ИСТОРИЯ НА СОЦИАЛНОТО ДВИЖЕНИЕ

Учебна вечер върху „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“

Щутгарт, 30 юли 1919 г.

Тази вечер няма да изпреварвам онова, което всъщност трябва да бъде устроено тук като учебни вечери, провеждани въз основа на книгата „Основните точки на социалния въпрос“, а ще се опитам да ви дам един вид въведение към тази вечер. С това въведение бих искал да събудя у вас усещане за това от какви гледни точки е написана тази книга. Тя е написана преди всичко, като се изхожда от непосредственото настояще, от убеждението, че и социалният въпрос е приел нов облик чрез събитията на настоящето и че днес е необходимо да се говори за социалния въпрос съвсем иначе, отколкото се е говорело за социалния въпрос от която и да било страна преди катастрофата на световната война. С тази книга беше опитано нещо сега, в този момент от развитието на човечеството, в който социалният въпрос става съвсем особено належащ и в който всъщност всеки човек, който днес живее съзнателно в своето време, който не съпреживява живота на човечеството сънливо и спящ, би трябвало да знае нещо за онова, което трябва да стане в смисъла на това, което обикновено се нарича социален въпрос. Затова може би отначало ще е съвсем добре днес да погледнем малко назад. При това може би ще трябва да спомена неща – но тогава ще ги поставим в малко по-различна светлина от тази, в която са били поставяни, – неща, които отчасти са ви познати.

Вероятно знаете, че онова, което днес се изтъква по социалния въпрос, се изтъква от сравнително дълго време. И днес се споменават имената Прудон, Фурие, Луи Блан като имена на първите, които до средата на деветнадесети век са разглеждали социалния въпрос. Знаете също, че начинът, по който този социален въпрос е бил разглеждан до средата на деветнадесети век, днешните застъпници, поне мнозина от днешните застъпници за решаването на социалния въпрос наричат „епохата на социалните утопии“. Добре е да си изясним какво всъщност се има предвид, когато се казва: В първия си стадий социалният въпрос се появи така, че живееше в тази епоха на утопиите. Но за това нещо не може да се говори в абсолютен смисъл, а всъщност може да се говори само изхождайки от усещанията на застъпниците за решаването на социалния въпрос в настоящето. Те усещат така, както искам да го опиша сега. Те усещат, че всички социални въпроси, които се появиха в епохата, за която искам да говоря първо, бяха в стадия на утопията. И какво разбират хората под това, когато казват: Тогава социалният въпрос беше в стадия на утопията? Под това те разбират следното: Сен-Симон, Фурие добре са забелязали, че и след Френската революция има хора от едно определено социално малцинство, които притежават средствата за производство, а също и други човешки блага, и че има голям брой, дори мнозинството от останалите хора, които нямат такава собственост и които могат да работят със средствата за производство само като постъпят в служба на онези, които притежават средствата за производство, а също и земята – хора, които по същество нямат нищо друго освен самите себе си и своята работна сила. Забелязало се е, че животът на тази голяма маса от човечеството е тежко бреме, протича в голямата си част в бедност в сравнение с онези, които са в малцинството. И се е посочвало положението на малцинството и положението на мнозинството.

Онези, които като Сен-Симон и Фурие, а също и Прудон, са писали за това социално положение на човечеството, са изхождали от една определена предпоставка. Изхождали са от предпоставката, че е необходимо да се обърне вниманието на хората: Вижте, голямата маса живее в мизерия, в несвобода, в стопанска зависимост, това не е достойно за човека съществуване за голямата маса. Това трябва да се промени. И тогава са се измисляли всевъзможни средства, чрез които това неравенство между хората да може да бъде променено. Но винаги имаше една определена предпоставка и тази предпоставка беше, че хората си казваха: Ако знаем в какво се корени неравенството, ако имаме достатъчно настойчиви думи, ако самите ние имаме достатъчно нравствено съзнание, за да посочим силно, че огромното мнозинство от хората живее в стопанска и правна зависимост и е бедно, тогава тази реч ще завладее сърцата, душите на малцинството, на заможните, на по-облагодетелстваното малцинство. И благодарение на това, че това малцинство разбира: Така не може да остане, трябва да се направят промени, трябва да дойде друг обществен ред – ще бъде въведен друг обществен ред. – И така, предпоставката беше, че хората ще се съгласят от най-вътрешния подтик на своята душа да направят нещо за освобождението на голямата маса от човечеството. И тогава се предлагаше какво трябва да се направи. И се вярваше, че ако малцинството, ако хората, които са ръководните, водещите хора, разберат, че е добро онова, което се иска да се направи, тогава ще настъпи общо подобрение на положението на човечеството.

От тази страна са казани извънредно много умни неща, само че всичко, което е предприето в тази посока, днес повечето застъпници за решаването на социалния въпрос го усещат като утопично. Тоест днес вече не се разчита на това, че е достатъчно само да се каже: Така би могъл да се устрои светът – и тогава стопанското, политическото и правното неравенство на хората ще престане. Днес няма никаква полза да се апелира към разбирането, към прозрението на хората, които са облагодетелствани, които имат привилегии, които притежават средствата за производство и други подобни. Ако трябва да изразя какво е било изгубено през втората половина на деветнадесети век, трябва да кажа: изгубена е била вярата в прозрението и в добрата воля на хората. Затова застъпниците за решаването на социалния въпрос, които имам предвид сега, си казват: Да се измислят хубави планове как трябва да се устрои човешкият свят – това може, но от това нищо не излиза; защото, колкото и хубави планове да се проповядват, с колкото и трогателни думи да се апелира към сърцата, към душите на управляващите малцинства, пак нищо няма да се случи. Всичко това са безполезни идеи, а безполезните идеи, които рисуват бъдещето, са просто, казано популярно, в действителност утопии. И така, няма никакъв смисъл, казва се, да се рисува каквото и да било, което трябва да стане в бъдеще, защото няма да има никой, който да се откаже от своите интереси, върху когото да може да се въздейства чрез съвестта му, чрез нравственото му прозрение и така нататък. Вярата в съвестта и в нравственото прозрение просто е изгубена в най-широки кръгове, особено сред застъпниците за решаването на социалния въпрос. Казват си: хората изобщо не действат според своето прозрение, когато създават социални институции или когато водят своя социален живот, те действат според своя интерес. А имотните, разбира се, имат интерес да запазят своята собственост. Социално привилегированите имат интерес от запазването на социалните привилегии. Затова е илюзия да се разчита, че е достатъчно само да се каже, че хората трябва да направят това или онова. Те просто не го правят, защото действат не от своето прозрение, а от своя интерес.

