten Jahre an schon anfangen zu lassen, die Schulgegenstände zu lernen und sie schulmäßig zu unterrichten, wie man es gegenwärtig tut. Es könnte einen wirklich als etwas besonders Glückliches treffen, wenn man ganz anders heranwüchse und solches, was schon im siebenten Jahr an die Menschen herangebracht wird, erst im neunten oder zehnten Jahre bekäme. Aber das wird wohlgemerkt nicht in der Absicht etwa gesagt, daß es nicht geschehen solle, denn der allgemeine Kulturfortschritt fordert es, es muß so sein. Aber es muß der Gegenpol geschaffen werden. Und während wir auf der einen Seite dadurch, daß wir gewisse Arten des Schulunterrichtes haben, namentlich die Ätherleiber der Kinder schrecklich malträtieren, weil wir ihnen etwas einprägen, wofür sie in diesen Jahren absolut nichts taugen, müssen wir im Zuführen der Eurythmie einen Gegenpol schaffen und gerade das, was Eurythmie ist, den Kindern zuführen, damit der Ätherleib in diesen ihm eingeborenen Bewegungen den Ausgleich hat. Eurythmie wird etwas werden, was ganz allgemein ist, denn die Entwickelung erreicht nicht ihr Ziel dadurch, daß man einseitig vorwärtsgeht, sondern daß man in Gegensätzen vorwärtsgeht. Man muß immer den Gegenpol schaffen, den Gegenpol geltend machen. Entwickelung bewegt sich in Gegensätzen. Und der Malträ tierung des Ätherleibes durch den heutigen Schulunterricht muß ein Gegenpol geschaffen werden, in dem Elastischmachen, dem naturgemäßen In-Bewegung-Bringen des Ätherleibes in dem Sinne, wie es in den ersten Anfängen in unserer Eurythmie versucht wird. So hängt etwas, was vielleicht viele heute noch «unsere Eurythmie» nennen, wirklich mit demjenigen zusammen, was ich den universellen Charakter unserer geistigen Bewegung zu nennen habe.	По подобно нещо виждате колко универсално, колко всеобхватно е замислено навлизането на духовната наука в съвременната култура. За да разберем сърцевината на въпроса, току-що чухме някои неща, за които днес дори не се мисли; и ако с тези две лекции, които сега изнесох пред този малък, по-тесен кръг, наистина не постигна нищо друго освен да събудя у вас усещането, че трябва да се вглеждаме още повече в онова, което духовната наука цели в универсален план за целия човешки живот, това вече е достатъчно. Защото задачата на духовната наука действително не се изпълнява с усвояването на отделни теоретични понятия. Задачата на духовната наука се изпълнява, когато тя навлезе в целия, целия живот и одухотвори този живот, спиритуализира този живот. И в нашата пета културна епоха е необходимо тези неща да бъдат разбрани сред онзи народ, на който особено се пада задачата да осъществи спиритуализирането; необходимо е да се породи чувство за отговорност към развитието. Да се критикува развитието на човечеството, е лесно, твърде лесно. Но въпросът не е в това, защото нещата, които се случват, се случват по необходимост дори когато противоречат на онова, което добрият напредък, така да се каже, иска за хората. В известно отношение трябва да имаме в нашата култура нещо, което всъщност противоречи на този добър напредък, и да го оставяме в нея. Към тези различни неща спада например обстоятелството, че поради сегашното културно равнище на нашето време, както се казва, в името на напредъка всъщност започваме да измъчваме децата си от най-крехка възраст. Не го знаем, но ги измъчваме. Защото всъщност няма нищо по-противоречащо на човешката природа от това да караме децата още от седмата им година да започват да учат учебните предмети и да ги обучаваме по училищния начин, както се прави понастоящем. За някого наистина би могло да бъде особено щастие да израсне съвсем другояче и да получи чак през деветата или десетата година онова, което се поднася на хората още през седмата година. Но забележете добре: това съвсем не се казва с намерението да не се провежда подобно обучение, защото общият културен напредък го изисква; така трябва да бъде. Но трябва да се създаде противоположният полюс. И докато, от една страна, с определени видове училищно обучение ужасно измъчваме особено етерните тела на децата, защото им внушаваме нещо, за което през тези години те изобщо не са пригодни, чрез въвеждането на евритмията трябва да създадем противоположен полюс и да поднесем на децата именно евритмията, за да намери етерното тяло равновесие в тези свои вродени движения. Евритмията ще стане нещо общоразпространено, защото развитието постига целта си чрез напредване в противоположности, а не чрез едностранчиво напредване. Винаги трябва да създаваме противоположния полюс, да му даваме възможност да действа. Развитието се движи в противоположности. И трябва да се създаде противоположен полюс на измъчването на етерното тяло чрез днешното училищно обучение – като етерното тяло се прави гъвкаво и се привежда в движение, съответстващо на природата му, както се опитваме да го направим с първите стъпки на нашата евритмия. Така нещо, което мнозина днес може би все още наричат „нашата евритмия“, действително е свързано с онова, което трябва да нарека универсалния характер на нашето духовно движение.
267	Wenn wir auf der einen Seite sehen, wie das in die Ranken des äußeren Lebens eingreift, wie es uns auf der andern Seite tief durchdringen kann, daß die Tiefen des Christus-Impulses sich verbinden mit dem, was wir in der Geisteswissenschaft zusammentragen, dann haben wir vom höchsten Wissen ins niederste den universellen Charakter der Geisteswissenschaft. Und viel mehr als auf manches andere kommt es darauf an, daß wir uns eine Empfindung von diesem universellen Charakter der Geisteswissenschaft verschaffen. Und ich muß sagen, es gehört zu den vorläufig noch schwierigsten Empfindungen und Gefühlen, daß die gegenwärtigen schicksaltragenden Ereignisse nicht bedeutsamer empfunden werden, daß sie nicht stärkere Eindrücke auf unsere Zeitgenossen machen. Denn abgesehen von alledem, was man äußerlich bemerken kann, sind diese schicksaltragenden Ereignisse eine Warnungstafel, eine Warnung davor, bei dem zu bleiben, was die letzten Jahrhunderte an Materialismus in die Menschheit heraufgetragen haben, eine Warnung zur Umkehr in bezug auf den Entwickelungsweg der Menschheit. Und dasjenige, was an Blut und Tod durchgemacht wird, sollte so empfunden werden, als ob es von den Göttern auf die Erde hereingeschickt wäre, auf daß es uns lehre, wie notwendig der Weiterentwickelung der Menschheit die Spiritualität ist. Es ist zum Beispiel wirklich bejammernswert, wenn wir in diesen Zeiten erleben, daß Leute Vorträge halten, auch Artikel schreiben, in denen sie sagen: Wenn sie nur bald wiederum kommen möge, die Zeit, wo wiederum der freie Verkehr der Völker so stattfindet, wie er früher stattgefunden hat, sonst könnten die Deutschen in den Wahn verfallen, zur Metaphysik von Fichte und Hegel wieder zurückzukommen, wieder metaphysische Triebe zu entwickeln. - Selbst in diesen schicksaltragenden Tagen wird wie eine Furcht hingestellt, daß in die Sehnsuchten der Menschen etwas von metaphysischen Trieben wieder hereinkommen könnte! Das sollen gerade diese Monate, die metaphysischen Triebe wiederum erwecken! Denn in wie vielen Fällen sehen wir - zum traurigen Leiderlebnis der Mütter, Väter, Söhne, Töchter, Schwestern, Brüder und weiterer menschlicher Zusammenhänge -, daß ein unbewußter Glaube an die Bedeutung des Übersinnlichen wie ein Zauberhauch durch unsere Welt geht. Es sollen Tausende und aber Tausende opferfreudig durch den Tod gehen, und die Menschen sollten etwa nachher, wenn wiederum Friede auf unsere Erde eingezogen ist, weiter predigen dürfen, daß das menschliche Leben zwischen Geburt und Tod eingeschlossen ist? Dann wären die Opfertode für nichts dargebracht, denn diese Opfertode entspringen - wenn auch für viele nicht deutlich - dem festen Glauben daran, daß diese Tode die Morgenröte für eine neue Zeit sind. Wer auf dem Schlachtfeld in den Tod hineingeht, der will durch seinen Tod wahrhaftig etwas anderes bekräftigen, als das: Hier endet mein Leib. - Welche Sinnlosigkeit wäre es, die europäische Erde in unserer Zeit mit Leichnamen zu erfüllen, wenn die materialistische Weltanschauung auch nur einen Funken von Recht hätte. Das müssen wir uns vor allen Dingen in die Seele schreiben. Diejenigen, die diese Zeit überleben werden, die leben werden in der Zeit, wo wieder Frieden herrschen wird, die werden an denen, die hingestorben sind, Verräter sein, wenn sie nicht an der Spiritualisierung der menschlichen Entwickelung arbeiten. Denn im Grunde genommen bedeutet ein solches Nichtarbeiten an der Spiritualisierung der Menschheit nichts anderes, als denen, die durch Blut und Tod gegangen sind, zu sagen: Ihr seid für nichts gestorben! - Denn ist der Materialismus richtig, dann sind sie alle für nichts gestorben.	Когато, от една страна, виждаме как това прониква в разклоненията на външния живот, а от друга страна, можем да бъдем дълбоко проникнати от съзнанието, че дълбините на Христовия импулс се свързват с онова, което събираме в духовната наука, тогава пред нас стои универсалният характер на духовната наука, от най-висшето знание до най-нисшето. И много повече от някои други неща е важно да добием усещане за този универсален характер на духовната наука. И трябва да кажа: засега едно от най-тежките усещания и чувства е, че сегашните съдбоносни събития не се усещат като по-значителни, че не правят по-силно впечатление на нашите съвременници. Защото, независимо от всичко, което може да се забележи външно, тези съдбоносни събития са предупредителен знак, предупреждение да не оставаме при материализма, който последните столетия внесоха в човечеството, предупреждение, че е нужен обрат в пътя на човешкото развитие. И онова, което се преживява в кръв и смърт, би трябвало да се усеща така, сякаш боговете са го изпратили на Земята, за да ни научи колко необходима е спиритуалността за по-нататъшното развитие на човечеството. Наистина е жалко например, когато в тези времена виждаме как хора изнасят лекции, пишат и статии, в които казват: Дано само скоро отново настъпи времето, когато свободното общуване между народите ще се осъществява както преди, иначе германците биха могли да изпаднат в заблудата да се върнат към метафизиката на Фихте и Хегел, отново да развият метафизични стремежи. – Дори в тези съдбоносни дни като нещо страшно се представя възможността в човешките копнежи отново да проникне нещо от метафизичните стремежи! Това трябва да направят тъкмо тези месеци: отново да пробудят метафизичните стремежи! Защото в колко много случаи виждаме – сред скръбното страдание на майки, бащи, синове, дъщери, сестри, братя и по-далечни близки, – че една несъзнавана вяра в значението на свръхсетивното преминава като вълшебен полъх през нашия свят. Хиляди и хиляди трябва с готовност за саможертва да преминат през смъртта, а нима след това, когато на нашата Земя отново настъпи мир, на хората трябва да бъде позволено да продължават да проповядват, че човешкият живот е затворен между раждането и смъртта? Тогава жертвените смърти биха били напразни, защото тези жертвени смърти произтичат – макар за мнозина това да не е ясно – от твърдата вяра, че тези смърти са зората на една нова епоха. Който посреща смъртта на бойното поле, той наистина иска със смъртта си да утвърди нещо друго освен това: Тук свършва моето тяло. – Какво безсмислие би било европейската земя да се изпълва с трупове в наше време, ако материалистичният светоглед имаше дори искрица правота. Преди всичко това трябва да запишем в душата си. Онези, които ще преживеят това време, които ще живеят във времето, когато отново ще цари мир, ще бъдат предатели спрямо загиналите, ако не работят за спиритуализирането на човешкото развитие. Защото всъщност да не се работи по този начин за спиритуализирането на човечеството, означава само да се каже на онези, които са преминали през кръв и смърт: Умряхте напразно! – Защото, ако материализмът е верен, всички те са умрели напразно.
268	Mit dieser Empfindung muß sich insbesondere der Geisteswissenschafter ganz durchdringen. Ich habe erst in diesen Tagen wiederum lesen können, wie es heute Menschen gibt - und im 19. Jahrhundert sind diese Menschen immer zahlreicher und zahlreicher geworden -, die behaupten: Es war ein Vorurteil des Paulus, daß er sagte, wäre der Christus nicht auferstanden, dann wären vergebens unsere Worte und unser Glaube. Aber dieses Wort des Paulus ist wahr! Denn durch das, was durch das Mysterium von Golgatha geschehen ist, ist erst die menschliche Seele wieder berufen worden, Kräfte zu haben, die sie in die geistige Welt hineinführen. Wir haben von diesen Kräften gesprochen. Aber unsere Zeit ruft uns mit deutlichen Lauten zu: Vergeblich wäre der Tod so vieler, wenn der Materialismus richtig wäre! Wäre der Materialismus richtig, so wären sie alle umsonst gestorben. Wenn wir uns mit solchen Gedanken durchdringen, dann werden diejenigen, die ihre Kräfte dem großen Menschheitsfortschritt zur Verfügung gestellt haben in einem Tod, der im blühenden Menschen alter erfolgte, dann werden sie ihre Kräfte verstärkt erhalten durch die Gedanken, die aus unseren Seelen hinaufgehen. Wenn Menschenseelen dasjenige, was sie an spirituellen Gedanken und Empfindungen haben können, geisterwärts lenken, dann werden, wie ich auch gestern am Schlüsse sagte, die Kräfte von oben, die gesammelt werden, die unverbrauchten Ätherkräfte, sich begegnen mit den menschlichen spirituellen Gedanken und ein neues Zeitalter herbeiführen. Deshalb sei auch heute geschlossen mit den Worten, die in diesen Tagen uns doch den Sinn, den Empfindungs- und Gefühlssinn gaben unseres Darinstehens in der Zeit als Geisteswissenschafter:	Особено познавачът на духовната наука трябва изцяло да се проникне от това усещане. Тъкмо през тези дни отново прочетох, че днес има хора – а през 19. век тези хора ставаха все по-многобройни и по-многобройни, – които твърдят: Било предразсъдък на Павел да каже, че ако Христос не е възкръснал, напразни биха били нашите думи и нашата вяра. Но тези думи на Павел са верни! Защото само чрез случилото се в Мистерията на Голгота човешката душа отново бе призвана да притежава сили, които да я въведат в духовния свят. Говорихме за тези сили. Но нашето време ни зове с ясни думи: Напразна би била смъртта на толкова хора, ако материализмът беше верен! Ако материализмът беше верен, всички те биха умрели напразно. Когато се проникнем от такива мисли, тогава мислите, които се издигат от нашите души, ще укрепят силите, които хората, умрели в разцвета на живота, предоставиха със смъртта си на великия напредък на човечеството. Когато човешките души насочат към духа спиритуалните мисли и усещания, които могат да имат, тогава събиращите се сили отгоре – неизразходваните етерни сили – ще се срещнат с човешките спиритуални мисли и ще доведат до настъпването на една нова епоха, както казах и вчера в края. Затова нека и днес завършим с думите, които през тези дни все пак ни дадоха смисъла, усетения и почувстван смисъл на нашето присъствие в това време като познавачи на духовната наука:
269	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
270	KOSMISCHE EINWIRKUNGEN AUF DIE MENSCHLICHEN WESENSGLIEDER WÄHREND DES SCHLAFES - DIE OKKULTE GRUNDLAGE DES WEIHNACHTSFESTES - DER SINN DER OPFERTODE	КОСМИЧЕСКИ ВЪЗДЕЙСТВИЯ ВЪРХУ ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪЩНОСТТА НА ЧОВЕКА ПО ВРЕМЕ НА СЪН – ОКУЛТНАТА ОСНОВА НА КОЛЕДНИЯ ПРАЗНИК – СМИСЪЛЪТ НА ЖЕРТВЕНИТЕ СМЪРТИ
271	Wien, 7. Mai 1915	Виена, 7 май 1915 г.
272	Es muß in diesen Tagen meine Absicht sein, unseren Seelen einiges von dem nahezubringen, was vom geisteswissenschaftlichen Gesichtspunkte aus einiges Licht zu werfen vermag auf unsere großen Zeitereignisse. Und deshalb wird es auch nächsten Sonntag meine Aufgabe sein, unsere Empfindungen auf gewisse Gesichtspunkte hinzulenken, die einiges Licht bringen können gerade in dasjenige, was jetzt in so tiefstem Sinne unsere Herzen und Seelen bewegen muß. Dazu aber möchte ich heute gewissermaßen eine vorbereitende Grundlage schaffen, indem ich Ihre Seele auf gewisse Mächte und Kräfte hinlenke, die im geschichtlichen Dasein der Menschen wirken, die nur erkannt werden können durch jene Einsichten, welche die Geisteswissenschaft zu geben vermag, und die für das alltägliche Bewußtsein nicht unmittelbar wahrnehmbar sind. Auf Entwickelungstatsachen des menschlichen Lebens, wie sie sich äußern im geschichtlichen Verlauf des Menschenlebens, auf mehr oder weniger unterbewußte Tatsachen möchte ich heute hinweisen. Ausgehen aber wollen wir davon, daß ja, wie Sie aus der Darstellung in dem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» wissen, dasjenige, was sich im Verborgenen mit jedem Menschen vollzieht, erkannt wird in aufeinanderfolgenden übersinnlichen Erkenntnisstufen, in der sogenannten imaginativen Erkenntnis, in der inspirierten Erkenntnis und in der intuitiven Erkenntnis. Ich habe schon gestern im öffentlichen Vortrag betont, daß man immer festhalten muß, daß der Geisteswissenschafter, der durch seine Erkenntnis der imaginativen, der inspirierten, der intuitiven Wahrnehmungen etwas über die geistigen Welten aussagt, nichts hinzubringt, was nicht in den geistigen Regionen, in denen jede Menschenseele darin lebt, auch ohne seine Erkenntnis vorhanden wäre. Der Geisteswissenschafter macht nur aufmerksam auf dasjenige, was immer webt und lebt in der Welt und wie die einzelne Menschenseele darin hineingestellt ist. So daß nicht nur für denjenigen, der die Absicht hat, sich hineinzubegeben in den Strom der okkulten Erlebnisse, sondern für jede Menschenseele das Wissen von dem wichtig ist, was ihr unter allen Umständen innere Wirklichkeit ist, nur eine Wirklichkeit, die mit der gewöhnlichen Wahrnehmung des Lebens nicht erkannt werden kann.	През тези дни намерението ми трябва да бъде да доближа до душите ни нещо от онова, което от гледна точка на духовната наука може да хвърли известна светлина върху великите събития на нашето време. И затова следващата неделя моята задача ще бъде да насоча нашите усещания към определени гледни точки, които могат да хвърлят известна светлина тъкмо върху онова, което сега трябва да вълнува сърцата и душите ни в най-дълбок смисъл. Но днес бих искал да подготвя, така да се каже, основа за това, като насоча душата ви към определени могъщества и сили: те действат в историческото съществуване на хората, могат да бъдат познати само чрез онези прозрения, които духовната наука е в състояние да даде, и не са непосредствено възприемаеми от всекидневното съзнание. Днес бих искал да посоча факти от развитието на човешкия живот, проявяващи се в историческия му ход, повече или по-малко подсъзнателни факти. Но нека изходим от следното: онова, което скрито се извършва с всеки човек, се познава в последователни степени на свръхсетивното познание – в така нареченото имагинативно познание, в инспирираното познание и в интуитивното познание, както знаете от изложението в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Още вчера в публичната лекция подчертах, че винаги трябва да помним: когато познавачът на духовната наука казва нещо за духовните светове чрез своето познание за имагинативните, инспирираните и интуитивните възприятия, той не добавя нищо, което и без неговото познание да не съществува в духовните области, в които живее всяка човешка душа. Познавачът на духовната наука само обръща внимание на онова, което винаги живее и се движи в света, и на това как отделната човешка душа е поставена в него. Така че това знание е важно за всяка човешка душа, а не само за онзи, който има намерението да навлезе в потока на окултните преживявания: знанието за онова, което при всички обстоятелства е вътрешна действителност за душата, но не може да бъде познато чрез обикновеното възприемане на живота.
273	So möchte ich denn ausgehen von einigen Tatsachen der imaginativen Wahrnehmung über die menschliche Natur überhaupt. Wir beobachten täglich, daß ein rätselvolles Ereignis, wenigstens ein für die äußere Wissenschaft rätselvolles Ereignis, rhythmisch abwechselnd in unser Leben eingreift: das Wachen und das Schlafen. Wir wissen längst, daß wir im Wachzustand der physischen Erdenwelt angehören mit unseren vier Menschengliedern, dem physischen Leib, dem Ätherleib, Astralleib und Ich. Wir wissen, daß wir im Schlafzustand, also vom Einschlafen bis zum Aufwachen, in der physischen Welt nur mit unserem physischen Leibe und unserem ätherischen Leib sind, daß wir uns gewissermaßen zurückziehen in die rein geistige Welt mit unserem astralischen Leibe und Ich. Was sich nun der geistigen Anschauung des Geistesforschers darbietet, können wir so charakterisieren, daß wir sagen: Der Geistesforscher sieht dasjenige an, was sich zum Beispiel immerfort mit dem Menschen vollzieht, wenn er mit dem Einschlafen seinen physischen und seinen ätherischen Leib verläßt und sich in die Region der höheren Welt mit seinem Astralleibe und dem Ich begibt. Was da mit dem Menschen - mit jedem Menschen bei jedem Einschlafen - geschieht, dem schaut der Geistesforscher einfach zu. So daß wir sagen können: Der Geistesforscher beobachtet nur dasjenige, was sich jeder Menschenseele darbieten würde, wenn sie nicht im Traumzustand, sondern im völligen Schlafzustand auf die Welt so hinunterschauen könnte, daß sie unter den Dingen der Welt ihren physischen und Ätherleib als etwas fände, was außerhalb ihrer, also der schlafenden Seele ist.	И така, бих искал да изходя от някои факти на имагинативното възприятие за човешката природа изобщо. Всекидневно наблюдаваме как едно загадъчно събитие, поне загадъчно за външната наука, навлиза в живота ни с ритмично редуване: будуването и сънят. Отдавна знаем, че в будно състояние принадлежим на физическия земен свят с нашите четири човешки члена: физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Аза. Знаем, че в състоянието на сън, тоест от заспиването до събуждането, сме във физическия свят само с физическото си тяло и с етерното си тяло, че с астралното си тяло и с Аза, така да се каже, се оттегляме в чисто духовния свят. Онова, което се разкрива пред духовното съзерцание на духовния изследовател, можем да охарактеризираме така: Духовният изследовател наблюдава например какво непрестанно се извършва с човека, когато при заспиването той напуска физическото и етерното си тяло и с астралното си тяло и Аза се отправя в областта на висшия свят. Духовният изследовател просто наблюдава онова, което става тогава с човека – с всеки човек при всяко заспиване. Така че можем да кажем: Духовният изследовател наблюдава само онова, което би се разкрило пред всяка човешка душа, ако в състояние на пълен сън, а не на сънуване, тя можеше да погледне надолу към света така, че сред нещата в него да намери физическото и етерното си тяло като нещо извън нея, тоест извън спящата душа.
274	Nun dürfen wir uns nicht vorstellen, daß wir dann etwa dasjenige, was wir da verlassen haben und worin wir unseren physischen Leib und Ätherleib zurückgelassen haben, von dem Gesichtspunkte des Schlafes aus so sehen, wie wir mit unseren physischen Augen das sehen, was uns in der physischen Welt umgibt. Damit wir dasjenige, was uns umgibt, so sehen, wie wir es eben vom Aufwachen bis zum Einschlafen sehen, dazu ist notwendig, daß wir uns unserer physischen Augen, unserer physischen Sinnesorgane bedienen. Dieser bedienen wir uns nicht, wenn wir außerhalb des physischen Leibes und des Ätherleibes sind. Würden wir plötzlich hellsehend im Schlafzustand, so würden wir alle von dem, was wir während des Wachens sehen, so wie es während des Wachens ist, eben nichts wahrnehmen. Auch unseren physischen Leib und Ätherleib nehmen wir da nicht etwa so wahr, wie wir den physischen Leib wahrnehmen, wenn wir in einen Spiegel hineinschauen. Das ist ganz falsch, wenn man glaubt, daß man den physischen Leib und den Ätherleib gleichsam so ansieht, als wenn man sich mit seinem astralischen Leibe und dem Ich über den physischen und Ätherleib beugen würde. Das ist nicht der Fall. Dasjenige, was sich der imaginativen Erkenntnis - also halten wir das fest: der imaginativen Erkenntnis - darbietet, das ist, daß uns zuletzt verschwindet, wirklich für den Augenblick verschwindet alles dasjenige, was wir gewohnt sind, im Wachzustande zu sehen. Auch indem wir unseren physischen Leib und Ätherleib sehen, sind diese nicht so, wie sie im Wachzustande sind, sondern wirklich erscheint uns unser physischer Leib und Ätherleib wie zu einer Welt erweitert; sie erscheinen uns wie mit der ganzen Erdenwelt zusammenhängend. Wir schauen hin; das haben wir im Bewußtsein, daß wir auf physischen Leib und Ätherleib hinschauen. Aber wir schauen sie so, daß sie zunächst für uns gewissermaßen die einzige Welt sind. So wie wir im Wachzustande Berge, Flüsse und Wolken, Sonne und Sterne und so weiter um uns herum haben und auf sie als auf unsere Umgebung hinschauen, so schauen wir, indem wir auf unsere Umgebung hinschauen, wenn wir außerhalb unseres physischen und Ätherleibes sind, diesen unseren physischen Leib und den Ätherleib wie zu einer Welt erweitert. Gar nichts anderes schauen wir an. Das schauen wir so an, wie wir sonst die verschiedenen Dinge unserer Erde anschauen. Wir schauen hin auf unsere eigene Leiblichkeit wie auf eine ganze Welt.	Но не бива да си представяме, че тогава от гледната точка на съня виждаме онова, което сме напуснали и в което сме оставили физическото и етерното си тяло, така, както с физическите си очи виждаме онова, което ни заобикаля във физическия свят. За да виждаме заобикалящото ни така, както го виждаме от събуждането до заспиването, е необходимо да си служим с физическите си очи, с физическите си сетивни органи. Не си служим с тях, когато сме извън физическото тяло и етерното тяло. Ако в състоянието на сън внезапно станехме ясновиждащи, никой от нас не би възприемал нищо от онова, което виждаме по време на будуването, във вида, в който го виждаме, когато сме будни. Там съвсем не възприемаме и физическото и етерното си тяло така, както възприемаме физическото тяло, когато погледнем в огледало. Напълно погрешно е да се вярва, че гледаме физическото и етерното тяло тъй, сякаш с астралното си тяло и с Аза се навеждаме над физическото и етерното тяло. Това не е така. Пред имагинативното познание – нека помним добре: имагинативното познание – се разкрива следното: накрая всичко онова, което сме свикнали да виждаме в будно състояние, изчезва за нас, действително изчезва за момента. И когато виждаме физическото и етерното си тяло, те не са такива, каквито са в будно състояние, а действително физическото и етерното ни тяло ни се явяват сякаш разширени до цял свят; явяват ни се свързани с целия земен свят. Насочваме поглед натам; съзнаваме, че гледаме физическото и етерното тяло. Но ги виждаме така, че отначало те в известен смисъл са единственият свят за нас. Както в будно състояние имаме около себе си планини, реки и облаци, слънце и звезди и така нататък и ги гледаме като свое обкръжение, така, когато сме извън физическото и етерното си тяло и гледаме обкръжението си, виждаме тези свои физическо тяло и етерно тяло сякаш разширени до цял свят. Не виждаме абсолютно нищо друго. Гледаме ги така, както иначе гледаме различните неща на нашата Земя. Гледаме собствената си телесност като цял един свят.
275	Und merkwürdig, diese Welt, auf die wir da hinschauen, ist uns so, daß wir sie, indem wir ins Einschlafen übergehen, so empfinden, wie wir im Frühling die Erde empfinden, wenn sie, nachdem sie von der Schneedecke des Winters befreit worden ist, wenn sie die einzelnen grünen Sprossen hervorbringt, wenn sie sich wiederum zum Wachstum, zur Vegetation dessen, was sich auf ihr bildet, anschickt, wenn alles wiederum in Sprossen und Sprießen übergeht. Indem wir im Einschlafen den zu einer Welt erweiterten physischen Leib und Ätherleib ansehen, so sehen wir sie gleichsam so, daß wir sie empfinden können wie einen im Frühling aufwachenden Planeten. Und das geht durch den ganzen Schlafzustand so weitet. Was wir da in mächtigen Bildern sehen, die uns wirklich in der Ausdehnung wie ein Planet erscheinen, das schickt sich an, seinem Sommer entgegenzugehen, wie die Erde sich anschickt, ihrem Sommer entgegenzugehen, wenn der Frühling zu Ende geht. Und so machen wir den Schlafzustand durch, wenn wir ihn regelrecht durchmachen. Wir gehen gleichsam im Schlafzustand durch bis zu jenem Punkte, wo wir empfinden: Unser physischer Leib und Ätherleib tragen Sprießendes und Sprossendes bis zur Blüte, ja bis zur Fruchtentfaltung; überall wächst und gedeiht alles. Wenn ich mich im einzelnen ausdrücken soll, so muß ich sagen - für den imaginativen Anblick ist dasjenige, was sich so darbietet, allerdings paradox -: Während wir mit dem physischen Anschauen gewissermaßen unsere Erdoberfläche empfinden und auf ihr das von unten nach oben Sprießende, dasjenige, was wächst und gedeiht, im Bewußtsein haben, ist es sot wenn wir nun von außerhalb dasjenige beobachten, was mit unserem Leibe vorgeht und mit der Pflanzenwelt vergleichen, als wenn seine Wurzeln von oben herdringen und es mit seinen Blüten in unseren Leib hineinwächst. Also eine vollständig umgekehrte Welt empfinden wir, und die Früchte werden hineinversenkt. Wir lernen dann, daß mit diesem Hineinversenken der Früchte wirklich dasjenige zum Ausdruck kommt, was uns dann als die Stärkung des Schlafes zum Bewußtsein kommt. Und dadurch wissen wir, daß in der Tat - weil ja alles, was wir so in der Imagination anschauen, Kräfte sind - unser physischer Leib und Ätherleib die Kräfte aus dem ganzen Kosmos empfangen, indem wir uns in den Schlafzustand begeben. Wir schauen zu, wie Kräfte, die sich in der Bildung von aus der Welt hereinwachsenden Pflanzen ausdrücken, aus dem Kosmos kommen. Wir sehen, wie der Kosmos eine ganze Vegetation in unsere Leiblichkeit hineintreibt. Und wir bekommen dann das sichere Wissen davon, daß wir beim Einschlafen unseren Leib aus dem Grunde verlassen, weil wir vom Aufwachen bis zum Einschlafen mit dem Ich und Astralleib unseren physischen Leib und den Ätherleib den Einwirkungen der Kräfte des Kosmos entziehen. Dadurch, daß wir selbst hinausgehen, machen wir unseren physischen Leib und den Ätherleib frei für die Einwirkungen des ganzen Kosmos, der mit dem, was er nun elementarisch, nicht physisch, an solchen Kräften hat, die sich uns eben in den geschilderten Imaginationen ausdrücken, in uns hineinsendet. So ist jedesmal, wenn wir einschlafen, eine Beziehung zwischen physischem Leib und Ätherleib mit dem ganzen Kosmos hergestellt. Während wir im Wachzustand in der physischen Welt leben, lebt wirklich unser physischer Leib und Ätherleib während unseres Schlafes in dem, was wir die elementarische Welt nennen, die Welt der bloßen Kräfte, die sich uns eben in den geschilderten Imaginationen darstellen. Und wir selber, wo sind wir mit unserem Ich und Astralleib? Nun, wir haben oft geschildert, und es ist auch in verschiedenen Schriften dargestellt: mit unserem Ich und Astralleibe sind wir in der Welt, die geschildert worden ist als die Welt der höheren Hierarchien unter den Wesenheiten, die wir Angeloi, Archangeloi, Archai und so weiter nennen. In diese Wesenheiten und ihre Welt taucht das Ich und der Astralleib ein. So wie wir, wenn wir wachend sind, von den Wesen der tierischen Welt, der Pflanzenwelt, der Mineralwelt wissen und als Mensch gleichsam über dieser Welt stehen, in dem wir sie in unsere Gedanken aufnehmen, so werden wir selbst wie Gedanken aufgenommen von den Wesen der höheren Hierarchien. Und das ist das Bedeutsame, daß wir sagen können: Während hier unten unser physischer Leib und Ätherleib mit den Kräften des ganzen Kosmos in Zusammenhang treten, werden wir vom Einschlafen bis zum Aufwachen selber gedacht, wie wenn wir richtige Wesen wären, gewoben aus Gedanken und der Willenswesenheit; wir werden gedacht von den Wesen der höheren Hierarchien. - Wie wir die Natur denken, so denken uns die Wesenheiten der höheren Hierarchien. Daher ist es, genau gesprochen, gar nicht richtig, zu sagen, wenn man aus dem physischen Leib herauskomme, denke man die Welt. Richtig ist eigentlich, zu sagen, man erlebe es, daß man von der Welt der höheren Hierarchien gedacht wird. Wie der Gedanke während des Wachlebens sich fühlen müßte, wenn er Bewußtsein hätte, so müßten wir uns erleben als die Gedanken der höheren Wesenheiten, wenn wir außerhalb unseres physischen Leibes sind.	И забележителното е, че при преминаването към заспиването усещаме този свят, към който гледаме, така, както усещаме Земята през пролетта, когато, освободена от зимната снежна покривка, тя ражда отделните зелени кълнове, когато отново се готви за растежа, за вегетацията на онова, което се образува върху нея, когато всичко отново започва да покълва и избуява. Когато при заспиването гледаме физическото и етерното тяло, разширени до цял свят, ги виждаме така, че можем да ги усетим като планета, пробуждаща се през пролетта. И това продължава през цялото състояние на сън. Онова, което виждаме там в могъщи образи, които действително ни се явяват с размерите на планета, се готви да посрещне своето лято, както Земята се готви да посрещне своето лято, когато пролетта е към края си. И така преминаваме през състоянието на сън, когато го преминаваме както трябва. В състоянието на сън стигаме, така да се каже, до точката, в която усещаме: Физическото и етерното ни тяло довеждат покълващото и избуяващото до цъфтеж, дори до образуване на плодове; навсякъде всичко расте и се развива. Ако трябва да се изразя по-подробно, ще трябва да кажа следното: за имагинативния поглед разкриващото се по този начин наистина е парадоксално – когато наблюдаваме отвън случващото се с тялото ни и го сравняваме с растителния свят, изглежда, сякаш корените проникват отгоре, а растенията израстват с цветовете си навътре в нашето тяло, докато с физическото си съзерцание усещаме, така да се каже, повърхността на нашата Земя и съзнаваме как върху нея нещата избуяват отдолу нагоре, растат и се развиват. Следователно усещаме един напълно обърнат свят, а плодовете се потапят навътре. Тогава узнаваме, че това потапяне на плодовете навътре действително изразява онова, което после съзнаваме като укрепващото действие на съня. И от това знаем, че физическото и етерното ни тяло действително получават силите от целия космос, когато преминаваме в състоянието на сън – защото всичко, което съзерцаваме така в имагинацията, са сили. Наблюдаваме как от космоса идват сили, изразяващи се в образуването на растения, които израстват от света навътре. Виждаме как космосът тласка цяла растителност навътре в нашата телесност. И тогава добиваме сигурното знание, че при заспиването напускаме тялото си, защото от събуждането до заспиването с Аза и астралното тяло лишаваме физическото си тяло и етерното тяло от въздействията на космическите сили. Като сами излизаме, освобождаваме физическото си тяло и етерното тяло за въздействията на целия космос, който изпраща в нас онези свои сили, които има в елементарен, а не във физически вид и които се изразяват за нас в описаните имагинации. Така всеки път, когато заспим, се установява връзка на физическото тяло и етерното тяло с целия космос. Докато в будно състояние живеем във физическия свят, по време на съня физическото и етерното ни тяло действително живеят в онова, което наричаме елементарен свят, света, състоящ се само от сили, които ни се представят в описаните имагинации. А самите ние къде сме с нашия Аз и с астралното тяло? Често сме го описвали и то е изложено в различни съчинения: с Аза и астралното си тяло сме в света, описан като света на висшите йерархии, сред съществата, които наричаме Ангели, Архангели, Архаи и така нататък. В тези същества и в техния свят се потапят Азът и астралното тяло. Както, когато сме будни, знаем за съществата на животинския, растителния, минералния свят и като хора, така да се каже, стоим над този свят, като го приемаме в мислите си, така самите ние биваме приемани като мисли от съществата на висшите йерархии. И значителното е, че можем да кажем: Докато тук долу физическото и етерното ни тяло влизат във връзка със силите на целия космос, от заспиването до събуждането самите ние сме мислени, сякаш сме истински същества, изтъкани от мисли и от същността на волята; съществата на висшите йерархии ни мислят. – Както мислим природата, така съществата на висшите йерархии мислят нас. Затова, строго погледнато, съвсем не е правилно да се казва, че когато излезем от физическото тяло, мислим света. Всъщност е правилно да се каже, че преживяваме как светът на висшите йерархии ни мисли. Както мисълта би трябвало да се усеща по време на будния живот, ако имаше съзнание, така би трябвало да преживяваме себе си като мислите на висшите същества, когато сме извън физическото си тяло.
276	Und wie erleben wir für diese unsere imaginative Erkenntnis das Wiedererwachen? Indem wir uns allmählich zum Aufwachen anzu schicken haben, erleben wir das wirklich so, wie wir in der äußeren Natur - wir können die Imagination wieder mit der äußeren Natur vergleichen - das Hereinziehen des Winters erleben mit alledem, was er an Zerstörendem, Lähmendem und Vernichtendem für das sprossende und sprießende Sommerleben hat. Und so wie der Winter über die Erde den Frost und die Kälte bringt und die Zerstörung dessen, was Sommerherrlichkeit ist, tauchen wir selber in den physischen Leib und Ätherleib ein. Was an Kräften wirklich wie eine Vegetation, sogar wie eine Tierwelt aus der elementarischen Welt des Kosmos in unseren physischen Leib und Ätherleib eingezogen ist, dem bereiten wir mit dem Aufwachen den Untergang, wie der Winter den Untergang der Sommerherrlichkeit bereitet. Und während wir wachend sind, versetzen wir wirklich, durch unsere Anwesenheit in unserem physischen Leib und Ätherleib, diese in einen solchen Zustand, wie die Verhältnisse des Kosmos die Erde versetzen, wenn Winter ist. Wir breiten den Winter über unsere eigene physische und ätherische Wesenheit aus, indem wir in sie einziehen. Sie sehen daraus zugleich, wie dasjenige, was man von physischen Gesichtspunkten aus oftmals als Vergleich gebraucht, für das geistige Anschauen nicht stimmt. Gewiß, aus dem Gefühl heraus hat schon der Mensch das Bewußtsein, daß er mit dem ganzen Kosmos zusammenhängt und daß gewissermaßen dasjenige, was er erlebt, ein mikrokosmisches Abbild des Makrokosmos ist. Aber es liegt dem Menschen dann nahe, wenn er wirklich etwas in seinem mikrokosmischen Leben mit dem makrokosmischen Leben vergleichen will, zu sagen: Das Aufwachen ist wie das Hereinkommen des Frühlings in unser Leben, und das Wachleben ist wie der Sommer. Und der Herbst ist wie das abendliche Müdewerden, das Schlafesleben ist wie der Winter. - Gerade das Umgekehrte ist Wirklichkeit. Das Sommerleben ist das Schlafesleben und das Winterleben ist das Wachleben. Das ist die Wahrheit der Sache. Wenn der Geistesforscher diese Verhältnisse wirklich untersucht, dann findet er aber, daß, während sich sein Ich und Astralleib so in die Regionen der höheren Hierarchien erhebt und gewissermaßen von den höheren Wesenheiten gedacht wird, hereinwirkt in seinen physischen Leib und Ätherleib nicht nur dasjenige, was in der elementaren Welt ist, sondern daß gewisse Wesenheiten der höheren Hierarchien auch in unseren physischen Leib und Ätherleib hineinwirken. Nicht nur ist es die elementare Welt, die aus Kräften besteht, sondern wirkliche Wesenheiten sind es, Wesenheiten der höheren Hierarchien, welche in unseren physischen und Ätherleib hereinwirken. Und da stellt sich dann das Merkwürdige heraus, daß wir gewahr werden können, wie wir in dem Augenblick, wo wir einschlafen, in ganz andere Verhältnisse kommen als die, in denen wir sind, während wir wachen. Wie gesagt, alles dasjenige, was so ausgesprochen werden kann, beruht darauf, daß die Geistesforschung uns gestattet, zuzuschauen, wie es mit dem Einschlafen und Aufwachen ist. Und für sie zeigt sich dann, daß auf unseren physischen und Ätherleib vom Aufwachen bis zum Einschlafen auch dasjenige Wesen aus den höheren Hierarchien wirkt, das wir empfinden müssen als den Volksgeist, die Volksseele, der wir angehören. Indem der Mensch aufwacht, taucht er aufwachend nicht nur in seinen physischen und Ätherleib unter, sondern auch in die Vorgänge, die in seinen physischen Leib und Ätherleib ausgeführt werden von dem, was sein Volksgeist vollbringt. Das Eigentümliche stellt sich heraus - ich bitte, das wohl zu beachten, denn es geziemt uns, die wir in die Geisteswissenschaft eindringen wollen, den Weltenzusammenhang tiefer zu betrachten, als das äußere Wahrnehmen ihn betrachten kann -, daß der Mensch mit dem Einschlafen nicht nur eintaucht in diejenigen Wesenheiten der höheren Hierarchien, die seiner individuellen Entwickelung entsprechen, sondern auch in solche geistige Wesenheiten, die wir als Volksgeister ansehen müssen. Und zwar taucht der Mensch vom Einschlafen bis zum Aufwachen in den Zusammenhang aller andern Volksgeister ein, nur nicht desjenigen, der der seinige ist.	А как преживяваме повторното събуждане в това наше имагинативно познание? Когато постепенно трябва да се подготвим за събуждането, действително го преживяваме така, както преживяваме във външната природа настъпването на зимата с всичко разрушително, сковаващо и унищожително, което тя носи за покълващия и избуяващ летен живот – отново можем да сравним имагинацията с външната природа. И както зимата донася на Земята мраза и студа и унищожението на лятното великолепие, така самите ние се потапяме във физическото тяло и етерното тяло. Със събуждането подготвяме гибелта на силите, които действително са навлезли от елементарния свят на космоса във физическото ни тяло и етерното тяло като растителност, дори като животински свят, както зимата подготвя гибелта на лятното великолепие. И докато сме будни, с присъствието си във физическото и етерното си тяло действително ги привеждаме в състояние, подобно на онова, в което космическите условия привеждат Земята, когато е зима. Разпростираме зимата върху собствената си физическа и етерна същност, като навлизаме в нея. Оттук същевременно виждате как онова, което често се използва като сравнение от физическа гледна точка, не е вярно за духовното съзерцание. Разбира се, по силата на чувството си човекът вече съзнава, че е свързан с целия космос и че преживяното от него е, така да се каже, микрокосмическо отражение на макрокосмоса. Но когато действително иска да сравни нещо от микрокосмическия си живот с макрокосмическия живот, е склонен да каже: Събуждането е като настъпването на пролетта в нашия живот, а будният живот е като лятото. И есента е като вечерната умора, животът в сън е като зимата. – Действителността е тъкмо обратната. Летният живот е животът в сън, а зимният живот е будният живот. Това е истината. Но когато действително изследва тези отношения, духовният изследовател установява следното: докато неговият Аз и астралното му тяло се издигат така в областите на висшите йерархии и висшите същества, така да се каже, ги мислят, във физическото му тяло и етерното тяло действа не само онова, което е в елементарния свят; в тях действат и определени същества от висшите йерархии. Във физическото и етерното ни тяло действа не само елементарният свят, състоящ се от сили; в тях действат и действителни същества, същества от висшите йерархии. И тогава се разкрива забележителното: можем да забележим как в мига на заспиването влизаме в съвсем други отношения от онези, в които сме по време на будуването. Както казах, всичко, което може да се изрече по този начин, се основава на това, че духовното изследване ни позволява да наблюдаваме как стоят нещата със заспиването и събуждането. И пред него се разкрива, че от събуждането до заспиването върху физическото и етерното ни тяло действа и онова същество от висшите йерархии, което трябва да усещаме като Духа на народа, като Душата на народа, към която принадлежим. Когато се събужда, човекът се потапя не само във физическото и етерното си тяло, но и в процесите, които се извършват в тях чрез онова, което върши неговият Дух на народа. Разкрива се нещо особено: при заспиването човекът се потапя не само в онези същества от висшите йерархии, които съответстват на индивидуалното му развитие, но и в такива духовни същества, които трябва да разглеждаме като Духове на народите – моля да го забележите добре, защото на нас, които искаме да проникнем в духовната наука, подобава да разглеждаме световната взаимовръзка по-дълбоко, отколкото външното възприятие може да я разглежда. А именно от заспиването до събуждането човекът се потапя във взаимовръзката на всички останали Духове на народите, само не и на онзи, който е неговият собствен.
277	Also merken wir uns das wohl: Während des Wachens leben wir eingetaucht in die geistigen Tatsachen, die der eigene Volksgeist in unserem physischen und Ätherleibe ausführt. Wir leben zusammen gewissermaßen mit dem eigenen Volksgeist vom Aufwachen bis zum Einschlafen. Nun sind neben unserem Volksgeiste in der Welt vorhanden alle andern Volksgeister der andern Völker. Mit dem Einschlafen tauchen wir unter in den Zusammenhang der andern Volksgeister, nicht in einen einzelnen andern Volksgeist - halten Sie das streng fest -, sondern in das, was sie zusammen vollbringen, was sie gleichsam im Verein, als Gesellschaft vollbringen. Ausgeschaltet ist während der Nacht nur der eigene Volksgeist aus diesem Zusammenhang. Wir können dem nicht entgehen, auch einen Zusammenhang mit all denjenigen Volksgeistern zu haben, die den andern Völkern angehören, in die wir in einer bestimmten Inkarnation eben nicht inkarniert sind. Denn, indem wir beim Tagwachen unserem Volksgeiste angehören, gehören wir im Schlafzustand den andern Volksgeistern, allerdings nur ihrem Zusammenklang an; während wir im Wachzustand den Intentionen des einzelnen Volksgeistes angehören, in dessen Gebiet wir eben in einer bestimmten Inkarnation hineingeboren sind.	И така, нека добре запомним това: По време на будуването живеем потопени в духовните факти, които собственият Дух на народа осъществява във физическото и етерното ни тяло. От събуждането до заспиването живеем, така да се каже, заедно със собствения Дух на народа. Но наред с нашия Дух на народа в света съществуват и всички останали Духове на народите, принадлежащи на другите народи. При заспиването се потапяме във взаимовръзката на другите Духове на народите, не в един отделен друг Дух на народа – придържайте се строго към това, – а в онова, което те вършат заедно, което вършат, така да се каже, обединени, като общност. През нощта от тази взаимовръзка е изключен само собственият Дух на народа. Не можем да избегнем връзката и с всички онези Духове на народите, които принадлежат на другите народи, сред които в дадена инкарнация не сме инкарнирани. Защото, докато при дневното будуване принадлежим на своя Дух на народа, в състоянието на сън принадлежим на другите Духове на народите, но само на тяхното съзвучие; докато в будно състояние принадлежим на намеренията на отделния Дух на народа, в чиято област сме родени в дадена инкарнация.
278	Aber es gibt ein Mittel, auch während des Schlafzustandes gewissermaßen in die Wesenheit eines einzelnen andern Volksgeistes unterzutauchen. Während wir im normalen Zustand wachend in unserem eigenen Volksgeiste beziehungsweise seiner Tätigkeit leben und im Schlafe im Zusammenklang der andern Volksgeister, können wir schlafend untertauchen in einen einzelnen Volksgeist, wenn wir uns einen recht glühenden Haß gegen das, was dieser andere Volksgeist vollbringt, im Leben aneignen. Und so grotesk es klingt, wahr ist es doch - und wir in unserer Bewegung müssen solche Wahrheiten ruhig ertragen können -: Wenn der Mensch so wirklich aus dem innersten Wesen heraus glühenden Haß gegenüber einem Volksgebiet empfindet, so verurteilt er sich dazu, mit dem Volksgeist dieses Volksgebietes in der Nacht zu schlafen, mit ihm zusammen zu sein.	Но има начин и по време на състоянието на сън да се потопим, така да се каже, в съществото на един отделен друг Дух на народа. Докато в нормално състояние, будни, живеем в собствения си Дух на народа, съответно в неговата дейност, а в съня – в съзвучието на другите Духове на народите, можем по време на сън да се потопим в един отделен Дух на народа, ако в живота развием наистина пламенна омраза към онова, което този друг Дух на народа върши. И колкото и гротескно да звучи, това все пак е вярно – а в нашето движение трябва да можем спокойно да понесем такива истини –: когато човекът наистина изпитва пламенна омраза към областта на един народ и тази омраза произтича от най-вътрешната му същност, той сам се осъжда през нощта, докато спи, да бъде с Духа на народа от тази народностна област, да бъде заедно с него.
279	Da berühren wir eben Wahrheiten, denen gegenüber wir sehen können, daß das Leben hinter jenem Schleier, der für die alltägliche Beobachtung die geistigen Welten verhüllt, einen tiefen Ernst zu haben beginnt, und daß es in einer gewissen Beziehung schon unbequem ist, ein Bekenner der Geisteswissenschaft zu sein. Denn es beginnt die Geisteswissenschaft von gewissen Punkten aus im allertiefsten Sinne Ernst zu machen mit Verhältnissen, die man im Leben unbequem findet und über die wir wirklich gnadenvoll dadurch hinweggehoben werden, daß uns das Leben im gewöhnlichen Sinne die Wahrheit nicht enthüllt. Trotzdem wir selbstverständlich im äußeren Leben voll auf dem Boden stehen müssen, den dieses äußere Leben von uns verlangt, so müssen wir, wenn wir im Gebiete der Geisteswissenschaft uns zu denjenigen Gebieten erheben, wo andere Eigentümlichkeiten des Lebens beginnen, mit einem solchen Grundsatz ganz Ernst machen. In dem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» wird davon gesprochen, daß in dem Augenblick, wo man sich hinauferhebt in die geistige Welt - und jeder Mensch ist ja in der geistigen Welt, es handelt sich hier nur um ein Erkennen dessen, was immer da ist -, dann jene bequeme Einheit des Menschenwesens aufhört, in der wir in der physischen Welt leben. Spaltungen geht das Menschenwesen ein; abgesehen von jenen Spaltungen, die dort erwähnt sind, und die man beobachten kann nach der Begegnung mit dem Hüter der Schwelle, treten manche andere Spaltungen ein, zum Beispiel diejenige, die von einer tiefen Bedeutung für unser ganzes Gemütsleben sein muß. Wir müssen anerkennen, daß, indem wir in einer bestimmten Inkarnation gegenüber dem Volkstum, in dem wir eben stehen, voll unsere Pflicht zu tun haben, ihm voll unsere Liebe darzubringen haben, dieses Volkstum im ganzen Entwickelungsprozeß der Erde darinsteht. Wir müssen uns klar sein, daß wir, indem wir auch geistige Wesenheiten sind im Ich und Astralleib, wirklich der ganzen Menschheit angehören und mit unseren Impulsen mit der ganzen Menschheit fühlen müssen. Und nicht ist es so, daß die Geisteswissenschaft zuläßt, daß wir in ihr in einer Einseitigkeit leben, sondern wir müssen diese beiden Seiten unseres Wesens in einen vollen Einklang bringen können.	Тук се докосваме до истини, които ни дават възможност да видим, че животът зад онази завеса, скриваща духовните светове от всекидневното наблюдение, започва да придобива дълбока сериозност и че в известно отношение вече е неудобно да бъдеш последовател на духовната наука. Защото от определени отправни точки духовната наука започва да се отнася с най-дълбока сериозност към отношения, които в живота се смятат за неудобни и от които по милост действително сме пощадени, тъй като животът в обикновения смисъл не ни разкрива истината. Макар, разбира се, във външния живот да трябва изцяло да се съобразяваме с изискванията на този външен живот, трябва да приемем напълно сериозно един такъв принцип, когато в областта на духовната наука се издигаме до онези области, където започват други особености на живота. В книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“ се казва, че онова удобно единство на човешкото същество, в което живеем във физическия свят, престава да съществува в мига, когато човек се издигне в духовния свят – а всеки човек е в духовния свят, тук става дума само да се познае онова, което винаги е налице. Човешкото същество претърпява разделения; освен онези разделения, които са споменати там и които можем да наблюдаваме след срещата с Пазача на прага, настъпват и някои други разделения, например онова, което трябва да има дълбоко значение за целия ни сърдечен живот. Трябва да признаем, че народността, към която принадлежим, е част от цялостния процес на развитието на Земята, като същевременно в дадена инкарнация сме длъжни да изпълним изцяло дълга си към нея и да ѝ отдадем изцяло любовта си. Трябва да сме наясно, че като същества, които в Аза и астралното тяло са и духовни, действително принадлежим на цялото човечество и в своите импулси трябва да сме съпричастни към чувствата на цялото човечество. Духовната наука не ни позволява да живеем в нея едностранчиво; напротив, трябва да можем да приведем тези две страни на нашето същество в пълно съзвучие.
280	Wir müssen uns klar darüber sein, daß wir - trotzdem wir als Mensch der gegenwärtigen Inkarnation, auch wenn wir Geisteswissenschafter sind, unser Volkstum so lieben können, wie nur irgend jemand sein Volkstum zu lieben vermag - mit diesem Fühlen dasjenige in Einklang bringen, was uns mit der ganzen Menschheit zusammenführt. Und gerade Geisteswissenschaft ist ja die Erhebung zu diesem Zusammengeführtwerden mit der ganzen Menschheit, weil sie uns eröffnet, daß wir mit der ganzen Menschheit zusammenhängen in unserem Ich und Astralleib. Harmonie zu bewirken zwischen Gegensätzen, das ist dasjenige, was Geisteswissenschaft immer mehr und mehr von demjenigen fordert, der sich mit Ernst und Würde in sie hineinbegibt. Und von Unheil ist es, wenn man wahre Geisteswissenschaft verwechselt mit jenem unklaren mystischen Getriebe, das immer da die Bedürfnisse des äußeren, physischen Lebens verquicken möchte mit demjenigen, wozu wir uns erheben müssen, indem wir in die geistige Welt eintauchen. Denn unklare Mystik, die überall in das alltägliche Leben dasjenige hereinbringen möchte, was die Geisteswissenschaft erst im rechten Lichte zeigt, jene unklare Mystik wird zum Beispiel niemals die Liebe zum eigenen Volkstum in Einklang bringen können mit der Liebe zur ganzen Menschheit, wird zu einem verschwommenen mystischen Kosmopolitismus führen. Den kann man ebenso, wie ich das schon getan habe, vergleichen mit dem, was unklare Theosophen immerzu von der Gleichheit und von dem Gleichgelten aller Religionen der Erde sagen. Gewiß, im Abstrakten kann man sagen: Alle Religionen der Erde enthalten die Wahrheit. Aber das ist genau dasselbe, als ob man sagt: Auf dem Tisch steht Pfeffer, Salz und Paprika und allerlei anderes, und das alles sind Speisezutaten. Zucker, Pfeffer, Salz und Paprika - das ist alles gleich; also gebe ich einmal in den Kaffee Paprika und Zucker in die Suppe, weil ja alles Speisezusätze sind. Genau auf demselben Punkt der Logik stehen die, welche in unklarer Mystik nur von dem Einheitskern aller Religionen faseln, statt sich in die wirkliche Wesenheit jedes einzelnen, was in unserer Erdenentwickelung erscheint, einzulassen. Nicht darauf kommt es an, daß wir nur immer betonen: Alle Völker sind gewissermaßen nur Ausdrücke für das allgemein Menschliche, sondern darauf, daß wir gerade die spezifischen Aufgaben, die den einzelnen Völkern durch ihre Volksseelen gegeben sind, erkennen. Und dazu ist ein Anhaltspunkt gegeben in dem Vortragszyklus, der ja schon lange gedruckt ist, der eine Anzahl von Jahren vor dem Ausbruch des Krieges gehalten worden ist, der nicht unter dem Einfluß des Krieges entstanden ist, dem man daher nicht vorwerfen kann, er sei unter den Eindrücken des Krieges entstanden: «Die Mission einzelner Volksseelen im Zusammenhang mit der nordisch-germanischen Mythologie.»	Трябва да сме наясно, че с чувството си към собствената народност трябва да съгласуваме онова, което ни събира с цялото човечество, макар като хора в настоящата си инкарнация, дори и като познавачи на духовната наука, да можем да обичаме своята народност така, както който и да било може да обича народността си. И именно духовната наука е издигането до това събиране с цялото човечество, защото ни разкрива, че в Аза и астралното си тяло сме свързани с цялото човечество. Да се постига хармония между противоположности – това духовната наука все повече и повече изисква от онзи, който навлиза в нея със сериозност и достойнство. И е пагубно истинската духовна наука да се смесва с онази неясна мистична суетня, която все иска да преплита потребностите на външния, физическия живот с онова, до което трябва да се издигнем, когато се потапяме в духовния свят. Защото неясната мистика – онази, която навсякъде иска да внася във всекидневния живот онова, което се показва в правилната светлина едва чрез духовната наука, – тази неясна мистика например никога няма да може да съгласува любовта към собствената народност с любовта към цялото човечество и ще доведе до размит мистичен космополитизъм. Можем да го сравним, както вече съм правил, с онова, което неясните теософи непрестанно говорят за равенството и равноценността на всички религии на Земята. Разбира се, абстрактно можем да кажем: Всички религии на Земята съдържат истината. Но това е точно същото като да кажем: На масата има черен пипер, сол, червен пипер и какво ли още не и всичко това са добавки към храната. Захар, черен пипер, сол и червен пипер – всичко е едно и също; затова ще сложа червен пипер в кафето и захар в супата, защото всичко е добавки към храната. Точно на същото логическо равнище стоят онези, които в неясна мистика само бръщолевят за единното ядро на всички религии, вместо да се задълбочат в действителната същност на всяко отделно нещо, което се явява в нашето земно развитие. Не е важно само непрекъснато да подчертаваме: Всички народи в известен смисъл са само израз на общочовешкото, а да познаем именно специфичните задачи, които са дадени на отделните народи чрез техните Души на народите. И опорна точка за това дава лекционният цикъл „Мисията на отделните Души на народите във връзка със северно-германската митология“, който отдавна е отпечатан, който бе изнесен няколко години преди избухването на войната, който не възникна под влиянието на войната и към който затова не може да се отправи упрекът, че е възникнал под въздействието на впечатленията от войната.
281	Gerade in unserer Zeit ist es wichtig, auf solche ernsten Dinge sich zu besinnen, damit der Mensch die Harmonie zwischen dem, was allgemeine Menschenliebe ist, und der Volksliebe finden kann. Man braucht nicht davor zurückzuscheuen, die Eigentümlichkeiten jedes einzelnen Volkes, insofern es Volk ist - der einzelne erhebt sich ja immer über sein Volk -, die Eigentümlichkeiten der einzelnen Völker zu charakterisieren. Nur muß es, wie das schon aus den Bemerkungen, die ich machte, hervorgeht, selbstverständlich ohne Haß geschehen. Geradesowenig wie man die wirkliche Wesenheit der einzelnen Pflanze erkennt, wenn man die Pflanze haßt und das schildert, was man als Haß empfindet, ebensowenig kann man die Eigentümlichkeiten eines Volkes erkennen, wenn man das schildert, was man an dem Volke haßt, oder wenn man das in die Schilderung aufnimmt, was aus Gefühlen des Hasses kommt.	Тъкмо в наше време е важно да се замислим за такива сериозни неща, за да може човекът да намери хармонията между всеобщата любов към хората и любовта към народа. Няма нужда да се боим да охарактеризираме особеностите на отделните народи, на всеки отделен народ, доколкото той е народ – отделният човек винаги се издига над своя народ. Само че, както личи още от направените от мен бележки, това, разбира се, трябва да става без омраза. Както не можем да познаем действителната същност на отделното растение, ако мразим растението и описваме онова, което изпитваме като омраза, така не можем да познаем особеностите на един народ, ако описваме онова, което мразим у народа, или ако включваме в описанието онова, което идва от чувства на омраза.
282	Und so muß es immerzu das Bestreben desjenigen sein, der sich bis zu den Gesichtspunkten der Geisteswissenschaft zu erheben vermag, nicht in der einförmigen Einheit das Wesen der Welt zu sehen, sondern gerade in der Harmonie des Vielen. Und der Mensch muß die Möglichkeit finden, alle mögliche Wärme, hinsichtlich derer er vor keinem, der nicht Geisteswissenschaft erstrebt, zurückzustehen braucht, alle Wärme für sein Volkstum zu empfinden, und das auf der andern Seite zu vereinigen, was uns wiederum, insofern wir der ganzen Menschheit angehören, mit der ganzen Menschheit als einer großen, gesamten Wesenheit zusammenbringt.	И така, онзи, който може да се издигне до гледните точки на духовната наука, трябва винаги да се стреми да вижда същността на света в хармонията на множеството, а не в еднообразното единство. И човекът трябва да намери възможност да изпитва цялата възможна топлота към своята народност – цялата топлота, без в това да е нужно да отстъпва на никого, който не се стреми към духовната наука, – и от друга страна, да съчетае тази топлота с онова, което отново ни събира с цялото човечество като с едно велико, цялостно същество, доколкото принадлежим на цялото човечество.
283	Wie gesagt, an solche Dinge wollen wir dann übermorgen anknüpfen. Jetzt aber will ich bemerken, daß wir zugleich, indem wir aus unserem Zustand des Wachens in den Schlafzustand übertreten und dadurch in die Wesenheiten der höheren Hierarchien aufgenommen werden, im Grunde genommen das abstreifen, was uns mit der einzelnen Inkarnation durch unseren physischen Leib und Ätherleib zusammenbringt. Im Schlafe streifen wir also auch unser nationales Wesen ab. Durch den Schlaf werden wir bloß Menschen, Menschen mit all den Eigentümlichkeiten, die wir durch das haben müssen, was wir uns als Menschen erworben haben. Wenn wir als Geistesforscher dasjenige anschauen, was mit dem Menschen, sowohl im Wach- wie im Schlafzustande geschieht, nehmen wir aber zugleich wahr, daß der Mensch, indem er schläft, mit seinem Ich und Astralleib in der geistigen Welt lebt, ebenso wie auch sein physischer Leib und Ätherleib nun der großen Welt angehören; daß dieses Eigenleben, das gleichsam in unserer Haut verfließt, aufhört, und daß wir unser Selbst zum großen Selbst erweitern. Und nun bedenken Sie, daß wir im Grunde immer im Laufe von vierundzwanzig Stunden durchmachen einen Sommer- und einen Winterzustand. Diesen Sommer- und Winterzustand macht ja auch die Erde durch, aber die Erde macht ihn im Jahreslauf durch. Warum macht die Erde diese Zustände im Jahreslauf durch? Weil die Erde ein Wesen ist wie wir selbst, nur auf einer andern Stufe der Hierarchien. Die ganze Erde, wenn wir sie so physisch betrachten, wie sie um uns ist, ist nur der Leib der Erde; und so wie wir in uns unser Geistig-Seelisches tragen, so hat auch die Erde ihr Geistig-Seelisches. Der Unterschied ist nur der, daß wir im Laufe von vierundzwanzig Stunden wachen und schlafen, und die Erde wacht und schläft im Laufe des Jahres. Sie wacht vom Herbst bis zum Frühling und schläft während des Sommers. So daß wir eigentlich immer sagen können, wenn wir während des Sommers leben: Wir leben eingebettet in die schlafende Erde. - Und wenn wir während des Winters leben: Wir leben eingebettet in die wachende Erde. - Nicht so ist es, daß die Erde wacht im Sommer und schläft im Winter, wie wir in dem aus dem gewöhnlichen Leben genommenen trivialen Vergleich sagen können. Sondern das ist richtig, daß, wenn der Herbst kommt, die Erde als seelisch-geistiges Wesen aufwacht und in der Mitte des Winters am wachsten ist. Der Erdgeist denkt am allermeisten in der Mitte des Winters und er fängt an, sein Denken allmählich einzustellen beim Herannahen des Frühlings; und er schläft, wenn das äußere Leben sprießt und sproßt; während des Sommers schläft der Erdgeist.	Както казах, вдругиден ще продължим с тези неща. Сега обаче искам да отбележа следното: когато преминаваме от будното си състояние в състоянието на сън и по този начин съществата на висшите йерархии ни приемат в себе си, всъщност същевременно отхвърляме онова, което чрез физическото и етерното ни тяло ни свързва с отделната инкарнация. Следователно в съня отхвърляме и националната си същност. Чрез съня ставаме само хора, хора с всички особености, които трябва да имаме благодарение на онова, което сме придобили като хора. Но когато като духовни изследователи съзерцаваме какво става с човека както в будно състояние, така и по време на сън, същевременно възприемаме, че докато спи, човекът живее със своя Аз и своето астрално тяло в духовния свят, също както физическото и етерното му тяло по това време принадлежат на големия свят; че този наш собствен живот, който протича, така да се каже, вътре в кожата ни, престава; и че разширяваме своето Себе до голямото Себе. А помислете, че всъщност в рамките на всеки двадесет и четири часа преминаваме през едно лятно и едно зимно състояние. През това лятно и зимно състояние преминава и Земята, но тя го прави в течение на годината. Защо Земята преминава през тези състояния в течение на годината? Защото Земята е същество като нас самите, само че на друго стъпало на йерархиите. Когато разглеждаме цялата Земя физически, такава, каквато е около нас, тя е само тялото на Земята; и както носим в себе си своето духовно-душевно, така и Земята има своето духовно-душевно. Разликата е само в това, че будуваме и спим в рамките на двадесет и четири часа, а Земята будува и спи в течение на годината. Тя будува от есента до пролетта и спи през лятото. Така че, когато живеем през лятото, всъщност винаги можем да кажем: Живеем потопени в спящата Земя. – А когато живеем през зимата: Живеем потопени в будуващата Земя. – Не е така, че Земята будува през лятото и спи през зимата, както можем да кажем с едно банално сравнение, взето от обикновения живот. Напротив, вярното е, че с идването на есента Земята се пробужда като душевно-духовно същество и е най-будна в средата на зимата. Духът на Земята мисли най-много в средата на зимата и започва постепенно да преустановява мисленето си с приближаването на пролетта; и спи, когато външният живот покълва и избуява; през лятото Духът на Земята спи.
284	Wir als Menschen sind aber nicht nur durch unseren physischen Leib mit dem Leibe der Erde in Verbindung, sondern auch mit dem Geist der Erde. Nun wissen wir durch die verschiedenen Vorträge, daß mit dem Geist der Erde sich vereinigt hat durch das Mysterium von Golgatha der Geist, den wir als den Geist des Christus bezeichnen. In dem, was der Geist der Erde ist, lebt seit dem Mysterium von Golgatha der Christus-Geist darin. Wenn die Menschen daher ein Fest begehen wollen, das ihnen ausdrücken soll, daß im Erdgeist der ChristusGeist darinnen ist - in welche Zeit müssen sie dann dieses Fest versetzen? Nicht in den Sommer, sondern in den Winter hinein müssen sie das Fest versetzen, mitten in den Winter hinein. Das ist das Weihnachtsfest. Aus diesem Grunde versetzt man das Weihnachtsfest und das, was sich daraus entwickelt, in die Winterzeit hinein. Das ging aus einer richtigen Erkenntnis derjenigen hervor, welche die Einrichtung des christlichen Jahres einmal bestellt haben. Aus den okkulten Wahrheiten heraus ist das Weihnachtsfest festgelegt worden, nicht aus historischen Tatsachen heraus. Weil in der Tat für das, was jetzt die Menschheit ist, der Mensch, indem er mit seinem Geistig-Seelischen in das Geistig-Seelische der Erde eingebettet ist, mit dem wachsten Zustand des Erdenseins zusammen ist in der Winterzeit. Da lebt er in der wachenden Erde.	Но като хора сме свързани не само с тялото на Земята чрез физическото си тяло, а и с Духа на Земята. От различните лекции знаем, че чрез Мистерията на Голгота с Духа на Земята се е съединил духът, който наричаме Духа на Христос. От Мистерията на Голгота насам в онова, което е Духът на Земята, живее Христовият дух. Затова, ако хората искат да честват празник, който да изразява за тях присъствието на Христовия дух в Духа на Земята, за кое време трябва да определят този празник? Трябва да определят този празник за зимата, за средата на зимата, а не за лятото. Това е празникът Рождество Христово. По тази причина празникът Рождество Христово и онова, което се развива от него, се определят за зимата. Това произлиза от правилното познание на онези, които някога са установили християнския празничен календар. Празникът Рождество Христово е определен въз основа на окултните истини, а не на исторически факти. Защото наистина при сегашното състояние на човечеството през зимата човекът е свързан с най-будното състояние на земното битие, потопен със своето духовно-душевно в духовно-душевното на Земята. Тогава живее в будуващата Земя.
285	Und was werden die alten Völker getan haben, von denen wir wissen, daß sie auf eine Art traumhaften Hellsehens ihren Dienst der Welt und ihre Erkenntnis der Welt aufgebaut haben? Nun, sie müssen vorzugsweise sich berufen haben auf das, was im schlafenden Erdgeist lebt, wenn der Erdgeist am meisten schläft, sich am meisten in seinen schlafenden Zustand zurückgezogen hat. Da müssen sie sich erhoben haben - im Gegensatz zu der neueren Menschheit - zu dem, was ihnen auf unbewußte Art einflößte die Wahrheit, wie sie für sie sein mußte. Mitten im Sommer finden wir daher bei den Völkern, die dem Kultus angehört haben, der aus dem mehr schlafenden, traumhaften Zustand heraus seine Erkenntnis schöpfte, das Johannisfest, die Johannisfeier, das Sommerfest im Gegensatz zu dem Weihnachtsfest, das der neueren Menschheit geziemt.	А какво ли са правили древните народи, за които знаем, че са изградили своето служене на света и своето познание за света върху един вид съновидно ясновидство? Те трябва да са се опирали предимно на онова, което живее в спящия Дух на Земята, когато Духът на Земята спи най-дълбоко, когато се е оттеглил най-дълбоко в своето спящо състояние. Тогава – за разлика от по-новото човечество – трябва да са се издигали до онова, което по несъзнаван начин им е вдъхвало истината такава, каквато е трябвало да бъде за тях. Затова в средата на лятото намираме Еньовден, празнуването на Еньовден, летния празник у народите, чийто култ е черпел познанието си от едно по-скоро сънно, съновидно състояние – в противоположност на празника Рождество Христово, който подхожда на по-новото човечество.
286	Was so äußerlich festgesetzt ist, und was unsere materialistische Zeit gar nicht mehr versteht, das hat wirklich seine tiefen Grundlagen in dem, was geistige Wirklichkeit ist. Und jetzt leben wir in einer Zeit, in der die Menschen wiederum anfangen müssen, in einer ganz andern Weise zu denken und zu fühlen und zu empfinden, wie es im abgelaufenen Zeitraum der Fall war. Der abgelaufene Zeitraum hat die Aufgabe gehabt, den Menschen das Reich des materialistischen Denkens und Empfindens nahezubringen. Und gerade die letzten Jahrhunderte, welche die Menschenseelen durchgelebt haben, sollten den Menschen nahebringen das materialistische Denken und Empfinden. Es ist einmal so, daß die Erdenentwickelung durchgehen mußte durch den materialistischen Zeitraum. Wir tun nicht gut, wenn wir für den Materialismus bloß eine herbe Kritik haben. Er mußte einmal in die Erdenentwickelung hereintreten. Aber jetzt leben wir in einer Zeit, wo der Materialismus wieder überwunden werden muß, wo wieder spirituelles Anschauen in die Menschenseelen hereinkommen muß. Und das ist die mehr oder weniger helle oder dunkle Empfindung aller derer, die sich in ihrer eigenen Seele hingezogen fühlen zu unseren geisteswissenschaftlichen Bestrebungen, zu unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung; daß sie eben empfinden, jetzt ist die Zeit da, wo man, während früher traumhaft die geistige Welt geschaut werden mußte, bewußt diese geistige Welt in sich aufnehmen muß. Und dazu ist Geisteswissenschaft da.	Онова, което така е установено външно и което нашата материалистична епоха вече изобщо не разбира, наистина има своите дълбоки основания в духовната действителност. И сега живеем в епоха, когато хората отново трябва да започнат да мислят, да чувстват и да усещат по съвсем различен начин от този през изтеклия период. Изтеклият период е имал задачата да доближи до хората царството на материалистичното мислене и усещане. И тъкмо последните столетия, през които са преминали човешките души, е трябвало да доближат до хората материалистичното мислене и усещане. Нещата стоят така, че земното развитие е трябвало да премине през материалистичния период. Не постъпваме добре, ако отправяме към материализма само остра критика. Той е трябвало някога да навлезе в земното развитие. Но сега живеем в епоха, когато материализмът отново трябва да бъде преодолян, когато в човешките души отново трябва да навлезе спиритуално съзерцание. И всички онези, които в собствената си душа се чувстват привлечени към нашите духовнонаучни стремежи, към нашия духовнонаучен светоглед, имат повече или по-малко ясно или смътно усещане за това: усещат, че сега е настъпило времето човекът съзнателно да приеме в себе си духовния свят, докато по-рано е трябвало да го вижда съновидно. И за това съществува духовната наука.
287	Nun war also der abgelaufene Zeitraum der des Materialismus. Und weil gewissermaßen die Menschheit untertauchen mußte in den Materialismus, mußte der starke Impuls, der die Menschheit wieder hinaufführt, gerade durch die Zeit des Materialismus hindurch wirken. Das ist der Christus-Impuls. Und als der Christus-Impuls in die Erdenentwickelung hereintrat, da begann auch schon die Vorbereitung. Sie kam erst recht herein im 14., 15. Jahrhundert. Aber als er herankam, da bereitete sich schon vor, daß die Menschheit in den Materialismus untertauchte. Der Christus-Impuls war da als eine objektive Tatsache in der Weltenentwickelung, aber geeignet, ihn zu verstehen, waren die Menschen gerade in der Zeit, wo er da war, am wenigsten. Jetzt leben wir in der Zeit, wo angefangen werden soll, das, was da war, auch wirklich zu verstehen.	И така, изтеклият период е бил периодът на материализма. И понеже човечеството е трябвало, така да се каже, да се потопи в материализма, силният импулс, който отново го извежда нагоре, е трябвало да действа именно през епохата на материализма. Това е Христовият импулс. И когато Христовият импулс навлиза в земното развитие, тогава вече започва и подготовката. Тя се разгръща истински чак през XIV, XV век. Но когато той идва, вече се подготвя потапянето на човечеството в материализма. Христовият импулс съществува като обективен факт в световното развитие, но тъкмо през времето, когато той присъства, хората са най-малко подготвени да го разберат. Сега живеем в епохата, когато трябва да започне и действителното разбиране на онова, което е съществувало.
288	Was sehen wir daher? Wir sehen in der bisherigen Entwickelung einen merkwürdigen Gang des Christus-Impulses. Wir sehen, daß dieser Christus-Impuls, als er durch das Mysterium von Golgatha in die Menschheitsentwickelung eingezogen ist, ganz und gar nicht verstanden wird von den Menschen. Denn versuchen wir einmal, uns ein Bild von dem zu machen, was die Leute in ihrer Gescheitheit taten. Gerade in den ersten und den folgenden Jahrhunderten, nachdem der Christus-Impuls eingezogen ist, finden wir, daß sich alle möglichen theologischen Systeme bilden, daß die Leute darüber streiten, wie sie sich die Dreieinigkeit zu denken haben und so weiter. Ein unendliches theologisches Gezänk sehen wir durch Jahrhunderte hindurch, und es wäre wohl der schlimmste Weg, heute etwa aus diesem theologischen Gezänk heraus verstehen zu wollen, wie der Christus-Impuls gewirkt hat in diesen Jahrhunderten. Und die Leute, die sich da über sein Verständnis zankten, haben auch nichts verstanden von der Art, wie der Christus-Impuls in der Evolution darinsteht.	Какво виждаме следователно? В досегашното развитие виждаме един забележителен ход на Христовия импулс. Виждаме, че когато чрез Мистерията на Голгота този Христов импулс навлиза в развитието на човечеството, хората изобщо не го разбират. Защото нека се опитаме да си съставим представа какво са правили хората с умността си. Тъкмо през първите и следващите столетия след навлизането на Христовия импулс виждаме как се създават всевъзможни богословски системи, как хората спорят как трябва да си представят Троицата и така нататък. В течение на столетия виждаме безкрайни богословски разпри и вероятно бихме избрали най-лошия път, ако днес се опитаме, да речем, от тези богословски разпри да разберем как Христовият импулс е действал през онези столетия. И хората, които тогава са се препирали как да го разбират, също не са разбирали нищо от начина, по който Христовият импулс присъства в еволюцията.
289	Versuchen wir uns einmal klarzumachen, wie er wirklich gewirkt hat. Ich will dazu einzelne Tatsachen anführen. Nehmen wir das, was geschehen ist im 4. Jahrhundert, im Jahre 312, am 28. Oktober, und wodurch die spätere Landkarte Europas vollständig bestimmt worden ist: das war das, daß Konstantin, der ja «der Große» genannt worden ist, der Sohn des Constantius Chlorus, gegen Maxentius, den Herrscher von Rom, gezogen war und den Sieg über ihn erfochten hat, wodurch dann in einer äußerlichen Weise das Christentum in der westlichen Welt auch gesiegt hat. Konstantin hat das Christentum dann zur Staatsreligion erhoben und so weiter. Aber hat er das aus seiner Gescheitheit heraus getan? Ist das, was dazumal geschah, aus der Gescheitheit geschehen? Das können wir nicht sagen. Was ist denn eigentlich geschehen? Als Maxentius, der Beherrscher von Rom, erfahren hatte, daß Konstantin im Anzüge war, frug er zunächst die Sibyllinischen Bücher. Er ging also auf eine traumhafte Art daran, die Welterscheinungen verstehen zu wollen. Und was er aus diesen Büchern herausbekam, das war, daß ihm bedeutet wurde: Die richtige Tat werde der vollbringen, welcher als Beherrscher Roms die Stadt verläßt und die Schlacht außerhalb Roms schlägt. Das war so ziemlich das Ungewöhnlichste, was man hat denken können. Denn Konstantin hatte ein viel kleineres Heer als Maxentius und hätte ohne Zweifel nichts ausrichten können, wenn Maxentius in Rom geblieben wäre. Aber Maxentius ist auf den Rat der Sibyllinischen Bücher aus Rom hinausgezogen. Doch auch im Heere des Konstantin haben nicht die Feldherren gesiegt. Vielmehr hatte Konstantin einen Traum, in dem ihm das Symbolum des Christus erschienen ist. Auf diesen Traum hin ließ er dann seinen Heeren das Kreuz als das Symbolum des Christus vorantragen. Was ihm der Traum offenbarte, davon hat er sein Verhalten abhängig gemacht. Diese Schlacht, durch die damals die Landkarte Europas bestimmt wurde, hat nicht die Gescheitheit der Menschen entschieden, nicht die Feldherren haben sie geschlagen, sondern Träume und Weissagungen. Alles in Europa wäre anders geworden, wenn dazumal die Dinge nach dem Bewußtsein der Menschen vor sich gegangen wären und nicht nach dem, was aus dem Unterbewußten heraufgewirkt hat, was die Menschen eben nicht wußten.	Нека се опитаме да си изясним как той действително е действал. За тази цел искам да приведа отделни факти. Нека вземем събитието от IV век, от 28 октомври 312 година, което изцяло определя по-късната карта на Европа: Константин, наречен „Велики“, синът на Констанций Хлор, потегля срещу Максенций, владетеля на Рим, и удържа победа над него, с което тогава и християнството удържа победа във външен план в западния свят. След това Константин издига християнството в държавна религия и така нататък. Но благодарение на своята умност ли прави това? На умност ли се дължи онова, което става тогава? Не можем да кажем това. Какво всъщност се случва? Когато Максенций, владетелят на Рим, научава, че Константин настъпва, най-напред се допитва до Сибилинските книги. Следователно той се заема да разбере световните явления по съновиден начин. И от тези книги получава указанието: Правилното дело ще извърши онзи, който като владетел на Рим напусне града и даде сражение извън Рим. Това е почти най-необичайното, което е можело да се помисли. Защото Константин има много по-малка войска от Максенций и без съмнение не би могъл да постигне нищо, ако Максенций беше останал в Рим. Но по съвета на Сибилинските книги Максенций излиза от Рим. Обаче и във войската на Константин победата не се дължи на пълководците. Напротив, Константин сънува сън, в който му се явява символът на Христос. Вследствие на този сън той нарежда пред войските му да носят кръста като символ на Христос. Той поставя поведението си в зависимост от онова, което му разкрива сънят. Тази битка, която тогава определя картата на Европа, е решена от сънища и пророчества, а не от умността на хората; не пълководците я водят. Всичко в Европа би се развило по друг начин, ако тогава събитията се бяха определяли от съзнанието на хората, а не от въздействието, идващо от дълбините на подсъзнаваното – именно от онова, за което хората не са знаели.
290	Die Theologen haben sich darüber gestritten, was der Christus ist, ob er in Ewigkeit mit dem Vater geboren, ob er in der Zeit geboren, ob er gleichwert mit dem Vater sei und so weiter. Was sie mit den Gedanken durchdrangen, in dem war nichts enthalten von dem Christus-Impuls. Aber er wirkte innerhalb der Menschen im Unterbewußten. Er wirkte nicht durch die Iche, sondern durch die Astralleiber wirkte er. Realität, Wirklichkeit war der Christus-Impuls, und er wirkte, ohne daß ihn die Menschen zu verstehen brauchten. Das ist das Wichtige, das Wesentliche, Die Art und Weise, wie der Christus gewirkt hat, ist so unabhängig von dem, was die Menschen von ihm verstanden haben, wie der Verlauf eines Gewitters unabhängig ist von dem, was die Menschen an der Elektrisiermaschine oder sonst im physikalischen Laboratorium gelernt haben. Jetzt ist die Zeit, sich bewußt in die Wirksamkeit des Christus-Impulses hineinzuversenken. Aber in dem, was geschichtlich geschehen ist, wirkte der Christus als Kraft immer darin.	Богословите спорят какво е Христос, дали е роден във вечността с Отца, дали е роден във времето, дали е равностоен на Отца и така нататък. Онова, в което проникват с мислите си, не съдържа нищо от Христовия импулс. Но той действа вътре в хората, в подсъзнаваното. Действа чрез астралните тела, а не чрез Азовете. Христовият импулс е реалност, действителност и действа, без да е нужно хората да го разбират. Това е важното, същественото. Начинът, по който Христос е действал, е толкова независим от разбирането на хората за него, колкото протичането на една гръмотевична буря е независимо от онова, което хората са научили при работа с електростатичната машина или по друг начин във физическата лаборатория. Сега е времето съзнателно да се вглъбим в действието на Христовия импулс. Но във всичко, което се е случвало в историята, Христос винаги е действал като сила.
291	Gehen wir von diesem zu einem andern Beispiel in späterer Zeit über. Da müssen wir uns allerdings desjenigen erinnern, was ich Ihnen auseinandergesetzt habe. Für die Zeit, in welcher der Materialismus heraufgezogen ist, ist es wichtig zu wissen, daß der Mensch, indem er sich in die geistige Welt versenken will, das am besten in der Winterzeit tun muß. Daher kommt für diese Zeit überall die Anschauung auf, daß in den bezeichneten Nächten der Wintermitte besonders begabte Naturen begnadet werden mit Inspirationen aus der geistigen Welt. Es gibt überall bei den Völkern Legenden und Sagen, die uns erzählen, wie besonders begabte Naturen, die keine Initiation durchmachen, sondern durch ihre Natur selbst, durch in ihnen wirkende elementare Kräfte begnadet sind, inspiriert zu werden, wie diese inspiriert werden in den Nächten vom Weihnachtsabend ab bis zum Dreikönigstag, in den dreizehn Winternächten. Es gibt eine sehr schöne Legende, die in Norwegen vor nicht langer Zeit gefunden worden ist, die Legende von Olaf Asteson, der mit dem Weihnachtsabend an die Kirche herangeht und zu schlafen beginnt. Er schläft bis zum 6. Januar; und als er aufwacht, weiß er in Imaginationen von dem zu erzählen, was sich im Seelenland, im Geisterland, wie wir es nennen, zugetragen hat. Er drückt es in Bildern aus, aber er hat es durchlebt in diesen dreizehn Nächten. Und solche Legenden finden sich überall. Sie sind eben nicht das, was man heute Legenden nennt. Es hat in der Tat immer begnadete Menschen gegeben, die gewissermaßen eine Naturinitiation durchgemacht haben durch in ihnen wirkende elementare Kräfte, die der Mensch, wenn er getreulich die Vorschriften des Initiationsweges befolgt, durch seinen Willen durchmachen kann. So daß wir sagen können: In der Zeit des Materialismus konnte es immer Menschen geben, welche dann, wenn der Geist der Erde am wachsten ist, in der Mitte des Winters, sich vereinigen konnten mit dem Geist der Erde und Inspirationen empfangen. Das war auch die Zeit, wo nicht durch das Bewußtsein hereinwirken konnte der Christus-Impuls, der sich mit der Erde verbunden hat. Denken wir uns besonders begnadete Seelen, die empfänglich sind für die geistige Welt. Für sie mußte sich herausstellen, daß sie die Antriebe zu dem, was sie aus der geistigen Welt heraus zu vollbringen haben, gerade bekommen werden in diesen dreizehn Nächten bis zum 6. Januar. Das mußte sich zeigen und zeigte sich auch immer wiederum in kleinen und großen Beispielen, daß es im geschichtlichen Verlauf Menschen gab, welche spirituell so veranlagt waren, daß, wenn der rechte Zeitpunkt für sie eintrat, wo sie in einem Winter jene dreizehn Nächte durchlebten, der geistige Impuls - und in dieser Zeit besonders der Christus-Impuls - in sie hereinkam. Naturinitiationen, Initiationen, die also nicht durch menschliche Be wußtseinsarbeit sich vollzogen, werden sich in der Zeit des Materialismus immer am leichtesten vollzogen haben in diesen dreizehn Nächten. Und wir können erfahren, daß, wo solche Initiationen auftraten, sie sich in diesen dreizehn Nächten vollzogen haben.	Нека от този пример преминем към друг от по-късно време. Тук обаче трябва да си припомним онова, което ви изложих. За епохата, в която се надига материализмът, е важно да знаем следното: ако човекът иска да се вглъби в духовния свят, най-добре е да прави това през зимата. Затова през тази епоха навсякъде възниква възгледът, че в посочените нощи в средата на зимата особено надарени хора биват удостоявани с инспирации от духовния свят. Навсякъде сред народите има легенди и предания за особено надарени хора, които не преминават през посвещение, а са удостоени да получават инспирации по силата на самата си природа, чрез действащите в тях елементарни сили; тези легенди и предания ни разказват как хората получават инспирации през нощите от Бъдни вечер до Богоявление, през тринадесетте зимни нощи. Има една много красива легенда, открита в Норвегия не много отдавна – легендата за Олаф Астезон, който на Бъдни вечер отива до църквата и заспива. Той спи до 6 януари; и когато се пробужда, умее да разказва чрез имагинации за онова, което се е случило в царството на душите, в царството на духовете, както го наричаме. Изразява го в образи, но го е преживял през тези тринадесет нощи. И такива легенди се срещат навсякъде. Те съвсем не са онова, което днес се нарича легенди. В действителност винаги е имало хора, удостоени с тази благодат, които чрез действащите в тях елементарни сили са преминавали, така да се каже, през природно посвещение – онова посвещение, през което човекът може да премине чрез волята си, ако вярно следва предписанията на пътя на посвещението. Така че можем да кажем: В епохата на материализма винаги е можело да има хора, които в средата на зимата, когато Духът на Земята е най-буден, са можели да се съединят с Духа на Земята и да получат инспирации. Това е било и времето, когато Христовият импулс, съединил се със Земята, не е можел да действа вътре в човека чрез съзнанието. Нека си представим особено надарени с тази благодат души, възприемчиви за духовния свят. За тях е трябвало да стане ясно, че именно през тези тринадесет нощи до 6 януари ще получат подтиците за онова, което им предстои да извършат с духовния свят като отправна точка. Това е трябвало да проличи и отново и отново е проличавало от малки и големи примери: в хода на историята е имало хора с такава спиритуална нагласа, че през някоя зима, когато за тях е настъпвал подходящият момент да преживеят онези тринадесет нощи, в тях е навлизал духовният импулс – а в тази епоха особено Христовият импулс. Природните посвещения, тоест посвещенията, които не са се извършвали чрез съзнателната работа на човека, в епохата на материализма винаги ще да са се извършвали най-лесно през тези тринадесет нощи. И можем да узнаем, че където са настъпвали такива посвещения, те са се извършвали през тези тринадесет нощи.
292	Und nun haben wir eine Tatsache, die selbst jene, die nur ein wenig guten Willen haben, die geistige Welt anzuerkennen - die wenigsten Menschen haben das heute -, anerkennen werden, daß im 15. Jahrhundert durch eine Jungfrau, die Jungfrau von Orleans, nachweislich in den Geschichtsverlauf spirituelle Mächte eingetreten sind. Das kann man auch geschichtlich nachweisen, daß wiederum die ganze Landkarte Europas anders gestaltet worden ist dadurch, daß die Jungfrau von Orleans damals den Franzosen gegen die Engländer geholfen hat. Und wer nachdenkt, kann herausbringen, daß alles sich anders gestaltet hätte nach dem, was die Menschen können, wenn nicht das Hirtenmädchen eingegriffen hätte - und in diesem Hirtenmädchen eben die Kräfte aus der spirituellen Welt. Was dazumal bewirkt wurde, dazu war die Jungfrau von Orleans bloß das Instrument. Was in sie hereingewirkt hat, war der Christus-Impuls.	И ето един доказуем факт: през XV век в хода на историята навлизат спиритуални сили чрез една дева, Орлеанската дева; това ще признаят дори онези, които проявяват само малко добра воля да признаят духовния свят (днес твърде малко хора имат тази добра воля). И исторически може да се докаже, че цялата карта на Европа отново е била променена благодарение на това, че тогава Орлеанската дева помага на французите срещу англичаните. И който се замисли, може да установи: всичко би се развило по друг начин, съобразно онова, което хората са способни да направят, ако не се беше намесило момичето пастирка – а в това момиче пастирка именно силите от спиритуалния свят. За онова, което е било постигнато тогава, Орлеанската дева е била само инструментът. В нея е действал Христовият импулс.
293	Dazu hatte sie aber eine Naturinitiation haben müssen - und diese Naturinitiation würde am besten auszuführen gewesen sein in den dreizehn Nächten bis zum 6. Januar. Es hätte also die Jungfrau von Orleans einmal in eine Art von Schlafzustand kommen müssen in der Zeit vom 24. Dezember bis zum 6. Januar, wo sie besonders aufnahmefähig gewesen wäre für den spirituellen Einfluß, der gerade in dieser Zeit da sein kann. So daß vorauszusetzen wäre, daß die Jungfrau von Orleans in einem nicht vollbewußten Zustande die Zeit vom 24. Dezember bis zum 6. Januar erlebt haben würde - und dabei den Christus-Impuls bekommen hätte. - Ja, die Jungfrau von Orleans hat in einer ganz eklatanten Weise diesen Zustand durchgemacht! Man kann ihn nicht eklatanter durchmachen, als wenn man noch in jenem Schlafzustande ist, in dem man vor seiner Geburt ist, in den letzten Zeiten, die man als Kind vor der Geburt im Leibe der Mutter zubringt. Da ist das äußere Bewußtsein selbstverständlich nicht fähig, irgend etwas aufzunehmen. Es ist ein Schlafzustand da, und wenn es das Ende der Zeit im Mutterleibe ist, dann ist es der reifste Zustand des innermütterlichen Schlafes. Und die Jungfrau von Orleans ist in der Tat am 6. Januar geboren. Das ist das große Geheimnis der Jungfrau von Orleans, daß sie in den dreizehn Tagen, die ihrer Geburt vorangingen, einen Natur-Initiationszustand durchgemacht hat. Daher war es, daß besonders sensitive Menschen an jenem 6. Januar, als die Jungfrau von Orleans geboren wurde, in dem Dorfe zusammen liefen und sagten, es müsse etwas ganz Besonderes geschehen sein. Sie fühlten, daß etwas Besonderes in das Dorf gekommen war. Die Jungfrau von Orleans war geboren. Und sie hat durchgemacht eine Naturinitiation in jenem für sie bedeutenden Schlafzustand, den sie im Leibe der Mutter in der letzten Zeit vor der Geburt durchmachte. Da sehen wir, wie immer hinter der Schwelle dessen, was sich für das menschliche Bewußtsein vollzieht, wirklich die geistigen Wesenheiten, die unter dieser Schwelle des Bewußtseins sind, wirken.	За тази цел обаче тя е трябвало да получи природно посвещение – а това природно посвещение би могло най-добре да се осъществи през тринадесетте нощи до 6 януари. Следователно Орлеанската дева е трябвало някога в периода от 24 декември до 6 януари да изпадне в един вид сънно състояние, в което би била особено възприемчива за спиритуалното влияние, което може да присъства тъкмо по това време. Така че би трябвало да предположим, че Орлеанската дева е преживяла времето от 24 декември до 6 януари в състояние на непълно съзнание – и при това е получила Христовия импулс. – И Орлеанската дева преминава през това състояние по съвсем очевиден начин! Не може да се премине през него по-очевидно, отколкото когато човекът все още е в онова сънно състояние преди раждането си, в което като дете прекарва последния период в тялото на майката, преди да се роди. Тогава външното съзнание, разбира се, не е способно да възприеме нищо. Налице е сънно състояние и ако престоят в майчината утроба е към края си, тогава сънят в майчината утроба е в най-зрялото си състояние. И Орлеанската дева действително е родена на 6 януари. Това е голямата тайна на Орлеанската дева: през тринадесетте дни, предшествали раждането ѝ, тя е преминала през състояние на природно посвещение. Затова на онзи 6 януари, когато се ражда Орлеанската дева, особено чувствителни хора се стичат в селото и казват, че трябва да е станало нещо съвсем особено. Чувствали са, че в селото е навлязло нещо особено. Родила се е Орлеанската дева. И тя е преминала през природно посвещение в онова значимо за нея сънно състояние, което е преживяла в тялото на майка си през последното време преди раждането. Тук виждаме как духовните същества, намиращи се под прага на съзнанието, наистина винаги действат зад прага на онова, което преживява човешкото съзнание.
294	Da sehen wir, was eine Geschichte bedeuten kann, die nur mit dem rechnet, was in Dokumenten und äußeren Mitteilungen gegeben ist. Die Götter gehen anders durch den Lauf der Geschichte. Die Götter wirken durch andere Mittel und auf andern Wegen. Sie stellen eine Jungfrau von Orleans in das Dasein herein, die durch ihr besonderes Karma für die Inkarnation geeignet ist, den Christus-Impuls aufzunehmen und mit ihm zu wirken. Und sie lassen diesen ChristusImpuls einfließen in der geeigneten Zeit. Natürlich war beides dazu geeignet: Es mußte das besondere individuelle Karma gerade der Jungfrau von Orleans dazukommen. Nicht jedes Kind, das am 6. Januar geboren ist, könnte das gleiche vollbringen.	Тук виждаме какво може да означава една история, която се съобразява само с даденото в документите и външните сведения. Боговете преминават през историята по друг начин. Боговете действат с други средства и по други пътища. Те въвеждат в съществуването една Орлеанска дева, която благодарение на особената си карма е подходяща за инкарнация, в която да приеме Христовия импулс и да действа с него. И оставят този Христов импулс да се влее в подходящото време. Разбира се, и двете неща са били подходящи за това: към тях е трябвало да се прибави особената индивидуална карма именно на Орлеанската дева. Не всяко дете, родено на 6 януари, би могло да извърши същото.
295	So können wir wirklich sagen: Der Christus-Impuls hat in den Menschen gewirkt durch diejenigen Kräfte, die diesen Menschen nicht zum Bewußtsein gekommen waren. Erst heute leben wir in der Zeit, in der wir bewußt aufnehmen müssen dasjenige, was durch Jahrhunderte hindurch einen andern als den bewußten Weg in die geschichtliche Wirksamkeit hinein suchte.	Така действително можем да кажем: Христовият импулс е действал в хората чрез онези сили, които те не са осъзнавали. Едва днес живеем в епохата, когато трябва съзнателно да приемем онова, което в течение на столетия е търсило друг път, различен от съзнателния, за да действа в историята.
296	Ein Gefühl wollte ich in Ihren Seelen hervorrufen davon, wie im Konkreten die unterbewußten Mächte wirken. Wie dasjenige, was äußere Geschichte ist und studiert werden kann nach Dokumenten und äußeren Urkunden, eine Äußerlichkeit ist. Es ist gut, wenn man insbesondere in unserer Zeit ein solches Studium anstellt. Sehen wir doch gerade in unserer Zeit, wie sich auf der einen Seite abspielt ein Großes, ein Gewaltiges, ein Heldenhaftes, gepaart mit Opfertaten. Aber wir sehen das Große, das sich in unserer Zeit vollzieht, wirklich begleitet von der Konsequenz des äußersten Materialismus, von jener Konsequenz, welche alles, was sich in unserer Zeit vollzieht, aus bloßen äußeren Umständen zu erklären sucht. Das kommt ja dadurch zum Ausdruck, daß ein Volk dem andern Volk zuschiebt die Schuld an den jetzigen Ereignissen und so äußerlich alles dadurch beurteilen möchte, daß man beim andern die Schuld findet für das, was sich vollzieht. Auch für unsere Zeit liegen tief unten in den unterbewußten Ereignissen die Gründe und Ursachen für das, was geschieht. Davon wollen wir dann übermorgen sprechen.	Исках да събудя в душите ви усещане как конкретно действат подсъзнаваните сили. Как онова, което е външна история и може да се изучава по документи и външни свидетелства, е нещо външно. Добре е особено в нашето време да се предприема такова изучаване. Нали тъкмо в наше време виждаме, от една страна, да се разиграва нещо велико, нещо могъщо, нещо героично, съчетано с жертвени дела. Но виждаме как великото, което се извършва в наше време, действително е съпровождано от следствието на крайния материализъм – от онова следствие, при което се прави опит всичко, извършващо се в наше време, да се обясни само с външни обстоятелства. Това се изразява в обстоятелството, че един народ прехвърля на друг вината за сегашните събития и по този начин се иска всичко да бъде преценявано външно, като у другия се търси вината за онова, което става. И за нашето време основанията и причините за ставащото лежат дълбоко долу в подсъзнаваните събития. За това ще поговорим вдругиден.
297	Geeignet wird gerade unsere Zeit sein - auch durch das, was sich so blutig vollzieht -, den Menschen die Mahnung zu geben nach spirituellen Impulsen des Erkennens hin. Wenn einmal wiederum Friede sich über die heute kriegführenden Länder hinziehen wird, wird man eine Entdeckung machen: die Entdeckung, daß man aus äußeren Ursachen so gewaltige Kriege der Weltgeschichte nicht erklären kann! Man wird es entdecken, daß man sie nicht erklären kann. Heute sagen noch die Leute, besonders die Gescheiten: Es ist nicht angemessen, über alles zu sprechen, was diesen Krieg verursacht hat, darüber wird die Geschichte sprechen! - Und die dünken sich besonders klug, die da sagen: Erst in fünfzig, in hundert Jahren wird die Geschichte das Richtige darüber sprechen!	Тъкмо нашето време ще е подходящо да отправи към хората предупреждението да се насочат към спиритуални импулси на познанието – включително и чрез онова, което се извършва с толкова кръвопролития. Когато някога мирът отново се разпростре над воюващите днес страни, ще бъде направено едно откритие: откритието, че толкова могъщи войни в световната история не могат да бъдат обяснени с външни причини! Ще бъде открито, че не могат да бъдат обяснени. Днес хората, особено умните, все още казват: Не е уместно да се говори за всичко, което е причинило тази война, за него ще говори историята! – И за особено умни се смятат онези, които казват: Едва след петдесет, след сто години историята ще се произнесе правилно за това!
298	Was man heute Geschichte nennt, wird niemals die Ursachen der heutigen Ereignisse erklären; aber ersehen wird man, daß aus der geschichtlichen Betrachtung die Ursachen nicht ergründet werden können. Aber andere Hilfen werden da sein. Das zeigt gerade eine okkulte Beobachtung unserer Gegenwart.	Онова, което днес се нарича история, никога няма да обясни причините за днешните събития; но ще се види, че причините не могат да бъдат разкрити чрез историческото разглеждане. Обаче ще има други средства, които да помогнат. Именно това показва окултното наблюдение на нашето съвремие.
299	Was ist denn eine der auffälligsten Tatsachen in dieser schicksaltragenden Zeit? Oh, eine der auffälligsten Tatsachen ist ohne Zweifel diese, daß so unzählige Menschen in jugendlichen Jahren durch die Pforte des Todes gehen. Wir wissen, was mit dem Menschen geschieht, wenn er durch die Pforte des Todes geht. Wir wissen, daß er zunächst aus dem physischen Leib heraustritt mit Ätherleib, Astralleib und Ich und daß er nach verhältnismäßig kurzer Zeit diesen Ätherleib abstreift und mit dem Extrakt daraus seine weitere Wanderung durchmacht. Aber können Sie sich nicht denken, daß ein Unterschied sein muß zwischen einem Ätherleib, der abgestreift wird zwischen dem zwanzigsten und dreißigsten Lebensjahr, der noch die Funktionen des Menschenlebens hätte versorgen können durch Jahrzehnte hindurch, und einem Ätherleib, der da abgestreift wird im späteren Alter? Ja, da ist ein großer Unterschied. Wenn ein Mensch durch Alter oder durch Krankheit stirbt, so hat der Ätherleib seine Aufgabe erfüllt. Aber bei einem jungen Menschen, deren ja Unzählige jetzt durch die Pforte des Todes gehen, hat der Ätherleib noch nicht alles erfüllen können, was er erfüllen könnte.	Кой е един от най-поразителните факти в това съдбоносно време? О, един от най-поразителните факти без съмнение е този, че неизброимо много хора в младежка възраст преминават през портата на смъртта. Знаем какво става с човека, когато премине през портата на смъртта. Знаем, че най-напред той излиза от физическото тяло с етерното тяло, астралното тяло и Аза и че след сравнително кратко време отхвърля това етерно тяло и продължава по-нататъшното си странстване с извлека от него. Но не можете ли да си представите, че трябва да има разлика между едно етерно тяло, отхвърлено между двадесетата и тридесетата година от живота, което още десетилетия би могло да поддържа функциите на човешкия живот, и едно етерно тяло, отхвърлено в по-късна възраст? Наистина има голяма разлика. Когато човек умира от старост или от болест, етерното тяло е изпълнило своята задача. Но при един млад човек – а сега безброй млади хора преминават през портата на смъртта – етерното тяло все още не е могло да изпълни всичко, което би могло да изпълни.
300	Nun möchte ich Ihnen an einem konkreten Beispiel zeigen, wie es mit solchen Ätherleibern ist, die gleichsam gewaltsam weggerissen werden von dem physischen Leibe. Man könnte natürlich viele Beispiele anführen. Aber ich will Ihnen heute ein Beispiel anführen, das wir selbst im Herbst erlebt haben in Dornach. An der Stätte des Baues haben wir das erlebt. Eine Familie, die in der Nähe des Baues wohnt, hatte ein Söhnchen von sieben Jahren - eine Familie, die zu unserem anthroposophischen Kreise gehört. Es war ein Heber Junge von sieben Jahren, wirklich ein ganz wunderbarer Junge. Er war so brav, daß, als sein Vater in den Krieg gezogen war, der kleine siebenjährige Theo zu seiner Mutter sagte: Jetzt muß ich besonders fleißig sein, denn ich muß dir noch da helfen, wo dir der Vater geholfen hat! - Eines Abends nach einem Vortrag kam eine unserem Kreise angehörige Persönlichkeit und erklärte, daß dieser kleine Theo seit dem Abend verschwunden sei. Man konnte sich nichts anderes denken, als daß er verunglückt sei. Nun war an jenem Abend durch das, was man im äußeren Leben Zufall nennt, ein Möbelwagen an einer Stelle gefahren, wo jahrelang gewiß keiner gefahren ist, und seither auch keiner wieder. An der Stelle war der Wagen umgekippt. Der kleine Theo war in jenem Häuschen gewesen, das man die Kantine nennt, weil dort unsere Freunde, die am Bau arbeiten, mit Essen versorgt werden. Merkwürdigerweise - er wäre früher weggegangen - wurde er von irgend jemand zurückgehalten, und während er durch eine Tür hinausgehen wollte, durch die er auf einen bestimmten Weg gekommen wäre, mußte er diesmal durch eine andere Türe gehen, und er ging dadurch an dem Möbelwagen vorüber, gerade als der Möbelwagen umfiel. Der Wagen fiel über ihn. Es ist das eines jener Beispiele, wo wir so klar sehen, wie das Karma wirkt.	И така, бих искал с конкретен пример да ви покажа какво става с такива етерни тела, които сякаш насилствено биват откъснати от физическото тяло. Разбира се, биха могли да се приведат много примери. Но днес искам да ви дам за пример онова, което самите ние преживяхме през есента в Дорнах. Преживяхме го на мястото на строежа. Едно семейство, което живее близо до строежа, имаше седемгодишно момченце – семейство, което принадлежи към нашия антропософски кръг. То беше мило седемгодишно момче, наистина съвсем чудесно момче. Беше толкова послушно, че когато баща му замина на война, малкият седемгодишен Тео каза на майка си: Сега трябва да съм особено старателен, защото трябва да ти помагам и там, където ти помагаше татко! – Една вечер след лекция дойде човек от нашия кръг и съобщи, че малкият Тео е изчезнал същата вечер. Не можеше да се помисли нищо друго, освен че е претърпял злополука. Поради онова, което във външния живот се нарича случайност, през онази вечер една кола за превоз на мебели беше минала през място, където със сигурност не беше минавала такава кола от години и където оттогава насам също не е минавала друга. На това място колата се беше преобърнала. Малкият Тео беше в онази къщичка, която се нарича столова, защото там се осигурява храна на нашите приятели, работещи на строежа. Колкото и странно да е, някой го беше задържал – иначе щеше да си тръгне по-рано, – и макар да искаше да излезе през една врата, от която би тръгнал по определен път, този път трябваше да мине през друга врата и така мина покрай колата за мебели точно когато тя се преобърна. Колата падна върху него. Това е един от онези примери, в които толкова ясно виждаме как действа кармата.
301	Ich habe oftmals den einfachen Vergleich gebraucht, um zu zeigen, wie oft Ursache und Wirkung gänzlich verwechselt werden: Wir sehen einen Menschen an einem Fluß entlanggehen. Plötzlich sehen wir, wie der Mensch in den Fluß hineinfällt. Wir gehen hin und finden an der Stelle, wo der Mensch hereingefallen ist, einen Stein liegen. Der Mensch wird aus dem Wasser gezogen. Er ist schon tot. Wenn man die Sache nicht weiter untersucht, so wird man mit dem besten äußeren Gewissen die Sache so erzählen: Der Mann ist über den Stein gefallen, in den Fluß hinein, und ist ertrunken. - Man hätte nur zu untersuchen brauchen, und man hätte gefunden, daß der Tod nicht eingetreten ist, weil der Mensch ins Wasser fiel, sondern der Mensch ist ins Wasser gefallen, weil er tot war; er hatte einen Schlag bekommen. Die Sache ist also umgekehrt, als man sich denken muß. So sieht man, wie man im Leben leicht überall Ursache und Wirkung verwechselt. In der gewöhnlichen Wissenschaft geschieht das allerdings überall, daß Ursachen und Wirkungen verwechselt werden.	Често съм използвал едно просто сравнение, за да покажа колко често причина и следствие се разменят напълно: Виждаме човек да върви край една река. Изведнъж виждаме как пада в реката. Отиваме там и на мястото, където човекът е паднал, намираме камък. Изваждат човека от водата. Той вече е мъртъв. Ако случаят не се изследва по-нататък, ще го разкажем така с най-спокойна съвест от гледна точка на външните обстоятелства: Човекът се е спънал в камъка, паднал е в реката и се е удавил. – Достатъчно би било само да се изследва случаят и би се установило, че смъртта не е настъпила, защото човекът е паднал във водата, а че човекът е паднал във водата, защото е бил мъртъв; получил е удар. Следователно случаят е обратен на онова, което би трябвало да предположим. Така се вижда колко лесно навсякъде в живота се разменят причина и следствие. В обикновената наука наистина навсякъде се случва да се разменят причини и следствия.
302	Hier ist es nun natürlich auch so, daß das gerade dieser Theo es bewirkt hat: er war die Ursache, daß der Wagen zu dieser Zeit vorbei fuhr, er hat ihn auf sich gelenkt. Das muß man sich als das eigentliche Geheimnis der Sache vor Augen halten. Aber nun das Weitere: Ein wirklich in der allerersten Blüte des Lebens verunglücktes Menschenkind! Ja, wenn man verquickt ist mit seinem Herzen mit der ganzen Bauarbeit in Dornach und zu gleicher Zeit die Möglichkeit hat, dies zu beobachten, was in diesen Bau hereinwirkt, dann kann man sagen: Dieser Ätherleib, der auf diese Weise gewaltsam von dem kleinen Theo getrennt worden ist, der ist jetzt in der Atmosphäre des Baues, und die schönsten Inspirationskräfte zu dem, was dort geschaffen wird, gewinnt man dadurch, daß man seine eigene Seele vereinigt mit dem, was vergrößert, wie zu einer kleinen Welt ausgedehnt, in der Atmosphäre des Baues lebt. Und niemals werde ich anstehen, rückhaltlos zu bekennen, daß ich vieles, was ich zu unserem Bau in jener Zeit finden konnte, der Hinlenkung der eigenen Seele nach dem in der Atmosphäre des Baues wirksamen Ätherleib des kleinen Theo zu verdanken habe. So sind eben die Zusammenhänge in der Welt. Dasjenige, was die eigentliche Individualität dieses Menschenwesens ist, geht weiter, aber zurück bleibt der Ätherleib, der noch viele Jahrzehnte ein menschliches Leben hätte versorgen können.	Разбира се, и тук е така: тъкмо този Тео е предизвикал това; той е бил причината колата да мине по това време, той я е насочил към себе си. Тъкмо това трябва да имаме предвид като истинската тайна на случая. Но ето и следното: едно човешко дете, загинало наистина в самото начало на разцвета на живота си! Ако цялата строителна работа в Дорнах ти е присърце и същевременно имаш възможността да наблюдаваш онова, което действа в този строеж, тогава можеш да кажеш: това етерно тяло, насилствено отделено по този начин от малкия Тео, сега е в атмосферата на строежа; и за онова, което се създава там, черпиш най-прекрасните сили на инспирацията, като съединиш собствената си душа с онова, което живее в атмосферата на строежа – уголемено, разширено сякаш до един малък свят. И никога няма да се поколебая да призная безрезервно: много от онова, до което успях да достигна през онова време в работата по нашата сграда, дължа на това, че насочвах собствената си душа към етерното тяло на малкия Тео, действащо в атмосферата на строежа. Такива са връзките в света. Същинската индивидуалност на това човешко същество продължава по-нататък, но етерното тяло, което още много десетилетия би могло да поддържа един човешки живот, остава.
303	Nun denken Sie sich die Anzahl der unverbrauchten Ätherleiber, die da schweben in der geistigen Atmosphäre über uns und über denjenigen, die auch nach uns leben werden! Jene Ätherleiber, die zurückgeblieben sind von denen, die durch unsere schicksaltragende Zeit in frühem Lebensalter durch die Pforte des Todes gegangen sind. Wir sprechen da nicht von dem Wege, den die Individualitäten durchmachen, sondern wir sprechen davon, daß durch diese zurückgebliebenen Ätherleiber eine eigene geistige Atmosphäre geschaffen wird. Die Menschen, die da leben werden, sie werden in dieser Atmosphäre leben. Sie werden eingetaucht sein in eine geistige Atmosphäre, die erfüllt sein wird von diesen Ätherleibern, die ihr Leben hingeopfert haben dadurch, daß in unserer Zeit gerade die Menschheit vorwärts kommen kann durch diese Ereignisse. Aber notwendig wird sein, daß man verspüre dasjenige, was diese Ätherleiber wollen, welche die besten Inspiratoren der zukünftigen Menschheit sein werden. Es wird eine schöne Zeit des Spiritualismus erwachen können, wenn die Menschen Verständnis, inneres Herzensverständnis entgegenbringen dem, was ihnen diese Ätherleiber werden sagen wollen. Alle diese Ätherleiber, sie werden Helfer sein zum spirituellen Aufschwung der Zukunft. Deshalb ist es so wichtig, daß es Seelen gibt, die in der Lage sein werden, dasjenige zu fühlen, was in die Atmosphäre der Zukunft hineinkommt durch diese Ätherleiber.	Представете си броя на неизразходваните етерни тела, които се носят в духовната атмосфера над нас и над онези, които ще живеят и след нас! Онези етерни тела, които са останали от хората, преминали през портата на смъртта в ранна възраст поради нашето съдбоносно време. Тук не говорим за пътя, който изминават индивидуалностите, а говорим за това, че чрез тези останали етерни тела се създава особена духовна атмосфера. Хората, които ще живеят тогава, ще живеят в тази атмосфера. Ще бъдат потопени в една духовна атмосфера, изпълнена с тези етерни тела, пожертвали живота си, защото в нашето време човечеството може да върви напред именно чрез тези събития. Но ще е необходимо да се усеща онова, което искат тези етерни тела, които ще бъдат най-добрите инспиратори на бъдещото човечество. Ще може да настъпи една прекрасна епоха на спиритуализма, ако хората проявят разбиране, вътрешно сърдечно разбиране към онова, което тези етерни тела ще искат да им кажат. Всички тези етерни тела ще бъдат помощници за спиритуалния подем на бъдещето. Затова е толкова важно да има души, които ще бъдат в състояние да почувстват онова, което чрез тези етерни тела навлиза в атмосферата на бъдещето.
304	Nicht dadurch lernen Sie nur etwas über die Natur der Ätherleiber, daß Sie erzählen können: Der Mensch besteht aus physischem Leib, Ätherleib, Astralleib und Ich, sondern daß Sie auch ein solches Geheimnis der wirksamen Geistigkeit der Äthe*rleiber wissen, wie es in der Zukunft da sein wird.	Научавате нещо за природата на етерните тела не само с това, че можете да кажете: „Човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз“, а и с това, че познавате такава тайна на тяхната действена духовност, каквато ще съществува в бъдеще.
305	Vorzubereiten werden sich diejenigen haben, die jetzt schon eine Hinneigung haben zum Bekenntnis der Geisteswissenschaft, für die Empfänglichkeit dessen, was diese Ätherleiber sagen wollen. Lenken wir daher unsere Seelen der geistigen Welt zu, so werden wir uns und diejenigen, die nach uns kommen werden, vorbereiten, das zu empfinden, was die Vermächtnisse, die ätherischen Vermächtnisse der Toten von der Menschheit der Zukunft wollen. Wenn Menschenseelen durch die Geisteswissenschaft so angeregt sein werden, daß sie hinlenken können ihren geistigen Sinn in die geistigen Welten, dann wird sicher Großes und Gewaltiges als Wirkung aus dem Blut und aus dem Mut und aus den Leiden und aus den Opfern hervor sprießen. Daher möchte ich am Schlüsse unserer heutigen Betrachtung in einige Worte zusammenfassen dasjenige, was uns jetzt beseelen, beleben kann, wenn wir als geisteswissenschaftliche Bekenner unseren Sinn hinlenken auf die großen, schicksaltragenden Ereignisse unserer Zeit.	Онези, които още сега имат склонност да изповядват духовната наука, ще трябва да се подготвят да бъдат възприемчиви за онова, което тези етерни тела искат да кажат. Затова, ако насочим душите си към духовния свят, ще подготвим себе си и онези, които ще дойдат след нас, да усетим какво искат от бъдещото човечество завещанията, етерните завещания на мъртвите. Когато духовната наука така подбуди човешките души, че да могат да насочат духовния си усет към духовните светове, тогава със сигурност като резултат от кръвта, от смелостта, от страданията и от жертвите ще израсне нещо велико и могъщо. Затова в края на днешното ни разглеждане бих искал в няколко думи да обобщя онова, което сега може да ни въодушевява, да ни оживява, когато като последователи на духовната наука насочим мисълта си към великите, съдбоносни събития на нашето време.
