ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Който предава на обществеността книга като настоящата, той трябва да може невъзмутимо да си представи всякаква преценка на своите изложения, каквато е възможна в наше време. Например някой, който е размишлявал върху тези неща съобразно резултатите от изследванията на науката, би могъл да започне да чете даденото тук описание на това или онова нещо. И той би могъл да стигне до следното съждение: „Човек е изумен как подобни твърдения изобщо са възможни в наше време. С най-простите природонаучни понятия се борави безцеремонно по начин, който позволява да се заключи за направо непонятно непознаване дори на елементарни познания. Авторът употребява понятия като например ‚топлина‘ по начин, по който може да го прави само някой, покрай когото целият съвременен начин на мислене във физиката е минал безследно. Всеки, който познава дори само основите на тази наука, би могъл да му покаже, че онова, което той казва тук, не заслужава дори названието дилетантство, а може да бъде определено само с израза: абсолютно невежество...“ Биха могли да се напишат още много такива изречения от подобна, напълно възможна преценка. Но след горните изказвания човек би могъл да си представи например и следното заключение: „Който е прочел няколко страници от тази книга, ще я остави, според темперамента си, усмихнат или възмутен и ще си каже: ‚Странно все пак какви уродливи израстъци може да пусне в наше време едно погрешно направление на мисълта. Тези изложения е най-добре да се сложат при разни други куриози, които човек е срещнал напоследък.‘“ – Но какво казва авторът на тази книга, ако примерно действително се натъкне на такава преценка? Не трябва ли той просто, от своята гледна точка, да смята оценяващия за читател, неспособен да съди, или за такъв, който няма добрата воля да стигне до съждение, изпълнено с разбиране? – На това трябва да се отговори: Не, този автор далеч не винаги прави това. Той може да си представи, че неговият критик може да бъде много умна личност, също и способен учен и човек, който съставя съжденията си съвсем съвестно. Защото този автор е в състояние да се вживее в душата на такава личност и в основанията, които могат да я доведат до такова съждение. За да стане ясно какво действително казва авторът, е необходимо нещо, което самият той по принцип често намира за неуместно, но за което тъкмо при тази книга има належащ повод: а именно да се говори за някои лични неща. Все пак в тази посока няма да бъде изнесено нищо, което да не е свързано с решението да бъде написана тази книга. Онова, което се казва в такава книга, със сигурност не би имало право на съществуване, ако имаше само личен характер. То трябва да съдържа описания, до които може да стигне всеки човек, и трябва да бъде казано така, че да не се забелязва никакво лично оцветяване, доколкото това изобщо е възможно. Следователно в това отношение не се има предвид личното. То трябва да се отнася само до това да стане разбираемо как авторът може да намира за обяснима описаната по-горе преценка на своите изложения и въпреки това е могъл да напише тази книга. Наистина би имало нещо, което би могло да направи излишно изнасянето на такова лично нещо: ако обстойно се изтъкнат всички подробности, които показват как описанието в тази книга в действителност все пак съвпада с всички постижения на съвременната наука. За това обаче наистина биха били нужни много томове като въведение към книгата. Тъй като те не могат да бъдат предоставени в момента, на автора му се струва необходимо да каже поради какви лични обстоятелства смята, че има право да счита такова съвпадение за възможно по задоволителен начин. – Той със сигурност никога не би се заел да публикува всичко онова, което се казва в тази книга например по отношение на топлинните процеси, ако не можеше да си признае следното: преди вече тридесет години той е имал възможността да изучава физика, като обучението се разклоняваше в различните области на тази наука. В областта на топлинните явления тогава в центъра на обучението стояха обясненията, които спадат към така наречената „механична теория на топлината“. А тази „механична теория на топлината“ дори го интересуваше особено силно. Историческото развитие на съответните обяснения, което тогава се свързваше с имена като Юл. Роберт Майер, Хелмхолц, Джаул, Клаузиус и др., беше сред неговите постоянни занимания. Благодарение на това по времето на следването си той си е създал достатъчна основа и възможност до днес да следи всички действителни постижения в областта на физическото учение за топлината и да не среща пречки, когато се опитва да проникне във всичко онова, което науката постига в тази област. Ако авторът трябваше да си каже, че не може това, то това би било за него основание да остави неказани и ненаписани изнесените в книгата неща. Той действително си е поставил за принцип да говори или пише в областта на духовната наука само за неща, за които би могъл да каже по начин, който му се струва достатъчен, и какво знае за тях съвременната наука. С това той съвсем не иска да изкаже нещо, което да бъде общо изискване към всички хора. Всеки може с право да се чувства подтикнат да съобщи и публикува онова, към което го тласкат неговата способност за съждение, неговото здраво чувство за истина и неговото чувство, дори ако не знае какво може да се каже за съответните неща от гледна точка на съвременната наука. Само авторът на тази книга иска за себе си да се придържа към изказаното по-горе. Той например не би искал да напише малкото изречения за човешката жлезиста система или за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не беше в състояние да направи и опит да говори за тези неща във формите, в които един съвременен природоизследовател говори от гледна точка на науката за жлезистата или нервната система. – Следователно, въпреки че е възможно съждението, че онзи, който говори за „топлина“ така, както това става тук, не знае нищо за основите на съвременната физика, все пак е вярно, че авторът на тази книга смята, че с пълно право е направил онова, което е направил, защото действително се стреми да познава съвременното изследване, и че би се въздържал да говори така, ако то му беше чуждо. Той знае колко лесно мотивът, поради който се изказва такъв принцип, може да бъде объркан с нескромност. Но все пак е нужно по отношение на тази книга да се изкаже такова нещо, за да не бъдат истинските мотиви на автора объркани с други, съвсем различни. А това объркване би могло да бъде именно още много по-лошо от онова с нескромността.