В най-всеобхватния смисъл, може да се каже, към този възглед постепенно, но наистина само постепенно, се е присъединил Карл Маркс. В живота на Карл Маркс могат да се опишат цял ред епохи. В младостта си Маркс също е бил идеалистичен мислител и също още е мислел за осъществимостта на утопии в смисъла, който току-що охарактеризирах. Но тъкмо той, а след него и неговият приятел Енгелс, се е отказал по най-радикалния начин от това разчитане на прозрението на хората. И ако охарактеризирам в общи линии нещо, което всъщност е цяла голяма история, мога да кажа следното: Карл Маркс накрая е стигнал до убеждението, че в света не може да стане по-добре по друг начин, освен като се призоват онези хора, които нямат интерес техните блага да им бъдат запазени, техните привилегии да им бъдат запазени. С тях изобщо не можело да се смята, те трябвало съвсем да бъдат изключени от сметката, защото никога няма да се съгласят по някакъв начин да приемат това, колкото и хубаво да им се проповядва. – Напротив, има тъкмо голямата маса на пролетарските работници, а самият Карл Маркс се е вживял в това убеждение във времето, когато в Средна Европа по същество тепърва възникваше онова, което днес наричаме пролетариат. Той видя как пролетариатът тепърва възниква в Средна Европа от другите стопански отношения. Когато после живееше в Англия, това беше, разбира се, нещо друго. Но във времето, когато Карл Маркс се развиваше от идеалист в икономически материалист, беше така, че в Средна Европа всъщност модерният пролетариат тепърва се надигаше.

И ето, той си казваше: Този модерен пролетариат има съвсем други интереси от ръководното малцинство, защото се състои от хора, които не притежават нищо освен своята работна сила, от хора, които не могат да живеят по друг начин, освен като поставят своята работна сила в служба на имотните, особено в служба на собствениците на средствата за производство. Ако тези работници напуснат работата си, тогава те са – това важеше особено за онова време по най-радикален начин – изхвърлени на улицата. Пред себе си те нямат нищо друго освен възможността да вършат ангария за онези, които са собствениците на средствата за производство. Тези хора имат съвсем друг интерес от другите. Те имат интерес целият досегашен обществен ред да престане, този обществен ред да бъде преобразен. На тях не е нужно да се проповядва, за да бъде завладяно тяхното прозрение, а само за да бъдат завладени техният егоизъм, техните интереси. На това може да се разчита. Да се проповядва на онези, на чието прозрение би трябвало да се разчита – от това нищо не излиза, защото хората не действат според прозрението, те действат само от интерес. Следователно не можем да се обръщаме към онези, при които би трябвало да се апелира към прозрението, а към онези, към чийто интерес трябва да се апелира. Те не могат друго, освен по вътрешна принуда да се застъпят за новото време. Това е егоизмът, към който се разви Карл Маркс. Затова той вече не вярваше, че напредъкът на човечеството към нови социални състояния може да произлезе от друго човешко дело освен от делото на самия пролетариат. Пролетариатът можел – така смята Карл Маркс – само от интерес, от своите отделни егоистични интереси да се стреми към обновяване на човешките социални състояния. И с това пролетариатът – но сега не от човеколюбие, а от интерес – ще освободи и цялото останало човечество, защото не може вече да има нищо друго освен онова, което постигат хората, които не са привързани към стари блага, а които при преобразяване нямат какво да загубят от стари блага.

