ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ

(ЗА ПОСВЕЩЕНИЕТО ИЛИ ИНИЦИАЦИЯТА)

Между раждането и смъртта човекът на своята сегашна степен на развитие преживява в обикновения живот три състояния на душата: будността, съня и между двете – състоянието на сънуване. Последното ще бъде накратко засегнато по-късно в това съчинение. Тук нека засега разгледаме живота в двете му редуващи се основни състояния – будността и съня. – До познания във висшите светове човек стига, когато освен съня и будността придобие още едно, трето състояние на душата. По време на будността душата е отдадена на сетивните впечатления и на представите, които се подбуждат от тези сетивни впечатления. По време на съня сетивните впечатления мълчат; но душата губи и съзнанието. Дневните преживявания потъват в морето на безсъзнанието. – Нека си помислим сега: душата би могла по време на съня да стигне до осъзнатост, въпреки че впечатленията на сетивата остават изключени, както иначе в дълбокия сън. Нещо повече, не би имало и спомен за дневните преживявания. Би ли се намирала тогава душата в едно нищо? Нима тогава тя не би могла да има никакви преживявания? – Отговор на този въпрос е възможен само ако действително може да бъде създадено състояние, което е еднакво или подобно на това. Ако душата може да преживява нещо и тогава, когато в нея няма никакви сетивни въздействия и никакви спомени за такива. Тогава душата би се намирала по отношение на обикновения външен свят като в сън; и все пак тя не би спала, а като в будност би се намирала пред действителен свят. – И ето, такова състояние на съзнанието може да бъде създадено, когато човек предизвика онези душевни преживявания, които духовната наука му прави възможни. И всичко, което тя съобщава за онези светове, които се намират отвъд сетивния, е изследвано чрез такова състояние на съзнанието. – В предходните изложения бяха направени някои съобщения за висшите светове. В следващите редове сега ще се говори – доколкото това може да стане в тази книга – и за средствата, чрез които се създава необходимото за това изследване състояние на съзнанието.

Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно в това, че чрез него престават всички външни сетивни въздействия; заличени са и всички мисли, които са подбудени от тези сетивни въздействия. Но докато в съня душата няма сила да преживява нещо съзнателно, чрез това състояние на съзнанието тя трябва да получи тази сила. Следователно чрез него в душата се пробужда способността за преживяване, която в обикновеното съществуване се подбужда само от сетивните въздействия. Пробуждането на душата за такова по-висше състояние на съзнанието може да бъде наречено посвещение (инициация).

Средствата на посвещението извеждат човека от обикновеното състояние на дневното съзнание и го въвеждат в такава душевна дейност, чрез която той си служи с духовни инструменти за наблюдение. Тези инструменти са налице в душата предварително като зародиши. Тези зародиши трябва да бъдат развити. – Може обаче да се случи човек в определен момент от своя жизнен път без особена подготовка да открие в душата си, че в него са се развили такива висши инструменти. Тогава е настъпило един вид неволно самопробуждане. Такъв човек ще се почувства преобразен в цялото си същество. Настъпва безгранично обогатяване на неговите душевни преживявания. И той ще открие, че чрез никакви познания на сетивния свят не може да изпита такова блаженство, такова удовлетворяващо настроение на душата и такава вътрешна топлина, както чрез онова, което се разкрива на едно познание, недостъпно за физическото око. Сила и жизнена увереност ще се вливат в неговата воля от един духовен свят. – Такива случаи на самопосвещение има. Те обаче не бива да подвеждат към вярата, че единствено правилното е да се чака такова самопосвещение и да не се прави нищо, за да се постигне посвещението чрез редовно обучение. За самопосвещението тук не е нужно да се говори, понеже то може да настъпи именно без спазването на каквито и да било правила. Но ще бъде описано как чрез обучение могат да се развият органите за възприятие, които дремят в душата като зародиши. Хора, които не усещат в себе си особен подтик сами да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: човешкият живот се намира под ръководството на духовни сили и в тяхното водене не бива да се намесваме; трябва спокойно да чакаме мига, в който тези сили сметнат за правилно да открият на душата един друг свят. Такива хора навярно усещат и като един вид дързост или като неоправдано влечение към намеса в мъдростта на духовното водене. Личности, които мислят така, ще бъдат доведени до друго мнение едва когато една определена представа направи върху тях достатъчно силно впечатление. Когато си кажат: Онова мъдро водене ми е дало определени способности; то ми ги е дарило не за да ги оставя неизползвани, а за да ги използвам. Мъдростта на воденето се състои в това, че то е вложило в мен зародишите на едно по-висше състояние на съзнанието. Разбирам това водене само ако чувствам като дълг да стане явно на човека всичко, което може да стане явно чрез неговите духовни сили. Когато такава мисъл е направила достатъчно силно впечатление на душата, тогава горните съмнения срещу обучение за по-висше състояние на съзнанието ще изчезнат.

Може обаче наистина да има и друго съмнение, което се надига срещу такова обучение. Човек може да си каже: „Развиването на вътрешни душевни способности засяга най-скритото светилище на човека. То включва в себе си известно преобразяване на цялото човешко същество. Средствата за такова преобразяване, естествено, не можеш да измислиш сам. Защото как се стига до един висш свят, може да знае само онзи, който познава пътя към него като свое собствено преживяване. Когато се обърнеш към такава личност, ти ѝ позволяваш да влияе върху най-скритото светилище на душата.“ – Който мисли така, на него не би могло да донесе особено успокоение дори това, че средствата за постигане на по-висше състояние на съзнанието му се предлагат в книга. Защото няма значение дали получаваш нещо като устно съобщение, или една личност, която познава тези средства, ги описва в книга и друг ги узнава оттам. Има такива личности, които притежават знание за правилата за развиване на духовните органи за възприятие и които застъпват възгледа, че тези правила не бива да се поверяват на книга. Такива лица в повечето случаи смятат за недопустимо и съобщаването на определени истини, които се отнасят до духовния свят. Но спрямо сегашната епоха в развитието на човечеството този възглед трябва в известно отношение да бъде определен като остарял. Вярно е, че със съобщаването на съответните правила може да се отиде само до определена точка. Но съобщеното води толкова далеч, че онзи, който го прилага към своята душа, стига в развитието на познанието дотам, че после да може да намери по-нататъшния път. Оттам нататък този път продължава по начин, за който правилна представа може да се получи също само чрез вече преминатото. От всички тези факти могат да възникнат съмнения срещу пътя на духовното познание. Тези съмнения изчезват, когато се вгледаме в същността на онзи ход на развитие, който предначертава подходящото за нашата епоха обучение. За този път ще се говори тук, а други видове обучение ще бъдат посочени само накратко.

Обучението, за което ще стане дума тук, дава на онзи, който има волята за своето по-висше развитие, средствата да предприеме преобразяването на своята душа. Съмнителна намеса в същността на ученика би имало само тогава, ако учителят извършваше това преобразяване чрез средства, които убягват от съзнанието на ученика. Но с такива средства не си служи никое правилно указание за духовно развитие в нашата епоха. То не прави ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение; и ученикът ги изпълнява. При това, когато е важно, не се премълчава защо се дава това или онова правило за поведение. Приемането на правилата и тяхното прилагане от една личност, която търси духовно развитие, не е нужно да става на основата на сляпа вяра. Такава би трябвало в тази област да бъде напълно изключена. Който разглежда природата на човешката душа, доколкото тя се разкрива и без духовно обучение още чрез обикновеното самонаблюдение, той може, след като е приел препоръчаните от духовното обучение правила, да се запита: как могат тези правила да действат в душевния живот? И на този въпрос може, преди всяко обучение, да се отговори достатъчно при непредубедено прилагане на здравия човешки разсъдък. За начина на действие на тези правила човек може да си състави правилни представи, преди да им се отдаде. Да преживее този начин на действие обаче той може наистина чак по време на обучението. Но и тогава преживяването винаги ще бъде придружено от разбирането на това преживяване, ако човек придружава всяка стъпка, която трябва да направи, със здрава преценка. И днес истинската духовна наука ще дава за обучението само такива правила, спрямо които такава здрава преценка може да се прояви. Който е готов да се отдаде само на такова обучение и който не се оставя да бъде тласнат от никакво предубеждение към сляпа вяра, при него всички съмнения ще изчезнат. Възраженията срещу едно редовно обучение за по-висше състояние на съзнанието няма да го смущават. Дори за такава личност, която има вътрешната зрялост, способна да я доведе за по-кратко или по-дълго време до самопробуждане на духовните органи за възприятие, обучението не е излишно, а напротив, за нея то е особено подходящо. Защото само в малко случаи на такава личност не се налага преди самопосвещението да премине през най-разнообразни криви и напразни странични пътища. Обучението ѝ спестява тези странични пътища. То води напред в права посока. Когато за тази душа настъпи такова самопосвещение, това произтича от факта, че душата си е придобила съответната зрялост в предходни животи. И много лесно се случва тъкмо такава душа да има известно смътно чувство за своята зрялост и от това чувство да се отнася отрицателно към обучението. Защото такова чувство може да породи известна надменност, която пречи на доверието в истинското духовно обучение. Определена степен на душевното развитие може да остане скрита до определена възраст и едва тогава да излезе наяве. Но тъкмо обучението може да бъде правилното средство, за да я накара да излезе наяве. Ако тогава човек се затвори за обучението, може да се случи неговата способност да остане скрита в съответния живот и да излезе отново наяве едва в някой от следващите животи.

По отношение на обучението за свръхсетивно познание, което се има предвид тук, е важно да не се допуснат определени лесно възникващи недоразумения. Едното може да възникне, ако се мисли, че обучението иска да направи човека друго същество по отношение на целия му начин на живот. Но не става дума да се дават на човека общи предписания за живота, а да му се говори за душевни действия, които, ако той ги извършва, му дават възможност да наблюдава свръхсетивното. Върху онази част от неговите житейски действия, която се намира извън наблюдението на свръхсетивното, тези действия нямат непосредствено влияние. Към тези житейски действия човек придобива като добавка дарбата на свръхсетивното наблюдение. Дейността на това наблюдение е толкова отделена от обикновените действия в живота, колкото състоянието на будност от това на съня. Едното ни най-малко не може да смущава другото. Който например би искал да примесва в обикновения ход на живота впечатления от свръхсетивното виждане, прилича на болен, чийто сън непрекъснато би бил прекъсван от вредно пробуждане. Обученият трябва да може по своя свободна воля да предизвиква състоянието на наблюдение на свръхсетивната действителност. Непряко обаче обучението наистина е свързано с предписанията за живота дотолкова, доколкото без известен етично настроен начин на живот прозрението в свръхсетивното е невъзможно или вредно. И затова немалко от онова, което води до съзерцанието на свръхсетивното, е същевременно средство за облагородяване на начина на живот. От друга страна, чрез прозрението в свръхсетивния свят човек познава по-висши морални импулси, които важат и за сетивно-физическия свят. Определени морални необходимости се познават едва когато се изхожда от този свят. – Второ недоразумение би било да се вярва, че някое водещо до свръхсетивното познаване душевно действие има нещо общо с промени във физическата организация. Такива действия, напротив, нямат ни най-малко общо с каквото и да било, в което физиологията или някой друг клон на природопознанието има думата. Те са чисто духовно-душевни процеси, също толкова изцяло отдалечени от всичко физическо, колкото самото здраво мислене и възприемане. По своя вид в душата чрез такова действие не става нищо друго освен онова, което става, когато тя здраво си представя или съди. Колкото много и колкото малко общо има с тялото здравото мислене, толкова много и толкова малко общо имат с него процесите на истинското обучение за свръхсетивно познание. Всичко, което се отнася другояче към човека, не е истинско духовно обучение, а негова карикатура. В смисъла на казаното тук трябва да се приемат следващите изложения. Само понеже свръхсетивното познание е нещо, което изхожда от цялата душа на човека, ще изглежда така, сякаш за обучението се изискват неща, които правят от човека нещо друго. В действителност става дума за указания за действия, които дават на душата възможност да предизвиква в рамките на своя живот такива мигове, в които тя може да наблюдава свръхсетивното.

* * *

Издигането до свръхсетивно състояние на съзнанието може да изхожда само от обикновеното будно дневно съзнание. В това съзнание душата живее преди своето издигане. Чрез обучението ѝ се дават средства, които я извеждат от това съзнание. Обучението, което тук се има предвид на първо място, дава сред първите средства такива, които все още могат да се характеризират като действия на обикновеното дневно съзнание. Тъкмо най-значимите средства са такива, които се състоят в тихи действия на душата. Работата е в това душата да се отдаде на съвсем определени представи. Тези представи са такива, които чрез своята същност упражняват пробуждаща сила върху определени скрити способности на човешката душа. Те се различават от онези представи на будния дневен живот, които имат задачата да отобразяват едно външно нещо. Колкото по-вярно правят това, толкова по-истинни са. И в тяхната същност е да бъдат истинни в този смисъл. Такава задача нямат представите, на които душата трябва да се отдаде с цел духовно обучение. Те са така оформени, че не отобразяват нещо външно, а имат в самите себе си свойството да действат пробуждащо върху душата. Най-добрите представи за целта са символичните, или символните. Но могат да се използват и други представи. Защото изобщо не е важно какво съдържат представите, а единствено това душата да насочи всичките си сили към това да няма в съзнанието нищо друго освен съответната представа. Докато в обикновения душевен живот неговите сили са разпределени върху много неща и представите се сменят бързо, при духовното обучение е важна концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да е поставена в центъра на съзнанието по свободна воля. Символичните представи са по-добри от онези, които отобразяват външни предмети или процеси, защото последните имат опорна точка във външния свят и поради това душата трябва по-малко да се опира само на себе си, отколкото при символичните, които се изграждат от собствената душевна енергия. Не онова, което се представя, е съществено, а важното е представяното чрез начина на представяне да откъсне душевното от всяко опиране на нещо физическо.

До разбиране на това вглъбяване в една представа се стига, ако първо си извикаме пред душата понятието за спомена. Ако например сме насочили окото към едно дърво и после се обърнем от дървото, така че вече не можем да го виждаме, в състояние сме отново да събудим в душата представата за дървото от спомена. Тази представа за дървото, която имаме, когато то не стои пред окото, е спомен за дървото. Нека си помислим сега, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата, така да се каже, да почива върху представата-спомен; че се стараем при това да изключим всички други представи. Тогава душата е вглъбена в представата-спомен за дървото. Тогава имаме работа с вглъбяване на душата в една представа; но тази представа е отражение на едно възприето чрез сетивата нещо. Ако обаче направим същото с една представа, поставена в съзнанието по свободна воля, постепенно ще можем да постигнем въздействието, което е важно.

