НАМЕСАТА НА ХРИСТОВИЯ ИМПУЛС В ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ – ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА ПРОПАСТТА МЕЖДУ ЖИВИ И МЪРТВИ

Нюрнберг, 13 март 1915 г.

Ако духовната наука иска преди всичко да бъде един вид жизнена сила за душите ни и може да бъде такава, то, от друга страна, в толкова значителни времена като нашите, когато се подготвят толкова много неща, духовната наука трябва да покаже и мощта, и способността си да разшири духовния поглед на душите, отдали се на духовната наука. Така случващото се се вижда в малко по-широка светлина, отколкото днес в много случаи още е способен да го види стесненият от материализма поглед на останалите съвременници. В онова, за което се полагаха грижи през годините в нашето духовнонаучно движение, можеше да се види, че една от целите беше и да се разшири начинът, по който душата усеща, така че човек да се освободи от това да мисли само за своето по-тясно Себе и за онова, което обкръжава това по-тясно Себе, и действително да може поне малко да погледне към големите импулси, големите проявления на сили, които преминават през цялото развитие на земното човечество. И ако така сме се постарали, така да се каже, да разширим размаха на чувствата и усещанията си, то трябва да можем да подготвим и придобитите чрез духовната наука сили за това: тъкмо в такива времена, които, от една страна, връхлитат душата с вълните си и ѝ носят толкова дълбока болка, а от друга страна, я издигат до съвсем особена висота, защото крият в лоното си толкова значителни неща – в такива времена трябва вече да можем поне малко да следваме онова, което не е така видимо отвън в събитията, което обикновеният разсъдък не може да съзре в тях. Трябва особено да можем да си поставим въпроса: Онова, което, запалено като такава страшна факла на войната, гори над главите ни, има ли нещо пророческо за цялото земно развитие?

Само онзи ще се ориентира правилно в сегашните събития, който ги вижда в светлината на възможно най-голямото им значение. Приятелите в нашите редици често навярно са се питали защо през последните години в нашия кръг понякога се говореше, че в десетилетията на двадесетия век ще дойдат времена, към които трябва да гледаме напред с особено внимание, защото децата и внуците на живеещите сега ще трябва да преживеят важни и могъщи, но и трагични и болезнени събития. Онези, чиято задача днес е да дадат нещо за из път, което да крепи душите на децата и внуците пред онова, което ще сполети човечеството през двадесетия век, трябва да съзнават, че този дар за из път трябва да бъде силна вътрешна духовна сила. Много, много повече, отколкото днес можем да си представим в обикновения живот, потомците ни през двадесетия век ще се нуждаят от силни вътрешни сили, които да поддържат душата, за да пренесат нататък благата на човечеството, натрупвани в човешкото развитие векове и векове наред. И на още съвсем други житейски бури ще бъдат изложени потомците на живеещото сега земно човечество. Казах, че понякога са могли да се учудят, когато в нашите редици се говореше така. Но може би сега може да се породи усещане за това, ако помислим, че се намираме сред най-големите военни събития, най-ужасните военни събития, сполетявали някога хората, откакто човечеството има съзнателна история на тази Земя.

Би било съвсем неправилно да не се проникнем възможно най-дълбоко, възможно най-силно от значението на мига и да не си зададем въпроса: Какво всъщност общо има онова, към което се стремим, водени от вътрешните копнежи на душата си, какво общо има духовното познание с онова, което трябва да навлезе в развитието на човечеството? Не виждаме ли дори при повърхностен поглед как над новата образованост и култура на Европа се разразява заплашителна буря, която отдавна се е надигнала откъм изток? И трябва поне да знаем, че в лоното на този изток живеят съвсем могъщи сили, за които вече може да се види, че така, както сега се проявяват, по същество водят към разкъсване, към унищожаване на европейската култура. В каква степен е така, сега можем само да предчувстваме.

Що се отнася до онова, което наричаме европейска култура и цивилизация, се намираме в петия следатлантски културен период. Това е културата на съзнаващата душа, в която сред нас има души, които имат да дадат нещо на човечеството. Когато погледнем назад към гръко-латинската култура, тя в същността си, макар и в съвсем друга форма, ни се разкрива като отзвук, като повторение на по-висока степен на онова, което е живяло още в древната Атлантида. Макар там то да е живяло още по друг начин, в четвъртия следатлантски културен период е настъпило нещо като негово повторение. Петият следатлантски културен период, в който се намираме, е ново образувание, нещо напълно ново, прибавило се към досегашния ход на човешкото развитие. Такива неща трябва да схващаме с най-дълбокото и най-силното човешко чувство за отговорност, а не само като абстрактна истина, като теория, и трябва също ясно да съзнаваме, че ще трябва да мине още много време в земното развитие, докато от сърцата и душите на хората излезе всичко онова, което божественият световен ред има да даде на земното човечество чрез петия следатлантски културен период.

През четвъртия културен период като най-значително събитие в цялото земно развитие изгря импулсът на Мистерията на Голгота. През петия следатлантски културен период тази Мистерия на Голгота няма просто да продължи да действа така, както е действала през четвъртия културен период. Задачата на този пети културен период е постепенно да се приближи към Мистерията на Голгота с пълно познание на духа, с пълно разбиране, с всички познавателни сили на душата; не само със силите на разсъдъка, със силите на благочестието, основано единствено на чувства; постепенно, чрез всичко, което душата може да породи от самата себе си като познания и сили за разбиране, да схване Христос, преминал през Мистерията на Голгота. Така че думите на Павел, макар и по нов начин, да са верни: „Не аз, а Христос в мен.“ И в основата си всичко, което постигаме в духовната наука, ни подготвя накрая да схванем с всички вътрешни познавателни сили на душата какво всъщност е този Христос. Това е значителна, велика задача на петия културен период.

Нека сега малко се вживеем в онова, което всъщност се казва, когато от петия културен период се очаква подобно нещо. Нека представим пред душите си начина, по който Христовият импулс е действал в човечеството от Мистерията на Голгота насам. Ако Христовият импулс можеше да действа само чрез онова, което хората са разбрали за него в течение на вековете, откакто се е извършила Мистерията на Голгота, тогава той би могъл да действа само в малка степен сред хората. Но той не е такъв импулс, който се е обръщал към човешкото разбиране или към разбирането чрез чувства само на езика на понятията, а е реален импулс, влял се с живи сили в самия ход на историята. Онова, чийто външен символ е течащата на Голгота кръв, е тъкмо онова, от което в човешката история се влива жива сила.