Възможна би била обаче и преценка от философска гледна точка. Тя би могла да се оформи по следния начин. Който чете тази книга като философ, той се пита: „Нима авторът е проспал цялата теоретико-познавателна работа на съвремието? Нима никога не е научил, че е живял един Кант и че след него е просто философски недопустимо да се изнасят подобни неща?“ – И в тази посока би могло да се продължи. Но преценката би могла да завърши и така: „За философа подобни некритични, наивни, лаически брътвежи са непоносими и по-нататъшното занимаване с тях би било загуба на време.“ – Поради същия мотив, който беше описан по-горе, авторът би искал, въпреки всички недоразумения, които могат да последват от това, и тук отново да изнесе нещо лично. Той започна да изучава Кант на шестнадесетгодишна възраст; и днес той наистина вярва, че има право съвсем обективно да оценява от Кантова гледна точка всичко онова, което се изнася в настоящата книга. И от тази страна той би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше какво може да накара един философ да я намери наивна, когато се приложи критическата мярка на съвремието. Но човек действително може да знае как тук в смисъла на Кант се преминават границите на възможното познание; може да знае как Хербарт би открил „наивен реализъм“, който не е стигнал до „обработка на понятията“ и т.н., и т.н.; може дори да знае как съвременният прагматизъм на Джеймс, Шилер и др. би намерил, че е надхвърлена мярката на онова, което са „истинни представи“, които „можем да усвоим, да утвърдим, да приведем в сила и да верифицираме“*. Човек може да знае всичко това и въпреки това, да, именно затова, да смята, че има право да напише настоящите изложения. Авторът на тази книга се е занимал обстойно с философските направления на мисълта в своите съчинения „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“, „Истина и наука“, „Философия на свободата“, „Светогледът на Гьоте“, „Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век“, „Загадките на философията“**.

Биха могли да бъдат приведени още много видове възможни преценки. Би могло да има и някой, който е чел някое от по-ранните съчинения на автора, например „Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век“ или пък неговата малка книжка „Хекел и неговите противници“. Такъв човек би могъл да каже: „Направо е непонятно как един и същи човек може да напише тези съчинения, а също, наред с вече издадената от него ‚Теософия‘, и настоящата книга. Как може човек веднъж да се застъпва така за Хекел, а после пак да удря плесница на всичко, което като здрав ‚монизъм‘ следва от изследванията на Хекел? Би могло да се разбере, ако авторът на тази ‚Тайна наука‘ тръгнеше на война срещу Хекел с

* Човек може дори да е обмислил сериозно и да е изучил „Философия на ‚като че ли‘“, бергсонизма и „Критика на езика“. [Бележка на Рудолф Щайнер към четвъртото издание, 1913 г.]

