НАСТОЯЩЕТО И БЪДЕЩЕТО НА РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕЧЕСТВОТО

Да се познае нещо в смисъла на духовната наука за настоящето и бъдещето на развитието на човека и света не е възможно, без да се разбира миналото на това развитие. Защото онова, което се представя на възприятието на духовния изследовател, когато наблюдава скритите факти на миналото, съдържа същевременно всичко, което той може да знае за настоящето и бъдещето. В тази книга се говори за сатурновото, слънчевото, лунното и земното развитие. Земното развитие не може да се разбере в духовнонаучен смисъл, ако не се наблюдават фактите на предходните периоди на развитие. Защото в онова, което днес се изправя пред човека в земния свят, в известно отношение се съдържат фактите на лунното, слънчевото и сатурновото развитие. Съществата и нещата, които са участвали в лунното развитие, са се развили по-нататък. От тях е станало всичко онова, което днес принадлежи към Земята. Но от физическо-сетивното съзнание не е възприемаемо всичко, което се е развило от Луната насам към Земята. Една част от онова, което се е развило от тази Луна насам, става явно едва на определена степен на свръхсетивното съзнание. Когато това познание е постигнато, тогава за него нашият земен свят е свързан с един свръхсетивен свят. Този свят съдържа онази част от лунното съществуване, която не се е сгъстила до физическо-сетивно възприятие. Той я съдържа отначало така, както е днес, а не каквато е била по времето на древното лунно развитие. Свръхсетивното съзнание обаче може да получи образ на тогавашното състояние. Защото, когато това свръхсетивно съзнание се вглъби във възприятието, което може да има днес, се оказва, че това възприятие от само себе си постепенно се разлага на два образа. Единият образ се представя като онзи облик, който Земята е имала по време на своето лунно развитие. А другият образ се показва така, че по него се познава: той съдържа облик, който е още в зародишно състояние и който едва в бъдеще ще стане действителен в такъв смисъл, в какъвто Земята сега е действителна. При по-нататъшно наблюдение се оказва, че в тази бъдеща форма непрекъснато се влива онова, което в известен смисъл се получава като въздействие на това, което става на Земята. Затова в тази бъдеща форма човек има пред себе си онова, което предстои да стане от нашата Земя. Въздействията на земното съществуване ще се съединят с онова, което става в описания свят, и от това ще възникне новото световно същество, в което Земята ще се превърне така, както Луната се е превърнала в Земята. Този бъдещ облик може да се нарече юпитеровото състояние. За онзи, който наблюдава това юпитерово състояние със свръхсетивно съзерцание, се оказва, че в бъдещето трябва да се осъществят известни процеси, защото в свръхсетивната част на земния свят, която произхожда от Луната, има същества и неща, които ще приемат определени форми, когато във физическо-сетивната Земя се е случило това или онова. Затова в юпитеровото състояние ще има нещо, което е вече предопределено от лунното развитие; и в него ще има нещо ново, което едва чрез земните процеси навлиза в цялото развитие. Затова свръхсетивното съзнание може да узнае нещо за това, което ще се случи по време на юпитеровото състояние. На съществата и фактите, които се наблюдават в това поле на съзнанието, не е присъщ характерът на сетивно-образното; те не се появяват дори като фини, въздушни образувания, от които биха могли да произлизат въздействия, напомнящи за впечатленията на сетивата. От тях човек има чисто духовни звукови впечатления, светлинни впечатления, топлинни впечатления. Те не се изразяват чрез каквито и да било материални въплъщения. Те могат да бъдат схванати само от свръхсетивното съзнание. Все пак може да се каже, че тези същества имат „тяло“. Но то се показва в тяхната душевност, която се разкрива като тяхната сегашна същност, като сбор от сгъстени спомени, които те носят в себе си в своята душевна същност. В тяхната същност може да се направи разлика между онова, което те сега преживяват, и онова, което са преживели и което си спомнят. Последното се съдържа в тях като нещо телесно. Те го преживяват така, както земният човек преживява своето тяло. За една степен на свръхсетивното виждане, която е по-висока от току-що означената като необходима за познанието на Луната и Юпитер, стават възприемаеми свръхсетивни същества и неща, които са облици, развили се по-нататък от онова, което е съществувало още по време на слънчевото състояние, но днес има толкова високи степени на съществуване, че те изобщо не съществуват за съзнание, което е стигнало само до възприемането на лунните