ЖИВОТ И СМЪРТ

ВЕЛИКИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА

Беше описано колко важна е за човека срещата с така наречения Малък пазач на „прага“ поради това, че в него той съзира едно свръхсетивно същество, което, така да се каже, сам е създал. Тялото на това същество е съставено от последиците от собствените му действия, чувства и мисли, които преди това са били невидими за него. Но тези невидими сили са станали причини за неговата съдба и за неговия характер. Сега на човека става ясно как в миналото сам е положил основите на своето настояще. Така неговото същество до известна степен стои разкрито пред него. В него има например определени склонности и навици. Сега той може да си изясни защо ги има. Сполетели са го определени удари на съдбата; сега той разпознава откъде идват те. Той съзира защо обича едното, а мрази другото, защо е щастлив или нещастен поради това или онова. Видимият живот му става разбираем чрез невидимите причини. Пред погледа му се разбулват и съществените факти на живота: болест и здраве, смърт и раждане. Той забелязва, че преди своето раждане е изтъкал причините, които по необходимост е трябвало отново да го въведат в живота. Сега той познава съществото в себе си, което е изградено по несъвършен начин в този видим свят и което също може да бъде доведено до своето съвършенство само в същия този видим свят. Защото в никой друг свят няма възможност да се работи над изграждането на това същество. И по-нататък той проумява, че смъртта засега не може да го откъсне завинаги от този свят. Защото той трябва да си каже: „Някога дойдох за първи път в този свят, защото тогава бях такова същество, на което беше нужен животът в този свят, за да придобие качества, които не би могло да придобие в никой друг свят. И трябва да бъда свързан с този свят дотогава, докато развия в себе си всичко, което може да бъде спечелено в него. Някога ще стана годен сътрудник в един друг свят само като придобия в сетивно видимия свят всички способности за това.“ – Защото към най-важните преживявания на посветения спада това, че той се научава да познава и да цени сетивно видимата природа в нейната истинска стойност по-добре, отколкото е могъл преди своето духовно обучение. Това познание той получава именно чрез своя поглед в свръхсетивния свят. Който не е хвърлил такъв поглед и затова може би се отдава само на предчувствието, че свръхсетивните области са безкрайно по-ценните, той може да подцени сетивния свят. Но който е хвърлил този поглед, той знае, че без преживяванията във видимата действителност би бил напълно безсилен в невидимата. Ако трябва да живее в последната, той трябва да има способности и оръдия за този живот. А тях той може да придобие само във видимата. Той ще трябва да вижда духовно, ако невидимият свят трябва да навлезе в съзнанието му. Но тази зрителна сила за един „висш“ свят се изгражда постепенно чрез преживяванията в „нисшия“. Човек не може да се роди в духовния свят с духовни очи, ако не си ги е изградил в сетивния, също както детето не би могло да се роди с физически очи, ако те не са се изградили в утробата на майката.

От тази гледна точка ще стане разбираемо и защо „прагът“ към свръхсетивния свят се охранява от един „пазач“. Защото на човека в никакъв случай не бива да бъде позволен действителен поглед в онези области, преди той да е придобил нужните за това способности. Затова всеки път при смъртта, когато човекът, още неспособен за работа в един друг свят, пристъпва в него, пред преживяванията на този свят се спуска було. Той трябва да ги съзре едва когато е узрял напълно за това.

