СЪН И СМЪРТ

Не може да се проникне в същността на будното съзнание без наблюдение на онова състояние, което човек преживява по време на сън; и не може да се подходи към загадката на живота, без да се разгледа смъртта. За човек, в когото не живее чувство за значението на свръхсетивното познание, още от начина, по който това познание се занимава с разглеждането на съня и смъртта, могат да възникнат съмнения спрямо него. Това познание може да оцени подбудите, от които извират такива съмнения. Защото не е нещо непонятно, когато някой казва, че човекът е тук за дейния, действен живот и че неговото творчество се основава на отдадеността към този живот. И че вглъбяването в състояния като съня и смъртта може да извира само от вкус към празно мечтателство и да води единствено до празно фантазьорство. Лесно може да се случи хора да виждат в отхвърлянето на подобно „фантазьорство“ израз на здрава душа, а в отдаването на такива „празни мечтания“ – нещо болезнено, което може да е присъщо само на лица, на които им липсват жизнена сила и радост от живота и които не са способни на „истинско творчество“. Човек постъпва несправедливо, ако просто така обявява подобно съждение за неправилно. Защото то има в себе си известно истинно ядро; то е една четвърт истина, която трябва да бъде допълнена от останалите три четвърти, които принадлежат към нея. И ако човек се бори срещу едната правилна четвърт, той само прави недоверчив онзи, който много добре вижда едната четвърт, но нищо не подозира за другите три четвърти. – А именно безусловно трябва да се признае, че разглеждането на онова, което сънят и смъртта забулват, е болезнено, ако води до отслабване, до отвръщане от истинския живот. И не по-малко може човек да се съгласи, че много от онова, което открай време се е наричало в света тайна наука и което и днес се практикува под това име, носи нездрав, враждебен на живота отпечатък. Но това нездраво съвсем не извира от истинското свръхсетивно познание. Истинското положение на нещата е по-скоро следното. Както човек не може винаги да бъде буден, така и за действителните отношения на живота в целия им обхват той не може да мине без онова, което свръхсетивното е в състояние да му даде. Животът продължава в съня и силите, които работят и творят в будно състояние, черпят своята мощ и своето освежаване от онова, което им дава сънят. Така е и с онова, което човек може да наблюдава в явния свят. Областта на света е по-широка от полето на това наблюдение. И онова, което човек познава във видимото, трябва да бъде допълнено и оплодено от онова, което той е в състояние да знае за невидимите светове. Човек, който не би черпил отново и отново от съня укрепването на отслабналите сили, би трябвало да доведе живота си до разрушение; също така светоглед, който не е оплождан от познанието на скритото, трябва да доведе до запустяване. И подобно е положението със „смъртта“. Живите същества стават жертва на смъртта, за да може да възникне нов живот. Именно познанието на свръхсетивното хвърля ясна светлина върху прекрасното изречение на Гьоте: „Природата е измислила смъртта, за да има много живот.“ Както не би могло да има живот в обикновения смисъл без смъртта, така не може да има действително познание на видимия свят без поглед в свръхсетивното. Всяко познаване на видимото трябва отново и отново да се потапя в невидимото, за да може да се развива. Така става ясно, че само науката за свръхсетивното прави възможен живота на явното знание; тя никога не отслабва живота, когато се появява в истинския си образ; тя го укрепва и отново и отново го прави свеж и здрав, когато той, оставен на самия себе си, е станал слаб и болен.

Когато човек потъне в сън, връзката между неговите членове се променя. Онова от спящия човек, което лежи на ложето, съдържа физическото тяло и етерното тяло, но не и астралното тяло и не Аза. Тъй като в съня етерното тяло остава свързано с физическото тяло, жизнените въздействия продължават. Защото в мига, в който физическото тяло би било оставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне. Но онова, което в съня е угаснало, това са представите, това са страданието и удоволствието, радостта и мъката, това е способността да се изрази съзнателна воля, и подобни факти на съществуването. А носител на всичко това е астралното тяло. За едно непредубедено съждение, разбира се, изобщо не може да бъде взето предвид мнението, че в съня астралното тяло с цялото удоволствие и цялото страдание, с целия свят на представите и на волята е унищожено. То просто е налице в друго състояние. За да бъдат човешкият Аз и астралното тяло не само изпълнени с удоволствие и страдание и с всичко останало споменато, но и да имат съзнателно възприятие за това, е необходимо астралното тяло да е свързано с физическото и етерното тяло. В будно състояние то е свързано, в съня не е. То се е изтеглило от тях. То е приело друг начин на съществуване от онзи, който му е присъщ по време на връзката му с физическото и етерното тяло. Задача на познанието на свръхсетивното е да разгледа този друг начин на съществуване на астралното тяло. За наблюдението във външния свят астралното тяло изчезва в съня; свръхсетивното съзерцание трябва сега да го проследи в неговия живот, докато то при събуждането отново завладее физическото и етерното тяло. Както във всички случаи, в които става дума за познанието на скритите неща и процеси на света, за откриването на действителните факти на състоянието на сън в техния собствен вид е нужно свръхсетивното наблюдение; но щом веднъж бъде изказано онова, което може да се открие чрез него, то е непосредствено разбираемо за едно наистина непредубедено мислене. Защото процесите на скрития свят се показват в своите въздействия в явния. Ако човек вижда как онова, което свръхсетивното разглеждане посочва, прави разбираеми сетивно доловимите процеси, то такова потвърждение чрез живота е доказателството, което може да се изисква за тези неща. Който не иска да използва средствата за постигане на свръхсетивно наблюдение, които ще бъдат посочени по-късно, може да направи следния опит. Той може най-напред да приеме сведенията на свръхсетивното познание и после да ги приложи към явните неща от своя опит. По този начин той може да открие, че чрез тях животът става ясен и разбираем. И той ще се убеждава в това толкова повече, колкото по-точно и по-задълбочено разглежда обикновения живот.

Макар астралното тяло по време на съня да не преживява представи, макар да не изпитва удоволствие и страдание и други подобни, то не остава бездейно. Напротив, тъкмо в състоянието на сън на него се пада оживена дейност. Това е дейност, в която то трябва в ритмична последователност да встъпва отново и отново, след като известно време е било дейно заедно с физическото и етерното тяло. Както махалото на часовника, след като се е отклонило наляво и се е върнало в средното положение, трябва поради силата, събрана при това отклонение, да се отклони надясно, така и астралното тяло и намиращият се в неговото лоно Аз, след като известно време са били дейни във физическото и етерното тяло, трябва по силата на резултатите от тази дейност да разгърнат през следващото време своята активност, свободни от тялото, в душевно-духовна околна среда. При обичайното житейско състояние на човека в рамките на това свободно от тялото състояние на астралното тяло и Аза настъпва безсъзнание, защото то именно представлява противоположността на състоянието на съзнанието, развито в будно състояние чрез съвместното битие с физическото и етерното тяло, както дясното отклонение на махалото образува противоположността на лявото. Необходимостта да се встъпи в това безсъзнание се усеща от духовно-душевното в човека като умора. Но тази умора е изразът на това, че астралното тяло и Азът по време на съня се подготвят да разградят отново в следващото будно състояние във физическото и етерното тяло онова, което е възникнало в тях чрез чисто органична – несъзнавана – формираща дейност, докато те са били свободни от духовно-душевното. Тази несъзнавана формираща дейност и онова, което става в човешкото същество по време на съзнанието и чрез него, са противоположности. Такива противоположности, които трябва да се редуват в ритмична последователност. – Формата и обликът, които са присъщи на физическото тяло при човека, могат да му бъдат запазени само чрез човешкото етерно тяло. Но тази човешка форма на физическото тяло може да бъде запазена само чрез такова етерно тяло, на което от своя страна астралното тяло доставя съответните сили. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Но то може да формира в правилния смисъл само ако получава от астралното тяло подбуждането за начина, по който трябва да формира. В него са прообразите, според които етерното тяло дава на физическото тяло неговия облик. По време на будността астралното тяло не е изпълнено с тези прообрази за физическото тяло или поне само до определена степен. Защото по време на будността душата поставя на мястото на тези прообрази своите собствени образи. Когато човек насочи сетивата към своята околност, той именно чрез възприятието образува в своите представи образи, които са отраженията на заобикалящия го свят. Тези отражения отначало са смутители за онези образи, които подбуждат етерното тяло към запазване на физическото тяло. Само ако човек би могъл чрез собствена дейност да доставя на своето астрално тяло онези образи, които могат да дадат на етерното тяло правилното подбуждане, не би имало такова смущение. Но в човешкото съществуване тъкмо това смущение играе важна роля. И то се изразява в това, че по време на будността прообразите за етерното тяло не действат с пълната си сила. Своята будна работа астралното тяло извършва вътре във физическото тяло; в съня то работи върху него отвън.*

Както физическото тяло например при приемането на храна се нуждае от външния свят, с който то е от едно и също естество, така нещо подобно важи и за астралното тяло. Нека си представим едно физическо човешко тяло, отстранено от заобикалящия го свят. То би трябвало да загине. Това показва, че то не е възможно без цялата физическа околност. Наистина цялата Земя трябва да бъде точно такава, каквато е, ако на нея трябва да има физически човешки тела. А именно в действителност цялото това човешко тяло е само част от Земята, нещо повече, в по-широк смисъл – от цялата физическа вселена. В това отношение то се отнася така, както например пръстът на една ръка към цялото човешко тяло. Отделете пръста от ръката и той не може да остане пръст. Той изсъхва. Така би трябвало да се случи и с човешкото тяло, ако то бъде отстранено от онова тяло, на което то е член – от жизнените условия, които му доставя Земята. Издигнете го на достатъчен брой мили над повърхността на Земята и то ще загине, както загива пръстът, който е отрязан от ръката. Ако човек обръща по-малко внимание на този факт по отношение на своето физическо тяло, отколкото по отношение на пръста и тялото, това се дължи единствено на факта, че пръстът не може да се разхожда насам-натам по тялото, както човекът по Земята, и че затова при пръста зависимостта по-лесно бие на очи.

