ОТНОШЕНИЕТО НА ЧОВЕКА КЪМ ПРИРОДНИТЕ ЦАРСТВА И ЙЕРАРХИИТЕ – ДУХОВЕ НА ВРЕМЕТО И ДУХОВЕ НА НАРОДИТЕ – ПРЕДУПРЕЖДАВАЩИТЕ ГЛАСОВЕ НА МЪРТВИТЕ

Прага, 13 май 1915 г.

Живеем в тежко време: от една страна, време на смели дела, които оказват въздействие, и на големи жертви; от друга страна, време на тежки, сурови изпитания за човешките души. В края на тези разглеждания нека моята задача бъде да пробудя някои усещания тъкмо с оглед на нашето съдбоносно време. Щом ни е дадено да бъдем заедно в такова време, искаме в края на разглежданията си усещанията ни също да достигнат своя връх в съзвучие с това време. Но искаме да изходим от нещо, което може да хвърли светлина тъкмо върху някои неща, които трябва да кажат много на душите ни в наше време.

Откакто започнахме да разглеждаме света духовнонаучно, назоваваме четирите члена на човешката си природа: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. И знаем, че най-младият, но и най-значимият за нас член на човешката същност е Азът – или по-точно онова в човешката същност, което наричаме Аз и чрез което изразяваме Аза. Защото, ако след сатурновото, слънчевото и лунното време, преминали едно след друго, човекът се състоеше само от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, тогава нямаше да бъде човек. Човекът е човек благодарение на това, че през земното време е получил своя Аз чрез Духовете на висшите йерархии и че сега през земното време продължава да развива този Аз в хода на последователните инкарнации, в които преминава през различни човешки общности, през народи и периоди, докато Земята достигне целта на своето развитие и докато и човекът постигне земната си цел благодарение на това, че е развил напълно своя Аз. Но знаем също, че има висши духовни същества – употребяваме за тях думата „висши“, – които принадлежат към висшите йерархии и стоят, така да се каже, над човека. Говорим за йерархията на Ангелите, Ангелои, за йерархията на Архангелите, Архангелои, на Архаите, или Духовете на времето, и така нататък във възходящ ред. Обозначаваме ги с тези имена, също толкова добре бихме могли да употребим и други имена, но тези имена вече са въведени на Запад.

Нека сега си представим как всъщност можем да мислим за тези духовни същества на висшите йерархии във връзката им с онова, което човекът е тук, на Земята. Изхождаме от онова, което човекът има около себе си тук, на Земята. Знаем, че това са минералното царство, растителното царство и животинското царство, а човекът трябва да разглежда самото човешко царство като най-висшето царство според всичко, което може да наблюдава, и според онова, което установява за себе си. Така че можем да кажем: ако говорим за видимите царства тук, на Земята, това са минералното царство, растителното царство, животинското царство и човешкото царство. Над тези царства, сякаш като продължение нагоре, се явява царството на Ангелите, на Архангелите, на Архаите и така нататък. Можем просто да си представим, че царствата не завършват с човешкото царство, а продължават и нагоре, само че висшите царства не могат да се видят с външните сетива.

Но би могло да се стори странно, че когато се издигаме от минералното, растителното и животинското царство до човешкото царство, изведнъж над човешкото царство започва невидимото. Това обаче ще бъде странно само докато не се има предвид, че животните не виждат човека така, както един човек вижда друг – нещо съвсем ясно за онзи, който може напълно да се вживее в способността на животното да съзерцава. Ако животните можеха да говорят, щяха да говорят за видими царства само като за минерално, растително и животинско царство; щяха да смятат самите себе си за най-висшето видимо царство. Че животните виждат човека така, както един човек вижда друг, е само предразсъдък. За животните ние, хората, действително имаме свръхсетивно, призрачно съществуване; и ако животните имаха само такива възприятия, каквито имаме ние, те нямаше да виждат хората, а хората щяха да бъдат за тях толкова невидими, колкото за хората е царството на Ангелите. Само защото имат известен вид съновидно ясновидство, животните виждат човека като призрак, като свръхсетивно същество. Човекът като такъв не може непосредствено да си състави представа за образа, който едно животно има за човека. За сметка на това обаче животните виждат нещо и в посока надолу, или по-точно възприемат в тази посока нещо, което човекът вече не възприема там. А именно животните не само възприемат така, както човекът възприема минералния свят, но възприемат и нещо съвсем друго – особено силно това е при нисшите животни. Когато едно животно, искам да кажа, един охлюв пълзи по земята, той възприема цялото своеобразие на почвата. Човекът би бил непрекъснато смущаван, ако, докато върви по земята, я възприемаше така, както я възприема един охлюв или дори една костенурка. При висшите животни, които имат топла кръв, нещата стоят по-другояче, но именно нисшите животни действително възприемат цялото своеобразие на почвата, по която пълзят. Те възприемат цялото своеобразие на въздуха, възприемат всичко около себе си по съвсем друг начин от човека. Животното знае дали се движи по блатиста, или по песъчлива почва, защото възприема в себе си цялото своеобразие на почвата. И това е подобно на начина, по който чуваме нещата около нас. Целият минерален свят е пронизан от фино трептене на сили, които човекът не възприема. Животното възприема това фино трептене, тези сили така, че едно му е приятно, а друго – не. Когато например животното се обръща от един вид почва към друг, то не го прави, защото вижда като човека, а защото нещо му причинява болка, защото фините движения отекват в него, защото се чувства сякаш част от тях. Това е един вид инстинктивно чуване, сякаш чува и онова, което става в почвата, или е като помирисване. Така че можем да кажем: животното възприема едно елементарно царство и за него още с човека започва една висша йерархия. – Следователно сме поставени сред два свята: света, който познаваме като външния сетивен свят, като външните царства на сетивния свят, и света на висшите йерархии. Нисшите видими йерархии наричаме природни царства, а невидимите наричаме висши йерархии.

Но знаем също, че едно такова същество на висшите йерархии, например един Ангел, някога също е преминало през човешката степен. Това е било, докато Земята е преминавала през старото лунно време. Тогава човекът още не е бил човек; защото не е имал Аз; бил е още само на подготвителната степен за човечеството и най-висшият член на неговата същност е бил астралното тяло. Съществата, които принадлежат към йерархията на Ангелите, са преминали през своята човешка степен през старото лунно време. А Духовете, към които се обръщаме като към закрилящите Духове на отделния човек, са тези същества от йерархията на Ангелите, на всяко от които сякаш е поверен по един човек. Непосредствено над човека в йерархията стоят „Духовете на вашите души“; те действително, символично казано, оставят закрилящите си крила да въздействат върху хората, и то да въздействат върху отделния човешки индивид.

След това стигаме до йерархията на Архангелите. Те също някога са били хора. През старото слънчево време съществата, които днес наричаме Архангели, са били на човешката степен. Те не са били устроени като днешните хора – разбира се, че не, – били са устроени съвсем различно, но тогава са били на своята човешка степен. Не бива да си представяме, че през старото слънчево време Архангелите са изглеждали като днешните хора, но по отношение на развитието си тогава са били на своята човешка степен. И също така Духовете на личността, или Духовете на времето, са били на своята човешка степен през старото сатурново време.