Ще бъде онагледен само един пример за вътрешно вглъбяване със символична представа. Първо такава представа трябва да бъде изградена в душата. Това може да стане по следния начин: Нека си представим едно растение как то се корени в почвата, как пуска лист след лист, как се разтваря в цвят. И сега нека си помислим, че до това растение е поставен човек. Нека оживим в душата си мисълта как човекът има качества и способности, които в сравнение с тези на растението могат да бъдат наречени по-съвършени. Нека помислим как той може да отиде според своите чувства и своята воля ту тук, ту там, докато растението е приковано към почвата. Сега обаче нека си кажем и това: да, наистина човекът е по-съвършен от растението; но затова пък у него се натъквам и на качества, които не възприемам у растението и поради чието отсъствие то може да ми се стори в известно отношение по-съвършено от човека. Човекът е изпълнен с влечения и страсти; тях той следва в своето поведение. Мога да говоря при него за заблуди, причинени от неговите нагони и страсти. При растението виждам как то следва чистите закони на растежа от лист на лист, как безстрастно разтваря цвета си към целомъдрения слънчев лъч. Мога да си кажа: човекът има известно съвършенство пред растението; но той е заплатил това съвършенство с това, че е допуснал в своето същество към силите на растението, които ми изглеждат чисти, да се присъединят нагони, влечения и страсти. Представям си сега, че зеленият сок тече през растението и че той е израз на чистите, безстрастни закони на растежа. И после си представям как червената кръв тече през жилите на човека и как тя е израз на нагоните, влеченията и страстите. Всичко това оставям да възникне като жива мисъл в моята душа. После си представям по-нататък как човекът е способен на развитие; как той може да пречисти и очисти своите нагони и страсти чрез своите по-висши душевни способности. Мисля си как чрез това нещо низше в тези нагони и страсти бива унищожено и те се прераждат на по-висока степен. Тогава кръвта ще може да бъде представена като израз на очистените и пречистените нагони и страсти. Поглеждам сега например в духа към розата и си казвам: в червения сок на розата виждам цвета на зеления растителен сок превърнат в червено; и червената роза, както зеленият лист, следва чистите, безстрастни закони на растежа. Червеното на розата нека сега стане за мен символ на такава кръв, която е израз на пречистени нагони и страсти, отхвърлили низшето и приличащи в своята чистота на силите, които действат в червената роза. Опитвам се сега да не обработвам такива мисли само в своя разсъдък, а да ги оставя да оживеят в моето усещане. Мога да имам блажено усещане, когато си представям чистотата и безстрастието на растящото растение; мога да породя в себе си чувството как определени по-висши съвършенства трябва да бъдат заплатени с придобиването на нагоните и влеченията. Това може да превърне блаженството, което съм изпитвал преди, в сериозно чувство; и тогава в мен може да се раздвижи чувство на освобождаващо щастие, когато се отдам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти преживявания, както червеният сок на розата. Важно е да не стоим безчувствено пред мислите, които служат за изграждането на една символична представа. След като сме пребивавали в такива мисли и чувства, нека ги превърнем в следната символична представа. Нека си представим черен кръст. Той нека бъде символ на унищоженото низше в нагоните и страстите; и там, където се пресичат гредите на кръста, нека си помислим седем червени, сияещи рози, подредени в кръг. Тези рози нека бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистени, очистени страсти и нагони.* Именно такава символична представа трябва да си извикаме пред душата по начина, който беше онагледен по-горе с една представа-спомен. Такава представа има пробуждаща душата сила, когато ѝ се отдадем във вътрешно вглъбяване. Всяка друга представа трябва да се опитаме да изключим по време на вглъбяването. Единствено охарактеризираният символ трябва да витае в духа пред душата, толкова живо, колкото е възможно. – Не е без значение, че този символ не е посочен тук просто като пробуждаща представа, а че е изграден първо чрез определени представи за растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това дали сме го съставили по описания начин, преди да го използваме за вътрешно вглъбяване. Ако си го представим, без първо да сме преминали през такова изграждане в собствената си душа, той остава студен и много по-малко действен, отколкото когато чрез подготовката е получил своята озаряваща душата сила. По време на вглъбяването обаче не бива да си извикваме никоя от подготвителните мисли в душата, а само да имаме образа живо витаещ пред нас в духа и при това да оставим да трепти заедно с него онова усещане, което се е появило като резултат от подготвителните мисли. Така символът става знак наред с преживяването на усещането. И в пребиваването на душата в това преживяване се крие действеното. Колкото по-дълго можем да пребиваваме в него, без да се намеси някоя смущаваща друга представа, толкова по-действен е целият процес. Все пак е добре, ако извън времето, което посвещаваме на същинското вглъбяване, по-често повтаряме изграждането на образа чрез мисли и чувства от описания по-горе вид, за да не избледнее усещането. Колкото повече търпение имаме за такова обновяване, толкова по-значим е образът за душата. (В изложенията на моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ са дадени още други примери за средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са охарактеризираните там медитации върху възникването и загиването на едно растение, върху дремещите в едно растително семе сили на ставането, върху формите на кристалите и т.н. Тук, в тази книга, трябваше да се покаже с един пример същността на медитацията.)

* Не е важно доколко тази или онази природонаучна представа намира горните мисли за оправдани или не. Защото става дума за развиване на такива мисли за растението и човека, които могат да бъдат придобити без всякаква теория, чрез просто, непосредствено съзерцание. Такива мисли все пак имат своето значение наред с не по-малко значимите в друго отношение теоретични представи за нещата на външния свят. И тук мислите не са дадени, за да изобразят научно някакво фактическо положение, а за да изградят символ, който се оказва душевно действен, независимо какви възражения хрумват на тази или онази личност при изграждането на този символ.

Символ като описания тук не отобразява никакво външно нещо или същество, създадено от природата. Но именно поради това той има своята пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Някой наистина би могъл да направи възражение. Той би могъл да каже: Разбира се, „цялото“ като символ не е налице в природата; но всички отделни части все пак са заимствани от тази природа: черният цвят, розите и т.н. Всичко това все пак се възприема чрез сетивата. Който бива смутен от такова възражение, той трябва да помисли, че не отраженията на сетивните възприятия са онова, което води до пробуждане на висшите душевни способности, а че това въздействие се предизвиква единствено от начина на съчетаване на тези отделни части. А това съчетаване не отобразява нещо, което е налице в сетивния свят.

Целта беше чрез един символ – като пример – да се онагледи процесът на действеното вглъбяване на душата. В духовното обучение могат да се използват най-разнообразни образи от този род и те могат да бъдат изграждани по най-различен начин. Могат да се дават и определени изречения, формули, отделни думи, в които човек трябва да се вглъбява. Във всеки случай тези средства на вътрешното вглъбяване ще имат за цел да откъснат душата от сетивното възприятие и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатлението върху физическите сетива е без значение, а същественото става разгръщането на вътрешни дремещи душевни способности. Може да става дума и за вглъбяване само в чувства, усещания и т.н. Такова вглъбяване се оказва особено действено. Да вземем например чувството на радост. В нормалния ход на живота душата може да изпитва радост, когато е налице външен повод за радост. Когато една здраво чувстваща душа възприема как някой човек извършва действие, внушено му от неговата сърдечна доброта, тази душа ще изпита задоволство, радост от такова действие. Но сега тази душа може да размисли върху действие от този род. Тя може да си каже: Действие, което се извършва от сърдечна доброта, е такова, при което извършителят не следва собствения си интерес, а интереса на своя ближен. И такова действие може да бъде наречено нравствено добро. Но ето че размишляващата душа може напълно да се освободи от представата за отделния случай във външния свят, който ѝ е донесъл радостта или задоволството, и може да си образува всеобхватната идея за сърдечната доброта. Тя може например да си помисли как сърдечната доброта възниква от това, че едната душа като че ли всмуква интереса на другата и го прави свой собствен. И сега душата може да изпитва радост от тази нравствена идея за сърдечната доброта. Това е радост не от този или онзи процес на сетивния свят, а радост от една идея като такава. Ако човек се опита да остави такава радост да живее в душата за по-дълго време, това е вглъбяване в едно чувство, в едно усещане. Тогава за пробуждането на вътрешните душевни способности действено е не идеята, а това, че в душата по-дълго време властва чувството, което не е подтикнато просто от едно отделно външно впечатление. – Тъй като свръхсетивното познание е в състояние да прониква по-дълбоко в същността на нещата, отколкото обикновеното представяне, въз основа на неговия опит могат да бъдат посочени усещания, които въздействат в още много по-висока степен върху разгръщането на душевните способности, когато се използват за вътрешно вглъбяване. Колкото и необходимо да е последното за по-високите степени на обучението, все пак човек трябва да помни, че и енергичното вглъбяване в такива чувства и усещания, като например описаното при размишлението върху сърдечната доброта, може да отведе много далеч. – Тъй като същностите на хората са различни, за отделните хора действени са и различни средства на обучението. – Що се отнася до продължителността на вглъбяването, трябва да се има предвид, че въздействието е толкова по-силно, колкото по-невъзмутимо и по-трезво може да стане това вглъбяване. Но всяко преувеличаване в тази посока трябва да се избягва. Известен вътрешен такт, който се поражда от самите упражнения, може да покаже на ученика към какво трябва да се придържа в това отношение.

Такива упражнения във вътрешно вглъбяване по правило ще трябва да се провеждат дълго, преди човек сам да може да възприеме резултата им. Онова, което безусловно е част от духовното обучение, е търпение и постоянство. Който не събуди в себе си тези две качества и не прави упражненията си в пълно спокойствие и непрекъснато така, че търпението и постоянството винаги да съставляват основното настроение на неговата душа, той не може да постигне много.

От предходното изложение навярно е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитация) е средство за постигане на познание за висшите светове, но също и че не всяко произволно съдържание на представите води дотам, а само такова, което е устроено по описания начин.

Пътят, който тук се посочва, води най-напред до онова, което може да бъде наречено имагинативно познание. То е първата висша степен на познанието. Познаването, което почива върху сетивното възприятие и върху преработването на сетивните възприятия от обвързания със сетивата разсъдък, може – в смисъла на духовната наука – да бъде наречено „предметно познаване“. Отвъд него се намират висшите степени на познанието, първата от които е именно имагинативното познаване. Изразът „имагинативен“ би могъл да събуди съмнения у някого, който под „имагинация“ си представя само една „въображаема“ представа, на която не съответства нищо действително. В духовната наука обаче „имагинативното“ познание трябва да се разбира като такова, което се осъществява чрез свръхсетивно състояние на съзнанието на душата. Онова, което се възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и същества, до които сетивата нямат достъп. Тъй като това състояние се събужда в душата чрез вглъбяването в символи или „имагинации“, светът на това по-високо състояние на съзнанието също може да бъде наречен „имагинативен“, а отнасящото се до него познание – „имагинативно“. „Имагинативен“ значи следователно нещо, което е „действително“ в друг смисъл, а не като фактите и съществата на физическото сетивно възприятие. От съдържанието на представите, които изпълват имагинативното преживяване, не зависи нищо; затова пък всичко зависи от душевната способност, която се изгражда при това преживяване.

Едно много близко до ума възражение срещу използването на описаните символични представи е, че образуването им произтича от мечтателно мислене и от произволна сила на въображението и че поради това то може да има само съмнителен успех. По отношение на онези символи, които лежат в основата на правилното духовно обучение, така охарактеризираното съмнение е неоснователно. Защото символите се избират така, че тяхното отношение към една външна сетивна действителност може да бъде напълно оставено настрана, а стойността им да се търси единствено в силата, с която те действат върху душата тогава, когато тя оттегли цялото си внимание от външния свят, когато потисне всички впечатления на сетивата и изключи също и всички мисли, които би могла да има вследствие на външен подтик. Процесът на медитацията става най-нагледен, когато я сравним със състоянието на съня. От една страна, тя е подобна на него, от друга – напълно противоположна. Тя е сън, който спрямо дневното съзнание представлява една по-висока будност. Важното е, че чрез концентрацията върху съответната представа или образ душата е принудена да извлече от собствените си дълбини много по-силни сили, отколкото прилага в обикновения живот или в обикновеното познаване. Така нейната вътрешна подвижност се засилва. Тя се освобождава от телесността, както се освобождава в съня; но не преминава, както в него, в безсъзнание, а преживява един свят, който преди не е преживявала. Нейното състояние, макар че откъм отделеността от тялото може да бъде сравнено със съня, все пак е такова, че спрямо обикновеното дневно съзнание може да бъде охарактеризирано като състояние на повишена будност. Благодарение на това душата преживява себе си в своята истинска вътрешна, самостоятелна същност, докато в обикновеното дневно будно състояние, поради по-слабото разгръщане на нейните сили, което е налице в него, тя осъзнава себе си само с помощта на тялото, следователно не преживява самата себе си, а само се съзира в образа, който – като един вид огледален образ – тялото (всъщност неговите процеси) рисува пред нея.

Онези символи, които се изграждат по описания по-горе начин, естествено, все още не се отнасят до нещо действително в духовния свят. Те служат, за да откъснат човешката душа от сетивното възприятие и от мозъчния инструмент, с който най-напред е обвързан разсъдъкът. Това откъсване не може да стане, преди човек да почувства: сега аз си представям нещо чрез сили, при които сетивата ми и мозъкът не ми служат като инструменти. Първото, което човек преживява по този път, е такова освобождаване от физическите органи. Тогава той може да си каже: моето съзнание не угасва, когато оставя без внимание сетивните възприятия и обикновеното разсъдъчно мислене; аз мога да се издигна извън него и тогава се усещам като същество наред с онова, което бях преди. Това е първото чисто духовно преживяване: наблюдението на едно душевно-духовно Аз-същество. То се е издигнало като ново Себе от онова Себе, което е обвързано само с физическите сетива и с физическия разсъдък. Ако човек се беше освободил от сетивния и разсъдъчния свят без вглъбяването, той би потънал в „нищото“ на безсъзнанието. Душевно-духовното същество човек е имал, разбира се, и преди вглъбяването. Но то още не е имало инструменти за наблюдение на духовния свят. То е било приблизително като физическо тяло, което няма око, за да вижда, или ухо, за да чува. Едва силата, която е била вложена във вглъбяването, е изградила душевно-духовните органи от неорганизираното преди това душевно-духовно същество. Онова, което човек си е създал по този начин, той и възприема най-напред. Затова първото преживяване в известен смисъл е самовъзприятие. В същността на духовното обучение е това, че душата чрез самовъзпитанието, което упражнява върху самата себе си, в тази точка от своето развитие има пълно съзнание за това, че най-напред тя възприема самата себе си в световете от образи (имагинации), които се появяват вследствие на описаните упражнения. Тези образи наистина се появяват като живеещи в един нов свят; но душата трябва да познае, че най-напред те все пак не са нищо друго освен отражението на нейната собствена същност, засилена чрез упражненията. И тя трябва не само да познае това с правилна преценка, но и да е стигнала до такова развитие на волята, че във всеки момент да може отново да отстрани образите от съзнанието, да ги угаси. Душата трябва да може да действа сред тези образи напълно свободно и в пълна трезвост. Това е част от правилното духовно обучение в тази точка. Ако не би могла да прави това, в областта на духовните преживявания тя би била в същото положение, в което във физическия свят би била една душа, която, ако насочи окото си към някакъв предмет, би останала прикована към него, така че не би могла вече да откъсне поглед от него. Изключение от тази възможност за угасяване прави само една група вътрешни образни преживявания, която на достигнатата степен на духовното обучение не може да бъде угасена. Тя съответства на собственото ядро на душевната същност; и духовният ученик познава в тези образи онова в самия себе си, което като негова основна същност преминава през повторните земни животи. В тази точка долавянето на повторните земни животи чрез чувството се превръща в действително преживяване. По отношение на всичко останало трябва да цари споменатата свобода на преживяванията. И едва след като човек е придобил способността за угасяване, той пристъпва към действителния духовен външен свят. На мястото на угасеното идва нещо друго, в което човек познава духовната действителност. Човек чувства как душевно израства от нещо неопределено като нещо определено. От това самовъзприятие нататък трябва след това да се върви към наблюдението на един душевно-духовен външен свят. То настъпва, когато човек устрои своето вътрешно преживяване така, както по-нататък ще бъде посочено тук.

Най-напред душата на духовния ученик е слаба по отношение на всичко онова, което трябва да се възприема в душевно-духовния свят. Още за да задържи във вътрешно вглъбяване символите или другите представи, които си е изградил от подтиците на сетивния свят, той ще трябва да вложи голяма вътрешна енергия. Но ако освен това иска да стигне и до действително наблюдение в един висш свят, той трябва да може не само да задържа тези представи. Той трябва също, след като е направил това, да може да пребивава в състояние, в което никакви подтици на сетивния външен свят не действат върху душата, но в което и самите описани имагинирани представи са заличени от съзнанието. Едва сега може да изпъкне в съзнанието онова, което се е образувало чрез вглъбяването. Работата е в това сега да има достатъчно вътрешна душевна сила, за да бъде образуваното по този начин действително духовно видяно, за да не убягне от вниманието. А при все още слабо развита вътрешна енергия това безусловно се случва. Онова, което тогава най-напред се оформя като душевно-духовен организъм и което човек трябва да обхване в самовъзприятие, е нежно и мимолетно. А смущенията от сетивния външен свят и техните последействия в спомена са големи, колкото и човек да се старае да ги държи настрана. Тук значение имат не само онези смущения, които човек забелязва, а по-скоро дори онези, които в обикновения живот изобщо не забелязва. – Но именно поради същността на човека в това отношение е възможно едно преходно състояние. Онова, което душата най-напред не може да постигне в будно състояние поради смущенията на физическия свят, тя е в състояние да го постигне в състоянието на сън. Който се отдава на вътрешното вглъбяване, той при нужното внимание ще забележи нещо в своя сън. Той ще почувства, че по време на съня „не спи съвсем“, а че душата му има периоди, в които, спейки, тя все пак е дейна по известен начин. В такива състояния природните процеси задържат влиянията на външния свят, които будната душа още не може да задържи със собствена сила. Но ако упражненията за вглъбяване вече са подействали, душата по време на съня се освобождава от безсъзнанието и усеща духовно-душевния свят. Това може да настъпи по двояк начин. По време на съня на човека може да е ясно: сега съм в един друг свят; или пък той може след събуждането да има в себе си спомена: бях в един друг свят. За първото обаче е нужна по-голяма вътрешна енергия, отколкото за второто. Затова при начинаещия в духовното обучение по-често ще се среща второто. Постепенно това може да стигне дотам, че на ученика след събуждането да му се струва: през цялото време на съня бях в един друг свят, от който изплувах със събуждането. И неговият спомен за съществата и фактите на този друг свят ще става все по-определен. Тогава при духовния ученик в едната или в другата форма е настъпило онова, което може да се нарече непрекъснатост на съзнанието. (Продължаването на съзнанието по време на съня.) С това обаче съвсем не се има предвид, че човек винаги е в съзнание по време на съня. Много е постигнато вече по отношение на непрекъснатостта на съзнанието, ако човекът, който иначе спи като всеки друг, има определени периоди по време на съня, в които може сякаш съзнателно да гледа към един духовно-душевен свят, или ако в будно състояние може отново сякаш да погледне към такива краткотрайни състояния на съзнанието. Но не бива да се изпуска от внимание, че описаното тук все пак трябва да се разбира само като преходно състояние. Добре е с цел обучение да се премине през това преходно състояние; но в никакъв случай не бива да се мисли, че от това преходно състояние следва да се черпи окончателен възглед за духовно-душевния свят. В това състояние душата е несигурна и още не може да се осланя на онова, което възприема. Но чрез такива преживявания тя събира все повече сила, за да стигне след това и по време на будността дотам да държи далеч от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят и така да стигне до духовно-душевно наблюдение, когато през сетивата не идват впечатления, когато обвързаният с физическия мозък разсъдък мълчи и когато също и представите на вглъбяването, чрез които човек всъщност само се е подготвил за духовното виждане, са отстранени от съзнанието. – Онова, което духовната наука публикува в тази или онази форма, никога не би трябвало да произлиза от друго духовно-душевно наблюдение освен от такова, което е направено в пълно будно състояние.