И така, казват си: От едната страна са ръководните, водещите кръгове, те имат определени права, които са им били дадени в по-ранни времена или които са били извоювани от тях със сила в по-ранни времена, които те са предавали по наследство в семействата си, и за тях те здраво се държат. Тези ръководни, водещи кръгове притежават това или онова, което на свой ред предават по наследство в своите кръгове, в своето семейство и така нататък. Като ръководни, водещи кръгове тези кръгове при преобразяване винаги имат какво да загубят. Защото, разбира се, ако не губеха нищо, нали не би станало никакво преобразяване. Става дума за това, че онези, които нямат нищо, трябва да получат нещо; затова онези, които имат нещо, могат само да загубят. Следователно към прозрението можеше да се апелира само ако това прозрение би вдъхнало на имотната, водещата класа импулса да поиска да загуби нещо. На това те не се съгласяват. – Такъв беше възгледът на Карл Маркс. Трябва следователно да се апелира към онези, които нямат какво да загубят. Затова и „Комунистическият манифест“ през 1848 г. завършва с думите: Пролетариите нямат какво да загубят освен своите вериги, но имат да спечелят всичко. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Вижте сега, от публикуването на „Комунистическия манифест“ това стана, така да се каже, убеждение, и днес, когато определени усещания, които вече са под влиянието на този възглед, живеят тъкмо в мнозинството на пролетариата, днес вече изобщо не можем да си представим правилно какъв огромен прелом се извърши в социалистическия възглед около средата на деветнадесети век. Но би било добре, ако се съгласите да вземете нещо такова като „Евангелието на един беден грешник“ от Вайтлинг, един шивашки калфа, написано съвсем не толкова дълго време преди „Комунистическия манифест“, и ако го сравните с всичко, което е написано след излизането на „Комунистическия манифест“! В това „Евангелие на един беден грешник“, вдъхновено наистина от истинско пролетарско усещане, царува един, може да се каже, в известен смисъл дори поетичен, пламенен език, но изцяло език, който иска да апелира към добрата воля, към прозрението на хората. Убеждението на Вайтлинг е, че с добрата воля на хората може да се постигне нещо. И това убеждение изчезна чак около средата на деветнадесети век. А делото, чрез което то изчезна, е тъкмо публикуването на „Комунистическия манифест“. И от онова време, от 1848 г., всъщност можем да проследяваме онова, което днес наричаме социален въпрос. Защото, ако днес бихме искали да говорим като Сен-Симон, като Фурие, като Вайтлинг – ами че днес наистина бихме проповядвали на съвсем глухи уши. Защото до известна степен е съвсем вярно, че в социалния въпрос нищо не може да се постигне, ако се апелира към прозрението на ръководните, водещите кръгове, които имат нещо. Това наистина е вярно. Ръководните, водещите кръгове, вярно е, никога не са признавали това, едва ли ще го признаят и днес, те дори не знаят, че все пак го правят, защото тук несъзнавани сили в човешката душа играят извънредно голяма роля.

Вижте, нашата духовна култура през деветнадесети век просто се е превърнала почти изцяло във фраза. Все пак това, че по отношение на духовната култура живеем във фразата, е много по-важен социален факт – много по-важен социален факт е това, отколкото обикновено се смята. И така, членовете на ръководните, водещите кръгове, разбира се, говорят и за социалния въпрос всевъзможни хубави неща и самите те често са убедени, че вече имат добрата воля. Но в действителност те само вярват в това; това е само тяхна илюзия. В мига, когато в това отношение се пристъпи към нещо реално, веднага излиза наяве, че това е илюзия. За това ще говорим още после. Но както казах, днес вече не можем да говорим така, както се е говорело в епохата на утопиите. Това е действителното завоевание, дошло чрез Карл Маркс: че той показа как днес човечеството е така оплетено в илюзионизма, че е безсмислица да се разчита на нещо друго освен на егоизма. С това просто трябва да се съобразяваме. Затова изобщо нищо не може да се постигне, ако се иска по някакъв начин да се разчита на безкористието, на добрата воля, на нравствените принципи на хората – казвам все: по отношение на социалния въпрос. И този прелом, който доведе дотам, че днес трябва да говорим съвсем иначе, отколкото например още през първата половина на деветнадесети век можеше да се говори по отношение на социалния въпрос, този прелом дойде тъкмо с „Комунистическия манифест“. Но не дойде всичко наведнъж, а все пак беше възможно, както всички сигурно знаете – някои по-млади социалисти вече са забравили онова време, – и след „Комунистическия манифест“ чак до шестдесетте години един съвсем друг вид социално мислене, начинът на Фердинанд Ласал, да завладява сърцата, душите. И дори след смъртта на Ласал, настъпила през 1864 г., продължи онова, което беше Ласаловият социализъм. Ласал безусловно принадлежи към хората, които, въпреки че другият начин на мислене вече се беше надигнал, все още разчитаха на ударната сила на идеите. Ласал непременно искаше още да завладее хората като такива в тяхното прозрение, преди всичко в тяхната социална воля. Но все повече и повече този Ласалов оттенък отслабваше и надделяваше другият, марксисткият оттенък, който искаше да разчита само на интересите на онази част от човешкото население, която притежаваше само себе си и своята работна сила. Но все пак това не стана толкова бързо. Такъв начин на мислене се развива в човечеството само постепенно.

През шестдесетте, седемдесетте години, а също и през осемдесетте години беше съвсем така, че хората, ако принадлежаха към пролетариата или ако принадлежаха към хората, които бяха политически или социално зависими, макар и не точно пролетарии, преценяваха своята зависимост, така да се каже, морално и осъждаха морално независимите кръгове на човешкото население. Според тяхното съзнание беше зла воля на ръководните, водещите кръгове на човешкото население това, че те оставяха голямата маса на пролетариата в зависимост, че ѝ плащаха зле и така нататък. Ако мога да се изразя тривиално, мога да кажа, че през шестдесетте, седемдесетте години, чак до осемдесетте години, се фабрикуваше много социално възмущение и се говореше от гледището на социалното възмущение. После, в средата на осемдесетте години, всъщност чак тогава истински настъпи забележителният прелом. По-водещите личности на социалното движение тогава, през осемдесетте години, съвсем престанаха да говорят за социалния въпрос от морално възмущение. Това беше времето, когато бяха велики и повече или по-малко още пламтяха от младежко огнено усърдие онези водачи, които вие, по-младите, сте видели само да умират: Адлер, Пернерсторфер, Вилхелм Либкнехт, Ауер, Бебел, Зингер и така нататък. Тези по-стари водачи тъкмо тогава, през осемдесетте години, все повече преставаха да проповядват този социализъм на възмущението. И сега бих искал да ви го изразя така, сякаш тези водачи на социализма изказваха най-вътрешното си убеждение, когато тогава прехвърляха стария социализъм на възмущението в своя по-нов социалистически светоглед. Ще установите, че това, което ви казвам сега, не е написано в никоя книга за историята на социализма. Но който е живял по онова време и го е преживял, той знае, че хората, когато бяха оставени сами на себе си, говореха така.