Нека сега вземем по-специално тези Духове, които обозначаваме като Архангели. Като Архангели имаме такива Духове, които през старото слънчево време са преминали през своята човешка степен, през лунното време са се издигнали до степента на Ангелите и днес са се издигнали до степента на Архангелите. Нека засега, така да се каже, тези духовни същества, които стоят две степени над нас, останат пред душевния ни поглед; по-късно ще се върнем към това. След това имаме духовните същества, които през старото сатурново време са били хора; днес те са Духове на времето, стоят три степени над нас. Нека и те останат пред душевния ни поглед. А сега нека разгледаме отношението си тъкмо към тези два вида духовни същества.

Нека приемем, че днес живеем в една инкарнация в земните си тела; когато човекът преминава през една инкарнация, тогава над нас стоят Духове, които причисляваме към йерархията на Ангелите, след това Духове, които причисляваме към йерархията на Архангелите, и такива, които причисляваме към йерархията на Архаите, Духовете на времето, или Духовете на личността. Но от своя страна и те преминават през развитие. Нека вземем по-специално Архаите, Духовете на личността, или Духовете на времето. И така, преминаваме през своята инкарнация, след това преминаваме през портата на смъртта, след смъртта влизаме в един духовен свят, между смъртта и новото раждане преминаваме през определено чисто духовно развитие и след това чрез ново раждане отново влизаме в земно съществуване. И така, можем да попитаме: от какво зависи дали след определен брой години отново ще се спуснем на Земята? Този въпрос често се повдига в публични лекции. Тогава от определени гледни точки все пак може да се даде отговор, но когато говорим в тесния кръг на нашите клонове, можем да дадем отговор, който по-точно съответства на нещата и насочва повече към реалното.

Докато живеем тук във физическо тяло, Духът на времето е на съвсем определена степен на развитие. Той върши нещо, свързано с развитието на хората на Земята, и от своя страна преминава през развитие. В известен смисъл сме узрели да слезем в земна инкарнация тогава, когато в хода на едно развитие този Дух на времето е напреднал дотам, че всички сме позволили онова, през което той от своя страна преминава, през което е преминал там горе, да се влее от него в нас. И когато той от своя страна отново е напреднал с една степен, а ние в развитието си през духовните светове сме достигнали определена степен, можем отново да встъпим в земно развитие. Нека се разберем добре в това отношение. Нека най-напред оставим настрана собственото си развитие. Нека видим как Духът на времето преминава през своето развитие в един много дълъг период.

Искам да кажа следното: ако разгледаме развитието на земното човечество, като се върнем до основаването на древния Рим, около осемстотин години преди Мистерията на Голгота – тоест ако се върнем до основаването на Рим, – ще открием, че тогава един определен Дух на времето е започнал своето развитие. Преди това друг Дух на времето е ръководил и направлявал съдбините на Земята. А този Дух на времето, който тогава, така да се каже, е поел като Дух на времето ръководството на Земята в нейното духовно развитие, я е ръководил чак до шестнадесетото столетие. Толкова дълго един Дух на времето направлява съдбините на Земята. Оттогава, значи, от шестнадесетото столетие, действа друг Дух на времето. Следователно тук имаме работа с два Духа на времето. Човекът, който например през третото столетие преди Мистерията на Голгота е бил на Земята в някоя инкарнация, е преживял онова, което този Дух на времето е извършил за Земята. Ако този човек е умрял през третото или пък през второто столетие, отначало след смъртта му Духът на времето не може да му даде нищо. Онова, което е могъл да му даде, му го е дал. Сега на свой ред Духът на времето трябва първо отново да изживее редица години, преди да може да даде на човека нещо ново. Тогава този човек, който между смъртта и раждането е бил в един духовен свят, отново слиза на Земята, когато Духът може да му даде нещо ново. Наистина нещата са устроени така, че обикновено човекът всъщност идва неколкократно, защото поради несъвършенството на хората Духът на времето не е в състояние винаги да даде на човека всичко, което би могъл да му даде. Затова човекът идва неколкократно през времето, в което се развива един Дух на времето. Но в общи линии това все пак зависи от обстоятелството, че Духовете на времето уреждат последователните инкарнации на хората. А от своя страна Духовете на времето уреждат целия този ход на човешките съдбини, като имат, така да се каже, подчинени. Това са Архангелите. Такива Архангели управляват, така да се каже, като подчинени, и то много по-кратко време от Духовете на времето. Духовете, които причисляваме към йерархията на Архангелите, управляват само около три до четири столетия, докато Духовете на времето управляват толкова дълго, колкото посочих преди малко – можем да приемем, че един Дух на времето управлява от основаването на Рим до шестнадесетото столетие. Те се сменят така, че докато управлява един Дух на времето, един след друг се изреждат около шест или седем. Така по времето, когато се извършва Мистерията на Голгота, в духовното развитие имаме най-напред управлението на онзи Архангел, когото наричаме с името Орифиил. След това идва управлението на Анаил, после управлението на Захариил, на Рафаил, на Самаил, на Гавриил; а сега, от 1879 година насам, имаме управлението на онзи Архангел, когото наричаме Михаил. Значи, когато съзерцаваме духовните светове, имаме, така да се каже, висшето управление на Духовете на времето, а под него, последователно във времето – управленията на Архангелите. Понеже човекът не може да приеме всичко, което Духът на времето би му дал, той го приема не направо от ръката на Духа на времето, а от ръката на Архангела, на по-нисшата сила. И така, нека запомним: непосредствените ни лични закрилници принадлежат към йерархията на Ангелои. Над тях стоят онези, които направляват хората повече във връзките им с другите хора. А над тях стоят Архаите, или Духовете на личността, или Духовете на времето.

Когато говоря така, винаги става дума за онези същества, които действително са преминали правилно през своето развитие. Но не всички духове преминават правилно през развитието си. Действително има духовни същества, които още през сатурновото време са били Архаи, но са изостанали на степента на Архаите, тоест на тогавашната степен. Значи сега, през земното развитие, те не са напреднали отвъд своята сатурнова степен. В действителност не са се издигнали до степента на правилното развитие. Запазили са своя човешки характер и от една страна, са свръхсетивни сатурнови същества, но стоят на човешката степен. Също така има същества от йерархията на Архаите, които на Слънцето са останали на човешката степен и сега в свръхсетивния свят все още са хора. Тези изостанали същества наричаме с едно общо название луциферични същества или пък ариманични същества. Днес не можем да се спираме на разликата между луциферичните и ариманичните същества. Това са изостанали духове.