Две душевни преживявания са важни в хода на духовното обучение. Едното е онова, чрез което човек може да си каже: макар сега да оставям без внимание всичко, което физическият външен свят може да ми даде като впечатления, аз все пак не гледам към вътрешността си като към същество, у което всяка дейност угасва, а гледам към едно същество, което съзнава себе си в един свят, за който не знам нищо, докато се оставям да бъда подтикван само от онези сетивни и обикновени разсъдъчни впечатления. В този миг душата има усещането, че е родила в самата себе си едно ново същество като свое ядро на душевната същност по описания по-горе начин. И това същество има напълно други качества от онези, които са били преди в душата. – Другото преживяване се състои в това, че човек сега може да има своето досегашно същество като второ до себе си. Онова, в което досега човек е знаел, че е затворен, става нещо, срещу което в известно отношение се оказва поставен. Временно човек се чувства извън онова, което иначе е наричал своя собствена същност, свой „Аз“. Така е, сякаш сега човек живее в пълна трезвост в два „Аза“. Единият е онзи, когото човек е познавал досега. Другият стои като новородено същество над него. И човек чувства как първият придобива известна самостоятелност спрямо втория; приблизително така, както тялото на човека има известна самостоятелност спрямо първия Аз. – Това преживяване е от голямо значение. Защото чрез него човек знае какво значи да живееш в онзи свят, който той се стреми да достигне чрез обучението.

Вторият – новороденият – Аз може сега да бъде доведен до възприемане в духовния свят. В него може да се развие онова, което за този духовен свят има същото значение, каквото имат сетивните органи за сетивно-физическия свят. Ако това развитие е напреднало до необходимата степен, човек не само ще усеща себе си като новороден Аз, а сега ще възприема около себе си духовни факти и духовни същества, както чрез физическите сетива възприема физическия свят. И това е трето значимо преживяване. За да се справи напълно на тази степен на духовното обучение, човек трябва да има предвид, че със засилването на душевните сили себелюбието, себичността се появяват в такава степен, каквато обикновеният душевен живот изобщо не познава. Би било недоразумение, ако някой би могъл да помисли, че в тази точка става дума само за обикновеното себелюбие. То се засилва на тази степен на развитието така, че приема вида на природна сила в собствената душа, и е нужно силно обучение на волята, за да се победи тази силна себичност. Тази себичност съвсем не се създава от духовното обучение; тя е винаги налице; чрез преживяването на духа тя само стига до съзнанието. Обучението на волята трябва непременно да върви успоредно с останалото духовно обучение. Налице е силен нагон човек да се чувства блажен в света, който току-що сам си е създал. И човек трябва, така да се каже, да може да угаси по горепосочения начин онова, за което току-що е положил всички усилия. В достигнатия имагинативен свят човек трябва да угаси себе си. Но срещу това се борят най-силните нагони на себичността. – Лесно може да възникне убеждението, че упражненията на духовното обучение са нещо външно, което не се съобразява с моралното развитие на душата. На това трябва да се възрази, че моралната сила, необходима за описаното побеждаване на себичността, не може да бъде придобита, без моралното състояние на душата да бъде издигнато на съответна степен. Напредък в духовното обучение не е мислим, без същевременно по необходимост да се получи и морален напредък. Без морална сила споменатото побеждаване на себичността не е възможно. Всички приказки, че истинското духовно обучение не е същевременно и морално обучение, са все пак несъобразни с нещата. Само у онзи, който не познава такова преживяване, може да възникне възражението: как може да се знае, че когато човек вярва, че има духовни възприятия, той има работа с действителности, а не просто с въображения (видения, халюцинации и т.н.)? – Работата е именно в това, че онзи, който чрез правилно обучение е достигнал описаната степен, може да различи своята собствена представа от една духовна действителност също така, както човек със здрав разсъдък може да различи представата за едно нагорещено парче желязо от действителното наличие на такова, което докосва с ръката си. Разликата я дава именно здравото преживяване и нищо друго. И в духовния свят пробният камък е пак самият живот. Както човек знае, че в сетивния свят едно представено парче желязо, колкото и горещо да си го мисли, не изгаря пръстите, така и обученият духовен ученик знае дали само в своето въображение преживява един духовен факт, или действителни факти или същества оставят впечатление върху неговите пробудени духовни органи за възприятие. Мерките, които човек трябва да спазва по време на духовното обучение, за да не стане в това отношение жертва на заблуди, ще бъдат обсъдени още в следващото изложение.

Сега е от най-голямо значение духовният ученик да е придобил съвсем определено душевно състояние, когато у него настъпи съзнанието за един новороден Аз. Защото чрез своя Аз човекът е водач на своите усещания, чувства, представи, на своите нагони, влечения и страсти. Възприятията и представите не могат да бъдат оставени на самите себе си в душата. Те трябва да бъдат уреждани от мислещата трезвост. И Азът е онзи, който борави с тези закони на мисленето и който чрез тях внася ред в живота на представите и мислите. Подобно е с влеченията, нагоните, склонностите, страстите. Етичните принципи стават водачи на тези душевни сили. И чрез нравствената преценка Азът става водач на душата в тази област. Когато сега човек извлече от своя обикновен Аз един висш, първият в известно отношение става самостоятелен. От него се отнема толкова от живата сила, колкото се насочва към висшия Аз. Но да предположим, че човек още не е развил в себе си известна способност и твърдост в законите на мисленето и в способността за преценка и би искал на такава степен да роди своя висш Аз. Той ще може да остави на своя обикновен Аз само толкова мисловна способност, колкото е развил преди това. Ако мярата на подреденото мислене е твърде малка, в обикновения Аз, който е станал самостоятелен, ще се появят неподредено, объркано, фантастично мислене и съждение. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да бъде само слаб, за свръхсетивното виждане обърканият нисш Аз ще придобие надмощие и човекът няма да проявява равновесие на своята способност за преценка при наблюдението на свръхсетивното. Ако той беше развил достатъчно способност за логическо мислене, би могъл спокойно да остави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. – И в етичната област е също така. Ако човек не е придобил твърдост в моралната преценка, ако не е станал достатъчно господар над склонности, нагони и страсти, тогава той ще направи своя обикновен Аз самостоятелен в състояние, в което действат посочените душевни сили. Може да се случи човек при установяването на преживените свръхсетивни познания да не проявява толкова високо чувство за истина, колкото в онова, което осъзнава чрез физическия външен свят. При така разхлабено чувство за истина той би могъл да смята за духовна действителност какво ли не, което е само негово фантазьорство. В това чувство за истина трябва да действат твърдостта на етичната преценка, сигурността на характера, задълбочеността на съвестта, които са изградени в оставения назад Аз, преди висшият Аз да стане деен с цел свръхсетивно познание. – Това в никакъв случай не бива да се превърне в средство, което да отблъсква от обучението; но то трябва да бъде взето съвсем сериозно.

Който има силната воля да направи всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в изпълнението на неговите дейности, той няма защо изобщо да се плаши от отделянето на един втори Аз, което духовното обучение постига с цел свръхсетивно познание. Само че той трябва да има пред очи, че самоизмамата има голяма власт над човека тогава, когато става дума той да се окаже „зрял“ за нещо. В онова духовно обучение, което е описано тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в такива опасности от заблуда, каквито често се предполагат. Това развитие на мисълта води до това всички вътрешни преживявания, които са необходими, да се появяват, но да протичат така, както душата трябва да ги изживее, без да бъдат придружени от вредни заблуждения на фантазията. Без съответно развитие на мисълта преживяванията могат да предизвикат силна несигурност в душата. Подчертаният тук начин води до това преживяванията да се появяват така, че човек да ги опознае напълно, както при здраво душевно състояние опознава възприятията на физическия свят. Чрез развиването на мисловния живот човек става повече наблюдател на онова, което преживява у себе си, докато без мисловния живот той стои вътре в преживяването без трезвост.

Едно обучение, съобразено с нещата, посочва определени качества, които трябва да придобие чрез упражнение онзи, който иска да намери пътя към висшите светове. Това са преди всичко: властта на душата над хода на нейните мисли, над нейната воля и нейните чувства. Начинът, по който това владеене трябва да бъде постигнато чрез упражнение, има двояка цел. От една страна, чрез него в душата трябва да бъдат вложени твърдост, сигурност и равновесие дотолкова, че тя да запази тези качества и когато от нея се роди един втори Аз. От друга страна, на този втори Аз трябва да бъдат дадени за из път сила и вътрешна опора.

Онова, което е необходимо преди всичко на мисленето на човека за духовното обучение, е обективността. Във физическо-сетивния свят животът е великият учител, който възпитава човешкия Аз в обективност. Ако душата би искала да оставя мислите да блуждаят насам-натам по произволен начин, тя веднага би трябвало да приеме корекцията на живота, ако не иска да влезе в конфликт с него. Душата трябва да мисли съответно на хода на фактите на живота. Когато сега човек отклони вниманието си от физическо-сетивния свят, му липсва принудителната корекция на този свят. Ако тогава неговото мислене не е в състояние да бъде свой собствен коректор, то неизбежно ще почне да се лута като блуждаещ огън. Затова мисленето на духовния ученик трябва да се упражнява така, че да може само на себе си да дава посока и цел. Вътрешна твърдост и способността да остава строго при един предмет – това е, което мисленето трябва да възпита в себе си. Затова съответните „упражнения за мислене“ не трябва да се предприемат върху далечни и сложни предмети, а върху прости и близки. Който се пребори със себе си да насочва в продължение на месеци всеки ден поне пет минути мислите си към някакъв делничен предмет (например топлийка, молив и т.н.) и през това време да изключва всички мисли, които не са свързани с този предмет, той е направил много в тази посока. (Човек може всеки ден да размишлява върху нов предмет или да задържи един в продължение на няколко дни.) Също и онзи, който благодарение на научното си обучение се чувства „мислител“, не бива да смята за недостойно да направи себе си по такъв начин „зрял“ за духовното обучение. Защото, когато за известно време прикове мислите си към нещо, което му е напълно познато, човек може да бъде сигурен, че мисли по същество. Който се пита: От какви съставни части се състои един молив? Как се подготвят материалите за молива? Как се съединяват след това? Кога са били изобретени моливите? и т.н., и т.н.: такъв човек със сигурност приспособява своите представи към действителността повече, отколкото онзи, който размишлява какъв е произходът на човека или какво е животът. Чрез прости упражнения за мислене човек научава повече за съобразното с нещата представяне по отношение на света на сатурновото, слънчевото и лунното развитие, отколкото чрез сложни и учени идеи. Защото най-напред изобщо не става дума за това да се мисли за това или онова, а да се мисли съобразно с нещата чрез вътрешна сила. Ако човек, упражнявайки се върху един лесно обозрим сетивно-физически процес, си е възпитал съобразността с нещата, тогава мисленето свиква да иска да бъде съобразно с нещата и тогава, когато не се чувства владяно от физическо-сетивния свят и неговите закони. И човек се отучва да оставя мислите да се реят несъобразно с нещата.

Както в света на мислите, така и в областта на волята душата трябва да стане господар. И тук във физическо-сетивния свят животът е онзи, който се явява като господар. Той налага тези или онези потребности на човека; и волята се чувства подтикната да задоволи тези потребности. За висшето обучение човек трябва да привикне строго да се подчинява на собствените си заповеди. Който привикне на това, на него все по-малко и по-малко ще му идва наум да желае нещо лишено от същност. А незадоволителното, лишеното от опора във волевия живот произтича от влечението към такива неща, за чието осъществяване човек не си прави ясно понятие. Такава незадоволеност може да внесе безпорядък в целия сърдечен живот, когато един висш Аз иска да излезе от душата. Добро упражнение е в продължение на месеци в определен час от деня да си даваш заповедта: Днес „в този определен час“ ще изпълниш „това“. Тогава постепенно човек стига дотам да си заповядва времето на изпълнението и вида на нещото, което трябва да се изпълни, така, че изпълнението да е съвсем точно възможно. Така човек се издига над пагубното: „бих искал това; искам онова“, при което изобщо не мисли за изпълнимостта. Една велика личност кара една ясновидка да каже: „Обичам онзи, който невъзможното желае.“ (Гьоте, „Фауст“, II част.) И самата тази личност (Гьоте) казва: „Да живееш в идеята, значи да се отнасяш към невъзможното така, като че ли то е възможно.“ (Гьоте, „Изречения в проза“.) Такива изказвания обаче не бива да се използват като възражения срещу изложеното тук. Защото изискването, което поставят Гьоте и неговата ясновидка (Манто), може да изпълни само онзи, който първо се е изградил чрез влечението към онова, което е възможно, за да може след това чрез своята силна воля да се отнася именно към „невъзможното“ така, че то чрез неговата воля да се превърне в нещо възможно.

По отношение на света на чувствата душата трябва за духовното обучение да стигне до известна невъзмутимост. За това е нужно тази душа да стане господарка на изразяването на удоволствие и страдание, на радост и болка. Тъкмо по отношение на придобиването на това качество може да възникне не един предразсъдък. Човек би могъл да помисли, че ще стане тъп и безучастен към заобикалящия го свят, ако „не бива да се радва на радостното, не бива да изпитва болка от болезненото“. Но не за това става дума. Радостното трябва да радва душата, тъжното трябва да ѝ причинява болка. Тя трябва само да стигне дотам да владее изразяването на радост и болка, на удоволствие и неудоволствие. Ако човек се стреми към това, скоро ще забележи, че става не по-тъп, а напротив, по-възприемчив към всичко радостно и болезнено в обкръжението си, отколкото е бил по-рано. Наистина се изисква точно внимание към самия себе си в продължение на по-дълго време, ако човек иска да усвои качеството, за което става дума тук. Той трябва да внимава да може напълно да съпреживява удоволствие и страдание, без при това да се губи дотам, че да дава неволен израз на онова, което усеща. Не оправданата болка трябва да се потиска, а неволният плач; не отвращението от лошото дело, а сляпото бушуване на гнева; не вниманието към опасността, а безплодното „страхуване“ и т.н. – Само чрез такова упражнение духовният ученик стига дотам да има в душата си онзи покой, който е необходим, за да не би при раждането и особено при проявата на дейност на висшия Аз душата да води редом с този висш Аз, като един вид двойник, един втори, нездрав живот. Тъкмо по отношение на тези неща човек не бива да се поддава на никакво самозаблуждение. На някого може да му се струва, че вече има известна невъзмутимост в обикновения живот и че затова това упражнение не му е нужно. Тъкмо такъв има двойна нужда от него. Защото човек може съвсем добре да е невъзмутим, когато е изправен пред нещата на обикновения живот; а после, при издигането във висш свят, липсата на равновесие, която е била само потисната, може да се прояви толкова по-силно. Трябва непременно да се осъзнае, че за духовното обучение е важно не толкова онова, което човек като че ли има отпреди, колкото това да упражнява съвсем закономерно онова, което му е нужно. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то е вярно. Дори животът да е възпитал у човека това или онова, за духовното обучение служат качествата, които той сам е възпитал у себе си. Ако животът е научил човека на възбуденост, той трябва да се отучи от възбудеността; но ако животът го е научил на невъзмутимост, той трябва чрез самовъзпитание така да се разтърси, че изразът на душата да съответства на полученото впечатление. Който не може да се смее на нищо, владее живота си толкова малко, колкото и онзи, който, без да се владее, непрекъснато бива подбуждан към смях.

За мисленето и чувстването още едно средство за развитие е придобиването на качеството, което може да се нарече позитивност. Има една хубава легенда, която разказва за Христос Исус, че той минава заедно с няколко други хора покрай едно мъртво куче. Другите се извръщат от грозната гледка. Христос Исус говори с възхищение за хубавите зъби на животното. Човек може да се упражнява да поддържа спрямо света такова душевно състояние, каквото отговаря на смисъла на тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не бива да пречи на душата да намира истинното, доброто и красивото навсякъде, където то е налице. Тази позитивност не бива да се бърка с липса на критичност, с произволното затваряне на очите пред лошото, лъжливото и малоценното. Който се възхищава на „хубавите зъби“ на едно мъртво животно, той вижда и разлагащия се труп. Но този труп не му пречи да види хубавите зъби. Човек не може да намира лошото за добро, заблудата за истина; но може да стигне дотам, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а заблудата – истинното.