Да приемем, значи, че през осемдесетте години такива водещи хора на социализма са се събрали на дискусия с други, които по своите убеждения са били още буржоа, и да приемем, че е имало и трети вид, буржоа, които са били идеалисти, които са желаели доброто на всички хора и които биха се съгласили всички хора да бъдат направени щастливи. Тогава можеше да се случи буржоата да заявят, че винаги трябва да има хора, които са бедни, и такива, които са богати, и така нататък, защото само това можело да поддържа човешкото общество. Тогава може би се надигаше гласът на някой от онези, които бяха идеалисти, които негодуваха, че толкова много хора трябва да живеят в бедност и зависимост. Такъв човек тогава може би казваше: Именно това трябва да се постигне: да се изясни на тези имащи хора, на предприемачите, на капиталистите, че трябва да се откажат от своята собственост, че трябва да създадат уредби, чрез които голямата маса да попадне в друго положение, и други подобни. – В такъв тон се държаха много хубави речи. Но тогава надигаше глас някой от онези, които тъкмо по онова време навлизаха в социализма и в неговото развитие, и казваше: Какви ги говорите, вие сте дете! Всичко това е детинщина, всичко е безсмислица. Хората, които са капиталисти, които са предприемачи, всички те са нещастни клетници, те не знаят нищо друго освен онова, което от поколения насам им е набито в главите. Дори да чуеха, че трябва да постъпват иначе, те не биха и могли, защото не биха се досетили как да го направят. Изобщо не им влиза в черепите, че нещо може да се прави иначе. Не бива да обвиняваме тези хора, не бива да ги осъждаме морално, те изобщо не подлежат на морално осъждане; тези типове са израснали в цялата тази среда, тези нещастни клетници, и тя им вдъхва идеите, които имат. Да ги обвиняваш морално, означава да не разбираш нищо от законите на развитието на човечеството, означава да се отдаваш на илюзии. Тези хора никога не могат да искат светът да приеме друга форма. Да се говори за тях с възмущение, е чиста детинщина. Всичко това е станало така по необходимост и пак само по необходимост може да стане иначе. Виждате ли, с такива детински типове, които вярват, че биха могли да проповядват на имащите, на капиталистите, че трябвало да се въведе нов световен ред, с такива детински типове нищо не може да се направи. С тях не може да се въведе никакъв нов световен ред. Те просто се отдават на вярата, че тези нещастни клетници, капиталистите, може да бъдат обвинявани, че трябвало да създадат друг свят.

Трябва да изкажа нещата малко по-ясно, затова някои неща са казани с резки очертания, но все пак така, че речите, за които говоря, бихте могли да чуете буквално навсякъде. Когато се пишеха, те, разбира се, биваха малко ретуширани, написани малко по-различно, но това лежеше в основата им.

Тогава продължаваха да говорят: С тези типове – това са идеалисти, те си представят света в духа на една идеология – с тях нищо не може да се направи. Трябва да разчитаме на онези, които нямат нищо и които затова, изхождайки от своите интереси, искат нещо друго, а не онова, което искат свързаните с капиталистическите интереси. И те ще се стремят към промяна на жизненото си положение не от някакъв морален принцип, а само от жажда да имат повече, отколкото имат, да имат независимо съществуване. – Този начин на мислене се надигаше все повече и повече през осемдесетте години: развитието на човечеството вече не се разбираше в смисъл, че отделният човек носи особена отговорност за това, което прави, а в смисъл, че той, изхождайки от стопанското положение, прави онова, което трябва да прави. Капиталистът, предприемачът дере кожата на другите в най-пълна невинност. Който е пролетарий, той ще прави революция не от нравствен принцип, а в пълна невинност, от човешка необходимост, и ще вземе от ръцете на онези, които просто ги имат, средствата за производство, капитала. Това трябва да се разиграе като историческа необходимост. – Този начин на мислене се надигаше.

Ето, вижте, всъщност чак през 1891 г., на Ерфуртския конгрес, цялото ласалианство, което все пак още се основаваше на прозрението на хората, премина във вярата в така наречената „Ерфуртска програма“, която беше предназначена да направи марксизма официален възглед на пролетариата. Прочетете програмите на Готския, на Айзенахския конгрес и ще намерите там две искания като истински пролетарски искания на онова време, които още са свързани с ласалианството. Първото искане беше премахването на наемното отношение, второто искане беше политическото равноправие на всички хора, премахването на всички политически привилегии. Към тези две искания бяха насочени всички пролетарски искания до деветдесетте години, до Ерфуртския конгрес, който донесе големия обрат. Вгледайте се внимателно в тези две искания и ги сравнете с главните искания на Ерфуртския конгрес.

Кои са главните искания на Ерфуртския конгрес? Те са: прехвърляне на частната собственост върху средствата за производство в обща собственост, управление на цялото производство на блага, на цялото производство, от един вид голяма кооперация, в която трябва да се превърне досегашната държава. Ако сравните предишната програма, която беше пролетарската програма от осемдесетте години, с онова, което произлезе от Ерфуртската партийна програма и съществува от деветдесетте години насам, ще кажете: в старата Готска и Айзенахска програма има още чисто човешки искания, исканията на социализма: политическо равенство на всички хора, премахване на унизителното наемно отношение. В началото на деветдесетте години вече действаше онова, което ви охарактеризирах като нагласата, надигнала се през осемдесетте години. Тогава онова, което е още повече общочовешко искане, беше превърнато в чисто стопанско искане. Там вече не четете нищо за идеала да се премахне наемното отношение, там четете само за стопански искания.