Нека се опитаме чрез едно историческо събитие да си изясним как е действал този Христов импулс, без хората все още да са го разбирали; как е действал като жива движеща сила в развитието на човечеството. Петата следатлантска културна епоха е призвана да внесе в съзнанието цялата вътрешна природа и същност на Христовия импулс. Но той вече е действал като жива сила в подсъзнаваните душевни сили, преди да може да се пробуди напълно в съзнанието на човечеството. И например Орлеанската дева е една от личностите, които Христовият импулс си е избрал, за да действа чрез тях, да извърши нещо значително – биха могли да се посочат и други. Ако проследим историята на Европа назад до събитието, свързано с личността на Орлеанската дева, дори да разглеждаме историята само външно, ще трябва да кажем: едва онова, което тя извърши тогава, когато се издигна сред френския народ и отблъсна английските сили – тя в действителност го направи, – даде на картата на Европа облика, който тя постепенно придоби. И всяко друго разглеждане на историята през последните столетия, доколкото засяга разпределението на европейските народи и държави, всъщност е приказка: при него не се осъзнава, че Христовият импулс е бил с Орлеанската дева и тогава като жив импулс е осъществил разпределението на европейските народи и народностни сили. И бихме искали да кажем: докато учените спореха за какво ли не, вече започваха да спорят дали причастието трябва да се приема в една, или в друга форма, дали едно или друго се тълкува чрез една или друга формула, и докато така учените показваха, че със съзнателното си разбиране още не са схванали какво представлява Христовият импулс, този импулс действаше чрез простото селско момиче, чрез Орлеанската дева, действаше, като придаваше облик на европейската история. Защото въздействието на Христовия импулс не зависи от разбирането, с което го посрещаме. Чрез своя михаилов представител Христовият импулс действаше в Орлеанската дева. Но за целта Орлеанската дева трябваше да премине през нещо подобно на инициация. Днес говорим за посвещението, за инициацията, и за тази цел излагаме пред човешкото съзнание правилата, които сме събрали в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Но при Орлеанската дева, разбира се, не можеше да става дума за такова посвещение. При нея може да се говори само за посвещение, което, така да се каже, е било остатък от по-старото посвещение, извършвало се повече в подсъзнаваните душевни сили на хората. Тъкмо тези стари посвещения са се предавали като стихийни сили чак до по-ново време. В старите сказания, приказки и легенди се разказва много за това как на един или друг човек му се случило едно или друго, чрез което се пробудила вътрешната му душевна сила и той видял едно или друго от духовния свят. Такива неща трябва само да подскажат как без човешка намеса, чрез въздействието на божествено-духовни сили, които пронизват света, определени хора, пригодени за това чрез кармата си, са посветени по естествен път благодарение на мястото, на което ги поставя кармата на човечеството и където тази карма на човечеството се слива със собствената им карма. Един много красив отзвук от такова природно посвещение, както бихме искали да го наречем, ни дава едно стихотворение, което разказва как „слънчевият син“ Олаф Астезон прекарал в състояние, подобно на сън, тринадесетте нощи и дни от Рождество Христово до явяването на Христос, до 6 януари. Олаф Астезон: още в името се загатва, че в него се съдържат подсъзнавани познавателни сили, предадени му по наследство, защото Олаф Астезон всъщност означава: онзи, през когото тече кръвта на предците му. От първия ден на Рождество до 6 януари, празника Богоявление, слънчевият син Олаф Астезон спи и сънува през тринадесетте нощи, които са най-тъмните през земната година или поне съдържат в себе си най-голямата сила на годишния земен мрак. Онова, което в такива сказания и легенди се свързва с тези нощи, съвсем не е само суеверно човешко мъдруване. Защото в действителност има два годишни сезона, които в космическо отношение, така да се каже, представляват два противоположни полюса за живота на човешката душа в тялото. Ако вземем времето около летния празник на Йоан, то е особено подходящо човешката душа да се разтвори в космоса с всичките си страстни импулси, да се съедини с космоса чрез външната физическа слънчева сила, която тогава достига най-голямата си енергия. Затова в древността празникът на Йоан е бил предназначен да влага в човешката душа божествено-духовните сили, които на вълни пронизват и изпълват космоса, когато на този празник хората забравяли себе си и се разтваряли във външните мощни физически сили на космоса. А когато слънчевата сила достига най-слабото си физическо проявление, в средата на зимата, тогава пък най-голяма мощ достигат духовните сили, които действат в мрака. И с право, може да се каже, съобразно с космическите закони, празникът на раждането на Исус от Назарет се пада по това време. Когато външното физическо е най-тъмно, душата може да преживее най-могъщото, ако се чувства съединена със силите, които духовно пронизват аурата на Земята. Ето защо именно през тези дни Олаф Астезон спи и спи и преживява всичко онова, което наричаме Камалока, после онова, което наричаме душевен свят, и накрая онова, което наричаме царството на духовете. И норвежката легенда ни разказва как Олаф Астезон, събудил се отново след тринадесетте нощи, може да разкаже какво е преживял, как е срещнал душите в душевния свят и в царството на духовете. Всичко това са образи, които наистина съответстват на имагинативно познание, но сочат действителните живи възможности на човешките души, когато тези души през онова време на физически мрак, което обаче е време на спиритуално просветление, се чувстват пренесени, когато се чувстват пренесени към онова, което се вълнува и тъче в аурата на Земята. И в края на легендата виждаме как силите на Христовия импулс мощно обхващат разбирането на Олаф Астезон, което обаче е подсъзнавано. В такива легенди се говори сякаш за природни посвещения, които в древни времена още са били възможни, за вглеждане в духовния свят. По това време аурата на Земята действително притежава сила, каквато няма през други периоди, когато, така да се каже, е залята и засенчена от блясъка на физическата слънчева сила. И тъй като от Мистерията на Голгота насам Христос е съединен с аурата на Земята, през тези дни силата на Христовия импулс също може да въздейства особено силно върху душите, ако те са възприемчиви за нея.

