IV. Духът в царството на духовете след смъртта

Когато човешкият дух по своя път между две въплъщения е преминал през „царството на душите“, тогава той навлиза в „царството на духовете“, за да остане там, докато узрее за ново телесно съществуване. Човек разбира смисъла на този престой в „царството на духовете“ само ако умее да тълкува по правилния начин задачата на жизнения поклоннически път на човека през неговото въплъщение. Докато човекът е въплътен във физическо тяло, той действа и твори във физическия свят. И той действа и твори в него като духовно същество. Онова, което неговият дух измисля и изгражда, той го отпечатва във физическите форми, в телесните вещества и сили. Следователно като пратеник на духовния свят той трябва да вгради духа в телесния свят. Само благодарение на това, че се въплъщава, човекът може да действа в телесния свят. Той трябва да приеме физическото тяло като свое оръдие, за да може чрез телесното да действа върху телесното и за да може телесното да действа върху него. Но онова, което действа през тази физическа телесност на човека, е духът. От него изхождат намеренията, посоките за действието във физическия свят. – Докато духът действа във физическото тяло, той не може да живее като дух в истинския си облик. Той може, така да се каже, само да просветва през булото на физическото съществуване. Защото човешкият мисловен живот в действителност принадлежи на духовния свят; и във вида, в който той се явява във физическото съществуване, истинският му облик е забулен. Може да се каже и така: мисловният живот на физическия човек е сянка, отблясък на истинското духовно същество, към което той принадлежи. Така през физическия живот духът, въз основа на физическото тяло, встъпва във взаимодействие със земния телесен свят. И макар именно в действието върху физическия телесен свят да се крие една от задачите на човешкия дух, докато той крачи от въплъщение към въплъщение, все пак той в никакъв случай не би могъл да изпълни подобаващо тази задача, ако живееше само в телесното съществуване. Защото намеренията и целите на земната задача също толкова малко се изграждат и придобиват в самото земно въплъщение, колкото планът на една къща възниква на строителната площадка, на която работят работниците. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така целите и намеренията на земното творене се изграждат „в царството на духовете“. – Човешкият дух трябва отново и отново да живее в това царство между две въплъщения, за да може, въоръжен с онова, което донася оттам, да пристъпи към работата във физическия живот. Както архитектът, без да обработва тухлите и хоросана, изготвя в работния си кабинет плана на къщата съобразно архитектурните и други закони, така и архитектът на човешкото творене, духът или висшето Себе, трябва в „царството на духовете“ да изгради способностите и целите според законите на това царство, за да ги пренесе след това в земния свят. Само ако човешкият дух отново и отново пребивава в своята собствена област, той ще може и чрез физическо-телесните оръдия да внася духа в земния свят. – На физическата сцена човекът опознава свойствата и силите на физическия свят. Там по време на творенето той събира опит за това какви изисквания поставя физическият свят пред онзи, който иска да работи в него. Там той, така да се каже, опознава свойствата на веществото, в което иска да въплъти своите мисли и идеи. Самите мисли и идеи той не може да ги изсмуче от веществото. Така земният свят е същевременно сцена на творенето и на ученето. След това в „царството на духовете“ наученото се преобразува в жива способност на духа. Може да се продължи горното сравнение, за да си изясним нещата. Архитектът изработва плана на една къща. Той бива изпълнен. При това архитектът натрупва множество най-разнообразни опитности. Всички тези опитности повишават неговите способности. Когато изработва следващия план, всички тези опитности се вливат в него. И в сравнение с първия този следващ план изглежда обогатен с всичко онова, което е било научено при предишния. Така е и с последователните човешки жизнени пътища. В междинните времена между въплъщенията духът живее в своята собствена област. Той може изцяло да се отдаде на изискванията на духовния живот; освободен от физическата телесност, той се изгражда във всички посоки и влага в това свое изграждане плодовете на опитностите от предишните си жизнени пътища. Така погледът му е винаги насочен към сцената на неговите земни задачи, така той постоянно работи, за да следва Земята, доколкото тя е мястото на неговото действие, в необходимото за нея развитие. Той работи върху себе си, за да може при всяко въплъщение да оказва своите услуги в хода на земните промени съобразно състоянието на Земята. Това, разбира се, е само обща картина на последователните човешки жизнени пътища. И действителността никога няма да съвпада напълно с тази картина, а само повече или по-малко. Обстоятелствата могат да доведат дотам, че някой следващ живот на човека е много по-несъвършен от някой предходен. Но като цяло в последователните жизнени пътища такива нередовности в определени граници отново се изравняват.