Вижте, тези неща са свързани после с постепенното оформяне на идеята, която хората имаха за външното постигане на едно по-добро социално състояние на човечеството. Хора, които още имаха идеали, често са казвали и това: Какво пък толкова, ако всичко се изпотроши на парчета, нали трябва да се въведе друг ред, значи трябва да дойде революция. Всичко трябва да бъде изпотрошено на парчета, трябва да дойде големият крах, защото само от него може да възникне по-добър обществен ред – това казваха през осемдесетте години още някои хора, които бяха добри идеалистични социалисти. На тях им отговаряха другите, които стояха на висотата на времето, които бяха станали водачите, онези, които сега, както казах, са погребани; те казваха: Всичко това няма смисъл, такива внезапни революции са безсмислени. Единственото, което има смисъл, е да оставим капитализма сам на себе си. Нали виждаме: по-рано имаше само дребни капиталисти, после те станаха едри, обединиха се с други, станаха групи от капиталисти. Капиталите се концентрираха все повече. Вътре сме в този процес, при който капиталите се концентрират все повече и повече. После ще дойде времето, когато всъщност ще са останали само няколко големи капиталистически тръста, консорциума. Тогава ще бъде нужно само пролетариатът, като неимащата класа, един прекрасен ден по съвсем мирен начин, по парламентарен път, да прехвърли собствеността на капиталистите, средствата за производство, в обща собственост. Това може да стане съвсем добре, но трябва да се изчака. Дотогава нещата трябва да се развият. Капитализмът, който и без това е невинно дете, не е виновен, че дере кожата на хората – това го поражда историческата необходимост. Но той също така подготвя работата, той концентрира капиталите. Тогава те са хубаво събрани на едно място и остава само да бъдат поети от обществото като цяло. Никаква бърза революция, а бавно развитие!

Вижте, тайната на възгледа, публичната тайна на възгледа, който лежи в основата на всичко това, Енгелс много хубаво я изложи през деветдесетте години. Той каза: Защо са ни бързи революции? Онова, което става бавно при развитието на по-новия капитализъм, това струпване на капиталите, това концентриране на капиталите, всичко това нали работи за нас. Не е нужно ние първо да създаваме общност, капиталистите ще се погрижат за това. Нужно е само да го прехвърлим в пролетарска собственост. Затова, казва Енгелс, ролите всъщност са се разменили. Ние, които представляваме пролетариата, изобщо нямаме причина да се оплакваме от развитието, другите имат причина да се оплакват. Защото типовете, които днес са в кръговете на имащите, трябва да си кажат: Ние натрупваме капиталите, но ги натрупваме за другите. Вижте, тези типове всъщност трябва да се тревожат, че ще изгубят капиталите си. Бузите им хлътват, те съхнат от тези грижи какво ще стане. А ние, тъкмо като социалисти, виреем много добре в това развитие. На нас, казва Енгелс, ни стават стегнати мускули и пълни бузи и изглеждаме като самия вечен живот. Това казва Енгелс в един увод, който написа през деветдесетте години, като охарактеризира колко е правилно онова, което се развива там, и как трябва само да се изчака развитието, за което всъщност капитализмът се грижи сам, а той после се влива в онова, което ви описах: в прехвърлянето на онова, което капитализмът първо е концентрирал, в общата собственост на онези, които досега не са имали нищо. Това всъщност беше и настроението, с което водещите кръгове на пролетариата навлязоха в двадесети век. И така се мислеше, особено от времето, откакто марксизмът вече не се приемаше така, както през деветдесетте години, а когато, както се казваше, той беше подложен на ревизия, когато се появиха ревизионистите, тези, които още са живи, но са стари хора, като например Бернщайн. Тогава дойдоха ревизионистите. Те казваха, че цялото развитие може малко да се ускори, защото, ако работниците само работят, докато капиталистите награбят всичко на куп, дотогава те все пак ще търпят нужда, особено на старини нямат нищо. Тогава бяха въведени осигуровки и така нататък. Добре, но преди всичко се гледаше и самите те да усвоят онова, което водещите класи имаха като институции в политическия живот. Знаете, че по този начин възникна особено профсъюзният живот. И вътре в социалистическата партия това бяха двете силно разминаващи се посоки: изразената профсъюзна партия и собствено, както се казваше тогава, политическата партия. Политическата партия стоеше повече на позицията, че внезапната революция не е от никаква полза, че развитието трябва да протече така, както току-що го описах. Затова важното било всичко да се подготви за онзи единствен момент, когато капитализмът е достатъчно концентриран и пролетариатът има мнозинството в парламентите. Всичко трябва да се тласка напред по пътя на парламентаризма, на завоюването на мнозинството, така че в момента, когато средствата за производство бъдат поети в обща собственост, да е налице и мнозинството за това прехвърляне. В тази група хора, които очакваха всичко особено от политическата партия, в края на деветнадесети век не се отдаваше особено голямо значение на профсъюзното движение. Профсъюзното движение по онова време се застъпваше тъкмо за това да се установи един вид второстепенно състезание между него и предприемачите, за да се изтръгват от предприятията от време на време, отново и отново, увеличения на заплатите и подобни неща. Накратко, нагласата беше да се подражава на онази система от взаимни преговори, каквато съществува между самите ръководни, водещи кръгове, и тя да се разпростре и върху отношението между ръководните кръгове и пролетариата. Знаете, че представителите на собствено политическата социалистическа система обвиняваха съвсем особено онези в профсъюзното движение, които после станаха най-буржоазни. И в края на деветдесетте години и в началото на двадесети век навсякъде можеше да се види у онези, които бяха настроени повече към политическата система, голямото презрение към хората, които съвсем се бяха вживели в профсъюзния живот, като например особено печатарите, които пък бяха развили до крайност една съвсем друга система, съобразена с профсъюзния живот.

