VIII. Факторите на живота

Да обобщим придобитото в предходните глави. Светът застава пред човека като множественост, като сума от отделности. Една от тези отделности, едно същество сред съществата, е самият той. Този облик на света наричаме просто дадено, а доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме готов – възприятие. Вътре в света на възприятията възприемаме самите себе си. Това самовъзприятие би си останало просто едно сред многото други възприятия, ако от средата на това самовъзприятие не изплуваше нещо, което се оказва годно да свързва възприятията изобщо, следователно и сумата от всички други възприятия, с възприятието на нашето Себе. Това изплуващо нещо не е вече само възприятие; то също не се намира просто готово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отначало то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше Себе. Но по своето вътрешно значение то излиза отвъд Себето. То придава на отделните възприятия идейни определености, които обаче се отнасят една към друга, които са основани в едно цяло. Придобитото чрез самовъзприятие то определя идейно по същия начин, както всички други възприятия, и го поставя като субект или „Аз“ срещу обектите. Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето се проявява първо при възприятието на Себето; но не е само субективно; защото Себето едва с помощта на мисленето обозначава себе си като субект. Това мисловно отношение към самия себе си е едно жизнено определение на нашата личност. Чрез него водим чисто идейно съществуване. Чрез него се чувстваме мислещи същества. Това жизнено определение би останало чисто понятийно (логическо), ако към него не се присъединяха други определения на нашето Себе. Тогава бихме били същества, чийто живот би се изчерпвал в създаването на чисто идейни отношения между възприятията помежду им и между последните и самите нас.

Ако създаването на такова мисловно отношение наречем познаване, а постигнатото чрез него състояние на нашето Себе – знание, то, ако горната предпоставка е вярна, би трябвало да смятаме себе си само за познаващи или знаещи същества. Но предпоставката не е вярна. Отнасяме възприятията към себе си не само идейно, чрез понятието, но освен това и чрез чувството, както видяхме. Следователно не сме същества със само понятийно жизнено съдържание. Наивният реалист дори вижда в живота на чувствата по-действителен живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И той е съвсем прав от своята гледна точка, когато си изяснява нещата по този начин. Чувството от субективна страна е отначало точно същото, каквото е възприятието от обективна страна. Според основното положение на наивния реализъм:

Всичко, което може да бъде възприето, е действително, затова чувството е гаранцията за реалността на собствената личност. Но монизмът, който се има предвид тук, трябва да предостави на чувството същото допълнение, което смята за необходимо за възприятието, ако то трябва да се представи като пълна действителност. За този монизъм чувството е нещо непълно действително, което в първата форма, в която ни е дадено, още не съдържа своя втори фактор – понятието или идеята. Затова и в живота навсякъде чувстването, също както възприемането, се появява преди познаването. Чувстваме се първо като съществуващи; и в хода на постепенното развитие тепърва си пробиваме път до точката, където в смътно почувстваното собствено съществуване ни изгрява понятието за нашето Себе. Но онова, което за нас излиза наяве едва по-късно, е първоначално неразделно свързано с чувството. Поради това обстоятелство наивният човек стига до вярата, че в чувстването съществуването му се представя непосредствено, а в знанието – само опосредствано. Затова развиването на живота на чувствата ще му изглежда по-важно от всички други неща. Той ще смята, че е схванал връзката на света едва когато я е поел в своето чувстване. Той се стреми да направи не знанието, а чувстването средство на познанието. Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо, което се равнява на възприятието, философът на чувството превръща един принцип, който има значение само в пределите на неговата личност, в световен принцип. Той се стреми да проникне целия свят със своето собствено Себе. Онова, което разглежданият тук монизъм се стреми да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да достигне с чувството и смята това свое битие заедно с обектите за по-непосредственото.

Посоченото с това направление, философията на чувството, често се нарича мистика. Заблуждението на един мистичен начин на гледане, изграден само върху чувството, се състои в това, че той иска да преживее онова, което трябва да знае, и че иска да възпита нещо индивидуално, чувството, в нещо универсално. Чувстването е чисто индивидуален акт, отнасянето на външния свят към нашия субект, доколкото това отношение намира израз в едно само субективно преживяване.

Има още една проява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът съпреживява всеобщия световен живот; чрез него той отнася чисто идейно (понятийно) възприятията към себе си, себе си към възприятията. В чувството той преживява отнасяне на обектите към своя субект; във волята е обратното. Във волята също имаме пред себе си възприятие, а именно възприятието на индивидуалното отношение на нашето Себе към обективното. Онова, което във волята не е чисто идеен фактор, е също така само предмет на възприемането, както е при което и да е нещо от външния свят.