И така, трябва да си отговорим на въпроса: как човекът, който е тук, в своята земна инкарнация, приема влиянието на духовете, напреднали правилно в развитието си – на Духовете на времето, Архаите, и на Архангелоите, които са техни служители? Тези същества са свръхсетивни – човекът не може да влезе с тях в такива отношения, в каквито влиза със сетивния свят. Затова, ако се опира само на сетивния свят, човекът обикновено не знае, че се намира в развитие, направлявано от стоящите над него Архаи и Архангелои. Не го знае; но тези свръхсетивни същества се намесват във всичко, което съставлява неговото същество. А онези духовни същества, които наричаме Духове на народите, които следователно направляват цели народи, също принадлежат към редицата на Архангелоите, на Архангелите. И доколкото дължим онова, което сме, на народа, към който принадлежим, трябва да разглеждаме онова, което ни дава народното същество, като дар от съответното същество от йерархията на Архангелоите. Това е инспирацията на Архангелоите, която получаваме, защото сме поставени в един народ. Нужно е само да помислим какво означава за човека обстоятелството, че е поставен в един народ. Заедно с народността в човека се вливат духовни качества, но и навици; влива се едно съвсем определено устройство на неговото същество. Изобщо не можем да си представим, че бихме станали онова, което сме в една инкарнация, по друг начин, освен чрез дара на Духа на народа – тоест в действителност чрез дара на едно архангелско същество.

Освен че принадлежим към една народност и затова чрез инспирацията на едно архангелско същество получаваме определено устройство на цялото си битие, участваме и в развитието на цялото човечество. И тук сме подвластни на интуициите, към които ни води Духът на времето от йерархията на Архаите. При това трябва да имате предвид, че днес в сегашната си духовна култура получаваме нещо, което отново надхвърля всички народностни различия; нещо, което имаме, защото живеем на прехода от деветнадесетото към двадесетото столетие, и което нямаше да имаме, ако бяхме живели през римската или гръцката епоха. Дължим го на Духа на времето. И можем да разграничим съвсем точно дара на Духа на времето от дара на Духа на народа. Но ако имаше само правилно развитие на човека, правилно развитие на Ангелоса, на Архангелоса, правилно развитие на Духа на времето, тогава всеки от нас винаги щеше да получава дара на своя Дух на времето и на съответния Дух на народа и щеше да се развива, като приема този дар. Хората на Земята щяха да се развиват едни до други. Всички представители на различните народи по Земята щяха да приемат дара на Духовете на народите на Земята така, сякаш в една зала висяха пет съвсем различни картини, които изобразяваха различни неща, но едната картина ни най-малко не пречеше на другата. Така отделните хора щяха да приемат на Земята, едни до други, дара на своите Духове на народите. Нямаше да си пречат, ако цялото развитие бе протекло правилно. Но има изостанали същества. Сред направляващите архангелски същества има такива, които правилно са започнали развитието си на Слънцето и до земното време са станали истински Архангелои, но и такива, които са останали на слънчевата степен и всъщност са още само на степента на хората. Следователно тези същества стоят на същата степен като Духовете на народите и все пак са изостанали от тях, притежават още само качествата на невидими свръхсетивни хора, а не на Архангелои. Изостанали са тези същества. По определен начин те предявяват към света същите претенции като Архангелоите, но не са достигнали степента на Архангелоите на Земята. Затова в известен смисъл трябва да действат със същите сили, с които са действали на Слънцето. Вследствие на това завладяват човека като хора, вместо като Архангелои – като невидими хора, които се вселяват в човешката природа, които не направляват човека отгоре, а се вселяват в човешката природа. И тези духове, които, значи, в известен смисъл се съревновават с действително ръководещите Духове на народите, са причината народите да враждуват помежду си, да не живеят в мир едни с други на Земята. Човекът изобщо не би бил изкушен да отъждествява своята личност, човешкото в себе си със своята народност, а би разглеждал народността като нещо, което го храни духовно. Но не би влизал в разпри в защита на своята народност, не би отъждествявал личността си с нея. Не би казвал: принадлежа към тази или онази националност, а: националността съществува и понеже съм се родил в нея, трябва по обиколния път през тази националност да получавам своята духовна храна. – Но докато Архангелът го подтиква да мисли така, идва другият, който всъщност стои на човешката степен и по същество е луциферичен дух, и го въвлича в националността. А последицата е, че архангелското не слиза към човека като дар, а човекът се отъждествява с народността като с нещо съвсем лично и от това възникват тези разпри между националностите на Земята. Трябва да сме напълно наясно: отъждествяваме се с националността по начина, по който го правим на Земята, защото се поставяме, така да се каже, не само под влиянието на ръководещия Архангел, а и под влиянието на спрелия, на изостаналия Архангел. Да чувстваме в духа на духовната наука, означава именно да умеем като хора да се издигаме над чисто националното, за да получим достъп до общочовешкото. Тогава можем в най-висшия смисъл да имаме национален характер. Както един човек може да се занимава с едно изкуство, а друг – с друго, и не е нужно единият да бъде противник на другия, като се занимава със своето изкуство, така и в национално отношение нямаше да е нужно единият да бъде противник на другия, ако не съществуваха архангелски същества, изостанали в развитието си, които предизвикват това отъждествяване. Непременно трябва да изхождаме от това, ако изобщо искаме да говорим за онова, което стои в основата на човешкото развитие по отношение на националните или други различия.

Ако разгледаме следното, ще разберете по-подробно как по отношение на Духа на времето луциферичният елемент се намесва в правилно развиващия се елемент. Един Дух на времето действа в продължение на определено време. От шестнадесетото столетие действа нов Дух на времето. Този Дух на времето има съвсем определена задача. Неговата задача е да прибави към предишните импулси на развитието всички материалистични умения и цялото материалистично разбиране за света. Ето защо материалистичното в света е постигнало толкова голям напредък от шестнадесетото столетие насам. Затова не е нужно да смятаме материалистичното разбиране за нещо по-малоценно от предишния начин на разбиране, стига само да не се отъждествяваме едностранчиво с него. Какво ще каже за управлението на различните Духове на времето онзи, който разглежда нещата по този начин? Ще каже: сега ни управлява определен Дух на времето; преди ни е управлявал друг Дух на времето и тогава хората са имали други представи, други импулси. И ако човекът допускаше да му влияят само Духовете на времето, които напредват правилно в развитието си, би казал: сега трябва да се приспособим именно към този Дух на времето, като проникнем по-дълбоко в законите на развоя на света, на материалистичното мислене. После, след известно време, отново ще дойде друг Дух на времето; той ще внесе друг дух в човешкото мислене.

Нееднократно съм подчертавал, че именно като последователи на духовната наука трябва да кажем: днес възвестяваме духовната наука със съвсем определени думи, представи и понятия, но съвсем не вярваме, че онова, което казваме днес, важи за цялото земно бъдеще, а то ще се променя. Когато изминат още две хиляди години, и онова, което днес наричаме познание на духовната наука, ще се възвестява с други думи, както днес говорим различно от хората през гръцката епоха; нищо няма да остане от начина ни на изразяване. Не градим върху нещо, което остава непроменено във външната си форма, а знаем, че един Дух на времето сменя друг и че всички стоят равноправни един до друг.