Мисленето във връзка с волята претърпява известно узряване, ако човек се опитва никога да не позволява нещо, което е преживял или узнал от опит, да му отнеме непредубедената възприемчивост към нови преживявания. За духовния ученик мисълта „Това никога досега не съм го чувал, не го вярвам“ трябва напълно да загуби значението си. В продължение на известно време той трябва буквално навсякъде да се стреми при всеки повод да научава нещо ново от всяко нещо и всяко същество. От всеки полъх на вятъра, от всеки лист на дървото, от всяко бърборене на дете човек може да се учи, ако е готов да приложи гледна точка, която досега не е прилагал. Наистина по отношение на такава способност лесно може да се отиде твърде далеч. Съвсем не бива човек на определена възраст да пренебрегва опита, който е натрупал за нещата. Онова, което преживява в настоящето, той трябва да преценява според опита от миналото. Това се слага на едното блюдо на везните; на другото обаче при духовния ученик трябва да легне склонността да узнава все ново и ново. И преди всичко вярата във възможността, че новите преживявания могат да противоречат на старите.

С това са назовани пет качества на душата, които духовният ученик трябва да усвои при правилно обучение: господството над воденето на мислите, господството над волевите импулси, невъзмутимостта спрямо удоволствие и страдание, позитивността в преценката на света, непредубедеността в разбирането на живота. Който е употребил определени последователни периоди от време, за да се упражнява в придобиването на тези качества, ще трябва после още да доведе тези качества в душата до хармонично съзвучие. Той ще трябва, така да се каже, да ги упражнява едновременно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне хармония.

Описаните упражнения са посочени от методите на духовното обучение, защото, когато се изпълняват основно, те предизвикват у духовния ученик не само онова, което бе назовано по-горе като непосредствен резултат, но косвено водят след себе си и много друго, което е нужно по пътя към духовните светове. Който прави тези упражнения в достатъчна мяра, ще се натъкне по време на тях на някои недостатъци и грешки на своя душевен живот; и ще намери средствата, необходими тъкмо на него, за укрепването и затвърждаването на своя интелектуален живот, на живота на своите чувства и на живота на своя характер. Той сигурно ще има нужда и от някои други упражнения според своите способности, своя темперамент и характер; такива обаче се откриват, когато посочените бъдат обстойно преминати. Нещо повече, човек ще забележи, че представените упражнения косвено дават постепенно и онова, което отначало сякаш не се съдържа в тях. Ако например някой има твърде малко самоувереност, той ще може да забележи след съответно време, че чрез упражненията се появява необходимата самоувереност. И така е и по отношение на други душевни качества. (Особени, по-подробни упражнения могат да се намерят в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“) – Важно е духовният ученик да може да издига посочените способности до все по-високи степени. Той трябва да доведе овладяването на мислите и усещанията дотам, че душата да придобие силата да създава периоди на пълен вътрешен покой, в които човек държи далеч от своя дух и от своето сърце всичко, което всекидневният, външен живот носи като щастие и страдание, като удовлетворения и грижи, дори като задачи и изисквания. В такива периоди в душата трябва да се допуска само онова, което самата тя иска да допусне в състоянието на вглъбяване. Спрямо това лесно може да се прояви предразсъдък. Би могло да възникне мнението, че човек ще се отчужди от живота и неговите задачи, ако се оттегля от него със сърцето и духа си за определени периоди от деня. В действителност обаче това съвсем не е така. Който се отдава по описания начин на периоди на вътрешна тишина и мир, у него от тях израстват и за задачите на външния живот толкова много и толкова мощни сили, че благодарение на това той изпълнява житейските си задължения не само не по-лошо, но съвсем сигурно по-добре. – От голяма ценност е, когато в такива периоди човек се освободи напълно от мислите за своите лични работи, когато е в състояние да се издигне до онова, което засяга не само него, а изобщо човека в общ смисъл. Ако той е в състояние да изпълни душата си със съобщенията от висшия духовен свят, ако те могат да приковат интереса му в толкова висока степен, колкото някоя лична грижа или работа, тогава душата му ще извлече от това особени плодове. – Който се стреми по този начин да се намесва регулиращо в своя душевен живот, той ще стигне и до възможността за самонаблюдение, което гледа на собствените работи с такъв покой, сякаш са чужди. Да можеш да гледаш на собствените преживявания, на собствените радости и страдания като на тези на някой друг, е добра подготовка за духовното обучение. Човек постепенно стига до необходимата в това отношение степен, ако всеки ден, след като е завършил дневната си работа, оставя образите на дневните преживявания да минат пред духа му. Човек трябва да вижда самия себе си в образ сред своите преживявания; тоест да се разглежда в своя дневен живот като отвън. Човек придобива известна практика в такова самонаблюдение, ако започне с представянето на отделни малки части от този дневен живот. После става все по-сръчен и по-умел в такъв обратен преглед, така че след по-продължително упражнение ще може да го извършва изцяло за кратък отрязък от време. Това обратно съзерцаване на преживяванията има за духовното обучение особена ценност, защото довежда душата дотам да се освободи в представянето от иначе спазвания навик да следва с мисленето само хода на сетивно възприемаемите събития. При обратното мислене човек си представя правилно, но без да е обвързан от сетивно възприемаемия ход. Това е нужно за вживяването в свръхсетивния свят. От това представянето укрепва по здрав начин. Затова е добре освен дневния си живот човек да си представя в обратен ред и друго, например хода на една драма, на един разказ, на една поредица от тонове и т.н. – Идеалът за духовния ученик все повече ще бъде да се отнася към житейските събития, които го спохождат, така, че да ги оставя да идват към него с вътрешна сигурност и душевен покой и да ги преценява не според своето душевно състояние, а според тяхното вътрешно значение и тяхната вътрешна стойност. Тъкмо като насочва поглед към този идеал, той ще си създаде душевната основа, за да може да се отдаде на описаните по-горе вглъбявания в символични и други мисли и усещания. Описаните тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивното преживяване се изгражда върху почвата, на която човек стои в обикновения душевен живот, преди да влезе в свръхсетивния свят. Всяко свръхсетивно преживяване зависи по двоен начин от душевната изходна точка, на която човек стои преди влизането. Който не се грижи от самото начало да направи здравата способност за преценка основа на своето духовно обучение, той ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, които възприемат духовния свят неточно и неправилно. Неговите духовни органи за възприятие ще се развият, така да се каже, неправилно. И както с едно дефектно или болно око човек не може да вижда правилно в сетивния свят, така не може да възприема правилно и с духовни органи, които не са изградени върху основата на здрава способност за преценка. – Който взема за изходна точка едно неморално душевно състояние, той се издига в духовните светове така, че духовното му виждане е като замаяно, като замъглено. Спрямо свръхсетивните светове той е като човек, който наблюдава сетивния свят в замаяност. Само че последният няма да стигне до никакви значими твърдения, докато духовният наблюдател в своята замаяност все пак е по-буден от човек в обикновеното съзнание. Затова неговите твърдения се превръщат в заблуди спрямо духовния свят.

Вътрешната солидност на имагинативната степен на познанието се постига, като описаните душевни вглъбявания (медитации) се подкрепят от онова, което може да се нарече привикване към „свободно от сетивността мислене“. Когато човек си създава мисъл въз основа на наблюдението във физически-сетивния свят, тази мисъл не е свободна от сетивността. Но не е така, че човек би могъл да образува само такива мисли. Човешкото мислене не е нужно да става празно и без съдържание, ако не се оставя да бъде изпълнено от сетивни наблюдения. Най-сигурният и най-близкият път за духовния ученик да стигне до такова свободно от сетивността мислене може да бъде този: да направи фактите на висшия свят, съобщени му от духовната наука, собственост на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. Въпреки това човек ще забележи, че може да ги разбере, стига само да има достатъчно търпение и постоянство. Без обучение човек не може да изследва във висшия свят, не може сам да прави наблюдения в него; но без висшето обучение може да разбере всичко, което изследователите съобщават оттам. И когато някой каже: „Как мога да приема на доверие онова, което казват духовните изследователи, след като сам не мога да го видя?“, това е напълно неоснователно. Защото е напълно възможно само чрез размишление да се стигне до сигурното убеждение: съобщеното е истина. И ако някой не може да си създаде това убеждение чрез размишление, причината не е в това, че човек не би могъл да „вярва“ в нещо, което не вижда, а единствено в това, че още не е приложил размишлението си достатъчно непредубедено, всеобхватно и основно. За да има яснота по този въпрос, човек трябва да вземе предвид, че човешкото мислене, когато енергично се стегне вътрешно, може да разбере повече, отколкото обикновено си въобразява. В самата мисъл всъщност вече се съдържа една вътрешна същност, която е във връзка със свръхсетивния свят. Душата обикновено не съзнава тази връзка, защото е свикнала да прилага способността за мислене само към сетивния свят. Затова тя смята за неразбираемо онова, което ѝ се съобщава от свръхсетивния свят. Това обаче е разбираемо не само за едно мислене, възпитано чрез духовно обучение, но за всяко мислене, което съзнава пълната си сила и иска да си служи с нея. – Като непрестанно прави своя собственост онова, което казва духовното изследване, човек свиква с едно мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Научава се да разпознава как във вътрешността на душата мисъл се вплита в мисъл, как мисъл търси мисъл дори когато мисловните връзки не са предизвикани от силата на сетивното наблюдение. Същественото при това е, че така човек осъзнава как светът на мислите има вътрешен живот, как, като действително мисли, вече се намира в областта на един свръхсетивен жив свят. Човек си казва: В мен има нещо, което изгражда мисловен организъм; но аз все пак съм едно с това „нещо“. Така, в отдадеността към свободното от сетивността мислене, човек преживява, че съществува нещо същностно, което се влива в нашия вътрешен живот, както свойствата на сетивните неща се вливат в нас чрез нашите физически органи, когато наблюдаваме сетивно. Там вън в пространството – така си казва наблюдателят на сетивния свят – има една роза; тя не ми е чужда, защото ми се възвестява чрез своя цвят и своя аромат. Нужно е само човек да е достатъчно непредубеден, за да си каже тогава, когато в него работи свободното от сетивността мислене, съвсем аналогично: възвестява ми се нещо същностно, което свързва в мен мисъл с мисъл, което оформя мисловен организъм. Има обаче разлика в усещанията спрямо онова, което има пред очи наблюдателят на външния сетивен свят, и онова, което се възвестява като същностно в свободното от сетивността мислене. Първият наблюдател чувства, че стои извън розата; онзи, който е отдаден на свободното от сетивността мислене, чувства същностното, което се възвестява в него, като в себе си, чувства се едно с него. Който повече или по-малко съзнателно иска да признае за същностно само онова, което застава срещу него като външен предмет, той наистина няма да може да стигне до чувството: онова, което е нещо същностно само за себе си, може да ми се възвести и чрез това, че съм като слят в едно с него. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да може да има следното вътрешно преживяване. Трябва да се научи да различава между мисловните връзки, които създава по собствен произвол, и онези, които преживява в себе си, когато остави такъв собствен произвол да замлъкне в него. В последния случай човек може тогава да каже: Оставам в себе си съвсем тих; не предизвиквам никакви мисловни връзки; отдавам се на онова, което „мисли в мен“. Тогава е напълно оправдано да се каже: в мен действа нещо същностно само за себе си, както е оправдано да се каже: върху мен действа розата, когато виждам определено червено, възприемам определен аромат. – При това няма противоречие в това, че човек все пак черпи съдържанието на своите мисли от съобщенията на духовните изследователи. Тогава мислите наистина вече са налице, когато човек им се отдава; но той не може да ги мисли, ако не ги пресъздава във всеки отделен случай отново в душата. Тъкмо за това става дума: духовният изследовател да събужда у своя слушател и читател такива мисли, които те тепърва трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва сетивно-действителното, посочва нещо, което слушателят и читателят могат да наблюдават в сетивния свят.

(Пътят, който води чрез съобщенията на духовната наука към свободното от сетивността мислене, е напълно сигурен. Има обаче и друг, който е по-сигурен и преди всичко по-точен, но затова пък за много хора и по-труден. Той е представен в моите книги „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ и „Философия на свободата“. Тези съчинения предават онова, което човешката мисъл може да си изработи, когато мисленето не се отдава на впечатленията на физически-сетивния външен свят, а само на себе си. Тогава в човека работи като живо в себе си същество чистото мислене, а не онова, което само се движи в спомени за сетивното. При това в посочените съчинения не е включено нищо от съобщенията на самата духовна наука. И все пак е показано, че чистото, работещо само в себе си мислене може да придобие разяснения за света, живота и човека. Тези съчинения стоят на една много важна междинна степен между познаването на сетивния свят и това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да придобие, когато се издигне над сетивното наблюдение, но все още избягва да влезе в духовното изследване. Който остави тези съчинения да действат върху цялата му душа, той вече стои в духовния свят; само че този свят му се представя като свят на мислите. Който се чувства в състояние да остави такава междинна степен да действа върху него, той върви по сигурен път; и чрез това може да извоюва в себе си чувство спрямо висшия свят, което през цялото следващо време ще му носи най-прекрасните плодове.)

Целта на вглъбяването (медитацията) в описаните по-горе символични представи и усещания е, точно казано, изграждането на висшите органи за възприятие в астралното тяло на човека. Те отначало се създават от субстанцията на това астрално тяло. Тези нови органи за наблюдение опосредстват един нов свят и в този нов свят човекът се опознава като един нов Аз. Онези нови органи се различават от органите за наблюдение на сетивно-физическия свят още по това, че са дейни органи. Докато окото и ухото се държат пасивно и оставят светлината и тона да действат върху тях, за духовно-душевните органи за възприятие може да се каже, че са в непрекъсната дейност, докато възприемат, и че обхващат своите предмети и факти, така да се каже, в пълно съзнание. Оттук се поражда чувството, че духовно-душевното познание е сливане със съответните факти, „живеене в тях“. – Отделните образуващи се духовно-душевни органи човек може за сравнение да нарече „лотосови цветове“, съответно на формата, която свръхсетивното съзнание трябва да си създаде (имагинативно) за тях. (Разбира се, трябва да е ясно, че такова обозначение има не повече общо с нещата, отколкото изразът „крило“, когато се говори за „крилата на белите дробове“.) Чрез съвсем определени видове вътрешно вглъбяване се въздейства върху астралното тяло така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят“. След всичко изложено в тази книга би трябвало да е излишно да се подчертава, че тези „органи за наблюдение“ не бива да се представят като нещо, което в представата за своя сетивен образ е отпечатък на своята действителност. Тези „органи“ са именно свръхсетивни и се състоят в определено оформена душевна дейност; и те съществуват само дотолкова и само докато тази душевна дейност се упражнява. С тези органи у човека има нещо, което може да се съзерцава като сетивно възприемаемо, толкова малко, колкото около него има някаква „мъгла“, когато той мисли. Който непременно иска да си представя свръхсетивното сетивно, изпада именно в недоразумения. Макар тази забележка да е излишна, нека тя стои тук, защото отново и отново има привърженици на свръхсетивното, които искат в своите представи да имат само нещо сетивно; и защото отново и отново има противници на свръхсетивното познание, които мислят, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове“ като за по-фини сетивно възприемаеми образувания. Всяка правилна медитация, която се прави с оглед на имагинативното познание, има своето въздействие върху един или друг орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ са посочени някои от методите на медитацията и на упражняването, които действат върху един или друг орган.) Едно правилно обучение подрежда отделните упражнения на духовния ученик и ги редува така, че органите да могат да се развиват съответно поотделно, едновременно или един след друг. За това развитие от духовния ученик се изискват много търпение и постоянство. Който има само такава мяра търпение, каквато обикновените житейски условия по правило дават на човека, няма да има достатъчно. Защото трае дълго, често много, много дълго, докато органите стигнат дотам, че духовният ученик да може да ги използва за възприятия във висшия свят. В този момент за него настъпва онова, което се нарича просветление, за разлика от подготовката или очистването, което се състои в упражненията за развитието на органите. (Говори се за „очистване“, защото чрез съответните упражнения ученикът се очиства за определена област от вътрешния живот от всичко, което идва само от сетивния свят на наблюдението.) Напълно е възможно човек и преди същинското просветление многократно да получава „светкавици“ от един висш свят. Такива той трябва да приема с благодарност. И те вече могат да го направят свидетел на духовния свят. Но той не бива и да се колебае, ако това изобщо не се случва през неговото време на подготовка, което може би му се струва прекалено дълго. Който изобщо може да изпадне в нетърпение, „защото още нищо не вижда“, той още не е придобил правилното отношение към един висш свят. Последното е схванал само онзи, за когото упражненията, които прави чрез обучението, могат да бъдат нещо като самоцел. Та това упражняване в действителност е работа върху нещо духовно-душевно, а именно върху собственото астрално тяло. И човек може да „чувства“ дори когато „не вижда нищо“: „Аз работя духовно-душевно.“ Само ако човек си е съставил от самото начало определено мнение какво всъщност иска да „види“, тогава няма да има това чувство. Тогава ще смята за нищо онова, което в действителност е нещо безмерно значимо. Човек обаче трябва да следи с тънко внимание всичко, което преживява по време на упражняването и което е толкова коренно различно от всички преживявания в сетивния свят. Тогава той вече ще забележи, че не работи в своето астрално тяло като в някаква безразлична субстанция, а че в него живее един съвсем друг свят, за който чрез сетивния живот не знае нищо. Висши същества действат върху астралното тяло, както физически-сетивният външен свят действа върху физическото тяло. И човек се „натъква“ на висшия живот в собственото си астрално тяло, стига само да не се затваря пред него. Когато някой отново и отново си казва: „Не възприемам нищо“, тогава най-често е така, че си е въобразил, че това възприятие трябва да изглежда така или иначе; и понеже не вижда онова, за което си въобразява, че трябва да го види, той казва: „Не виждам нищо.“

Който обаче усвои правилната нагласа спрямо упражняването в обучението, той ще има в това упражняване все повече нещо, което обича заради самото него. Тогава обаче той знае, че чрез самото упражняване стои в един духовно-душевен свят, и чака с търпение и примирение какво ще последва по-нататък. Тази нагласа най-добре може да стигне до съзнанието на духовния ученик чрез следните думи: „Искам да правя всичко, което ми е подходящо като упражнения, и знам, че в съответното време ще ми бъде дадено толкова, колкото е важно за мен. Не го искам нетърпеливо; но винаги се подготвям да го приема.“ Срещу това не може да се възрази и следното: „Значи духовният ученик трябва да върви пипнешком в тъмното, може би безмерно дълго време; защото това, че е на правилния път със своето упражняване, може да му се покаже едва когато е налице успехът.“ Не е обаче така, че едва успехът може да донесе познанието за правилността на упражняването. Когато ученикът се отнася правилно към упражненията, тогава удовлетворението, което има от самото упражняване, а не едва успехът, му дава яснотата, че прави нещо правилно. Правилното упражняване в областта на духовното обучение се свързва именно с едно удовлетворение, което не е просто удовлетворение, а познание. А именно познанието: правя нещо, за което виждам, че ме води напред по правилната линия. Всеки духовен ученик може да има това познание във всеки момент, стига само да следи с тънко внимание своите преживявания. Ако не прилага това внимание, тогава той минава покрай преживяванията, като потънал в мисли пешеходец, който не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, ако насочеше погледа си внимателно към тях. – Съвсем не е желателно да се ускорява настъпването на някакъв друг успех освен онзи, който винаги се получава при упражняването. Защото това лесно би могло да бъде само най-малката част от онова, което всъщност трябва да настъпи. По отношение на духовното развитие частичният успех често е причина за силно забавяне на пълния успех. Движението сред такива форми на духовния живот, каквито отговарят на частичния успех, притъпява чувствителността към влиянията на силите, които водят към по-високи точки на развитието. А печалбата, която човек постига с това, че все пак „е надникнал“ в духовния свят, е само привидна; защото това надникване не може да даде истината, а само измамни образи.