форми. И образът на този свят при вътрешно вглъбяване отново се разцепва на два. Единият води до познанието на слънчевото състояние от миналото; другият представя една бъдеща форма на Земята, именно онази, в която Земята ще се е превърнала, когато в обликите на онзи свят са се влели въздействията на земните и юпитеровите процеси. Онова, което по този начин се наблюдава от този бъдещ свят, може в смисъла на духовната наука да се означи като венериното състояние. По подобен начин за още по-развито свръхсетивно съзнание се разкрива едно бъдещо състояние на развитието, което може да се означи като вулкановото състояние и което се намира в същото отношение към сатурновото състояние, в каквото венериното състояние е към слънчевото, а юпитеровото състояние към лунното развитие. Затова, когато се вземат предвид миналото, настоящето и бъдещето на земното развитие, може да се говори за сатурново, слънчево, лунно, земно, юпитерово, венерино и вулканово развитие. – Както за тези всеобхватни отношения на земното развитие, така за съзнанието се получават и наблюдения върху едно по-близко бъдеще. На всеки образ на миналото съответства и такъв на бъдещето. Но когато се говори за такива неща, трябва да се подчертае нещо, чието съблюдаване трябва да се смята за толкова необходимо, колкото изобщо е възможно. Когато човек иска да познае подобни неща, той трябва напълно да се откаже от мнението, че самото философско размишление върху тях, възпитано на сетивно възприемаемата действителност, може да проникне в каквото и да било. Тези неща никога не могат и не бива да бъдат изследвани чрез такова размишление. Който, да речем, би си помислил, след като е получил чрез духовната наука съобщение за това какво е било лунното състояние, че сега може чрез такова размишление да установи как ще изглежда на Юпитер, като съпостави земните отношения и лунните отношения, той ще изпадне в огромни заблуди. Тези отношения трябва да бъдат изследвани само като свръхсетивното съзнание се издигне до наблюдение. Едва когато изследваното бъде съобщено, то може да бъде разбрано и без свръхсетивно съзнание.

По отношение на съобщенията за бъдещето духовният изследовател е в друго положение, отколкото по отношение на онези, които засягат миналото. Отначало човек изобщо не може да стои така непредубедено пред бъдещите събития, както това му е възможно по отношение на миналото. Онова, което става в бъдещето, възбужда човешкото чувстване и воля; миналото се понася по съвсем друг начин. Който наблюдава живота, знае как това важи още за обикновеното съществуване. Но в каква огромна степен това се засилва, какви форми приема по отношение на скритите факти на живота, за това може да знае само онзи, който познава определени неща от свръхсетивните светове. И с това е посочена причината, поради която познанията за тези неща са свързани със съвсем определени граници.

Както голямото развитие на света може да бъде изобразено в последователността на неговите състояния от сатурновото до вулкановото време, така това е възможно и за по-малки периоди, например за такива от земното развитие. От онзи огромен преврат, който сложи край на древния атлантски живот, в развитието на човечеството са се сменили състояния, които в тази книга бяха охарактеризирани като древноиндийското, праперсийското, египетско-халдейското, гръко-латинското време. Петият период е онзи, в който човечеството стои сега, това е настоящето. Този период е започнал постепенно около дванадесети, тринадесети и четиринадесети век сл. Хр., след като се е подготвял от четвърти, пети век насам. Съвсем ясно той се е проявил от петнадесети век нататък. Предходният, гръко-латинският, е започнал приблизително в осми век пр. Хр. В края на първата му третина се е състояло Христовото събитие. Човешкото душевно състояние, всички човешки способности са се променили при прехода от египетско-халдейския към гръко-латинския период. В първия още не е съществувало онова, което днес се познава като логическо размишление, като разсъдъчно схващане на света. Онова, което човекът сега усвоява като познание чрез своя разсъдък, той го е получавал в онази форма, в която то е било подходящо за тогавашното време: непосредствено чрез едно вътрешно, в известно отношение свръхсетивно знание. Човек възприемаше нещата и като ги възприемаше, в душата изплуваха понятието, образът за тях, от които душата се нуждаеше. Но когато познавателната сила е такава, изплуват не само образи на сетивно-физическия свят, а от дълбините на душата се издига и известно познание на несетивни факти и същества. Това беше остатъкът от старото, сумрачно свръхсетивно съзнание, което някога е било общо