Изграждането на духа в „царството на духовете“ става, като човекът се вживява в различните области на това царство. Неговият собствен живот се слива в съответна последователност с тези области; той временно приема техните свойства. По този начин те проникват неговото същество със своето същество, за да може първото, укрепено с второто, след това да действа в земното. – В първата област на „царството на духовете“ човекът е обкръжен от духовните първообрази на земните неща. Нали по време на земния живот той опознава само сенките на тези първообрази, които схваща в своите мисли. Онова, което на Земята само се мисли, в тази област се преживява. Човекът се движи сред мисли, но тези мисли са действителни същества. Онова, което по време на земния живот той е възприемал със своите сетива, сега действа върху него в своята мисловна форма. Но мисълта не се явява като сянката, която се крие зад нещата, а е изпълнена с живот действителност, която създава нещата. Човекът е, така да се каже, в мисловната работилница, в която се оформят и изграждат земните неща. Защото в „царството на духовете“ всичко е изпълнена с живот дейност и подвижност. Тук мисловният свят е в действие като свят на живи същества, творящ и изграждащ. Там се вижда как се изгражда онова, което човек е преживял в земното съществуване. Както във физическото тяло човек преживява сетивните неща като действителност, така сега като дух той преживява духовните формиращи сили като действителни. Сред мисловните същества, които са налице там, е и мисълта за собствената физическа телесност. Човек се чувства отдалечен от нея. Само духовното същество той усеща като принадлежащо към себе си. И когато той забелязва оставеното тяло, като в спомен, вече не като физическо, а като мисловно същество, тогава още в съзерцанието проличава неговата принадлежност към външния свят. Човек се научава да го разглежда като нещо, което принадлежи към външния свят, като член на този външен свят. Следователно той вече не отделя своята телесност от останалия външен свят като нещо по-близко сродно със собственото Себе. Той чувства единство в целия външен свят, включително собствените си телесни въплъщения. Собствените въплъщения се сливат тук с останалия свят в единство. Така тук човек гледа на първообразите на физическо-телесната действителност като на единство, към което сам е принадлежал. Затова той постепенно опознава чрез наблюдение своето родство, своето единство с околната среда. Той се научава да ѝ казва: Онова, което се разстила тук около теб, това беше ти самият. – Но това е една от основните мисли на старата индийска мъдрост на Веданта. „Мъдрецът“ още през земния живот усвоява онова, което другият преживява след смъртта, а именно да схване мисълта, че самият той е сроден с всички неща, мисълта: „Това си ти.“ В земния живот това е идеал, на който мисловният живот може да се отдаде; в „царството на духовете“ то е непосредствен факт, който чрез духовния опит ни става все по-ясен. И самият човек в това царство все повече осъзнава, че според своята същинска същност принадлежи на света на духовете. Той възприема себе си като дух сред духове, като член на Първодуховете, и ще почувства в себе си думата на Първодуха: „Аз съм Първодухът.“ (Мъдростта на Веданта казва: „Аз съм Брахман“, тоест принадлежа като член към Първосъществото, от което произхождат всички същества.) – Вижда се: онова, което в земния живот се схваща като мисъл, подобна на сянка, и към което се стреми всяка мъдрост, това в „царството на духовете“ се преживява непосредствено. Нещо повече, по време на земния живот то се мисли само защото в духовното съществуване то е факт.