Духовно-душевните органи, лотосовите цветове, се образуват така, че за свръхсетивното съзнание у човека, който е в обучение, те се явяват като в близост до определени физически телесни органи. Измежду тези душевни органи тук трябва да бъдат назовани: онзи, който се усеща като в близост до средата между веждите (така нареченият двулистен лотосов цвят), онзи в областта на гръкляна (шестнадесетлистният лотосов цвят), третият в областта на сърцето (дванадесетлистният лотосов цвят), четвъртият в областта на стомашната ямка. Други такива органи се явяват в близост до други физически части на тялото. (Имената „дву-“ или „шестнадесетлистен“ могат да се употребяват, защото съответните органи могат да се сравнят с цветя със съответен брой листа.)

Лотосовите цветове се осъзнават в астралното тяло. В момента, в който човек е развил един или друг от тях, той знае също, че го има. Чувства, че може да си служи с тях и че чрез тяхното използване действително влиза в един висш свят. Впечатленията, които получава от този свят, в някои отношения още приличат на тези от физически-сетивния. Който познава имагинативно, ще може да говори за новия висш свят така, че да обозначава впечатленията като усещания за топлина или студ, като възприятия на тон или слово, като въздействия на светлина или цветове. Защото той ги преживява като такива. Той обаче съзнава, че тези възприятия в имагинативния свят изразяват нещо друго, отколкото в сетивно-действителния. Той разпознава, че зад тях стоят не физически-веществени причини, а душевно-духовни. Когато има нещо като впечатление от топлина, той не го приписва например на парче нагорещено желязо, а го разглежда като излъчване на един душевен процес, какъвто досега е познавал само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят душевни и духовни неща и процеси, както зад физическите възприятия стоят веществено-физически същества и факти. – Към това сходство на имагинативния с физическия свят се прибавя обаче една важна разлика. Във физическия свят има нещо, което в имагинативния се проявява съвсем иначе. В първия може да се наблюдава непрекъснато възникване и изчезване на нещата, смяна на раждане и смърт. В имагинативния свят на мястото на това явление застава трайно превръщане на едното в другото. Във физическия свят човек вижда например как едно растение загива. В имагинативния, в същата степен, в която растението увяхва, се показва възникването на друго образувание, което не е физически възприемаемо и в което загиващото растение постепенно се превръща. Когато растението е изчезнало, това образувание е напълно развито на неговото място. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят губят значението си. На тяхно място застава понятието за превръщане на едното в другото. – Тъкмо защото това е така, за имагинативното познание стават достъпни онези истини за същността на човека, които бяха съобщени в тази книга в главата „Същност на човечеството“. За физически-сетивното възприемане са възприемаеми само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в „областта на раждането и смъртта“. Другите членове на човешката природа – жизненото тяло, сетивното тяло и Азът – са подчинени на закона на превръщането и тяхното възприемане се открива пред имагинативното познание. Който е напреднал до него, възприема как от физическото тяло като че ли се отделя онова, което с умирането продължава да живее в друг вид съществуване.

Развитието обаче не спира в имагинативния свят. Човекът, който би искал да остане в него, наистина би възприемал съществата, които се превръщат; но не би могъл да тълкува процесите на превръщане, не би могъл да се ориентира в новопридобития свят. Имагинативният свят е неспокойна област. В него навсякъде има само подвижност, превръщане; никъде няма точки на покой. – До такива точки на покой човек стига едва когато се развие отвъд имагинативната степен на познание до онова, което може да бъде наречено „познание чрез инспирация“. – Не е необходимо онзи, който търси познанието на свръхсетивния свят, да се развива, да речем, така, че първо да усвои в пълна мяра имагинативното познаване и едва след това да пристъпи към „инспирацията“. Упражненията му могат да бъдат устроени така, че успоредно да вървят онова, което води към имагинацията, и онова, което води към инспирацията. Тогава след съответно време той ще навлезе в един по-висш свят, в който не само възприема, но в който може и да се ориентира, който умее да тълкува. Напредъкът по правило наистина ще протича така, че първо пред духовния ученик ще се явят някои явления от имагинативния свят и след известно време у него ще се появи усещането: Сега започвам и да се ориентирам. – Въпреки това светът на инспирацията е нещо съвсем ново в сравнение със света на самата имагинация. Чрез имагинацията човек възприема превръщането на един процес в друг, чрез инспирацията опознава вътрешни свойства на същества, които се превръщат. Чрез имагинацията човек познава душевното проявление на съществата; чрез инспирацията прониква в тяхната духовна вътрешност. Преди всичко човек познава множество духовни същества и отношения на едното към другото. И във физически-сетивния свят, разбира се, човек има работа с множество различни същества; в света на инспирацията обаче това множество е с друг характер. Там всяко същество се намира в съвсем определени отношения към другите, не както във физическия свят – чрез външно въздействие върху него, а чрез своето вътрешно естество. Когато човек възприема едно същество в инспирирания свят, не се проявява външно въздействие върху друго, което би могло да се сравни с въздействието на едно физическо същество върху друго, а съществува отношение на едното към другото чрез вътрешното естество на двете същества. Това отношение може да се сравни с отношение във физическия свят, ако за целта се избере отношението помежду отделните звукове или букви на една дума. Когато имаме пред себе си думата „човек“, тя възниква от съзвучието на звуковете: Ч-о-в-е-к. От Ч към О например не преминава тласък или някакво друго външно въздействие, а двата звука действат заедно, и то в рамките на едно цяло, чрез своето вътрешно естество. Затова наблюдението в света на инспирацията може да се сравни само с четене; и съществата в този свят действат върху наблюдаващия като писмени знаци, които той трябва да опознае и чиито отношения трябва да му се разкрият като свръхсетивно писмо. Затова духовната наука може за сравнение да нарече познанието чрез инспирация и „четене на скритото писмо“.

Как се чете чрез това „скрито писмо“ и как може да се съобщи прочетеното, сега ще бъде изяснено въз основа на самите предходни глави на тази книга. Първо беше описана същността на човека, както тя се изгражда от различни членове. После беше показано как световното същество, върху което се развива човекът, преминава през различните състояния: сатурновото, слънчевото, лунното и земното състояние. Възприятията, чрез които могат да се познаят членовете на човека, от една страна, и последователните състояния на Земята и на нейните предходни превръщания, от друга, се разкриват на имагинативното познание. Но по-нататък е необходимо да се познае какви отношения съществуват между сатурновото състояние и физическото човешко тяло, слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябва да се покаже, че зародишът на физическото човешко тяло е възникнал още по време на сатурновото състояние, че после той се е развивал по-нататък до сегашния си облик по време на слънчевото, лунното и земното състояние. Трябваше например също да се посочи какви промени са станали с човешкото същество поради това, че някога Слънцето се отдели от Земята и че нещо подобно стана с Луната. Трябваше по-нататък да се съобщи какво е взаимодействало, за да могат в човечеството да настъпят такива промени, каквито се изразяват в преобразуванията по време на атлантската епоха, каквито се изразяват в последователните периоди – индийския, праперсийския, египетския и т.н. Описанието на тези връзки не произтича от имагинативното възприятие, а от познанието чрез инспирация, от четенето на скритото писмо. За това „четене“ имагинативните възприятия са като букви или звукове. Но това „четене“ е необходимо не само за изяснения като току-що охарактеризираните. Дори жизнения път на целия човек не бихме могли да разберем, ако го разглеждаме само чрез имагинативното познание. Тогава наистина бихме възприели как с умирането душевно-духовните членове се отделят от онова, което остава във физическия свят; но не бихме разбрали отношенията на онова, което става с човека след смъртта, към предходните и последващите състояния, ако не можем да се ориентираме в имагинативно възприетото. Без познанието чрез инспирация имагинативният свят би си останал като писмо, в което човек се взира, но което не е в състояние да прочете. Когато духовният ученик напредва от имагинацията към инспирацията, много скоро му става ясно колко погрешно би било да се откаже от разбирането на великите световни явления и да иска да се ограничи само с фактите, които, така да се каже, засягат най-близкия човешки интерес. Който не е посветен в тези неща, би могъл да каже следното: „На мен ми се струва важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; ако някой ми съобщи нещо за това, това ми е достатъчно – защо духовната наука ми представя такива далечни неща като сатурново, слънчево състояние, отделяне на Слънцето и на Луната и т.н.?“ Но който е правилно въведен в тези неща, той се научава да разбира, че истинско знание за онова, което иска да узнае, никога не може да се постигне без познание на онова, което му изглежда толкова ненужно. Описанието на състоянията на човека след смъртта остава напълно неразбираемо и без стойност, ако човек не може да го свърже с понятия, които са взети от онези далечни неща. Дори най-простото наблюдение на свръхсетивно познаващия налага той да се запознае с такива неща. Когато например едно растение преминава от състоянието на цъфтеж в състоянието на плод, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда как протича превръщане в едно астрално същество, което по време на цъфтежа е покривало и обгръщало растението отгоре като облак. Ако не беше настъпило оплождането, това астрално същество би преминало в съвсем друг облик от онзи, който то е приело вследствие на оплождането. А целия процес, възприет чрез свръхсетивното наблюдение, човек разбира, ако се е научил да разбира неговата същност въз основа на онзи велик световен процес, който се е извършил със Земята и с всичките ѝ обитатели по времето на отделянето на Слънцето. Преди оплождането растението се намира в такова положение, в каквото е била цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането цветът на растението изглежда такъв, каквато е била Земята, когато Слънцето се беше отделило и лунните сили бяха още в нея. Ако човек е усвоил представите, които могат да бъдат придобити от отделянето на Слънцето, той ще възприеме съобразно с нещата тълкуването на процеса на оплождане при растенията, като ще каже: Растението преди оплождането е в слънчево състояние, след него – в лунно състояние. Безусловно е така, че и най-малкият процес в света може да бъде разбран само тогава, когато в него се познае отражение на велики световни процеси. Иначе той остава по своята същност толкова неразбираем, колкото остава Мадоната на Рафаел за онзи, който може да вижда само едно малко синьо петънце, докато всичко друго е покрито. – Всичко, което става с човека, е отражение на всички онези велики световни процеси, които имат отношение към неговото съществуване. Ако човек иска да разбере наблюденията на свръхсетивното съзнание върху явленията между раждането и смъртта и отново от смъртта до едно ново раждане, той може да направи това, ако е придобил способността да разшифрова имагинативните наблюдения чрез представите, които е усвоил при разглеждането на великите световни процеси. – Именно това разглеждане дава ключа към разбирането на човешкия живот. Затова в смисъла на духовната наука наблюдението на Сатурн, на Слънцето, на Луната и т.н. е същевременно наблюдение на човека.

Чрез инспирацията човек стига дотам да познае отношенията между съществата на висшия свят. Чрез една по-нататъшна степен на познанието става възможно тези същества да се познаят в самата им вътрешност. Тази степен на познание може да бъде наречена интуитивно познание. (Интуиция е дума, която в обикновения живот се употребява погрешно за неясно, неопределено прозрение в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада с истината, но чиято основателност засега не може да бъде доказана. Онова, което се има предвид тук, естествено, няма нищо общо с този вид „интуиция“. Интуиция означава тук познание с най-висока, най-светла яснота, чиято основателност човек, когато го притежава, съзнава в най-пълния смисъл.) – Да познаеш едно сетивно същество, означава да стоиш извън него и да го преценяваш според външното впечатление. Да познаеш едно духовно същество чрез интуиция, означава да си станал напълно едно с него, да си се съединил с неговата вътрешност. Стъпка по стъпка духовният ученик се изкачва до такова познание. Имагинацията го довежда дотам да не усеща вече възприятията като външни свойства на същества, а да познава в тях излъчвания на душевно-духовното; инспирацията го води по-нататък във вътрешността на съществата: чрез нея той се научава да разбира какво са тези същества едно за друго; в интуицията той прониква в самите същества. – Въз основа на самото изложение в тази книга отново може да се покаже какво значение има интуицията. В предходните глави не само се говореше за това как протича ходът на сатурновото, слънчевото, лунното развитие и т.н., но беше съобщено и че в този ход по най-различен начин участват същества. Бяха посочени Престоли или Духове на волята, Духове на мъдростта, на движението и т.н. При земното развитие се говореше за духовете на Луцифер, на Ариман. Световният строеж беше сведен до съществата, които участват в него. Онова, което може да се узнае за тези същества, се придобива чрез интуитивното познание. То е необходимо още и тогава, когато човек иска да познае жизнения път на човека. Онова, което след смъртта се освобождава от физическата телесност на човека, впоследствие преминава през различни състояния. Състоянията непосредствено след смъртта биха могли все още до известна степен да се опишат чрез имагинативното познание. Но онова, което става после, когато човек продължава напред във времето между смъртта и едно ново раждане, би трябвало да остане съвсем неразбираемо за имагинацията, ако към нея не се прибавеше инспирацията. Само инспирацията може да изследва онова, което може да се каже за живота на човека след пречистването в „царството на духовете“. Но след това идва нещо, за което инспирацията вече не е достатъчна, където тя, така да се каже, губи нишката на разбирането. Има едно време от човешкото развитие между смъртта и едно ново раждане, когато човешкото същество е достъпно само за интуицията. – Но тази част от човешката същност е винаги в човека; и ако искаме да я разберем според нейната истинска вътрешност, трябва да я търсим чрез интуицията и във времето между раждането и смъртта. Който би искал да познае човека само със средствата на имагинацията и инспирацията, на него биха му убягнали тъкмо процесите на неговата най-съкровена същност, които се разиграват от въплъщение към въплъщение. Затова само интуитивното познание прави възможно изследването на повторните земни животи и на кармата съобразно с нещата. Всичко, което трябва да бъде съобщено като истина за тези процеси, трябва да произхожда от изследване чрез интуитивно познание. – И ако човек иска да познае самия себе си според своята вътрешна същност, той може да направи това само чрез интуиция. Чрез нея той възприема онова, което в него се движи напред от земен живот към земен живот.