Ето защо, преди да се изследва каквото и да било исторически, би могло да се предположи, че и при такава личност като Орлеанската дева Христовият импулс е въздействал подсъзнавано върху душата ѝ в продължение на тринадесет дни; че и тя, така да се каже, е преживяла в подсъзнаваните душевни сили нещо като просветление чрез Христовия импулс – онова, през което Олаф Астезон е преминал в състояние на сън през тринадесетте дни и нощи. Но тогава Орлеанската дева би трябвало някога през тринадесетте дни от 25 декември до 6 януари да е била в състояние, подобно на сън, и на 6 януари, след като душата ѝ е била в такова състояние, Христовият импулс би трябвало да е обхванал тази душа. Онова, което така може да се предположи, действително е било налице по своеобразен начин, само че в съвсем особен момент, когато човек наистина може да бъде в състояние, подобно на сън. А именно човек прекарва известно време в истински сън още докато се изгражда – преди да поеме първата глътка въздух в земния живот, преди да се роди от тялото на майка си и да приеме първия земен физически лъч светлина. И както вечер заспиваме и сънуваме, така и в тялото на майката сме в сън, подобен на сънуване. А дните, през които този подобен на сънуването сън е най-възприемчив за несъзнаваните влияния на духовния свят, са именно последните дни, които човек прекарва в тялото на майка си. И така, напълно възможно би било точно тези дни при Орлеанската дева да са били използвани, за да ѝ се вложи Христовият импулс, преди с физическите си очи да види физическата слънчева светлина и да поеме първата глътка въздух извън тялото на майка си. Именно така е било, защото Орлеанската дева е родена на 6 януари. На 6 януари цялото село се стекло, защото в аурата му имало нещо неопределено. Това е исторически факт. Хората не знаели какво е станало: родила се Орлеанската дева. Зад такива неща се крие много. И едва когато човечеството се научи да вижда този тайнствен факт в правилната светлина, ще има и разбиране за онова, което действително става под повърхността на външния сетивен свят в развитието на човека. Божествените сили избират най-разнообразни пътища, за да проникнат в онова, което е човешка душа. Разбира се, кармата на Орлеанската дева е трябвало да бъде подходяща, за да може да се случи нещо такова. Но съвпадението на кармата на Орлеанската дева с факта, че е родена на 6 януари, е дало в историята онова, което е позволило Христовият импулс да въздейства особено силно върху тази историческа личност и да придаде нов облик на Европа. Това са неща, които могат да се проверят, ако наблюдаваме хода на историята с известно разбиране. Това са нещата, от които в бъдеще ще изхожда духовното разбиране, когато тази пета следатлантска културна епоха действително извлече всички познавателни сили от душите. Тогава душата все по-съзнателно и по-съзнателно ще преживява съществуването на Христовия импулс. Но ще го преживява така само ако човечеството стане способно да разглежда духовната наука вече не като обикновена теория, а да я чувства като живия живот, да я изпитва вътрешно. Тогава духовната наука ще може да осъществи онова, което всъщност е нейната мисия в хода на развитието на човечеството.

В такова време като нашето трябва особено ясно да осъзнаваме, че е необходимо да се прехвърли мост над пропастта, която през една материалистична епоха се разтваря все повече и повече между човешките души, живеещи тук заедно, въплътени във физическо тяло, и онези, които вече са преминали през портата на смъртта. И все повече ще се научаваме да виждаме, че към цялото човечество принадлежат както душите, които се намират в живота между смъртта и новото раждане, така и онези, които са във физическия живот между раждането и смъртта. Все по-силно, все по-интензивно трябва да става това съзнание – съзнанието, че всички сме обединени на земното кълбо, включително и онези, които преди нас са преминали в свръхсетивните царства и действат сред нас само с други сили, различни от силите, с които действаме ние, живеещите в тяло. Но за целта е необходимо разбиране на силите, които действат духовно. За целта е необходимо да се научим да разглеждаме връзките между земните явления в онази нова светлина, която духовната наука може да даде.

Само защото духовната наука трябва да вълнува сърцата ни, като същевременно води душите ни напред в познанието, искам да ви говоря за нещо, с което се срещнахме през последните седмици; искам да изясня някои неща за пътя, който същевременно е свързан с някои от нещата, които ни занимаваха през последните седмици в по-широкия кръг на нашето духовнонаучно познавателно течение. Със сигурност бих могъл да избера и други случаи, но тези случаи са непосредствено свързани с нашата карма, така че тъкмо днес мога отново да говоря за тях. И можете да отнесете казаното и към други хора в нашето духовнонаучно движение и извън него, при които връзката между съдбата им и смъртта им е подобна на тази в случаите, за които искам да говоря. Миналата есен в Дорнах, в близост до нашата сграда, преживяхме един покъртителен случай. Скъпи приятели се бяха преместили с децата си в Дорнах, бяха се заселили близо до сградата, за да се грижат за градината. И най-голямото, седемгодишно дете, момче с безкрайно буден дух, което обаче и по сърдечните си качества беше нещо съвсем особено, действително беше като слънчево дете. Човек изпитваше най-сърдечно съпричастие към душата на това дете дори ако можеше само да го зърне от време на време тук или там. Когато после бащата постъпи в армията, за да изпълни на бойното поле дълга си като германски гражданин, седемгодишното момче вече беше, бих искал да кажа, толкова съпричастно към цялата житейска ситуация, че особено много се стараеше да замества бащата, доколкото можеше, за да помага на майката, като вършеше всевъзможни поръчки. То отиваше в града, пазаруваше – седемгодишното момче съвсем само. Една вечер се установи, че момчето го няма. Тъкмо имаше лекция. Около десет часа дойде един наш приятел и каза, че момчето е изчезнало. И накрая не можеше да остане никакво съмнение, че изчезването на момчето има нещо общо с преобръщането на една кола за превоз на мебели, която се беше преобърнала близо до сградата на място, през което преди това вероятно едва ли някога бе минавала кола за мебели, не е минавала и оттогава и вероятно още дълго няма да мине нито една. Колата беше паднала от малък склон в една ливада така, че коларите казаха: и дума не може да става да се вдигне колата още същата вечер. Разпрегнаха конете, за които много се тревожеха, и спокойно оставиха колата да лежи, за да я вдигнат на следващия ден, защото смятаха, че ще е нужен цял ден, за да може да се вдигне тежката кола. Вече беше десет часът вечерта. Трябваше да свържем изчезването на момчето с преобръщането на тази кола. Донесоха се всякакви инструменти и всички, които можеха да работят, работеха, а след два часа колата беше вдигната. В полунощ намерихме мъртвото момче под колата за мебели.