притежание на цялото човечество. През гръко-латинското време се появиха все повече хора, на които такива способности липсваха. На тяхно място застана разсъдъчното размишление върху нещата. Хората все повече се отдалечаваха от едно непосредствено, сънно възприятие на духовно-душевния свят и все повече бяха принудени да си изграждат образ за него чрез своя разсъдък и своето чувство. Това състояние продължи в известно отношение през целия четвърти период на следатлантското време. Само такива хора, които бяха запазили старото душевно състояние като наследство, можеха още непосредствено да приемат духовния свят в съзнанието си. Тези хора обаче са изостанали от едно по-старо време. Видът на тяхното познание вече не подхождаше на новото време. Защото законите на развитието имат за последица това, че една стара душевна способност губи пълното си значение, когато се появят нови способности. Тогава човешкият живот се приспособява към тези нови способности. И вече не може да прави нищо със старите. Но имаше и такива хора, които по съвсем съзнателен начин започнаха да развиват в допълнение към придобитите сили на разсъдъка и чувството други, по-висши сили, които отново им даваха възможност да проникват в духовно-душевния свят. Те трябваше да започнат да правят това по друг начин, отколкото е ставало при учениците на древните посветени. На последните още не им се е налагало да се съобразяват с душевните способности, развити едва в четвъртия период. В четвъртия период започна в първите си зачатъци онзи вид духовно обучение, който в тази книга беше описан като сегашния. Но тогава това обучение беше едва в своите начала; своето същинско изграждане то можа да получи едва в петия период (от дванадесети, тринадесети, особено петнадесети век насам). Хората, които по този начин търсеха изкачването в свръхсетивните светове, можеха чрез собствена имагинация, инспирация, интуиция да узнаят нещо за по-висшите области на съществуването. Онези хора, които останаха при развитите способности на разсъдъка и чувството, можеха да узнаят за онова, което знаеше по-старото ясновидство, само чрез традиция, която се предаваше от поколение на поколение устно или писмено.

И за това, което всъщност е същността на Христовото събитие, по-късно родените, ако не се издигаха в свръхсетивните светове, можеха да знаят нещо само чрез такава традиция. Наистина имаше и такива посветени, които още имаха естествените способности за възприятие на свръхсетивния свят и чрез своето развитие все пак се издигаха в един по-висш свят, макар че оставяха без внимание новите сили на разсъдъка и сърцето. Чрез тях беше създаден преход от стария вид посвещение към новия. Такива личности имаше още и за следващите периоди. Именно това е същественото в четвъртия период, че чрез откъснатостта на душата от непосредственото общуване с душевно-духовния свят човекът беше укрепен и засилен в силите на разсъдъка и чувството. Душите, които тогава се въплъщаваха така, че бяха развили в голяма степен силите на разсъдъка и чувството, пренесоха после резултата от това развитие в своите въплъщения в петия период. Като заместител на тази откъснатост тогава съществуваха мощните традиции за прастарите мъдрости, но особено за Христовото събитие, които чрез силата на своето съдържание даваха на душите изпълнено с доверие знание за висшите светове. – Но винаги е имало и хора, които освен способностите на разсъдъка и чувството развиваха и по-висшите познавателни сили. На тях се падаше задачата да узнаят фактите на висшия свят и особено тайната на Христовото събитие чрез непосредствено свръхсетивно знание. От тях в душите на другите хора преминаваше винаги толкова, колкото беше разбираемо и добро за тези души. – Първото разпространение на християнството съобразно смисъла на земното развитие беше предопределено да се падне именно във време, в което свръхсетивните познавателни сили у голяма част от човечеството не бяха развити. Затова силата на традицията беше тогава толкова мощна. Нужна беше най-голямата сила, за да бъдат доведени до доверие в свръхсетивния свят хора, които сами не можеха да виждат в този свят. Почти винаги (ако не се смята едно кратко изключително време през тринадесети век) е имало и такива хора, които можеха чрез имагинация, инспирация, интуиция да се издигнат до висшите светове. Тези хора са следхристиянските приемници на древните посветени, на ръководителите и членовете на мистерийното знание. Те имаха задачата чрез своите собствени способности да познаят отново онова, което е могло да бъде схванато чрез старото мистерийно познаване; и към него трябваше да прибавят още познанието за същността на Христовото събитие.