* За същността на умората виж приложените в края на тази книга „Подробности от областта на духовната наука“.

Както физическото тяло е вложено във физическия свят, към който принадлежи, така и астралното тяло принадлежи към своя. Само че чрез будния живот то бива изтръгнато от този свой свят. Онова, което става тук, може да се онагледи със сравнение. Нека си представим съд с вода. Една капка вътре в цялата тази водна маса не е нищо отделено само за себе си. Но да вземем малка гъбичка и да изсмучем с нея една капка от цялата водна маса. Нещо такова става с човешкото астрално тяло при събуждането. По време на съня то е в един еднороден с него свят. То образува нещо, което по известен начин принадлежи към този свят. При събуждането физическото тяло и етерното тяло го всмукват. Те се изпълват с него. Те съдържат органите, чрез които то възприема външния свят. Но за да стигне до това възприятие, то трябва да се отдели от своя свят. А от този свой свят то може да получи само прообразите, от които се нуждае за етерното тяло. – Както на физическото тяло например храната идва от неговата околност, така на астралното тяло по време на състоянието на сън идват образите на заобикалящия го свят. Тогава то наистина живее извън физическото и етерното тяло във вселената. В същата вселена, от която е роден целият човек. В тази вселена е изворът на образите, чрез които човек получава своя облик. Той е хармонично вчленен в тази вселена. И по време на будността той се отделя от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външното възприятие. В съня неговото астрално тяло се връща в тази хармония на вселената. При събуждането то внася от нея в своите тела толкова сила, че отново може за известно време да се лиши от пребиваването в хармонията. По време на съня астралното тяло се връща в своята родина и при събуждането донася със себе си в живота наново укрепнали сили. Притежанието, което астралното тяло донася при събуждането, намира своя външен израз в освежаването, което дава здравият сън. По-нататъшните изложения на тайната наука ще покажат, че тази родина на астралното тяло е по-обширна от онова, което от физическата околност принадлежи към физическото тяло в по-тесен смисъл. А именно докато човекът като физическо същество е член на Земята, неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя са вложени и други световни тела. Затова то – което, както казахме, може да стане ясно едва в по-нататъшните изложения – по време на съня встъпва в един свят, към който принадлежат и други светове освен Земята.

Би трябвало да е излишно да се посочва едно лесно възникващо недоразумение по отношение на тези факти. Но в наше време, когато съществуват известни материалистични начини на представяне, това не е ненужно. От кръговете, в които те господстват, разбира се, може да се каже, че единствено научно е нещо като съня да се изследва според неговите физически условия. Макар учените все още да не са единодушни относно физическата причина на съня, едно било все пак сигурно: че трябва да се приемат определени физически процеси, които лежат в основата на това явление. Само да би поискал човек все пак да признае, че свръхсетивното познание съвсем не е в противоречие с това твърдение! То признава всичко, което се казва от тази страна, както човек признава, че за физическото възникване на една къща трябва да се положи тухла върху тухла и че когато къщата е готова, нейната форма и нейната здравина могат да се обяснят с чисто механични закони. Но за да възникне къщата, е необходима мисълта на строителя. Нея човек не я намира, ако изследва само физическите закони. – Както зад физическите закони, които правят къщата обяснима, стоят мислите на нейния създател, така зад онова, което физическата наука по съвсем правилен начин изнася, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, това сравнение често се привежда, когато става дума за обосноваване на един духовен фон на света. И човек може да го намери тривиално. Но в такива неща не става дума за това, че човек е запознат с известни понятия, а за това, че им придава правилната тежест за обосноваването на едно нещо. От това човек може да бъде възпрепятстван просто поради това, че противоположни представи имат твърде голяма власт над способността за съждение, за да може тази тежест да се почувства по правилния начин.

Междинно състояние между будността и съня е сънуването. Онова, което преживяванията в сънищата предлагат на едно задълбочено разглеждане, е пъстрото, преплитащо се вълнуване на един свят от образи, което обаче все пак крие в себе си и нещо от правило и закон. Отначало този свят сякаш показва прилив и отлив, често в объркана последователност. В своя живот на сънища човек е освободен от закона на будното съзнание, който го приковава към възприятието на сетивата и към правилата на неговата способност за съждение. И все пак сънят има нещо от тайнствени закони, които са привлекателни и пленителни за човешкото предчувствие и които са по-дълбоката причина за това, че прекрасната игра на фантазията, каквато лежи в основата на художественото чувство, винаги охотно се сравнява със „сънуването“. Достатъчно е човек да си спомни някои характерни сънища и ще намери това потвърдено. Един човек сънува например, че прогонва куче, което се хвърля към него. Той се събужда и се улавя тъкмо в момента, когато несъзнателно отблъсква от себе си част от завивката, която е легнала на необичайно място върху тялото му и затова му е станала досадна. Какво прави тук животът на сънищата от сетивно възприемаемия процес? Онова, което сетивата биха възприели в будно състояние, сънният живот най-напред оставя изцяло в несъзнаваното. Но той задържа нещо съществено, а именно факта, че човекът иска да отблъсне нещо от себе си. И около това той изплита един образен процес. Самите образи са отзвуци от будния дневен живот. В начина, по който са взети от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при същия външен повод сънят би могъл да му внуши и други образи. Но усещането, че човекът трябва да отблъсне нещо, те изразяват символично. Сънят създава символи; той е символист. И вътрешни процеси могат да се превърнат в такива сънни символи. Един човек сънува, че до него пращи огън; той вижда в съня пламъците. Той се събужда и усеща, че се е завил твърде дебело и му е станало твърде топло. Чувството за прекалена топлина се изразява символично в образа. Съвсем драматични преживявания могат да се разиграят в съня. Някой сънува например, че стои на ръба на пропаст. Той вижда как едно дете тича насам. Сънят го кара да изживее всички мъки на мисълта: само детето да не е невнимателно и да не падне в бездната. Той го вижда да пада и чува глухия удар на тялото долу. Той се събужда и разбира, че един предмет, който е висял на стената на стаята, се е откачил и при падането си е издал глух звук. Този прост процес животът на сънищата изразява в един процес, който се разиграва в напрегнати образи. – Засега изобщо не е нужно да се впускаме в размисъл как става така, че в последния пример мигът на глухия удар на един предмет се разгръща в редица процеси, които сякаш се простират през известно време; нужно е само да се има предвид как сънят превръща в образ онова, което будното сетивно възприятие би предложило.

Вижда се: веднага щом сетивата прекратят своята дейност, за човека се проявява нещо творческо. Това е същото творческо, което е налице и в пълния сън без сънища и което там представлява онова душевно състояние, което се явява като противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този сън без сънища, астралното тяло трябва да е изтеглено от етерното и от физическото тяло. По време на сънуването то е отделено от физическото тяло дотолкова, доколкото няма вече връзка с неговите сетивни органи; но с етерното тяло то поддържа още известна връзка. Това, че процесите на астралното тяло могат да се възприемат в образи, идва от тази негова връзка с етерното тяло. В мига, в който престане и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и сънят без сънища е налице. А произволното и често безсмисленото в сънните образи произтича от това, че астралното тяло поради отделянето си от сетивните органи на физическото тяло не може да отнесе своите образи към правилните предмети и процеси на външната околност. Особено изясняващо за това положение е разглеждането на такъв сън, в който Азът, така да се каже, се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на въпрос, поставен му от учителя, докато веднага след това учителят сам му отговаря. Понеже сънуващият не може да си служи с органите за възприятие на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе двата процеса към себе си като към един и същ човек. Значи и за да познае себе си като траен Аз, на човека засега е необходимо да е снабден с външни органи за възприятие. Само ако човек би придобил способността да осъзнае своя Аз по друг начин, а не чрез такива органи за възприятие, трайният Аз би бил възприемаем от него и извън неговото физическо тяло. Такива способности трябва да придобие свръхсетивното съзнание и в това съчинение по-нататък ще стане дума за средствата за това.

И смъртта настъпва не чрез нещо друго, а чрез промяна във връзката на членовете на човешкото същество. И онова, което свръхсетивното наблюдение установява по отношение на нея, може да се види в своите въздействия в явния свят; и непредубедената способност за съждение и тук ще намери потвърдени съобщенията на свръхсетивното познание чрез разглеждането на външния живот. Но при тези факти изразът на невидимото във видимото е по-малко явен и човек има по-големи трудности да почувства изцяло тежестта на онова, което в процесите на външния живот говори в потвърждение на съобщенията на свръхсетивното познание в тази област. Тук още повече, отколкото при някои неща, вече разгледани в това съчинение, е близо до ума тези съобщения просто да се обявят за плодове на фантазията, ако човек иска да се затвори за познанието за това как в сетивно доловимото се съдържа ясното указание за свръхсетивното.

Докато при прехода в сън астралното тяло само се освобождава от връзката си с етерното тяло и с физическото тяло, а последните остават свързани, със смъртта настъпва отделянето на физическото тяло от етерното тяло. Физическото тяло остава предоставено на собствените си сили и затова трябва да се разпадне като труп. А за етерното тяло със смъртта сега е настъпило състояние, в което то никога не е било през времето между раждането и смъртта – ако не се броят определени изключителни състояния, за които още ще стане дума. А именно сега то е съединено със своето астрално тяло, без при това да присъства физическото тяло. Защото етерното тяло и астралното тяло не се разделят непосредствено след настъпването на смъртта. Известно време те се държат заедно от сила, за която лесно може да се разбере, че трябва да е налице. Ако тя всъщност не беше налице, етерното тяло изобщо не би могло да се освободи от физическото тяло. Защото то бива задържано заедно с него: това показва сънят, при който астралното тяло не е в състояние да откъсне един от друг тези два члена на човека. Тази сила влиза в действие при смъртта. Тя изтегля етерното тяло от физическото, така че първото сега е свързано с астралното тяло. Свръхсетивното наблюдение показва, че тази връзка след смъртта е различна при различните хора. Продължителността се измерва с дни. За тази продължителност тук засега ще се говори само под формата на съобщение. – По-късно след това астралното тяло се освобождава и от своето етерно тяло и продължава пътя си без него. По време на връзката на двете тела човекът е в състояние, благодарение на което може да възприема преживяванията на своето астрално тяло. Докато физическото тяло е налице, с освобождаването на астралното тяло от него веднага трябва да започне работата отвън, за да се освежат изхабените органи. Когато физическото тяло е отделено, тази работа отпада. Но силата, която се употребява за нея, когато човек спи, остава след смъртта и сега може да бъде употребена за друго. Тя сега се използва, за да направи възприемаеми собствените процеси на астралното тяло.