Ако проследим и разгледаме само външно как още много преди случилото се всичко се е подреждало така, че момчето, което иначе винаги минаваше по малко по-различен път и би минало отдясно на колата, тогава обаче мина отляво, където колата трябваше да падне точно върху него; ако помислим, че с най-добри намерения то е било малко задържано, така че е тръгнало с около четвърт час по-късно – беше взело нещо за вечеря от така наречената столова, – така че е тръгнало по-късно, отколкото всъщност е искало; ако помислим, че всичко се е разиграло така, че в действителност са били решаващи няколко, дори едва няколко минути, за да бъде момчето точно на мястото, където колата се е преобърнала, и че всичко е останало незабелязано – съвсем наблизо хора са гледали как колата се преобръща, но никой не е видял момчето, – ако помислим за всичко това, още от външна гледна точка ще признаем, че този случай е в най-висша степен пример за логическа заблуда, в която човек лесно може да изпадне. Често съм показвал нагледно, включително и пред вас, как още във външния живот човек може да изпадне в заблуди, при които направо разменя причината и следствието. Казвал съм: да предположим, че отдалеч виждаме човек да върви по брега на река. Виждаме как внезапно се олюлява и пада в реката. Не след дълго го изваждат мъртъв. Съдейки по всички външни признаци, имаме право да приемем, че човекът е паднал във водата и се е удавил. И ако не предприемем нищо друго, човешката преценка ще остане такава. В този случай е необходимо само едно външно средство, за да се убедим може би в обратното. На мястото, където човекът е паднал в реката, е намерен и камък, и това затвърждава преценката. Ако се направи аутопсия, ще се установи, че човекът е получил удар, вследствие на което е паднал в реката, и че е намерил смъртта си не защото е паднал в реката, а че е паднал в нея, защото е бил мъртъв. Значи причината и следствието са напълно разменени. Но за онзи, който прозира нещата, това се случва на много места преди всичко в науката. В нашия случай, при който момчето намери смъртта си, трябва да кажем: кармата на това момче е поръчала колата за мебели, неговата карма е довела колата точно на това място. Погрешна е преценката, че тук е имало случайност. В този случай на момчето е било отредено да достигне само седмата година от живота си в тази инкарнация. И бих искал да кажа, че всичко е било устроено за тази цел. Тук трябва напълно да свикнем да разменяме причината и следствието в сравнение с начина, по който ги виждаме в обикновения живот.

Но ако насочим погледа на ясновидеца към живота на тази душа, ще може да ни се разкрие нещо значително, което несъмнено ще ни разтърси, ще ни разтърси с огромна сила, но същевременно ще осветли божествено-духовните тайни на света. Не мина много време след смъртта на момчето и цялата аура на сградата в Дорнах се промени. И с тези думи ви казвам нещо, свързано с моя опит. Когато сам работиш за сградата на Антропософското общество в Дорнах, когато трябва да ръководиш онова, което предстои да се извърши там, знаеш какво дължиш на помощните сили, които въздействат върху душата от такава аура. От онези дни с аурата на сградата в Дорнах действително е свързано, истински е свързано онова, което беше още неизразходваното етерно тяло на момчето. Защото именно етерното тяло е онова, което човек отхвърля. Индивидуалността, съставена от Аза и астралното тяло, продължава нататък, това е нещо друго. Но когато етерното тяло бъде отхвърлено в толкова крехка детска възраст, то съдържа сили, които още десетилетия биха могли да поддържат физическото тяло и физическия живот. Тези сили преминаха неизразходвани през портата на смъртта. След няколко дни те се отхвърлят. И сега тези сили взаимодействат именно с аурата на сградата. Следователно за тази индивидуалност не може да се каже, че с аурата на сградата действа самата душа; действа неизразходваното етерно тяло. И в духовния свят нищо не се губи. Физикът знае, че от физическите сили нищо не се губи, че силите само се преобразуват. И в духовния свят трябва да търсим преобразувани сили, неизразходвани етерни сили, които се издигат в духовния свят от хора, починали рано. Приближаваме се до тези неща, когато ги наблюдаваме в конкретни случаи. И само по тази причина днес ви говоря за такива конкретни случаи. Преди седмици в Цюрих почина една скъпа приятелка антропософка след живот, донесъл ѝ не едно изпитание, и кармата на нашето движение наложи да говоря при кремацията. Времето между смъртта и кремацията беше от сряда, шест часа вечерта, когато настъпи смъртта, до понеделник, единадесет часа преди обяд. Следователно малко повече време от обикновено. Ето защо по време на кремацията отделянето на индивидуалността от етерното тяло вече беше настъпило. Особеното беше, че в дните между смъртта и кремацията, когато душата вече се беше отделила от етерното тяло, пред мен възникна необходимостта: трябва да изговориш определени думи преди словото при кремацията и след него. Начинът, по който бяха формулирани тези думи, действително имаше твърде малко общо със собственото умение, със собственото формулиране на думи; напротив, отъждествяването с душата на личността, преминала през портата на смъртта, породи необходимостта да се характеризира тази душа, но да се характеризира така, че характеристиката да дойде като вдъхновение, като просветление от самата душа. Душата сякаш казваше: намери думи, чрез които в звучащи слова да се яви онова, което характеризира душата ми. – Но в душата още имаше неосъзнатост. Думите идваха от душата не съзнателно, а от същността на тази душа. Трябваше да я характеризирам – тя не искаше да се оглежда сама в себе си по егоистичен начин – така, както се явяваше на самата себе си, когато друга душа я съзерцаваше. И тази друга душа трябваше да изговори следното в началото на онова, което би могло да се нарече надгробно слово, като тази необходимост се простираше чак до формулирането на отделните думи. Като обръщение към душата, преминала през портата на смъртта, трябваше да бъдат изговорени следните думи:

Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.