306	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
307	DER KRIEG, EIN KRANKHEITSPROZESS - MITTELEUROPA UND DER SLAWISCHE OSTEN - DIE TOTEN ALS HELFER DES MENSCHHEITSFORTSCHRITTES	ВОЙНАТА КАТО БОЛЕСТЕН ПРОЦЕС – СРЕДНА ЕВРОПА И СЛАВЯНСКИЯТ ИЗТОК – МЪРТВИТЕ КАТО ПОМОЩНИЦИ НА ЧОВЕШКИЯ НАПРЕДЪК
308	Wien, 9. Mai 1915	Виена, 9 май 1915 г.
309	Nicht nur darf unsere geisteswissenschaftliche Weltanschauung sich wenden an die Entwickelung und das Emporkommen der einzelnen Seelen, sondern sie muß auch vor allen Dingen wirklich uns helfen, weitere Gesichtspunkte zu gewinnen für die Anschauung des Lebens. Und in unserer Zeit muß es uns ganz besonders nahegehen, solche weiteren Gesichtspunkte für die Beurteilung des Lebens zu gewinnen. Gewiß, es ist eine große und auch bedeutungsvolle Aufgabe für den einzelnen Menschen, durch dasjenige, was er als die Frucht der geisteswissenschaftlichen Selbsterziehung gewinnen kann, sich selbst weiterzubringen. Und nur dadurch, daß sich die einzelnen Menschen wirklich weiterbringen, können sie mitarbeiten an der Entwickelung der Menschheit überhaupt. Aber nicht allein darauf soll unser Augenmerk gerichtet sein, sondern wir sollen wirklich als Bekenner der anthroposophischen Weltanschauung auch die großen Ereignisse der Zeit von einem hohen Gesichtspunkte, einem wirklich geistigen Gesichtspunkte aus empfinden können. Wir sollen uns wirklich auf einen höheren Standpunkt versetzen können bei der Beurteilung dessen, was geschieht. Und einige Gesichtspunkte gerade mit Bezug auf die großen Ereignisse unserer Zeit mögen heute angegeben sein, weil unsere gegenwärtige Zusammenkunft in dieser schicksaltragenden Zeit liegt.	Нашият духовнонаучен светоглед може не само да бъде насочен към развитието и издигането на отделните души, но трябва също така и преди всичко действително да ни помага да достигаме до по-широки гледни точки, от които да съзерцаваме живота. И в нашето време трябва особено силно да ни вълнува придобиването на такива по-широки гледни точки за преценката на живота. Разбира се, голяма, а и значима задача за отделния човек е да напредва чрез онова, което може да придобие като плод на духовнонаучното самовъзпитание. И само като действително напредват, отделните хора могат да сътрудничат за развитието на човечеството изобщо. Но вниманието ни не бива да се насочва само към това; като привърженици на антропософския светоглед трябва действително да сме способни да усещаме и големите събития на времето от висока гледна точка, от действително духовна гледна точка. Трябва действително да можем да заемем по-висока позиция, когато преценяваме случващото се. И днес нека посочим някои гледни точки именно във връзка с големите събития на нашето време, защото сегашната ни среща се провежда в това съдбоносно време.
310	Gehen wir von etwas aus, was uns als Menschen naheliegen kann. Menschen werden zu gewissen Zeiten von Krankheiten befallen. Krankheiten betrachtet man gewöhnlich als dasjenige, was unseren Organismus schädigt, was wie ein Feind in unseren Organismus eindringt. Nun ist ein solcher allgemeiner Gesichtspunkt keineswegs immer gerechtfertigt. Gewiß, es gibt Krankheitserscheinungen, die von diesem Gesichtspunkte aus beurteilt werden müssen, wo gewissermaßen die Krankheit wie ein Feind hereindringt in unseren Organismus. Aber nicht immer ist es so. Es ist sogar nicht einmal in den meisten Fällen so, sondern die Krankheit ist in den meisten Fällen ganz etwas anderes. Die Krankheit ist in den meisten Fällen nicht der Feind, sondern gerade der Freund des Organismus. Dasjenige, was der Feind des Organismus ist, geht in den meisten Fällen der Krankheit voran, entwickelt sich im Menschen, bevor die äußerlich sichtbare Krankheit zum Ausbruch gekommen ist. Da sind einander widerstrebende Kräfte im Organismus darin, und die Krankheit, die zu irgendeiner Zeit ausbricht, ist der Versuch des Organismus, sich zu retten vor den einander widerstrebenden Kräften, die vorher nicht bemerkt worden sind. Die Krankheit ist oftmals der Beginn in der Arbeit des Organismus, die Heilung gerade herbeizuführen. Die Krankheit ist das, was der Organismus unternimmt, um die feindlichen Einflüsse, die der Krankheit vorangehen, zu bekämpfen. Die Krankheit ist die letzte Form des Prozesses, aber sie bedeutet den Kampf der guten Säfte des Organismus gegenüber demjenigen, was da unten lauert. Sie ist da, um das herauszutreiben aus dem Menschen, was da unten lauert. Nur dann, wenn wir die weitaus größte Anzahl der Krankheiten so ansehen, dann kommen wir zu einem richtigen Auffassen des Krankheitsprozesses. Es deutet also die Krankheit darauf hin, daß etwas vorgegangen ist vor dem Ausbruch der Krankheit, das gerade durch die Krankheit aus dem Organismus herauskommen soll. Wenn manche Erscheinungen des Lebens im richtigen Lichte gesehen werden, dann kommt man ganz leicht auf das, was eben gesagt worden ist. Die Ursachen können auf den verschiedensten Gebieten liegen. Worauf es ankommt, das ist das, was ich eben angedeutet habe: daß wir die Krankheiten ansehen als etwas, was ein Sich-zur-Wehr-Setzen des Organismus ist gegen die Dinge, die ausgetrieben werden sollen.	Нека тръгнем от нещо, което може да ни е близко като хора. В определени моменти хората биват сполетени от болести. Обикновено болестите се разглеждат като нещо, което уврежда организма ни, което прониква като враг в организма ни. Но такава обща гледна точка съвсем невинаги е оправдана. Разбира се, има болестни явления, които трябва да се преценяват от тази гледна точка, при които болестта, така да се каже, прониква като враг в организма ни. Но невинаги е така. Дори в повечето случаи не е така, а болестта в повечето случаи е нещо съвсем друго. В повечето случаи болестта не е врагът, а тъкмо приятелят на организма. В повечето случаи врагът на организма предшества болестта, развива се в човека, преди външно видимата болест да се е проявила. В организма има сили, които си противодействат, и болестта, която избухва в даден момент, е опитът на организма да се спаси от противодействащите си сили, останали незабелязани преди това. Болестта често е началото на работата на организма за постигане именно на изцеление. Болестта е онова, което организмът предприема, за да се бори с враждебните влияния, предшестващи болестта. Болестта е последната форма на процеса, но тя означава борбата на добрите сокове на организма с онова, което дебне там долу. Тя съществува, за да прогони от човека онова, което дебне там долу. Само когато разглеждаме по този начин преобладаващата част от болестите, ще стигнем до правилно разбиране на болестния процес. Следователно болестта показва, че преди избухването ѝ се е случило нещо, което трябва да излезе от организма именно чрез болестта. Когато някои явления на живота се видят в правилната светлина, съвсем лесно се стига до току-що казаното. Причините могат да се намират в най-различни области. Важното е онова, което току-що загатнах: да разглеждаме болестите като самозащита на организма срещу нещата, които трябва да бъдат прогонени.
311	Nun glaube ich nicht, daß es einen Vergleich gibt, der wirklich so zutreffend sein kann als der Vergleich einer solchen Summe von bedeutsamen, tief eingreifenden Ereignissen, wie wir sie jetzt seit dem Beginn des August 1914 über einen großen Teil der Erde hin erleben, mit einem Krankheitsprozeß des Menschenwerdens. Gerade das muß uns auffallen, daß diese kriegerischen Ereignisse wirklich ein Krankheitsprozeß sind. Aber falsch wäre es, zu glauben, daß wir damit fertig werden, wenn wir einfach diesen Krankheitsprozeß in dem unrichtigen Sinne auffassen würden, wie eben mancher Krankheitsprozeß aufgefaßt wird: als wenn er der Feind des Organismus wäre. Was als Ursache vorliegt, geht voraus dem Krankheitsprozeß. Nun kann uns gerade in unserer Zeit ganz besonders auffallen, wie wenig die Menschen in der Gegenwart geneigt sind, solche Wahrheiten zu berücksichtigen, die sich demjenigen unmittelbar als einleuchtend erweisen müssen, der geisteswissenschaftliche Weltanschauung nicht bloß in den Verstand, sondern auch in die Empfindung aufnimmt.	Не вярвам някое сравнение действително да може да бъде толкова уместно, колкото сравнението на тази съвкупност от значими, дълбоко въздействащи събития, които от началото на август 1914 г. насам преживяваме в голяма част от Земята, с болестен процес в развитието на човечеството. Именно това трябва да ни направи впечатление: че тези военни събития действително са болестен процес. Но би било погрешно да вярваме, че сме разбрали този болестен процес, ако просто го схванем в онзи неправилен смисъл, в който се схваща не един болестен процес: сякаш е врагът на организма. Онова, което е причината, предшества болестния процес. Тъкмо в нашето време може особено силно да ни прави впечатление колко малко са склонни днешните хора да се съобразяват с истини, които трябва да са непосредствено ясни за онзи, който приема духовнонаучния светоглед не само с разсъдъка, но и с усещането си.
312	Wir haben ja vieles unendlich Schmerzliche erfahren müssen gerade im Laufe der letzten, sagen wir, neun Monate - Schmerzliches erfahren müssen mit Bezug auf die Urteilsfähigkeit der Menschen. Ist es denn nicht eigentlich so, wenn man das, was schließlich doch durch die Literatur, die am meisten gelesen und von den verschiedensten Ländern der Erde verbreitet wird, liest, ist es denn nicht so, als wenn die Menschen, die urteilen über die heutigen Ereignisse, annehmen würden, daß im Juli 1914 eigentlich die Geschichte ihren Anfang genommen hat? Das war die traurigste Erfahrung, die wir neben allem andern Schmerzlichen haben mitmachen müssen, daß sich gezeigt hat, wie gerade die tonangebenden oder vielmehr artikelangebenden Menschen, die die öffentliche Meinung machen, im Grunde nichts von dem Werden der Ereignisse wissen und nur auf das Allernächste hinschauen. Daher sind die unendlichen Diskussionen, diese ganz hin fälligen Diskussionen entstanden. Wo liegt die Ursache zu den gegenwärtigen kriegerischen Konflikten? Immer wieder und wiederum hat man gefragt: Hat der die Schuld? Hat jener die Schuld? - und so weiter. Immer ist man kaum weiter zurückgegangen als bis zum Juli, höchstens Juni 1914. Ich erwähne das aus dem Grunde, weil ja das, was ich sage, wirklich ein Charakteristikum unserer materialistischen Zeit ist. Man glaubt gewöhnlich, der Materialismus bringe nur materialistische Denkweise, materialistische Weltanschauung zustande. Das ist nicht so. Der Materialismus bringt nicht nur diese zustande, sondern er bringt auch Kurzsichtigkeit zustande; der Materialismus bringt Denkfaulheit, bringt Einsichtslosigkeit zustande. Dasjenige, was materialistische Denkweise ist, führt dazu, daß man zum Schlüsse alles beweisen und alles glauben kann. Und es gehört wirklich zu jener Selbsterziehung, die uns wahrhaft richtig gemeinte Anthroposophie geben muß, daß wir das einsehen, daß man, wenn man bloß auf dem Gebiete des Materialismus stehenbleibt, alles beweisen und alles glauben kann.	Особено през последните, да речем, девет месеца трябваше да преживеем безкрайно много болезнени неща – болезнени неща във връзка със способността на хората да преценяват. Когато се чете онова, което в края на краищата се разпространява чрез най-четената литература от най-различни страни на Земята, не изглежда ли всъщност така, сякаш хората, които преценяват днешните събития, приемат, че историята е започнала през юли 1914 г.? Наред с всички други болезнени преживявания най-тъжното, което трябваше да преживеем, беше това: оказа се, че тъкмо хората, които задават тона, или по-скоро хората, които го задават чрез статиите си и създават общественото мнение, по същество нищо не знаят за възникването и развитието на събитията и гледат само непосредствено пред себе си. Оттук възникнаха безкрайните дискусии, тези съвсем несъстоятелни дискусии. Къде е причината за сегашните военни конфликти? Отново и отново се питаше: Този ли е виновен? Онзи ли е виновен? – и така нататък. Почти никога не се връщаха по-назад от юли, най-много юни 1914 г. Споменавам това, защото казаното действително е характерно за нашето материалистично време. Обикновено се смята, че материализмът поражда само материалистичен начин на мислене, материалистичен светоглед. Не е така. Материализмът поражда не само тях, а и късогледство; материализмът поражда мисловна леност, поражда липса на разбиране. Материалистичният начин на мислене води дотам, че в крайна сметка всичко може да бъде доказано и във всичко може да се вярва. И действително самовъзпитанието, което трябва да ни даде антропософията, разбирана в истинския ѝ смисъл, включва това прозрение: ако се остава само в областта на материализма, всичко може да бъде доказано и във всичко може да се вярва.
313	Nehmen wir ein einfaches Beispiel. Wenn man in den letzten Jahren da oder dort die geisteswissenschaftliche Weltanschauung vorgebracht hat und der oder jener glaubte, gegenüber der geisteswissenschaftlichen Weltanschauung seine Ansicht geltend machen zu müssen, konnte man oftmals hören: Ja, Kant hat doch schon durch seine Philosophie bewiesen, daß der Mensch Grenzen des Erkennens habe, und daß man da nicht hinkommen kann, wo die geisteswissenschaftliche Weltanschauung hinkommen will im Erkennen. - Dann wurden angeführt die gewiß sehr interessanten Sachen, wodurch Kant bewiesen haben soll, daß man nicht in die geistige Welt hineindringen könne mit dem menschlichen Erkennen. Wenn man nun dennoch Geisteswissenschaft vertrat, dann kamen die Menschen und glaubten: Der leugnet ja alles, was Kant bewiesen hat! Und selbstverständlich steckte darin so etwas von der Behauptung: das müsse also ein besonders törichter Mensch sein, denn er leugne ja das streng Bewiesene. So ist es gar nicht. Der Geisteswissenschafter leugnet gar nicht, daß das absolut richtig ist, was Kant bewiesen hat, sondern es ist klar, daß das ganz gut bewiesen ist. Aber nehmen Sie einmal an, irgend jemand hätte in der Zeit, in welcher das Mikroskop nicht gefunden war, streng bewiesen, daß es kleinste Zellen in der Pflanze gäbe, aber man könne diese niemals finden, weil die menschlichen Augen nicht dazu eingerichtet seien. Das hätte sich streng beweisen lassen, und der Beweis wäre absolut richtig, denn das menschliche Auge, so wie es eingerichtet ist, kann niemals in den Organismus der Pflanze bis zu diesen kleinsten Zellen hineindringen. Ein absolut richtiger Beweis, der niemals umgestoßen werden kann. Doch das Leben hat sich so entwickelt, daß zum Menschenauge das Mikroskop gefunden worden ist, und daß trotz des strengen Beweises die Menschen zum Erkennen der kleinsten Zellen gekommen sind. Erst wenn einmal eingesehen wird, daß für die Erringung der Wahrheit Beweise ganz wertlos sind, daß Beweise richtig sein können, aber im Grunde nichts besonderes bedeuten für den Fortschritt der Wahrheitserkenntnis, erst dann wird man auf dem richtigen Boden stehen. Dann wird man wissen: Die Beweise können natürlich gut sein, aber die Beweise haben gar nicht die Aufgabe, wirklich zur Wahrheit zu führen. Denken Sie nur einmal an den Vergleich, den ich gegeben habe, dann werden Sie sehen, daß ebenso, wie absolut strikte der Beweis sein kann, daß die menschliche Sehfähigkeit nicht zur Zelle reicht, auch strikte sein kann der Beweis, die menschliche Erkenntnis könne, wie Kant sagt, nicht zu übersinnlichen Welten reichen. Die Beweise waren absolut richtig, aber das Leben geht über Beweise hinaus. Das ist nämlich auch etwas, was einem auf dem Wege der Geistesforschung gegeben wird, daß man seinen Gesichtskreis erweiternd wirklich dazukommt, an ein anderes zu appellieren als an den menschlichen Verstand und seine Beweise. Und derjenige, der sich auf materialistische Vorstellungen beschränkt, wird tatsächlich zu einem unbändigen Glauben an Beweise geführt. Wenn er einen Beweis in der Tasche hat, ist er überhaupt von der Wahrheit überzeugt. Geistesforschung wird uns gerade zeigen, daß man im Grunde das eine und das andere recht gut beweisen kann, daß aber Verstandesbeweise für die Erringung der wirklichen Wahrheit keine Bedeutung haben. Und so ist es denn eine Begleiterscheinung unserer materialistischen Zeit, daß die Leute in Verstandeskurzsichtigkeit verfallen. Und wird diese Verstandeskurzsichtigkeit auch noch von den Leidenschaften durchsetzt, so kommt das zustande, was wir heute nicht nur in den mit den Waffen kämpfenden europäischen Völkern sehen, sondern was wir sehen in der Befehdung der europäischen Völker gegenseitig, wo einer über den andern alles mögliche vorbringt und im Grunde keine Aussicht besteht, daß der eine den andern jemals - nicht nur während des Krieges - überzeugen könnte. Und wer den Glauben hat, daß ein neutraler Staat zwischen den Behauptungen zweier feindlicher Staaten etwa jemals wählen könnte, der hätte einen naiven Glauben. Selbstverständlich läßt sich das, was auf dem einen Boden gesagt wird, ebensogut vertreten, ja belegen durch allerlei Beweise wie dasjenige, was auf dem andern Boden gesagt wird. Einsicht bekommt man nur, wenn man sich einläßt auf die tieferen Grundlagen der ganzen menschlichen Entwickelung.	Нека вземем един прост пример. През последните години често можеше да се чуе следното, когато тук или там се излагаше духовнонаучният светоглед и някой смяташе, че трябва да му противопостави мнението си: Но Кант вече доказа чрез философията си, че човешкото познание има граници и че в познанието не може да се стигне дотам, докъдето иска да стигне духовнонаучният светоглед. – Тогава се привеждаха несъмнено твърде интересните неща, с които Кант уж доказал, че с човешкото познание не може да се проникне в духовния свят. Ако въпреки това някой застъпваше духовната наука, идваха хора, които си мислеха: Та той отрича всичко, което Кант е доказал! И разбира се, в това се криеше нещо като твърдението: значи той трябва да е особено глупав човек, защото отрича строго доказаното. Съвсем не е така. Познавачът на духовната наука съвсем не отрича, че доказаното от Кант е абсолютно правилно; напротив, ясно е, че то е съвсем добре доказано. Но представете си, че във времето, когато микроскопът още не е бил открит, някой е доказал строго, че в растението има най-дребни клетки, но те никога не могат да бъдат открити, защото човешките очи не са устроени за това. То би могло да бъде строго доказано и доказателството би било абсолютно правилно, защото човешкото око, така както е устроено, никога не може да проникне в организма на растението чак до тези най-дребни клетки. Едно абсолютно правилно доказателство, което никога не може да бъде оборено. Животът обаче се разви така, че беше открит микроскопът като допълнение към човешкото око и въпреки строгото доказателство хората стигнаха до познание за най-дребните клетки. Едва когато се разбере, че за постигането на истината доказателствата са съвсем без стойност, че те могат да са правилни, но по същество нямат особено значение за напредъка в познаването на истината, едва тогава ще стъпим на правилна почва. Тогава ще се знае: доказателствата, разбира се, могат да са добри, но доказателствата изобщо нямат задачата действително да водят към истината. Помислете само за сравнението, което дадох, и ще видите, че както може абсолютно строго да се докаже, че човешкото зрение не достига до клетката, така може строго да се докаже и че както казва Кант, човешкото познание не може да достигне до свръхсетивни светове. Доказателствата бяха абсолютно правилни, но животът отива отвъд доказателствата. Защото и това се дава на човека по пътя на духовното изследване: като разширява кръгозора си, той действително стига дотам да се обърне към нещо друго освен към човешкия разсъдък и неговите доказателства. А онзи, който се ограничава до материалистични представи, действително стига до необуздана вяра в доказателствата. Има ли доказателство в джоба си, той вече е убеден в истината. Именно духовното изследване ще ни покаже, че по същество и едното, и другото може да се докаже съвсем добре, но че доказателствата на разсъдъка нямат значение за постигането на действителната истина. И така, съпътстващо явление на нашето материалистично време е, че хората изпадат в разсъдъчно късогледство. А когато това разсъдъчно късогледство се проникне и от страстите, възниква онова, което днес виждаме не само при въоръжените сражения на европейските народи, а и при взаимните им нападки, когато едните изтъкват всевъзможни неща за другите и по същество няма никаква надежда едните някога – не само по време на войната – да убедят другите. А който вярва, че една неутрална държава би могла някога да избере между твърденията на две враждуващи държави, би имал наивна вяра. Разбира се, онова, което се казва от едната страна, може да се защитава също толкова добре, дори да се подкрепя с всевъзможни доказателства, колкото и онова, което се казва от другата страна. Разбиране се придобива само ако се навлезе в по-дълбоките основи на цялото човешко развитие.
314	Nun habe ich schon einige Jahre vor Ausbruch dieses Krieges versucht, durch den Zyklus über die einzelnen Volksseelen und ihre Wirkung auf die einzelnen Menschen in den verschiedenen europäischen Gebieten ein wenig Licht zu werfen darauf, wie sich die einzelnen Nationen gegenüberstehen, und daß da wirklich verschiedene Kräfte bei den verschiedenen Völkern herrschen. Heute wollen wir dasjenige, was dort gesagt ist, noch durch ein paar andere Gesichtspunkte ergänzen.	Чрез цикъла за отделните Души на народите и въздействието им върху отделните хора в различните европейски области още няколко години преди избухването на тази война се опитах да хвърля малко светлина върху това как отделните нации се изправят една срещу друга и върху факта, че у различните народи действително господстват различни сили. Днес искаме да допълним казаното там с още няколко други гледни точки.
315	Unsere materialistische Zeit denkt allzu abstrakt. Vor allen Dingen wird so etwas in unserer materialistischen Zeit gar nicht berücksichtigt, daß es im Leben eine wirkliche Entwickelung gibt, daß der Mensch heranreifen lassen muß dasjenige, was in ihm ist, damit es eben nach und nach reif werde zum wirklichen Urteil. Der Mensch - das wissen wir ja und es ist genügend ausführlich dargestellt in «Die Erziehung des Kindes vom Gesichtspunkte der Geisteswissenschaft» - macht eine Entwickelung durch so, daß ungefähr in den ersten sieben Jahren sein physischer Leib, vom siebenten bis zum vierzehnten Jahre der Ätherleib und so weiter ihre besondere Entwickelung finden. Wird schon dieser Fortschritt in der Entwickelung des einzelnen Menschen wenig berücksichtigt, so wird die parallele Erscheinung, die gleichbedeutende Erscheinung noch viel weniger berücksichtigt. Die Vorgänge, die sich innerhalb der einzelnen Volkszusammenhänge abspielen, werden ja gelenkt und geleitet - das wissen wir schon alle aus der Geisteswissenschaft - von Wesenheiten der höheren Hierarchien. Wir sprechen im wahren Sinne des Wortes von Volksseelen, von Volksgeistern. Und wir wissen, daß zum Beispiel der Volksgeist des italienischen Volkes inspiriert dasjenige, was wir Empfindungsseele nennen; daß der französische Volksgeist inspiriert dasjenige, was wir Verstandes oder Gemütsseele nennen, daß die Bewohner der britischen Insel inspiriert werden durch die Bewußtseinsseele; in Mitteleuropa wird inspiriert dasjenige, was wir das menschliche Ich nennen. Damit wird nun aber kein Werturteil gefällt über die einzelnen Nationen, sondern es wird nur gesagt, daß das so ist. Daß zum Beispiel eine Inspiration des Volkes, das die britische Insel bewohnt, darin beruht, daß es als Nation alles das in die Welt hereinbringt, was durch Inspiration der Bewußtseinsseele von seiten des Volksgeistes bewirkt wird. Es ist merkwürdig, wie nervös geradezu auf diesem Gebiet die Menschen werden. Als das da oder dort während der kriegerischen Ereignisse von mir wiederum betont wurde, was, wie gesagt, in dem erwähnten Zyklus schon früher ausgesprochen worden ist, ja, da hat es Menschen gegeben, die es geradezu aufgefaßt haben wie eine Art Beschimpfung des britischen Volkes, daß gesagt worden ist, sie hätten die Aufgabe, die Bewußtseinsseele zu inspirieren, während die Volksseele, welche die deutsche Volksseele ist, das menschliche Ich zu inspirieren hat. Es war das gerade so, als wenn man es als Schimpf auf fassen würde, wenn man sagt: Salz ist weiß, Paprika ist rot. - Es ist eine einfache Charakteristik, die Darstellung einer Wahrheit, die besteht, und als eine solche Wahrheit hat man das zunächst hinzunehmen. Man wird viel besser zurechtkommen mit dem, was waltet zwischen den einzelnen Gliedern der Menschheit, wenn man hinschaut auf die Eigentümlichkeiten, welche die einzelnen Völker haben, und nicht, wenn man alles durch einanderrührt, wie es die heutige materialistische Anschauung macht. Selbstverständlich, der einzelne Mensch erhebt sich über dasjenige, was ihm durch seine Volksseele wird, und das ist ja gerade die Aufgabe unserer anthroposophischen Gesellschaft, daß sie den einzelnen Menschen heraushebt aus der Gruppenseelenhaftigkeit, daß sie ihn zum allgemeinen Menschentum erhebt. Aber dabei bleibt doch bestehen, daß der einzelne Mensch, insofern er in einem Volkstum steht, von diesem Volkstum in der Richtung inspiriert wird, daß zum Beispiel der italienische Volksgeist zu der Empfindungsseele spricht, der französische Volksgeist zu der Verstandes- oder Gemütsseele, der britische Volksgeist zu der Bewußtseinsseele. Wir haben uns also vorzustellen, daß gleichsam über dem, was die einzelnen Menschen in den einzelnen Nationen beginnen, der Volksgeist schwebt. Aber wie wir sehen, daß beim Menschen schon eine Entwickelung vorhanden ist, wie man beim einzelnen Menschen sagen kann: Das Ich kommt in einer gewissen Weise zur Entwickelung, zu einer besonderen Entwickelung in einem bestimmten Zeitraum des Lebens, so kann man auch mit Bezug auf die Volksseele im Verhältnis 2u ihrem Volk von einer Entwickelung sprechen, richtig von einer Entwickelung. Nur ist diese Entwickelung etwas anders als beim einzelnen Menschen.	Нашето материалистично време мисли твърде абстрактно. Преди всичко в нашето материалистично време изобщо не се взема предвид, че в живота има действително развитие, че човек трябва да остави онова, което е в него, да узрява, за да добие то постепенно зрелостта, нужна за действителна преценка. Човекът преминава през развитие – знаем това, а и то е изложено достатъчно подробно във „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“, – при което приблизително през първите седем години особено се развива физическото му тяло, от седмата до четиринадесетата година – етерното тяло, и така нататък. Ако дори този напредък в развитието на отделния човек се взема малко предвид, то успоредното явление, съответното явление, се взема предвид още много по-малко. Процесите в живота на отделните народи се направляват и ръководят – всички вече знаем това от духовната наука – от същества на висшите йерархии. В истинския смисъл на думата говорим за Души на народите, за Духове на народите. И знаем, че например Духът на италианския народ инспирира онова, което наричаме сетивна душа; че френският Дух на народа инспирира онова, което наричаме разсъдъчна или сърдечна душа; че жителите на британския остров се инспирират чрез съзнаващата душа; в Средна Европа се инспирира онова, което наричаме човешкия Аз. Но с това не се дава оценка на отделните нации, а само се казва, че е така. Че например инспирацията на народа, който обитава британския остров, се състои в това, че като нация той внася в света всичко онова, което Духът на народа поражда чрез инспирацията на съзнаващата душа. Странно е колко нервни стават хората тъкмо в тази област. Когато по време на военните събития тук или там отново подчертах онова, което, както казах, бях изразил още по-рано в посочения цикъл, имаше хора, които направо приеха като някаква ругатня към британския народ твърдението, че британците имат задачата да инспирират съзнаващата душа, докато германската Душа на народа трябва да инспирира човешкия Аз. Това беше също както ако се приеме за ругатня да се каже: Солта е бяла, червеният пипер е червен. – То е проста характеристика, представяне на една истина, която съществува, и отначало трябва да бъде прието като такава истина. Много по-добре ще се ориентираме в онова, което действа между отделните членове на човечеството, ако се вгледаме в особеностите на отделните народи, отколкото ако смесваме всичко, както прави днешният материалистичен възглед. Разбира се, отделният човек се издига над онова, което получава чрез своята Душа на народа, и тъкмо това е задачата на нашето Антропософско общество: да издигне отделния човек над груповата душевност, да го издигне до общочовешкото. Но при това все пак остава в сила, че доколкото принадлежи към една народност, отделният човек се инспирира от нея в следната посока: например италианският Дух на народа говори на сетивната душа, френският Дух на народа – на разсъдъчната или сърдечната душа, британският Дух на народа – на съзнаващата душа. Следователно трябва да си представим, че над онова, което предприемат отделните хора в отделните нации, сякаш се носи Духът на народа. Но както при човека виждаме развитие, както за отделния човек можем да кажем: Азът се развива по определен начин и се развива особено през определен период от живота, – така и за Душата на народа в отношението ѝ към нейния народ можем да говорим за развитие, действително за развитие. Само че това развитие е малко по-различно от развитието на отделния човек.
316	Nehmen wir zum Beispiel herausgreifend das italienische Volk. Da haben wir also dieses Volk, und dann die zu diesem Volke gehörige Volksseele. Die Volksseele ist ein Wesen aus der übersinnlichen Welt, ist der Welt der höheren Hierarchien angehörig. Sie inspiriert die Empfindungsseele, und das geschieht nun immer, solange das Volk lebt, das italienische Volk - weil wir von diesem Volk sprechen -, aber sie inspiriert die Empfindungsseele in den verschiedenen Zeiten in der verschiedensten Weise. Es gibt Zeiten, in denen die Volksseelen die Angehörigen der einzelnen Nationen so inspirieren, daß diese Inspiration gleichsam seelisch geschieht. Da schwebt die Volksseele in höheren Regionen des Geistes, und ihre Inspiration geschieht so, daß sie nur in seelische Eigenschaften hinein inspiriert. Dann gibt es Zeiten, wo die Volksseelen weiter herunterschweben und stärker in Anspruch nehmen die einzelnen Angehörigen der Nationen, wo sie sie so stark inspirieren, daß nicht nur der Mensch sie in seine seelischen Eigenschaften hereinbekommt, sondern wo sie so stark wirken, daß bis in die körperlichen Eigenschaften hinein der Mensch von den Volksseelen abhängig wird. Solange ein Volk unter dem Einflüsse der Volksseele so steht, daß sie nur die seelisch-geistigen Eigenschaften inspiriert, ist noch der Typus des Volkes nicht so ausgeprägt. Da wirken die Kräfte der Volksseele nicht so, daß der ganze Mensch bis in das Blut hinein ergriffen wird. Dann kommt eine Zeit, wo man gleichsam schon in der Art, wie der Mensch aus den Augen schaut, aus den Zügen, die sein Gesicht trägt, entnehmen kann, wie der Volksgeist hineinwirkt. Das prägt sich aus, daß die Volksseele sich tief her abgesenkt hat; sie nimmt stark und intensiv den ganzen Menschen in Anspruch.	Нека вземем за пример италианския народ. И така, имаме този народ, а след това и Душата на народа, която му принадлежи. Душата на народа е същество от свръхсетивния свят, принадлежи към света на висшите йерархии. Тя инспирира сетивната душа и прави това постоянно, докато живее народът – италианският народ, защото за него говорим, – но през различните периоди инспирира сетивната душа по най-различен начин. Има периоди, през които Душите на народите инспирират представителите на отделните нации така, че инспирацията е, така да се каже, душевна. Тогава Душата на народа се носи във висши области на духа и инспирацията ѝ се осъществява така, че тя инспирира само душевни качества. След това има периоди, през които Душите на народите се спускат по-ниско и обхващат по-силно отделните представители на нациите; инспирират ги толкова силно, че въздействието им не се ограничава до душевните качества на човека, а е толкова силно, че той става зависим от Душите на народите чак до телесните си качества. Докато един народ е под такова влияние на Душата на народа, че тя инспирира само душевно-духовните му качества, типът на народа още не е така изразен. Тогава силите на Душата на народа не действат така, че да бъде обхванат целият човек чак до кръвта му. След това идва време, когато, така да се каже, още по начина, по който човекът гледа с очите си, по чертите на лицето му може да се разбере как Духът на народа въздейства върху него. В това се изразява дълбокото спускане на Душата на народа; тя силно и интензивно обхваща целия човек.
317	Beim italienischen Volke war es so, daß der Zeitpunkt, von dem ich gesprochen habe, wo der Volksgeist sich tief heruntersenkt, wo er so hineinwirkt, daß man in einzelnen Menschen den Abdruck finden kann, in der Mitte des 16. Jahrhunderts ungefähr war, so um 1550 herum. Dann wiederum schwebte die Volksseele gleichsam zurück, und von dieser Zeit an vollzieht sich das durch Vererbung auf die Nachkommen. Man kann also sagen: Das intensivste Zusammensein des italienischen Volkes mit seiner Volksseele war um 1550 herum. Da hat sich die italienische Volksseele am tiefsten heruntergesenkt, da hat dieses Volk der italienischen Halbinsel seinen präzise sten Charakter bekommen. Gehen wir zurück in die Zeit vor 1550, da sehen wir, daß die Charakterzüge durchaus nicht so ausgeprägt sind, daß einem das so stark entgegentreten könnte, wie von 1550 an. Da beginnt eigentlich erst das Charakteristische, was wir eben als Italienertum kennen. Da ist sozusagen die eigentliche Ehe erst geschlossen worden zwischen der italienischen Volksseele und der Empfindungsseele des einzelnen Menschen, der der italienischen Volkheit angehört. Für das französische Volk - ich rede also nicht von dem einzelnen Menschen, der sich über das Volkstum erheben kann - trat der ähnliche Zeitpunkt, wo also der Volksgeist sich am tiefsten heruntersenkte und das Volk ganz durchdrang, ungefähr um 1600 ein, im Beginne des 17. Jahrhunderts. Da ergriff der Volksgeist ganz die Verstandes- oder Gemütsseele.	При италианския народ моментът, за който говорих, настъпва приблизително в средата на шестнадесети век, около 1550 г.: тогава Духът на народа се спуска дълбоко и въздейства така, че у отделните хора може да се намери отпечатъкът му. След това Душата на народа отново, така да се каже, се оттегля и от този момент нататък това се предава по наследство на потомците. Следователно може да се каже: най-интензивното единение на италианския народ с неговата Душа на народа е било около 1550 г. Тогава италианската Душа на народа се е спуснала най-дълбоко, тогава този народ на Апенинския полуостров е получил най-отчетливия си характер. Ако се върнем във времето преди 1550 г., ще видим, че характерните черти съвсем не са толкова изразени, че да изпъкват така силно, както след 1550 г. Всъщност едва тогава започват да се проявяват характерните особености, които познаваме като италианска народност. Едва тогава, така да се каже, се сключва същинският брак между италианската Душа на народа и сетивната душа на отделния човек, принадлежащ към италианския народ. За френския народ подобен момент настъпва приблизително около 1600 г., в началото на седемнадесети век: тогава Духът на народа се спуска най-дълбоко и прониква целия народ – говоря, значи, не за отделния човек, който може да се издигне над народността. Тогава Духът на народа изцяло обхваща разсъдъчната или сърдечната душа.
318	Für das britische Volk trat der Zeitpunkt ein in der Mitte des 17.Jahrhunderts, etwa um 1650 herum. Da bekam erst das britische Volk seinen äußerlichen britischen Ausdruck.	За британския народ този момент настъпва в средата на седемнадесети век, приблизително около 1650 г. Едва тогава британският народ придобива своя външен британски облик.
319	Wenn Sie solche Dinge wissen, dann wird Ihnen manches erklärlich sein, denn Sie können jetzt zum Beispiel in einer ganz andern Weise die Frage aufwerfen: Wie ist es mit Shakespeare in England? - Shakespeare hat in England gewirkt, bevor der britische Volksgeist am intensivsten gewirkt hat auf das englische Volk. Daher ist es, daß er nicht in England ordentlich verstanden wird. Bekanntlich gibt es dort Ausgaben, in denen alles ausgemerzt ist, was nicht ganz im Geschmack der Gouvernanten ist. Es ist Shakespeare sehr häufig im alleräußersten Sinne moralisiert. Und wir wissen ja, daß das tiefste Verständnis Shakespeares herbeigeführt worden ist nicht in England, sondern in der mitteleuropäischen Geistesentwickelung.	Ако знаете такива неща, някои неща ще ви станат обясними, защото сега например можете да попитате по съвсем друг начин: А Шекспир в Англия? – Шекспир е творил в Англия, преди британският Дух на народа да е въздействал най-интензивно върху английския народ. Затова в Англия не го разбират както трябва. Както е известно, там има издания, в които е заличено всичко, което не е съвсем по вкуса на гувернантките. Много често Шекспир е преработван в най-краен морализаторски дух. А знаем, че най-дълбокото разбиране за Шекспир е постигнато не в Англия, а в духовното развитие на Средна Европа.
320	Nun werden Sie die Frage aufwerfen: Wann war denn diese Berührung des Volksgeistes mit den Angehörigen des mitteleuropäischen Volkes? — Da ist es allerdings so: Dadurch, daß in Mitteleuropa das Ich das maßgebende ist, daß wirklich eine Art Herabschweben des Volksgeistes stattfindet, dann ein Wiederzurückgehen, dann wieder ein Herunterschweben, wieder ein Zurückgehen, da finden Wiederholungen statt. Und so haben wir in der Zeit ungefähr, in der die wunderbare Sagenwelt des Parzival, des Gral entstanden ist, ein solches Heruntersteigen des Volksgeistes, ein Sich-Vereinigen mit den einzelnen Seelen, ein Wiederzurückgehen und ein nächstes Herunter schweben ungefähr zwischen den Jahren 1750 und 1830. Da wird am tiefsten ergriffen dasjenige, was in Mitteleuropa lebt, von dem, was mitteleuropäischer Volksgeist ist. Seither ist wiederum ein Zurückgehen des Volksgeistes. So sehen Sie, wie eigentlich es ganz begreiflich ist, daß, sagen wir, Jakob Böhme in einer Zeit gelebt hat, in der er gerade wenig vom deutschen Volksgeist haben konnte. Da war nicht die Zeit, in der der Volksgeist sich verband mit den einzelnen Seelen des Volkes. Jakob Böhme ist daher, obwohl er der «Teutonische Philosoph» genannt wird, ein Mensch, der zeitlich unabhängig ist von dem, was sein Volksgeist ist; der gleichsam wie eine entwurzelte Erscheinung dasteht, wie eine ewige Erscheinung innerhalb seiner Zeit. Wenn wir Lessing, Schiller, Goethe nehmen, das sind auch deutsche Philosophen, die wurzeln ganz im deutschen Volksgeiste. Und das ist gerade das Charakteristische, daß diese in der Zeit zwischen 1750 und 1830 lebenden Philosophen im Volksgeiste ganz darin wurzeln. So sehen Sie also, daß es nicht bloß darauf ankommt, daß man nur weiß: Beim italienischen Volke wirkt der Volksgeist durch die Empfindungsseele, beim französischen Volke wirkt der Volksgeist durch die Verstandesseele, beim britischen Volke wirkt der Volksgeist durch die Bewußtseinsseele, beim mitteleuropäischen Volke wirkt der Volksgeist durch das Ich -, sondern daß man auch wissen muß, daß dieses in gewissen Zeitpunkten geschieht. Und die Ereignisse, die sich abspielen, werden geschichtlich nur erklärbar, wenn man solche Dinge wirklich weiß. Jener Unfug, der als Wissenschaft getrieben wird, wo man die Dokumente hernimmt und nacheinander die Ereignisse aufzählt und sagt, eines müsse man aus dem andern herleiten, dieser Unfug der Geschichtsforscher führt allerdings nicht zu einer wirklichen Geschichte, zu einem Verständnis des Menschwerdens, sondern eben nur, man kann sagen, zu einer Fälschung desjenigen, was in der Menschengeschichte waltet und wirkt.	И така, ще поставите въпроса: А кога е бил този досег на Духа на народа с представителите на средноевропейския народ? – Тук положението наистина е следното: понеже в Средна Европа определящ е Азът, действително настъпва един вид спускане на Духа на народа, после отново оттегляне, после отново спускане, отново оттегляне, настъпват повторения. И така, приблизително във времето, когато възниква чудният свят на сказанията за Парцифал, за Граала, имаме такова слизане на Духа на народа, съединяване с отделните души, ново оттегляне и следващо спускане приблизително между 1750 и 1830 г. Тогава онова, което живее в Средна Европа, бива обхванато най-дълбоко от средноевропейския Дух на народа. Оттогава Духът на народа отново се оттегля. Така виждате: всъщност е напълно разбираемо, че да речем, Якоб Бьоме е живял във време, когато е можел да получи особено малко от германския Дух на народа. Това не е било времето, в което Духът на народа се е свързвал с отделните души на народа. Затова, макар да го наричат „Тевтонският философ“, Якоб Бьоме е независим от своя Дух на народа, що се отнася до времето, в което живее; той присъства в своето време, така да се каже, като изтръгнато от корените си явление, като вечно явление. Ако вземем Лесинг, Шилер, Гьоте, те също са германски философи, които изцяло се коренят в германския Дух на народа. И тъкмо характерното е, че тези философи, живели между 1750 и 1830 г., изцяло се коренят в Духа на народа. И така, виждате, че е важно не само да се знае: при италианския народ Духът на народа действа чрез сетивната душа, при френския народ Духът на народа действа чрез разсъдъчната душа, при британския народ Духът на народа действа чрез съзнаващата душа, при средноевропейския народ Духът на народа действа чрез Аза, – но е необходимо и да се знае, че това става в определени моменти. И събитията, които се разиграват, стават исторически обясними само когато действително се знаят такива неща. Историческите изследователи представят за наука онази безсмислица, при която се вземат документите, събитията се изброяват едно след друго и се казва, че едното трябва да се изведе от другото; тази безсмислица наистина не води до действителна история, до разбиране на развитието на човечеството, а само, може да се каже, до изопачаване на онова, което действа и се проявява в човешката история.
321	Und wenn man nun sieht, wie in ganz verschiedener Weise auf die einzelnen Völkerschaften - es könnten ja noch andere charakterisiert werden - dasjenige wirkt, was als Kraft diese Völkerschaften treibt, dann sieht man die gegensätzlichen Dinge, die da sind. Und man sieht, daß das, was heute geschieht, wahrhaftig nicht erst in den letzten Jahren geschehen ist, sondern in den Jahrhunderten sich eben vorbereitet hat.	И когато видим как силата, която движи отделните народи, им въздейства по съвсем различен начин – биха могли да се характеризират и други народи, – тогава ще видим съществуващите противоположности. И ще видим, че онова, което става днес, действително не е настъпило едва през последните години, а се е подготвяло през вековете.
322	Schauen wir hinüber nach dem Osten, nach dem Gebiet, das die russische Kultur trägt. Das ganz Eigentümliche der russischen Kultur ist dieses, daß die russische Kultur erst dann zur Entfaltung kommen kann, wenn einmal der Zeitpunkt eintreten kann, wo die russische Volksseele sich verbindet mit dem Geistselbst - das ist auch schon ausgesprochen in dem genannten Zyklus. Das heißt, es muß ein späterer Zeitraum kommen, in dem dasjenige, was Charakteristik dieser Eigentümlichkeit des europäischen Ostens sein kann, sich erst ausprägen wird. Und das wird dann ganz verschieden sein von demjenigen, was im Westen von Europa oder in der Mitte von Europa sich abwickelt. Vorläufig aber ist es ganz erklärlich, daß dasjenige, was der russischen Kultur zugeteilt ist, überhaupt noch gar nicht da ist, sondern daß die russische Kultur - wie der einzelne Mensch - so zum Geistselbst steht, daß sie sich immer nach oben wendet. Der einzelne Angehörige des russischen Volkes und selbst tiefsinnige russische Philosophen sprechen nicht so, wie in Mitteleuropa das Größte gerade gesagt wird, sondern sie sprechen in ganz anderer Weise.	Нека погледнем на изток, към областта, която е носител на руската култура. Съвсем своеобразното в руската култура е, че тя ще може да се разгърне едва когато настъпи моментът, в който руската Душа на народа се свърже с Духа-Себе – това също вече е казано в споменатия цикъл. Тоест трябва да настъпи един по-късен период, в който тепърва ще се изрази онова, което може да бъде характерно за тази особеност на европейския Изток. И тогава то ще бъде съвсем различно от онова, което се развива в Западна или в Средна Европа. Засега обаче е напълно обяснимо, че онова, което е отредено на руската култура, още изобщо не е налице, а руската култура – както отделният човек – се отнася към Духа-Себе така, че винаги се обръща нагоре. Отделният представител на руския народ и дори дълбокомислените руски философи не говорят така, както в Средна Европа се изказва тъкмо най-великото, а говорят по съвсем друг начин.
323	Da finden wir etwas höchst Charakteristisches. Was ist denn ein Eigentümlichstes dieses mitteleuropäischen Geisteslebens? Sie wissen alle, daß es eine Zeit der großen Mystiker gegeben hat, in der Meister Eckart, Johannes Tauler und andere gewirkt haben. Sie alle haben im menschlichen Gemüte das gesucht, was in diesem menschlichen Gemüte selber enthalten ist als das GöttKche. Sie haben gesucht, den Gott in der eigenen Brust, in der eigenen Seele zu finden, «das Fünklein im Gemüte», wie Eckart sich ausdrückte. Dadrinnen, so sagten sie, muß es etwas geben, wo die Gottheit unmittelbar anwesend ist. Und so entstand jenes Streben, wo das Ich sich zusammenschließen wollte mit seiner Gottheit in sich selbst. Erkämpft sein wollte diese Gottheit; im Werden erkämpft sein wollte die Gottheit. Das geht als ein Zug durch das ganze mitteleuropäische Wesen hindurch. Denken Sie, wie unendlich gemütstief es ist, wenn derjenige, der ganz, ich möchte sagen, international auf dem Boden der mitteleuropäischen Kultur und des mitteleuropäischen Geisteslebens steht, Angelus Silesius, wenn der in einem seiner schönen Sprüche «Cherubinischer Wandersmann» sagt: Wenn ich sterbe, so sterbe nicht ich, sondern Gott stirbt in mir. - Denken Sie, wie unendlich tief das ist! Denn der das sagt, er ergriff lebendig die Idee der Unsterblichkeit, denn er fühlte: Wenn der Tod eintritt im einzelnen Menschen, so ist das, weil der Mensch durchdrungen ist von der Gottheit - diese Erscheinung des Todes ist nicht eine Erscheinung des Menschen, sondern des Gottes, und da der Gott nicht sterben kann, so kann der Tod nur eine Täuschung sein. Der Tod kann also keine Zerstörung des Lebens sein. Er weiß, daß eine unsterbliche Seele besteht, wer da sagt: Wenn ich sterbe, so sterbe nicht ich, sondern Gott stirbt in mir. - Es ist eine ungeheuer tiefe Empfindung, die bei Angelus Silesius lebt. Das ist eben durchaus eine Folge dieses Umstandes, daß hier die Inspiration im Ich geschieht. Wenn die Inspiration in der Empfindungsseele geschieht, kann das eintreten, was zum Beispiel bei Giordano Bruno eingetreten ist. Der Mönch fühlt sich mit aller Leidenschaft ein in das, was Kopernikus gefunden hat, fühlt die ganze Welt belebt. Lesen Sie eine Zeile bei Giordano Bruno, und Sie werden bestätigt finden, daß er, insofern er aus dem italienischen Volkstum herausgewachsen ist, gerade den Beweis dafür darstellt, daß da die Volksseele inspiriert die Empfindungsseele.	Тук намираме нещо извънредно характерно. Коя е една от най-характерните особености на този средноевропейски духовен живот? Всички знаете, че е имало време на големите мистици, в което са действали Майстер Екхарт, Йоханес Таулер и други. Всички те са търсили в човешкото сърце божественото, което се съдържа в самото човешко сърце. Стремили са се да намерят Бога в собствената си гръд, в собствената си душа, „искрицата в сърцето“, както се изразява Екхарт. Там вътре, казвали те, трябва да има нещо, в което божеството непосредствено присъства. И така възниква онзи стремеж на Аза да се съедини вътре в себе си със своето божество. Стремежът е бил това божество да бъде извоювано; в развитието да бъде извоювано божеството. Това е черта, която преминава през цялата средноевропейска същност. Ангелус Силезиус стои, бих искал да кажа, като съвсем интернационална личност на почвата на средноевропейската култура и на средноевропейския духовен живот; помислете каква безкрайна сърдечна дълбочина има в следните негови думи от една от прекрасните му сентенции в „Херувимският странник“: Когато умра, не аз умирам, а Бог умира в мен. – Помислете колко безкрайно дълбоко е това! Защото онзи, който го казва, живо е схванал идеята за безсмъртието, защото е усещал: когато у отделния човек настъпва смърт, това е така, защото човекът е проникнат от божеството; това явление – смъртта – не е човешко явление, а Божие; и тъй като Бог не може да умре, смъртта може да бъде само измама. Следователно смъртта не може да бъде унищожение на живота. Който казва: Когато умра, не аз умирам, а Бог умира в мен, – той знае, че съществува безсмъртна душа. – Необикновено дълбоко усещане живее у Ангелус Силезиус. И то е изцяло следствие от обстоятелството, че тук инспирацията се осъществява в Аза. Когато инспирацията се осъществява в сетивната душа, може да настъпи онова, което е настъпило например при Джордано Бруно. Монахът с цялата си страст се вживява в откритото от Коперник, усеща целия свят оживен. Прочетете един ред у Джордано Бруно и ще намерите потвърждение, че доколкото е израснал от италианската народност, той представлява тъкмо доказателството, че тук Душата на народа инспирира сетивната душа.
324	Cartesius, Descartes, ist geradezu an dem charakterisierten Punkt der französischen Entwickelung geboren, wo der französische Volksgeist sich so recht vereinigte mit dem französischen Volk. Lesen Sie eine Seite bei Cartesius, dem französischen Philosophen, Sie werden finden, daß er auf jeder Seite bestätigt, was Geisteswissenschaft findet: Daß da die Inspiration des Volksgeistes auf die Verstandesseele wirkt.	Картезий, Декарт, е роден точно в характеризирания момент от френското развитие, когато френският Дух на народа действително се съединява с френския народ. Прочетете една страница у Картезий, френския философ, и ще установите, че на всяка страница той потвърждава установеното от духовната наука: че тук инспирацията на Духа на народа въздейства върху разсъдъчната душа.
325	Lesen Sie Locke oder Hume oder einen andern englischen Philosophen, bis Mill und Spencer, überall Inspiration der Bewußtseinsseele.	Прочетете Лок или Хюм, или някой друг английски философ, чак до Мил и Спенсър – навсякъде инспирация на съзнаващата душа.
326	Lesen Sie Fichte in seinem Ringen im Ich selber, dann haben Sie die Inspiration des Ich durch die Volksseele. Das ist gerade das Eigentümliche, daß diese mitteleuropäische Volksseele im Ich erlebt wird, und daß daher das Ich das eigentlich Strebende ist, das Ich, ich möchte sagen, mit all seiner Stärke und all seinen Irrtümern, mit all seinen Irrwegen und auch mit all seinen Überwindungen. Wenn dieser mitteleuropäische Mensch zum Christus den Weg finden soll, so will er ihn in der eigenen Seele gebären.	Прочетете Фихте там, където се бори в самия Аз, и ще откриете инспирацията на Аза чрез Душата на народа. Тъкмо това е своеобразното: тази средноевропейска Душа на народа се преживява в Аза и затова всъщност Азът е този, който се стреми – Азът, бих искал да кажа, с цялата си сила и с всичките си заблуди, с всичките си лутания, а и с всички свои актове на преодоляване. Ако този средноевропейски човек трябва да намери пътя към Христос, той иска да Го роди в собствената си душа.
327	Versuchen Sie einmal nur irgendwie zu suchen - wenn es nicht äußerlich von der westeuropäischen Kultur übernommen ist -, in dem russischen Geistesleben diese Idee, den Christus oder einen Gott im Inneren zu erleben. Sie können es nicht finden. Da wird überall erwartet, daß dasjenige, was hereintritt in die Geschichte, wirklich so hereintritt, daß es, wie Solowjow sagt, wie ein «Wunder» hereintritt. Das russische Geistesleben ist sehr geneigt, im Übersinnlichen die Auferstehung des Christus anzuschauen, äußerlich das Hineinspielen einer inspirierenden Macht zu verehren, aber diese spricht so, wie wenn der Mensch darunter wäre, wie wenn sich das Inspirierende wie eine Wolke über die Menschheit hinbewegte, nicht wie wenn es hineinginge in das menschliche Ich. Dieses intime Beisammensein des Ich mit seinem Gott, oder auch, wenn es sich um Christus handelt, mit dem Christus, dieses Verlangen, daß der Christus im eigenen Gemüt geboren werde, das ist nur in Mitteleuropa zu finden. Und wenn einmal die ost-europäische Kultur zu der Entwickelung, die ihr angemessen ist, kommen wird, so wird sich das dann dadurch zeigen, daß jene Kultur begründet werden wird, die wie über den Menschen schwebt, die wiederum eine Art von Gruppenseelenhaftigkeit darstellt, nur auf einer höheren Stufe, als die alte Gruppenseelenhaftigkeit war. Vorläufig müssen wir es ganz naturgemäß finden, daß in der Art und Weise, wie selbst der russische Philosoph spricht, überall gesprochen wird von etwas, was wie die geistige Welt über der Menschenwelt schwebt, dem man aber nie so intim nahen kann, wie der mitteleuropäische Mensch mit seinem Ich sich dem nähern will, was das Göttliche ist, dem, was als Göttliches durch die Welt wallt und webt. Und wenn ich oftmals davon sprach, daß die Gottheit durch die Welt wallt und webt und wogt, so ist das aus der Empfindungswelt des mitteleuropäischen Menschen heraus und würde gar nicht verstanden werden können in derselben Weise, wie es vom mitteleuropäischen Gemüt aufgenommen werden kann, von irgendeinem andern Volkstum in Europa. Das ist das Charakteristische, das Eigentümliche des mitteleuropäischen Volkes.	Опитайте се само да потърсите по някакъв начин в руския духовен живот идеята за вътрешно преживяване на Христос или на един бог – ако тя не е заимствана отвън от западноевропейската култура. Не можете да я намерите. Там навсякъде се очаква онова, което навлиза в историята, действително да навлезе така, че както казва Соловьов, да се появи като „чудо“. Руският духовен живот е твърде склонен да съзерцава Възкресението на Христос в свръхсетивното и външно да почита намесата на една инспирираща сила, но тази сила говори така, сякаш човекът е под нея, сякаш инспириращото се движи като облак над човечеството, а не сякаш навлиза в човешкия Аз. Само в Средна Европа може да се намери това съкровено единение на Аза с неговия Бог или също, когато става дума за Христос, с Христос – този копнеж Христос да бъде роден в собственото сърце. И когато един ден източноевропейската култура достигне подобаващото ѝ развитие, това ще се прояви в основаването на онази култура, която сякаш се носи над хората и отново представлява един вид групова душевност, само че на по-висока степен от старата групова душевност. Засега трябва да намираме за напълно естествено, че дори руският философ навсякъде говори за нещо, което като духовния свят се носи над човешкия свят, но до което никога не можем да се приближим така съкровено, както средноевропейският човек иска с Аза си да се приближи до божественото, до онова, което като божествено струи и тъче из света. И когато често съм говорил, че божеството струи, тъче и се вълнува из света, думите ми идват от света на усещанията на средноевропейския човек и никоя друга народност в Европа изобщо не би могла да ги разбере така, както може да ги приеме средноевропейското сърце. Това е характерното, своеобразното за средноевропейския народ.
328	Das sind die Kräfte, die da leben in den einzelnen Völkern, und die sich gegenüberstehen, die daher immer wieder und wiederum in Wettstreit treten müssen, die sich gewaltsam entladen müssen, wie Wolken sich entladen und Blitze und Gewitter bewirken.	Това са силите, които живеят в отделните народи и се изправят едни срещу други и затова отново и отново трябва да влизат в съперничество, трябва бурно да се разреждат, както облаците се разреждат и пораждат мълнии и гръмотевични бури.
329	Aber sehen wir denn nicht, so könnte man jetzt sagen, wie im Osten von Europa ein Wort ertönt hat, das gewissermaßen wie ein Losungsruf war und so wirken sollte, wie wenn die Kultur von Osteuropa etwa jetzt beginnen sollte, sich über das wenig wertvolle Westeuropa auszudehnen, es zu überströmen? Sehen wir denn nicht, wie die Slawophilen, die Panslawis ten, der Panslawismus auftrat, besonders auch in Geistern wie Dostojewski/ und ähnlichen, wie er auftrat mit den besonderen Punkten seines Programms, wie da gesagt wurde: Ihr Westeuropäer allzusammen, ihr habt eine faulgewor dene Kultur, die muß ersetzt werden von Osteuropa. - Dann wurde eine ganze Theorie aufgebaut, eine Theorie, die vor allen Dingen gipfelte darin, daß gesagt wurde: Im Westen ist alles faul geworden, das muß ersetzt werden durch die frischen Kräfte des Ostens. Wir haben die gut orthodoxe Religion, die wir nicht bekämpfen, sondern die wir hingenommen haben eben wie die über den Menschen schwebende Wolke des Volksgeistes und so weiter. Und da wurden dann geistvolle Theorien aufgebaut, ganz geistvolle Theorien, was jetzt schon die Grundsätze, die Intentionen des alten Slawentums sein könnten, wie vom Osten jetzt schon die Wahrheit sich über Mittel- und Westeuropa ausbreiten müsse.	Но сега би могло да се каже: нима не виждаме как в Източна Европа прозвуча едно слово, което беше, така да се каже, боен вик и целеше да въздейства така, сякаш културата на Източна Европа може би сега щеше да започне да се разпростира над не особено ценната Западна Европа, да я залее? Нима не виждаме как се появиха славянофилите и панславистите, как се появи панславизмът – особено и у мислители като Достоевски и подобни на него, – как панславизмът се появи с отделните точки на програмата си, как се казваше: Всички вие, западноевропейци, имате една прогнила култура, тя трябва да бъде заменена от Източна Европа. – След това беше изградена цяла теория, теория, която преди всичко достигаше своя връх в твърдението: На Запад всичко е прогнило, то трябва да бъде заменено от свежите сили на Изтока. Ние имаме истински православната религия, с която не се борим, а сме я приели тъкмо като облака на Духа на народа, който се носи над хората, и така нататък. И тогава бяха изградени остроумни теории, съвсем остроумни теории за това какви биха могли да бъдат още сега принципите, намеренията на старото славянство, как истината трябва още сега да се разпростре от Изтока над Средна и Западна Европа.
330	Ich sagte, der einzelne kann sich über sein Volkstum erheben. Solch ein einzelner war auf einem bestimmten Gebiet auch Solowjow, der große russische Philosoph. Obwohl man auch bei ihm in jeder Zeile merkt, daß er als russischer Mensch schreibt, so steht er doch über seinem Volkstum. In der ersten Zeit seines Lebens war Solowjow Panslawist. Aber er hat sich genauer befaßt mit dem, was die Panslawisten und Slawophilen als eine Art Völkerphilosophie, Völker weltanschauung aufgestellt haben. Und was hat Solowjow, der Russe, gefunden? Er hat sich gefragt: Ist denn wirklich dasjenige, was das Russentum ist, schon in der Gegenwart da? Ist das vielleicht schon enthalten bei denjenigen, die den Panslawismus vertreten, die das Slawophilentum vertreten? - Und siehe da, er ruhte nicht, bis er auf das Richtige kam. Was hat er gefunden? Er hat die Behauptung der Slawophilen, zu denen er vorher gehört hatte, nachgeprüft, er ist ihnen zu Leibe gerückt, und da hat er gefunden, daß ein großer Teil der Denkformen, der Behauptungen, der Intentionen, hergenommen ist von dem jesuitenfreundlichen französischen Philosophen de Maistre, daß er der große Lehrer der Slawophilen auf dem Gebiete der Weltanschauung ist. Solowjow hat selbst bewiesen, daß das nicht auf eigenem Boden gewachsen ist, was Slawophilismus ist, sondern von de Maistre herstammt. Und er hat noch mehr bewiesen. Er hat auf gestöbert ein längst vergessenes deutsches Buch aus dem ^.Jahrhundert, das in Deutschland kein Mensch kennt. Ganze Partien desselben haben die Slawophilen abgeschrieben in ihrer Literatur. Was ist da für eine eigentümliche Erscheinung eingetreten? Man glaubt, vom Osten komme etwas, was im Osten entstammt sein soll, und es ist rein westlicher Import. Es ist herübergekommen aus dem Westen und dann den westlichen Menschen wieder entgegengeschickt. Die westlichen Menschen werden mit ihren eigenen Gedankenformen bekanntgemacht, weil die eigenen Gedankenformen im Osten noch nicht vorhanden sind.	Казах, че отделният човек може да се издигне над своята народност. Такъв отделен човек в определена област беше и Соловьов, големият руски философ. Макар и при него във всеки ред да се забелязва, че пише като руснак, той все пак стои над своята народност. В ранния период на живота си Соловьов беше панславист. Но той се зае по-подробно с онова, което панславистите и славянофилите бяха изложили като един вид философия на народите, светоглед за народите. И какво намери Соловьов, руснакът? Той се запита: Действително ли онова, което е руската народност, вече е налице в настоящето? Дали то може би вече се съдържа у онези, които застъпват панславизма, които застъпват славянофилството? – И ето, той не се успокои, докато не стигна до вярното. Какво намери? Той провери твърдението на славянофилите, към които преди това сам беше принадлежал, подложи славянофилите на критика и установи, че голяма част от мисловните форми, от твърденията, от намеренията са взети от благосклонния към йезуитите френски философ дьо Местр, че дьо Местр е големият учител на славянофилите в областта на светогледа. Самият Соловьов доказа, че славянофилството не е израснало на собствена почва, а произхожда от дьо Местр. И доказа още нещо. Той издири една отдавна забравена немска книга от XIX век, която никой в Германия не познава. Цели части от нея славянофилите са преписали в своята литература. Какво своеобразно явление е настъпило тук? Смята се, че от Изтока идва нещо, което уж е възникнало на Изток, а то е чисто западен внос. Дошло е от Запада и след това е изпратено обратно на западните хора. Западните хора биват запознавани със собствените си мисловни форми, защото собствените мисловни форми на Изтока още не съществуват.
331	Gerade wenn man den Dingen genau zu Leibe geht, bestätigt sich überall das, was Geisteswissenschaft zu sagen hat. So daß man es schon in dem, was sich vom Osten heranwälzen will, mit etwas zu tun hat, was noch elementar ist, mit etwas, was erst seine Entwickelung finden wird, wenn es ebenso liebevoll aufnimmt dasjenige, was in Mitteleuropa sich entwickelt hat, wie dieses Mitteleuropa einmal liebevoll aufgenommen hat das griechische und lateinische Wesen vom Süden her. Denn so geschieht die Entwickelung der Menschheit, daß das Spätere das Frühere aufnimmt. Und das, was ich in dem öffentlichen Vortrag als die faustische Denkweise Mitteleuropas charakterisieren konnte durch die Worte: Es gab ein Jahr 1770 - Goethe empfand es als ein faustisches Streben, als er sagte:	Тъкмо когато нещата се проучат внимателно, навсякъде се потвърждава онова, което духовната наука има да каже. Така че още в онова, което напира да дойде насам от Изтока, имаме работа с нещо все още елементарно, с нещо, което тепърва ще се развие, когато приеме с толкова любов онова, което се е развило в Средна Европа, с колкото любов тази Средна Европа някога е приела гръцката и латинската същност от Юг. Защото човечеството се развива така, че по-късното приема по-ранното. А когато е казал следното, Гьоте е усещал като фаустовски стремеж онова, което в публичната лекция можах да характеризирам като фаустовския начин на мислене на Средна Европа с думите „Имало е една година – 1770-а“:
332	Habe nun, ach! Philosophie, Juristerei und Medizin, Und leider auch Theologie Durchaus studiert mit heißem Bemühn. Da steh ich nun, ich armer Tor, Und bin so klug als wie zuvor!	Изучих вече, ах, философия, право и медицина и за жалост също богословие, открай докрай с пламенно усърдие. И ето ме сега, бедния глупак, и съм все тъй умен, както и преди!
333	Da kam ein ungeheuer reiches, deutsches Geistesleben, ein ungeheuer intensives, reiches Streben im deutschen Geistesleben. Aber wenn Goethe seinen «Faust» vierzig Jahre später geschrieben hätte, gewiß hätte er nicht angefangen: «Habe nun, ach! Philosophie...» und so weiter studiert und bin nun der für alle Zeiten weise Mann geworden -, sondern er hätte genau ebenso seinen «Faust» geschrieben wie 1770. Dieses lebendige Streben kommt eben her von der Inspiration der Volksseele in das Ich hinein, von jenem intimen Zusammensein des Ich mit dem Volksgeiste. Das ist eine Grundeigentümlichkeit der mitteleuropäischen Geisteskultur. Und mit dieser muß sich die osteuropäische Kultur liebevoll verbinden, muß sie aufnehmen. Dasjenige, was einfließen mußte nach Mitteleuropa, es wurde einmal von der südlichen Kultur empfangen, aufgenommen. Jetzt aber ist es nicht anders, wenn vom Osten her die elementare Entwickelungswelle sich wälzt, als wenn der Schüler auf seinen Lehrer wütend ist, weil er von ihm etwas lernen soll und ihn deshalb durchprügeln will. Es ist ein etwas trivialer Vergleich, aber es ist doch ein Vergleich, der durchaus präzise die Sache gibt. Menschenmassen mit ganz verschiedenen inneren Entwickelungskräften wohnen in Europa zusammen. Diese verschiedenen Entwickelungskräfte müssen in gegenseitige Kon kurrenzwirksamkeit kommen, sie müssen sich in verschiedener Weise behaupten. Was da ist an widerstrebenden Kräften, an Kräften, die ins Widerspiel kommen, das hat sich lange, lange entwickelt. Und gerade wenn man auf die Feinheiten sieht, so findet man, wie sich darin überall dasjenige ausspricht, was Geisteswissenschaft zu sagen hat. Ist es denn nicht so wundervoll ausgesprochen, drängt sich nicht die Welle der europäischen Entwickelung so zusammen, daß gleichsam symbolisch vor die ganze Menschheit hingestellt wird, wie in Mitteleuropa empfunden werden muß das intime Zusammenleben des Ich mit der geistigen Welt; wie der Gott erlebt werden soll im «Fünklein im Gemüte», wie der Christus erlebt werden soll im «Fünklein im Gemüte»! Der Christus selber muß im menschlichen Ich wirksam lebendig werden. Daher neigt sich in Mitteleuropa wie in keiner andern europäischen Sprache allmählich die ganze Entwickelung dem zu, daß das «Ich» genannt wird. Und Ich ist «I-C-H». Wie ein mächtiges Symbolum im intimen Zusammenwirken dessen, was dem Gemüte das Heiligste sein kann mit diesem Gemüte selber, steht das da in Mitteleuropa: Ich = I-CH - Jesus Christus! Jesus Christus und zugleich das menschliche Ich. So wirkt der Volksgeist, inspirierend das Volk, um in charakteristischen Worten auszudrücken, was die zugrunde liegenden Tatsachen sind. Ich weiß wohl, daß die Menschen lachen, wenn so etwas gesagt wird; wenn ausgesprochen wird, daß jahrhundertelang der Volksgeist gearbeitet hat, damit die Bezeichnung Ich zustande gekommen ist, die so symbolisch bezeichnend ist. Aber lassen wir die Menschen lachen! Nur noch wenige Jahrzehnte, und sie werden nicht mehr lachen, sondern sie werden das dann viel bedeutender nennen, als was die Leute heute Naturgesetze nennen. Was so wirkte als Entwickelungswelle, das wirkte recht charakteristisch. Das Bewußtsein sagt manchmal nur einen ganz geringen Teil der Wahrheit; aber was in den unterbewußten Tiefen wirkt, das spricht sich viel, viel wahrer aus. Wir sprechen zum Beispiel von Germanen. Worte bilden sich durch den wirkenden Sprachgenius. Ein Teil der Bewohner Mitteleuropas nennt sich «Deutsche». Wenn er aber von Germanen spricht, so rechnet er dazu Deutschland, Österreich, Holland, die skandinavischen Völker, aber auch die Bewohner der britischen Insel. Er dehnt das Wort Germanen über ein weites Gebiet aus. Der Bewohner der britischen Insel aber weist das zurück. Er nennt bloß den Deutschen «German» = Germane. Er selbst hat nicht das Wort Germane für sich. Die deutsche Sprache umgreift mit dem Wort einen viel größeren Kreis. Sie ist als solche geneigt, das Wort in den Dienst der Selbstlosigkeit zu stellen; er nennt nicht bloß sich Germane, der Deutsche, er umfaßt die andern mit. Der andere, der Brite, weist das zurück. Gehen Sie einmal auf das Wunderbare im sprachschöpferischen Genius ein, dann werden Sie sehen, daß darin wirklich Wunderbares ist. Mit Bezug auf das, was die Menschen im Bewußtsein haben, entsteht die Maja, die große Täuschung. Was in unterbewußten Tiefen waltet, das wirkt viel, viel wahrer. In dem spricht sich ungeheuer Bedeutsames und Tiefes aus.	Тогава се разгърна необикновено богат германски духовен живот, а в германския духовен живот се пробуди необикновено интензивен, богат стремеж. Но ако Гьоте беше написал своя „Фауст“ четиридесет години по-късно, със сигурност нямаше да започне така: „Изучих вече, ах, философия…“ и така нататък, „и сега станах мъдрец за всички времена“, – а щеше да напише своя „Фауст“ точно така, както през 1770 г. Този жив стремеж произтича именно от инспирацията, която Душата на народа влива в Аза, от онова съкровено единение на Аза с Духа на народа. Това е основна особеност на средноевропейската духовна култура. И с нея източноевропейската култура трябва да се свърже с любов, трябва да я приеме. Онова, което трябваше да се влее в Средна Европа, някога беше получено, прието от южната култура. Но сега, когато от изток се надига елементарната вълна на развитието, положението е същото, както когато ученикът се гневи на своя учител, защото трябва да научи нещо от него, и затова иска да го набие. Сравнението е донякъде тривиално, но все пак предава съвсем точно същината на нещата. В Европа съжителстват човешки маси със съвсем различни вътрешни сили на развитие. Тези различни сили на развитие трябва да започнат да действат в съперничество помежду си, трябва да се утвърдят по различен начин. Противоборстващите сили, силите, които влизат в противодействие, са се развивали дълго, дълго. И тъкмо когато се вгледаме в тънкостите, откриваме как навсякъде в тях се изразява онова, което духовната наука има да каже. Не е ли това изразено толкова чудесно, не се ли сгъстява вълната на европейското развитие така, че пред цялото човечество сякаш символично се разкрива как в Средна Европа трябва да се усеща съкровеният съвместен живот на Аза с духовния свят; как Бог трябва да се преживява в „искрицата в сърцето“, как Христос трябва да се преживява в „искрицата в сърцето“! Самият Христос трябва да оживее и да действа в човешкия Аз. Затова цялото развитие в Средна Европа постепенно води към назоваването на Аза по такъв начин, какъвто не се среща в никой друг европейски език. А Азът е „Ich“, „I-C-H“. В Средна Европа това стои като мощен символ на съкровеното взаимодействие между онова, което може да бъде най-свято за сърцето, и самото сърце: Ich = I-CH – Jesus Christus! Исус Христос и същевременно човешкият Аз. Така действа Духът на народа, като инспирира народа, за да изрази в характерни думи фактите, залегнали в основата. Добре знам, че хората се смеят, когато се казва подобно нещо; когато се изрича, че Духът на народа е работил столетия наред, за да възникне названието „Ich“, което е толкова символично показателно. Но нека хората се смеят! Само още няколко десетилетия и те вече няма да се смеят, а тогава ще нарекат това много по-значимо от онова, което днес хората наричат природни закони. Онова, което действаше така като вълна на развитието, действаше твърде характерно. Понякога съзнанието изрича само съвсем малка част от истината; но онова, което действа в подсъзнателните дълбини, се изразява много, много по-вярно. Например говорим за германи. Думите се образуват чрез действието на езиковия гений. Част от жителите на Средна Европа се наричат „германци“. Но когато говорят за германи, причисляват към тях жителите на Германия, Австрия и Холандия, скандинавските народи, а също и жителите на британския остров. Те разпростират думата „германи“ върху обширна област. Но жителят на британския остров отхвърля това. Той нарича „German“ = германин само германеца. За себе си не употребява думата „германин“. С тази дума немският език обхваща много по-широк кръг. Самият немски език е склонен да поставя думата в служба на безкористността; германецът не нарича само себе си германин, а включва и другите. Другият, британецът, отхвърля това. Вникнете в чудесното, което се проявява в езикотворческия гений, и ще видите, че в него действително има нещо чудесно. По отношение на онова, което хората имат в съзнанието си, възниква Майя, голямата заблуда. Онова, което властва в подсъзнателните дълбини, действа много, много по-вярно. В него се изразява нещо необикновено значимо и дълбоко.
334	Und jetzt vergleichen Sie mit der Art, wie man intim zu Werke gehen muß, um die europäischen Kräftespiele zu verstehen, vergleichen Sie mit dieser intimen Art die grobklotzige Art, mit der man heute die Verhältnisse der europäischen Völker zueinander ansieht, und Sie werden erst einsehen können, welche Verwüstung in der menschlichen Urteilskraft das materialistische Zeitalter angerichtet hat. Daß man angefangen hat zu denken, die Materie trägt und hält alles, ist noch nicht das Schlimmste, sondern daß man kurzsichtig geworden ist, daß man auf die Hauptsache nicht sehen kann, nicht auch nur einen Schritt hinter den Schleier tut, der als Maja über die Wahrheit gewoben ist, das ist das eigentlich Schlimme.	А сега сравнете проникновения начин, по който трябва да се подхожда, за да се разбере взаимодействието на силите в Европа, сравнете този проникновен начин с грубия начин, по който днес се разглеждат отношенията между европейските народи, и едва тогава ще можете да разберете какво опустошение е причинила материалистичната епоха в човешката способност за преценка. Най-лошото дори не е, че хората са започнали да мислят, че материята носи и крепи всичко; истински лошото е, че са станали късогледи, че не могат да видят главното, че не правят дори и една крачка зад завесата, изтъкана като Майя над истината.
335	Der Materialismus hat gut vorbereitet, was er gewollt hat. Und auch da hat der Genius gewirkt, nur ist der Genius, der den Materialismus als der höchste Anführer bewirkt hat, Ahriman. Er hat einen mächtigen Einfluß gehabt in den letzten Jahrhunderten, einen recht mächtigen Einfluß. Und ich möchte noch kurz auf ein Kapitel hinweisen, auf das man vielleicht nicht gerne heute hinweist. Wenn es geschieht, betrachtet man es als eine besondere Verrücktheit. Man kommt dem Menschen am leichtesten bei, wenn man ihm, wenn er noch jung ist, in sein Vorstellungsvermögen, in sein Gemüt dasjenige hineinträufelt, was dann in ihm auswachsen soll. Im späteren Leben ist ja den wenigsten Menschen noch etwas gründlich beizubringen. Nie hätte Ahriman daher eigentlich bessere Aussichten, die Seelen richtig materialistisch zu präparieren, als wenn er in die jugendlichen, die kindlichen Seelen schon hineinträufelt, was dann selber weiter wirkt im Unterbewußten. Wenn in dem Zeitraum, wo der Mensch noch nicht mit Verstandeskräften nachdenkt, schon die materialistischen Denkformen aufgenommen werden, dann werden die Menschen gründlich materialistisch denken lernen, wenn der Materialismus schon in die kindlichen Gemüter gepflanzt wird! Das hat Ahriman in der Form getan, daß er einen Schriftsteller der materialistischen Zeit mit der Idee des «Robinson Crusoe» inspiriert hat. Wer nämlich wirklich sehenden Geistes den «Robinson» auf sich wirken läßt, der wird dadrin sehen, wie im «Robinson» gründlich die materialistischen Vorstellungen wirken. Es sieht nicht so aus, aber das Ganze - wie der «Robinson» aufgebaut ist, wie er in diesem Abenteurerleben im äußeren Erleben zu allem getrieben wird, bis zuletzt selbst die Religion wie Kohlköpfe auf Feldern aufwächst - das alles präpariert das kindliche Gemüt sehr gut zum materialistischen Denken. Und wenn man bedenkt, daß es in einem gewissen Zeitraum - im 16., 17., 18. Jahrhundert - einen böhmischen, einen portugiesischen, einen ungarischen und so weiter Robinson als Nachahmung des «Robinson Crusoe» gegeben hat, so muß man sagen: die Arbeit ist gründlich geleistet worden, und der Anteil, den die «Robinson»-Lektüre an der Ausbildung des Materialismus gehabt hat, ist etwas Ungeheures.	Материализмът добре е подготвил онова, което е искал. И тук е действал геният, само че геният, който като върховен предводител е предизвикал материализма, е Ариман. През последните столетия той е имал мощно влияние, твърде мощно влияние. И бих искал накратко да посоча още един въпрос, за който днес може би не обичат да говорят. Когато това стане, го смятат за особено безумие. На човека най-лесно може да се въздейства, ако още докато е млад, капка по капка в способността му да си представя, и в сърцето му се влива онова, което после трябва да израсне в него. По-късно в живота наистина на малцина все още може да се преподаде нещо задълбочено. Затова всъщност Ариман никога не би имал по-добри изгледи да подготви душите наистина материалистично, отколкото ако още в младежките, в детските души влива капка по капка онова, което после само продължава да действа в подсъзнателното. Ако материалистичните мисловни форми се приемат още в периода, когато човекът още не размишлява със силите на разсъдъка, тогава хората ще се научат да мислят изцяло материалистично, ако материализмът бъде посаден още в детските сърца! Ариман е направил това, като е инспирирал един писател от материалистичната епоха с идеята за „Робинзон Крузо“. Защото онзи, чийто дух действително вижда и който остави „Робинзон“ да му въздейства, ще види в него как материалистичните представи въздействат в дълбочина. На пръв поглед не е така, но всичко в „Робинзон“ много добре подготвя детското сърце за материалистично мислене: и начинът, по който е изграден, и това как в този приключенски живот външните преживявания тласкат героя във всичко, докато накрая дори самата религия израства като зелки по нивите. И като се има предвид, че през определен период – през XVI, XVII, XVIII век – е имало чешки Робинзон, португалски Робинзон, унгарски Робинзон и така нататък като подражания на „Робинзон Крузо“, трябва да се каже: работата е била извършена задълбочено и приносът на четенето на „Робинзон“ за изграждането на материализма е нещо огромно.
336	Gegenüber solchen Erscheinungen muß daraufhingewiesen werden, daß es auch etwas anderes gibt, was die Kinder in ihr Verständnis bis spät ins Leben aufnehmen sollen: das sind die Märchen, die in Mitteleuropa leben, und besonders die Märchen, welche die Brüder Grimm gesammelt haben. Das ist eine viel bessere Literatur für die Kinder als der «Robinson». Und wenn in unserer Zeit dasjenige, was zwischen den europäischen Völkern in so furchtbarer, so schwerer, schicksaltragender Weise geschieht, als eine Mahnung aufgefaßt wird, etwas genauer hinzusehen auf die Art und Weise, wie sich in dem Untergrund der Ereignisse entwickelt hat dasjenige, was sich in die Gegenwart hineinerstreckt, dann wird man vor allen Dingen erkennen, daß es schließlich wirklich nicht darauf ankommt, ob nun ein paar deutsche Gelehrte ihre Orden und Diplome nach England zurückschicken! Wenn sich die Mahnung der Zeit so stark erweist, daß man die materialistisch inspirierte Bewußtseinsseele des britischen Volkes in ihrer Bedeutung erkennt, so wird man auch die Bedeutung der «Robinson»-Lektüre durchschauen und den ganzen Robinson einmal ausmerzen. Viel gründlicher, viel radikaler wird zu Werke gegangen werden müssen, wenn man die Mahnungen unserer heutigen Zeit einmal im richtigen Sinne wird berücksichtigen können. Es ist jetzt fünfunddreißig Jahre her, daß ich angefangen habe, Goethe zu interpretieren, gerade in seiner geisteswissenschaftlichen Aufgabe. Ich habe versucht zu zeigen, wie in der Goetheschen Entwickelungslehre eine wirklich große, geistgemäße Entwicklungslehre gegeben ist. Es muß die Zeit kommen, wo das in weiteren Kreisen eingesehen wird. Denn Goethe hat eine große, gewaltige Entwickelungslehre gegeben, die geistgemäß ist. Das war den Menschen schwierig, zu verstehen. Da hat dann im materialistischen Zeitalter Darwin besser wirken können, der in vergröberter, materialistischer Weise das gegeben hat, was Goethe in feiner, geistiger Weise als Entwicklungslehre gegeben hat. Es war eine gründliche Verengländerung, die Mitteleuropa ergriffen hat. Nun denken Sie sich die Tragik, die eigentlich darin liegt, daß der englischste Naturforscher in Deutschland, Ernst Haeckel, der ganz schwor auf Darwin, auftreten mußte mit seinem wütenden Haß gegen das Engländertum, und als dieser Krieg ausbrach, einer der ersten war, die an England die erhaltenen Orden und Diplome zurückschickten. Um den englisch gefärbten Darwinismus zurückzuschicken, wird er wohl schon zu alt gewesen sein, das aber wäre das Wesentliche, das Wichtigere.	Във връзка с подобни явления трябва да се посочи, че има и нещо друго, което децата трябва да приемат и да разбират чак до късните години на живота: това са приказките, които живеят в Средна Европа, и особено приказките, събрани от братя Грим. Това е много по-добра литература за децата от „Робинзон“. И ако в наше време разберем като призив онова, което се случва между европейските народи по такъв страшен, такъв тежък, съдбоносен начин – призив да се вгледаме малко по-внимателно как в дълбините на събитията се е развило онова, което продължава и до настоящето, – тогава преди всичко ще осъзнаем, че в крайна сметка наистина не е решаващо дали няколко германски учени изпращат обратно в Англия своите ордени и дипломи! Ако призивът на времето се окаже толкова силен, че се осъзнае значението на материалистично инспирираната съзнаваща душа на британския народ, тогава ще се прозре и значението на четенето на „Робинзон“ и някой ден „Робинзон“ ще бъде премахнат изцяло. Ще трябва да се действа много по-основно, много по-радикално, ако някога станем способни да се вслушаме правилно в призивите на днешното време. Изминаха вече тридесет и пет години, откакто започнах да тълкувам Гьоте именно в неговата духовнонаучна задача. Опитах се да покажа как в Гьотевото учение за развитието е дадено едно действително велико учение за развитието, съобразено с духа. Трябва да дойде времето, когато това ще бъде осъзнато в по-широки кръгове. Защото Гьоте е дал велико, могъщо учение за развитието, което е съобразено с духа. За хората беше трудно да разберат това. Тогава в материалистичната епоха Дарвин можа да въздейства по-добре, като даде в огрубен, материалистичен вид онова, което Гьоте даде по фин, духовен начин като учение за развитието. Средна Европа беше обхваната от дълбоко англизиране. А сега си представете какъв трагизъм всъщност има в това: най-английският природоизследовател в Германия, Ернст Хекел, който изцяло се кълнеше в Дарвин, трябваше да изрази яростната си омраза към всичко английско и когато избухна тази война, беше един от първите, изпратили обратно в Англия получените ордени и дипломи. Но за да изпрати обратно дарвинизма с неговата английска окраска, навярно вече е бил твърде стар, а тъкмо това би било същественото, по-важното.
337	Die Dinge, um die es sich handelt, liegen ungeheuer tief, sie sind ungeheuer bedeutungsvoll, und sie hängen zusammen mit der notwendigen geistigen Vertiefung unserer Zeit. Wird man einmal einsehen, wie unendlich tiefer die Goethesche Farbenlehre ist als die Newtonsche Farbenlehre, wie unendlich tiefer die Goethesche Ent ist als die Darwinsche Entwicklungslehre, dann wicklungslehre wird man sich erst bewußt sein dessen, was das mitteleuropäische Geistesleben birgt, auch mit Bezug auf solche höchste Gebiete.	Нещата, за които става дума, са необикновено дълбоки, необикновено значими и са свързани с необходимото духовно задълбочаване на нашето време. Едва когато се разбере колко безкрайно по-дълбоко е Гьотевото учение за цветовете от Нютоновото учение за цветовете, колко безкрайно по-дълбоко е Гьотевото учение за развитието от Дарвиновото учение за развитието, ще се осъзнае какво крие средноевропейският духовен живот и по отношение на такива най-висши области.
338	Ich will durch alles dies in Ihren Seelen nur eine Empfindung hervorrufen, welche Mahnung uns die gegenwärtigen schweren, schicksaltragenden Ereignisse sein müssen. Eine Mahnung zu arbeiten, die uns dahin führen soll, uns zu besinnen auf das, was da steckt im mitteleuropäischen Geistesleben und was gewissermaßen eine Verpflichtung ist, es heraus- und hervorzuholen. Das meinte ich auch, als ich gestern in dem öffentlichen Vortrag sprach davon, daß dieses mitteleuropäische Geistesleben Keime enthält, die zu Blüten und Früchten führen müssen. Und wenn wir immer wieder und wiederum bekennen: das bewußte Seelenleben, es geht an der Oberfläche vor sich, darunter liegt aber all das, wovon in diesen Tagen gesprochen worden ist, dann dürfen wir auch schon unsere Gedanken hinlenken darauf, daß in den Impulsen zahlreicher Menschen auch in der Gegenwart noch etwas ganz anderes lebt als das, dessen sie sich bewußt sind. Glauben wir nicht, daß die Menschen im Westen und Osten, die die mitteleuropäische große Festung zu verteidigen haben, nur für das kämpfen, dessen sie sich bewußt sind im Oberbewußtsein. Blicken wir vor allen Dingen hin auf die Impulse, die vielen unbewußt sind, die heute durch Blut und Tod gehen, aber da sind sie, die Impulse, vorhanden sind sie, und wir sollten aus der Geisteswissenschaft die Empfindung herausschöpfen können, indem wir nach Ost und West schauen, wie in den Impulsen derjenigen, die da die Opfer verrichten, dasjenige lebt, was erst die Zukunft noch für das äußere Erleben herausgebären muß, wovon vielleicht selbst die Kämpfenden kaum eine Ahnung in ihrem Bewußtsein haben. Dann erst, wenn wir es also betrachten, durchdringt sich uns dasjenige, was da geschieht, mit dem rechten Gefühl, mit der rechten Empfindung.	С всичко това искам само да пробудя в душите ви усещане за това какъв призив трябва да бъдат за нас днешните тежки, съдбоносни събития. Призив за работа, който трябва да ни доведе до размисъл за онова, което се крие в средноевропейския духовен живот и което в известен смисъл сме задължени да извадим и изявим. Това имах предвид и когато вчера в публичната лекция казах, че този средноевропейски духовен живот съдържа зародиши, които трябва да дадат цветове и плодове. И когато отново и отново, и отново заявяваме: съзнателният душевен живот протича на повърхността, но под нея лежи всичко онова, за което говорихме през тези дни, тогава можем да насочим мислите си и към това, че и днес в импулсите на многобройни хора живее нещо съвсем различно от онова, което те съзнават. Да не вярваме, че хората на запад и на изток, които имат да защитават голямата средноевропейска крепост, се борят само за онова, което съзнават в горното съзнание. Нека преди всичко насочим поглед към импулсите, които мнозина от преминаващите днес през кръв и смърт не съзнават; но тези импулси са тук, те съществуват, и като поглеждаме на изток и на запад, би трябвало да можем да почерпим от духовната наука следното усещане: в импулсите на онези, които принасят там жертви, живее онова, което бъдещето тепърва трябва да роди за външното преживяване и за което може би дори самите сражаващи се едва ли имат представа в съзнанието си. Едва когато го разглеждаме така, онова, което се случва, се изпълва за нас с правилното чувство, с правилното усещане.
339	Aber bedenken wir, wie viele Seelen in diesen Ereignissen, mit denen an kriegerischer Größe sich ja nichts vergleichen läßt, was jemals da war in der bewußten Menschheitsgeschichte, bedenken wir, wie viele Seelen durch Blut und Tod gehen, und bedenken wir, daß diese Seelen herunterschauen werden auf den Tod, der durch die großen Ereignisse der Zeit über sie verhängt worden ist. Bedenken wir, daß im Sinne des vorgestern Gesagten die jugendlichen Ätherleiber die geistige Atmosphäre durchziehen. Bedenken wir, daß nicht nur die Seelen, die Individualitäten, in der geistigen Welt sein werden, sondern daß Brauchbares aus den jugendlichen Ätherleibern die geistige Atmosphäre durchziehen wird. Versuchen wir, von da ausgehend, auf die Mahnungen zu sehen, welche die Menschen haben sollen, die übrigbleiben hier auf der Erde. Ja der einzelne, der durch die Pforte des Todes gegangen ist, mahnt an die großen Aufgaben, die in der europäischen Kultur zu vollziehen sind. Und diese Mahnungen müssen gehört werden. Und geneigt müssen die Menschen werden, aus der Tiefe des Geisteslebens heraus sich Empfindungen, erkennende Empfindungen zu verschaffen, wie das eigentlich beschaffen ist, in dem wir darin leben. Wenn man einmal in diesem Sinne empfinden wird: mit jedem, der heute in der Blüte seiner Jahre draußen auf dem Schlachtfelde bleibt, steht ein Mahner, ein Rufer nach Spiritualisierung der Menschheit in der europäischen Kultur, dann wird man es richtig verstanden haben. Und nicht allein das möchte man, daß von solchen Stätten, wie die ist, an der wir stehen, nur ausgehe ein abstraktes Erkennen: der Mensch besteht aus physischem Leib, Ätherleib, Astralleib und Ich, der Mensch geht durch viele Inkarnationen, der Mensch hat ein Karma und so weiter -, sondern das möchte man, daß die Seelen, die teilnehmen an unserem geisteswissenschaftlichen Leben, in ihren innersten Tiefen aufgerüttelt werden zu dem Empfindungsleben, das eben angedeutet worden ist, zu dem Miterleben desjenigen, was Mahnrufe der Frühverstorbenen in der nächsten Zukunft sein werden. Das Schönste, was wir uns erwerben können als Bekenner der Geisteswissenschaft, es ist das lebendige Leben, welches wie ein Hauch durch die Reihen derer gehen soll, die sich zu uns rechnen. Nicht das Wissen, nicht die Erkenntnis allein, sondern dieses Leben, das Wirklichwerden dieses Lebens.	Но нека помислим колко души преминават през кръв и смърт в тези събития, с чиято военна грандиозност не може да се сравни нищо, съществувало някога в съзнателната история на човечеството, нека помислим колко души преминават през кръв и смърт и нека помислим, че тези души ще поглеждат надолу към смъртта, която големите събития на времето са им отредили. Нека помислим, че в смисъла на казаното завчера младежките етерни тела пронизват духовната атмосфера. Нека помислим, че в духовния свят ще бъдат не само душите, индивидуалностите, а и нещо полезно от младежките етерни тела ще пронизва духовната атмосфера. Нека, като изходим от това, се опитаме да видим призивите, които трябва да получат хората, оставащи тук, на Земята. Нещо повече, отделният човек, преминал през портата на смъртта, напомня за големите задачи, които трябва да бъдат изпълнени в европейската култура. И тези призиви трябва да бъдат чути. И хората трябва да добият готовност да черпят от дълбините на духовния живот усещания, познавателни усещания за това какво всъщност е онова, в което живеем. Ще сме го разбрали правилно, когато започнем да усещаме следното: с всеки, който днес остава там, на бойното поле, в разцвета на годините си, в европейската култура застава човек, който напомня, човек, който зове за одухотворяване на човечеството. И бихме искали от места като онова, на което се намираме, да изхожда не само абстрактно познание: човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, човекът преминава през много инкарнации, човекът има карма и така нататък. А бихме искали душите, които участват в нашия духовнонаучен живот, да бъдат разтърсени в най-съкровените си дълбини и пробудени за току-що загатнатия живот на усещанията, за съпреживяването на онова, което в близкото бъдеще ще прозвучи като призиви на преждевременно починалите. Най-прекрасното, което можем да придобием като последователи на духовната наука, е живият живот, който като полъх трябва да премине през редиците на онези, които се причисляват към нас. Не само знанието, не само познанието, а този живот, осъществяването на този живот.
340	In den letzten Zeiten sind uns gerade mehrere Mitglieder vom physischen Plan hinweggegangen. Auch ein junger Mitarbeiter, unser lieber Fritz Mitscher. Und ich hatte, auch durch das Karma veranlaßt, die Aufgabe, bei der Einäscherung in Basel zu sprechen. Ich hatte der enteilenden Seele gewisse Worte nachzusprechen. Unter mancherlei anderem enthielten diese Worte, die ich zu der Seele sprach, daß wir das Bewußtsein haben, sie werde ein Mitarbeiter bleiben, auch nach dem sie durch die Pforte des Todes gegangen. Ich mußte dieses sprechen aus dem Bewußtsein heraus, daß das, was uns alle belebt, nicht nur wie eine Theorie dasteht, sondern daß das, was wir wie eine Theorie aussprechen, die ganze Seele mit vollem Leben erfüllen muß. Dann aber müssen wir zu denen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, stehen wie zu denen, die hier noch im Leben stehen. Ja, wir müssen nicht anstehen, uns zu sagen: Die im physischen Leibe Lebenden sind durch die mannigfaltigsten Umstände verhindert, voll auszuleben das geistige Leben. Was alles können wir doch in diesem physischen Erdenleben an Hemmungen bei den Menschen bemerken, wenn es sich darum handelt, die wirklich großen Aufgaben der Entwickelung zu erkennen - und dann auch zu erfüllen! Aber auf die Toten können wir uns vielfach besser verlassen. Dieses Empfinden, daß sie in unseren Reihen sind, dieses Übertragen einer besonderen Mission ließen mich in entsprechender Weise den Nachruf sprechen für unseren Freund Fritz Mitscher, der als Frühverstorbener durch die Pforte des Todes gegangen ist. Und das, was für ihn gesagt ist, bezieht sich auf viele andere, die durch die Pforte des Todes gegangen sind. Wir sehen in ihnen unsere wichtigsten Mitarbeiter, und es wird nicht mißverstanden werden, wenn ich sage: Viel mehr als auf die Lebendigen können wir uns bei unseren geistigen Arbeiten auf die Toten verlassen.	Напоследък няколко наши членове си отидоха от физическия план. Също и един млад сътрудник, нашият скъп Фриц Мичер. И имах задачата, обусловена и от кармата, да говоря при кремацията в Базел. Трябваше да изпратя с определени думи отлитащата душа. Наред с различни други неща в думите си към душата изразих и съзнанието ни, че тя ще остане сътрудник и след преминаването си през портата на смъртта. Трябваше да го кажа, воден от съзнанието, че онова, което оживява всички ни, не стои пред нас само като теория, а че онова, което изричаме като теория, трябва да изпълни цялата душа с пълнокръвен живот. Но тогава към онези, които са преминали през портата на смъртта, трябва да се отнасяме като към онези, които още са тук, в живота. Нещо повече, не бива да се колебаем да си кажем: най-разнообразни обстоятелства пречат на живеещите във физическо тяло да изживеят пълноценно духовния живот. Какви ли не препятствия можем да забележим у хората в този физически земен живот, когато става дума да познаят действително големите задачи на развитието – и след това и да ги изпълнят! Но често можем да разчитаме по-добре на мъртвите. Това усещане, че те са в нашите редици, това възлагане на особена мисия ме накараха да произнеса по съответния начин надгробното слово за нашия приятел Фриц Мичер, преминал преждевременно през портата на смъртта. И онова, което е казано за него, се отнася и за много други, преминали през портата на смъртта. Виждаме в тях най-важните си сътрудници и няма да бъда разбран погрешно, ако кажа: в духовната си работа можем да разчитаме много повече на мъртвите, отколкото на живите.
341	Aber damit wir überhaupt so etwas aussprechen können, müssen wir ganz lebendig darinstehen in dem, was unsere spirituelle Bewegung uns geben kann. Ich baue darauf, daß gerade auch nun auf dem äußeren Felde für die Spiritualisierung der Menschenkultur der Zukunft die durch die Pforte des Todes Gegangenen in unserer schicksalschweren Zeit die wichtigsten Mitarbeiter sind. Denn dieser Tod, auf den jene zurückschauen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, er wird ein großer Lehrmeister sein. Und mancher braucht heute einen stärkeren Lehrer, als das Leben geben kann. Das kann man an mancherlei Beispielen sehen.	Но за да можем изобщо да изречем подобно нещо, трябва да живеем напълно в онова, което нашето спиритуално движение може да ни даде. Разчитам, че преминалите през портата на смъртта в нашето изпълнено с тежка съдба време са най-важните сътрудници за одухотворяването на човешката култура на бъдещето тъкмо и във външната област на живота. Защото тази смърт, към която поглеждат назад преминалите през портата на смъртта, ще бъде велик наставник. А днес не един се нуждае от по-силен учител, отколкото може да му даде животът. Това може да се види от най-различни примери.
342	Ich möchte ein Beispiel anführen - manches andere könnte angeführt werden: Ein aufsehenerregender Artikel, gegnerisch gegen die von mir vertretene Geisteswissenschaft, erschien vor mehreren Jahren in einer Zeitschrift, die in Süddeutschland herauskommt, im «Hochland». Dieser Artikel hat sehr viel Aufsehen gemacht. Er hat vielen eingeleuchtet, weil er von einem ganz berühmten Philosophen geschrieben war. Der Herausgeber jener Zeitschrift «Hochland» hat diesen Artikel aufgenommen. Er hat also eigentlich propagiert, wie er meint, eine solche sehr in Betracht kommende Anschauung über diese vertrackte Geisteswissenschaft. - Sehen Sie, es kommt wahrhaftig nicht darauf an, mit äußeren Mitteln sich dagegen zu wehren. Es ist durchaus begreiflich, daß die ganz gescheiten Leute der Gegenwart Geisteswissenschaft töricht finden. Aber nachdem der Krieg ausgebrochen war, hat sich etwas anderes ereignet. Der Herausgeber der genannten Zeitschrift ist ein guter Deutscher, ein sich deutsch fühlender Mensch. Der Mann, dessen Artikel er dazumal aufgenommen hat, hat jenem Herausgeber jetzt Briefe geschrieben, und dieser hat sie nun auch, nun, sagen wir, in seiner besonders begnadeten «Unschuld» in den «Süddeutschen Monatsheften» abgedruckt. Versuchen Sie einmal, sie zu lesen, so werden Sie sehen, was alles an Gift und Galle gegen die mitteleuropäische Geisteskultur jener selbe Philosoph an den Herausgeber des «Hochland» schreibt, so daß jener Mann, also der Herausgeber, sich veranlaßt fühlt zu sagen: Wer so etwas denkt, den könnte man in Mitteleuropa nur in Irrenhäusern finden. - Denken Sie sich, was für eine unendlich bedeutsame Kritik! Es gibt einen Herausgeber einer süddeutschen Zeitschrift. Dieser Herausgeber nimmt einen Artikel auf, den er für maßgebend hält zur Vernichtung der Geisteswissenschaft, von dem er sagt: Das ist einmal ein guter Artikel über die Geisteswissenschaft von einem berühmten Philosophen! - Nach einiger Zeit bekommt der Herausgeber Zuschriften von demselben Mann, die er dann bezeichnet als herrührend von einem Menschen, der ins Irrenhaus gehört. Also müßte man nicht, mit Lebenslogik schließend, nun fortfahren und sagen: Wenn der Mann jetzt ein Narr ist, so war er auch früher ein Narr, und der gute Herausgeber hat es dazumal nur nicht erkannt, daß er es mit einem Narren zu tun hat, als er gegen Geisteswissenschaft schrieb. - Das ist Lebenslogik. Man kann manchmal nicht abwarten, bis solche Lebenslogik wirkt, aber sie waltet schon in unserem Leben, und so kann man manchmal etwas nach diesem Rezept erleben. Dazumal ist der Artikel erschienen gerade gegen meine Geisteswissenschaft. Man hat ihn gelesen. Man hat gesagt: Ja, das ist ein berühmter Philosoph und Platoniker, er ist also besonders gescheit. - Der Herausgeber hat sich gesagt: Wenn jemand, der so gescheit ist, über die Geisteswissenschaft schreibt, ist das ein bedeutender Artikel. - Es vergeht eine Zeit, und derselbe Herausgeber sagt: Der Mann ist ein Narr. - Aber er brauchte erst den Beweis auf die eben angeführte Weise. Ja, so geht es bei den Lebenden zu. Solche Menschen, die so wenig festen Boden unter den Füßen haben wie jener Herausgeber der süddeutschen Zeitschrift, haben schon nötig, daß sie belehrt werden durch Ereignisse, die in viel tieferem Sinne durch das Leben der letzten Zeiten von der geistigen Welt her gegeben werden, als es genehm ist.	Бих искал да приведа един пример – биха могли да бъдат приведени и някои други: преди няколко години в „Хохланд“, списание, което излиза в Южна Германия, се появи сензационна статия против духовната наука, която представям. Тази статия предизвика много голям интерес. Тя се стори убедителна на мнозина, защото беше написана от много прочут философ. Издателят на списание „Хохланд“ беше приел тази статия. Тоест той всъщност беше разпространил един такъв възглед за тази заплетена духовна наука, който сам смята за твърде съществен. – Виждате ли, наистина не е важно да се защитаваме от това с външни средства. Напълно разбираемо е, че много умните хора на съвремието намират духовната наука за глупава. Но след избухването на войната се случи нещо друго. Издателят на споменатото списание е добър германец, човек, който се чувства германец. Човекът, чиято статия той беше приел тогава, сега му беше написал писма и издателят вече беше отпечатал и тях в „Зюддойче Монатсхефте“ – е, да кажем, в своята особено благословена „невинност“. Опитайте се да ги прочетете и ще видите как същият този философ пише на издателя на „Хохланд“ с толкова отрова и жлъч срещу средноевропейската духовна култура, че онзи, тоест издателят, се чувства принуден да каже: в Средна Европа човек, който мисли подобно нещо, би могъл да се намери само в лудниците. – Представете си каква безкрайно значима критика! Има един издател на южногерманско списание. Този издател приема статия, която смята за определяща за унищожаването на духовната наука и за която казва: ето най-после една добра статия за духовната наука от прочут философ! – След известно време издателят получава писма от същия човек, които после определя като написани от човек, чието място е в лудницата. Не би ли трябвало тогава, като следваме логиката на живота, да продължим и да кажем: ако човекът сега е безумец, то и по-рано е бил безумец, а добрият издател тогава само не е разпознал, че си има работа с безумец, когато той е писал срещу духовната наука. – Това е логиката на живота. Понякога не можем да дочакаме такава житейска логика да подейства, но тя все пак властва в живота ни и така понякога можем да преживеем нещо по тази рецепта. Появилата се тогава статия беше насочена тъкмо срещу моята духовна наука. Прочетоха я. Казаха си: това е прочут философ и платоник, следователно е особено умен. – Издателят си каза: когато някой толкова умен пише за духовната наука, това е значима статия. – Минава време и същият издател казва: този човек е безумец. – Но най-напред трябваше да получи доказателството по току-що посочения начин. Ето така стоят нещата при живите. Хора като онзи издател на южногерманското списание, с толкова несигурна почва под краката си, наистина имат нужда да бъдат поучени от събитията, които духовният свят поднася чрез живота от последно време, и то в много по-дълбок смисъл, отколкото им е приятно.
343	Und so werden Sie verstehen, wenn ich zu dem vorhin Gesagten zurückkehre: Unsere Zeit hat viele widerstrebende Kräfte gehabt, und wenn wir den Krieg eine Krankheit nennen - wir können das tun -, so ist das eine Krankheit, die herbeigeführt wurde durch etwas, was längst vorher sich abspielte, und er ist da zur Gesundung, damit manches ausgemerzt wird, was zur Schädigung des Lebens der ganzen Kultur nach und nach führen mußte. Wenn wir ihn in dem Sinne als Krankheit bezeichnen, wenn wir aber die Krankheit als ein Sich-zurWehr-Setzen anschauen, dann verstehen wir diesen Krieg und die schicksaltragenden Ereignisse der Gegenwart, verstehen ihn auch in seinen bedeutsamen Winken und Mahnungen. Dann erleben wir ihn mit allen inneren Kräften unserer Seele, so daß wir recht aufmerksam werden können auf diejenigen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind und die hinschauen auf die nächste Zukunft und wirklich das gelernt haben werden, was sie dann in die Seelen, die sie hören wollen, hineininspirieren können: daß spirituelle Vertiefung, die zum Menschenheil und Menschenfortschritt in der nächsten Zukunft notwendig ist, in sie hineinkommen muß.	И така ще разберете, когато се върна към казаното преди малко: в нашето време е имало много противоборстващи сили и ако наречем войната болест – можем да го направим, – то това е болест, предизвикана от нещо, разигравало се дълго преди нея, и тя служи за оздравяване, за да бъдат отстранени някои неща, които постепенно трябваше да навредят на живота на цялата култура. Ако в този смисъл я наричаме болест, но разглеждаме болестта като оказване на съпротива, тогава разбираме тази война и съдбоносните събития на настоящето, разбираме я и по отношение на нейните значими знаци и напомняния. Тогава я преживяваме с всички вътрешни сили на душата си и така можем да обърнем наистина голямо внимание на преминалите през портата на смъртта: те гледат към близкото бъдеще и действително ще са научили онова, което после ще могат чрез инспирация да влеят в душите, искащи да ги чуят, – че в тези души трябва да навлезе спиритуално задълбочаване, необходимо за благото и напредъка на човечеството в близкото бъдеще.
344	Und wenn Ihre Seelen dasjenige, was ich mit diesen Worten sagen möchte, in der rechten Weise aufnehmen können, dann sind Sie erst im vollen rechten Sinne Bekenner unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung. Wenn Ihre Seelen den Entschluß fassen können, zu solchen Seelen zu werden, die Aufmerksamkeit zuwenden werden dem, was heruntergeraunt wird von jenen, die durch unsere schicksaltragenden Ereignisse durch die Pforte des Todes gegangen sind.	И ако душите ви могат по правилния начин да приемат онова, което бих искал да кажа с тези думи, едва тогава сте в пълния, правилния смисъл последователи на нашия духовнонаучен светоглед. Ако душите ви могат да вземат решението да станат такива души, които ще насочат вниманието си към онова, което им нашепват отгоре преминалите през портата на смъртта поради нашите съдбоносни събития.
345	Eine Verbindungsbrücke soll durch die Geisteswissenschaft geschlagen werden gerade für die nächste Zukunft zwischen den Lebendigen und den Toten, eine Verbindungslinie, durch welche die inspirierenden Elementarkräfte derer, welche die großen Opfer in unserer Zeit dargebracht haben, den Weg herüber werden finden können.	Именно за близкото бъдеще чрез духовната наука трябва да се изгради свързващ мост между живите и мъртвите, свързваща линия, по която инспириращите елементарни сили на онези, които са принесли големите жертви в нашето време, ще могат да намерят пътя насам.
346	Deshalb wollte ich in diesen Tagen, lehrend zu Ihren Seelen sprechend, Empfindungen anregen. Diese Empfindungen sollen wie erwartende Empfindungen sein dessen, was den Seelen gesagt wird durch die Wirkungen unserer schicksalschweren Zeit.	Затова през тези дни, като говорех на душите ви и ги учех, исках да пробудя усещания. Тези усещания трябва да бъдат като усещания, изпълнени с очакване на онова, което се казва на душите чрез въздействията на нашето изпълнено с тежка съдба време.
347	In diesem Sinne sei auch heute wiederum mit den Worten geschlossen, die ich schon vorgestern hier sprach, die wie ein Mantram in unseren Seelen wirken sollen, damit unsere Seelen Erwartende werden, Erwartende der Inspiration, die da kommen wird von den Toten, im Geiste aber ganz besonders lebendig Werdenden:	В този смисъл нека и днес отново завършим с думите, които изрекох тук още завчера и които трябва да действат в душите ни като мантра, за да започнат душите ни да очакват, да очакват инспирацията, която ще дойде от мъртвите, които обаче стават изключително живи в духа:
348	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
349	DIE BEZIEHUNG DES MENSCHEN ZU DEN NATURREICHEN UND DEN HIERARCHIEN - ZEITGEISTER UND VOLKSGEISTER - DIE MAHNENDEN STIMMEN DER TOTEN	ОТНОШЕНИЕТО НА ЧОВЕКА КЪМ ПРИРОДНИТЕ ЦАРСТВА И ЙЕРАРХИИТЕ – ДУХОВЕ НА ВРЕМЕТО И ДУХОВЕ НА НАРОДИТЕ – ПРЕДУПРЕЖДАВАЩИТЕ ГЛАСОВЕ НА МЪРТВИТЕ
350	Prag, 13. Mai 1915	Прага, 13 май 1915 г.
351	Es ist eine schwere Zeit, in welcher wir leben, eine Zeit wirksamer mutvoller Taten und hoher Opfer auf der einen Seite, eine Zeit schwerer harter Prüfungen für die Menschenseelen auf der andern Seite. Einiges von Empfindungen anzuregen gerade mit Rücksicht auf unsere schicksaltragende Zeit, möge zum Schlüsse dieser Betrachtungen dann meine Aufgabe sein. Da wir Zusammensein dürfen in einer solchen Zeit, wollen wir am Schlüsse unserer Betrachtungen auch gemäß dieser Zeit unsere Empfindungen gipfeln lassen. Ausgehen aber wollen wir von etwas, das uns gerade über mancherlei, das bedeutungsvoll zu unseren Seelen sprechen muß in unserer Zeit, Licht verbreiten kann.	Живеем в тежко време: от една страна, време на смели дела, които оказват въздействие, и на големи жертви; от друга страна, време на тежки, сурови изпитания за човешките души. В края на тези разглеждания нека моята задача бъде да пробудя някои усещания тъкмо с оглед на нашето съдбоносно време. Щом ни е дадено да бъдем заедно в такова време, искаме в края на разглежданията си усещанията ни също да достигнат своя връх в съзвучие с това време. Но искаме да изходим от нещо, което може да хвърли светлина тъкмо върху някои неща, които трябва да кажат много на душите ни в наше време.
352	Wir nennen, seitdem wir beginnen, geisteswissenschaftlich die Welt zu betrachten, die vier Glieder unserer Menschennatur: physischen Leib, Ätherleib, Astralleib und Ich. Und wir wissen, daß das Ich oder vielmehr dasjenige in der menschlichen Wesenheit, das wir Ich benennen, durch das wir das Ich ausdrücken, das jüngste, aber auch für uns bedeutsamste Glied der menschlichen Wesenheit ist. Denn wäre der Mensch durch die Folge von Saturn-, Sonnen- und Mondenzeit nur bestehend aus physischem Leib, Ätherleib und Astralleib, so wäre er eben nicht Mensch. Der Mensch ist Mensch dadurch, daß er während der Erdenzeit durch die Geister der höheren Hierarchien sein Ich erhalten hat und daß er nun während der Erdenzeit dieses Ich sich im Laufe der aufeinanderfolgenden Inkarnationen weiter entwickelt durch verschiedene Menschengemeinschaften, durch Völker und Zeiträume hindurch, bis die Erde am Ziel ihrer Entwickelung angelangt sein wird und bis der Mensch dadurch, daß er sein Ich vollständig entwickelt haben wird, sein Erdenziel auch erreicht haben wird. Nun wissen wir aber auch, daß es höhere geistige Wesenheiten gibt - wir gebrauchen dafür das Wort «höhere» -, die höheren Hierarchien angehören, die gewissermaßen über dem Menschen stehen. Wir sprechen von der Hierarchie der Engel, Angeloi, von der Hierarchie der Erzengel, Archangeloi, der Archai oder Zeitgeister und so weiter nach aufwärts steigend. Wir bezeichnen sie durch diese Namen, wir könnten ebensogut andere Namen gebrauchen, aber die Namen sind einmal im Abendlande eingeführt.	Откакто започнахме да разглеждаме света духовнонаучно, назоваваме четирите члена на човешката си природа: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. И знаем, че най-младият, но и най-значимият за нас член на човешката същност е Азът – или по-точно онова в човешката същност, което наричаме Аз и чрез което изразяваме Аза. Защото, ако след сатурновото, слънчевото и лунното време, преминали едно след друго, човекът се състоеше само от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, тогава нямаше да бъде човек. Човекът е човек благодарение на това, че през земното време е получил своя Аз чрез Духовете на висшите йерархии и че сега през земното време продължава да развива този Аз в хода на последователните инкарнации, в които преминава през различни човешки общности, през народи и периоди, докато Земята достигне целта на своето развитие и докато и човекът постигне земната си цел благодарение на това, че е развил напълно своя Аз. Но знаем също, че има висши духовни същества – употребяваме за тях думата „висши“, – които принадлежат към висшите йерархии и стоят, така да се каже, над човека. Говорим за йерархията на Ангелите, Ангелои, за йерархията на Архангелите, Архангелои, на Архаите, или Духовете на времето, и така нататък във възходящ ред. Обозначаваме ги с тези имена, също толкова добре бихме могли да употребим и други имена, но тези имена вече са въведени на Запад.
353	Wir wollen uns nun einmal vor die Seele führen, wie wir uns denn eigentlich diese geistigen Wesenheiten der höheren Hierarchien im Verhältnis zu dem, was der Mensch hier auf der Erde ist, vorstellen können. Wir gehen davon aus, was der Mensch hier auf der Erde in seinem Umkreis hat. Wir wissen, es ist das Mineralreich, das Pflanzenreich und das Tierreich, und der Mensch muß sich selber nach alledem, was er beobachten kann, wie er sich findet, das Menschenreich selbst als das höchste Reich betrachten. So daß wir sagen können: Wenn wir die sichtbaren Reiche auf der Erde hier nehmen, so haben wir als solche das Mineralreich, das Pflanzenreich, das Tierreich und das Menschenreich. Über diesen Reichen, gewissermaßen wie eine Fortsetzung nach oben, erscheint das Reich der Angeloi, der Archangeloi, der Archai und so weiter. Wir können uns einfach vorstellen, daß die Reiche mit dem Menschenreich nicht abgeschlossen sind, sondern sich auch nach oben weiter erstrecken, nur daß die höheren Reiche nicht gesehen werden können mit den Sinnen, welche die äußeren Sinne sind.	Нека сега си представим как всъщност можем да мислим за тези духовни същества на висшите йерархии във връзката им с онова, което човекът е тук, на Земята. Изхождаме от онова, което човекът има около себе си тук, на Земята. Знаем, че това са минералното царство, растителното царство и животинското царство, а човекът трябва да разглежда самото човешко царство като най-висшето царство според всичко, което може да наблюдава, и според онова, което установява за себе си. Така че можем да кажем: ако говорим за видимите царства тук, на Земята, това са минералното царство, растителното царство, животинското царство и човешкото царство. Над тези царства, сякаш като продължение нагоре, се явява царството на Ангелите, на Архангелите, на Архаите и така нататък. Можем просто да си представим, че царствата не завършват с човешкото царство, а продължават и нагоре, само че висшите царства не могат да се видят с външните сетива.