Но онзи, който е под влиянието на действащите в него изостанали Духове на времето от Сатурн и затова се отъждествява с тяхното влияние, казва: тогава всички други хора са били глупави, това е била детската стая на човечеството. Днес сме напреднали толкова прекрасно; днес сме намерили напълно валидни истини за цялото бъдеще! – В областта на духовната наука ставаме по-смирени, по-скромни. Който се отъждествява с Духа на времето, казва: ето че Коперник най-сетне е открил истината; преди се е вярвало в друго. Сега хората завинаги ще казват: Земята и планетите се движат по елипса около Слънцето. Слънцето стои в средата! – Още днес духовната наука знае, че това е едностранчиво учение. В нашата материалистична епоха то ни служи много добре, за да си представяме света, но като абсолютна истина е погрешно. Изобщо не е вярно, че Слънцето стои в единия фокус на елипсата, а Земята се движи около него. В действителност всичко това е привидно движение, изчислено материалистично. В действителност самото Слънце се движи, а Земята и другите планети го следват с винтообразно движение. И понеже при това винтообразно обикаляне се получават определени положения, Земята стои веднъж така, друг път иначе. Оттук възниква привидната елипса. В действителност линията е друга. Ще дойде време, когато и външната наука ще знае това. Ставаме по-скромни, когато знаем, че истините, изказани в определена форма, важат само за определени периоди. И като истински последователи на духовната наука никога няма да твърдим: отсега нататък, през цялото бъдеще, всички хора ще казват, че човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз; а в бъдеще отново ще се говори съвсем различно. Важно е всичко да се развива; идеите от вчера да са също толкова основателни, колкото идеите от днес; да не допускаме да ни управлява само един Дух на времето, който ни мами, че всичко предишно е било само лъжа и измама, а ние сме напреднали толкова прекрасно. По отношение на Духа на времето виждате обсебеността от луциферичния дух у хората, които казват: колко прекрасно сме напреднали! Колко несъвършено е било всичко, което преди са мислели и казвали за света! Но онова, което сега сме открили, ще остане. Като вечни истини ще остане онова, което е открито от шестнадесетото столетие насам.

И така, онова, което обикновено наричаме Дух на народа, всъщност вече е едно сложно същество. Това е правилно развиващият се Дух на народа, който, така да се каже, се носи над нас; ако следвахме само него, щяхме да го следваме, като приемаме даровете му, защото сме поставени в неговата сфера. Но неговият луциферичен спътник непрестанно възпрепятства дейността му, като се вселява в нас и ни кара като отделни хора да се отъждествяваме с цялата народност. Отделният човек обаче прави това по различен начин; и тук е изключително важно действително да разберем, че в средата на Европа трябва да се развие една народност, която да се отнася към цялото същество на своя Дух на народа по различен начин от народността в периферията на Европа. Това разбиране непременно трябва да усвоим. Изключително голямо значение има онова, което се извършва под повърхността на човешкото съзнание и действително зависи от духовните същества на висшите йерархии. Днес материалистично мислещият човек все още ще обяви за безумие твърдението, че от духовните същества идват такива импулси, каквито току-що назовах – например импулсът, който без знанието на хората е подтиквал народа в Средна Европа да усеща божественото или – понеже в Средна Европа действа Христос – християнското по следния начин: средноевропейският човек се учи да усеща Христос като Онзи, Който говори на най-съкровеното в душата. Никъде другаде не е било така, както в Средна Европа. Например още през римската епоха на християнското развитие Христос несъмнено е бил разбиран като същество, дошло на Земята и действало за хората. Несъмнено по-напредналите са усещали онова, което е мислел Павел: „Не аз, а Христос в мен!“; отчасти са го усещали и онези, които изобщо още тогава са мислели така, както мислим днес ние, които разполагаме с духовната наука. Но все пак това усещане се различава от онова, което откриваме у Майстер Екхарт, у Таулер, у Ангелус Силезиус и други подобни духове. Как са приели тези духове Мистерията на Голгота! Нужно е само да попитаме Ангелус Силезиус и той ще ни отговори с прекрасното изречение:

И хиляда пъти Христос във Витлеем да се роди, а в теб – не, пак навеки изгубен би бил ти!

Важно е да съпреживеем Мистерията на Голгота в собствената си душа. Тези средноевропейски хора са се стремели вътрешно да преживеят нещо, което е вътрешен образ, вътрешен израз на Мистерията на Голгота. И колко прекрасно е, когато Ангелус Силезиус се изказва за смъртта и казва: всъщност всичко, което става в мен, в крайна сметка става, защото Бог е в мен и извършва нещата в мен. И когато умирам, не умирам аз, а всъщност Бог умира в мен! – Помислете каква чудесно съкровена идея за безсмъртието се съдържа още в думите: Бог умира в мен! – Защото Бог, разбира се, е безсмъртен. Ако Бог умира в мен, тогава смъртта е само привидна; тогава усещаме онова, което усеща Ангелус Силезиус: че Бог умира в нас само привидно, защото Бог не може да умре. Следователно умирането не е такова, каквото изглежда отвън; то е само един факт, присъщ на живото. И понеже Бог не може да умре – но все пак умира в нас, – още в това усещаме безсмъртието. Това вътрешно, най-съкровено съединение с Бога, независимо дали го усещаме като божествено, или като християнско, се е подготвяло дълго в хода на средноевропейското развитие. И средноевропейските Духове на народите са действали така, че то е намерило външен символичен израз, реален символичен израз. Никъде освен в Средна Европа не се казва „Ich“, когато се има предвид собственият Аз, собственото същество. Духът на народа, който се проявява като Дух на езика, е направлявал цялата еволюция така, че постепенно се е стигнало до изразяване на собственото същество с думата „Ich“. Но „Ich“, „I-Ch“, е Исус Христос! То се съдържа в Исус Христос. С произнасянето на началните букви на „Jesus Christus“ в „Ich“ символично се изразява онова, което е заложено в средноевропейската духовна същност: нейната съкровена свързаност с най-вътрешното преживяване. Всеки път, когато се изговаря „Ich“, се изговарят началните букви на „Jesus Christus“. Ако само насочехме духовните си очи към такива неща, които днес действително все още се смятат за фантастични, щяхме да открием как несъзнавано духовете от висшите йерархии непрестанно въздействат върху човешкото развитие и тогава щяхме да открием значимото в нещата, които днес просто приемаме за даденост.

Искам да спомена само един действително значим факт. Една определена група европейски хора се нарича германи. И когато в Средна Европа се говори за германи, се имат предвид Англия, Холандия, Норвегия, Швеция, а също и други. Понятието за германите се разпростира широко. Не говоря за агитация, а за онова, което е дадено в езика. Когато говорят, англичаните не наричат себе си германи, защото наричат само германците „Germans“. Германецът нарича себе си „германец“ и когато говори за германи, обхваща една по-голяма група хора. Англичанинът прилага названието германи, „Germans“, само към германците, към онези, които не са „той“. Това е един изключително значим факт. В най-дълбок смисъл този факт показва как Духът на народа действа от едната и от другата страна: в Средна Европа той действа, за да обхване по-голямото цяло, а Духът на английския народ се стреми да отдалечи от себе си названието, което обхваща по-широк кръг, и да го отнася само към другия.