Пристъпи ли окултният ученик в свръхсетивния свят, тогава животът придобива за него съвсем нов смисъл; той вижда в сетивния свят зародишната почва за един по-висш свят. И в известен смисъл този „висш“ свят без „нисшия“ ще му се яви като непълноценен. Пред него се откриват две перспективи. Едната към миналото, другата към бъдещето. Той гледа в едно минало, в което този сетивен свят още не е съществувал. Защото той отдавна е надмогнал предразсъдъка, че свръхсетивният свят се е развил от сетивния. Той знае, че свръхсетивното е било първо и че всичко сетивно се е развило от него. Той вижда, че самият той, преди да дойде за първи път в този сетивен свят, е принадлежал на един свръхсетивен свят. Но този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от преминаването през сетивния. Неговото по-нататъшно развитие не би било възможно без това преминаване. Едва когато в сетивното царство се развият същества със съответни способности, свръхсетивният свят ще може отново да продължи своя ход. И тези същества са хората. Така те, такива, каквито живеят сега, са произлезли от една несъвършена степен на духовното битие и вътре в нея самите те ще бъдат доведени до онова съвършенство, чрез което после ще станат годни за по-нататъшна работа над висшия свят. – И тук се присъединява перспективата към бъдещето. Тя сочи към една по-висша степен на свръхсетивния свят. В нея ще бъдат плодовете, които се изграждат в сетивния. Последният като такъв ще бъде преодолян; а неговите резултати ще бъдат включени в един по-висш свят.

С това става възможно да се разберат болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго освен израз на това, че някогашният свръхсетивен свят беше стигнал до една точка, от която не можеше да продължи по-нататък сам от себе си. За него би била неизбежна всеобща смърт, ако не беше получил нов жизнен тласък. И така този нов живот се превърна в борба срещу всеобщата смърт. От остатъците на един отмиращ, вкочаняващ се в себе си свят разцъфнаха зародишите на един нов. Затова в света има умиране и живот. И нещата бавно преминават едно в друго. Отмиращите части на стария свят още са прилепнали към новите жизнени зародиши, които всъщност са произлезли от тях. Най-ясния си израз това намира именно в човека. Той носи на себе си като своя обвивка онова, което се е запазило от онзи стар свят; а вътре в тази обвивка се изгражда зародишът на онова същество, което ще живее в бъдеще. Така той е двойно същество, смъртно и безсмъртно. Смъртното е в своето крайно, безсмъртното в своето начално състояние. Но едва вътре в този двоен свят, който намира своя израз в сетивно-физическото, той усвоява способностите да доведе света до безсмъртието. Нещо повече, неговата задача е да извлече от самото смъртно плодовете за безсмъртното. Следователно, ако погледне своето същество такова, каквото сам го е изградил в миналото, той трябва да си каже: Имам в себе си елементите на един отмиращ свят. Те работят в мен и само постепенно мога да сломя тяхната власт чрез безсмъртните елементи, които оживяват наново. Така пътят на човека води от смъртта към живота. Ако в смъртния си час той би могъл да говори на себе си с пълно съзнание, би трябвало да си каже: „Умиращото беше мой учител. Това, че умирам, е следствие от цялото минало, в което съм вплетен. Но полето на смъртното доведе до зрялост за мен зародишите на безсмъртното. Тях отнасям със себе си в един друг свят. Ако зависеше само от миналото, тогава изобщо никога не бих могъл да се родя. Животът на миналото е завършен с раждането. Животът в сетивното е изтръгнат от всеобщата смърт чрез новия жизнен зародиш. Времето между раждането и смъртта е само израз на това колко новият живот е могъл да изтръгне от отмиращото минало. А болестта не е нищо друго освен продължаващото действие на отмиращите части на това минало.“

От всичко това намира своя отговор въпросът защо човекът едва постепенно си пробива път от заблудата и несъвършенството към истината и доброто. Неговите действия, чувства и мисли са отначало под властта на преходното и отмиращото. От него са изградени неговите сетивно-физически органи. Затова самите тези органи и всичко, което отначало ги задвижва, са обречени на преходност. Не инстинктите, нагоните, страстите и т.н. и принадлежащите към тях органи представляват нещо непреходно, а непреходно ще бъде едва онова, което се явява като дело на тези органи. Едва когато човекът изработи от преходното всичко, което може да се изработи, той ще може да отхвърли основата, от която е израснал и която намира своя израз във физическо-сетивния свят.

Така първият „Пазач на прага“ представя точния образ на човека в неговата двойна природа, смесена от преходно и непреходно. И в него ясно проличава какво още липсва, за да бъде достигнат величавият светъл образ, който отново може да обитава чистия духовен свят.