354	Allein es könnte auffällig erscheinen, daß, wenn wir hinaufgehen vom Mineral-, Pflanzen- und Tierreich zum Menschenreich, dann auf einmal über dem Menschenreich die Unsichtbarkeit beginnt. Es wird das aber nur so lange auffällig sein, als man nicht bedenkt, daß die Tiere - für den ist das ganz klar, der sich ganz in das tierische Anschauungsvermögen versetzen kann - den Menschen nicht so sehen, wie der eine Mensch den andern sieht. Wenn die Tiere reden könnten, würden sie von sichtbaren Reichen nur sprechen als von Mineral-, Pflanzen- und Tierreich; sie würden sich selber als das höchste sichtbare Reich betrachten. Daß die Tiere den Menschen so sehen, wie ein Mensch den andern, ist nur ein Vorurteil. Für die Tiere sind wir Menschen wirklich von einem übersinnlichen, gespensterhaften Dasein; und wenn die Tiere nur solche Wahrnehmungen hätten, wie wir sie haben, so würden sie die Menschen nicht sehen, sondern sie wären für sie so unsichtbar wie für die Menschen das Reich der Engel. Nur weil sie eine gewisse Art von traumhaftem Hellsehen haben, so sehen die Tiere den Menschen als Gespenst, als ein übersinnliches Wesen. Von dem Bild, das ein Tier vom Menschen hat, kann sich der Mensch als solcher unmittelbar keine Vorstellung machen. Dafür allerdings sehen die Tiere auch nach unten etwas, oder besser gesagt, nehmen nach unten etwas wahr, was der Mensch nach unten nicht mehr wahrnimmt. Nämlich die Tiere nehmen nicht nur so wahr, wie der Mensch die mineralische Welt wahrnimmt, sondern sie nehmen noch - besonders stark die niederen Tiere - etwas ganz anderes wahr. Wenn ein Tier, ich will sagen, eine Schnecke über den Boden kriecht, dann nimmt sie die ganze Eigentümlichkeit des Bodens wahr. Das würde den Menschen fortwährend stören, wenn er, indem er über den Erdboden geht, diesen so wahrnehmen würde wie eine Schnecke oder selbst eine Schildkröte. Mit den höheren Tieren, die warmes Blut haben, ist es etwas anderes, aber gerade die niederen Tiere nehmen wirklich die ganze Eigentümlichkeit des Bodens wahr, auf dem sie kriechen. Sie nehmen die ganze Eigentümlichkeit der Luft wahr, sie nehmen alles, was um sie herum ist, in einer ganz andern Weise wahr als der Mensch. Das Tier weiß, ob es sich über einen Boden, der Moorboden ist, oder ob es sich über einen Sandboden hinbewegt, denn es nimmt die ganze Eigentümlichkeit des Bodens in sich wahr. Und zwar ist das so ähnlich, wie wir die Dinge in unserer Umgebung hören. Alle mineralische Welt ist in einem feinen Erzittern von Kräften durchsetzt, die der Mensch nicht wahrnimmt. Dieses feine Erzittern, diese Kräfte nimmt das Tier so wahr, daß es das eine als sympathisch empfindet, das andere nicht. Wenn das Tier zum Beispiel von einer Bodenart zur andern umkehrt, so ist es nicht so, daß das Tier es sieht wie der Mensch, sondern weil ihm etwas schmerzlich ist, weil die feinen Bewegungen in ihm nachklingen, weil es sich wie dazugehörig fühlt. Das ist eine Art von instinktivem Hören, wie ein Mithören dessen, was in dem Boden vorgeht, oder das ist wie ein Riechen. So daß wir sagen können: Das Tier nimmt ein Elementarreich wahr und läßt vom Menschen an schon eine höhere Hierarchie gelten. - Wir sind also mitten hineingestellt in die Welt, die wir als die äußere Sinnenwelt, die äußeren Reiche der Sinnenwelt kennen, und die Welt der höheren Hierarchien. Die niederen sichtbaren Hierarchien nennen wir die Naturreiche, die unsichtbaren nennen wir die höheren Hierarchien.	Но би могло да се стори странно, че когато се издигаме от минералното, растителното и животинското царство до човешкото царство, изведнъж над човешкото царство започва невидимото. Това обаче ще бъде странно само докато не се има предвид, че животните не виждат човека така, както един човек вижда друг – нещо съвсем ясно за онзи, който може напълно да се вживее в способността на животното да съзерцава. Ако животните можеха да говорят, щяха да говорят за видими царства само като за минерално, растително и животинско царство; щяха да смятат самите себе си за най-висшето видимо царство. Че животните виждат човека така, както един човек вижда друг, е само предразсъдък. За животните ние, хората, действително имаме свръхсетивно, призрачно съществуване; и ако животните имаха само такива възприятия, каквито имаме ние, те нямаше да виждат хората, а хората щяха да бъдат за тях толкова невидими, колкото за хората е царството на Ангелите. Само защото имат известен вид съновидно ясновидство, животните виждат човека като призрак, като свръхсетивно същество. Човекът като такъв не може непосредствено да си състави представа за образа, който едно животно има за човека. За сметка на това обаче животните виждат нещо и в посока надолу, или по-точно възприемат в тази посока нещо, което човекът вече не възприема там. А именно животните не само възприемат така, както човекът възприема минералния свят, но възприемат и нещо съвсем друго – особено силно това е при нисшите животни. Когато едно животно, искам да кажа, един охлюв пълзи по земята, той възприема цялото своеобразие на почвата. Човекът би бил непрекъснато смущаван, ако, докато върви по земята, я възприемаше така, както я възприема един охлюв или дори една костенурка. При висшите животни, които имат топла кръв, нещата стоят по-другояче, но именно нисшите животни действително възприемат цялото своеобразие на почвата, по която пълзят. Те възприемат цялото своеобразие на въздуха, възприемат всичко около себе си по съвсем друг начин от човека. Животното знае дали се движи по блатиста, или по песъчлива почва, защото възприема в себе си цялото своеобразие на почвата. И това е подобно на начина, по който чуваме нещата около нас. Целият минерален свят е пронизан от фино трептене на сили, които човекът не възприема. Животното възприема това фино трептене, тези сили така, че едно му е приятно, а друго – не. Когато например животното се обръща от един вид почва към друг, то не го прави, защото вижда като човека, а защото нещо му причинява болка, защото фините движения отекват в него, защото се чувства сякаш част от тях. Това е един вид инстинктивно чуване, сякаш чува и онова, което става в почвата, или е като помирисване. Така че можем да кажем: животното възприема едно елементарно царство и за него още с човека започва една висша йерархия. – Следователно сме поставени сред два свята: света, който познаваме като външния сетивен свят, като външните царства на сетивния свят, и света на висшите йерархии. Нисшите видими йерархии наричаме природни царства, а невидимите наричаме висши йерархии.
355	Nun wissen wir aber auch, daß ein solches Wesen der höheren Hierarchien, zum Beispiel ein Angelos, auch einmal die Stufe der Menschheit durchgemacht hat. Das war, während die Erde die alte Mondenzeit durchmachte. Da war der Mensch noch nicht Mensch; denn er hatte kein Ich; er war erst auf der Vorbereitungsstufe der Menschheit und hatte als höchstes Glied seiner Wesenheit den Astralleib. Die Wesenheiten, die zur Hierarchie der Angeloi gehören, hatten während der alten Mondenzeit ihre menschliche Stufe durchgemacht. Und die Geister, zu denen wir uns wenden als den schützenden Geistern des einzelnen Menschen, das sind diese Wesen aus der Hierarchie der Angeloi, von denen jedem gleichsam ein Mensch zugeteilt ist. «Geister Eurer Seelen» sind diejenigen, die unmittelbar in der Hierarchie über dem Menschen stehen, die wirklich ihre schützenden Schwingen, symbolisch gesprochen, über die Menschen hin wirken lassen, und zwar über das einzelne menschliche Individuum wirken lassen.	Но знаем също, че едно такова същество на висшите йерархии, например един Ангел, някога също е преминало през човешката степен. Това е било, докато Земята е преминавала през старото лунно време. Тогава човекът още не е бил човек; защото не е имал Аз; бил е още само на подготвителната степен за човечеството и най-висшият член на неговата същност е бил астралното тяло. Съществата, които принадлежат към йерархията на Ангелите, са преминали през своята човешка степен през старото лунно време. А Духовете, към които се обръщаме като към закрилящите Духове на отделния човек, са тези същества от йерархията на Ангелите, на всяко от които сякаш е поверен по един човек. Непосредствено над човека в йерархията стоят „Духовете на вашите души“; те действително, символично казано, оставят закрилящите си крила да въздействат върху хората, и то да въздействат върху отделния човешки индивид.
356	Dann kommen wir zu der Hierarchie der Archangeloi. Die waren auch einmal Menschen. Während der alten Sonnenzeit waren die Wesenheiten, die wir heute Archangeloi nennen, auf der Menschenstufe. Sie waren nicht so gestaltet wie heute die Menschen, selbstverständlich nicht, ganz anders waren sie gestaltet, aber sie waren dazumal auf ihrer Menschenstufe. Wir dürfen uns nicht vorstellen, daß während der alten Sonnenzeit die Archangeloi so ausgesehen haben wie heute die Menschen, aber in bezug auf ihre Entwickelung waren sie dazumal auf ihrer Menschheitsstufe. Und ebenso waren die Geister der Persönlichkeit oder Zeitgeister während der alten Saturnzeit auf ihrer Menschenstufe.	След това стигаме до йерархията на Архангелите. Те също някога са били хора. През старото слънчево време съществата, които днес наричаме Архангели, са били на човешката степен. Те не са били устроени като днешните хора – разбира се, че не, – били са устроени съвсем различно, но тогава са били на своята човешка степен. Не бива да си представяме, че през старото слънчево време Архангелите са изглеждали като днешните хора, но по отношение на развитието си тогава са били на своята човешка степен. И също така Духовете на личността, или Духовете на времето, са били на своята човешка степен през старото сатурново време.
357	Nun, nehmen wir herausgreifend einmal diese Geister, die wir bezeichnen als Archangeloi. Da haben wir solche Geister als Archangeloi, welche während der alten Sonnenzeit durchgemacht haben ihre Menschheits stufe, die aufgestiegen sind zu der Stufe der Engel während der Mondenzeit, und die heute zur Stufe der Archangeloi aufgestiegen sind. Diese geistigen Wesenheiten wollen wir zunächst einmal, als zwei Stufen über uns stehend, gleichsam hingestellt sein lassen vor unsere Seelen; später werden wir darauf zurückkommen. Dann haben wir die geistigen Wesenheiten, welche während der alten Saturnzeit Menschen waren, sie sind heute Geister der Zeit, sie stehen drei Stufen über uns. Wir wollen sie wiederum hingestellt sein lassen. Und jetzt wollen wir unser Verhältnis gerade zu diesen beiden Arten von geistigen Wesenheiten betrachten.	Нека сега вземем по-специално тези Духове, които обозначаваме като Архангели. Като Архангели имаме такива Духове, които през старото слънчево време са преминали през своята човешка степен, през лунното време са се издигнали до степента на Ангелите и днес са се издигнали до степента на Архангелите. Нека засега, така да се каже, тези духовни същества, които стоят две степени над нас, останат пред душевния ни поглед; по-късно ще се върнем към това. След това имаме духовните същества, които през старото сатурново време са били хора; днес те са Духове на времето, стоят три степени над нас. Нека и те останат пред душевния ни поглед. А сега нека разгледаме отношението си тъкмо към тези два вида духовни същества.
358	Wenn der Mensch eine Inkarnation durchmacht - also nehmen wir an, heute in unseren Erdenleibern leben wir in einer Inkarnation -, dann stehen über uns Geister, die wir zu der Hierarchie der Engel, dann Geister, die wir zu der Hierarchie der Archangeloi, und solche, die wir zu der Hierarchie der Archai, Zeitgeister oder Geister der Persönlichkeit rechnen. Die machen aber auch ihrerseits eine Entwickelung durch. Greifen wir einmal heraus die Archai, die Geister der Persönlichkeit oder Geister der Zeit. Wir machen also unsere Inkarnation durch, gehen dann durch die Pforte des Todes, gehen nach dem Tode in eine geistige Welt ein, machen zwischen dem Tode und einer neuen Geburt eine gewisse rein geistige Entwickelung durch und kommen dann durch eine neue Geburt wiederum in ein Erdendasein. Nun können wir fragen: Wovon hängt das ab, ob wir uns nach einer gewissen Anzahl von Jahren wiederum auf die Erde herunter bewegen? In öffentlichen Vorträgen wird diese Frage öfter aufgeworfen. Man kann dann von gewissen Gesichtspunkten aus schon eine Antwort geben, aber intim in unseren Zweigen sprechend können wir eine sachlichere, mehr auf das Reale hindeutende Antwort geben.	Нека приемем, че днес живеем в една инкарнация в земните си тела; когато човекът преминава през една инкарнация, тогава над нас стоят Духове, които причисляваме към йерархията на Ангелите, след това Духове, които причисляваме към йерархията на Архангелите, и такива, които причисляваме към йерархията на Архаите, Духовете на времето, или Духовете на личността. Но от своя страна и те преминават през развитие. Нека вземем по-специално Архаите, Духовете на личността, или Духовете на времето. И така, преминаваме през своята инкарнация, след това преминаваме през портата на смъртта, след смъртта влизаме в един духовен свят, между смъртта и новото раждане преминаваме през определено чисто духовно развитие и след това чрез ново раждане отново влизаме в земно съществуване. И така, можем да попитаме: от какво зависи дали след определен брой години отново ще се спуснем на Земята? Този въпрос често се повдига в публични лекции. Тогава от определени гледни точки все пак може да се даде отговор, но когато говорим в тесния кръг на нашите клонове, можем да дадем отговор, който по-точно съответства на нещата и насочва повече към реалното.
359	Während wir hier im physischen Leibe leben, hat der Zeitgeist eine ganz bestimmte Entwicklungsstufe. Er tut irgend etwas, was mit der Entwickelung der Menschen auf Erden zusammenhängt, und er macht seinerseits eine Entwickelung durch. Wenn dieser Zeitgeist im Laufe einer Entwickelung soweit gekommen ist, daß wir alle von ihm haben in uns einfließen lassen, was er seinerseits da oben durchmacht, durchgemacht hat, dann sind wir gewissermaßen reif, zu einer Erdeninkarnation hinunterzukommen. Und wenn er seinerseits wiederum eine Stufe weitergekommen ist und wir uns durch die geistigen Welten entwickelt haben bis zu einer gewissen Stufe, können wir wiederum in eine Erdenentwickelung eintreten. Verstehen wir uns in dieser Beziehung gut. Sehen wir zunächst einmal von unserer eigenen Entwickelung ab. Sehen wir, wie da in einer sehr langen Zeitperiode der Geist der Zeit seine Entwickelung durchmacht.	Докато живеем тук във физическо тяло, Духът на времето е на съвсем определена степен на развитие. Той върши нещо, свързано с развитието на хората на Земята, и от своя страна преминава през развитие. В известен смисъл сме узрели да слезем в земна инкарнация тогава, когато в хода на едно развитие този Дух на времето е напреднал дотам, че всички сме позволили онова, през което той от своя страна преминава, през което е преминал там горе, да се влее от него в нас. И когато той от своя страна отново е напреднал с една степен, а ние в развитието си през духовните светове сме достигнали определена степен, можем отново да встъпим в земно развитие. Нека се разберем добре в това отношение. Нека най-напред оставим настрана собственото си развитие. Нека видим как Духът на времето преминава през своето развитие в един много дълъг период.
360	Ich will das Folgende sagen: Wenn wir die Entwickelung der Erdenmenschheit so betrachten, daß wir zurückgehen bis zu der Begründung des alten Rom, etwa achthundert Jahre vor dem Mysterium von Golgatha - wenn wir also bis zur Begründung von Rom zurückgehen -, dann finden wir, daß da ein bestimmter Zeitgeist mit seiner Entwickelung einsetzte. Vorher war ein anderer Zeitgeist leitend und lenkend die Geschicke der Erde. Und dieser Zeitgeist, der dazumal gewissermaßen als Zeitgeist die Führung der Erde übernommen hatte in ihrer geistigen Entwickelung, war bis ins 16. Jahrhundert hinein führend. So lange führt ein Zeitgeist die Geschicke der Erde. Seit jener Zeit, also seit dem 16. Jahrhundert, ist ein anderer Zeitgeist da. Wir haben es also da mit zwei Zeitgeistern zu tun. Der Mensch, der zum Beispiel im 3. Jahrhundert vor dem Mysterium von Golgatha in irgendeiner Inkarnation auf der Erde war, machte dasjenige durch, was dieser Zeitgeist für die Erde bewirkte. Für die Zeit nach seinem Tode, wenn dieser Mensch im 3. Jahrhundert gestorben ist, oder auch im 2. Jahrhundert, kann ihm der Zeitgeist zunächst nichts geben. Was er ihm hat geben können, das hat er ihm gegeben. Jetzt muß der Zeitgeist erst wiederum seinerseits eine Reihe von Jahren durchmachen, bis er dem Menschen etwas Neues geben kann. Dann kommt dieser Mensch, der zwischen Tod und Geburt in einer geistigen Welt gewesen ist, wiederum auf die Erde herunter, wenn der Geist ihm etwas Neues geben kann. Nun ist es allerdings so eingerichtet, daß der Mensch im Durchschnitt eigentlich mehrmals kommt, denn der Zeitgeist ist nicht in der Lage, dem Menschen immer alles zu geben, was er ihm geben könnte, wegen der Unvollkommenheit der Menschen. Dadurch kommt der Mensch mehrmals in der Zeit, in der ein Zeitgeist sich entwickelt. Aber im wesentlichen hängt es doch davon ab, daß die Zeitgeister die aufeinanderfolgenden Inkarnationen der Menschen regeln. Nun regeln aber die Zeitgeister ihrerseits diesen ganzen Lauf der menschlichen Geschicke dadurch, daß sie gleichsam Unter gebene haben. Und das sind die Erzengel. Solche Erzengel regieren gewissermaßen in untergeordneten Stellungen viel kürzere Zeit als die Zeitgeister. Während die Zeitgeister so lange regieren, wie ich es vorhin angeführt habe, wir also einen Zeitgeist von der Gründung Roms bis ins 16. Jahrhundert annehmen können, regieren die Geister, die wir zur Hierarchie der Erzengel rechnen, nur etwa zwischen drei und vier Jahrhunderten. Sie wechseln so ab, daß etwa sechs oder sieben hintereinander kommen, während ein Zeitgeist regiert. So daß wir um die Zeit, in der das Mysterium von Golgatha stattfindet, zuerst die Regierung in der geistigen Entwickelung desjenigen Erzengels haben, den wir bezeichnen mit dem Namen Oriphiel. Dann kommt die Regierung des Anael, dann die Regierung des Zachariel, des Raphael, des Samael, des Gabriel; und jetzt seit dem Jahre 1879 haben wir die Regierung desjenigen Erzengels, den wir als Michael bezeichnen. Also wir haben, wenn wir die geistigen Welten anschauen, gleichsam die höhere Regierung der Zeitgeister und darunterstehend, aufeinanderfolgend in der Zeitenfolge, die Regierungen von Erzengeln. Weil der Mensch nicht alles aufnehmen kann, was ihm der Zeitgeist geben würde, so nimmt er es nicht direkt aus der Hand des Zeitgeistes, sondern aus der Hand des Erzengels, der weniger höheren Macht. Halten wir also fest: Unmittelbar unsere persönlichen Schützer gehören in die Hierarchie der Angeloi. Darüber stehen diejenigen, die mehr die Menschen im Zusammenhang der Menschen regeln. Und über ihnen stehen die Archai oder Geister der Persönlichkeit oder Zeitgeister.	Искам да кажа следното: ако разгледаме развитието на земното човечество, като се върнем до основаването на древния Рим, около осемстотин години преди Мистерията на Голгота – тоест ако се върнем до основаването на Рим, – ще открием, че тогава един определен Дух на времето е започнал своето развитие. Преди това друг Дух на времето е ръководил и направлявал съдбините на Земята. А този Дух на времето, който тогава, така да се каже, е поел като Дух на времето ръководството на Земята в нейното духовно развитие, я е ръководил чак до шестнадесетото столетие. Толкова дълго един Дух на времето направлява съдбините на Земята. Оттогава, значи, от шестнадесетото столетие, действа друг Дух на времето. Следователно тук имаме работа с два Духа на времето. Човекът, който например през третото столетие преди Мистерията на Голгота е бил на Земята в някоя инкарнация, е преживял онова, което този Дух на времето е извършил за Земята. Ако този човек е умрял през третото или пък през второто столетие, отначало след смъртта му Духът на времето не може да му даде нищо. Онова, което е могъл да му даде, му го е дал. Сега на свой ред Духът на времето трябва първо отново да изживее редица години, преди да може да даде на човека нещо ново. Тогава този човек, който между смъртта и раждането е бил в един духовен свят, отново слиза на Земята, когато Духът може да му даде нещо ново. Наистина нещата са устроени така, че обикновено човекът всъщност идва неколкократно, защото поради несъвършенството на хората Духът на времето не е в състояние винаги да даде на човека всичко, което би могъл да му даде. Затова човекът идва неколкократно през времето, в което се развива един Дух на времето. Но в общи линии това все пак зависи от обстоятелството, че Духовете на времето уреждат последователните инкарнации на хората. А от своя страна Духовете на времето уреждат целия този ход на човешките съдбини, като имат, така да се каже, подчинени. Това са Архангелите. Такива Архангели управляват, така да се каже, като подчинени, и то много по-кратко време от Духовете на времето. Духовете, които причисляваме към йерархията на Архангелите, управляват само около три до четири столетия, докато Духовете на времето управляват толкова дълго, колкото посочих преди малко – можем да приемем, че един Дух на времето управлява от основаването на Рим до шестнадесетото столетие. Те се сменят така, че докато управлява един Дух на времето, един след друг се изреждат около шест или седем. Така по времето, когато се извършва Мистерията на Голгота, в духовното развитие имаме най-напред управлението на онзи Архангел, когото наричаме с името Орифиил. След това идва управлението на Анаил, после управлението на Захариил, на Рафаил, на Самаил, на Гавриил; а сега, от 1879 година насам, имаме управлението на онзи Архангел, когото наричаме Михаил. Значи, когато съзерцаваме духовните светове, имаме, така да се каже, висшето управление на Духовете на времето, а под него, последователно във времето – управленията на Архангелите. Понеже човекът не може да приеме всичко, което Духът на времето би му дал, той го приема не направо от ръката на Духа на времето, а от ръката на Архангела, на по-нисшата сила. И така, нека запомним: непосредствените ни лични закрилници принадлежат към йерархията на Ангелои. Над тях стоят онези, които направляват хората повече във връзките им с другите хора. А над тях стоят Архаите, или Духовете на личността, или Духовете на времето.
361	Wenn ich so rede, handelt es sich immer um diejenigen Wesenheiten, welche wirklich regelrecht ihre Entwickelung durchgemacht haben. Aber nicht alle Geister machen regelmäßig ihre Entwickelung durch. Es gibt wirklich geistige Wesenheiten, die während der Saturnzeit schon Archai gewesen sind, die aber auf der Stufe der Archai, also auf der damaligen Stufe zurückgeblieben sind. Sie sind also jetzt während der Erdenentwickelung über ihre Saturnstufe nicht hinausgekommen. Sie sind in Wirklichkeit nicht aufgestiegen zur Stufe der regelmäßigen Entwickelung. Sie haben ihren Menschencharakter beibehalten, sind auf der einen Seite übersinnliche Saturnwesen, stehen aber auf der Stufe der Menschheit. Ebenso gibt es Wesen aus der Hierarchie der Archai, die auf der Sonne auf der Menschenstufe stehen blieben und jetzt in der übersinnlichen Welt noch als Menschen dastehen. Diese Wesenheiten bezeichnen wir ja mit einem Sammelnamen als luziferische Wesenheiten, die also zurückgeblieben sind, oder aber als ahrimanische Wesenheiten. Auf den Unterschied zwischen luziferischen und ahrimanischen Wesenheiten können wir uns heute nicht einlassen. Es sind zurückgebliebene Geister.	Когато говоря така, винаги става дума за онези същества, които действително са преминали правилно през своето развитие. Но не всички духове преминават правилно през развитието си. Действително има духовни същества, които още през сатурновото време са били Архаи, но са изостанали на степента на Архаите, тоест на тогавашната степен. Значи сега, през земното развитие, те не са напреднали отвъд своята сатурнова степен. В действителност не са се издигнали до степента на правилното развитие. Запазили са своя човешки характер и от една страна, са свръхсетивни сатурнови същества, но стоят на човешката степен. Също така има същества от йерархията на Архаите, които на Слънцето са останали на човешката степен и сега в свръхсетивния свят все още са хора. Тези изостанали същества наричаме с едно общо название луциферични същества или пък ариманични същества. Днес не можем да се спираме на разликата между луциферичните и ариманичните същества. Това са изостанали духове.
362	Nun müssen wir uns die Frage beantworten: Wie empfängt der Mensch, hier in seiner Erdeninkarnation stehend, den Einfluß der Geister, die regelrecht fortgeschritten sind, der Zeitgeister, Archai, und der Archangeloi, die ihre Diener sind? Übersinnlich sind diese Wesenheiten - der Mensch kann zu ihnen nicht in eine solche Beziehung treten wie zur sinnlichen Welt. Daher weiß der Mensch in der Regel nicht, wenn er sich bloß auf die Sinneswelt verläßt, daß er hineingestellt ist in eine Entwickelung, die über ihm lenken die Archai und Archangeloi. Er weiß es nicht; aber in all das, was sein Wesen ist, greifen diese übersinnlichen Wesenheiten ein. Nun gehören auch diejenigen geistigen Wesenheiten, die wir Volksgeister nennen, die also die ganzen Völker lenken, in die Reihe der Archangeloi, der Erzengel. Und insofern wir dasjenige, was wir sind, dem Volke verdanken, dem wir angehören, müssen wir das, was uns das Volkswesen gibt, als eine Gabe des entsprechenden Wesens aus der Hierarchie der Archangeloi ansehen. Es ist die Inspiration der Archangeloi, welche uns zukommt dadurch, daß wir in ein Volk hineingestellt sind. Nun brauchen wir nur zu bedenken, was es für den Menschen bedeutet, daß er in ein Volk hineingestellt ist. Mit dem Volkstum fließen ja geistige Eigenschaften, aber auch Gewohnheiten; es fließt eine ganz bestimmte Konfiguration des Wesens in den Menschen hinein. Man kann sich gar nicht vorstellen, daß man das, was man in einer Inkarnation ist, anders geworden wäre als dadurch, daß man es geworden ist durch die Gabe des Volksgeistes - also in Wirklichkeit durch die Gabe einer Erzengel wesenheit.	И така, трябва да си отговорим на въпроса: как човекът, който е тук, в своята земна инкарнация, приема влиянието на духовете, напреднали правилно в развитието си – на Духовете на времето, Архаите, и на Архангелоите, които са техни служители? Тези същества са свръхсетивни – човекът не може да влезе с тях в такива отношения, в каквито влиза със сетивния свят. Затова, ако се опира само на сетивния свят, човекът обикновено не знае, че се намира в развитие, направлявано от стоящите над него Архаи и Архангелои. Не го знае; но тези свръхсетивни същества се намесват във всичко, което съставлява неговото същество. А онези духовни същества, които наричаме Духове на народите, които следователно направляват цели народи, също принадлежат към редицата на Архангелоите, на Архангелите. И доколкото дължим онова, което сме, на народа, към който принадлежим, трябва да разглеждаме онова, което ни дава народното същество, като дар от съответното същество от йерархията на Архангелоите. Това е инспирацията на Архангелоите, която получаваме, защото сме поставени в един народ. Нужно е само да помислим какво означава за човека обстоятелството, че е поставен в един народ. Заедно с народността в човека се вливат духовни качества, но и навици; влива се едно съвсем определено устройство на неговото същество. Изобщо не можем да си представим, че бихме станали онова, което сме в една инкарнация, по друг начин, освен чрез дара на Духа на народа – тоест в действителност чрез дара на едно архангелско същество.
363	Außer dem, daß wir innerhalb eines Volkstums stehen und also, von einem Erzengelwesen inspiriert, gewisse Konfigurationen unseres ganzen Seins empfangen, stehen wir in der Entwickelung der Gesamtmenschheit. Und da unterstehen wir den Intuitionen, in die uns hinein leitet der Zeitgeist aus der Hierarchie der Archai. Sie müssen dabei bedenken, daß wir heute in unserer jetzigen Geisteskultur etwas empfangen, was wiederum über alle Volkscüfferenzierung hinausgeht; was wir dadurch haben, daß wir vom 19. ins 20. Jahrhundert hineinleben, was wir nicht gehabt hätten, wenn wir während der römischen oder griechischen Zeit gelebt hätten. Das verdanken wir dem Zeitgeist. Und man kann streng unterscheiden: Zeitgeistgabe und Volksgeist gabe. Wenn nun aber nur das wäre, was regelmäßige Entwickelung des Menschen ist, was regelmäßige Entwickelung des Angelos, des Archangelos, was regelmäßige Entwickelung des Zeitgeistes ist, dann würden wir, jeder einzelne, die Gabe stets von unserem Zeitgeist und von unserem entsprechenden Volksgeist empfangen und würden uns durch den Empfang dieser Gabe entwickeln. Die Menschen auf der Erde würden sich nebeneinander entwickeln. Alle Angehörigen verschiedener Völker über die Erde hin würden die Gabe der Volksgeister auf der Erde empfangen so, wie wenn in einem Saal fünf Bilder ganz verschieden voneinander hängen würden, die Verschiedenes darstellen, aber das eine Bild nicht im geringsten das andere stören würde. So würden einzelne Menschen nebeneinander auf der Erde die Gabe ihrer Volksgeister empfangen. Sie würden sich nicht stören, wenn alle Entwickelung regelmäßig vor sich gegangen wäre. Aber da sind zurückgebliebene Wesenheiten. Unter den lenkenden Archangeloiwesen sind solche, die ihre Entwickelung richtig auf der Sonne begonnen haben und bis zur Erdenzeit richtige Archangeloi geworden sind, aber auch solche, die auf der Sonnenstufe stehengeblieben sind, die im Grunde erst auf der Stufe von Menschen sind. Diese Wesenheiten also stehen auf derselben Stufe wie die Volksgeister, und doch wiederum sind sie hinter ihnen zurückgeblieben, haben erst die Eigenschaften von unsichtbaren übersinnlichen Menschen, nicht von Archangeloi. Sie sind zurückgeblieben, diese Wesenheiten. Sie machen in einer gewissen Weise dieselben Ansprüche an die Welt wie die Archangeloi, aber sie haben ja die Stufe der Archangeloi auf der Erde nicht erreicht. Daher müssen sie in gewisser Weise mit denselben Kräften wirken wie auf der Sonne. Die Folge davon ist, daß sie den Menschen anstatt wie Archangeloi, wie Menschen ergreifen, wie unsichtbare Menschen, die hineinfahren in die Menschennatur, die den Menschen nicht von oben lenken, sondern hineinfahren in die Menschennatur. Und von diesen Geistern, die also in gewisser Weise in Konkurrenz treten mit den wirklich führenden Volksgeistern, kommt es, daß die Völker einander befehden, nicht miteinander auf der Erde in Frieden leben. Der Mensch würde gar nicht versucht sein, seine Persönlichkeit, sein Menschentum mit seinem Volkstum zu identifizieren, sondern er würde das Volkstum wie etwas betrachten, was ihn geistig nährt. Er würde aber nicht streitmäßig für sein Volkstum eintreten, nicht seine Persönlichkeit damit identifizieren. Der Mensch würde nicht sagen, ich bin der oder der Nationalität, sondern: Die Nationalität ist da, und ich muß, weil ich nun eben in sie hineingeboren bin, auf dem Umweg durch diese Nationalität meine geistige Nahrung ziehen. - Aber indem der Erzengel ihn dazu aneifert, so zu denken, kommt der andere, der eigentlich auf der Stufe der Menschheit steht und im Grunde ein luziferischer Geist ist, und führt ihn in die Nationalität hinein. Und die Folge davon ist, daß nicht dasjenige, was erzengelhaft ist, als Gabe auf den Menschen herabkommt, sondern daß der Mensch sich mit dem Volkstum identifiziert wie mit einer ganz persönlichen Angelegenheit, und dadurch kommt dieser Streit der Nationalitäten auf der Erde. Darüber müssen wir uns durchaus klar sein: Weil wir nicht nur sozusagen uns in den Einfluß des führenden Erzengels setzten, sondern auch in die Beeinflussung des stehengebliebenen, des zurückgebliebenen Erzengels, identifizieren wir uns in der Art mit der Nationalität, wie wir das auf der Erde tun. Darin besteht gerade das Geisteswissenschaftliche im Empfinden, daß wir uns als Menschen hinauszuheben verstehen über das bloß Nationale, um zum allgemeinen Menschentum den Zugang zu finden. Dann können wir im eminentesten Sinne national sein. So wie der einzelne Mensch das eine und der andere etwas anderes als Kunst betreiben kann, und der eine, indem er die seine Kunst betreibt, nicht der Gegner des andern zu sein braucht, so brauchte nicht der eine national der Gegner des andern zu sein, wenn es keine in der Entwicklung zurückgebliebene Erzengelwesen gäbe, die die Identifizierung bewirken. Das muß man durchaus voraussetzen, wenn man überhaupt von dem sprechen will, was der Menschenentwickelung mit Bezug auf das Nationale oder sonstige Differenzierungen zugrunde liegt.	Освен че принадлежим към една народност и затова чрез инспирацията на едно архангелско същество получаваме определено устройство на цялото си битие, участваме и в развитието на цялото човечество. И тук сме подвластни на интуициите, към които ни води Духът на времето от йерархията на Архаите. При това трябва да имате предвид, че днес в сегашната си духовна култура получаваме нещо, което отново надхвърля всички народностни различия; нещо, което имаме, защото живеем на прехода от деветнадесетото към двадесетото столетие, и което нямаше да имаме, ако бяхме живели през римската или гръцката епоха. Дължим го на Духа на времето. И можем да разграничим съвсем точно дара на Духа на времето от дара на Духа на народа. Но ако имаше само правилно развитие на човека, правилно развитие на Ангелоса, на Архангелоса, правилно развитие на Духа на времето, тогава всеки от нас винаги щеше да получава дара на своя Дух на времето и на съответния Дух на народа и щеше да се развива, като приема този дар. Хората на Земята щяха да се развиват едни до други. Всички представители на различните народи по Земята щяха да приемат дара на Духовете на народите на Земята така, сякаш в една зала висяха пет съвсем различни картини, които изобразяваха различни неща, но едната картина ни най-малко не пречеше на другата. Така отделните хора щяха да приемат на Земята, едни до други, дара на своите Духове на народите. Нямаше да си пречат, ако цялото развитие бе протекло правилно. Но има изостанали същества. Сред направляващите архангелски същества има такива, които правилно са започнали развитието си на Слънцето и до земното време са станали истински Архангелои, но и такива, които са останали на слънчевата степен и всъщност са още само на степента на хората. Следователно тези същества стоят на същата степен като Духовете на народите и все пак са изостанали от тях, притежават още само качествата на невидими свръхсетивни хора, а не на Архангелои. Изостанали са тези същества. По определен начин те предявяват към света същите претенции като Архангелоите, но не са достигнали степента на Архангелоите на Земята. Затова в известен смисъл трябва да действат със същите сили, с които са действали на Слънцето. Вследствие на това завладяват човека като хора, вместо като Архангелои – като невидими хора, които се вселяват в човешката природа, които не направляват човека отгоре, а се вселяват в човешката природа. И тези духове, които, значи, в известен смисъл се съревновават с действително ръководещите Духове на народите, са причината народите да враждуват помежду си, да не живеят в мир едни с други на Земята. Човекът изобщо не би бил изкушен да отъждествява своята личност, човешкото в себе си със своята народност, а би разглеждал народността като нещо, което го храни духовно. Но не би влизал в разпри в защита на своята народност, не би отъждествявал личността си с нея. Не би казвал: принадлежа към тази или онази националност, а: националността съществува и понеже съм се родил в нея, трябва по обиколния път през тази националност да получавам своята духовна храна. – Но докато Архангелът го подтиква да мисли така, идва другият, който всъщност стои на човешката степен и по същество е луциферичен дух, и го въвлича в националността. А последицата е, че архангелското не слиза към човека като дар, а човекът се отъждествява с народността като с нещо съвсем лично и от това възникват тези разпри между националностите на Земята. Трябва да сме напълно наясно: отъждествяваме се с националността по начина, по който го правим на Земята, защото се поставяме, така да се каже, не само под влиянието на ръководещия Архангел, а и под влиянието на спрелия, на изостаналия Архангел. Да чувстваме в духа на духовната наука, означава именно да умеем като хора да се издигаме над чисто националното, за да получим достъп до общочовешкото. Тогава можем в най-висшия смисъл да имаме национален характер. Както един човек може да се занимава с едно изкуство, а друг – с друго, и не е нужно единият да бъде противник на другия, като се занимава със своето изкуство, така и в национално отношение нямаше да е нужно единият да бъде противник на другия, ако не съществуваха архангелски същества, изостанали в развитието си, които предизвикват това отъждествяване. Непременно трябва да изхождаме от това, ако изобщо искаме да говорим за онова, което стои в основата на човешкото развитие по отношение на националните или други различия.
364	In bezug auf den Zeitgeist werden Sie Genaueres noch einsehen, wie da das luziferische Element in das regelrechte Element hineinwirkt, wenn wir das Folgende betrachten. Ein Zeitgeist wirkt ja eine bestimmte Zeit hindurch. Seit dem 16. Jahrhundert ist ein neuer Zeitgeist da. Dieser Zeitgeist hat seine ganz bestimmte Aufgabe. Er hat die Aufgabe, zu den früheren Entwickelungsimpulsen das ganze materialistische Können und Verstehen der Welt hinzuzufügen. Daher hat das Materialistische in der Welt so große Fortschritte gemacht seit dem 16. Jahrhundert. Wir brauchen deshalb nicht das materialistische Verstehen als etwas Minderwertigeres anzusehen als die frühere Art des Verständnisses, wenn wir uns nur nicht einseitig mit ihm identifizieren. Was wird der sagen, welcher die Sache auf diese Weise anschaut, über die Regierung der verschiedenen Zeitgeister? Er wird sagen: Jetzt sind wir von dem bestimmten Zeitgeist beherrscht; vorher waren wir von einem andern Zeitgeist beherrscht, da haben die Menschen andere Vorstellungen, andere Impulse gehabt. Und wenn der Mensch nun sich nur beeinflussen lassen würde von den regelrecht sich fortentwickelnden Zeitgeistern, so würde er sagen: Wir müssen uns jetzt eben diesem Zeitgeist anpassen, indem wir mehr eindringen in die Gesetze des Werdens der Welt, des materialistischen Denkens. Dann wird wiederum nach einer Zeit ein anderer Zeitgeist kommen; der wird einen andern Geist in das menschliche Denken hereinbringen.	Ако разгледаме следното, ще разберете по-подробно как по отношение на Духа на времето луциферичният елемент се намесва в правилно развиващия се елемент. Един Дух на времето действа в продължение на определено време. От шестнадесетото столетие действа нов Дух на времето. Този Дух на времето има съвсем определена задача. Неговата задача е да прибави към предишните импулси на развитието всички материалистични умения и цялото материалистично разбиране за света. Ето защо материалистичното в света е постигнало толкова голям напредък от шестнадесетото столетие насам. Затова не е нужно да смятаме материалистичното разбиране за нещо по-малоценно от предишния начин на разбиране, стига само да не се отъждествяваме едностранчиво с него. Какво ще каже за управлението на различните Духове на времето онзи, който разглежда нещата по този начин? Ще каже: сега ни управлява определен Дух на времето; преди ни е управлявал друг Дух на времето и тогава хората са имали други представи, други импулси. И ако човекът допускаше да му влияят само Духовете на времето, които напредват правилно в развитието си, би казал: сега трябва да се приспособим именно към този Дух на времето, като проникнем по-дълбоко в законите на развоя на света, на материалистичното мислене. После, след известно време, отново ще дойде друг Дух на времето; той ще внесе друг дух в човешкото мислене.
365	Ich habe es schon öfter betont, daß wir gerade als Bekenner der Geisteswissenschaft sagen müssen: Heute verkünden wir Geisteswissenschaft mit ganz bestimmten Worten und Vorstellungen und Begriffen, aber es ist nicht so, daß wir glauben, dasjenige, was wir heute sagen, gelte für alle Erdenzukunft, sondern es wird sich wandeln. Wenn zweitausend Jahre mehr vorüber sein werden, wird auch dasjenige, was wir heute Erkenntnis der Geisteswissenschaft nennen, mit andern Worten verkündigt werden, ebenso wie wir heute anders reden als in der Griechenzeit; nichts wird bleiben von der Art unserer Worte. Wir bauen nicht auf irgend etwas äußerlich Bleibendes, sondern wir wissen, daß ein Zeitgeist den andern ablöst und daß alle gleichberechtigt nebeneinander stehen.	Нееднократно съм подчертавал, че именно като последователи на духовната наука трябва да кажем: днес възвестяваме духовната наука със съвсем определени думи, представи и понятия, но съвсем не вярваме, че онова, което казваме днес, важи за цялото земно бъдеще, а то ще се променя. Когато изминат още две хиляди години, и онова, което днес наричаме познание на духовната наука, ще се възвестява с други думи, както днес говорим различно от хората през гръцката епоха; нищо няма да остане от начина ни на изразяване. Не градим върху нещо, което остава непроменено във външната си форма, а знаем, че един Дух на времето сменя друг и че всички стоят равноправни един до друг.
366	Wer aber dadurch beeinflußt ist, daß zurückgebliebene Zeitgeister vom Saturn in ihm wirken und sich dadurch mit deren Einfluß identifiziert, der sagt: Die andern Menschen waren damals alle dumm, das war die Kinderstube der Menschheit. Wir haben es heute herrlich weit gebracht; wir haben heute restlos gültige Wahrheiten für alle Zukunft gefunden! - Demütiger, bescheidener wird man auf dem Gebiet der Geisteswissenschaft. Wer sich mit dem Zeitgeist identifiziert, sagt: Kopernikus hat nun endlich das Richtige gefunden; früher wurde etwas anderes geglaubt. Nun werden die Menschen für immer sagen: Die Erde und die Planeten bewegen sich in einer Ellipse um die Sonne. Die Sonne steht in der Mitte! - Heute schon weiß Geisteswissenschaft, daß das eine einseitige Lehre ist. Sie ist sehr gut für unsere materialistische Zeit, um die Welt vorzustellen, aber absolut ist sie falsch. Es ist gar nicht wahr, daß die Sonne in einem Brennpunkt der Ellipse steht und die Erde sich darum bewegt. In Wahrheit ist das alles eine materialistisch ausgerechnete Scheinbewegung. In Wahrheit ist es so, daß die Sonne sich selbst bewegt und die Erde und die andern Planeten ihr in einer schraubenförmigen Bewegung nachlaufen. Und dadurch, daß gewisse Stellungen, wenn es so schraubenförmig herumgeht, entstehen, steht die Erde einmal so, ein andermal so. Dadurch kommt der Schein einer Ellipse heraus. In Wahrheit ist es eine andere Linie. Kommen wird die Zeit, da auch die äußere Wissenschaft das wissen wird. Man wird bescheidener, wenn man weiß, daß die Wahrheiten in einer bestimmten Form ausgesprochen nur für gewisse Zeiten gelten. Und wir werden niemals als richtige Bekenner der Geisteswissenschaft behaupten: Von jetzt an in alle Zukunft hinein werden alle Menschen sagen, der Mensch besteht aus physischem Leib, Ätherleib, Astralleib und Ich, sondern die Zukunft wird wieder ganz anders sprechen. Daraufkommt es an, daß alles in Entwickelung sei; daß die Ideen von gestern so berechtigt sind wie die Ideen von heute; daß wir uns nicht nur beherrschen lassen von einem Zeitgeist, der uns vorgaukelt, daß alles Frühere eitel Trug und Täuschung war und wir es so herrlich weit gebracht haben. Mit Bezug auf den Zeitgeist sehen Sie an den Menschen die Besessenheit von dem luziferischen Geist, die da sagen: Wie herrlich weit haben wir es doch gebracht! Wie unvollkommen war doch alles, was man früher über die Welt gedacht und gesagt hat! Das aber, was wir nun gefunden haben, das wird bleiben. Als ewige Wahrheiten wird bestehen bleiben das, was man seit dem 16. Jahrhundert gefunden hat.	Но онзи, който е под влиянието на действащите в него изостанали Духове на времето от Сатурн и затова се отъждествява с тяхното влияние, казва: тогава всички други хора са били глупави, това е била детската стая на човечеството. Днес сме напреднали толкова прекрасно; днес сме намерили напълно валидни истини за цялото бъдеще! – В областта на духовната наука ставаме по-смирени, по-скромни. Който се отъждествява с Духа на времето, казва: ето че Коперник най-сетне е открил истината; преди се е вярвало в друго. Сега хората завинаги ще казват: Земята и планетите се движат по елипса около Слънцето. Слънцето стои в средата! – Още днес духовната наука знае, че това е едностранчиво учение. В нашата материалистична епоха то ни служи много добре, за да си представяме света, но като абсолютна истина е погрешно. Изобщо не е вярно, че Слънцето стои в единия фокус на елипсата, а Земята се движи около него. В действителност всичко това е привидно движение, изчислено материалистично. В действителност самото Слънце се движи, а Земята и другите планети го следват с винтообразно движение. И понеже при това винтообразно обикаляне се получават определени положения, Земята стои веднъж така, друг път иначе. Оттук възниква привидната елипса. В действителност линията е друга. Ще дойде време, когато и външната наука ще знае това. Ставаме по-скромни, когато знаем, че истините, изказани в определена форма, важат само за определени периоди. И като истински последователи на духовната наука никога няма да твърдим: отсега нататък, през цялото бъдеще, всички хора ще казват, че човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз; а в бъдеще отново ще се говори съвсем различно. Важно е всичко да се развива; идеите от вчера да са също толкова основателни, колкото идеите от днес; да не допускаме да ни управлява само един Дух на времето, който ни мами, че всичко предишно е било само лъжа и измама, а ние сме напреднали толкова прекрасно. По отношение на Духа на времето виждате обсебеността от луциферичния дух у хората, които казват: колко прекрасно сме напреднали! Колко несъвършено е било всичко, което преди са мислели и казвали за света! Но онова, което сега сме открили, ще остане. Като вечни истини ще остане онова, което е открито от шестнадесетото столетие насам.
367	Dasjenige also, was man im allgemeinen Volksgeist nennt, ist im Grunde also schon eine komplizierte Wesenheit. Es ist der regelrechte Volksgeist, der gewissermaßen über uns schwebt und dem wir, wenn wir ihm allein folgten, so folgen würden, daß wir seine Gaben hinnehmen, weil wir in seine Sphäre hineingestellt sind. Aber er wird fortwährend beeinträchtigt in seiner Wirksamkeit durch seinen luziferischen Beigesellen, der in uns hineinfährt, der uns veranlaßt, uns als einzelner Mensch mit dem ganzen Volkstum zu identifizieren. Das aber tut der einzelne Mensch doch in verschiedener Weise; und da ist es von ganz ungeheurer Wichtigkeit, daß wirklich eingesehen werde, daß in der Mitte von Europa ein Volkstum sich entwickeln muß, welches in anderer Weise zu seiner ganzen Volksgeistwesenheit steht als dasjenige, was an der Peripherie von Europa ist. Und diese Einsicht müssen wir uns schon einmal aneignen. Es ist im höchsten Maße bedeutungsvoll, was sich unter der Oberfläche des menschlichen Bewußtseins vollzieht, und was wirklich schon einmal von den geistigen Wesenheiten der höheren Hierarchien abhängt. Heute wird es der materialistisch denkende Mensch noch als einen Wahnsinn erklären, wenn man sagt, daß von den geistigen Wesenheiten solche Impulse ausgehen, die ich eben genannt habe, wie dieser einer ist, daß in Mitteleuropa, ohne daß die Menschen es wußten, die Volkheit gedrängt worden ist zu einer solchen Empfindungsweise gegenüber dem Göttlichen oder - weil in Mitteleuropa der Christus wirkt - zu dem Christlichen; daß der mitteleuropäische Mensch lernt, den Christus so zu empfinden, wie er zu dem Innersten der Seele spricht. Das ist nicht auf irgendeinem andern Grund und Boden so gewesen wie in Mitteleuropa. Man verstand zum Beispiel noch während der römischen Zeit der christlichen Entwickelung den Christus gewiß als eine Wesenheit, die auf die Erde gekommen ist, die für die Menschen gewirkt hat. Gewiß, die Fortgeschritteneren und zum Teil die, welche überhaupt schon so gedacht haben, wie wir heute denken, die wir im Besitz der Geisteswissenschaft sind, empfanden, wie Paulus gedacht hat: «Nicht ich, sondern der Christus in mir!» Aber, es ist noch ein Unterschied gegenüber einem Empfinden, wie wir es finden bei Meister Eckart, bei Tauler, bei Angelus Silesius und ähnlichen Geistern. Wie haben diese Geister das Mysterium von Golgatha aufgenommen! Wir brauchen nur Angelus Silesius zu fragen; und er wird uns antworten mit dem schönen Spruch:	И така, онова, което обикновено наричаме Дух на народа, всъщност вече е едно сложно същество. Това е правилно развиващият се Дух на народа, който, така да се каже, се носи над нас; ако следвахме само него, щяхме да го следваме, като приемаме даровете му, защото сме поставени в неговата сфера. Но неговият луциферичен спътник непрестанно възпрепятства дейността му, като се вселява в нас и ни кара като отделни хора да се отъждествяваме с цялата народност. Отделният човек обаче прави това по различен начин; и тук е изключително важно действително да разберем, че в средата на Европа трябва да се развие една народност, която да се отнася към цялото същество на своя Дух на народа по различен начин от народността в периферията на Европа. Това разбиране непременно трябва да усвоим. Изключително голямо значение има онова, което се извършва под повърхността на човешкото съзнание и действително зависи от духовните същества на висшите йерархии. Днес материалистично мислещият човек все още ще обяви за безумие твърдението, че от духовните същества идват такива импулси, каквито току-що назовах – например импулсът, който без знанието на хората е подтиквал народа в Средна Европа да усеща божественото или – понеже в Средна Европа действа Христос – християнското по следния начин: средноевропейският човек се учи да усеща Христос като Онзи, Който говори на най-съкровеното в душата. Никъде другаде не е било така, както в Средна Европа. Например още през римската епоха на християнското развитие Христос несъмнено е бил разбиран като същество, дошло на Земята и действало за хората. Несъмнено по-напредналите са усещали онова, което е мислел Павел: „Не аз, а Христос в мен!“; отчасти са го усещали и онези, които изобщо още тогава са мислели така, както мислим днес ние, които разполагаме с духовната наука. Но все пак това усещане се различава от онова, което откриваме у Майстер Екхарт, у Таулер, у Ангелус Силезиус и други подобни духове. Как са приели тези духове Мистерията на Голгота! Нужно е само да попитаме Ангелус Силезиус и той ще ни отговори с прекрасното изречение:
368	Wird Christus tausendmal zu Bethlehem geboren Und nicht in dir, du wärst noch ewiglich verloren!	И хиляда пъти Христос във Витлеем да се роди, а в теб – не, пак навеки изгубен би бил ти!
369	Das Miterleben des Mysteriums von Golgatha in der eigenen Seele - darauf kommt es an. Diese mitteleuropäischen Menschen suchten innerlich etwas zu erleben, was ein innerliches Bild, ein innerlicher Ausdruck des Mysteriums von Golgatha ist. Und so wunderschön es ist, wenn sich Angelus Silesius einmal über den Tod ausspricht und sagt: Alles im Grunde, was in mir geschieht, geschieht letzten Endes dadurch, daß Gott in mir ist und die Dinge in mir vollzieht. Und wenn ich sterbe, so sterbe nicht ich, sondern eigentlich stirbt Gott in mir! - Denken Sie, welch wunderbar intime Unsterblichkeitsidee schon damit gegeben ist, daß man sagt: Gott stirbt in mir! - Denn Gott ist natürlich unsterblich. Wenn Gott in mir stirbt, dann ist der Tod nur scheinbar; dann empfindet man, wie Angelus Silesius empfindet: daß der Gott nur in einem scheinbar stirbt, denn Gott kann nicht sterben. Also ist das Sterben nicht, was es äußerlich erscheint, es ist nur eine Tatsache des Lebendigen. Und weil Gott nicht sterben kann - aber doch in einem stirbt -, ist damit schon die Unsterblichkeit empfunden. Dieses innerliche intimste Zusammensein mit dem Gott, ob man es als Göttliches oder als Christliches empfindet, das ist dasjenige, was sich lange vorbereitet hat im Laufe der mitteleuropäischen Entwickelung. Und da haben nun die mitteleuropäischen Volksgeister so gewirkt, daß das einen äußerlichen sinnbildlichen Ausdruck, einen realen sinnbildlichen Ausdruck gefunden hat. Nirgends außer in Mitteleuropa wird «Ich» gesagt, wenn man sein eigenes Ich meint, seine eigene Wesenheit. Es ist durch den Volksgeist, der sich als Sprachgeist manifestiert, die ganze Evolution so gelenkt worden, daß es allmählich dazugekommen ist, die eigene Wesenheit auszudrücken mit dem Wort Ich. Aber Ich, «I-Ch», ist Jesus Christus! Es liegt in Jesus Christus darin. Dadurch, daß in dem «Ich» Jesus Christus in seinen Anfangsbuchstaben ausgesprochen wird, ist das sinnbildlich ausgedrückt, was im mitteleuropäischen Geisteswesen liegt, wie es intim verbunden ist mit dem innerlichsten Erleben. Jedesmal, wenn man «Ich» ausspricht, spricht man die Anfangsbuchstaben «Jesus Christus» aus. Wenn man nur einmal auf solche Dinge, die wirklich heute noch als phantastisch angesehen werden, die geistigen Augen lenken würde, würde man schon finden, wie unbewußt die Geister der höheren Hierarchien in die menschliche Entwickelung immer hineinwirken, und dann Bedeutsames finden in den Dingen, die man heute nur so hinnimmt.	Важно е да съпреживеем Мистерията на Голгота в собствената си душа. Тези средноевропейски хора са се стремели вътрешно да преживеят нещо, което е вътрешен образ, вътрешен израз на Мистерията на Голгота. И колко прекрасно е, когато Ангелус Силезиус се изказва за смъртта и казва: всъщност всичко, което става в мен, в крайна сметка става, защото Бог е в мен и извършва нещата в мен. И когато умирам, не умирам аз, а всъщност Бог умира в мен! – Помислете каква чудесно съкровена идея за безсмъртието се съдържа още в думите: Бог умира в мен! – Защото Бог, разбира се, е безсмъртен. Ако Бог умира в мен, тогава смъртта е само привидна; тогава усещаме онова, което усеща Ангелус Силезиус: че Бог умира в нас само привидно, защото Бог не може да умре. Следователно умирането не е такова, каквото изглежда отвън; то е само един факт, присъщ на живото. И понеже Бог не може да умре – но все пак умира в нас, – още в това усещаме безсмъртието. Това вътрешно, най-съкровено съединение с Бога, независимо дали го усещаме като божествено, или като християнско, се е подготвяло дълго в хода на средноевропейското развитие. И средноевропейските Духове на народите са действали така, че то е намерило външен символичен израз, реален символичен израз. Никъде освен в Средна Европа не се казва „Ich“, когато се има предвид собственият Аз, собственото същество. Духът на народа, който се проявява като Дух на езика, е направлявал цялата еволюция така, че постепенно се е стигнало до изразяване на собственото същество с думата „Ich“. Но „Ich“, „I-Ch“, е Исус Христос! То се съдържа в Исус Христос. С произнасянето на началните букви на „Jesus Christus“ в „Ich“ символично се изразява онова, което е заложено в средноевропейската духовна същност: нейната съкровена свързаност с най-вътрешното преживяване. Всеки път, когато се изговаря „Ich“, се изговарят началните букви на „Jesus Christus“. Ако само насочехме духовните си очи към такива неща, които днес действително все още се смятат за фантастични, щяхме да открием как несъзнавано духовете от висшите йерархии непрестанно въздействат върху човешкото развитие и тогава щяхме да открием значимото в нещата, които днес просто приемаме за даденост.
370	Ich will nur eine wirklich bedeutsame Tatsache erwähnen. Man bezeichnet eine gewisse Gruppe europäischer Menschen als Germanen. Und indem man in Mitteleuropa von Germanen spricht, meint man England, Holland, Norwegen, Schweden und auch noch andere. Man dehnt den Begriff der Germanen weit aus. Ich rede nicht von Agitation, sondern von dem, was in der Sprache gegeben ist. Wenn die Engländer sprechen, bezeichnen sie sich selbst nicht als Germanen, denn sie nennen nur die Deutschen Germans. Der Deutsche nennt sich «Deutscher», und wenn er von Germanen spricht, umfaßt er eine größere Gruppe von Menschen. Der Engländer wendet den Namen Germanen, Germans, bloß auf die Deutschen an, auf die, die nicht «er» sind. Das ist eine ungeheuer bedeutsame Tatsache. Es ist etwas, was im tiefsten Sinne bezeichnend ist für die Art, wie auf der einen Seite und auf der andern der Volksgeist wirkt; wie er in Mitteleuropa dahin wirkt, das Große zu umschließen, und der Volksgeist des englischen Volkes bemüht ist, das, was Weiteres umschließt, von sich weg zutun und auf den andern nur anzuwenden.	Искам да спомена само един действително значим факт. Една определена група европейски хора се нарича германи. И когато в Средна Европа се говори за германи, се имат предвид Англия, Холандия, Норвегия, Швеция, а също и други. Понятието за германите се разпростира широко. Не говоря за агитация, а за онова, което е дадено в езика. Когато говорят, англичаните не наричат себе си германи, защото наричат само германците „Germans“. Германецът нарича себе си „германец“ и когато говори за германи, обхваща една по-голяма група хора. Англичанинът прилага названието германи, „Germans“, само към германците, към онези, които не са „той“. Това е един изключително значим факт. В най-дълбок смисъл този факт показва как Духът на народа действа от едната и от другата страна: в Средна Европа той действа, за да обхване по-голямото цяло, а Духът на английския народ се стреми да отдалечи от себе си названието, което обхваща по-широк кръг, и да го отнася само към другия.
371	Überhaupt wird das, was die Sprache lehrt als den Ausfluß der wirksamen Volksgeistigkeit, nach und nach in einer wunderbaren Weise für die Menschen wirklich herauskommen. Jetzt wird man noch wenig verstanden, wenn man so über die verschiedenen europäischen Völker spricht, wie ich es jahrelang vor diesem Kriege - gar nicht von diesem Kriege hervorgerufen - versucht habe in dem Zyklus «Die Mission einzelner Volksseelen im Zusammenhange mit der germanisch-nordischen Mythologie». Es wird das so aufgefaßt, als wenn man irgendwelche Werturteile aussprechen wollte. Aber man will keine Werturteile aussprechen, sondern bloß eine Charakteristik. Und nun können wir ja gerade die westeuropäischen Völker dadurch charakterisieren, daß man das zum Ausdruck bringt, genau und präzise, was ich in diesem Vortragszyklus zum Ausdruck gebracht habe.	Изобщо онова, на което ни учи езикът и което е израз на действащата народна духовност, постепенно действително ще се разкрие по чудесен начин пред хората. Днес все още среща малко разбиране онзи, който говори за различните европейски народи така, както се опитах да говоря години преди тази война – съвсем не подтикнат от тази война – в цикъла „Мисията на отделните Души на народите във връзка със северно-германската митология“. Това се възприема така, сякаш искаме да даваме някакви оценки. Но не искаме да даваме оценки, а само характеристика. И можем да характеризираме именно западноевропейските народи, като изразим точно и прецизно онова, което изразих в този лекционен цикъл.
372	Wir wissen, daß des Menschen Seele aus Empfindungsseele, Verstandes- oder Gemütsseele und Bewußtseinsseele besteht, und daß in diesen drei Seelennuancen das Ich darinnen wirkt. Wenn wir nun das italienische Volk mit seiner Volksseele betrachten, so finden wir das Eigentümliche, daß da die Volksseele hinein inspiriert in die Empfindungsseele. Und das ist das Charakteristische des italienischen Volkstums, daß die Volksseele hineinwirkt inspirierend in die Empfindungsseele. Wenn nun etwas besessen ist von dem luziferischen Volksgeist, ist es auch die Volksseele. Und nun bedenken Sie, daß auf der einen Seite das Großartige des italienischen Volkes darin besteht, daß die Empfindungsseele inspiriert wird. Denken Sie an Dante, an alle die großen italienischen Künstler! Aber auch wiederum das Identifizieren - gleichsam das Übermenschliche, das luziferisch zurückgeblieben ist in all den leidenschaftlichen Entwickelungsimpulsen, die innerhalb des italienischen Volkes auftreten! Damit wird kein Werturteil ausgesprochen, sondern bloß charakterisiert.	Знаем, че човешката душа се състои от сетивна душа, разсъдъчна, или сърдечна душа, и съзнаваща душа и че Азът действа в тези три душевни оттенъка. Ако разгледаме италианския народ с неговата Душа на народа, откриваме особеното обстоятелство, че тук Душата на народа инспирира сетивната душа. И тъкмо това е характерно за италианската народност: Душата на народа въздейства инспириращо върху сетивната душа. А ако нещо е обсебено от луциферичния Дух на народа, това е и Душата на народа. И сега помислете, че от една страна, величието на италианския народ се състои в това, че сетивната душа бива инспирирана. Помислете за Данте, за всички велики италиански творци! Но помислете също и за отъждествяването – така да се каже, за изостаналото в развитието си луциферично свръхчовешко начало във всички страстни импулси на развитието, възникващи в италианския народ! С това не се дава оценка, а само характеристика.
373	Bei dem französischen Volke können wir überall sehen, wie die Verstandesseele oder Gemütsseele inspiriert wird von der Volksseele, richtig die Verstandes- oder Gemütsseele.	При френския народ навсякъде можем да видим как Душата на народа инспирира разсъдъчната, или сърдечната душа, именно разсъдъчната, или сърдечната душа.
374	Beim britischen Volke ist es die Bewußtseinsseele. Nun ist für den gegenwärtigen Menschheitszyklus die Bewußtseinsseele dasjenige, was den Menschen am meisten mit der äußeren physischen Welt in Zusammenhang bringt. Daher ist diejenige Volkheit, die von der Bewußtseinsseele inspiriert wird, vor allem betraut mit der Mission, die materialistische Kultur zu befördern und zu pflegen. Damit wird wiederum kein Werturteil ausgesprochen, sondern nur charakterisiert, daß eben die britische Nation dazu berufen ist, die Bewußtseinsseele inspirieren zu lassen. Insofern der einzelne seinem Volk angehört, also insofern er von dem luziferischen Volksgeist inspiriert wird, identifiziert er sich mit der rein materialistischen Kultur der Gegenwart. Das finden wir wirklich in der britischen Kultur. So wie der einzelne in die britische Nation sich stellt, kommt das heraus, was eben der materialistische Geist der britischen Nation ist, dieser eigentümliche Geist, der vom Jahre 1856 bis zum Jahre 1900 vierunddreißig Eroberungs kriege geführt hat und siebenundfünfzig Millionen Erdenmenschen zu neuen britischen Untertanen gemacht hat, und der dann in unserer Zeit für die Freiheit einzelner Menschengruppen einzutreten vorgibt. Wenn wir eine solche Zeit wie die unsrige betrachten, müssen wir uns durchaus klar sein, daß gerade diese unsere Zeit die Menschen gar sehr lehren wird, wie eine Mahnung zu empfinden, was man jetzt als den Gegensatz der einzelnen Völkergruppen Europas oder überhaupt eines großen Teiles der Erde hinstellt. Die Angehörigen von vierunddreißig Nationalitäten stehen miteinander im Kriege, von kleinen Stammesunterschieden ganz abgesehen. Das sollte man als eine Mahnung ansehen, wirklich einmal abzusehen von dem, was man bisher Geschichte genannt hat. Aber diese Betrachtungsweise wird gerade in unserer Zeit vorläufig noch bis zum Unfug geführt. Wie finden wir es wirklich bis zum Unfug getrieben, was die einzelnen Nationen Europas sich heute alles vorwerfen, wie man abwiegt die einzelnen äußeren Tatsachen, um die Ursachen des furchtbaren Krieges der Gegenwart aufzufinden. Aber gerade dieser Krieg wird die Menschen lehren, daß man in seinen äußeren Ursachen nichts findet, sondern höchstens äußere Symptome für das, was tief innerlich verborgen in den Menschengruppen durch die Führung fortgeschrittener und zurückgebliebener geistiger Wesenheiten besteht. Und zwingen wird in einer gewissen Weise gerade dasjenige, was die heutige Zeit als Prüfungen zeigt, zu appellieren an die spirituellen Untergründe, bei denen die Ursachen Hegen für das, was heute äußerlich in der Welt vorgeht.	При британския народ това е съзнаващата душа. За сегашния цикъл на човечеството съзнаващата душа е онова, което най-много свързва човека с външния физически свят. Затова на онази народност, която се инспирира от съзнаващата душа, е възложена преди всичко мисията да подпомага и развива материалистичната култура. С това отново не се дава оценка, а само характеристика: именно британската нация е призвана да даде възможност съзнаващата душа да бъде инспирирана. Доколкото отделният човек принадлежи на своя народ, тоест доколкото се инспирира от луциферичния Дух на народа, той се отъждествява с чисто материалистичната култура на съвремието. Действително откриваме това в британската култура. Начинът, по който отделният човек заема мястото си в британската нация, разкрива тъкмо материалистичния дух на британската нация – този своеобразен дух, който от 1856 до 1900 година е водил тридесет и четири завоевателни войни и е превърнал петдесет и седем милиона жители на Земята в нови британски поданици, а после, в наше време, се преструва, че защитава свободата на отделни човешки групи. Когато разглеждаме време като нашето, трябва да сме напълно наясно, че именно нашето време във висша степен ще научи хората да усещат като предупреждение онова, което днес се представя като противоположност между отделните групи народи на Европа или изобщо на голяма част от Земята. Представителите на тридесет и четири националности воюват помежду си, ако изобщо не броим малките племенни различия. Това би трябвало да се приема като предупреждение, което ни подтиква действително да оставим настрана онова, което досега сме наричали история. Но именно в наше време този начин на разглеждане засега все още се довежда до безсмислица. Наистина виждаме как се стига до безсмислица във всичко, за което отделните европейски нации се обвиняват днес, как се претеглят отделните външни факти, за да се открият причините за страшната война на съвремието. Но именно тази война ще научи хората, че във външните ѝ причини не се открива нищо, а най-много външни симптоми на онова, което съществува дълбоко скрито в човешките групи под ръководството на напреднали и изостанали духовни същества. И именно онова, което днешното време поднася като изпитания, в известен смисъл ще ни принуди да се обърнем към спиритуалните дълбини, в които са причините за онова, което днес става външно в света.
375	Von den verschiedensten Seiten her kann man zeigen, wie in den Untergründen des Bewußtseins dasjenige wirkt, was sich äußerlich zeigt. Ich will, obwohl die meisten der Freunde dieses Beispiel schon kennen, noch einmal darauf hinweisen, wie die ganze Landkarte Europas im ausgehenden Mittelalter dadurch bestimmt worden ist, daß die Jungfrau von Orleans in den Krieg zwischen England und Frankreich eingegriffen hat. Jeder, der unsere äußere Geschichte verständnisvoll ansieht, muß anerkennen, daß die Landkarte von Europa sich ganz anders gestaltet hätte, wenn nicht damals England von Frankreich besiegt worden wäre dadurch, daß die Jungfrau von Orleans eingriff in den Kampf. Aber die Jungfrau von Orleans war kein gelernter Stratege, kein Mensch, der auf dem Gipfel der Zeitbildung gestanden hätte. Sie war ein einfaches Menschenkind - ein Landmädchen. Aber durch sie haben Geister der höheren Hierarchien gewirkt in der Art, wie sie in dieser Zeit wirken mußten. Nun ist es ja bis in unsere Zeit durchaus notwendig gewesen, daß diese Geister im Unterbewußten wirkten, weil die Menschen noch nicht verstehen konnten, was nun geisteswissenschaftlich verstanden werden muß. Wir haben es in Legenden oftmals schön ausgedrückt, wie höhere geistige Wesenheiten im Unterbewußten eingreifen. Und mit Recht, nicht aus Aberglauben, sondern weil es wirklich den Tatsachen entspricht, wird der Zeit, wo die äußere Welt für das Jahr am meisten zurückgegangen ist, der Zeit von Weihnachten bis zum 6. Januar, besondere Bedeutung beigemessen. Wenn man geistige Erkenntnisse nicht in der Weise, wie wir es heute auf dem Wege suchen, der in «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» angegeben ist, sondern auf mehr elementare Art erreichen will, so konnte man in diesen dreizehn Nächten inspiriert werden. Das ist zum Beispiel sehr schön ausgedrückt in der norwegischen Legende von Olaf Asteson. In dieser Legende wird uns angedeutet, wie Olaf Ästeson vor dem Anbruch des Weihnachtsfestes zur Kirche geht; wie er vor der Kirche in einen Schlafzustand kommt und während der dreizehn Nächte schläft; wie er dann aufwacht am Dreikönigstag und wirklich dasjenige zu erzählen vermag, was er durchlebt hat. Und was er da bildlich in anschaulicher, aber primitiver Art erzählt, das entspricht demjenigen, was wir den Durchgang durch die Seelenwelt und den Durchgang durch das Geisterland nennen. Das alles hat Olaf Asteson erfahren in der Zeit, in die mit Recht das Weihnachtsfest gelegt worden ist. Das soll uns andeuten, daß das naturkindmäßige Hellsehen am besten in diesen dreizehn Nächten von Weihnachten bis zu dem Fest der Drei Könige entwickelt werden konnte.	От най-различни страни може да се покаже как в дълбините на съзнанието действа онова, което се проявява външно. Макар повечето приятели вече да познават този пример, искам още веднъж да посоча как цялата карта на Европа в края на Средновековието е била определена от намесата на Орлеанската дева във войната между Англия и Франция. Всеки, който разглежда с разбиране външната ни история, трябва да признае, че картата на Европа би се оформила съвсем различно, ако тогава Англия не беше победена от Франция благодарение на намесата на Орлеанската дева в борбата. Но Орлеанската дева не е била обучен стратег, не е била човек, достигнал върха на образованието на своето време. Била е едно обикновено човешко същество – селско момиче. Но чрез нея духовете от висшите йерархии са действали по начина, по който е трябвало да действат през тази епоха. Чак до наше време е било напълно необходимо тези духове да действат в подсъзнателното, защото хората още не са можели да разбират онова, което сега трябва да се разбира духовнонаучно. В легендите често се изразява прекрасно как висши духовни същества се намесват в подсъзнателното. И с право се придава особено значение на времето, когато външният свят е отстъпил най-много на заден план през годината – на времето от Рождество до шести януари: не от суеверие, а защото това действително съответства на фактите. През тези тринадесет нощи е можело да се получи инспирация, ако духовните познания са се търсели по по-елементарен начин, а не както ги търсим днес – по пътя, посочен в „Как се постигат познания за висшите светове?“. Това например е изразено много красиво в норвежката легенда за Олаф Астезон. В тази легенда се загатва как преди настъпването на Рождество Олаф Астезон отива на църква; как пред църквата изпада в сън и спи през тринадесетте нощи; как после се събужда на празника на Тримата царе и действително може да разкаже какво е преживял. А онова, което разказва образно, нагледно, но по примитивен начин, съответства на онова, което наричаме преминаване през душевния свят и преминаване през царството на духовете. Олаф Астезон е преживял всичко това през времето, в което с право е поставен празникът Рождество. Това трябва да ни подскаже, че ясновидството на непосредствените и близки до природата хора е можело да се развие най-добре през тези тринадесет нощи от Рождество до празника на Тримата царе.
376	Da nun die Jungfrau von Orleans solch ein Naturkind war, könnte man voraussetzen, daß sie in diesen dreizehn Nächten durch eine Art Traumzustand die Welt erlebt hätte, von der sie sprach, als sie das französische Heer gegen die Engländer führte, daß sie in diesen dreizehn Nächten inspiriert worden wäre. Nun, das ist in einer eigentümlichen Weise geschehen. Jeder Mensch macht einen Schlafzustand durch, einen Zustand, wo die Sinne noch nicht sprechen, und zwar im Leibe der Mutter, bevor er das physische Erdenlicht erschaut. Das ist wirklich noch eine Art von Schlafzustand, und der reifste Zustand ist natürlich in den letzten dreizehn Tagen vor der Geburt. Das ist das Große, Gewaltige, das unsere Seele mit solchem Staunen erfüllt: Die Jungfrau von Orleans ist am 6. Januar geboren. Sie hat die Inspiration also wirklich in den dreizehn Nächten durchgemacht, aber bevor sie dem Erdenlicht ihr Auge geöffnet hatte. Daß der 6. Januar der Geburtstag der Jungfrau von Orleans ist, es ist deshalb auch absichtlich in unserem Kalender bezeichnet worden. Das ist etwas, was wir in seinem großen weltgeschichtlichen Zusammenhang erfassen müssen; denn es kann uns sagen, wie geheimnisvoll die Zusammenhänge in der Welt sind und wie geheimnisvolle Mächte in der Welt wirken. So wirkten geheimnisvolle Mächte dazumal am 6. Januar, da die Leute in dem kleinen Dörfchen, wo die Jungfrau von Orleans geboren wurde, des Morgens zusammenliefen; wo die Tiere selbst sich so wunderbar benahmen. An diesem 6. Januar konnte eine Inspiration abgeschlossen werden. In den dreizehn Nächten konnte ein Wesen inspiriert werden, das durch sein eigenes Karma dazu veranlagt war. Selbstverständlich - nicht jeder, der am 6. Januar geboren wird, ist dazu veranlagt, sondern das Karma muß zusammenfallen mit den andern Bedingungen.	А понеже Орлеанската дева е била такъв непосредствен и близък до природата човек, би могло да се предположи, че през тези тринадесет нощи е преживяла в един вид съновидно състояние света, за който е говорела, когато е водела френската войска срещу англичаните – че през тези тринадесет нощи е била инспирирана. Това е станало по един своеобразен начин. Именно в тялото на майката, преди да зърне светлината на физическия земен свят, всеки човек преминава през едно състояние на сън, през състояние, в което сетивата още не говорят. Това действително все още е един вид състояние на сън, което, разбира се, е най-зряло през последните тринадесет дни преди раждането. Ето кое е великото, могъщото, което изпълва душата ни с такова удивление: Орлеанската дева е родена на шести януари. Значи тя действително е получила инспирацията през тринадесетте нощи, но преди да отвори очи за земната светлина. Затова и в нашия календар умишлено е отбелязано, че шести януари е рожденият ден на Орлеанската дева. Трябва да разберем това в широкия му световноисторически контекст; защото то може да ни каже колко тайнствени са връзките в света и как в света действат тайнствени сили. Така са действали тайнствени сили тогава, на шести януари, когато сутринта хората от малкото селце, където се е родила Орлеанската дева, са се стекли заедно; когато самите животни са се държали толкова чудно. На този шести януари една инспирация е можела да достигне своя завършек. През тринадесетте нощи е можело да бъде инспирирано едно същество, предразположено към това чрез собствената си карма. Разбира се – не всеки, който е роден на шести януари, е предразположен към това, а кармата трябва да съвпадне с другите условия.
377	Ich wollte dieses Beispiel der Jungfrau von Orleans anführen als ein solches, das uns so recht zeigt, wie unterirdische Mächte in das geschichtliche Werden und Entwickeln hineinspielen. Gewiß, dann kam die materialistische Entwickelung der folgenden Jahrhunderte. Diese mußte ganz begreiflicherweise solch ein Hinweisen auf Geschichtsuntergründe wie einen Wahnsinn ansehen. Das schadet nichts; wie es auch gar nichts schadet, wenn heute die Menschen draußen noch diese Geisteswissenschaft wie einen Wahnsinn ansehen. Durchringen wird sich diese Geisteswissenschaft schon.	Исках да приведа този пример с Орлеанската дева, който особено ясно ни показва как сили, действащи под повърхността, се намесват във възникването и развитието на историческите събития. Разбира се, след това е дошло материалистичното развитие на следващите столетия. Напълно разбираемо е, че то е трябвало да разглежда като безумие едно такова насочване към дълбините на историята. Това не вреди; както изобщо не вреди, че днес хората извън нашите среди все още разглеждат тази духовна наука като безумие. Тази духовна наука ще си пробие път.
378	Aber solche bedeutsamen Ereignisse, wie die sind, innerhalb der die Menschen der gegenwärtigen Zeit leben und in die sie sich ja durchaus hineininkarniert haben, um an ihnen in der einen oder andern Form teilzunehmen, sie bedeuten nicht immer das gleiche in der historischen Entwickelung. Heute bedeuten diese schicksaltragenden Ereignisse eine Mahnung an die Menschen. Es ist ja wirklich schon eine solche Flut von Literatur über diesen Krieg geschrieben worden, aber in alledem, was erschienen ist an Büchern, Broschüren und so weiter, finden wir noch nicht das, von dem man eigentlich voraussetzen muß, daß es gefunden werde, und das auch nach und nach gefunden werden muß. Man hört oftmals: Über die Ursachen kann man eigentlich nicht reden, vielleicht nach dem Krieg, vielleicht erst nach Jahrzehnten werden die Menschen aus Dokumenten die wahren Ursachen dieses Krieges finden und wissen, wer eigentlich daran schuld war. - In jedem dritten Zeitungsblatt können Sie das lesen. Nun, darum handelt es sich nicht, sondern es handelt sich darum, daß man darauf kommen wird - und gerade durch diese heutige Zeit -, daß in diesen äußeren Veranlassungen eben nicht die wirklichen Ursachen zu sehen sind, sondern daß man die Ursache in der geistigen Welt zu suchen hat. Man wird finden, daß dieser Krieg wirklich hineingestellt worden ist wie das bedeutsame Karma des Materialismus, das durchgemacht werden muß, damit die Menschen eine Summe von Überzeugungen in sich aufnehmen, die aus dem Materialismus wiederum in den Spiritualismus hinüberführen. Diese Prüfung muß die Menschheit schon durchmachen.	Но такива значими събития като онези, сред които живеят съвременните хора и в които действително са се инкарнирали, за да участват в тях под една или друга форма, невинаги означават едно и също в историческото развитие. Днес тези съдбоносни събития са предупреждение към хората. Написаната за тази война литература наистина вече е същински потоп, но във всички излезли книги, брошури и тъй нататък все още не намираме онова, което всъщност трябва да очакваме да бъде открито и което също трябва постепенно да бъде открито. Често се чува: за причините всъщност не може да се говори, може би след войната, може би чак след десетилетия хората ще открият в документите истинските причини за тази война и ще узнаят кой всъщност е бил виновен за нея. – Можете да прочетете това във всеки трети вестник. Но въпросът не е в това, а в това, че именно благодарение на днешното време ще стигнем до разбирането: в тези външни поводи всъщност не се откриват действителните причини, а причината трябва да се търси в духовния свят. Ще се открие, че тази война действително е била поставена в хода на историята като значимата карма на материализма, през която трябва да се премине, за да възприемат хората редица убеждения, които от материализма отново водят към спиритуализма. Човечеството непременно трябва да премине през това изпитание.
379	Was geschieht denn im Grunde heute in so erschütternder Weise um uns herum? - Nun, wir wissen es ja, wenn der Mensch durch die Pforte des Todes geht, so läßt er zunächst in der physischen Welt seinen physischen Leib zurück. Er tritt zunächst in die geistige Welt ein mit seinem Ätherleib, Astralleib und Ich. Den Ätherleib wirft er bald ab; er wird der übrigen Welt mitgeteilt. Mit Astralleib und Ich geht er dann weiter durch das Seelenland, durch das Geisterland durch. Aber nun bedenken wir, daß heute eine große Anzahl von Menschen in verhältnismäßig kurzer Zeit und mit einem bestimmten Bewußtsein durch die Pforte des Todes geht; daß sie einen Ätherleib abwerfen, der sozusagen noch jahrzehntelang ein Menschenleben normal hätte versorgen können. Wenn ein Mensch zwischen dem zwanzigsten und dreißigsten Lebensjahr stirbt, so wirft er einen Ätherleib ab, der seinen physischen Leib noch sechzig bis siebzig Jahre hätte versorgen können. Die Kräfte sind ja im Ätherleib darin, denn es geht auch im Geistigen nichts verloren. Alle die Menschen, die heute in der Blüte ihrer Jahre durch die Pforte des Todes gehen, übergeben der Welt einen Ätherleib, der noch ein langes Leben hindurch dieses Leben hätte unterhalten können. Diese Kräfte sind nun alle da in der geistigen Welt. Wie sind sie da, diese Kräfte? - Ich möchte Ihnen an einem anschaulichen Beispiel, das aus unserem Kreise selbst entnommen ist, zeigen, was eine solche Erscheinung für eine Bedeutung hat.	Какво всъщност става днес около нас, което ни разтърсва толкова силно? – Знаем, че когато човек премине през портата на смъртта, най-напред оставя физическото си тяло във физическия свят. Първоначално навлиза в духовния свят с етерното си тяло, астралното си тяло и Аза си. Скоро отхвърля етерното тяло; то се предава на останалия свят. След това продължава с астралното тяло и Аза през царството на душите, през царството на духовете. Но нека сега помислим, че днес голям брой хора преминават през портата на смъртта за сравнително кратко време и с определено съзнание; че отхвърлят едно етерно тяло, което, така да се каже, би могло още десетилетия да поддържа нормално един човешки живот. Когато човек умре между двадесетата и тридесетата си година, отхвърля етерно тяло, което би могло да поддържа физическото му тяло още шестдесет до седемдесет години. Силите са в етерното тяло, защото и в духовното нищо не се губи. Всички хора, които днес преминават през портата на смъртта в разцвета на годините си, предават на света едно етерно тяло, което би могло да поддържа този живот още толкова време, колкото трае един дълъг живот. Всички тези сили сега са в духовния свят. Как присъстват там тези сили? – Бих искал да ви покажа значението на подобно явление с един нагледен пример, взет от самия наш кръг.
380	Es war im verflossenen Herbst, da verlor eine zu unserem anthroposophischen Kreise gehörige Familie ein Söhnchen, das sieben Jahre alt war, einen lieben Knaben. Es waren wirklich die äußeren Umstände außerordentlich tragische. Der Vater war fortgezogen in den Krieg als deutscher Staatsbürger; er war eben krank geworden und im Lazarett. Eines Abends, gerade als Vortrag war in Dornach, wo unser Bau aufgeführt wird, zeigte man uns an, daß der kleine siebenjährige Knabe fehle. Er war seit dem Abend nicht nach Hause gekommen. Nicht vergessen darf ich zu erwähnen, daß die Familie sich in Dornach als Gärtnersfamilie niedergelassen hat. Ich war selbst kurz vorher, aus Deutschland kommend, in die Schweiz gereist. Der Knabe war mir schon vor dem Bau entgegengekommen und reichte mir die Hand; ein sonniges, ein sehr liebes Kind war es. An jenem Abend wurden wir also benachrichtigt, daß der Knabe weg sei. Nun konnte man sich nichts anderes denken, als daß ein Möbelwagen, der Möbel für Mitglieder herbeigebracht hatte und in der Nähe des Baues umgefallen war, auf das Kind gefallen ist. Nun müssen Sie zu alledem voraussetzen, daß ungezählte Jahre vorher kein Möbelwagen an jener Stelle gefahren ist und seit jener Zeit auch nicht. Sie müssen ferner bedenken: Der Knabe wohnte bei seiner Mutter, die die Gärtnerei besorgt. Er war ein so Heber Knabe, daß er, als der Vater fort mußte, zur Mutter sagte, er würde ihr jetzt recht tüchtig helfen, weil der Vater nicht mehr da sei. Er war an jenem Abend in die sogenannte Kantine geschickt worden, um etwas für seine Mutter zu holen. Es war gar nicht weit, nur ein kurzer Weg liegt zwischen der Kantine und der Wohnung der Mutter. Auf diesem kurzen Weg ist eine Weg kreuzung, so daß der Möbelwagen eine Biegung machen mußte. Nun wollte der Knabe eigentlich zehn Minuten früher weggehen, wurde aufgehalten von jemand, der mit ihm gehen wollte. Wäre er früher weggegangen und durch eine andere Türe, durch die er sonst weg ging, so wäre er früher an dem Wagen vorbeigegangen und auf der linken Seite des Wagens, während er nun rechts ging. Dadurch, daß er später wegging, zu einer andern Türe hinaus und rechts von dem Möbelwagen, ist der Wagen, als er umkippte, gerade auf den Knaben gefallen. Die Leute hatten sich das angeschaut, auch die, die bei den Pferden waren. Niemand ahnte etwas davon, daß der Knabe unter den. Wagen gekommen war. Man sagte dann: Der Wagen ist zu schwer, als daß wir ihn noch den Abend heben, morgen wollen wir das tun. - Zwischen fünf und sechs Uhr war das geschehen. Und nun waren wir etwa um viertel elf Uhr in der Lage, den Wagen unbedingt heben zu müssen. Bis zwölf Uhr war er gehoben; und wir haben das tote Kind hervorgehoben.	Миналата есен едно семейство от нашия антропософски кръг загуби седемгодишното си синче, едно мило момче. Външните обстоятелства бяха наистина извънредно трагични. Бащата беше заминал на война като германски гражданин; тъкмо се беше разболял и беше във военна болница. Една вечер, точно когато в Дорнах, където се строи нашата сграда, се изнасяше лекция, ни съобщиха, че малкото седемгодишно момче е изчезнало. От вечерта не се беше прибирало у дома. Не бива да забравя да спомена, че градинарското семейство се е установило в Дорнах. Малко преди това сам бях пристигнал от Германия в Швейцария. Момчето ме беше посрещнало още пред сградата и ми беше подало ръка; то беше слънчево, много мило дете. И така, онази вечер ни уведомиха, че момчето го няма. Не можеше да се предположи нищо друго, освен че една кола за мебели, докарала мебели за членове и преобърнала се близо до сградата, е паднала върху детето. Освен всичко това трябва да имате предвид, че безброй години преди това оттам не беше минавала кола за мебели, а и оттогава не е минавала. Освен това трябва да помислите: момчето живееше при майка си, която се грижи за градинарското стопанство. То беше толкова мило момче, че когато бащата трябваше да замине, каза на майка си, че сега ще ѝ помага много усърдно, защото бащата вече няма да е там. Онази вечер го бяха изпратили до така наречената столова, за да донесе нещо за майка си. Тя съвсем не беше далеч – пътят от столовата до жилището на майката е съвсем кратък. По този кратък път има кръстовище, така че колата за мебели трябваше да завие. Всъщност момчето искаше да тръгне десет минути по-рано, но го задържа някой, който искаше да тръгне с него. Ако беше тръгнало по-рано и през друга врата, през която обикновено излизаше, щеше да мине покрай колата по-рано и от лявата ѝ страна, докато сега мина отдясно. Понеже момчето тръгна по-късно, излезе през друга врата и мина отдясно на колата за мебели, при преобръщането си колата падна право върху него. Хората бяха видели това, включително онези, които бяха при конете. Никой не подозираше, че момчето е попаднало под колата. Тогава казаха: колата е прекалено тежка, за да я вдигнем още тази вечер, ще го направим утре. – Това беше станало между пет и шест часа. А около десет и петнадесет вече се оказа, че непременно трябва да вдигнем колата. До дванадесет часа я бяхме вдигнали; и извадихме мъртвото дете.
381	Nun, das erste, was ich erwähnen möchte, ist dieses, daß gerade solch ein Beispiel so recht geeignet ist, zu zeigen, wie die Menschen in bezug auch auf das Leben verkehrt denken. Und ich möchte nochmals einen, zwar schon oft gebrauchten Vergleich für dieses verkehrte Denken anführen. Nehmen Sie an, Sie sehen in einiger Entfernung einen Menschen, der am Rande eines Flusses geht. Plötzlich sehen Sie, daß der Mensch in den Fluß fällt. Sie laufen hin, da finden Sie an derselben Stelle einen Stein. Natürlich sagen Sie, der Mensch ist über den Stein gestolpert, in das Wasser gefallen, dadurch fand er seinen Tod. Die Sache kann aber ganz anders sein, sie kann gerade umgekehrt sein. Es kann den Menschen der Herzschlag getroffen haben. Er ist in das Wasser gefallen, weil er vorher tot war; und er hat nicht den Tod gefunden, weil er in das Wasser gefallen ist. Dieser Fehler wird jeden Augenblick gemacht, besonders in der Naturwissenschaft. Man merkt es natürlich nicht, wenn er sich fein verbirgt.	Първото, което бих искал да спомена, е, че тъкмо подобен пример е особено подходящ да покаже как хората мислят погрешно и за живота. И бих искал още веднъж да приведа едно вече често използвано сравнение за това погрешно мислене. Да предположим, че на известно разстояние виждате човек, който върви по брега на река. Изведнъж виждате, че човекът пада в реката. Затичвате се натам и на същото място намирате камък. Разбира се, казвате, че човекът се е спънал в камъка, паднал е във водата и така е намерил смъртта си. Но нещата могат да стоят съвсем другояче, могат да бъдат тъкмо обратни. Човекът може да е получил сърдечен удар. Паднал е във водата, защото преди това е бил мъртъв; а не е намерил смъртта си, защото е паднал във водата. Тази грешка се допуска всеки миг, особено в природознанието. Разбира се, тя не се забелязва, когато е умело прикрита.
382	So war es auch in bezug auf dieses Kind. Das Karma dieses Kindes war abgelaufen. Der Möbelwagen ist wegen des Kindes dort gefahren. Die geistigen Wesenheiten, die hinter dem Geheimnis walten, arrangierten die Sache so, daß das Kind seinen Tod finden konnte. Sieben Jahre war der Knabe alt. Ein recht jugendlicher Ätherleib, der hätte noch können viele Jahrzehnte das Leben versorgen, die Kräfte waren da. Nun, ich werde stets bekennen, was es heißt, daß seit einiger Zeit unser Dornacher Bau eingebettet ist in den vergrößerten Ätherleib des kleinen Knaben Theodor Faiß. Wirklich ist der Ätherleib vergrößert - er vergrößert sich nach dem Tode -, und der Ätherleib dieses kleinen siebenjährigen Theo bildet wie eine Art Aura des Baues seither. Und wenn man mit dem Bau zu tun hat, wenn man die Notwendigkeit hat, die Ideen für den Bau zu finden, die ihn in der rechten Weise in die geistige Welt hineinversetzen, seit dem Tode dieses Knaben weiß man, daß man mitinspiriert wird durch den Ätherleib, der mit die Aura des Baues bildet, den Ätherleib vom kleinen Theo Faiß. Es könnte selbstverständlich keine Sehnsucht, originell zu erscheinen, mich verleiten, abzuleugnen, daß vieles von dem, was seither an Beiträgen für den Bau entstanden ist, mitinspiriert ist durch den Umstand, daß die Aura dieses Ätherleibes um den Bau herum ist und man im Bau gewissermaßen diese Hilfe hat, daß diese unverbrauchte Ätherkraft zugunsten des Baues wirkt. Denken Sie sich, was da hinter den äußeren Tatsachen für bedeutungsvolle innere Tatsachen stehen: Eine Familie verlegt ihren Wohnsitz in die Nähe des Baues. Da ist ein Knabe, durch sein Seelenwesen besonders veranlagt; er opfert seinen Ätherleib hin, damit der Bau eingehüllt ist in die Kraft dieses Ätherleibes. Da haben wir ein solches Beispiel, an dem wir ersehen, wie unverbrauchte Ätherleiber, die hingeopfert werden, ihre Aufgabe in der Welt haben.	Така беше и с това дете. Кармата на това дете беше приключила. Колата за мебели беше минала оттам заради детето. Духовните същества, които действат зад тази тайна, подредиха нещата така, че детето да може да намери смъртта си. Момчето беше на седем години. Етерното тяло беше съвсем младо и би могло да поддържа живота още много десетилетия – силите бяха налице. Винаги ще свидетелствам за значението на това, че от известно време насам нашата сграда в Дорнах е обгърната от уголеменото етерно тяло на малкия Теодор Файс. Етерното тяло действително е уголемено – то се уголемява след смъртта, – и оттогава етерното тяло на малкия седемгодишен Тео образува нещо като аура на сградата. И от смъртта на това момче насам знаем, че когато работим по сградата, когато трябва да намерим идеите за нея, които да я поставят по правилния начин в духовния свят, получаваме инспирация също и от етерното тяло, което участва в образуването на аурата на сградата – етерното тяло на малкия Тео Файс. Разбира се, никакъв копнеж да изглеждам оригинален, не би могъл да ме подведе да отрека, че много от приносите, направени за сградата оттогава насам, са инспирирани също и от аурата на това етерно тяло, която обгръща сградата, и че в работата по сградата, така да се каже, получаваме тази помощ – неизразходваната етерна сила действа в нейна полза. Представете си какви значими вътрешни факти стоят тук зад външните факти: едно семейство се преселва близо до сградата. Има едно момче с особени заложби, обусловени от душевната му същност; то жертва етерното си тяло, за да бъде сградата обгърната от силата на това етерно тяло. Ето един такъв пример, от който виждаме как неизразходвани етерни тела, отдадени в жертва, имат своя задача в света.
383	Da erst beginnt im Grunde dasjenige, was an Empfindungsgehalt aus unserer Geisteswissenschaft fließen soll. Daß man weiß, der Mensch besteht aus physischem Leib, Ätherleib, Astralleib und Ich, man macht verschiedene Erdenleben durch -, daß man das theoretisch weiß, daraufkommt es wahrhaftig nicht an. Sondern daraufkommt es an, was in unser wirkliches Erleben eingefügt wird durch diese Anschauungen. Leben versucht man auch dadurch hineinzubringen in unsere Bewegung, daß man nicht nur theoretisch durch die Lehre, sondern durch das Leben selbst zu überwinden versucht den Unterschied zwischen Lebenden und Toten. Als uns jüngst ein sehr lieber Mithelfer, Frify Mitscher, gerade in seinem dreißigsten Jahre entrissen wurde und ich die Rede bei der Einäscherung in Basel zu halten hatte, bestand ein wichtiges Wort darin, daß ich mich zu dieser Seele wandte, um ihr, ich möchte sagen, bittend den Auftrag zu geben, auch nach dem Tode weiter unter uns zu arbeiten. Denn wir brauchen nicht bloß die sogenannten Lebendigen, sondern wir brauchen die Mitarbeit derer, die durch die Pforte des Todes gegangen sind. Und in zweifacher Weise werden sie mitarbeiten. Auf der einen Seite werden in der nächsten Zeit mitarbeiten eine große Anzahl von Ätherleibern, welche die Menschen abgelegt haben, die durch die Pforte des Todes gegangen sind in den schicksalschweren Erlebnissen. Jugendliche, unverbrauchte Ätherleiber sind jetzt wie eine große gewaltige Aura, in der wir leben. Und dann sind es auf der andern Seite die Individualitäten selbst, die aus ihren Ätherleibern heraus weiter wirken. Hinblicken auf den unverbrauchten Ätherleib können wir in dem Beispiel des kleinen Theo Faiß, wo der Ätherleib zum Inspirator wird für manches, was am Bau geleistet worden ist. Hinblicken auf die Individualität wollte ich in meiner Ansprache an Fritz Mitscher. So ganz und gar zu fühlen und zu empfinden, wie die Kluft ausgefüllt wird zwischen Leben und Tod, ist es, was zu unserer Geisteswissenschaft gehört. Denn nicht nur theoretisch wissen, sondern es ganz lebendig durchdringen, daß uns die Toten wie Lebende sind, daß die Toten etwas geben wie die jugendlichen, unverbrauchten Ätherleiber, muß uns bewußter Inhalt der Erdenzeiten werden. Und in diesen Ätherleibern, die Menschen angehört haben, die jetzt durch die großen schicksaltragenden Ereignisse den Tod gefunden haben, leben ja die Nachklänge von alledem, was empfunden wird, wenn man den Tod als ein Opfer für die von der Zeit geforderten Ereignisse - mehr oder weniger bewußt - vor sich sieht. Das fährt hinein in diese Ätherleiber. Den Tod suchen, oder besser gesagt, den Tod voraussehen und dennoch wissen, daß dieser Tod eine Bedeutung hat, das wird bei zahlreichen Menschen, die in der Gegenwart durch die Pforte des Todes gehen, der Fall sein. Man kann Materialist sein; wenn man so dahinlebt, kann man ja sagen: Volksseelen, Volksgeister sind ja nur Namen für etwas, was abstrakt zusammenhält eine Gruppe von Menschen mit gleicher Sprache und gleichen Eigentümlichkeiten. Von Volksgeistern als von wirklichen Wesenheiten zu sprechen, ist eine Verdrehtheit. - Mögen selbst manche, die jetzt durch die Pforte des Todes gehen, den Worten nach so sprechen; dadurch, daß sie so durch den Tod gehen, geben sie unbewußt ihre Zustimmung zu dem, was Geisteswissenschaft sagen muß, daß Volksgeist, Volksseele eine reale Wesenheit ist. Denn was würde es heißen, wenn Volksgeister, Volksseelen nicht reale Wesenheiten wären und von allen Seiten die Menschen im blutigen Kriege stehen? Unter Voraussetzung einer materialistischen Weltgestaltung wäre das unmöglich zu denken. Wenn sich der einzelne aber für den Volksgeist opfert, wenn der Volksgeist eine reale Wesenheit ihm ist, dann hat es den tiefsten Sinn, daß solche Ereignisse über die Menschen gekommen sind. So werden wir eine kommende Zeit fühlen, in welcher viele, viele unverbrauchte Ätherleiber in der geistigen Atmosphäre schweben, alle mahnend, daß es Geistiges gibt. Diese Ätherleiber werden in Zukunft gute Helfer sein, um die menschliche Weltauffassung spirituell zu vertiefen. Die Menschen werden bloß in ihren Seelen empfinden müssen, wie die Toten rufen. Wenn wiederum über den Gefilden, über denen sich jetzt die furchtbaren Ereignisse entwickeln, wieder Friede herrschen wird, werden die Menschen, die dann leben werden, um so besser wirken, wenn sie die Stimme der Toten hören. Aber das ist nicht nur symbolisch gemeint. Die unverbrauchten Ätherleiber werden da sein und den Ruf ertönen lassen. Die Welt kann fürder nicht bestehen, ohne daß die Menschen ihren Zusammenhang mit der geistigen Welt erfühlen und empfinden. Und stumpf würde sich die Menschheit der Zukunft erweisen, wenn sie also die Mahnung der Toten nicht würde hören können. - In der Physik gibt jeder zu, daß keine Kraft verlorengeht; man spricht von der Umwandlung der Kraft. Auf dem geistigen Boden ist es ebenso. Die Kräfte, die der unverbrauchte Ätherleib durch die Pforte des Todes trägt, verschwinden nicht; sie werden da sein. Und in die Seelen der Zukunft hinein können sie aufgenommen werden, und diese Seelen können durch diesen Zusammenhang mit den Seelenresten, die aus unverbrauchten Ätherleibern zurückgeblieben sind, Kraft und Zuversicht für ihr spirituelles Wirken empfangen. Neben vielem, was uns dieser Krieg sagen kann, ist es für uns als Bekenner der Geisteswissenschaft vor allen Dingen dies, daß wir gleichsam im Geiste schon hinaufschauen in die Atmosphäre, die da sein wird die Atmosphäre der unverbrauchten Ätherleiber; daß aber hier unten Seelen werden sein müssen, die eine Empfindung dafür haben, daß das die Mahnungen der Toten sind. Dies herbeizuführen, gehört aber zu unserer Aufgabe als rechtmäßige Bekenner der Geisteswissenschaft. Wir müssen schon einen geistgemäßen Gesichtspunkt auch gegenüber solchen Zeitereignissen finden können, nicht den Gesichtspunkt, der abstraktes Denken ist. Sondern wir müssen uns wirklich die Zukunftsbevölkerung der Erde so vorstellen, daß unten Seelen sind, die im physischen Leibe sind, und von oben unverbrauchte Ätherleiberkräfte herunterwirken; und daß diese Seelen unten sagen können: Wir verzweifeln nicht daran, daß bessere Zeiten für das spirituelle Erkennen kommen werden, denn die unverbrauchten Ätherleiber helfen uns mit ihren Kräften. - Wenn wir das konkret, nicht abstrakt nehmen, dann haben wir etwas von den Mahnungen, die diese schicksalschwere Zeit uns insbesondere als Bekennern der Geisteswissenschaft geben kann, verstanden. So muß es kommen, denn es bedarf schon realer Einwirkungen in die menschliche Entwickelung hinein. Wir hätten lange fortwirken müssen, wenn wir wiederum durch Verstandesüberzeugungen das hätten hervorzurufen gehabt, was die spirituelle Weltanschauung geben will. Bei der Jungfrau von Orleans fand eine unterbewußte Initiation statt. In der Zukunft wird in anderer Weise das Spirituelle hineinwirken in die Menschheitsentwickelung. Die unverbrauchten Ätherleiber werden es sein, die helfend uns zur Seite stehen werden, uns und auch denen, die als Individualitäten wiederum hineinwirken wollen auf den physischen Plan.	Едва тук всъщност започва да се оформя онова съдържание на усещанията, което трябва да извира от нашата духовна наука. Да знаем, че човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, че преминаваме през различни земни животи – наистина не това теоретично знание е същественото. Съществено е какво внасят тези възгледи в нашето действително преживяване. Стремим се да внесем живот в нашето движение и като се опитваме да преодолеем разликата между живите и мъртвите не само теоретично чрез учението, а чрез самия живот. Когато наскоро ни беше отнет един много скъп сътрудник, Фриц Мичер, тъкмо в тридесетата му година, и трябваше да произнеса словото при кремацията му в Базел, сред важните ми думи бяха и тези, с които се обърнах към тази душа, за да ѝ възложа задачата – бих казал, като молба – да продължи да работи сред нас и след смъртта. Защото са ни нужни не само така наречените живи, а ни е нужно и сътрудничеството на онези, които са преминали през портата на смъртта. И те ще сътрудничат по два начина. От една страна, в близко бъдеще ще сътрудничат голям брой етерни тела, оставени от хората, преминали през портата на смъртта сред тежките съдбовни преживявания. Млади, неизразходвани етерни тела сега са като една голяма, мощна аура, в която живеем. А от друга страна, самите индивидуалности продължават да действат от етерните си тела. Можем да насочим поглед към неизразходваното етерно тяло в примера с малкия Тео Файс, където етерното тяло става инспиратор за някои от нещата, извършени по сградата. В обръщението си към Фриц Мичер исках да насоча поглед към индивидуалността. Част от нашата духовна наука е да чувстваме и усещаме напълно как се запълва пропастта между живота и смъртта. Защото през периодите, които прекарваме на Земята, съдържание на съзнанието ни трябва да стане не само теоретичното знание, а и напълно живото разбиране, че мъртвите са за нас като живи, че мъртвите дават нещо – като младите, неизразходвани етерни тела. А в тези етерни тела, принадлежали на хора, намерили сега смъртта си вследствие на големите съдбовни събития, живеят отзвуците на всичко онова, което се усеща, когато повече или по-малко съзнателно виждаме пред себе си смъртта като жертва в името на събитията, които времето изисква. Това нахлува в тези етерни тела. Многобройни хора, които в настоящето преминават през портата на смъртта, ще търсят смъртта или, по-добре казано, ще предвиждат смъртта и въпреки това ще знаят, че тази смърт има значение. Може да си материалист; когато живееш така, можеш да кажеш: Душите на народите, Духовете на народите са само имена за нещо, което абстрактно обединява една група хора с еднакъв език и еднакви особености. Да се говори за Духовете на народите като за действителни същества, е нелепост. – Нека дори някои от онези, които сега преминават през портата на смъртта, говорят така на думи; с това, че преминават по този начин през смъртта, те несъзнавано изразяват съгласието си с онова, което духовната наука трябва да каже: че Духът на народа, Душата на народа, е реално същество. Защото какво би означавало, ако Духовете на народите, Душите на народите, не бяха реални същества, а хората от всички страни участваха в кървавата война? При допускането за материалистично устройство на света това би било немислимо. Но ако отделният човек се жертва за Духа на народа, ако Духът на народа е реално същество за него, тогава има най-дълбок смисъл в това, че подобни събития са сполетели хората. Така ще усетим настъпването на време, в което много, много неизразходвани етерни тела ще се носят в духовната атмосфера и всички ще напомнят, че има нещо духовно. В бъдеще тези етерни тела ще бъдат добри помощници за спиритуалното задълбочаване на човешкото разбиране за света. Хората ще трябва само да усещат в душите си как зоват мъртвите. Когато отново настъпи мир над земите, където сега се развиват ужасните събития, хората, които ще живеят тогава, ще действат толкова по-добре, ако чуват гласа на мъртвите. Но това не се разбира само символично. Неизразходваните етерни тела ще бъдат там и ще надават своя зов. Светът не може да съществува занапред, без хората да почувстват и усетят връзката си с духовния свят. И бъдещото човечество би се оказало безчувствено, ако не би могло да чуе това напомняне на мъртвите. – Във физиката всеки признава, че никоя сила не се губи; говори се за преобразуване на силата. В духовната област е същото. Силите, които неизразходваното етерно тяло пренася през портата на смъртта, не изчезват; те ще бъдат там. И душите на бъдещето могат да ги приемат в себе си и чрез тази връзка с душевните останки от неизразходвани етерни тела да получат сила и увереност за своята спиритуална дейност. Наред с многото неща, които тази война може да ни каже, за нас като последователи на духовната наука най-съществено е още сега сякаш да отправим духовен поглед нагоре към бъдещата атмосфера – атмосферата на неизразходваните етерни тела; но тук долу ще трябва да има души, които усещат в това напомнянията на мъртвите. А да направим това възможно, е част от задачата ни като истински последователи на духовната наука. Трябва да можем да намерим гледна точка, съответстваща на духа, и за такива събития на нашето време, а не гледната точка на абстрактното мислене. Трябва действително да си представим бъдещото население на Земята така: долу има души, които са във физическото тяло, а отгоре надолу действат неизразходвани сили на етерни тела; и тези души долу могат да кажат: не губим надежда, че ще дойдат по-добри времена за спиритуалното познание, защото неизразходваните етерни тела ни помагат със своите сили. – Ако приемем това конкретно, а не абстрактно, тогава сме разбрали нещо от напомнянията, които това тежко съдбовно време може да ни даде особено като последователи на духовната наука. Така трябва да стане, защото са нужни реални въздействия върху човешкото развитие. Щеше да се наложи да продължим да действаме още дълго, ако отново трябваше да постигнем онова, което спиритуалният светоглед иска да даде, чрез убеждения, основани на разсъдъка. При Орлеанската дева се осъществи подсъзнателно посвещение. В бъдеще спиритуалното ще въздейства по друг начин върху развитието на човечеството. Неизразходваните етерни тела ще бъдат онези, които ще ни помагат и ще стоят до нас – до нас, а също и до онези, които като индивидуалности искат отново да въздействат върху физическия план.
384	Mit Bezug auf dasjenige, was die Menschen verstehen können, geht es auch heute manchmal noch ganz sonderbar zu. Aus dem angeführten Beispiel werden Sie schon zugeben, daß zur Zeit der Jungfrau von Orleans die Strategen, die Feldherren nicht dasjenige herbeigeführt haben, was herbeigeführt worden ist. Ein anderes Beispiel habe ich auch schon öfter angeführt: Als in entscheidender Stunde das Heer des Konstantin gegen Rom marschierte, da waren es auch nicht die Feldherren, die den Sieg herbeiführten und das fünfmal stärkere Heer des Maxentius, der seine Heere vor die Tore Roms führte, dem Konstantin entgegen, schlugen. Konstantin folgte nicht seinen Feldherren, sondern einem Traume, der ihm sagte, er solle das Monogramm Christi seinen Heeren vorantragen lassen. Träume und sibyllinische Orakel haben dazumal die Heere an einem bestimmten Orte zusammengeführt und alles entschieden. Dadurch aber, daß Konstantin siegte, hat die Landkarte Europas wiederum ihr entsprechendes Aussehen bekommen. Wer war es denn, der dazumal unter der Schwelle des Bewußtseins die Ereignisse lenkte? Der Christus-Impuls war es, aber der Christus-Impuls, so wie er real war, nicht wie ihn die Menschen verstanden haben. Wir lernen den Christus-Impuls nicht kennen, wenn wir hinhören auf das Gezänk der Theologen. Nicht in dem, was die Menschen bewußt vollbrachten, was die Menschen verstanden haben, wirkte der Christus-Impuls; sondern er wirkte in der Zusammenfügung der Ereignisse bei Konstantin und Maxentius, und später wieder bei der Jungfrau von Orleans. Auch in unserer heutigen Zeit erlebt man gar manches, sei es auch manchmal an kleinen Tatsachen. Es kann manchmal Kleines mit Großem verglichen werden. Da schrieb ein hervorragender Philosoph vor einigen Jahren in einer süddeutschen Monatsschrift einen längeren Artikel über die geisteswissenschaftliche Weltanschauung, die ich zu vertreten habe. Dieser Artikel hat sehr viel gewirkt; er war ganz gegnerisch geschrieben, allerdings durchsetzt mit manchem wohlwollenden Urteil über die Theosophie im allgemeinen, manchem Anerkennenden auch. Mir wurde zum Beispiel der Rat gegeben, statt auf solche Dinge meine Gaben lieber verwenden zu wollen, um endlich herauszubringen, ob wirklich MicKiewicz die Wiederverkörperung der Jungfrau von Orleans sei und so weiter. Aber im ganzen war der Artikel doch sehr geeignet, das, was gerade als unsere geisteswissenschaftliche Weltanschauung zu gelten hat, so darzustellen, daß ein unebener Eindruck hervorgerufen wurde. Der Philosoph, der den Artikel geschrieben hatte, galt als großer Platoniker, als großer Logiker. Er sagte selbst, er widme sich keiner andern Aufgabe als der Verkündigung der Wahrheit, und deshalb könne er die Wahrheit wissen. Der Herausgeber der Zeitschrift schien sehr befriedigt zu sein, einen so langen autoritativen Artikel über diese Geisteswissenschaft bringen zu können. Das war schon vor einigen Jahren. Dann kam der Krieg. Der Betreffende gehört nicht einer Anschauung an, die mit Mitteleuropa sympathisiert, sondern er sympathisiert in entschiedener Weise mit England und Frankreich und sogar mit denen, die im Gefolge von England und Frankreich kämpfen. Nun, was geschieht? Er schreibt eine Anzahl von Briefen an denselben Mann, der Herausgeber der Zeitschrift ist. Dieser Herausgeber der erwähnten Zeitschrift veröffentlicht diese Briefe auch, weil sie zu charakteristisch sind, in einer andern Zeitschrift, den «Süddeutschen Monatsheften». Er erinnert sogar daran, daß er derselbe Mann ist - Karl Muth ist es -, der die Zeitschrift «Hochland» herausgibt und der den Artikel über die «Steinersche Theosophie», wie er sagt, abgedruckt hat. Diese Briefe sind nun so, daß man sagen kann, alles was an Geifer über die mitteleuropäische Bevölkerung von selten eines westeuropäisch gesinnten Menschen gesagt werden kann, wird darin gesagt. Unter anderem erklärt der Mann: Gegen die Menschen, die alle nicht wissen können, wofür sie kämpfen, sind die schwarzen Menschen freie Adelsmenschen. Gegen Mitteleuropa müsse man nur das englische Weltreich halten, das sei wie die Katholische Kirche eingesetzt von Gott und hätte niemals etwas anderes getan, als was in der göttlichen Weltordnung liegt.	Във връзка с онова, което хората могат да разберат, и днес понякога все още се случват съвсем странни неща. Въз основа на приведения пример ще признаете, че по времето на Орлеанската дева стратезите, пълководците не са предизвикали онова, което е било предизвикано. Често съм привеждал и друг пример: когато в решителния час войската на Константин потегли към Рим, пак не пълководците бяха онези, които донесоха победата и разбиха пет пъти по-силната войска на Максенций, извел войските си пред вратите на Рим срещу Константин. Константин последва не своите пълководци, а един сън, който му каза да заповяда да носят пред войските му монограма на Христос. Сънища и сибилински оракули тогава събраха войските на определено място и решиха всичко. А с победата на Константин картата на Европа отново придоби съответния си облик. Кой тогава направляваше събитията под прага на съзнанието? Христовият импулс, но Христовият импулс такъв, какъвто беше в действителност, а не такъв, какъвто хората го разбираха. Няма да опознаем Христовия импулс, ако се вслушваме в препирните на теолозите. Христовият импулс действаше не в онова, което хората съзнателно извършваха, което хората разбираха; той действаше в съчетаването на събитията при Константин и Максенций, а по-късно отново при Орлеанската дева. И в днешно време преживяваме какво ли не, макар понякога и във връзка с дребни факти. Понякога малкото може да се сравнява с голямото. Преди няколко години един изтъкнат философ написа в едно южногерманско месечно списание по-дълга статия за духовнонаучния светоглед, който трябва да представлявам. Тази статия оказа много голямо въздействие; беше написана в напълно враждебен дух, макар да съдържаше и някои благосклонни оценки за теософията изобщо, а и някои признания. Например ме съветваше да използвам дарбите си не за такива неща, а по-скоро за да установя най-сетне дали Мицкевич действително е прераждането на Орлеанската дева и така нататък. Но като цяло статията все пак беше много подходяща да представи онова, което трябва да се смята именно за нашия духовнонаучен светоглед, по начин, който предизвика неблагоприятно впечатление. Философът, написал статията, минаваше за голям платоник, за голям логик. Сам казваше, че не се посвещава на друга задача освен на възвестяването на истината и затова можел да знае истината. Редакторът на списанието изглеждаше много доволен, че може да публикува толкова дълга авторитетна статия за тази духовна наука. Това беше още преди няколко години. После дойде войната. Въпросният човек не е привърженик на възглед, изразяващ симпатия към Средна Европа, а решително симпатизира на Англия и Франция и дори на онези, които се сражават на страната на Англия и Франция. И какво става? Пише редица писма до същия човек, който е редактор на списанието. Редакторът на споменатото списание публикува и тези писма в друго списание – „Зюддойче Монатсхефте“, понеже са твърде характерни. Дори напомня, че е същият човек – това е Карл Мут, – който издава списанието „Хохланд“ и който е отпечатал статията за „Щайнеровата теософия“, както се изразява. За тези писма може да се каже, че в тях е изречена цялата злъч, която един човек със симпатии към Западна Европа може да излее върху средноевропейското население. Между другото този човек заявява: в сравнение с хората, които до един не могат да знаят за какво се борят, чернокожите са свободни благородни хора. Трябвало само да се сравни Средна Европа с английската световна империя, която, също като Католическата църква, била установена от Бога и никога не била вършила нищо друго освен онова, което е в божествения световен ред.
385	Diesen Brief abzudrucken ist ganz selbstverständlich! Der genannte Herausgeber schreibt dazu: In ganz Mitteleuropa wird sich außer in Irrenhäusern kein Mensch finden lassen, der so etwas vertreten könnte! - Also jetzt gibt der gute Herr Muth zu, daß der Mann, den er ausersehen hat, um ihn auf unsere geisteswissenschaftliche Weltanschauung loszulassen, eigentlich für das Irrenhaus reif ist. Ja, so steht es überhaupt mit dem, was gegenüber unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung vorgebracht wird. Nur hätte Herr Muth dazumal schon wissen müssen, daß der Mann reif sei für das Irrenhaus. Aber er brauchte erst die Mahnung des Krieges. Seine Einsicht mußte erst herausgefordert werden durch dasjenige, was er nun leicht einsehen konnte. Gar mancher für das Irrenhaus Reife wandert herum und kritisiert die Weltanschauung, die wir vertreten, nur kommt es nicht auf eine so groteske Weise heraus.	Съвсем естествено е това писмо да бъде отпечатано! Споменатият редактор добавя към него: в цяла Средна Европа извън лудниците няма да се намери човек, който би могъл да застъпва подобно нещо! – И така, сега добрият господин Мут признава, че човекът, когото е избрал, за да го пусне да напада нашия духовнонаучен светоглед, всъщност е готов за лудницата. Ето как стоят изобщо нещата с онова, което се изтъква срещу нашия духовнонаучен светоглед. Само че господин Мут още тогава е трябвало да знае, че този човек е готов за лудницата. Но първо му беше нужно напомнянето на войната. Тепърва онова, което сега лесно можеше да разбере, трябваше да събуди неговата проницателност. Не един човек, готов за лудницата, се разхожда наоколо и критикува светогледа, който представляваме, само че това не се разкрива по толкова гротесков начин.
386	Ich sagte, an diesem Beispiel zeigt sich, daß der Verstand, den die Menschen heute haben, noch lange hmtennachhinken würde, wenn es sich um geisteswissenschaftliche Weltanschauung handelt und daß schon gesagt werden muß: Nicht nur die Lebendigen sind dazu notwendig, daß das Quantum Spiritualität, das in die Welt kommen muß, hereinkomme, sondern auch die Toten! Und zu den besten Helfern werden diejenigen gehören, die mit Seele und Leben einzutreten hatten für den Gang unserer schicksalschweren und schicksaltragenden Ereignisse der Gegenwart. Und so möchte man denn heute, daß solche Betrachtungen nicht nur etwas Theoretisches in den Seelen bleiben, sondern eine tief ehrliche Empfindung werden, die Empfindung, daß wir das Bekenntnis zur Geisteswissenschaft so nehmen mögen, daß unsere Seelen aufmerksame Wisser desjenigen werden, daß da in der geistigen Welt mahnende Stimmen da sein werden, die uns sagen: Lasset euch uns Tote ein Wahrzeichen sein dafür, daß spirituelle Vertiefung in die Menschen kommen muß, denn wir haben diesen Tod mit Bewußtsein durchgemacht - nicht für unsere Sache, sondern für das, was unabhängig ist von uns, so daß wir besiegelt haben dadurch das Bekenntnis zu etwas, was über das einzelne materielle Menschenleben hinausgeht!	Казах, че този пример показва как разсъдъкът, който хората притежават днес, би изоставал още дълго, когато става дума за духовнонаучен светоглед, и че наистина трябва да се каже: за да навлезе в света количеството спиритуалност, което трябва да навлезе в него, са нужни не само живите, но и мъртвите! А сред най-добрите помощници ще бъдат онези, които трябваше с душата и живота си да подкрепят хода на тежките и съдбовни събития на нашето настояще. И затова днес ни се иска подобни разсъждения да не остават само нещо теоретично в душите, а да станат дълбоко искрено усещане – усещането: нека разбираме верността си към духовната наука така, че душите ни будно да съзнават, че там, в духовния свят, ще има гласове, които ще ни напомнят и ще ни казват: „Нека ние, мъртвите, ви бъдем знак, че у хората трябва да настъпи спиритуално задълбочаване, защото преживяхме тази смърт със съзнание – не за собствената си кауза, а за онова, което не зависи от нас, така че с това скрепихме верността си към нещо, което излиза извън отделния материален човешки живот!“
387	Wenn unter den Bekennern der Geisteswissenschaft solche sein werden, die das ernste Raunen derjenigen, die also durch die Pforte des Todes gegangen sind, ahnen, empfinden, wissen werden, dann wird im Realen etwas von dem erreicht werden, was durch GeistesWissenschaft in den Empfindungen der Menschenseelen erreicht werden soll; mit andern Worten, wenn durch die Geisteswissenschaft Seelen da sein werden, die ihren Sinn ins Geisterreich zu lenken verstehen, denn aus dem Geisterreich wird vieles in den kommenden Zeiten den Menschen gesagt werden können.	Когато сред последователите на духовната наука има такива, които ще долавят, усещат и познават сериозния шепот на онези, които са преминали така през портата на смъртта, тогава в усещанията на човешките души действително ще се осъществи част от целта, която се преследва чрез духовната наука; с други думи, това ще стане, когато благодарение на духовната наука има души, които умеят да насочват мисълта си към царството на духовете, защото от царството на духовете много неща ще могат да бъдат казани на хората в идващите времена.