Изобщо онова, на което ни учи езикът и което е израз на действащата народна духовност, постепенно действително ще се разкрие по чудесен начин пред хората. Днес все още среща малко разбиране онзи, който говори за различните европейски народи така, както се опитах да говоря години преди тази война – съвсем не подтикнат от тази война – в цикъла „Мисията на отделните Души на народите във връзка със северно-германската митология“. Това се възприема така, сякаш искаме да даваме някакви оценки. Но не искаме да даваме оценки, а само характеристика. И можем да характеризираме именно западноевропейските народи, като изразим точно и прецизно онова, което изразих в този лекционен цикъл.

Знаем, че човешката душа се състои от сетивна душа, разсъдъчна, или сърдечна душа, и съзнаваща душа и че Азът действа в тези три душевни оттенъка. Ако разгледаме италианския народ с неговата Душа на народа, откриваме особеното обстоятелство, че тук Душата на народа инспирира сетивната душа. И тъкмо това е характерно за италианската народност: Душата на народа въздейства инспириращо върху сетивната душа. А ако нещо е обсебено от луциферичния Дух на народа, това е и Душата на народа. И сега помислете, че от една страна, величието на италианския народ се състои в това, че сетивната душа бива инспирирана. Помислете за Данте, за всички велики италиански творци! Но помислете също и за отъждествяването – така да се каже, за изостаналото в развитието си луциферично свръхчовешко начало във всички страстни импулси на развитието, възникващи в италианския народ! С това не се дава оценка, а само характеристика.

При френския народ навсякъде можем да видим как Душата на народа инспирира разсъдъчната, или сърдечната душа, именно разсъдъчната, или сърдечната душа.

При британския народ това е съзнаващата душа. За сегашния цикъл на човечеството съзнаващата душа е онова, което най-много свързва човека с външния физически свят. Затова на онази народност, която се инспирира от съзнаващата душа, е възложена преди всичко мисията да подпомага и развива материалистичната култура. С това отново не се дава оценка, а само характеристика: именно британската нация е призвана да даде възможност съзнаващата душа да бъде инспирирана. Доколкото отделният човек принадлежи на своя народ, тоест доколкото се инспирира от луциферичния Дух на народа, той се отъждествява с чисто материалистичната култура на съвремието. Действително откриваме това в британската култура. Начинът, по който отделният човек заема мястото си в британската нация, разкрива тъкмо материалистичния дух на британската нация – този своеобразен дух, който от 1856 до 1900 година е водил тридесет и четири завоевателни войни и е превърнал петдесет и седем милиона жители на Земята в нови британски поданици, а после, в наше време, се преструва, че защитава свободата на отделни човешки групи. Когато разглеждаме време като нашето, трябва да сме напълно наясно, че именно нашето време във висша степен ще научи хората да усещат като предупреждение онова, което днес се представя като противоположност между отделните групи народи на Европа или изобщо на голяма част от Земята. Представителите на тридесет и четири националности воюват помежду си, ако изобщо не броим малките племенни различия. Това би трябвало да се приема като предупреждение, което ни подтиква действително да оставим настрана онова, което досега сме наричали история. Но именно в наше време този начин на разглеждане засега все още се довежда до безсмислица. Наистина виждаме как се стига до безсмислица във всичко, за което отделните европейски нации се обвиняват днес, как се претеглят отделните външни факти, за да се открият причините за страшната война на съвремието. Но именно тази война ще научи хората, че във външните ѝ причини не се открива нищо, а най-много външни симптоми на онова, което съществува дълбоко скрито в човешките групи под ръководството на напреднали и изостанали духовни същества. И именно онова, което днешното време поднася като изпитания, в известен смисъл ще ни принуди да се обърнем към спиритуалните дълбини, в които са причините за онова, което днес става външно в света.

От най-различни страни може да се покаже как в дълбините на съзнанието действа онова, което се проявява външно. Макар повечето приятели вече да познават този пример, искам още веднъж да посоча как цялата карта на Европа в края на Средновековието е била определена от намесата на Орлеанската дева във войната между Англия и Франция. Всеки, който разглежда с разбиране външната ни история, трябва да признае, че картата на Европа би се оформила съвсем различно, ако тогава Англия не беше победена от Франция благодарение на намесата на Орлеанската дева в борбата. Но Орлеанската дева не е била обучен стратег, не е била човек, достигнал върха на образованието на своето време. Била е едно обикновено човешко същество – селско момиче. Но чрез нея духовете от висшите йерархии са действали по начина, по който е трябвало да действат през тази епоха. Чак до наше време е било напълно необходимо тези духове да действат в подсъзнателното, защото хората още не са можели да разбират онова, което сега трябва да се разбира духовнонаучно. В легендите често се изразява прекрасно как висши духовни същества се намесват в подсъзнателното. И с право се придава особено значение на времето, когато външният свят е отстъпил най-много на заден план през годината – на времето от Рождество до шести януари: не от суеверие, а защото това действително съответства на фактите. През тези тринадесет нощи е можело да се получи инспирация, ако духовните познания са се търсели по по-елементарен начин, а не както ги търсим днес – по пътя, посочен в „Как се постигат познания за висшите светове?“. Това например е изразено много красиво в норвежката легенда за Олаф Астезон. В тази легенда се загатва как преди настъпването на Рождество Олаф Астезон отива на църква; как пред църквата изпада в сън и спи през тринадесетте нощи; как после се събужда на празника на Тримата царе и действително може да разкаже какво е преживял. А онова, което разказва образно, нагледно, но по примитивен начин, съответства на онова, което наричаме преминаване през душевния свят и преминаване през царството на духовете. Олаф Астезон е преживял всичко това през времето, в което с право е поставен празникът Рождество. Това трябва да ни подскаже, че ясновидството на непосредствените и близки до природата хора е можело да се развие най-добре през тези тринадесет нощи от Рождество до празника на Тримата царе.