Това бяха две съвсем строго разграничени една от друга посоки в социалния живот: профсъюзните дейци и онези, които клоняха повече към политическата, както се казваше, партия. А вътре в профсъюзите печатарите в Съюза на печатарите бяха направо примерните момчета; онези примерни момчета, които спечелиха и пълното признание на буржоазните кръгове. И мисля, че също както изпитваха известен страх, известна тревога от политическата социалистическа партия, така постепенно с голямо задоволство гледаха как се издигат такива послушни хора като хората в Съюза на печатарите. За тях си казваха: Те се обуржоазяват, с тях винаги може да се преговаря, това върви съвсем добре. Ако те вдигнат заплатите си, ние ще вдигнем цените, които искаме. Това върви. И нали за следващите години наистина вървеше, а по-нататък хората и без това не мислят. И така, с това примерно оформяне на профсъюзното развитие бяха много доволни. Е, ако пропусна някои неща, които са по-скоро нюанси, може да се каже, че тези две посоки после повече или по-малко са се оформяли чак до времената, които бяха изненадани от катастрофата на световната война. Но хората, за съжаление, не научиха от тази катастрофа на световната война всичко, което всъщност е трябвало да се научи и по отношение на социалния въпрос.

Щом разгледаме обаче отношенията в Източна Европа, в Средна Европа, ако оставим настрана собствено англо-американския свят, а отчасти и романския свят, ако, значи, се ограничим със Средна и Източна Европа, можем да кажем, че от историята, която винаги се определяше така: капиталите се концентрират, после ще имаме мнозинството в парламентите, после капиталите ще бъдат прехвърлени в собственост на общността и така нататък, всъщност не излезе нищо свястно. – Катастрофата на световната война се погрижи днес това да не може да се очаква толкова гладко. Онези, които очакваха някаква революция, често бяха представяни като детински. Но в основата си какво всъщност се случи през последните четири-пет години? Нека си представим съвсем ясно и отчетливо какво се случи. Нали и вие често сте чували какво се е случило през последните четири-пет години: през юли 1914 г. правителствата малко са се побъркали или силно са се побъркали и са подгонили хората в световната война. Тогава хората вярваха, че има световна война, ставаха битки, макар че със съвременните средства за водене на война, с машинните средства, беше налице нещо съвсем различно от предишните войни. Та нямаше никаква възможност някой да стане особено прочут пълководец, защото в крайна сметка всичко зависеше само от това дали едната страна има по-голямо количество муниции и други средства за водене на война, дали едната страна произвежда механичните военни средства по-добре от другата, или е открила някакъв газ и други подобни, които другите нямат. Първо побеждаваше единият, после другият пък откриваше нещо, после отново първият; всичко беше ужасно механично водене на война. И всичко, което се говореше за онова, което е било извършено тук и там от страна на хората, беше станало под влиянието на празната фраза, беше изцяло празна фраза. И постепенно съвременното човечество, и в Средна Европа, ще прозре колко празни фрази са се криели в това, че един или друг, който всъщност не е бил нищо друго освен малко побъркан среден войник, е бил направен на велик пълководец в Средна Европа. Тези неща станаха възможни само под влиянието на празната фраза.

Но какво всъщност се случи в действителност? Заради външните събития хората не забелязаха това: в действителност, докато хората вярваха, че се води световна война – която всъщност беше само маска, – в действителност се извърши революция. В действителност революцията се случи през тези четири-пет години. Хората днес още не знаят това, днес още не обръщат внимание на това, че в действителност революцията се е извършила. Войната е външната страна, маската; истината е, че се е извършила революцията. И понеже революцията се е извършила, днес обществото на Средна и Източна Европа е в съвсем друго състояние и с онова, което хората бяха обмислили за предишни положения, нищо не може да се направи. Днес е необходимо всички мисли, които сме си създавали по-рано, да бъдат подредени съвсем наново, да мислим за нещата съвсем по нов начин. И с книгата „Основните точки на социалния въпрос“ беше направен опит да се отчете съвсем правилно положението, в което изпаднахме заради най-новите събития. Затова не е чудно, че хората в социалистическите партии, които не смогват достатъчно бързо да вървят в крак, посрещат тази книга с недоразумение след недоразумение. Ако хората само се заемеха поне малко да проверят собствените си мисли, да проверят онова, за което казват, че го искат, щяха да видят как живеят под влиянието на идеите, които са си създали до 1914 г. Това е старият навик.

Тези идеи, които хората имаха до 1914 г., така са се впили в средата на хората, че сега не могат отново да излязат от нея. И каква е последицата? Последицата е, че макар днес да е нужно ново действие, макар революцията да се е извършила в Източна и Средна Европа, макар днес да ни е нужно да градим не според стари идеи, а според нови идеи – хората въпреки това проповядват старите идеи. И какво са днес партиите, също и социалистическите партии? Социалистическите партии също са такива, които и днес продължават да проповядват по стария начин, по който до юли 1914 г. проповядваха това или онова социалистическо евангелие; защото при тези партийни програми няма разлика в сравнение с предишните, най-много разликата, която идва отвън. За онзи, който познава нещата, в отделните партийни групировки се казва ужасно малко ново, дори изобщо нищо ново. Днес се пробутват старите залежали мисловни стоки. Е, има, разбира се, малка разлика: ако имаш меден котел и почукаш по него, той звънти; ако почукаш по същия начин по дървена бъчва, звучи иначе. Но чукането може да е съвсем същото. Това, че звучи иначе, зависи тогава от това по какво чукаш. Така е, когато днес хората пробутват партийните си програми; онова, което се съдържа в тези стари партийни програми, всъщност е старата залежала партийна стока, само че, понеже сега са налице други социални отношения, днес звучи малко иначе, както при медния котел и при дървената бъчва. Когато говорят Независимата социалистическа партия или социалистите на мнозинството, или комунистите, те просто говорят стари партийни фрази и звучи иначе, защото има меден котел и дървена бъчва. В действителност от много страни просто не са научили нищо, съвсем нищо. Но важното е да научим нещо, да ни каже нещо тази ужасна световна война, както я наричат, която обаче всъщност е световна революция.