388	Das ist es, was ich Ihnen für Ihre Empfindungen andeuten wollte, da es die Verhältnisse so gegeben haben, daß wir gerade in dieser Zeit auch in einer Zweigversammlung hier Zusammensein können. Das möchte man ja, daß bei solchen Versammlungen nicht bloß ein Wissen im Keime verschafft wird, sondern daß das, was in solchen Versammlungen gesprochen wird, wirke wie ein lebendiger Keim, der in den Boden der empfindenden Seele eingesenkt wird. Was Sie empfindungsgemäß weitertragen werden durch eine solche Betrachtung, das wird die Hauptsache sein.	Това исках да загатна, за да го усетите, понеже обстоятелствата се стекоха така, че тъкмо по това време можем да бъдем заедно и на събрание на клона тук. Желанието е при подобни събрания да се дава не просто знание в зародиш, а онова, което се говори на такива събрания, да действа като жив зародиш, положен в почвата на усещащата душа. Главното ще бъде онова, което ще носите по-нататък като усещане от подобно разглеждане.
389	Deshalb wollen wir diese Betrachtungen abschließen, indem wir dessen gedenken, was werden soll für uns aus den schicksaltragenden Ereignissen der Zeit:	Затова нека завършим тези разсъждения, като си спомним какво трябва да възникне за нас от съдбовните събития на времето:
390	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
391	DIE BEDEUTUNG DES HINEINGESTELLTSEINS MITTELEUROPAS ZWISCHEN OST UND WEST - AHRIMANISCHE INSPIRATION UND SPIRITUELLE IMPULSE - DAS SYMBOL DES ROSENKREUZES	ЗНАЧЕНИЕТО НА ПОЛОЖЕНИЕТО НА СРЕДНА ЕВРОПА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА – АРИМАНИЧНА ИНСПИРАЦИЯ И СПИРИТУАЛНИ ИМПУЛСИ – СИМВОЛЪТ НА РОЗЕНКРОЙЦЕРСКИЯ КРЪСТ
392	Prag, 15. Mai 1915	Прага, 15 май 1915 г.
393	Wenn wir uns versammeln bei einer solchen Gelegenheit, durch die unseren Bestrebungen ein eigener Raum gewidmet ist, dem wir ein geistiges Gepräge geben können, das unserem geisteswissenschaftlichen Empfinden und Fühlen entspricht, dann ist es gut, wenn wir des großen Gesichtspunktes gedenken, den wir als Bekenner der Geisteswissenschaft gegenüber der Welt und ihren Erscheinungen, ihren Aufgaben, ihren großen Rätseln einzunehmen gedenken. Und wie sollte nicht auch sonst unsere Zeit, unsere so prüfungsreiche, so schmerz durchwühlte Zeit, unsere Seelen dazu drängen, einen Gesichtspunkt zu gewinnen, der weiter geht! Insbesondere in unserer Zeit muß die Sehnsucht vorhanden sein nach einem Gesichtspunkt, der weiter geht als das, was durch das äußere Leben und äußeres Menschenstreben angesehen werden kann.	Когато се събираме по повод отреждането на отделно помещение за нашите стремежи – помещение, на което можем да придадем духовен облик, съответстващ на нашето духовнонаучно усещане и чувстване, – тогава е добре да си припомним широката гледна точка, от която като последователи на духовната наука възнамеряваме да разглеждаме света и неговите явления, неговите задачи, неговите големи загадки. А и как нашето време – нашето толкова изпълнено с изпитания, толкова разтърсено от болка време – да не подтиква и без това душите ни да добият гледна точка, която стига по-далеч! Особено в нашето време трябва да копнеем за гледна точка, от която се вижда по-далеч, отколкото позволяват външният живот и външните човешки стремежи.
394	So recht aus den Aufgaben und aus den Bestrebungen unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung werden wir an wichtigem Orte in unserem neuen Dornacher Bau eine plastische Gruppe aufstellen. Diese plastische Gruppe soll darstellen dasjenige, was im intimsten und auch im tiefsten Sinne aus unserer Bewegung heraus unsere Seelen fühlen sollen. Diese Gruppe wird eine Mittelfigur enthalten. Man kann diese Mittelfigur bezeichnen als den Christus, man kann sie auch bezeichnen als das, was im Menschen als das Göttliche, das im Menschen lebende Göttliche, in der rechten Weise sich in die Welt hineinzustellen versucht. Man kann diese Mittelfigur bezeichnen als «den Menschen», den kosmischen Menschen, ausgedrückt in einer irdischen Persönlichkeit, wie ja der Christus in der irdischen Persönlichkeit ausgedrückt war im zeitlich-geschichtlichen Leben durch den Jesus von Nazareth.	Именно в съответствие със задачите и стремежите на нашия духовнонаучен светоглед ще поставим на важно място в новата си сграда в Дорнах една скулптурна група. Тази скулптурна група има за цел да представя онова, което душите ни трябва да чувстват чрез нашето движение в най-съкровения, а също и в най-дълбокия смисъл. Тази група ще съдържа една централна фигура. Тази централна фигура може да бъде наречена Христос, може също да бъде наречена божественото у човека – живеещото в човека божествено, което се опитва по правилен начин да заеме мястото си в света. Тази централна фигура може да бъде наречена „човекът“ – космическият човек, изразен в една земна личност, както в историческия живот Христос намери израз чрез земната личност на Исус от Назарет.
395	Aber es werden zwei andere Figuren zu seiten dieser Mittelfigur sein, die eine wie oben auf einem Felsen, geflügelt, aber herabstürzend vom Felsen. Und durch die eigentümliche, nicht von Haß oder von Kraft durchsetzte, sondern von innerer Festigkeit durchdrungene Handhaltung der Mittelfigur wird eine Kraft bewirkt, durch welche die Figur am Felsen oben, die geflügelte Figur, sich die Flügel bricht und dadurch in die Tiefe hinunterstürzt. Dieses Brechen der Flügel - das muß eben in dieser plastischen Gestaltung gut ausgedrückt werden - wird nicht dadurch bewirkt, daß der Mensch, der in der Mitte steht, der Christus-Mensch, etwa die Flügel bricht, sondern dadurch, daß er in seiner Spiritualität die Hand ausstreckt, erträgt der andere, das geflügelte Wesen, dies nicht, und durch das, was in ihm vorgeht, weil er unerträglich für seine Wesenheit dasjenige findet, was unten lebt, bricht er selbst durch innere Kraft sich die Flügel und stürzt herab. Es ist also festzuhalten, daß sich dieses Wesen selbst herunter stürzt, daß es nicht etwa heruntergestürzt wird durch irgendeine Gegnerschaft.	Но отстрани на тази централна фигура ще има две други фигури, едната сякаш горе върху скала, с крила, но падаща от скалата. И своеобразното положение на ръката на централната фигура, проникнато не от омраза или от сила, а от вътрешна твърдост, поражда сила, чрез която фигурата горе на скалата, крилатата фигура, си счупва крилата и поради това пада надолу в дълбините. В това скулптурно изображение трябва добре да се изрази счупването на крилата: то се причинява не от това, че човекът в средата, Христос-човекът, чупи крилата, а от това, че другото – крилатото същество – не понася спиритуалния жест, с който Христос протяга ръка, и понеже намира онова, което живее долу, за непоносимо за собствената си същност, в него протича нещо, вследствие на което то само си счупва крилата с вътрешна сила и пада надолу. Следователно трябва да се има предвид, че това същество само се хвърля надолу, че съвсем не е хвърлено долу от някаква враждебност.
396	Und unten im Felsen drinnen sehen wir eine andere Gestalt gefesselt Hegen, in Ketten liegen. Diese bestrebt sich, von unten herauf das Erdreich aufzuwühlen. Aber sie kommt nicht auf in diesem Bestreben gegen das, was ausströmt von der nach unten gerichteten Hand der Mittelfigur. Sie windet sich und krümmt sich durch das, wiederum in ihrer eigenen Wesenheit gelegene Zurückgeworfen- und Zurück gestoßenwerden durch die Kraft der Mittelfigur.	А долу, вътре в скалата, виждаме друга фигура, лежаща окована, във вериги. Тя се стреми отдолу нагоре да разрови земята. Но в този стремеж не може да надделее над онова, което се излъчва от насочената надолу ръка на централната фигура. Тя се извива и гърчи от това, че силата на централната фигура я отхвърля и отблъсква – нещо, което отново е заложено в собствената ѝ същност.
397	Sie ahnen, daß in dieser Gruppe ausgedrückt ist dasjenige, was wir nennen das Christus-Prinzip unseres Kosmos, in der Mittelfigur, das luziferische Prinzip in dem vom Felsen herabstürzenden Engel, und das ahrimanische Prinzip in der Gestalt, die unten in der Höhle von unten nach oben strebt. Es ist von mir versucht worden, diese drei Gestalten - wir dürfen ja in so intimem Kreise so etwas aussprechen - möglichst porträtähnlich zu gestalten, so daß man wirklich einen Eindruck bekommen wird von der Form, die Ahriman annimmt, wenn er in einem solchen Zusammenhang dem Menschen erscheint, und auch von der Physiognomie des Luzifer, die er annimmt, wenn er dem Menschen erscheint. Was der abendländischen, religiösen Weltanschauung fehlt bis in unsere Tage hinein, was in sie erst durch unsere geisteswissenschaftliche Weltanschauung hineingebracht werden kann, das ist die Erkenntnis, daß in dem ganzen Weltenzusammenhang Ahriman und Luzifer drinnen walten. Öffentlich kann man die Dinge ja nur andeuten, weil heute die Menschen noch zurückschrecken vor einem genauen Aussprechen dieser Dinge. Aber erinnern wir uns, daß selbst im gestrigen Öffentlichen Vortrag gesagt worden ist, daß der Mensch durch Meditation auf der einen Seite hinaufgeführt wird in eine Region, wo er sich im innersten Wesen einsam und ohnmächtig fühlt, auf der andern Seite in ein Gebiet, wo er sich in seinem Wesen durchsetzt fühlt von Furcht und Ohnmacht. Dasjenige, was uns droht, wenn wir einseitig nur nach dem Freiwerden von dem Materiellen streben, was uns droht, wenn wir abstrakt nach dem Geistigen streben, das ist das Ergriffenwerden vom luziferischen Prinzip. Was uns droht, wenn wir nur hinunter streben nach dem Materiellen, wenn wir leben in dem Verlangen nach dem Materiellen, wo wir wie versteinert erscheinen - wie ich es gestern im öffentlichen Vortrag ausgeführt habe -, das ist das ahrimanische Prinzip. Und der Mensch steht darinnen zwischen luziferischem und ahrimanischem Prinzip. Das muß erkannt werden. Aber in der richtigen Weise muß auch erkannt werden, daß wir nicht etwa damit auskommen, daß wir nur sagen: Wir müssen Luziferisches und Ahrimanisches von uns abstreifen. - Alle Gefühle, die wir gegen das Luziferische und das Ahrimanische an Haß oder an Furcht aufbringen, sind eigentlich unserer menschlichen Natur nicht zuträglich. Wir müssen erkennen, daß Ahriman und Luzifer ihre Berechtigung haben im ganzen Kosmos. Deshalb ist in der plastischen Figur angedeutet, daß nicht der Christus durch inneren Haß oder von sich ausgehendem Drang den Luzifer und Ahriman überwinden will, sondern daß Luzifer selbst, daß Ahriman selbst sich überwinden. Es ist ganz falsch, wenn wir Gefühle in uns entwickeln, als ob Ahriman und Luzifer von uns abgestoßen werden müßten, als ob wir sie direkt bekämpfen müßten. Das hat selbst die durch die Welt ziehende normale Gottheit nicht angeordnet in ihrer weisen Weltenlenkung, daß Ahrimanisches und Luziferisches nicht da sei in der Weltenlenkung. Es ist da.	Досещате се, че в тази група чрез централната фигура е изразено онова, което наричаме Христов принцип на нашия космос, чрез падащия от скалата Ангел – луциферичният принцип, а чрез фигурата, която долу в пещерата се стреми отдолу нагоре, – ариманичният принцип. Опитах се да изобразя тези три фигури – в такъв тесен кръг можем да кажем подобно нещо – с възможно най-голяма портретна прилика, така че действително да се добие впечатление за формата, която Ариман приема, когато се явява на човека в подобна връзка, а също и за физиономията, която Луцифер приема, когато се явява на човека. Онова, което липсва на западния религиозен светоглед чак до наши дни и което може да бъде внесено в него едва чрез нашия духовнонаучен светоглед, е познанието, че Ариман и Луцифер действат вътре в цялата световна взаимовръзка. Публично тези неща могат само да се загатнат, защото днес хората все още се плашат от точното им изказване. Но нека си спомним, че дори във вчерашната публична лекция беше казано: чрез медитация човекът се издига, от една страна, в област, където в най-вътрешната си същност се чувства самотен и безсилен, а от друга страна, в област, където чувства съществото си проникнато от страх и безсилие. Когато едностранчиво се стремим само да се освободим от материалното, ни заплашва опасността да ни завладее луциферичният принцип; същото ни заплашва, когато се стремим абстрактно към духовното. Когато се стремим само надолу към материалното, когато живеем с копнеж по материалното, при което изглеждаме като вкаменени – както обясних вчера в публичната лекция, – ни заплашва ариманичният принцип. А човекът стои между луциферичния и ариманичния принцип. Това трябва да се познае. Но трябва да се познае по правилен начин и това, че съвсем не е достатъчно само да кажем: трябва да се освободим от луциферичното и ариманичното. – Всички чувства на омраза или страх, които изпитваме към луциферичното и ариманичното, всъщност не са благотворни за нашата човешка природа. Трябва да познаем, че Ариман и Луцифер имат своето основание в целия космос. Затова в скулптурната фигура е загатнато, че Христос не иска да победи Луцифер и Ариман чрез вътрешна омраза или чрез порив, изхождащ от самия него, а че Луцифер сам побеждава себе си, че Ариман сам побеждава себе си. Напълно погрешно е да развиваме у себе си чувства, сякаш Ариман и Луцифер трябва да бъдат отблъснати от нас, сякаш трябва пряко да се борим с тях. Дори нормалното Божество, което преминава през света, не е разпоредило в своето мъдро ръководство на света ариманичното и луциферичното да отсъстват от това ръководство. Те са там.
398	Wenn wir uns fragen, wo ist im Werden der Menschen heute noch das luziferische Prinzip da, dann müssen wir hinübersehen nach dem Osten, Im Osten, in Asien und im europäischen Rußland, waltet Luzifer durch die Kultur hindurch. Und obwohl, wie ich in dem Zyklus über die Mission der Volksseelen ausgeführt habe, das russische Element dazu berufen ist, in der weiteren Entwickelung das Geistselbst herauszubilden, so ist doch bei der russischen Kultur die Gefahr vorhanden, von Luzifer umstrickt zu werden. Sie ist auf dem Wege dazu. Das luziferische Prinzip besteht darinnen, daß gute Geister zurückbleiben. In der griechisch-orthodoxen Kirche war bis in das 6., 7. Jahrhundert ein guter Geist, aber das, was zu einer Zeit ein guter Geist ist, verwandelt sich in einen luziferischen Geist, wenn es über diese Zeit fortbehalten wird. Das Festhalten an der orthodoxen Religion ist ein «in den Klauen des Luzifer sein». Und viel intensiver noch ist das der Fall bei den geistigen Formen, welche sich im Orient entwickeln, die für Urzeiten ihre Berechtigung hatten. Dadurch, daß sie sich konservieren, laufen sie ein in das luziferische Element. Überall drüben im Osten finden wir bei sehr vielen Menschen, welche dort inkarniert sind, daß sie etwas durchzumachen haben in der Welt des Luziferischen. Und im Westen finden wir nach der weisen Weltenlenkung überall die Seelen eingetaucht in das ahrimanische Element. Am stärksten rinden wir das in Amerika. In Amerika besteht die Tendenz, eine Kultur zu entwickeln, die ganz untertaucht in das materialistische, das ahrimanische Element, die ganz durchsetzt wird - selbst da, wo nach Spiritualismus gestrebt wird - von rein materiellen Anschauungen. Selbst da, wo man nach Geistigem strebt, will man dort die Geister handgreiflich nach spiritistischer Art vor sich haben. Das wird immer stärker werden, und die Sehnsucht nach dem Handgreiflichen wird immer größer werden. Sie wird auch den Westen Europas nach und nach ergreifen. Da wird die Mission erfüllt werden, das ahrimanische Element einzuführen in die Kultur.	Ако се запитаме къде в развитието на хората и днес още присъства луциферичният принцип, трябва да погледнем на Изток. На Изток, в Азия и в европейска Русия, Луцифер действа в цялата култура. И макар че, както изложих в цикъла за мисията на Душите на народите, руският елемент е призван в по-нататъшното развитие да изгради Духа-Себе, все пак за руската култура съществува опасност да бъде впримчена от Луцифер. Тя е на път към това. Луциферичният принцип се състои в това, че добри духове изостават. До шести, седми век в Гръцката православна църква е имало добър дух, но онова, което в дадено време е добър дух, се превръща в луциферичен дух, ако бъде запазено след това време. Да се придържаш към православната религия, означава „да бъдеш в лапите на Луцифер“. И това важи още много по-силно за духовните форми, които се развиват в Ориента и са имали своето основание в най-древни времена. Като се запазват, те навлизат в луциферичния елемент. Навсякъде там, на Изток, откриваме, че на твърде много от хората, инкарнирани там, им предстои да преминат през нещо в света на луциферичното. А на Запад, според мъдрото ръководство на света, навсякъде откриваме души, потопени в ариманичния елемент. Това откриваме най-силно изразено в Америка. В Америка съществува тенденцията да се развива култура, която напълно потъва в материалистичния, ариманичния елемент, която напълно се прониква – дори там, където има стремеж към спиритуализъм – от чисто материални възгледи. Дори там, където се стремят към духовното, искат да имат пред себе си духовете в осезаем вид, по спиритически начин. Това ще става все по-силно и копнежът за осезаемото ще става все по-голям. Постепенно той ще обхване и Западна Европа. Там ще бъде изпълнена мисията да се въведе ариманичният елемент в културата.
399	Das meine ich mit den großen Gesichtspunkten: daß wir einsehen, wie wir in Mitteleuropa eingespannt sind zwischen dem luziferischen Prinzip des Ostens und dem ahrimanischen Prinzip des Westens, wie wir aber dazu berufen sind, uns aufzuschwingen zu den Kräften, welche dargestellt werden durch das Christus-Prinzip, das auf der einen Seite den Luzifer zum Brechen der Flügel bringt, durch die Überwindung des Ohnmachtsgefühls, und nach der andern Seite gegen Ahriman zu die ausstrahlenden Kräfte entwickelt, die zurückdrängen alle Furcht, die besteht vor dem Wissen von der geistigen Welt. Denn in Wahrheit ist das ahrimanische Element, welches durch die Welt pulsiert, nicht zurückzuhalten, es ist da. Auch das Mitteleuropäische wird von diesem ahrimanischen Element ergriffen. Nur muß man wissen, wie man sich zu ihm zu stellen hat, denn der Gang des ahrimanischen Elementes ist der Gang durch den Materialismus. Und dieser Gang durch den Materialismus muß sein, und es hat einen tiefen, einen weisheitsvollen Zusammenhang, warum dieser Gang durch den Materialismus sein muß.	Когато говоря за широките гледни точки, имам предвид да осъзнаем как в Средна Европа сме поставени между луциферичния принцип на Изтока и ариманичния принцип на Запада, но и как сме призвани да се издигнем до силите, представени чрез Христовия принцип: от една страна, чрез преодоляването на чувството за безсилие той кара Луцифер да си счупи крилата, а от друга страна, развива сили, които се излъчват към Ариман и прогонват всеки страх от знанието за духовния свят. Защото в действителност ариманичният елемент, който пулсира през света, не може да бъде възпрян, той е там. Този ариманичен елемент обхваща и средноевропейския свят. Само че трябва да знаем как да се отнасяме към него, защото пътят на ариманичния елемент е пътят през материализма. А този път през материализма е необходим и има една дълбока, изпълнена с мъдрост връзка, която обяснява защо този път през материализма трябва да съществува.
400	Denken Sie sich, daß doch dasjenige, was einseitige religiöse Bewegung ist - ich sage ausdrücklich «einseitige» religiöse Bewegung -, auch im Christentum da ist, und am stärksten ausgeprägt ist im Element des Jesuitismus. Bedenken Sie, daß das sich immer wendet gegen den wirklichen wissenschaftlichen Fortschritt. Die katholische Kirche hat doch erst im 19. Jahrhundert die Kopernikanische Weltanschauung offiziell anerkannt. Was äußere Wissenschaft ist, wird von der einseitigen Religion selbstverständlich bekämpft, das kann nicht anders sein. In diesem Bekämpfen von sehen der Religion gegenüber der äußeren Wissenschaft Hegen zwei Impulse. Der eine Impuls ist der, daß die einseitige Religion wohl fühlt: In der Wissenschaft, die bloß mit Rücksicht auf die äußere Welt getrieben wird, bekundet sich Ahriman. Das ist das Berechtigte im Kampfe der Kirche. Nicht hinweg zuhalten ist Ahriman von der äußeren Wissenschaft, wenn sie nicht aufblickt zur spirituellen Weltanschauung; das ist das Berechtigte. Auf der andern Seite aber steht ein unberechtigter Impuls in dem Wenden der einseitigen Religion gegen die Wissenschaft. Diese einseitige religiöse Weltanschauung ist nämlich selbst beseelt, durchseelt möchte man sagen, besonders vom luziferischen Element. Denn nach religiöser Vertiefung streben und das wissenschaftliche Eindringen in geistige Welten hassen, das ist dasjenige, was Luzifer von dem Menschen will. Luzifer könnte nicht besser sein Ziel erreichen, als wenn alle Menschen bloß religiös wären. Dieses Religiöse hat einen ungeheuer starken egoistischen Einschlag. Denken Sie nur, wie die Menschen, die nicht nach dem geistigen Wissen streben, ihre Religion auffassen. Aus Egoismus heraus wollen sie selig werden, aus Egoismus ein Leben, wie sie es sich ausmalen, nach dem Tode führen! Aus Egoismus wollen sie nur einmal verkörpert sein in der Welt! In der einseitigen Religion ist der Egoismus auf die höchste Spitze getrieben: ein Egoismus der Seele, nicht bloß des Leibes. Die besten religiösen Aspirationen, die uns umgeben, stecken im Egoismus. Und wirklich, die frömmsten Leute, die uns durch ihre Frömmigkeit rühren - Luzifer ist es, der ihre religiösen Gefühle beherrscht. Luzifer ist es viel lieber, wenn er fromme Seelen bekommt, die einen Sinn haben für das Geistige, das Gute, das sie aus Egoismus anstreben. Denn er will nicht lauter Verbrecherseelen, er will gerade die frommen Seelen einführen in sein Element.	Помислете, че онова, което е едностранчиво религиозно движение – изрично казвам „едностранчиво“ религиозно движение, – съществува и в християнството и е най-силно изразено в елемента на йезуитизма. Помислете, че то винаги се обръща срещу действителния научен напредък. Католическата църква официално призна Коперниковия светоглед чак през деветнадесети век. Разбира се, едностранчивата религия се бори с външната наука, това не може да бъде другояче. В тази борба на религията срещу външната наука има два импулса. Единият импулс е, че едностранчивата религия усеща: в науката, която се развива с оглед само на външния свят, се проявява Ариман. Това е основателното в борбата на църквата. Ариман не може да бъде държан далеч от външната наука, ако тя не погледне нагоре към спиритуалния светоглед; това е основателното. Но от друга страна, в обръщането на едностранчивата религия срещу науката има неоснователен импулс. А именно самият този едностранчив религиозен светоглед е одушевен – проникнат душевно, бихме искали да кажем – особено от луциферичния елемент. Защото да се стреми към религиозно задълбочаване и да мрази научното проникване в духовните светове – това иска Луцифер от човека. Луцифер не би могъл да постигне по-добре целта си, отколкото ако всички хора бяха само религиозни. В тази религиозност има извънредно силен егоистичен примес. Помислете само как хората, които не се стремят към духовното знание, разбират своята религия. От егоизъм искат да постигнат блаженство, от егоизъм искат след смъртта да водят живот, какъвто си го рисуват! От егоизъм искат само веднъж да бъдат въплътени в света! В едностранчивата религия егоизмът е доведен до най-високата си степен: егоизъм на душата, а не само на тялото. Най-добрите религиозни стремежи, които ни заобикалят, са затънали в егоизъм. И наистина религиозните чувства на най-набожните хора, които ни трогват с набожността си, са подвластни именно на Луцифер. На Луцифер му е много по-приятно да получава набожни души, които имат усет за духовното, за доброто, към което се стремят от егоизъм. Защото той не иска само престъпни души, иска да въведе в своя елемент именно набожните души.
401	So steht also auf der einen Seite das berechtigte, wissenschaftliche Element, welches sich eben auf der Schwelle nach dem Ahrimanischen hin bewegen würde, wenn es nicht zur geistigen Welt aufblickt, auf der andern Seite das luziferische Element, welches in egoistische Religiosität verfallen würde auch in Mitteleuropa, wenn nicht die spirituelle Weltanschauung ein geistiges Wissen hineinbringen würde. Das wird der Fortschritt im Christentum sein. So wird es uns gerade zum unendlich bedeutungsvollen Schatz unseres Gemütes, wenn wir uns mit der Erkenntnis durchdringen, daß wir wissend stehen zwischen dem, was da sein muß, dem Luziferischen und Ahrimanischen, dem man nicht entfliehen kann, das aber seine Macht verliert, wenn man es erkennt. Das ist die Eigentümlichkeit der geistigen Welt: Wenn man es erkennt, verliert es die Macht, durch die es die Menschen besessen macht. Luzifer und Ahriman sind unsichtbar. Bekommen wir eine Vorstellung von ihnen in Raum und Zeit, so verlieren sie ihre Macht über uns.	И така, от едната страна стои оправданият научен елемент, който тъкмо на прага би се движил към ариманичното, ако не вдигаше поглед към духовния свят, а от другата страна – луциферичният елемент, който и в Средна Европа би изпаднал в егоистична религиозност, ако спиритуалният светоглед не внасяше в него духовно знание. В това ще се състои напредъкът в християнството. Тъкмо когато се проникнем от следното познание, то се превръща в безкрайно значимо съкровище за сърцето ни: съзнателно стоим между онова, което трябва да съществува – луциферичното и ариманичното, от което не можем да избягаме, но което губи властта си, когато го познаем. Такава е особеността на духовния свят: когато познаем луциферичното и ариманичното, те губят властта, чрез която обсебват хората. Луцифер и Ариман са невидими. Щом си създадем представа за тях в пространството и времето, те губят властта си над нас.
402	Sie dürfen nicht glauben, daß dann, wenn ein böser Geist von einem Menschen geahnt wird durch hellsichtige Kraft, aber nicht geschaut wird, der Mensch etwas Schlimmes macht, wenn dieser Geist abgebildet oder plastisch dargestellt wird. Das ist richtig: Durch.die sinnliche Anschauung verliert der Geist seine Macht. Die Menschen werden nicht mehr nervös werden durch das geistige Hinstellen einer Figur, sondern es verliert dadurch der Geist als unsichtbare Macht seine Bedeutung, und wir stellen uns bewußt in sie hinein. Wie die Gottheit selbst Luzifer und Ahriman gebraucht, um von Ost und West die Welt in das richtige Geleise zu bringen, damit die Welt nicht eine unregelmäßige Entwickelung durchmacht, sondern wie durch Pendelbewegung fortschreitet, so läßt die Weltregierung das Luziferische vom Osten, das Ahrimanische vom Westen wirken. Sie setzt aber auch uns in Mitteleuropa die schwere, große Aufgabe, diese Pendelbewegung in der richtigen Weise zu betrachten. Dieses Pendel ist eigentlich ein Kahn, wie wenn an eine Pendeluhr ein Kahn angehängt wäre. Und in diesem Kahn sitzen die in Mitteleuropa in richtiger Weise hinstrebenden Seelen. Sie müssen wirklich hineintauchen und müssen wissen, diese Seelen, daß sie den richtigen Gleichgewichtspunkt erfassen müssen. Sie müssen das, was hinter der Schwelle des gewöhnlichen Bewußtseins Hegt, erkennen, müssen es in ihr Bewußtsein aufnehmen. Und diese unsere jetzigen schweren Tage sind eine Mahnung vor allen Dingen an diejenigen, die schon etwas ahnen von dem, was der Welt in Zukunft bevorsteht. Nicht daß innerhalb des Krieges auf der einen oder andern Seite ein äußerer Sieg erfochten wird, nicht darauf allein kommt es an, sondern darauf kommt es an, wie gelebt werden wird nach diesem Siege. Denken Sie, wenn es dahin kommen würde, daß die mitteleuropäischen Völker siegen, daß aber auf dem Felde dieses Sieges die rein materialistisch-ahrimanische Weltanschauung sich ausbreiten würde und diese festgehalten würde durch das luziferische Element - dann, wenn der Osten auf der einen Seite und der Westen auf der andern Seite in die mitteleuropäische Geistigkeit einbrechen würde, dann wäre auch ein äußerer Sieg nicht von Heil für dieses Mitteleuropa. Und es bricht seit Jahrhunderten, ohne daß die Menschen es merken, das ahrimanisch-luziferische Element ganz stark herein. Denken Sie nur einmal, wie es notwendig war, das orientalischluziferische Element abzulehnen in unserer mitteleuropäischen theosophischen Bewegung. Denn dasjenige, was wir von Osten bekamen als Theosophie, es war von Luzifer durchsetzt und führte ja auch in seinem Extrem zur Anerkennung eines äußeren Menschengötzen, eines physisch wiederverkörperten Christus. Das war der Kampf, den wir führen mußten gegen die unberechtigte Auslegung der theosophischen Weltauffassung.	Не бива да мислите, че когато човек предусеща някой зъл дух чрез ясновидска сила, но не го вижда, той прави нещо лошо, ако този дух бъде изобразен или представен скулптурно. Вярно е следното: чрез сетивното съзерцание духът губи властта си. Духовното представяне на една фигура вече няма да прави хората нервни; чрез него обаче духът губи значението си на невидима сила и съзнателно навлизаме в тази сила. Както самото Божество използва Луцифер и Ариман, за да направлява света от изток и запад по правилния път, така че светът да не преминава през неправилно развитие, а да напредва сякаш чрез движение на махало, така световното ръководство оставя луциферичното да действа от изток, а ариманичното – от запад. Но то поставя и пред нас в Средна Европа тежката, голяма задача да разглеждаме това движение на махалото по правилния начин. Това махало всъщност е лодка, сякаш на часовник с махало е окачена лодка. И в тази лодка седят душите в Средна Европа, които се стремят по правилния начин. Тези души трябва действително да се потопят в това и трябва да знаят, че е необходимо да намерят правилната точка на равновесие. Те трябва да познаят онова, което лежи зад прага на обикновеното съзнание, трябва да го приемат в съзнанието си. И нашите сегашни тежки дни са преди всичко предупреждение към онези, които вече предусещат нещо от това, което предстои на света в бъдеще. Важното не е само във войната едната или другата страна да извоюва външна победа, а как ще се живее след тази победа. Помислете си: ако се стигне дотам средноевропейските народи да победят, но на почвата на тази победа се разпространи чисто материалистичният ариманичен светоглед и луциферичният елемент го задържи – ако Изтокът от едната страна и Западът от другата страна нахлуят в средноевропейската духовност, – тогава дори една външна победа не би била благотворна за тази Средна Европа. А от столетия елементът с ариманичен и луциферичен характер нахлува с голяма сила, без хората да го забелязват. Помислете само колко необходимо беше да отхвърлим ориенталския луциферичен елемент в нашето средноевропейско теософско движение. Защото онова, което получихме от изток като теософия, беше проникнато от Луцифер и в крайния си вид доведе и до признаването на един външен човешки идол, на един физически прероден Христос. Това беше борбата, която трябваше да водим срещу неоправданото тълкуване на теософското разбиране за света.
403	Aber auch darüber müssen wir uns klar sein, daß wir in Mitteleuropa in der richtigen Weise erkennen müssen, wie wir uns hineinzuversetzen haben in das, was der Menschheit in der Zukunft bevorsteht. Wir werden gerade durch das, was uns die Geisteswissenschaft sein kann, gerade durch das einsehen lernen, daß der Materialismus, die materialistische Weltanschauung sich nicht ausdehnen darf über das Gebiet, das für Mitteleuropa vorbereitet wird. Diejenigen werden streben müssen, dies zu verhindern, die etwas davon ahnen, daß eine geistige Weltanschauung, über Mitteleuropa hinströmend und von da aus ausstrahlend über die ganze Erde, sich wirklich verbreitet. Und denkbar wäre es ja, äußerlich denkbar als Hypothese, daß dieses Mitteleuropa nach einem Siege einer materialistischen Kultur dienen würde. Dann würde die Früchte dieses Sieges Ahriman einheimsen. Und dies muß verhindert werden.	Но трябва да сме наясно и с това: в Средна Европа трябва да добием правилно познание за начина, по който трябва да намерим мястото си в онова, което предстои на човечеството в бъдеще. Тъкмо чрез това, което духовната наука може да бъде за нас, тъкмо чрез него ще се научим да разбираме, че материализмът, материалистичният светоглед, не бива да се разпростира в областта, която се подготвя за Средна Европа. Онези, които донякъде предусещат действителното разпространение на един духовен светоглед, разливащ се през Средна Европа и излъчващ се оттам по цялата Земя, ще трябва да се стремят да предотвратят разпространението на материалистичния светоглед. А би могло да се допусне – по отношение на външния развой, като хипотеза да се допусне, – че след една победа тази Средна Европа би служила на една материалистична култура. Тогава Ариман би прибрал плодовете на тази победа. И това трябва да бъде предотвратено.
404	Denken Sie nur an eine solch tragische Figur wie Ernst Haeckel! Goethe hat eine Entwicklungslehre geschrieben. Seit 1884 bemühe ich mich, den Menschen verständlich zu machen, daß es eine Entwicklungslehre ist, die im höchsten Sinne geistgemäß ist. Aber die Menschen können sie bei Goethe nicht in der tiefen Weise verstehen, in der sie dort gegeben ist. Als sie dann in trivialer Weise durch Darwin gebracht wurde, da verstanden sie die Menschen, da konnten die Lehren einfließen in die Herzen und Seelen der Menschen: da hatte die Lehre eine materialistische Färbung bekommen! Und nehmen Sie eine solch tragische Figur wie Ernst Haeckel: jeden Gedanken, jede Faser seines wissenschaftlichen Lebens hat er von England herüberbezogen. Huxley, Locke, Darwin waren seine Lehrmeister. Und heute ist Ernst Haeckel einer derjenigen, die sich am meisten gegen England wenden, er ist einer der wütigsten Kämpfer - soweit er es als alter Mann sein kann; er stand an der Spitze derjenigen, die nach England alle Orden und Diplome und Auszeichnungen zurückschickten. Das hat aber keinen Belang, Orden und Auszeichnungen zurückzuschicken, wenn nicht der englisch gefärbte Darwinismus zurückgeschickt wird. Und noch manches andere ist da. Am besten werden die Seelen vorbereitet für den Materialismus, wenn sie noch für das äußere Leben, ich möchte sagen, halb schlafen, wenn es noch kindliche Seelen sind. Man merkt es nicht, daß man da am besten in die Seelen hineinsenken kann Vorstellungen, die sie später geistig präparieren, das Materialistische als selbstverständlich anzunehmen. Das hat Ahriman vollzogen, indem er dem britischen Volke einen sehr wirksamen Geist hat erstehen lassen, durch den unvermerkt, ohne daß die Menschen es irgendwie ahnen, in die kindlichen Seelen hineinverpflanzt wird der Drang zum Materialismus. Das ist der außerordentlich geniale Verfasser des «Robinson Crusoe». Wenn man die Vorstellungen, von denen der Robinson durchdrungen ist, in die kindlichen Seelen hineinsenkt, dann bekommen sie die Neigung zum Materialismus. In dem Buche entsteht selbst die Religion von selber, so wie Kohlköpfe wachsen. Nichts ist da, was reflektiert auf etwas, das von der spirituellen Welt einfließen soll. Und sehen Sie nur, wie der Robinson durch die Welt zieht! Es gab eine Zeit der literarischen Entwickelung in Mitteleuropa, wo es in allen Sprachen Nachahmungen des Robinson gab. Und die vielen Übersetzungen des Robinson! Man kann sie gar nicht zählen, die in allen Nationen hereingebrachten Robinsons! So tief liegt das drinnen. Aber es muß durch das wirklich nach dem Spirituellen gerichtete Große, Bedeutsame der mitteleuropäischen Kultur der geistige Weg wiederum gewiesen werden. Und wirklich durch höhere Führung waren die Gebrüder Grimm da und haben die deutschen Märchen wiederum gesammelt. Und wenn wir unserer Jugend statt des ahrimanischen Robinson die deutschen Märchen bringen, dann bringen wir ihnen die Neigung zum Spiritualismus.	Помислете само за една такава трагична фигура като Ернст Хекел! Гьоте е написал учение за развитието. От 1884 г. се старая да изясня на хората, че това учение за развитието в най-висш смисъл съответства на духа. Но хората не могат да го разберат у Гьоте така дълбоко, както е дадено там. Когато после Дарвин го поднесе по един тривиален начин, хората го разбраха, тогава ученията можаха да се влеят в сърцата и душите на хората: тогава учението беше получило материалистична окраска! И вземете една такава трагична фигура като Ернст Хекел: всяка мисъл, всяка нишка от научния си живот той е заимствал от Англия. Хъксли, Лок, Дарвин са били неговите учители. А днес Ернст Хекел е един от онези, които най-остро се обявяват срещу Англия, той е един от най-яростните борци – доколкото може да бъде такъв на стари години; той беше начело на онези, които изпратиха обратно в Англия всичките си ордени, дипломи и отличия. Но няма никакво значение да се изпращат обратно ордени и отличия, ако не бъде изпратен обратно и дарвинизмът с английска окраска. И има още някои неща. Душите се подготвят най-добре за материализма, когато, бих искал да кажа, още са полузаспали за външния живот, когато са още детски души. Не се забелязва, че тогава най-добре могат да се вложат в душите представи, които по-късно ги подготвят духовно да приемат материалистичното като нещо разбиращо се от само себе си. Това е извършил Ариман, като е накарал сред британския народ да се появи един много влиятелен дух, чрез когото незабелязано, без хората ни най-малко да подозират, в детските души се насажда поривът към материализъм. Това е необикновено гениалният автор на „Робинзон Крузо“. Когато в детските души се вложат представите, от които е проникнат Робинзон, те придобиват склонност към материализъм. В книгата дори религията възниква от само себе си, както растат зелките. В книгата изобщо не се взема предвид онова, което трябва да се влее от спиритуалния свят. И вижте само как Робинзон обикаля света! В литературното развитие на Средна Европа имаше време, когато на всички езици се появяваха подражания на „Робинзон“. А многото преводи на „Робинзон“! Дори не могат да се преброят всички „Робинзоновци“, разпространени сред всички народи! Толкова дълбоко е залегнало това. Но чрез великото, значимото в средноевропейската култура, което действително е насочено към спиритуалното, отново трябва да бъде посочен духовният път. И наистина под висше ръководство се появиха братя Грим и отново събраха немските приказки. И когато вместо ариманичния „Робинзон“ даваме на младежта си немските приказки, тогава пораждаме у нея склонност към спиритуализъм.
405	Es erscheint einem tief wehmütig, wenn man - das alles ist symptomatisch - folgendes erlebt: Ein sehr bedeutender Philosoph Österreichs, Professor Dr. Ernst Mach, hat ein Buch geschrieben, das tief einschneidend war für viele, die heute philosophisch denken wollen, «Analyse der Empfindungen». Auf der dritten Seite finden Sie folgendes. Von der Selbsterkenntnis spricht er. Wir wissen, daß die Selbsterkenntnis so außerordentlich wichtig ist, ich habe es des öfteren auseinandergesetzt. Ernst Mach gibt nun einen Beweis dafür, daß die Selbsterkenntnis selbst für die äußere Welt recht schwierig ist. Er erzählt: Ich kam an einer Spiegelauslage vorbei, wo ich mein eigenes Bild, meine eigene Gestalt mir entgegenkommen sah. Ich dachte: welch ein unsympathischer, widerwärtiger Mensch kommt mir da entgegen! Ich war es selbst. - So sagte er. Er war es also selbst, der sich so wenig gekannt hat, daß er zu seinem Spiegelbild sagte: was für ein unsympathischer, widerwärtiger Mensch! Und um das vollends noch recht klarzumachen, fügt er hinzu: Als er schon Professor war, war er einmal in der Nacht von einer Reise gekommen und in einen Omnibus gestiegen. Als er hineinstieg, sah er im Spiegel einen Mann einsteigen, und er sagte sich wiederum: was für ein herabgekommener Schulmeister steigt denn da ein? Und er fügt hinzu: So habe ich also meinen Gattungshabitus besser gekannt als meinen Spezialhabitus. - Nun, wenn es schon so schwierig ist für einen Menschen, der sich nicht oft im Spiegel schaut - das spricht für Ernst Mach, daß das stattgefunden hat -, die äußere Gestalt zu erkennen, dann wird man eine Ahnung bekommen, wie schwierig es ist, Selbsterkenntnis in der Seele zu erwerben. Das ist es aber gerade, was notwendig ist: Selbsterkenntnis in der Seele zu erwerben. Und nun möchte ich sagen, es berührt fast tragisch, wenn man in demselben Buche noch weiter nachliest und Ernst Mach von der Erziehung seines Sohnes spricht und aus wirklich ernster Seele heraus sagt: Gott sei Dank - nein, das sagt er nicht, aber etwas, was dem entspricht -, niemals haben meine Kinder irgendwelche Märchen gelesen. - Sie sind also nicht infolge des Märchenlesens irgendwie durch phantastische Vorstellungen in eine geistige Welt hineingeführt worden. - Da sehen wir, wie sich hineinnistet in die Seelen der Gegenwart dasjenige, was die mitteleuropäische Kultur dem Ahriman zuführen will. Und so muß man sagen: nicht daß gesiegt wird, sondern daß auf Grundlage des Sieges das Rechte siege, das ist es, worauf es ankommt.	Дълбока печал ни обзема, когато преживеем следното (всичко това е симптоматично): един много значим австрийски философ, професор д-р Ернст Мах, е написал книгата „Анализ на усещанията“, която оказа дълбоко въздействие върху мнозина, които днес искат да мислят философски. На третата страница ще намерите следното. Той говори за самопознанието. Знаем, че самопознанието е толкова извънредно важно, неведнъж съм го обяснявал. Ернст Мах дава доказателство, че самопознанието е доста трудно дори по отношение на външния свят. Той разказва: минах покрай витрина с огледала и видях собствения си образ, собствената си фигура да идва насреща ми. Помислих си: какъв несимпатичен, противен човек идва насреща ми! Бях самият аз. – Така каза той. Значи това е бил самият той, който толкова малко се е познавал, че е казал за огледалния си образ: какъв несимпатичен, противен човек! И за да го изясни напълно, добавя: когато вече бил професор, веднъж се върнал през нощта от пътуване и се качил в един омнибус. Като се качвал, видял в огледалото да се качва някакъв мъж и пак си казал: какъв пропаднал даскал се качва тук? И добавя: така съм познавал по-добре родовия си облик, отколкото индивидуалния. – Е, щом дори човек, който не се оглежда често в огледалото, толкова трудно разпознава външния си облик – случилото се говори в полза на Ернст Мах, – можем да добием представа колко трудно е да придобием самопознание в душата си. А е необходимо тъкмо това: да придобием самопознание в душата си. И бих искал да кажа: когато четем по-нататък в същата книга, почти трагично впечатление ни правят думите на Ернст Мах, който говори за възпитанието на сина си и от дълбините на една действително сериозна душа казва: слава Богу – не, той не казва това, а нещо, което му съответства, – децата ми никога не са чели каквито и да било приказки. – Значи четенето на приказки не ги е отвеждало по някакъв начин в един духовен свят чрез фантастични представи. – Тук виждаме как в душите на съвремието се загнездва онова, което иска да отведе средноевропейската култура при Ариман. И така, трябва да кажем: важното не е да се победи, а върху основата на победата да победи правилното.
406	Wir haben auch in Mitteleuropa ein Schwergewicht hängen, selbst an einem Siege. Denn wir sind auch mit etwas, was stark luziferisch durchsetzt ist, sogar verbunden. Es war einmal der Segen Europas, daß über Südeuropa herüber die arabische, maurische Kultur sich ausbreitete. Für die damalige Zeit war vollberechtigt dasjenige, was aber heute ahrimanisch geworden ist. Wir sind mit dem Schwergewicht des Bündnisses mit den Osmanen belastet. Wir müssen da den richtigen Standpunkt finden und nicht etwa glauben, daß wir nach äußeren politischen Gesichtspunkten unsere Empfindungen einrichten können. Dasjenige, was in der äußeren Welt lebt, ist wahrhaftig nicht geeignet, das Ahrimanische abzuhalten. Die äußere Journalliteratur steuert direkt nach dem ahrimanischen Prinzip hin und übergießt mit Spott und Hohn dasjenige, was klar sehen will über die Mächte, die in unsere Welt hineinspielen. Und deshalb muß das, was uns in unserer Zeit erscheint unter dem Zeichen von Blut und Leid, uns als die große Mahnung erscheinen, die Seelen auf den Empfang desjenigen zu stimmen, was der Gegenwart aus dem geistigen Leben zufließen will. Und hinneigen müssen sich unsere Seelen zu demjenigen, was vorbereitet worden ist in der mitteleuropäischen Kultur besonders in der Art, daß es wirklich zum Ausdruck bringt, wie wir hineingestellt sind zwischen zwei pendelartig die Welt durchziehende Kraftelemente, wie wir aber das Gleichgewicht finden müssen. Klar muß uns sein, daß auf der einen Seite die Welt strebt nach ahrimanischer Verhärtung, danach strebt, im Feuer des rein Materiellen zu erstarren; daß sie nach der andern Seite strebt, in egoistischer Weise zu einem abstrakt Geistigen aufzusteigen. Nach der einen oder andern Seite hin zu folgen, würde dem mitteleuropäischen Menschen von Verderben sein. Bloß der an die äußeren Sinne gebundenen Wissenschaft folgen, würde uns dazu bringen, daß wir die Rosen vom Kreuze reißen und bloß hinschauen nach dem, was erstarrt. Wir würden allmählich eine Weltanschauung gewinnen, die den Menschen ganz abbringen würde von allem Hinblicken nach dem Geistigen; die ihn nur hinschauen lassen würde nach dem, was ahrimanisch erstarrt ist. Versuchen Sie, sich die Ideale der ahrimanischen Wissenschaft vorzustellen: Es ist eine Welt durch einanderwirbelnder Atome, ein rein materielles Weltengebilde. Herauswerfen aus diesem Weltbild möchte man alles, was geistig ist. Vorstellen möchte man sich, und man lehrt es schon die Kinder in der Schule, daß einmal ein Umeinanderwirbeln der gasförmigen Welten massen da war, daß sich daraus die Sonne gebildet hat, die dann wiederum die Planeten abgestoßen hat. Man macht es den Kindern in der Schule klar, indem man einen Öltropfen in Wasser tut, hindurch schiebt an der Stelle des Äquators ein kleines rundes Papierblatt, es mit einer Stecknadel in der Mitte durchsticht und nun an der Nadel dreht. Dadurch spalten sich kleine Tropfen ab, ein kleines Planetensystem entsteht. Selbstverständlich ist es bewiesen, was man so zeigt, aber man vergißt das Wichtigste: daß der Lehrer drehen muß. So hat man sich, wenn man sich ehrlich in das hineinversetzen will, in Wahrheit einen großen Herrn Lehrer vorzustellen, der im Weltenraum die ganze Sache dreht. Aber die Gedanken, die Empfindungen und Gefühle, welche nach Ahriman hinstreben, sind solche, die sich das Entstehen der Sonne und der Planeten auf die eben beschriebene Weise vorstellen. Und in dem lag wieder das, was zur Geschichtsauffassung geführt hat. Herman Grimm sagt einmal: Ein Stück Aasknochen, um das ein hungriger Hund seine Kreise zieht, ist ein appetitlicherer Anblick als diese Weltanschauung, die bloß einzig auf dieser Kopernikanischen Weltanschauung fußt.	И в Средна Европа носим тежест, която тегне дори върху една победа. Защото сме свързани дори с нещо, което е силно проникнато от луциферичното. Някога за Европа е било благословия, че арабската, мавританската култура се е разпространила през Южна Европа. За онова време напълно оправдано е било онова, което днес обаче е станало ариманично. Обременени сме с тежестта на съюза с османците. Тук трябва да намерим правилната гледна точка и в никакъв случай да не вярваме, че можем да определяме усещанията си според външни политически съображения. Онова, което живее във външния свят, наистина не е подходящо да възпира ариманичното. Външната журналистика се насочва право към ариманичния принцип и обсипва с насмешка и подигравки онова, което иска да вижда ясно силите, намесващи се в нашия свят. И затова в онова, което ни се явява в нашето време под знака на кръвта и страданието, трябва да виждаме голямото предупреждение да настроим душите си да приемат онова, което иска да се влее в настоящето от духовния живот. И душите ни трябва да се обърнат към онова, което в средноевропейската култура е било подготвено особено по такъв начин, че действително да изразява как сме поставени между два елемента на сила, преминаващи през света като махало, но и как трябва да намерим равновесието. Трябва да ни е ясно, че светът от едната страна се стреми към ариманично втвърдяване, стреми се да застине в огъня на чисто материалното, а от другата страна се стреми егоистично да се издигне до нещо абстрактно духовно. За средноевропейския човек би било гибелно да последва едната или другата страна. Да следваме само науката, обвързана с външните сетива, би ни довело дотам да откъснем розите от кръста и да гледаме само към онова, което застива. Постепенно бихме придобили светоглед, който напълно би отвърнал погледа на човека от духовното; който би го оставил да гледа само към онова, което е застинало ариманично. Опитайте се да си представите идеалите на ариманичната наука: това е свят от вихрено движещи се едни сред други атоми, чисто материално световно образувание. От тази картина на света искат да изхвърлят всичко духовно. Искат да си представят – и вече така учат децата в училище, – че някога газообразните световни маси са се движели вихрено едни около други, че от това движение се е образувало Слънцето, което след това от своя страна е отделило планетите. Обясняват го на децата в училище, като поставят капка масло във вода, прокарват през нея на мястото на екватора едно малко кръгло листче хартия, пробождат го в средата с карфица и после въртят карфицата. Така се отделят малки капки, възниква малка планетна система. Разбира се, онова, което така се показва, е доказано, но се забравя най-важното: че учителят трябва да върти. И така, ако искаме честно да си представим това, в действителност трябва да си представим един голям господин учител, който върти цялото това нещо в световното пространство. Но в мислите, усещанията и чувствата, които се стремят към Ариман, възникването на Слънцето и планетите се представя по току-що описания начин. А в това пък се съдържаше онова, което доведе до разбирането за историята. Херман Грим казва на едно място: парче кост от мърша, около което обикаля гладно куче, е по-апетитна гледка от този светоглед, който се основава единствено и само на този Коперников светоглед.
407	Das ist eine Gefahr, die Rosen vom Kreuze zu reißen und bloß das schwarze, verkohlte Kreuz zu haben. Die andere Gefahr ist die, das Kreuz von den Rosen zu reißen und bloß nach dem Geiste streben wollen, verachten das, was die Gottheit selbst in die Weltenentwickelung hineingestellt hat, nicht liebevoll untertauchen wollen in den Gedanken, daß das, was hier in der Sinnenwelt ist, ein Ausdruck des Göttlichen ist. Das ist die einseitig religiöse Weltanschauung, welche die Wissenschaft verachtet, die bloß die Rosen will und die unbewußt nach dem luziferischen Element des Ostens hinstrebt - wie die Wissenschaft, die die Rosen vom Kreuze reißen will und bloß das verkohlte Kreuz behalten will, nach dem Westen hinstrebt. Wir aber in Mitteleuropa, wir sind dazu berufen, die Rosen am Kreuze zu haben, das zu haben, was nur durch den Zusammenhang der Rosen mit dem Kreuze ausgedrückt wird, der Rosen am Kreuze. Und wir empfinden, indem wir zum starren Kreuze hinschauen, daß dasjenige, was als starres Materielles in die Welt gekommen ist, aus dem Göttlichen in die Welt getreten ist. Es ist, wie wenn die Geistigkeit selbst sich einen Kreis geschaffen hat im Materiellen: Ex deo nascimur.	Едната опасност е да откъснем розите от кръста и да имаме само черния, овъглен кръст. Другата опасност е да откъснем кръста от розите и да искаме да се стремим само към духа, да презираме онова, което самото Божество е вложило в световното развитие, да не искаме с любов да се потопим в мисълта, че онова, което е тук, в сетивния свят, е израз на Божественото. Това е едностранчивият религиозен светоглед, който презира науката, който иска само розите и несъзнателно се стреми към луциферичния елемент на Изтока – както науката, която иска да откъсне розите от кръста и да запази само овъгления кръст, се стреми към Запада. А ние в Средна Европа сме призвани да имаме розите върху кръста, да имаме онова, което се изразява само чрез връзката на розите с кръста, на розите върху кръста. И когато гледаме застиналия кръст, усещаме, че онова, което е дошло в света като застинала материя, е навлязло в света от Божественото. Сякаш самата духовност си е създала кръг в материалното: „От Бога се раждаме“.
408	Wir fühlen auch, daß, wenn wir es richtig verstehen, wir nicht nur mit Luzifer in die geistige Welt hineingehen dürfen, sondern daß wir sterben, indem wir uns verbinden mit dem, was vom göttlichen höheren Selbst in die Welt hinuntergestiegen ist: In Christo morimur.	Чувстваме също, че ако разбираме това правилно, не бива да влизаме в духовния свят само с Луцифер, а че умираме, като се свързваме с онова, което е слязло в света от божественото висше Себе: „В Христос умираме“.
409	Und in der Zusammenfassung des Kreuzes mit den Rosen, der materiellen Weltanschauung mit der spirituellen Weltanschauung, fühlen wir, wie die Menschenseele im Geiste erwachen kann: Per spiritum sanctum reviviscimus.	И в съединяването на кръста с розите, на материалния светоглед със спиритуалния светоглед, чувстваме как човешката душа може да се пробуди в духа: „Чрез Светия Дух оживяваме отново“.
410	Deshalb ist das Kreuz von Rosen umwunden das Symbolum gewesen desjenigen, der sich in tiefer Weise hineingestellt hat in der mitteleuropäischen Kultur in die Spiritualität hinein: Goethe. Deshalb muß es unser Symbolum sein. Und deshalb wollen wir, uns in diesem Räume versammelnd, soweit wir anwesend sein können in der Zukunft, eingedenk sein dessen, was aus den großen Aufgaben der Erdenentwickelung heraus unser Ideal sein muß: das Kreuz mit Rosen zu umwinden, weder die Rosen vom Kreuze zu reißen und nur das Kreuz in der Hand zu halten, noch auch die Rosen allein zu schätzen und durch die Rosen allein in das geistige blühende, sprossende Leben in der Abstraktion hinaufzueilen. Das ist es, was uns in unserem Symbolum, im Rosenkreuz, ausgedrückt ist, was wir immer mehr und mehr in unser Gemüt, in unsere Empfindungen aufnehmen wollen, wenn wir uns in einem unseren Bestrebungen also geweihten Räume versammeln. Dann können wir sicher sein, daß die Geister, welche in gutem Sinne die Erdenentwickelung leiten, unsichtbar unter uns walten werden; daß unsere Worte, daß all das, was wir denken und empfinden, indem wir uns den geisteswissenschaftlichen Bestrebungen hingeben, daß all das wirklich in einem solchen Räume die Unterstützung der unsere Bestrebung führenden geistigen Gewalten und Mächte findet. Und wir können uns fühlen, wie wenn wir beim Betriebe unserer geisteswissenschaftlichen Anschauungen immerfort inspiriert werden von den unsichtbar in einem solchen Räume waltenden Geistern. Diese aber, diese geistigen Mächte möchte ich anrufen, daß sie immer, wenn in ernster Wahrheit, in ehrlicher, liebevoller Weise in diesem Räume gestrebt wird, bei den strebenden Seelen seien! Dann, wenn das sich erfüllen kann, dann dürfen wir sicher sein, daß diese geisteswissenschaftliche Weltanschauung das sein wird, was den Weg der Götter finden wird, wie er immer gefunden worden ist.	Затова кръстът, обвит с рози, е бил символ на онзи, който в средноевропейската култура е навлязъл дълбоко в спиритуалността: Гьоте. Затова той трябва да бъде и наш символ. И затова, доколкото ще можем да присъстваме тук в бъдеще, когато се събираме в това помещение, искаме да помним онова, което произтича от големите задачи на земното развитие и трябва да бъде наш идеал: да обвием кръста с рози, без да откъсваме розите от кръста и да държим в ръката си само кръста, и без да ценим единствено розите и само чрез розите да се устремяваме нагоре в абстракцията към духовния живот, който цъфти и покълва. Това е изразено в нашия символ, в розенкройцерския кръст, това искаме все повече и повече да приемаме в сърцето си, в усещанията си, когато се събираме в помещение, посветено по този начин на нашите стремежи. Тогава можем да бъдем сигурни, че духовете, които в добрия смисъл ръководят земното развитие, невидимо ще действат сред нас; че думите ни и всичко, което мислим и усещаме, като се отдаваме на духовнонаучните стремежи, – всичко това действително намира в такова помещение подкрепата на духовните Власти и Сили, които ръководят нашия стремеж. И можем да се чувстваме така, сякаш духовете, които невидимо действат в такова помещение, непрестанно ни инспирират, когато се занимаваме с нашите духовнонаучни възгледи. А тях, тези духовни Сили, бих искал да призова да бъдат винаги при стремящите се души, когато в това помещение се стремим с истинска сериозност, честно и с любов! Тогава, ако това може да се изпълни, ще можем да бъдем сигурни, че този духовнонаучен светоглед ще бъде онова, което ще намери пътя на боговете, както той винаги е бил намиран.
411	Wir versammeln uns heute in solchen Räumen. Sie sind abgesondert von dem, was draußen in der Welt strebt. Das, was draußen in der Welt strebt, sieht etwas Sektiererisches, etwas Abergläubisches in unseren Räumen. Und so sind wir gleichsam unterirdisch gegenüber der geistigen Kultur der Gegenwart versammelt. Oberirdisch ist diese heutige Geisteskultur, die im Osten durch Luzifer, im Westen durch Ahriman tief durchsetzt ist. Da gedenken wir immer wiederum, um unsere Herzen zu stärken, unsere Seelen zu beleben, wie in einer andern Etappe die abendländische Weltanschauung vom Unterirdischen zum Oberirdischen aufgestiegen ist. Da war die Weltanschauung des Römerreiches, die Weltanschauung, welche die vornehme Philosophie und die künstlerische Weltanschauung der Griechen aufgenommen hatte. Es waren im Grunde glänzende Geister unter denen, die innerhalb dieses alten Rom und seiner Umgebung lebten mit dieser alten Weltanschauung. Und tief verachtet waren sie, die unterirdisch in den Katakomben eine ganz neue Lehre pflegten. Diejenigen aber, die in den Katakomben, abgeschlossen von dem, was damals als berechtigte Weltanschauung oberirdisch galt, die neue Lehre pflegten, sie wußten, daß sie sich zu halten hatten allein an dem Inhalt dieses ihres Strebens, daß sie festzuhalten hatten an dem, was durch den Christus-Impuls in der Welt eingezogen ist. Sie strebten in den Katakomben und wußten: da oben lebten diejenigen, die ihnen nach dem Leben trachteten, die sie verfolgten, die sie nicht verstanden. - Betrachten wir dann, nachdem wir diese Zustände des alten Römischen Reiches uns vor Augen geführt haben, die Menschenentwickelung ein paar Jahrhunderte später. Das, was oben war, es ist verschwunden. Das, was unten in den Katakomben gelebt hat, ist heraufgezogen, es zieht siegreich durch das Abendland hindurch. Es lebte schon in den Seelen derer, die da unten verstoßen, verachtet und verhöhnt in den Katakomben dasjenige erstrebten, was dann die Welt erobern sollte. So müssen wir uns fühlen, meine lieben Freunde, gleichsam noch geistig ausgestoßen und verhöhnt und verfolgt von denen, die heute die sogenannte berechtigte Weltanschauung pflegen. Aber so, wie es gegangen ist in der ersten Etappe der abendländischen christlichen Entwicklung, so wird es weiter gehen. Dasjenige, was man am liebsten vernichten würde - nicht wie einstmals, indem man die Menschen in Pech einnäht und verbrennt, sondern indem man sie verhöhnt und verspottet -, es wird sich durchsetzen. Dasjenige, was da höhnt und spottet, was den Boden der Erde allein mit einer ahrimanischen und luziferischen Weltanschauung erobern will, das wird verschwunden sein, wie die alte römische Kultur, die alte Weltanschauung in einem gewissen Sinne verschwunden ist in der Art, wie sie war. Das aber, was in unseren Katakomben gepflegt wird - es sind geistige Katakomben, die Welt ist ja doch fortgeschritten -, was in diesen unseren Katakomben gedacht, gesonnen, gefühlt wird, das, wovon das Gemüt sich durchdringt: es wird heraufsteigen und seinen Siegeszug antreten in der neueren Kultur. Dessen seien wir eingedenk in jedem Momente, wo wir überschreiten die Pforte zu einem solchen Raum. Und dadrinnen weilend, seien wir eingedenk, daß wir noch sind wie in einem Boot unter dem Meere, das aber im Grunde die Richtung nach oben nehmen wird - und sicherlich nehmen wird, wenn wir in starker, kräftiger Weise uns in das vertiefen, womit wir gelernt haben, unsere Seelen zu verbinden. Mit diesem Gelöbnis, daß wir also stark uns von dem geistigen Christus-Impuls durchdringen wollen, der einen Schritt weiter sich entwickeln will, mit dieser Gesinnung, mit diesem Gelöbnis wollen wir wirklich in diesen Raum hineingehen; im Sinne dieser Empfindungen hineingehen, daß alles geweiht als den geistigen Mächten zu gelten hat, den spirituellen Individualitäten, die, wie wir wissen können, durch unsere Bewegung waltend weben, die ihre segnenden Hände schützend über uns ausbreiten. Dessen wollen wir eingedenk sein, wenn wir uns in Zukunft hier versammeln.	Днес се събираме в такива помещения. Те са отделени от онова, което се стреми навън в света. Онова, което се стреми навън в света, вижда в нашите помещения нещо сектантско, нещо суеверно. И така, събрани сме сякаш под земята спрямо духовната култура на съвремието. Над земята е тази днешна духовна култура, която на Изток е дълбоко проникната от Луцифер, на Запад – от Ариман. За да укрепваме сърцата си, да оживяваме душите си, отново и отново си спомняме как на един друг етап западният светоглед се е издигнал от подземното към надземното. Съществуваше светогледът на Римската империя, светогледът, който беше приел в себе си възвишената философия и художествения светоглед на гърците. Всъщност сред онези, които живееха в този древен Рим и околностите му с този стар светоглед, имаше блестящи духове. А онези, които под земята, в катакомбите, развиваха едно съвсем ново учение, бяха дълбоко презирани. Но откъснати от онова, което тогава над земята се смяташе за оправдан светоглед, онези, които в катакомбите развиваха новото учение, знаеха, че трябва да се придържат единствено към съдържанието на този свой стремеж, че трябва да държат здраво на онова, което е навлязло в света чрез Христовия импулс. Те се стремяха в катакомбите и знаеха: там горе живееха онези, които искаха да им отнемат живота, които ги преследваха, които не ги разбираха. – След като си представихме тези условия на древната Римска империя, нека разгледаме развитието на човечеството няколко столетия по-късно. Онова, което беше горе, е изчезнало. Онова, което живееше долу в катакомбите, се е издигнало, то преминава победоносно през Запада. То вече живееше в душите на онези, които долу, в катакомбите, отхвърлени, презирани и осмивани, се стремяха към онова, което после трябваше да завладее света. Така трябва да се чувстваме, скъпи мои приятели, сякаш още духовно отхвърлени, осмивани и преследвани от онези, които днес развиват така наречения оправдан светоглед. Но както е станало през първия етап на западното християнско развитие, така ще продължи и по-нататък. Ще се наложи онова, което най-много биха искали да унищожат – не както някога, като зашиват хората в смола и ги изгарят, а като ги осмиват и им се подиграват. Онова, което се надсмива и се подиграва, което иска да завладее земята единствено с един ариманичен и луциферичен светоглед, ще е изчезнало, както в известен смисъл е изчезнала древната римска култура – старият светоглед в онази форма, в която е съществувал. А онова, което се развива в нашите катакомби – те са духовни катакомби, светът все пак е напреднал, – ще се издигне и ще започне победното си шествие в новата култура: онова, което се мисли, обмисля, чувства в тези наши катакомби, онова, от което се прониква сърцето. Нека помним това във всеки миг, когато прекрачваме прага на такова помещение. И докато пребиваваме вътре, нека помним, че все още сме като в лодка под морето, която обаче всъщност ще поеме нагоре – и със сигурност ще поеме, ако силно, мощно се вглъбим в онова, с което сме се научили да свързваме душите си. Искаме действително да влизаме в това помещение с тази нагласа, с този обет – с обета, че така силно искаме да се проникнем от духовния Христов импулс, който иска да направи още една крачка в развитието си, – и да влизаме в духа на тези усещания: всичко трябва да се смята за посветено на духовните Сили, на спиритуалните индивидуалности, които, както можем да знаем, действат и тъкат в нашето движение, които простират закрилящо над нас благославящите си ръце. Това искаме да помним, когато в бъдеще се събираме тук.
412	CHRISTUS IM VERHÄLTNIS ZU LUZIFER UND AHRIMAN - DIE DREIFACHE WESENSGESTALTUNG	ХРИСТОС В ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЛУЦИФЕР И АРИМАН – ТРОЯКОТО ОФОРМЯНЕ НА СЪЩЕСТВОТО
413	Linz, 18. Mai 1915	Линц, 18 май 1915 г.
414	Wenn einmal unser der Geisteswissenschaft gewidmeter Bau in Dornach fertiggestellt sein wird, so wird er an bedeutungsvoller Stelle eine plastische Gruppe enthalten, die drei Figuren hauptsächlich darbieten wird. In der Mitte dieser Gruppe wird eine Gestalt stehen, wie, ich möchte sagen, der Repräsentant des höchsten Menschlichen, das auf der Erde sich entfalten konnte. Daher wird man auch diese Gestalt des höchsten Menschlichen in der Erdenentwickelung empfinden können als den Christus, der in dem Leibe des Jesus von Nazareth drei Jahre innerhalb der Erdenentwickelung gelebt hat. Es wird die besondere Aufgabe sein, diese Christus-Gestalt so auszugestalten, daß man auf der einen Seite wird sehen können, wie das Wesen, um das es sich handelt, in einem menschlichen Erdenleibe wohnt, wie aber doch dieser Erdenleib in jeder Miene, in allem, was an ihm ist, durchgeistigt ist von dem, was aus kosmischen, aus geistigen Höhen im dreißigsten Jahre des Lebens in diesen Erdenleib als der Christus eingezogen ist. Dann finden sich da zwei andere Figuren, die eine zur linken, die andere zur rechten Seite der Christus-Gestalt, wenn ich diese Gestalt, die ich eben mit ein paar Worten angedeutet habe, die Christus-Gestalt nennen kann. Diese Christus-Gestalt steht wie vor einem Felsen, der insbesondere da, wo die linke Seite des Christus ist, sich auftürmt, so daß sein Gipfel über dem Haupt der ChristusGestalt liegt. Da oben auf dem Felsen ist eine andere Gestalt, eine geflügelte Gestalt; aber die Flügel sind zerbrochen, und diese Gestalt fällt, weil sie die Flügel zerbrochen hat, in den Abgrund. Was künstlerisch besonders scharf wird herausgearbeitet werden müssen, das wird die Art sein, wie diese Christus-Gestalt den linken Arm erhebt. Denn durch diese Erhebung des linken Armes der Christus-Gestalt geschieht es, daß diese herabstürzende Wesenheit die Flügel zerbricht. Aber es darf das nicht so aussehen, als wenn etwa der Christus dieser Wesenheit die Flügel zerbräche, sondern das Ganze muß künstlerisch so gestaltet sein, daß, indem der Christus den Arm hinaufhebt, schon in der ganzen Handbewegung liegt, daß er eigentlich auch mit dieser Wesenheit nur unendliches Mitleid hat. Diese Wesenheit erträgt aber nicht das, was durch den Arm und die Hand hinaufströmt und was noch sichtbar sein wird, indem selbst im Felsen wie Einhöhlungen von den Fingern der hinaufgestreckten Hand sein werden. Was diese Wesenheit in sich selbst empfindet, da sie in die Nähe der Wesenheit kommt, die als die Christus-Wesenheit dasteht, das ist so, daß man es in die Worte kleiden möchte: Ich kann nicht ertragen, daß so Reines auf mich heraufstrahlt.	Когато сградата ни в Дорнах, посветена на духовната наука, бъде завършена, на едно значимо място в нея ще има скулптурна група, която ще представя главно три фигури. В средата на тази група ще стои една фигура, която, бих искал да кажа, е като представител на най-висшето у човека, което е могло да се разгърне на Земята. Затова тази фигура на най-висшето у човека в земното развитие ще може да се възприема и като Христос, който три години е живял в тялото на Исус от Назарет в хода на земното развитие. Особената задача ще бъде тази Христова фигура да се извае така, че да можем да видим, от една страна, как съществото, за което става дума, обитава едно човешко земно тяло, но и как във всяко изражение, във всичко по него това земно тяло все пак е одухотворено от онова, което през тридесетата година от живота е влязло в това земно тяло като Христос от космически, от духовни висини. Там ще се намират още две фигури, едната от лявата, другата от дясната страна на Христовата фигура, ако мога да нарека Христова фигура тази фигура, която току-що очертах с няколко думи. Тази Христова фигура стои сякаш пред скала, която се издига особено там, където е лявата страна на Христос, така че върхът ѝ се намира над главата на Христовата фигура. Горе, върху скалата, има друга фигура, крилата фигура; но крилете са счупени и тази фигура пада в бездната, защото е счупила крилете си. Особено отчетливо в художествено отношение ще трябва да се предаде начинът, по който тази Христова фигура вдига лявата си ръка. Защото чрез това вдигане на лявата ръка на Христовата фигура падащото същество счупва крилете си. Но не бива да изглежда така, сякаш Христос счупва крилете на това същество, а цялото трябва да се оформи художествено така, че когато Христос вдига ръката си нагоре, още самото ѝ движение да показва, че всъщност и към това същество той изпитва само безкрайно състрадание. Но това същество не понася онова, което струи нагоре през ръката и дланта и което ще личи и по нещо като вдлъбнатини от пръстите на протегнатата нагоре ръка, каквито ще има дори в скалата. Когато това същество се приближава до съществото, което стои там като Христовото същество, то усеща в себе си нещо, което бихме искали да облечем в думите: не мога да понеса нещо толкова чисто да сияе нагоре към мен.
415	Das ist es, was in dieser Wesenheit lebt und was so wesentlich in dieser Wesenheit lebt, daß ihre Flügel zerbrochen werden und sie infolgedessen in den Abgrund stürzt. Es wird dieses eine besonders bedeutsame künstlerische Aufgabe sein. Und Sie merken, was da verfehlt werden könnte, wenn der Christus plastisch so dastehen würde und einfach durch Erheben der Hand eine solche Kraft ausgestrahlt würde, daß er dieser Wesenheit die Flügel zerbricht, wodurch sie in den Abgrund stürzt. Dann würde es der Christus sein, der wie mit Haß diese Wesenheit bestrahlen und sie zum Stürzen bringen würde. So darf das aber nicht dargestellt werden, sondern die Wesenheit selbst soll sich zum Stürzen bringen. Denn diese Wesenheit, die herab stürzend mit zerbrochenen Flügeln dargestellt wird, das ist Luzifer. Und auf der andern Seite, gegen rechts von der Christus-Gestalt aus gelegen, wo der Felsen einen Vorsprung haben wird, da wird der Felsen ausgehöhlt sein. In dieser Aushöhlung ist auch eine Gestalt, die Flügel hat. Und diese Gestalt, die da Flügel hat, wendet sich mit den armähnlichen Organen nach der Felsenhöhlung oben. Sie müssen sich also vorstellen: rechts die Felsenhöhlung und in der Höhlung diese geflügelte Gestalt, die aber ganz anders geartete Flügel hat als die Gestalt oben am Felsen. Die Gestalt oben am Felsen hat mehr adlerartige Flügel, die Gestalt in der Felsenhöhlung aber fledermaus artige Flügel. Die Gestalt in der Höhle klammert sich förmlich ein in die Höhle, man sieht sie in Fesseln, man sieht sie da unten arbeiten, das Erdreich auszuhöhlen.	Това живее в това същество и живее в него като нещо толкова същностно, че крилете му се счупват и вследствие на това то пада в бездната. Това ще бъде една особено значима художествена задача. И забелязвате каква грешка би могла да се допусне, ако в скулптурното изображение Христос просто с вдигането на ръката излъчва такава сила, че счупва крилете на това същество и така то пада в бездната. Тогава Христос би бил този, който сякаш с омраза облъчва това същество и го кара да падне. Но не бива да се представя така, а самото същество трябва да предизвиква падането си. Защото това същество, което се представя падащо със счупени криле, е Луцифер. А от другата страна, вдясно от Христовата фигура, скалата ще бъде издълбана там, където ще има издатина. В тази кухина също има фигура, която има криле. И тази фигура с крилете насочва органите си, подобни на ръце, към горната част на скалната кухина. Значи трябва да си представите: вдясно скалната кухина, а в кухината тази крилата фигура, чиито криле обаче са съвсем различни от тези на фигурата горе върху скалата. Фигурата горе върху скалата има по-скоро орлови криле, а фигурата в скалната кухина – криле на прилеп. Фигурата в пещерата сякаш се вкопчва в самата пещера, виждаме я в окови, виждаме я долу да работи, да издълбава земята.
416	Die Gestalt, die in der Mitte steht, die Christus-Gestalt, hat die rechte Hand heruntergerichtet. Während sie also die linke Hand nach oben richtet, ist die rechte Hand nach unten gerichtet. Wiederum wird es eine bedeutsame künstlerische Aufgabe sein, dies nicht so darzustellen, wie wenn der Christus diese Gestalt, die Ahriman ist, in Fesseln schlagen wollte, sondern der Christus hat selbst unendliches Mitleid für Ahriman. Ahriman aber kann das nicht ertragen, er windet sich in Schmerzen durch das, was durch die Hand des Christus ausstrahlt. Und was da ausstrahlt, das bewirkt, daß die Goldadern, die unten in der Felsenhöhlung sind, sich wie Schnüre um den Ahrimanleib winden und ihn fesseln. Ebenso wie das, was bei Luzifer geschieht, durch ihn selbst geschieht, so auch bei Ahriman. Wir werden dann versuchen, daß diese Auffassung, die durch ein bildhauerisches Kunstwerk an einer bedeutungsvollen Stelle im Bau stehen wird, darüber dasselbe Motiv in malerischer Auffassung haben wird, was dann ganz anders sein muß. So daß also unten diese Gruppe von drei Gestalten: Christus, Luzifer, Ahriman als plastische Gruppe dastehen wird und darüber dasselbe Motiv gemalt.	Фигурата, която стои в средата, Христовата фигура, е насочила дясната си ръка надолу. И така, докато Христовата фигура насочва лявата си ръка нагоре, дясната ѝ ръка е насочена надолу. Отново ще бъде значима художествена задача това да не се представи така, сякаш Христос иска да окове тази фигура, която е Ариман; самият Христос обаче изпитва безкрайно състрадание към Ариман. Ариман обаче не може да понесе това, той се гърчи от болка поради онова, което се излъчва през ръката на Христос. И онова, което се излъчва, кара златните жили долу в скалната кухина да се увият като шнурове около тялото на Ариман и да го оковат. Както онова, което става с Луцифер, става чрез самия него, така е и при Ариман. След това ще се опитаме да представим същия мотив и в живописно изображение над скулптурната творба, която ще стои на едно значимо място в сградата, като живописното изображение тогава трябва да бъде съвсем различно. Значи долу ще стои тази група от три фигури: Христос, Луцифер, Ариман като скулптурна група, а над нея същият мотив ще бъде нарисуван.
417	Wir stellen in unseren Dornacher Bau dieses Verhältnis zwischen Christus, Luzifer und Ahriman hinein, weil uns die Geisteswissenschaft in einer gewissen Weise wirklich zeigt, daß die nächste Aufgabe in bezug auf das Verständnis des Christus-Impulses darin besteht, daß der Mensch endlich wissen lernt, welches Verhältnis in der Welt zwischen diesen drei Mächten Christus, Luzifer und Ahriman besteht. Denn bis jetzt redet man zwar vielfach von Christentum und dem Christus-Impuls, aber was durch den Christus-Impuls eigentlich infolge des Mysteriums von Golgatha in die Welt gekommen ist, das ist den Menschen noch nicht zur völligen Klarheit gekommen. Man spricht ja wohl davon, daß es Luzifer gibt, daß es Ahriman gibt, aber indem man von Luzifer und Ahriman spricht, spricht man sehr häufig so, als wenn man sie fliehen müßte, als wenn man geradezu immer sagen müßte: Ich will nichts, gar nichts wissen von Luzifer und Ahriman ! - Wenn die göttlich-geistigen Mächte, die auf die Weise, wie ich es gestern im öffentlichen Vortrag beschrieben habe, gefunden werden, auch nichts wissen wollten von Luzifer und Ahriman, so würde eben die Welt nicht bestehen können. Nicht dadurch, daß man sagt: Luzifer! ich fliehe ihn, Ahriman! ich fliehe ihn -, stellt man sich zu ihnen in das richtige Verhältnis, sondern dadurch, daß man das, was der Mensch infolge des Christus-Impulses anzustreben hat, betrachtet wie die Gleichgewichtslage eines Pendels. Der Pendel ist in der Mitte im Gleichgewicht, er muß aber nach der einen und der andern Seite ausschlagen. So ist es auch in der Erdenentwickelung des Menschen. Der Mensch muß auf der einen Seite ausschlagen nach dem luziferischen Prinzip, auf der andern Seite nach dem ahrimanischen Prinzip, aber er muß feststehen durch die Ausbildung desjenigen, was Paulus genannt hat: «Nicht ich, sondern der Christus in mir».	В сградата ни в Дорнах представяме това отношение между Христос, Луцифер и Ариман, защото духовната наука действително ни показва по определен начин каква е следващата задача във връзка с разбирането на Христовия импулс: човекът най-сетне да придобие знание за това какво отношение съществува в света между тези три сили – Христос, Луцифер и Ариман. Защото досега, макар да се говори много за християнство и за Христовия импулс, хората още не са си изяснили напълно какво всъщност е дошло в света чрез Христовия импулс вследствие на Мистерията на Голгота. Наистина говори се, че има Луцифер, че има Ариман, но когато се говори за Луцифер и Ариман, много често се говори така, сякаш трябва да бягаме от тях, сякаш направо винаги трябва да казваме: не искам да зная нищо, абсолютно нищо за Луцифер и Ариман! – Ако божествено-духовните Сили, които се откриват по начина, описан от мен вчера в публичната лекция, също не искаха да знаят нищо за Луцифер и Ариман, светът просто не би могъл да съществува. Правилното отношение към тях установяваме не като казваме: Луцифер! Бягам от него; Ариман! Бягам от него, – а като разглеждаме онова, към което човекът трябва да се стреми вследствие на Христовия импулс, като равновесното положение на едно махало. Махалото е в равновесие в средата, но трябва да се отклонява към едната и към другата страна. Така е и в земното развитие на човека. Човекът трябва да се отклонява към луциферичния принцип от едната страна и към ариманичния принцип от другата страна, но трябва да има здрав устой, като развива онова, което Павел е нарекъл: „Не аз, а Христос в мен“.
418	Den Christus in seiner Wirksamkeit müssen wir nämlich durchaus als eine Realität auffassen, als eine Wirklichkeit. Das heißt, wir müssen uns klar sein, daß das wirklich da war, was durch das Mysterium von Golgatha in unsere Erdenentwickelung hineingeflossen ist. Wie gut oder wie schlecht die Menschen das bis jetzt verstanden haben, darauf kommt es nicht an, sondern darauf, daß es da war, daß es gewirkt hat in der menschlichen Erdenentwickelung. Gar vieles könnte man sagen, was die Menschen bisher von dem Christus-Impuls nicht verstanden haben. Und ein Stückchen wird die Geisteswissenschaft hinzuzutragen haben zu der Erfassung desjenigen, was aus geistigen Höhen durch das Mysterium von Golgatha als der Christus-Impuls eingeflossen ist in die Erdenentwickelung. Um uns das zu vergegenwärtigen, wie der Christus gewirkt hat, wollen wir, wie das auch schon an andern Orten geschehen ist, zwei Momente der Erdenentwickelung der Menschheit uns einmal vor Augen führen, zwei Momente, die wichtig geworden sind in der ganzen abendländischen Entwickelung.	Защото трябва изцяло да схващаме Христос в неговото действие като реалност, като действителност. Това значи, че трябва да ни е ясно: онова, което чрез Мистерията на Голгота се е вляло в нашето земно развитие, действително е присъствало. Важното не е колко добре или колко зле хората са го разбирали досега, а че то е присъствало, че е действало в човешкото земно развитие. Би могло да се каже твърде много за онова, което хората досега не са разбирали от Христовия импулс. И духовната наука ще трябва да добави нещичко към разбирането на онова, което от духовни висини чрез Мистерията на Голгота се е вляло в земното развитие като Христов импулс. За да си представим как е действал Христос, нека, както вече е ставало и на други места, насочим поглед към два момента от земното развитие на човечеството – два момента, които са станали важни за цялото западно развитие.
419	Sie werden aus der Geschichte wissen, welch wichtiger Moment es war, als Konstantin, der Sohn des Constantius Chlorus, den Maxentius besiegt hat und durch Konstantin äußerlich das Christentum in die abendländische Weiterentwickelung eingeführt worden ist. Daß das geschehen konnte, dazu mußte Konstantin jene wichtige Schlacht schlagen gegen Maxentius, durch welche Konstantin dann das Christentum in seinem abendländischen Reiche zur Staatsreligion gemacht hat. Die ganze Landkarte Europas wäre eine andere geworden, wenn dazumal diese Schlacht des Konstantin gegen Maxentius nicht stattgefunden hätte. Aber Feldherrenkunst, dasjenige, was die Menschen dazumal mit dem Verstand vermocht haben, das hat diese Schlacht wirklich nicht zur Entscheidung gebracht, sondern etwas ganz anderes. Maxentius hat nachschlagen lassen in den sogenannten Sibyllinischen Büchern, den prophetischen Büchern Roms, und da wurde er so geführt, daß er sein Heer, das gut bewahrt gewesen wäre in den Mauern Roms, hinausführte aus den Mauern Roms und es im freien Feld gestellt hat dem Heere des Konstantin. Konstantin aber hatte vor der Schlacht einen Traum, in dem ihm bedeutet wurde: Wenn du im Zeichen des Mysteriums von Golgatha dem Maxentius entgegen ziehst, so wirst du ein großes Ziel erreichen. - Und vorantragend das Zeichen des Mysteriums von Golgatha, das Kreuz, ging Konstantin in die Schlacht mit einem um drei Viertel kleineren Heere, als es Maxentius hatte. Und begeistert von der Gewalt, die aus dem Mysterium von Golgatha kam, gewann Konstantin jene bedeutungsvolle Schlacht, durch die das Christentum äußerlich eingeführt worden ist in Europa. Wenn wir uns erinnern, was dazumal die Menschen mit dem Verstände von dem Christus-Impuls begriffen haben, rinden wir ein endloses theologisches Gezanke. Die Menschen haben gestritten darüber, ob der Christus gleich ist von Ewigkeit her mit dem Vater und dergleichen mehr. Man muß sagen: Nicht darauf kommt es an, was die Menschen gewußt haben dazumal von dem Christus-Impuls, sondern darauf, daß er da war, der Christus-Impuls, daß er da war, daß er geleitet hat durch den Konstantin, durch einen Traum des Konstantin das, was geschehen sollte. Auf die Wirklichkeit des Christus, auf die reale, die wirkliche Gewalt des Christus kommt es an. Verstehen, was der Christus-Impuls ist, damit fangen wir erst in der Geisteswissenschaft an.	От историята ще знаете какъв важен момент е бил, когато Константин, синът на Констанций Хлор, е победил Максенций и чрез Константин християнството е било въведено външно в по-нататъшното развитие на Запада. За да може да стане това, Константин е трябвало да води онази важна битка срещу Максенций, чрез която после е превърнал християнството в държавна религия в своята западна империя. Цялата карта на Европа би станала друга, ако тогава тази битка на Константин срещу Максенций не се беше състояла. Но изходът на тази битка действително не е бил решен от пълководческото изкуство – онова, което хората тогава са били способни да постигнат с разсъдъка, – а от нещо съвсем друго. Максенций наредил да се допитат до така наречените Сибилински книги, пророческите книги на Рим, и тогава бил насочен така, че извел войската си – която би била добре защитена зад стените на Рим, – извън стените на Рим и я изправил в открито поле срещу войската на Константин. А преди битката Константин имал сън, в който му било посочено: ако тръгнеш срещу Максенций под знака на Мистерията на Голгота, ще постигнеш една голяма цел. – И като носел отпред знака на Мистерията на Голгота, кръста, Константин влязъл в битката с войска, с три четвърти по-малка от тази на Максенций. И въодушевен от силата, която идвала от Мистерията на Голгота, Константин спечелил онази значима битка, чрез която християнството било външно въведено в Европа. Ако си спомним какво тогава хората са разбирали с разсъдъка си от Христовия импулс, ще намерим безкрайни богословски препирни. Хората са спорили дали Христос от вечността е равен на Отца и други подобни неща. Трябва да кажем: важното не е какво хората тогава са знаели за Христовия импулс, а че Христовият импулс е присъствал – че е присъствал и че чрез Константин, чрез един сън на Константин е ръководил онова, което е трябвало да се случи. Важна е действителността на Христос, реалната, действителната сила на Христос. Едва в духовната наука започваме да разбираме какво е Христовият импулс.
420	Ein anderer Moment war derjenige, als in dem Kampfe zwischen Frankreich und England Europa wiederum eine Gestaltung bekommen hat, vor der man sagen kann: Wäre dazumal Frankreich nicht sieghaft gewesen gegen England, so würden alle Verhältnisse anders geworden sein. Aber wie war das geschehen? - Der Christus-Impuls hat bis in unsere Zeit, wo er immer bewußter und bewußter werden muß, eben in das Unterbewußte der Seele hineingewirkt. Und da sehen wir denn in der abendländischen Geistesentwickelung, wie sich der Christus-Impuls in den Seelen der Menschen diejenigen Zustände aufsucht, durch die er bei einzelnen Menschen wirksam werden kann. Legenden haben uns aufbewahrt die Art, wie der Christus-Impuls in der abendländischen Geistesentwickelung sich geltend machen kann. Diese Legenden weisen zurück zum Teil in alte heidnische Zeiten, überall aber in solche Zeiten, in denen sich gerade im Heidentum Verständnis für das Christentum vorbereitete.	Друг момент е бил онзи, когато в борбата между Франция и Англия Европа отново е придобила такъв облик, за който може да се каже: ако тогава Франция не беше победила Англия, всички отношения щяха да се развият по друг начин. Но как е станало това? – Христовият импулс е действал тъкмо в подсъзнателното на душата до нашето време, когато трябва да става все по-съзнателен и по-съзнателен. И тогава в духовното развитие на Запада виждаме как Христовият импулс търси в душите на хората онези състояния, чрез които може да стане действен у отделни хора. Легенди са ни съхранили начина, по който Христовият импулс може да се прояви в духовното развитие на Запада. Тези легенди отчасти отвеждат назад към стари езически времена, но навсякъде към такива времена, в които тъкмо в езичеството се е подготвяло разбиране за християнството.
421	Wenn die Seele nicht in bewußter Art die Initiation anstrebt auf dem Wege, der vorgezeichnet ist in «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?», sondern gleichsam auf natürliche Weise, wie durch eine Naturinitiation vom Christus-Impuls durchdrungen wurde, so ist die günstigste Zeit, in welcher dieser Christus-Impuls in die Seele hineininspirieren kann, die Zeit vom Weihnachtsabend bis zum Dreikönigstag, die Zeit vom 25. Dezember bis zum 6. Januar. Verstehen können wir das dadurch, daß wir uns klarmachen: für die okkultistische Erkenntnis wird es ganz eindeutig ersichtlich, daß unsere Erde nicht das allein ist, wovon die Geologen sprechen. Das, wovon die Geologen sprechen, das ist von der Erde soviel wie das Knochengerüst vom Menschen. Aber unsere Erde hat auch das Geistige, das dazugehört. Und eben in die Erdenaura ist der Christus hineingezogen. Und diese Erde schläft und wacht, wie wir in vierundzwanzig Stunden schlafen und wachen. Wir müssen uns damit bekanntmachen, daß der Schlafzustand der Erde während der Sommerzeit, der Wachzustand während der Winterzeit eintritt. Und am wachsten ist der Geist der Erde in diesen zwölf oder dreizehn Nächten von Weihnachten bis Dreikönigstag. In den alten Zeiten, in denen, wie Sie ja aus den mannigfaltigen Darstellungen in meinen Vortragszyklen wissen, die Menschen mehr in einer Art traumhaften Hellsehens sich zum geistigen Prinzip der Welt erhoben haben, war die günstigste Zeit die Sommerzeit. Ganz naturgemäß ist es, daß, wer in einem mehr traumhaften Hellsehen zum Geistigen sich erheben will, es leichter hat während der schlafenden Erdenzeit, zur Sommerzeit. Daher war es das Johannifest, das in den alten Zeiten am günstigsten war, um die Kraft der Seele hinaufzuheben zum Geistigen. An die Stelle der alten Art, wie das Geistige in die Erde hineinwirkt, ist die neue, mehr bewußte Art getreten; da ist nun die beste Zeit die Zeit, wenn die Erde wacht.	Ако душата не се стреми съзнателно към посвещението по пътя, очертан в „Как се постигат познания за висшите светове?“, а Христовият импулс е проникнал в нея, така да се каже, по естествен начин, сякаш чрез природно посвещение, то най-благоприятно е времето от Бъдни вечер до Богоявление, времето от 25 декември до 6 януари, през което този Христов импулс може да я инспирира отвътре. Можем да разберем това, като си изясним следното: за окултното познание става съвсем недвусмислено ясно, че нашата Земя не е само онова, за което говорят геолозите. Онова, за което говорят геолозите, е за Земята това, което костният скелет е за човека. Но нашата Земя има и духовното, което ѝ принадлежи. И тъкмо в аурата на Земята се е вселил Христос. И тази Земя спи и будува, както спим и будуваме в рамките на двадесет и четири часа. Трябва да се запознаем с факта, че състоянието на сън на Земята настъпва през лятото, а будното ѝ състояние – през зимата. И Духът на Земята е най-буден през тези дванадесет или тринадесет нощи от Рождество до Богоявление. В древните времена хората се издигаха към духовния принцип на света повече чрез един вид съноподобно ясновидство, както знаете от разнообразните изложения в моите лекционни цикли, и тогава най-благоприятното време беше лятото. Съвсем естествено е онзи, който иска да се издигне към духовното чрез едно по-скоро съноподобно ясновидство, да успява по-лесно през времето, когато Земята спи, през лятото. Затова в древните времена празникът на Йоан беше най-благоприятният момент за издигане на силата на душата към духовното. На мястото на стария начин, по който духовното въздейства в Земята, е дошъл новият, по-съзнателен начин; при него най-добро е времето, когато Земята будува.
422	Daher sagen uns die Legenden, daß besonders begnadete Menschen, Menschen die durch ihr Karma besonders geeignet sind, um die Weihnachtszeit in einen besonderen Bewußtseinszustand kommen, der nur äußerlich ähnlich ist dem Schlaf, der aber innerlich so ist, daß inspirierend in ihn das hineinwirken kann, wodurch die Menschen erhoben wurden zu der Welt, die wir bezeichnen als das Geisterland. Da gibt es eine sehr schöne Legende, eine norwegische Legende von Olaf Ästeson, von dem uns erzählt wird, wie er am Weihnachtsabend zur Kirche geht, in schlafähnlichen Zustand fällt und wie er dann aufwacht am 6. Januar und erzählen kann, was er erlebt hat in diesem schlafähnlichen Zustand. Und wirklich erzählt uns diese norwegische Legende, wie Olaf Ästeson etwas durchlebt hat, was man zunächst wie die Seelenwelt empfindet, dann etwas, was man wie das Geisterland empfindet, nur eben alles in Bildern, in Imaginationen.	Затова легендите ни разказват, че около Рождество хора с особена благодат, хора, особено подходящи за това поради кармата си, изпадат в особено състояние на съзнанието: то само външно прилича на сън, но вътрешно е такова, че в него може да въздейства инспириращо онова, чрез което хората са били издигани до света, наричан от нас царството на духовете. Има една много хубава легенда, една норвежка легенда за Олаф Астезон, за когото ни се разказва как на Бъдни вечер отива на църква, изпада в състояние, подобно на сън, а после на 6 януари се събужда и може да разкаже какво е преживял в това съноподобно състояние. И действително тази норвежка легенда ни разказва как Олаф Астезон е преживял нещо, което отначало се усеща като душевния свят, а после нещо, което се усеща като царството на духовете, само че всичко в образи, в имагинации.
423	Diese Zeit ist die günstigste gewesen in denjenigen Epochen, in denen die Menschen noch nicht so vorgeschritten waren wie in unserer Zeit. Heute sind die Zeiten vorbei, in denen in dieser Weise wie durch eine Naturinitiation der Christus-Impuls in die Seelen hineinströmen kann. Heute müssen die Menschen ebenso bewußt, wie es vorgeschrieben ist in «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?», sich hinaufranken zur Initiation. Wir leben in einer Zeit, in der Natur initiationen immer seltener werden und endlich ganz verschwinden werden, so daß wir nicht mehr darauf zu rechnen haben. Aber eine - im wesentlichen - Naturinitiation zu nennende Initiation war noch die, durch welche der Christus-Impuls hineinwirkte in das Gemüt des einfachen Landmädchens, in die Jungfrau von Orleans durch die verursacht worden ist der Sieg der Franzosen über die Engländer, der die europäische Landkarte in so großartiger Weise umgestaltet hat. Wiederum nicht dasjenige, was der menschliche Verstand leisten konnte, war es, sondern das, was dazumal über alle Kunst der Heerführer hinausgehend die Jungfrau von Orleans leitete, und wodurch Europa eine neue Gestalt bekam - der Christus-Impuls, der in das Unbewußte einer einzelnen Persönlichkeit hineinarbeitete, aber so hineinarbeitete, daß dann von dieser Persönlichkeit ausstrahlte, was wirksam ist in der ganzen Geschichte.	Това време е било най-благоприятно през онези епохи, когато хората още не са били толкова напреднали, колкото в наше време. Днес са отминали времената, когато Христовият импулс можеше по този начин да се влива в душите сякаш чрез природно посвещение. Днес хората трябва да се изкачват към посвещението така съзнателно, както е предписано в „Как се постигат познания за висшите светове?“. Живеем във време, когато природните посвещения стават все по-редки и накрая съвсем ще изчезнат, така че повече не можем да разчитаме на тях. Но онова посвещение все още можеше да се нарече – по същество – природно посвещение: чрез него Христовият импулс въздейства в сърцето на простото селско момиче, в Орлеанската дева, благодарение на която беше постигната победата на французите над англичаните, преобразила така величествено картата на Европа. Отново решаващо беше не онова, което човешкият разсъдък можеше да постигне, а Христовият импулс: той тогава ръководеше Орлеанската дева, надхвърляше цялото изкуство на пълководците и чрез него Европа доби нов облик; той работеше в несъзнаваното на една отделна личност, но работеше така, че после от тази личност се излъчваше онова, което действа в цялата история.
424	Nun müßten wir darauf achten, ob etwas Ähnliches vorgegangen sein könnte als Naturinitiation bei der Jungfrau von Orleans, ob die Seele der Jungfrau von Orleans in den Nächten vom 25. Dezember bis zum 6. Januar inspiriert worden wäre. Im Lebensgange scheint so etwas nicht nachzuweisen zu sein, daß die Jungfrau von Orleans auch einmal in den zwölf oder dreizehn Tagen vom 25. Dezember bis 6. Januar in einem schlafähnlichen Zustande war, in welchem besonders der Christus-Impuls hätte in sie hineinwirken können, so daß sie dann als Mensch wie die Hülle nur des Christus-Impulses gewirkt hätte auf Frankreichs Schlachtfeldern. Und doch war es so. Es gibt nämlich eine Zeit, die, wenn das Karma der betreffenden Individualität das besonders möglich macht beim Menschen, wirklich von einem solchen schlafähnlichen Zustand ausgefüllt werden kann. Das ist die Zeit der letzten Tage, in denen der Mensch noch, bevor er das physische Er denlicht schaut, im Leib der Mutter lebt. Da lebt der Mensch in einem traumhaften, schlafähnlichen Zustand. Er hat ja noch nicht durch die Sinne etwas gesehen, was äußerlich in der Welt sich zuträgt. Wäre ein Mensch durch sein Karma besonders geeignet, in diesen letzten Tagen, in welchen er im Leib der Mutter wohnt, aufzunehmen den ChristusImpuls, so würden diese Tage auch Tage der Naturinitiation sein. Dann würde ein solcher Mensch schon gekräftigt und gestärkt mit dem in ihm liegenden Christus-Impuls zum erstenmal das Auge aufschlagen nach der Initiation, das heißt in diesem Falle, nach der Geburt. Und ein solcher Mensch müßte am 6. Januar geboren sein. Die Jungfrau von Orleans ist am 6. Januar geboren. Das ist das Geheimnis der Jungfrau von Orleans, daß sie am 6. Januar geboren ist, daß sie die Zeit von Weihnachten bis zum Dreikönigstag in jenem eigentümlichen, schlafähnlichen Zustand im Leib der Mutter zugebracht und da ihre Naturinitiation aufgenommen hat. Nun bedenken Sie die tiefen Zusammenhänge, die hinter der äußeren Entwicklung stehen, die man gewöhnlich die Geschichte nennt. Was äußerlich in der Geschichte aus Dokumenten dargestellt wird, das ist in der Regel sogar das Unwichtigste. Das einfache Datum, das in unserem Kalender verzeichnet ist, daß die Jungfrau von Orleans am 6. Januar in die Welt hineingeschickt worden ist, das ist von maßgebender historischer Bedeutung. So wirken die Kräfte aus dem Übersinnlichen in das Sinnliche herein. Und wir müssen diese okkulte Schrift lesen, durch die sich für uns die Hineinwirkung des Übersinnlichen in das Sinnliche darstellt. Also das Hineinströmen des Christus-Impulses wie durch eine Naturinitiation, schon vor der physischen Geburt, war bei der Jungfrau von Orleans vorhanden.	И така, би трябвало да обърнем внимание дали нещо подобно би могло да се е случило като природно посвещение при Орлеанската дева, дали душата на Орлеанската дева не е била инспирирана през нощите от 25 декември до 6 януари. Изглежда, в жизнения ѝ път не може да се докаже, че някога през дванадесетте или тринадесетте дни от 25 декември до 6 януари Орлеанската дева е била в съноподобно състояние, в което по-специално Христовият импулс би могъл да ѝ въздейства отвътре, така че после като човек да действа по бойните полета на Франция сякаш само като обвивка на Христовия импулс. И все пак е било така. Защото има време, което човек действително може да прекара в такова съноподобно състояние, ако кармата на съответната индивидуалност му дава особено голяма възможност за това. Това е времето на последните дни, през които човекът още живее в тялото на майката, преди да види физическата земна светлина. Тогава човекът живее в състояние, подобно на сънуване, подобно на сън. Той още не е видял чрез сетивата нищо от онова, което се случва външно в света. Ако поради кармата си един човек би бил особено подходящ да приеме Христовия импулс през тези последни дни, през които обитава тялото на майката, то тези дни биха били и дни на природно посвещение. Тогава такъв човек би отворил очи за първи път след посвещението, тоест в този случай след раждането, вече укрепнал и подсилен от заложения в него Христов импулс. И такъв човек би трябвало да е роден на 6 януари. Орлеанската дева е родена на 6 януари. Това е тайната на Орлеанската дева: че е родена на 6 януари, че е прекарала времето от Рождество до Богоявление в онова своеобразно съноподобно състояние в тялото на майката и тогава е получила своето природно посвещение. Помислете сега за дълбоките връзки, които стоят зад външното развитие, наричано обикновено история. Онова, което се излага външно в историята въз основа на документи, по правило е дори най-маловажното. Простата дата 6 януари, отбелязана в нашия календар като деня, в който Орлеанската дева е била изпратена в света, има определящо историческо значение. Така силите от свръхсетивното въздействат в сетивното. И трябва да четем това окултно писмо, чрез което пред нас се разкрива въздействието на свръхсетивното в сетивното. И така, при Орлеанската дева е имало вливане на Христовия импулс сякаш чрез природно посвещение още преди физическото раждане.
425	Ich will diese Dinge auseinandersetzen, um in Ihren Seelen ein Gefühl davon hervorzurufen, wie hinter dem, was man gewöhnlich Geschichte nennt, für das äußere Anschauen unbekannte Mächte und Zusammenhänge wirksam sind. So leitet aber seit dem Mysterium von Golgatha der Christus-Impuls die Geschichte namentlich der europäischen Menschheit. Und im Orient, in Asien ist eine Weltauffassung zurückgeblieben, von der man sagen kann: Sie ist in ihren Empfindungen noch nicht bis zu dem Christus-Impuls herangekommen. Gewiß, der Europäer hat sich verführen lassen, das, was man als Indertum empfindet, ganz besonders tief zu nennen. Aber das ist das Charakteristische dieses Indertums - überhaupt der ganzen asiatischen Religionsempfindung -, daß es mit all seinem Fühlen vor dem Christus-Impuls steht, aber den Zustand bewahrt hat, der im religiösen Empfinden der Erdenmenschheit da war vor dem Christus-Impuls. Zurückbleiben in der Entwickelung bedeutet immer, etwas Luziferisches in sich aufnehmen. Daher trägt die asiatische Religions entwickelung in sich ein luziferisches Element. Und blicken wir hinüber zur asiatischen Religionsentwickelung, so müssen wir gewahr werden: Gewiß, wir können in ihr vieles sehen, was die Menschheit einmal schon hatte, wovon sie aber abkommen mußte. Aber das alles müssen wir in der abendländischen Kultur zum Teil reinigen von dem luziferischen Element, zum Teil hinaufheben so, daß das ChristusPrinzip einfließen kann.	Искам да изложа тези неща, за да събудя в душите ви усещане как зад онова, което обикновено се нарича история, действат сили и връзки, непознати за външното съзерцание. Но от Мистерията на Голгота насам Христовият импулс ръководи по този начин историята, особено историята на европейското човечество. А в Ориента, в Азия, се е запазило едно разбиране за света, за което може да се каже: в своите усещания то още не е стигнало до Христовия импулс. Разбира се, европеецът се е оставил да бъде подведен да нарича особено дълбоко онова, което се усеща като индийска същност. Но характерното за тази индийска същност – изобщо за цялото азиатско религиозно усещане – е, че с цялото си чувстване тя стои пред Христовия импулс, но е запазила състоянието, което е съществувало в религиозното усещане на земното човечество преди Христовия импулс. Да изоставаш в развитието, винаги означава да приемаш в себе си нещо луциферично. Затова азиатското религиозно развитие носи в себе си луциферичен елемент. И ако насочим поглед към азиатското религиозно развитие, трябва да осъзнаем: разбира се, в него можем да видим много неща, които човечеството някога вече е имало, но от които е трябвало да се отдалечи. Но в западната култура всичко това трябва отчасти да пречистим от луциферичния елемент, отчасти да издигнем така, че Христовият принцип да може да се влее.
426	Wenn wir von Asien nach Europa hinübergehen, so finden wir im Osten von Europa, in der russischen Kultur, ausgebreitet das orthodoxe Christentum, das stehengeblieben ist auf einer früheren Stufe der christlichen Entwickelung, das nicht mitgehen wollte, das noch etwas Luziferisches behalten wollte. Kurz, blicken wir nach Osten hinüber, so haben wir das, was, ich möchte sagen, die weise Weltenlenkung in der ganzen Entwickelung der Menschheit als das luziferische Element zurückließ.	Ако преминем от Азия към Европа, в източната част на Европа, в руската култура, ще намерим разпространено православното християнство, което е спряло на една по-ранна степен на християнското развитие, което не е искало да продължи напред, което е искало да запази още нещо луциферично. Накратко, ако насочим поглед на изток, пред нас е онова, което, бих искал да кажа, мъдрото ръководство на света е оставило в цялото развитие на човечеството като луциферичен елемент.
427	Blicken wir nach Westen hinüber, besonders nach der amerikanischen Kultur, dann haben wir eine andere Eigentümlichkeit. Das Charakteristische dieser amerikanischen Kultur ist, daß alles im Äußerlichen gesucht wird. Dadurch wird gewiß Großes, Bedeutsames hervorgebracht; aber alles wird im Äußeren gesucht. Nehmen Sie ein Beispiel. Wenn wir in Europa, namentlich in Mitteleuropa, sehen, daß ein Mensch, der in seinem Leben zunächst nicht Gelegenheit hatte, auf den Christus und die geistigen Weltenmächte sein Gemüt hinzurichten, durch irgend etwas plötzlich gleichsam Umkehr gehalten hat in seinem Leben, dann interessiert uns, was in dieser Seele vorgegangen ist. Nicht daß er einen Sprung erlebte in seiner Entwickelung, ist es, was uns interessiert, das finden wir ja überall. Denn am unrichtigsten ist der Ausspruch, den die äußere Wissenschaft geprägt hat: Natur macht keine Sprünge. - Vom grünen Pflanzenblatt zum roten Blumenblatt ist ein mächtiger Sprung, vom Blumenblatt zum Kelche ist wiederum ein mächtiger Sprung. Es ist ein durchaus unrichtiger Ausspruch, und die Wahrheit der Entwickelung beruht gerade darauf, daß überall Sprünge gemacht werden. Daß also auch ein Mensch, wenn er eine Zeitlang so äußerlich hingelebt hat, durch irgend etwas wie plötzlich zum Geistigen sich hinneigen kann, das ist nicht das Besondere, was uns interessiert. Aber die innere Macht und Gewalt, die so etwas bewirkt, was man eine Bekehrung zum Geistigen nennen könnte, das wird uns interessieren. Wir werden in das Gemüt eines solchen Menschen hineinschauen wollen, wir werden wissen wollen, was ihn zu einer solchen Umkehr gebracht hat. Es wird uns das innere Seelische interessieren. Wie macht es nun der Amerikaner? - Er macht etwas sehr Eigentümliches. In Amerika konnte man ja vielfach beobachten, daß solche Bekehrungen stattgefunden haben. Nun, der Amerikaner läßt Briefe schreiben von solchen, die eine Bekehrung durchgemacht haben. Dann legt er alle diese Briefe zusammen auf ein Häufchen und sagt: Ich habe die Briefe nun erhalten von einer Anzahl Menschen; es waren etwa gegen zweihundert, die Briefe geschrieben haben. Vierzehn Prozent von all diesen Seelen, die eine solche Bekehrung erlebten, haben sie aus Furcht geschrieben, die plötzlich über sie kam vor dem Tode oder der Hölle; aus altruistischen Motiven fünf Prozent; aus Streben nach sittlichen Idealen siebzehn Prozent; aus Gewissensbissen fünfzehn Prozent; aus Befolgung von Lehren, die ihnen gegeben worden sind, zehn Prozent; dadurch, daß sie gesehen haben, daß andere bekehrt wurden - also aus Nachahmung -, dreizehn Prozent; dadurch, daß man sie genötigt hat, in dem man sie im entsprechenden Alter durchprügelte, neunzehn Prozent und so weiter. So nimmt man die extremsten Seelen heraus, sor tiert sie und erhält ein Resultat, das auf «sichere Daten» aufgebaut ist. Das wird dann verzeichnet in den Büchern, die man als « Seelenkunde» unter die Leute schickt. Alle andern Unterlagen sind diesen Leuten unsicher, seien nur auf Subjektivem aufgebaut, so sagen sie. Da haben Sie ein Beispiel von Veräußerlichung des Allerinnerlichsten selbst. So ist es in vieler, vieler Beziehung in Amerika. In der Zeit, die eine besondere spirituelle Vertiefung fordert, grassiert der äußerlichste Spiritismus in Amerika! Man will dort alles handgreiflich haben.	Ако насочим поглед на запад, особено към американската култура, ще срещнем друга особеност. Характерното за тази американска култура е, че всичко се търси във външното. Така несъмнено се създават велики, значими неща; но всичко се търси във външното. Да вземем един пример. Ако в Европа, особено в Средна Европа, видим, че поради нещо изведнъж сякаш е настъпил обрат в живота на човек, който отначало не е имал възможност да насочи сърцето си към Христос и духовните световни сили, тогава ни интересува какво е станало в тази душа. Не ни интересува това, че е преживял скок в развитието си – това намираме навсякъде. Защото най-неверен е изразът, създаден от външната наука: природата не прави скокове. – От зеления лист на растението до червеното венчелистче има огромен скок, от венчелистчето до чашката отново има огромен скок. Това е съвсем неверен израз и истината за развитието се основава тъкмо на това, че навсякъде се правят скокове. Следователно особеното, което ни интересува, не е, че и един човек, след като известно време е живял така външно, може поради нещо сякаш внезапно да се насочи към духовното. Но ще ни интересува вътрешната мощ и сила, която предизвиква нещо такова, което бихме могли да наречем обръщане към духовното. Ще искаме да се вгледаме в сърцето на такъв човек, ще искаме да знаем какво го е довело до такъв обрат. Ще ни интересува вътрешното душевно съдържание. А как постъпва американецът? – Той прави нещо много своеобразно. В Америка често можеше да се наблюдава, че са настъпвали такива обръщания. И така, американецът кара онези, които са преживели обръщане, да напишат писма. После събира всички тези писма на купчинка и казва: получих писмата от известен брой хора; онези, които са написали писма, бяха около двеста. Четиринадесет процента от всички тези души, преживели такова обръщане, са ги написали от внезапно обзел ги страх от смъртта или ада; от алтруистични мотиви – пет процента; от стремеж към нравствени идеали – седемнадесет процента; от угризения на съвестта – петнадесет процента; защото са следвали дадени им учения – десет процента; защото са видели, че други са се обърнали – следователно от подражание, – тринадесет процента; защото са ги принудили, като са ги набили в съответната възраст – деветнадесет процента и така нататък. Така се подбират душите, които представляват най-крайните случаи, сортират се и се получава резултат, изграден върху „сигурни данни“. После това се записва в книгите, които се разпространяват сред хората като „познание за душата“. За тези хора всички други основания са несигурни, били изградени само върху субективното, така казват те. Ето ви пример за превръщане дори на най-вътрешното в нещо външно. Така е в много, много отношения в Америка. Във време, което изисква особено спиритуално задълбочаване, в Америка се шири най-външният спиритизъм! Там искат всичко да е осезаемо.
428	Das ist eine materialistische Erfassung des geistigen Lebens. Wir könnten noch viele solche Dinge anführen, an denen Sie sehen würden, daß die Kultur im Westen gepackt wird von dem Ahrimanischen. Das ist das andere Ausschlagen des Pendels. Blicken wir nach Osten, so haben wir das luziferische Element, blicken wir nach Westen, so haben wir das ahrimanische Element. Und die so unendlich bedeutungsvolle Aufgabe, die wir zwischen West und Ost in Mitteleuropa haben, das ist die, das Gleichgewicht zu finden. Daher möchten wir in unserem Dornacher Bau hinstellen als plastische Gruppe das Größte der spirituellen Anforderungen unserer Zeit: das Gleichgewicht zu finden zwischen dem Verhältnis zu Luzifer und dem Verhältnis zu Ahriman. Dann wird man erst erkennen, was der Christus-Impuls von der Erdenentwickelung wollte, wenn man den Christus nicht so einfach herausstellen wird, sondern wenn man in der richtigen Weise wissen wird, wie der Christus diejenige Macht ist, die für uns vorbildlich im Verhältnis zu Luzifer und Ahriman dasteht.	Това е материалистично схващане за духовния живот. Бихме могли да приведем още много такива неща, от които бихте видели, че ариманичното обхваща културата на Запада. Това е отклоняването на махалото в другата посока. Ако погледнем на изток, имаме луциферичния елемент, ако погледнем на запад, имаме ариманичния елемент. А задачата с толкова безкрайно голямо значение, която имаме в Средна Европа между Запада и Изтока, е да намерим равновесието. Затова в нашата сграда в Дорнах бихме искали да представим като скулптурна група най-великото от спиритуалните изисквания на нашето време: да намерим равновесието между отношението към Луцифер и отношението към Ариман. Едва тогава ще познаем какво е искал Христовият импулс от земното развитие, когато не представяме Христос просто така, а правилно разбираме как той е онази сила, която ни служи като прообраз в отношението към Луцифер и Ариман.
429	Daß in bezug auf das Verhältnis des Menschen und des Christus zu Luzifer und Ahriman noch keine Klarheit herrscht, das mag Ihnen durch folgendes anschaulich werden. Auch das Größte, das, was nach der einen Richtung das Größte enthält, ist nicht immer frei von dem, was noch als Einseitigkeit in der Zeit herrschen muß. Man kann gewiß nicht hoch genug stellen jenes Bild, das Michelangelo in der Sixtinischen Kapelle in Rom hingestellt hat, «Das jüngste Gericht», dieses wunderbare Bild. Der Christus triumphierend, die Guten nach der einen Seite lenkend, die Bösen nach der andern. Schauen wir uns diesen Christus an. Die Züge hat er nicht, die wir gerne erreichen möchten bei dem Christus, der in unserem Dornacher Bau stehen soll. Das muß ersichtlich werden, daß der Christus die Hand erhebt in Mitleid, trotzdem da oben Luzifer ist. Luzifer soll nicht gestürzt werden durch die Macht des Christus, sondern er stürzt sich selbst herab, weil er nicht ertragen kann, was von dem Christus ausstrahlt in seiner Nähe. Und der Christus erhebt sein Auge und faltet die Stirn, indem er die gefaltete Stirn zu Luzifer erhebt. Und Ahriman wird nicht durch den Haß des Christus überwunden, sondern er fühlt, daß er nicht ertragen kann, was von dem Christus ausströmt. Der Christus aber steht inmitten als derjenige, der das Parzival-Element in die neuere Zeit heraufbringt, der nicht durch seine Kraft, sondern durch sein Dasein zur Sich-Überwindung die andern bringen muß, so daß die andern sich selbst überwinden und nicht er sie überwindet. Bei Michelangelo sehen wir noch, wie der Christus durch seine Gewalt die einen zum Himmel, die andern zur Hölle schickt. Das wird in der Zukunft nicht der richtige Christus sein, sondern das wird ein Christus sein, der noch sehr luziferisch ist. Damit ist natürlich dieses Bild nicht verkleinert. Die ganze Größe dieses Bildes wird anerkannt, aber man muß gestehen, daß Michelangelo noch nicht den Christus malen konnte, weil die Weltentwickelung noch nicht so weit war. Es muß durchaus eingesehen werden, daß man nicht nur den Sinn zu dem Christus hinlenken soll, sondern daß man den Sinn hinlenken soll zu der dreifachen Wesensgestaltung: Christus, Luzifer, Ahriman. Ich kann das nur andeuten. Geisteswissenschaft wird das alles erst herausbringen, was in diesem Geheimnis liegt: Christus im Verhältnis zu Luzifer und Ahriman. Aber nun bedenken Sie das Folgende: Wenn wir nach Osten sehen, so sehen wir selbst im nächsten Osten luziferische Mächte. Und im Westen sehen wir ahrimanische Mächte. Wirklich, es muß schon einmal unsere Art sein, in der geisteswissenschaftlichen Betrachtung die Dinge nicht mit Sympathie und Antipathie und auch die Völker und Volksseelen nicht mit Sympathie und Antipathie zu betrachten, sondern so, wie sie in ihrer Eigenart sind. Was man die nationale Eigentümlichkeit eines Menschen nennt, der in seinem Volkstum darinsteht, das hängt vor allen Dingen von dem ab, was im physischen und im ätherischen Leib wirksam ist. Wenn wir vom Einschlafen bis zum Aufwachen mit unserem Seelisch-Geistigen als astralischer Leib und Ich leben, dann leben wir außerhalb des gewöhnlichen Nationalen. Nur vom Aufwachen bis zum Einschlafen, wenn wir in den Leib untertauchen, leben wir im Nationalen. Daher ist das Nationale auch etwas, was der Mensch während seines Aufenthaltes im Kamaloka nach und nach überwindet. Zum allgemein Menschlichen strebt der Mensch hin, indem er im Kamaloka das Nationale überwindet, um dann die größte Zeit zwischen Tod und neuer Geburt im allgemein Menschlichen zu leben. Es gehört zu den Eigenschaften, die im Kamaloka abgelegt werden, auch dasjenige, was uns spezialisiert zum nationalen Menschen.	Следното може нагледно да ви покаже, че все още няма яснота за отношението на човека и на Христос към Луцифер и Ариман. Дори най-великото, онова, което в едно отношение съдържа най-великото, невинаги е свободно от онова, което като едностранчивост все още трябва да господства в дадена епоха. Несъмнено не можем да оценим достатъчно високо онази картина „Страшният съд“, която Микеланджело е създал в Сикстинската капела в Рим, тази чудна картина. Христос триумфира, насочва добрите на едната страна, злите – на другата. Нека погледнем този Христос. Той няма онези черти, които бихме искали да постигнем у Христос, който се предвижда да стои в нашата сграда в Дорнах. Трябва да се вижда, че Христос вдига ръката си със състрадание, въпреки че горе е Луцифер. Луцифер не трябва да бъде повален от силата на Христос, а сам се сгромолясва надолу, защото не може да понесе онова, което Христос излъчва в близост до него. И Христос повдига поглед и смръщва чело, като повдига смръщеното си чело към Луцифер. И Ариман не е победен от омразата на Христос, а чувства, че не може да понесе онова, което струи от Христос. Но Христос стои в средата като онзи, който пренася Парцифаловия елемент в по-новото време, който трябва да доведе другите до самопреодоляване чрез своето съществуване, а не чрез своята сила, така че другите сами да се преодолеят, а не той да ги преодолява. При Микеланджело още виждаме как Христос със своята мощ изпраща едните на небето, другите – в ада. В бъдеще това няма да бъде истинският Христос, а ще бъде един Христос, който все още е много луциферичен. Разбира се, с това картината не се принизява. Признава се цялото величие на тази картина, но трябва да се признае, че Микеланджело още не е могъл да нарисува Христос, защото развитието на света още не е било стигнало толкова далеч. Трябва напълно да се осъзнае, че следва да насочваме мисълта си не само към Христос, а към тройния същностен образ: Христос, Луцифер, Ариман. Мога само да загатна това. Духовната наука тепърва ще разкрие всичко, което се крие в тази тайна: Христос в отношението му към Луцифер и Ариман. Но помислете сега за следното: ако погледнем на изток, дори в най-близкия изток ще видим луциферични сили. А на запад виждаме ариманични сили. Наистина при духовнонаучното разглеждане трябва да ни стане навик да разглеждаме нещата не със симпатия и антипатия – и също народите и Душите на народите не със симпатия и антипатия, – а такива, каквито са в своята особеност. Онова, което наричаме национална особеност на един човек, който принадлежи към своя народ, зависи преди всичко от онова, което действа във физическото и в етерното тяло. Когато от заспиването до събуждането живеем с нашето душевно-духовно като астрално тяло и Аз, живеем извън обикновеното национално. Само от събуждането до заспиването, когато се потапяме в тялото, живеем в националното. Затова националното е и нещо, което човекът постепенно преодолява по време на престоя си в Камалока. Човекът се стреми към общочовешкото, като в Камалока преодолява националното, за да живее после в общочовешкото през по-голямата част от времето между смъртта и новото раждане. Към качествата, които се оставят в Камалока, спада и онова, което ни обособява като хора от определен народ.