Едно наблюдение, което се придържа към външното на живота, може все пак да каже: всичко това са твърдения, които са убедителни за надарения със свръхсетивно съзерцание; но за друг човек не съществувала възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата все пак не стоят така. Онова, което свръхсетивното познание наблюдава и в тази отдалечена от обикновеното съзерцание област, може, след като е открито, да бъде схванато от обикновената способност за съждение. Тази способност за съждение трябва само да постави пред себе си по правилния начин житейските връзки, които са налице в явното. Представянето, чувстването и волята стоят помежду си и с преживяванията, които човек има във външния свят, в такова отношение, че остават неразбираеми, ако начинът на тяхното явно действие не се приеме като израз на едно неявно действие. Това явно действие се прояснява за съждението едва когато в своя ход във физическия човешки живот то може да се разглежда като резултат от онова, което свръхсетивното познание установява за не-физическото. Без свръхсетивното познание човек се намира пред това действие като в тъмна стая без светлина. Както физическите предмети на околността човек ги вижда едва в светлината, така и онова, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става обяснимо едва чрез свръхсетивното познание.

По време на връзката на човека с неговото физическо тяло външният свят навлиза в съзнанието в отражения; след свалянето на това тяло става възприемаемо онова, което астралното тяло преживява, когато не е свързано с този външен свят чрез никакви физически сетивни органи. Нови преживявания то отначало няма. Връзката с етерното тяло му пречи да преживее нещо ново. Но онова, което то притежава, е споменът за изминалия живот. Още наличното етерно тяло кара този спомен да се яви като всеобхватна, пълна с живот картина. Това е първото преживяване на човека след смъртта. Той възприема живота между раждането и смъртта като разпростряна пред него редица от образи. По време на този живот споменът е налице само в будно състояние, когато човек е свързан със своето физическо тяло. Той е налице само дотолкова, доколкото това тяло позволява. За душата не се губи нищо от онова, което в живота ѝ прави впечатление. Ако физическото тяло беше съвършено оръдие за това, във всеки миг от живота би трябвало да е възможно цялото му минало да бъде извикано като с магия пред душата. Със смъртта тази пречка престава. Докато етерното тяло остава запазено за човека, съществува известно съвършенство на спомена. Но то изчезва в същата степен, в която етерното тяло губи формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло и която е подобна на физическото тяло. Това е впрочем и причината, поради която астралното тяло се отделя от етерното тяло след известно време. То може да остане съединено с него само дотогава, докато трае неговата съответстваща на физическото тяло форма. – По време на живота между раждането и смъртта отделяне на етерното тяло настъпва само в изключителни случаи и само за кратко време. Когато човек например натовари някой от своите крайници, една част от етерното тяло може да се отдели от физическото. За крайник, при който това е така, се казва, че е „заспал“. И особеното чувство, което човек тогава изпитва, произтича от отделянето на етерното тяло. (Разбира се, един материалистичен начин на представяне може и тук отново да отрича невидимото във видимото и да казва: всичко това произтичало само от физическото смущение, причинено от натиска.) Свръхсетивното наблюдение може в такъв случай да види как съответната част на етерното тяло излиза от физическото. Ако пък човек преживее съвсем необичаен уплах или нещо подобно, за много кратко време може да настъпи такова отделяне на етерното тяло за голяма част от тялото. Такъв е случаят, когато човек поради нещо внезапно се види близо до смъртта, когато например се дави или по време на планински излет го заплашва падане в пропаст. Онова, което разказват хора, преживели нещо такова, наистина се доближава до истината и може да бъде потвърдено чрез свръхсетивно наблюдение. Те посочват, че в такива мигове целият им живот е застанал пред душата им като в една голяма картина на спомените. От многото примери, които биха могли да се приведат тук, нека бъде посочен само един, понеже той произхожда от човек, за чийто начин на представяне всичко, което се казва тук за такива неща, трябва да изглежда като чисто фантазьорство. А именно за онзи, който прави няколко крачки в свръхсетивното наблюдение, винаги е много полезно да се запознае със сведенията на онези, които смятат тази наука за фантазьорство. На такива сведения не може така лесно да се припише предубеденост на наблюдателя. (Познавачите на тайната наука нека се учат колкото може повече от онези, които смятат техните стремежи за безсмислица. Няма защо да ги обърква, ако последните не им отвръщат с взаимност в това отношение. Наистина самото свръхсетивно наблюдение не се нуждае от такива неща за потвърждение на своите резултати. С тези указания то не иска и да доказва, а да пояснява.) Изтъкнатият криминален антрополог и значителен изследовател в много други области на природознанието Мориц Бенедикт разказва в своите житейски спомени случай, преживян от самия него: веднъж, когато бил близо до удавяне при къпане, той видял пред себе си в спомена целия си живот като в една-единствена картина. – Ако други описват образите, преживени при подобен случай, по друг начин, дори така, че те привидно имат малко общо с процесите от тяхното минало, това не противоречи на казаното, защото образите, които възникват в съвсем необичайното състояние на отделяне от физическото тяло, понякога не са лесно обясними в своето отношение към живота. Но правилното разглеждане винаги ще разпознае това отношение. Не е възражение и това, ако някой например веднъж е бил близо до удавяне и не е имал описаното преживяване. Трябва именно да се има предвид, че то може да настъпи само тогава, когато етерното тяло действително е отделено от физическото и при това първото остава свързано с астралното тяло. Ако от уплаха настъпи разхлабване и между етерното и астралното тяло, тогава преживяването не настъпва, защото тогава, както в съня без сънища, е налице пълно безсъзнание.