Познанието чрез инспирация и интуиция човек също може да постигне само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези, които бяха описани като „вътрешно вглъбяване“ (медитация) за постигане на имагинацията. Но докато при онези упражнения, които водят към имагинацията, се осъществява свързване с впечатленията от сетивно-физическия свят, при упражненията за инспирацията това свързване трябва все повече да отпада. За да си изясним какво трябва да стане тук, нека отново помислим за символа на розенкройцерския кръст. Когато човек се вглъбява в него, той има пред себе си образ, чиито части са взети от впечатления на сетивния свят: черният цвят на кръста, розите и т.н. Но съчетаването на тези части в розенкройцерския кръст не е взето от сетивно-физическия свят. Ако сега духовният ученик се опита да остави черния кръст, а също и червените рози като образи на сетивно-действителни неща, да изчезнат напълно от съзнанието му и да задържи в душата само онази духовна дейност, която е съчетала тези части, тогава той има средство за такава медитация, която постепенно го води към инспирацията. Нека човек се попита в душата си приблизително по следния начин: Какво направих вътрешно, за да съединя кръст и роза в символа? Онова, което направих (собствения си душевен процес), искам да задържа; а самия образ искам да оставя да изчезне от съзнанието. После искам да почувствам в себе си всичко, което душата ми е направила, за да създаде образа, но самия образ не искам да си представям. Сега искам да живея съвсем вътрешно в собствената си дейност, която е създала образа. Значи искам да се вглъбя не в образ, а в собствената си душевна дейност, която създава образи. Такова вглъбяване трябва да се извърши с много символи. Това води после до познание чрез инспирация. Друг пример би бил следният: човек се вглъбява в представата за едно възникващо и отмиращо растение. Оставя да възникне в душата образът на едно постепенно израстващо растение как то покълва от семето, как разгръща лист след лист, до цвета и плода. После отново как започва увяхването, до пълното разпадане. Чрез вглъбяването в такъв образ човек постепенно стига до чувство за възникване и отмиране, за което растението е вече само образ. От това чувство може после, ако упражнението се продължава упорито, да се образува имагинацията на онова превръщане, което лежи в основата на физическото възникване и отмиране. Но ако човек иска да стигне до съответната инспирация, тогава трябва да направи упражнението още по друг начин. Трябва да обърне вниманието си към собствената си душевна дейност, която от образа на растението е придобила представата за възникване и отмиране. Трябва сега да остави растението да изчезне напълно от съзнанието и да се вглъби само в онова, което сам е направил вътрешно. Само чрез такива упражнения е възможно изкачване до инспирацията. Отначало за духовния ученик няма да бъде съвсем лесно да разбере в пълен обхват как трябва да се заеме с такова упражнение. Това идва оттам, че човекът, който е свикнал да оставя вътрешния си живот да се определя от външните впечатления, веднага изпада в несигурност и пълна неустойчивост, когато трябва да разгърне още и един душевен живот, който е отхвърлил всяко свързване с външни впечатления. В още по-висока степен, отколкото при придобиването на имагинации, духовният ученик трябва да е наясно по отношение на тези упражнения за инспирация, че би трябвало да ги предприема само ако успоредно с тях взема всички мерки, които могат да водят до осигуряване и укрепване на способността за преценка, на живота на чувствата и на характера. Ако вземе тези мерки, той ще постигне чрез тях двоен резултат. Първо, чрез упражненията той няма да може да загуби равновесието на своята личност при свръхсетивното виждане; второ, той същевременно ще придобие способността действително да изпълнява онова, което се изисква в тези упражнения. Човек ще казва за тези упражнения, че са трудни, само докато още не е усвоил съвсем определено душевно състояние, съвсем определени чувства и усещания. Скоро ще придобие разбиране и способност за упражненията онзи, който с търпение и постоянство култивира в душата си такива вътрешни качества, които са благоприятни за покълването на свръхсетивни познания. Който свикне по-често да се обръща към своята вътрешност така, че при това не толкова да се рови в мисли за самия себе си, колкото тихо да подрежда и преработва в себе си опита, придобит в живота, той ще спечели много. Той ще види, че човек обогатява своите представи и чувства, когато поставя един житейски опит във връзка с друг. Ще забележи в каква висока степен човек научава нещо ново не само като има нови впечатления и нови преживявания, но и като оставя старите да работят в него. И който при това подхожда така, че оставя своите преживявания, дори и своите придобити мнения, да играят едни срещу други, като че ли самият той със своите симпатии и антипатии, със своите лични интереси и чувства изобщо не участва, той ще подготви особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили. Той в действителност ще изгради онова, което може да се нарече богат вътрешен живот. Но преди всичко важното е съразмерността и равновесието на душевните качества. Когато се отдава на определена душевна дейност, човек е твърде лесно склонен да изпадне в едностранчивост. Така, когато забележи предимството на вътрешното размишление и на пребиваването в собствения свят на представите, той може да придобие такава склонност към това, че все повече се затваря за впечатленията от външния свят. Но това води до изсъхване и опустошаване на вътрешния живот. Най-далеч стига онзи, който наред със способността да се оттегля в своята вътрешност, запазва и откритата възприемчивост за всички впечатления от външния свят. И при това не е нужно да се мисли само за т.нар. значителни впечатления на живота, а всеки човек във всяко положение – дори и в най-бедните четири стени – може да преживее достатъчно, ако само държи усета си за това възприемчив. Не е нужно преживяванията тепърва да се търсят; те са навсякъде. – От особено значение е също как преживяванията се преработват в душата на човека. Някой може например да узнае от опит, че една почитана от него или от други личност има това или онова качество, което той трябва да определи като недостатък на характера. Чрез такъв опит човек може да бъде подтикнат към размисъл в две посоки. Той може просто да си каже: Сега, след като разбрах това, не мога вече да почитам онази личност по същия начин, както преди. Или пък може да си постави въпроса: Как е възможно почитаната личност да е обременена с онзи недостатък? Как трябва да си представя, че недостатъкът не е само недостатък, а нещо, причинено от живота на личността, може би тъкмо от нейните велики качества? Човек, който си поставя тези въпроси, може би ще стигне до извода, че забелязването на недостатъка ни най-малко не може да намали неговото почитание. Чрез такъв извод човек всеки път ще е научил нещо, ще е прибавил нещо към своето разбиране на живота. Но разбира се, би било лошо за онзи, който би позволил доброто в такъв подход към живота да го подведе да извинява всичко възможно у лица или неща, към които изпитва склонност, или дори да придобие навика да оставя без внимание всичко, заслужаващо порицание, защото това му носи полза за вътрешното му развитие. Последното всъщност не е налице тогава, когато човек получава от самия себе си подтика не просто да порицава недостатъците, а да ги разбира; а само когато такова поведение се изисква от самия съответен случай, независимо какво печели или губи при това онзи, който преценява. Напълно вярно е: учиш се не чрез осъждането на недостатъка, а само чрез неговото разбиране. Но който заради разбирането би искал непременно да изключи неодобрението, и той не би стигнал далеч. И тук важното не е едностранчивостта в едната или другата посока, а съразмерността и равновесието на душевните сили. – И съвсем особено е така с едно душевно качество, което е изключително важно за развитието на човека: с онова, което се нарича чувство на почитание (преданост). Който развива това чувство в себе си или по щастлива природна дарба го притежава от самото начало, той има добра почва за свръхсетивните познавателни сили. Който в детството и младостта си е могъл да гледа с отдадено възхищение нагоре към личности, както и към високи идеали, в неговата душевна основа има нещо, в което свръхсетивните познания виреят особено добре. И който при зряла преценка в по-късния живот гледа към звездното небе и с безрезервна отдаденост усеща с възхищение откровението на високи сили, той тъкмо чрез това става зрял за познаването на свръхсетивните светове. Същото се отнася за онзи, който е в състояние да се възхищава от силите, които действат в човешкия живот. И не е от малко значение, ако човек и като вече зрял човек може да изпитва почитание до най-висока степен към други хора, чиято стойност предчувства или вярва, че познава. Само там, където има такова почитание, може да се открие изгледът към висшите светове. Който не може да почита, в никакъв случай няма да стигне особено далеч в своето познание. Който не иска да признава нищо в света, за него същността на нещата остава затворена. – Но който позволи на чувството на почитание и отдаденост да го подведе да умъртви напълно в себе си здравото самосъзнание и доверието в себе си, той прегрешава срещу закона на съразмерността и равновесието. Духовният ученик непрекъснато ще работи върху себе си, за да става все по-зрял и по-зрял; но тогава той може и да има доверие в собствената си личност и да вярва, че нейните сили растат все повече. Който стигне в себе си до правилни усещания в тази посока, той си казва: В мен лежат скрити сили и мога да ги извлека от своята вътрешност. Затова там, където виждам нещо, което трябва да почитам, защото стои над мен, не е нужно само да го почитам, а смея да вярвам, че мога да развия в себе си всичко онова, което ме прави равен на това или онова почитано. Колкото по-голяма е у един човек способността да насочва вниманието си към определени процеси на живота, които не са от самото начало познати на личната преценка, толкова по-голяма е за него възможността да си създаде основи за развитие нагоре към духовните светове. Един пример може да направи това нагледно. Да предположим, че един човек попада в житейско положение, в което може да извърши или да пропусне определено действие. Преценката му казва: Направи това. Но в усещанията му все пак има някакво необяснимо нещо, което го въздържа от делото. Може сега да е така, че човекът не обръща внимание на това необяснимо нещо, а просто извършва действието така, както съответства на способността му за преценка. Но може да е и така, че човекът отстъпва пред порива на онова необяснимо нещо и пропуска действието. Ако после той проследи нещата по-нататък, може да се окаже, че би последвало нещастие, ако беше последвал преценката си, но че от пропускането е произлязло благо. Такъв опит може да насочи мисленето на човека в съвсем определена посока. Той може да си каже: В мен живее нещо, което ме води по-правилно от онази степен на способност за преценка, която имам сега. Трябва да държа усета си открит за това „нещо в мен“, до което със своята способност за преценка още изобщо не съм узрял. Много благоприятно влияе на душата, когато тя насочва вниманието си към такива случаи в живота. Тогава ѝ се разкрива като в здраво предчувствие, че в човека има повече от онова, което той може да обхване в даден момент със своята сила на преценката. Такова внимание води към разширяване на душевния живот. Но и тук отново могат да се появят едностранчивости, които са опасни. Който би искал да свикне винаги да изключва своята преценка, защото „предчувствия“ го тласкат към това или онова, той би могъл да стане играчка на всевъзможни неопределени нагони. А от такъв навик до липсата на преценка и до суеверието не е далеч. – Пагубен за духовния ученик е всякакъв вид суеверие. Възможността да проникне по истински начин в областите на духовния живот човек придобива само като грижливо се пази от суеверие, фантазьорство и мечтателност. Не онзи навлиза по правилен начин в духовния свят, който се радва, когато някъде може да преживее процес, който „не може да бъде разбран от човешкото представяне“. Предпочитанието към „необяснимото“ със сигурност не прави никого духовен ученик. Той трябва напълно да се отучи от предразсъдъка, че „мистик е онзи, който предполага в света нещо необяснимо, неизследимо“ навсякъде, където това му се струва уместно. Правилното чувство за духовния ученик е да признава навсякъде скрити сили и същества, но и да предполага, че неизследваното може да бъде изследвано, когато има сили за това.

Има едно определено душевно състояние, което е важно за духовния ученик на всяка степен от неговото развитие. То се състои в това да не насочва своя нагон към познание едностранчиво така, че той винаги да е насочен към въпроса: Как може да се отговори на този или онзи въпрос? А към въпроса: Как да развия в себе си тази или онази способност? Когато после чрез търпелива вътрешна работа върху себе си тази или онази способност е развита, отговорът на определени въпроси идва сам при човека. Духовните ученици винаги ще култивират в себе си това душевно състояние. Това ги довежда дотам да работят върху себе си, да стават все по-зрели и по-зрели и да се въздържат от желанието насила да предизвикат отговори на определени въпроси. Те ще чакат, докато такива отговори сами дойдат при тях. – Но който и в това отново свикне с едностранчивост, и той не напредва правилно. Духовният ученик може също да има чувството, че в определен момент със силите си, доколкото те стигат, сам си отговаря дори на най-висшите въпроси. Така и тук съразмерността и равновесието в душевното състояние играят важна роля.

Могат да бъдат разгледани още много душевни качества, чието култивиране и развиване е от полза, ако духовният ученик иска да се стреми към инспирацията чрез упражнения. При всичко това би трябвало да се подчертае, че съразмерността и равновесието са онези душевни качества, които са решаващи. Те подготвят разбирането и способността за охарактеризираните упражнения, които трябва да се правят с цел постигане на инспирацията.

Упражненията за интуиция изискват духовният ученик да остави да изчезнат от съзнанието му не само образите, на които се е отдавал за постигане на имагинацията, но и живота в собствената душевна дейност, в която се е вглъбявал за придобиване на инспирацията. Значи тогава той не трябва да има в душата си буквално нищо от по-рано познато външно или вътрешно преживяване. Но ако след това отхвърляне на външните и вътрешните преживявания в съзнанието му не би имало нищо, т.е. ако съзнанието изобщо би изчезнало за него и той би потънал в безсъзнание, то по това би могъл да разбере, че още не е узрял да предприема упражнения за интуицията; и тогава би трябвало да продължи упражненията за имагинацията и инспирацията. Рано или късно идва времето, в което съзнанието не е празно, когато душата е отхвърлила вътрешните и външните преживявания, а след това отхвърляне в съзнанието остава като негово въздействие нещо, на което после човек може да се отдаде във вглъбяване точно така, както преди се е отдавал на онова, което дължи своето съществуване на външни или вътрешни впечатления. Но това „нещо“ е от съвсем особен вид. В сравнение с всички предходни опити то е нещо действително ново. Когато човек го преживява, той знае: Това не съм познавал преди. Това е възприятие, както действителният звук, който ухото чува, е възприятие; но това нещо може да влезе в моето съзнание само чрез интуицията, както звукът може да влезе в съзнанието само чрез ухото. Чрез интуицията последният остатък от сетивно-физическото е смъкнат от впечатленията на човека; духовният свят започва да се открива пред познанието във форма, която няма вече нищо общо със свойствата на физически-сетивния свят.

* * *

Имагинативното познание се постига чрез оформянето на лотосовите цветове от астралното тяло. Чрез онези упражнения, които се предприемат за постигане на инспирация и интуиция, в етерното или жизненото тяло на човека се появяват особени движения, образувания и течения, каквито преди не е имало. Те са именно органите, чрез които човек приема в обсега на своите способности „четенето на скритото писмо“ и онова, което лежи отвъд него. За свръхсетивното познание промените в етерното тяло на човек, който е стигнал до инспирация и интуиция, се представят по следния начин. В етерното тяло, приблизително като в областта близо до физическото сърце, става осъзнато ново средоточие, което се оформя в етерен орган. От него по най-разнообразен начин текат движения и течения към различните членове на човешкото тяло. Най-важните от тези течения отиват към лотосовите цветове, проникват през тях и през отделните им листенца и после излизат навън, където като лъчи се изливат във външното пространство. Колкото по-развит е човекът, толкова по-голям е кръгът около него, в който тези течения могат да се възприемат. Но при правилно обучение средоточието в областта на сърцето не се образува веднага в началото. Отначало то само се подготвя. Най-напред възниква временно средоточие в главата; после то се смъква надолу в областта на гръкляна и накрая се премества близо до физическото сърце. Ако развитието протичаше неправилно, въпросният орган би могъл да се образува веднага в областта на сърцето. Тогава би съществувала опасността човек, вместо да стигне до спокойно, съобразено с нещата свръхсетивно виждане, да стане мечтател и фантазьор. При по-нататъшното си развитие духовният ученик стига дотам да направи изградените течения и разчленения на своето етерно тяло независими от физическото тяло и да ги използва самостоятелно. При това лотосовите цветове му служат като инструменти, чрез които той движи етерното тяло. Но преди това да стане, в целия обхват на етерното тяло трябва да са се образували особени течения и излъчвания, които го затварят в себе си като чрез фина мрежа и го правят затворена в себе си същност. Когато това е станало, движенията и теченията, които се извършват в етерното тяло, могат безпрепятствено да се докосват до външния душевно-духовен свят и да се свързват с тях, така че външните духовно-душевни събития и вътрешните (онези в етерното тяло на човека) се вливат едни в други. Когато това става, е настъпил именно моментът, в който човек съзнателно възприема света на инспирацията. Това познаване се проявява по друг начин, отколкото познаването по отношение на сетивно-физическия свят. В този свят човек получава чрез сетивата възприятия и после си създава представи и понятия за тези възприятия. При знанието чрез инспирация не е така. Онова, което човек познава, е налице непосредствено, в един акт; няма размишление след възприятието. Онова, което при сетивно-физическото познание се придобива едва след това в понятието, при инспирацията е дадено едновременно с възприятието. Затова човек би се слял в едно с душевно-духовната среда, изобщо не би могъл да се различи от нея, ако не беше изградил охарактеризираната по-горе мрежа в етерното тяло.

Когато се правят упражненията за интуиция, те действат не само върху етерното тяло, а стигат чак до свръхсетивните сили на физическото тяло. Не бива обаче да си представяме, че по този начин във физическото тяло протичат въздействия, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Това са въздействия, които може да преценява само свръхсетивното познание. Те нямат нищо общо с каквото и да е външно познание. Те се появяват като резултат от зрелостта на съзнанието, когато то може да има преживявания в интуицията, въпреки че е отделило от себе си всички познати му преди външни и вътрешни преживявания. – Но опитностите на интуицията са нежни, интимни и фини; а физическото човешко тяло на сегашната степен на своето развитие е грубо в сравнение с тях. Затова то представлява силно действаща пречка за успеха на упражненията за интуиция. Ако те се продължават с енергия и постоянство и в необходимия вътрешен покой, накрая те преодоляват огромните пречки на физическото тяло. Духовният ученик го забелязва по това, че постепенно овладява определени прояви на физическото тяло, които преди ставаха съвсем без неговото съзнание. Той го забелязва и по това, че за кратко време изпитва потребност например да нагласи дишането (или нещо подобно) така, че то да влезе в един вид съзвучие или хармония с онова, което душата извършва в упражненията или иначе във вътрешното вглъбяване. Идеалът на развитието е чрез самото физическо тяло изобщо да не се правят никакви упражнения, дори и такива дихателни упражнения, а всичко, което трябва да стане с него, да настъпва само като последица от чистите упражнения за интуиция.