430	In dieser Beziehung sind nun die einzelnen Nationalitäten sehr voneinander verschieden. Vergleichen wir einmal einen französischen Menschen und einen russischen Menschen. Der französische Mensch hat die Eigentümlichkeit, daß er das, was die Volksseele hineinträgt in seinen physischen Leib und Ätherleib während seines Lebens zwischen Geburt und Tod, ganz besonders festhält, daß er ganz besonders darin lebt. Das drückt sich darin aus, daß der Franzose - nicht als einzelner Mensch, sondern als Franzose - eine Vorstellung hat von dem, was ein Franzose ist; daß er vor allen Dingen das voran stellt, was denn eigentlich ein Franzose ist. Aber diese Gedanken, die sich der Franzose von seiner Nationalität macht, die sich überhaupt der Romane von seiner Nationalität macht, bewirken, daß im Ätherleib scharf eingedrückt ist die Vorstellung, die der Franzose von Nationalität hat. Geht er durch die Pforte des Todes, dann trennt er schon nach Tagen den Ätherleib ab; dieser Ätherleib ist dann eine fest geschlossene Gestalt, die lange in der ätherischen Welt vorhanden bleibt. Der Ätherleib kann sich lange nicht auflösen, weil ihm fest eingeprägt sind die Vorstellungen seiner Nationalität; diese Vorstellungen halten den Ätherleib zusammen. Wenn wir nach Westen hinübersehen, so sehen wir daher das Feld des Todes angefüllt mit festgeprägten Ätherleibern.	В това отношение отделните националности се различават много една от друга. Нека сравним един французин и един руснак. Особеното при французина е, че той задържа особено здраво онова, което Душата на народа внася във физическото и в етерното му тяло по време на живота му между раждането и смъртта, че живее особено силно в него. Това намира израз във факта, че французинът – като французин, а не като отделен човек – има представа за това какво е французинът; че преди всичко поставя на преден план това какво всъщност е французинът. Но мислите на французина за своята националност – изобщо мислите на човека от романските народи за своята националност – водят дотам, че представата на французина за националността се отпечатва рязко в етерното тяло. Когато премине през портата на смъртта, само след дни той отделя етерното тяло; тогава това етерно тяло представлява здраво затворена форма, която дълго остава в етерния свят. Етерното тяло дълго не може да се разтвори, защото в него здраво са отпечатани представите за собствената националност; тези представи държат етерното тяло цяло. Затова, ако насочим поглед на запад, виждаме полето на смъртта изпълнено с етерни тела с твърдо отпечатани форми.
431	Schauen wir nun naher nach dem Osten, nach dem russischen Menschen, dann ist das Eigentümliche dieser russischen Menschen, daß sie, wenn die Seelen durch die Pforte des Todes gehen, einen solchen Ätherleib in sich tragen, daß er sich verhältnismäßig sehr rasch auflöst. Das ist der Unterschied zwischen dem Westen und dem Osten. Die Ätherleiber, die ausgeschieden werden nach dem Tode beim westeuropäischen Menschen, die haben die Eigentümlichkeit, daß sie sich starr halten wollen. Das, was der Franzose «Gloire» nennt, das prägt sich seinem Ätherleib fest ein als nationale Gloire, so daß er verurteilt ist, lange, lange nach seinem Tode den geistigen Blick hinzulenken nach diesem Ätherleib, sich selbst anzuschauen nach dem Tode. Der russische Mensch dagegen schaut sich wenig an nach dem Tode. Durch das alles ist der westeuropäische Mensch dem ahrimanischen Einfluß ausgesetzt; dieses Vermaterialisieren des Ätherleibes ist wiederum ausgesetzt dem ahrimanischen Prinzip. Das Zerfließen des Ätherleibes, das baldige Aufgehen des Ätherleibes ist begleitet von einem Wollustgefühl, und das ist gerade das Eigentümliche, ein instinktives Wollustgefühl im Nationalen. Wie ist dieses ausgedrückt im Osten? - Mitteleuropa versteht das nicht, wie es sich auch da nicht hineinfühlt. Wenn man Dostojewski/ und selbst Tolstoj verfolgt oder andere, die tonangebend waren, die immer reden vom «russischen Menschen», so ist dies ein Wollustgefühl im Nationalen, das sich selbst nicht definieren kann. Selbst bei Solowjow finden wir noch, wie in seiner Philosophie etwas Schwüles lebt, das der mitteleuropäische Mensch mit der Klarheit und Reinheit, die er sucht, nicht vereinigen kann. Was in Europa als geistige Macht wirksam ist, das hängt mit alledem zusammen. In Mitteleuropa ist ein anderer, ein Mittelzustand vorhanden, nämlich etwas, was man noch weiter ausführen könnte, als es im gestrigen öffentlichen Vortrag möglich war. Ich sagte: Etwas ist vorhanden in Mitteleuropa, was innerliche Strebensnatur ist. Goethe würde in den vierziger Jahren genau ebenso seinen «Faust» geschrieben haben: Immer streben, immer streben! - Aber dieses Streben ist innerlichste Natur. In Mitteleuropa war es, wo die Mystiker aufgetreten sind, die das Göttlich-Geistige nicht bloß erkennen wollten, sondern es mit der eigenen Seele durchleben wollten. Innerlich erleben wollten die Mystiker das Christus-Ereignis. Nimmt man nun Solowjow, so findet man, daß er vor allen Dingen davon ausgeht: Der Christus ist einmal historisch für die Menschheit gestorben. Das ist ganz richtig, aber es handelt sich bei Solowjow um eine Seele, die wie eine Wolke das geistige Leben außer sich sieht, eine Seele, die sieht, daß gleichsam schon alles geschehen ist, während der mitteleuropäische Mensch fordert, daß jeder wieder aufs neue das Christus-Erlebnis in sich erlebe. Selbst einem Solowjow würde Meister Eckart etwa folgendes erwidert haben. Wenn Solowjow immer wieder betont, der Christus müsse durch den Tod gehen, damit der Mensch Mensch sein kann, so würde Meister Eckart sagen: Ihr schaut den Christus an, wie man irgend etwas Äußerliches anschaut. Darauf kommt es nicht an, daß wir immer hinblicken nur auf die historischen Ereignisse, sondern wir müssen im Inneren den Christus selbst erleben, wir müssen etwas entdecken im Inneren, was solche Zustände durchmacht wie der Christus, wenigstens geistig, so daß geistig spirituell das Christus-Erlebnis wieder durchlebt wird.	Ако сега погледнем по-близо на изток, към руснака, ще видим следната особеност при руснаците: когато душите преминат през портата на смъртта, те носят в себе си такова етерно тяло, което се разтваря сравнително много бързо. Това е разликата между Запада и Изтока. Етерните тела, които западноевропеецът отделя след смъртта, имат особеността, че искат да запазят твърдостта си. Онова, което французинът нарича „слава“, здраво се отпечатва в етерното му тяло като национална слава, така че той е осъден дълго, дълго след смъртта си да насочва духовния си поглед към това етерно тяло, да съзерцава себе си след смъртта. Руснакът, напротив, малко съзерцава себе си след смъртта. Поради всичко това западноевропеецът е изложен на ариманичното влияние; това материализиране на етерното тяло на свой ред е изложено на ариманичния принцип. Разливането на етерното тяло, скорошното разтваряне на етерното тяло се съпровожда от чувство на сладострастие и тъкмо това е особеното – едно инстинктивно чувство на сладострастие в националното. Как се изразява това на Изток? – Средна Европа не разбира това, както и не го съпреживява. Ако проследим Достоевски и дори Толстой или други, които са давали тон и които винаги говорят за „руския човек“, ще открием чувство на сладострастие в националното, което не може да определи само себе си. Дори при Соловьов още виждаме как във философията му живее нещо задушно, което средноевропеецът не може да съчетае с яснотата и чистотата, които търси. Онова, което действа в Европа като духовна сила, е свързано с всичко това. В Средна Европа съществува друго, едно междинно състояние, а именно нещо, което би могло да се изложи още по-подробно, отколкото беше възможно във вчерашната публична лекция. Казах: в Средна Европа съществува нещо, което по своята природа е вътрешен стремеж. Гьоте и през четиридесетте години би написал своя „Фауст“ по съвсем същия начин: винаги да се стремиш, винаги да се стремиш! – Но този стремеж е най-вътрешна природа. В Средна Европа се появиха мистиците, които искаха не просто да познаят божествено-духовното, а да го преживеят със собствената си душа. Мистиците искаха вътрешно да преживеят Христовото събитие. Ако сега се обърнем към Соловьов, ще намерим, че преди всичко той изхожда от това: Христос е умрял веднъж исторически за човечеството. Това е напълно вярно, но при Соловьов става дума за душа, която вижда духовния живот извън себе си като облак, за душа, която вижда, че сякаш всичко вече се е случило, докато средноевропеецът изисква всеки наново да изживее в себе си Христовото преживяване. Дори на един Соловьов Майстер Екхарт би отвърнал приблизително следното. Когато Соловьов отново и отново подчертава, че Христос трябва да премине през смъртта, за да може човекът да бъде човек, Майстер Екхарт би казал: гледате Христос така, както се гледа нещо външно. Не е важно винаги да гледаме само към историческите събития, а трябва вътрешно да преживеем самия Христос, трябва да открием в себе си нещо, което преминава през такива състояния като Христос, поне духовно, така че духовно, спиритуално отново да се изживее Христовото преживяване.
432	Nun erscheint es gewiß vertrackt und phantastisch, wenn der heutigen Menschheit gesagt wird: Die ganze Entwickelung, selbst der sprachliche Volksgeist hat in Mitteleuropa so gewirkt, daß herein geprägt wurde in seine Sprache dieser Zusammenhang des Ich mit dem Christus-Prinzip: I-CH = Jesus Christus. I-CH, das sich zusammenfügt so, daß es «Ich» wurde. Und indem man in Mitteleuropa Ich ausspricht, spricht man den Namen des Christus aus. So nahe will man das Ich mit dem Christus fühlen, so innig damit verbunden sein. Dieses intime Zusammenleben mit der geistigen Welt, wie es in Mitteleuropa auf allen geistigen Gebieten angestrebt werden muß, kennt man weder im Westen noch im Osten. Daher muß im 20. Jahrhundert etwas geschehen, damit sich allmählich über den ganzen europäischen Kontinent in entsprechender Weise ausbreiten kann das Christus-Prinzip. Ich habe es öfter in verschiedenen Vortragszyklen betont, daß im November 1879 diejenige geistige Wesenheit, die wir als den Erzengel Michael bezeichnen, eine besondere Entwickelungsstufe erreicht hat. Michael wurde sozusagen der führende Geist. Dieser führende Geist bereitet nun das Ereignis vor, das im ersten meiner Mysteriendramen als Erscheinung des ätherischen Christus über die Erde hin angedeutet ist, das Ereignis, welches im 20. Jahrhundert eintreten muß. Dann wird eintreten, daß erst einzelne Seelen, dann mehr und immer mehr Seelen wissen werden: Der Christus ist wirklich da, der Christus wandelt wiederum auf der Erde, aber in ätherischer Gestalt, nicht in physischer Gestalt. - Das muß vorbereitet werden. Wenn im Laufe dieses 20. Jahrhunderts gewissen Seelen die geistigen Augen hellsichtig geöffnet würden - und das wird geschehen - für das, was in der ätherischen Welt lebt, würden sie gestört werden durch jene Ätherleiber, die von Westeuropa her sich ausbreiten. Auf die würde der geistige Blick zuerst fallen, und man würde in unrichtiger Weise die Gestalt des Christus sehen. Daher muß Michael einen Kampf kämpfen in Europa. Er muß etwas beitragen, daß diese westeuropäischen starren Ätherleiber aufgelöst werden in der ätherischen Welt. Dazu muß er diejenigen Ätherleiber nehmen, die sich gerne auflösen, die Ätherleiber im Osten, und muß mit ihnen kämpfen gegen Westen. Das bewirkt, daß sich seit 1879 ein mächtiger Kampf in der astralen Welt vorbereitet hat zwischen russischen und westeuropäischen Ätherleibern, und dieser Kampf durchtobt die ganze astraüsche Welt. Es ist wirklich ein heftiger Kampf vorhanden in der Astralwelt, geführt von Michael, zwischen Rußland und Frankreich. Das ist das, was in der Astralwelt zugrunde liegt dem Kampfe, der da tobt in Europa. Und wie wir oftmals so erschütternd davon ergriffen werden, daß etwas, was hier in der physischen Welt sich vollzieht, in der geistigen Welt entgegengesetzt ist, so ist es auch hier der Fall. Jenes durch Verführung von Ahriman zusammengekommene französisch-russische Bündnis, das vorzugsweise auf dem ahrimanischen Element, nämlich auf zwanzig Milliarden beruht, die von Frankreich an Rußland gegeben worden sind, ist der physische Ausdruck für einen Kampf, der tobt zwischen französischen und russischen Seelen, für einen Kampf, in den Mitteleuropa mit seinem Streben im innersten Seelenelement nach dem Begegnen mit dem Christus hineingestellt ist. Und Europa ist dem Karma verfallen, daß gerade in Mitteleuropa in tragischer Weise erlebt werden muß, was der Osten mit dem Westen und der Westen mit dem Osten auszumachen hat. Die Dinge, die äußerlich das deutsche Element mit dem französischen Element auszumachen hat, sind nur so aufzufassen, daß das Deutsche eben mitten zwischen dem Osten und dem Westen ist und nach beiden Seiten als Amboß wirkt. Denn das, was von beiden Seiten in Deutschland zusammengestoßen wird, das wird in Wahrheit von diesen beiden Seiten verhandelt. Das ist die geistige Wahrheit, die ganz anders ist als das, was sich äußerlich in der physischen Welt abspielt. Denken Sie, wie verschieden die geistige Wahrheit von dem ist, was sich äußerlich in der physischen Welt abspielt! Alles das klingt gewiß den heutigen Menschen grotesk, aber die Wahrheit ist es. Erschütternd muß diese Wahrheit auf uns wirken.	Несъмнено изглежда странно и фантастично, когато на днешното човечество се казва: цялото развитие и дори езиковият Дух на народа са действали в Средна Европа така, че в езика се е отпечатала тази връзка на Аза с Христовия принцип: I-CH = Jesus Christus. I-CH се съчетават така, че се е получило „Ich“. И когато в Средна Европа се изговаря „Ich“, се изговаря името на Христос. Искаме да чувстваме Аза толкова близо до Христос, да бъдем толкова съкровено свързани с него. Това съкровено съжителство с духовния свят, към което в Средна Европа трябва да се стремим във всички духовни области, не се познава нито на Запад, нито на Изток. Затова през двадесети век трябва да се случи нещо, за да може Христовият принцип постепенно да се разпространи по съответния начин над целия европейски континент. Често съм подчертавал в различни лекционни цикли, че през ноември 1879 г. онова духовно същество, което наричаме Архангел Михаил, е достигнало особена степен на развитие. Михаил стана, така да се каже, ръководният дух. Сега този ръководен дух подготвя събитието, за което в първата от моите мистерийни драми се загатва като за явяване на етерния Христос по цялата Земя, събитието, което трябва да настъпи през двадесети век. Тогава ще стане така, че първо отделни души, после повече и все повече души ще знаят: Христос действително е тук, Христос отново ходи по Земята, но в етерен образ, а не във физически образ. – Това трябва да се подготви. Ако в течение на този двадесети век духовните очи на определени души се отворят за ясновидско възприемане на онова, което живее в етерния свят – а това ще се случи, – онези етерни тела, които се разпростират откъм Западна Европа, биха им пречили. Най-напред духовният поглед би се насочил към тях и образът на Христос би се виждал по неправилен начин. Затова Михаил трябва да води борба в Европа. Той трябва да допринесе за разтварянето на тези западноевропейски твърди етерни тела в етерния свят. За целта трябва да вземе онези етерни тела, които охотно се разтварят, етерните тела на Изтока, и с тях да се бори срещу Запада. Поради това от 1879 г. насам в астралния свят се е подготвила мощна борба между руските и западноевропейските етерни тела и тази борба бушува из целия астрален свят. В астралния свят действително се води ожесточена борба между Русия и Франция, ръководена от Михаил. Това е онова, което в астралния свят лежи в основата на борбата, бушуваща в Европа. И както често така силно ни разтърсва това, че нещо, което се извършва тук, във физическия свят, е противоположно в духовния свят, така е и в този случай. Онзи съюз между Франция и Русия, възникнал чрез съблазънта на Ариман, се основава предимно на ариманичния елемент, а именно на двадесетте милиарда, дадени от Франция на Русия, и е физическият израз на една борба, бушуваща между френските и руските души, на една борба, в която е поставена Средна Европа със своя стремеж, който в най-вътрешния душевен елемент е насочен към среща с Христос. И Европа е подчинена на кармата, според която тъкмо в Средна Европа трябва трагично да се преживее онова, което Изтокът има да урежда със Запада и Западът – с Изтока. Нещата, които външно германският елемент има да урежда с френския елемент, трябва да се разбират само така: германското се намира тъкмо по средата между Изтока и Запада и служи за наковалня и на двете страни. Защото онова, което от двете страни се сблъсква в Германия, в действителност се урежда между тези две страни. Това е духовната истина, която е съвсем различна от онова, което външно се разиграва във физическия свят. Помислете колко различна е духовната истина от онова, което външно се разиграва във физическия свят! Всичко това сигурно звучи гротескно на днешните хора, но е истина. Тази истина трябва да ни въздейства разтърсващо.
433	Aber noch eine andere Sache ist außerordentlich bedeutsam. Es widerspricht gewiß alledem, was uns die Geschichte zeigen kann, daß England, nachdem es immer mit der Türkei gegen Rußland vereint war, nun plötzlich mit Rußland gegen die Türkei kämpfen muß. Verstehen kann man diesen Widerspruch erst, wenn man folgende okkulte Beobachtung macht. Während hier unten auf dem physischen Plan England mit Rußland vereint das türkische Element bekämpft, stellt sich folgendes für die okkulte Beobachtung dar. Wenn man in bezug auf diesen Kampf okkult beobachtet und gleichsam von unten herauf auf den physischen Plan schaut und dann auf den Astralplan, so stellt sich heraus: Für den Norden erscheint einem Rußland mit England verbündet, und für den Südosten erscheint einem die Türkei mit England verbündet. Das rührt davon her, daß das Bündnis zwischen England und Rußland nur eine Bedeutung hat auf dem physischen Plan, aber keine Abspiegelung hat in der geistigen Welt, da es ganz auf materiellen Interessen beruht. Von unten sieht man nur auf dem physischen Plan England und Rußland verbunden im Norden. Im Südosten sieht man durch den physischen Plan hindurch auf dem Astralplan die Engländer mit den Türken seelenhaft vereint gegen Rußland kämpfend. So kämpft England auf dem physischen Plan auf der einen Seite zusammen mit Rußland, und auf der andern Seite wird Rußland von England bekämpft. So müssen wir die Dinge betrachten, die sich äußerlich wirklich abspielen, insofern sie sich als äußere Geschichte offenbaren. Denn das, was dahintersteckt, ist eben etwas ganz anderes. Es wird eine Zeit kommen, in der die Menschen über die jetzigen Ereignisse ganz anders reden werden, als es gegenwärtig geschieht. Man muß sagen, die ganze Kriegsliteratur hat etwas recht Unerfreu liches. Manches Schöne wird ja auch gesagt, aber doch auch sehr viel Unerfreuliches. Und vor allen Dingen unerfreulich ist eines. Es wird immer gesagt: Heute kann man noch nicht darüber sprechen, wer den Krieg verschuldet hat und so weiter. - Man tröstet sich hinweg über die Dinge. Man sagt: In Zukunft wird man aus den Dokumenten der Archive schon herausbringen, wer den Krieg verschuldet hat! - In bezug auf die äußeren Ereignisse ist die Sache aber gar nicht so schwer zu finden, wenn man ohne Leidenschaft urteilt. Und Chamherlain hat in seinen «Kriegsaufsätzen», wenn er auch in den Einzelheiten irrt, schon recht, wenn er sagt, daß man gerade über diesen Krieg das Allergewisseste wissen kann. Das ist richtig, daß darüber kein Zweifel ist, nur muß man die richtige Frage stellen. Es wird zum Beispiel eine Frage, wenn sie richtig gestellt ist, nur eindeutig beantwortet werden können. Es ist die Frage: Wer hätte diesen Krieg verhindern können? - Die immer wiederkehrende Frage: Wer hat die Schuld an diesem Kriege? und noch viele andere Fragen, sind eben nicht richtig. Wer hätte den Krieg verhindern können? - Darauf wird die Antwort keine andere sein können als die: Die russische Regierung hätte den Krieg verhindern können! - Und nur so wird man die richtige Definition rinden können für die Antriebe, die im einzelnen wirken. Selbstverständlich hätte wiederum der seit Jahrzehnten von dem Osten gewollte Krieg heute nicht kommen können, wenn nicht ein gewisses Verhältnis zwischen England, Rußland und Frankreich bestanden hätte, so daß man auch, wenn man will, England die größere Schuld zuschreiben kann. Aber alle diese Dinge berücksichtigen nicht das, was hinter alledem doch an Ursachen steht, die den ganzen Weltkrieg als Notwendigkeit darstellen. Es ist naiv zu glauben, daß der Krieg hätte ausbleiben können. Die Menschen reden jetzt, als ob dieser Krieg nicht hätte zu kommen brauchen. Er liegt natürlich im europäischen Karma.	Но още едно нещо е извънредно значимо. Несъмнено в противоречие с всичко, което историята може да ни покаже, Англия сега изведнъж трябва да се бори заедно с Русия срещу Турция, след като винаги е била обединена с Турция срещу Русия. Това противоречие може да се разбере едва когато се направи следното окултно наблюдение. Докато тук долу, на физическия план, Англия, обединена с Русия, се бори с турския елемент, пред окултното наблюдение се разкрива следното. Ако наблюдаваме тази борба окултно и погледнем сякаш отдолу нагоре към физическия план, а след това към астралния план, ще се окаже: на север Русия ни се явява в съюз с Англия, а на югоизток Турция ни се явява в съюз с Англия. Това се дължи на факта, че съюзът между Англия и Русия има значение само на физическия план, но няма отражение в духовния свят, тъй като се основава изцяло на материални интереси. Отдолу виждаме Англия и Русия свързани на север само на физическия план. На югоизток през физическия план виждаме на астралния план англичаните, душевно обединени с турците, да се борят срещу Русия. Така, от една страна, Англия се бори на физическия план заедно с Русия, а от друга страна, Англия се бори срещу Русия. Така трябва да разглеждаме нещата, които действително се разиграват външно, доколкото се разкриват като външна история. Защото онова, което се крие зад тях, е нещо съвсем друго. Ще дойде време, когато хората ще говорят за сегашните събития съвсем различно, отколкото се говори сега. Трябва да се каже, че в цялата военна литература има нещо доста неприятно. Казват се и някои хубави неща, но и твърде много неприятни. А преди всичко едно е неприятно. Постоянно се казва: днес още не може да се говори кой е виновен за войната и така нататък. – Хората се утешават, за да подминат нещата. Казва се: в бъдеще от документите в архивите все ще се установи кой е виновен за войната! – Но що се отнася до външните събития, това съвсем не е толкова трудно да се установи, ако преценяваме, без да се поддаваме на страсти. И Чембърлейн в своите „Военни статии“, макар да греши в подробностите, е прав, когато казва, че можем да имаме най-сигурно знание тъкмо за тази война. Вярно е, че в това няма съмнение, само че трябва да се постави правилният въпрос. Например на един въпрос, ако е поставен правилно, ще може да се отговори само еднозначно. Това е въпросът: кой би могъл да предотврати тази война? – Постоянно повтаряният въпрос: кой е виновен за тази война? – и още много други въпроси не са правилни. Кой би могъл да предотврати войната? – Отговорът не би могъл да бъде друг освен този: руското правителство би могло да предотврати войната! – И само така ще може да се намери правилното определение на подтиците, които действат поотделно. Разбира се, от друга страна, войната, която Изтокът иска от десетилетия, не би могла да настъпи днес, ако не съществуваше определено отношение между Англия, Русия и Франция, така че, ако желаем, можем да припишем и на Англия по-голямата вина. Но всички тези неща не отчитат причините, които все пак стоят зад всичко това и представят цялата световна война като необходимост. Наивно е да се вярва, че войната е можела да не настъпи. Сега хората говорят така, сякаш не е било нужно тази война да настъпи. Тя, естествено, е заложена в европейската карма.
434	Etwas wollte ich andeuten durch die geistigen Gegensätze zwischen Osten und Westen. Es kommt nicht darauf an, daß wir sozusagen in besonderer Weise nach den äußeren Ursachen fragen, denn diese sind ja nicht wichtig. Wir müssen nur wissen, daß dieser Krieg eine historische Notwendigkeit ist. Da sind die einzelnen Ursachen nicht wichtig.	Исках да загатна нещо чрез духовните противоположности между Изтока и Запада. Не е важно, така да се каже, по особен начин да питаме за външните причини, защото те не са важни. Трябва само да знаем, че тази война е историческа необходимост. Тук отделните причини не са важни.
435	Aber wichtig sind schon alle die verschiedenartigen Wirkungen, zu denen wir uns in der richtigen Weise werden stellen müssen. Und da kann uns eine Wirkung als ganz besonders bedeutungsvoll vor die Seele treten. Es ist eine großartige, charakteristische Erscheinung, daß durch einen solchen Krieg viele unverbrauchte Ätherleiber erzeugt werden. Und da dies der größte Krieg ist, den die Menschheit geführt hat seit der bewußten Geschichtsentwickelung, so ist auch diese Eigentümlichkeit in einem höchsten Maße vorhanden. Unverbrauchte Ätherleiber werden erzeugt. Und sehen Sie, der Ätherleib, den der Mensch in sich trägt, kann ihn lange versorgen, bis der Mensch siebzig, achtzig, neunzig Jahre alt ist. Im Kriege aber werden Menschen in der Blüte ihrer Jahre hingeopfert. Wenn der Mensch durch die Pforte des Todes geht, so wird der Ätherleib, wie Sie wissen, nach kurzer Zeit ausgestoßen; aber bei den im Kriege Gefallenen wird der Ätherleib so ausgestoßen, daß er noch lange, jahrzehntelang hindurch im physischen Leibe diese Menschenleben hätte versorgen können. In der Physik erkennt man an, daß keine Kraft verlorengeht. Im Geistigen ist es aber ebenso. Diese Ätherleiber, die frühzeitig in die ätherische Welt hineingehen, bleiben mit ihren Kräften vorhanden. Bedenken Sie nun, wie unzählige unverbrauchte Ätherleiber von denen da sind, die als junge Menschen durch die Pforte des Todes gehen. Mit diesen Ätherleibern ist es doch etwas Besonderes. Das möchte ich an einem Beispiel, das unserer Bewegung naheliegt, erläutern, um dann überzugehen auf die Ätherleiber, die von den durch den Tod gegangenen Kriegern in der ätherischen Welt in der nächsten Zukunft enthalten sein werden.	Но важни са всички разнообразни въздействия, към които ще трябва да се отнесем по правилния начин. И тук едно въздействие може да застане пред душата ни като особено значимо. Велико, характерно явление е, че чрез такава война се създават много неизразходвани етерни тела. И тъй като това е най-голямата война, която човечеството е водило от началото на съзнателното историческо развитие, тази особеност също е налице в най-висока степен. Създават се неизразходвани етерни тела. И виждате ли, етерното тяло, което човекът носи в себе си, може дълго да го поддържа, докато стане на седемдесет, осемдесет, деветдесет години. Но във войната хората биват жертвани в разцвета на годините си. Когато човекът премине през портата на смъртта, етерното тяло, както знаете, се отделя след кратко време; но при падналите във войната то се отделя така, че още дълго, в продължение на десетилетия, би могло да поддържа тези човешки животи във физическото тяло. Във физиката се признава, че никоя сила не се губи. Но в духовното е същото. Тези етерни тела, които преждевременно навлизат в етерния свят, продължават да съществуват със своите сили. Помислете сега за безбройните неизразходвани етерни тела на онези, които преминават през портата на смъртта като млади хора. Тези етерни тела имат все пак нещо особено. Бих искал да изясня това с един пример, близък до нашето движение, за да премина след това към етерните тела на воините, преминали през смъртта, които в най-близко бъдеще ще се намират в етерния свят.
436	Wir haben in diesem Herbst in Dornach den Tod des kleinen Sohnes einer dort jetzt in der Umgebung des Baues beschäftigten Familie aus der Anthroposophischen Gesellschaft erlebt, den Tod des kleinen, siebenjährigen Theodor Faiß. Der Vater hat früher in Stuttgart gelebt, dann kam er als Gärtner nach Dornach in die Umgebung des Baues und lebte dort mit seiner Familie. Er selbst war bald nach Kriegsausbruch eingezogen worden und war zu der Zeit des Ereignisses, das ich anführen will, im Lazarett. Der kleine, siebenjährige Theodor war ein wirkliches Sonnenkind, ein wunderbarer, lieber Knabe. Nun geschah eines Tages das Folgende. Wir hatten gerade einen Vortrag, wie ich sie in Dornach halte im Anschluß an das, was im Bau geschieht. Nach dem Vortrag kam eine Persönlichkeit und sagte, daß der kleine Theodor Faiß seit dem Spätnachmittag nicht zu seiner Mutter zurückgekommen sei. Es war zehn Uhr abends, und man konnte nichts anderes denken, als daß ein großes Unglück geschehen sei. Es war nämlich an diesem Nachmittag ein Möbelwagen angekommen und war in der Nähe der sogenannten Kantine einen Weg gefahren, auf dem er hatte umbiegen müssen. An eine Stelle war dazumal dieser Wagen gelangt, an der, man kann wirklich ruhig sagen, viele Jahrzehnte vorher kein so großer Wagen, überhaupt vielleicht noch kein Möbelwagen gefahren ist und ebensowenig nachher. Nun war der kleine Theodor, bevor dieser Wagen umgebogen hatte, in der Kantine gewesen. Er war dort etwas aufgehalten worden, sonst wäre er früher mit dem, was er an Eßwaren in der Kantine für das Abendessen geholt hatte, nach Hause gegangen. Er ist nun den Weg nach Hause - es ist nur eine ganz kurze Strecke - gerade so zurückgegangen, daß er sich gerade an jener Stelle befand, wo der Wagen umfiel und auf ihn, den kleinen Theodor, fiel. Niemand hatte es bemerkt, selbst der Kutscher nicht. Der hatte nur seine Pferde in Sicherheit gebracht, als der Wagen umfiel, und wußte nicht, daß das Kind darunter war. Als uns das Fehlen des Kindes gemeldet wurde, mußten wir den Wagen zu heben versuchen. Die Freunde holten Werkzeuge, und die mobilisierten schweizerischen Soldaten halfen uns dabei. Natürlich war das Kind seit etwa einhalb sechs Uhr nachmittags schon tot. Der Möbelwagen hatte es sogleich erdrückt, es war am Erstikkungstod gestorben.	През тази есен в Дорнах преживяхме смъртта на малкия син на едно семейство от Антропософското общество, което сега работи там, в околностите на сградата – смъртта на малкия седемгодишен Теодор Файс. Бащата преди живееше в Щутгарт, после дойде като градинар в Дорнах, в околностите на сградата, и живееше там със семейството си. Самият той беше мобилизиран скоро след избухването на войната и по времето на събитието, за което искам да разкажа, беше в лазарета. Малкият седемгодишен Теодор беше истинско слънчево дете, чудно, мило момче. И един ден се случи следното. Тъкмо имахме една от лекциите, които изнасям в Дорнах във връзка с онова, което се случва в сградата. След лекцията дойде един човек и каза, че малкият Теодор Файс не се е върнал при майка си от късния следобед. Беше десет часът вечерта и не можеше да се мисли друго, освен че е станало голямо нещастие. Защото този следобед беше пристигнала една кола за превоз на мебели и близо до така наречената столова беше минала по един път, на който трябваше да завие. За мястото, до което тогава беше стигнала тази кола, действително спокойно може да се каже: много десетилетия преди това по него не е минавала толкова голяма кола, може би изобщо дотогава не е минавала кола за мебели, нито пък е минавала след това. Преди тази кола да завие, малкият Теодор беше в столовата. Там го бяха забавили малко, иначе щеше да се е прибрал по-рано вкъщи с храната, която беше взел от столовата за вечеря. И на връщане по пътя към къщи – разстоянието е съвсем кратко – той се е озовал точно на онова място, където колата се е преобърнала и е паднала върху него, малкия Теодор. Никой не беше забелязал това, дори коларят. Когато колата се преобърнала, той само извел конете си на безопасно място и не знаел, че детето е отдолу. Когато ни съобщиха, че детето липсва, трябваше да се опитаме да повдигнем колата. Приятелите донесоха инструменти и мобилизираните швейцарски войници ни помогнаха. Разбира се, детето вече беше мъртво от около пет и половина следобед. Колата за мебели веднага го беше премазала, то беше умряло от задушаване.
437	Da haben wir solch einen Fall, auf den anzuwenden ist, was ich schon oftmals durch einen Vergleich klarzumachen versuchte, daß man verwechselt Ursache und Wirkung. Ich habe schon oft den folgenden Vergleich gebraucht: Nehmen wir an, wir sehen am Rande eines Flusses einen Menschen gehen. Der Mensch fällt in den Fluß hinein. Man läuft hin und findet an der Stelle, wo der Mensch in den Fluß gefallen ist, einen Stein und denkt nun, der Mensch sei gestolpert, dann in den Fluß gefallen und dadurch gestorben. Man sagt also, der Mensch ist gestorben, weil er in den Fluß fiel. Aber wenn man ihn nun seziert, so findet man vielleicht, daß er vom Herzschlag getroffen wurde und infolgedessen tot in das Wasser gefallen ist. Er ist also nicht gestorben, weil er ins Wasser gefallen ist, sondern ins Wasser gefallen, weil er gestorben ist. Solche Verwechslungen von Ursache und Wirkung finden Sie in der Beurteilung des Lebens ganz häufig und in der gewöhnlichen Wissenschaft noch mehr.	Ето един такъв случай, при който трябва да имаме предвид разменянето на причината и следствието – нещо, което вече често се опитвах да изясня чрез едно сравнение. Вече често съм използвал следното сравнение: да приемем, че виждаме човек да върви покрай брега на една река. Човекът пада в реката. Притичваме, намираме камък на мястото, където човекът е паднал в реката, и си мислим, че се е спънал, после е паднал в реката и така е умрял. Казваме следователно, че човекът е умрял, защото е паднал в реката. Но ако го подложим на аутопсия, може би ще открием, че е получил сърдечен удар и вследствие на това е паднал мъртъв във водата. Значи той не е умрял, защото е паднал във водата, а е паднал във водата, защото е умрял. Такива размени на причината и следствието срещате много често при преценката на живота, а в обикновената наука – още повече.
438	Bei dem kleinen Theodor war es so, daß das Karma abgelaufen war, so daß man wirklich sagen kann: Er hat den Wagen selbst hinbestellt. Ich erwähne den ganzen Fall, der äußerlich außerordentlich tragisch ist, aus dem Grunde, weil wir es da zu tun haben mit dem Ätherleib eines Kindes, der noch Jahrzehnte hindurch das Leben dieses Kindes hätte versorgen können. Dieser Ätherleib ist mit all den unverbrauchten Kräften in die geistige Welt, die ätherische Welt übergegangen. Wo ist er? Was macht er? - Derjenige, der genötigt ist, am Dornacher Bau seither mit künstlerischen Intentionen zu arbeiten, überhaupt Gedanken zu hegen in der Umfriedung des Baues, der weiß, wenn er zu gleicher Zeit okkulte Anschauung hat: Dieser ganze Ätherleib ist mit seinen Kräften vergrößert in der Aura des Dornacher Baues. Wir müssen unterscheiden: die Individualität ist woanders, die geht ihren eigenen Weg, aber der Ätherleib ist ja nach einigen Tagen ausgestoßen, der ist nun im Bau vorhanden. Und niemals werde ich anstehen zu sagen, daß unter den Kräften, die man zur Intuition braucht, die Kräfte dieses Ätherleibes sind, der hingeopfert ist für den Bau. Hinter dem Leben sind die Zusammenhänge oftmals noch ganz anders, als man nur ahnt. Zu schützenden Mächten des Baues ist dieser Ätherleib geworden. Etwas großartig Gewaltiges liegt in einem solchen Zusammenhang.	При малкия Теодор кармата се беше изчерпала, така че наистина може да се каже: сам е поръчал колата да дойде там. Споменавам целия този случай, който външно е извънредно трагичен, защото тук имаме работа с етерното тяло на едно дете – тяло, което още десетилетия би могло да поддържа живота на това дете. Това етерно тяло с всичките си неизразходвани сили премина в духовния свят, в етерния свят. Къде е то? Какво прави? – Който оттогава трябва да работи по сградата в Дорнах с художествени замисли, изобщо да развива мисли в ограденото пространство около нея, ако същевременно притежава окултно съзерцание, той знае следното: цялото това етерно тяло с неговите сили се е разширило в аурата на сградата в Дорнах. Трябва да правим разлика: индивидуалността е другаде, тя върви по свой собствен път, но етерното тяло се изхвърля след няколко дни и сега присъства в сградата. И никога няма да се поколебая да кажа, че сред силите, които са необходими за интуицията, са и силите на това етерно тяло, пожертвано за сградата. Зад живота често се крият съвсем различни връзки от онези, за които само се досещаме. Това етерно тяло се превърна в закрилящи сили на сградата. В такава връзка има нещо величествено могъщо.
439	Und nun bedenken wir, welch große Summe von Kraft in den unverbrauchten Ätherleibern derjenigen in die geistige Welt hinaufgeht, die jetzt durch die Pforte des Todes infolge der kriegerischen Ereignisse gehen.	И така, нека помислим колко голямо количество сила се издига в духовния свят в неизразходваните етерни тела на онези, които сега преминават през портата на смъртта вследствие на военните събития.
440	Die Dinge hängen eben doch anders zusammen, als die Menschen es sich vorstellen können; das Karma in der Welt vollzieht sich anders. Und Geisteswissenschaft muß gerade dazu da sein, an die Stelle phantastischer Vorstellungen geistig wahre Vorstellungen zu setzen. Wir können uns ja kaum - um nur ein Beispiel zu nennen - etwas vom spirituellen Standpunkt aus Phantastischeres und Unwahreres denken, als etwas, was sich vollzogen hat in den letzten Dezennien. Was hat sich denn vollzogen dadurch, daß man eine besondere «Friedens gesellschaft» gegründet hat, um an Stelle des Krieges das Recht zu setzen, wie man sagte, «das internationale Recht»! - In keiner Zeit der Menschheit sind so furchtbare Kriege geführt worden als seit der Zeit, da die «Friedensgesellschaft» besteht. Und in den letzten Jahrzehnten hat ja diese Friedensbewegung unter ihren besonderen Beschützern den Monarchen gehabt, der die blutigsten und grausamsten Kriege geführt hat, die jemals in der Weltgeschichte geführt worden sind. So daß die Einleitung der Friedensbewegung von Seiten des Zaren wirklich als die größte Komödie erscheinen muß, die in der Weltgeschichte jemals gespielt worden ist, die allergrößte Komödie und zu gleicher Zeit die allerabscheulichste Komödie! Das ist dasjenige, was da drüben die luziferische Verführung genannt werden muß. Das kann in Einzelheiten gut verfolgt werden. Man kann sagen, es übt auf die Seele einen erschütternden Eindruck aus, wenn man sieht - mag man sonst die Dinge ansehen wie man will, - wie im Beginne, als diese Kriegsimpulse in Europa eingezogen sind, in Mitteleuropa, selbst da, wo man sich versammelt hatte wie im Berliner deutschen Reichstag, die Leute alle fast nichts gesprochen haben. Wenig ist gesprochen worden, aber die Dinge haben gesprochen. Unendlich viel ist im Westen wie im Osten gesprochen worden. Aber den erschütterndsten Eindruck in einer gewissen Weise hat man von dem, was in der Petersburger Duma von den verschiedenen Parteien gesprochen worden ist. Auf die verschiedenste Weise haben die Vertreter der Duma wirklich nichts anderes als die strohernsten Phrasen mit dem größten Feuer der Begeisterung vorgebracht. Es war erschütternd. Das ist luziferische Verführung. Das alles aber weist uns daraufhin, daß das Feuer, das in diesem Kriege brennt, ein Warnungs- und Mahnfeuer ist, und daß die Menschen wohl aufpassen müssen. Alles, was jetzt überhaupt geschieht, weist darauf hin, daß wenigstens einige Seelen sich sagen müssen: Es kann so nicht fortgehen, wie es in der Welt gegangen ist, es muß Spirituelles in die Menschenentwickelung einfließen! Der Materialismus hat sein Karma in diesem furchtbarsten der Kriege gefunden. In gewisser Beziehung ist dieser Krieg das Karma des Materialismus. Je mehr die Menschenseelen dieses einsehen werden, desto mehr werden sie über das Diskutieren hinauskommen, ob dieser, ob jener den Krieg verschuldet hat, und werden sich sagen: Dieser Krieg ist uns in die Weltgeschichte hineingeschickt worden, daß er ein Mahner sei, daß wir uns zuwenden sollen einem spirituellen Auffassen des ganzen Menschenlebens.	Нещата все пак са свързани по различен начин, отколкото хората могат да си представят; кармата в света се осъществява по друг начин. И духовната наука трябва да служи именно за това: на мястото на фантастичните представи да постави духовно истинни представи. Едва ли можем – нека посоча само един пример – да си представим нещо по-фантастично и по-неистинно от спиритуална гледна точка от онова, което се случи през последните десетилетия. Какво всъщност се случи с основаването на специално „Дружество за мир“, което да постави на мястото на войната правото, както се казваше, „международното право“! – В никоя епоха на човечеството не са се водили толкова страшни войни, колкото от времето, откакто съществува „Дружеството за мир“. А през последните десетилетия това движение за мир имаше сред своите особени покровители монарха, водил най-кръвопролитните и най-жестоките войни, които някога са се водили в световната история. Така че фактът, че царят е дал началото на движението за мир, наистина трябва да изглежда като най-голямата комедия, разигравана някога в световната история, като най-голямата и същевременно най-отвратителната комедия! Ето какво там трябва да се нарече луциферично изкушение. То може добре да се проследи в подробности. Може да се каже, че е потресаващо за душата да виждаме – както и да се гледа иначе на нещата, – как в началото, когато тези военни импулси навлязоха в Европа, всички хора в Средна Европа почти нищо не говореха дори там, където се бяха събрали, както в Германския райхстаг в Берлин. Малко се говореше, но нещата говореха. Безкрайно много се говореше както на Запад, така и на Изток. Но в известно отношение най-потресаващо впечатление остави онова, което различните партии изговориха в Петербургската дума. По най-различни начини представителите на Думата не изричаха всъщност нищо друго освен най-кухите фрази с най-пламенен възторг. Беше потресаващо. Това е луциферично изкушение. Но всичко това ни показва, че огънят, който гори в тази война, е огън на предупреждение и увещание и че хората трябва добре да внимават. Всичко, което изобщо става сега, показва, че поне някои души трябва да си кажат: не може да продължава така, както е вървяло в света; в развитието на човечеството трябва да се влее спиритуалното! Материализмът намери своята карма в тази най-страшна от всички войни. В известно отношение тази война е кармата на материализма. Колкото повече човешките души разбират това, толкова повече ще надмогват споровете дали този, или онзи е виновен за войната, и ще си казват: тази война ни беше изпратена в хода на световната история, за да ни увещава, за да се обърнем към спиритуално разбиране на целия човешки живот.
441	Der Materialismus macht ja nicht nur die Seelen der Menschen materialistisch gesinnt, er verdirbt auch die Logik und macht das Empfinden stumpf. Innerhalb Mitteleuropas wird man noch manches einsehen müssen, was zusammenhängt mit dem, was ich gesagt habe: daß man sich gerade in Mitteleuropa am intimsten befassen muß mit der Fortentwickelung des Christus-Impulses. Aber dazu wird gehören, daß man wird anfangen müssen, die Geister, welche schon die Keime dazu gelegt haben, zu verstehen. Nur ein Beispiel: Goethe hat eine Farbenlehre geschrieben. Die Physiker sehen sie an als etwas, nun, über das sie mitleidig lächelnd sagen: Was hat der Dichter von den Farben verstanden? Er war eben ein Dilettant! - Seit den achtziger Jahren bemühe ich mich, die Goethesche Farbenlehre gegen die moderne Physik zum Durchbruch zu bringen. Das kann nicht verstanden werden. Warum kann es nicht verstanden werden? Weil das materialistische Prinzip, welches von der britischen Volksseele ausgeht, in Mitteleuropa seinen Einzug gefunden hat. Newton, den Goethe bekämpfen mußte, hat den Sieg davongetragen über das, was bei Goethe aus dem Geist entsprungen ist. Goethe hat auch eine Entwicklungslehre begründet, in welcher gezeigt wird, wie durch das Erfassen von geistigen Gesetzen die Wesen von dem Unvollkommensten zum Vollkommensten fortschreiten. Das ist den Menschen zu schwer gewesen, zu verstehen. Als Darwin auf leichtere Weise seine Entwicklungslehre brachte, haben die Menschen diese angenommen. Darwin hat gesiegt über Goethe. Der materialistische Denker, der durch die britische Volksseele inspiriert ist, hat gesiegt über Goethe, der alles aus dem intimsten Zwiegespräch mit der deutschen Volksseele gezogen hat.	Материализмът не само придава материалистична нагласа на човешките души, той разваля и логиката и притъпява чувстването. В Средна Европа ще трябва да се разбере още не едно нещо, свързано с казаното от мен: че именно в Средна Европа трябва най-дълбоко да се занимават с по-нататъшното развитие на Христовия импулс. Но за това ще е нужно да започнат да разбират духовете, които вече са положили зародишите му. Само един пример: Гьоте написа едно учение за цветовете. Физиците гледат на него като на нещо, за което с усмивка на съжаление казват: какво е разбирал поетът от цветовете? Той е бил просто дилетант! – От осемдесетте години насам се стремя да утвърдя Гьотевото учение за цветовете в противовес на съвременната физика. Това не може да бъде разбрано. Защо не може да бъде разбрано? Защото материалистичният принцип, който изхожда от британската Душа на народа, навлезе в Средна Европа. Нютон, срещу когото Гьоте трябваше да се бори, победи онова, което у Гьоте произлезе от духа. Гьоте основа и едно учение за развитието, в което се показва как чрез схващането на духовни закони съществата напредват от най-несъвършеното към най-съвършеното. Това беше твърде трудно за разбиране от хората. Когато Дарвин представи по по-лесен начин своето учение за развитието, хората приеха него. Дарвин победи Гьоте. Материалистичният мислител, инспириран от британската Душа на народа, победи Гьоте, който черпеше всичко от най-съкровения диалог с германската Душа на народа.
442	Ernst Haeckel hat Tragisches erlebt. Sein ganzes Leben hindurch hat er sich geistig genährt mit dem, was Huxley und Darwin ihm gegeben haben. Der Materialismus Ernst Haeckels ist im Grunde genommen rein englisches Produkt. Nun, als der Krieg ausbrach, war Haeckel entrüstet über das, was von den britischen Inseln aus geschah. Er war einer der ersten, welcher die englischen Orden, Diplome und Auszeichnungen zurückschickte. Was zurückgeschickt werden muß, sind aber nicht die Diplome, Orden und Auszeichnungen, sondern das sind der englisch gefärbte Darwinismus und die englisch gefärbte Physik. Zu dieser Besinnung muß man kommen, damit eingesehen wird, was in dem mitteleuropäischen Gebiet als intimes Zusammensein mit den Gesetzen der Welt erstrebt werden kann.	Ернст Хекел преживя нещо трагично. През целия си живот се хранеше духовно с онова, което му дадоха Хъксли и Дарвин. Материализмът на Ернст Хекел всъщност е чисто английски продукт. Когато избухна войната, Хекел беше възмутен от действията, идващи от Британските острови. Беше един от първите, които върнаха английските ордени, дипломи и отличия. Но онова, което трябва да се върне, не са дипломите, ордените и отличията, а дарвинизмът с английска окраска и физиката с английска окраска. До това осъзнаване трябва да стигнем, за да разберем към какво съкровено единение със законите на света можем да се стремим в средноевропейската област.
443	Am meisten kann man verderben, wenn man schon in das kindliche Gemüt das ergießt, was sich dann in nur materialistischer Färbung weiter entwickelt. Darauf haben die Jahrhunderte hingearbeitet. Ahriman hat bei den Briten drüben einen sogar ganz großen Schriftsteller so inspiriert, daß dieser Schriftsteller ein Werk geschrieben hat, das ganz darauf berechnet war, die Seele von dem kindlichen Alter an materialistisch so zu beeinflussen, daß man es nicht merkt, weil man das alles nicht als materialistisch präparierend ansieht. Das ist der «Robinson Crusoe.» Die ganze Art, wie der Robinson beschrieben ist, ist so raffiniert, daß diese Vorstellungen der Robinsonade, wenn sie aufgenommen werden, den Geist so präparieren, daß er später nur materialistisch denken kann. Die Menschheit ist von den Robinsonadenerfindern noch nicht geheilt, es hat solche immer gegeben und gibt sie heute noch. Und so könnte vieles angeführt werden. Nicht um etwas Ablehnendes gegenüber den Völkern des Westens zu sagen, die so sein müssen, wie sie sind, sondern um darauf hinzuweisen, wie in Mitteleuropa die Menschen den Zusammenhang rinden müssen mit den großen, nur erst keimhaften Werten für die Entwickelung gegen die Zukunft hin, werden diese Dinge ausgesprochen. Wie bedeutsam steht da im Grunde genommen ganz besonders auch Österreich da. In den letzten Jahrzehnten konnte man sehen, wie ein Höchstes erstrebt worden ist durch Geister wie Hamerling auf dichte rischem Gebiet, wie Carneri, der den Darwinismus vertiefen wollte nach der moralischen Seite hin, und von Künstlern wie Brückner und andern auf allen möglichen Gebieten. Selbstbesinnung der Volkheit auf diese Dinge, das ist es, worauf es ankommen wird.	Най-много може да се навреди, когато още в детската душа се влива онова, което после се развива с чисто материалистична окраска. Към това са се стремили вековете. Там, при британците, Ариман инспирира дори един наистина голям писател така, че писателят написа произведение, изцяло замислено да въздейства материалистично върху душата още от детска възраст, и то незабелязано, защото всичко това не се разглежда като подготовка за материализъм. Това е „Робинзон Крузо“. Целият начин, по който е описан Робинзон, е толкова ловко замислен, че ако бъдат възприети, тези представи от робинзонадата подготвят духа така, че по-късно той може да мисли само материалистично. Човечеството още не се е излекувало от изобретателите на робинзонади; такива винаги е имало и има и днес. И така би могло да се посочи още много. Тези неща се изричат не за да се каже нещо отрицателно за народите на Запада, които трябва да бъдат такива, каквито са, а за да се посочи как хората в Средна Европа трябва да намерят връзката с големите ценности за бъдещото развитие, които са още само в зародиш. Колко значимо място всъщност заема тук по-специално и Австрия. През последните десетилетия можеше да се види стремежът към нещо най-висше: у духове като Хамерлинг в областта на поезията, като Карнери, който искаше да задълбочи дарвинизма в морално отношение, и у творци като Брукнер и други във всевъзможни области. Народната общност да осмисли сама тези неща – ето какво ще бъде от значение.
444	Und nun bedenken wir die unverbrauchten Ätherleiber, die da vorhanden sind. Diese Ätherleiber wurden von Menschen abgelegt, die in einem großen Ereignis lernten, sich für etwas zu opfern, was es für sie, jedenfalls sinnenfällig, nicht mehr gibt: für die Volkheit. Wenn man heute als Geisteswissenschafter davon spricht, daß es eine Volksseele gibt als Erzengel und so weiter, dann wird man ausgelacht. Was man im Materialismus Volksseele nennt, ist nur der abstrakte Zusammenhang der Eigenschaften, die die Menschen eines Volkes haben. Was der Materialist Volk nennt, ist bloß die Summe von Menschen, die einander gleichsehend auf einem Räume zusammenleben. Wir sprechen von Volkheit so, daß wir wissen: Der Volksgeist ist als eine reale Wesenheit im Erzengelrang wirklich vorhanden. Wenn auch derjenige, der sich opfert, der durch den Tod geht für sein Volk, kein vollständiges Bewußtsein hat auf dem Feld der Ereignisse von einem realen Volksgeist, so bekräftigt er doch durch die Art, wie er durch den Tod geht, daß er an eine Fortwirksamkeit nach diesem Tode glaubt, daß er glaubt, daß es mehr gibt als das, was die Augen sehen in der Volkheit: ihren Zusammenhang und ihr Zusammenstehen mit dem Übersinnlichen. Alle diejenigen, die also durch den Tod gehen, ob sie es nun mehr oder weniger wissen, gehen durch diesen Tod, bekräftigend, daß es eine übersinnliche Welt gibt; das wird ihren Ätherleibern eingeprägt. So daß in der Zukunft außer denjenigen, die im physischen Erdenrund leben werden, wenn wieder Frieden eingetreten sein wird, die unverbrauchten Ätherleiber leben werden, immerdar in die Sphärenmusik die Töne hineinsendend: Es gibt mehr in der Welt als das, was bloß mit physischen Augen gesehen werden kann! Spirituelle Wahrheit wird hineintönen in die Sphärenmusik durch das, was die Toten zurücklassen in ihrem Ätherleib, ganz abgesehen von dem, was sie mitnehmen mit ihrer Individualität, die sie durch das Leben zwischen Tod und neuer Geburt tragen. Aber gehört werden wird müssen dasjenige, was leben wird, was herabtönen wird aus diesen Ätherleibern, weil diese Ätherleiber abgelegt worden sind von Menschen, die, besiegelnd die Wahrheit der spirituellen Welt, durch den Tod gegangen sind. Die größte Sünde der Menschheit wird sein, wenn sie nicht hinhören wird darauf, was die gestorbenen Menschen ihr durch ihre mahnenden Ätherleiber zurufen werden. Und wie unendlich wird belebt dasjenige, was man so im Hinblick auf die geistige Welt schauen will, wenn man sich zu denken hat, daß die Väter und Mütter, die Schwestern u nd Brüder, Söhne und Töchter, die teure Tote verlieren, sich sagen müssen: Was da hingeopfert worden ist, lebt für die ganze Menschheit, mahnend an das, was da kommen muß!	И така, нека помислим за неизразходваните етерни тела, които съществуват. Тези етерни тела бяха оставени от хора, които в едно голямо събитие се научиха да се жертват за нещо, което за тях вече не съществува, поне сетивно: за народната общност. Ако днес един познавач на духовната наука заговори, че има Душа на народа като Архангел и така нататък, му се присмиват. Онова, което в материализма се нарича Душа на народа, е само абстрактната връзка между качествата, които имат хората от един народ. Онова, което материалистът нарича народ, е само сборът от хора, които си приличат и живеят заедно на едно място. Говорим за народната общност със знанието, че Духът на народа действително съществува като реално същество с ранг на Архангел. Дори онзи, който се жертва, който преминава през смъртта за своя народ, да не съзнава напълно сред събитията, че има реален Дух на народа, все пак с начина, по който преминава през смъртта, той потвърждава, че вярва в действие, което продължава след тази смърт, че вярва в съществуването на нещо повече от онова, което очите виждат в народната общност: нейната връзка и нейното единство със свръхсетивното. Всички, които така преминават през смъртта, независимо дали знаят това в по-голяма, или в по-малка степен, преминават през тази смърт, като потвърждават, че има свръхсетивен свят; това се отпечатва в техните етерни тела. Така че в бъдеще, освен онези, които ще живеят на физическото земно кълбо, когато отново настъпи мир, ще живеят и неизразходваните етерни тела, които непрестанно ще изпращат в музиката на сферите тоновете: в света има повече от онова, което може да се види само с физически очи! Чрез онова, което мъртвите оставят в етерното си тяло, в музиката на сферите ще звучи спиритуална истина, съвсем независимо от онова, което вземат със своята индивидуалност, която носят през живота между смъртта и новото раждане. Но ще трябва да се чуе онова, което ще живее, което ще звучи отгоре от тези етерни тела, защото тези етерни тела са били оставени от хора, преминали през смъртта, като са запечатали истината на спиритуалния свят. Най-големият грях на човечеството ще бъде, ако не се вслуша в онова, което починалите хора ще му викат чрез своите увещаващи етерни тела. И колко безкрайно ще се оживи онова, което искаме така да видим с поглед към духовния свят, когато трябва да си представим следното: бащите и майките, сестрите и братята, синовете и дъщерите, които преживяват загубата на скъпи за тях покойници, трябва да си кажат: пожертваното живее за цялото човечество и напомня за онова, което трябва да дойде!
445	Wenn man bloß auf das bauen wollte, was hier in der physischen Welt sich abspielt, könnte man nicht viel Hoffnung haben für den gedeihlichen Fortgang der spirituellen Bewegung, die in unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung gepflegt werden soll. Als uns neulich ein guter, treuer Mitarbeiter starb, ungefähr im dreißigsten Jahr seines Lebens, da war in meinen Worten, die ich richtete an diese durch die Pforte des Todes gegangene Seele, die Bitte, daß sie ebenso treu und tapfer mitarbeiten möchte auf unserem geisteswissenschaftlichen Felde, wie sie hier treu und hingebungsvoll mitgearbeitet hat, verwertend alles, was sie wußte. Fleißig hat er mitgearbeitet hier auf dem physischen Plan, dieser Mitarbeiter. Das gab ich ihm mit als eine Botschaft in sein Leben zwischen Tod und neuer Geburt, daß er mitarbeiten möge nach dem Tode, wie er es getan hat vor dem Tode, denn wir rechnen auf diese Toten, die sogenannten Toten, wie auf die Lebendigen. So lebendig muß uns die geisteswissenschaftliche Weltanschauung sein, daß die Kluft überwunden wird zwischen den sogenannten Toten und den Lebenden, daß wir die Toten unter uns fühlen wie Lebende. Nicht bloß Theorie, Leben wollen wir. So wollen wir auch darauf hinweisen, daß ein lebendiges Band besteht zwischen denen, die leben auf der Erde, wenn wieder Friede sein wird, und denen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind. Die Menschen werden von den Toten lernen können, werden lernen müssen, wie diese Toten in der angegebenen Weise mitwirken an dem großen spirituellen Fortschritt, der die Erde ergreifen muß.	Ако искахме да разчитаме само на онова, което се разиграва тук, във физическия свят, не бихме могли да имаме големи надежди за благотворния напредък на спиритуалното движение, което целим да подхранваме в рамките на нашия духовнонаучен светоглед. Когато неотдавна ни напусна един добър, верен сътрудник, приблизително в тридесетата година от живота си, отправих към тази душа, преминала през портата на смъртта, думи с молба: да продължи да сътрудничи в нашата духовнонаучна област също тъй вярно и смело, както тук сътрудничеше вярно и всеотдайно, като използваше всичко, което знаеше. Този сътрудник участваше усърдно в работата тук, на физическия план. Това му предадох като послание за живота му между смъртта и новото раждане: да сътрудничи след смъртта, както го правеше преди смъртта, защото разчитаме на тези мъртви, на така наречените мъртви, както на живите. Духовнонаучният светоглед трябва да бъде толкова жив за нас, че да се преодолее пропастта между така наречените мъртви и живите, че да чувстваме мъртвите сред нас като живи. Искаме не само теория, искаме живот. Така искаме да посочим също, че съществува жива връзка между онези, които ще живеят на Земята, когато отново има мир, и онези, които са преминали през портата на смъртта. Хората ще могат да се учат от мъртвите, ще трябва да се учат как тези мъртви по посочения начин участват в големия спиритуален напредък, който трябва да обхване Земята.
446	Es geht im Leben manchmal so, daß man sieht, wie die menschliche Logik nicht ausreicht. Ein Beispiel möchte ich Ihnen anführen, nicht aus persönlichen Gründen, sondern um zu charakterisieren die Art und Weise, wie sich die Menschen zu unserer Bewegung stellen. Vor einigen Jahren konnte man in einer süddeutschen sehr ernsten Zeitschrift einen Aufsatz lesen, den ein berühmter Philosoph der Gegenwart geschrieben hat über unsere Geisteswissenschaft. Die Geisteswissenschaft wurde da so behandelt, daß es einen gewissen Eindruck machen konnte auf die Leute, weil der Aufsatz von einem großen Philosophen geschrieben war. Der Herausgeber der Zeitschrift tat sich etwas Besonderes darauf zugute, daß er einen Artikel über die Geisteswissenschaft von einem so berühmten Manne bringen konnte. Natürlich war alles schlecht und schief dargestellt; ein ganz schiefes Bild wurde von der Geisteswissenschaft gegeben. Was brauchte aber der Herausgeber, um einzusehen, was er eigentlich da als Urteil hatte abgeben lassen in seiner Monatsschrift über unsere Bewegung? - Es kam der Krieg. Jener Mann, der den Artikel geschrieben hatte, schrieb an den Herausgeber einige Briefe. Diese Briefe enthalten ziemlich das Abstoßendste, was man überhaupt über die mitteleuropäische Kultur sagen kann. Schrecklich geschimpft und gehöhnt wurde da über diese mitteleuropäische Kultur. Der Herausgeber hat diese Briefe jetzt abgedruckt als ein Beispiel dafür, wie töricht man denken kann über diese Kultur. Und er sagt jetzt: So, wie dieser Mensch schreibt, kann doch nur ein Mensch schreiben, der ins Irrenhaus gehört. - Es liegt also das Faktum vor, daß für einen guten Herausgeber so etwas notwendig war, um einzusehen, daß der Mann, der vor einigen Jahren über die Geisteswissenschaft diesen Artikel, der nach außen auch viel Schaden angerichtet hat, schrieb, ins Irrenhaus gehört. Wenn der Mann aber jetzt ins Irrenhaus gehört, so gehörte er damals doch auch schon hinein. Aber damals schrieb er einen Artikel über Geisteswissenschaft !	Понякога в живота става така, че се вижда колко недостатъчна е човешката логика. Бих искал да ви дам един пример не по лични причини, а за да характеризирам начина, по който хората се отнасят към нашето движение. Преди няколко години в едно много сериозно южногерманско списание можеше да се прочете статия за нашата духовна наука, написана от един известен съвременен философ. Там духовната наука беше разгледана по начин, който можеше да направи известно впечатление на хората, защото статията беше написана от голям философ. Редакторът на списанието особено се гордееше, че може да публикува статия за духовната наука от толкова известен човек. Разбира се, всичко беше представено зле и изопачено; дадена беше съвсем изопачена картина на духовната наука. Но какво беше нужно на редактора, за да разбере каква всъщност преценка за нашето движение е позволил да се изкаже в неговото месечно списание? – Дойде войната. Човекът, който беше написал статията, изпрати на редактора няколко писма. Тези писма съдържат едва ли не най-отблъскващото, което изобщо може да се каже за средноевропейската култура. В тях тази средноевропейска култура беше страшно ругана и осмивана. Сега редакторът отпечата тези писма като пример за това колко глупаво може да се мисли за тази култура. И сега казва: така, както пише този човек, може да пише само човек, чието място е в лудницата. – Следователно факт е, че на един добър редактор му беше нужно такова нещо, за да разбере, че мястото на човека, който преди няколко години написа тази статия за духовната наука, нанесла и много вреди извън нашите среди, е в лудницата. Но ако сега мястото му е в лудницата, то и тогава вече е било там. Само че тогава той пишеше статия за духовната наука!
447	So geht es in der Welt zu! Es müssen schon andere Hilfen kommen als die, die der Mensch heute hat, um ein Urteil zu bekommen. Der Geisteswissenschafter steht allerdings fest auf dem Boden, der da klar zeigt, daß die Wahrheit ihren Weg findet. Aber die Geisteswissenschaft muß wirken in der Entwickelung der Menschheit, damit das Notwendige geschieht. Und so, wie in jener Zeit, da der Kaiser Konstantin seine Aufgabe zu vollenden hatte, der Christus-Impuls aus der geistigen Welt in das Unterbewußte hineinwirken mußte, so, wie bei der Jungfrau von Orleans der Christus-Impuls wirken mußte, damit das geschah, was geschehen mußte, so muß der Christus-Impuls weiter wirken, nur jetzt mehr in Bewußtheit. Es muß Seelen geben in der Zukunft, die wissen werden: Da oben in der geistigen Welt rufen diejenigen, die mit ihrer Individualität sich opferten, uns auf, ihnen nachzufolgen in dem von ihnen im Tode erlangten Glauben an die Wirksamkeit des Geistigen. Aber auch die Kräfte aus den unverbrauchten Ätherleibern rufen in die Zukunft hinein, was man nur zu verstehen braucht, um es in die eigene Seele aufzunehmen. Unten aber müssen Seelen sein, die das vernehmen. Seelen müssen da sein, die sich dazu vorbereiten durch das richtige, durch das lebendige Verständnis unserer Geisteswissenschaft. Unsere Geisteswissenschaft muß hier unten Seelen schaffen, die zu ahnen vermögen, was da oben die Ätherleiber der Toten in der Zukunft sprechen werden. Seelen, die wissen: Dort oben sind die Kräfte, die den Menschen, der auf Erden sich selbst überlassen sein mußte, ermahnen können. Und wenn hier unten geist bewußte Seelen nach den verborgenen Tönen der geistigen Welt ihren Sinn richten werden, dann werden aus alledem, was an Blut geflossen ist, was an Opfern geleistet wurde, was an Leid ertragen werden mußte und noch ertragen werden muß, die rechten Früchte entstehen. Hinblickend auf die Hoffnung, die ausgesprochen werden darf, daß sich recht, recht viele Seelen finden mögen durch die Geisteswissenschaft, welche hören können diese Stimmen, die insbesondere durch diesen Krieg aus der geistigen Welt ertönen werden, möchte ich, zusammenfassend die Schlußworte der heutigen Betrachtung, Worte sprechen, die nur empfindungsgemäß das ausdrücken sollen, was ich in ihren Seelen anregen möchte:	Така стоят нещата в света! За да си съставим преценка, трябва да получим и друга помощ освен онази, с която човекът разполага днес. Познавачът на духовната наука наистина стои здраво върху почвата, която ясно показва, че истината намира своя път. Но духовната наука трябва да действа в развитието на човечеството, за да стане необходимото. И както по онова време, когато император Константин трябваше да изпълни задачата си, Христовият импулс трябваше да действа от духовния свят в подсъзнателното, както Христовият импулс трябваше да действа при Орлеанската дева, за да стане онова, което трябваше да стане, така Христовият импулс трябва да продължава да действа, само че сега по-съзнателно. В бъдеще трябва да има души, които ще знаят: там горе, в духовния свят, онези, които се пожертваха със своята индивидуалност, ни призовават да ги последваме във вярата в действието на духовното, която придобиха в смъртта. Но и силите от неизразходваните етерни тела викат към бъдещето онова, което е нужно само да се разбере, за да бъде прието в собствената душа. Долу обаче трябва да има души, които да го чуват. Трябва да има души, които се подготвят за това чрез правилното, чрез живото разбиране на нашата духовна наука. Тук долу нашата духовна наука трябва да създаде души, способни да предчувстват какво ще говорят там горе етерните тела на мъртвите в бъдеще. Души, които знаят: там горе са силите, които могат да увещават човека, който на Земята трябваше да бъде оставен сам на себе си. И ако тук долу души, съзнаващи духа, насочат своя усет към скритите тонове на духовния свят, тогава от всичката пролята кръв, от всички принесени жертви, от всичкото страдание, което трябваше да се понесе и още трябва да се понася, ще израснат правилните плодове. Като обобщя заключителните думи на днешното разглеждане, бих искал да изрека думи, които да предадат само чрез усещането онова, което бих искал да пробудя в душите ви, като при това имам предвид надеждата, която е позволено да изразим – че чрез духовната наука ще се намерят много, много души, способни да чуват тези гласове, които особено чрез тази война ще зазвучат от духовния свят:
448	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
449	Mit solchen Gefühlen im Herzen wollen wir immerdar uns durchdringen mit dem Sinn des Rosenkreuzes, damit dieses Rosenkreuz in der rechten Weise von uns als die Devise angesehen wird unseres Wirkens und Webens und Empfindens. Nicht das schwarze Kreuz allein. Wer die Rosen vom schwarzen Kreuz reißen würde, wer nur das schwarze Kreuz hätte, würde dem Ahriman verfallen. Das schwarze Kreuz ist das nach der bloßen Materie hinstrebende Lebendige. Auch nicht, wer das Kreuz von den Rosen reißt und die Rosen allein halten möchte, wird das Richtige finden. Denn die Rosen, vom Kreuze getrennt, wollen uns zwar erheben zum Leben, aber dieses Leben würde egoistisch bloß nach dem Geistigen hinaufstreben wollen und nicht den Geist offenbaren in dem Materiellen. Nicht das Kreuz allein, nicht die Rosen allein, sondern die Rosen am Kreuz, das Kreuz tragend die Rosen, beides in harmonischer Wechselwirkung: das ist das, was unser richtiges Symbolum ist.	С такива чувства в сърцето нека непрестанно се проникваме със смисъла на розенкройцерския кръст, за да гледаме на този розенкройцерски кръст по правилния начин като на девиза на нашето действие, тъкане и чувстване. Не само черният кръст. Който би откъснал розите от черния кръст, който би имал само черния кръст, би попаднал под властта на Ариман. Черният кръст е живото, което се стреми към голата материя. Няма да намери правилното и онзи, който откъсва кръста от розите и иска да държи само розите. Защото розите, отделени от кръста, наистина искат да ни издигнат към живота, но този живот би искал егоистично да се стреми само нагоре към духовното, без да разкрива духа в материалното. Не само кръстът, не само розите, а розите на кръста, кръстът, носещ розите, двете в хармонично взаимодействие: това е правилният ни символ.
450	GEISTESWISSENSCHAFT ALS GESINNUNG - DER ÄTHERLEIB ALS ABSPIEGELUNG DES WELTENALLS	ДУХОВНАТА НАУКА КАТО НАГЛАСА – ЕТЕРНОТО ТЯЛО КАТО ОТРАЖЕНИЕ НА ВСЕЛЕНАТА
451	Elberfeld, 13.Juni 1915	Елберфелд, 13 юни 1915 г.
452	Wir stehen in der Gegenwart innerhalb einer Ära von Ereignissen, welche alle Empfindungen der Menschenseele in tiefstem, in bedeu tungsvollstem Sinne aufrufen müssen. Wir stehen inmitten von Ereignissen, welche dasjenige, was unserer Geisteswissenschaft immer als ein Rätsel aufgegeben ist - den Tod - viele, viele Male in verhältnismäßig kurzer Zeit über die Erde hinziehen lassen. Wir stehen in einer Zeit, welche Leid und Schmerzen verbreitet über unzählige Seelen, und in einer Zeit, von der wir hoffen wollen, daß sie in ihrem Schöße bedeutungsvolle Kräfte für die Entfaltung der zukünftigen Entwickelung der Menschheit trägt. Wenn so vieles aus Schmerz und Leid geboren werden muß, und wenn uns gerade Geisteswissenschaft lehrt, daß vieles aus Schmerz und Leid geboren werden muß, so werden gerade geisteswissenschaftliche Betrachtungen auch in dieser schicksaltragenden Zeit geeignet sein können, manche Kraft der Zuversicht, manche Kraft der Hoffnung in uns anzuregen. Und so seien denn heute einige Betrachtungen vor Ihren Seelen entwickelt, die zwar nicht direkt, aber doch indirekt mit dem zusammenhängen, was an Empfindungen und Gefühlen in unserer schmerz- und sturmbewegten Zeit in uns hervorgerufen werden kann.	Днес живеем в епоха на събития, които трябва да пробудят всички усещания на човешката душа в най-дълбок, в най-значим смисъл. Намираме се сред събития, които карат онова, което винаги е поставено като загадка пред нашата духовна наука – смъртта, – да преминава много, много пъти по Земята за сравнително кратко време. Живеем във време, което носи страдание и болки на безброй души, и във време, за което искаме да се надяваме, че носи в лоното си значими сили за разгръщането на бъдещото развитие на човечеството. Щом толкова много трябва да се роди от болка и страдание и щом именно духовната наука ни учи, че много трябва да се роди от болка и страдание, то именно духовнонаучните разглеждания могат и в това съдбовно време да се окажат подходящи да пробудят в нас една или друга сила на увереност, една или друга сила на надежда. И така, нека днес пред душите ви се разгърнат някои разглеждания, които наистина не са пряко свързани, но все пак са косвено свързани с онези усещания и чувства, които могат да бъдат предизвикани в нас в това наше време, раздвижено от болки и бури.
453	Was wir so vielfältig in unserer Gegenwart sich ereignen sehen und fühlen, es ist, daß Menschen den physischen Plan verlassen in verhältnismäßig frühem Alter ihres physischen Daseins. Gerade das ist ja das Eigentümliche solcher Ereignisse, wie die jetzigen es sind, daß sie jugendliche Leben vom physischen Plan abberufen. Wir wissen, daß der Mensch, wenn er durch die Pforte des Todes geht, seinen physischen Leib den Elementen der Erde zu übergeben hat, daß er, indem er durch die Pforte des Todes tritt, zuerst noch vereint ist mit seinem Ätherleib, seinem Astralleib und seinem Ich. Wir wissen, daß nach verhältnismäßig kurzer Zeit dieser Ätherleib von dem Menschen getrennt wird, und daß dann der Mensch seine weitere Wanderung, die er durchzumachen hat zwischen dem Tod und einer neuen Geburt, in dem Ich und dem Astralleib durchmacht, vereint mit denjenigen Gliedern seiner geistigen Natur, die er sich erst in der geistigen Welt aneignen kann; daß aber dann für seine weitere Wanderung in der Zeit zwischen dem Tod und einer neuen Geburt der Ätherleib sich von der menschlichen Individualität trennt und seinen eigenen Weg durchmacht. Nun muß es uns auffallen, daß bei einem jugendlichen Sterben dieser Ätherleib in einer ganz andern Verfassung sein muß als beim Sterben eines Menschen, der eine normale Altersstufe erlangt hat. Wir wissen, wie die äußere Naturwissenschaft davon spricht, daß Kräfte sich zwar verwandeln können, daß sie aber nicht verlorengehen können. Für die äußere Welt des physischen Daseins erkennt die Naturwissenschaft diese Wahrheit durchaus an, daß Kräfte niemals verlorengehen, sich nur verwandeln. Für die geistige Welt muß Geisteswissenschaft lehren, dieses auch anzuerkennen. Wenn ein Ätherleib sich loslöst von einem Menschen, der im jugendlichen Alter durch die Pforte des Todes gegangen ist, so ist das ein solcher Ätherleib, der noch durch viele Jahrzehnte das Leben dieses Menschen auf dem physischen Plan hätte versorgen können. Ein Ätherleib muß ja so eingerichtet sein, daß er alle diejenigen Lebenskräfte hergeben kann, die der Mensch bis ins höchste Alter in Anspruch nehmen muß. Wenn der Mensch, sagen wir, im fünfundzwanzigsten, sechsundzwanzigsten, dreißigsten Lebensjahr durch die Pforte des Todes geht, geht sein Ätherleib weg von ihm, aber dieser Ätherleib hat noch Kräfte, durch die er vielleicht bis ins sechzigste, siebzigste, achtzigste Jahr hinein das physische Leben des Menschen hätte erhalten können. Diese Kräfte sind im Ätherleib, diese Kräfte gehen nicht verloren. Und es muß uns - gerade in einer solchen Zeit wie die jetzige, wo so viele solcher Ätherleiber den geistigen Welten gewissermaßen anvertraut werden - die Frage beschäftigen: Was geschieht mit den Ätherleibern derjenigen Menschen, die in frühem Jugendalter durch die Pforte des Todes gegangen sind? - Es wird gut sein, wenn wir, um uns recht gründlich eine solche Frage zu beantworten, uns damit bekanntmachen, welchen Weg eigentlich der Ätherleib eines Menschen durchmacht, während der Mensch das Leben zwischen Geburt und Tod durchläuft. Der äußere physische Leib des Menschen wird immer älter. Beim Ätherleib ist dies nicht der Fall. So schwierig zu begreifen es scheinen mag, beim Ätherleib ist das ganz und gar nicht der Fall, daß er immer älter wird, sondern der Ätherleib wird in demselben Maße, wie der physische Leib älter wird, immer jünger und jünger, und er erreicht eine gewisse, man könnte sagen, kindliche Stufe des ätherischen Daseins in der Zeit, in welcher der Mensch im normalen Lebensalter durch die Pforte des Todes geht. So daß wir uns sagen müssen: Wenn wir durch die Geburt unser physisches Erdendasein antreten, dann ist dasjenige, was sich als Ätherleib mit unserem physischen Leib vereinigt hat - wir können vergleichsweise sagen - eigentlich alt und wird während des Lebens immer jünger und erreicht seine kindliche Stufe dann, wenn wir durch die Pforte des Todes gehen. Wir könnten also auch sagen: Wenn nun ein Mensch im jugendlichen Alter stirbt, wird sein Ätherleib nicht jung genug, sondern er behält eine gewisse Stufe des Alters. - Was heißt das aber in Wahrheit? Was das heißt, darüber kann uns ein Beispiel belehren, das eine Anzahl von Ihnen schon kennen, das ich aber doch wiederum hier erwähnen muß, ein konkretes Beispiel aus der letzten Zeit, das von einer Anzahl von Freunden erlebt werden konnte.	Онова, което днес виждаме и чувстваме да се случва толкова често, е, че хората напускат физическия план в сравнително ранна възраст на своето физическо съществуване. Тъкмо това е особеното на събития като сегашните: те отзовават млади животи от физическия план. Знаем, че когато преминава през портата на смъртта, човекът трябва да предаде физическото си тяло на елементите на Земята и че като пристъпва през портата на смъртта, първоначално все още е свързан със своето етерно тяло, със своето астрално тяло и със своя Аз. Знаем, че след сравнително кратко време това етерно тяло се отделя от човека и че след това в Аза и в астралното тяло човекът продължава странстването, което му предстои между смъртта и новото раждане, като е свързан с онези членове на духовната си природа, които може да придобие едва в духовния свят; но за по-нататъшното му странстване във времето между смъртта и новото раждане етерното тяло тогава се отделя от човешката индивидуалност и изминава свой собствен път. Трябва да ни направи впечатление, че при смърт в млада възраст това етерно тяло трябва да е в съвсем друго състояние, отколкото при смъртта на човек, достигнал обичайната за края на живота възраст. Знаем как външното природознание говори за това, че силите могат да се преобразуват, но не могат да се изгубят. За външния свят на физическото съществуване природознанието напълно признава тази истина: че силите никога не се изгубват, а само се преобразуват. Духовната наука трябва да ни учи да признаваме тази истина и за духовния свят. Когато от човек, преминал през портата на смъртта в млада възраст, се отдели етерното му тяло, това етерно тяло още много десетилетия би могло да поддържа живота на този човек на физическия план. Етерното тяло трябва да е устроено така, че да може да отдаде всички онези жизнени сили, които човекът трябва да използва до най-дълбока старост. Когато човекът премине през портата на смъртта, да кажем, в двадесет и петата, двадесет и шестата, тридесетата година от живота си, етерното му тяло го напуска, но това етерно тяло все още има сили, чрез които може би би могло да поддържа физическия му живот до шестдесетата, седемдесетата, осемдесетата му година. Тези сили са в етерното тяло, тези сили не се изгубват. И тъкмо в такова време като сегашното, когато толкова много такива етерни тела, така да се каже, се поверяват на духовните светове, трябва да ни занимава въпросът: какво става с етерните тела на онези хора, които са преминали през портата на смъртта в ранна младост? – За да си отговорим съвсем задълбочено на такъв въпрос, ще бъде добре да се запознаем с пътя, който всъщност изминава етерното тяло на човека, докато човекът преминава през живота между раждането и смъртта. Външното физическо тяло на човека все повече остарява. С етерното тяло не е така. Колкото и трудно да изглежда за разбиране, етерното тяло съвсем не остарява все повече, а става все по-младо и по-младо в същата степен, в която физическото тяло остарява, и достига известен, би могло да се каже, детски стадий на етерното съществуване по времето, когато човекът преминава през портата на смъртта на нормалната за това възраст. Така че трябва да си кажем: когато с раждането започваме физическото си земно съществуване, тогава етерното тяло, съединило се с физическото ни тяло, – можем да кажем това, като си послужим със сравнение, – всъщност е старо и през живота става все по-младо, а достига детския си стадий тогава, когато преминаваме през портата на смъртта. Следователно бихме могли да кажем и така: когато човек умре в млада възраст, етерното му тяло не става достатъчно младо, а остава на определена възраст. – Но какво означава това в действителност? Какво означава то, може да ни покаже един пример, който някои от вас вече познават, но който все пак отново трябва да спомена тук: конкретен пример от последно време, който някои приятели можаха да преживеят.
454	Dieses konkrete Beispiel bezieht sich eigentlich auf ein ganz junges Kind, das kleine Söhnlein eines Mitgliedes von uns. Es war gerade an einem Vortragsabend in Dornach, als wir nach dem Vortrag erfahren mußten, daß ein Knabe von sieben Jahren, der Sohn unseres Freundes Faiß, abgängig sei. Und es war bald klar, daß ein großes Unglück geschehen sein müsse. Es war nämlich am Spätnachmittag in die Nähe des Dornacher Baues ein Möbelwagen gekommen, kurioserweise in eine Gegend, in welche vielleicht recht lange vorher, wenn überhaupt je, kein Möbelwagen gefahren ist, und nachher wohl auch nicht. Dieser Möbelwagen war an einer bestimmten Stelle umgefallen. Gegen Abend war das geschehen, weiter war nichts bemerkt worden; der Knabe war aber abgängig. Und als dann, mit andern vereint, unsere Freunde zwischen zehn und zwölf Uhr abends alle Anstrengung machten, um den Möbelwagen zu heben, der von den Leuten, denen er gehörte, nicht mehr aufgehoben worden war - sie hatten es sich für den nächsten Tag erspart, weil der Wagen sehr ungünstig gefallen und sehr schwer war -, als es gelungen war, ihn zu heben, da stellte sich heraus, daß in der Tat das Kind, der kleine Theodor Faiß, gerade in dem Augenblick vorbeigegangen war, als der Möbelwagen umfiel, und daß der Wagen auf das Kind gefallen war. Nun war dieses Kind - es war nur sieben Jahre alt geworden - ein außerordentlich liebes Kind, ein Kind, das außerordentlich schöne Eigenschaften hatte.	Този конкретен пример се отнася всъщност до едно съвсем малко дете, малкото синче на един наш член. Тъкмо една вечер след лекцията в Дорнах трябваше да научим, че едно седемгодишно момче, синът на нашия приятел Файс, е изчезнало. И скоро стана ясно, че трябва да се е случило голямо нещастие. Късно следобед в близост до сградата в Дорнах беше дошла една кола за мебели, и то, колкото и да е странно, в местност, където може би много дълго преди това не беше минавала кола за мебели, ако изобщо някога беше минавала, а вероятно и след това не е минавала. Тази кола за мебели се беше преобърнала на определено място. Това се беше случило привечер, нищо друго не беше забелязано; но момчето беше изчезнало. И когато между десет и дванадесет часа вечерта нашите приятели заедно с други хора положиха всички усилия да повдигнат колата за мебели – собствениците ѝ не я бяха изправили: бяха отложили това за следващия ден, защото колата беше паднала в много неудобно положение и беше много тежка, – когато успяха да я повдигнат, се оказа, че детето, малкият Теодор Файс, действително е минавало точно в мига, когато колата за мебели се е преобърнала, и че колата е паднала върху детето. А това дете – то доживя само до седем години – беше извънредно мило дете, дете с извънредно хубави качества.
455	Ich möchte, um eine solche Tatsache in das Licht unserer Geisteswissenschaft zu rücken, an eine logische Erwägung erinnern, die ich öfters in unserem Kreise angestellt habe. Ich habe öfters gesagt, wie man Ursache und Wirkung durch äußerliches Denken, durch un geschultes Denken verwechseln kann, und daß solche Verwechslungen von Ursache und Wirkung wirklich außerordentlich häufig vorkommen. Durch ein Beispiel versuchte ich das zu veranschaulichen, ein Beispiel, das nur ein Vergleich sein soll. Man nehme an, man sehe in der Ferne einen Menschen am Rande eines Baches gehen. Man sieht, wie er hineinfällt in den Bach, man bemüht sich, in die Nähe zu kommen, und man sieht, wie gerade an der Stelle, wo der Mensch ins Wasser fiel, ein Stein liegt. Man versucht, den Menschen herauszuziehen aus dem Bach: er ist tot. Was liegt näher, als zu sagen: Der Mensch ist über den Stein gestolpert und in den Bach gefallen und ist dann ertrunken. Das braucht aber gar nicht so zu sein, sondern hier wird vielleicht die einfache physische Untersuchung uns lehren können, daß in dem Augenblick, wo der Mensch gerade diese Stelle betrat, ohne daß sein Schicksal irgend etwas mit dem Stein oder sonst etwas zu tun hatte, der Herzschlag ihn getroffen hat, und daß er infolgedessen in das Wasser gefallen ist - so daß der Herzschlag die Ursache des Hereinfallens in das Wasser war -, während man, wenn man sich keine Mühe gibt, auf die Sache zu kommen, sagen würde, das Hereinfallen ins Wasser sei die Ursache des Todes. Man würde also gerade das Umgekehrte von dem annehmen, was das Richtige ist.	За да осветля такъв факт чрез нашата духовна наука, бих искал да припомня едно логическо разсъждение, което често съм развивал в нашия кръг. Често съм казвал как чрез външното мислене, чрез необученото мислене могат да се разменят причината и следствието и че такива размени на причината и следствието действително се срещат извънредно често. Опитвах се да онагледя това с един пример, пример, който трябва да служи само като сравнение. Да приемем, че виждаме в далечината човек да върви покрай брега на един поток. Виждаме как той пада в потока, опитваме се да се приближим и виждаме, че точно на мястото, където човекът е паднал във водата, лежи камък. Опитваме се да извадим човека от потока: той е мъртъв. Какво по-естествено от това да кажем: човекът се е спънал в камъка, паднал е в потока и после се е удавил. Но съвсем не е задължително да е така; напротив, тук обикновеното физическо изследване може би ще може да ни покаже, че без съдбата му да има нещо общо с камъка или с нещо друго, човекът е получил сърдечен удар в мига, когато е стъпил точно на това място, и вследствие на това е паднал във водата – така че сърдечният удар е бил причината за падането във водата, – докато, ако не си дадем труд да стигнем до същината на нещата, бихме казали, че падането във водата е причината за смъртта. Следователно бихме приели тъкмо обратното на правилното.
456	Schwieriger schon ist eine solche Sache mit Bezug auf das Verhältnis von Ursache und Wirkung einzusehen, wenn man es mit Dingen zu tun hat, die mit der geistigen Welt zusammenhängen. So muß man sagen: In einem solchen Falle wie in dem Falle dieses Kindes, das wirklich durch so außerordentliche Umstände - die noch durch manches andere außerordentlich waren - seinen Tod findet, hat man von einem höheren Gesichtspunkte aus nicht daran zu denken, daß nun dieses geschehen sei: daß der Möbelwagen gekommen und umgefallen und das Kind zufällig unter den Wagen geraten ist; daß also der Wagen die Ursache für den Tod des Kindes sei. Vielmehr wird man in einem solchen Falle geisteswissenschaftlich in einer richtigen Weise denken, daß des Kindes Karma abgelaufen war, und daß im Grunde der Wagen an jene Stelle hingefahren ist, weil das Kind seinen Tod finden sollte; daß also der Wagen nur die äußeren Bedingungen herbeigeführt hat, um den Tod, der im Karma vorgezeichnet war, dem Kinde zu geben. Trivial könnte man sagen: Dasjenige, was des Kindes höheres Selbst ist, das durch die Pforte des Todes gehen wollte, habe sich die ganze Situation, die ganzen Geschehnisse, so bestellt. Gewiß wird es für den Menschen, der im Sinne unserer Zeit denkt, etwas ganz Wahnwitziges haben, von einer solchen Idee zu hören. Geisteswissenschaft muß uns eben zeigen, wie manches, was die materialistisch gesinnten Menschen der Gegenwart als wahnwitzig ansehen, gerade der Wahrheit entspricht.	По-трудно вече е да се разбере такова нещо по отношение на връзката между причина и следствие, когато става дума за неща, свързани с духовния свят. Така трябва да кажем: в случай като този с детето, което действително намира смъртта си при толкова извънредни обстоятелства – извънредни и поради някои други неща, – не бива от една по-висша гледна точка да се мисли следното: колата за мебели е дошла и се е преобърнала, а детето случайно е попаднало под нея; следователно колата е причината за смъртта на детето. Напротив, в такъв случай правилната духовнонаучна мисъл ще бъде, че кармата на детето се е изчерпала и че всъщност колата е отишла на онова място, защото детето е трябвало да намери смъртта си; че следователно колата само е създала външните условия, за да донесе на детето смъртта, предначертана в кармата му. Казано по-просто, би могло да се каже: висшето Себе на детето, което е искало да премине през портата на смъртта, само си е поръчало така цялата ситуация, всички събития. Разбира се, за човека, който мисли в духа на нашето време, ще бъде нещо съвсем безумно да чуе такава идея. Именно духовната наука трябва да ни покаже как не едно нещо, което хората с материалистична нагласа днес смятат за безумно, съответства тъкмо на истината.
457	Was bedeutungsvoll ist, ist aber, daß nunmehr gerade in diesem Falle der Ätherleib eines siebenjährigen Kindes sich losgetrennt hat von der Individualität des Kindes, von dem, was dann in Verbindung mit Ich und Astralleib weiter durch die geistigen Welten geht. Es soll jetzt nicht meine Aufgabe sein, davon zu sprechen, welches der weitere Lebensfortgang dieser Individualität des kleinen Theodor Faiß ist, sondern meine Aufgabe ist es vielmehr, aufmerksam zu machen darauf, daß der Ätherleib ja in diesem Falle ein solcher war, der nur sieben Jahre das physische Leben mit Lebenskräften versorgt hat; aber Kräfte hat er in sich gehabt, um ein ganzes langes Leben zwischen Geburt und Tod mit Lebenskräften zu versorgen. Diese Kräfte, die bleiben im Ätherleib. Und das Bedeutungsvolle ist, daß derjenige, der seit jenem Tode des kleinen Theodor Faiß in irgendeiner geistigen Beziehung mit dem Bau zu tun hatte, den wir in Dornach der Geisteswissenschaft errichten sollen, nunmehr wissen kann, was aus dem Ätherleib des kleinen Theodor Faiß geworden ist. Bei diesem Bau ist ja so mancherlei zu leisten. Wir werden gleich noch einiges von dem sprechen, was heute in bezug auf Inspirationen aus der geistigen Welt herunterzuholen ist. Man braucht helfende Kräfte, wenn all dasjenige, was da aus der geistigen Welt geholt werden soll, wirklich herunterkommen soll. Und da zeigt sich, daß in der Tat seit dem Tode des kleinen Theodor Faiß von dem vergrößerten Ätherleib dieses Kindes - bis in weitem Umkreis - unser Dornacher Bau wie von einer Aura eingehüllt ist. Es ist möglich, wirklich zu bestimmen, wie weit diese Einhüllung geht.	Значимото обаче е, че тъкмо в този случай етерното тяло на едно седемгодишно дете се е отделило от индивидуалността на детето, от онова, което след това продължава да върви през духовните светове във връзка с Аза и астралното тяло. Сега задачата ми няма да бъде да говоря за това как протича по-нататък животът на тази индивидуалност на малкия Теодор Файс, а задачата ми е по-скоро да насоча вниманието към това, че в този случай етерното тяло е снабдявало физическия живот с жизнени сили само седем години; но то е имало в себе си сили да снабдява с жизнени сили цял един дълъг живот между раждането и смъртта. Тези сили остават в етерното тяло. И значимото е, че всеки, който от смъртта на малкия Теодор Файс насам е имал някаква духовна връзка със сградата, която трябва да издигнем за духовната наука в Дорнах, сега може да знае какво е станало с етерното тяло на малкия Теодор Файс. При тази сграда трябва да се свършат най-различни неща. След малко ще поговорим и за някои от нещата, които днес трябва да се свалят от духовния свят във връзка с инспирациите. Нужни са сили, които да помагат, ако целта е всичко онова, което искаме да вземем от духовния свят, действително да слезе долу. И тогава се вижда, че от смъртта на малкия Теодор Файс насам нашата сграда в Дорнах действително е обвита от разширеното етерно тяло на това дете като от аура, и то в широк кръг наоколо. Възможно е действително да се определи докъде стига тази обвивка.
458	[Heizhaus; Wald; Bau; Glasfenster; Aura; Villa]	[Котелна сграда; Гора; Сграда; Витражи; Аура; Вила]
459	Wenn Sie den Dornacher Bau sehen werden - diejenigen, die ihn schon gesehen haben, wissen es -, es ist ein Doppelrundbau (siehe Zeichnung). Hier haben wir ein Heizhaus, in einer besonderen Art, nach Grundsätzen der Geisteswissenschaft angelegt, und hier haben wir dann ein anderes Haus angelegt, wo die Glasfenster für den Bau geschliffen werden. Nur nebenbei will ich erwähnen, daß etwa hier das sogenannte «Haus Hansi» ist - das ist das Haus, in dem wir wohnen. Nun ist es merkwürdig, daß bis hier, gegen den Wald hinauf, dann gerade an dem Heizhaus vorbei, mitten durchschneidend diesen Bau, wo die Fenster geschliffen werden, und hier an diesem Haus vorbei, Haus Hansi, dieses nicht einschließend, diese Aura des kleinen Theodor Faiß einhüllt den ganzen Bau. So daß man in der Tat, wenn man den Bau betritt, diese Ätheraura betritt.	Когато видите сградата в Дорнах – онези, които вече са я виждали, го знаят, – ще видите двойна кръгла постройка (виж рисунката). Тук имаме котелна сграда, изградена по особен начин, според принципите на духовната наука, а тук сме построили друга сграда, в която се шлифоват витражите за основната сграда. Само между другото ще спомена, че приблизително тук се намира така нареченият дом „Ханзи“ – това е къщата, в която живеем. Забележителното е, че тази аура на малкия Теодор Файс обгръща цялата сграда, като стига дотук, нагоре към гората, после минава точно покрай котелната сграда, пресича по средата постройката, в която се шлифоват прозорците, и минава тук покрай тази къща, дом „Ханзи“, без да я включва. Така че, когато влезем в сградата, действително влизаме в тази етерна аура.
460	Worauf ich Öfter aufmerksam machte, das ist, daß sich ja der Ätherleib vergrößert, wenn er vom physischen Leibe frei wird. Daher braucht es uns nicht zu erstaunen, daß uns dieser Ätherleib in einer solchen Vergrößerung erscheint. Und in diesem Ätherleib sind die Vermittlerkräfte, durch die man gewisse Eindrücke aus der geistigen Welt findet, die man braucht, um sie in den Formen und der künstlerischen Ausgestaltung des Baues zu verwenden. Und derjenige, der für den Bau zu arbeiten hat, weiß, was er dieser Ätheraura verdankt. Niemals werde ich anstehen zu bekennen, daß die Arbeit seit dem Tode dieses kleinen Theodor Faiß mir dadurch möglich gemacht ist, daß Vermittlerkräfte für die Inspirationen in diesem über dem Bau ausgebreiteten Ätherleibe des Knaben gegeben sind. Es wäre viel leichter, eine solche Sache gar nicht zu erwähnen. Man könnte ja prunken damit, daß man solche Vermittlerkräfte nicht brauche. Aber es handelt sich nicht um solche Dinge, sondern darum, die Wahrheit zu erkennen.	Нееднократно съм обръщал внимание, че етерното тяло се уголемява, когато се освободи от физическото тяло. Затова не е нужно да се учудваме, че това етерно тяло ни се явява толкова уголемено. И в него се намират посредническите сили, чрез които добиваме определени впечатления от духовния свят, нужни ни, за да ги използваме във формите и художественото оформление на сградата. А онзи, който трябва да работи за сградата, знае какво дължи на тази етерна аура. Никога няма да се поколебая да призная, че след смъртта на малкия Теодор Файс работата ми е възможна, защото в разпростряното над сградата етерно тяло на момчето се намират посреднически сили за инспирациите. Би било много по-лесно изобщо да не се споменава такова нещо. Бихме могли да се перчим, че нямаме нужда от такива посреднически сили. Но въпросът не е в такива неща, а в познаването на истината.
461	Wenn wir diese eben geschilderten Tatsachen uns vor die Augen führen, dann bekommen wir einen Eindruck davon, wie es mit einem Ätherleib ist, der sich von einem Menschenleben trennen muß, wenn dieses Leben in jugendlichem Alter mit dem Tode abgeschlossen wird. Nun ist es wichtig, zu berücksichtigen, daß uns eines Menschen Ätherleib nicht bloß etwa wie ein nebelartiges Gebilde bleibt, in das der physische Leib eingebettet ist. Erkennen wir ja auch einen physischen Menschenleib nicht dadurch, daß wir ihn bloß wie eine Masse von Muskeln und Knochen und so weiter beschreiben, sondern dadurch, daß wir ihn erkennen, wie er gewissermaßen wie eine Art Tempel der Gottheit, wie ein Mikrokosmos dasteht. Was am physischen Leibe ist, erkennen wir nur dann im rechten Sinne, wenn wir uns bewußt werden, daß die Formen, in die er geprägt ist, wirklich aus dem ganzen Weltenall herausgenommen sind, daß der Mensch ein Wundergebilde ist mit Bezug auf seinen physischen Leib. Wer die Gefühle empfinden kann, welche ausgesprochen sind in dem ersten Gespräch des zweiten Mysteriendramas «Prüfung der Seele», wird sich eine Vorstellung machen können davon, wie ein einzelner Mensch in bezug auf seinen physischen Leib durch alle möglichen Hierarchien in dieses sein physisches Dasein gestellt ist; wie eine ganze Götterwelt es als ihr Ziel ansieht, diesen Menschen in das physische Dasein hineinzustellen. Nun lernen wir so recht kennen, welche Bedeutung dieser physische Leib hat, wenn wir die Beobachtung der hellsichtigen Erkenntnis ein wenig ins Auge fassen.	Когато си представим току-що описаните факти, добиваме впечатление за състоянието на едно етерно тяло, което трябва да се отдели от човешки живот, когато този живот завърши със смърт в младежка възраст. Тук е важно да имаме предвид, че етерното тяло на човека не остава за нас само някакво мъгляво образувание, в което е вложено физическото тяло. Нали познаваме и физическото човешко тяло не като го описваме само като маса от мускули и кости и така нататък, а като разбираме как то съществува, така да се каже, като своеобразен храм на Божеството, като микрокосмос. Познаваме истински онова, което е във физическото тяло, само когато осъзнаем, че формите, в които то е изваяно, действително са взети от цялата Вселена и че по отношение на физическото си тяло човекът е чудно творение. Който може да изпита чувствата, изразени в първия разговор на втората мистерийна драма „Изпитанието на душата“, ще може да си представи как всевъзможни йерархии са поставили отделния човек в това негово физическо съществуване, що се отнася до физическото му тяло; как цял свят от богове вижда своята цел в това да постави този човек във физическото съществуване. А истински ще познаем значението на това физическо тяло, ако се спрем за малко на наблюденията на ясновидското познание.
462	Das hellsichtige Erkennen ist ja das Erkennen, das dadurch zustande kommt, daß der Mensch sein Geistig-Seelisches aus seinem Physisch-Leiblichen herauszieht und daß er dann bewußt und wahrnehmend werden kann außerhalb seines Leibes im Geistig-Seelischen. Und es ist im Grunde in bezug auf alles Äußere kein Unterschied zwischen dem Menschen, der hellsichtig wahrnehmend ist, und dem schlafenden Menschen, der auch sein Geistig-Seelisches aus dem Physisch-Leiblichen herausgezogen hat. Dadurch, daß das hellsichtige Bewußtsein außerhalb des physischen Leibes wahrnehmen kann, kann es sich aber eine Vorstellung davon machen, was mit dem Menschen geschieht, wenn er im schlafenden Zustand ist. Zur Erleichterung nur sei diese schematische Zeichnung gemacht. Nehmen wir an, dieses sei das Physisch-Leibliche und dieses das Geistig-Seelische beim schlafenden Menschen. Beim wachenden Menschen ist natürlich das GeistigSeelische im Physisch-Leiblichen darinnen; wir stellen uns also einmal den Menschen in seinem schlafenden Zustand vor. Da liegt der physische Leib und der Ätherleib im Bette, sie enthalten nicht den Astralleib und das Ich, wie sie diese im Wachen enthalten. Aber man möchte sagen, dasjenige, was der Astralleib und das Ich im physischen Leibe während des Wachens vollbringen, wird nicht ganz eingestellt im Schlafe. Für all dasjenige, was der Mensch zunächst wahrnehmen kann, ist ja der im Bette liegende Mensch wie entseelt daliegend. Für das hellsichtige Bewußtsein ist dieser physische Mensch und dieser Ätherleib, der im Bette liegt, aber nicht wie entseelt daliegend. Der Hellseher muß etwas ganz anderes sagen von diesem schlafenden physischen und Äthermenschen. Er muß sagen: Während des ganzen Tages ist die Gegend der Erde, auf welcher jetzt die Menschen schlafen, von der Sonne beschienen worden. Jetzt ist Nacht. Ich rede von den normalen Verhältnissen, wenn man in der Nacht schläft und bei Tage wacht, nicht von den heutigen großstädtischen oder größtstädtischen Verhältnissen. Finsternis breitet sich über die Gegend aus, über welche bei Tag die Sonne geschienen hat. Merkwürdig, da merkt man: die Erde als Wesen beginnt zu denken und die Organe, durch welche die Erde denkt, das sind diese schlafenden Menschenleiber.	Ясновидското познаване се осъществява, когато човекът извлече духовно-душевното си от физическо-телесното си и тогава може да придобие съзнание и да започне да възприема извън тялото си, в духовно-душевното. И по отношение на всичко външно по същество няма разлика между човека, който възприема ясновидски, и спящия човек, който също е извлякъл духовно-душевното си от физическо-телесното. Но тъй като ясновидското съзнание може да възприема извън физическото тяло, то може да си състави представа какво става с човека, когато спи. Тази схематична рисунка е направена само за улеснение. Да приемем, че това е физическо-телесното, а това – духовно-душевното у спящия човек. У будния човек духовно-душевното, разбира се, се намира във физическо-телесното; нека следователно си представим човека в състояние на сън. Физическото тяло и етерното тяло лежат в леглото, те не съдържат астралното тяло и Аза, както ги съдържат в будно състояние. Но бихме искали да кажем, че онова, което астралното тяло и Азът извършват във физическото тяло в будно състояние, не се прекратява напълно по време на сън. Ако се съди по всичко, което човекът може непосредствено да възприеме, лежащият в леглото човек изглежда без душа. Но за ясновидското съзнание този физически човек и това етерно тяло в леглото не изглеждат без душа. Ясновидецът трябва да каже нещо съвсем друго за този спящ физически и етерен човек. Той трябва да каже: През целия ден областта на Земята, в която хората сега спят, е била огрявана от Слънцето. Сега е нощ. Говоря за нормалните условия, когато се спи нощем и се будува денем, а не за днешните условия в големите или най-големите градове. Мрак се разстила над областта, над която денем е светило Слънцето. И забележителното е, че тогава долавяме: Земята като същество започва да мисли, а органите, чрез които мисли, са тези спящи човешки тела.
463	[Das Geistig-Seelische; Das Physisch-Leibliche]	[Духовно-душевното; Физическо-телесното]
464	Wie die Menschen selbst durch ihr Gehirn denken, so denkt die Erde durch diese schlafenden Menschenleiber. Immer nimmt sie bei Tage wahr - und das Wahrnehmen besteht in dem Von-der-Sonne-Beschienenwerden aus dem Weltenraum heraus, das ist Wahrnehmung der Erde - und in der Nacht verarbeitet sie in Gedanken das, was sie wahrgenommen hat. Die Erde denkt, sagt der Hellseher, und sie denkt dadurch, daß sie sich der schlafenden Menschen bedient. Jeder schlafende Mensch wird gewissermaßen ein Gehirnmolekül der Erde. Es ist unser physischer Leib so eingerichtet, daß er, wenn wir ihn selbst nicht gebrauchen, dazu dienen kann, daß die Erde durch ihn zu denken vermag. Aber so wie die Erde durch den physischen Leib denkt, so imaginiert sie - Sie wissen ja, was imaginative Erkenntnis ist -, so imaginiert sie alles dasjenige, was auf der Erde selbst nicht irdisch ist, was zu der Erde gehört aus dem ganzen Kosmos. Das imaginiert sie im Ätherleib. Im schlafenden physischen Leib des Menschen erkennt man Gehirnteile der Erde, und im Ätherleib des Menschen, wenn er schläft, erkennt man ein Imaginieren desjenigen Weltenalls, das zunächst zur Erde gehört. Da spielt in wunderbaren Bildern in den Ätherleib all das herein, was aus der Ätherwelt der Erde als Kräfte zufließen muß, damit die Geschehnisse dieser Erde sich abspielen können. So wahr der Mensch als physischer Mensch zur Erde gehört, so wahr gehört er als Äthermensch den Himmeln an. Und nur deshalb können wir unseren physischen Leib für uns selbst als Denkorgan gebrauchen, weil er zum Denken geschaffen ist, weil ihn sozusagen die Erde während des Wachens abgibt. Auch nur deshalb können wir unseren Ätherleib so gebrauchen, daß er uns die Lebenskräfte gibt, weil uns ihn die Himmel abgeben während des Wachens, und weil die Kräfte der Imagination der Himmel während des Wachens in uns in Lebenskräfte verwandelt werden. So daß wir von unserem Ätherleib nicht bloß wie von einem Nebelgebilde sprechen wollen, sondern davon, daß er in sich ein die Himmel spiegelndes, mikrokosmisches Gebilde ist.	Както хората мислят чрез своя мозък, така Земята мисли чрез тези спящи човешки тела. Денем тя винаги възприема – а възприемането се състои в това, че Слънцето я огрява от световното пространство, това е възприятието на Земята, – а нощем преработва в мисли онова, което е възприела. Земята мисли, казва ясновидецът, и мисли, като си служи със спящите хора. Всеки спящ човек става, така да се каже, мозъчна молекула на Земята. Физическото ни тяло е така устроено, че когато не го използваме сами, то може да служи на Земята, за да мисли чрез него. Но както Земята мисли чрез физическото тяло, така тя имагинира – знаете какво е имагинативно познание, – така имагинира всичко, което на самата Земя не е земно, което принадлежи към нея от целия космос. Това тя имагинира в етерното тяло. В спящото физическо тяло на човека разпознаваме части от мозъка на Земята, а в етерното тяло на спящия човек разпознаваме имагинирането на онази Вселена, която непосредствено принадлежи към Земята. Тук в етерното тяло под формата на чудни образи прониква всичко, което трябва да се влива в Земята като сили от етерния свят, за да могат да се разиграват събитията на тази Земя. Колкото е вярно, че като физически човек човекът принадлежи на Земята, толкова е вярно, че като етерен човек принадлежи на небесата. И можем да използваме физическото си тяло за себе си като орган на мисленето само защото то е създадено за мислене, защото, така да се каже, Земята ни го отстъпва в будно състояние. Също така можем да използваме етерното си тяло така, че да ни дава жизнени сили, само защото небесата ни го отстъпват в будно състояние и защото силите на имагинацията на небесата се превръщат в нас в жизнени сили, докато сме будни. Затова нека говорим за етерното си тяло не само като за мъгляво образувание, а като за микрокосмическо образувание, което отразява в себе си небесата.
465	Als besonders vollkommenes Gebilde wird uns unser Ätherleib bei unserer Geburt übergeben. Bei unserer Geburt ist unser Ätherleib so, daß er innerlich erglitzert und erglänzt von lauter Imaginationen, die aus dem großen Weltenall zu ihm kommen. Er ist eine herrliche Abspiegelung des Weltenalls. Und dasjenige, was sich der Mensch erwerben kann während seines Lebens an Erziehung, an Wissen, an Willens- und Gemütskräften, indem er alt wird zwischen Geburt und Tod, das wird aus diesem Ätherleib herausgeholt. Die kosmischen Himmelskräfte übergeben uns das, was sie uns zu übergeben haben, während des Lebens zwischen Geburt und Tod. Deshalb sind wir als Äthermenschen wiederum jung, wenn wir ein ganz normales Leben zwischen Geburt und Tod durchlaufen haben, weil wir dann alles aus diesem Ätherleib herausgesogen haben. Geht aber ein solcher Ätherleib durch die Pforte des Todes, der einem jugendlichen Leibe angehört, dann ist noch viel, viel unverbrauchtes Himmelslicht in ihm. Daher wird er zu einem Vermittler solcher Kräfte, wie ich erzählt habe. Ganz abgesehen davon, was aus der Individualität einer solchen Menschenseele wird, wie die, von der vorher die Rede war, wird aus dem Ätherleib etwas wie eine Gabe der Himmel, eine Gabe der geistigen Welten. Daher kann dieser Ätherleib in dem geschilderten Sinne inspirierend wirken.	При раждането ни етерното ни тяло ни се предава като особено съвършено образувание. При раждането етерното ни тяло е такова, че отвътре блести и сияе единствено с имагинации, които идват към него от необятната Вселена. То е великолепно отражение на Вселената. И от това етерно тяло се извлича всичко, което човекът може да придобие през живота си, докато остарява между раждането и смъртта: възпитание, знание, волеви и сърдечни сили. През живота между раждането и смъртта космическите небесни сили ни предават онова, което имат да ни предадат. Затова като етерни хора отново сме млади, когато сме преминали през съвсем нормален живот между раждането и смъртта, защото тогава сме изсмукали всичко от това етерно тяло. Но ако през портата на смъртта премине етерно тяло, което принадлежи на младо тяло, в него има още много, много неизразходвана небесна светлина. Затова то става посредник на такива сили, за каквито разказах. Съвсем независимо от това какво става с индивидуалността на такава човешка душа като онази, за която говорихме преди малко, етерното тяло се превръща в нещо като дар от небесата, дар от духовните светове. Затова това етерно тяло може да действа вдъхновяващо в описания смисъл.
466	Es würde viel zu weit führen, von dem eigentümlichen Karma zu sprechen, das eine solche Menschenseele hat, die in der Lage ist, eben ein solches Opfer zu bringen. Denn das kann nicht künstlich herbeigeführt werden, sondern es muß mit dem ganzen Karma eines solchen Menschen zusammenhängen, der ein Opfer zu bringen hat, der irgend etwas zu tun hat, das im geistigen Weltenprozeß der Menschheit eine Rolle zu spielen berufen ist, wie es ja gewollt wird für diesen unseren Dornacher Bau, der unsere geisteswissenschaftlichen Bestrebungen umschließen soll.	Би ни отвело твърде далеч да говорим за особената карма на човешка душа, която е в състояние да принесе именно такава жертва. Защото това не може да се предизвика изкуствено, а трябва да е свързано с цялата карма на такъв човек: човек, който трябва да принесе жертва и да извърши нещо, призвано да играе роля в духовния световен процес на човечеството – роля, каквато се предвижда и за нашата сграда в Дорнах, която трябва да приюти духовнонаучните ни стремежи.
467	Nun aber bedenken Sie, daß wir einer Zeit entgegengehen, in welcher viele, viele solche Ätherleiber, wenn auch nicht aus solch jugendlichem Menschenalter heraus, aber doch aus jugendlichem Menschenleben heraus, in der geistigen Atmosphäre sein werden. Diejenigen, die auf den blutigen Schlachtfeldern durch die Pforte des Todes gegangen sind, sie gehen ja alle in einer andern Weise durch die Pforte des Todes als derjenige, der in seinem Bette oder durch einen gewöhnlichen Unglücksfall durch die Pforte des Todes geht. Sie gehen in einer gewissen Weise so durch die Pforte des Todes, daß sie mit ihrem Tode rechnen, wenn auch mehr oder weniger im Unterbewußten - der Astralleib rechnet in einer gewissen Weise mit dem Tode. Und von einem Opfer bei diesem Tode kann man ja immer sprechen. Alle die Ätherleiber, die auf diese Weise von jugendlichen Menschen in die geistige Welt hinaufgehen, werden unverbrauchte Kräfte haben. Und eine Periode der Menschheitsentwickelung steht vor uns, in welcher Menschenseelen bewußt hinaufschauen können in die geistige Welt und sich sagen können: Eine Zeit ist vergangen, die viele, viele unverbrauchte Ätherleiber in die geistige Welt hinaufgeschickt hat. Und in diesen unverbrauchten Ätherleibern sind Kräfte enthalten, Kräfte, von denen wir geisteswissenschaftlich schon heute sagen können, welche Bedeutung sie für die Entwickelung der Menschheit haben werden.	Но сега помислете, че вървим към време, когато в духовната атмосфера ще има много, много такива етерни тела – на хора, които, макар и не в толкова ранна възраст, все пак са починали млади. Всички, които са преминали през портата на смъртта по кървавите бойни полета, преминават през нея по различен начин от този, по който преминава през портата на смъртта онзи, който умира в леглото си или при обикновена злополука. Те преминават през портата на смъртта така, че в известен смисъл допускат възможността да умрат, макар и повече или по-малко подсъзнателно – астралното тяло в известен смисъл допуска възможността за смърт. И при тази смърт винаги може да се говори за жертва. Всички етерни тела, които по този начин се издигат от млади хора в духовния свят, ще имат неизразходвани сили. И пред нас стои период от развитието на човечеството, в който човешките души ще могат съзнателно да поглеждат нагоре към духовния свят и да си казват: Измина време, което изпрати в духовния свят много, много неизразходвани етерни тела. И в тези неизразходвани етерни тела се съдържат сили, сили, за които още днес от гледна точка на духовната наука можем да кажем какво значение ще имат за развитието на човечеството.
468	Wenn man so etwas erörtert, muß man ausdrücklich darauf aufmerksam machen, daß das, was zu sagen ist über diese Sache, nicht etwa von jedem Kriege, der in der Entwickelung der Menschen auf Erden stattgefunden hat, gilt. Was geistig geschieht und durch die Geistes wissenschaft betrachtet werden soll, liegt nicht so einfach, wie es sich die Naturwissenschaft macht. Andere Kriege der früheren Zeiten erforderten, daß eben anders über sie gesprochen werde. Dasjenige, was ich zu sagen habe, gilt von den gegenwärtigen schicksaltragenden Zeiten. Denken Sie einmal das Folgende: Bei verschiedenen Anlässen, bei verschiedenen Gelegenheiten hat betont werden müssen, daß es nicht einer Willkür entspringt, wenn wir heute Geisteswissenschaft treiben, sondern daß es wirklich im Entwicklungsprozeß der Menschheit liegt, daß die Menschen allmählich bekanntwerden mit der Geisteswissenschaft. Wir wissen ja, wie eine jede Epoche der Erdenentwickelung der Menschheit eine bestimmte Aufgabe hat. Aus verschiedenen Zyklen können wir das entnehmen. Und erkennen können wir, daß das Heil der künftigen, der nächstkünftigen Entwickelung der Menschheit nur erblühen kann, wenn wirklich das, was durch die Geisteswissenschaft geoffenbart werden kann, geistiges Eigentum einer größeren und immer größeren Anzahl von Seelen werde.	Когато обсъждаме подобно нещо, трябва изрично да обърнем внимание, че онова, което следва да се каже по този въпрос, съвсем не важи за всяка война, водена в хода на човешкото развитие на Земята. Онова, което става духовно и трябва да се разгледа чрез духовната наука, не е толкова просто, колкото си го представя природната наука. Други войни от минали времена изискваха да се говори за тях по друг начин. Онова, което имам да кажа, важи за сегашните съдбовни времена. Помислете за следното: По различни поводи, при различни случаи е трябвало да се подчертава, че днешните ни занимания с духовна наука не произтичат от произволно хрумване, а че действително в самия процес на развитие на човечеството е заложено хората постепенно да се запознават с духовната наука. Знаем, че всяка епоха от земното развитие на човечеството има определена задача. Можем да научим това от различни цикли. И можем да познаем, че благото на бъдещото, на най-близкото бъдещо развитие на човечеството може да разцъфти само ако онова, което духовната наука може да разкрие, действително стане духовна собственост на все по-голям и по-голям брой души.