А понеже Орлеанската дева е била такъв непосредствен и близък до природата човек, би могло да се предположи, че през тези тринадесет нощи е преживяла в един вид съновидно състояние света, за който е говорела, когато е водела френската войска срещу англичаните – че през тези тринадесет нощи е била инспирирана. Това е станало по един своеобразен начин. Именно в тялото на майката, преди да зърне светлината на физическия земен свят, всеки човек преминава през едно състояние на сън, през състояние, в което сетивата още не говорят. Това действително все още е един вид състояние на сън, което, разбира се, е най-зряло през последните тринадесет дни преди раждането. Ето кое е великото, могъщото, което изпълва душата ни с такова удивление: Орлеанската дева е родена на шести януари. Значи тя действително е получила инспирацията през тринадесетте нощи, но преди да отвори очи за земната светлина. Затова и в нашия календар умишлено е отбелязано, че шести януари е рожденият ден на Орлеанската дева. Трябва да разберем това в широкия му световноисторически контекст; защото то може да ни каже колко тайнствени са връзките в света и как в света действат тайнствени сили. Така са действали тайнствени сили тогава, на шести януари, когато сутринта хората от малкото селце, където се е родила Орлеанската дева, са се стекли заедно; когато самите животни са се държали толкова чудно. На този шести януари една инспирация е можела да достигне своя завършек. През тринадесетте нощи е можело да бъде инспирирано едно същество, предразположено към това чрез собствената си карма. Разбира се – не всеки, който е роден на шести януари, е предразположен към това, а кармата трябва да съвпадне с другите условия.

Исках да приведа този пример с Орлеанската дева, който особено ясно ни показва как сили, действащи под повърхността, се намесват във възникването и развитието на историческите събития. Разбира се, след това е дошло материалистичното развитие на следващите столетия. Напълно разбираемо е, че то е трябвало да разглежда като безумие едно такова насочване към дълбините на историята. Това не вреди; както изобщо не вреди, че днес хората извън нашите среди все още разглеждат тази духовна наука като безумие. Тази духовна наука ще си пробие път.

Но такива значими събития като онези, сред които живеят съвременните хора и в които действително са се инкарнирали, за да участват в тях под една или друга форма, невинаги означават едно и също в историческото развитие. Днес тези съдбоносни събития са предупреждение към хората. Написаната за тази война литература наистина вече е същински потоп, но във всички излезли книги, брошури и тъй нататък все още не намираме онова, което всъщност трябва да очакваме да бъде открито и което също трябва постепенно да бъде открито. Често се чува: за причините всъщност не може да се говори, може би след войната, може би чак след десетилетия хората ще открият в документите истинските причини за тази война и ще узнаят кой всъщност е бил виновен за нея. – Можете да прочетете това във всеки трети вестник. Но въпросът не е в това, а в това, че именно благодарение на днешното време ще стигнем до разбирането: в тези външни поводи всъщност не се откриват действителните причини, а причината трябва да се търси в духовния свят. Ще се открие, че тази война действително е била поставена в хода на историята като значимата карма на материализма, през която трябва да се премине, за да възприемат хората редица убеждения, които от материализма отново водят към спиритуализма. Човечеството непременно трябва да премине през това изпитание.

Какво всъщност става днес около нас, което ни разтърсва толкова силно? – Знаем, че когато човек премине през портата на смъртта, най-напред оставя физическото си тяло във физическия свят. Първоначално навлиза в духовния свят с етерното си тяло, астралното си тяло и Аза си. Скоро отхвърля етерното тяло; то се предава на останалия свят. След това продължава с астралното тяло и Аза през царството на душите, през царството на духовете. Но нека сега помислим, че днес голям брой хора преминават през портата на смъртта за сравнително кратко време и с определено съзнание; че отхвърлят едно етерно тяло, което, така да се каже, би могло още десетилетия да поддържа нормално един човешки живот. Когато човек умре между двадесетата и тридесетата си година, отхвърля етерно тяло, което би могло да поддържа физическото му тяло още шестдесет до седемдесет години. Силите са в етерното тяло, защото и в духовното нищо не се губи. Всички хора, които днес преминават през портата на смъртта в разцвета на годините си, предават на света едно етерно тяло, което би могло да поддържа този живот още толкова време, колкото трае един дълъг живот. Всички тези сили сега са в духовния свят. Как присъстват там тези сили? – Бих искал да ви покажа значението на подобно явление с един нагледен пример, взет от самия наш кръг.

Миналата есен едно семейство от нашия антропософски кръг загуби седемгодишното си синче, едно мило момче. Външните обстоятелства бяха наистина извънредно трагични. Бащата беше заминал на война като германски гражданин; тъкмо се беше разболял и беше във военна болница. Една вечер, точно когато в Дорнах, където се строи нашата сграда, се изнасяше лекция, ни съобщиха, че малкото седемгодишно момче е изчезнало. От вечерта не се беше прибирало у дома. Не бива да забравя да спомена, че градинарското семейство се е установило в Дорнах. Малко преди това сам бях пристигнал от Германия в Швейцария. Момчето ме беше посрещнало още пред сградата и ми беше подало ръка; то беше слънчево, много мило дете. И така, онази вечер ни уведомиха, че момчето го няма. Не можеше да се предположи нищо друго, освен че една кола за мебели, докарала мебели за членове и преобърнала се близо до сградата, е паднала върху детето. Освен всичко това трябва да имате предвид, че безброй години преди това оттам не беше минавала кола за мебели, а и оттогава не е минавала. Освен това трябва да помислите: момчето живееше при майка си, която се грижи за градинарското стопанство. То беше толкова мило момче, че когато бащата трябваше да замине, каза на майка си, че сега ще ѝ помага много усърдно, защото бащата вече няма да е там. Онази вечер го бяха изпратили до така наречената столова, за да донесе нещо за майка си. Тя съвсем не беше далеч – пътят от столовата до жилището на майката е съвсем кратък. По този кратък път има кръстовище, така че колата за мебели трябваше да завие. Всъщност момчето искаше да тръгне десет минути по-рано, но го задържа някой, който искаше да тръгне с него. Ако беше тръгнало по-рано и през друга врата, през която обикновено излизаше, щеше да мине покрай колата по-рано и от лявата ѝ страна, докато сега мина отдясно. Понеже момчето тръгна по-късно, излезе през друга врата и мина отдясно на колата за мебели, при преобръщането си колата падна право върху него. Хората бяха видели това, включително онези, които бяха при конете. Никой не подозираше, че момчето е попаднало под колата. Тогава казаха: колата е прекалено тежка, за да я вдигнем още тази вечер, ще го направим утре. – Това беше станало между пет и шест часа. А около десет и петнадесет вече се оказа, че непременно трябва да вдигнем колата. До дванадесет часа я бяхме вдигнали; и извадихме мъртвото дете.

Първото, което бих искал да спомена, е, че тъкмо подобен пример е особено подходящ да покаже как хората мислят погрешно и за живота. И бих искал още веднъж да приведа едно вече често използвано сравнение за това погрешно мислене. Да предположим, че на известно разстояние виждате човек, който върви по брега на река. Изведнъж виждате, че човекът пада в реката. Затичвате се натам и на същото място намирате камък. Разбира се, казвате, че човекът се е спънал в камъка, паднал е във водата и така е намерил смъртта си. Но нещата могат да стоят съвсем другояче, могат да бъдат тъкмо обратни. Човекът може да е получил сърдечен удар. Паднал е във водата, защото преди това е бил мъртъв; а не е намерил смъртта си, защото е паднал във водата. Тази грешка се допуска всеки миг, особено в природознанието. Разбира се, тя не се забелязва, когато е умело прикрита.

