II. Душевната същност на човека

Като собствен вътрешен свят душевната същност на човека е различна от неговата телесност. Собственото веднага ни излиза насреща, щом насочим вниманието си към най-простото сетивно усещане. Никой не може отначало да знае дали някой друг изживява такова просто сетивно усещане точно по същия начин, както самият той. Известно е, че има хора, които са далтонисти. Такива хора виждат нещата само в различни нюанси на сивото. Други са отчасти далтонисти. Затова те не могат да възприемат определени цветови нюанси. Картината на света, която им дава окото им, е различна от тази на така наречените нормални хора. И същото важи в по-голяма или по-малка степен и за другите сетива. От това непосредствено следва, че дори простото сетивно усещане принадлежи към вътрешния свят. С телесните си сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другият; но не мога да възприема усещането на другия за червеното. – Следователно сетивното усещане трябва да се означи като нещо душевно. Ако човек само си изясни напълно този факт, той скоро ще престане да смята вътрешните изживявания за просто мозъчни процеси или нещо подобно. – Към сетивното усещане се присъединява най-напред чувството. Едното усещане доставя на човека удоволствие, другото – неудоволствие. Това са движения на неговия вътрешен, на неговия душевен живот. В своите чувства човек си създава втори свят в допълнение към онзи, който действа върху него отвън. И се прибавя нещо трето: волята. Чрез нея човек на свой ред въздейства обратно върху външния свят. И по този начин той отпечатва своята вътрешна същност върху външния свят. В своите волеви действия душата на човека като че ли се излива навън. Делата на човека се отличават от събитията на външната природа по това, че първите носят печата на неговия вътрешен живот. Така душата като собственото на човека застава срещу външния свят. Той получава подбудите от външния свят; но съобразно с тези подбуди изгражда свой собствен свят. Телесността става основа на душевното.