469	Aber nun bedenken Sie einmal, die Sie ja zum größten Teil wohl alle von einem herzlichen Enthusiasmus für die Geisteswissenschaft getragen sein werden, bedenken Sie, welche Schwierigkeiten obwalten mit Bezug auf die Ausbreitung der geisteswissenschaftlichen Wahrheiten in der Gegenwart. Bedenken Sie, wie die Menschen draußen in der Welt diesen geisteswissenschaftlichen Wahrheiten widerstreben. Bedenken Sie, wie diese Wahrheiten verlästert werden, wie die Menschen sie als wahnsinnig, als verdreht, als verrückt, als Phantasterei ansehen. Es könnten ja wirklich eindringliche Beispiele gesagt werden, aber alle Beispiele würden doch nur ein kleiner Teil dessen sein, was im Grunde jeder empfinden kann, wenn er für Geisteswissenschaft begeistert ist und sich der Welt gegenüber sieht, von der er so gerne hätte, daß sie die Geisteswissenschaft aufnehmen würde - und die sie heute so wenig aufnimmt. Der Geisteswissenschafter selbst darf sich nun das Folgende sagen: Dasjenige, was mit den bloßen Erdenkräften der Menschheit erreicht werden soll, erscheint mit Bezug auf das, was Geisteswissenschaft für eine Aufgabe hat, schwach, recht schwach zu sein. Aber da werden in einer nächstkünftigen Epoche die unverbrauchten Ätherleiber derjenigen sein, die Seele und Leben durch die Pforte des Todes auf den Feldern der Ereignisse in unserer Zeit haben tragen müssen, und die ätherischen Leiber mit ihren unverbrauchten Kräften, sie werden inspirierende Kräfte, helfende Kräfte in der nächstkünftigen Zeit sein können. Und wir brauchen uns nur - jetzt nicht verstandesgemäß theoretisch, aber herzlich gemütvoll - die Gesinnung anzueignen, hinaufzusehen zu den himmlischen Ätherleibern derer, die in frühem Jugendleben durch die Pforte des Todes in unserer schicksaltragenden Zeit gegangen sind, und brauchen gewissermaßen nur in betender Stimmung unsere Seelen hinaufzuwenden zu diesen Ätherleibern, und diejenigen, welche von Geisteswissenschaft begeistert sind, brauchen nur ihre Seelen hinaufzuwenden zu diesen Kräften - und sie werden Hilfe haben von diesen Ätherleibern. So daß, wenn inbrünstiges geistiges Zusammenleben mit diesen Ätherleibern durch echtes Durchdrungensein mit geisteswissenschaftlicher Gesinnung möglich sein wird, unter den mancherlei Früchten, die im Schöße unserer schicksalschweren Zeit sind, auch diese zu finden sein werden, daß in die Seelen der geisteswissenschaftlich begeisterten Menschen der Zukunft dasjenige einströmen wird, was in den Kräften der jugendlich hingeopferten Ätherleiber unserer schicksalbewegten Zeit liegt. Durch die Seelen derer, die im physischen Leibe in der nächsten Zukunft leben, werden strömen können, wenn diese Seelen von der echten Gesinnung durchzogen sind, die Kräfte der also hingeopferten Ätherleiber. Und himmlische Kräfte, das heißt, Kräfte der geistigen Welt werden das sein! Und ganz andere Kräfte werden dann walten können in der Welt, um dasjenige, was in diese Welt kommen muß - geisteswissenschaftliche Gesinnung -, dieser Welt bringen zu können. Und wir müssen nur die Möglichkeit finden, uns zu dem, was jetzt geschieht, im Sinne der eben gegebenen Auseinandersetzung zu bekennen, dann werden diese schicksaltragenden Tage auch für denjenigen, der in der Geisteswissenschaft drinnensteht, eine tiefe, tiefe Bedeutung haben.	Но помислете сега, вие, които вероятно в по-голямата си част сте изпълнени с искрен ентусиазъм за духовната наука, помислете какви трудности съществуват днес пред разпространението на духовнонаучните истини. Помислете как хората навън в света се съпротивляват на тези духовнонаучни истини. Помислете как тези истини биват хулени, как хората ги смятат за безумни, за изопачени, за налудничави, за фантазьорство. Наистина биха могли да се приведат поразителни примери, но всички примери все пак биха били само малка част от онова, което по същество може да изпита всеки, въодушевен от духовната наука, когато се изправи пред света и толкова би желал този свят да приеме духовната наука – а той днес я приема толкова малко. Самият познавач на духовната наука може да си каже следното: Онова, което се цели да се постигне само със земните сили на човечеството, изглежда слабо, твърде слабо с оглед на задачата на духовната наука. Но в най-близката бъдеща епоха ще бъдат налице неизразходваните етерни тела на онези, които на полетата, където се разиграват събитията на нашето време, трябваше да пренесат душа и живот през портата на смъртта, и етерните тела с техните неизразходвани сили ще могат да бъдат вдъхновяващи сили, помагащи сили в най-близкото бъдеще. И нужно е само – сега не разсъдъчно и теоретично, а от все сърце – да придобием нагласата да гледаме нагоре към небесните етерни тела на онези, които в нашето съдбовно време преминаха през портата на смъртта още в ранната младост, нужно е само, така да се каже, в молитвено настроение да обърнем душите си нагоре към тези етерни тела, и въодушевените от духовната наука трябва само да обърнат душите си нагоре към тези сили – и ще получат помощ от тези етерни тела. Така че, ако се проникнем истински с духовнонаучна нагласа и благодарение на това стане възможно да водим пламенен духовен живот заедно с тези етерни тела, сред многообразните плодове в лоното на нашето тежко съдбовно време ще се намери и този: в душите на бъдещите хора, въодушевени от духовната наука, ще се влее онова, което се съдържа в силите на етерните тела, пожертвани в младостта в нашето време, разтърсвано от съдбата. През душите на онези, които в най-близкото бъдеще ще живеят във физическо тяло, ще могат да струят силите на така пожертваните етерни тела, ако тези души са проникнати от истинската нагласа. И това ще бъдат небесни сили, тоест сили на духовния свят! И тогава в света ще могат да действат съвсем други сили, за да му донесат онова, което трябва да дойде в него – духовнонаучната нагласа. И нужно е само да намерим възможност да застанем зад онова, което става сега, в смисъла на току-що направеното разяснение – тогава тези съдбовни дни ще имат дълбоко, дълбоко значение и за онзи, който живее с духовната наука.
470	Herrlich, haben wir gesagt, sind die imaginativen Gebilde, die im Ätherleibe des Menschen sind. Und doch sind sie anders, als sie wären, wenn sie nicht durch einen Ätherleib des Menschen gegangen wären. Aber auch auf diesem Felde gilt der Satz: Aus nichts wird nichts! - Das ist nicht ein absoluter Satz, aber auf diesem Felde gilt er. Dasjenige was durch eine Menschenseele, wenn sie durch die Geburt in das physische Dasein tritt, als Ätherleib hinzukommt, das versammelt also Kräfte der geistigen Welt, die während des physischen Lebens verbraucht werden. Diese Kräfte sind nicht aus dem Nichts, sie sind da in der geistigen Welt. Gewiß, man kann sie auch in der geistigen Welt finden, aber wenn man sie unmittelbar aus der geistigen Welt finden will, so ist es schwierig. Man muß viel größere Machtmittel aufwenden. Wenn sie aber einmal durch einen physischen Menschen gegangen sind, der dann früh gestorben ist, und sich einem darstellen gleichsam mit dem, was sie in dem Durchgang durch den Menschen in sich haben, so ist es leichter, ihre Hilfe zu gebrauchen. Alle die Kräfte, die in diesem jungen Ätherleibe des kleinen Theodor Faiß sind, gewiß, sie wären auch sonst in der geistigen Welt, aber es wäre eine geistige Herkulesaufgabe, sie sonst herbeizuziehen. Dadurch, daß sie auf dem Umweg durch den Knaben herbeigekommen sind, ist das Sich-inspirieren-Lassen durch sie wesentlich erleichtert, ist anders geworden. Denken Sie dann, welch ungeheuer große Bedeutung für die ganze Fortentwickelung der Menschheit es hat, daß dieser Menschheit in der nächstkünftigen Zeit eine so große Menge von Ätherleibern mit noch unverbrauchten Kräften gegeben sein wird! Aber durch den Umstand, durch die Tatsache, daß diese, ich möchte immer wieder sagen, himmlischen Kräfte durch Menschen gegangen sind, befreiten sich diese Kräfte gewissermaßen aus den Gesetzen, innerhalb derer sie im Kosmos draußen stehen. Es ist unmöglich, daß im Kosmos diese Kräfte in einem üblen Sinne verwendet werden, die eben unmittelbar aus dem Kosmos geholt werden. Nehmen wir einmal an, alle die Menschen, die jetzt durch die kriegerischen Ereignisse oder durch andere Verhältnisse durch die Pforte des Todes gehen, sie würden, wenn der Krieg nicht gekommen wäre, nicht eine solche Summe von Ätherleibern liefern. Es würden natürlich alle diese Kräfte auch im Kosmos sein; dann würden sie aber von den Menschen nicht verwendet werden können, weil es zu schwierig wäre, sie zu verwenden. Auch deshalb würden sie nicht verwendet werden können, weil sie aufgebraucht würden in den Leben von den Menschen, die ihr normales Alter erreichten. Das ist ganz bedeutungsvoll, daß diese himmlischen Kräfte durch Menschenleiber durchgegangen sind. Dadurch werden sie gewissermaßen frei von dem gewöhnlichen Fortgang der Entwickelung. Und diese Freiheit macht, daß diese Kräfte allerdings auch verwendet werden können in anderer Weise als zum Heile der Menschheit.	Великолепни са, казахме, имагинативните образувания в етерното тяло на човека. И все пак са различни от онова, което биха били, ако не бяха преминали през едно човешко етерно тяло. Но и в тази област важи положението: От нищо не става нищо! – Това не е абсолютно положение, но в тази област то важи. И така, онова, което се прибавя като етерно тяло чрез човешката душа, когато с раждането тя навлиза във физическото съществуване, събира сили на духовния свят, които се изразходват през физическия живот. Тези сили не са от нищото, те съществуват в духовния свят. Разбира се, могат да се намерят и в духовния свят, но ако искаме да ги открием направо в духовния свят, това е трудно. Трябва да се прибегне до много по-мощни средства. Но ако вече са преминали през физически човек, който след това е починал рано, и ни се представят, така да се каже, с онова, което носят в себе си от преминаването през човека, тогава е по-лесно да използваме помощта им. Всички сили, които се намират в това младо етерно тяло на малкия Теодор Файс, разбира се, биха били и иначе в духовния свят, но да ги привлечем по друг начин, би било духовна задача, достойна за Херкулес. Понеже са дошли по околен път, през момчето, вече е значително по-лесно да им позволим да ни вдъхновяват – и самото вдъхновяване се е променило. Помислете тогава какво извънредно голямо значение има за цялото по-нататъшно развитие на човечеството това, че в най-близкото бъдеще ще му бъдат дадени толкова много етерни тела с все още неизразходвани сили! Но поради обстоятелството, поради факта, че са преминали през хора, тези сили – бих искал отново и отново да кажа: небесни сили – в известен смисъл са се освободили от законите, на които се подчиняват навън в космоса. Невъзможно е в космоса да бъдат използвани за зло силите, които се вземат непосредствено от него. Да приемем, че войната не беше избухнала: всички хора, които сега преминават през портата на смъртта поради военните събития или поради други обстоятелства, нямаше да предоставят такова множество етерни тела. Разбира се, всички тези сили щяха да съществуват и в космоса; но тогава хората нямаше да могат да ги използват, защото използването им би било твърде трудно. Нямаше да могат да ги използват и защото те щяха да бъдат изразходвани през живота на хората, доживели до обичайната възраст. Има огромно значение, че тези небесни сили са преминали през човешки тела. Така те в известен смисъл се освобождават от обичайния ход на развитието. И тази свобода действително позволява тези сили да бъдат използвани и по друг начин, освен за благото на човечеството.
471	Sie können auch in anderer Weise verwendet werden. Das Menschenleben muß sich im Lichte der Freiheit entwickeln. Nehmen wir einmal an, es würde Ahriman wirklich gelingen, den Gedanken der Menschen und die Vernunft der Menschen soweit zu verdunkeln, daß sie alle Geisteswissenschaft ablehnen würden. Dann würden diese Ätherleiber doch da sein, aber es wären keine geisteswissenschaftlich begeisterten Seelen da, die diese Kräfte in den Dienst des Erdenfort schrittes stellen. Da würden dann Luzifer oder Ahriman eingreifen können und würden entweder in die Welt hinein, die sich Luzifer, oder in die Welt hinein, die sich Ahriman aufbaut, diese Kräfte verwenden können. Bedenken Sie, daß etwas ungeheuer Bedeutungsvolles damit ausgesprochen ist! Ausgesprochen ist damit, daß es gewissermaßen in die Hand der Menschen gelegt ist, in welcher Weise die Kräfte, die durch Opfertode der Welt verliehen worden sind, dem Erdenprozeß einverleibt werden. Daß sie die Möglichkeit haben, das durch die Geisteswissenschaft Angefachte zu inspirieren, das wird diese Kräfte dem Fortschritt der Erdenentwickelung dienstbar machen. Sonst aber könnte es sein - wenn der Materialismus alle Geister ergreifen würde, oder wenn Nationalismus sich in einer rein leidenschaftlichen Weise ausbreiten würde -, daß Luzifer oder Ahriman diese Kräfte in ihren Dienst stellen würden; dann würde der Erdenfortschritt von diesen Kräften nichts haben können. Da geht einem, wenn man diese Zusammenhänge bedenkt, die ganze tiefe Bedeutung der Geisteswissenschaft für die menschliche Erdenentwickelung erst auf. Da lernt man erst sich sagen: Wie notwendig ist es, damit Opferkräfte im rechten Sinne in der Entwickelung verwertet werden, wie notwendig ist es, daß einzelne Menschen, die dazu imstande sind, ergriffen werden von dem, was als Gesinnung aus der Geisteswissenschaft hervorgehen kann! - Und zu etwas ungeheuer Heiligem wird diese Geisteswissenschaft, wenn man sie im Zusammenhange betrachtet mit dem geistigen Werdegang, wie er sich ausdrückt auch in unseren schicksaltragenden Tagen. Die Gesinnung, die uns aus der Geisteswissenschaft werden kann, wird dadurch zu etwas Gebetartigem, das sich zusammenfassen läßt in die Worte: Laß uns nur recht, o Weltengeist, durchdrungen sein von dieser geisteswissenschaftlichen Gesinnung, damit wir nicht verfehlen, das, was sein kann zu der Erde Heil und der Erde Fortschritt, Luzifer und Ahriman im rechten Sinne abzutrotzen!	Те могат да бъдат използвани и по друг начин. Човешкият живот трябва да се развива в светлината на свободата. Да приемем, че Ариман действително успее дотолкова да помрачи мислите и разума на хората, че те да отхвърлят всякаква духовна наука. Тогава тези етерни тела все пак биха съществували, но не би имало души, въодушевени от духовната наука, които да поставят тези сили в служба на земния напредък. Тогава Луцифер или Ариман биха могли да се намесят и да използват тези сили било в света, който си изгражда Луцифер, било в света, който си изгражда Ариман. Помислете, че с това се изказва нещо извънредно важно! С това се казва, че в известен смисъл от хората зависи по какъв начин в земния процес ще бъдат включени силите, дарени на света чрез жертвени смърти. Това, че тези сили могат да вдъхновяват онова, което духовната наука разпалва, ще ги постави в служба на напредъка на земното развитие. Иначе обаче, ако материализмът обхване всички умове или ако национализмът се разпространи в чисто страстна форма, Луцифер или Ариман биха могли да поставят тези сили в своя служба; тогава земният напредък не би могъл да получи нищо от тези сили. Едва когато обмислим тези връзки, ни се разкрива цялото дълбоко значение на духовната наука за човешкото земно развитие. Едва тогава се научаваме да си казваме: Колко необходимо е, колко необходимо е отделни хора, които са способни на това, да бъдат обхванати от нагласата, която може да се породи от духовната наука, за да се използват жертвените сили в правилния смисъл в развитието! – И тази духовна наука се превръща в нещо извънредно свято, когато я разглеждаме във връзка с духовния ход на развитието, изразяващ се и в нашите съдбовни дни. Така нагласата, която може да израсне у нас от духовната наука, се превръща в нещо подобно на молитва, което може да се изрази с думите: Дай ни, о, Дух на света, да бъдем истински проникнати от тази духовнонаучна нагласа, за да не пропуснем да изтръгнем по правилния начин от Луцифер и Ариман онова, което може да послужи за благото на Земята и за напредъка на Земята!
472	Unser Bau, er soll wie ein Wahrzeichen für dasjenige dienen, was Geisteswissenschaft der Menschheit als Gesinnung werden soll. Daher ist er so eingerichtet, daß in seinen Formen künstlerisch zum Ausdruck kommt, was Geisteswissenschaft aus sich heraus geben kann. Ich müßte vieles sprechen, wenn ich Ihnen dasjenige, was in jede Einzelheit dieses Baues hineingelegt ist, auseinandersetzen wollte. Das alles werden Sie erfahren, wenn Sie im Laufe der Jahre den Bau besuchen werden, und die Dinge, die sich darin abspielen sollen, mitmachen werden. Nur von einem will ich heute sprechen im Zusammenhang mit dem, was ich eben auseinandergesetzt habe.	Нашата сграда трябва да служи като знак за нагласата, в която духовната наука трябва да се превърне за човечеството. Затова тя е така устроена, че във формите ѝ художествено се изразява онова, което духовната наука може да даде от себе си. Би трябвало да говоря много, ако исках да ви разясня онова, което е вложено във всяка подробност на тази сграда. Всичко това ще узнаете, когато през годините посещавате сградата и участвате в онова, което трябва да се извършва в нея. Днес искам да говоря само за едно нещо във връзка с току-що разясненото.
473	An einer bedeutungsvollen Stelle des Baues, da wo er gegen Osten hin sich wendet, wird sich eine bildhauerische Gruppe befinden. In dieser bildhauerischen Gruppe soll insbesondere zum Ausdruck gebracht werden dasjenige, wovon das Bewußtsein unserer Zeit sich im rechten Maße durchdringen muß. Diese Gruppe wird, ganz abgesehen von dem, was dazukommen wird, im wesentlichen aus drei Figuren bestehen. Drei Wesenheiten werden in dieser Gruppe zum Ausdruck kommen. Es wird eine Art Felsen da sein. Dieser Felsen hat einen Vorsprung nach vorne, und in diesem Vorsprung ist eine Höhle. Auf dem Felsenvorsprung steht die Hauptfigur. Diese Hauptfigur, man wird sie nennen können, wie man will, aber man wird in ihr zu sehen haben den Repräsentanten des Erdenmenschen im höchsten Sinne des Wortes. Und will man in demjenigen Menschen, der drei Jahre seines Erdenlebens in sich die Christus-Wesenheit getragen hat, das Ideal des Erdenmenschen sehen, so wird man in dieser Hauptfigur auch den Christus sehen können. Aber das darf nicht so geschehen, daß man etwa vor diese Gruppe tritt mit dem Bewußtsein, das soll der Christus sein, sondern alles muß künstlerisch gefühlt werden. Das heißt, es darf nicht äußerlich symbolisch gedeutet werden, sondern alles muß aus den Formen selbst folgen.	На едно важно място в сградата, в частта ѝ, обърната на изток, ще има скулптурна група. В тази скулптурна група трябва по-специално да се изрази онова, от което съзнанието на нашето време трябва да бъде проникнато в правилната мяра. Независимо от всичко, което ще бъде добавено, тази група ще се състои по същество от три фигури. В нея ще бъдат изразени три същества. Ще има нещо като скала. Тази скала има издатина напред, а в тази издатина има пещера. Върху скалната издатина стои главната фигура. Тази главна фигура може да бъде наречена както пожелаем, но в нея ще трябва да се вижда представителят на земния човек в най-висшия смисъл на думата. И ако искаме да видим идеала на земния човек в онзи човек, който три години от земния си живот е носил в себе си Христовото същество, тогава и в тази главна фигура ще можем да видим Христос. Но това не бива да става така, че да застанем пред тази група със съзнанието: това трябва да изобразява Христос, а всичко трябва да се почувства художествено. Тоест не бива да се тълкува външно и символично, а всичко трябва да произтича от самите форми.
474	Hier oben ist eine zweite Wesenheit. Diese Wesenheit hat hier ein menschenähnliches, ich kann nur sagen menschenähnliches Haupt. Das Haupt ist wirklich so, daß man sagen kann, ein menschliches Haupt erinnert an dieses Haupt. Denn dieser Kopf ist so gebildet, daß mächtig ausgebildet ist die Schädelpartie, namentlich die Stirnpartie. Während beim Menschen diese Teile da oben verhältnismäßig unbeweglich sind, ist bei diesem Wesen alles beweglich. Alles ist seelischer Ausdruck. So wie der Mensch seine Hände bewegen kann mit den Fingern, aber nicht diese Partie hier, so kann diese Wesenheit hier oben alles bewegen. Und man sieht es der bildhauerischen Arbeit an, daß da oben alles beweglich ist. Sehr zurücktretend ist bei dieser Wesenheit die untere Partie des Gesichtes. Man möchte sagen, es wölbt sich die mächtige Schädelbildung über das zurücktretende Gesicht. Ich kann nur einzelne Teile besprechen, denn es ist jeder einzelne Strich an dieser Figur von einer großen Bedeutung. Dann ist aber das Eigentümliche, daß eine Verbindung zwischen dem, was beim Menschen zum Kehlkopf verkümmert ist, und dem Ohr bei dieser Gestalt besteht. Das, was als Kehlkopfläppchen darin ist, wölbt sich herauf und bildet den unteren Teil der Ohren. Der obere Teil wird durch die Stirnpartie gebildet. Auf der andern Seite schließen sich zwei an Vogelflügel erinnernde Gebilde an, zwischen denen dann ein Leib ausgebreitet ist, der so ist, wie wenn es ein umgestaltetes menschliches Antlitz im ganzen wäre. Flügel und Kehlkopf und Ohr sind in einem gebildet, so daß man erkennen wird: mit den Flügeln lebt das Wesen in der Sphärenharmonie drinnen, schwingt sich durch den Raum, durch die Wellen der Sphärenharmonie, und das lokalisiert sich im Ohr. Bei dem Menschen ist das alles verkümmert. Dadurch nun, daß der Menschheitsrepräsentant die linke Hand hier hinaufhebt, werden dieser Gestalt auf dem Felsen die Flügel gebrochen, und dadurch stürzt sie vom Felsen herunter. - Sie ahnen: mit dieser Gestalt, die da vom Felsen herunterstürzt, mit ihren gebrochenen Flügeln, ist Luzifer gemeint.	Тук горе има второ същество. Това същество има тук човекоподобна, мога да кажа само човекоподобна глава. Главата наистина е такава, че можем да кажем: една човешка глава напомня тази глава. Защото тази глава е оформена така, че черепната част, особено челната част, е силно развита. Докато у човека тези части тук горе са сравнително неподвижни, у това същество всичко е подвижно. Всичко е душевен израз. Както човекът може да движи ръцете си с пръстите, но не и тази част тук, така това същество тук горе може да движи всичко. И в скулптурата се вижда, че там горе всичко е подвижно. Долната част на лицето у това същество е силно отдръпната назад. Бихме искали да кажем, че могъщият череп се извисява като свод над отдръпнатото назад лице. Мога да обсъдя само отделни части, защото всяка отделна черта на тази фигура има голямо значение. Особеното обаче е, че у тази фигура съществува връзка между онова, което у човека е закърняло до гръклян, и ухото. Онова, което е в нея като малък дял на гръкляна, се извива нагоре и образува долната част на ушите. Горната част се образува от челната област. От другата страна се присъединяват две образувания, напомнящи птичи крила, между които е разгърнато тяло, което в своята цялост е като преобразено човешко лице. Крилата, гръклянът и ухото са оформени в едно, така че ще разпознаем: с крилата съществото живее в хармонията на сферите, рее се през пространството, през вълните на хармонията на сферите, и това се съсредоточава в ухото. У човека всичко това е закърняло. И понеже представителят на човечеството вдига лявата си ръка тук нагоре, крилата на тази фигура върху скалата се пречупват и тя пада от скалата. – Досещате се: тази фигура, която пада от скалата с пречупените си крила, представлява Луцифер.
475	Hier unten, in der Höhle darin, befindet sich eine andere Gestalt. Sie hat nicht vogelähnliche Flügel, sondern sie hat fledermausähnliche Flügel, eine Art von drachen- oder wurmähnlichem Körper und ein Haupt, an das wiederum das menschliche Haupt erinnert. Aber alles das, was an Luzifer mächtige Stirnbildung ist, tritt an dieser unteren Gestalt ganz zurück, ist verkümmert. Die unteren Partien gegen den Mund zu, die sind mächtig ausgebildet bei dieser Gestalt. Und diese Gestalt ist umwickelt von dem, was in der Erde an Gold ist. Das Gold der Erde wird zu Fesseln, welche diese Gestalt dadrinnen anfesseln. Diese Gestalt krümmt sich unter der Wirkung, die von der heruntergehenden Hand des Menschheitsrepräsentanten, des Christus, ausgeht. Diese Gestalt da unten ist Ahriman, ist der durch das Gold der Erde gefesselte Ahriman.	Тук долу, в пещерата, се намира друга фигура. Тя няма птичи крила, а крила като на прилеп, нещо като драконоподобно или червееподобно тяло и глава, за която отново напомня човешката глава. Но всичко онова, което у Луцифер е могъщо развито чело, у тази долна фигура е съвсем отстъпило назад, закърняло е. У тази фигура са силно развити долните части на лицето откъм устата. И тази фигура е оплетена в златото, което се намира в Земята. Земното злато се превръща в окови, които я държат окована вътре. Тази фигура се гърчи под въздействието, което идва от спускащата се надолу ръка на представителя на човечеството, на Христос. Тази фигура долу е Ариман, това е Ариман, окован от земното злато.
476	Mit dem, was ich jetzt eben gesagt habe, ist gewissermaßen die Idee des Ganzen gegeben. Aber mit dieser Idee hat man nur hingedeutet auf dasjenige, worum es sich handelt. Niemals wird es sich bei uns darum handeln, die Unart der alten Theosophen, die immer mit Symbolen gearbeitet haben, auch hier zu treiben, sondern es wird sich darum handeln, daß alles wirklich ins Künstlerische umgewandelt wird, was von der Geisteswissenschaft aus zu dem menschlichen Gefühl hintreibt. Daher darf man nicht sagen: diese Gestalten drücken das oder jenes aus -, sondern sie müssen durch dasjenige, was sie künstlerisch sind, durch das, was man in ihnen sieht, das sein, was das Verhältnis des Menschen, oder auch des Christus, zu Luzifer und Ahriman darstellt. Daher kann dies auch nicht mit den alten künstlerischen Mitteln zum Ausdruck kommen. Jede Fingerbewegung an den Händen, die Art und Weise wie die Hände gebildet werden, wird bedeutungsvoll sein, denn darin wird sich etwas Bedeutungsvolles ausdrücken müssen. Man könnte zunächst die Idee haben, daß der Christus die linke Hand hinaufhebt und durch das, was er will, ließe er Kräfte ausströmen, welche dem Luzifer die Flügel brechen, so daß dieser herunterfällt. Und durch die rechte heruntergesenkte Hand würden wieder Kräfte ausgeströmt, durch welche Ahriman gefesselt wird. Man hätte etwas ganz Falsches vorgestellt, wenn man sich dieses vorgestellt hätte.	С онова, което току-що казах, в известен смисъл е дадена идеята на цялото. Но с тази идея само се посочва за какво става дума. И тук никога няма да се стремим да следваме лошия навик на старите теософи, които винаги са работили със символи, а ще се стремим всичко, което се устремява от духовната наука към човешкото чувство, действително да се преобрази в изкуство. Затова не бива да се казва: тези фигури изразяват това или онова, – а самите те трябва чрез художествената си същност, чрез онова, което виждаме в тях, да представят отношението на човека, или пък на Христос, към Луцифер и Ариман. Затова това не може да се изрази и със старите художествени средства. Всяко движение на пръстите на ръцете, начинът, по който са оформени ръцете, ще има значение, защото в него трябва да се изрази нещо значимо. Отначало бихме могли да си представим, че Христос вдига лявата си ръка и чрез волята си оставя да се излъчват сили, които пречупват крилата на Луцифер, така че той пада. А през дясната, спусната надолу ръка отново биха се излъчвали сили, които оковават Ариман. Ако си представяхме това, щяхме да си представяме нещо съвсем погрешно.
477	Um das ganz Bedeutungsvolle, was in diesem liegt, auszuführen, möchte ich an etwas erinnern, was wirklich zu dem Größten gehört, was die Kunst bisher hervorgebracht hat: «Das jüngste Gericht» von Michelangelo in der Sixtinischen Kapelle in Rom. Da sieht man den Christus, wie er die Guten nach dem Himmel, die Bösen nach der Hölle fördert. Man sieht es dem Christus an, wie er die einen nach der guten Welt, die andern nach der schlimmen Welt fördert. Dieser Christus, wie er da dargestellt ist, ist fortan nicht der Christus, den wir erst in seiner wahren Wesenheit durch die Geisteswissenschaft begreifen sollen. Der Christus, der der wahre Christus ist, verdammt nicht, lobt nicht, indem er Zorn, oder indem er gewöhnliche Liebe anwendet, sondern durch das, was er ist, wirkt er. Luzifer werden nicht die Flügel gebrochen, sondern er bricht sie sich durch seine Seelenverfassung, indem er in die Nähe des Christus kommt. Und Ahriman, er fesselt sich selbst durch das, was in seiner Seele geschieht, indem er in die Nähe des Christus kommt. Daher muß die hinauf gehaltene und die hinuntergehaltene Hand alles, was nicht rein seiendes Mitgefühl mit der Welt ist, nicht haben. Der Luzifer dort oben, der kann nicht ertragen, seinerseits nicht ertragen, daß die Hand des Christus in seine Nähe kommt. Und durch das, was er dadurch in sich erlebt, bricht er sich die Flügel, nicht bricht der Christus sie ihm, er bricht sie sich selbst. Und ebenso ist es bei Ahriman. Michelangelo hat noch nicht verstanden, einen Christus zu bilden, wie er wirklich ist. Die Christus-Wesenheit ist so bedeutsam, das Verständnis der ChristusWesenheit ist so schwierig, daß dies nur im Laufe der Zeit erreicht werden kann. Der Christus, der durch das, was er ist, die Wesen dazu bringt, daß sie sich selbst verdammen oder erlösen, der wird erst verstanden werden. Der Christus auf dem Bilde des Michelangelo hat noch etwas Luziferisch-Ahrimanisches, weil er durch seinen Zorn die Bösen in die Hölle, die Guten in den Himmel führt: da ist er engagiert mit seinen Leidenschaften. Der Christus hier steht unpersönlich da, und die Wesen verurteilen sich selbst, die in seine Nähe kommen.	За да изясня голямото значение на онова, което се съдържа тук, бих искал да напомня нещо, което действително принадлежи към най-великото, създадено досега от изкуството: „Страшният съд“ на Микеланджело в Сикстинската капела в Рим. Там виждаме как Христос отправя добрите към рая, злите към ада. От изображението на Христос се вижда как той отправя едните към добрия свят, другите към лошия свят. Този Христос, както е представен там, вече не е Христос, когото тепърва трябва да разберем в истинската му същност чрез духовната наука. Истинският Христос не осъжда и не хвали чрез гняв или обикновена любов, а действа чрез онова, което е. Крилата на Луцифер не биват пречупени, а той сам си ги пречупва чрез душевното си състояние, когато се приближава до Христос. И Ариман сам се оковава чрез онова, което става в душата му, когато се приближава до Христос. Затова във вдигнатата нагоре и спуснатата надолу ръка не трябва да има нищо, което да не е съчувствие към света в чистото си битие. Луцифер там горе не може да понесе, от своя страна не може да понесе приближаването на Христовата ръка към него. И чрез онова, което вследствие на това преживява в себе си, сам си пречупва крилата, Христос не му ги пречупва, той сам си ги пречупва. И същото е при Ариман. Микеланджело още не е успял да изобрази Христос такъв, какъвто е в действителност. Христовото същество е толкова значимо, разбирането на Христовото същество е толкова трудно, че това може да се постигне само с течение на времето. Тепърва ще бъде разбран Христос, който чрез онова, което е, кара съществата сами да се осъждат или спасяват. В Христос от картината на Микеланджело има още нещо луциферично и ариманично, защото чрез гнева си отвежда злите в ада, добрите в рая: там той участва със страстите си. Христос тук стои, без да влага нищо лично, а съществата, които се приближават до него, сами се осъждат.
478	Sie sehen daraus, daß die Stellung des Menschen in der Welt, in der luziferische und ahrimanische Kräfte enthalten sind, an einer bedeutungsvollen Stelle unseres Baues zum Ausdruck kommen m u ß; daß Wesen ausgedrückt werden müssen, die nur in der geistigen Welt gefunden werden können. Aller Naturalismus der Kunst, alles das, wozu die Kunst gestrebt hat gerade in den letzten Zeiten, in denen die Menschen vom Materialismus ergriffen wurden, all das muß gerade überwunden werden durch diese Kunst, die hier gepflegt ist. Und etwas so völlig Neues muß, auch künstlerisch, durch Geisteswissenschaft in die Welt eintreten, daß überwunden wird auch ein Größtes, das bisher möglich war: die Christus-Gestalt des Michelangelo, in dem «Jüngsten Gericht».	От това виждате, че положението на човека в света, в който има луциферични и ариманични сили, трябва да се изрази на едно важно място в нашата сграда; че трябва да се изобразят същества, които могат да бъдат намерени само в духовния свят. Целият натурализъм на изкуството, всичко онова, към което то се стремеше особено в последно време, когато хората бяха обхванати от материализма, всичко това трябва да бъде преодоляно именно чрез изкуството, което се развива тук. И чрез духовната наука в света трябва да навлезе нещо толкова съвършено ново и в художествено отношение, че да бъде преодоляно и едно от най-великите неща, възможни досега: фигурата на Христос от Микеланджело в „Страшният съд“.
479	Man darf solche Sachen aussprechen, wenn man auf der andern Seite wiederum all das betont, was nicht vergessen werden darf: daß selbstverständlich für all das unser Bau nur ein primitiver Anfang sein kann. Alles ist unvollkommen, alles ist elementar, alles ist nur ein Anfang, aber es soll der Anfang schon etwas völlig Neues sein. Daß alles unvollkommen ist, das kann selbstverständlich gewußt werden, aber hingewiesen werden muß auf etwas, was als Impuls in das ganze Menschenleben hineinkommen soll.	Такива неща могат да се изрекат, ако, от друга страна, отново подчертаем всичко, което не бива да се забравя: че за всичко това нашата сграда, разбира се, може да бъде само едно примитивно начало. Всичко е несъвършено, всичко е елементарно, всичко е само начало, но още това начало трябва да бъде нещо съвършено ново. Разбира се, може да се знае, че всичко е несъвършено, но трябва да се посочи нещо, което като импулс трябва да навлезе в целия човешки живот.
480	Bedenken Sie nun, wie nahe es Hegt, gleichgültig vorüberzugehen an einer Gabe des kosmischen Daseins, die da besteht in den unverbrauchten Menschen-Ätherleiberkräften. Bedenken Sie, wie diese Ätherleiberkräfte eine Beute Luzifers und Ahrimans werden könnten, wenn der Mensch nicht die Möglichkeit fände, sie in das Heil der Erdenentwickelung hineinzustellen. Da haben wir ein ungeheures Geheimnis unserer Erdenmenschheitsentwickelung berührt: das Geheimnis von der Beziehung des Christus-Impulses zu dem LuziferImpuls, zu dem Ahriman-Impuls. Und diese Beziehung des ChristusImpulses zu dem Luzifer-Impuls und dem Ahriman-Impuls wird immer mehr und mehr in der nächsten Zukunft durch die Menschheit verstanden werden können. Luzifer-Kräfte und Ahriman-Kräfte durchwalten die Welt, und der Mensch muß durch sein ChristusBewußtsein werden wie ein Wesen, das wie in einem Boote sitzt, das zwar immer in den Stürmen, die Luzifer und Ahriman erregen, schaukeln muß, das aber seinen Weg findet durch das Meer, dessen lebendige Substanz aus Luzifer und Ahriman besteht, durch das aber der Mensch sein Christus-Boot dennoch hindurchtreibt.	Помислете сега колко лесно е да подминем равнодушно един дар на космическото съществуване, състоящ се в неизразходваните сили на човешките етерни тела. Помислете как тези етерни сили биха могли да станат плячка на Луцифер и Ариман, ако човекът не намери възможност да ги насочи към благото на земното развитие. Тук се докоснахме до огромна тайна на развитието на земното човечество: тайната за отношението на Христовия импулс към импулса на Луцифер, към импулса на Ариман. И в най-близкото бъдеще човечеството ще може все повече и повече да разбира това отношение на Христовия импулс към импулса на Луцифер и импулса на Ариман. Силите на Луцифер и силите на Ариман пронизват света и чрез Христовото си съзнание човекът трябва да стане като същество, което сякаш седи в лодка, която трябва непрестанно да се люшка в бурите, предизвиквани от Луцифер и Ариман, но намира пътя си през морето – море, чиято жива субстанция се състои от Луцифер и Ариман и през което обаче човекът все пак води своята Христова лодка.
481	Nicht darum kommen wir in unseren Zweigen zusammen, daß wir dieses oder jenes theoretisch lernen, was uns Geisteswissenschaft enthüllen kann, sondern darum kommen wir zusammen, daß alles, was in unseren Seelen lebt, erfüllt wird von einer Gesinnung, die aus dieser Geisteswissenschaft erfließen kann. Nicht was wir denken aus der Geisteswissenschaft, sondern wie wir es denken, empfinden, fühlen und wollen, darauf kommt es an. Und ob das Kleinste oder das Größte, was wir in der Erdenentwickelung der Menschheit beobachten können, vor unser Seelenauge tritt, überall kann uns vor Augen treten, wie es für den Menschen der Zukunft notwendig ist, sich gerade mit dem bekanntzumachen, was die Dreiheit Christus, Luzifer, Ahriman bedeutet. Nicht hat sehen können Michelangelo, nicht haben sehen können die Zeiten, die bisher vergangen sind, in der richtigen Weise, wie diese Dreiheit in der Welt dasteht. Aber man wird auch den Christus in seiner Wesenheit erst richtig erkennen, wenn man ihn sieht in seinem Verhältnis zu dem, was in der Welt wirkt wie der Nord- und Südpol: Luzifer und Ahriman.	В нашите клонове се събираме не за да научим теоретично едно или друго от онова, което духовната наука може да ни разкрие, а се събираме, за да се изпълни всичко, което живее в душите ни, с нагласа, която може да произтече от тази духовна наука. Важно е не какво мислим въз основа на духовната наука, а как го мислим, усещаме, чувстваме и искаме. И независимо дали пред душевното ни око се явява най-малкото, или най-великото от онова, което можем да наблюдаваме в земното развитие на човечеството, навсякъде може да ни стане ясно колко е необходимо човекът на бъдещето да се запознае именно със значението на троичността Христос, Луцифер, Ариман. Микеланджело не е могъл да види, досегашните времена не са могли да видят по правилния начин как тази троичност присъства в света. Но и Христос ще бъде правилно познат в своята същност едва когато го видим в отношението му към онова, което действа в света като Северния и Южния полюс: Луцифер и Ариман.
482	Mancherlei über diese Dinge wird für diejenigen, die dann dabei sein können, noch in den nächsten Tagen von uns zu besprechen sein. Heute hatte ich auf Ihre Seelen dasjenige legen wollen, was uns die geisteswissenschaftliche Gesinnung so wichtig auch für bedeutungsvolle Dinge erscheinen läßt, die sich in der geistigen Welt in der nächsten Zukunft dem zeigen können, der das, was physisch geschieht, auch geistig zu durchschauen vermag.	През следващите дни ще трябва да обсъдим още различни неща по тези въпроси за онези, които ще могат да присъстват тогава. Днес исках да вложа в душите ви онова, заради което духовнонаучната нагласа ни изглежда толкова важна и с оглед на значими неща, които в най-близкото бъдеще могат да се разкрият в духовния свят на онзи, който е способен да прозре и духовно онова, което става физически.
483	O man möchte zu den die Erde und die Menschheit schützenden guten Göttern und Geistern flehen, daß sie Kraft den Menschen geben, damit eintreten kann dasjenige, was geschehen muß zum Heile der Menschheit!	О, как би ни се искало да умоляваме добрите богове и духове, които закрилят Земята и човечеството, да дадат сила на хората, за да може да настъпи онова, което трябва да стане за благото на човечеството!
484	Da oben werden sie sein, die unverbrauchten Ätherkräfte der jugendlich durch den Tod gegangenen Menschen. Aber Menschenherzen und Menschenseelen werden hier auf Erden sein müssen, die so hinaufschauen zu diesen Kräften, daß diese Kräfte durch sie in die richtige Entwickelungsrichtung hineingebracht werden können. Nicht nur darauf kommt es an, daß da oben die Kräfte sind, die auch eine Beute Luzifer s und Ahrimans werden könnten, sondern daraufkommt es an, daß unten in physischen Leibern Menschenseelen sind, die ihre andächtige Stimmung zu diesen Opfer-Ätherleibern hinaufsenden. Davon wird es abhängen, in welchem Sinne in die Menschheitsentwickelung die Kräfte einfließen, die geschaffen werden auf den Feldern, auf denen das Blut rinnt, auf denen Opfer gebracht werden, auf denen Schmerzen gelitten werden.	Там горе ще бъдат неизразходваните етерни сили на хората, преминали през смъртта в младежка възраст. Но тук на Земята ще трябва да има човешки сърца и човешки души, които така да поглеждат нагоре към тези сили, че чрез тези сърца и души силите да могат да бъдат насочени в правилната посока на развитие. Важно е не само там горе да съществуват силите, които биха могли да станат и плячка на Луцифер и Ариман, а долу във физически тела да има човешки души, които да изпращат благоговейното си настроение нагоре към тези пожертвани етерни тела. От това ще зависи в какъв смисъл в развитието на човечеството ще се влеят силите, създавани по полетата, по които тече кръв, по които се принасят жертви, по които се понасят болки.
485	Das ungefähr zeichnet den Anteil, der an dem künftigen Gang der Menschheitsentwickelung aus Geisteswissenschaft werden kann, wenn das, was nur von Geisteswissenschaft erkannt werden kann, wirklich von einer Anzahl von Menschen ergriffen wird.	Това приблизително очертава приноса, който духовната наука може да даде за бъдещия ход на развитието на човечеството, ако известен брой хора действително приемат онова, което може да бъде познато само чрез духовната наука.
486	Was aus den gegenwärtigen schicksaltragenden Tagen werden kann, ich möchte es zum Schluß noch einmal in einigen pragmatischen Worten vor Ihren Seelen aussprechen:	В заключение бих искал още веднъж да представя пред душите ви в няколко думи с практическа насоченост онова, което може да произлезе от сегашните съдбовни дни:
487	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
488	GEMEINSAMKEIT ÜBER UNS, CHRISTUS IN UNS	ОБЩНОСТ НАД НАС, ХРИСТОС В НАС
489	Düsseldorf, 15. Juni 1915	Дюселдорф, 15 юни 1915 г.
490	Wir haben uns heute hier versammelt, meine lieben Freunde, in erster Linie, um die Feier der Einrichtung jenes Zweiges zu begehen, welcher von unserem lieben Freunde Professor Craemer begründet worden ist, und welcher in der innerhalb unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung gehaltenen Art und Weise seine Kräfte dem geistigen Leben der Gegenwart und der Zukunft weihen will. Bei einer solchen Gelegenheit ist es immer gut, zu gedenken des eigentlichen Sinnes unserer Vereinigung in einzelnen Zweigen, uns zu fragen: Warum schließen wir uns zu Arbeitsgruppen zusammen, und warum pflegen wir innerhalb solcher Arbeitsgruppen das Geistesgut, dem wir unsere Fähigkeiten widmen wollen? Wenn wir uns diese Frage im rechten Sinne beantworten wollen, müssen wir klar darüber sein, daß wir unsere Arbeit, die wir hier leisten, in einer gewissen Weise noch abtrennen, wenn auch nur in Gedanken abtrennen, von der Art und Weise, wie wir uns in bezug auf unsere sonstige Arbeit einrichten.	Днес се събрахме тук, скъпи мои приятели, преди всичко за да отпразнуваме учредяването на онзи клон, който нашият скъп приятел професор Кремер основа и който иска да посвети силите си на духовния живот на настоящето и бъдещето по начина, възприет в нашето духовнонаучно движение. При такъв повод винаги е добре да си припомним истинския смисъл на обединяването ни в отделни клонове, да се запитаме: Защо се обединяваме в работни групи и защо в тези работни групи се грижим за духовното богатство, на което искаме да посветим способностите си? Ако искаме да си отговорим правилно на този въпрос, трябва да сме наясно, че в известен смисъл все още отделяме работата, която вършим тук, от начина, по който организираме останалата си работа – отделяме я, макар и само мислено.
491	Derjenige Mensch in unserer Gegenwart, der sich überhaupt mit gewissen intimeren Wahrheiten des geistigen Fortschrittes der Menschheit nicht genau bekanntmachen will, der könnte fragen: Könntet ihr denn nicht, auch ohne daß ihr euch in einzelnen abgeschlossenen Gruppen zusammenschließt, einfach dadurch diese Geisteswissenschaft treiben, daß sich Vortragende dieser Gruppen finden und in ganz freier Weise Menschen, die sich auch nicht besonders kennen, zusammenkommen lassen, sie zusammenrufen, um an ihre Seelen das geistige Gut, von dem ihr sprecht, herangelangen zu lassen? - Selbstverständlich könnten wir auch so verfahren. Aber solange es uns in irgendeiner Weise möglich ist, Verbindungen herzustellen im weiteren und im engeren Sinne von Menschen, die sich kennen, die sich in gewisser Beziehung freundschaftlichst und brüderlichst in diesen Arbeitsgruppen vereinigen, so lange wollen wir dieses aus vollem Bewußtsein unserer mit der Geisteswissenschaft verbundenen Gesinnung heraus tun. Denn es ist nicht umsonst, daß sich bei uns Menschen treffen zur Pflege des intimeren Teiles unseres Geistesgutes, die sich ernst geloben, in brüderlicher Liebe und Eintracht zusammenzusein. Nicht nur, daß es eine gewisse Bedeutung hat für die Art und Weise, wie wir zueinander stehen, wie wir miteinander verkehren, daß wir in ganz anderer Weise sprechen können, wenn wir wissen, wir sprechen zu uns verwandten, mit uns bewußt verbundenen Seelen, nicht nur, daß dies so ist, sondern es ist noch etwas anderes. Wir verrichten in der Tat mit solcher Vereinigung in den einzelnen Zweigen etwas, was innig zusammenhängt mit der ganzen Auffassung, die wir von unserer geistigen Bewegung haben müssen, wenn wir sie im tiefsten Inneren verstehen. Unsere geistige Bewegung muß ja uns alle durchdringen mit dem Bewußtsein, daß sie nicht nur eine Bedeutung hat für dasjenige Dasein, welches die Sinne umfassen können, und für das Dasein, welches der auf das Äußere gerichtete Verstand der Menschen umfassen kann; unsere geistige Bewegung muß sich klar darüber sein, daß unsere Seelen durch sie eine echte und wahre Verbindung mit den geistigen Welten suchen. Wir müssen uns gleichsam mit Bewußtsein immer wieder und wiederum sagen: Indem wir Geisteswissenschaft treiben, versetzen wir in gewissem Sinne unsere Seelen hinein in jene Welten, welche nicht nur Erdenwesen bewohnen, sondern welche als ihren Daseins ort die Wesen der höheren Hierarchien bewohnen, die Wesen der unsichtbaren Welten. Daß wir gewissermaßen darinnen sind und daß unsere Arbeit für diese unsichtbaren Welten eine Bedeutung hat, daß wir in diesen unsichtbaren Welten wirklich darinnen sind - das ist es, was uns bei unserer Arbeit zum vollen Bewußtsein kommen muß. Nun ist es in der Tat so, daß innerhalb der geistigen Welt die geistige Arbeit, die wir verrichten, indem wir, uns kennend, in einzelnen Arbeitsgruppen zusammenarbeiten, eine ganz andere Bedeutung hat, als wenn wir eine solche Arbeit nicht innerhalb solcher Arbeitsgruppen, sondern außerhalb derselben, zerstreut in der Welt leisten würden. Also eine ganz andere Bedeutung für die geistigen Welten als eine Arbeit, die wir sonst leisten könnten, hat die Arbeit, die wir innerhalb unserer Gruppen in brüderlicher Eintracht zusammen leisten. Um das in vollständigem Sinne zu verstehen, müssen wir uns an Bedeutsames erinnern, das uns bei unserem geisteswissenschaftlichen Arbeiten der letzten Jahre in mannigfaltiger Weise vor die Seele hat treten können.	Който в нашето съвремие изобщо не иска да се запознае по-точно с някои по-съкровени истини за духовния напредък на човечеството, би могъл да попита: Не бихте ли могли да се занимавате с тази духовна наука и без да се обединявате в отделни затворени групи, просто като се намерят лектори от тези групи, които съвсем свободно да събират хора дори когато те не се познават особено добре, да ги свикват, за да стига до душите им духовното богатство, за което говорите? – Разбира се, бихме могли да постъпваме и така. Но докато по някакъв начин ни е възможно да създаваме по-широки и по-тесни връзки между хора, които се познават и в известно отношение се обединяват в тези работни групи с най-приятелски и най-братски чувства, дотогава искаме да го правим с пълно съзнание за духовнонаучната си нагласа. Защото не напразно при нас се срещат хора, които тържествено си обещават да бъдат заедно в братска любов и сговор, за да се грижат за по-съкровената част от духовното ни богатство. За отношението ни един към друг, за общуването ни има известно значение това, че можем да говорим по съвсем друг начин, когато знаем, че говорим на сродни души, съзнателно свързани с нас; но не е само това – има и нещо друго. Като се обединяваме така в отделните клонове, наистина вършим нещо, което е тясно свързано с цялото разбиране, което трябва да имаме за духовното си движение, ако го разбираме в най-дълбоката му същност. Нашето духовно движение трябва да проникне всички ни със съзнанието, че има значение не само за онова съществуване, което сетивата могат да обхванат, и за съществуването, което може да обхване човешкият разсъдък, насочен към външното; нашето духовно движение трябва да е наясно, че чрез него душите ни търсят истинска и действителна връзка с духовните светове. Трябва, така да се каже, съзнателно да си повтаряме отново и отново: Като се занимаваме с духовна наука, в известен смисъл пренасяме душите си в онези светове, които обитават не само земни същества, но които са място на съществуване и на съществата на висшите йерархии, съществата на невидимите светове. В работата си трябва напълно да осъзнаем, че така да се каже, сме в тези невидими светове и че работата ни има значение за тези невидими светове, че действително сме в тези невидими светове. И наистина за духовния свят духовната работа, която вършим, като работим заедно в отделни работни групи и се познаваме, има съвсем друго значение, отколкото ако я вършехме извън тези работни групи, разпръснати из света. И така, работата, която вършим заедно в братски сговор в нашите групи, има за духовните светове съвсем друго значение от работата, която иначе бихме могли да вършим. За да разберем това в пълния му смисъл, трябва да си припомним важни неща, които през последните години по различни начини можеха да се явят пред душите ни в духовнонаучната ни работа.
492	Gedenken wir einmal dessen, daß sich unsere Erdenentwickelung für uns Menschen so vollzogen hat, daß in der nachatlantischen Zeit zuerst diese Erdenentwickelung getragen worden ist von derjenigen Kulturgemeinschaft, die wir die altindische Kulturperiode nennen. Daß dann fortgesetzt worden ist diese Kulturperiode von dem, was wir mit einem mehr oder weniger passenden Ausdruck - darauf kommt es jetzt nicht an - die urpersische Kulturperiode nennen. Dann kam die ägyptisch-chaldäisch-babylonische Kulturperiode, dann die griechisch-lateinische, dann unsere fünfte nachatlantische Kulturperiode. Jede solche Kulturperiode hat auf der einen Seite dasjenige an Kultur und an geistigem Leben besonders zu pflegen, was ihr zunächst für die äußere sichtbare Welt zugeteilt ist. Aber eine jede solche Kulturperiode muß zugleich vorbereiten, gewissermaßen in ihrem Schöße vorbereitend tragen dasjenige, was da kommen soll in der nächstfolgenden Kulturperiode.	Нека си припомним как протече земното развитие за нас, хората: в следатлантското време първоначално негова опора беше онази културна общност, която наричаме древноиндийски културен период. След това този културен период бе продължен от онова, което с един повече или по-малко подходящ израз – сега не това е важно – наричаме праперсийски културен период. После дойде египетско-халдейско-вавилонският културен период, после гръко-латинският, после нашият пети следатлантски културен период. От една страна, всеки такъв културен период трябва особено да се грижи за онова в културата и духовния живот, което му е отредено най-напред за външния видим свят. Но същевременно всеки такъв културен период трябва да подготвя, така да се каже, да носи и подготвя в лоното си онова, което трябва да дойде в следващия културен период.
493	Die erste nachatlantische Kulturperiode, die altindische, mußte in ihrem Schöße die urpersische vorbereiten, die urpersische wiederum die ägyptisch-chaldäische und so weiter. Und unsere fünfte nachatlantische Kulturperiode muß die sechste Kulturperiode der nächsten Zeit vorbereiten. Öfter ist es nun gesagt worden, daß es unsere geisteswissenschaftliche Aufgabe ist, durch dasjenige, was wir uns aneignen, nicht nur, was ja ganz recht, aber nicht das einzige ist, Geistesgut für unsere einzelnen Seelen zu gewinnen - das wird uns zugeteilt für das ewige Leben unserer Seele -, aber es ist auch unsere Aufgabe, dasjenige vorzubereiten, was dann die sechste Kulturperiode zu ihrem Inhalte, zu ihrer besonderen äußerlichen Arbeit haben soll. So war es in jeder der einzelnen nachatlantischen Kulturperioden. Und diejenigen Stätten, in welchen immer dasjenige vorbereitet wurde, was für die nächste Kulturperiode das bedeutsame Äußere war, das waren die Mysterienstätten. Das waren diejenigen Vereinigungen von Menschen, in denen anderes gepflegt worden ist, als die äußere Welt pflegt.	Първият следатлантски културен период, древноиндийският, трябваше да подготви в лоното си праперсийския, праперсийският на свой ред – египетско-халдейския и така нататък. А нашият пети следатлантски културен период трябва да подготви шестия културен период, който предстои. Нееднократно е казвано: Духовнонаучната ни задача е чрез онова, което усвояваме, не само да придобиваме духовно богатство за отделните си души – това е съвсем правилно, но не е единственото; това богатство ни се дава за вечния живот на душата ни, – а и да подготвяме онова, което е предназначено да бъде съдържание на шестия културен период, негова особена работа във външния свят. Така е било във всеки от отделните следатлантски културни периоди. А местата, където винаги се е подготвяло онова, което е щяло да бъде значимо във външния живот на следващия културен период, са били мистерийните средища. Това са били онези обединения на хора, в които се е поддържало нещо различно от поддържаното във външния свят.
494	Nun wissen Sie auch, daß es bei der ersten nachatlantischen Kulturperiode, bei der altindischen Kulturperiode, vorzüglich darauf ankam, daß durch diese altindische Kultur gepflegt wurde des Menschen Ätherleib, bei der urpersischen der Astralleib, durch die ägyptischchaldäische die Empfindungsseele, durch die griechisch-lateinische die Verstandes- oder Gemütsseele. Unsere Kulturperiode pflegt und wird zur Ausbildung bringen bis zu ihrem Ende dasjenige, was man Bewußtseinsseele nennt. Vorbereitet aber muß dasjenige werden, was dann in der sechsten Kulturperiode gewissermaßen den Inhalt, den Charakter der äußeren Kultur abgeben wird. O diese sechste Kulturperiode, sie wird mancherlei Züge in sich tragen, mancherlei Charakterzüge, die sich gar sehr unterscheiden von den Charakterzügen unserer Zeit. Vor allen Dingen können wir drei Charakterzüge hervorheben, von denen wir wissen müssen, daß wir sie als unsere Ideale für die sechste nachatlantische Kulturperiode schon im Herzen tragen müssen, daß wir sie vorzubereiten haben für diese sechste Kulturperiode. Jetzt ist etwas noch nicht in der Menschengemeinschaft vorhanden, was in der sechsten Kulturperiode da sein wird bei denjenigen Menschen, die gelten werden als solche, die das Ziel der sechsten Kulturperiode erreicht haben, die nicht zurückgeblieben sind hinter diesem Ziele; also nicht innerhalb derer, die in der sechsten Kulturperiode Wilde oder Barbaren sind. Von diesen Bewohnern der Erde in der sechsten Kulturperiode - von denen also, die dann auf der Höhe der Kultur stehen werden - wird einer der wichtigsten Charakterzüge ein gewissermaßen moralischer Charakterzug sein. Jetzt ist noch wenig innerhalb der Menschheit von diesem Charakterzug zu bemerken. Der Mensch muß heute schon feiner organisiert sein, wenn es ihm in der Seele weh tun soll, daß er außer seinem eigenen Dasein andere Menschen in der Welt anschauen, betrachten, sehen muß, denen es schlechter geht als ihm. Gewiß, feiner organisierte Naturen empfinden auch heute schon Leid über das Leid, das über viele Menschen in der Welt ausgegossen ist - aber es müssen eben feiner organisierte Naturen sein. In der sechsten Kulturperiode wird bei denjenigen Menschen, die ganz auf der Höhe dieser Kultur stehen werden, nicht nur jenes Gefühl vorhanden sein, das wir heute als Schmerz empfinden über Elend, Leid und Armut, die verbreitet sind in der Welt, sondern der Mensch wird dann auf der Höhe der Kultur der sechsten nachatlantischen Kulturperiode jedes fremde Leid als sein eigenes Leid empfinden. Wenn er einen Hungernden sieht, wird er den Hunger so lebhaft empfinden bis ins Physische herunter, daß ihm dieser Hunger des andern unerträglich sein wird. Dasjenige, wovon hier angedeutet ist, daß es in der sechsten Kulturperiode nicht mehr so sein wird wie noch in der fünften, daß vielmehr in der sechsten Kulturperiode das Wohl des einzelnen voll abhängen wird von dem Wohl der Gesamtheit, ist ein moralischer Charakterzug. So wie jetzt nur das Wohl eines einzelnen menschlichen Gliedes von der Gesundheit des ganzen Leibes abhängt, und wenn der ganze Mensch nicht gesund ist, sich auch das einzelne Glied nicht aufgelegt fühlt, dieses oder jenes zu tun -, so wird in der sechsten Kulturperiode ein Gemeinsames die dann zivilisierte, die dann kultivierte Menschheit ergreifen, und der einzelne wird in viel höherem Maße, wie ein Glied des Ganzen, das Leiden, die ganze Not, die ganze Armut oder den Reichtum mitempfinden. Das ist der erste, vorzugsweise moralische Wesenszug, der die zivilisierte Menschheit der sechsten Kulturperiode charakterisieren wird.	Знаете също, че в първия следатлантски културен период, в древноиндийския културен период, е било особено важно тази древноиндийска култура да развива етерното тяло на човека, праперсийската – астралното тяло, египетско-халдейската – сетивната душа, гръко-латинската – разсъдъчната или сърдечната душа. Нашият културен период развива и до края си ще изгради онова, което се нарича съзнаваща душа. Трябва обаче да се подготви онова, което в шестия културен период ще съставлява, така да се каже, съдържанието, характера на външната култура. О, този шести културен период ще носи в себе си най-различни черти, най-различни характерни черти, които твърде много се различават от характерните черти на нашето време. Преди всичко можем да откроим три характерни черти, за които трябва да знаем, че още сега трябва да ги носим в сърцата си като наши идеали за шестия следатлантски културен период, че трябва да ги подготвяме за този шести културен период. В човешката общност сега още липсва нещо, което през шестия културен период ще бъде присъщо на хората, смятани тогава за достигнали целта на шестия културен период, а не за изостанали в развитието си спрямо тази цел; тоест то няма да бъде присъщо на онези, които през шестия културен период ще са диваци или варвари. Една от най-важните характерни черти на тези земни жители в шестия културен период – тоест на онези, които тогава ще са на висотата на културата – ще бъде, така да се каже, морална черта. Сега сред човечеството още малко се забелязва тази черта. Днес човек трябва да е по-фино устроен, за да го боли душата от това, че трябва да съзерцава, да наблюдава, да вижда по света други хора, които съществуват наред с него и на които им е по-зле от него. Наистина хората с по-фино устроена природа още днес изпитват страдание заради страданието, изляло се върху много хора по света – но това трябва да са именно хора с по-фино устроена природа. През шестия културен период хората, които ще са изцяло на висотата на тази култура, не само ще изпитват онова чувство, което днес изпитваме като болка заради нещастието, страданието и бедността, разпространени по света, а тогава, на висотата на културата на шестия следатлантски културен период, ще усещат всяко чуждо страдание като свое собствено страдание. Ако видят гладен човек, ще усещат глада толкова живо, чак на физическо равнище, че този глад на другия ще им бъде непоносим. Тук загатнахме за една морална черта: в шестия културен период вече няма да е както в петия, а благополучието на отделния човек ще зависи напълно от благополучието на всички. Както сега само благополучието на отделния член на човешкото тяло зависи от здравето на цялото тяло и когато целият човек не е здрав, отделният член също не е разположен да върши това или онова, така през шестия културен период нещо общо ще обхване тогавашното цивилизовано, тогавашното културно човечество и отделният човек като член на цялото ще съпреживява в много по-голяма степен страданието, цялата неволя, цялата бедност или богатството. Това е първата, предимно морална съществена черта, която ще характеризира цивилизованото човечество на шестия културен период.
495	*	*
496	Ein zweiter Grundzug wird dann sein, daß all dasjenige, was wir heute Glaubensgüter nennen, in einem viel, viel höheren Maße abhängen wird von der Individualität des einzelnen, als das heute der Fall ist. Die Geisteswissenschaft drückt das so aus, daß auf jeglichem religiösen Gebiet in der sechsten Kulturperiode vollständige Gedankenfreiheit und Sehnsucht nach der Gedankenfreiheit die Menschen ergreifen werden, so daß all dasjenige, was ein Mensch glauben will, wovon ein Mensch namentlich in religiöser Beziehung überzeugt sein will, in die Kraft seiner Individualität gestellt sein wird. Glaubens zusammenhang, wie er heute noch so vielfach existiert, Glaubens zusammenhang, der in der verschiedensten Weise unter den einzelnen Menschengemeinschaften herrscht, wird in dem Teile der Menschheit in der sechsten Kulturperiode, der dann der zivilisierte sein wird, nicht mehr herrschen. Jeder wird als notwendige Eigentümlichkeit der Menschen empfinden, daß auf religiösem Gebiet vollständige Gedankenfreiheit herrscht.	Втора основна черта тогава ще бъде, че всичко, което днес наричаме съдържание на вярата, ще зависи в много, много по-голяма степен от индивидуалността на отделния човек, отколкото днес. Духовната наука го изразява така: през шестия културен период пълната свобода на мисълта и копнежът за свобода на мисълта ще завладеят хората във всяка религиозна област, така че силата на индивидуалността на всеки човек ще определя всичко, в което той иска да вярва, в което особено по религиозните въпроси иска да бъде убеден. Верската обвързаност, каквато днес още толкова често съществува, верската обвързаност, която под най-различни форми господства сред отделните човешки общности, вече няма да господства през шестия културен период в онази част от човечеството, която тогава ще бъде цивилизована. Всеки ще чувства пълната свобода на мисълта в религиозната област като необходима черта на човека.
497	Und das dritte wird sein, daß die Menschen in der sechsten Kulturperiode Erkenntnisse überhaupt nur zu haben vermeinen werden, wenn sie Geistiges erkennen, wenn sie erkennen, daß in der Welt das Geistige ausgebreitet ist und daß die Menschenseelen sich mit dem Geistigen verbinden müssen. Was man heute Wissenschaft nennt, und was als Wissenschaft eine materialistische Färbung trägt, wird in der sechsten Kulturperiode gar nicht mehr Wissenschaft heißen. Das wird man betrachten als einen alten Aberglauben, der nur denjenigen Menschen eigentümlich sein kann, die auf der Stufe der fünften, dann überstandenen nachatlantischen Kulturperiode zurückgeblieben sind. Heute betrachten wir es als alten Aberglauben, sagen wir, wenn der Neger meint, daß kein Glied seines Leibes nach seinem Tode abgetrennt werden dürfe von seinem Leibe, weil er dann nicht als ein ganzer Mensch in die geistige Welt eintreten könne. Es verknüpft heute noch der Neger den Unsterblichkeitsgedanken mit reinem Materialismus, mit dem Glauben nämlich, daß irgendein Abdruck seiner gesamten Form in die geistige Welt eingehen müsse. Wie er also im Grunde materialistisch denkt, aber an Unsterblichkeit glaubt, während wir heute, da wir aus unserer Geisteswissenschaft wissen, daß wir das Geistige vom Leibe zu trennen haben und daß nur das Geistige in die übersinnliche Welt eingeht, wie wir heute jenen materialistischen Unsterblichkeitsglauben als einen Aberglauben betrachten müssen, so wird aller materialistischer Glaube, auch in der Wissenschaft, in der sechsten nachatlantischen Kulturperiode als alter Aberglaube da sein. Und als Wissenschaft wird ganz selbstverständlich für die Menschen nur dasjenige gelten, was, wie die Geisteswissenschaft sagt, Pneumatologie, Geistiges zur Grundlage hat.	А третото ще бъде, че в шестия културен период хората ще смятат, че изобщо имат познания само ако познават нещо духовно, ако разбират, че духовното е разпростряно в света и че човешките души трябва да се свържат с духовното. Онова, което днес се нарича наука и което като наука носи материалистичен оттенък, в шестия културен период вече изобщо няма да се нарича наука. То ще се разглежда като старо суеверие, което може да бъде присъщо само на онези хора, които са изостанали на степента на петия следатлантски културен период, тогава вече отминал. Днес го смятаме за старо суеверие, да речем, когато негърът мисли, че след смъртта му не бива да се отделя от тялото му нито един негов член, защото тогава не би могъл да влезе като цял човек в духовния свят. И днес негърът още свързва мисълта за безсмъртието с чист материализъм, а именно с вярата, че някакъв отпечатък на цялостната му форма трябва да влезе в духовния свят. Както днес трябва да смятаме онази негова материалистична вяра в безсмъртието за суеверие, защото от духовната си наука знаем, че трябва да отделяме духовното от тялото и че само духовното влиза в свръхсетивния свят – докато той всъщност мисли материалистично, но вярва в безсмъртието, – така в шестия следатлантски културен период всяка материалистична вяра, включително в науката, ще съществува като старо суеверие. А за наука хората съвсем естествено ще признават само онова, което, както казва духовната наука, има за основа пневматологията, духовното.
498	Sie sehen, unsere Geisteswissenschaft ist ganz darauf angelegt, die Dinge, die eben genannt worden sind, für die sechste Kulturperiode vorzubereiten. Wir versuchen, Geisteswissenschaft zu pflegen, um den Materialismus zu überwinden, um vorzubereiten dasjenige, was in der sechsten Kulturperiode an Wissenschaft da sein muß. Wir begründen Menschengemeinschaften, in denen gar nichts herrschen darf von irgendeinem Autoritätsglauben, von Anerkennung einer Lehre, nur weil sie von der einen oder andern Persönlichkeit geliefert wird. Wir begründen Menschengemeinschaften, in denen alles, alles gebaut sein muß auf die freie Zustimmung der Seele zu den Lehren. Damit bereiten wir dasjenige vor, was die Geisteswissenschaft Gedankenfreiheit nennt. Und dadurch, daß wir uns zusammenschließen, uns in brüderlichen Vereinigungen verbinden, um unsere Geisteswissenschaft zu treiben, bereiten wir dasjenige vor, was als Kultur, als Zivilisation die sechste nachatlantische Kulturperiode durchdringen soll. Aber noch tiefer müssen wir in den Gang der Menschheitsentwickelung hineinschauen, wenn wir ganz verstehen wollen, um was es sich bei unseren brüderlichen Vereinigungen eigentlich handelt. In der ersten nachatlantischen Kulturperiode hat man auch in Gemeinschaften, die dazumal ihren Mysteriencharakter hatten, dasjenige gepflegt, was dann in der zweiten Kulturperiode herrschte. Das heißt, man hat schon in den besonderen Vereinigungen der ersten nachatlantischen, der urindischen Kulturperiode dasjenige gepflegt, was dann herrschen sollte als Pflege des Astralleibes. Es würde viel zu weit führen, wollte man heute beschreiben, was in diesen besonderen Vereinigungen des alten Indien gepflegt worden ist, abweichend von dem, was äußere altindische Kultur war, um vorzubereiten die urpersische Kulturepoche. Aber das soll gesagt werden, wenn sich diese Menschen der altindischen Kulturperiode vereinigten, um das vorzubereiten, was für die zweite Kulturperiode vorzubereiten war, dann fühlten sie: Das ist noch nicht erreicht, das ist noch nicht bei uns, was bei uns sein wird, wenn unsere Seelen in der nächsten Kulturperiode wiederverkörpert sein werden. Das schwebt gleichsam noch über uns. - Und so ist es auch. In dieser ersten Kulturperiode war das, was in der zweiten erst, man möchte sagen, vom Himmel auf die Erde heruntersteigen sollte, noch über den Seelen schwebend. Und die Arbeit wurde so eingerichtet, daß die Geister der höheren Hierarchien durch die Arbeit, welche die Menschen auf der Erde in engeren Vereinigungen, in Mysterienvereinigungen verrichteten, heraufflie ßend hatten Kräfte, durch die sie pflegen konnten dasjenige, was dann als Inhalt des Astralleibes in die Seelen der Menschen in der zweiten, der urpersischen Kulturperiode herunterströmen sollte. Man möchte sagen, als kleine Kinder waren sie noch vorhanden, die Kräfte, welche dann, etwas erwachsen, herabstiegen in die Seelen, die in altpersischen Leibern verkörpert waren. Oben in der geistigen Welt empfingen sie die Kräfte von der Menschenarbeit, die von unten heraufströmten, vorbereitend die nächste Kulturperiode, und durch diese Kräfte wurden herangepflegt jene Kräfte, die dann herunterströmen sollten. Und so muß es in jeder weiteren Kulturperiode sein.	Виждате, духовната ни наука е насочена изцяло към това да подготвя за шестия културен период нещата, които току-що назовахме. Стараем се да развиваме духовната наука, за да преодолеем материализма, за да подготвим онова, което трябва да съществува като наука в шестия културен период. Основаваме човешки общности, в които не бива да има никаква вяра в авторитети, никакво признаване на учение само защото е поднесено от една или друга личност. Основаваме човешки общности, в които всичко, всичко трябва да се гради върху свободното съгласие на душата с ученията. Така подготвяме онова, което духовната наука нарича свобода на мисълта. А като се обединяваме, като се свързваме в братски обединения, за да се занимаваме с духовната си наука, подготвяме онова, което трябва да проникне шестия следатлантски културен период като култура, като цивилизация. Но трябва да се вгледаме още по-дълбоко в хода на развитието на човечеството, ако искаме напълно да разберем какво всъщност представляват нашите братски обединения. В първия следатлантски културен период в общности, които тогава са имали мистериен характер, също са развивали онова, което после е господствало във втория културен период. Тоест още в особените обединения на първия следатлантски, на древноиндийския културен период са развивали онова, което после е трябвало да господства като грижа за астралното тяло. Бихме се отклонили твърде много, ако днес поискаме да опишем какво се е развивало в тези особени обединения на древна Индия, различно от външната древноиндийска култура, за да се подготви праперсийската културна епоха. Но трябва да кажем следното: когато тези хора от древноиндийския културен период са се обединявали, за да подготвят необходимото за втория културен период, тогава са чувствали: Онова, което ще бъде в нас, когато душите ни се преродят в следващия културен период, още не е постигнато, още не е в нас. То сякаш още витае над нас. – И наистина е така. В този първи културен период над душите още е витаело онова, което чак във втория е трябвало, бихме казали, да слезе от небето на земята. И работата е била организирана така, че духовете на висшите йерархии са получавали сили, изливащи се нагоре чрез работата на хората на земята в по-тесни обединения, в мистерийни обединения, и чрез тези сили са можели да развиват онова, което после е трябвало да се излее надолу като съдържание на астралното тяло в човешките души през втория, праперсийския културен период. Бихме могли да кажем, че силите, които после, поотраснали, са слезли в душите, въплътени в древноперсийски тела, още са съществували като малки деца. Горе в духовния свят силите, които после е трябвало да се излеят надолу, са получавали силите от човешката работа, които са се изливали отдолу нагоре за подготовка на следващия културен период, и са били отглеждани чрез тези сили. И така трябва да е във всеки следващ културен период.
499	In unserer Kulturperiode muß es so sein, daß wir uns bewußt werden: Das, was sich in uns durch die gewöhnliche Zivilisation, durch die gewöhnliche Kultur ausgebildet hat, muß die Bewußtseinsseele sein; das muß dasjenige sein, was seit dem 14., 15., 16. Jahrhundert angefangen hat, als Wissenschaft, als äußeres materialistisches Bewußtsein die Menschen zu ergreifen, was sich immer weiter und weiter ausbreiten wird, und was nach Ablauf der fünften Kulturperiode, bis an das Ende der fünften Kulturperiode sich ganz und gar durchentwickelt haben wird. Dasjenige aber, was die sechste Kulturperiode ergreifen muß, muß das Geistselbst sein. Das Geistselbst muß dann in den Seelen darinnen selber ausgebildet werden, wie jetzt die Bewußtseinsseele ausgebildet wird. Das ist aber die Eigentümlichkeit des Geistselbst, daß es diese drei Charakterzüge, von denen ich gesprochen habe, in den Menschenseelen voraussetzt, wie Geisteswissenschaft es sagt: Brüderliches soziales Zusammenleben, Gedankenfreiheit und Pneumatologie. Eine Menschengemeinschaft, innerhalb welcher das Geistselbst so ausgebildet wird wie in unseren Seelen der fünften nachatlantischen Kulturperiode durch die äußere Kultur die Bewußtseinsseele, braucht eben diese Charakterzüge. Daher dürfen wir uns vorstellen, daß dadurch, daß wir uns in Arbeitsgruppen brüderlich vereinigen, unsichtbar über unserer Arbeit schwebt dasjenige, was wie das Kind jener Kräfte ist, welche die Kräfte des Geistselbst sind, das von den Wesen der höheren Hierarchien gepflegt wird, damit es dann herunterströmen kann in unsere Seelen, wenn sie wieder da sein werden in der sechsten Kulturperiode. Arbeit leisten wir in unseren brüderlichen Arbeitsgruppen, die heraufströmt zu den für das Geistselbst vorbereitet werdenden Kräften.	В нашия културен период трябва да осъзнаем: съзнаващата душа трябва да е онова, което се е развило в нас чрез обикновената цивилизация, чрез обикновената култура; тя трябва да е онова, което от четиринадесетото, петнадесетото, шестнадесетото столетие започна да обхваща хората като наука, като външно материалистично съзнание, което ще се разпространява все повече и повече и което с изтичането на петия културен период, до края на петия културен период, ще се е развило напълно. Онова обаче, което трябва да обхване шестия културен период, трябва да бъде Духът-Себе. Тогава Духът-Себе трябва да се развие в самите души, както сега се развива съзнаващата душа. Но особеността на Духа-Себе е, че предполага наличието в човешките души на онези три характерни черти, за които говорих, както ги назовава духовната наука: братски съвместен живот в обществото, свобода на мисълта и пневматология. Една човешка общност, в която Духът-Себе се развива така, както външната култура развива съзнаващата душа в нашите души от петия следатлантски културен период, се нуждае именно от тези характерни черти. Затова можем да си представим, че като се обединяваме братски в работни групи, невидимо над работата ни витае онова, което е като дете на силите на Духа-Себе и за което се грижат съществата на висшите йерархии, за да може после то да се излее в душите ни, когато отново ще бъдат тук в шестия културен период. В нашите братски работни групи вършим работа, която се излива нагоре към силите, подготвяни за Духа-Себе.
500	So sehen Sie, wie wir im Grunde nur aus dem Weisheitsgut unserer Geisteswissenschaft heraus verstehen können, was wir eigentlich in bezug auf unseren Zusammenhang mit den höheren, den geistigen Welten tun, wenn wir uns in solchen Arbeitsgruppen vereinigen. Und -der Gedanke, daß wir solches tun, daß wir die Arbeit, die wir in unseren Arbeitsgruppen verrichten, nicht allein um unserer Egoität willen verrichten, sondern daß wir sie verrichten dafür, daß sie hinauf ströme in geistige Welten, der Gedanke an dieses Arbeiten im Zusammenhang mit den geistigen Welten gibt einem Arbeitszweige die rechte Weihe. Und indem wir einen solchen Gedanken hegen, durchdringen wir uns mit dem Weihegedanken, der eine solche Arbeitsgruppe innerhalb unserer geistigen Bewegung begründet. Daher ist es von einer besonderen Bedeutung, daß wir diese Tatsache so recht geistig erfassen. Wir finden uns in Arbeitsgruppen zusammen, welche neben dem, daß sie Geisteswissenschaft, pneumatologische Wissenschaft treiben, neben dem, daß sie auf Gedankenfreiheit aufgebaut sein wollen und nichts von einem Dogma, nichts von einem Glaubens zwang kennen, ihre Arbeit tauchen in brüderliches Zusammenarbeiten. Darauf kommt es an, daß wir diesen Gemeinschaftsgedanken in der richtigen Weise wirklich in unser Bewußtsein aufnehmen, daß wir uns gewissermaßen sagen: Außer dem, daß wir als gegenwärtige Seelen angehören der fünften nachatlantischen Kulturperiode und da ganz individuell uns entwickeln, immer mehr und mehr das Einzel persönliche herausholen aus dem Gemeinschaftsleben, müssen wir wiederum eine höhere Gemeinschaft, die wir auf freie brüderliche Liebe begründen, wie den Zauberhauch empfinden, den wir einatmen in unseren Arbeitsgruppen.	Така виждате как всъщност само чрез мъдростта на духовната си наука можем да разберем какво вършим за връзката си с висшите, с духовните светове, когато се обединяваме в такива работни групи. И мисълта за тази работа във връзка с духовните светове придава на един работен клон истинското освещение: мисълта, че вършим това – че работим в нашите работни групи не само заради собственото си аз, а за да се излива работата ни нагоре в духовните светове. А като храним такава мисъл, се проникваме от мисълта за освещаване, която стои в основата на една такава работна група в духовното ни движение. Затова е особено важно да схванем този факт наистина духовно. Събираме се в работни групи, които потапят работата си в братско сътрудничество, като наред с това се занимават с духовна наука, с пневматологична наука, като наред с това искат да се градят върху свободата на мисълта и не признават никаква догма, никаква верска принуда. Важно е действително да приемем по правилен начин тази мисъл за общност в съзнанието си, да си кажем, така да се каже: Като сегашни души принадлежим на петия следатлантски културен период и в него се развиваме съвсем индивидуално, като все повече и повече извеждаме отделната личност от общностния живот; наред с това трябва отново да усещаме една по-висша общност като вълшебния полъх, който вдишваме в работните си групи – общност, която основаваме върху свободната братска любов.
501	Das ist die ganz tiefe Bedeutung der westeuropäischen Kultur: daß die Bewußtseins seele gesucht werden soll innerhalb der fünften nachatlantischen Kultur. Es ist die Aufgabe der westeuropäischen und ganz besonders der mitteleuropäischen Kultur, daß die Menschen immer mehr und mehr in ihrer Seele eine individuelle Kultur, ein individuelles Bewußtsein entwickeln. Darauf kommt es an in der Gegenwart. Wir können vergleichen diese unsere Kulturperiode mit der griechischen, der römischen. In der griechischen Kulturperiode, da sehen wir es besonders auffällig: es herrscht noch ganz besonders Gruppenseelenhaftigkeit, ein Bewußtsein von einer Gruppenseelenhaftigkeit gerade bei den zivilisierten Griechen. Derjenige, der in Athen lebte und geboren war, fühlte sich vor allen Dingen als Athener. Diese Gemeinschaft der Stadt mit dem,' was dazugehört, hatte eine andere Bedeutung für den einzelnen Menschen als heute eine menschliche Gemeinschaft. Heute will der Mensch herauswachsen aus der Gemeinschaft, und das ist die richtige Aufgabe der fünften nachatlantischen Kulturperiode. In Rom war der Mensch vor allen Dingen nicht etwas anderes als römischer Bürger; das war dasjenige, was er in erster Linie war. Die Zeit aber ist heraufgestiegen in der fünften nachatlantischen Kulturperiode, wo wir vor allen Dingen Mensch sein wollen, Mensch und nichts als Mensch in unserem innersten Wesen. Was uns heute so schmerzlich erleben läßt, wie die Menschen gegeneinander streben auf der Erde, ist ja nur eine Reaktion auf das un ablässige Streben der fünften Kulturperiode nach freier Ausbildung des allgemein Menschlichen. Durch die feindselige Abschließung der einzelnen Länder und Völkerschaften heute soll nur um so mehr im Widerstand die Kraft entwickelt werden, die den Menschen vor allen Dingen ganz Mensch sein läßt, die Kräfte, die den Menschen herauswachsen lassen aus jeglicher Art von Gemeinschaft. Dafür aber muß er vorbereiten wiederum Gemeinschaften, die auf vollem Bewußtsein aufgebaut sind, in die er in der sechsten Kulturperiode frei eintreten wird, die er sich ganz allein selber auferlegt. Wie ein hohes Ideal schwebt vor uns diese Gemeinschaft, die die sechste Kulturperiode so umschließen wird, daß sich die zivilisierten Menschen selbstverständlich, aus ihrer Seele heraus wie Brüder und Schwestern gegenüberstehen werden.	Това е дълбокото значение на западноевропейската култура: в петата следатлантска култура трябва да се търси съзнаващата душа. Задачата на западноевропейската и особено на средноевропейската култура е хората все повече и повече да развиват в душата си индивидуална култура, индивидуално съзнание. Това е важно в настоящето. Можем да сравним нашия културен период с гръцкия, с римския. В гръцкия културен период го виждаме особено ясно: именно сред цивилизованите гърци още особено силно господства груповата душевност, съзнанието за групова душевност. Който е живял и е бил роден в Атина, се е чувствал преди всичко атинянин. Тази градска общност с всичко, което принадлежи към нея, е имала за отделния човек друго значение, отколкото една човешка общност има днес. Днес човекът иска да израсне извън общността и това е правилната задача на петия следатлантски културен период. В Рим човекът преди всичко не е бил нищо друго освен римски гражданин; това е бил на първо място. Но с петия следатлантски културен период настъпи времето, в което искаме преди всичко да бъдем хора, хора и само хора в най-дълбоката си същност. Онова, което днес ни кара така болезнено да преживяваме как хората по земята насочват стремежите си едни срещу други, е само реакция срещу непрестанния стремеж на петия културен период към свободно развитие на общочовешкото. Чрез днешното враждебно затваряне на отделните страни и народности се цели само още повече да се развие в съпротивата срещу него онази сила, която позволява на човека преди всичко да бъде изцяло човек – силите, които му позволяват да израсне извън всеки вид общност. Но затова той трябва отново да подготви общности, изградени върху пълно съзнание, в които ще влезе свободно през шестия културен период и с които се обвързва съвсем сам. Като висок идеал пред нас витае тази общност, която така ще обхване шестия културен период, че цивилизованите хора съвсем естествено, от душата си ще се отнасят един към друг като братя и сестри.
502	Wir wissen nun eines aus den zahlreichen Vorträgen, die in den verflossenen Jahren gehalten worden sind: daß im Osten Europas ein Volk lebt, welches insbesondere dazu berufen sein wird, dasjenige, was an elementaren Kräften in ihm ist, erst in der sechsten Kulturperiode zur besonderen Ausprägung zu bringen. Wir wissen, daß das russische Volk erst in der sechsten Kulturperiode reif sein wird, die Kräfte, die in ihm heute elementar vorhanden sind, zur Ausprägung zu bringen. West- und Mitteleuropa ist dazu berufen, dasjenige in die Menschenseelen hineinzubringen, was durch die Bewußtseinsseele hineingebracht werden kann. Dazu ist der Osten nicht berufen. Der Osten Europas wird warten müssen, bis das Geistselbst herabsteigt auf die Erde und die Menschenseelen durchdringen kann. Das ist oftmals erwähnt worden; wir müssen es im rechten Sinne verstehen. Im unrechten Sinne verstanden, kann es sehr leicht zu Hochmut und zu Überhebung gerade im Osten führen. Die Höhe der nachatlantischen Kultur ist schon in der fünften nachatlantischen Kulturperiode zu erreichen. Dasjenige, was folgen wird in der sechsten und siebenten Kulturperiode, das wird eine absteigende Entwickelung sein. Dennoch aber wird es so sein, daß diese absteigende Kulturentwickelung in der sechsten Kulturperiode inspiriert sein wird, durchdrungen sein wird von dem Geistselbst. Heute fühlt instinktiv, aber man möchte sagen, oftmals recht verkehrt instinktiv, der Mensch des Ostens, derjenige, der von den Geistern des Ostens selbst «der russische Mensch» genannt wird, er fühlt, daß das mit ihm so steht; er hat nur meistens ein höchst unklares Bewußtsein davon. Schon charakteristisch ist es, daß so vielfach heraufkommen konnte dieser Ausdruck «der russische Mensch». In der Sprache herrscht ein Genius, wenn so etwas aus der Sprache herausgeholt wird und man nicht sagt, wie im Westen: der Brite, der Franzose, der Italiener, der Deutsche, sondern «der russische Mensch». Und viele der russischen Intellektuellen legen einen Wert darauf, daß immer gesagt werde «der russische Mensch». Das liegt tief begründet in dem ganzen Genius der entsprechenden Kultur. Man meint schon dasjenige, was sich als Menschentum, gleichsam als Brüderlichkeit über eine Gemeinsamkeit ausbreitet. Man will es andeuten dadurch, daß man eben das Menschsein im Ausdruck gebraucht. Aber man zeigt zugleich, daß man noch nicht auf der vollen Höhe ist, die man zu erreichen hat in ferner Zukunft, indem man dazusetzt etwas, was im Grunde grell widersprechend ist dem Hauptwort. Der «russische» Mensch: man nimmt gleichsam im Eigenschaftswort das zurück, was man im Hauptwort ausspricht. Denn wenn das Menschentum erreicht werden soll, so darf es kein solches Eigenschaftswort haben, welches dieses Menschentum ja wiederum zu etwas Ausschließendem macht.	От многобройните лекции, изнесени през изминалите години, знаем едно: че в източната част на Европа живее народ, който ще бъде особено призван да даде особен израз на заложените в него стихийни сили чак в шестия културен период. Знаем, че руският народ ще бъде узрял чак в шестия културен период да даде израз на силите, които днес са стихийно заложени в него. Западна и Средна Европа са призвани да внесат в човешките души онова, което може да се внесе чрез съзнаващата душа. Изтокът не е призван за това. Източна Европа ще трябва да изчака, докато Духът-Себе слезе на земята и може да проникне човешките души. Това често е споменавано; трябва да го разбираме правилно. Ако бъде разбрано неправилно, то много лесно може да доведе до високомерие и възгордяване именно на Изток. Върхът на следатлантската култура трябва да бъде достигнат още в петия следатлантски културен период. Онова, което ще последва в шестия и седмия културен период, ще бъде низходящо развитие. Но въпреки това в шестия културен период това низходящо културно развитие ще бъде вдъхновявано, ще бъде прониквано от Духа-Себе. Днес човекът от Изтока – онзи, когото самите духовни представители на Изтока наричат „руския човек“ – усеща инстинктивно, но бихме казали, често с доста погрешен инстинкт, че с него нещата стоят така; само че в повечето случаи има крайно неясно съзнание за това. Характерен е още самият факт, че изразът „руският човек“ е могъл да се появява толкова често. В езика властва един дух, когато от него се извежда подобен израз и не се казва както на Запад: британецът, французинът, италианецът, германецът, а „руският човек“. И много от руските интелектуалци държат винаги да се казва „руският човек“. Това има дълбокото си основание в целия гений на съответната култура. Има се предвид именно онова, което като човешко начало, сякаш като братство, се разпростира над една общност. Искат да загатнат за това, като в самия израз назовават човешкото битие. Но като се добавя нещо, което всъщност рязко противоречи на съществителното, същевременно се показва, че още не е достигната пълната висота, която предстои да бъде достигната в далечното бъдеще. „Руският“ човек: сякаш с прилагателното се отнема онова, което се изказва със съществителното. Защото, ако трябва да се постигне общочовешкото, то не бива да носи такова прилагателно, което отново превръща това общочовешко в нещо изключващо другите.
503	Aber noch viel, viel tiefer ist gegenwärtig gerade in den Mitgliedern der russischen Intelügen2 das darinnen begründet, daß eine gewisse, in der Zukunft zu verstehende Gemeinschaftlichkeitsidee, eine Brüder lichkeitsidee herrschen müsse. In dieser Beziehung fühlt die russische Seele schon: Das Geistselbst soll einmal herabsteigen, es kann aber nur herabsteigen in eine Menschengemeinschaft, welche von Brüderlichkeit durchdrungen ist. Niemals kann es sich ausbreiten in einer Menschengemeinschaft, die nicht von Brüderlichkeit durchdrungen ist. Deshalb ist es, daß die russischen Intellektuellen, wie sie sich nennen, dem Westen Europas und auch Mitteleuropa folgenden Vorwurf machen. Sie sagen: Ihr achtet ja gar nicht auf dasjenige, was echtes Gemeinschaftsleben ist, ihr pflegt nur den Individualismus. Jeder will ein Eigener sein, jeder will nur eine Individualität sein. Ihr treibt das Persönliche, durch das sich jeder einzelne Mensch als Selbst, als Individualität fühlt, auf die höchste Spitze. - Das ist dasjenige, was in sehr vielen Vorwürfen in bezug auf Barbarei und so weiter Mitteleuropa und Westeuropa vom Osten her entgegentönt. Und diejenigen, die sich bewußt werden wollen über das, was da eigentlich vorliegt, sagen: Dieses ganze West- und Mitteleuropa hat schon alles Gefühl für menschliche Zusammenhänge verloren. Und indem man jetzt Gegenwart und Zukunft verwechselt, sagt man: Wirkliche menschliche Zusammenhänge, wo sich jeder als der Bruder des andern fühlt, wo sich derjenige, der über dem andern steht, fühlt als dessen «Väterchen» und «Mütterchen», wirkliches menschliches Gemeinschaftsleben ist nur in Rußland. - So sagt die russische Intelligenz. Und sie sagt, deshalb hat es das westeuropäische Christentum nicht zustande gebracht, das wirkliche menschliche Gemeinschaftswesen zu pflegen. Der Russe kennt noch, so sagen sie, die Gemeinschaft. Und ein solcher ausgezeichneter russischer Intellektueller wie der im 19. Jahrhundert lebende Alexander Herren kam, als auf die letzte Konsequenz, dazu, zu sagen: In Westeuropa kann niemals Glück entstehen. Was man auch für Versuche machen mag in der westeuropäischen Kultur und Zivilisation, niemals wird da Glück entstehen. Niemals wird die Menschheit zufrieden sein können. Da kann nur das Chaos herrschen. Der einzige Segen liegt im russischen Wesen, wo die Menschen sich noch nicht von der Gemeinschaft getrennt haben, wo sie in ihren Dorfgemeinden noch etwas haben wie Gruppenseelenhaftigkeit, an dem sie festhalten.	Но още много, много по-дълбоко е вкоренено днес именно у представителите на руската интелигенция убеждението, че трябва да господства известна идея за общност, която ще се разбира в бъдещето, идея за братство. В това отношение руската душа вече чувства: Духът-Себе трябва един ден да слезе, но може да слезе само в човешка общност, проникната от братство. Никога не може да се разпростре в човешка общност, която не е проникната от братство. Затова руските интелектуалци, както се наричат, отправят към Западна Европа, а също и към Средна Европа следния упрек. Казват: Вие изобщо не обръщате внимание на онова, което е истински общностен живот, развивате само индивидуализма. Всеки иска да бъде самостоятелен, всеки иска само да бъде индивидуалност. Довеждате до крайност личностното, чрез което всеки отделен човек се чувства като Себе, като индивидуалност. – Това звучи от Изтока към Средна Европа и Западна Европа в твърде много упреци за варварство и така нататък. А онези, които искат да осъзнаят какво всъщност стои зад това, казват: Цялата тази Западна и Средна Европа вече е изгубила всяко чувство за човешки връзки. И като се смесват настояще и бъдеще, се казва: Само в Русия има истински човешки общностен живот, истински човешки връзки, при които всеки се чувства брат на другия, при които онзи, който стои над другия, се чувства негово „татенце“ и „майчица“. – Така казва руската интелигенция. И казва, че затова западноевропейското християнство не е съумяло да развива истинската човешка общност. Руснакът още познава общността, казват те. И един такъв изтъкнат руски интелектуалец като Александър Херцен, живял през деветнадесетото столетие, стигна дотам да каже като свое крайно заключение: В Западна Европа никога не може да възникне щастие. Каквито и опити да се правят в западноевропейската култура и цивилизация, там никога няма да възникне щастие. Човечеството никога няма да може да бъде доволно. Там може да цари само хаосът. Единствената благодат е в руската същност, където хората още не са се отделили от общността, където в селските си общини още имат нещо като групова душевност, към която се придържат.
504	Was wir Gruppenseele nennen, aus dem sich die Menschheit nach und nach herausgearbeitet hat und in dem noch ganz und gar die Tierheit drinnen lebt, das verehren gerade die russischen Intellektuellen bei ihrem Volk als etwas besonders Großes und Bedeutsames. Sie können sich nicht erheben zu dem Gedanken, daß die Zukunftsgemeinschaftlichkeit als hohes Ideal vorschweben soll, ein Ideal, das erst geltend gemacht werden muß. Sie halten an dem Gedanken fest: Schauen wir, was uns als den letzten in Europa geblieben ist! Die andern haben schon sich herausgehoben aus der Gruppenseelenhaftigkeit, wir haben sie uns noch bewahrt; wir müssen sie uns bewahren. - Diese Gruppenseelenhaftigkeit wird in Wirklichkeit gar nicht sein dürfen für die Zukunft, denn das ist die alte Gruppenseelenhaftigkeit. Es würde nur eine luziferische Gruppenseelenhaftigkeit, eine auf früherer Stufe zurückgebliebene Gruppenseelenhaftigkeit sein, während die wahre, die zu erstrebende Gruppenseelenhaftigkeit diejenige ist, die wir innerhalb unserer Geisteswissenschaft suchen. Aber gerade an dem Drang und der Sehnsucht der russischen Menschen, namentlich der Intellektuellen, ist zu erkennen, wie man zum Herabsteigen des Geistselbst den Geist der Gemeinschaft braucht. Wie er dort nur auf falschem Wege gesucht wird, so muß er in unserer geisteswissenschaftlichen Strömung auf rechtem Wege gesucht werden. Und wir möchten hinüberrufen nach dem Osten: Gerade das müssen wir bis ins Äußerste überwinden, was ihr auf äußere Art zu bewahren sucht: die alte luziferisch-ahrimanische Gemeinschaft. - Die Gemeinschaftlichkeit luziferischer und ahrimanischer Art, sie wird einen so festen Glaubenszwang haben, wie ihn begründen mußte die orthodox gebliebene katholische Kirche in Rußland. Diese Gemeinschaftlichkeit wird nicht verstehen, was Gedankenfreiheit ist, und sie wird am allerwenigsten sich zur völligen Individualität und doch zum sozialen brüderlichen Zusammenleben heraufschwingen können. Daher möchte sie das bewahren, was in Blutsbrüderschaft geblieben ist, in bloßer Zusammengehörigkeit durch das Blut. Eine Gemeinschaft, die sich nicht auf das Blut, sondern auf den Geist, auf die Gemeinschaft der Seelen gründet, das ist, was angestrebt werden muß auf geisteswissenschaftlichem Wege. Und das ist es, was wir anstreben, indem wir uns sagen: Gemeinschaften müssen wir anstreben, in denen das Blut nicht mehr spricht. Es wird fortbestehen selbstverständlich, das Blut, es wird in Familienzusammenhängen sich ausleben — was bleiben muß, das wird nicht ausgerottet, aber etwas Neues muß entstehen! Das, was in dem Kind bedeutsam ist, wird in den Greisenkräften erhalten sein, aber der Mensch muß im späteren Lebensalter Neues hinzu bekommen.	Именно онова, което наричаме групова душа, от което човечеството постепенно се е измъкнало и в което животните още изцяло живеят, руските интелектуалци почитат у народа си като нещо особено велико и значимо. Те не могат да се издигнат до мисълта, че бъдещата общност трябва да витае пред тях като висок идеал, идеал, който тепърва трябва да бъде осъществен. Придържат се към мисълта: Да погледнем какво е останало у нас, последните в Европа! Другите вече са се издигнали над груповата душевност, ние още сме я запазили; трябва да я запазим. – Тази групова душевност всъщност изобщо не бива да съществува в бъдещето, защото това е старата групова душевност. Тя би била само луциферична групова душевност, групова душевност, изостанала на по-ранна степен, докато истинската групова душевност, към която трябва да се стремим, е онази, която търсим в нашата духовна наука. Но именно по порива и копнежа на руските хора, особено на интелектуалците, може да се познае как за слизането на Духа-Себе е нужен духът на общността. Както там той се търси само по погрешен път, така в нашето духовнонаучно течение трябва да се търси по правилен път. И бихме искали да извикаме към Изтока: Именно онова, което се опитвате да запазите по външен начин, трябва да преодолеем докрай: старата луциферична и ариманична общност. – В общността от луциферичен и ариманичен вид ще цари толкова силна верска принуда, каквато трябваше да установи католическата църква в Русия, останала ортодоксална. Тази общност няма да разбира какво е свобода на мисълта и най-малко ще може да се издигне до пълна индивидуалност, а при това и до братски съвместен живот в обществото. Затова тя би искала да запази онова, което е останало в кръвното братство, в свързаността само чрез кръвта. По духовнонаучния път трябва да се стремим към общност, основана не на кръвта, а на духа, на общността на душите. И към това се стремим, като си казваме: Трябва да се стремим към общности, в които кръвта вече не говори. Разбира се, кръвта ще продължи да съществува, ще се изживява в семейните връзки – онова, което трябва да остане, няма да бъде изкоренено, но трябва да възникне нещо ново! Онова, което е значимо в детето, ще се запази в силите на стареца, но в по-късната възраст човекът трябва да получи и нещо ново.
505	Dasjenige, was das Blut bringt, darf nicht so umgedeutet werden, als ob es die großen Menschengemeinschaften der Zukunft umfassen würde. Das ist der große Irrtum, der vom Osten in die heutigen blutigen Ereignisse hineinspielt, daß man einen Krieg entbrannt hat unter dem Titel einer Gemeinschaft des Blutes der slawischen Völker. Da spielt in unsere schicksaltragende Zeit all dasjenige hinein, was jetzt eben auseinandergesetzt worden ist, was aber im Grunde wiederum den richtigen Kern in sich enthält, nämlich das instinktive Fühlen: das Geistselbst kann nur in einer brüderlichen Gemeinschaft erscheinen. Es darf aber nicht eine Gemeinschaft des Blutes sein, sondern es muß eine Gemeinschaft der Seelen sein. Was dann erwächst als Gemeinschaft der Seelen, was das sein soll, das pflegen wir in seiner Kindhaftigkeit in unseren Arbeitsgemeinschaften, in unseren Zweigen. Dasjenige, was so wie der Osten Europas an der Gruppenseelenhaftigkeit festhält, indem er zum Beispiel die slawische Gruppenseele als etwas bezeichnet, aus dem er nicht heraus will, das er im Gegenteil zum umfassenden Prinzip für seine ganze Staatenbildung ansehen will, das ist etwas, was gerade überwunden werden muß.	Онова, което носи кръвта, не бива да се претълкува така, сякаш то би обхванало големите човешки общности на бъдещето. Това е голямата заблуда, която от Изтока се намесва в днешните кървави събития: че се разпали война под знака на кръвната общност на славянските народи. В съдбовното ни време се намесва всичко, което току-що бе изложено, но което всъщност все пак съдържа вярното ядро, а именно инстинктивното усещане: Духът-Себе може да се яви само в братска общност. Но тя не бива да бъде общност на кръвта, а трябва да бъде общност на душите. В нашите работни общности, в нашите клонове развиваме онова, което после ще израсне като общност на душите, онова, което тя трябва да бъде – развиваме го още в детската му възраст. Трябва да бъде преодоляно тъкмо придържането към груповата душевност по начина, по който към нея се придържа Източна Европа: например тя определя славянската групова душа като нещо, от което не иска да излезе и което, напротив, иска да разглежда като всеобхватен принцип на цялото си държавно устройство.
506	Wie ein großes Symbolum steht es da, wie ein ungeheures Symbolum, daß die beiden Staaten, von denen der Krieg ausgegangen ist, auf der einen Seite Blutsbrüderschaft als den Grund des Krieges angeben - Rußland mit dem gesamten Slawentum -, und der andere Staat, der dem gegenübersteht, dreizehn offizielle Völkerschaften und dreizehn Staatssprachen hat. Der Mobilisationsbefehl in Österreich mußte in dreizehn Sprachen ausgestellt werden, weil dreizehn Völkerschaften in Österreich vereinigt sind: Deutsche, Tschechen, Polen, Ruthenen, Rumänen, Magyaren, Slowaken, Serben, Kroaten, Slowenen - dazu noch eine besondere Slowenen-Vulgärsprache -, Bosnier, Dalmatiner und Italiener. So sind dreizehn verschiedene Stämme, von allen kleinen Differenzierungen abgesehen, in Österreich vereinigt. Ob man das nun einsieht oder nicht, das zeigt, daß dieses Österreich aus einem Zusammenhang von Menschen besteht, wo die Gemeinsamkeit niemals begründet werden kann auf Blutsbrüderschaft, denn in dreizehn verschiedenen Geblüten entsprießt dasjenige, was in dieser eigentümlichen Grenze herrscht. Man möchte sagen, der am meisten zusammengesetzte Staat Europas steht gegenüber dem Staate, der am meisten nach Gruppenseelenhaftigkeit strebt oder nach Konformität.	Ето какво стои пред нас като голям символ, като огромен символ: от двете държави, от които тръгна войната, едната – Русия с цялото славянство – посочва кръвното братство като основание за войната, а другата държава, която стои срещу нея, има тринадесет официални народности и тринадесет държавни езика. Заповедта за мобилизация в Австрия трябваше да бъде издадена на тринадесет езика, защото в Австрия са обединени тринадесет народности: германци, чехи, поляци, рутени, румънци, маджари, словаци, сърби, хървати, словенци – освен това и едно особено словенско народно наречие, – босненци, далматинци и италианци. Така в Австрия са обединени тринадесет различни племена, без да се смятат всички дребни разграничения. Независимо дали това се осъзнава, или не, то показва, че тази Австрия е обединение на хора, чиято общност никога не може да се основе върху кръвното братство, защото онова, което властва в тези своеобразни граници, израства от тринадесет различни кръвни линии. Бихме могли да кажем, че най-разнородната държава в Европа стои срещу държавата, която най-силно се стреми към групова душевност или към еднообразие.
507	Aber dieses Streben nach Gruppenseelenhaftigkeit zieht manches andere noch nach sich. Und da kommen wir nun noch auf etwas weiteres, an das wir uns heute bedeutungsvoll erinnern mögen. Ich habe auch schon gestern im öffentlichen Vortrag als einen der bedeutendsten Geister des ganzen Rußland den großen Philosophen Solowjow genannt. Solowjow ist wirklich ein hervorragender Geist, aber ein ganz russischer Geist. Ein Geist, der außerordentlich schwierig zu verstehen ist vom westeuropäischen Gesichtspunkte aus. Aber Anthroposophen sollten ihn kennenlernen. Diejenigen, die auf dem Boden der Geisteswissenschaft stehen, sollten ihn kennenlernen, sie sollten sich zu einem gewissen Verständnis Solowjows hinaufschwingen können. Nun will ich eine, ich möchte sagen, die Haupt- und Zentralidee Solowjows einmal von unserem intimen Gesichtspunkte aus vor Ihre Seelen bringen. Solowjow ist viel zu sehr Philosoph, als daß er so ganz ohne weiteres die Gruppenseelenhaftigkeit wirklich für sich annehmen könnte. Die Sache macht ihm Schwierigkeiten, und er kommt in mancherlei Widersprüche hinein. Aber von einer Idee ist er nicht ganz vollbewußt beherrscht, so beherrscht, daß man sagen muß: Ach, wenn dieser Solowjow nur ganz hellsichtig wäre, daß er vorausnehmen könnte dasjenige, was seine Seele erst einsehen wird auf der Erde, wenn sie in der sechsten Kulturperiode inkarniert sein wird!	Но този стремеж към групова душевност влече след себе си и някои други неща. И тук стигаме до още нещо, което днес можем да си припомним като особено значимо. Още вчера в публичната лекция назовах великия философ Соловьов като един от най-значимите духове на цяла Русия. Соловьов действително е забележителен дух, но изцяло руски дух. Дух, който е извънредно труден за разбиране от западноевропейска гледна точка. Но антропософите би трябвало да го опознаят. Онези, които се опират на духовната наука, би трябвало да го опознаят, би трябвало да могат да се издигнат до известно разбиране за Соловьов. Искам да представя пред душите ви от нашата съкровена гледна точка една идея на Соловьов – бих казал, неговата главна и централна идея. Соловьов е в твърде голяма степен философ, за да може действително току-така да възприеме груповата душевност като своя. Това го затруднява и той изпада в различни противоречия. Но една идея го владее, без той напълно да го осъзнава, владее го така, че трябва да кажем: Ах, ако този Соловьов само беше напълно ясновиждащ, за да можеше предварително да узнае онова, което душата му ще разбере на земята чак когато се инкарнира в шестия културен период!
508	Die Idee, die dem Westeuropäer in ihrem Ausgangspunkt recht schwer verständlich ist, selbstverständlich auch dem Mitteleuropäer, wurde zu einer Haupt- und Zentralidee bei Solowjow. Das ist die folgende. Wir in Westeuropa suchen gerade in dem, was wir als die Vorbereitung für die sechste Kulturperiode pflegen, unter vielem andern, den Tod zu begreifen in seiner Bedeutung für das Leben. Wir versuchen zu verstehen, wie der Tod das Erscheinen einer Daseinsform ist, wie die Seele sich im Tode verwandelt in eine andere Daseinsform. Wir schildern, wie der Mensch lebt in seinem Leibe, und was er für ein Leben führt zwischen Tod und neuer Geburt. Wir suchen den Tod zu verstehen. Wir suchen den Tod zu überwinden, indem wir ihn verstehen, indem wir zeigen, daß er nur ein Schein ist, daß die Seele in Wahrheit lebt, indem sie durch den Tod geht. Aber das ist uns mit eine Hauptsache, daß wir den Tod durch das Verstehen zu überwinden suchen.	Идеята, която още в изходната си точка е доста трудна за разбиране от западноевропееца, разбира се, и от средноевропееца, стана главна и централна идея у Соловьов. Тя е следната. В Западна Европа се стремим, наред с много друго, да разберем значението на смъртта за живота тъкмо като част от онова, което развиваме като подготовка за шестия културен период. Опитваме се да разберем как смъртта е проява на една форма на съществуване, как в смъртта душата се преобразява в друга форма на съществуване. Описваме как човекът живее в тялото си и какъв живот води между смъртта и новото раждане. Стремим се да разберем смъртта. Стремим се да преодолеем смъртта, като я разбираме, като показваме, че тя е само привидност, че душата в действителност живее, като минава през смъртта. Но едно от главните неща за нас е да се стремим да преодолеем смъртта чрез разбирането.
509	Da stehen wir aber zum Beispiel auf einem der Punkte, und zwar gerade einem der hauptsächlichsten Punkte, wo sich geisteswissenschaftliches Streben ganz und gar differenziert von dem, was Solowjow, der große russische Geist, als seine Idee hat: Es gibt Übel in der Welt, es gibt Böses in der Welt. Das Böse in der Welt, die Übel sind da. Schauen wir mit unseren Sinnen die Übel, das Böse an, dann können wir nicht leugnen, daß die Welt voll von Bösem ist. Das spricht dagegen, sagt Solowjow, daß die Welt göttlich ist. Denn wie kann man, wenn man die Welt mit seinen Sinnen anschaut, an eine göttliche Welt glauben, da eine göttliche Welt doch nicht das Böse darstellen kann! Aber die Sinne sehen es überall, das Böse, und das ärgste Böse ist der Tod. Dadurch, daß der Tod in der Welt ist, zeigt sich die Welt in ihrer ganzen Bösheit, in ihrem ganzen Übel. Das Urübel ist der Tod.	Тук обаче се намираме например в една от точките, и то именно в една от най-съществените точки, в които духовнонаучният стремеж се различава напълно от идеята на Соловьов, великия руски дух: в света има беди, в света има зло. Злото в света, бедите съществуват. Ако погледнем със сетивата си бедите, злото, не можем да отречем, че светът е пълен със зло. Това говори против божествеността на света, казва Соловьов. Защото как може да се вярва в един божествен свят, когато го гледаме със сетивата си, след като един божествен свят все пак не може да бъде израз на злото! Но сетивата го виждат навсякъде – злото, а най-страшното зло е смъртта. С това, че смъртта съществува в света, светът се разкрива в цялата си злина, във всичките си беди. Първичната беда е смъртта.
510	Das ist die Weltcharakteristik von Solowjow. Er sagt - ich zitiere fast wörtlich -: Schaut nur die Welt an mit euren bloßen Sinnen! Versucht nur zu begreifen die Welt mit eurem bloßen Verstände. Da könnt ihr niemals die Übel in der Welt wegleugnen. Und den Tod verstehen zu wollen, wäre absurd! Der Tod ist da. Er zeigt sich. Niemals kann eine Sinnerierkenntnis den Tod erkennen. Daher zeigt die Sinnenerkenntnis eine böse Welt, eine Welt der Übel. Können wir nun glauben - sagt Solowjow —, daß diese Welt göttlich ist, wenn sie uns zeigt, daß sie voller Übel ist? Wenn sie uns den Tod auf Schritt und Tritt zeigt? Nimmermehr können wir glauben, daß diese Welt eine göttliche ist, die uns den Tod zeigt. Denn in Gott können nicht Übel, kann nicht das Böse sein, kann vor allen Dingen nicht das Urübel, das Urböse sein. In Gott kann nicht der Tod sein. Wenn also Gott in die Welt käme - ich wiederhole fast wörtlich, was Solowjow sagt -, wenn Gott in die Welt käme, wenn er in der Welt erschiene, könnten wir ihm so ohne weiteres glauben,.daß er Gott sei? Nein, wir könnten Gott nicht ohne weiteres glauben, daß er Gott sei! Er müßte sich erst legitimieren! Wenn ein Wesen käme und behauptete, es wäre Gott, dann würden wir ihm nicht glauben. Dann müßte es sich erst legitimieren. Es müßte erst etwas aufweisen - so spricht Solowjow - wie ein Weltdokument, etwas, wodurch wir erkennen können: Das ist Gott! Und so etwas können wir in der Welt nicht finden. Gott kann sich durch das, was in der Welt ist, nicht legitimieren, denn das alles, was in der Welt ist, widerspricht dem Göttlichen. Wodurch also kann er sich legitimieren? Dadurch allein kann er sich legitimieren, daß er, wenn er auf die Welt kommt, zeigt, daß er Sieger über den Tod ist, daß der Tod ihm nichts anhaben kann. Wir würden niemals glauben, daß der Christus Gott ist, wenn er sich nicht legitimierte. Und er hat es getan, indem er auferstanden ist, indem er gezeigt hat, daß das Urübel, der Tod, nicht in ihm ist. - Also da haben wir ein Gott bewußtsein, das sich aufbaut nur auf einer wirklichen, historischen Auferstehung des Christus, die den Gott legitimiert als Gott. Nichts in der Welt als die Auferstehung läßt uns erkennen, daß es einen Gott gibt. Wäre Christus nicht auferstanden - dieser Paulus-Spruch ist es hauptsächlich, den Solowjow immer wieder anführt -, so wäre all unser Glaube eitel. Und eitel wäre alles, was wir sagen können über ein Göttliches in der Welt.	Така Соловьов характеризира света. Той казва – цитирам почти дословно: само погледнете света единствено със сетивата си! Само се опитайте да разберете света единствено с разсъдъка си. Никога няма да можете да отречете съществуването на бедите в света. А да искаме да разберем смъртта, би било абсурдно! Смъртта съществува. Тя се проявява. Сетивното познание никога не може да познае смъртта. Затова сетивното познание показва един зъл свят, един свят на беди. Можем ли тогава да вярваме – казва Соловьов, – че този свят е божествен, щом ни показва, че е пълен с беди? Щом на всяка крачка ни показва смъртта? Никога не можем да вярваме, че този свят, който ни показва смъртта, е божествен. Защото в Бога не може да има беди, не може да има зло и преди всичко не може да има първичната беда, първичното зло. В Бога не може да има смърт. И така, ако Бог дойдеше в света – повтарям почти дословно казаното от Соловьов, – ако Бог дойдеше в света, ако се явеше в света, бихме ли могли направо да Му повярваме, че е Бог? Не, не бихме могли направо да повярваме на Бога, че е Бог! Първо би трябвало да се легитимира! Ако дойдеше едно същество и заявеше, че е Бог, нямаше да му повярваме. Тогава то първо би трябвало да се легитимира. Първо би трябвало да представи нещо – така говори Соловьов – като световен документ, нещо, чрез което да можем да познаем: това е Бог! А подобно нещо не можем да намерим в света. Бог не може да се легитимира чрез онова, което е в света, защото всичко, което е в света, противоречи на божественото. Чрез какво тогава може да се легитимира? Може да се легитимира само чрез това, че когато дойде в света, показва, че е победител над смъртта, че смъртта не може да Му стори нищо. Никога не бихме повярвали, че Христос е Бог, ако не се легитимираше. А Той го направи, като възкръсна, като показа, че първичната беда, смъртта, не е в Него. – И така, тук имаме едно съзнание за Бога, което се гради само върху едно действително, историческо Възкресение на Христос, легитимиращо Бога като Бог. Нищо в света освен Възкресението не ни позволява да познаем, че има Бог. Ако Христос не беше възкръснал – Соловьов отново и отново привежда главно тези думи на Павел, – напразна щеше да е цялата ни вяра. И напразно щеше да е всичко, което можем да кажем за нещо божествено в света.
511	Daher der Satz Solowjows: Schauen wir die Welt an, so sehen wir in der Welt überall nur Übel und Böses und Verwesung und Sinnlosigkeit. Wäre Christus nicht auferstanden, so wäre die Welt sinnlos. Also ist der Christus auferstanden! - Merken Sie wohl diesen Satz! Denn dieser Satz, er ist ein Kardinalsatz eines der größten Geister des Ostens! Wäre Christus nicht auferstanden, so wäre die Welt sinnlos. Also ist der Christus auferstanden! - Solowjow hat gesagt: Es mag Leute geben, die glauben, es wäre nicht logisch, wenn ich sage: Wäre Christus nicht auferstanden, so wäre die Welt sinnlos; also ist er auferstanden ! - Das ist aber eine viel bessere Logik - meint Solowjow -, als alle Logik, die ihr mir entgegenhalten könnt!	Оттук и твърдението на Соловьов: ако погледнем света, навсякъде в него виждаме само беди и зло, и разложение, и безсмислие. Ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен. Следователно Христос е възкръснал! – Запомнете добре това твърдение! Защото то е основно твърдение на един от най-великите духове на Изтока! Ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен. Следователно Христос е възкръснал! – Соловьов казва: може да има хора, които смятат, че не е логично да кажа: ако Христос не беше възкръснал, светът щеше да е безсмислен; следователно Той е възкръснал! – Но това е много по-добра логика – смята Соловьов – от всяка логика, която можете да ми противопоставите!