В първото време след смъртта преживяното минало се явява обобщено в една картина на спомените. След отделянето от етерното тяло астралното тяло е вече само за себе си в по-нататъшното си странстване. Не е трудно да се разбере, че в астралното тяло остава налице всичко онова, което то е направило свое притежание чрез собствената си дейност по време на пребиваването си във физическото тяло. Азът до известна степен е изработил Духа-Себе, Духа-Живот и Духа-Човек. Доколкото те са развити, те получават своето битие не от онова, което е налице като органи в телата, а от Аза. А този Аз е именно онова същество, което не се нуждае от никакви външни органи за своето възприятие. И не му трябват такива и за да остане в притежание на онова, което е съединил със самия себе си. Би могло да се възрази: Но защо в съня няма възприятие на тези развити Дух-Себе, Дух-Живот и Дух-Човек? Няма го, защото Азът между раждането и смъртта е прикован към физическото тяло. Макар в съня той да се намира заедно с астралното тяло извън това физическо тяло, той все пак остава тясно свързан с него. Защото дейността на неговото астрално тяло е обърната към това физическо тяло. Поради това Азът със своето възприятие е насочен към външния сетивен свят и следователно не може да приеме откровенията на духовното в техния непосредствен облик. Едва чрез смъртта това откровение достига до Аза, защото чрез нея той се освобождава от връзката си с физическото и етерното тяло. В мига, в който душата е изтеглена от физическия свят, който през живота приковава към себе си нейната дейност, за нея може да просияе друг свят. – Има обаче причини, поради които и в този момент връзката на човека с външния сетивен свят не престава изцяло. Защото остават известни влечения, които поддържат тази връзка. Това са влечения, които човек си създава тъкмо като съзнава своя Аз като четвъртия член на своята същност. Онези влечения и желания, които произтичат от същността на трите нисши тела, също могат да действат само във външния свят; и когато тези тела бъдат отхвърлени, те престават. Гладът се причинява от външното тяло; той замлъква, щом това външно тяло вече не е свързано с Аза. Ако Азът нямаше други влечения освен онези, които произхождат от собствената му духовна същност, то с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно удовлетворение от духовния свят, в който е пренесен. Но животът му е дал и други влечения. Той е разпалил в него копнеж по наслади, които могат да бъдат задоволени само чрез физически органи, макар самите те съвсем да не произлизат от същността на самите тези органи. Не само трите тела искат своето удовлетворение чрез физическия свят, а и самият Аз намира в този свят наслади, за чието удовлетворение в духовния свят изобщо няма предмет. Има два вида желания за Аза в живота. Едни, които произхождат от телата и които следователно трябва да бъдат задоволени в телата, но които също така намират своя край с разпадането на телата. После такива, които произхождат от духовната природа на Аза. Докато Азът е в телата, и те се задоволяват чрез телесните органи. Защото в откровенията на органите на тялото действа скритото духовно. И във всичко, което сетивата възприемат, те приемат същевременно нещо духовно. Това духовно, макар и в друга форма, е налице и след смъртта. Всичко, което Азът желае от духовното в сетивния свят, той го има и когато сетивата вече ги няма. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и трети, смъртта би означавала само преход от влечения, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива, които намират своето изпълнение в откровението на духовния свят. Този трети вид желания са онези, които Азът си създава по време на своя живот в сетивния свят, защото този свят му харесва и дотолкова, доколкото в него не се разкрива духовното. – Най-нисшите наслади могат да бъдат откровения на духа. Удовлетворението, което приемането на храна дава на гладното същество, е откровение на духа. Защото чрез приемането на храна се осъществява онова, без което духовното в известно отношение не би могло да намери своето развитие. Но Азът може да надхвърли насладата, която по необходимост е дадена с този факт. Той може да копнее за вкусната храна дори съвсем независимо от услугата, която приемането на храна оказва на духа. Същото се отнася и до други неща от сетивния свят. Така се пораждат онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но и от духовната същност на Аза такива желания не произтичат. Азът трябва да има сетивни наслади, докато живее в тялото, също и доколкото е духовен. Защото в сетивното се разкрива духът; и Азът не се наслаждава на нищо друго освен на духа, когато в сетивния свят се отдава на онова, през което прозира светлината на духа. И той ще остане в насладата от тази светлина и когато сетивността вече не е средството, през което преминават лъчите на духа. Но за такива желания, за които още в сетивното не живее духът, няма изпълнение в духовния свят. Когато настъпи смъртта, за тези желания възможността за наслада е отрязана. Насладата от вкусна храна може да бъде предизвикана само ако са налице физическите органи, които се използват при поемането на храната: небце, език и т.н. Тях човек вече не ги има след отхвърлянето на физическото тяло. Но ако Азът още има нужда от такава наслада, тази нужда трябва да остане незадоволена. Доколкото тази наслада съответства на духа, тя е налице само дотогава, докато са налице физическите органи. Но доколкото Азът я е създал, без да служи с това на духа, тя остава след смъртта като желание, което напразно жадува за удовлетворение. За онова, което сега става в човека, можем да си създадем понятие само ако си представим, че някой страда от пареща жажда в местност, където надлъж и нашир не може да се намери вода. Така е с Аза, доколкото той след смъртта храни неугасналите влечения към наслади от външния свят и няма органи, за да ги задоволи. Разбира се, парещата жажда, която служи за сравнение със състоянието на Аза след смъртта, трябва да си я мислим безмерно засилена и да си представим, че тя е разпростряна върху всички още налични тогава влечения, за които липсва всяка възможност за изпълнение. Следващото състояние на Аза се състои в това да се освободи от тази връзка на привличане с външния свят. Азът трябва да предизвика в себе си пречистване и освобождение в това отношение. От него трябва да бъде изличено всичко, което като желания е било породено от него в тялото и което няма право на дом в духовния свят. – Както един предмет бива обхванат от огъня и изгорен, така описаният свят на влеченията след смъртта бива разтворен и разрушен. С това се открива погледът към онзи свят, който свръхсетивното познание може да нарече „поглъщащият огън на духа“. От този „огън“ бива обхванато онова влечение, което е от сетивен род, но е такова, че сетивното не е израз на духа. Подобни представи, каквито свръхсетивното познание трябва да дава по отношение на тези процеси, човек би могъл да намери безутешни и ужасни. Стряскащо би могло да изглежда, че една надежда, за чието удовлетворение са необходими сетивни органи, след смъртта трябва да се превърне в безнадеждност, че едно желание, което само физическият свят може да изпълни, трябва тогава да се превърне в пареща лишеност. Такова мнение човек може да има само дотогава, докато не помисли, че всички желания и влечения, които след смъртта биват обхванати от „поглъщащия огън“, във висш смисъл представляват в живота не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът завързва със сетивния свят по-здрава връзка, отколкото е необходимо, за да приеме в себе си от същия този сетивен свят всичко онова, което му е от полза. Този сетивен свят е откровение на скритото зад него духовно. Азът никога не би могъл да се наслаждава на духа в онази форма, в която той може да се разкрие само чрез телесни сетива, ако не искаше да използва тези сетива за наслада от духовното в сетивното. Но Азът си отнема и толкова от истински духовно-действителното в света, колкото желае от сетивния свят, без духът да говори при това. Ако сетивната наслада като израз на духа означава издигане, развитие на Аза, то онази, която не е такъв израз, означава неговото обедняване, опустошаване. Ако едно такова влечение бъде задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза все пак остава налице. Само че преди смъртта това разрушително въздействие не е видимо за Аза. Затова в живота насладата от такова влечение може да поражда нови подобни желания. И човек изобщо не забелязва, че сам се обвива в „поглъщащ огън“. След смъртта става видимо само онова, което го обкръжава още в живота; и като става видимо, то се явява същевременно в своето целебно, благотворно следствие. Който обича един човек, наистина не е привлечен само от онова у него, което може да бъде усетено чрез физическите органи. Но само за това може да се каже, че със смъртта то бива отнето от възприятието. А тогава у обичания човек става видимо тъкмо онова, за чието възприемане физическите органи са били само средство. Нещо повече, единственото, което тогава пречи на тази пълна видимост, е наличието на онова влечение, което може да бъде задоволено само чрез физически органи. Но ако това влечение не бъдеше изличено, съзнателното възприятие на обичания човек след смъртта изобщо не би могло да настъпи. Разгледана така, представата за ужасното и безутешното, което събитията след смъртта, както свръхсетивното познание трябва да ги описва, биха могли да имат за човека, се превръща в представата за дълбоко удовлетворяващото и утешителното.

Следващите преживявания след смъртта са съвсем различни от онези по време на живота и в още едно отношение. По време на пречистването човек живее, така да се каже, назад. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от раждането си насам. Започва от събитията, които непосредствено са предшествали смъртта, и преживява всичко отново до детството в обратен ред. И при това пред него застава духовно всичко, което по време на живота не е произтекло от духовната природа на Аза. Само че той преживява сега и всичко това по обратен начин. Човек, който например е умрял на шестдесетата си година и който на четиридесетата си година от гневен изблик е причинил на някого телесна или душевна болка, ще преживее това събитие още веднъж, когато при своето обратно странстване след смъртта стигне до мястото на своята четиридесета година. Само че тогава той не преживява удовлетворението, което нападението срещу другия му е донесло в живота, а вместо това болката, която чрез него е била причинена на този друг. От горното обаче може същевременно да се види, че от едно такова събитие след смъртта може да бъде възприето като мъчително само онова, което е произтекло от влечение на Аза, произхождащо единствено от външния физически свят. Защото в действителност Азът, като задоволява такова влечение, вреди не само на другия, а и на самия себе си; само че тази собствена вреда остава невидима за него през живота. Но след смъртта целият този вреден свят на влеченията става видим за Аза. И тогава Азът се чувства привлечен към всяко същество и всяко нещо, у което е било разпалено такова влечение, за да може то да бъде изличено в „поглъщащия огън“ така, както е възникнало. Едва когато човек при своето обратно странстване стигне до момента на своето раждане, всички подобни влечения са преминали през пречистващия огън и от сега нататък нищо не му пречи да се отдаде изцяло на духовния свят. Той навлиза в нова степен на съществуване. Както при смъртта е отхвърлил физическото тяло, а скоро след това етерното тяло, така сега се разпада онази част от астралното тяло, която може да живее само в съзнанието за външния физически свят. За свръхсетивното познание има следователно три трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, в който последният бива отхвърлен от човека, се характеризира с това, че времето на пречистване трае приблизително една трета от времето, изтекло между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато въз основа на тайната наука бъде разгледан жизненият път на човека, ще може да стане ясна причината, поради която това е така. За свръхсетивното наблюдение в човешкото обкръжение непрестанно са налице астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състоянието на пречистване в едно по-висше съществуване. Това е точно така, както за физическото възприятие там, където живеят хора, възникват физически трупове.

След пречистването за Аза настъпва напълно ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта към него трябваше да се стичат външните възприятия, за да може върху тях да падне светлината на съзнанието, сега сякаш отвътре се влива един свят, който стига до съзнанието. И между раждането и смъртта Азът живее в този свят. Само че тогава този свят се облича в откровенията на сетивата; и само там, където Азът, като остави настрана всяко сетивно възприятие, възприема сам себе си в своята „най-вътрешна Светая Светих“, се възвестява в непосредствен облик онова, което иначе се явява само под булото на сетивното. Както възприятието на Аза преди смъртта протича във вътрешността, така отвътре навън се разкрива духовният свят в своята пълнота след смъртта и след пречистването. Всъщност това откровение е налице веднага след отхвърлянето на етерното тяло; но пред него като помрачаващ облак застава светът на влеченията, които са още обърнати към външния свят. Тогава е така, сякаш в един блажен свят на духовно преживяване се примесват черните демонични сенки, които възникват от „поглъщащите се в огъня“ влечения. Нещо повече, не просто сенки, а действителни същества са сега тези влечения; това се показва веднага, щом физическите органи бъдат отстранени от Аза и той поради това може да възприема онова, което е от духовен род. Тези същества се явяват като изкривени образи и карикатури на онова, което човек преди това е опознал чрез сетивното възприятие. За този свят на пречистващия огън свръхсетивното наблюдение трябва да каже, че той е обитаван от същества, чийто вид може да бъде ужасяващ за духовното око и да му причинява болка, чието удоволствие, изглежда, е унищожението и чиято страст е насочена към едно зло, пред което злото на сетивния свят изглежда незначително. Онова, което човек донася в този свят от описаните влечения, е за тези същества като храна, чрез която мощта им отново и отново се укрепва и усилва. Картината, която така се рисува за един невъзприемаем от сетивата свят, може да се стори на човек по-малко невероятна, ако той веднъж разгледа с непредубеден поглед част от животинския свят. Какво е за духовния поглед един жестоко бродещ вълк? Какво се разкрива в онова, което сетивата възприемат у него? Нищо друго освен една душа, която живее във влечения и действа чрез тях. Външния облик на вълка можем да го наречем въплъщение на тези влечения. И ако човек нямаше органи, за да възприема този облик, той все пак би трябвало да признае съществуването на съответното същество, ако неговите влечения се проявяваха невидимо в своите въздействия, ако, значи, наоколо се промъкваше една невидима за окото сила, чрез която би могло да се случи всичко онова, което става чрез видимия вълк. Е, съществата на пречистващия огън наистина са налице не за сетивното, а само за свръхсетивното съзнание; но техните въздействия са явни: те се състоят в разрушаването на Аза, когато той им дава храна. Тези въздействия стават ясно видими, когато обоснованата наслада се засили до неумереност и разпуснатост. Защото онова, което сетивата възприемат, би възбуждало и Аза само дотолкова, доколкото насладата е обоснована в неговата същност. Във външния свят животното бива подтиквано към копнеж само от онова, което желаят трите му тела. Човекът има по-висши наслади, защото към трите телесни члена се прибавя и четвъртият, Азът. Но ако сега Азът копнее за такова удовлетворение, което служи на неговата същност не за запазване и развитие, а за разрушение, то такъв копнеж не може да бъде нито въздействие на неговите три тела, нито на собствената му природа, а само въздействие на същества, които по своя истински облик остават скрити за сетивата, но които тъкмо могат да се доближат до висшата природа на Аза и са в състояние да го възбудят към влечения, които не са свързани със сетивността, но все пак могат да бъдат задоволени само чрез нея. Съществуват именно същества, чиято храна са страсти и влечения, по-лоши от всички животински, защото те не се изживяват в сетивното, а обхващат духовното и го свличат долу в сетивното поле. Затова образите на такива същества са за духовния поглед по-грозни, по-ужасяващи от образите на най-дивите животни, в които все пак се въплъщават само страсти, обосновани в сетивното; и разрушителните сили на тези същества безмерно надвишават всяка разрушителна ярост, която е налице в сетивно възприемаемия животински свят. Свръхсетивното познание трябва по този начин да разшири погледа на човека към един свят от същества, който в известно отношение стои по-ниско от видимия, носещ разрушение животински свят.