* Когато духовният ученик се изкачва по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той забелязва, че сплотяването на силите на неговата личност приема друга форма от онази, която има във физическо-сетивния свят. В този свят Азът осъществява единно съвместно действие на душевните сили, най-напред на мисленето, чувстването и волята. В обикновените човешки житейски положения тези три душевни сили наистина стоят всеки път в определени отношения. Човек вижда например определено нещо във външния свят. То се харесва или не се харесва на душата. Това означава, че към представата за нещото с известна необходимост се присъединява чувство на удоволствие или неудоволствие. Човек може и да пожелае нещото или получава подтик да го промени в тази или онази посока. Това означава: способността за влечение и волята винаги се присъединяват към една представа и едно чувство. Това присъединяване се дължи на обстоятелството, че Азът свързва в единство представянето (мисленето), чувстването и волята и по този начин внася ред в силите на личността. Този здрав ред би бил нарушен, ако Азът се окажеше безсилен в тази посока, ако например влечението искаше да тръгне по друг път, а не по пътя на чувството или представата. Не би бил в здраво душевно състояние човек, който наистина би мислил, че това или онова е правилно, но после би искал нещо, което не смята за правилно. Същото би било, ако някой искаше не онова, което му харесва, а онова, което не му харесва. Сега човек забелязва, че по пътя към висшето познание мисленето, чувстването и волята действително се разделят и всяко приема известна самостоятелност, че например определено мислене вече не подтиква като от само себе си към определено чувстване и воля. Нещата стоят така, че в мисленето човек може да възприеме нещо правилно, но за да стигне изобщо до чувство или до волево решение, му трябва отново самостоятелен подтик от самия него. По време на свръхсетивното разглеждане мисленето, чувстването и волята не остават три сили, които се излъчват от общото Аз-средоточие на личността, а стават като самостоятелни същества, така да се каже, три личности; и сега човек трябва да направи собствения си Аз толкова по-силен, защото той трябва не само да внесе ред в три сили, а да насочва и води три същества. Но това разделение е допустимо именно само по време на свръхсетивното разглеждане. И тук отново ясно излиза наяве колко е важно наред с упражненията за висше обучение да вървят и онези, които дават сигурност и твърдост на способността за преценка, на живота на чувствата и на волята. Защото, ако човек не внесе тези неща със себе си във висшия свят, той скоро ще види как Азът се оказва слаб и не може да бъде истински водач на мисленето, чувстването и волята. Ако тази слабост съществуваше, душата би била дърпана като от три личности в различни посоки и вътрешната ѝ цялост би трябвало да престане. Но когато развитието на духовния ученик протича по правилния начин, охарактеризираното преобразуване на силите означава истински напредък; Азът остава господар над самостоятелните същества, които сега образуват неговата душа. – При по-нататъшния ход на развитието посоченото развитие продължава. Мисленето, станало самостоятелно, подбужда появата на едно особено четвърто душевно-духовно същество, което може да се обозначи като непосредствено вливане в човека на течения, подобни на мислите. Тогава целият свят се явява като мисловна сграда, която стои пред човека така, както растителният или животинският свят в областта на физическо-сетивното. По същия начин чувстването и волята, станали самостоятелни, подбуждат в душата две сили, които действат в нея като самостоятелни същества. И към тях се прибавя още една седма сила и същество, което е подобно на самия собствен Аз.

Цялото това преживяване се свързва още и с друго. Преди да навлезе в свръхсетивния свят, човек е познавал мисленето, чувстването и волята само като вътрешни душевни преживявания. Щом навлезе в свръхсетивния свят, той възприема неща, които изразяват не нещо сетивно-физическо, а нещо душевно-духовно. Зад възприеманите от него свойства на новия свят сега стоят душевно-духовни същества. И те сега му се представят като външен свят така, както в областта на физическо-сетивното камъни, растения и животни са заставали пред сетивата му. Сега духовният ученик може да възприеме една значителна разлика между откриващия му се душевно-духовен свят и онзи, който е бил свикнал да възприема чрез физическите си сетива. Едно растение в сетивния свят си остава такова, каквото е, каквото и да чувства или мисли за него човешката душа. При образите на душевно-духовния свят отначало това не е така. Те се изменят според това дали човек усеща или мисли това или онова. Така човекът им придава отпечатък, който зависи от собствената му същност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека се появява определен образ. Ако той отначало в сърцето си се отнася безразлично към него, образът се показва в определен облик. Но в мига, в който той изпитва удоволствие или неудоволствие към образа, образът променя облика си. Така образите отначало изразяват не само нещо, което е самостоятелно извън човека, но отразяват и онова, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от собствената същност на човека. Тя се разстила като було над съществата. Тогава човекът, макар пред него да стои действително същество, вижда не него, а собственото си произведение. Така той може наистина да има пред себе си нещо напълно истинно и все пак да вижда нещо невярно. Нещо повече, това се отнася не само до онова, което човек сам забелязва у себе си като своя същност; а всичко, което е у него, въздейства върху този свят. Човек може например да има скрити склонности, които в живота не излизат наяве поради възпитание и характер; те въздействат върху духовно-душевния свят; и той получава своеобразното си оцветяване от цялата същност на човека, независимо колко той самият знае или не знае за тази същност. – За да може да продължи напред от тази степен на развитието, е необходимо човек да се научи да различава между себе си и духовния външен свят. Става необходимо той да се научи да изключва всички въздействия на собственото Себе върху заобикалящия го душевно-духовен свят. Това не може да стане иначе, освен като човек придобие познание за онова, което самият той внася в новия свят. Значи работата е в това най-напред човек да има истинско, задълбочено себепознание, за да може после да възприема чисто заобикалящия го духовно-душевен свят. Но известни факти от човешкото развитие водят до това, че такова себепознание трябва да се осъществи като по естествен път при навлизането във висшия свят. Нали в обикновения физическо-сетивен свят човекът развива своя Аз, своето самосъзнание. Този Аз действа сега като средоточие на привличане върху всичко, което принадлежи на човека. Всички негови склонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират, така да се каже, около този Аз. И този Аз е също точката на привличане за онова, което се нарича карма на човека. Ако човек видеше този Аз незабулен, той би забелязал у него и това, че съдби от определен вид трябва да го сполетят още в това и в следващите въплъщения според това дали в предишните въплъщения той е живял така или иначе, дали е усвоил това или онова. С всичко онова, което по този начин е прикрепено към Аза, той трябва сега да застане като пръв образ пред човешката душа, когато тя се издига в душевно-духовния свят. Този двойник на човека трябва, според един закон на духовния свят, преди всичко друго да се появи като негово първо впечатление в онзи свят. Законът, който лежи в основата на това, лесно може да се разбере, ако човек помисли върху следното. Във физическо-сетивния живот човек възприема себе си само дотолкова, доколкото вътрешно преживява себе си в своето мислене, чувстване и воля. Но това възприятие е вътрешно; то не застава пред човека така, както камъните, растенията и животните застават пред него. Освен това чрез вътрешно възприятие човек опознава себе си само отчасти. Защото той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно по-дълбоко себепознание. Това е един нагон – веднага щом чрез себепознанието трябва да признае пред себе си някое качество и не иска да се отдава на никаква заблуда относно себе си – да преработи това качество.

Ако той не се поддаде на този нагон, ако просто отклони вниманието от собственото си Себе и остане такъв, какъвто е, той, разбира се, си отнема и възможността да опознае себе си в съответната точка. Но ако човек проникне в себе си и без заблуда си представи това или онова свое качество, той или ще бъде в състояние да го подобри у себе си, или пък в сегашното положение на своя живот няма да може да направи това. В последния случай в душата му ще се прокрадне едно чувство, което трябва да се обозначи като чувство на срам. Така действа наистина здравата природа на човека: тя изпитва чрез себепознанието различни видове срам. Още в обикновения живот това чувство има съвсем определено въздействие. Здраво мислещият човек ще се погрижи онова, което го изпълва с това чувство относно самия него, да не се проявява във въздействия навън, да не се изживява във външни дела. Значи срамът е сила, която подтиква човека да затвори нещо в своята вътрешност и да не го остави да стане външно възприемаемо. Ако човек обмисли това както трябва, ще му стане разбираемо, че духовното изследване приписва въздействия, които стигат още много по-далеч, на едно вътрешно душевно преживяване, което е съвсем близко сродно с чувството на срам. То намира, че в скритите дълбини на душата има един вид скрит срам, който човек не осъзнава във физическо-сетивния живот. Но това скрито чувство действа по подобен начин както охарактеризираното явно чувство на обикновения живот: то пречи най-съкровената същност на човека да застане пред човека във възприемаем образ. Ако това чувство го нямаше, човек би възприемал пред себе си онова, което той е в действителност; той не само би преживявал вътрешно своите представи, чувства и своята воля, а би ги възприемал така, както възприема камъни, животни и растения. Така това чувство забулва човека пред самия него. И с това то същевременно забулва целия духовно-душевен свят. Защото, като собствената вътрешна същност на човека се забулва пред него, той не може да възприеме и онова, в което би трябвало да развие инструментите, за да познае душевно-духовния свят; той не може да преобрази своята същност така, че тя да получи духовни органи за възприятие. – Но когато човек чрез правилно обучение работи за това да получи тези органи за възприятие, като първо впечатление пред него застава онова, което е самият той. Той възприема своя двойник. Това самовъзприятие изобщо не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. В обикновения живот на физическо-сетивния свят охарактеризираното чувство действа така, че непрекъснато затваря пред човека портата към духовно-душевния свят. Ако човек поиска да направи само една крачка, за да проникне в този свят, чувството на срам, което веднага се появява, но не се осъзнава, скрива онази част от духовно-душевния свят, която иска да се покаже. Но охарактеризираните упражнения отключват този свят. Работата стои така, че онова скрито чувство действа като голям благодетел на човека. Защото с всичко онова, което човек придобива без духовнонаучно обучение като сила на преценката, живот на чувствата и характер, той не е в състояние просто така да понесе възприятието на собствената си същност в нейния истински облик. Чрез това възприятие той би изгубил всяко чувство за себе си, всяка самоувереност и всяко самосъзнание. За да не стане това, трябва отново да се погрижат мерките, които човек предприема наред с упражненията за висшето познание, за да поддържа своята здрава сила на преценката, своя живот на чувствата и своя характер. Чрез правилното си обучение човек сякаш без намерение опознава толкова от духовната наука и освен това му стават ясни толкова средства за себепознание и самонаблюдение, колкото са необходими, за да посрещне със сила своя двойник. Тогава за духовния ученик е така, че той вижда само като образ на имагинативния свят, в друга форма, онова, с което вече се е запознал във физическия свят. Който по правилен начин най-напред във физическия свят е разбрал чрез своя разсъдък закона на кармата, той няма да може особено да се разтрепери, когато сега види зародишите на своята съдба вписани в образа на своя двойник. Който чрез своята сила на преценката се е запознал с развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, той лесно ще понесе това, когато забележи, че в образа на собствената му същност се съдържат тези луциферични същества с всичките им въздействия. – Но от това се вижда колко е необходимо човек да не иска сам да навлезе в духовния свят, преди да е разбрал определени истини за духовния свят чрез своята обикновена сила на преценката, развита във физическо-сетивния свят. Онова, което е съобщено в тази книга преди изложението за „Познанието на висшите светове“, духовният ученик би трябвало при правилния ход на развитието да си е усвоил чрез своята обикновена сила на преценката, преди да има желанието сам да се отправи в свръхсетивните светове.

При обучение, при което не се внимава за сигурността и твърдостта на силата на преценката, на живота на чувствата и на характера, може да се случи висшият свят да застане срещу ученика, преди той да има необходимите за това вътрешни способности. Тогава срещата с неговия двойник би го потиснала и би го довела до заблуждения. Но ако – което наистина също би било възможно – срещата бъде напълно избегната и човекът все пак бъде въведен в свръхсетивния свят, тогава той също не би бил в състояние да познае този свят в истинския му облик. Защото за него би било съвсем невъзможно да различи между онова, което той привижда в нещата, и онова, което те са в действителност. Това различаване е възможно само когато човек възприема собствената си същност като образ сам за себе си и по този начин отделя от обкръжението всичко онова, което извира от собствената му вътрешност. – За живота на човека във физическо-сетивния свят двойникът действа така, че чрез охарактеризираното чувство на срам веднага се прави невидим, когато човек се приближава към душевно-духовния свят. С това обаче той скрива и целия този свят. Като „пазач“ стои той пред този свят, за да откаже достъпа на онези, които още не са годни за този достъп. Затова той може да бъде наречен „Пазачът на прага, който е пред духовно-душевния свят“. – Освен при описаното навлизане в свръхсетивния свят човек среща този „Пазач на прага“ и при преминаването през физическата смърт. И той се разкрива постепенно в хода на живота при душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане. Но там срещата не може да потисне човека, защото там той знае за други светове, различни от онези, за които знае в живота между раждането и смъртта.

Ако човек навлезе в духовно-душевния свят, без да е имал срещата с „Пазача на прага“, той би могъл да изпада в заблуда след заблуда. Защото той никога не би могъл да различи какво самият той внася в този свят и какво действително принадлежи на него. Но едно правилно обучение трябва да води духовния ученик само в областта на истината, а не в тази на илюзията. Такова обучение ще бъде от само себе си такова, че срещата непременно трябва да се състои някога. Защото тя е една от предпазните мерки, незаменими за наблюдението на свръхсетивните светове, срещу възможността от заблуда и фантазьорство. – Към най-необходимите мерки, които всеки духовен ученик трябва да вземе, спада това грижливо да работи върху себе си, за да не стане фантазьор, човек, който може да изпадне във възможна заблуда, в самозаблуда (сугестия и самосугестия). Където указанията за духовното обучение се следват правилно, там едновременно се унищожават източниците, които могат да донесат заблуда. Тук, естествено, не може да се говори обстойно за всички многобройни подробности, които се вземат предвид при такива мерки. Може само да се загатне за какво става дума. Заблудите, които тук се имат предвид, извират от два източника. Те произтичат отчасти от това, че човек оцветява действителността чрез собствената си душевна същност. В обикновения живот на физическо-сетивния свят този източник на заблуда е сравнително малко опасен; защото тук външният свят винаги ще се налага остро на наблюдението в собствения си облик, колкото и наблюдателят да иска да го оцвети според своите желания и интереси. Щом обаче човек навлезе в имагинативния свят, неговите образи се изменят чрез такива желания и интереси и човек има пред себе си като действителност онова, което първо сам е образувал или поне е участвал в образуването му. Тъй като чрез срещата с „Пазача на прага“ духовният ученик опознава всичко, което е в него, т.е. което той може да внесе в душевно-духовния свят, този източник на заблуда е отстранен. И подготовката, която духовният ученик си осигурява преди навлизането в душевно-духовния свят, нали действа в посока той да свикне още при наблюдението на сетивно-физическия свят да изключва себе си и да оставя нещата и процесите да му заговорят чисто чрез собствената си същност. Който е преминал достатъчно през тази подготовка, може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага“. Чрез нея той окончателно ще изпита себе си дали сега действително се чувства в състояние да изключи собствената си същност и тогава, когато застане пред душевно-духовния свят.