** [Това съчинение се споменава от седмото издание, 1920 г., нататък.]

‚огън и меч‘; а това, че той го е защитавал, дори че му е посветил ‚Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век‘, е може би най-чудовищното, което може да си представим. Хекел вероятно би благодарил за това посвещение ‚с недвусмислено отхвърляне‘, ако знаеше, че авторът на посвещението един ден ще пише такива неща, каквито съдържа тази ‚Тайна наука‘ с нейния повече от груб дуализъм.“ – Авторът на тази книга е на мнение, че човек може много добре да разбира Хекел и въпреки това да не е длъжен да вярва, че го разбира само тогава, когато смята за безсмислица всичко, което не произтича от собствените представи и предпоставки на Хекел. Освен това той е на мнение, че човек не стига до разбирането на Хекел, когато се бори срещу него „с огън и меч“, а когато вникне в онова, което той е дал на науката. И най-малко от всичко авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той е защитил великия мислител на природата например в съчинението си „Хекел и неговите противници“. Наистина, ако авторът на това съчинение отиде отвъд предпоставките на Хекел и постави духовния възглед за света наред с чисто природния възглед на Хекел, то заради това не е нужно той да бъде на едно мнение с противниците на последния. Който се постарае да погледне на нещата правилно, все пак ще може да забележи съзвучието на сегашните съчинения на автора с по-ранните му.

Напълно разбираем за автора е и такъв критик, който съвсем общо и без повече приказки смята изложенията на тази книга за излияния на развилняло се фантазьорство или на мечтателна игра на мисли. Но всичко, което трябва да се каже в това отношение, се съдържа в самата книга. Там е показано как разумното мислене може и трябва в пълна мяра да стане пробен камък на описаното. Само онзи, който приложи към описаното разумната проверка така, както тя, съобразно с предмета, се прилага например към фактите на природната наука, ще може да реши какво казва разумът при такава проверка.

След като беше казано толкова много за личности, които отначало могат да отхвърлят тази книга, нека бъде казана дума и на онези, които имат повод да се отнесат към нея с одобрение. За тях обаче най-същественото се съдържа в първата глава „Характер на тайната наука“. Но тук трябва да се каже още малко. Макар книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за изследване от обвързания със сетивния свят разсъдък, в нея все пак не е изнесено нищо, което да не може да бъде разбираемо за непредубедения разум и здравото чувство за истина на всяка личност, която иска да приложи тези дарби на човека. Авторът го казва направо: той би искал да има преди всичко читатели, които не са склонни да приемат изнесените неща на сляпа вяра, а се стараят да проверят съобщеното с познанията на собствената си душа и с опита на собствения си живот*. Той би искал да има преди всичко предпазливи читатели, които признават само онова, което може логически да се оправдае. Авторът знае, че книгата му не би струвала нищо, ако разчиташе само на сляпа вяра; тя е годна само дотолкова, доколкото може да се оправдае пред непредубедения разум. Сляпата вяра толкова лесно може да обърка глупавото и суеверното с истинното. Някой, който охотно се задоволява с простата вяра в „свръхсетивното“, ще намери, че в тази книга се изисква твърде много от мисленето. Но при дадените тук съобщения наистина не става дума само за това да бъде съобщено нещо, а за това описанието да бъде такова, каквото подобава на един съвестен възглед в съответната област на живота. Нали това е областта, където най-висшите неща толкова лесно се допират до безсъвестното шарлатанство, където и познанието, и суеверието в действителния живот толкова лесно се допират и където те, преди всичко, могат и толкова лесно да бъдат объркани.

* Тук съвсем не се има предвид само духовнонаучната проверка чрез свръхсетивните методи на изследване, а преди всичко напълно възможната проверка от страна на здравото, свободно от предразсъдъци мислене и здравия човешки разсъдък. [Бележка на Рудолф Щайнер към четвъртото издание, 1913 г.]

Който е запознат със свръхсетивното изследване, при четенето на книгата вероятно ще забележи, че е направен опит строго да се спазват границите между онова, което от областта на свръхсетивните познания може и трябва да бъде съобщено в настоящия момент, и онова, което трябва да бъде изложено в по-късно време или поне в друга форма.

Написано през декември 1909 г.

Рудолф Щайнер