Когато човек след смъртта е преминал през този свят, той се оказва пред свят, който съдържа духовното и който също поражда в него само копнеж, намиращ своето удовлетворение в духовното. Но и сега човек различава между онова, което принадлежи на неговия Аз, и онова, което образува обкръжението на този Аз – може да се каже също неговия духовен външен свят. Само че онова, което той преживява от това обкръжение, се влива в него така, както по време на пребиваването му в тялото се влива в него възприятието на собствения му Аз. И така, докато обкръжението на човека в живота между раждането и смъртта му говори чрез органите на неговите тела, след отхвърлянето на всички тела езикът на новото обкръжение прониква непосредствено в „най-вътрешното светилище“ на Аза. Цялото обкръжение на човека сега е изпълнено със същества, които са от същия род като неговия Аз, защото само един Аз има достъп до един Аз. Както минерали, растения и животни обкръжават човека в сетивния свят и съставят този свят, така след смъртта той е обкръжен от свят, съставен от същества от духовен род. – Но човек донася в този свят нещо, което в него не е негово обкръжение; това е онова, което Азът е преживял в сетивния свят. Отначало, непосредствено след смъртта, докато етерното тяло беше още свързано с Аза, сборът от тези преживявания се яви като всеобхватна картина на спомените. Самото етерно тяло след това наистина бива отхвърлено, но от картината на спомените остава нещо като непреходно притежание на Аза. Онова, което остава тогава, изглежда така, сякаш от всички преживявания и опитности, които човек е имал между раждането и смъртта, се прави екстракт, извлечение. Това е духовният плод на живота, неговият плод. Този плод е от духовен род. Той съдържа всичко, което като духовно се разкрива чрез сетивата. Но без живота в сетивния свят той не би могъл да възникне. Този духовен плод на сетивния свят Азът усеща след смъртта като онова, което сега е негов собствен, негов вътрешен свят, и с което той навлиза в света, състоящ се от същества, които се разкриват така, както само неговият Аз може да се разкрие на самия себе си в своята най-дълбока вътрешност. Както един растителен зародиш, който е екстракт от цялото растение, но се разгръща само когато бъде положен в друг свят, в земята, така сега онова, което Азът донася от сетивния свят, се разгръща като зародиш, върху който действа духовното обкръжение, което вече го е приело. Науката за свръхсетивното наистина може да дава само образи, когато трябва да описва какво става в това „царство на духовете“; но тези образи могат да бъдат такива, които се представят на свръхсетивното съзнание като истинска действителност, когато то проследява съответните, невидими за сетивното око събития. Онова, което трябва да се опише тук, може да бъде направено нагледно чрез сравнения със сетивния свят. Защото, макар то да е изцяло от духовен род, то има в известно отношение сходство със сетивния свят. Както например в него се явява цвят, когато този или онзи предмет въздейства върху окото, така пред Аза в „царството на духовете“ застава преживяване, подобно на онова, което дава цветът, когато върху него въздейства едно същество. Само че това преживяване се поражда така, както в живота между раждането и смъртта може да бъде предизвикано само възприятието на Аза във вътрешността. Не е така, сякаш светлината пада отвън в човека, а така, сякаш едно друго същество въздейства непосредствено върху Аза и го подбужда да си представи това въздействие в цветен образ. Така всички същества от духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един сияещ в цветове свят. Тъй като възникват по друг начин, тези цветни преживявания на духовния свят, разбира се, имат и малко по-друг характер от онези при сетивните цветове. И за други впечатления, които човек получава от сетивния свят, трябва да се каже нещо подобно. Най-сходни с впечатленията на този сетивен свят обаче са тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече този свят става за него вътрешно раздвижен живот, който може да се сравни с тоновете и тяхната хармония в сетивната действителност. Само че той чувства тоновете не като нещо, което идва отвън към някой орган, а като една мощ, която чрез неговия Аз се излива навън в света. Той чувства тона така, както в сетивния свят чувства своето собствено говорене или пеене; само че в духовния свят знае, че тези тонове, които се изливат от него, са същевременно изявите на други същества, които чрез него се изливат в света. Още по-висша изява в „царството на духовете“ настъпва, когато тонът стане „духовно слово“. Тогава през Аза протича не само раздвиженият живот на едно друго духовно същество, а самото такова същество съобщава своята вътрешност на този Аз. И тогава, когато Азът бива пронизан от „духовното слово“, две същества живеят едно в друго без разделящото, което трябва да има всяко съвместно пребиваване в сетивния свят. И по такъв начин наистина протича съвместното пребиваване на Аза с други духовни същества след смъртта.

Пред свръхсетивното съзнание застават три области на царството на духовете, които могат да се сравнят с три части на физическия сетивен свят. Първата област е, така да се каже, „твърдата земя“ на духовния свят, втората – „областта на моретата и реките“, а третата – „атмосферата“. – Онова, което на Земята приема физически форми, така че може да бъде възприето чрез физически органи, се възприема според своята духовна същност в първата област на „царството на духовете“. При един кристал например там може да бъде възприета силата, която образува неговата форма. Само че онова, което се разкрива там, е като противоположност на онова, което се явява в сетивния свят. Пространството, което в последния свят е изпълнено с каменната маса, се явява за духовния поглед като вид празно пространство; но навсякъде около това празно пространство се вижда силата, която образува формата на камъка. Цветът, който камъкът има в сетивния свят, се явява в духовния като преживяване на противоположния цвят; значи един червено оцветен камък, гледан от царството на духовете, се преживява като зеленикав, а един зелен – като червеникав и т.н. И другите свойства се явяват в своята противоположност. Както камъни, земни маси и други подобни образуват твърдата земя – континенталната област – на сетивния свят, така описаните образувания съставят „твърдата земя“ на духовния. – Всичко, което в сетивния свят е живот, е в духовното област на моретата. За сетивния поглед животът се явява в своите въздействия при растенията, животните и хората. За духовното око животът е едно течащо същество, което като морета и реки прониква царството на духовете. Още по-добро е сравнението с кръвообращението в тялото. Защото, докато моретата и реките в сетивния свят се представят като неравномерно разпределени, в разпределението на течащия живот в царството на духовете цари известна редовност, както в кръвообращението. Тъкмо този „течащ живот“ се възприема същевременно като духовно звучене. – Третата област на царството на духовете е неговата „атмосфера“. Онова, което в сетивния свят се явява като усещане, е налице в духовната област така всепроникващо, както въздухът е налице на Земята. Тук трябва да си представим едно море от течащо усещане. Страдание и болка, радост и възторг текат в тази област като вятър и буря в атмосферата на сетивния свят. Да си помислим за една битка, която се води на Земята. Там един срещу друг стоят не само човешки фигури, които сетивното око може да види, а чувства стоят срещу чувства, страсти срещу страсти; болки изпълват бойното поле също както човешки фигури. Всичко, което живее там като страст, като болка, като радост от победата, не е налице само доколкото се разкрива в сетивно възприемаеми въздействия; то стига до съзнанието на духовното сетиво като процес в атмосферата на царството на духовете. Такова събитие е в духовното като гръмотевична буря във физическия свят. А възприемането на тези събития може да се сравни с чуването на думите във физическия свят. Затова се казва: Както въздухът обгръща и прониква земните същества, така „веещите духовни слова“ – съществата и процесите на царството на духовете.

И още други възприятия са възможни в този духовен свят. Тук е налице и онова, което може да се сравни с топлината и със светлината на физическия свят. Онова, което прониква всичко в царството на духовете така, както топлината – земните неща и същества, е самият свят на мислите. Само че мислите трябва да се представят там като живи, самостойни същества. Онова, което човек улавя като мисли в явния свят, е като сянка на онова, което живее в царството на духовете като мисловно същество. Ако си представим мисълта, както тя е налице в човека, извадена от този човек и превърната в дейно, действащо същество, надарено със собствен вътрешен живот, ще имаме слабо образно изображение на онова, което изпълва четвъртата област на царството на духовете. Онова, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровението на света на мислите, такова, каквото то може да се образува чрез инструментите на телата. Но всичко, което човек храни като мисли, означаващи обогатяване във физическия свят, води своя произход от тази област. Когато става дума за такива мисли, не е нужно да имаме предвид само идеите на великите изобретатели, на гениалните личности, а може да се види у всеки човек как той има „хрумвания“, които дължи не само на външния свят, а чрез които той самият преобразува този външен свят. Доколкото става дума за чувства, страсти, чийто повод се намира във външния свят, дотолкова тези чувства и т.н. трябва да се отнесат към третата област на царството на духовете; но всичко онова, което може да живее в човешката душа така, че човекът да стане творец, че да въздейства преобразуващо и оплождащо върху своето обкръжение – то става явно в своя изконно собствен, същностен облик в четвъртото поле на духовния свят. – Онова, което е налице в петата област, може да се сравни с физическата светлина. То е мъдрост, която се разкрива в своя изконно собствен облик. Към тази област принадлежат същества, които изливат мъдрост в своето обкръжение, както Слънцето – светлина върху физическите същества. Онова, което бива осветено от тази мъдрост, се показва в своя истински смисъл и своето значение за духовния свят, както едно физическо същество показва своя цвят, когато бъде осветено от светлината. – Има още по-висши области на царството на духовете; те ще бъдат описани по-нататък в тази книга.