512	Ich habe Ihnen im Konkreten, gerade an diesem eigentümlichen Fordern eines Dokumentes für die Göttlichkeit von dem Gott, bei Solowjow gezeigt, wie eigentümlich im Osten die Gedanken sind; wie eigentümlich die Gedanken sich hinaufranken, um dasjenige, wodurch der Gott unmittelbar zeigt, daß er der Gott ist, einmal zu ergreifen. Wie anders ist es im Westen, wie anders in Mitteleuropa! Wofür wenden wir geisteswissenschaftliches Streben auf? Versuchen Sie zu vergleichen und zu überblicken all dasjenige, was wir in der Geisteswissenschaft treiben! Was hat es denn für ein Ziel, worauf wollen wir denn hinaus? Wir wollen aus dem Wissen, aus der Erkenntnis heraus, so daß wir es einsehen können, in der Welt erkennen, daß die Welt einen Sinn hat, daß die Welt Bedeutung hat, daß nicht bloß Übel und Verwesung in ihr sind. Unmittelbar durch die Erkenntnis wollen wir begreifen, daß die Welt einen Sinn hat. Und wir wollen uns gerade vorbereiten dadurch, daß wir begreifen, daß die Welt einen Sinn hat, für ein Miterleben der Christus-Wesenheit. Wir wollen den lebendigen Christus erfassen. Allerdings als eine Gabe, als eine Gnade des Christus wollen wir all das entgegennehmen. Wir wissen, daß es so ist, was uns gegeben werden kann nach dem Ausspruch: «Ich bin bei euch alle Tage bis an das Ende der Welt.» Wir wollen entgegennehmen all dasjenige, was uns der Christus fortwährend verspricht. Denn nicht bloß durch die Evangelien spricht er, sondern auch in unseren Seelen. Das meint er mit dem Ausspruch: «Ich bin bei euch alle Tage bis an das Ende der Welt.» Immer kann er gefunden werden als der lebendige Christus. Wir wollen in ihm leben, ihn in uns aufnehmen: «Nicht ich, sondern der Christus in mir!» Das ist unser hauptsächlichster Paulinischer Ausspruch: «Nicht ich, sondern der Christus in mir!» Damit wir durch ihn sehen: Überall, wo wir hinkommen, ist Sinn! Faust schon wollte das sagen, indem er seine ganze Weltanschauung in den Worten aussprach:	Именно чрез това своеобразно изискване у Соловьов Бог да представи документ за Своята божественост, ви показах конкретно колко своеобразни са мислите на Изток; колко своеобразно мислите се вият нагоре, за да обхванат най-сетне онова, чрез което Бог непосредствено показва, че е Бог. Колко различно е на Запад, колко различно е в Средна Европа! На какво посвещаваме духовнонаучния си стремеж? Опитайте се да сравните и да обхванете с поглед всичко, с което се занимаваме в духовната наука! Каква е целта на всичко това, към какво се стремим? Чрез знанието, чрез познанието искаме да познаем в света следното: светът има смисъл, светът има значение, в него няма само беди и разложение – така че да можем да разберем това. Непосредствено чрез познанието искаме да разберем, че светът има смисъл. И именно чрез това разбиране, че светът има смисъл, искаме да се подготвим да съпреживеем Христовото същество. Искаме да обхванем живия Христос. Наистина искаме да приемем всичко това като дар, като благодат от Христос. Знаем, че действително може да ни се даде онова, за което се говори в думите: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“. Искаме да приемем всичко, което Христос непрестанно ни обещава. Защото Той говори не само чрез Евангелията, но и в душите ни. Това има предвид с думите: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Винаги може да бъде намерен като живия Христос. Искаме да живеем в Него, да Го приемем в себе си: „Не аз, а Христос в мен!“ Това са за нас най-съществените думи на Павел: „Не аз, а Христос в мен!“ За да виждаме чрез Него: навсякъде, където отидем, има смисъл! Още Фауст искаше да каже това, когато изрази целия си светоглед с думите:
513	Erhabner Geist, du gabst mir, gabst mir alles, Warum ich bat. Du hast mir nicht umsonst Dein Angesicht im Feuer zugewendet. Gabst mir die herrliche Natur zum Königreich, Kraft, sie zu fühlen, zu genießen. Nicht Kalt staunenden Besuch erlaubst du nur, Vergönnest mir, in ihre tiefe Brust Wie in den Busen eines Freunds zu schauen. Du führst die Reihe der Lebendigen Vor mir vorbei und lehrst mich meine Brüder Im stillen Busch, in Luft und Wasser kennen. Und wenn der Sturm im Walde braust und knarrt, Die Riesenfichte, stürzend, Nachbaräste Und Nachbarstämme quetschend, niederstreift, Und ihrem Fall dumpf hohl der Hügel donnert, Dann führst du mich zur sichern Höhle, zeigst Mich dann mir selbst, und meiner eignen Brust Geheime tiefe Wunder öffnen sich.	Възвишен дух, ти ми даде, даде ми всичко, за което молех. Не напразно ти обърна към мен лика си в огъня. Даде ми дивната природа за царство, сила да я чувствам, да ѝ се наслаждавам. Не ми позволяваш само да я посещавам с хладно удивление, а ми даваш възможност да поглеждам в дълбоката ѝ гръд като в гърдите на приятел. Водиш пред мен редицата на живите същества и ме учиш да познавам братята си в тихия храсталак, във въздуха и водата. А когато бурята в гората бучи и скърца и събаря гигантската ела, която при падането смазва съседни клони и съседни стволове, и хълмът отеква глухо и кухо от падането ѝ, тогава ме водиш в сигурната пещера, показваш ме на самия мен и в собствената ми гръд се разкриват съкровени, дълбоки чудеса.
514	Äußeres und Inneres geistig erfassen, Sinn überall erfassen, den Tod selbst sinnvoll erfassen, daß er der Durchgang ist von einer Lebensform zur andern Lebensform! Und indem wir also den lebendigen Christus suchen, dann - den lebendigen Christus suchend - folgen wir ihm auch durch den Tod und durch die Auferstehung hindurch. Wir gehen nicht von der Auferstehung aus, wie der osteuropäische Mensch. Wir folgen dem Christus, von dem wir uns inspirieren lassen, dem Christus, den wir hineinnehmen in unsere Imaginationen. Wir folgen dem Christus bis zum Tode. Wir folgen ihm nicht nur, indem wir sagen: Ex deo nascimur -, sondern indem wir sagen: In Christo morimur. - Wir verfolgen die Welt und wissen, daß die Welt das Dokument ist, durch das Gott seine Göttlichkeit ausspricht. Wir können im Westen nicht sagen, indem wir erleben und erfassen wollen das geistige Weben und Walten: Wir brauchen ein Dokument, wenn Gott in die Welt hineinkommt und sich ausweisen soll -, sondern wir suchen überall den Gott. In der Natur und in den Menschenseelen suchen wir den Gott.	Да обхванем духовно външното и вътрешното, да обхванем навсякъде смисъла, да разберем смисъла и на самата смърт – че тя е преходът от една форма на живот към друга форма на живот! И като търсим така живия Христос, тогава – търсейки живия Христос – Го следваме и през смъртта, и през Възкресението. Не тръгваме от Възкресението като източноевропейския човек. Следваме Христос, Когото оставяме да ни инспирира, Христос, Когото приемаме в имагинациите си. Следваме Христос чак до смъртта. Следваме Го не само като казваме: „От Бога се раждаме“, а и като казваме: „В Христос умираме“. – Проследяваме света и знаем, че светът е документът, чрез който Бог изразява Своята божественост. На Запад, когато искаме да преживеем и обхванем духовното тъкане и действие, не можем да кажем: нужен ни е документ, когато Бог влезе в света и трябва да удостовери Кой е. – А търсим Бога навсякъде. В природата и в човешките души търсим Бога.
515	Daher bedarf aber auch diese fünfte nachatlantische Kulturepoche desjenigen, was wir pflegen in unseren brüderlichen Zweigvereini gungen. Sie bedarf der bewußten Pflege gleichsam jener geistigen Aura, die noch über uns schwebt, die von den Geistern der höheren Hierarchien gepflegt ist und hineinfließen wird in die Menschenseelen, wenn sie in der sechsten Kulturperiode leben werden. Wir wollen uns nicht an Totes wenden, wie der Osten an die Gruppenseelenhaftigkeit, an die überbliebene Gemeinschaftlichkeit. Wir wollen das Lebendige pflegen von Kindheit auf, und das ist der Gemeinschaftsgeist unserer Zweige. Wir wollen nicht suchen, was da unten im Blute rumort, um zusammenzurufen bloß die, bei denen etwas Gemeinsames im Blut rumort, und das in irgendeiner Gemeinschaft pflegen. Wir wollen zusammenrufen die Menschen, die sich entschließen, Brüder und Schwestern zu sein, und die das über sich schwebend haben, was sie pflegen wollen, indem sie die Geisteswissenschaft pflegen und den guten Geist der Brüderlichkeit über sich schwebend fühlen.	Затова обаче и тази пета следатлантска културна епоха се нуждае от онова, което развиваме в нашите братски обединения в клоновете. Тя се нуждае, така да се каже, от съзнателна грижа за онази духовна аура, която още се носи над нас, за която се грижат Духовете на висшите йерархии и която ще се влее в човешките души, когато те заживеят в шестия културен период. Не искаме да се обръщаме към нещо мъртво, както Изтокът се обръща към груповата душевност, към останалата от миналото общност. Искаме да развиваме живото още от детството и това е духът на общността в нашите клонове. Не искаме да търсим онова, което кипи долу в кръвта, за да свикаме само онези, в чиято кръв кипи нещо общо, и да го развиваме в някаква общност. Искаме да свикаме хората, които решават да бъдат братя и сестри и искат да се грижат за онова, което се носи над тях, като се занимават с духовната наука и чувстват добрия дух на братството да се носи над тях.
516	Dieses ist dasjenige, was wir als einen Weihegedanken bei der ersten Entfaltung eines unserer Zweige in uns aufnehmen. Damit weihen wir einen Zweig, wenn wir ihn begründen, ein. Gemeinsamkeit und Lebendigkeit! Gemeinsamkeit suchen wir über uns, den lebendigen Christus in uns, der kein Dokument braucht, der nicht erst durch die Auferstehung sich beglaubigen soll, der beglaubigt ist, weil wir ihn in uns selbst erleben. Die Gemeinsamkeit über uns, den Christus in uns: das machen wir zu unserem Wahlspruch, zu unserem Weihewahl spruch, indem wir einen Zweig begründen. Und wir wissen: Ob zwei oder drei oder sieben oder viele, viele in diesem Sinne im Namen des Christus vereinigt sind, in ihnen lebt der Christus. Und alle jene, die in diesem Sinne den Christus als ihren Bruder anerkennen, sind selbst Schwestern und Brüder. Und diesen will der Christus als seinen Bruder anerkennen, der den andern Menschen als seinen Bruder anerkennt. Wenn wir in der Lage sind, solchen Weihewahlspruch in uns aufzunehmen, mit solcher Gesinnung unsere Arbeit zu verrichten, dann wird der rechte Geist unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung in dieser unserer Arbeit walten. Auch in dieser schwierigen Zeit haben sich unsere geisteswissenschaftlichen Freunde von auswärts vereinigt mit denjenigen, die hier ihren Zweig begründet haben. Das ist immer ein schöner Brauch. Denn dadurch tragen die Weihegedanken, den Weihewahlspruch auch die andern, die in andern Zweigen arbeiten, hinaus. Und sie geloben sich, immer wiederum zu denken an diejenigen, die in einem Zweige sich versprochen haben, miteinander im Sinne unserer Bewegung zu arbeiten. Und so wächst und wächst dasjenige, was wir als unsere unsichtbare Gemeinschaft durch die Art unserer Arbeit begründen wollen. Dann aber, wenn solche Gesinnung, mit unserer Arbeit sie verbindend, sich immer mehr ausbreitet, dann werden wir den durch die Geisteswissenschaft uns gestellten Forderungen für den Fortschritt der Menschheit gerecht. Und dann dürfen wir glauben, daß diejenigen, die da leiten als die großen Meister der Weisheit den menschlichen Fortschritt und das menschliche Wissen, bei unserer Arbeit unter uns sind. Und insoferne Sie, die Sie hier arbeiten, in dieser unserer geisteswissenschaftlichen Gesinnung arbeiten, in demselben Sinne weiß ich, daß die hohen Meister, die wirklich unsere Bewegung leiten von den geistigen Welten aus, auch in der Mitte Ihres Arbeitens sein werden.	Когато някой от нашите клонове започва да се разгръща, приемаме това в себе си като мисъл за посвещаване. С това посвещаваме един клон, когато го основаваме. Общност и жизненост! Търсим общността над нас, живия Христос в нас, Който няма нужда от документ, Който не трябва тепърва да се удостовери чрез Възкресението, а е удостоверен, защото Го преживяваме в самите себе си. Общността над нас, Христос в нас: това превръщаме в свой девиз, в свой девиз за посвещаване, когато основаваме един клон. И знаем: независимо дали двама, или трима, или седмина, или много, много хора са обединени в този смисъл в името на Христос, в тях живее Христос. И всички, които в този смисъл признават Христос за свой брат, сами са сестри и братя. А Христос иска да признае за Свой брат онзи, който признава другия човек за свой брат. Ако сме в състояние да приемем в себе си такъв девиз за посвещаване, да вършим работата си с такава нагласа, тогава верният дух на нашето духовнонаучно движение ще действа в тази наша работа. И в това трудно време нашите духовнонаучни приятели от други места се обединиха с онези, които основаха своя клон тук. Това винаги е хубав обичай. Защото така и другите, които работят в други клонове, отнасят със себе си мислите за посвещаване, девиза за посвещаване. И се заричат отново и отново да мислят за онези, които в един клон са си обещали да работят заедно в духа на нашето движение. И така расте и расте онова, което искаме да основем като наша невидима общност чрез начина, по който работим. А когато такава нагласа, свързана с нашата работа, се разпространява все повече, тогава изпълняваме изискванията, които духовната наука ни поставя за напредъка на човечеството. И тогава можем да вярваме, че онези, които като велики Учители на мъдростта направляват човешкия напредък и човешкото знание, са сред нас в нашата работа. И зная в същия смисъл: доколкото вие, които работите тук, работите с тази наша духовнонаучна нагласа, висшите Учители, които действително направляват нашето движение от духовните светове, ще присъстват и в самата ви работа.
517	Von diesem Gesichtspunkte aus rufe ich heute die Kraft und die Gnade und die Liebe dieser Meister der Weisheit, die da lenken und leiten dasjenige, was wir als Arbeit in brüderlichen Vereinigungen in unseren Zweigen treiben, ich rufe die Gnade, ich rufe die Kraft, ich rufe die Liebe dieser Meister der Weisheit, die in unmittelbarem Zusammenhang stehen mit den Kräften der höheren Hierarchien, über die Arbeit auch dieses Zweiges hernieder. Möge das, was der gute Geist von Euch, Ihr großen Meister, und möge das, was der gute Geist unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung ist, mit diesem Zweige sein. Möge es in ihm walten und wirken!	От тази гледна точка днес призовавам силата и благодатта, и любовта на тези Учители на мъдростта, които насочват и направляват работата ни в братските обединения на нашите клонове, призовавам благодатта, призовавам силата, призовавам любовта на тези Учители на мъдростта, които са непосредствено свързани със силите на висшите йерархии, да се спуснат и над работата на този клон. Нека с този клон бъде онова, което е добрият дух, идващ от Вас, велики Учители, и нека с него бъде онова, което е добрият дух на нашето духовнонаучно движение. Нека то цари и действа в него!
518	ERFAHRUNGEN DES MENSCHEN NACH DEM DURCHGANG DURCH DIE TODESPFORTE	ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА ЧОВЕКА СЛЕД ПРЕМИНАВАНЕТО ПРЕЗ ПОРТАТА НА СМЪРТТА
519	Düsseldorf, 17. Juni 1915	Дюселдорф, 17 юни 1915 г.
520	Es ist öfter gesagt worden im Zusammenhang mit mancher geisteswissenschaftlichen Betrachtung, daß es sich innerhalb unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung und ihrer Bestrebungen vor allen Dingen nicht nur darum handelt, theoretisch aufzunehmen diejenigen Begriffe und Ideen, die man sich durch Geisteswissenschaft aneignen kann, sondern daß die geisteswissenschaftlichen Ergebnisse eingehen sollten in die innersten Bewegungen, die innersten Impulse unseres seelischen Lebens. Gewiß, wir müssen ausgehen von den Ergebnissen der geisteswissenschaftlichen Erkenntnisse, und solche Erkenntnisse kann man sich nur aneignen, wenn man sie eben studiert, wenn man sich mit ihnen beschäftigt. Aber Geisteswissenschaft soll nicht so aufgenommen werden wie eine andere Wissenschaft, so daß man bloß hinterher weiß, man habe dieses oder jenes gehört, dieses oder jenes sei wahr in bezug auf das eine oder andre in der Welt, sondern Geisteswissenschaft soll so auf unsere Seele wirken, daß diese Seele anders werde in diesem oder jenem Empfindungsgebiet, daß sie anders werde durch die Aufnahme desjenigen, was aus der Geisteswissenschaft herausfließen kann. Die Begriffe, Ideen und Vorstellungen, die wir durch Geisteswissenschaft aufnehmen, sollen unsere Seele im Innersten aufrütteln, sollen sich vereinigen mit unserem Empfinden, so daß wir durch Geisteswissenschaft lernen, die Welt nicht nur anders anzuschauen, sondern auch anders zu empfinden als ohne sie. In gewisse Lebenslagen sich ganz anders hineinzufinden, als dies ohne Geisteswissenschaft möglich ist, das sollte eigentlich der Geisteswissenschafter. Und wenn er das kann, dann hat er im Grunde genommen erst das erreicht, was aus der Geisteswissenschaft uns erfließen soll.	Често сме казвали във връзка с не едно духовнонаучно разглеждане: в нашето духовнонаучно движение и неговите стремежи преди всичко не става дума само за теоретично усвояване на понятията и идеите, които можем да придобием чрез духовната наука. Духовнонаучните резултати трябва и да проникнат в най-съкровените движения, в най-съкровените импулси на душевния ни живот. Разбира се, трябва да тръгнем от резултатите на духовнонаучните познания, а такива познания могат да се усвоят само когато ги изучаваме, когато се занимаваме с тях. Но духовната наука не бива да се усвоява като някоя друга наука, така че след това само да знаем, че сме чули това или онова, че това или онова е вярно по отношение на едно или друго в света, а трябва да въздейства на душата ни така, че тази душа да стане различна в една или друга област на усещанията, да стане различна, като приеме онова, което може да се излее от духовната наука. Понятията, идеите и представите, които приемаме чрез духовната наука, трябва да разтърсят душата ни до дъно, трябва да се свържат с нашето усещане, така че чрез духовната наука да се научим не само да гледаме на света по друг начин, но и да го усещаме по друг начин, отколкото без нея. Познавачът на духовната наука всъщност трябва да умее да се ориентира в известни житейски положения по съвсем друг начин, отколкото е възможно без духовната наука. И когато може това, едва тогава всъщност е постигнал онова, което трябва да получим от духовната наука.
521	Wir leben heute in einer schweren Zeit, in welcher uns ja etwas von der wichtigsten Frage der Geisteswissenschaft, der Frage des Todes in so unzähligen Fällen vor Augen, vor die Seelen, vor die Herzen tritt, dem einen näher, dem andern ganz nahe. Der Geisteswissenschaf ter sollte auch in dieser schweren Zeit Geisteswissenschaft gefühlsmäßig bewähren können. Er sollte anders zu den Ereignissen der Zeit stehen können, auch dann, wenn sie ihn noch so nahe berühren, als der andere. Trost wird gewiß der eine, Aufmunterung wird der andere brauchen; aber das sollen beide auch in der Geisteswissenschaft finden. Dann erst, wenn dies der Fall sein kann, haben wir Geisteswissenschaft in dem, was sie sein will, im richtigen Sinne verstanden.	Днес живеем в тежко време, в което в неизброимо много случаи пред очите ни, пред душите ни, пред сърцата ни изниква нещо от най-важния въпрос на духовната наука, въпроса за смъртта – по-близо до едни, съвсем близо до други. И в това тежко време познавачът на духовната наука би трябвало да може да покаже чрез чувствата си стойността на духовната наука. Би трябвало да може да се отнася към събитията на нашето време по-различно от друг човек, колкото и отблизо да го засягат. Един със сигурност ще се нуждае от утеха, друг – от насърчение; но и двамата трябва да намират това в духовната наука. Едва когато това стане възможно, сме разбрали в правилния смисъл духовната наука такава, каквато тя иска да бъде.
522	Wir müssen durch die Vorstellungen der Geisteswissenschaft schon dadurch eine gewisse Erschütterung in unserer Seele erfahren, daß wir über manche Dinge ganz anders fühlen lernen, als wir ohne Geisteswissenschaft über irgend etwas in der Welt fühlen können. Nehmen Sie vieles von dem zusammen, was über das Rätsel des Todes innerhalb unserer Geisteswissenschaft schon gesagt worden ist, so werden Sie verstehen können, was ich auch heute nicht nur wiederholend, sondern manches anfügend an manche frühere Betrachtung, ausführen möchte. Wir müssen über den Tod nicht nur anders denken lernen, sondern wir müssen über den Tod anders fühlen lernen. Denn das Rätsel des Todes hängt in der Tat mit den tiefsten Welträtseln zusammen. Seien wir uns nur ganz klar darüber, daß wir all dasjenige, wodurch wir uns in der physischen Welt Wahrnehmungen und Kenntnisse verschaffen, wodurch wir von der äußeren Welt etwas erfahren, ablegen, wenn wir durch die Pforte des Todes treten. Wir verschaffen uns in der physischen Welt durch unsere Sinne Eindrücke über die Welt. Diese Sinne legen wir ab, wenn wir in die geistige Welt eintreten. Wir haben dann die Sinne nicht mehr. Das schon muß uns ein Beweis dafür sein, daß wir uns, wenn wir über die übersinnliche Welt denken, bemühen müssen, anders zu denken, als wir zu denken gelernt haben durch unsere Sinne.	Чрез представите на духовната наука душата ни трябва да изпита известно разтърсване още от това, че се научаваме да изпитваме към някои неща съвсем различни чувства от онези, които без духовната наука можем да изпитваме към каквото и да било в света. Съберете много от онова, което вече е казано в нашата духовна наука за загадката на смъртта, и ще можете да разберете какво искам да изложа и днес, като не само повтарям, но и добавям по нещо към някои предишни разглеждания. Трябва да се научим не само да мислим по различен начин за смъртта, но трябва да се научим и да изпитваме различни чувства към смъртта. Защото загадката на смъртта наистина е свързана с най-дълбоките световни загадки. Нека само си изясним напълно, че когато преминем през портата на смъртта, оставяме всичко, чрез което си осигуряваме възприятия и познания във физическия свят, чрез което узнаваме нещо за външния свят. Във физическия свят чрез сетивата си добиваме впечатления за света. Тези сетива ги оставяме, когато влизаме в духовния свят. Тогава вече нямаме сетивата. Само това вече трябва да ни докаже, че когато мислим за свръхсетивния свят, трябва да се стремим да мислим различно от начина, по който сме се научили да мислим чрез сетивата си.
523	Gewiß, wir haben eine Art von Anhaltspunkt, indem auch in das gewöhnliche Leben, das wir zwischen Geburt und Tod verbringen, etwas Analoges, etwas Ähnliches von den Erlebnissen in der geistigen Welt hineinragt. Das sind die in das gewöhnliche Leben hereinragenden Traumerlebnisse. Die Traumerlebnisse werden uns nicht durch unsere Sinne; mit den Traumerlebnissen haben unsere Sinne wirklich nichts zu tun. Dennoch sind sie in Bildern bestehend, die manchmal an das Leben durch die Sinne erinnern. Wir haben in diesen Traumbildern, wenn auch einen schwachen Abglanz, so doch eben einen Abglanz von der Art, wie uns das geistige Dasein als imaginative Welt zwischen dem Tod und einer neuen Geburt entgegentritt. Imaginative Wahrnehmungen haben wir allerdings nach dem Tode; in Bildern taucht das Erleben auf. Nur wenn Sie in der sinnlichen Welt zum Beispiel eine rote Farbe sehen und den Gedanken hegen müssen: Was ist hinter dieser roten Farbe? - dann werden Sie sich sagen: Da ist etwas, was den Raum erfüllt, etwas Materielles ist dahinter. - Die rote Farbe erscheint Ihnen auch in der geistigen Welt, aber dahinter ist nicht ein Materielles, nicht etwas, was im gewöhnlichen Sinne einen materiellen Eindruck ausüben würde. Hinter dem Roten ist ein geistig-seelisches Wesen; hinter dem Roten ist dasselbe, was Sie als Ihre Welt fühlen in Ihrem Seelischen. Man möchte sagen: Von dem Sinneseindruck der Farbe steigen wir äußerlich im Physischen hinunter zu der materiellen Welt, von den Imaginationen steigen wir hinauf immer mehr und mehr in geistige Regionen in der geistigen Welt. Und dessen müssen wir uns nun klar sein - es ist das besonders stark erwähnt worden in der neuen Auflage der «Theosophie» -, daß auch diese Imaginationen uns nicht so entgegentreten wie die Sinnes eindrücke der physischen Welt. Sie sind dort gewiß da, diese Imaginationen, aber sie treten als Erlebnisse auf: Das Rot, das Blau sind dort Erlebnisse. Man kann diese Imaginationen mit Recht rot oder blau nennen, aber sie sind doch eben etwas anderes als die Sinneseindrücke der physischen Welt. Sie sind viel innerlicher, wir sind viel innerlicher mit ihnen verbunden. Außerhalb der roten Farbe der Rose sind Sie selbst; in der roten Farbe der geistigen Welt fühlen Sie sich darinnen, Sie sind mit der roten Farbe verbunden. Indem Sie in der geistigen Welt ein Rotes wahrnehmen, entwickelt sich ein Wille, ein stark wirksamer Wille eines geistigen Wesens. Und dieser Wille strahlt, und das, was er strahlt, ist rot. Aber Sie fühlen sich in dem Willen darin, und dieses Darinsein, dieses Darinfühlen, dieses Erlebnis bezeichnen Sie dann selbstverständlich als rot. Ich möchte sagen, die physische Farbe ist wie das gefrorene geistige Erlebnis, wie das erstarrte geistige Erlebnis. Und so müssen wir uns auf vielen Gebieten die Möglichkeit aneignen, etwas anderes zu denken, unseren Vorstellungen andere Werte und Bedeutungen zu geben, wenn wir uns wirklich erheben wollen zu einem Begreifen der geistigen Welt. Dann müssen wir uns klar sein, daß oben in der geistigen Welt dasjenige, was wir Imaginationen nennen, im Verhältnis zu den geistigen Wesen, deren Ausdruck zum Beispiel die Farben sind, auch nicht so ist wie das Verhältnis einer Farbe zu einem sinnlichen Wesen. Die Rose ist rot, das ist eine Eigenschaft der Rose. Aber wenn ein Geist in die Nähe kommt und wir nach dem, was jetzt gesagt worden ist, das Bewußtsein haben müssen: Der Geist strahlt rot -, so bedeutet das Rot nicht in ähnlicher Weise eine Eigenschaft des Geistes, wie das Rot der Rose eine Eigenschaft bedeutet; sondern dieses Rot ist mehr eine Art Offenbarung des Inneren des Geistes, es ist mehr ein Schriftzeichen, das der Geist hinsetzt in die geistige Welt. Und man muß erst durchschauen durch die Imaginationen. Die Tätigkeit, die man da entwickelt, ist in der physischen Welt nur mit ihrem ahrimanischen Abbild zu vergleichen, nämlich mit dem Lesen. Die rote Farbe an der Rose schauen wir an und wissen: Rot ist eine Eigenschaft der Rose. Das Rot in der geistigen Welt schauen wir nicht bloß an, sondern wir deuten es, aber nicht spintisierend - davor muß ich immer wiederum warnen -, sondern unsere Seele findet schon von selbst, daß damit etwas gegeben ist wie ein Laut, ein Buchstabe, wie etwas, was entziffert, gelesen werden soll, wodurch man erst erkennt, was gemeint ist. Der Geist meint etwas, wenn er sich als rot oder blau oder grün, oder wenn er sich als Cis oder Gis offenbart. Der Geist meint etwas damit; man fängt an, mit dem Geist zu sprechen, man fängt an, seine Schrift zu lesen. Darauf beruht die äußere Kultur, daß solche Dinge, die in der geistigen Welt ihre tiefe Weisheit haben, dann auch in die äußere Welt heraus verpflanzt werden. Wir sprechen mit Recht von einem okkulten Lesen, denn derjenige, der sich das hellsichtige Bewußtsein aneignet, der in die geistige Welt eintritt, der die Imaginationen überschaut und in ihnen liest, schaut durch sie auf den Grund der Seelen, die da leben in der geistigen Welt, nicht bloß durch Farben, sondern auch durch andere Eindrücke, solche Eindrücke, die an Sinneseindrücke erinnern, und solche, die neu hinzukommen in der Geistigkeit.	Разбира се, имаме един вид опорна точка, защото и в обикновения живот, който прекарваме между раждането и смъртта, прониква нещо аналогично, нещо подобно на преживяванията в духовния свят. Това са сънищните преживявания, които проникват в обикновения живот. Сънищните преживявания не ни се дават чрез сетивата; сетивата ни действително нямат нищо общо със сънищните преживявания. И все пак те се състоят от образи, които понякога напомнят за живота чрез сетивата. В тези сънищни образи все пак имаме отблясък, макар и слаб, от начина, по който духовното съществуване ни се явява като имагинативен свят между смъртта и новото раждане. След смъртта действително имаме имагинативни възприятия; преживяването изплува в образи. Само че, когато в сетивния свят видите например червен цвят и трябва да си помислите: какво стои зад този червен цвят? – тогава ще си кажете: там има нещо, което изпълва пространството, зад него има нещо материално. – Червеният цвят ви се явява и в духовния свят, но зад него няма нещо материално, няма нещо, което би създавало материално впечатление в обикновения смисъл. Зад червеното има духовно-душевно същество; зад червеното има същото, което чувствате като свой свят в душевното си същество. Би ни се искало да кажем: във външния физически свят слизаме от сетивното впечатление за цвета към материалния свят, а в духовния свят се издигаме от имагинациите все по-нагоре и по-нагоре в духовни области. И трябва да сме наясно – това бе особено силно подчертано в новото издание на „Теософия“, – че и тези имагинации не ни се явяват така, както сетивните впечатления във физическия свят. Разбира се, тези имагинации съществуват там, но се явяват като преживявания: червеното, синьото там са преживявания. С право можем да наричаме тези имагинации червени или сини, но все пак те са нещо различно от сетивните впечатления във физическия свят. Те са много по-вътрешни, много по-вътрешно сме свързани с тях. Вие самите сте извън червения цвят на розата; в червения цвят на духовния свят се чувствате вътре, свързани сте с червения цвят. Когато възприемате нещо червено в духовния свят, се разгръща една воля, една силно действаща воля на духовно същество. И тази воля излъчва, а онова, което излъчва, е червено. Но се чувствате вътре във волята и тогава, естествено, наричате червено това, че пребивавате вътре в нея, това, че се чувствате вътре, това преживяване. Бих искал да кажа, че физическият цвят е като замръзналото духовно преживяване, като втвърденото духовно преживяване. И така, в много области трябва да придобием способността да мислим нещо друго, да придаваме на представите си други стойности и значения, ако действително искаме да се издигнем до разбиране на духовния свят. Тогава трябва да сме наясно, че горе, в духовния свят, отношението между онова, което наричаме имагинации, и духовните същества, чийто израз са например цветовете, също не е като отношението на един цвят към едно сетивно същество. Розата е червена – това е свойство на розата. Но когато един дух се приближи и според казаното сега трябва да съзнаваме: духът излъчва червено, – тогава червеното не означава свойство на духа по същия начин, както червеното на розата означава свойство; това червено по-скоро е един вид откровение на онова, което е вътре в духа, по-скоро е писмен знак, който духът поставя в духовния свят. И първо трябва да прогледнем през имагинациите. Дейността, която развиваме тогава, може да се сравни във физическия свят само с нейното ариманично отражение, а именно с четенето. Гледаме червения цвят на розата и знаем: червеното е свойство на розата. Червеното в духовния свят не само го гледаме, а го тълкуваме, но не като умуваме отвлечено – винаги трябва отново и отново да предупреждавам за това, – а като душата ни сама открива, че с него ни е дадено нещо като звук, като буква, като нещо, което трябва да се разчете, да се прочете и само чрез което познаваме какво се има предвид. Духът има нещо предвид, когато се разкрива като червено или синьо, или зелено, или когато се разкрива като до диез или сол диез. Духът има нещо предвид с това; започваме да говорим с духа, започваме да четем неговото писмо. Външната култура се основава на това, че подобни неща, които в духовния свят носят своята дълбока мъдрост, се пренасят и във външния свят. С право говорим за окултно четене, защото онзи, който придобие ясновидско съзнание, който влезе в духовния свят, който обхване с поглед имагинациите и чете в тях, вижда през тях – не само през цветове, но и през други впечатления – дълбините на душите, живеещи в духовния свят; сред тези впечатления има такива, които напомнят за сетивни впечатления, и такива, които се прибавят като нови в духовността.
524	Diese Tätigkeit, die eine rein seelisch-geistige Tätigkeit ist, untersteht gewissermaßen der Regierung der richtig fortschreitenden geistigen Wesenheiten. Hier in der physischen Welt schafft Ahriman ein Abbild gerade von dem, was ich jetzt charakterisiert habe. Von diesem okkulten Lesen ist das äußere Lesen von Schriftzeichen in der physischen Welt ein ahrimanisches Abbild. Denn alles Lesen in der physischen Welt durch Zeichen, die künstlich ausgebildet worden sind, ist eine ahrimanische Tätigkeit. Gar nicht mit Unrecht ist die Erfindung der Buchdruckerkunst als eine ahrimanische Kunst empfunden worden, als eine «schwarze Kunst», wie man sie genannt hat. Man darf eben nicht glauben, daß man durch irgendwelche Verrichtungen aus den Klauen von Luzifer und Ahriman kommen könne. Luzifer und Ahriman müssen in der äußeren Kultur darinnen sein. Es handelt sich nur darum, daß man den Gleichgewichtspunkt findet, den Weg findet, wenn das Leben nach der luziferischen und ahrimanischen Seite fortwährend ausschlägt. Wollte jemand gar nicht von Ahriman berührt werden, so müßte er niemals lesen lernen. Aber darum handelt es sich nicht, daß wir Ahriman und Luzifer fliehen, sondern darum handelt es sich, daß wir in das richtige Verhältnis zu ihnen kommen; daß wir, trotzdem sie als Kräfte um uns herum da sind, uns in der richtigen Weise zu ihnen stellen können. Wenn wir wissen, wir folgen dem, was wir so oft als den Christus-Impuls, der in uns lebt, geschildert haben, und wenn wir uns die geistigen Empfindungen aneignen, die uns in jedem Augenblicke unseres Lebens den Willen auferlegen, dem Christus zu folgen, dann können wir auch lesen. Dann können wir erfahren - und wir werden es schon, wenn es nach unserem Karma für uns recht ist -, daß Ahriman auch das Lesen eingerichtet hat, und wir werden diese ahrimanische Kunst im rechten Lichte sehen. Wenn wir das nicht erfahren, dann deklamieren wir in Worten von der ahrimanischen Kultur, von dem Fortschritt, von der Glorie der ahrimanischen Kultur, zum Beispiel des Lesens.	Тази дейност, която е чисто душевно-духовна дейност, се намира, така да се каже, под управлението на правилно напредващите духовни същества. Тук, във физическия свят, Ариман създава отражение именно на онова, което току-що характеризирах. Външното четене на писмени знаци във физическия свят е ариманично отражение на това окултно четене. Защото всяко четене във физическия свят чрез знаци, които са изкуствено създадени, е ариманична дейност. Съвсем не без основание изобретяването на книгопечатането е било почувствано като ариманично изкуство, като „черно изкуство“, както са го наричали. Не бива да се смята, че чрез някакви действия можем да се измъкнем от ноктите на Луцифер и Ариман. Луцифер и Ариман трябва да присъстват във външната култура. Въпросът е само да намерим точката на равновесие, да намерим пътя, когато животът непрестанно се отклонява ту към луциферичната, ту към ариманичната страна. Ако някой искаше изобщо да не бъде докоснат от Ариман, никога не би трябвало да се научава да чете. Но въпросът не е да бягаме от Ариман и Луцифер, а да влезем в правилно отношение с тях; въпреки че те съществуват като сили около нас, да можем да се отнасяме правилно към тях. Ако знаем, че следваме онова, което толкова често сме описвали като живеещия в нас Христов импулс, и ако придобием духовните усещания, които във всеки миг от живота ни ни задължават да имаме волята да следваме Христос, тогава можем и да четем. Тогава можем да узнаем – а и ще го узнаем, когато това е правилно за нас според кармата ни, – че Ариман е уредил и четенето, и ще видим това ариманично изкуство в правилната светлина. Ако не узнаем това, тогава изричаме гръмки думи за ариманичната култура, за напредъка, за славата на ариманичната култура, например на четенето.
525	Aber alle diese Dinge legen auch Pflichten auf, und darum handelt es sich, daß solche Pflichten auch eingehalten werden. Gerade in unserer jetzigen Zeit kann vieles angeführt werden, um dieses oder jenes zu verteidigen oder anzuklagen. Wahrhaftig, wir haben das, was wir eine flutende Kriegsliteratur nennen können. Jeder Tag bringt nicht nur Broschüren, sondern auch Bücher und so weiter. Da können Sie oft auch lesen: Dieses Land hat so und so viele Analphabeten, in diesem Land können so und so viele lesen und schreiben, und dergleichen. Sich dies ohne weiteres zu eigen zu machen, würde nicht dem gemäß sein, was der in der Geisteswissenschaft Bewanderte aus seiner Verantwortlichkeit heraus zu sagen hat. Würde ich zum Beispiel unter demjenigen, was ich mit Bezug auf unsere Zeit anzuführen habe, alles besonders Schlimme bei einem Volke andeuten wollen, und um das anzudeuten, sagen, bei dem Volke sind so und so viele, die nicht lesen und so und so viele, die nicht schreiben können, so würde ich nicht in der richtigen Weise geisteswissenschaftlich sprechen. Da müssen immer nur Dinge angeführt werden, die man verantworten kann gegenüber den okkulten Pflichten. Daraus sehen Sie - ich wollte das nur als Beispiel anführen -, daß Geisteswissenschaft in diesem tieferen Sinne auch wirklich in das Leben übergehen muß und Pflichten auferlegt. Und wenn der Geistesforscher solche Dinge sagt, die die andern auch sagen, werden Sie immer verfolgen können, daß sie in ganz anderem Zusammenhang gesagt werden, und das ist es, worauf es ankommt. Daher wird selbstverständlich manches demjenigen, der nicht mit Geisteswissenschaft bekannt ist, dann, wenn es in der Geisteswissenschaft gesagt ist, oft ganz sonderbar vorkommen, weil er gewöhnt ist, andere Vorstellungen zu haben, und manchmal sich sagen müssen: Diese Geisteswissenschaft nennt ja das Schwarze weiß, und das Weiße schwarz! - Und das ist ja wirklich manchmal notwendig, denn wenn man mit den gewöhnlichen Vorstellungen und Begriffen, die man sich in der physischen Welt aneignet, in die geistige Welt aufsteigt, so ist es wirklich so, daß manche Begriffe gründlich geändert werden müssen.	Но всички тези неща налагат и задължения, а въпросът е такива задължения и да се изпълняват. Именно в сегашното ни време могат да се приведат много неща, за да се защити или обвини едно или друго. Наистина имаме онова, което можем да наречем заливаща ни военна литература. Всеки ден носи не само брошури, но и книги и така нататък. В тях често можете да прочетете и следното: в тази страна има толкова и толкова неграмотни, в тази страна толкова и толкова хора могат да четат и пишат и други подобни. Ако просто така възприемем това, то не би съответствало на онова, което вещият в духовната наука трябва да каже от чувството си за отговорност. Ако например исках да посоча всичко особено лошо в един народ като част от онова, което имам да приведа за нашето време, и за да го посоча, кажех, че в този народ има толкова и толкова хора, които не могат да четат, и толкова и толкова, които не могат да пишат, нямаше да говоря правилно от гледна точка на духовната наука. В такива случаи винаги трябва да се привеждат само неща, за които можем да поемем отговорност с оглед на окултните си задължения. От това виждате – исках да го приведа само като пример, – че духовната наука в този по-дълбок смисъл трябва действително да навлезе в живота и налага задължения. И когато духовният изследовател казва такива неща, каквито казват и другите, винаги ще можете да проследите, че те се казват в съвсем друга връзка, и това е същественото. Затова, разбира се, човекът, който не е запознат с духовната наука, често ще намира някои неща за съвсем странни, когато са казани в духовната наука, защото е свикнал да има други представи, и понякога ще трябва да си каже: тази духовна наука нарича черното бяло, а бялото – черно! – А това наистина понякога е необходимо, защото, когато с обикновените представи и понятия, които усвояваме във физическия свят, се издигнем в духовния свят, действително се оказва, че някои понятия трябва да се променят из основи.
526	Nehmen wir von diesem Gesichtspunkte aus einen der wichtigsten, rätselhaftesten Begriffe, die wir uns aneignen müssen aus den Eindrücken der physischen Welt heraus, den Begriff des Todes. In der physischen Welt sieht der Mensch den Tod ja immer nur von der einen Seite, von der Seite, daß er das menschliche Leben sich entwickeln sieht bis zu dem Punkte hin, wo der Mensch stirbt, das heißt, wo der physische Leib zunächst von den höheren Gliedern der Menschennatur wegfällt und dann innerhalb der physischen Welt seine Auflösung findet. Man kann wirklich sagen, das, was da der Mensch über den Tod sieht innerhalb der physischen Welt, heißt: den Tod von der einen Seite anschauen. Von der andern Seite aber den Tod anschauen heißt, ihn wirklich in einem entgegengesetzten Lichte sehen, heißt, ihn gründlich anders sehen.	Нека от тази гледна точка вземем едно от най-важните, най-загадъчните понятия, които трябва да усвоим от впечатленията на физическия свят – понятието за смъртта. Във физическия свят човекът винаги вижда смъртта само от едната страна: вижда как човешкият живот се развива до точката, в която човекът умира, тоест когато физическото тяло първо се отделя от висшите членове на човешката природа, а след това се разлага във физическия свят. Наистина може да се каже: като наблюдава смъртта във физическия свят, човекът я вижда от едната страна. А да гледаме смъртта от другата страна, означава действително да я виждаме в противоположна светлина, означава да я виждаме коренно различно.
527	Wenn wir durch die Geburt in das physische Leben eintreten, machen wir zunächst etwas durch, was wir so erleben, daß der Höhepunkt des physischen Bewußtseins bei uns noch nicht völlig erreicht ist. Sie wissen ja, an die ersten Jahre unseres Erlebens erinnern wir uns mit dem gewöhnlichen physischen Bewußtsein nicht zurück. Niemand kann sich mit dem gewöhnlichen physischen Bewußtsein an seine Geburt erinnern. Wenigstens wird kein Mensch in der Welt auftreten, der behaupten wird, er könne sich nach seinem physischen Bewußtsein erinnern, wie er geboren worden ist. Wir können sagen : Das ist eine Einrichtung des physischen Bewußtseins, daß vergessen werden muß die Geburt des Menschen. Sie wird vergessen, auch noch die ersten Lebensjahre werden vergessen. Wenn wir im physischen Leben zwischen Geburt und Tod auf unser Leben zurückblicken, erinnern wir uns bis zu einem gewissen Punkte. Dann bricht das Erinnern ab. Der Punkt, wo es abbricht, ist nicht unsere physische Geburt, sondern es geht ein Erleben voraus. Kein Mensch kann aus Erfahrung wissen, daß er geboren ist. Er kann es nur schließen. Daraus schließen wir es,, daß wir geboren sind - und nur daraus -, daß nach uns Menschen geboren werden, deren Geburt wir wahrnehmen. Wenn der Naturforscher behauptet, er wolle nur zugeben, was gesehen werden kann, so könnte nach diesem Grundsatz, wenn er logisch sein will, niemand seine Geburt behaupten, denn unmöglich ist es, anders als hellsichtig seine eigene Geburt wahrzunehmen; man kann nur auf sie schließen.	Когато чрез раждането влезем във физическия живот, първоначално преживяваме нещо, при което физическото ни съзнание още не е достигнало напълно своя връх. Знаете, че с обикновеното физическо съзнание не си спомняме преживяванията си от първите години на живота. Никой не може да си спомни раждането си с обикновеното физическо съзнание. Най-малкото никой човек в света няма да се появи и да твърди, че с физическото си съзнание може да си спомни как се е родил. Можем да кажем: така е устроено физическото съзнание, че раждането на човека трябва да бъде забравено. То се забравя, забравят се и първите години от живота. Когато във физическия живот между раждането и смъртта погледнем назад към живота си, си спомняме до определена точка. Тогава споменът се прекъсва. Точката, в която се прекъсва, не е физическото ни раждане, а преди нея има преживявания. Никой човек не може да знае от опит, че е роден. Може само да го заключи. Че сме родени, заключаваме от това – и само от това, – че след нас се раждат хора, чието раждане възприемаме. Ако природоизследователят твърди, че иска да признава само онова, което може да се види, и ако иска да е логичен, то според този принцип никой не би могъл да твърди, че се е родил, защото е невъзможно да възприемем собственото си раждане по друг начин освен чрез ясновидство; можем само да направим извод за него.
528	Genau das Entgegengesetzte findet nun statt mit Bezug auf den Tod. Das ganze Leben hindurch zwischen Tod und neuer Geburt steht dem Menschen als der lebendigste, als der hellste Eindruck der Moment des Todes, den er vorher durchgemacht hat, vor dem Seelenauge. Aber glauben Sie nicht, daß Sie daraus etwa schließen dürfen, es wäre dies ein schmerzlicher Eindruck. Da würden Sie glauben, daß der Tote auf das zurückschaut, was Sie in der physischen Welt vom Tode sehen, den Zerfall, den Untergang. Er sieht den Tod aber von der andern Seite; er sieht in dem Tod etwas, was man als das Alierschönste auch in der geistigen Welt bezeichnen muß. Denn es gibt in dem, was der Mensch zunächst normalerweise in der geistigen Welt erleben kann, nichts Schöneres als den Anblick des Todes. Diesen Sieg des Geistes über das Materielle, dieses Aufleuchten des geistigen Lichtes der Seele aus der dunklen Finsternis des Materiellen zu schauen, das ist das Größte, das Bedeutsamste, das geschaut werden kann auf der andern Seite des Lebens, die der Mensch zwischen dem Tod und einer neuen Geburt durchmacht.	По отношение на смъртта става точно обратното. През целия живот между смъртта и новото раждане мигът на смъртта, през който човекът е преминал преди това, стои пред душевното му око като най-живо, като най-светло впечатление. Но не мислете, че оттук можете да заключите, че това е болезнено впечатление. Тогава бихте смятали, че мъртвият гледа назад към онова, което виждате от смъртта във физическия свят – разпадането, гибелта. Но той вижда смъртта от другата страна; в смъртта вижда нещо, което трябва да наречем най-прекрасното и в духовния свят. Защото в онова, което човекът първоначално обикновено може да преживее в духовния свят, няма нищо по-прекрасно от гледката на смъртта. Да видим тази победа на духа над материалното, това проблясване на духовната светлина на душата от мрачната тъмнина на материалното – това е най-великото, най-значимото, което може да се види от другата страна на живота, която човекът изживява между смъртта и новото раждане.
529	Wenn der Mensch den Ätherleib zwischen Tod und neuer Geburt ablegt und allmählich sein Bewußtsein voll gebildet hat, was ja nicht sehr lange Zeit nach dem Tode geschieht, dann ist es so, daß er nicht so zu sich steht, wie er hier in der physischen Welt zu sich steht. Wenn der Mensch hier in der physischen Welt schläft, ist er seiner unbewußt, und wenn er aufwacht, so wird er sich dessen bewußt, daß er jetzt weiß: Ich habe ein Selbst, ein Ich in mir. Nach dem Tode in der geistigen Welt ist das etwas anderes - da ist sein Selbstbewußtsein auf einer höheren Stufe -, es ist dann nicht genau so. Ich werde gleich davon sprechen, wie es ist. Aber es gibt dort auch etwas wie ein SichBesinnen auf das Ich, das Selbst. Geradeso wie man sich des Morgens beim Aufwachen auf das Selbst besinnen muß, so ist es in der geistigen Welt auch. Aber dieses Sich-Besinnen ist ein Zurückblicken zu dem Moment des Todes. Immer ist es so, als wenn wir, um unser Ich wahrzunehmen zwischen dem Tode und einer neuen Geburt, uns sagten: Du bist wirklich gestorben, also bist du Ich, bist du ein Ich! Das ist das Bedeutungsvollste: Man blickt zurück auf den Sieg des Geistes über den Leib, man blickt zurück auf den Moment des Todes, der das Schönste der geistigen Welt ist, das erlebt werden kann. Und in diesem Zurückblicken wird man seines Selbstes in der geistigen Welt gewahr. Das ist immer, man kann nicht sagen, wie ein Aufwachen - da würde man auch die Begriffe einseitig prägen -, es ist die Besinnung auf sich, zu seinem Tode zurückzublicken. Daher ist es so wichtig, daß der Mensch die Möglichkeit hat, mit vollem nachtodlichem Bewußtsein - einem Bewußtsein, das nach dem Tode eintritt - wirklich zurückzublicken auf den Moment des Todes, damit er nicht in irgendeiner Weise bloß träumt, was er da schaut, sondern voll verstehen kann, was er schaut; das ist ungeheuer wichtig. Und dazu können wir uns allerdings schon während des Lebens dadurch vorbereiten, daß wir versuchen, Selbsterkenntnis zu üben. Namentlich ist das von unserer Zeit ab der Menschheit notwendig, Selbsterkenntnis zu üben. Im Grunde ist alle Geisteswissenschaft dazu da, um dem Menschen diejenige Selbsterkenntnis zu geben, die ihm notwendig ist. Denn Geisteswissenschaft ist eigentlich eine Einführung in des Menschen erweitertes Selbst, jenes Selbst, durch das man im Grunde der ganzen Welt angehört. Ich sagte, das Bewußtsein ist nach dem Tode etwas anderes als hier in der physischen Welt. Wenn ich Ihnen das ganz graphisch darstellen möchte, wie das Bewußtsein nach dem Tode ist, so könnte ich das in folgender Weise tun.	Когато между смъртта и новото раждане човекът остави етерното тяло и постепенно изгради напълно съзнанието си – това става не много време след смъртта, – вече не се отнася към самия себе си така, както тук, във физическия свят. Когато тук, във физическия свят, спи, човекът не съзнава себе си, а когато се пробуди, осъзнава, че вече знае: имам в себе си едно Себе, един Аз. След смъртта в духовния свят е друго – там самосъзнанието му е на по-висока степен, – тогава не е точно така. След малко ще говоря как е. Но и там има нещо като осъзнаване на Аза, на Себето. Точно както сутрин при пробуждането трябва да осъзнаем Себето, така е и в духовния свят. Но това осъзнаване е поглед назад към мига на смъртта. Винаги е така, сякаш, за да възприемем своя Аз между смъртта и новото раждане, си казваме: ти действително си умрял, следователно си Аз, ти си един Аз! Това е най-значимото: поглеждаме назад към победата на духа над тялото, поглеждаме назад към мига на смъртта, който е най-прекрасното, което може да се преживее в духовния свят. И в този поглед назад осъзнаваме своето Себе в духовния свят. Това винаги е осъзнаване на себе си чрез погледа назад към собствената смърт – не може да се каже „като пробуждане“, защото и така бихме формирали понятията едностранчиво. Затова е толкова важно човекът да има възможност с пълно съзнание след смъртта – съзнание, което настъпва след смъртта, – действително да погледне назад към мига на смъртта, за да не сънува само по някакъв начин онова, което вижда, а да може напълно да разбере какво вижда; това е извънредно важно. А за това можем да се подготвим още през живота, като се опитваме да се упражняваме в себепознание. Особено от нашето време нататък за човечеството е необходимо да се упражнява в себепознание. Всъщност цялата духовна наука съществува, за да даде на човека онова себепознание, което му е необходимо. Защото духовната наука всъщност е въведение в разширеното Себе на човека, онова Себе, чрез което всъщност принадлежим на целия свят. Казах, че след смъртта съзнанието е различно от това тук, във физическия свят. Ако исках да ви представя съвсем нагледно какво е съзнанието след смъртта, бих могъл да го направя по следния начин.
530	Nehmen Sie an, hier hätten wir ein Auge, und hier hätten wir einen Gegenstand. Wodurch erlangen wir das Bewußtsein, daß da ein Gegenstand außer uns ist? Nun, dadurch, daß der Gegenstand einen Eindruck auf unser Auge macht. Der Gegenstand macht einen Eindruck auf unser Auge, und wir lernen etwas von dem Gegenstand wissen. Der Gegenstand ist draußen in der Welt, er macht einen Eindruck auf unsere Sinne, und wir nehmen die Vorstellung, die wir uns von dem Gegenstand bilden können, in uns herein, in unsere Seele herein. Der Gegenstand ist außer uns. Die Vorstellung, die wir uns dann bilden, hat er uns dann überliefert. Anders ist es nun in der geistigen Welt. Und weil ich es graphisch nicht anders darstellen kann, möchte ich das, was ich immer Seelenauge nenne, Ihnen auch, trotzdem es strenggenommen unrichtig ist, als Seelenauge zeichnen. Dieses Seelenauge, das der Mensch nach dem Tode hat, ist nun so veranlagt, daß der Mensch nach dem Tode zum Beispiel einen Engel oder eine andere Menschenseele, die auch in der geistigen Welt ist, nicht so sieht, wie er eine Blume in der physischen Welt sieht, sondern dieses Seelenauge ist so veranlagt - lassen wir zunächst eine Menschenseele außer Betracht, sehen wir nur auf eine Wesenheit der höheren Hierarchie -, daß es, wenn hier eine Engelwesenheit ist, eine Erz engelwesenheit, als Auge nun nicht das Bewußtsein hat: Ich sehe da außer mir dieses Engelwesen -, sondern: Ich werde von dem Engelwesen gesehen, das sieht mich. - Es ist gerade das Umgekehrte der physischen Welt. So leben wir uns in die geistige Welt hinein, daß wir das Bewußtsein bekommen gegenüber den Wesen der höheren Hierarchien, daß wir von ihnen gewußt werden, daß sie uns denken. Wir fühlen uns in ihnen darin eingebettet, wir fühlen uns erkenntnisgemäß ergriffen von den Engeln, Erzengeln, Geistern der Persönlichkeit, wie Mineralreich, Pflanzenreich, Tierreich sich von uns ergriffen fühlen.	Да приемем, че тук имаме око, а тук имаме предмет. Как добиваме съзнанието, че там, извън нас, има предмет? Чрез това, че окото ни получава впечатление от предмета. Окото ни получава впечатление от предмета и узнаваме нещо за предмета. Предметът е навън в света, сетивата ни получават впечатление от него и приемаме в себе си, в душата си, представата, която можем да си изградим за него. Предметът е извън нас. След това той ни е предал представата, която си изграждаме. В духовния свят е друго. И понеже не мога да го представя нагледно по друг начин, бих искал също да ви нарисувам онова, което винаги наричам душевно око, във вид на душевно око, макар това, строго погледнато, да е неправилно. Това душевно око, което човекът има след смъртта, е устроено така, че след смъртта човекът не вижда например един Ангел или друга човешка душа, която също е в духовния свят, както вижда едно цвете във физическия свят; а това душевно око е устроено така: нека засега оставим човешката душа настрана, нека погледнем само едно същество от висшата йерархия – когато тук има едно Ангелско същество, едно Архангелско същество, окото не съзнава: виждам това Ангелско същество там, извън мен, – а: Ангелското същество ме вижда, то ме гледа. – Това е точно обратното на онова във физическия свят. Така навлизаме в живота на духовния свят, че по отношение на съществата от висшите йерархии добиваме съзнанието, че те ни познават, че ни мислят. Чувстваме се обгърнати вътре в тях, чувстваме, че Ангелите, Архангелите, Духовете на личността ни обхващат с познанието си, както минералното, растителното и животинското царство се чувстват обхванати от нас.
531	[sehendes; geistige Wesenheit; sinnlicher Körper]	[виждащо; духовно същество; сетивно тяло]
532	Nur in bezug auf Menschenseelen ist es so, daß wir sowohl von ihnen gesehen werden können, so daß wir das Gefühl haben, sie sehen uns, wie wir auch das Gefühl haben, das, was unser Schauen ist, geht in sie hinüber. Es ist ein Sehen bei uns und bei den Menschenseelen. Allen andern Wesen der höheren Hierarchien gegenüber haben wir das Gefühl, wir werden von ihnen wahrgenommen, gedacht, vorgestellt; und indem wir von ihnen wahrgenommen, gedacht, vorgestellt werden, sind wir in der geistigen Welt darin. Und das ist dann so: Nehmen wir an, wir wandeln als Seele in der geistigen Welt umher, wie wir in der physischen Welt herumwandeln. Dann ist es so, daß wir überall das Gefühl haben, in Beziehung zu treten zu den Wesenheiten der höheren Hierarchien, wie wir hier in der physischen Welt das Gefühl haben, in Beziehung zu treten zum Mineralreich, Pflanzenreich, Tierreich. Nur brauchen wir immer wieder die Besinnung, daß wir ein Selbst haben. Dann blicken wir auf unseren Tod hin und sagen uns: Das bist du! - Das ist ein fortdauerndes Bewußtsein, ein fortdauernder Inhalt des Bewußtseins.	Само по отношение на човешките души е така, че и те могат да ни виждат, така че имаме чувството, че ни виждат, и същевременно имаме чувството, че нашето виждане преминава в тях. Виждане има и у нас, и у човешките души. По отношение на всички останали същества от висшите йерархии имаме чувството, че те ни възприемат, мислят ни и си ни представят; и като възприемани, мислени и представяни от тях сме вътре в духовния свят. И тогава е така: да приемем, че като душа странстваме в духовния свят, както странстваме във физическия свят. Тогава навсякъде имаме чувството, че влизаме във връзка със съществата от висшите йерархии, както тук, във физическия свят, имаме чувството, че влизаме във връзка с минералното, растителното и животинското царство. Само че отново и отново трябва да осъзнаваме, че имаме Себе. Тогава поглеждаме към своята смърт и си казваме: това си ти! – Това е непрестанно съзнание, непрестанно съдържание на съзнанието.
533	Das heute Gesagte kommt zu den verschiedenen Vorstellungen dazu, die Sie aus Zyklen und Büchern aufnehmen können. Es ist mehr seelisch gesprochen als dasjenige, was zum Beispiel in dem Buche «Theosophie» mehr der äußeren Anschauung nach gesprochen ist. Aber erst dadurch, daß man so etwas seelisch anschaut, kommt man so recht hinein in die Empfindungen, die man diesen Dingen gegenüber und überhaupt der geistigen Welt gegenüber haben muß.	Казаното днес се прибавя към различните представи, които можете да усвоите от циклите и книгите. То е изказано повече от душевна гледна точка, отколкото например изложеното в книгата „Теософия“, където нещата са представени повече според външното съзерцание. Но едва чрез такова душевно съзерцание навлизаме истински в усещанията, които трябва да имаме към тези неща и изобщо към духовния свят.
534	Selbsterkenntnis ist daher dasjenige, was uns fördert, was uns stark macht für das Leben zwischen dem Tod und einer neuen Geburt. Es konnte mir dieses neuerdings wiederum mit besonderer Lebhaftigkeit gegenübertreten, als ich die Aufgabe hatte, nach dem Hingang von Freunden unserer Sache einige Male bei der Einäscherung zu sprechen. Da stellte sich immer die Notwendigkeit heraus, irgend etwas zu sprechen, das innig zusammenhängt mit dem Charakter, mit dem Selbst dessen, der durch die Pforte des Todes gegangen ist. Warum kam dieses Inspirative oder Intuitive, den Toten etwas nachzurufen, was mit ihrem Wesen zusammenhängt? Das zeigt sich durch das Leben der Betreffenden nach dem Tode. Es kommt ihnen zu Hilfe, was die Kräfte ihrer Selbsterkenntnis stärkt. Indem man von diesen Eigenschaften, die sie in sich selbst fühlen, unmittelbar nach dem Tode, wo ihr Bewußtsein noch nicht erwacht war, sprach, konnte man ihnen gleichsam zufließen lassen etwas von der Kraft, die sie brauchen, um allmählich die Möglichkeit auszubilden, hinzuschauen auf den Moment des Todes, wo ihre ganze Wesenheit konzentriert erscheint, wie sie sich entwickelt hat zwischen Geburt und Tod. Man kommt also den Toten zu Hilfe, wenn man ihnen gerade nach dem Tode etwas zufließen läßt, was sie an Eigenschaften, an Erlebnisse und so weiter erinnert, welche die ihrigen waren. Man befördert dadurch die Kraft der Selbsterkenntnis. Und wenn man hellsichtig die Möglichkeit hat, sich hineinzuversetzen in die Seele eines solchen Toten, dann verspürt man in seiner Seele den Drang, gerade in dieser Zeit etwas zu hören über die Art, wie er war, über das oder jenes, was er durchgemacht hat, oder was seine Haupteigenschaften sind. Sie können begreifen: Wie hier auf Erden das Leben des einen Menschen nicht dem Leben des andern gleicht, sondern wie alle Menschen Leben haben, die voneinander verschieden sind, so ist es auch bei denen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind. Nicht ein Seelenleben gleicht dem andern zwischen Tod und neuer Geburt. Ich möchte sagen: Jedes Seelenleben, das man da beobachten kann, ist wiederum eine neue Offenbarung, und immer kann man nur einzelne besondere Eigenschaften herausheben. Ich möchte heute und dann auch übermorgen in Köln über solche Dinge sprechen. Ich möchte von einem konkreten Fall als Beispiel sprechen.	Затова самопознанието е онова, което ни помага да напредваме, което ни прави силни за живота между смъртта и новото раждане. Наскоро това отново можа да ми се разкрие с особена живост, когато след кончината на приятели на нашето дело няколко пъти имах задачата да говоря при кремацията им. При това винаги се явяваше необходимостта да кажа нещо, което е тясно свързано с характера, със Себето на онзи, който е минал през портата на смъртта. Защо по инспирация или интуиция идваше този подтик да изпратя починалите с нещо, свързано с тяхната същност? Това се разкрива от живота на съответните хора след смъртта. Помага им онова, което укрепва силите на самопознанието им. Непосредствено след смъртта, когато съзнанието им още не се беше пробудило, като говорех за тези качества, които чувстват в самите себе си, можех, така да се каже, да оставя да се влее в тях нещо от силата, която им е нужна, за да развият постепенно възможността да погледнат към мига на смъртта, в който цялото им същество се явява съсредоточено, такова, каквото се е развило между раждането и смъртта. Следователно помагаме на починалите, когато тъкмо след смъртта оставяме да се влее в тях нещо, което им напомня за качества, за преживявания и така нататък, които са били техни. Така подпомагаме силата на самопознанието. И ако чрез ясновидство имаме възможността да се пренесем в душата на такъв починал, тогава усещаме в душата му порива тъкмо в това време да чуе нещо за това какъв е бил, за едно или друго, през което е преминал, или за основните си качества. Можете да разберете: както тук, на Земята, животът на един човек не прилича на живота на друг, а всички хора имат различни един от друг животи, така е и при онези, които са минали през портата на смъртта. Нито един душевен живот между смъртта и новото раждане не прилича на друг. Бих искал да кажа: всеки душевен живот, който може да се наблюдава там, е отново едно ново откровение и винаги могат да се откроят само отделни особени качества. Бих искал днес, а след това и вдругиден в Кьолн да говоря за такива неща. Бих искал да говоря за един конкретен случай като пример.
535	Wir haben in Dornach vor einiger Zeit ein Mitglied den physischen Plan verlassen sehen, das zu ziemlich hohen Jahren gekommen war. Ein Mitglied, das sein Leben jedenfalls in emsiger Arbeit, fürsorg licher Arbeit verbracht hat, aber in den letzten Jahren, seit längerer Zeit schon mit tiefster Seele mit unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung verbunden war und sie ganz ausprägte im eigenen Herzen, in der eigenen Seele. So daß man sagen kann: diese Persönlichkeit war so weit gekommen, daß sie in den letzten Zeiten ihres physischen Daseins ganz eins war mit unserer Weltanschauung, dem Empfinden, dem Fühlen nach ganz eins war. Nun wissen Sie, daß der Mensch, wenn er durch die Pforte des Todes tritt, zuerst seinen physischen Leib ablegt, dann noch eine Weile den Ätherleib an sich trägt und dann auch den Ätherleib ablegt. Und dann kommt eine Zeit, wo der Mensch erst nach und nach das Bewußtsein erringen muß, welches ihm dann zwischen dem Tode und einer neuen Geburt eigen sein muß. Unmittelbar nach dem Tode ist der Mensch in seinem Ätherleibe. Da erlebt er, wir wissen das, einen vollen Rückblick auf sein Leben als ein großes Lebenstableau. In dieser Zeit treten auch in seiner Seele, ich möchte sagen, wie mit einem Schlage, ganz besonders die kraftvollen Impulse auf, so daß manches, was gerade in dieser Beziehung bedeutungsvoll ist, nach dem Tode noch ganz anders auftreten kann als während des Lebens. Während des Lebens ist der Mensch ja vielfach gefesselt durch die Grenzen, die ihm sein physischer Leib setzt. Unmittelbar nach dem Tode hat man die Schwere, das Drückende, Feste, das die Deutlichkeit mancher Seelenimpulse Abschwächende des Physischen überwunden. Man hat noch den Ätherleib an sich und daher die Erinnerung an das Leben nicht verloren. Es ist eine ganz imaginative Welt, die erstens die Bilder des vergangenen Lebens enthält, dann aber die besonders starken Impulse enthält. Wenn nun eine Seele während des Lebens so ganz mächtig die Impulse der Geisteswissenschaft aufgenommen hat, wenn diese Seele diese Impulse bis zum innersten Fühlen und Empfinden hereingebracht hat in sich, dann kann sie diese Eindrücke nach dem Tode auch in einer ganz andern Weise entfalten, da sie den elastischen, fügsamen Ätherleib zur Verfügung hat, der dann nicht mehr gefesselt ist an dasjenige, was der physische Leib zuläßt. Das konnte man besonders bei jener Persönlichkeit sehen, von der ich jetzt eben gesprochen habe, die ganz kurz nach dem Tode, nachdem es eben gelungen war, sich ganz in ihre Seele zu versetzen, aus dieser Seele herausfließen ließ dasjenige, was aus den geisteswissenschaftlichen Impulsen in ihr gelebt hat. Sie hätte das während des physischen Lebens selbstverständlich nicht in solche Worte geprägt. Weil aber der ätherische Leib noch da war, konnte sie es in physische Worte kleiden. Sie war noch nicht heraus aus dem elastischen Ätherleib, da prägte sich dasjenige, was sie durch Geisteswissenschaft aufgenommen hatte, so aus, daß es zum Ausdruck ihrer Seele wurde. Und ich hatte dann die Notwendigkeit, daß ich ein paar Tage darauf bei der Einäscherung der betreffenden Persönlichkeit gerade diese Worte zu sprechen hatte, die aus ihrem Wesen heraus klangen, die also ihr gehörten, nicht mir:	Преди известно време в Дорнах видяхме как един член, достигнал доста напреднала възраст, напусна физическия план. Един член, който във всеки случай беше прекарал живота си в усърден труд, в грижовен труд, но през последните години, вече от доста време, беше свързан с нашия духовнонаучен светоглед с цялата дълбочина на душата си и му беше дал пълен израз в собственото си сърце, в собствената си душа. Така че може да се каже: тази личност беше стигнала дотам, че през последния период на физическото си съществуване беше напълно едно с нашия светоглед, напълно едно по усещане, по чувство. Знаете, че когато човек мине през портата на смъртта, първо отхвърля физическото си тяло, след това още известно време носи със себе си етерното тяло, а после отхвърля и него. И тогава идва време, когато тепърва трябва постепенно да придобие съзнанието, което трябва да му е присъщо между смъртта и новото раждане. Непосредствено след смъртта човек е в етерното си тяло. Тогава, както знаем, преживява пълен обратен преглед на живота си като една голяма панорама на живота. През това време най-вече силните импулси също се появяват в душата му, бих искал да кажа, като с един удар, така че някои неща, които са значими тъкмо в това отношение, могат след смъртта да се проявят по съвсем друг начин, отколкото през живота. През живота човек в много отношения е скован от границите, които му поставя физическото тяло. Непосредствено след смъртта сме преодолели тежестта, потискащото, твърдото във физическото, онова, което отслабва яснотата на някои душевни импулси. Все още носим със себе си етерното тяло и затова не сме загубили спомена за живота. Това е един изцяло имагинативен свят, който съдържа, първо, образите на миналия живот, а после и особено силните импулси. Ако през живота една душа е приела с такава мощ импулсите на духовната наука, ако е внесла тези импулси в себе си чак до най-съкровеното си чувстване и усещане, тогава след смъртта тя може да разгърне тези впечатления и по съвсем друг начин, тъй като разполага с еластичното, податливо етерно тяло, което вече не е сковано от онова, което допуска физическото тяло. Това можеше да се види особено при личността, за която току-що говорих: съвсем скоро след смъртта, след като ми се удаде да се пренеса напълно в душата ѝ, тя остави онова, което беше живяло в нея от духовнонаучните импулси, да изтече от душата си. По време на физическия живот тя, разбира се, не би го изразила с такива думи. Но понеже етерното тяло още беше там, можеше да го облече във физически думи. Тя още не беше излязла от еластичното етерно тяло и тогава онова, което беше приела чрез духовната наука, се оформи така, че стана израз на душата ѝ. И няколко дни по-късно, при кремацията на тази личност, изпитах необходимостта да произнеса тъкмо тези думи, които звучаха от нейното същество и следователно принадлежаха на нея, а не на мен:
536	In Weltenweiten will ich tragen Mein fühlend Herz, daß warm es werde Im Feuer heil'gen Kräftewirkens; In Weltgedanken will ich weben Das eigne Denken, daß klar es werde Im Licht des ew'gen Werde-Lebens;	В световните простори искам да нося чувстващото си сърце, за да се сгрее в огъня на свещеното действие на силите; в мислите на света искам да втъка собственото мислене, за да се проясни в светлината на вечния живот на ставането;
537	In Seelengründe will ich tauchen Ergeb'nes Sinnen, daß stark es werde Für Menschenwirkens wahre Ziele;	в дълбините на душата искам да потопя размисъл, изпълнен с отдаденост, за да укрепне за истинските цели на човешката дейност;
538	In Gottes Ruhe streb' ich so Mit Lebenskämpfen und mit Sorgen, Mein Selbst zum höhern Selbst bereitend;	към Божия покой се стремя така с житейските борби и с грижите, подготвяйки своето Себе за висшето Себе;
539	Nach arbeitfreud'gem Frieden trachtend, Erahnend Welten-Sein im Eigensein, Möcht' ich die Menschenpflicht erfüllen;	към мир, изпълнен с радост от труда, се стремя, предусещам световното битие в собственото си битие и бих искала да изпълня човешкия дълг;
540	Erwartend leben darf ich dann Entgegen meinem Schicksalssterne, Der mir im Geistgebiet den Ort erteilt.	тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.
541	Man kann sagen, da ist in Worte, die die Empfindung nach dem Tode ausdrücken, gelegt dasjenige, was die Seele durch Geisteswissenschaft geworden ist. Dann kam die Zeit, die ja jeder nach dem Tode mehr oder weniger durchzumachen hat, die man nur uneigentlich eine Schlafenszeit nennt, denn wenn man den Ätherleib abgelegt hat, so ist man eigentlich gleich ganz darinnen in der geistigen Welt, nur ist man geblendet von der Fülle der geistigen Welt. Man kann das nicht alles überschauen, man muß erst seine Kraft, die man mitgebracht hat, anpassen der geistigen Welt; man muß sich herabstimmen. Man sieht zuviel nach dem Tode; das Bewußtsein ist da, man muß es erst herabstimmen bis zu den Kräften, die man erworben hat. Dann fängt man an, sich orientieren zu können und wirklich zu leben in der geistigen Welt. Es ist eigentlich nicht ganz richtig gesprochen, wenn man sagt, man wache nach einiger Zeit zum Bewußtsein auf, sondern man muß sagen, man habe zuviel Bewußtsein und müsse es herabstimmen bis zu dem Grade, den man ertragen kann. Das ist dann das Aufwachen. Die Seele, von der ich Ihnen eben gesprochen habe, kam daher in dieses - wenn der Ätherleib abgelegt ist - Nichtertragen-Können des Geisteslichtes. Aber sie hatte viel Kraft in sich; Sie sehen es den Worten an, die ich gelesen habe, und daß diese Kraft allmählich ganz durchdrungen worden war von dem, was aus dem menschlichen Fühlen und Wollen Geisteswissenschaft machen kann. Daher kam es, daß diese Wesenheit, diese Seele einige Zeit nach dem Tode zu einem Bewußtsein kam, das ihr erträglich war. Natürlich wäre viel zu schildern über die Zeit, die dann beginnt für eine Seele, wenn man alles schildern wollte, was da eine solche Seele erlebt. Man schildert ja immer nur Teile; und es gehört selbstverständlich, indem wir innerhalb unserer Bewegung stehen, gerade zu dem Bedeutsamsten, das an den Seelen zu beobachten, was diese Seelen mit unserer Bewegung verbindet. Man kann an dem lernen, was überhaupt Menschenseelen nach dem Tode mit der ganzen Welt verbindet; aber man kann am besten an solchen Seelen das beobachten, was das Leben der Seele nach dem Tode ist, besonders dann, wenn sie einem so nahegetreten ist wie diese Seele, von der ich jetzt hier spreche. Und so kam es denn, daß zuerst beobachtet werden konnte gerade bei dieser Seele, wie sie zum sich orientierenden Bewußtsein kam, an der Teilnahme an unseren Versammlungen, wirklich an der Teilnahme an unseren Versammlungen. Und voll ausgeprägt war diese Teilnahme bei einem Dornacher Osterfest dieses Jahres, an jenem Osterfest, wo versucht worden ist, besonders die Tiefe des Gedankens des Osterfestes unseren lieben Freunden dort in Dornach auseinanderzusetzen. Da war diese Seele anwesend. Sie nahm teil; wie sie früher mit inniger Wärme teilgenommen hatte, so nahm sie jetzt als Seele teil. Und sie wollte sich aussprechen, wie mancher ja auch im physischen Leibe das Bedürfnis hat, sich nachher über dasjenige auszusprechen, was er aufgenommen hat. Sie wollte sich aussprechen, und es ist das Eigentümliche, daß sie wiederum in solche Worte prägte, weil dadurch die Möglichkeit ist, sich zu verständigen, daß sie wiederum in solche Worte prägte, wie sie nun lebt und lebt gerade in bezug auf das, was sie miterlebt hatte bei diesem unserem Ostervortrag. Und da kam denn etwas wie eine Ergänzung des damals nach dem Tode Durchgekommenen. Diese Ergänzung, die jetzt aus dem Bewußtsein herauskam, ist folgende:	Може да се каже, че тук в думи, които изразяват усещането след смъртта, е вложено онова, в което душата се е превърнала чрез духовната наука. После дойде времето, през което след смъртта всеки трябва повече или по-малко да премине и което само неточно наричаме време на сън, защото, след като отхвърлим етерното тяло, всъщност веднага сме изцяло вътре в духовния свят, само че сме заслепени от неговото изобилие. Не можем да обхванем всичко това с поглед, тепърва трябва да приспособим към духовния свят силата, която сме донесли със себе си; трябва да се настроим на по-ниска степен. След смъртта виждаме прекалено много; съзнанието е налице, тепърва трябва да го понижим до силите, които сме придобили. Тогава вече можем да се ориентираме и започваме действително да живеем в духовния свят. Всъщност не е съвсем правилно да се казва, че след известно време съзнанието ни се пробужда, а трябва да се каже, че имаме прекалено много съзнание и трябва да го понижим до степента, която можем да понесем. Това тогава е пробуждането. Ето защо душата, за която току-що ви говорих, изпадна в тази невъзможност да понася духовната светлина, след като етерното тяло е отхвърлено. Но тя имаше много сила в себе си; от думите, които прочетох, виждате и че е така, и че тази сила постепенно беше проникната изцяло от онова, което духовната наука може да направи от човешкото чувстване и воля. Затова известно време след смъртта това същество, тази душа, придоби съзнание, което можеше да понесе. Разбира се, би имало много да се описва за времето, което тогава започва за една душа, ако искаме да опишем всичко, което такава душа преживява там. Винаги описваме само части; и разбира се, понеже участваме в нашето движение, сред най-значимото е тъкмо да наблюдаваме у душите онова, което ги свързва с нашето движение. Можем да се учим от онова, което изобщо свързва човешките души след смъртта с целия свят; но най-добре можем да наблюдаваме в такива души какъв е животът на душата след смъртта, особено когато тя ни е станала толкова близка, колкото тази душа, за която говоря тук сега. И така, именно при тази душа най-напред по участието ѝ в нашите събрания, действително по участието ѝ в нашите събрания, можеше да се наблюдава как тя придобиваше съзнание, което ѝ позволяваше да се ориентира. И това участие беше напълно изявено на един великденски празник в Дорнах тази година, на онзи великденски празник, когато се опитахме да разясним на нашите скъпи приятели там, в Дорнах, особено дълбочината на мисълта за Великден. Тази душа присъстваше там. Тя участваше; както преди беше участвала със сърдечна топлота, така сега участваше като душа. И искаше да се изкаже, както и някои хора във физическо тяло изпитват потребност после да се изкажат за онова, което са възприели. Искаше да се изкаже и особеното е, че отново изрази с такива думи как живее сега, и то тъкмо по отношение на онова, което беше съпреживяла при нашата великденска лекция – отново го изрази с такива думи, защото така става възможно общуването. И тогава дойде нещо като допълнение към онова, което се беше предало тогава след смъртта. Това допълнение, което сега идваше от съзнанието, е следното:
542	In Menschenseelen will ich lenken Das Geistgefühl, daß willig es Das Osterwort in Herzen wecke;	В човешките души искам да насочвам чувството за духа, за да събуди то охотно великденското слово в сърцата;
543	Mit Menschengeistern will ich denken Die Seelenwärme, daß kräftig sie Den Auferstandnen fühlen können;	с човешките духове искам да мисля душевната топлина, за да могат те със сила да почувстват Възкръсналия;
544	Man sieht, sie will mit denjenigen, mit denen sie verbunden war in unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung, weiter arbeiten. Sie will sich ihnen widmen, daß sie das Osterwort im Herzen erweckt bekommen, wie es ja durch den Ostervortrag versucht wurde, daß dasjenige, was wir in der Geisteswissenschaft den Auferstandenen nennen, in der richtigen Weise erfühlt werden könne. Aber ganz besonders bedeutsam war etwas, was herauskam in den folgenden drei Zeilen. Das ist ganz besonders schön, und tief ergreifend.	Виждаме, че тя иска да продължи да работи с онези, с които е била свързана в нашето духовнонаучно движение. Иска да им се посвети, за да се пробуди великденското слово в сърцето им, както се опитахме да постигнем чрез великденската лекция, така че онова, което в духовната наука наричаме Възкръсналия, да може да се почувства по правилния начин. Но особено значимо беше нещо, което се разкри в следващите три реда. То е особено красиво и дълбоко вълнуващо.
545	Ich hatte gerade in jenen Ostervorträgen und in manchen andern Vorträgen, die damals gehalten worden sind, mich bemüht, wieder und wiederum, was ich schon öfters getan habe, darauf aufmerksam zu machen, was die Geisteswissenschaft für eine Bedeutung hat nicht nur hier für das Erdenleben, sondern für die ganze Welt. Derjenige, der durch die Pforte des Todes tritt, kann von alledem auch das als Miterlebnis haben und erfahren, was hier in der Geisteswissenschaft getrieben wird. Deshalb rate ich so vielen, wenn sie liebe Tote, durch die Pforte des Todes Gegangene haben, ihnen vorzulesen oder zu erzählen von den geisteswissenschaftlichen Lehren, denn was in geisteswissenschaftliche Worte geprägt ist, hat nicht nur Bedeutung für die im physischen Leibe lebenden Seelen, sondern es hat volle Bedeutung auch für die Seelen, die entkörpert sind. Es kommt ihnen zu wie geistige Lebensluft, wie geistiges Lebenswasser, oder man könnte auch sagen, sie vernehmen Licht durch uns hier unten. Dieses Licht ist für uns ja zunächst, man möchte sagen, symbolisch, denn wir hören Worte und nehmen sie als Gedanken in unsere Seele auf; die Toten sehen es aber wirklich als Geisteslicht.	Тъкмо в онези великденски лекции и в някои други лекции, които бяха изнесени тогава, се стараех отново и отново да насоча вниманието, както вече често бях правил, към значението на духовната наука не само тук, за земния живот, а за целия свят. Онзи, който мине през портата на смъртта, може да съпреживява и узнава също и онова от всичко това, което се върши тук в духовната наука. Затова съветвам толкова много хора, ако имат скъпи починали, минали през портата на смъртта, да им четат или да им разказват за духовнонаучните учения, защото онова, което е изразено в духовнонаучни думи, има значение не само за душите, които живеят във физическо тяло, а има пълно значение и за душите, които са се освободили от тялото. То достига до тях като духовен живителен въздух, като духовна живителна вода, или бихме могли също да кажем: чрез нас тук долу те възприемат светлина. За нас тази светлина е първоначално, бихме искали да кажем, символична, защото чуваме думи и ги приемаме в душата си като мисли; починалите обаче действително я виждат като духовна светлина.
546	Nun ist es sehr bedeutsam, daß gerade diese Seele, die das oft gehört hat, förmlich sagen wollte: Ich habe das verstanden, und es ist wirklich so! - Denn ihre Worte in dieser Beziehung sind:	Много значимо е, че тъкмо тази душа, която често е чувала това, искаше сякаш направо да каже: разбрах го и действително е така! – Защото думите ѝ в това отношение са:
547	Es leuchtet hell dem Todesscheine Des Geisteswissens Erdenflamme...	Свети ярко на смъртната привидност на духовното знание земният пламък...
548	Es ist Tatbestand für die Seele. Sie will sagen: Das, was ihr sprecht unten, es ist heraufleuchtend wie eine Flamme. - Und sie drückte das aus, indem sie sagte «Erdenflamme»: «Es leuchtet hell dem Todesscheine...» Warum sagt sie «Todesscheine»? Wenn Sie nachdenken, werden Sie es herausfinden. Sie sagte, weil sie immer gehört hat, daß wir die Welt Maja nennen: Auf der Erde ist sie im Schein der Sinne; jetzt ist sie auch in einem Scheine, durch den sie das Wesen erst zu schauen hat:	За душата това е факт. Тя иска да каже: онова, което говорите долу, свети нагоре като пламък. – И го изрази, като каза „земният пламък“: „Свети ярко на смъртната привидност...“ Защо казва „смъртната привидност“? Ако помислите, ще го откриете. Тя го каза, защото винаги е чувала, че наричаме света Майя: на Земята тя е в привидността на сетивата; сега също е в една привидност, през която тепърва трябва да съзре същността:
549	Es leuchtet hell dem Todesscheine Des Geisteswissens Erdenflamme; - und etwas, was sie nun auch bekräftigt:	Свети ярко на смъртната привидност на духовното знание земният пламък; – и нещо, което сега тя също потвърждава:
550	Das Selbst wird Welten-Aug' und Ohr.	Себето става световно око и ухо.
551	Weltenohr meint sie. Sie meint, das ganze Selbst wird jetzt wie ein mächtiges Sinnesorgan, wird zum Wahrnehmungsorgan für die ganze Welt. Es ist eine schöne Art und Weise, durch welche der Tote zeigt, wie er bewußt wird, daß wahr wird dasjenige, was Geisteswissenschaft sagt. Für diese Seele ist es charakteristisch, daß sie sich sogleich nach dem Tode aussprechen will und sagen will: Ja, jetzt bin ich so weit, daß dasjenige, was ich auf Erden gelernt habe, sich mir als das Richtige darstellt.	Тя има предвид световно ухо. Има предвид, че цялото Себе сега става като един могъщ сетивен орган, става орган за възприятие на целия свят. Това е един прекрасен начин, по който починалият показва как осъзнава, че онова, което казва духовната наука, става истина. За тази душа е характерно, че иска да се изкаже веднага след смъртта и да каже: да, сега съм стигнала дотам, че онова, което научих на Земята, ми се разкрива като правилното.
552	Mir selbst waren diese Worte von einer gewissen Wichtigkeit, weil sie nach einiger Zeit, vielleicht ein paar Wochen später, aus der geistigen Welt heraus gekommen sind von jener Seele, von der ich gesprochen habe, nachdem kurz vorher, ein paar Wochen vorher, ein anderes mich befriedigendes Ereignis auftrat.	За самия мен тези думи имаха известно значение, защото дойдоха от духовния свят, от онази душа, за която говорих, известно време – може би няколко седмици – след друго събитие, което ме удовлетвори и което се беше случило малко преди това, няколко седмици по-рано.
553	Freunde von unserer Bewegung verloren im jetzigen Kriege einen noch ziemlich jungen Sohn, der freiwillig in den Krieg eingetreten war. Der junge Mann fiel. Er war, man möchte sagen, halb nahegetreten der Geisteswissenschaft in der letzten Erdenzeit, die er durchgemacht hat. Er war erst siebzehn, achtzehn Jahre alt. Nun war er hingegangen, war gefallen. Nach einiger Zeit konnte geschaut werden, wie die Seele dieses jungen Mannes - und bei vielen Seelen, die jetzt im Kriege durch die Pforte des Todes gegangen sind, ist das der Fall, daß sie verhältnismäßig rasch zum Bewußtsein kommen -, es konnte also bei dieser Seele gesehen werden, wie er sich seinen Eltern näherte, wie er wirklich herankam an seine Eltern. Und es war so - es konnte richtig gehört werden -, wie wenn er ihnen sagte: Nun möchte ich es euch auch wirklich begreiflich machen, daß dasjenige, was ich in eurem Hause oftmals gehört habe von Geisteswissenschaft, von Geisteslicht und geistigen Wesen, mir klarwerden kann, daß es wahr ist, daß es mir hilft, was ich da gehört habe.	Приятели от нашето движение загубиха в сегашната война един още доста млад син, който беше отишъл доброволец на война. Младежът загина. Може да се каже, че през последния период от земния си живот се беше приближил донякъде до духовната наука. Беше едва на седемнадесет, осемнадесет години. И така, той си беше отишъл, беше загинал. След известно време можеше да се види как душата на този младеж се приближава към родителите му – а при много души, които сега, във войната, минаха през портата на смъртта, се случва така, че сравнително бързо достигат до съзнание, – та при тази душа можеше да се види как той действително идва при родителите си. И беше така – можеше съвсем ясно да се чуе, – сякаш им казваше: сега бих искал и на вас действително да обясня, че мога да разбера онова, което често съм чувал във вашия дом за духовната наука, за духовната светлина и духовните същества, че то е истина, че ми помага онова, което съм чувал там.
554	Ich erwähne das nicht deshalb, weil es etwas Besonderes sein soll, sondern weil es gerade zeigt, wie der Zusammenhang ist zwischen dem irdischen Leben und dem geistigen Leben. Eine Merkwürdigkeit will ich dabei doch erwähnen. Nach einem Vortrag, den ich dann in einem unserer Zweige hielt - ich hatte damals die Worte aufgeschrieben, die durchgekommen waren -, ging ich zu den betreffenden Eltern des jungen Mannes und erzählte ihnen dieses und bezeichnete ihnen auch die Nacht, in welcher sich das zugetragen hat, daß der junge Mann sich seinen Eltern genähert und dieses gleichsam zu den Seelen der Eltern gesprochen hat. Und da sagte der Vater: Das ist ganz merkwürdig, ich habe sehr selten Träume. Diese Nacht, diese selbe Nacht aber habe ich von meinem Jungen geträumt, daß er mir erschienen ist und daß er mir etwas sagen wollte; ich habe es aber nicht verstanden.	Споменавам това не за да го представя като нещо особено, а защото то тъкмо показва каква е връзката между земния живот и духовния живот. Все пак искам да спомена една особеност във връзка с това. След една лекция, която тогава изнесох в един от нашите клонове, отидох при родителите на младежа и им разказах това – по онова време бях записал думите, които се бяха предали, – като им посочих и нощта, през която младежът се беше приближил към родителите си и сякаш беше изрекъл това на душите им. И тогава бащата каза: много е странно, много рядко сънувам. Но тази нощ, точно тази нощ, сънувах моето момче, че ми се явява и че иска да ми каже нещо; но не го разбрах.
555	Es wird heute noch außerhalb unserer geistigen Bewegung Stehende sonderbar berühren, wenn ihnen diese Dinge erzählt werden; wir behalten sie daher möglichst unter uns. Aber uns selbst muß es ja wichtig sein, auch auf diese Dinge konkret einzugehen, denn aus diesen einzelnen Bausteinen der Erfahrungen aus der geistigen Welt setzt sich doch unser Wissen zusammen. Und erst dann bekommen wir ein konkretes Bild, wenn wir uns nicht so sehr bloß darauf beschränken wollen, schöne Theorien über die geistige Welt zu vernehmen, sondern wenn wir es wiederum bis zu solcher Lebendigkeit der Geisteswissenschaft in unseren Seelen bringen können, daß wir es ertragen, daß von der geistigen Welt wirklich so gesprochen wird, wie vernünftige Menschen eben von dem sprechen, was sie in der sinnlichen Welt erleben. Nur dadurch wird im richtigen Sinne Geisteswissenschaft ganz lebendig in uns, und das soll sie werden, ganz lebendig soll sie in uns werden, daß wir ein Leben — nicht nur eine Lehre, eine Erkenntnis —, daß wir ein Leben durch sie gewinnen; daß sie uns überbrückt die Kluft, die sonst durch den Materialismus, der sich außerhalb der Geisteswissenschaft allein ausbreiten kann und immer größer und größer werden muß, daß sie uns überbrücke diese Kluft zwischen dem Physisch-Sinnlichen, das wir durchmachen zwischen Geburt und Tod, und dem Geistigen, in dem wir leben zwischen dem Tode und einer neuen Geburt, auf daß wir lernen, wirklich nach und nach Bürger auch der geistigen Welt zu werden. Das ist das, worauf es ankommt, daß wir lernen zu empfinden: Derjenige, der durch die Pforte des Todes gegangen ist, hat nur eine andere Lebensform angenommen und steht unserem Fühlen nach dem Tode so gegenüber, wie jemand, der eben durch die Ereignisse des Lebens in ein fernes Land hat ziehen müssen, in das wir ihm erst später nachfolgen können; so daß wir nichts zu ertragen haben als eine Zeit der Trennung. Aber dieses muß lebendig empfunden werden und lebendig gefühlt werden durch die Geisteswissenschaft. Und lassen Sie es nur darauf ankommen, aus einzelnen konkreten Tatsachen ein Bild zu machen, Sie werden schon sehen, daß diese Tatsachen auch für denjenigen, der nicht hineinschaut in die geistige Welt, so zusammenstimmen, sich so tragen, daß der Glaube, den man hat, bevor man hineinschaut in die geistige Welt, wirklich kein blinder Glaube, kein Autoritätsglaube ist, sondern ein Glaube, der getragen ist von dem Gefühl, das tiefer ist als kritisches Wissen, von dem der Menschenseele eingeborenen ursprünglichen Wahrheitsgefühl.	И днес още тези неща ще се сторят странни на хората извън нашето духовно движение, когато им ги разкажем; затова ги запазваме колкото е възможно помежду си. Но за самите нас трябва да е важно да се занимаем конкретно и с тези неща, защото именно от тези отделни градивни камъни на опитностите от духовния свят се съставя нашето знание. И ще получим конкретен образ едва когато не искаме да се ограничаваме толкова само със слушане на красиви теории за духовния свят, а отново можем да оживим духовната наука в душите си дотолкова, че да понасяме да се говори за духовния свят действително така, както разумните хора говорят за онова, което преживяват в сетивния свят. Само по този начин духовната наука става в нас напълно жива в правилния смисъл – и тя трябва да стане такава, напълно жива трябва да стане в нас, – за да придобием чрез нея един живот – не само едно учение, едно познание, – за да придобием един живот чрез нея; за да ни хвърли мост над пропастта, която иначе възниква чрез материализма – той може да се разпростира само извън духовната наука и трябва да става все по-голям и по-голям, – за да ни хвърли мост над тази пропаст между физическо-сетивното, през което преминаваме между раждането и смъртта, и духовното, в което живеем между смъртта и новото раждане, та да се научим постепенно действително да ставаме граждани и на духовния свят. Това е същественото: да се научим да усещаме, че онзи, който е минал през портата на смъртта, само е приел друга форма на живот и след смъртта за нашето чувство е като някого, който поради житейските събития е трябвало да замине в далечна страна, където можем да го последваме едва по-късно; така че трябва да понесем само едно време на раздяла. Но това трябва да се усеща живо и да се чувства живо чрез духовната наука. И само опитайте да съставите образ от отделните конкретни факти: ще видите, че и за онзи, който не вижда в духовния свят, тези факти така се съгласуват, така се подкрепят взаимно, че вярата, която имаме, преди да виждаме в духовния свят, действително не е сляпа вяра, не е вяра в авторитет, а вяра, поддържана от чувството, което е по-дълбоко от критичното знание, от първичното чувство за истина, вродено в човешката душа.
556	Wir leben einmal in einer Zeit, in der uns die äußeren schicksaltragenden Ereignisse andeuten, wie das Menschenleben vertieft werden sollte. Viel besser wäre es, wenn die Menschen, statt zu diskutieren darüber, wer Schuld an diesem Kriege hat, wer dieses oder jenes tut, wenn sie diese kriegerischen Ereignisse betrachten würden als eine Mahnung, die Seelen mehr zu vertiefen, als es bis nun von der weitaus überwiegenden Mehrzahl der Menschen geschehen ist. Ich sagte, indem ich wichtigste Dinge vor Ihren Herzen besprach: In bezug auf manches müssen wir durch die Geisteswissenschaft lernen, die Vorstellungen, die Begriffe, die wir haben, umzuformen, umzuändern. Zu diesen Begriffen können wir nun ~ das sei heute unserer Betrachtung noch angefügt, die wir über einen freilich so bedeutsamen Gegenstand wie über den Tod gepflogen haben -, zu diesen Vorstellungen können wir auch die Vorstellung des Krieges rechnen. Man wird recht haben, auch vom geisteswissenschaftlichen Sinne aus, den Krieg wie eine Krankheit der Entwickelung zu betrachten. Gewiß ist er eine Krankheit, aber denken Sie nur einmal daran, daß Sie einer Krankheit auch nicht Recht tun, wenn Sie sie, so wie sie ist, aburteilen. Das, worauf es bei einer Krankheit ankommt, ist auch vielfach dasjenige, was im Menschenleibe der Krankheit vorangegangen ist: Die Unordentlichkeit, die Disharmonie sind vorangegangen. Dann kommt die Krankheit, die oftmals dazu da ist, um gerade dem entgegenzuarbeiten, was unordentlich war im Leibe. Sogar wenn der Mensch vor dem Tode eine Krankheit durchmacht, ist es so. Er trägt in sich Disharmonien, die es ihm unmöglich machen, unmittelbar in die geistige Welt einzutreten. Vielleicht würde ihm die geistige Welt zu lange im Nebel sein, oder andere Hemmnisse würden da sein, weil in ihm Disharmonien sind, die eben so nicht in die geistige Welt hineingetragen werden können. Darum befällt ihn eine Krankheit vor dem Tode. Die macht erst seine Seele so weit von der Disharmonie frei, daß er in die geistige Welt eintreten kann.	Живеем все пак във време, когато външните съдбовни събития ни подсказват как би трябвало да се задълбочи човешкият живот. Много по-добре би било хората, вместо да обсъждат кой е виновен за тази война, кой върши това или онова, да разглеждат тези военни събития като призив душите да се задълбочат повече, отколкото досега се е случвало при далеч преобладаващото мнозинство от хората. Когато говорих пред сърцата ви за най-важни неща, казах: по отношение на някои неща чрез духовната наука трябва да се научим да преобразуваме, да променяме представите, понятията, които имаме. Към тези понятия, към тези представи можем да причислим и представата за войната – нека днес добавим това към нашето разглеждане, посветено на един наистина толкова значим предмет като смъртта. Ще бъде правилно и от духовнонаучна гледна точка войната да се разглежда като болест на развитието. Несъмнено тя е болест, но помислете, че няма да прецените справедливо и една болест, ако я осъдите само такава, каквато е. При една болест често е съществено и онова, което я е предшествало в човешкото тяло: предшествали са я безредието, дисхармонията. После идва болестта, която често съществува, за да противодейства тъкмо на онова, което е било безредно в тялото. Така е дори когато човек боледува преди смъртта. Той носи в себе си дисхармонии, заради които не може да влезе непосредствено в духовния свят. Може би духовният свят би останал за него прекалено дълго в мъгла или би имало други пречки, защото в него има дисхармонии, които така не могат да бъдат внесени в духовния свят. Затова преди смъртта го сполетява болест. Тя тепърва освобождава душата му от дисхармонията дотолкова, че той да може да влезе в духовния свят.
557	Und ist es eine Krankheit, die zur Genesung führt, dann ist diese Krankheit dazu da, um dasjenige, was der Krankheit vorangegangen ist, was durch das Karma früherer Leben, vielleicht von Jahrtausenden und Jahrtausenden bedingt wurde, auszugleichen. Man wird zum Beispiel gar nicht gut tun, wenn man sagt: Das Kind hat die Masern; hätte es doch diese Masern nicht bekommen! - Man kann nicht wissen, was alles über das Kind gekommen wäre, wenn es die Masern nicht gekriegt hätte. Denn darin kam das heraus, was immer tief in dem Kinde saß und seinen Ausgleich suchte.	А ако е болест, която води до оздравяване, тогава тя съществува, за да уравновеси онова, което я е предшествало и което е било обусловено от кармата на предишни животи, може би от хилядолетия и хилядолетия. Например съвсем няма да постъпим добре, ако кажем: детето има морбили; само да не се беше разболяло от тези морбили! – Не можем да знаем какво ли не би сполетяло детето, ако не се беше разболяло от морбили. Защото в тях се прояви онова, което винаги е стояло дълбоко в детето и е търсело своето уравновесяване.
558	So ist es auch gut, den Krieg zu betrachten, und das Übel nicht so sehr in dem zu sehen, was jetzt in Blut und Eisen durchgemacht werden muß, sondern auch das zu schauen, was sich seit langen, langen Zeiten abgespielt hat in den Kulturströmungen. Tiefer hineinzuschauen in die Zusammenhänge, das müssen die Menschen lernen! Nach diesem Kriege wird eine Zeit kommen, wo die Menschen anfangen werden, gerade über diesen Krieg nachzudenken. Da werden sie darauf kommen, wie viele hohle Worte geredet worden sind, wenn man gesagt hat: Dieser hat die Schuld, jener hat die Schuld. - Und etwas wird gerade, wenn auch vielleicht erst ziemlich lange nach dem Kriege, kommen. Da werden die Leute etwas ganz anderes sagen als heute. Da wird es Menschen geben, die werden sagen: Ach, wenn man wirklich so Geschichte studiert, wie man sie bisher studiert hat, findet man zwar in diesen Diplomatenakten dieses, in jenen Diplomatenakten jenes; da und dort ist das oder jenes aufgezeichnet worden. Aber wenn man so verfährt, wie die Geschichte das alles bisher behandelte, und alles, wie man so sagt, «objektiv beurteilen» will, dann bekommt man es nie heraus, warum dieser Krieg entstanden ist. Dann wird man gewahr werden, daß es nötig ist, über die äußeren Ursachen hinweg auf die tieferen Gründe, die dann Geisteswissenschaft zu erklären haben wird, zu schauen. Es können ja heute leider über diese Dinge nur Andeutungen gegeben werden. Man wird finden, daß an mancherlei Stellen gerade bei diesem Kriegsausbruch dieses oder jenes geschehen ist, wo die bedeutsamste Rolle nicht das Bewußtsein gespielt hat, sondern irgend etwas Unbewußtes, unter der Schwelle der äußeren Ereignisse Liegendes heraufgespielt hat; so daß gar nicht erschöpft werden diejenigen Dinge, die der Historiker gewöhnt ist anzuschauen als dasjenige, was maßgebend ist für die Ursächlichkeit, die vorliegt. Gerade bei diesem Beispiel wird man lernen: Geschichte, wie wir sie bisher gewöhnt sind, erklärt uns gar nichts. Es wird eine Mahnung sein, auf tiefere Gründe einzugehen.	Добре е така да се разглежда и войната и злото да се вижда не толкова в онова, през което сега трябва да се премине в кръв и желязо, а да се погледне и онова, което от дълги, дълги времена се е разигравало в културните течения. Хората трябва да се научат да се вглеждат по-дълбоко във връзките! След тази война ще дойде време, когато хората ще започнат да размишляват тъкмо върху тази война. Тогава ще осъзнаят колко празни думи са били изговорени, когато се е казвало: този е виновен, онзи е виновен. – И именно тогава ще дойде нещо, макар може би чак доста време след войната. Тогава хората ще кажат нещо съвсем различно от днешното. Тогава ще има хора, които ще кажат: ах, ако действително изучаваме историята така, както сме я изучавали досега, наистина намираме в тези дипломатически документи едно, в онези дипломатически документи – друго; тук и там е било записано това или онова. Но ако постъпваме така, както досега историята е разглеждала всичко това, и искаме, както се казва, да „преценим обективно“ всичко, тогава никога няма да открием защо е възникнала тази война. Тогава ще се осъзнае необходимостта да се погледне отвъд външните причини към по-дълбоките основания, които духовната наука ще трябва да обясни. За съжаление, днес за тези неща може само да се загатва. Ще се установи, че на различни места тъкмо при избухването на тази война се е случило едно или друго, при което най-значимата роля не е играло съзнанието, а се е проявило нещо несъзнавано, лежащо под прага на външните събития; така че съвсем не се обхващат изчерпателно онези неща, които историкът е свикнал да разглежда като решаващи за съществуващата причинност. Тъкмо от този пример ще се научим: историята, с която досега сме свикнали, не ни обяснява нищо. Това ще бъде призив да навлезем в по-дълбоките основания.
559	Und wie ich fast bei jedem der Vorträge, die ich in der letzten Zeit gehalten habe, am Schlüsse eine Art Mahnung an unsere Seelen richten mußte, so möchte ich es auch heute wieder tun.	И както в края на почти всяка от лекциите, които изнесох напоследък, трябваше да отправям един вид призив към душите ни, така бих искал да го направя и днес отново.
560	Es geht eine gewisse Verantwortlichkeit für die Seelen einfach aus der Tatsache hervor, daß man der geisteswissenschaftlichen Weltauffassung nahegetreten ist. Man muß fähig werden, durch die geisteswissenschaftliche Weltauffassung wenigstens die Gedanken zu haben, daß jene oberflächlichen Urteile, die heute gerade deswegen, weil der Materialismus alle Welt beherrscht, eigentlich überall gefällt werden, nicht auch unsere Urteile werden sollen als Bekenner der Geisteswissenschaft. Das, was heute in der Welt spielt, ist ja wirklich ein oberflächlicher Haß von Nation zu Nation. Ich habe vielfach darüber in unseren Zweigvorträgen gesprochen. Uns braucht er nicht in derselben Weise zu erfüllen, aber wir brauchen deshalb auch nicht ungerecht zu werden. Denn von der alten Theosophischen Gesellschaft können wir lernen, recht ungerecht zu werden! Die haben ihren Leuten mit Bezug auf die Religionen eingeprägt: Alle Religionen sind gleich. - Das ist ungefähr so, wie wenn man den Menschen einprägen möchte: Auf dem Tische stehen Speisezusätze: Pfeffer, Salz, Zucker, Paprika; nun, alles ist Speisezusatz, man soll dem einen nicht vor dem andern den Vorzug geben. Also, habe ich hier Kaffee, nun, so tue ich etwas Pfeffer hinein, das ist ja alles ganz gleich! Dieselbe Logik liegt darin, wenn man davon spricht, daß derselbe Wahrheitskern allen Religionen zugrunde liegt. Es erspart einem allerdings diese Logik, die große wunderbare Weltenentwickelung in ihren Einzelheiten zu studieren, denn man kommt ja aus mit dem Satz: Ein Wahrheitskern liegt allem zugrunde. Aber in bezug darauf haben wir uns längst von den oberflächlichsten Urteilen frei gemacht. So kann uns dasjenige, was wir mit Recht anerkennen, mit liebevollem Verständnis einzugehen auf jede nationale Eigentümlichkeit, nicht verhindern zu sehen, wo wir mit unserem Herzen zu stehen haben aus der Erkenntnis heraus. Es wird nicht möglich sein, daß in dieser Beziehung alle Freunde übereinstimmen. Aber darauf kommt es nicht an, sondern darauf, daß unsere Seelen sich bemühen, über den Standpunkt der äußeren Welt hinwegzukommen und einzugehen auf die Eigentümlichkeiten der verschiedenen Volksseelen. - Dann werden wir schon sehen, daß uns die Bekennerschaft zu unserer geisteswissenschaftlichen Weltanschauung in mancher Beziehung eine gewisse Verantwortlichkeit auferlegt, die Verantwortlichkeit zu einer aus der Geisteswissenschaft möglichen Gründlichkeit und einem tieferen Eingehen auf die Dinge.	Известна отговорност за душите произтича просто от факта, че сме се приближили до духовнонаучното разбиране за света. Чрез духовнонаучното разбиране за света трябва да станем способни поне да имаме мисълта, че онези повърхностни преценки, които днес всъщност се правят навсякъде тъкмо защото материализмът владее целия свят, не бива да стават и наши преценки като привърженици на духовната наука. Онова, което днес се разиграва в света, действително е повърхностна омраза от нация към нация. Често съм говорил за това в нашите лекции по клоновете. Не е нужно тя да изпълва и нас по същия начин, но затова не е нужно и да ставаме несправедливи. Защото от старото Теософско общество можем да се научим да бъдем съвсем несправедливи! В старото Теософско общество внушиха на своите хора по отношение на религиите: всички религии са равни. – Това е приблизително същото, както ако искаме да внушим на хората: на масата има подправки – пипер, сол, захар, червен пипер; е, всичко е подправка, не бива да предпочитаме едното пред другото. И така, ако тук имам кафе, е, ще сложа вътре малко пипер, нали всичко е съвсем еднакво! Същата логика се съдържа в твърдението, че една и съща сърцевина на истината лежи в основата на всички религии. Наистина тази логика ни спестява да изучаваме в подробности великото, чудно развитие на света, защото можем да минем с изречението: една сърцевина на истината лежи в основата на всичко. Но в това отношение отдавна сме се освободили от най-повърхностните преценки. Така вникването с изпълнено с обич разбиране във всяка национална особеност – което с право признаваме, – не може да ни попречи въз основа на познанието да виждаме къде трябва да застанем със сърцето си. Няма да е възможно всички приятели да са единодушни в това отношение. Но не това е същественото, а душите ни да се стараят да надмогнат гледната точка на външния свят и да вникнат в особеностите на различните Души на народите. – Тогава ще видим, че принадлежността ни към нашия духовнонаучен светоглед ни налага в някои отношения известна отговорност – отговорността да бъдем задълбочени, както позволява духовната наука, и да вникваме по-дълбоко в нещата.
561	Da erfährt man dann manchmal schmerzliche Dinge. Man erfährt, daß die große Mahnung, die gerade jetzt dasteht durch unsere schicksalschweren Ereignisse, nicht vor allen Seelen so dasteht, daß sie sich verpflichtet fühlen, ihre Herzen wirklich tiefer, gründlicher hinzutragen in dasjenige, was geschieht, als die oberflächlichen Urteile dessen, was wir ja gerade überwinden wollen, des äußeren Materialismus. In dieser Beziehung möchte man wünschen und ersehnen, daß die Seelen, die innerhalb unserer Bewegung sind, gewissermaßen eine Schar bilden, die auch den heute uns tief bewegenden Fragen gegenüber eine gewisse Gründlichkeit einnehmen. Und es ist in bezug auf vieles Gründlichkeit notwendig. Man glaubt gar nicht, was alles in unserer Zeit möglich ist.	Тогава понякога преживяваме болезнени неща. Узнаваме, че големият призив, който тъкмо сега ни отправят тежките ни съдбовни събития, не се изправя пред всички души така, че те да се чувстват задължени действително да вложат сърцата си в ставащото с повече дълбочина и задълбоченост, отколкото има в повърхностните преценки на външния материализъм, който именно искаме да преодолеем. В това отношение бихме искали и копнеем душите в нашето движение да образуват, така да се каже, един отряд, който да подхожда с известна задълбоченост и към въпросите, които днес ни вълнуват дълбоко. И по отношение на много неща е необходима задълбоченост. Не можем и да си представим какво ли не е възможно в нашето време.
562	Oh, ich könnte vieles, vieles erzählen von dem, was jenem, der heute wirklich mit Menschenliebe die Zeit verfolgt, das Herz blutig machen kann. Es wird heute ja vieles, manchmal mit dem besten Willen, aus einer ungesunden, von Ahriman befangenen Weltanschauung heraus, an Ansichten und Gedanken verbreitet. Aber gerade der überflutenden Kriegsliteratur gegenüber müssen wir uns vielfach in tiefere Gedanken über die Aufgaben der Kulturentwickelung versenken. Solches wird ja gerade in unseren Vorträgen jetzt versucht dadurch, daß auf die wirkliche Stellung der einzelnen Völker hingedeutet wird. Denn es handelt sich wirklich vielfach um eine Verteidigung der Gründlichkeit gegen die Oberflächlichkeit. Man konnte zum Beispiel gerade in den letzten Wochen etwas sehr Merkwürdiges erfahren. Aus begreiflichen Gründen möchte ich hier nicht den Titel eines Buches nennen, das im Auslande erschienen ist, sogar in deutscher Sprache, und von dem behauptet wird, daß es von einem Deutschen geschrieben worden sein soll. Ausdrücklich möchte ich betonen, daß man sich dazu aufschwingen kann, jeden beliebigen Standpunkt zu verstehen. Man kann vielleicht den allerdeutschfeindlichsten Standpunkt verstehen, wenn ihn dieser oder jener vertritt. Man wird ihn zu verstehen suchen, man braucht ihn ja nicht zu teilen, aber man kann ihn vielleicht verstehen. Aber dieses Buch, das ich meine, hat Merkmale, denen gegenüber es nicht darauf ankommt, daß es einen gründlich deutschfeindlichen Standpunkt einnimmt, der auf jeder Zeile Geifer ist gegenüber dem Deutschtum und dem deutschen Wesen. Daß es giftig geschrieben ist, selbst das könnte man verstehen. Aber dennoch wird niemand kommen dürfen und sagen: Wenn ein Deutscher über das Buch so spricht, das können wir begreifen, denn er redet abfällig vom Deutschtum. - Es kommt aber auf etwas anderes an. Das Buch ist so geschrieben, daß jemand, der ein wenig Gefühl hat für innere Sachlichkeit und innere Gründlichkeit, der ein wenig Bildung hat, finden muß: Es ist die schauerlichste Nachbildung der schlimmsten Hintertreppenliteratur. - Ganz abgesehen von dem Standpunkt, steht es literarisch so tief, daß derjenige, der in dem Buch etwas findet, zeigt, daß er literarisch ein Hintertreppenwerk, ein zusammengeschustertes, mit Unkenntnis, ich möchte sagen, zur offenbarsten Schau getragenen Unkenntnis hingeschriebenes Werk als etwas hinnimmt, das man ernst nehmen kann. Also nicht auf den Standpunkt kommt es an; sondern aus der Art, wie es geschrieben ist, so wie kein Mensch, der denken gelernt hat - auch formal schon -, schreiben würde, sieht man, daß man es mit einer ganz minderwertigen Buchmacherei zu tun hat. Dennoch habe ich auch schon Urteile hören müssen, daß dieses Buch, dessen Titel ich aus besonderen Gründen hier nicht nenne, ernst genommen wird. Wenn solche Dinge vorkommen, dann ist es eben gerade an uns, wirklich nicht zurückzuscheuen, sich ein Urteil zu bilden auf Grund einer gewissen Allseitigkeit. Wenn jemand vielleicht auch mit gewissen Sätzen, die in jenem Buche ausgesprochen sind, inhaltlich einverstanden sein möchte, so braucht er doch nicht ein solches Buch ernst zu nehmen, schon aus dem Grunde nicht, weil das Buch ein schauerliches Machwerk ist, und weil man doch nicht ein schauerliches Machwerk ernst nimmt, weil man nicht wünschen kann, daß selbst das Wahre in schauerlicher Weise im schlimmsten Affekte und in ungebildeter Art ausgesprochen werde. Ich wollte solch ein Beispiel nur charakterisieren aus dem Grunde, weil ich darauf aufmerksam machen möchte, daß es auf vielerlei ankommt, wenn der Geisteswissenschafter versucht, sich ein Urteil über die Welt zu bilden.	О, бих могъл да разкажа много, много неща, които могат да разкървавят сърцето на онзи, който днес действително следи събитията на своето време с любов към хората. Днес се разпространяват много възгледи и мисли, понякога с най-добро желание, въз основа на един нездрав светоглед, обхванат от Ариман. Но тъкмо по отношение на заливащата ни литература за войната в много отношения трябва да се вглъбяваме в по-дълбоки мисли за задачите на културното развитие. Тъкмо това се опитваме сега да постигнем в нашите лекции, като посочваме действителното място на отделните народи. Защото в много отношения действително става дума за защита на задълбочеността срещу повърхностността. Например тъкмо през последните седмици можеше да се узнае нещо много странно. По разбираеми причини тук не бих искал да назова заглавието на една книга, която се появи в чужбина, дори на немски език, и за която се твърди, че уж е написана от германец. Бих искал изрично да подчертая, че можем да се издигнем дотам да разберем всякаква гледна точка. Може би можем да разберем и най-враждебната към Германия гледна точка, когато я застъпва един или друг. Ще се опитаме да я разберем, не е нужно да я споделяме, но може би можем да я разберем. Но книгата, която имам предвид, има такива черти, че не е съществено това, че тя заема изцяло враждебна към Германия гледна точка и всеки неин ред бълва злоба срещу германското и германската същност. Дори това, че е написана отровно, би могло да се разбере. Но въпреки това никой не бива да дойде и да каже: ако един германец говори така за книгата, можем да го разберем, защото той говори пренебрежително за германското. – Става дума обаче за нещо друго. Книгата е написана така, че всеки с малко усет за вътрешна обективност и вътрешна задълбоченост, с малко образование, трябва да установи: тя е най-ужасното подражание на най-долнопробната булевардна литература. – Съвсем независимо от гледната точка, в литературно отношение тя стои толкова ниско, че който намира нещо в нея, показва, че в литературно отношение приема едно булевардно произведение за нещо, което може да се вземе насериозно – скърпено произведение, написано с невежество, бих искал да кажа, с невежество, изложено по най-явен начин на показ. Следователно не гледната точка е съществена; а от начина, по който е написана – така, както не би писал никой, който се е научил да мисли дори само от формална страна, – се вижда, че имаме работа с една съвсем долнопробна книжна халтура. И все пак вече трябваше да чуя и преценки, според които тази книга, чието заглавие по особени причини не назовавам тук, се взема насериозно. Когато се случват такива неща, именно ние действително не бива да се боим да си съставим преценка, като проявим известна всестранност. Ако някой може би би искал да се съгласи по съдържание и с някои положения, изказани в тази книга, все пак не е нужно да взема такава книга насериозно – дори само защото книгата е ужасна халтура и защото все пак не вземаме насериозно една ужасна халтура, тъй като не можем да желаем дори истинното да бъде изказано по ужасен начин, в състояние на най-лош афект и по необразован начин. Исках само да охарактеризирам такъв пример, защото бих искал да обърна внимание, че много неща имат значение, когато познавачът на духовната наука се опитва да си състави преценка за света.
563	Wenn es wirklich möglich wäre, ein Buch für gut zu halten, auch wenn es stilistisch ein Schauerbuch ist, dann bezeugt man dadurch, daß man zu wenig lebendig gemacht hat das geisteswissenschaftliche Fühlen in seinem Herzen, in seiner Seele. Gewiß nicht, um irgendwie etwas anderes auszudrücken, als aufmerksam zu machen auf die Art und Weise, wie Geisteswissenschaft wirklich in einschneidendstem Sinne unser Fühlen und Denken lebendig durchdringen muß, werden auch auf diesem Gebiet konkrete Beispiele angeführt. Und es ist schon notwendig, daß solche konkrete Impulse in unseren Seelen gesucht werden. Ich muß gestehen, was einen bisher ganz besonders befriedigen durfte, wenn man durch Deutschland reiste, das war, daß selbst nach großen Siegen furchtbarer Jubel nicht zu bemerken war. Man merkte etwas davon, daß in jeder Seele zugleich der Schmerz über die ungeheuren Verluste war. Ich glaube, es ist so. Nicht bloß eitler Siegesjubel darf ertönen. Denn diese unsere schicksalschweren, schicksaltragenden Tage, sie fordern nicht nur ungeheure Opfer, sondern sie reißen ungeheuer viele Wunden, auch geistige Wunden, wenn man das Verhalten vieler Menschen ins Auge faßt. Und deshalb ist es schon notwendig, daß wir uns zuweilen erinnern, gerade wenn wir Wichtiges aus dem Gebiete der Geisteswissenschaft betrachten, welche Verantwortung unseren Seelen auferlegt wird und wie wir herbeisehnen müssen Zeiten, in denen sich wirklich begegnen können die Wirkungen der jungen, unverbrauchten Ätherleiber und der Seelen, die noch unten in den Leibern der Menschen sind und hinaufsenden können die Empfindungen und Fähigkeiten der Seele.	Ако действително би било възможно да смятаме една книга за добра дори когато в стилово отношение е ужасна книга, с това свидетелстваме, че твърде малко сме оживили духовнонаучното чувстване в сърцето си, в душата си. И в тази област конкретните примери се привеждат несъмнено само за да обърнем внимание как духовната наука трябва действително да прониква живо в нашето чувстване и мислене в най-дълбоко преобразяващ смисъл. И наистина е необходимо в душите ни да се търсят такива конкретни импулси. Трябва да призная: онова, което досега можеше особено да ни удовлетворява, когато пътувахме из Германия, беше, че дори след големи победи не се забелязваше бурно ликуване. Усещаше се нещо от това, че във всяка душа същевременно живее болката от огромните загуби. Вярвам, че е така. Не бива да звучи само суетно ликуване от победата. Защото тези наши тежки, съдбовни дни не само изискват огромни жертви, а и отварят извънредно много рани, също и духовни рани, ако се вгледаме в поведението на много хора. Затова наистина е необходимо понякога тъкмо когато разглеждаме важни неща от областта на духовната наука, да си припомняме каква отговорност се възлага на душите ни и как трябва да копнеем за времена, когато действително ще могат да се срещнат въздействията на младите, неизразходвани етерни тела с въздействията на душите, които още са долу, в човешките тела, и могат да изпращат нагоре усещанията и способностите на душата.