Така у тези нови посветени възникна познание, което обхващаше всичко онова, което беше предмет на старото посвещение; но в средоточието на това познание сияеше висшето знание за тайните на Христовото събитие. Такова познание можеше да се влива само в малка степен в общия живот, докато човешките души през четвъртия период трябваше да укрепят способностите на разсъдъка и на чувството. Затова през този период то беше твърде „скрито знание“. После настъпи новият период, който трябва да бъде наречен пети. Неговата същност се състои в това, че развитието на разсъдъчните способности напредна и се разгърна в мощен разцвет, и ще продължи да се разгръща през настоящето към бъдещето. Бавно това се подготвяше от дванадесети, тринадесети век нататък, за да напредва все по-бързо и по-бързо от шестнадесети век до днешно време. Под тези влияния времето на развитие на петия период стана такова, че все повече се грижеше за развиването на разсъдъчните сили, докато някогашното знание, основано на доверие, предаваното по традиция познание, губеше все повече сила над човешката душа. Но затова пък през това време се разви и онова, което може да бъде наречено все по-силно вливане на познанията на съвременното свръхсетивно съзнание в човешките души. „Скритото знание“ се влива, макар отначало съвсем незабележимо, в начина, по който си представят нещата хората от този период. Съвсем естествено е, че чак до настоящето разсъдъчните сили се отнасят отрицателно към тези познания. Но това, което трябва да стане, ще стане, въпреки всяко временно отхвърляне. „Скритото знание“, което от тази страна обхваща човечеството и все повече ще го обхваща, може да бъде наречено по един символ познанието за „Граала“. Който се научи да разбира този символ, както е даден в разказа и сказанието, в неговото по-дълбоко значение, ще открие всъщност, че той с дълбок смисъл представя в сетивен образ същността на онова, което по-горе беше наречено познанието на новото посвещение, с Христовата тайна в средата. Затова съвременните посветени могат да бъдат наречени и „посветените на Граала“. Към „науката за Граала“ води пътят в свръхсетивните светове, който в тази книга е описан в първите си степени. Това познание има особеността, че неговите факти могат да бъдат изследвани само ако човек си придобие средствата за това, така както те са охарактеризирани в тази книга. Но щом бъдат изследвани, те могат да бъдат разбрани именно чрез душевните сили, достигнали развитие в петия период. Нещо повече, все повече ще става ясно, че тези сили ще се чувстват във все по-голяма степен удовлетворени от тези познания. В настоящето живеем във време, в което тези познания трябва да бъдат приети в общото съзнание в по-голяма мяра, отколкото преди. И тази книга иска да даде своите съобщения от тази гледна точка. В степента, в която развитието на човечеството ще попива познанията на Граала, импулсът, даден чрез Христовото събитие, може да става все по-значителен. Към външната страна на християнското развитие все повече ще се присъединява вътрешната. Онова, което може да бъде познато чрез имагинация, инспирация, интуиция за висшите светове във връзка с Христовата тайна, ще прониква все повече в живота на представите, на чувствата и на волята у хората. „Скритото знание за Граала“ ще стане явно; като вътрешна сила то все повече ще прониква в жизнените прояви на хората. През целия пети период познанията за свръхсетивните светове ще се вливат в човешкото съзнание; и когато започне шестият, човечеството може да е възвърнало на по-висока степен онова, което в един по-ранен период е притежавало в още сумрачната форма на несетивно виждане. Но новото притежание ще има форма, съвсем различна от тази на старото. Онова, което душата в древни времена знаеше за висшите светове, не беше проникнато в нея от собствената ѝ сила на разсъдъка и на чувството. Тя го знаеше като наитие. В бъдеще тя няма да има само наития, а ще ги разбира и ще ги усеща като онова, което е същност от нейната собствена същност. Когато ѝ бъде дадено познание за едно или друго същество или нещо, разсъдъкът ще намери това познание оправдано и от собствената си същност; когато пък се наложи друго познание за някоя нравствена заповед, за някое човешко поведение, душата ще си каже: Моето чувство е оправдано пред самото себе си само тогава, когато изпълня и онова, което е в смисъла на това познание. Такова душевно състояние трябва да бъде изградено у достатъчно голям брой хора от шестия период. – В петия период по известен начин се повтаря онова, което третият, египетско-халдейският, е донесъл на развитието на човечеството. Тогава