Както казах, тези думи трябваше да бъдат изговорени в началото и в края на погребението. През цялото събитие, по време на погребалната церемония, тази душа действително беше, така да се каже, като заспала. Последва кремацията. И се случи нещо забележително: първият проблясък на съзнание в душата настъпи в мига, когато топлината – не може да се каже пламъкът – обхвана трупа; след това съзнанието отново угасна. Тогава можеше да се каже: тази душа е преминала през портата на смъртта, отхвърлила е етерното си тяло и сега се разкри как една такава душа поглежда назад. Пред тази душа, докато поглеждаше назад, стоеше цялата погребална церемония, тоест онова, което бе изговорено; към него насочваше поглед. И тук би могло да се види тайната на действието на времето за душата, след като е преминала през портата на смъртта. Това винаги би могло да се види в подобен случай. Когато тук, във физическото тяло, погледнем нещо, което се намира в пространството, и после се отдалечим от него, този предмет не си отива, а остава на мястото си и винаги можем да се обърнем – виждаме, че той остава на мястото си. Но не е така с онова, което преживяваме във времето през физическия живот; от него имаме само картина на спомените за събитията. Напротив, когато след смъртта погледнем назад към минали събития, те остават на мястото си; гледаме към събитията сякаш през пространството. Така беше останало на мястото си онова, което бе изговорено, душата поглеждаше назад към него през хода на времето като към пространствено образувание. Това е насочване на погледа към образуванията на Акаша-хрониката. После отново настъпи състояние, подобно на сън. Но особено в този случай съвсем ясно се показа колко неоснователен е страхът на материалистичната душа, че съзнанието може да намалее, когато душата премине през портата на смъртта. След смъртта, когато потъваме в състояние, подобно на сън, до по-късното пробуждане не сме без съзнание или с твърде малко съзнание, а имаме твърде много съзнание. Когато сме отхвърлили етерното тяло, когато панорамата на живота е отхвърлена, първоначално сме толкова изпълнени със съзнание – говорих по-подробно за това в цикъла „Вътрешната същност на човека и животът между смъртта и новото раждане“, изнесен във Виена, – че съзнанието отначало заслепява и човек първо трябва да се ориентира. И се ориентира, като поглежда назад към собствения си земен живот и към своя характер през този земен живот. Трябва да се ориентира чрез самопознанието: в него трябва да започне да действа силата за ориентация и тогава от него онова, което представлява твърде много съзнание, се приглушава, така да се каже, дотолкова, че човек може да го понесе според онова, през което е преминал в последната инкарнация. Следователно всъщност се приглушава съществувалото свръхизобилие на съзнание до степента, която човек може да понесе. Но това може да настъпва на етапи. И под впечатлението от това как топлината, горещината обхващаше тялото, в душата на тази наша приятелка се появи първи проблясък на действително съзнание.

А в друг случай ми се показа особено ясно, че след преминаването си през портата на смъртта душата се стреми да събере в едно онова, което се намира в нея. Казах, че тези неща могат да се преживеят при всяка смърт, но ви привеждам характерни примери от най-скорошно време. Това ми се показа с особена яснота в друг случай, когато една наша приятелка премина през портата на смъртта, след като беше достигнала напреднала възраст. През последните години, които преживя на Земята, тя беше отдадена с всичките си чувства и усещания на онова, което може да се нарече импулсите на духовната наука, и тази отдаденост беше рядко срещана. Беше ѝ присъщо по-скоро да чувства всяко отделно нещо в духовната наука, отколкото да го схваща с разсъдъка, и да свързва душата си с онзи вид усещане и чувстване, който се поражда от едно не теоретично, а съобразено с истината на живота разбиране на духовната наука. Съвсем скоро след часа на смъртта, докато тази личност с етерното тяло се вживяваше в панорамата на живота, от душата ѝ сякаш струеше онова, което тя, след като беше отхвърлила тялото, сега се опитваше да схване като свое Себе; с тази душа тогава се отъждествявах. И съвсем скоро след смъртта, когато душата още беше съединена с етерното тяло, трябваше да си запиша думи, които отново не бях съчинил чрез човешкото си знание, а които са само предаване на онова, което душата изработваше вътрешно в себе си, за да събере, така да се каже, в нещо като обобщение онова, което беше могла да получи от духовната наука, и да достигне вътрешно пълно самосъзнание. Тогава в душата прозвучаха думите, които после, следвайки едно вдъхновение, трябваше да изговоря преди и след погребалното слово. Веднага ще забележите голямата разлика между целия тон на тези думи и думите, които преди това приведох за другата личност.

В световните простори искам да понеса сърцето си, което чувства, за да се стопли в огъня на святото действие на силите;

В мислите на света искам да втъка собственото мислене, за да се избистри в светлината на вечния живот в развитие;

В дълбините на душата искам да потопя отдадения си размисъл, за да укрепне за истинските цели на човешката дейност;

Така към Божия покой се стремя с житейските борби и с грижите, като подготвям своето Себе за висшето Себе;

Към покой, изпълнен с радост от труда, устремена, предусещайки световното битие в собственото си битие, бих искала да изпълня човешкия дълг; тогава ми е позволено да живея в очакване, като се насочвам към звездата на моята съдба, която ми отрежда мястото в духовната област.

Самохарактеристика на душата в Аз-форма! В предишните думи ясно се откроява това, че съзерцаващата душа трябва да характеризира другата душа във взаимно духовно общуване с нея. Тук съзерцаващата душа нямаше друга задача, освен изцяло да се пренесе в душата, която още със силите на етерното тяло се опитваше да схване себе си в своята обогатена от духовната наука същност, за да си изясни, така да се каже, как трябва сега да се ориентира в духовния свят.