Така беше и с това дете. Кармата на това дете беше приключила. Колата за мебели беше минала оттам заради детето. Духовните същества, които действат зад тази тайна, подредиха нещата така, че детето да може да намери смъртта си. Момчето беше на седем години. Етерното тяло беше съвсем младо и би могло да поддържа живота още много десетилетия – силите бяха налице. Винаги ще свидетелствам за значението на това, че от известно време насам нашата сграда в Дорнах е обгърната от уголеменото етерно тяло на малкия Теодор Файс. Етерното тяло действително е уголемено – то се уголемява след смъртта, – и оттогава етерното тяло на малкия седемгодишен Тео образува нещо като аура на сградата. И от смъртта на това момче насам знаем, че когато работим по сградата, когато трябва да намерим идеите за нея, които да я поставят по правилния начин в духовния свят, получаваме инспирация също и от етерното тяло, което участва в образуването на аурата на сградата – етерното тяло на малкия Тео Файс. Разбира се, никакъв копнеж да изглеждам оригинален, не би могъл да ме подведе да отрека, че много от приносите, направени за сградата оттогава насам, са инспирирани също и от аурата на това етерно тяло, която обгръща сградата, и че в работата по сградата, така да се каже, получаваме тази помощ – неизразходваната етерна сила действа в нейна полза. Представете си какви значими вътрешни факти стоят тук зад външните факти: едно семейство се преселва близо до сградата. Има едно момче с особени заложби, обусловени от душевната му същност; то жертва етерното си тяло, за да бъде сградата обгърната от силата на това етерно тяло. Ето един такъв пример, от който виждаме как неизразходвани етерни тела, отдадени в жертва, имат своя задача в света.

Едва тук всъщност започва да се оформя онова съдържание на усещанията, което трябва да извира от нашата духовна наука. Да знаем, че човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, че преминаваме през различни земни животи – наистина не това теоретично знание е същественото. Съществено е какво внасят тези възгледи в нашето действително преживяване. Стремим се да внесем живот в нашето движение и като се опитваме да преодолеем разликата между живите и мъртвите не само теоретично чрез учението, а чрез самия живот. Когато наскоро ни беше отнет един много скъп сътрудник, Фриц Мичер, тъкмо в тридесетата му година, и трябваше да произнеса словото при кремацията му в Базел, сред важните ми думи бяха и тези, с които се обърнах към тази душа, за да ѝ възложа задачата – бих казал, като молба – да продължи да работи сред нас и след смъртта. Защото са ни нужни не само така наречените живи, а ни е нужно и сътрудничеството на онези, които са преминали през портата на смъртта. И те ще сътрудничат по два начина. От една страна, в близко бъдеще ще сътрудничат голям брой етерни тела, оставени от хората, преминали през портата на смъртта сред тежките съдбовни преживявания. Млади, неизразходвани етерни тела сега са като една голяма, мощна аура, в която живеем. А от друга страна, самите индивидуалности продължават да действат от етерните си тела. Можем да насочим поглед към неизразходваното етерно тяло в примера с малкия Тео Файс, където етерното тяло става инспиратор за някои от нещата, извършени по сградата. В обръщението си към Фриц Мичер исках да насоча поглед към индивидуалността. Част от нашата духовна наука е да чувстваме и усещаме напълно как се запълва пропастта между живота и смъртта. Защото през периодите, които прекарваме на Земята, съдържание на съзнанието ни трябва да стане не само теоретичното знание, а и напълно живото разбиране, че мъртвите са за нас като живи, че мъртвите дават нещо – като младите, неизразходвани етерни тела. А в тези етерни тела, принадлежали на хора, намерили сега смъртта си вследствие на големите съдбовни събития, живеят отзвуците на всичко онова, което се усеща, когато повече или по-малко съзнателно виждаме пред себе си смъртта като жертва в името на събитията, които времето изисква. Това нахлува в тези етерни тела. Многобройни хора, които в настоящето преминават през портата на смъртта, ще търсят смъртта или, по-добре казано, ще предвиждат смъртта и въпреки това ще знаят, че тази смърт има значение. Може да си материалист; когато живееш така, можеш да кажеш: Душите на народите, Духовете на народите са само имена за нещо, което абстрактно обединява една група хора с еднакъв език и еднакви особености. Да се говори за Духовете на народите като за действителни същества, е нелепост. – Нека дори някои от онези, които сега преминават през портата на смъртта, говорят така на думи; с това, че преминават по този начин през смъртта, те несъзнавано изразяват съгласието си с онова, което духовната наука трябва да каже: че Духът на народа, Душата на народа, е реално същество. Защото какво би означавало, ако Духовете на народите, Душите на народите, не бяха реални същества, а хората от всички страни участваха в кървавата война? При допускането за материалистично устройство на света това би било немислимо. Но ако отделният човек се жертва за Духа на народа, ако Духът на народа е реално същество за него, тогава има най-дълбок смисъл в това, че подобни събития са сполетели хората. Така ще усетим настъпването на време, в което много, много неизразходвани етерни тела ще се носят в духовната атмосфера и всички ще напомнят, че има нещо духовно. В бъдеще тези етерни тела ще бъдат добри помощници за спиритуалното задълбочаване на човешкото разбиране за света. Хората ще трябва само да усещат в душите си как зоват мъртвите. Когато отново настъпи мир над земите, където сега се развиват ужасните събития, хората, които ще живеят тогава, ще действат толкова по-добре, ако чуват гласа на мъртвите. Но това не се разбира само символично. Неизразходваните етерни тела ще бъдат там и ще надават своя зов. Светът не може да съществува занапред, без хората да почувстват и усетят връзката си с духовния свят. И бъдещото човечество би се оказало безчувствено, ако не би могло да чуе това напомняне на мъртвите. – Във физиката всеки признава, че никоя сила не се губи; говори се за преобразуване на силата. В духовната област е същото. Силите, които неизразходваното етерно тяло пренася през портата на смъртта, не изчезват; те ще бъдат там. И душите на бъдещето могат да ги приемат в себе си и чрез тази връзка с душевните останки от неизразходвани етерни тела да получат сила и увереност за своята спиритуална дейност. Наред с многото неща, които тази война може да ни каже, за нас като последователи на духовната наука най-съществено е още сега сякаш да отправим духовен поглед нагоре към бъдещата атмосфера – атмосферата на неизразходваните етерни тела; но тук долу ще трябва да има души, които усещат в това напомнянията на мъртвите. А да направим това възможно, е част от задачата ни като истински последователи на духовната наука. Трябва да можем да намерим гледна точка, съответстваща на духа, и за такива събития на нашето време, а не гледната точка на абстрактното мислене. Трябва действително да си представим бъдещото население на Земята така: долу има души, които са във физическото тяло, а отгоре надолу действат неизразходвани сили на етерни тела; и тези души долу могат да кажат: не губим надежда, че ще дойдат по-добри времена за спиритуалното познание, защото неизразходваните етерни тела ни помагат със своите сили. – Ако приемем това конкретно, а не абстрактно, тогава сме разбрали нещо от напомнянията, които това тежко съдбовно време може да ни даде особено като последователи на духовната наука. Така трябва да стане, защото са нужни реални въздействия върху човешкото развитие. Щеше да се наложи да продължим да действаме още дълго, ако отново трябваше да постигнем онова, което спиритуалният светоглед иска да даде, чрез убеждения, основани на разсъдъка. При Орлеанската дева се осъществи подсъзнателно посвещение. В бъдеще спиритуалното ще въздейства по друг начин върху развитието на човечеството. Неизразходваните етерни тела ще бъдат онези, които ще ни помагат и ще стоят до нас – до нас, а също и до онези, които като индивидуалности искат отново да въздействат върху физическия план.