Освен този източник на заблуди има още един. Той излиза наяве, когато човек тълкува неправилно едно впечатление, което получава. Във физическо-сетивния живот прост пример за такава заблуда е онази, която възниква, когато човек седи във влак и смята, че дърветата се движат в посока, обратна на влака, докато всъщност самият той се движи с влака. Макар да има многобройни случаи, в които такива заблуди в сетивно-физическия свят се поправят по-трудно, отколкото в приведения прост случай, все пак лесно може да се види, че в рамките на този свят човек намира и средствата да отстрани такива заблуди, ако със здрава преценка вземе предвид всичко, което може да послужи за съответното изясняване. Иначе, разбира се, стоят нещата, щом човек проникне в свръхсетивните области. В сетивния свят фактите не се изменят от човешката заблуда; затова е възможно чрез непредубедено наблюдение заблудата да се поправи по фактите. Но в свръхсетивния свят това не е възможно просто така. Ако човек иска да наблюдава един свръхсетивен процес и пристъпи към него с неправилно съждение, той внася това неправилно съждение в него; и то така се преплита с факта, че не може веднага да се различи от него. Тогава не е така, че заблуждението е в човека, а правилният факт – извън него; самото заблуждение е станало съставна част от външния факт. Затова то не може и да бъде поправено просто чрез непредубедено наблюдение на факта. С това се посочва онова, което може да бъде преизобилен извор на заблуда и фантазьорство за онзи, който пристъпва към свръхсетивния свят без правилната подготовка. – Както духовният ученик придобива способността да изключва онези заблуди, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните световни явления със собствената същност, така той трябва да придобие и другата дарба: да направи недействен втория охарактеризиран източник на заблуда. Той може да изключи онова, което идва от самия него, едва когато е опознал образа на собствения си двойник; и ще може да изключи онова, което в посочената посока е втори източник на заблуда, когато придобие способността да познава по естеството на един факт от свръхсетивния свят дали той е действителност, или заблуда. Ако заблудите изглеждаха точно като действителностите, тогава различаване не би било възможно. Но не е така. Заблудите на свръхсетивните светове имат сами по себе си свойства, чрез които се различават от действителностите. И важното е духовният ученик да знае по кои свойства може да познае действителностите. Нищо не изглежда по-естествено от това, че човек, който не познава духовното обучение, ще каже: Къде изобщо има възможност човек да се предпази от заблуда, щом източниците за нея са толкова многобройни? И ако по-нататък каже: Нима изобщо някой духовен ученик е сигурен, че всичките му мними висши познания не почиват само на заблуда и самозаблуда (сугестия и автосугестия)? Който говори така, не взема предвид, че във всяко истинско духовно обучение чрез целия начин, по който то протича, източниците на заблуда биват запушени. Първо, истинският духовен ученик чрез своята подготовка ще придобие достатъчно много знания за всичко онова, което може да предизвика заблуда и самозаблуда, и така ще се постави в положение да се пази от тях. В това отношение той наистина като никой друг човек има възможност да стане трезв и способен на преценка за хода на живота. Чрез всичко, което научава от опит, той бива подтикнат да не държи на неопределени предчувствия, хрумвания и т.н. Обучението го прави колкото е възможно по-предпазлив. Към това се прибавя, че всяко истинско обучение отначало води до понятия за великите световни събития, значи до неща, които правят необходимо напрягането на силата на преценката, чрез което обаче тя същевременно се изтънчва и изостря. Само онзи, който би искал да откаже да навлезе в такива отдалечени области и би искал да се държи само за по-близки „откровения“, би могъл да изгуби изострянето на онази здрава сила на преценката, която му дава сигурност в различаването между заблуда и действителност. Но всичко това още не е най-важното. Най-важното е в самите упражнения, които се използват при едно правилно духовно обучение. Те трябва именно да бъдат така устроени, че съзнанието на духовния ученик по време на вътрешното вглъбяване да обхваща точно с поглед всичко, което става в душата. Най-напред за предизвикването на имагинацията се оформя един символ. В него още има представи от външни възприятия. В тяхното съдържание не участва само човекът; той не го създава сам. Значи той може да се отдаде на заблуда относно това как то възниква; той може неправилно да изтълкува неговия произход. Но духовният ученик отстранява това съдържание от своето съзнание, когато се издигне до упражненията за инспирацията. Тогава той се вглъбява вече само в своята собствена душевна дейност, която е оформила символа. И тук е още възможно заблуждение. Човекът си е усвоил начина на своята душевна дейност чрез възпитание, учене и т.н. Той не може да знае всичко за нейния произход. Но сега духовният ученик отстранява от съзнанието и тази собствена душевна дейност. Ако тогава остане нещо, към него не е прикрепено нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се намеси нищо, което да не може да се прецени по отношение на цялото му съдържание. Значи в своята интуиция духовният ученик има нещо, което му показва какво е естеството на една съвсем ясна действителност на духовно-душевния свят. Ако той сега приложи така опознатите признаци на духовно-душевната действителност към всичко, което се изпречва пред неговото наблюдение, тогава той може да различи привидността от действителността. И може да бъде сигурен, че при прилагането на този закон ще остане запазен от заблуда в свръхсетивния свят така, както във физическо-сетивния свят не може да му се случи да вземе едно горещо парче желязо, което само си представя, за такова, което действително пари. Разбира се от само себе си, че човек ще се отнася така само към онези познания, които смята за свои собствени преживявания в свръхсетивните светове, а не към тези, които получава като съобщения от други и които разбира със своя физически разсъдък и със своето здраво чувство за истина. Духовният ученик ще се стреми да прокара точна граница между онова, което е придобил по единия начин, и онова, което е придобил по другия. От една страна, той на драго сърце ще приема съобщенията за висшите светове и ще се стреми да ги разбере чрез своята способност за преценка. Но когато обозначи нещо като собствен опит, като наблюдение, направено от самия него, той ще е проверил дали то е застанало пред него точно с онези свойства, които се е научил да възприема в непогрешимата интуиция.

Когато духовният ученик е оставил зад себе си срещата с описания „Пазач на прага“, тогава при изкачването му в свръхсетивните светове му предстоят по-нататъшни преживявания. Най-напред той ще забележи, че съществува вътрешно сродство между този „Пазач на прага“ и онази душевна сила, която в даденото по-горе описание се оказа седмата и сякаш се оформи в самостоятелно същество. Нещо повече, това седмо същество в известно отношение не е нищо друго освен двойникът, самият „Пазач на прага“. И то поставя пред духовния ученик една особена задача. Онова, което той е в своето обикновено Себе и което му се явява в образ, той трябва да го ръководи и води чрез новороденото Себе. Ще се стигне до един вид борба срещу двойника. Той непрекъснато ще се стреми към надмощие. Да се постави човек в правилно отношение към него, да не го оставя да прави нищо, което не става под влиянието на новородения „Аз“, това обаче също укрепва и заздравява силите на човека. – А във висшия свят със себепознанието нещата в известно отношение стоят иначе, отколкото във физическо-сетивния свят. Докато в последния себепознанието се проявява само като вътрешно преживяване, новороденото Себе веднага се представя като душевно външно явление. Човек вижда новороденото си Себе пред себе си като друго същество. Но не може да го възприеме изцяло. Защото каквато и степен да е изкачил по пътя нагоре към свръхсетивните светове, винаги има още по-високи степени. На тях човек ще възприема все повече от своето „висше Себе“. Следователно то може да се разкрие на духовния ученик на която и да е степен само отчасти. Но изкушението, което обзема човека, когато за пръв път съзре нещо от своето „висше Себе“, е извънредно голямо: да разглежда това „висше Себе“, така да се каже, от гледната точка, която е придобил във физическо-сетивния свят. Това изкушение е дори добро и то трябва да настъпи, ако развитието трябва да протече правилно. Човек трябва да разгледа онова, което се появява като двойника, „Пазача на прага“, и да го постави пред „висшето Себе“, за да може да забележи разстоянието между това, което е, и онова, което трябва да стане. При това разглеждане обаче „Пазачът на прага“ започва да приема съвсем друг облик. Той се представя като образ на всички онези пречки, които се противопоставят на развитието на „висшето Себе“. Човек ще възприеме какъв товар влачи с обикновеното си Себе. И ако тогава чрез своята подготовка не е достатъчно силен, за да си каже: Няма да спра тук, а неотклонно ще се развивам нагоре към „висшето Себе“, той ще отпадне и ще отстъпи уплашен пред онова, което предстои. Тогава той се е потопил в душевно-духовния свят, но се отказва да продължи да работи върху себе си. Става пленник на облика, който сега чрез „Пазача на прага“ стои пред душата. Важното е, че при това преживяване човек няма усещането, че е пленник. Той по-скоро ще мисли, че преживява нещо съвсем друго. Обликът, който „Пазачът на прага“ извиква, може да бъде такъв, че да предизвика в душата на наблюдаващия впечатлението, че в образите, които се явяват на тази степен на развитието, той вече има пред себе си целия обхват на всички изобщо възможни светове; че е стигнал върха на познанието и не е нужно да се стреми по-нататък. Вместо като пленник, човек така ще може да се чувства като безмерно богат притежател на всички световни тайни. На това, че човек може да има такова преживяване, което представя противоположното на истинското положение на нещата, няма да се учуди онзи, който има предвид, че когато преживява това, човек вече стои в душевно-духовния свят и че особеност на този свят е, че в него събитията могат да се представят обратно. В тази книга този факт беше посочен при разглеждането на живота след смъртта. Обликът, който човек възприема на тази степен на развитието, показва на духовния ученик още нещо, различно от онзи облик, в който отначало му се е представил „Пазачът на прага“. В този двойник можеха да се възприемат всички онези качества, които обикновеното Себе на човека има вследствие на влиянието на силите на Луцифер. Но в хода на човешкото развитие чрез влиянието на Луцифер в човешката душа е навлязла друга сила. Тя е онази, която в предишните раздели на тази книга е означена като силата на Ариман. Това е силата, която във физическо-сетивното съществуване пречи на човека да възприема духовно-душевните същества на външния свят, които се намират зад повърхността на сетивното. Онова, което под влиянието на тази сила е станало от човешката душа, това показва в образ обликът, който се явява при описаното преживяване. – Който пристъпи към това преживяване подходящо подготвен, той ще му даде истинското му тълкуване; и тогава скоро ще се покаже друг облик, онзи, който може да се нарече „Великият пазач на прага“ в противоположност на описания „Малкия пазач“. Той съобщава на духовния ученик, че не бива да спира на тази степен, а трябва енергично да работи по-нататък. Той извиква у наблюдаващия съзнанието, че завоюваният свят става истина и не се превръща в илюзия само ако работата продължи по подходящ начин. – Но на онзи, който поради неправилно духовно обучение би пристъпил неподготвен към това преживяване, когато стигне до „Великия пазач на прага“, в душата би се изляло нещо, което може да се сравни само с „чувство на безмерен ужас“, с „безграничен страх“.

Както срещата с „Малкия пазач на прага“ дава на духовния ученик възможност да се провери дали е защитен срещу заблудите, които могат да възникнат от внасянето на неговата същност в свръхсетивния свят, така той може да се провери чрез преживяванията, които накрая водят до „Великия пазач на прага“, дали може да устои на онези заблуди, които по-горе бяха сведени до втория посочен източник. Ако е в състояние да окаже съпротива на онази мощна илюзия, която измамно му представя извоювания свят от образи като богато притежание, докато той всъщност е само пленник, тогава в по-нататъшния ход на своето развитие той е предпазен и от това да взема привидното за действителност.

„Пазачът на прага“ ще приеме до известна степен индивидуален облик за всеки отделен човек. Срещата с него всъщност съответства именно на онова преживяване, чрез което личният характер на свръхсетивните наблюдения се преодолява и се дава възможност да се навлезе в една област на преживяване, която е свободна от лично оцветяване и е валидна за всяко човешко същество.

Когато духовният ученик е имал описаните преживявания, тогава той е способен в душевно-духовната околна среда да различава онова, което е самият той, от онова, което е извън него. Тогава той ще познае как разбирането на описания в тази книга световен процес е необходимо, за да бъдат разбрани самият човек и неговият живот. Физическото тяло човек всъщност го разбира само когато познае как то се е изградило чрез сатурновото, слънчевото, лунното и земното развитие. Етерното тяло човек го разбира, когато проследи неговото образуване чрез слънчевото, лунното и земното развитие и т.н. Но и онова, което сега е свързано със земното развитие, човек го разбира, когато познае как всичко постепенно се е разгърнало. Чрез духовното обучение човек става способен да познае отношението на всичко, което е в човека, към съответните факти и същества на света, който се намира извън човека. Защото е така: всеки член в човека се намира в отношение към целия останал свят. В тази книга за това можеха да бъдат направени, разбира се, само намеци в скицирани очертания. Но трябва да се има предвид, че например физическото човешко тяло по време на сатурновото развитие е съществувало само в първата си заложба. Неговите органи – сърцето, белият дроб, мозъкът – са се образували по-късно, през слънчевото, лунното и земното време, от първите заложби. Значи така сърцето, белият дроб и т.н. се намират във връзка със слънчевото, лунното развитие, земното развитие. Съвсем по същия начин стои въпросът с членовете на етерното тяло, на сетивното тяло, на сетивната душа и т.н. Човекът е оформен от целия свят, който лежи най-близо до него; и всяка подробност, която е в него, съответства на някакъв процес, на някакво същество на външния свят. На съответната степен от своето развитие духовният ученик стига дотам да познае това отношение на своето собствено същество към големия свят. И тази степен на познание може да се нарече осъзнаване на съответствието между „малкия свят“, микрокосмоса, тоест самия човек, и „големия свят“, макрокосмоса. Когато духовният ученик с борба си е пробил път до такова познание, тогава за него може да настъпи ново преживяване. Той започва да се чувства като сраснал с цялото мироздание, макар че се усеща в своята пълна самостоятелност. Това усещане е разтваряне в целия свят, сливане с него, но без да се загубва собствената същност. Тази степен на развитие може да се означи като „сливане с макрокосмоса“. Важно е, че това сливане не бива да се мисли така, като че ли чрез него отделното съзнание би престанало и човешката същност би се изляла във Всемира. Такава мисъл би била само израз на мнение, произтичащо от необучена способност за съждение. – Отделните степени на висшето познание в смисъла на онзи процес на посвещение, който беше описан тук, могат сега да бъдат означени по следния начин:

1. Изучаването на духовната наука, при което човек отначало си служи със способността за съждение, която е придобил във физическо-сетивния свят. 2. Придобиването на имагинативно познание. 3. Четенето на скритото писмо (съответстващо на инспирацията).

4. Вживяването в духовната среда (съответстващо на интуицията).

5. Познанието на отношенията между микрокосмоса и макрокосмоса.

6. Сливането с макрокосмоса. 7. Цялостното преживяване на предишния опит като основно душевно настроение.

Тези степени обаче съвсем не е нужно да се мислят така, че да се преминават една след друга. Обучението може по-скоро да протече така, че според индивидуалността на духовния ученик една предходна степен да е премината само до известна степен, когато той започва да прави упражнения, които съответстват на следващата степен. Напълно е възможно например човек да е придобил по сигурен начин само няколко имагинации и все пак вече да прави упражнения, които въвличат в обсега на собственото преживяване инспирацията, интуицията или познанието за връзката между микрокосмоса и макрокосмоса.

* Когато духовният ученик си е осигурил преживяване на интуицията, той познава не само образите на душевно-духовния свят, той може не само да чете техните взаимоотношения в „скритото писмо“: той стига до познанието на самите същества, чрез чието съвместно действие възниква светът, към който принадлежи човекът. И чрез това той опознава самия себе си в онзи облик, който има като духовно същество в душевно-духовния свят. Той с борба си е пробил път до възприятие на своя висш Аз и е забелязал как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник, „Пазача на прага“. Но той се е срещнал и с „Великия пазач на прага“, който стои пред него като някой, който постоянно го подканва да работи по-нататък. Този „Велик пазач на прага“ сега става негов прообраз, към който той иска да се стреми. Когато това усещане се появи в духовния ученик, тогава той е получил възможността да познае кой всъщност стои там пред него като „Великия пазач на прага“. Защото сега във възприятието на духовния ученик този Пазач се превръща в облика на Христос, чието същество и чиято намеса в земното развитие са видни от предходните глави на тази книга. Чрез това духовният ученик бива посветен в самата възвишена тайна, която е свързана с името на Христос. Христос се показва пред него като „великият човешки земен прообраз“. – Щом по такъв начин Христос е познат чрез интуиция в духовния свят, тогава става разбираемо и онова, което се е разиграло исторически на Земята в четвъртия следатлантски период на развитието на Земята (в гръко-латинското време). Как по това време високото Слънчево същество, Христовото същество, се е намесило в земното развитие и как то сега продължава да действа в това земно развитие, това става за духовния ученик лично преживяно познание. Следователно онова, което духовният ученик получава чрез интуицията, е разкритие за смисъла и значението на земното развитие.

Описаният тук път към познанието на свръхсетивните светове е такъв, по който може да върви всеки човек, в каквото и положение да се намира при сегашните условия на живот. Когато се говори за такъв път, трябва да се има предвид, че целта на познанието и истината е една и съща във всички времена на земното развитие, но че изходните точки на човека в различните времена са били различни. Днес човек не може да тръгне от същата изходна точка, когато иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, както например посвещаваният в древен Египет. Затова упражненията, които са били налагани на духовния ученик в древен Египет, не могат просто така да бъдат изпълнявани от днешния човек. От онова време човешките души са преминали през различни въплъщения; и това напредване от въплъщение към въплъщение не е без смисъл и значение. Способностите и качествата на душите се променят от въплъщение към въплъщение. Който разглежда човешкия, историческия живот дори само повърхностно, може да забележи, че от дванадесети и тринадесети век сл. Хр. всички условия на живота са се променили в сравнение с по-рано, че мненията, чувствата, но и способностите на хората са станали други, отколкото са били преди. Описаният тук път към висшето познание е такъв, който е подходящ за души, които се въплъщават в непосредственото настояще. Той е такъв, че поставя изходната точка на духовното развитие там, където човекът стои в настоящето, когато се намира в каквито и да е житейски условия, дадени му от това настояще. – Напредващото развитие води човечеството по отношение на пътищата към висшето познание от период към период към все други форми, също както и външният живот променя своя облик. И между външния живот и посвещението трябва, разбира се, по всяко време да цари пълно съзвучие.