Това отново са случаи, в които става съвсем ясно как човек, след като е преминал през портата на смъртта, трябва чрез самопознание да погледне назад към своето Себе. И можеше ясно да се види как починалият получава известна помощ, когато онзи, който още живее във физическото тяло, му помага да формулира, да облече в думи онова, което действа и тъче в него. Разбира се, по-късно настъпват периодите, когато в душевния свят човек вижда своите слабости и грешки, своите грехове. Но трябва да запомним това: колкото и понякога да се страхуват от смъртта онези, които още живеят в тялото, смъртта изглежда съвсем различно, когато от другата страна се погледне назад към нея. Тук, във физическия живот, никой човек с обикновените човешки сили не може да погледне назад до часа на своето раждане. Всъщност за никой човек, който няма ясновидски сили, не съществува възможност да съзерцава навлизането си в света; чак по-късно настъпва моментът, до който можем да погледнем назад. Тъкмо обратното е при онова раждане за духовния свят, което наричаме смърт. Към този момент човек непрестанно поглежда през живота между смъртта и новото раждане. Но този миг е сред най-прекрасното, най-величественото, най-красивото, което изобщо може да се види в духовния свят. Гледана от другата страна, смъртта винаги непосредствено доказва, че духът непрестанно празнува победата си над телесността. И всеки преживява това в самия себе си. Оттам и този стремеж: онова, което човек може да бъде, действително да се преживее в душата след смъртта. Ето защо, след като е преминала през портата на смъртта, душата получава помощ, когато една живееща в тялото душа облече в думи онова, към което починалата се стреми, за да застане ясно пред собствения ѝ духовен поглед онова, което тя е, с всичко най-добро, което притежава. Именно в този случай можеше съвсем ясно да се види как с вътрешна необходимост идват такива думи, отнасящи се до Себето на съответната душа, когато трябва да говориш при погребението и говориш не по свое усмотрение, а се подчиняваш на божествения глас, който ти повелява да вършиш онова, което трябва да вършиш.

В още един случай това ми се показа чрез кармичния ход на събитията от последно време, когато един наш приятел почина съвсем млад, приятел, който даваше големи надежди тъкмо за нашето движение. Той почина в тридесетата година от живота си. На 26 февруари щеше да навърши тридесет години, малко преди това почина. И именно този приятел, нашият скъп Фриц Мичер, който имаше заложби на учен, с безкрайна самопожертвователна отдаденост обобщаваше духовнонаучно всички научни знания, които можеше да събере, и така пред него действително стоеше нещо толкова необходимо за нашето движение: да усвоим нашата наука в целия ѝ обхват така, че да проникнем духовнонаучно в нея и да я предадем духовнонаучно, така че да стоим изцяло на почвата на съвременната наука. Той беше добре подготвен за това. Дори когато кармата се развива така, че подобни души рано преминават през портата на смъртта, това има своето значение в целия световен ход. И както беше при другите случаи – защото именно кармата ме подтикна да говоря при погребението, – така и тук трябваше да изговоря в началото и в края на погребалното слово думи, които отново трябваше да бъдат изговорени по същия начин, чрез вживяване в същността на душата, така че думите отново не бяха съчинени по свое усмотрение, а бяха намерени в живо общуване с душата, преминала през смъртта. Тогава трябваше да кажа:

Надежда, която ни ощастливяваше: така навлезе ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.

На същността на чистата любов към истината

Бе сроден изначално твоят копнеж; Да твориш от духовната светлина, Бе сериозната житейска цел, Към която неуморно се стремеше.

Прекрасните си дарби развиваше, За да крачиш с уверена стъпка По светлия път на духовното познание, Несмутен от противоречието на света, Като верен служител на истината.

Духовните си органи упражняваше, За да ти изтласкват заблудата Смело и упорито Към двата ръба на пътя И да ти освобождават място за истината.

Да превърнеш за себе си своето Себе в откровение

На чиста светлина, Та слънчевата сила на душата Мощно да сияе в теб, Бе житейската ти грижа и радост.

Други грижи, други радости Едва докосваха душата ти, Защото познанието ти се явяваше Като светлина, която дава смисъл на битието, Като истинската стойност на живота.

Като надежда, която ни носи щастие: Така пристъпи в полето, Където духовните цветове на Земята Чрез силата на душевното битие Биха искали да се разкрият пред изследването.

Като загуба, която дълбоко ни боли, Така изчезваш от полето, Където земните зародиши на духа В лоното на душевното битие Зрееха за твоя усет за сферите.

Почувствай как с любов поглеждаме Към висините, които сега те зоват Към друго творчество, Подай на изоставените приятели Своята сила от духовните области.

Чуй молбата на душите ни, С доверие изпратена след теб: За земното дело тук се нуждаем От мощна сила от земите на духа, Която дължим на мъртвите приятели.

Надежда, която ни носи щастие, Загуба, която дълбоко ни боли: Нека се надяваме, че далечен и близък, Незагубен за живота ни, ще светиш Като душевна звезда в духовната област.

Още през следващата нощ можах да преживея как от тази душа долетяха от духовната област следните слова:

Да превърна за себе си своето Себе в откровение

На чиста светлина, Та слънчевата сила на душата Мощно да сияе в мен, Бе житейската ми грижа и радост.

Други грижи, други радости Едва докосваха душата ми, Защото познанието ми се явяваше Като светлина, която дава смисъл на битието, Като истинската стойност на живота.

Мога да ви уверя, че когато написах тези стихове, не си помислих и през ум не ми мина, че двете строфи са тъкмо такива, че всяко „ти“ може да се превърне в „ми“, всяко „твой“ – в „мой“. Забелязах това чак когато през следващата нощ двете строфи долетяха обратно до мен от другата душа като отговор. Така строфите можеха да останат съвсем същите, само че бяха прехвърлени от второ в първо лице.

Споменавам това, защото чрез него в сърцата ни може да се зароди разбиране за това как в бъдещото развитие на човечеството ще се запази възможността душа да говори на душа дори когато устата вече не служи като инструмент. Защото, както тук, във всекидневния живот, получаваме чрез устата отговор от другата душа, така и в този пример отговорът на душата идваше дори още от несъзнаваното в нейното същество, сякаш тя казваше: Разбрах, защото наистина така беше за мен в живота; сега, след като съм оставила тялото, разбирам към какво съм се стремила в живота.