душата все още възприемаше определени факти от свръхсетивния свят. Възприемането им тъкмо тогава отслабваше и изчезваше. Защото разсъдъчните сили се подготвяха за своето развитие; а те трябваше отначало да изключат човека от висшия свят. В петия период свръхсетивните факти, които в третия са били виждани в сумрачно съзнание, отново стават явни, но вече проникнати от силите на разсъдъка и от личните сили на чувството у хората. Те се проникват и с онова, което може да бъде дадено на душата чрез познанието на Христовата тайна. Затова те приемат форма, съвсем различна от онази, която са имали някога. Докато в древни времена впечатленията от свръхсетивните светове са били усещани като сили, които са тласкали човека откъм един духовен външен свят, в който той не се е намирал, чрез развитието на по-новото време тези впечатления ще бъдат усещани като впечатления от един свят, в който човекът врасва, в който той все повече и повече се намира вътре. Никой не бива да мисли, че повторението на египетско-халдейската култура може да стане така, че душата, да речем, просто да приеме онова, което е съществувало тогава и е предадено от онова време. Правилно разбраният Христов импулс действа така, че човешката душа, която го е приела, се чувства като член на един духовен свят, извън който преди е стояла, и като такъв се познава и се държи. – Докато по такъв начин в петия период третият отново оживява, за да се проникне в човешките души с онова, което четвъртият е донесъл като нещо съвсем ново, нещо подобно ще стане при шестия по отношение на втория и при седмия по отношение на първия, древноиндийския. Цялата чудесна мъдрост на древните индийци, която тогавашните велики учители можеха да възвестяват, ще може да бъде отново налице като жизнена истина на човешките души през седмия период.

А промените в нещата на Земята, които са извън човека, протичат по начин, който е в известно съотношение със собственото развитие на човечеството. След изтичането на седмия период Земята ще бъде сполетяна от катаклизъм, който може да бъде сравнен с онзи, станал между атлантското и следатлантското време. И преобразените след това земни състояния отново ще продължат да се развиват в седем периода. На по-висока степен човешките души, които тогава ще се въплъщават, ще преживеят онази общност с един висш свят, която атлантите са преживели на по-ниска. Но на преобразените условия на Земята ще се окажат дорасли само онези хора, които са въплътили в себе си такива души, каквито могат да станат чрез влиянията на гръко-латинския, на следващия пети, шести и седми период на следатлантското развитие. Вътрешното на такива души ще съответства на онова, което дотогава е станало от Земята. Другите души тогава ще трябва да изостанат, докато преди би зависело от техния избор да си създадат условията, за да вървят заедно с развитието. Зрели за съответните условия след следващия голям катаклизъм ще бъдат онези души, които именно при преминаването от петия в шестия следатлантски период ще са си създали възможността да проникнат свръхсетивните познания със силите на разсъдъка и на чувството. Петият и шестият период са в известен смисъл решаващите. В седмия душите, които са достигнали целта на шестия, наистина ще се развиват съответно по-нататък; но другите при изменените условия на околната среда ще намерят вече само малка възможност да наваксат пропуснатото. Едва в едно по-късно бъдеще отново ще настъпят условия, които позволяват това. – Така развитието напредва от период на период. Свръхсетивното познание наблюдава не само такива промени в бъдещето, в които участва единствено Земята, но и такива, които се разиграват при съвместното ѝ действие с небесните тела от нейното обкръжение. Идва време, в което земното развитие и развитието на човечеството ще са напреднали дотолкова, че силите и съществата, които по време на лемурийската епоха е трябвало да се отделят от Земята, за да направят възможен по-нататъшния ход на земните същества, ще могат отново да се съединят със Земята. Тогава Луната отново ще се съедини със Земята. Това ще стане, защото тогава достатъчно голям брой човешки души ще имат толкова вътрешна сила, че ще направят тези лунни сили плодотворни за по-нататъшното развитие. Това ще бъде във време, в което наред с високото развитие, което ще е достигнал съответен брой човешки души, ще върви и друго, което е поело посоката към злото. Изостаналите души ще са натрупали в своята карма толкова заблуда, грозота и зло, че отначало ще образуват особено обединение на злите и заблудените, което рязко се противопоставя на добрата общност на хората.

