ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ

Който се заеме да изложи духовнонаучни резултати от такъв род, каквито са записани в тази книга, трябва преди всичко да се съобразява с това, че днес в най-широки кръгове този род се смята за невъзможен. Нали в следващите изложения се казват неща, за които едно мислене, считано в наше време за строго, твърди, че „за човешкия интелект вероятно изобщо остават неразрешими“. – Който познава и умее да оцени основанията, които карат някои сериозни личности да твърдят такава невъзможност, той би искал отново и отново да подновява опита да покаже на какви недоразумения почива вярата, че на човешкото познаване е отказано проникването в свръхсетивните светове.

Защото са налице две неща. Първо, никоя човешка душа при по-дълбок размисъл няма да може за дълго да се затваря пред факта, че нейните най-важни въпроси за смисъла и значението на живота би трябвало да останат без отговор, ако нямаше достъп до свръхсетивни светове. Човек може теоретично да се самозаблуждава относно този факт; но дълбините на душевния живот не се поддават на това самозаблуждение. – Който не иска да се вслуша в тези душевни дълбини, той, естествено, ще отхвърли изложенията за свръхсетивните светове. Но все пак има хора, чийто брой наистина не е малък, за които е невъзможно да останат глухи за изискванията на тези дълбини. Те трябва непрестанно да хлопат на портите, които според мнението на другите затварят „непостижимото“.

Второ, изложенията на „строгото мислене“ в никакъв случай не бива да се подценяват. Който се занимава с тях, там, където те трябва да се вземат насериозно, напълно ще съпреживее тази сериозност. Пишещият тази книга не би искал да бъде сметнат за такъв, който с леко сърце пренебрегва огромната мисловна работа, която е била вложена, за да се определят границите на човешкия интелект. Тази мисловна работа не може да се отмине с няколко фрази за „школска мъдрост“ и други подобни. Така, както тя се проявява в много случаи, тя има своя извор в истинската борба на познанието и от истинска проницателност. – Да, трябва да се признае дори още много повече: изнесени са основания за това, че онова познание, което днес се смята за научно, не може да проникне в свръхсетивните светове, и тези основания в известен смисъл са неопровержими.

Тъй като пишещият тази книга сам признава това без възражения, на някои може да се стори съвсем странно, че той все пак се заема да прави изложения, които се отнасят до свръхсетивни светове. Изглежда почти изключено някой да признава в известен смисъл основанията за непознаваемостта на свръхсетивните светове и въпреки това да говори за тези свръхсетивни светове.

И все пак човек може да постъпва така. И същевременно може да разбере, че това поведение се възприема като противоречиво. Просто не всеки се впуска в опита, който човек придобива, когато с човешкия разсъдък се приближи до свръхсетивната област. Тогава се оказва, че доказателствата на този разсъдък наистина могат да бъдат неопровержими; и че въпреки своята неопровержимост не е нужно те да бъдат решаващи за действителността. Вместо всякакви теоретични разглеждания, нека тук се опитаме чрез едно сравнение да постигнем разбирателство. При това без възражения се признава, че сравненията сами по себе си не доказват нищо; но това не пречи те често да правят разбираемо онова, което трябва да бъде изразено.

Човешкото познаване, така както то работи във всекидневния живот и в обикновената наука, действително е устроено така, че не може да проникне в свръхсетивните светове. Това може да се докаже неопровержимо; но за определен вид душевен живот това доказателство не може да има друга стойност освен онази, която би имало доказателството, което някой би предприел, за да покаже, че естественото око на човека със своята зрителна способност не може да проникне до малките клетки на едно живо същество или до устройството на далечни небесни тела. Колкото вярно и доказуемо е твърдението: обикновената зрителна способност не прониква до клетките, толкова вярно и доказуемо е и другото, че обикновеното познаване не може да проникне в свръхсетивните светове. И все пак доказателството, че обикновената зрителна способност трябва да спре пред клетките, не решава нищо срещу изследването на клетките. Защо доказателството, че обикновената познавателна способност трябва да спре пред свръхсетивните светове, да решава нещо срещу възможността тези светове да бъдат изследвани?

Може да се долови усещането, което някои неизбежно ще имат при това сравнение. Може дори да се съпреживее съмнението, че онзи, който се противопоставя на тази работа с такова сравнение, дори само подозира цялата сериозност на споменатата мисловна работа. И все пак пишещият това не само е проникнат от тази сериозност, но е на мнение, че тази мисловна работа е сред най-благородните постижения на човечеството. Да се доказва, че невъоръженото човешко око не може да стигне до клетките, наистина би било ненужно начинание; да се осъзнае в строго мислене природата на това мислене, е необходима духовна работа. Че онзи, който се отдава на такава работа, не забелязва, че действителността може да го опровергае, е повече от разбираемо. Колкото и малко място да може да има в предварителните бележки към тази книга за разглеждане на някои „опровержения“ на първите издания от страна на такива личности, на които липсва всякакво разбиране за онова, към което е насочен стремежът тук, или които насочват своите неверни нападки срещу личността на автора, толкова по-силно трябва да се подчертае, че само онзи, който иска да се затвори пред умонастроението на изложенията, може да предположи в книгата подценяване на сериозната научна мисловна работа. Познаването на човека може да бъде засилено, укрепено, както може да бъде засилена зрителната способност на окото. Само че средствата за укрепване на познаването са изцяло от духовен род; те са вътрешни, чисто душевни действия. Те се състоят в онова, което в тази книга се описва като медитация, концентрация (съзерцание). Обикновеният душевен живот е свързан с инструментите на тялото; укрепеният душевен живот се освобождава от тях. Има направления на мисълта в съвремието, за които такова твърдение неизбежно изглежда съвсем безсмислено, за които то неизбежно почива само на самозаблуда. Такива направления на мисълта лесно ще успеят от своята гледна точка да докажат, че „целият душевен живот“ бил свързан с нервната система. Който стои на гледната точка, от която е написана тази книга, напълно разбира такива доказателства. Той разбира хората, които казват, че само повърхностността може да твърди, че човек можел да има някакъв независим от тялото душевен живот. Хора, които са напълно убедени, че при такива душевни преживявания е налице връзка с живота на нервите, само че „духовнонаучният дилетантизъм“ не я прозира.