Така по време на своето духовно съществуване човекът вижда отношенията и фактите, сред които стои по време на земния живот, от по-висока гледна точка, така да се каже, отвън. И в най-долната област на „царството на духовете“ той живее по такъв начин спрямо земните отношения, които са непосредствено свързани с физическата телесна действителност. – Човекът на Земята е роден в едно семейство, в един народ; той живее в определена страна. Чрез всички тези отношения се определя неговото земно съществуване. Понеже така го налагат отношенията във физическия свят, той намира този или онзи приятел. Той се занимава с тази или онази работа. Всичко това определя неговите земни житейски отношения. Всичко това сега излиза насреща му по време на живота му в първата област на „царството на духовете“ като живо мисловно същество. Той преживява всичко това по известен начин още веднъж. Но го преживява откъм дейната духовна страна. Семейната любов, която е проявявал, приятелството, което е засвидетелствал, оживяват в него отвътре и способностите му в тази посока се повишават. Онова в човешкия дух, което действа като сила на семейната и на приятелската любов, бива укрепено. В това отношение по-късно той отново навлиза в земното съществуване като по-съвършен човек. – Това са, така да се каже, всекидневните отношения на земния живот, които в тази най-долна област на „царството на духовете“ узряват като плодове. И онова в човека, което със своите интереси изцяло се поглъща от тези всекидневни отношения, ще се чувства сродно с тази област през най-дългата част от духовния живот между две въплъщения. – Хората, с които човек е живял заедно във физическия свят, той ги намира отново в духовния свят. Както от душата отпада всичко, което ѝ е било присъщо чрез физическото тяло, така и връзката, която във физическия живот свързва душа с душа, се освобождава от условията, които имат значение и действеност само във физическия свят. Но отвъд смъртта – в духовния свят – продължава всичко, което във физическия живот душата е била за душата. Естествено е, че думи, създадени за физически отношения, могат само неточно да предадат онова, което става в духовния свят. Но ако това се вземе под внимание, напълно правилно може да се каже: душите, които във физическия живот са принадлежали една към друга, отново се намират една друга в духовния свят, за да продължат там по съответен начин съвместния си живот. – Следващата област е онази, в която общият живот на земния свят протича като мисловно същество, така да се каже, като течният елемент на „царството на духовете“. Докато човек във физическо въплъщение наблюдава света, животът изглежда свързан с отделни живи същества. В „царството на духовете“ той е освободен от тях и така да се каже, протича като жизнена кръв през цялото царство. Там той е живото единство, което е налице във всичко. По време на земния живот и от това на човека се явява само отблясък. И той се изразява във всяка форма на почит, която човекът отдава на цялото, на единството и хармонията на света. Религиозният живот на хората произлиза от този отблясък. Човекът осъзнава доколко всеобхватният смисъл на съществуването не се крие в преходното, в отделното. Той разглежда това преходно като „символ“ и отражение на нещо вечно, на едно хармонично единство. Той гледа с почит и преклонение нагоре към това единство. Той му принася религиозни култови действия. – В „царството на духовете“ се явява не отблясъкът, а действителният облик като живо мисловно същество. Тук човекът може действително да се съедини с единството, което е почитал на Земята. Плодовете на религиозния живот и на всичко, което е свързано с него, излизат наяве в тази област. Сега човекът се научава от духовния опит да познава, че неговата отделна съдба не бива да се отделя от общността, към която принадлежи. Тук се изгражда способността човек да познае себе си като член на едно цяло. Религиозните усещания, всичко, което още в живота се е стремяло към чист, благороден морал, ще черпи сила от тази област през голяма част от духовното междинно състояние. И човекът ще се прероди с повишени способности в тази посока.