Доброто човечество чрез своето развитие ще си придобие умението да използва лунните сили и по този начин ще преобрази и злата част така, че тя да може да върви заедно с по-нататъшното развитие като особено земно царство. Чрез тази работа на доброто човечество Земята, съединена тогава с Луната, ще стане способна след известно време на развитие да се съедини отново и със Слънцето (също и с другите планети). И след едно междинно състояние, което се представя като пребиваване в един висш свят, Земята ще се преобрази в юпитеровото състояние. В това състояние няма да има онова, което сега се нарича минерално царство; силите на това минерално царство ще бъдат превърнати в растителни. Растителното царство, което обаче ще има съвсем нова форма в сравнение със сегашното, се явява по време на юпитеровото състояние като най-нисшето от царствата. По-нагоре се присъединява също преобразеното животинско царство; после идва едно човешко царство, което се оказва потомство на възникналата на Земята зла общност. И после потомците на добрата земна човешка общност, като човешко царство на по-висока степен. Голяма част от работата на това последно човешко царство се състои в това да облагороди падналите в злата общност души така, че те все още да могат да намерят достъп до същинското човешко царство. Венериното състояние ще бъде такова, че и растителното царство ще е изчезнало; най-нисшето царство ще бъде отново преобразеното животинско царство; над него, във възходяща посока, ще се намират три човешки царства с различни степени на съвършенство. По време на това венерино състояние Земята остава съединена със Слънцето; развитието през юпитеровото време обаче протича така, че в определен момент Слънцето още веднъж се отделя от Юпитер и той получава неговото въздействие отвън. После отново настъпва съединяване на Слънцето и Юпитер и преобразяването постепенно преминава във венериното състояние. По време на него от Венера се отделя особено световно тяло, което съдържа всички същества, които са се противили на развитието, като че ли една „непоправима Луна“, която сега върви към развитие с характер, за който не може да се намери израз, защото той е твърде различен от всичко, което човекът може да преживее на Земята. А развилото се човечество напредва в едно напълно одухотворено съществуване към вулкановото развитие, чието описание е извън рамките на тази книга.

Вижда се, че от „познанието на Граала“ произтича най-високият идеал на човешкото развитие, който е мислим за човека: одухотворяването, което човекът постига чрез собствената си работа. Защото това одухотворяване се явява накрая като резултат от хармонията, която той установява в петия и шестия период на сегашното развитие между придобитите сили на разсъдъка и на чувството и познанията за свръхсетивните светове. Онова, което той изработва там във вътрешността на своята душа, трябва накрая самото то да стане външен свят. Духът на човека се издига към мощните впечатления на неговия външен свят и първо предчувства, а после познава духовни същества зад тези впечатления; сърцето на човека усеща безкрайната възвишеност на това духовно. Но човекът може да познае също, че преживяванията на неговата вътрешност в областта на интелекта, на чувството и на характера са зародишите на един възникващ духовен свят.

Който смята, че човешката свобода не е съвместима с предварителното знание и с предварителната определеност на бъдещото оформяне на нещата, той трябва да помисли, че свободното действие на човека в бъдеще толкова малко зависи от това какви ще бъдат предварително определените неща, колкото тази свобода зависи от това, че той си поставя за цел след една година да живее в къща, чийто план определя сега. Той ще бъде свободен в степента, в която може да бъде според своята вътрешна същност, тъкмо в къщата, която си е построил; и на Юпитер и на Венера той ще бъде толкова свободен, колкото съответства на неговата вътрешност, тъкмо в рамките на условията, които ще възникнат там. Свободата няма да зависи от онова, което е предварително определено от предходните условия, а от онова, което душата е направила от себе си.