Тук на онова, което е описано в тази книга, определени – напълно разбираеми – мисловни навици се противопоставят толкова рязко, че с мнозина разбирателството днес е все още съвсем безнадеждно. Тук човек стои именно пред точката, в която трябва да се прояви желанието да не подобава вече на духовния живот на съвремието едно направление на изследване, което рязко се отклонява от собственото, веднага да бъде заклеймявано като фантазьорство, мечтателство и т.н. – От друга страна, обаче още днес е налице фактът, че известен брой хора имат разбиране за свръхсетивния род изследване, какъвто е описан и в тази книга. Хора, които проумяват, че смисълът на живота не се разкрива в общи фрази за душата, Себето и т.н., а може да се открие само чрез действителното вникване в резултатите на свръхсетивното изследване. Не от нескромност, а с радостно удовлетворение авторът на тази книга дълбоко чувства необходимостта от това четвърто издание след сравнително кратко време.

Да подчертава това с нескромност авторът не би могъл, тъй като чувства твърде ясно колко малко и новото издание отговаря на онова, което то всъщност би трябвало да бъде като „очертания на един свръхсетивен светоглед“. За новото издание цялото беше още веднъж преработено, на важни места бяха вмъкнати много допълнения, бяха търсени пояснения. Но на многобройни места авторът усети колко неподатливи се оказват средствата на достъпното за него изложение спрямо онова, което показва свръхсетивното изследване. Така едва ли можеше да се покаже нещо повече от един път, за да се стигне до представите, които в книгата се дават за сатурновото, слънчевото, лунното развитие. В това издание и в тази област накратко е разгледана наново една важна гледна точка. Но преживяванията по отношение на такива неща толкова много се отклоняват от всички преживявания в сетивната област, че изложението изисква непрестанна борба за израз, който да изглежда поне донякъде достатъчен. Който е готов да вникне в направения тук опит за изложение, може би ще забележи, че някои неща, които сухото слово не е в състояние да каже, се търсят чрез начина на описанието. Той е различен например при сатурновото, различен при слънчевото и т.н. развитие.

В новото издание втората част на книгата, която разглежда „познанието на висшите светове“, получи много допълнения и разширения, които се струват важни на автора на книгата. Стремежът беше да се опише нагледно видът на вътрешните душевни процеси, чрез които познанието се освобождава от границите, които има в сетивния свят, и става годно за преживяване на свръхсетивния свят. Направен беше опит да се покаже, че това преживяване, макар да се придобива чрез съвсем вътрешни средства и пътища, все пак няма само субективно значение за отделния човек, който го придобива. От изложението трябваше да личи, че вътре в душата нейната отделност и лична особеност се отхвърлят и се постига преживяване, което има по същия начин всеки човек, който именно по правилен начин осъществява развитието, излизайки от своите субективни преживявания. Едва когато „познанието на свръхсетивните светове“ се мисли като имащо този характер, човек е в състояние да го различи от всички преживявания на чисто субективната мистика и т.н. За такава мистика наистина може да се каже, че тя повече или по-малко все пак е субективна работа на мистика. Но духовнонаучното обучение на душата, както се има предвид тук, се стреми към такива обективни преживявания, чиято истинност наистина се познава съвсем вътрешно, но които тъкмо затова се прозират в своята всеобща валидност. – И тук отново има една точка, в която разбирателството с някои мисловни навици на нашето време е доста трудно. Накрая авторът на книгата би искал да отбележи, че е желателно и благосклонно настроените да приемат тези изложения като онова, за което те се представят чрез собственото си съдържание. Днес често господства стремежът на това или онова духовно направление да се дава това или онова старо име. Едва така то изглежда ценно за някои. Но може да се попита: какво биха спечелили изложенията на тази книга от това, че ги наричат „розенкройцерски“ или нещо подобно? Важното е, че тук със средствата, които са възможни в настоящия период на развитие на душата и са съобразни с нея, се прави опит за поглед в свръхсетивните светове и че от тази гледна точка се разглеждат загадките на човешката съдба и на човешкото съществуване отвъд границите на раждането и смъртта. Не трябва да става дума за стремеж, който носи това или онова старо име, а за стремеж към истина.

От друга страна, и с враждебно намерение са били употребявани названия за светогледа, описан в книгата. Независимо от това, че онези от тях, с които са искали най-тежко да засегнат и дискредитират автора, са абсурдни и обективно неверни, такива названия издават своята недостойност с това, че принизяват един напълно независим стремеж към истина, като не го оценяват според самия него, а искат да внушат на другите като съждение измислената от тях или безосновно възприета и разпространявана по-нататък зависимост от това или онова направление. Колкото и необходими да са тези думи с оглед на някои нападки срещу автора, на него все пак му е противно да навлиза по-нататък в този въпрос на това място.

Написано през юни 1913 г.

Рудолф Щайнер