Степента на оплетеност във физическо-сетивната природа става нагледна за човека чрез „Пазача на прага“. Тази оплетеност се изразява отначало в наличието на инстинктите, нагоните, влеченията, егоистичните желания, във всички форми на користолюбието и т.н. После тя намира израз в принадлежността към една раса, един народ и т.н. Защото народите и расите са само различните степени на развитие към чистото човечество. Една раса, един народ стоят толкова по-високо, колкото по-съвършено техните представители изразяват чистия, идеален тип на човечеството, колкото повече те са си проправили път от физически преходното към свръхсетивно непреходното. Затова развитието на човека чрез преражданията във все по-високи народностни и расови форми е процес на освобождение. Накрая човекът трябва да се яви в своето хармонично съвършенство. – По подобен начин преминаването през все по-чисти нравствени и религиозни форми на възгледите е усъвършенстване. Защото всяка нравствена степен съдържа още и жаждата за преходното наред с идеалистичните зародиши на бъдещето. А в описания „Пазач на прага“ се явява само резултатът от изминалото време. И от зародишите на бъдещето в него има само онова, което е било вплетено в това изминало време. Но човекът трябва да донесе в бъдещия свръхсетивен свят всичко, което може да извлече от сетивния свят. Ако искаше да донесе само онова, което е вплетено в неговия противообраз единствено от миналото, той би изпълнил земната си задача само отчасти. Затова сега след известно време към „Малкия пазач на прага“ се присъединява Великият. Отново нека бъде изложено в разказна форма онова, което се разиграва като среща с този втори „Пазач на прага“. След като човекът е разпознал от какво трябва да се освободи, на пътя му застава един възвишен светъл образ. Неговата красота е трудно да се опише с думите на нашия език. – Тази среща настъпва, когато органите на мисленето, чувстването и волята са се отделили един от друг и по отношение на физическото тяло дотолкова, че уреждането на взаимните им отношения става вече не чрез самите тях, а чрез висшето съзнание, което сега се е отделило напълно от физическите условия. Органите на мисленето, чувстването и волята са станали тогава оръдия във властта на човешката душа, която упражнява господството си над тях от свръхсетивни области. Пред душата, освободена така от всички сетивни окови, сега застава вторият „Пазач на прага“ и казва приблизително следното:

„Ти се откъсна от сетивния свят. Правото ти да си у дома в свръхсетивния свят е придобито. Оттук можеш вече да действаш. Заради самия себе си ти вече не се нуждаеш от своята физическа телесност в сегашния ѝ облик. Ако искаше само да придобиеш способността да обитаваш този свръхсетивен свят, не би трябвало вече да се връщаш в сетивния. Но сега погледни мен. Виж колко неизмеримо възвишено стоя аз над всичко онова, което ти днес вече си направил от себе си. Ти стигна до сегашната степен на своето съвършенство чрез способностите, които можа да развиеш в сетивния свят, докато още зависеше от него. Но сега за теб трябва да започне време, в което твоите освободени сили продължават да работят над този сетивен свят. Досега ти избави само себе си, сега като освободен можеш да освободиш заедно със себе си всичките си събратя в сетивния свят. До днес се стремеше като отделен човек; сега се включи в цялото, за да внесеш в свръхсетивния свят не само себе си, а и всичко друго, което е налице в сетивния. С моя образ ще можеш някога да се съединиш, но аз не мога да бъда блажен, докато все още има злочести! Като отделен освободен ти би искал все пак още днес да влезеш в царството на свръхсетивното. Но тогава би трябвало да гледаш надолу към още неизбавените същества на сетивния свят. И би отделил своята съдба от тяхната. Но всички вие сте свързани помежду си. Всички вие трябваше да слезете в сетивния свят, за да изнесете нагоре от него силите за един по-висш свят. Ако би се отделил от тях, ти би злоупотребил със силите, които все пак можа да развиеш само в общност с тях. Ако те не бяха слезли, не би могъл и ти; без тях биха ти липсвали силите за твоето свръхсетивно битие. Ти трябва и да споделиш с тях тези сили, които си извоювал заедно с тях. Затова аз ти преграждам достъпа до най-висшите области на свръхсетивния свят, докато не си употребил всичките си придобити сили за избавлението на своите ближни. С вече постигнатото можеш да пребиваваш в долните области на свръхсетивния свят; но пред портата към по-висшите стоя аз ‚като Херувима с огнения меч пред Рая‘ и ти преграждам влизането дотогава, докато имаш още сили, които са останали неупотребени в сетивния свят. И ако не искаш да употребиш своите, ще дойдат други, които ще ги употребят; тогава един висок свръхсетивен свят ще приеме всички плодове на сетивния; а на теб ще ти бъде отнета почвата, с която беше сраснал. Пречистеният свят ще се развие отвъд теб. Ти ще бъдеш изключен от него. Така твоят път е черният, а онези, от които си се отделил, вървят по белия път.“