След смъртта Азът бива потопен в този свят заедно с плода, който донася от сетивния живот. А този плод е още съединен с онази част от астралното тяло, която в края на времето на пречистване не бива отхвърлена. Отпада всъщност само онази част, която след смъртта със своите влечения и желания беше обърната към физическия живот. Потапянето на Аза в духовния свят заедно с онова, което е усвоил от сетивния свят, може да се сравни с полагането на семенно зърно в зреещата земя. Както това семенно зърно привлича веществата и силите от своето обкръжение, за да се разгърне в ново растение, така разгръщането и растежът са същността на потопения в духовния свят Аз. – В онова, което един орган възприема, се крие и силата, чрез която самият този орган бива образуван. Окото възприема светлината. Но без светлината нямаше да има око. Същества, които прекарват живота си в тъмнина, не развиват у себе си инструменти за виждане. Така обаче целият телесен човек е създаден от скритите сили на онова, което се възприема чрез членовете на телата. Физическото тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло – от онези на света на живота, а астралното тяло е оформено от астралния свят. Когато сега Азът е пренесен в царството на духовете, срещу него застават тъкмо онези сили, които остават скрити за физическото възприятие. Онова, което става видимо в първата област на царството на духовете, са духовните същества, които винаги обкръжават човека и които са изградили и неговото физическо тяло. Във физическия свят човек следователно не възприема нищо друго освен откровенията на онези духовни сили, които са оформили и неговото собствено физическо тяло. След смъртта той е тъкмо сред самите тези оформящи сили, които сега му се показват в своя собствен, по-рано скрит облик. По същия начин чрез втората област той е сред силите, от които се състои неговото етерно тяло; в третата област към него се стичат силите, от които е обособено неговото астрално тяло. И по-висшите области на царството на духовете сега оставят да се стича към него онова, от което той е изграден в живота между раждането и смъртта.

Тези същества на духовния свят действат вече заедно с онова, което човекът е донесъл като плод от предишния живот и което сега става зародиш. И чрез това съвместно действие човекът най-напред бива изграден наново като духовно същество. В съня физическото тяло и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът наистина са извън тези две тела, но все още са свързани с тях. Онова, което те получават в такова състояние като влияния от духовния свят, може да служи само за възстановяване на силите, изчерпани по време на будността. Но след като са отхвърлени физическото тяло и етерното тяло, а след времето на пречистване и онези части от астралното тяло, които още са свързани чрез своите влечения с физическия свят, всичко, което се влива в Аза от духовния свят, става вече не само нещо, което поправя, а нещо, което оформя наново. И след известно време, за което ще стане дума в по-нататъшните части на тази книга, около Аза се е оформило астрално тяло, което отново може да обитава такова етерно тяло и физическо тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да премине през раждане и да се появи в едно ново земно съществуване, което вече е включило в себе си плода на предишния живот. До новото оформяне на едно астрално тяло човекът е свидетел на своето повторно изграждане. Тъй като силите на царството на духовете му се откриват не чрез външни органи, а отвътре, както собственият Аз в самосъзнанието, той може да възприема това откровение, докато сетивото му още не е насочено към външен свят на възприятията. От мига, в който астралното тяло е оформено наново, това сетиво обаче се обръща навън. Астралното тяло вече отново изисква външно етерно тяло и физическо тяло. С това то се отвръща от откровенията на вътрешното. Затова сега настъпва междинно състояние, в което човекът потъва в безсъзнание. Съзнанието може да изплува отново във физическия свят едва когато са образувани органите, необходими за физическото възприятие. През това време, в което престава озареното от вътрешно възприятие съзнание, новото етерно тяло започва да се присъединява към астралното тяло и тогава човекът може отново да влезе и във физическо тяло. В тези две присъединявания съзнателно би могъл да участва само такъв Аз, който сам от себе си е породил силите, творящи скрито в етерното тяло и във физическото тяло – Духа-Живот и Духа-Човек. Докато човекът не е стигнал дотам, същества, които са по-напреднали в своето развитие от самия него, трябва да ръководят това присъединяване. Астралното тяло бива водено от такива същества до една родителска двойка, така че да може да бъде надарено със съответното етерно тяло и физическо тяло. – Преди да се извърши присъединяването на етерното тяло, с човека, който отново встъпва във физическото съществуване, става нещо извънредно значително. Той е създал в своя предишен живот смущаващи сили, които са се показали при обратното странстване след смъртта. Нека отново вземем споменатия по-рано пример. Да предположим, че в четиридесетата година от предишния си живот човекът, от изблик на гняв, е причинил болка някому. След смъртта тази болка на другия е застанала насреща му като сила, която смущава развитието на собствения му Аз. Така е и с всички подобни случки от предишния живот. При повторното встъпване във физическия живот тези пречки за развитието отново застават пред Аза. Както с настъпването на смъртта пред човешкия Аз е стояла един вид картина на спомените, така сега пред него застава поглед напред към идващия живот. Отново човекът вижда такава картина, която сега показва всички пречки, които той трябва да отстрани, ако развитието му трябва да продължи. И онова, което той вижда така, става изходна точка на сили, които човекът трябва да вземе със себе си в новия живот. Образът на болката, която той е причинил на другия, става сила, която тласка Аза, когато той отново встъпва в живота, да поправи тази болка. Така предходният живот действа определящо върху новия. Делата на този нов живот в известен смисъл са причинени от делата на предишния. Тази закономерна връзка на едно по-ранно съществуване с едно по-късно трябва да се разглежда като закона на съдбата; свикнали са да го обозначават със заимствания от източната мъдрост израз „карма“. Изграждането на нова телесна цялост обаче не е единствената дейност, която се пада на човека между смъртта и новото раждане. Докато става това изграждане, човекът живее извън физическия свят. Но през това време физическият свят продължава своето развитие. В сравнително кратки периоди Земята променя своя лик. Как е изглеждало преди няколко хилядолетия в областите, които днес заема Германия? Когато човекът се появи в ново съществуване на Земята, тя по правило никога вече не изглежда така, както е изглеждала по времето на последния му живот. Докато той е отсъствал от Земята, какво ли не се е променило. В тази промяна на лика на Земята действат също скрити сили. Те действат от същия свят, в който се намира човекът след смъртта. И самият той трябва да участва в това преобразуване на Земята. Той може да го прави само под водачеството на по-висши същества, докато чрез пораждането на Дух-Живот и Дух-Човек не си е усвоил ясно съзнание за връзката между духовното и неговия израз във физическото. Но той участва в творческото преобразуване на земните условия. Може да се каже, че през времето от смъртта до едно ново раждане хората преобразуват Земята така, че нейните условия да съответстват на онова, което се е развило в самите тях. Когато разглеждаме едно място на Земята в определен момент и после, след дълго време, отново в напълно изменено състояние, силите, които са довели до тази промяна, са у мъртвите хора. По такъв начин те и между смъртта и новото раждане стоят във връзка със Земята. Свръхсетивното съзнание вижда във всяко физическо съществуване откровението на нещо скрито духовно. За физическото наблюдение върху преобразуването на Земята действат светлината на слънцето, промените на климата и т.н. За свръхсетивното наблюдение в светлинния лъч, който пада от слънцето върху растението, царува силата на мъртвите хора. Това наблюдение осъзнава как човешки души витаят около растенията, как променят почвата и други подобни. Не само към себе си, не единствено към подготовката на своето собствено ново земно съществуване е обърнат човекът след смъртта. Не, там той е призван да твори духовно върху външния свят, както в живота между раждането и смъртта е призван да твори физически.

Но не само животът на човека откъм царството на духовете въздейства върху условията на физическия свят, а и обратно, дейността във физическото съществуване има своите въздействия в духовния свят. Един пример може да онагледи какво става в това отношение. Между майката и детето съществува връзка на любов. Тази любов изхожда от привличането между двамата, което се корени в силите на сетивния свят. Но тя се преобразява с течение на времето. От сетивна връзка тя все повече става духовна. И тази духовна връзка се изтъкава не само за физическия свят, но и за царството на духовете. Така е и с други отношения. Което бива изпредено във физическия свят от духовни същества, то остава да съществува в духовния свят. Приятели, които в живота са се свързали дълбоко, принадлежат един на друг и в царството на духовете; и след отхвърлянето на телата те са в още много по-съкровена общност, отколкото във физическия живот. Защото като духове те съществуват един за друг така, както беше описано по-горе при откровенията на духовни същества пред други чрез вътрешното. И една връзка, изтъкана между двама души, ги събира отново и в един нов живот. Затова в най-истинския смисъл на думата трябва да се говори за повторно намиране на хората след смъртта.

Онова, което веднъж се е извършило с човека, от раждането до смъртта и оттам до едно ново раждане, се повтаря. Човекът се връща отново и отново на Земята, когато плодът, който е придобил в един физически живот, е узрял в царството на духовете. Но това не е повторение без начало и край, а човекът някога е преминал от други форми на съществуване в такива, които протичат по описания начин, и в бъдеще ще премине в други. Погледът към тези преходни степени ще се открие, когато по-нататък, в смисъла на свръхсетивното съзнание, бъде описано развитието на Вселената във връзка с човека.