Докато в първата област човек е заедно с душите, с които в предишния физически живот е бил свързан чрез най-близките връзки на физическия свят, във втората област той навлиза в кръга на всички онези, с които в по-широк смисъл се е чувствал едно: чрез обща почит, чрез общо вероизповедание и т.н. Трябва да се подчертае, че духовните преживявания от предходните области се запазват и по време на следващите. Така че човекът съвсем не бива откъснат от връзките, създадени чрез семейството, приятелството и т.н., когато навлиза в живота на втората и на следващите области. – Също така областите на „царството на духовете“ не лежат разделени една от друга като „отделения“; те се проникват взаимно и човекът изживява себе си в една нова област не защото по някакъв начин външно е „стъпил“ в нея, а защото в себе си е придобил вътрешните способности да възприема онова, сред което преди е пребивавал, без да го възприема.

Третата област на „царството на духовете“ съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, е налице тук като живо мисловно същество. Там се намират първообразите на влеченията, на желанията, на чувствата и т.н. Но тук, в света на духовете, на душевното не е присъща никаква себичност. Също както целият живот във втората област, така в тази трета всяко влечение, всяко желание, всяко удоволствие и неудоволствие образуват единство. Влечението, желанието на другия не се различават от моето влечение и желание. Усещанията и чувствата на всички същества са един общ свят, който включва и обгръща всичко останало, както физическият въздушен слой обгръща Земята. Тази област е, така да се каже, атмосферата на „царството на духовете“. Тук ще даде плодове всичко, което човекът е извършил в земния живот в служба на общото, в безкористна отдаденост на своите ближни. Защото чрез това служение, чрез тази отдаденост той е живял в един отблясък на третата област на „царството на духовете“. Великите благодетели на човешкия род, отдадените натури, онези, които вършат велико служение в общностите, са придобили своята способност за това в тази област, след като в предишни жизнени пътища са си извоювали правото на особено родство с нея.

Вижда се, че описаните три области на „царството на духовете“ се намират в определено отношение към разположените под тях светове, към физическия и душевния свят. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни същества, които в тези светове приемат телесно или душевно съществуване. Едва четвъртата област е „чистото царство на духовете“. Но и тя не е такава в пълния смисъл на думата. Тя се различава от трите долни области по това, че в тях се срещат първообразите на онези физически и душевни отношения, които човекът заварва във физическия и душевния свят, преди самият той да се намеси в тези светове. Отношенията на всекидневния живот са свързани с нещата и съществата, които човекът заварва в света; преходните неща на този свят насочват погледа му към тяхната вечна първооснова; а и събратята по сътворение, на които се посвещава неговото безкористно чувство, не дължат съществуването си на човека. Но благодарение на него в света съществуват творенията на изкуствата и науките, на техниката, на държавата и т.н., накратко всичко онова, което той като оригинални произведения на своя дух вгражда в света. Без неговото участие в света не биха съществували никакви физически отражения на всичко това. Първообразите на тези чисто човешки творения се намират в четвъртата област на „царството на духовете“. Онова, което човекът изгражда през земния живот като научни резултати, като художествени идеи и образи, като мисли на техниката, дава своите плодове в тази четвърта област. Затова художниците, учените, великите изобретатели по време на своя престой в „царството на духовете“ всмукват своите импулси от тази област и тук повишават своя гений, за да могат при едно прераждане в засилена степен да допринесат за по-нататъшното развитие на човешката култура. Не бива да си представяме, че тази четвърта област на „царството на духовете“ има значение само за особено изтъкнати хора. Тя има такова значение за всички хора. Всичко, което занимава човека във физическия живот отвъд сферата на всекидневния живот, на всекидневните желания и воля, има своя първоизвор в тази област. Ако човекът във времето между смъртта и едно ново раждане не преминеше през нея, в един следващ живот той не би имал интереси, които водят отвъд тесния кръг на личния начин на живот към общочовешкото. – По-горе беше казано, че и тази област не може да се нарече в пълния смисъл „чистото царство на духовете“. Това е така, защото състоянието, в което хората са оставили културното развитие на Земята, се намесва в тяхното духовно съществуване. В „царството на духовете“ те могат да се наслаждават само на плодовете на онова, което според тяхната дарба и според степента на развитие на народа, държавата и т.н., в които са били родени, им е било възможно да извършат.