Във връзка с онова, което хората могат да разберат, и днес понякога все още се случват съвсем странни неща. Въз основа на приведения пример ще признаете, че по времето на Орлеанската дева стратезите, пълководците не са предизвикали онова, което е било предизвикано. Често съм привеждал и друг пример: когато в решителния час войската на Константин потегли към Рим, пак не пълководците бяха онези, които донесоха победата и разбиха пет пъти по-силната войска на Максенций, извел войските си пред вратите на Рим срещу Константин. Константин последва не своите пълководци, а един сън, който му каза да заповяда да носят пред войските му монограма на Христос. Сънища и сибилински оракули тогава събраха войските на определено място и решиха всичко. А с победата на Константин картата на Европа отново придоби съответния си облик. Кой тогава направляваше събитията под прага на съзнанието? Христовият импулс, но Христовият импулс такъв, какъвто беше в действителност, а не такъв, какъвто хората го разбираха. Няма да опознаем Христовия импулс, ако се вслушваме в препирните на теолозите. Христовият импулс действаше не в онова, което хората съзнателно извършваха, което хората разбираха; той действаше в съчетаването на събитията при Константин и Максенций, а по-късно отново при Орлеанската дева. И в днешно време преживяваме какво ли не, макар понякога и във връзка с дребни факти. Понякога малкото може да се сравнява с голямото. Преди няколко години един изтъкнат философ написа в едно южногерманско месечно списание по-дълга статия за духовнонаучния светоглед, който трябва да представлявам. Тази статия оказа много голямо въздействие; беше написана в напълно враждебен дух, макар да съдържаше и някои благосклонни оценки за теософията изобщо, а и някои признания. Например ме съветваше да използвам дарбите си не за такива неща, а по-скоро за да установя най-сетне дали Мицкевич действително е прераждането на Орлеанската дева и така нататък. Но като цяло статията все пак беше много подходяща да представи онова, което трябва да се смята именно за нашия духовнонаучен светоглед, по начин, който предизвика неблагоприятно впечатление. Философът, написал статията, минаваше за голям платоник, за голям логик. Сам казваше, че не се посвещава на друга задача освен на възвестяването на истината и затова можел да знае истината. Редакторът на списанието изглеждаше много доволен, че може да публикува толкова дълга авторитетна статия за тази духовна наука. Това беше още преди няколко години. После дойде войната. Въпросният човек не е привърженик на възглед, изразяващ симпатия към Средна Европа, а решително симпатизира на Англия и Франция и дори на онези, които се сражават на страната на Англия и Франция. И какво става? Пише редица писма до същия човек, който е редактор на списанието. Редакторът на споменатото списание публикува и тези писма в друго списание – „Зюддойче Монатсхефте“, понеже са твърде характерни. Дори напомня, че е същият човек – това е Карл Мут, – който издава списанието „Хохланд“ и който е отпечатал статията за „Щайнеровата теософия“, както се изразява. За тези писма може да се каже, че в тях е изречена цялата злъч, която един човек със симпатии към Западна Европа може да излее върху средноевропейското население. Между другото този човек заявява: в сравнение с хората, които до един не могат да знаят за какво се борят, чернокожите са свободни благородни хора. Трябвало само да се сравни Средна Европа с английската световна империя, която, също като Католическата църква, била установена от Бога и никога не била вършила нищо друго освен онова, което е в божествения световен ред.

Съвсем естествено е това писмо да бъде отпечатано! Споменатият редактор добавя към него: в цяла Средна Европа извън лудниците няма да се намери човек, който би могъл да застъпва подобно нещо! – И така, сега добрият господин Мут признава, че човекът, когото е избрал, за да го пусне да напада нашия духовнонаучен светоглед, всъщност е готов за лудницата. Ето как стоят изобщо нещата с онова, което се изтъква срещу нашия духовнонаучен светоглед. Само че господин Мут още тогава е трябвало да знае, че този човек е готов за лудницата. Но първо му беше нужно напомнянето на войната. Тепърва онова, което сега лесно можеше да разбере, трябваше да събуди неговата проницателност. Не един човек, готов за лудницата, се разхожда наоколо и критикува светогледа, който представляваме, само че това не се разкрива по толкова гротесков начин.

Казах, че този пример показва как разсъдъкът, който хората притежават днес, би изоставал още дълго, когато става дума за духовнонаучен светоглед, и че наистина трябва да се каже: за да навлезе в света количеството спиритуалност, което трябва да навлезе в него, са нужни не само живите, но и мъртвите! А сред най-добрите помощници ще бъдат онези, които трябваше с душата и живота си да подкрепят хода на тежките и съдбовни събития на нашето настояще. И затова днес ни се иска подобни разсъждения да не остават само нещо теоретично в душите, а да станат дълбоко искрено усещане – усещането: нека разбираме верността си към духовната наука така, че душите ни будно да съзнават, че там, в духовния свят, ще има гласове, които ще ни напомнят и ще ни казват: „Нека ние, мъртвите, ви бъдем знак, че у хората трябва да настъпи спиритуално задълбочаване, защото преживяхме тази смърт със съзнание – не за собствената си кауза, а за онова, което не зависи от нас, така че с това скрепихме верността си към нещо, което излиза извън отделния материален човешки живот!“

Когато сред последователите на духовната наука има такива, които ще долавят, усещат и познават сериозния шепот на онези, които са преминали така през портата на смъртта, тогава в усещанията на човешките души действително ще се осъществи част от целта, която се преследва чрез духовната наука; с други думи, това ще стане, когато благодарение на духовната наука има души, които умеят да насочват мисълта си към царството на духовете, защото от царството на духовете много неща ще могат да бъдат казани на хората в идващите времена.

Това исках да загатна, за да го усетите, понеже обстоятелствата се стекоха така, че тъкмо по това време можем да бъдем заедно и на събрание на клона тук. Желанието е при подобни събрания да се дава не просто знание в зародиш, а онова, което се говори на такива събрания, да действа като жив зародиш, положен в почвата на усещащата душа. Главното ще бъде онова, което ще носите по-нататък като усещане от подобно разглеждане.

Затова нека завършим тези разсъждения, като си спомним какво трябва да възникне за нас от съдбовните събития на времето:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.