И тук наистина вече може да се каже: в най-широките маси хората са подготвени да чуят нещо ново. Но при широките маси е така: там се слуша онова, което казват водачите. В широките, неизкривени от образованието маси има добро разбиране, добър здрав човешки разсъдък, и всъщност винаги можеше да се разчита на разбиране, когато се изнесе нещо съвременно, нещо, което наистина, в най-добрия смисъл на думата, може да се нарече съвременно. Това отчасти се дължи на факта, че масите не са изкривени от образованието. Но щом хората навлязат в онзи вид обучение, какъвто може да се получи от последните три-четири века насам, това божествено качество на неизкривеността престава. Ако разгледаме онова, което е днешното буржоазно училищно образование, от народното училище нагоре чак до университета – а най-лошо ще бъде, когато сега бъде основано социалистическото единно училище, тогава в най-голяма степен ще е налице всичко, което е натворило буржоазното народно училище, – онова, което се пробутва там в училищата, изкривява главите, прави ги чужди на живота. И трябва да излезеш от цялата тази бъркотия, трябва наистина да застанеш на собствените си крака в духовния живот, ако искаш да излезеш от това изкривяване. Но вижте, големите и малките пролетарски водачи са станали такива чрез това изкривяване. Те трябваше да го усвоят чрез това образование; това образование се крие в нашите училища и в популярните писания, навсякъде се крие то. И тогава започваш да получаваш такъв изсъхнал мозък, вече не си достъпен за фактите. А спираш при партийни програми и мнения, които сам си си натъпкал и набил в главата. Тогава може да дойде дори световната революция, а ти все си свиркаш старите програми.

Вижте, тази съдба по същество сполетя онова, което в много отношения се искаше с тази книга „Основните точки на социалния въпрос“ и с беседите. Там поне веднъж наистина се взе предвид онова, от което пролетариатът днес безусловно се нуждае, което е необходимо поради положението на времето. Това в началото и се разбираше, но после не го разбраха онези, които са водачите на пролетариата в различните партийни групировки. Тоест не искам да бъда прекалено несправедлив и не искам да насилвам истината; не искам да твърдя, че например тези водачи не разбират тази книга; защото не мога да предположа, че са я прочели, че я познават. Не бих бил прав, ако кажех: те не могат да разберат книгата. Но те изобщо не могат да се решат да разберат, че може да е необходимо нещо друго освен онова, което мислят от десетилетия. За това мозъкът им е станал твърде сух, твърде схванат. И затова те спират при онова, което са мислили от дълго време, и намират, че онова, което е противоположното на всяка утопия, било утопия. Защото, вижте, книгата изцяло се съобразява с това, че днес вече не можем да се движим в утопии в духа на Сен-Симон, Фурие, Прудон и така нататък; но и с това, че никога вече не можем да застанем на гледната точка: Развитието все ще го донесе от само себе си. Защото от онова, което Маркс и Енгелс видяха, което се развиваше, от което извлякоха своите заключения, от него днес вече не могат да се извличат заключения, защото световната война в истинския си облик го помете, то вече го няма. Който днес казва същото като Маркс и Енгелс, той казва нещо, което Маркс никога не би казал, защото на него му стана страшно тъкмо от неговите привърженици: Що се отнася до мен, аз не съм марксист. – А днес той би казал: Тогава фактите бяха още други; тогава извлякох заключенията си от факти, които още не бяха така модифицирани, така променени, както световната война промени всичко.

Но вижте, хората, които не могат да научат нищо от събитията, които днес имат такава нагласа, каквато старите католици имаха към своите епископи и папи, те изобщо не могат да си помислят, че нещо такова, каквото е марксизмът, също трябва да бъде развивано по-нататък в съответствие с фактите. Затова фактите си вървят напред, а хората още все свирят и съскат същото, което свиреха и съскаха преди световната война. Така правят буржоата, но и социалистите. Така правят най-широки кръгове. Буржоата го правят, разбира се, съвсем сънливо, с напълно сънена душа, другите го правят така, че наистина стоят насред всичко и виждат рухването, но не искат да се съобразят с фактите, които се разкриват чрез него. Днес просто ни е нужно нещо ново да дойде сред хората. И затова е нужно да се разбере нещо такова, което не е утопия, а тъкмо се съобразява с фактите. Ако от онази страна онова, което така се съобразява с фактите, бива наричано препречване на пътя, всъщност бихме могли да бъдем съвсем доволни. Защото, ако хората наричат права линия онова, което тласкат напред по права линия, тогава, за да се прави нещо разумно, трябва да се вкара нещо напреки, за да се насочи разумното в друга посока.

Но вижте, онези, които все пак още прозират разумното, те би трябвало да се задълбочат в онова, което се изнася тук. И тези вечери могат да съществуват тъкмо за това.