Въпреки това наивният реализъм и тук отново ще смята, че има пред себе си много по-действително битие, отколкото може да се постигне чрез мисленето. Той ще види във волята елемент, в който непосредствено долавя едно събитие, едно причиняване, за разлика от мисленето, което едва впоследствие обхваща събитието в понятия. Онова, което Азът извършва чрез своята воля, представлява за такъв начин на гледане процес, който се преживява непосредствено. Привърженикът на тази философия смята, че във волята действително е хванал световните събития за едно крайче. Докато другите събития той може да проследява само чрез възприемане отвън, той смята, че в своята воля преживява напълно непосредствено едно реално събитие. Формата на битие, в която волята му се явява вътре в Себето, става за него реален принцип на действителността. Собствената му воля му се явява като частен случай на всеобщите световни събития; а последните следователно – като всеобща воля. Волята става световен принцип, както в мистиката на чувството чувството става принцип на познанието. Този начин на гледане е философия на волята (телизъм). Онова, което може да се преживее само индивидуално, този начин на гледане го превръща в конституиращ фактор на света. Както мистиката на чувството не може да се нарече наука, така не може да се нарече и философията на волята. Защото и двете твърдят, че не могат да се задоволят с понятийното проникване на света. И двете изискват наред с идеалния принцип на битието още и реален принцип. И то с известно право. Но тъй като за тези така наречени реални принципи имаме като средство за схващане само възприемането, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа: имаме два извора на познанието – извора на мисленето и извора на възприемането, като последното се представя в чувството и волята като индивидуално преживяване. Тъй като изтичащото от единия извор, преживяванията, не може да бъде прието от тези светогледи направо в изтичащото от другия, от мисленето, двата начина на познание – възприемане и мислене – остават да съществуват един до друг без по-висше опосредстване. Наред с постижимия чрез знанието идеален принцип според тях има още един реален принцип на света, който се преживява и не може да бъде обхванат в мисленето. С други думи: мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се прекланят пред положението: непосредствено възприетото е действително. Спрямо първоначалния наивен реализъм те допускат само още непоследователността да направят една определена форма на възприемането (чувстването, съответно волята) единствено средство за познание на битието, макар че те могат да сторят това само ако изобщо се прекланят пред основното положение: възприетото е действително. Следователно те би трябвало да припишат еднаква познавателна стойност и на външното възприемане. Философията на волята става метафизичен реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на съществуването, в които непосредственото ѝ преживяване не е възможно така, както в собствения субект. Тя приема хипотетично един принцип извън субекта, за който субективното преживяване е единственият критерий за действителност. Като метафизичен реализъм философията на волята попада под посочената в предходната глава критика, която трябва да преодолее противоречивия момент на всеки метафизичен реализъм и да признае, че волята е всеобщо световно събитие само дотолкова, доколкото тя се отнася идейно към останалия свят.

Добавка към новото издание (1918)

Трудността да се схване мисленето в неговата същност чрез наблюдение се състои в това, че тази същност твърде лесно вече се е изплъзнала от разглеждащата душа, когато тя иска да я постави в посоката на своето внимание. Тогава ѝ остава само мъртвото абстрактно, труповете на живото мислене.

Ако човек гледа само към това абстрактно, той лесно ще се почувства принуден, в противовес на него, да навлезе в „изпълнения с живот“ елемент на мистиката на чувството или също на метафизиката на волята. Ще му се стори странно, когато някой иска да схване същността на действителността в „голи мисли“. Но който успее наистина да има живота в мисленето, той стига до прозрението, че унасянето в голи чувства или съзерцаването на елемента на волята не може дори да се сравни с вътрешното богатство и с почиващия в себе си, но същевременно подвижен в себе си опит вътре в този живот, камо ли пък те да бъдат поставяни над него. Тъкмо от това богатство, от тази вътрешна пълнота на преживяването произтича това, че неговият противообраз в обичайната душевна нагласа изглежда мъртъв, абстрактен. Никоя друга проява на човешката душевна дейност не може така лесно да бъде неправилно разбрана, както мисленето. Волята, чувстването – те затоплят човешката душа дори още при повторното преживяване на тяхното първоначално състояние. Мисленето твърде лесно оставя човека студен при това повторно преживяване; то сякаш изсушава душевния живот. Но това е именно само силно налагащата се сянка на неговата действителност, пропита със светлина и топло потапяща се в явленията на света. Това потапяне става със сила, която тече в самата мисловна дейност и която е сила на любовта от духовен вид. Не бива да се възразява, че който вижда така любов в дейното мислене, той влага в него едно чувство, любовта. Защото това възражение в действителност е потвърждение на изтъкнатото тук. Който именно се обърне към същностното мислене, той намира в него както чувство, така и воля, последните и в дълбините на тяхната действителност; който се отвърне от мисленето и се обърне само към „голото“ чувстване и воля, той изгубва от тях истинската действителност. Който иска да преживява интуитивно в мисленето, той отдава дължимото и на преживяването чрез чувството и чрез волята; но мистиката на чувството и метафизиката на волята не могат да отдадат дължимото на интуитивно-мисловното проникване на битието. Последните твърде лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в действителното, а интуитивно мислещият, безчувствен и чужд на действителността, оформя в абстрактни мисли една бледа като сянка, студена картина на света.