Процесите между смъртта и новото раждане, естествено, са още по-скрити за външното сетивно наблюдение, отколкото онова, което като духовно лежи в основата на явното съществуване между раждането и смъртта. Това сетивно наблюдение може да види въздействията на тази част от скрития свят само там, където те навлизат във физическото съществуване. За него въпросът трябва да бъде дали човекът, който чрез раждането встъпва в съществуването, донася нещо от онова, което свръхсетивното познание описва като процеси между една предишна смърт и раждането. Когато някой намери черупка на охлюв, в която не личи нищо от животно, той все пак ще признае само това, че тази черупка е възникнала чрез дейността на едно животно, и не може да повярва, че тя се е сглобила в своята форма чрез чисто физически сили. Също така онзи, който разглежда човека в живота и намира нещо, което не може да произхожда от този живот, може разумно да допусне, че то произхожда от онова, което описва науката за свръхсетивното, ако по този начин върху иначе необяснимото пада обясняваща светлина. Така и тук сетивно-разсъдъчното наблюдение би могло, изхождайки от видимите въздействия, да намери невидимите причини разбираеми. И на онзи, който разглежда този живот напълно непредубедено, с всяко ново наблюдение и това все повече ще се оказва правилното. Само че става дума да се намери правилната гледна точка, за да се наблюдават въздействията в живота. Къде се намират например въздействията на онова, което свръхсетивното познание описва като процеси на времето на пречистване? Как излиза наяве въздействието на онова, което според данните на духовното изследване човекът трябва да преживее след това време на пречистване в чисто духовната област?

Загадки в тази област се натрапват в изобилие на всяко сериозно, задълбочено разглеждане на живота. Виждаме, че единият човек е роден в нужда и мизерия, надарен само с незначителни дарби, така че поради тези факти, дадени с раждането му, той изглежда предопределен за жалко съществуване. Другият от първия миг на своето съществуване бива отглеждан и обгрижван от грижовни ръце и сърца; у него се разгръщат блестящи способности; той е предразположен към плодотворно, удовлетворяващо съществуване. Спрямо такива въпроси могат да се проявят две противоположни нагласи. Едната ще иска да се придържа към онова, което възприемат сетивата и което може да разбере разсъдъкът, придържащ се към тези сетива. В това, че един човек се ражда в щастие, а друг в нещастие, тази нагласа няма да вижда въпрос. Дори и да не иска да употреби думата „случайност“, тя все пак няма да помисли да приеме някаква закономерна връзка, която причинява подобно нещо. А по отношение на заложбите, на дарбите, такъв начин на мислене ще се придържа към онова, което е „унаследено“ от родители, прародители и други предци. Той ще отхвърли търсенето на причините в духовни процеси, които самият човек е преживял преди своето раждане – встрани от линията на наследствеността на своите предци – и чрез които сам си е оформил своите заложби и дарби. – Друга нагласа ще се чувства неудовлетворена от такова схващане. Тя ще каже: Та и в явния свят нищо не става на определено място или в определена среда, без да трябва да се предполагат причини, поради които това е така. Макар в много случаи човекът още да не е изследвал тези причини, те съществуват. Алпийското цвете не расте в равнината. В неговата природа има нещо, което го свързва с алпийската местност. Също така в човека трябва да има нещо, което го кара да се роди в определена среда. Тук не са достатъчни причини, които се намират само във физическия свят. За по-дълбоко мислещия те изглеждат така, сякаш фактът, че някой е нанесъл удар на друг, трябва да бъде обяснен не с чувствата на първия, а с физическия механизъм на ръката му. – Също толкова неудовлетворена трябва да се покаже тази нагласа и от всяко обяснение на заложбите и дарбите само чрез „наследствеността“. Може спокойно да ѝ се казва: Вижте как определени заложби се предават по наследство в семействата. В продължение на два века и половина музикалните заложби са се предавали по наследство у членовете на семейство Бах. От семейство Бернули са произлезли осем математици, някои от които в детството си са били предназначени за съвсем други професии. Но „унаследените“ дарби винаги са ги тласкали към семейната професия. Може по-нататък да се посочи как чрез точно изследване на родословната линия на една личност може да се покаже, че по един или друг начин дарбата на тази личност се е проявявала у предците и че тя се явява само като сбор от унаследени заложби. – Който има посочения втори вид нагласа, със сигурност няма да пренебрегне такива факти; но те не могат да бъдат за него това, което са за онзи, който иска при своите обяснения да се опира само на процесите в сетивния свят. Първият ще посочи, че унаследените заложби не могат сами от себе си да се сумират в цялостната личност, както и металните части на часовника не могат сами от себе си да се оформят в часовник. И ако му се възрази, че все пак съвместното действие на родителите може да предизвика комбинирането на заложбите, т.е. че то, така да се каже, заема мястото на часовникаря, той ще отвърне: Погледнете непредубедено към съвсем новото, което е дадено с всяка детска личност; то не може да идва от родителите просто поради това, че в тях го няма.

Неясното мислене може да създаде голямо объркване в тази област. Най-лошо е, когато носителите на първата нагласа представят носителите на втората като противници на онова, което все пак се опира на „сигурни факти“. Но на последните изобщо не е нужно да им идва наум да отричат истинността или стойността на тези факти. Те например също напълно виждат, че една определена духовна заложба, дори духовна насоченост, се „предава по наследство“ в едно семейство и че известни заложби, сумирани и комбинирани в един потомък, дават значителна личност. Те напълно могат да се съгласят, когато им се каже, че най-значителното име рядко стои в началото, а стои в края на една кръвна общност. Но не бива да им се взема за зло, ако са принудени да изведат от това съвсем други мисли, отколкото онези, които искат да спрат само при сетивно-фактическото. На последните тъкмо може да се отвърне: Наистина човекът показва белезите на своите предци, защото духовно-душевното, което чрез раждането встъпва във физическото съществуване, взема своята телесност от онова, което му дава наследствеността. С това обаче още не е казано нищо друго освен това, че едно същество носи особеностите на средата, в която се е потопило. Това е наистина странно – тривиално – сравнение, но непредубеденият няма да му отрече основание, когато се каже: това, че едно човешко същество се показва обвито в свойствата на своите предци, доказва за произхода на личните свойства на това същество също толкова малко, колкото това, че един човек е мокър, защото е паднал във водата, доказва нещо за неговата вътрешна природа. И по-нататък може да се каже: Когато най-значителното име стои в края на една кръвна общност, това показва, че носителят на това име е имал нужда от тази кръвна общност, за да си оформи тялото, което му е било необходимо за разгръщането на неговата цялостна личност. Но то не доказва нищо за „унаследяването“ на личното като такова; нещо повече, за здравата логика този факт доказва тъкмо обратното. Защото, ако личните дарби се предаваха по наследство, те би трябвало да стоят в началото на една кръвна общност и после, тръгвайки оттам, да се предават по наследство на потомците. Но тъй като стоят в края, това е тъкмо свидетелство, че те не се предават по наследство. Не бива обаче да се отрича, че и онези, които говорят за духовна причинност в живота, допринасят не по-малко за объркването. Те често говорят прекалено общо, неопределено. Когато се казва, че личността на човека се сумира от унаследените белези, това наистина може да се сравни с твърдението, че металните части на един часовник сами са се сглобили в него. Но трябва да се признае и това, че с много твърдения относно един духовен свят положението не е по-различно, отколкото ако някой каже: Металните части на часовника не могат сами да се съединят така, че чрез съединяването стрелките да се придвижват напред, следователно трябва да има нещо духовно, което да извършва това придвижване напред. Спрямо такова твърдение наистина гради върху много по-добра основа онзи, който казва: Ах, не се занимавам повече с такива „мистични“ същества, които придвижват стрелките; аз се стремя да опозная механичните връзки, чрез които се предизвиква придвижването на стрелките. Изобщо не става дума само да се знае, че зад нещо механично, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят), а значение може да има единствено опознаването на мислите, които в духа на часовникаря са предшествали изработването на часовника. Тези мисли могат да бъдат намерени отново в механизма.

Всяко чисто мечтаене и фантазиране за свръхсетивното носи само объркване. Защото то не е годно да задоволи противниците. Те са прави, когато казват, че подобно общо позоваване на свръхсетивни същества с нищо не подпомага разбирането на фактите. Наистина такива противници могат да кажат същото и спрямо определените данни на духовната наука. Но тогава може да се посочи как в явния живот се проявяват въздействията на скритите духовни причини. Може да се каже: Нека приемем, че е вярно онова, което духовното изследване твърди, че е установило чрез наблюдение, а именно че човекът след смъртта си е преминал през време на пречистване и че през него е преживял душевно каква пречка за напредващото развитие е едно определено дело, което той е извършил в един предишен живот. Докато е преживявал това, в него се е образувал нагонът да поправи последиците от това дело. Този нагон той донася със себе си за един нов живот. И наличието на този нагон образува онази черта в неговото същество, която го поставя на място, откъдето поправянето е възможно. Нека се вземе предвид една съвкупност от такива нагони, и ще имаме причина за съобразената със съдбата среда, в която се ражда един човек. – Същото може да стане и с друго допускане. Нека отново предположим, че е вярно онова, което казва духовната наука: че плодовете на един изминал живот се вграждат в духовния зародиш на човека и че царството на духовете, в което той се намира между смъртта и новия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да се появят, преобразени в заложби и способности, в един нов живот и да оформят личността така, че тя да се явява като въздействие на онова, което е било спечелено в един предишен живот. – На онзи, който прави тези допускания и с тях непредубедено разглежда живота, ще се покаже, че чрез тях всичко сетивно-фактическо може да бъде признато в своето пълно значение и истинност, но че същевременно става разбираемо всичко онова, което, когато се гради само върху сетивните факти, винаги трябва да остане неразбираемо за онзи, чиято нагласа е насочена към духовния свят.* И преди всичко ще изчезне всяка нелогичност от рода на посочената по-рано: понеже най-значителното име стои в края на една кръвна общност, носителят му трябвало да е наследил своята дарба. Животът става логически разбираем чрез установените от духовната наука свръхсетивни факти.