Наистина става дума не само да възприемаме понятия, идеи и представи за духовните светове, а в хода на един определен живот да се вживеем като хора в един определен начин на живот – като хора от петата следатлантска културна епоха, които вървят към шестата и седмата културна епоха. Става дума действително да се прокара мост над пропастта, която разделя живите от така наречените мъртви, и човечеството все повече и повече да се обединява не само доколкото е инкарнирано в тялото, но и доколкото е приело онези форми на съществуване, които човек преживява между смъртта и новото раждане. Духовната наука съществува съвсем не само за да донесе това на човечеството, а представлява първия, бих искал да кажа, още пелтечещ опит, насочен към онзи живот, от който Земята се нуждае през останалата част от това следатлантско развитие, защото онова, което може да се даде в духовната наука, сега по същество е още само пелтечене в сравнение с онова, което бъдещите поколения на човечеството ще преживеят като духовна наука.

Днес чрез това описание исках да ви насоча към тази устременост на духовната наука към живота – описанието се опитва със силата на сърцето да направи разбираемо онова, което можем да мислим за отношенията между живота и смъртта, – за да ви стане ясно чрез едно друго разбиране – чрез разбирането със сърцето, различно от разбирането с главата, – какво всъщност търсим по жив начин чрез духовнонаучното задълбочаване, тоест каква е задачата на петата следатлантска културна епоха. След нея ще дойде шестата, след нея ще дойде седмата. Но едва тогава наистина разбираме какво трябва да се защитава със средноевропейската култура, когато чувстваме именно тази средноевропейска култура тясно свързана с онова, което трябва да се извоюва за човечеството в петата културна епоха. И тогава може да започне нещо от онова, което назовах в началото на днешното разглеждане: разширяване на погледа към онова, което носят в лоното си нашите съдбовни времена.

На Изток се подготвя един вид човешки живот, който ще има значение за бъдещето. Достатъчно е да прочетете за това в цикъла за „Мисията на Душите на народите“, изнесен някога в Кристиания. Но дори душевният характер на източноевропееца, да не говорим за по-далечния Ориент, е коренно различен от душевния характер, присъщ именно на средноевропееца – коренно различен. И чрез онова, което духовната наука трябва да бъде за нас, трябва да стигнем дотам да изградим у себе си духовно око, отворено за такива неща. Често се разказва, че някога руско-славянското население повикало варягите и им казало: Имаме хубава земя, но нямаме ред, елате при нас и ни въведете ред! Устройте ни някаква държава! – Онова, което се разказва така задушевно като изходна точка на руската история, не е нищо повече от легенда без никаква историческа основа. Никога не се е случвало така. В действителност тези варяги са потеглили като завоеватели и наистина не са били повикани. И все пак онова, което се разказва така в историята, означава дори повече, отколкото би означавало, ако отговаряше на една историческа истина. Защото означава нещо пророческо, нещо действително пророческо, нещо, което още не се е случило, но ще се случи в бъдеще. Онова, което трябва да се развие на Изток, ще трябва да се развие именно така: способностите на източните народи да послужат за това тези народи да приемат онова, което е създала културата на Запада, след това да го преработят по-нататък в себе си и да се оставят да бъдат оплодени с онова, което се създава на Запад. Някога в бъдеще това ще бъде задачата на източните народи. С кратък израз може да се характеризира същността именно на руския народ като народ на Изтока. Ако разглеждаме действителния народ – не онази лъжлива общност, която сега управлява руския народ, – трябва да сме наясно, че надареността на руската душа има необятен обхват, че руската душа, така да се каже, е надарена за всичко; но тъкмо чрез все по-голямото разгръщане на нейната мисия в развитието на света и човечеството ще стане ясно, че в човечеството може да съществува нещо, което можем да наречем: надареност без творческа сила. Надареността ще се увеличава все повече, ще става все по-голяма. Но онова, което например така отличава средноевропееца – това, че е съединил надареността си с духовната сила, че създава онова, което се изразява с думите „Който винаги се стреми и полага усилия...“, и живее в съкровена близост със своя Дух на народа; че иска същевременно да създаде онова, което иска да разбере (нещо толкова величествено във философията на Фихте, където Азът, за да разбере себе си, иска непрестанно да създава себе си; едва по-късно ще се види какво величие има тази философия), – тъкмо онова, което така отличава Средна Европа, има своята полярна противоположност в Русия, в Източна Европа. Тези руски души са изцяло възприемащи: те имат най-голямата надареност за възприемане и ако говорим за творческа способност при тях, се заблуждаваме. Те са призвани да развият надареност без творческа способност. Днес дори понятието е трудно за схващане, защото такова нещо още не е съществувало в развитието, а трябва тепърва постепенно да се развие. И в бъдеще ще се стигне дотам, че от Изток към Запада ще прозвучи зовът: Имаме хубава земя, но нямаме ред – защото безредието ще става все по-голямо, – елате и въведете ред! – Средна Европа е призвана да внесе на Изток творческата способност на духа. А онова, което става сега, е неразумна съпротива срещу онова, което въпреки всичко трябва да стане в бъдеще. Искат да стъпчат онова, при което един ден ще трябва да отидат, за да кажат: Елате при нас и въведете ред! – Така е в историята на човешкото развитие: най-много се отблъсква, най-много се отхвърля онова, за което накрая ще трябва най-силно да се копнее и което най-силно ще трябва да се желае. Ако Източна Европа, ако Русия извоюваше победа в тези събития, най-голямото нещастие, което би могло да настъпи, съвсем не би било най-голямо нещастие за Средна Европа, а за самата Русия – най-голямото нещастие, разгледано от вътрешна гледна точка, защото тази победа би трябвало отново да бъде отменена; тази победа и въздействията ѝ не биха могли да се запазят. Така се изправяме пред трагичния миг в историята на човешкото развитие, когато Изтокът се съпротивлява срещу нещо, за което в бъдеще ще копнее, ще копнее с всички сили. Защото би изпаднал в пълен упадък, ако не се остави да бъде оплоден от духовния живот на онова, което за него е Западът, непосредствено граничещият с него Запад. И в по-нататъшния ход на своята култура този Запад трябва да създаде онова, което е жив духовен живот, не само идеализъм, а жив духовен живот. Този жив духовен живот ще бъде като духовно слънце, което ще се движи от запад на изток, в посока, обратна на хода на външното слънце. И външният руски човек все повече ще разбира колко малко може сам, че му е необходимо действително да се включи в целия процес на развитие на човечеството; че извършва най-големия грях, като посяга на културата, която за него е западноевропейска. Бих искал да кажа, че бихме могли да усетим странни предварителни проблясъци на това. Нали на този Изток отново се появи нещо, което на Запад бе невъзможно: така нареченият светоглед на босяците, един вид философия на босяците, която бързо се разпространи сред широки кръгове, след като само допреди няколко години изобщо не съществуваше. Босячество! Светогледът на онези, които превръщат абсолютното неверие в хората и човечеството във философия, понеже не могат да повярват, че човекът действително е нещо друго освен онова, което броди тук между раждането и смъртта, броди сред мъки и ужаси, броди така, че думите свобода, братство, милосърдие, състрадание и любов са празни фрази и че мъдър е само онзи, който като странник обикаля света с боси крака, бос, който усеща цялата култура, цялата прогнила западноевропейска култура – както казва босякът – като голяма измама и който смята дрипавите дрехи, задушната стая и широкия път за онова, през което човек се тътри, когато с усилие е достигнал до светогледа на босяците. И когато един поет кара някой от героите си да изрази този светоглед на босяците с характерни думи, това трябва да ни засегне по съвсем особен начин – нас, които се опитваме винаги да откриваме в средноевропейския светоглед онова, което може да разпали за хората светлината на бъдещето. Как ни въздейства, когато един поет кара герой да изрече онова, което по същество може да бъде един вид равносметка на светогледа на босяците и тяхната философия?