Така „Великият пазач“ на прага се възвестява скоро след като е настъпила срещата с първия страж. Но посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако последва изкушенията на едно преждевременно пребиваване в свръхсетивния свят. Неописуем блясък излиза от втория Пазач на прага; съединяването с него стои като далечна цел пред виждащата душа. Но също така там стои и увереността, че това съединяване става възможно едва когато посветеният е и употребил всички сили, които са се влели в него от този свят, в служба на освобождението и избавлението на този свят. Ако той реши да последва изискванията на висшия светъл образ, тогава ще може да допринесе за освобождението на човешкия род. Той принася своите дарове на жертвения олтар на човечеството. Ако предпочете своето собствено преждевременно издигане в свръхсетивния свят, тогава потокът на човечеството минава над него. За себе си след своето освобождение от сетивния свят той не може да спечели вече нови сили. Ако той все пак предостави своята работа на него, това става с отказа да вземе още нещо за самия себе си от мястото на своята по-нататъшна дейност. Не може обаче да се каже, че се разбира от само себе си, че човекът ще избере белия път, когато бъде поставен така пред решението. Това зависи именно изцяло от това дали при това решение той вече е толкова пречистен, че никаква себичност да не му представя изкушенията на блаженството като желани. Защото тези изкушения са най-големите възможни. А от другата страна всъщност изобщо няма особени изкушения. Тук изобщо нищо не говори на егоизма. Онова, което човекът ще получи в по-висшите области на свръхсетивното, не е нещо, което идва към него, а единствено нещо, което излиза от него: любовта към неговите ближни. Защото по черния път човек съвсем не се лишава от нищо от онова, което егоизмът изисква. Напротив: плодовете на този път са именно най-пълното удовлетворение на егоизма. И ако някой иска блаженството само за себе си, той съвсем сигурно ще върви по този черен път, защото той е подходящият за него. – Затова никой не бива да очаква от окултистите на белия път, че ще му дадат напътствие за развитието на собствения егоистичен Аз. За блаженството на отделния човек те нямат и най-малкия интерес. Него нека всеки да го постигне сам за себе си. Да го ускоряват, не е задача на белите окултисти. За тях е важно единствено развитието и освобождението на всички същества, които са хора и събратя на човека. Затова те дават само напътствия как човек може да изгради силите си за сътрудничество в това дело. Затова те поставят безкористната отдаденост и готовността за жертва пред всички други способности. Те не отблъскват направо никого, защото и най-големият егоист може да се пречисти. Но който търси нещо само за себе си, няма да намери нищо при окултистите, докато прави това. Дори ако те не му отнемат своята помощ, той, търсещият, сам се лишава от плодовете на оказаната помощ. Затова, който действително следва напътствията на добрите окултни учители, ще разбере след прекрачването на прага изискванията на Великия пазач; а който не следва тези напътствия, той изобщо не може да се надява, че някога ще стигне до прага чрез тях. Техните напътствия водят към доброто или пък към нищо. Защото воденето към егоистично блаженство и към просто живеене в свръхсетивния свят е извън границите на тяхната задача. Тя е устроена от самото начало така, че държи ученика далеч от неземния свят, докато той не пристъпи в него с волята за отдадено сътрудничество.