В земното състояние се съдържа онова, което се е развило в предходните сатурново, слънчево и лунно състояние. Земният човек намира „мъдрост“ в процесите, които се разиграват около него. Тази мъдрост се намира в тях като резултат от онова, което е станало преди. Земята е потомък на „Старата Луна“. А тя заедно с онова, което принадлежеше към нея, се изгради като „Космос на мъдростта“. Земята сега е началото на едно развитие, чрез което в тази мъдрост се вгражда нова сила. Тя довежда човека дотам да се чувства като самостоятелен член на един духовен свят. Това произтича от обстоятелството, че неговият „Аз“ се изгражда в него от „Духовете на формата“ през земното време така, както на Сатурн от „Духовете на волята“ е било изградено неговото физическо тяло, на Слънцето от „Духовете на мъдростта“ – неговото жизнено тяло, на Луната от „Духовете на движението“ – неговото астрално тяло. Чрез съвместното действие на „Духовете на волята, на мъдростта и на движението“ възниква онова, което се разкрива като мъдрост. Земните същества и земните процеси могат да се съгласуват в мъдрост с другите същества на своя свят чрез работата на тези три класа духове. Чрез „Духовете на формата“ човекът получава своя самостоятелен „Аз“. Той пък в бъдеще ще се съгласува със съществата на Земята, на Юпитер, на Венера, на Вулкан чрез силата, която се вгражда в мъдростта чрез земното състояние. Това е силата на любовта. В човека на Земята тази сила на любовта трябва да намери своето начало. И „Космосът на мъдростта“ се развива в „Космос на любовта“. От всичко онова, което „Азът“ може да разгърне в себе си, трябва да стане любов. Високото Слънчево същество, което можа да бъде охарактеризирано при описанието на Христовото развитие, се представя при своето откровение като всеобхватния „прообраз на любовта“. С това в най-съкровеното на ядрото на човешката същност е положен зародишът на любовта. И оттам той трябва да се влее в цялото развитие. Както по-рано изградената мъдрост се разкрива в силите на сетивния външен свят на Земята, в сегашните „природни сили“, така в бъдеще самата любов ще се разкрива във всички явления като нова природна сила. Това е тайната на всяко развитие към бъдещето: че познанието, а също и всичко, което човекът извършва, изхождайки от истинското разбиране на развитието, е посев, който трябва да узрее като любов. И колкото повече сила на любовта възниква, толкова повече творческа работа се извършва за бъдещето. В онова, което ще е станало от любовта, ще се намират мощните сили, които водят към описания по-горе краен резултат на одухотворяването. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и на Земята, толкова повече жизнеспособни зародиши за бъдещето ще има. Духовното познание се превръща в любов по силата на онова, което то е. Целият процес, който беше описан, от гръко-латинското време през сегашния период, показва как трябва да протече това превръщане и за какво е направено началото на развитието към бъдещето. Онова, което се е подготвило чрез Сатурн, Слънцето и Луната като мъдрост, действа във физическото, етерното, астралното тяло на човека; и то се представя като „мъдрост на света“; но в „Аза“ то се овътрешнява. „Мъдростта на външния свят“ става от земното състояние нататък вътрешна мъдрост в човека. И когато там е овътрешнена, тя става зародиш на любовта. Мъдростта е предпоставката на любовта; любовта е резултатът от преродената в „Аза“ мъдрост.

Който би могъл да бъде подведен от предходните изложения към мнението, че описаното развитие носи фаталистичен отпечатък, той би го разбрал погрешно. Който, да речем, би повярвал, че при такова развитие определен брой хора са осъдени да принадлежат към царството на „злото човечество“, той не вижда как при това развитие се оформя взаимното отношение между сетивно-възприемаемото и душевно-духовното. Двете, сетивно-възприемаемото и душевно-духовното, образуват в определени граници отделни течения на развитието. Чрез силите, присъщи на сетивно-възприемаемото течение, възникват формите на „злото човечество“. Необходимост за една човешка душа да се въплъти в такава форма ще съществува само ако самата тази човешка душа е създала условията за това. Би могъл да настъпи и случаят, когато формите, възникнали от силите на сетивно-възприемаемото, не намерят човешки души, произхождащи от по-ранното време, защото те биха били твърде добри за такива тела. Тогава тези форми би трябвало да бъдат одушевени от вселената по друг начин, а не чрез по-ранни човешки души. Охарактеризираните форми ще бъдат одушевени от човешки души само тогава, когато те са се подготвили за такова въплъщение. Свръхсетивното познание в тази област трябва да каже именно това, което вижда. А то е, че в посоченото бъдеще ще съществуват две човешки царства, едно добро и едно зло; но съвсем не му е работа да заключава с разсъдъка от състоянието на сегашните човешки души за едно бъдещо състояние, което настъпва сякаш с природна необходимост. Развитието на човешките форми и развитието на съдбите на душите свръхсетивното познание трябва да търси по два съвсем отделни пътя; и смесването на двете в светогледа би било остатък от материалистична нагласа, който, ако е налице, би навлизал по съмнителен начин в науката за свръхсетивното.