В още по-високите области на „царството на духовете“ човешкият дух сега е освободен от всякакви земни окови. Той се издига в „чистото царство на духовете“, в което преживява намеренията, целите, които духът си е поставил със земния живот. Нали всичко, което вече е осъществено в света, дава съществуване на най-висшите цели и намерения само в повече или по-малко слабо подобие. Всеки кристал, всяко дърво, всяко животно, а също и всичко, което се осъществява в сферата на човешкото творене – всичко това дава само подобия на онова, което духът възнамерява. И човекът по време на своите въплъщения може да се свързва само с тези несъвършени подобия на съвършените намерения и цели. Така обаче и самият той в рамките на едно от своите въплъщения може да бъде само такова подобие на онова, което в царството на духа се възнамерява с него. Затова онова, което той всъщност е като дух в „царството на духовете“, излиза наяве едва тогава, когато в междинното състояние между две въплъщения той се издигне в петата област на „царството на духовете“. Онова, което той е тук, това е действително той самият. Това е онова, което в многообразните въплъщения получава външно съществуване. В тази област истинското Себе на човека може свободно да се изживее във всички посоки. И това Себе следователно е онова, което във всяко въплъщение всеки път наново се явява като единното. Това Себе донася със себе си способностите, които са се изградили в долните области на „царството на духовете“. По този начин то пренася плодовете на предишните жизнени пътища в следващите. То е носителят на резултатите от предишните въплъщения.

И така, Себето се намира в царството на намеренията и целите, когато живее в петата област на „царството на духовете“. Както архитектът се учи от несъвършенствата, които са се появили при него, и както в своите нови планове включва само онова, което е успял да превърне от тези несъвършенства в съвършенства, така и Себето в петата област отхвърля от резултатите на своите предишни животи онова, което е свързано с несъвършенствата на долните светове, и оплодотворява намеренията на „царството на духовете“, с които сега съжителства, с резултатите от своите предишни житейски пътища. – Ясно е, че силата, която може да бъде почерпена от тази област, ще зависи от това колко такива резултати, годни да бъдат приети в света на намеренията, е придобило Себето по време на своето въплъщение. Себето, което по време на земното съществуване се е стремило да осъществи намеренията на духа чрез оживен мисловен живот или чрез мъдра, дейна любов, ще придобие голямо право върху тази област. Онова, което е било погълнато изцяло от всекидневните отношения, което е живяло само в преходното, то не е посяло семена, които могат да играят роля в намеренията на вечния световен ред. Само малкото, което то е извършило отвъд интересите на деня, може да се разгърне като плод в тези горни области на „царството на духовете“. Но не бива да се мисли, че тук може би се има предвид преди всичко онова, което носи „земна слава“ или нещо подобно. Не, значение има тъкмо онова, което в най-малкия житейски кръг води до съзнанието, че всяко отделно нещо има своето значение за вечния ход на развитието на битието. Човек трябва да свикне с мисълта, че в тази област човекът трябва да съди иначе, отколкото може да съди във физическия живот. Ако той например е придобил малко от онова, което е сродно с тази пета област, в него възниква стремежът да си запечата за следващия физически живот импулс, който да накара този живот да протече така, че в неговата съдба (карма) да проличи съответното следствие от недостига. Онова, което тогава в следващия земен живот изглежда, от гледна точка на този живот, като изпълнена със страдание участ – а може би дори дълбоко оплаквана като такава, – човекът го намира в тази област на „царството на духовете“ като напълно необходимо за себе си. – Тъй като в петата област човекът живее в своето истинско Себе, той е издигнат и над всичко, с което низшите светове го обвиват по време на въплъщенията. Той е това, което винаги е бил и винаги ще бъде през хода на своите въплъщения. Той живее в действието на намеренията, които съществуват за тези въплъщения и които той включва в своето собствено Себе. Той поглежда назад към своето собствено минало и чувства, че всичко, което е преживял в него, се приема в намеренията, които той има да осъществи в бъдеще. Проблясват един вид памет за неговите предишни житейски пътища и пророческо прозиране напред към следващите. – Вижда се: онова, което в това съчинение бе наречено „Дух-Себе“, живее в тази област, доколкото е развит, в подобаващата му действителност. Той се изгражда и се подготвя, за да може в ново въплъщение да осъществи духовните намерения в земната действителност.