Съвестният търсач на истината, който иска да се ориентира във фактите без собствен опит в свръхсетивния свят, ще може обаче да повдигне и още едно сериозно възражение. Може именно да се изтъкне, че е недопустимо да се приема съществуването на някакви факти просто защото така може да се обясни нещо, което иначе е необяснимо. Такова възражение със сигурност е съвсем без значение за онзи, който познава съответните факти от свръхсетивния опит. И в следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който може да се върви, за да се опознаят като собствено преживяване не само други духовни факти, които се описват тук, но и законът на духовната причинност. Но за всеки, който не иска да тръгне по този път, горното възражение може да има значение. И онова, което може да се каже срещу него, е ценно и за такъв, който е решен сам да върви по посочения път. Защото, ако някой го възприеме по правилния начин, то самото е най-добрата първа стъпка, която може да се направи по този път. – Напълно вярно е именно: само защото чрез него можем да си обясним нещо, което иначе остава необяснимо, не бива да приемаме нещо, за чието съществуване иначе не знаем нищо. Но в случая с посочените духовни факти работата все пак стои още иначе. Ако човек ги приеме, това има не само интелектуалната последица, че чрез тях той намира живота разбираем, а чрез приемането на тези допускания в своите мисли той преживява и още нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: На някого се случва нещо, което предизвиква в него твърде мъчителни усещания. Той може да се отнесе към това по два начина. Може да преживее случката като нещо, което го засяга мъчително, и да се отдаде на мъчителното усещане, може би дори да потъне в болка. Но може и да се отнесе към нея иначе. Може да каже: В действителност аз самият в един минал живот съм образувал в себе си силата, която ме е изправила пред тази случка; в действителност аз сам съм си причинил това. И тогава той може да възбуди в себе си всички усещания, които такава мисъл може да породи. Разбира се, мисълта трябва да бъде преживяна с най-съвършена сериозност и с цялата възможна сила, ако тя трябва да има такава последица за живота на усещанията и чувствата. Който постигне подобно нещо, при него ще настъпи опит, който най-добре може да се онагледи чрез едно сравнение. Двама души – така нека приемем – получават в ръка пръчка восък за печати. Единият прави интелектуални разсъждения за „вътрешната природа“ на пръчката. Тези разсъждения може да са много умни; но ако тази „вътрешна природа“ не се проявява с нищо, някой спокойно може да му възрази, че това е мечтателство. Другият обаче разтрива восъка с парче плат и показва след това, че пръчката привлича малки телца. Има съществена разлика между мислите, които са минали през главата на първия човек и са го подтикнали към разсъжденията, и мислите на втория. Мислите на първия нямат фактическа последица; мислите на втория обаче са извикали от скритостта ѝ една сила, т.е. нещо фактическо. – Така е и с мислите на човек, който си представя, че сам е посадил в себе си чрез един по-ранен живот силата да се срещне с едно събитие. Тази представа сама по себе си възбужда в него една действителна сила, чрез която той може да посрещне събитието по съвсем друг начин, отколкото ако не храни тази представа. Чрез това у него просветва разбиране за необходимата същност на това събитие, което иначе би могъл да признае само като случайност. И той непосредствено ще прозре: имал съм правилната мисъл, защото тази мисъл имаше силата да ми разкрие факта. Ако някой повтаря такива вътрешни процеси, те непрекъснато стават средство за вътрешен приток на сила и така доказват своята правилност чрез своята плодотворност. И тази правилност постепенно се проявява достатъчно силно. В духовно, душевно и също във физическо отношение такива процеси действат оздравително, дори във всяко отношение благотворно върху живота. Човекът забелязва, че чрез това се поставя по правилен начин във връзката на живота, докато, ако взема предвид само единия живот между раждането и смъртта, се отдава на заблуда. Човекът става душевно по-силен чрез описаното знание. – Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причинност всеки наистина може да си набави само сам в своя вътрешен живот. Но и всеки може да го има. Който не си го е набавил, наистина не може да прецени неговата доказателствена сила. Но който си го е набавил, той едва ли може вече да се усъмни в него. Изобщо не бива да се учудваме, че това е така. Защото за онова, което е така изцяло свързано с това, което съставлява най-съкровената същност на човека, неговата личност, е съвсем естествено, че и то може да бъде достатъчно доказано само в най-съкровеното преживяване. – Срещу това обаче не може да се изтъкне, че подобен въпрос, понеже съответства на такова вътрешно преживяване, всеки трябва да урежда сам със себе си и че той не може да бъде предмет на една духовна наука. Сигурно е, че всеки трябва сам да има преживяването, както всеки сам трябва да прозре доказателството на една математическа теорема. Но пътят, по който може да се стигне до преживяването, е валиден за всички хора, както методът за доказване на една математическа теорема е валиден за всички.

Не бива да се отрича, че – като се оставят, естествено, настрана свръхсетивните наблюдения – току-що приведеното доказателство чрез мощта на съответните мисли да пораждат сила е единственото, което устоява на всяка непредубедена логика. Всички други съображения са наистина много значими; но всички те все пак ще имат нещо, в което противникът може да намери уязвими места. Който обаче си е усвоил достатъчно непредубеден поглед, той още във възможността и фактичността на възпитанието у човека ще намери нещо, което има логически действаща доказателствена сила за това, че едно духовно същество си пробива път към съществуване в телесната обвивка. Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При първото определящите за него свойства и способности се появяват с раждането като нещо определено в себе си, което ясно показва как то е предначертано чрез наследствеността и се разгръща във външния свят. Вижте как малкото пиленце от раждането си изпълнява жизнените си функции по определен начин. А с човека, с неговия вътрешен живот, чрез възпитанието влиза в отношение нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. И той може да е в състояние да усвои въздействията на такива външни влияния. Който възпитава, знае, че насреща на такива влияния трябва да излязат сили от вътрешността на човека; ако това не е така, всяко обучение и възпитание е безсмислено. За непредубедения възпитател дори съвсем рязко се очертава границата между унаследените заложби и онези вътрешни сили на човека, които просветват през тези заложби и които произхождат от предишни житейски пътища. Наистина за такива неща не могат да се приведат толкова „тежки“ доказателства, колкото за известни физически факти чрез везните. Но затова пък тези неща са тъкмо интимностите на живота. И за онзи, който има усет за тях, и такива неосезаеми свидетелства са доказателни; дори по-доказателни от осезаемата действителност. Това, че и животни могат да бъдат дресирани, т.е. че те, така да се каже, чрез възпитание придобиват свойства и способности, не е възражение за онзи, който е в състояние да гледа към същественото. Защото, независимо от това, че навсякъде в света се срещат преходи, резултатите от дресировката при едно животно в никакъв случай не се сливат с неговата лична същност по същия начин, както при човека. Подчертава се дори как способностите, които се придобиват чрез дресировка у домашните животни в съвместния им живот с човека, се предават по наследство, т.е. веднага действат по родов, а не по личен начин. Дарвин описва как кучета апортират, без да са били учени на това или да са го виждали. Кой би искал да твърди същото за човешкото възпитание?

Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения надхвърлят мнението, че човекът е сглобен отвън от чисто унаследени сили. Те се издигат до мисълта, че едно духовно същество, една индивидуалност, предшества телесното съществуване и го оформя. Но мнозина от тях все пак не намират възможност да разберат, че има повторни земни животи и че в междинното съществуване между животите плодовете на предишните са съоформящи сили. Нека приведем един от редицата на такива мислители. Имануел Херман Фихте, синът на великия Фихте, привежда в своята „Антропология“ наблюденията си, които го довеждат (с. 528) до следната обобщаваща преценка: „Родителите не са създатели в пълния смисъл: те предоставят органичното вещество, и не само него, а заедно с това и онова средно, сетивно-сърдечно, което се проявява в темперамента, в своеобразната окраска на сърцето, в определената спецификация на нагоните и други подобни и като чийто общ източник се оказа ‚фантазията‘ в онзи по-широк, доказан от нас смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетание на душите на родителите е несъмнено; затова е напълно основателно те да бъдат обявени за просто продукт на зачатието, още повече ако, както трябваше да решим, зачатието се схваща като действителен душевен процес. Но същинският, завършващ център на личността липсва тъкмо тук; защото при по-дълбоко проникващо наблюдение се оказва, че и онези сърдечни особености са само обвивка и оръдие, за да обхванат в себе си същинските духовни идеални заложби на човека, годни да ги подпомагат в тяхното развитие или да ги възпрепятстват, но в никакъв случай способни да ги оставят да възникнат от самите тях.“ И по-нататък там се казва: „Всеки предсъществува според своята духовна основна форма, защото, погледнато духовно, никой индивид не прилича на друг, толкова малко, колкото един животински вид на някой от останалите“ (с. 532). Тези мисли стигат само дотам, че допускат едно духовно същество да влезе във физическата телесност на човека. Но тъй като неговите формиращи сили не се извеждат от причини от предишни животи, всеки път, когато възниква една личност, такова духовно същество би трябвало да произлиза от една божествена първооснова. При това допускане обаче не би имало възможност да се обясни сродството, което все пак съществува между заложбите, които си пробиват път от човешката вътрешност, и онова, което от външната земна среда в течение на живота прониква към тази вътрешност. Човешката вътрешност, която за всеки отделен човек би произхождала от една божествена първооснова, би трябвало да е съвсем чужда на онова, което застава насреща ѝ в земния живот. Това няма да е така – както в действителност и не е – само ако тази човешка вътрешност вече е била свързана с външното, ако тя не живее в него за първи път. Непредубеденият възпитател може ясно да възприеме следното: аз поднасям на моя възпитаник от резултатите на земния живот нещо, което наистина е чуждо на неговите само унаследени свойства, но което все пак му се струва така, сякаш той вече е участвал в работата, от която произхождат тези резултати. Само повторните земни животи във връзка с изложените от духовното изследване факти в духовната област между земните животи – само всичко това може да даде задоволително обяснение на всестранно разгледания живот на сегашното човечество. – Тук изрично се казва: на „сегашното“ човечество. Защото духовното изследване показва, че кръговратът на земните животи наистина някога е започнал и че тогава за духовното същество на човека, което влиза в телесната обвивка, са съществували други условия, отколкото сега. В следващите глави ще се върнем към това първобитно състояние на човешкото същество. Когато по този начин, изхождайки от резултатите на духовната наука, бъде показано как това човешко същество е получило своя сегашен облик във връзка със земното развитие, ще може и още по-точно да се посочи как духовното ядро на същността на човека прониква от свръхсетивни светове в телесните обвивки и как се оформя законът на духовната причинност, „човешката съдба“.