564	Es wird eine Zeit kommen, nach diesem Kriege, wo die unverbrauchten Ätherleiber derer wirken werden, die durch die Pforte des Todes gegangen sind und die Kräfte entwickelt haben aus den Opfern, die sie gebracht haben und die sie nun hinuntersenden könnten zur Spiritualisierung der Menschheit. Aber unten werden Seelen sein müssen, die das empfangen können, die in lebendigem Glauben aufschauen werden zu demjenigen, was von den frühzeitig durch den Tod Gegangenen hinaufgegangen ist in die geistige Welt, um herunterzustrahlen die Kräfte zur Spiritualisierung der Menschheit.	Ще дойде време след тази война, когато ще действат неизразходваните етерни тела на онези, които са преминали през портата на смъртта и са развили сили от принесените жертви – сили, които сега биха могли да изпращат надолу за спиритуализирането на човечеството. Но долу ще трябва да има души, които могат да ги приемат, които с жива вяра ще отправят поглед нагоре към онова, което се е издигнало в духовния свят от преждевременно преминалите през смъртта, за да излъчва надолу силите за спиритуализирането на човечеството.
565	Da möchte ich, daß es uns vor die Augen trete im Sinne der Worte, die ich am Schlüsse dieser Betrachtung auch wieder sprechen möchte:	Бих искал това да се яви пред очите ни в духа на думите, които и този път бих искал да произнеса в края на това разглеждане:
566	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
567	DIE ERKENNTNISGEMÄSSE ÜBERWINDUNG DES TODES - VORGEBURTLICHE UND NACHTODLICHE SEELENERLEBNISSE - UNSERE VERBINDUNG MIT DEN TOTEN	ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СМЪРТТА ЧРЕЗ ПОЗНАНИЕТО – ДУШЕВНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ ПРЕДИ РАЖДАНЕТО И СЛЕД СМЪРТТА – НАШАТА ВРЪЗКА С МЪРТВИТЕ
568	Köln, 19. Juni 1915	Кьолн, 19 юни 1915 г.
569	Vorgestern haben wir durch unsere Düsseldorfer Zweigbetrachtung ein wenig hingesehen auf dasjenige, was man im Zusammenhang des Lebens nennt den Durchgang des Menschen durch die Todespforte. Das ist es ja, worauf es ankommt, daß die abendländische Geistesentwickelung nach und nach mit einer Erkenntnis durchdringe, die gewissermaßen erkenntnisgemäß den Tod überwindet, überwindet dadurch, daß sie ihn als eine Verwandlung des Lebens selber erkennt. Es ist selbstverständlich, daß gerade in unserer von materialistischen Anschauungen durchzogenen Zeit der Tod immer mehr und mehr wie eine Grenze der Welt, die der Mensch durchlebt, erscheinen muß. Wir können uns leicht vorstellen, daß dies in älteren Zeiten wesentlich anders war; selbstverständlich anders war deshalb, weil, wie wir wissen, die Menschen in diesen älteren Zeiten durchaus noch eine Art von Überbleibsel von altem traumhaftem Hellsehen hatten. Dieses traumhafte Hellsehen war verbunden mit einem Darinstehen in der geistigen Welt. Und da in jenen Zeiten, in denen unsere Seelen in solchen Leibern verkörpert waren, durch die noch ein hellsichtiges Darinstehen in den geistigen Welten möglich war, unsere Seelen mit der geistigen Welt zusammenhingen, so war ihnen damals der Tod kein bedeutungsvolles, kein so abschließendes Phänomen, wie er in unseren Zeiten ist. Aber das würde immer stärker werden, wenn in unsere Zeit nicht nach und nach diejenige Erkenntnis hereinkommen würde, die durch die Geisteswissenschaft erschlossen werden soll. Denn man soll nur ja nicht glauben, daß diese Geisteswissenschaft, die wir uns aneignen, nicht schon als Geisteswissenschaft selbst für das ganze Erleben des Menschen die allergrößte Bedeutung hat.	Завчера в разглеждането ни в дюселдорфския клон насочихме за малко поглед към онова, което в общия ход на живота се нарича преминаване на човека през портата на смъртта. Важното е западното духовно развитие постепенно да се проникне от едно познание, което, така да се каже, преодолява смъртта чрез познанието, преодолява я, като я познава като преобразяване на самия живот. Разбира се, тъкмо в нашето време, проникнато от материалистични възгледи, смъртта трябва все повече и повече да изглежда като граница на света, в който човекът живее. Лесно можем да си представим, че в по-древни времена е било съществено различно; различно, разбира се, защото, както знаем, хората в тези по-древни времена все още са имали нещо като остатък от старото съновидско ясновидство. Това съновидско ясновидство е било свързано с пребиваване в духовния свят. И смъртта тогава не е била за душите ни такова значимо, такова окончателно явление, каквото е в наше време, понеже в онези времена те са били свързани с духовния свят и са били въплътени в такива тела, чрез които все още е било възможно ясновидско пребиваване в духовните светове. Но това би се засилвало все повече, ако в нашето време постепенно не навлизаше онова познание, което духовната наука има за цел да разкрие. Защото в никакъв случай не бива да се смята, че духовната наука, която усвояваме, няма най-голямо значение за цялото човешко преживяване още сама по себе си.
570	Gewiß, viele von uns werden sagen: Wir erstreben auf unserem Wege durch die geisteswissenschaftliche Bewegung zweierlei. Erstens : Dasjenige vernunftgemäß, verständig zu durchdringen, was uns die Geisteswissenschaft gibt. Zweitens: Dadurch, daß wir die geisteswissenschaftlichen Methoden auf unsere Seele anwenden, wie sie uns skizziert sind zum Beispiel in dem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?», streben wir selber ein Hereinkommen in die Wahrnehmung der geistigen Welt schon während unserer physischen Verkörperung an. Aber es werden manche sagen: Ganz sicher nur einigen, nur ganz wenigen wird durch ihr Karma zugeteilt, in dieser Inkarnation vollbewußt in die geistige Welt hineinzukommen. Zwar käme in gewissem Sinne jeder und kommt auch jeder hinein, der diese Regeln nur anwendet; aber das zu bemerken, daß man darinnensteht, das Aufmerksamsein daraufist schwieriger als das Hineinkommen selbst. Und da hindert gar manchen, wenn er auch schon wirklich darinsteht in der geistigen Welt, die Unmöglichkeit, jene feine, intime Aufmerksamkeit anzuwenden auf das, was er nun erlebt, um sich wirklich bewußt zu sein, wie er darinsteht. Man möchte sagen, für jeden, der die Regeln anwendet, die in dem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» gegeben sind, tritt nach verhältnismäßig kurzer Zeit das ein, daß er in der geistigen Welt mit seinem Selbst darinsteht, aber - er bemerkt es nicht. Gerade einer solchen Erwägung gegenüber muß immer wieder und wiederum betont werden, daß das vernünftige Verständnis desjenigen, was in der Geisteswissenschaft gegeben wird, gar nicht davon abhängt, ob man selber in die geistige Welt hineinschaut. Wir haben oft gesagt: Zum Hinstellen der Tatsachen der geistigen Welt gehört natürlich die geisteswissenschaftliche Anschauung. Wenn das Gefundene aber gegeben wird, kann es jeder verstehen, wenn er nur wirklich in unbefangener Weise seinen gesunden, nicht durch Vorurteile der äußeren materialistischen Welt getrübten Verstand anwendet. Wir müssen uns klar sein, daß es nicht schon genügt, wenn wir uns vornehmen oder einreden, wir seien ganz hinaus über die Vorurteile, welche das materialistische Zeitalter gibt. Gewiß, unserem Willen nach, unserer Sehnsucht nach werden wir über diese Vorurteile der materialistischen Zeit hinaus sein, wenn wir uns überhaupt im Ernst in die geisteswissenschaftliche Bewegung hineinbegeben. Denn im Grunde genommen wird sich niemand ehrlich und aufrichtig zu dieser geisteswissenschaftlichen Bewegung bekennen, der nicht im tiefsten Inneren von der Sehnsucht durchdrungen ist, über die materialistischen Vorurteile hinauszukommen. Aber in unseren Denkgewohnheiten haften sie ja so gründlich, diese materialistischen Vorurteile, und haftet besonders gründlich dasjenige, was nun nicht direkt materialistisches Vorurteil ist, was mit dem materialistischen Vorurteil aber zusammenhängt. Es hängt mit dem materialistischen Vorurteil, mit der ganzen materialistischen Weltanschauung zusammen, daß der Mensch in einer gewissen Weise kein umfassendes Denkvermögen entwickeln kann. So sehr unsere Zeit auch auf den Verstand und die Logik aus ist, so wenig ist eigentlich in unserer Zeit ein scharfer Verstand, eine scharfe Logik gerade das Eigentum derjenigen, die vielleicht an der Spitze der wissenschaftlichen oder sonst kulturellen Bestrebungen unserer Zeit gehen wollen.	Разбира се, мнозина от нас ще кажат: По пътя си през духовнонаучното движение се стремим към две неща. Първо: да проникнем с разума, с разсъдъка в онова, което духовната наука ни дава. Второ: стремим се сами да започнем да възприемаме духовния свят още по време на физическото си въплъщение, като прилагаме към душата си духовнонаучните методи, както са ни очертани например в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Но някои ще кажат: Съвсем сигурно е, че кармата отрежда само на някои, само на съвсем малцина да навлязат напълно съзнателно в духовния свят през тази инкарнация. Наистина в известен смисъл всеки би навлязъл в него и всеки навлиза, стига да прилага тези правила; но да забележи, че е вътре, да обърне внимание на това, е по-трудно от самото навлизане. И не един човек, макар вече действително да се намира в духовния свят, не е в състояние да насочи онова фино, съкровено внимание към това, което преживява сега, и това му пречи действително да осъзнае как пребивава в духовния свят. Бихме могли да кажем, че всеки, който прилага правилата, дадени в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, след сравнително кратко време се оказва със своето Себе в духовния свят, но – не го забелязва. Тъкмо във връзка с едно такова разсъждение трябва отново и отново да се подчертава, че разумното разбиране на онова, което се дава в духовната наука, съвсем не зависи от това дали сам виждаш в духовния свят. Често сме казвали: За да се изложат фактите на духовния свят, е нужно, разбира се, духовнонаучно съзерцание. Но когато откритото бъде представено, всеки може да го разбере, стига действително непредубедено да прилага здравия си разсъдък, незамъглен от предразсъдъците на външния материалистичен свят. Трябва да ни е ясно, че не е достатъчно само да решим или да си внушим, че сме напълно надмогнали предразсъдъците, които материалистичната епоха поражда. Разбира се, що се отнася до волята ни, до копнежа ни, ще сме надмогнали тези предразсъдъци на материалистичното време, ако изобщо сериозно навлезем в духовнонаучното движение. Защото по същество никой не би се причислил честно и искрено към това духовнонаучно движение, ако най-дълбоко в себе си не е проникнат от копнежа да надмогне материалистичните предразсъдъци. Но тези материалистични предразсъдъци са толкова дълбоко вкоренени в мисловните ни навици, а особено дълбоко е вкоренено онова, което не е пряко материалистичен предразсъдък, но е свързано с него. В известно отношение човекът не може да развие всеобхватна мисловна способност и това е свързано с материалистичния предразсъдък, с целия материалистичен светоглед. Колкото и силно нашето време да се стреми към разсъдък и логика, всъщност острият разсъдък и строгата логика са толкова слабо присъщи тъкмо на онези, които може би искат да направляват научните или другите културни стремежи на епохата.
571	Die ganze Klarheit des Denkens strebt man in unserer Zeit gar nicht an. Würde man nämlich die Klarheit des Denkens voll anstreben, dann würde man auch schon die Geisteswissenschaft wirklich voll verstehen können. Wer ganz klar denkt, findet nirgend etwas einzuwenden gegen das, was Geisteswissenschaft vorzubringen hat - natürlich im großen und ganzen; denn in den Einzelheiten kann der Geisteswissenschafter ja irren, wie der Mensch überhaupt irren kann. Es könnten unzählige Beispiele vorgebracht werden, welche uns zeigen, wie wenig gerade unsere Zeit geneigt ist, klares, scharfes Denken anzuwenden.	В нашето време изобщо няма стремеж към пълна яснота на мисленето. Защото, ако се стремяхме докрай към пълна яснота на мисленето, вече бихме могли действително напълно да разберем и духовната наука. Който мисли съвсем ясно, никъде не намира какво да възрази срещу онова, което духовната наука излага – разбира се, в общи линии; защото в подробностите познавачът на духовната наука може да греши, както човекът изобщо може да греши. Биха могли да се приведат безброй примери, които ни показват колко малко именно нашето време е склонно да прилага ясно, остро мислене.
572	Ich möchte Ihnen nur ein Beispiel aus unseren Tagen angeben. Man hat es immer wiederum lesen können als ein sehr gebräuchliches Urteil eines wirklich großen Mannes, eines sehr bedeutenden Menschen. Dieses Urteil ist nachgesprochen worden, und einer der deutschen Publizisten hat sich ganz besonders groß damit getan, daß er dieses Urteil immer wieder vorgebracht hat. Ein großer Mann hat also einmal gesagt, der Krieg sei die Fortsetzung der Politik mit andern Mitteln. Und das kommt manchem Denker, der gerade so recht im Sinne unserer Zeit denkt, so unendlich logisch vor: Der Krieg ist eine Fortsetzung der Politik. Selbstverständlich soll gegen die Größe des Mannes, der den Ausspruch getan hat, nichts eingewendet werden. Er meint damit, die Völker untereinander führen eine gewisse Politik, dadurch ordnen sie ihre Angelegenheiten untereinander; wenn diese Politik nun an einem Punkte angekommen ist, wo sie sozusagen nicht mehr weiter kann, dann - nun ja, was dann? - dann setzt eben der Krieg die Politik fort. In diesem Sinne kann das Urteil aller Menschen berechtigt sein und unmittelbar anerkannt werden. Aber wenn man ein wenig denkt, so kommt man darauf, wie einseitig zumeist ein solches Urteil ist. Denn dieses Urteil ist ja ganz gleichlautend damit, daß man zum Beispiel sagt: Da sind zwei Leute, die befreundet sind oder in einem andern Verhältnis sind, die sich immer gut vertragen haben, sich vielleicht unendlich geliebt haben, und die dann anfangen, sich zu zanken. Dann könnte man auch sagen: Der Zank ist die Fortsetzung der Liebe. Äußerlich betrachtet ist der Zank die Fortsetzung der Liebe. Aber über das Wesen des Zankes wird man nichts Besonderes ausgemacht haben, wenn man das weiß, daß dieser Zank die Fortsetzung der Liebe ist. So hat man selbstverständlich nichts ausgerichtet, man hat nicht das Allergeringste ausgesagt über den Krieg, wenn man ihn so ansieht, daß man sagt: Der Krieg ist die Fortsetzung der Politik. Es ist tatsächlich so, daß unserer heutigen Zeit Urteile ungeheuer bedeutsam erscheinen können, die doch eigentlich recht einseitige Urteile sind. Manches Urteil wird heute sehr geschätzt, das über das Wesen der betreffenden Sache nichts Besonderes ausmacht. Trotzdem braucht ein solches Urteil aber nicht immer fruchtlos zu sein. Es kann sogar eine sehr fruchtbare Bedeutung haben. Aber diejenigen, die sich zu unserer Weltanschauung bekennen, sollen ein wenig den Schleier der Maja auch mit Bezug auf das äußere Leben durchdringen. Selbstverständlich soll nicht im geringsten irgendwie gegen das Urteil, das nun heute in jeder dritten Zeitungsspalte steht, etwas eingewendet werden, denn es ist ein fruchtbares Urteil, aber mit der Richtigkeit des Urteils würde man doch sonderbare innere Erfahrungen machen, wenn man ihn mit einem klaren Denken prüfen wollte. So ist es auch, wenn heute fast in jeder Zeitungsspalte steht: Wir werden siegen, weil wir siegen müssen! - Wie gesagt, gegen die Berechtigung dieses Urteils, gegen die Fruchtbarkeit und den Wert dieses Urteils soll nichts eingewendet werden; aber wenn jemand, der vor einem Strom steht und über den Strom hinüber muß, sagt: Ich werde schwimmen, weil ich schwimmen muß -, so hängt die Richtigkeit des Urteils davon ab, daß er schwimmen kann. Und man kann in diesem Falle durchaus mit einem klaren Denken die Richtigkeit des Urteils eines Nichtschwimmers bezeugen: Ich will hin überschwimmen, weil ich schwimmen muß. Was hat solch ein Urteil für einen Wert? O es hat einen großen Wert, denn es gibt Kräfte, es gibt Mut und Zuversicht, es durchdringt den Willen; es ist ein den Willen anspornendes Urteil. Es ist nicht ein Urteil, das etwas erkennt, sondern wodurch der Wille gestählt wird. Dadurch ist das Urteil bedeutsam und wichtig. Mißverstehen Sie solche Dinge nicht. Sie sollen angeführt werden, um zu zeigen, daß ein klares, die Dinge durch schauendes Denken doch noch etwas anderes ist als dasjenige, was so oft geltend gemacht wird dafür. In unserer Zeit sind die materialistischen Denkgewohnheiten einmal außerordentlich groß und stark. Am meisten aber wird unser Urteil dann getrübt, wenn wir uns darauf einlassen sollten, dasjenige zu prüfen in unserem Urteil, was der Geisteswissenschafter sagt. Es ist einmal so, daß alles dasjenige, was der Geisteswissenschafter sagt, auch wenn man nie einen Blick in die geistige Welt gemacht hat, eingesehen werden kann, wenn man ein wirklich gesundes, richtiges Denken anwendet. Es gibt keinen Menschen, der, auch ohne hellsichtig zu sein, wenn er nur ein gesundes Urteil hat, Gegner der Geisteswissenschaft sein müßte. Gegner der Geisteswissenschaft zu sein, dafür gibt es tatsächlich ganz andere Gründe in der Natur des Menschen, der Seele des Menschen. Einer dieser Gründe ist vor allen Dingen der folgende.	Бих искал да ви дам само един пример от наши дни. Отново и отново можеше да се прочете едно много разпространено съждение на един действително велик мъж, на един много значителен човек. Това съждение се повтаряше и един от германските публицисти особено много се хвалеше, че го изтъква отново и отново. И така, веднъж един велик мъж е казал, че войната е продължение на политиката с други средства. И на някой мислител, който мисли тъкмо съвсем в духа на нашето време, това му се струва безкрайно логично: войната е продължение на политиката. Разбира се, няма да възразяваме срещу величието на човека, изрекъл тези думи. Той има предвид, че народите водят помежду си определена политика и чрез нея уреждат отношенията си; когато тази политика стигне до точка, в която, така да се каже, вече не може да продължи, тогава – е, какво става тогава? – тогава войната продължава политиката. В този смисъл съждението на всички хора може да бъде оправдано и непосредствено признато. Но ако се помисли малко, става ясно колко едностранчиво е най-често едно такова съждение. Защото то е съвсем равнозначно на това да се каже например: Ето двама души, които са приятели или са в някакви други отношения, които винаги са се разбирали добре, може би безкрайно са се обичали, а после започват да се карат. Тогава би могло да се каже и: караницата е продължение на любовта. Погледнато отвън, караницата е продължение на любовта. Но за същността на караницата няма да сме установили нищо особено, ако знаем, че тя е продължение на любовта. Така, разбира се, не сме постигнали нищо, не сме казали и най-малкото за войната, ако гледаме на нея така, че да кажем: войната е продължение на политиката. Действително в нашето съвремие могат да изглеждат извънредно значими съждения, които всъщност са доста едностранчиви. Днес се цени високо не едно съждение, което не установява нищо особено за същността на съответното нещо. И все пак подобно съждение не е непременно безплодно. То може дори да има много плодотворно значение. Но онези, които се придържат към нашия светоглед, трябва да проникнат малко през завесата на Майя и по отношение на външния живот. Разбира се, няма ни най-малко да възразяваме по какъвто и да е начин срещу съждението, което днес стои във всяка трета вестникарска колона, защото то е плодотворно съждение, но ако поискаме да го проверим с ясно мислене, бихме имали странни вътрешни преживявания, свързани с неговата правилност. Така е и когато днес почти във всяка вестникарска колона пише: Ще победим, защото трябва да победим! – Както казах, няма да възразяваме срещу основателността на това съждение, срещу неговата плодотворност и стойност; но ако някой, който стои пред река и трябва да я прекоси, каже: ще плувам, защото трябва да плувам, – правилността на съждението зависи от това дали той може да плува. И в този случай напълно можем с ясно мислене да засвидетелстваме правилността на съждението на човек, който не умее да плува: Искам да преплувам отсреща, защото трябва да плувам. Каква стойност има едно такова съждение? О, то има голяма стойност, защото дава сили, дава смелост и увереност, прониква във волята; то е съждение, което подтиква волята. То не е съждение, чрез което познаваме нещо, а съждение, чрез което се закалява волята. Поради това то е значимо и важно. Не разбирайте погрешно подобни неща. Те се привеждат с цел да покажат, че ясното мислене, което прозира в нещата, все пак е нещо различно от онова, което толкова често се представя за такова. В нашето време материалистичните мисловни навици наистина са извънредно силни и разпространени. Но преценката ни се замъглява най-много тъкмо когато се заемем да проверяваме с нея онова, което познавачът на духовната наука казва. Нещата са такива, че всичко, което познавачът на духовната наука казва, може да бъде разбрано дори ако никога не сме хвърляли поглед в духовния свят, стига да прилагаме действително здраво, правилно мислене. Няма човек, който, дори да не е ясновидец, би трябвало да бъде противник на духовната наука, ако само има здрава преценка. Причините човек да е противник на духовната наука, действително са съвсем други и се коренят в човешката природа, в човешката душа. Една от тези причини е преди всичко следната.
573	Wenn der Mensch in der physischen Welt mit seinem Wahrnehmen darinsteht, dann kommt ihm zu diesem Wahrnehmen in der physischen Welt immer zu Hilfe die Unterstützung seines physischen Leibes, seines Ätherleibes, auch seines astralischen Leibes. Diese - der physische Leib, der Ätherleib, der Astralleib - sind lange im Weltengang darinnen gewesen, durch die Saturn-, Sonnen- und Mondenzeit, und sind aus den Kräften der göttlichen Hierarchien dem Menschen auferbaut worden. Sie sind heute das, was sie in der Vergangenheit geworden sind. Der Mensch wird hineinversetzt, wenn er sein physisches Dasein in der Welt betritt, in dasjenige, was ihm durch lange Zeiten hindurch vorbereitet worden ist. Das alles unterstützt ihn, wenn er in der physischen Wahrnehmung darinsteht. Jedesmal, wenn wir eine Wahrnehmung machen, eine Vorstellung uns bilden, wird nämlich ein Abdruck in unseren physischen Leib gemacht. Wir wissen nichts davon, aber dieser Abdruck im physischen Leibe geschieht. Und daß er geschieht, das ist der Grund, warum wir während des physischen Lebens ein Gedächtnis haben. Man muß sich diese Sache nur richtig vorstellen. Stellen wir die Frage: Warum haben wir ein Gedächtnis im physischen Leben? - da müssen wir sagen: Jedesmal, wenn wir eine Vorstellung bilden, wird ein Eindruck auf den physischen Leib gemacht. Dieser Eindruck ist sogar mehr oder weniger menschenähnlich. Jede Vorstellung, die wir uns bilden, macht nicht nur, wie der materialistisch-phantastisch Denkende meint, da oder dort im Gehirn einen Eindruck, sondern auf den ganzen Menschen macht jede Vorstellung einen Eindruck. Und mit Bezug auf eine Art Nachformung des Kopfes und noch sogar des oberen Teiles der Brust des Menschen, liefert wirklich jede Vorstellung, die wir uns bilden, einen Abdruck. Es ist wirklich war: Wenn ich jetzt zu Ihnen spreche, in der Minute vielleicht hundert Silben, so haben Sie während dieser Minuten rasch hintereinander fünfzig Menschen in sich gebildet, jedoch fünfzig Menschenbilder rasch weggeschafft, das eine wechselt rasch mit dem andern ab. Nun, Sie können sich denken, wie viele solche Menschenbilder Sie in sich gebildet haben, wenn die Stunde der Betrachtung vorüber ist. Diese Menschenbilder sind mehr oder weniger gleich in ihrer äußeren Gestalt, aber doch wiederum ungleich; keines ist dem andern vollständig gleich. Jedes ist von dem andern verschieden, wenn auch eben nur etwas verschieden. Es ist eine kindliche Vorstellung, wenn etwa jemand glauben wollte, daß, wenn er jetzt einen Eindruck der Außenwelt hat und sich morgen daran erinnert, dieser Eindruck in irgendeiner Form in ihm gesessen habe. Er hat gar nicht gesessen, sondern ein Bild, das menschenähnlich ist, ist in dem Menschen geblieben. Wirklich, von jedem Eindruck der Außenwelt bleibt ein Bild, das menschenähnlich ist. Und wenn Sie sich morgen wieder an den Eindruck erinnern, dann versetzen Sie Ihre Seele in dieses Menschenbild, das in Ihnen ist. Und der Grund, warum Sie morgen nicht dieses Menschenbild sehen, sondern sich an den Eindruck erinnern, ist der, daß Sie in Ihrem Astralleib lesen. Es ist eine richtige Lesetätigkeit, eine unterbewußte Lesetätigkeit; geradeso wie wenn Sie irgend etwas aufschreiben und später lesen wollen, Sie nicht die Buchstaben beschreiben, sondern das, was die Buchstaben bedeuten, so ist es morgen, wenn Sie sich an das heute Erlebte erinnern. Sie schauen nicht das Bild an, das in Ihnen entstanden ist, das Menschenphantom, das da in Ihnen lebt, sondern Sie deuten es. Sie versetzen sich in der Seele in dieses Menschenphantom, und Ihre Seele erlebt etwas ganz anderes als dieses Menschenphantom. Sie erlebt dasjenige, was sie gestern erlebt hat, noch einmal. Gar so sehr zu wundern braucht sich der Mensch darüber nicht, denn wenn Sie heute Goethes «Faust» lesen - was haben Sie in ihm vor sich? So und so viel bloßes Papier und Druckerschwärze in einer beliebigen Form. Das ist äußerlich materiell der ganze «Faust». Und Sie würden niemals den Goetheschen «Faust» haben, wenn Sie nicht seelenhaft irgend etwas hantieren könnten mit dem, was Sie an Papier und Druckerschwärze vor sich haben. Wenn Sie das nicht entziffern könnten, so wäre es eben Papier und Druckerschwärze. Mit Bezug auf die äußere Welt debattieren fortwährend die Materialisten, daß dasjenige, wovon der Geisteswissenschafter sagt, daß es auch da ist, eben nicht da sei. Aber diese Materialisten sind so gescheit, wie ein Mensch gescheit wäre, der sagen würde: Was redest du uns da vor von dem Goetheschen «Faust», er ist gar nicht da, da ist ja nur Papier und Druckerschwärze! - Dieses Urteil über den «Faust» ist ganz das gleiche wie das Urteil, das heute die Materialisten über die Welt fällen. Aber so ist es auch mit unseren Erinnerungen. Morgen ist nichts da in unserem Menschenwesen von einem Eindruck von heute als das Phantom, das Abbild, und alles übrige muß die Arbeit der Seele an diesem Phantom besorgen. Und so wie aus dem Papier und der Druckerschwärze in unserer Seele das ganze Gewebe des Goetheschen «Faust» herauftaucht, so taucht aus dem, was als Phantom in uns geblieben ist, dasjenige herauf, was eine Wiederbelebung des heutigen Eindrucks istt wenn wir uns morgen daran erinnern.	Когато човекът възприема във физическия свят, при това възприемане във физическия свят винаги му помагат физическото му тяло, етерното му тяло, а също и астралното му тяло. Тези тела – физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло – дълго време са участвали в хода на световното развитие, през сатурновото, слънчевото и лунното време, и са били изградени за човека от силите на божествените йерархии. Днес те са онова, в което са се превърнали в миналото. Когато започва физическото си съществуване в света, човекът бива поставен в онова, което е било подготвяно за него през дълги периоди. Всичко това го подкрепя при физическото възприемане. Защото всеки път, когато възприемаме нещо, когато си създаваме представа, в нашето физическо тяло се прави отпечатък. Не знаем нищо за това, но този отпечатък във физическото тяло се създава. И това, че се създава, е причината по време на физическия си живот да имаме памет. Само трябва да си представим правилно тези неща. Нека поставим въпроса: Защо имаме памет във физическия живот? – Тогава трябва да кажем: Всеки път, когато създаваме представа, тя оставя отпечатък във физическото тяло. Този отпечатък дори повече или по-малко прилича на човек. Всяка представа, която си създаваме, оставя отпечатък не само тук или там в мозъка, както смята човекът, който мисли материалистично и фантазьорски, а върху целия човек. И всяка представа, която си създаваме, действително оставя отпечатък като своеобразно възпроизвеждане на главата и дори на горната част на човешките гърди. Наистина е така: ако сега ви говоря, може би по сто срички в минута, през тези минути бързо сте образували в себе си един след друг петдесет човека, но и бързо сте отстранили петдесет човешки образа; единият бързо се сменя с другия. Можете да си представите колко такива човешки образа сте създали в себе си, когато часът на разглеждането отмине. Тези човешки образи са повече или по-малко еднакви по външната си форма, но все пак са и различни; никой не е напълно еднакъв с другия. Всеки се различава от другия, макар и само малко. Детинска е представата на онзи, който би повярвал, че ако сега има впечатление от външния свят и утре си го спомни, това впечатление е стояло в него под някаква форма. То изобщо не е стояло в него, а в човека е останал един образ, който прилича на човек. Действително от всяко впечатление от външния свят остава образ, който прилича на човек. И когато утре отново си спомните впечатлението, тогава пренасяте душата си в този човешки образ, който е във вас. А причината утре да не виждате този човешки образ, а да си спомняте впечатлението, е, че четете в астралното си тяло. Това е истинска дейност на четене, подсъзнателна дейност на четене; точно както, когато запишете нещо и по-късно искате да го прочетете, не описвате буквите, а онова, което буквите означават, така е и утре, когато си спомняте преживяното днес. Не разглеждате образа, който е възникнал във вас, човешкия фантом, който живее във вас, а го тълкувате. С душата си се пренасяте в този човешки фантом и тя преживява нещо съвсем различно от него. Тя преживява още веднъж онова, което е преживяла вчера. Няма защо да се чудим толкова много на това, защото, ако днес четете Гьотевия „Фауст“ – какво имате пред себе си в него? Само известно количество хартия и печатарско мастило в каквато и да е форма. Външно, материално, това е целият „Фауст“. И никога не бихте имали Гьотевия „Фауст“, ако душевно не можехте по някакъв начин да боравите с хартията и печатарското мастило пред себе си. Ако не можехте да ги разчитате, това щеше да е просто хартия и печатарско мастило. По отношение на външния свят материалистите непрестанно твърдят в споровете си, че онова, за което познавачът на духовната наука казва, че също съществува, всъщност не съществува. Но тези материалисти са толкова умни, колкото би бил умен човек, който би казал: Какво ни разправяш за Гьотевия „Фауст“, него изобщо го няма, тук има само хартия и печатарско мастило! – Тази преценка за „Фауст“ е съвсем същата като преценката, която днес материалистите дават за света. Но така е и с нашите спомени. Утре в човешкото ни същество от едно днешно впечатление няма да има нищо друго освен фантома, отражението, а за всичко останало трябва да се погрижи работата на душата върху този фантом. И както от хартията и печатарското мастило в душата ни изплува цялата тъкан на Гьотевия „Фауст“, така утре, когато си спомним днешното впечатление, от останалия в нас фантом изплува това впечатление, съживено отново.
574	Aber diese Tätigkeit, die ausgeführt werden muß, damit wir uns erinnern können, führt für uns dasjenige aus, was durch Saturn-, Sonnen- und Mondenzeit vorbereitet ist, die führt unser so wunderbar gestalteter physischer Leib, dann unser ätherischer Leib aus. Sie gestalten, sie tun das für uns. Und das verspürt, das empfindet-der materialistisch denkende Mensch. Nun denken Sie, die geistigen Wahrheiten, die gewonnen werden, werden ja ohne diese Hilfe so gewonnen, daß die Hilfe des äußeren physischen Leibes nicht in Anspruch genommen wird. Da müssen die Kräfte, die sonst im äußeren Leibe arbeiten, vom Inneren der Seele herkommen; da muß aus dem Seelischen heraus gearbeitet werden. Wenn man eine geistige Anschauung hat, die nicht durch die äußere Welt zustande gebracht ist, dann können wir nicht, wenn wir uns an sie erinnern wollen, uns in ein inneres Phantom versetzen, das geblieben ist; das ist ja im Leibe. Da müssen wir durch eine viel stärkere Kraft, ohne diese Unterstützung, die ganze Sache vom Inneren heraus wiederum erarbeiten, richtig erarbeiten. Also auch das ist nichts besonders Wunderbares. Denn denken Sie einmal bloß an den Unterschied, wie er die Sache, die ich jetzt meine, im Kleinen abspiegelt. Nehmen Sie an, jemand liest heute ein Gedicht, und dieses Gedicht, das er heute gelesen hat, hebt er sich gedruckt bis morgen auf. Dann kann er es morgen wieder ablesen, übermorgen wieder. Aber nehmen wir an, er hebt es sich nicht auf, dann muß er es aus dem Gedächtnis wiederum sagen. Sie sehen den Unterschied: Das eine Mal tun wir gewissermaßen etwas, womit wir nichts zu tun haben; was wir sonst tun müßten, trägt von der einen Zeit in die andere das äußere Papier herüber; wir haben eine Stütze an dem Papier. Wir müssen uns mehr anstrengen, wenn wir das Gedicht aus der Seele wieder konstruieren. So muß sich derjenige, der in der geistigen Welt lebt, innerlich mit seinem Willen mehr anstrengen als der, welcher sich auf die Unterstützung seines Leibes verläßt. Das aber hängt damit zusammen, daß alles dasjenige, was im Geisteswissenschaftlichen errungen wird, ja, was nur verstanden werden soll, überhaupt ein großes seelisches Anstrengen fordert. Man kann viel träger, fauler sein, wenn man Materialist ist, als wenn man Geisteswissenschafter ist. Und dieses ist der Grund, warum die Menschen Materialisten sind, oder wenigstens einer der Gründe. Sie sind nicht Materialisten aus dem Grunde, weil sie ihrerseits durch eine Logik dazu gezwungen werden, sondern sie sind Materialisten aus Furcht, aber auch aus Trägheit, weil sie wollen, daß alles dasjenige, was da sich abspielt in der Seele, sich nicht durch die inneren Kräfte der Seele abspielt, sondern sich abspielt durch das, was im Leibe geschrieben ist, was da aufgezeichnet wird. Das sind Dinge, die wir durchaus bedenken müssen, wenn wir die Gründe einsehen wollen, warum so mancher ein Gegner der Geisteswissenschaft ist. Vor allen Dingen aber ist es schwierig, mit dem Denken dann ganz zurechtzukommen, wenn etwas erreicht werden soll, was der Mensch dennoch erreichen muß, wenn er durch die Pforte des Todes schreitet.	Но нашето толкова чудно устроено физическо тяло, а след него – етерното ни тяло, извършват за нас дейността, нужна, за да можем да си спомняме; те са онова, което е подготвено през сатурновото, слънчевото и лунното време. Те оформят образите, те правят това за нас. И мислещият материалистично усеща това, чувства го. Помислете: духовните истини, които се придобиват, се придобиват без тази помощ, така че не се използва помощта на външното физическо тяло. Тогава силите, които иначе работят във външното тяло, трябва да дойдат отвътре, от душата; тогава трябва да се работи отвътре, от душевното. Когато имаме духовно съзерцание, което не е породено от външния свят, и искаме да си го спомним, не можем да се пренесем в някакъв останал вътрешен фантом; нали той е в тялото. Тогава с много по-голяма сила, без тази подкрепа, трябва отново да постигнем всичко това чрез вътрешна работа, действително да го постигнем. И това не е нещо особено чудно. Защото помислете само за разликата, която отразява в малък мащаб онова, което имам предвид сега. Да приемем, че днес някой чете стихотворение и запазва до утре напечатаното стихотворение, което е прочел днес. Тогава утре може отново да го прочете от листа, вдругиден – отново. Но да приемем, че не го запази – тогава трябва отново да го каже по памет. Виждате разликата: в единия случай вършим, така да се каже, нещо, в което не участваме; хартията извън нас пренася от единия момент към другия онова, което иначе би трябвало да извършим; хартията ни служи за опора. Трябва да се напрегнем повече, когато възстановяваме стихотворението от душата си. Така онзи, който живее в духовния свят, трябва вътрешно да напряга волята си повече от онзи, който разчита на подкрепата на тялото си. Но това е свързано с обстоятелството, че всичко, което се постига в духовната наука, дори когато целта е само да бъде разбрано, изисква изобщо голямо душевно усилие. Един материалист може да бъде много по-ленив, по-мързелив от един познавач на духовната наука. И това е причината хората да са материалисти, или поне една от причините. Те не са материалисти, защото някаква логика ги принуждава към това, а са материалисти от страх, но също и от леност, защото искат всичко, което става в душата, да става не чрез вътрешните сили на душата, а чрез онова, което е записано в тялото, което се отбелязва там. Това са неща, които непременно трябва да обмислим, ако искаме да разберем причините, поради които не един човек е противник на духовната наука. Но преди всичко е трудно да се справим напълно с мисленето, когато целта е да се постигне нещо, което човекът все пак трябва да постигне, когато пристъпва през портата на смъртта.
575	Ich habe schon vorgestern darauf hingedeutet, was das Wesentliche für das Durchschreiten der Todespforte ist: Das ist die Selbsterkenntnis. Nun ist selbstverständlich diese Selbsterkenntnis keineswegs etwas so ganz Leichtes. Einige von Ihnen haben ja schon gehört, wie ich darüber gesprochen habe, wie selbst mit Bezug auf die äußere Gestalt die Menschen sehr häufig dem größten Irrtum unterliegen. Da ist ein jetzt oftmals genannter Philosoph, der in Wien gelebt hat, Mach, ich meine nicht den Hamburger Theosophiebeschimpfer Maack, sondern Ernst Mach, den ernst zu nehmenden Philosophen. Der hat eine «Analyse der Empfindungen» geschrieben. Darin sagt er mit großer Naivität das Folgende: Ich ging einmal auf der Straße; plötzlich mußte ich einhalten, denn es begegnete mir ein Mensch, und ich dachte: Das ist aber ein Mensch mit einem sehr unsympathischen Gesicht, ja, mit einem unerträglichen Gesicht. Und siehe da, ich entdecke, daß ich an einer Spiegelscheibe vorübergegangen war, und die Spiegel hingen so, daß ich mich selbst gesehen hatte. Da wurde ich darauf aufmerksam, wie wenig ich mit meiner eigenen Gestalt bekannt war. - Als er sich selbst sah, hielt er sich also für einen unsympathischen Menschen mit einem unerträglichen Gesicht. Das ist ein Philosophieprofessor, ein berühmter Professor der Gegenwart. Und um dasjenige, was ihm so passiert ist, noch zu bekräftigen, fügt er noch etwas anderes hinzu: Als er schon lange Professor war, fuhr er eines Tages mit der Eisenbahn, kam sehr müde in einer Stadt an und bestieg dort einen Omnibus. Da sah er auf der andern Seite auch einen Mann einsteigen, und er dachte: Da steigt aber ein herabgekommener Schulmeister ein! - Dann sah er aber, daß auf der Gegenseite wieder ein Spiegel hing, und er entdeckte, daß er sich selbst als herabgekommenen Schulmeister bezeichnet hatte. Er macht darauf aufmerksam, daß er, wie er sagt, den Gattungstypus genauer kannte als seine Spezialgestalt.	Още завчера посочих кое е същественото за преминаването през портата на смъртта: то е самопознанието. Разбира се, това самопознание съвсем не е толкова лесно. Някои от вас вече са ме чували да говоря как дори по отношение на външния си облик хората твърде често изпадат в най-голяма заблуда. Има един философ, Мах, който е живял във Виена и чието име сега често се споменава; нямам предвид хамбургския хулител на теософията Маак, а Ернст Мах, философа, когото трябва да приемаме сериозно. Той е написал „Анализ на усещанията“. В него съвсем наивно казва следното: Веднъж вървях по улицата; изведнъж трябваше да спра, защото насреща ми идваше един човек и си помислих: Ама че човек с много несимпатично лице, дори с непоносимо лице. И ето, откривам, че съм минал покрай огледално стъкло, а огледалата бяха поставени така, че бях видял самия себе си. Тогава забелязах колко малко познавам собствения си облик. – И така, когато се видял, той се сметнал за несимпатичен човек с непоносимо лице. Това е професор по философия, известен професор от нашето съвремие. И за да потвърди още повече онова, което му се случило, добавя и нещо друго: Когато вече отдавна бил професор, един ден пътувал с железницата, пристигнал много уморен в един град и там се качил в омнибус. Тогава видял и от другата страна да се качва един мъж и си помислил: Ама че пропаднал даскал се качва! – После обаче видял, че отсреща пак има огледало, и открил, че е нарекъл самия себе си пропаднал даскал. Той обръща внимание на това, че познавал, както казва, родовия тип по-точно от собствения си конкретен облик.
576	Nun, ist es schon so schwierig, sich selber zu erkennen in bezug auf das Äußere des Menschen - bei Damen ist es vielleicht leichter, weil sie öfter in den Spiegel schauen -, so ist es noch ganz anders, wenn es auf das Seelische ankommt. Da gibt es kaum eine andere Möglichkeit für unseren Zeitenzyklus, sich selbst zu erkennen, als sich die Erkenntniskräfte durch dasjenige zu schärfen, was wir in der Geisteswissenschaft aufnehmen können. Die Begriffe, die Vorstellungen, die wir durch die Geisteswissenschaft aufnehmen, sind gerade im besten Sinne geeignet, unsere Selbsterkenntnis zu schärfen. Auf das Selbsterkennen im allgemeinen ist ja im Grunde genommen alles veranlagt, was wir durch das Buch «Die Geheimwissenschaft im Umriß» in uns aufnehmen. Alle die Vorstellungen, die wir durch dieses Buch aufnehmen, laufen eigentlich darauf hinaus, uns selber zu erkennen, zu wissen, was der Mensch eigentlich ist. Indem wir studieren, wie der menschliche physische Leib, der Ätherleib, der Astralleib nach und nach durch Saturn-, Sonnen- und Mondenentwickelung geworden sind, lernen wir das kennen, was in uns ist. Und dadurch, daß wir so im allgemeinen kennenlernen, was in uns ist, werden unsere Vorstellungskräfte geschärft, um uns auch im Speziellen viel besser, als es sonst irgend möglich ist, zu erkennen.	И така, щом е толкова трудно да се познаем по отношение на външността си – за дамите може би е по-лесно, защото по-често се оглеждат в огледалото, – съвсем друго е, когато става дума за душевното. За нашия времеви цикъл едва ли има друга възможност да се познаем освен да изострим познавателните си сили чрез онова, което можем да приемем от духовната наука. Понятията, представите, които приемаме чрез духовната наука, са тъкмо в най-добрия смисъл подходящи да изострят самопознанието ни. По същество всичко, което приемаме в себе си чрез книгата „Тайната наука в очертания“, е насочено към самопознанието изобщо. Всички представи, които приемаме чрез тази книга, всъщност водят до това да познаем самите себе си, да знаем какво всъщност е човекът. Като изучаваме как физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло на човека постепенно са се образували през сатурновото, слънчевото и лунното развитие, опознаваме онова, което е в нас. И като опознаваме така в общи линии онова, което е в нас, изостряме силите си за създаване на представи, за да опознаем себе си и в конкретните си особености много по-добре, отколкото би било възможно иначе.
577	Inwiefern hat nun diese Selbsterkenntnis eine Bedeutung für den Moment des Todes? Solange wir hier im physischen Leibe verweilen, ist Selbsterkenntnis eben Erkenntnis. "Wenn wir aber durch die Pforte des Todes gehen, verwandelt sich alles, was wir uns als Selbsterkenntnis angeeignet haben, in Willenskräfte. Je besser wir uns selbst erkennen, desto stärker wird eine Art von Willenskraft gerade dann, wenn wir den physischen Leib abgelegt haben. Nehmen wir zum Beispiel einmal an, wir haben hier eingesehen, wir waren in bezug auf gewisse Dinge, sagen wir, ein heftiger Mensch. Nun, Sie wissen, wie schwierig es ist, uns im physischen Leben ganz und gar umzuformen, etwa die Heftigkeit, wenn wir sie auch einsehen, wirklich abzulegen. Aber in dem Augenblick, wo wir den physischen Leib ablegen, wo wir nur wissen: Du warst heftig -, wird das zum Willen. Und dieser Wille richtet sich darauf, aus unserem Wesen die Heftigkeit auszuschalten. Jedes Erkenntnisurteil wird, indem wir durch die Pforte des Todes gehen, ein Willensurteil; es wird eine Willenskraft. Und da tritt dann etwas sehr Bedeutsames ein, das wir in gewissem Sinne nennen können die Umkehrung von etwas, was vor der Geburt des Menschen erlebt wird, was aber vergessen wird, weil der Mensch nicht zurückschauen kann in die Zeiten, die er vor seiner Geburt durchgemacht hat. Denken wir uns aber, der Mensch könnte jetzt schon dasjenige, was er im Jupiterdasein entwickeln wird: Wenn er sich aus der geistigen Welt heraus allmählich anschickt, wiederum zu einer Inkarnation zu kommen, so würde er in höchst merkwürdiger Weise etwas erleben wie ein Hinblicken auf seine künftige Gestalt, sein künftiges Leben. Er würde wirklich auch etwas von seiner physischen Gestalt schauen. Aber gerade das eine würde er niemals durchdringen in dieser physischen Gestalt, was ihm darin wie zwei Punkte vorkommen würde. Denken wir uns, wir würden, wenn wir zur Geburt schreiten, gleichsam wie in einem Nebel unsere physische Gestalt vor uns schwindend haben. Wir würden es wie Licht sehen, aber da darin würden wir undurchdringliche, finstere Punkte, finstere Kugeln sehen, auch noch manches andere, aber eben auch diese finsteren Kugeln. Lange bevor der Mensch seiner physischen Geburt zuschreitet, sieht er - gleichsam in der Zeit, nicht im Räume - vor sich: Das wirst du! Und er sieht gewissermaßen schon, wie aus dem Wesen der Geister der Form heraus sich seine Physis formt. Diese erscheint ihm mehr oder weniger als eine Lichtgestalt, aber darin wie schwebend zwei finstere Kugeln. Wenn der Mensch nun entgegenlebt dem physischen Leben, dann tut er dies teilweise schon im Leibe der Mutter; da nimmt er gewisse Kräfte aus dieser Umgebung auf, die dann die Mutter bildet. Er fühlt sich allmählich verbunden mit dieser Lichtgestalt, und dann fühlt er, als ob er insbesondere in diesen zwei Kugeln darinstecken würde. Vorher sind sie ihm wie undurchdringlich erschienen, jetzt ist er selbst darin und fühlt dann die Kräfte, die ihm von allen Seiten her kommen, die gehen in ihn hinein. Dann durchsticht er diese zwei Kugeln, den Raum der Kugeln; der Raum verliert seine Undurchdringlichkeit. Und das sind die Stellen, wo dann später die Augen sind. Wenn man sich so der physisch-irdischen Inkarnation nähert, so ist dasjenige, was man gerade nicht sieht, was aber bewirkt, daß wir sehen, die Augen. Sie sind wie undurchdringliche Kugeln, denen wir entgegenleben. Dann durchdringt man sie in der letzten Phase, bevor man die physische Welt betritt. Würde man das bewußt durchleben, so wäre das eigentlich ein wunderbares Phänomen. Denken Sie sich, wie man sich, herauswandelnd aus der geistigen Welt in die physische Welt hinein, sagt: Jetzt gehst du mit deiner Seele dieser physischen Gestalt entgegen. Du wirst da zwei finstere Kugeln finden. Die kannst du mit deinem jetzigen Seelensehen nicht durchschauen; das ist ganz voll von geistiger Substanz! - Dann bekommt man die Kraft, das zuerst geistig Undurchsichtige durchsichtig zu machen. Und wenn man dann, wie man sagt, «das Licht der Welt erblickt», dann sind diese Räume, die undurchsichtig waren, gerade der Grund, warum man sieht. Die Augen kann man nicht selber sehen; würde man sie sehen, so würde man die Welt nicht sehen.	А какво значение има това самопознание за мига на смъртта? Докато пребиваваме тук във физическото тяло, самопознанието е именно познание. Но когато преминем през портата на смъртта, всичко, което сме придобили като самопознание, се превръща във волеви сили. Колкото по-добре познаваме себе си, толкова по-силна става една своеобразна волева сила тъкмо когато сме отхвърлили физическото тяло. Да приемем например, че тук сме осъзнали, че по отношение на някои неща сме били, да речем, избухливи. Знаете колко е трудно във физическия живот да се преобразим напълно, да речем, действително да се освободим от избухливостта, дори да я осъзнаваме. Но в мига, в който отхвърлим физическото тяло, само знанието: ти беше избухлив, – се превръща във воля. И тази воля се насочва към това да отстрани избухливостта от нашето същество. Всяко съждение на познанието става волево съждение, когато преминем през портата на смъртта; то става волева сила. И тогава настъпва нещо много значително, което в известен смисъл можем да наречем обратното на онова, което се преживява преди раждането на човека, но се забравя, защото той не може да погледне назад към периодите, през които е преминал преди раждането си. Но да си представим, че човекът още сега беше способен на онова, което ще развие в юпитеровото съществуване: когато от духовния свят постепенно започва да се подготвя за нова инкарнация, тогава би преживял по крайно своеобразен начин нещо подобно на това да погледне към бъдещия си облик, към бъдещия си живот. Действително би видял и нещо от физическия си облик. Но в този физически облик тъкмо едно нещо винаги би останало непроницаемо за него – онова, което би му изглеждало като две точки. Да си представим, че когато пристъпваме към раждането, физическият ни облик е пред нас, сякаш се губи в мъгла. Бихме го виждали като светлина, но в него бихме виждали непроницаеми, тъмни точки, тъмни кълба, а също и още някои неща, но наред с тях и тези тъмни кълба. Дълго преди човекът да пристъпи към физическото си раждане, вижда пред себе си – сякаш във времето, а не в пространството: такъв ще станеш! И в известен смисъл вече вижда как от същността на Духовете на формата се оформя физическото му естество. То му се явява повече или по-малко като светъл образ, но в него сякаш се носят две тъмни кълба. Когато човекът се приближава към физическия живот, това става отчасти още в тялото на майката; тогава приема определени сили от тази среда, която майката съставлява по това време. Постепенно се чувства свързан с този светъл образ и след това усеща, сякаш се намира тъкмо в тези две кълба. Преди те са му изглеждали непроницаеми, а сега самият той е вътре и тогава чувства как силите, които идват към него отвсякъде, навлизат в него. После пробива тези две кълба, тоест пространството им; пространството загубва своята непроницаемост. И това са местата, където по-късно са очите. Когато така се приближаваме към физическата земна инкарнация, тъкмо очите са онова, което не виждаме, но което прави възможно да виждаме. Те са като непроницаеми кълба, към които се приближаваме в живота си. После проникваме в тях в последната фаза, преди да встъпим във физическия свят. Ако преживявахме това съзнателно, всъщност то би било едно чудно явление. Представете си как, когато излизаме от духовния свят и навлизаме във физическия, си казваме: сега с душата си се приближаваш към този физически облик. Там ще намериш две тъмни кълба. Със сегашното си душевно виждане не можеш да виждаш през тях; те са изцяло изпълнени с духовна субстанция! – После получаваме силата да направим прозрачно онова, което отначало е духовно непрозрачно. И когато след това, както се казва, „видим светлината на света“, тъкмо тези пространства, които са били непрозрачни, са причината да виждаме. Не можем да виждаме самите очи; ако ги виждахме, нямаше да виждаме света.
578	Wenn man nun durch die Pforte des Todes schreitet, dann ist hinterher der Anblick des Todes auch deshalb eine so wunderbare Erscheinung im geistigen Menschenleben nach dem Tode, weil mit dem ganzen Menschen etwas Ähnliches vorgeht, was hier mit den Augen vorging. Nur wird dasjenige, was jetzt mit dem ganzen Menschen vorgeht, bewußt durchgemacht. Man muß nach dem Tode im innerlichen Erlebnis das Gefühl bekommen: Da bist du herausgegangen aus der Welt. Bisher hatte man im Auge die physische Welt als ein physisches Erlebnis, dasjenige, was gerade als Tableau der ätherische Leib zuletzt noch zeigt. Nun kommt man mit dem, was man als Selbsterkenntnis erworben hat, durch die Pforte des Todes, und das wird dann Willenskraft. - Nun denken Sie, hier wäre der Tote. Er läßt zurück seine physischen Erlebnisse. Er strahlt seine Willenskraft aus, diese Willenskraft, die er sich durch Selbsterkenntnis erworben hat. Diese strahlende Willenskraft, die durch Selbsterkenntnis erworben ist, schafft dasjenige weg, was uns hindert, in die geistige Umwelt hineinzuschauen. Wie wir beim Hineingehen in die Geburt sozusagen die Durchtrübung des Auges fortschaffen, so schaffen wir das, was uns hindert, in die geistige Welt hineinzuschauen, durch diese Willenskraft weg. Wir machen uns nach dem Tode durchsichtig. Das ist das bedeutsame Ereignis.	А след като пристъпим през портата на смъртта, гледката на смъртта е толкова чудно явление в духовния живот на човека след смъртта и защото с целия човек става нещо подобно на онова, което тук е станало с очите. Само че онова, което сега става с целия човек, се преживява съзнателно. След смъртта трябва да добием чувството във вътрешното си преживяване: ето, ти излезе от света. Дотогава сме имали пред очите си физическия свят като физическо преживяване, тъкмо онова, което етерното тяло накрая все още показва като панорама. Сега с онова, което сме придобили като самопознание, преминаваме през портата на смъртта и тогава то става волева сила. – А сега си представете, че тук е мъртвият. Той оставя зад себе си своите физически преживявания. Излъчва волевата си сила, тази волева сила, която е придобил чрез самопознание. Тази излъчваща се волева сила, придобита чрез самопознание, премахва онова, което ни пречи да погледнем в заобикалящия ни духовен свят. Както, когато се раждаме, така да се каже, премахваме помътняването на окото, така чрез тази волева сила премахваме онова, което ни пречи да погледнем в духовния свят. След смъртта правим самите себе си прозрачни. Това е значимото събитие.
579	[Ätherleib; Willenskraft]	[Етерно тяло; Волева сила]
580	Wenn der Mensch durch die Pforte des Todes tritt, dann ist es ja, solange er den Ätherleib noch an sich hat, so, daß er wie in einem mächtigen Tableau übersieht sein ganzes Leben. Das steht vor ihm. Aber jetzt bekommt er auch das Gefühl: Du siehst dich! Das bist du, als du zwischen Geburt und Tod lebtest, das bist du alles selbst! - Nun regt sich in ihm alle Kraft der Selbsterkenntnis, die er sich erworben hat, und durchsticht es gleichsam so, wie ich es geschildert habe; dadurch geht der Ätherleib weg. Dann ist es, wie wenn ein Schleier fiele, und das, was dahinter ist, kommt erst zum Vorschein, und das ist die geistige Welt. Es ist das ein ungeheures Erlebnis, durch die Pforte des Todes zu gehen und dadurch, daß der Ätherleib frei geworden ist, das ganze letzte Leben vor sich zu haben und das Gefühl zu bekommen: Dieses letzte Leben ist ein Schleier, der dir eine ungeheure Welt zudeckt, die du während des Lebens nicht hast sehen können. Nun kämpft gegen diesen Schleier, ihn beseitigend, die aus der Selbsterkenntnis hervorgegangene Willenskraft an. Und indem der Schleier zerreißt, erscheint die geistige Welt dahinter.	Когато човек премине през портата на смъртта, докато все още има етерното тяло у себе си, той обхваща с поглед целия си живот като в една могъща панорама. Целият му живот стои пред него. Но сега у него възниква и чувството: Виждаш себе си! Това си ти, когато живееше между раждането и смъртта, всичко това си самият ти! – Сега в него се раздвижва цялата сила на самопознанието, която е придобил, и пронизва тази панорама, така да се каже, по начина, който описах; така етерното тяло си отива. Тогава сякаш пада завеса и чак сега се показва онова, което е зад нея, а това е духовният свят. Необикновено силно преживяване е да преминеш през портата на смъртта и благодарение на освобождаването на етерното тяло да имаш пред себе си целия си последен живот и да почувстваш: Този последен живот е завеса, която закрива пред теб един необятен свят, който през живота не си могъл да видиш. Сега срещу тази завеса се бори волевата сила, израснала от самопознанието, и я отстранява. И когато завесата се разкъса, зад нея се появява духовният свят.
581	Man braucht nicht ängstlich zu sein etwa aus dem Grunde, weil sich jemand sagen könnte: In unserer gegenwärtigen Zeit haben doch so viele Menschen gar nichts getan, um zu einiger Selbsterkenntnis zu kommen. Man kann ja nach dem Urteil vieler Leute schon kaum gescheiter und intelligenter sein als ein gegenwärtiger Universitätsprofessor der Philosophie; das ist doch das Ideal der Intelligenz in der Gegenwart. Und man kann doch so wenig veranlagt sein zur Selbsterkenntnis wie ein so berühmter Mann, noch sogar ein Philosoph, Ernst Mach, der wirklich ein bedeutender Mensch ist! Es könnte also jemand kleinmütig werden und sagen: Um die Selbsterkenntnis steht es doch schlecht. - Freilich, wenn die Sache so läge, daß die Menschen darauf angewiesen wären, nur diejenige Willenskraft aus der Selbsterkenntnis zu haben, welche aus dem Leben der Gegenwart folgt, dann stünde es recht schlimm um die Menschen! Die Menschen in der Gegenwart sind ja sehr stolz auf die ungeheuren Erkenntnis fortschritte, die erreicht worden sind, von einer gewissen Seite her auch mit Recht. Denken Sie nur, wie ein Arzt der Gegenwart, der alles das kennt, was jetzt Arzneimode ist, stolz herabblickt auf diejenigen, die noch vor gar nicht langer Zeit Ärzte waren. Das waren ja alles Toren, denkt er selbstverständlich. Mit Bezug auf die äußeren Erkenntnisse haben die Menschen im Laufe der letzten Jahrhunderte Mannigfaltiges gewonnen und erfahren über die äußere Welt, wie die äußerlichen Erscheinungen zusammenhängen und so weiter. Darin sind große Fortschritte gemacht worden. Aber mit Bezug auf Selbsterkenntnis waren die älteren Zeiten, die wir in früheren Inkarnationen durchgemacht haben, der Gegenwart weit voran; so weit voran eigentlich, daß der gegenwärtige Mensch, wenn er materialistisch denkt, gar keine Vorstellung hat, was er mit dem, was aus alten Zeiten stammt, anfangen soll. Denn, was die Menschen heute als alte Vorurteile ansehen, war im Grunde alles, indem es von den Seelen älterer Zeiten erlebt wurde, Selbsterkenntnis. Und was aufgezeichnet ist, das sind nur die letzten Reste der Selbsterkenntnis.	Не е нужно да се тревожим, да речем, защото някой би могъл да си каже: В нашето време толкова много хора не са направили нищо, за да постигнат някакво самопознание. Според преценката на много хора едва ли можеш да бъдеш по-умен и по-интелигентен от един днешен университетски професор по философия; нали това е идеалът за интелигентност в съвременността. И все пак можеш да си толкова слабо предразположен към самопознание, колкото Ернст Мах – един толкова прочут човек, при това дори философ, който действително е видна личност! Следователно някой би могъл да се обезсърчи и да каже: Положението със самопознанието е лошо. – Наистина, ако нещата стояха така, че хората трябваше да разчитат само на волевата сила, която произтича от самопознанието в съвременния живот, тогава положението им щеше да бъде много лошо! Съвременните хора са много горди с огромния напредък в познанието, който е постигнат, а от известна гледна точка – и с право. Помислете само колко гордо един днешен лекар, който познава всичко, което сега е на мода в лечението, гледа отвисоко на онези, които са били лекари съвсем доскоро. Естествено, мисли си той, всички те са били глупци. Що се отнася до външното познание, през последните столетия хората придобиха и научиха най-различни неща за външния свят, за връзките между външните явления и така нататък. В това бе постигнат голям напредък. Но по отношение на самопознанието по-старите времена, през които сме преминали в предишни инкарнации, бяха далеч пред съвременността; всъщност толкова далеч пред нея, че днешният човек, ако мисли материалистично, няма никаква представа какво да прави с онова, което идва от древните времена. Защото всичко, което днес хората смятат за стари предразсъдъци, по същество е било самопознание, когато са го преживявали душите от по-старите времена. А онова, което е записано, са само последните останки от самопознанието.
582	Nun ist es ja für das Erdenleben so, daß der Mensch mit dem gewöhnlichen äußeren Bewußtsein von seinen früheren Inkarnationen nichts weiß. Wir wissen zwar, daß es unter den Theosophen Menschen gibt, die nach verhältnismäßig kurzer Zeit anfangen, furchtbar viel von ihren früheren Inkarnationen zu wissen. Ich lernte einmal in einer Stadt Europas eine Gesellschaft kennen, da saßen an einem Kaffeetisch zusammen Seneca, Friedrich der Große, Kaiser Joseph, der Herzog von Reichstadt, Madame Pompadour, Marie-Antoinette und noch einige. Aber abgesehen von denen, die über ihre frühere Inkarnation so viel wissen, nachdem sie ein wenig Theosophie gelernt haben, wissen die Menschen bekanntlich durch die gewöhnliche äußere Erkenntnis nicht sehr viel oder gar nichts von ihrer früheren Inkarnation. Denn, so wahr es ist, daß der Mensch durch das, was ihm eben der gegenwärtige Menschheitszyklus gibt, nichts von der vorhergehenden Inkarnation weiß, so wahr ist es, daß er für seine Willensentfaltung nach dem Tode alles hat, was ihm aus früheren Leben geblieben ist. Da ist es nämlich anders, zwischen dem Tod und einer neuen Geburt. Während zwischen der Geburt und dem Tod hier die Menschen nichts wissen von ihren früheren Inkarnationen, haben sie im Leben zwischen Tod und neuer Geburt alle Kräfte ihrer früheren Inkarnationen in sich, aber auch dasjenige, was immer durchlebt worden ist zwischen dem Tod und einer neuen Geburt. Wenn der Mensch also durch die Pforte des Todes geht, hat er nicht nur jene Willenskraft, die aus der Selbsterkenntnis kommt, welche die Menschen heute meistens nicht haben, sondern alle Willenskräfte, die nicht aus der Selbsterkenntnis in diesem Leben kommen, sie kommen aus der Selbsterkenntnis, die der Mensch in früheren Zeiten durchgemacht hat. So daß es dem Menschen, wenn er durch die Pforte des Todes geht, eben an der Willenskraft nicht fehlt, die dieses Gewebe wegschafft, das durch das eigene Leben geflochten ist. Wenn der Mensch aber im Laufe der nächsten Jahrtausende sich neue Willenskräfte erwerben will, würde in dem gegenwärtigen Zeitenzyklus auch diese Selbsterkenntnis aus alten Zeiten immer mehr geschätzt werden. Daher muß eben für die weitere Menschheitsentwickelung die Geisteswissenschaft auftreten. Denn es ist der Gang der Menschheit so, daß die Willenskraft des Menschen zwar heute noch ausreicht, daß aber jetzt auch die Zeit beginnt, wo während der Erdenentwickelung diese Willenskraft dadurch gestärkt werden kann, daß der Mensch sich mit der geistigen Welt bekanntmacht.	В земния живот с обикновеното външно съзнание човек не знае нищо за предишните си инкарнации. Вярно е, че сред теософите има хора, които след сравнително кратко време започват да знаят страшно много за предишните си инкарнации. Веднъж в един европейски град се запознах с едно общество, в което около една маса за кафе седяха заедно Сенека, Фридрих Велики, император Йозеф, херцогът на Райхщат, мадам Помпадур, Мария-Антоанета и още няколко души. Но ако изключим онези, които знаят толкова много за предишната си инкарнация, след като са понаучили малко теософия, хората, както е известно, чрез обикновеното външно познание знаят твърде малко или изобщо нищо за предишната си инкарнация. Защото, колкото е вярно, че чрез онова, което му дава сегашният цикъл от развитието на човечеството, човек не знае нищо за предходната инкарнация, толкова е вярно и че след смъртта разполага с всичко, останало му от предишни животи, за да разгърне волята си. Защото между смъртта и новото раждане положението е различно. Докато тук, между раждането и смъртта, хората не знаят нищо за предишните си инкарнации, в живота между смъртта и новото раждане имат в себе си всички сили от предишните си инкарнации, а също и онова, което всеки път е било преживявано между смъртта и новото раждане. Следователно, когато човек премине през портата на смъртта, той има не само онази волева сила, която идва от самопознанието, каквото днес хората най-често нямат, а и всички онези волеви сили, които не идват от самопознанието в този живот, а от самопознанието, през което е преминал в предишни времена. Така че, когато човек премине през портата на смъртта, не му липсва волевата сила, която премахва тази тъкан, изтъкана от собствения му живот. Но ако през следващите хилядолетия човек иска да придобие нови волеви сили, в сегашния времеви цикъл и това самопознание от древните времена би се ценяло все повече. Ето защо духовната наука трябва да се появи за по-нататъшното развитие на човечеството. Защото развитието на човечеството протича така, че днес волевата сила на човека все още е достатъчна, но сега започва и времето, когато в хода на земното развитие тази волева сила може да се укрепва, като човек се запознава с духовния свят.
583	Einer Gefahr würde die Erdenentwickelung der Menschheit ausgesetzt sein, wenn die Menschen sich etwa bis zum Ende der Erdenentwickelung von jetzt ab selber in jeder Beziehung sträuben würden, etwas von Geisteswissenschaft aufzunehmen. Dann würde der Mensch allerdings immer mehr und mehr dazukommen, drüben in der geistigen Welt wenig wahrnehmen zu können von den geistigen Dingen und Ereignissen. Er würde dies weniger und weniger können. Er würde immer weniger den Schleier, von dem ich sprach, durchdringen können. So sehen Sie, welche Bedeutung die zur Willenskraft umgewandelte Selbsterkenntnis hat. Hier ist diese Erkenntnis Selbstanschauung, drüben ist sie Selbstwillen, der darauf gerichtet ist, den Schleier von der geistigen Welt hinwegzuziehen. Gerade an denjenigen, die durch die Pforte des Todes gehen, nimmt man wahr, wie wichtig es für sie ist, daß sie sich selber stärken in der Willenskraft, wie sie jetzt gekennzeichnet worden ist, in der Willenskraft, die aus der Selbsterkenntnis kommt. Daher ist es recht bedeutsam, daß der Mensch, indem er durch die Pforte des Todes geht, durch diese verschiedenen Stadien sich beschäftigt mit demjenigen, was in ihm ist, was in seinem Selbst ist, was er war während des irdischen Lebens. Und wenn jemand Gemeinschaft hat mit einem Toten, dann ist von einer großen, einer wesentlichen Bedeutung, diese Gemeinschaft auch dadurch noch besonders fruchtbar zu machen, daß man dem Toten, der hinwegging, zu Hilfe kommt in der Stärkung seines Selbstbewußtseins, in der Erfüllung dieses Selbstbewußtseins. Das ist konkret so gemeint: Denken wir etwa, irgend jemand, der hier im physischen Leben mit uns war, ginge durch die Pforte des Todes. Indem wir mit ihm gelebt haben, wissen wir, wie er war, wissen wir, was er besonders gern getan hat und so weiter. Wenn er durch die Pforte des Todes gegangen ist, dann hat er notwendig, dringend notwendig, gewissermaßen alles dasjenige, was er will, durch starke innere Kräfte aufzubringen. Das muß ja herausfließen aus seiner Rückschau. Und wir können ihm zu Hilfe kommen, wenn wir so an ihn denken, wie er uns im Leben erschienen ist; wenn wir uns damit beschäftigen, ihm die Gedanken zuschicken, welche ihn selber charakterisieren. Neben den verschiedenen Dingen, die schon gesagt worden sind über unsere Beschäftigung mit den Toten, die von uns hinweggegangen sind, können wir den Toten auch dadurch zu Hilfe kommen, daß wir ihnen gleichsam das Bild von ihrem Wesen entgegenbringen. Damit nehmen wir ihnen eine gewisse Anstrengung ab in der Entfaltung jenes Willens, der den charakterisierten Schleier zerreißen muß. Daher kam es, daß sich mir nun das andere ergeben hat, von dem ich schon vorgestern zu Ihnen gesprochen habe. Ergeben hat sich mir, als ich bei der Bestattung von Freunden vor kurzer Zeit zu sprechen hatte, daß ich mich in die Notwendigkeit versetzt fühlte, dasjenige, was in den Freunden lebt als ihr Wesen, gerade bei der Bestattung auszusprechen. Da ist nicht aus der Erinnerung heraus gesprochen worden, sondern es ist so heraus gesprochen worden aus meiner eigenen Seele, daß diese Seele sich ganz in die andere Seele versetzt hat, nachdem diese schon durch die Pforte des Todes geschritten war.	Земното развитие на човечеството би било изложено на опасност, ако отсега нататък, да речем, чак до края на земното развитие хората сами се противят във всяко отношение на приемането на нещо от духовната наука. Тогава отвъд, в духовния свят, човек наистина би могъл да възприема все по-малко от духовните неща и събития. Все по-малко би могъл да прави това. Все по-малко би могъл да прониква през завесата, за която говорих. Така виждате какво значение има самопознанието, преобразувано във волева сила. Тук това познание е съзерцание на себе си, отвъд е воля на Себето, насочена към отдръпване на завесата от духовния свят. Тъкмо при онези, които преминават през портата на смъртта, се забелязва колко е важно за тях самите да укрепват волевата си сила, както тя бе охарактеризирана сега – волевата сила, която идва от самопознанието. Ето защо е много съществено, когато преминава през портата на смъртта и през тези различни стадии, човек да се занимава с онова, което е в него, което е в неговото Себе, което е бил през земния живот. И ако някой общува с един мъртъв, от голямо, от съществено значение е да направи това общуване още по-плодотворно и като помага на починалия да укрепи самосъзнанието си и да изпълни това самосъзнание със съдържание. Конкретно се има предвид следното: Да си представим, да речем, че някой, който е бил с нас тук, във физическия живот, премине през портата на смъртта. Тъй като сме живели с него, знаем какъв е бил, знаем какво особено е обичал да прави и така нататък. След като е преминал през портата на смъртта, му е необходимо, крайно необходимо, така да се каже, да породи със силни вътрешни сили всичко, което иска. А това трябва да извира от погледа му назад към изминалия живот. И можем да му помогнем, ако мислим за него такъв, какъвто ни се е явявал в живота; ако се занимаваме с него и му изпращаме мислите, които го характеризират. Наред с различните неща, които вече бяха казани за заниманията ни с мъртвите, които са си отишли от нас, можем да им помогнем и като им поднасяме, така да се каже, образа на тяхната същност. Така им спестяваме известно усилие при разгръщането на онази воля, която трябва да разкъса описаната завеса. Оттук произлезе и другото, което се разкри пред мен и за което вече ви говорих завчера. Когато неотдавна трябваше да говоря при погребението на приятели, се почувствах изправен пред необходимостта да изрека тъкмо при погребението онова, което живее в тях като тяхна същност. Тогава не говорих въз основа на спомена, а говорих от собствената си душа така, че тя се бе пренесла изцяло в другата душа, след като тази друга душа вече бе преминала през портата на смъртта.
584	Wenn man es mit einer Seele zu tun hat, die schon durch die Pforte des Todes geschritten ist, dann handelt es sich darum, daß man sich in diese Seele versetzt. Hier in der physischen Welt ist der Gegenstand da, man schaut ihn von außen an. Im Geistigen ist es so, daß man mit seinem ganzen Wesen in diesem Geistig-Seelischen selber darin ist. Und da verhält es sich in dem einzelnen Falle, von dem ich vorgestern sprach, so, daß es eben möglich war, sich hineinzuversetzen in die Seele dieser Persönlichkeit, die da durch die Pforte des Todes gegangen war und die von mir also charakterisiert worden ist als eine Persönlichkeit, die sich durch lange Jahre vor ihrem Tode viel mit dieser unserer Weltanschauung beschäftigt hat, die ganz darin lebte, so daß sie ihren eigenen Inhalt, das, was sie als Wesen dadurch war, daß sie sich in Geisteswissenschaft eingelebt und gewisse Kräfte aufgenommen hatte, nun in Worte fassen konnte, solange sie noch in ihrem Ätherleibe war. Das gelang mir aufzufangen von der Toten, die durch die Pforte des Todes gegangen war, und das mußte ich bei der Bestattung sprechen.	Когато имаме работа с душа, която вече е преминала през портата на смъртта, трябва да се пренесем в тази душа. Тук, във физическия свят, предметът е пред нас и го гледаме отвън. В духовното е така, че с цялото си същество се намираме вътре в самото това духовно-душевно. И в отделния случай, за който говорих завчера, бе възможно да се пренеса в душата на тази личност, която бе преминала през портата на смъртта и за която казах, че дълги години преди смъртта си се бе занимавала много с нашия светоглед и бе живяла изцяло в него; благодарение на това, докато още бе в етерното си тяло, тя можеше да облече в думи онова, което носеше в себе си – онова, което представляваше като същество благодарение на вживяването си в духовната наука и на определените сили, които бе приела. Успях да уловя това от починалата, която бе преминала през портата на смъртта, и трябваше да го изрека при погребението.
585	In andern Fällen war es dann anders. Als ich zu sprechen hatte bei der Bestattung unseres Heben Frify Mitscher, der ja den Mitgliedern unseres Zweiges hier besonders teuer sein muß, war es so, daß ich die Notwendigkeit fühlte, mich auch in diese Seele, die durch die Pforte des Todes gegangen war, voll zu versetzen. Aber nun ergab sich die Notwendigkeit, das, was diese Seele im Leben war für diejenigen, die mit ihr befreundet und um sie herum waren, auch als Mitglieder unserer anthroposophischen Bewegung, es ergab sich die Notwendigkeit, das in Worte zu fassen, um mit dieser Seele zusammen nach dem Tode das durchzudenken und gemeinschaftlich zu durchleben, was Anspornung und Vergrößerung jenes Willens ist, der aus der Selbsterkenntnis folgt. Da ergab sich dann die Notwendigkeit, gerade bei dieser Bestattung Dinge zu sagen, welche zusammenklingen mit dem, was unser lieber Freund Fritz Mitscher in den Zeiten seiner Entwickelung, nachdem er in unsere geisteswissenschaftliche Bewegung hereingekommen war, durchmachte, was er sich angeeignet hat, wie ihn da sein inneres Karma getrieben hat. Und die Worte, die ich da zu sprechen hatte, sind ja, wie gesagt, nicht meine Worte, sie sind aus den Kräften seiner eigenen Seele hervorgegangen, aber so geformt, daß sie das Wesentliche der Jahre ausdrückten, die seinem Tode vorausgegangen sind. Ich mußte das sagen - nicht: ich wollte das sagen, was ich da zu sagen hatte. Natürlich ist es nicht etwas, was unmittelbar seine eigenen Worte waren; die betreffende Seele würde dies niemals von sich selber im Leben gesagt haben. Es ist dasjenige, was doch die andere Seele empfunden hat, die aber dann verbunden ist mit der Seele des Abgeschiedenen, so wie man nur mit einer Seele empfinden kann, die schon entkörpert ist. Ich will Ihnen diese Worte, die ich bei der Bestattung zu sprechen hatte, mitteilen:	В други случаи бе различно. Когато трябваше да говоря при погребението на нашия скъп Фриц Мичер, който трябва да е особено скъп на членовете на нашия тукашен клон, почувствах необходимостта да се пренеса напълно и в тази душа, която бе преминала през портата на смъртта. Но тогава възникна необходимостта да облека в думи онова, което тази душа означаваше приживе за онези, които ѝ бяха приятели и бяха около нея, също и като членове на нашето антропософско движение; възникна необходимостта да облека това в думи, за да премислим и преживеем заедно с тази душа след смъртта онова, което подтиква и усилва волята, произтичаща от самопознанието. Тогава възникна необходимостта тъкмо при това погребение да кажа неща, които са в съзвучие с преживяното от нашия скъп приятел Фриц Мичер през годините на развитието му, след като бе навлязъл в нашето духовнонаучно движение – какво бе усвоил, как го бе подтиквала вътрешната му карма. И думите, които трябваше да изрека тогава, както казах, не са мои думи; те произлязоха от силите на собствената му душа, но бяха оформени така, че да изразяват същественото от годините, предхождащи смъртта му. Трябваше да кажа това – „трябваше“, а не „исках“ да изрека онова, което тогава имах да кажа. Разбира се, това не бяха непосредствено неговите собствени думи; тази душа никога не би казала това за себе си приживе. Това все пак е онова, което другата душа е почувствала; но тогава тя е свързана с душата на покойния и чувства заедно с нея, както може да се чувства само с душа, която вече е освободена от тялото. Искам да ви съобщя думите, които трябваше да изрека при погребението:
586	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten, Durch die Kraft des Seelenseins, Sich dem Forschen zeigen möchten.	Една надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият за изследване.
587	Lautrer Wahrheitliebe Wesen War Dein Sehnen urverwandt; Aus dem Geisteslicht zu schaffen, War das ernste Lebensziel, Dem Du rastlos nachgestrebt.	Със същността на чистата любов към истината твоят копнеж бе изначално сроден; да твориш от духовната светлина, бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.
588	Deine schönen Gaben pflegtest Du, Um der Geist-Erkenntnis hellen Weg Unbeirrt vom Welten-Widerspruch Als der Wahrheit treuer Diener Sichern Schrittes hinzuwandeln.	Красивите си дарби развиваше, за да вървиш по светлия път на познанието на духа, несмутен от противодействието на света, като верен служител на истината със сигурна крачка.
589	Deine Geistorgane übtest Du, Daß sie tapfer und beharrlich An des Weges beide Ränder Dir den Irrtum drängten Und Dir Raum für Wahrheit schufen.	Духовните си органи упражняваше, та храбро и упорито да изтласкват за теб заблудата към двата ръба на пътя и да ти разчистват място за истината.
590	Dir Dein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Dir im Innern machtvoll strahle, War Dir Lebens sorg' und Freude.	За теб твоето Себе в откровение на чиста светлина да изваеш, та слънчевата сила на душата могъщо да сияе в теб, бе грижата и радостта в живота ти.
591	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten Deine Seele kaum, Weil Erkenntnis Dir als Licht, Was dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ти, защото познанието ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.
592	Eine Hoffnung, uns beglückend: So betratest Du das Feld, Wo der Erde Geistesblüten Durch die Kraft des Seelenseins Sich dem Forschen zeigen möchten.	Една надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият за изследване.
593	Ein Verlust, der tief uns schmerzt, So entschwindest Du dem Feld, Wo des Geistes Erdenkeime In dem Schoß des Seelenseins Deinem Sphärensinne reiften.	Една загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за твоя усет за сферите.
594	Fühle, wie wir liebend blicken In die Höhen, die Dich jetzt Hin zu andrem Scharfen rufen. Reiche den verlaß'nen Freunden Deine Kraft aus Geistgebieten.	Почувствай как с любов поглеждаме към висините, които сега те зоват към друго творчество. Подай на изоставените приятели своята сила от духовните области.
595	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier zum Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
596	Eine Hoffnung, uns beglückend, Ein Verlust, der tief uns schmerzt: Laß uns hoffen, daß Du ferne-nah, Unverloren unsrem Leben leuchtest Als ein Seelen-Stern im Geistbereich.	Една надежда, която ни дарява щастие, една загуба, която дълбоко ни боли: нека се надяваме, че далечен и близък, неизгубен за живота ни, ще светиш като душевна звезда в духовната област.
597	Wenn diese Worte nicht so genommen werden dürften, daß sie etwa von der Seele selbst gesprochen werden, so sind sie doch in solcher Gemeinschaft mit der Seele gesprochen gewesen, daß nach verhältnismäßig ganz kurzer Zeit sich von dieser Seele etwas offenbarte, was aber jetzt nur von der Seele kam; also nun gar nicht von meiner Seele, sondern nur von der Seele, die durch die Pforte des Todes gegangen war. Und das klang dann so, und wiederholt seit jener Zeit her klingen mir immer wiederum diese Worte:	Макар тези думи да не бива да се приемат така, сякаш ги изговаря самата душа, те все пак бяха изречени в такова общение с нея, че след съвсем кратко време, сравнително погледнато, от тази душа се разкри нещо, което обаче този път идваше само от нея – следователно изобщо не от моята душа, а само от душата, която бе преминала през портата на смъртта. И то прозвуча така, и оттогава насам тези думи отново и отново звучат в мен:
598	Mir mein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten, Daß die Seelen-Sonnenkraft Mir im Innern machtvoll strahle, War mir Lebens sorg' und Freude.	За мен моето Себе в откровение на чиста светлина да извая, та слънчевата сила на душата могъщо да сияе в мен, бе грижата и радостта в живота ми.
599	Andre Sorgen, andre Freuden, Sie berührten meine Seele kaum, Weil Erkenntnis mir als Licht, Das dem Dasein Sinn verleiht, Als des Lebens wahrer Wert erschien.	Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.
600	Und als ich zum erstenmal, seither ist es öfter geschehen, diese Worte von dieser durch den Tod gegangenen Seele hörte, da kam ich erst darauf - denn dasjenige, was da vorgelesen worden ist, ist wirklich wortwörtlich so geschrieben, wie es gehört worden ist im Zusammenhang mit der andern Seele -, da kam ich erst darauf, daß ein Zwiegespräch entstehen konnte. Bei der Einäscherung war gesagt worden:	И когато за пръв път чух тези думи от душата, преминала през смъртта – оттогава това се случи неведнъж, – чак тогава осъзнах – защото прочетеното тук действително е записано дословно така, както бе чуто в общение с другата душа, – чак тогава осъзнах, че може да възникне диалог. При кремацията бе казано:
601	Dir Dein Selbst zur Offenbarung, Reinen Lichtes zu gestalten...	За теб твоето Себе в откровение на чиста светлина да изваеш...
602	Dir und Dein, das kommt in diesen Strophen vor. Aber es war nicht irgendwie gemacht von mir. Ich merkte erst, als die Worte zurückkamen aus der verstorbenen Seele, daß diese Worte so geformt waren, daß man sie eben auch in der ersten Person zurückgeben könne:	„За теб“ и „твоето“ се срещат в тези строфи. Но това по никакъв начин не бе мое дело. Чак когато думите се върнаха от починалата душа, забелязах, че са оформени така, че могат да бъдат изречени в отговор и в първо лице:
603	Mir mein Selbst zur Offenbarung Reinen Lichtes zu gestalten...	За мен моето Себе в откровение на чиста светлина да извая...
604	Sie sehen da ein über das Grab hinausreichendes Zwiegespräch, eine Art Verständigung.	Тук виждате един диалог отвъд гроба, един вид разбирателство.
605	Ich möchte an dieses anknüpfend von etwas sprechen, was in unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung ja oftmals erwähnt wird, wovon man aber nicht oft genug sprechen kann. Sie finden in den Strophen, die an eine durch die Pforte des Todes gegangene Seele gesprochen worden sind, etwas anklingend, das am bedeutsamsten da ausgesprochen ist, wo gesagt wird:	Във връзка с това бих искал да говоря за нещо, което често се споменава в нашето духовнонаучно движение, но за което не може да се говори достатъчно често. В строфите, отправени към една душа, преминала през портата на смъртта, ще доловите нещо, което най-съществено е изказано там, където се казва:
606	Höre unsrer Seelen Bitte, Im Vertrau'n Dir nachgesandt: Wir bedürfen hier im Erdenwerk Starker Kraft aus Geistes-Landen, Die wir toten Freunden danken.	Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: в земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.
607	Nehmen Sie eine solche Sache nicht als bloße Worte. Das spricht von etwas, was im tiefsten Sinne bedeutungsvoll mit dem ganzen Wesen unserer geisteswissenschaftlichen Bewegung zusammenhängt.	Не приемайте такова нещо просто като думи. То говори за нещо, което в най-дълбокия смисъл е съществено свързано с цялата същност на нашето духовнонаучно движение.
608	Wenn eine Seele so gestrebt hat wie diejenige, von der hier die Rede ist, so daß sie das, was sie sich aneignen konnte an Wissen, an Erfahrungen, durchdringen wollte mit den geisteswissenschaftlichen Impulsen, und sie geht so frühzeitig durch die Pforte des Todes, dann ist es wirklich so, daß solch eine Seele ein treuer Mitarbeiter bleiben kann. So war es etwas wie eine Bitte, wenn ich dieser Seele diese Worte nachgerufen habe, daß sie Helfer werde für dasjenige, was wir wollen müssen in die Erdenzukunft hinein. Denn das können Sie als ganz sicher betrachten: Die Kluft zwischen den Lebenden und den Toten muß im Laufe der Erdenentwickelung durch unsere Geisteswissenschaft wirklich lebendig überbrückt werden. Wir müssen lernen, ebenso wie wir mit den im physischen Leibe Lebenden zusammen sind, die Toten nicht als Tote, sondern als unter uns Lebende zu betrachten, als mit uns Lebende und Schaffende. Diejenigen, welche die sogenannten Toten sind, wirken dann mit uns mit jenen Kräften, die ihnen zur Verfügung stehen.	Ако една душа се е стремила като тази, за която става дума тук – така че е искала да пропие с духовнонаучните импулси всичко, което е могла да усвои като знания и опит, – и премине толкова рано през портата на смъртта, тогава действително може да остане верен сътрудник. Така че, когато отправих тези думи към тази душа, те бяха нещо като молба да стане помощник на онова, което трябва да искаме за земното бъдеще. Защото можете да смятате следното за напълно сигурно: В хода на земното развитие нашата духовна наука трябва действително да създаде жива връзка над пропастта между живите и мъртвите. Трябва да се научим да гледаме на мъртвите не като на мъртви, а като на хора, които живеят сред нас, живеят и творят заедно с нас, също както сме заедно с живеещите във физическо тяло. Онези, които са така наречените мъртви, тогава действат заедно с нас чрез силите, с които разполагат.
609	Wir müssen lebendig und nicht als Theorie das zu erfassen trachten, was die Geisteswissenschaft in uns an Impulsen schaffen und umsetzen soll in das lebendige Leben, das wir gerade der KulturentWickelung aus dem Geiste heraus einfügen wollen. Und man muß wahrhaftig sagen: Man wird nach der Beschaffenheit unserer äußeren Kultur in der Zukunft die Hilfe derjenigen brauchen, die in den geistigen Welten droben sind. Diejenigen, die hier auf Erden der geisteswissenschaftlichen Bewegung wirklich Eingang verschaffen, die werden die toten Seelen brauchen. Daher wurde das gesagt, daß wir zum Erdenwerke der Kraft aus Geisteslanden bedürfen, die wir toten Freunden danken. Es ist gleichsam ein bittender Auftrag, daß diese weiterarbei tenden Seelen mit den Kräften, die gestärkt werden durch das, was sie hier aufnahmen, und durchdrungen von dem, was sie in Geistes landen aufgenommen haben, mit uns wirken sollen auf Erden; daß sich diese durchdringen mit dem, was von derselben Art ist mit dem, was wir wollen.	Трябва да се стремим към живо, а не теоретично разбиране на онова, което духовната наука има за задача да създаде в нас като импулси и да превърне в жив живот, който искаме да внесем от духа тъкмо в културното развитие. И наистина трябва да се каже: С оглед на състоянието на нашата външна култура в бъдеще ще е нужна помощта на онези, които са горе, в духовните светове. Онези, които тук, на Земята, действително отварят път на духовнонаучното движение, ще имат нужда от душите на мъртвите. Затова бе казано, че за земното дело ни е нужна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели. Това е, така да се каже, поръчение под формата на молба: душите, които продължават да работят, да действат заедно с нас на Земята със силите, укрепени от онова, което са приели тук, и проникнати от онова, което са приели в земите на духа; тези души да се изпълнят с нещо от същото естество като онова, което искаме.
610	Ach, es kommt ja so manchmal symptomatisch heraus, welche Schwierigkeiten und Hemmnisse dasjenige, was wir unser anthroposophisches Erdenwerk nennen, findet. Unter mancherlei, was sich immer wieder beobachten läßt, sei jetzt nur das eine hervorgehoben. Da erschien in einer süddeutschen Zeitschrift vor einigen Jahren ein Artikel, der Aufsehen machte, weil die Kunde herumgetragen wurde, er rühre von einem sehr bedeutenden Philosophen her. Derjenige, der die Zeitschrift redigiert, heißt Karl Muth. Jener Karl Muth hat dazumal einen vielseitigen Artikel aufgenommen; als meine «Geheimwissenschaft im Umriß» erschienen ist, hat er diesen Artikel gebracht, eben in Anknüpfung an dieses Buch «Die Geheimwissenschaft». Es wäre mir vielleicht gar nicht so besonders schwierig gewesen, wenigstens das Schlimmste, das in dem Artikel stand, die törichtsten Behauptungen, etwas auszumerzen. Denn mit der Wahrheit jenes großen Philosophen verhält es sich ja folgendermaßen: Er gilt vielen wirklich als ein großer Philosoph. Aber manchen, denen er im Leben nahegetreten ist - er braucht ihnen gar nicht besonders nahe getreten zu sein, ihnen nur einmal gegenübergesessen zu haben -, denen erscheint er wie eine Art Klette, die sich anhängt. Und so erschien er mir, und ich habe mich seiner zu erwehren gehabt. Aber nachdem er mir Postkarte nach Postkarte, Brief nach Brief geschrieben hatte, schickte er mir auch als Manuskript diesen Artikel. Ich konnte mich nicht entschließen, den Artikel zu lesen, weil er schon zu töricht anfing. Da hieß es zum Beispiel: Geheimwissenschaft nenne Steiner das, was er da in seinem Buche schrieb. Aber eine geheime Wissenschaft könne es gar nicht geben, denn das sei das Wesen der Wissenschaft, daß sie nicht geheim, sondern öffentlich sei. - Also, eine Geheimwissenschaft widerspricht dem Wesen der Wissenschaft selbst! So fing es an. Und wo man blätterte, kam man auf solche unverschämten Torheiten, daß es mir fatal war, weiterzulesen, das Manuskript zu lesen. Es liegt immer noch irgendwo da. Es ist eine Torheit, dieses von der «Geheimwissenschaft», denn man braucht bloß deutsch zu können, um diese Torheit zu empfinden. Es ist das gerade, als wenn jemand sagte: Natürliche Wissenschaft gibt es nicht. Es gibt aber Naturwissenschaft! Eine geheime Wissenschaft gibt es freilich nicht, aber eine Geheimwissenschaft gibt es. Es war also zu töricht, aber der Herausgeber der Zeitschrift fand, daß es ein besonders bedeutender Artikel sei. Der Artikel ist viel gelesen worden, und es galt als etwas sehr Gescheites, was über die Geisteswissenschaft geschrieben worden ist, wo sie ja in Grund und Boden hinein kritisiert worden ist. Jetzt ist der Krieg gekommen. Jener Philosoph ist kein Deutscher, sondern er rechnet sich jetzt zu den ärgsten Feinden Deutschlands. Und nun schreibt er eine Anzahl von Briefen an denselben Karl Muth, der dazumal - verzeihen Sie den trivialen Ausdruck - sich die Finger abgeleckt hat, daß er den Artikel von dem berühmten Philosophen bekommen hat. Es ist schon viel an Gift und Galle über Deutschland und das deutsche Volk ausgeschüttet worden, aber so giftig, so schaurig wie dasjenige, was dieser berühmte Philosoph in Briefen an Karl Muth schrieb, ist eigentlich wenig verfaßt worden. Da finden sich wirklich die gräßlichsten Urteile und Kritiken über das Deutschtum und deutsches Wesen. Das Folgende kann nun sogar als ein gutes Zeichen betrachtet werden. Der betreffende Philosoph schrieb, nachdem er Gift und Galle gespuckt hat, leider nicht mit «geheimer Wissenschaft», weil die Zensur es gar nicht hinderte, über die Grenze zu gehen, so daß es sogar in München ankam, und Muth den Mut fand, diese Gift und Galle wieder abzudrucken; jetzt aber nicht, um den «bedeutenden Aufsatz eines bedeutenden Mannes» abzudrucken, sondern - nach Jahren druckt derselbe Karl Muth diese Schrift über die Deutschen ab und schreibt: Selbstverständlich müsse man einen Mann, der so schreibe, sich so vorstellen, daß er ins Narren haus gehöre! - Sie sehen, für Karl Muth bedurfte es dieser Schrift über das deutsche Wesen, um darauf zu kommen, daß der Mann ein Narr ist. Vor einigen Jahren aber hat er denselben Narren auf unsere Geisteswissenschaft losgelassen. Ein vernünftiger Mensch konnte das schon dazumal wissen, aber Narren gelten oftmals auch als berühmte Philosophen; darauf kommt es nicht an! Aber Sie sehen daraus, wie die Dinge stehen, welchen Fährlichkeiten Geisteswissenschaft eigentlich ausgesetzt ist. Wäre der Krieg nicht gekommen und Karl Muth darüber belehrt worden, daß eigentlich der gute Mann, dieser Professor Wincenty Lutoslawski, ein Narr ist, so würde er bei Gelegenheit wiederum einen die Geisteswissenschaft vernichtenden Artikel aus der Feder dieses «berühmten Philosophen» angenommen haben.	Ах, понякога като симптом проличава на какви трудности и пречки се натъква онова, което наричаме наше антропософско земно дело. Сред различните неща, които могат да се наблюдават отново и отново, сега нека изтъкнем само едно. Преди няколко години в едно южногерманско списание излезе статия, която предизвика сензация, защото се разнесе вестта, че е написана от един много значителен философ. Редакторът на списанието се казва Карл Мут. Тогава този Карл Мут прие една статия, в която се разглеждат най-различни въпроси; когато излезе моята „Тайната наука в очертания“, той публикува тази статия именно във връзка с книгата „Тайната наука“. Може би нямаше да ми бъде чак толкова трудно да премахна поне отчасти най-лошото в статията, най-глупавите твърдения. Защото истината за този велик философ е следната: мнозина действително го смятат за велик философ. Но на някои, с които се е сближил в живота, той прилича на един вид репей, който се залепва – дори не е нужно да се е сближил особено с тях, достатъчно е веднъж да е седял срещу тях. Така ми се стори и на мен и трябваше да се отбранявам от него. Но след като ми бе писал картичка след картичка, писмо след писмо, ми изпрати и ръкописа на тази статия. Не можах да се реша да прочета статията, защото още началото ѝ бе прекалено глупаво. Там например се казваше: Щайнер наричал тайна наука онова, което бил написал в книгата си. Но изобщо не можело да има наука, пазена в тайна, защото същността на науката била да бъде публична, а не пазена в тайна. – Следователно една тайна наука противоречи на същността на самата наука! Така започваше. И на което и място да отворех ръкописа, попадах на толкова безсрамни глупости, че ми бе неприятно да продължа да чета, да чета ръкописа. Той още стои някъде там. Глупост е това за „тайната наука“, защото е достатъчно да знаеш немски, за да усетиш тази глупост. То е точно както ако някой кажеше: Естествена наука няма. Но природна наука има! Разбира се, наука, пазена в тайна, няма, но тайна наука има. И така, това бе прекалено глупаво, но издателят на списанието сметна статията за особено значителна. Статията бе много четена и написаното за духовната наука, в което тя бе унищожително критикувана, се смяташе за нещо много умно. Сега дойде войната. Онзи философ не е германец, а сега се причислява към най-върлите врагове на Германия. И пише поредица писма до същия Карл Мут, който тогава – простете баналния израз – си бе облизал пръстите от удоволствие, че бе получил статията от прочутия философ. Вече бяха излети много отрова и жлъч върху Германия и германския народ, но малко написани неща са толкова отровни, толкова зловещи, колкото онова, което този прочут философ написа в писмата си до Карл Мут. Там действително се намират най-ужасните преценки и критики за германското и германската същност. Следващото дори може да се смята за добър знак. За съжаление, онова, което въпросният философ написа, след като бе избълвал отрова и жлъч, не остана „наука, пазена в тайна“, защото цензурата изобщо не попречи то да премине границата, така че стигна дори до Мюнхен, а Мут намери смелостта отново да отпечата тази отрова и жлъч; сега обаче целта му вече не е да публикува „значителната статия на един значителен човек“: напротив, години по-късно същият Карл Мут препечатва това писание за германците и пише: Разбира се, трябвало да си представяме човек, който пише така, като човек, чието място е в лудницата! – Виждате, за да разбере Карл Мут, че този човек е глупак, бе нужно това писание за германската същност. Но преди няколко години той бе насъскал същия глупак срещу нашата духовна наука. Един разумен човек можеше да знае това още тогава, но глупаците често минават и за прочути философи; не това е важното! Но оттук виждате как стоят нещата, на какви опасности всъщност е изложена духовната наука. Ако не бе дошла войната и Карл Мут не бе научил, че добрият човек, този професор Винценти Лютославски, всъщност е глупак, той при случай отново би приел от перото на този „прочут философ“ статия, която унищожава духовната наука.
611	Daraus ersehen Sie auch, wie in unserer Zeit die Menschen oft nicht geneigt sind, durch ihre Urteilskraft darauf zu kommen, welchen Standpunkt sie der Geisteswissenschaft gegenüber einzunehmen haben. Das führe ich nur an, um an einem Beispiel zu zeigen - man könnte ja viele solche Beispiele anführen -, welchen Hindernissen unsere geisteswissenschaftliche Bewegung ausgesetzt ist; daß sogar diejenigen, die später als Narren angesehen werden müssen, gegen sie losgelassen werden. Dann darf vielleicht auch das Urteil berechtigt sein, daß auch manches andere, was gegen diese Geisteswissenschaft gesagt wird, nicht gescheiter ist. Denn, wo es einmal recht eklatant bewiesen werden konnte, da ist es ja bewiesen worden.	Оттук виждате също как в наше време хората често не са склонни чрез собствената си способност за преценка да разберат каква позиция трябва да заемат спрямо духовната наука. Посочвам това само за да покажа с един пример – а биха могли да се посочат много такива примери, – на какви препятствия се натъква нашето духовнонаучно движение: срещу него биват насъсквани дори хора, които по-късно трябва да бъдат смятани за глупаци. Тогава може би е оправдана и преценката, че и някои други неща, които се казват против тази духовна наука, не са по-умни. Защото там, където това можеше да бъде доказано съвсем очевидно, то бе доказано.
612	Das müssen wir uns schon klarmachen, daß wir zum Lebendig machen dessen, was die geisteswissenschaftlichen Impulse sind, auch die Kräfte gerade derjenigen brauchen, die durch des Todes Pforte gegangen sind, und die, bevor sie durch diese Pforte schritten, dasjenige aufgenommen haben, was im Lichte der Geisteswissenschaft enthalten ist. Die Kluft zwischen Lebenden und Toten muß vor allen Dingen zuerst auf unserem geisteswissenschaftlichen Felde selbst hinweggeräumt werden. Darum muß immer wieder und wiederum etwas wie eine Ermahnung auftauchen: Das Bewußtsein, daß wir nahestehende Seelen hatten, solange sie im physischen Leibe unter uns wandelten, das wollen wir bewahren, ganz so wie es war vorher, nur eben entsprechend gerichtet nach der andern Lebensform; das wollen wir bewahren, auch wenn die betreffenden Seelen durch die Pforte des Todes gegangen sind. Denn zu dem Schönsten, zu dem Bedeutsamsten, was wir uns aus der Geisteswissenschaft erringen können, wird es gehören, wenn wir diejenigen, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, ansehen können wie unter uns Lebende, wie uns Be gegnende; ganz so, wie uns diejenigen begegnen, die im physischen Leibe leben. Und das wird eine wesentliche Unterstützung finden dadurch, daß jetzt so viele Seelen auf den Feldern, wo Neues sich vorbereitet aus Blut und Tod heraus, in frühen physischen Lebensaltern durch die Pforte des Todes gehen und unverbrauchte Ätherleiber der geistigen Welt überliefern.	Трябва да си изясним, че за да оживим духовнонаучните импулси, са ни нужни и силите тъкмо на онези, които са преминали през портата на смъртта и които, преди да преминат през нея, са приели онова, което се съдържа в светлината на духовната наука. Преди всичко пропастта между живите и мъртвите трябва най-напред да бъде премахната в самата област на нашата духовна наука. Затова отново и отново трябва да прозвучава нещо като напомняне: Искаме да запазим точно както преди съзнанието, че тези души са ни били близки, докато са ходили сред нас във физическо тяло, като само съобразим насоката му с другата форма на живот; искаме да го запазим и когато тези души са преминали през портата на смъртта. Защото сред най-красивото, сред най-значителното, което можем да извоюваме чрез духовната наука, ще бъде способността да гледаме на онези, които са преминали през портата на смъртта, като на хора, живеещи сред нас, като на хора, които срещаме; точно както срещаме онези, които живеят във физическо тяло. И за това съществено ще допринесе обстоятелството, че сега на полетата, където от кръв и смърт се подготвя нещо ново, толкова много души преминават през портата на смъртта рано във физическия си живот и предават на духовния свят неизразходвани етерни тела.
613	Der Ätherleib des Menschen ist ja so zubereitet, daß er bis in das höchste Alter hinein den Menschen mit Lebenskraft versorgen kann. Geht der Mensch nun im jugendlichen Alter durch die Pforte des Todes, so bleiben die Kräfte unverbraucht, die hier noch hätten verwendet werden können, wenn der Mensch ein höheres Alter erreicht hätte. Und wir können jetzt hinaufschauen in die geistige, die ätherische Welt, wo der Mensch noch einige Zeit bleibt, wenn er den physischen Plan verlassen hat; da sind von denen, die auf den Feldern der Ereignisse gefallen sind, die durch die Pforte des Todes gegangen sind, eben viele jugendliche Ätherleiber vorhanden, die sich nicht gleich auflösen, sondern die bleiben, zusammenhaltend und die Kräfte enthaltend, die lange Zeit noch hätten Lebensverhältnisse versorgen können.	Етерното тяло на човека е устроено така, че може да го снабдява с жизнена сила до най-дълбока старост. Когато човек премине през портата на смъртта в млада възраст, остават неизразходвани силите, които тук все още биха могли да се използват, ако той бе достигнал по-напреднала възраст. И сега можем да погледнем нагоре към духовния, към етерния свят, където човек остава още известно време, след като е напуснал физическия план; там има много млади етерни тела на онези, които са паднали на полетата, където се разиграват събитията, и са преминали през портата на смъртта – тези тела не се разпадат веднага, а остават, запазват целостта си и съдържат силите, които още дълго време биха могли да осигуряват условията за живот.
614	Diese Ätherleiber aber, sie werden da sein, sie werden Kräfte sein, die dann den Menschen zu Hilfe kommen können, wenn diese mit dem Bewußtsein der Geisteswissenschaft sehnend hinaufschauen, dahin, wo dasjenige sein wird, was in unverbrauchten Ätherleibern enthalten ist. Jene Kräfte von oben werden sich verbinden denen, die sich bewußt verbinden wollen mit diesen Kräften aus dem geisteswissenschaftlichen Bewußtsein heraus. Dieses fühlend und empfindend, sollen wir uns zu ihnen wenden. Wir sollen uns bekennen zu der geistigen Welt in lebendiger Weise. Wir sollen uns sagen können: Menschen muß es geben gerade in der Zukunft, in der Zeit, die auf diesen Krieg folgen wird, hier auf dieser unserer Erde, welche Seelen in sich tragen, die so in die geistige Welt hinaufschauen können, daß ihnen diese unverbrauchten Ätherleiber Realitäten sein werden; daß ihnen das zur Realität wird durch die Erkenntnis der geistigen Welt. Dann wird Geisteswissenschaft sich als gewachsen zeigen dem, was nicht nur Erkenntnis ist, sondern reales Leben; reales Leben auch durch die schicksaltragenden Ereignisse unserer Zeit. Und dann wird man sagen können: Dadurch, daß Seelen vorhanden sein werden in der Welt, die aufblicken zu den Ätherleibern da oben, die unverbraucht ihre Kräfte entwickeln, dadurch werden jene Menschenseelen auf der Erde aufnehmen können diese Kräfte und um so stärker wirken können. Und fruchtbar für die Erdenseelen in der Zukunft werden diese unverbrauchten Ätherleiberkräfte derjenigen sein, die heute auf den Feldern von Blut und Tod ihre Opfer dargebracht haben. Aus diesem Grunde wollen wir auch heute wiederum gedenken jenes Zusammenwirkens, das entstehen kann zwischen den Seelen, die künftig durchseelt und durchgeistigt von geisteswissenschaftlichen Erkenntnissen hinaufblicken zu dem, was aus diesem Kriege von den Ätherleibern zurückbleibt, was entstehen kann aus diesem inneren seelischen Zusammenwirken. Wir wollen auch heute wiederum jene Worte in unsere Seelen schreiben, die ich jetzt gerne am Ende unserer Zweigbetrachtungen spreche, aus dem ganzen Zusammenhang der Zeitereignisse heraus:	Но тези етерни тела ще бъдат там, ще бъдат сили, които могат да се притекат на помощ на хората, ако те с духовнонаучно съзнание поглеждат с копнеж нагоре, натам, където ще бъде онова, което се съдържа в неизразходваните етерни тела. Онези сили отгоре ще се свържат с хората, които искат съзнателно да се свържат с тях, водени от духовнонаучното съзнание. Като чувстваме и усещаме това, трябва да се обърнем към тях. Трябва да изповядваме с живо чувство принадлежността си към духовния свят. Трябва да можем да си кажем: Тук, на тази наша Земя, тъкмо в бъдещето, във времето след тази война, трябва да има хора, които носят в себе си души, способни така да поглеждат нагоре към духовния свят, че тези неизразходвани етерни тела да станат за тях реалности – да станат реалност чрез познанието за духовния свят. Тогава духовната наука ще покаже, че е на висотата на онова, което е не само познание, а реален живот; реален живот и чрез съдбоносните събития на нашето време. И тогава ще може да се каже: В света ще има души, които поглеждат нагоре към неизразходваните етерни тела там горе, разгръщащи силите си, и благодарение на това тези човешки души на Земята ще могат да приемат тези сили и да действат толкова по-мощно. И за земните души в бъдеще ще бъдат плодотворни неизразходваните сили на етерните тела на онези, които днес принесоха жертвите си на полетата на кръвта и смъртта. По тази причина и днес отново искаме да помислим за онова възможно взаимодействие между душите, които, одушевени и одухотворени от духовнонаучни познания, в бъдеще ще поглеждат нагоре към останалото от етерните тела вследствие на тази война – за онова, което може да възникне от това вътрешно душевно взаимодействие. И днес отново искаме да впишем в душите си думите, които сега обичам да изричам в края на нашите размишления в клоновете, като се опирам на цялата взаимовръзка между събитията на нашето време:
615	Aus dem Mut der Kämpfer, Aus dem Blut der Schlachten, Aus dem Leid Verlassener, Aus des Volkes Opfertaten Wird erwachsen Geistesfrucht - Lenken Seelen geistbewußt Ihren Sinn ins Geisterreich.	От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.
616	ÜBER DIE VORTRAGSNACHSCHRIFTEN	ЗА ЗАПИСКИТЕ ОТ ЛЕКЦИИТЕ
617	Aus Rudolf Steiners Autobiographie	Из автобиографията на Рудолф Щайнер
618	«Mein Lebensgang» (35. Kap., 1925)	„Моят жизнен път“ (гл. 35, 1925 г.)
619	Es liegen nun aus meinem anthroposophischen Wirken zwei Ergebnisse vor; erstens meine vor aller Welt veröffentlichten Bücher, zweitens eine große Reihe von Kursen, die zunächst als Privatdruck gedacht und verkäuflich nur an Mitglieder der Theosophischen (später Anthroposophischen) Gesellschaft sein sollten. Es waren dies Nachschriften, die bei den Vorträgen mehr oder weniger gut gemacht worden sind und die - wegen mangelnder Zeit - nicht von mir korrigiert werden konnten. Mir wäre es am liebsten gewesen, wenn mündlich gesprochenes Wort mündlich gesprochenes Wort geblieben wäre. Aber die Mitglieder wollten den Privatdruck der Kurse. Und so kam er zustande. Hätte ich Zeit gehabt, die Dinge zu korrigieren, so hätte vom Anfange an die Einschränkung «Nur für Mitglieder» nicht zu bestehen gebraucht. Jetzt ist sie seit mehr als einem Jahre ja fallen gelassen.	Антропософската ми дейност има два резултата: първо, книгите ми, публикувани за широката общественост, и второ, голяма поредица от курсове, които първоначално бяха замислени като частни издания, предназначени за продажба само на членове на Теософското (по-късно Антропософското) общество. Това бяха записки, водени повече или по-малко добре по време на лекциите, и поради липса на време не можах да ги коригирам. Най-добре за мен щеше да е устно изговореното слово да си беше останало устно изговорено слово. Но членовете искаха курсовете да бъдат отпечатани като частни издания. И така се стигна до частното им отпечатване. Ако бях имал време да коригирам тези текстове, още от самото начало нямаше да е нужно ограничението „Само за членове“. Сега то вече е отменено от повече от година.
620	Hier in meinem «Lebensgang» ist notwendig, vor allem zu sagen, wie sich die beiden: meine veröffentlichten Bücher und diese Privatdrucke in das einfügen, was ich als Anthroposophie ausarbeitete.	Тук, в моя „Жизнен път“, е необходимо преди всичко да кажа как двете – публикуваните ми книги и тези частни издания – се вписват в онова, което разработих като антропософия.
621	Wer mein eigenes inneres Ringen und Arbeiten für das Hinstellen der Anthroposophie vor das Bewußtsein der gegenwärtigen Zeit verfolgen will, der muß das an Hand der allgemein veröffentlichten Schriften tun. In ihnen setzte ich mich auch mit alle dem auseinander, was an Erkenntnisstreben in der Zeit vorhanden ist. Da ist gegeben, was sich mir in «geistigem Schauen» immer mehr gestaltete, was zum Gebäude der Anthroposophie - allerdings in vieler Hinsicht in unvollkommener Art - wurde.	Който иска да проследи собствената ми вътрешна борба и работа, насочени към това да представя антропософията на съвременното съзнание, трябва да се опре на общодостъпните ми съчинения. В тях вземах отношение и към всички съществуващи в епохата стремежи към познание. В съчиненията е представено онова, което при „духовно виждане“ все повече се оформяше пред мен и се превърна в сградата на антропософията, макар и в много отношения по несъвършен начин.
622	Neben diese Forderung, die «Anthroposophie» aufzubauen und dabei nur dem zu dienen, was sich ergab, wenn man Mitteilungen aus der Geist-Welt der allgemeinen Bildungswelt von heute zu übergeben hat, trat nun aber die andere, auch dem voll entgegenzukommen, was aus der Mitgliedschaft heraus als Seelenbedürfnis, als Geistessehnsucht sich offenbarte.	Едното изискване беше да изграждам „антропософията“ и при това да служа само на онова, което произтичаше от задачата да предавам съобщения от духовния свят на съвременната образована общественост; наред с него обаче възникна и друго: да откликвам напълно и на онова, което се проявяваше сред членовете като душевна потребност, като духовен копнеж.
623	Da war vor allem eine starke Neigung vorhanden, die Evangelien und den Schrift-Inhalt der Bibel überhaupt in dem Lichte dargestellt zu hören, das sich als das anthroposophische ergeben hatte. Man wollte in Kursen über diese der Menschheit gegebenen Offenbarungen hören. Indem interne Vortragskurse im Sinne dieser Forderung gehalten wurden, kam dazu noch ein anderes. Bei diesen Vorträgen waren nur Mitglieder. Sie waren mit den Anfangs-Mitteilungen aus Anthroposophie bekannt. Man konnte zu ihnen eben so sprechen, wie zu Vorgeschrittenen auf dem Gebiete der Anthroposophie. Die Haltung dieser internen Vorträge war eine solche, wie sie eben in Schriften nicht sein konnte, die ganz für die Öffentlichkeit bestimmt waren.	Преди всичко членовете изпитваха силно желание да слушат изложение на Евангелията и изобщо на съдържанието на библейските писания в светлината, която се бе разкрила като антропософска. Искаха да слушат лекционни курсове за тези откровения, дадени на човечеството. При провеждането на вътрешни лекционни курсове в съответствие с това изискване се прибави и нещо друго. На тези лекции присъстваха само членове. Те познаваха първоначалните съобщения от антропософията. Можеше да им се говори именно така, както се говори на напреднали в областта на антропософията. Тези вътрешни лекции имаха характер, какъвто не можеха да имат съчиненията, предназначени изцяло за широката публика.
624	Ich durfte in internen Kreisen in einer Art über Dinge sprechen, die ich für die öffentliche Darstellung, wenn sie für sie von Anfang an bestimmt gewesen wären, hätte anders gestalten müssen.	Във вътрешните кръгове можех да говоря по определен начин за неща, на които, ако още отначало бяха предназначени за публично представяне, щеше да се наложи да придам друга форма.
625	So liegt in der Zweiheit, den öffentlichen und den privaten Schriften, in der Tat etwas vor, das aus zwei verschiedenen Untergründen stammt. Die ganz öffentlichen Schriften sind das Ergebnis dessen, was in mir rang und arbeitete; in den Privatdrucken ringt und arbeitet die Gesellschaft mit. Ich höre auf die Schwingungen im Seelenleben der Mitgliedschaft, und in meinem lebendigen Drinnenleben in dem, was ich da höre, entsteht die Haltung der Vorträge.	Така в тази двойственост – публичните и частните съчинения – действително е налице нещо, което произтича от две различни основи. Изцяло публичните съчинения са резултат от онова, което се бореше и работеше в мен; в частните издания в борбата и работата участва и Обществото. Вслушвам се в трептенията на душевния живот на членовете и характерът на лекциите се ражда от живото ми потапяне в онова, което чувам там.
626	Es ist nirgends auch nur in geringstem Maße etwas gesagt, was nicht reinstes Ergebnis der sich aufbauenden Anthroposophie wäre. Von irgend einer Konzession an Vorurteile oder Vorempfindungen der Mitgliedschaft kann nicht die Rede sein. Wer diese Privatdrucke liest, kann sie im vollsten Sinne eben als das nehmen, was Anthroposophie zu sagen hat. Deshalb konnte ja auch ohne Bedenken, als die Anklagen nach dieser Richtung zu drängend wurden, von der Einrichtung abgegangen werden, diese Drucke nur im Kreise der Mitgliedschaft zu verbreiten. Es wird eben nur hingenommen werden müssen, daß in den von mir nicht nachgesehenen Vorlagen sich Fehlerhaftes findet.	Никъде не е казано дори и най-малкото нещо, което да не е най-чист резултат от изграждащата се антропософия. Не може и дума да става за каквато и да е отстъпка пред предразсъдъците на членовете или пред чувствата, които изпитват предварително. Който чете тези частни издания, може в най-пълния смисъл да ги приема именно като онова, което антропософията има да каже. Затова, когато обвиненията в тази насока станаха твърде настойчиви, можеше без колебание да се изостави и практиката тези издания да се разпространяват само сред членовете. Ще трябва само да се приеме, че в непрегледаните от мен текстове има грешки.
627	Ein Urteil über den Inhalt eines solchen Privatdruckes wird ja allerdings nur demjenigen zugestanden werden können, der kennt, was als Urteils-Voraussetzung angenommen wird. Und das ist für die allermeisten dieser Drucke mindestens die anthroposophische Erkenntnis des Menschen, des Kosmos, insofern sein Wesen in der Anthroposophie dargestellt wird, und dessen, was als «anthroposophische Geschichte» in den Mitteilungen aus der Geist-Welt sich findet.	Правото да преценява съдържанието на подобно частно издание, обаче ще може да се признае само на онзи, който познава приетото като предпоставка за такава преценка. А за огромното мнозинство от тези издания предпоставката е поне антропософското познание: за човека; за космоса, доколкото същността му е представена в антропософията; и за онова, което се съдържа като „антропософска история“ в съобщенията от духовния свят.