„Е, какво е той за теб, този човек? Разбираш ли? Хваща те за яката, смачква те под нокътя си като бълха! Тогава може и да ти дожалее за него!... Точно така! Тогава може и да му разкриеш цялата си глупост. За твоето милосърдие ще те подложи на седем мъчения, ще навие червата ти около ръката си и ще изтръгне всички жили от тялото ти, по един цол на час... Ах, ти... Милосърдие! Моли се на Бога просто да те пребият без никакво милосърдие и толкова!... Милосърдие!... Пфу!“ А Горки, за когото навярно вече сте чували не едно нещо, казва за такива думи: „Жестоко, но вярно“ – и при това вече не предава само светогледа на литературен герой така, както го изказва поетът, а изказва собствения си светоглед, който за него се оформя като възглед за света. Това е светогледът на един босяк, светоглед, за който може да се говори също както за други съществуващи сега светогледи. Това е светогледът, който е изгубил възможността да излезе извън себе си, да стигне извън себе си до нещо, което изпраща светлина в живота; който трябва да чака, докато бъде оплоден от тази светлина, и тогава ще може да изпълни мисията си в еволюцията на човечеството; който обаче сега се бунтува срещу онова, което тъкмо трябва да направи. В света сме могли да чуем много празни фрази, но го казвам с най-трагичното чувство: такива фрази, каквито най-различни партии изговориха през август 1914 г. на военното заседание на руската Дума, – такова множество фрази надминава върха на всяко празнословие. Подобно нещо се говори само когато е изчерпана цялата жива творческа сила на душата. В действителност Изтокът е в навечерието на онова, което тепърва трябва да стане, и разгръща сила, насочена обратно на онова, което един ден ще направи този Изток велик. А ние в Средна Европа трябва да си кажем: Този Изток всъщност чака спиритуалната мъдрост, която трябва да изгрее в средата на Европа. Скъпи приятели, опитайте се да превърнете в усещания онова, което така загатнах с тежки усещания, бих искал да кажа, като го охарактеризирах с отделни думи, – загатнах ви го така, че да може да осветли онова, което като познавачи на духовната наука обхващаме с разширени усещания и в което трябва да се ориентираме, за да разберем истинската необходимост от духовнонаучния светоглед, също и необходимостта от него в съвременната история. Тогава ще се изпълним с мисли, които с разбиране ще се издигат от душите ни в световните простори. Мисли, които след това ще се срещнат с онова, което в близкото бъдеще, когато отново може да се възцари мир над земните простори, ще въздейства надолу от тези духовни светове.

Днес ви показах как действат етерните тела на онези души, които биха могли още години, още десетилетия да действат тук във физическото тяло за физическия живот – етерните тела, които се отделят неизразходвани от тези души. Трябва да осъзнаем в мисълта си колко много такива неизразходвани части от етерни тела се издигат в духовния свят – освен онова, което хората, минаващи през портата на смъртта на бойните полета, отнасят чрез своята индивидуалност в духовния свят. Но тези етерни тела ще бъдат голямо множество духовни сили, онези духовни сили, които трябва да съдействат от духовните сфери за изграждането на духовен светоглед, който все повече и повече трябва да обхваща човечеството. Но за да могат да въздействат надолу от духовните сфери, тези сили, издигнали се в неизразходваните етерни тела, трябва да срещнат мисли, които на свой ред се издигат от земните хора в духовните сфери – такива мисли, които проявяват разбиране към тайната дейност на духовния свят, в която ще бъдат вплетени силите на тези неизразходвани етерни тела. А това трябва да ни насърчи да се изпълним с великите истини на духовната наука. Защото тези истини ще събудят в нас мисли, които после ще действат все по-надалеч и в други хора. И в зависимост от онова, което се разгръща като съдбовно съдържание на нашите дни, ще дойдат мирни дни, когато ще се издигне онова, което душите са посадили в себе си от духовната наука. То ще се срещне със силите, които са се натрупали и се стичат надолу от етерните тела на онези, които са преминали през портата на смъртта на бойните полета на събитията. И тогава ще настъпи онова, което бих искал да обобщя в няколко думи като равносметка, произтичаща от духовнонаучното разглеждане. Ако умеем правилно да включим плодовете на духовната наука в развитието на нашето време, тогава ще настъпи онова, което бих искал да изразя с думите:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.