Ако през редица престои в „царството на духовете“ този „Дух-Себе“ се е развил дотолкова, че може да се движи напълно свободно в това царство, тогава той все повече ще търси тук своята истинска родина. Животът в духа му става толкова близък, колкото на земния човек животът във физическата действителност. Оттук нататък гледните точки на света на духовете действат и като меродавни: той, повече или по-малко съзнателно или несъзнателно, ги прави свои за следващите земни животи. Себето може да се чувства като член на божествения световен ред. Границите и законите на земния живот не го докосват в неговата най-вътрешна същност. Силата за всичко, което то извършва, му идва от духовния свят. Духовният свят обаче е единство. Който живее в него, знае как вечното е изграждало миналото, и той може от вечното да определя посоката за бъдещето. Погледът върху миналото се разширява до съвършен поглед. Човек, който е достигнал тази степен, сам си поставя цели, които трябва да изпълни в следващо въплъщение. От „царството на духовете“ той влияе на своето бъдеще така, че то да протича в смисъла на истинното и духовното. По време на междинното състояние между две въплъщения човекът се намира в присъствието на всички онези възвишени същества, пред чиито погледи божествената мъдрост лежи разгърната и открита. Защото той се е изкачил до степента, на която може да я разбира. В шестата област на „царството на духовете“ човекът ще извършва във всички свои действия онова, което е най-подобаващо на истинската същност на света, защото той не може да търси онова, което е от полза за него, а единствено онова, което трябва да стане според правилния ход на световния ред. Седмата област на „царството на духовете“ води до границата на „трите свята“. Тук човекът стои срещу „жизнените ядра“, които са пренесени от по-висши светове в трите описани свята, за да изпълнят там своите задачи. Когато човекът е на границата на трите свята, той следователно се познава в своето собствено жизнено ядро. Оттук следва, че загадките на тези три свята трябва да са разрешени за него. Значи той обхваща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот способностите на душата, чрез които тя има описаните тук преживявания в духовния свят, при обикновените житейски условия не са съзнателни. Те работят в нейните несъзнателни дълбини върху телесните органи, които създават съзнанието за физическия свят. Тъкмо това е причината, поради която те остават невъзприемаеми за този свят. И окото не вижда самото себе си, защото в него действат силите, които правят видими други неща. Ако човек иска да прецени доколко един човешки живот, протичащ между раждането и смъртта, може да бъде резултат от предходни земни животи, той трябва да вземе предвид, че една гледна точка, разположена вътре в самия този живот, каквато естествено човек трябва най-напред да заеме, не дава възможност за преценка. За такава гледна точка един земен живот би могъл например да изглежда изпълнен със страдание, несъвършен и т.н., докато тъкмо в този си облик, със своето страдание, в своето несъвършенство, той трябва да се окаже резултат от предишни животи за една гледна точка, разположена извън самия този земен живот. Като навлезе в пътя на познанието така, както това е описано в една от следващите глави, душата се откъсва от условията на телесния живот. Така тя може да възприема в образ преживяванията, през които минава между смъртта и едно ново раждане. Такова възприемане дава възможност процесите в „царството на духовете“ да бъдат описани така, както това е станало тук в скица. Само ако човек не пропуска да има предвид, че цялото състояние на душата във физическото тяло е друго, отколкото в чисто духовното преживяване, той ще види даденото тук описание в правилната светлина.