Нали отдавна вече се прави опит онова, което се извлича тук от фактите, да бъде пренесено в практиката, и така от седмици насам се събираме – не е нужно да повтарям всички тези неща, можете след тази беседа и да зададете въпроси или да дискутирате за и против, – за да поставим на крака онова, което наричаме заводските съвети като цяло. Опитахме се да създадем тези заводски съвети като цяло от фактите, които са необходими в настоящето, наистина да ги създадем така, че те да произлизат от чистия стопански живот, да не произлизат от онова, което не може да бъде основа на стопанския живот, от политическия живот. Защото, ако днес погледнем фактите в очите, трябва строго да стоим на почвата, която се защитава тук като почвата на тричленния социален организъм. И който днес не иска тази тричленност, той действа против историческата необходимост на развитието на човечеството. Днес трябва да бъде така, както често съм излагал: духовният живот да бъде поставен на собствени основи, стопанският живот да бъде поставен на собствени основи, правният или политическият живот да бъде управляван демократично. И в стопанския живот първото начало на едно наистина социално устройство трябва да бъде поставено със заводските съвети. Но единствено чрез какво може да стане това? Само като най-напред поставим въпроса: Е, ето го импулса на тричленния социален организъм, той е нов в сравнение с всички предишни партийни мумии; има ли още нещо друго? Глупци твърдят днес, че идеите просто така хвърчат из въздуха. Ако послушаме дискусиите, в тях се изнасят всякакви отрицателни неща, но не се изнася нищо, което да може да се постави редом с тричленността на социалния организъм. Всичко това, което идва от социалистическа страна, е мъгляво бърборене – че идеите просто така висели във въздуха, както беше казано в едно новоосновано списание в една рецензия за тричленността. Става дума, първо, да се постави този въпрос и да се изясни: няма ли нищо друго? Тогава засега се придържаме към тричленността на социалния организъм, докато не можем да я опровергаем по обективен начин, тоест докато не можем да поставим до нея нещо обективно равностойно.

За старите партийни програми вече не може да се дискутира, за тях дискутира световната война. Който наистина има разбиране, знае, че тези стари партийни мумии са опровергани от катастрофата на световната война. Но тогава, ако на този въпрос не може да се отговори, като се постави нещо друго редом с тричленността, тогава, ако искаме да вървим по-нататък, можем честно да си кажем: Значи нека работим в духа на тричленността на социалния организъм. Нека честно си кажем: старите партийни връзки са изгубили значението си. Трябва да се работи в духа на тричленността. Когато завчера говорих в Манхайм, накрая се изказа един господин, който каза: Това, което каза този Щайнер, е хубаво, но не е онова, което ние искаме. Ние не искаме към всички стари партии още една нова партия. Хората, които искат такова нещо, нека влязат в старите партии и работят в тях. – Можах да отговоря на това само: Аз отдавна следях много внимателно политическия живот, когато господинът, който говореше, още далеч не беше роден. И макар през живота си да се запознах с всичко, което по някакъв начин функционираше социално като сила, все пак никога не съм работил вътре в някаква партия, нито съм можел да стоя в нея, и не ми минава през ума сега, в края на шестото си десетилетие, да стана по някакъв начин партиен човек. Не бих искал да имам нищо общо нито с някаква друга партия, нито с основана от самия мен. Значи и с основана от самия мен – не. Никой не трябва да се бои, че чрез мен ще бъде основана нова партия, защото това, че всяка партия по природна необходимост след известно време оглупява, научих тъкмо като никога не се забърквах с никаква партия. И се научих да съжалявам хората, които не прозират това. Затова никой не трябва да се бои, че към старите ще се прибави нова партия. Затова и не беше основана нова партия, а Съюзът за тричленност на социалния организъм се обедини, за да защитава идеите на тричленния организъм – чийто характер, не утопичен, а действителен, все пак се прозира от известен брой хора, – за да защитава тези идеи. Но хората, които прозират това, би трябвало и честно и искрено да застанат открито зад това.

Защото и това не бива да се случва: има една театрална пиеса, в която рано сутрин кукурига петел и всеки път, щом петелът изкукурига, слънцето изгрява. Е, петелът не може веднага да прозре връзката, затова вярва, че когато кукурига, слънцето следва зова му, че идва, защото той е изкукуригал, че той е предизвикал изгрева на слънцето. Ако в крайна сметка някой в несоциалния живот, като този петел, който кукурига на бунището и иска да накара слънцето да изгрее, се отдаде на такава самоизмама, няма нищо страшно. Но ако тук евентуално се случи идеята за заводските съвети, които на почвата на тричленността са наистина стопански, да процъфти, и хората, които се грижат за нея, защото импулсът на тричленния организъм е раздвижил тази идея, после поискат, да речем, да отрекат произхода ѝ и повярват, че заводските съвети идват, защото някой е кукуригал, тогава това би била същата заблуда, и то една много пагубна заблуда. Но до това не бива да се стига. Онова, което става в тази посока, което е предприето тук, не бива да бъде откъсвано, то трябва да остане във връзка с правилно разбрания импулс на тричленността на социалния организъм.

Онези, които искат да осъществят заводските съвети като цяло в духа на този импулс, никога не могат да се съгласят, да речем, по едностранчив начин да бъдат основани само заводските съвети и непрестанно да се кукурига „Заводски съвети, заводски съвети“. Това не е достатъчно. Това има смисъл само ако едновременно се стремим към всичко, към което трябва да се стремим чрез импулса на тричленния социален организъм. Ето кое е важното. Защото, ако наистина искате да разберете онова, което пише в тази книга, тогава трябва да застанете на гледната точка, която може да се научи от фактите, които донесоха последните четири-пет години. Който прозира тези факти, върху него те действат така, сякаш е преживял векове, и върху него партийните програми действат така, сякаш техните носители са спали векове. Днес това трябва да се погледне ясно и безрезервно.

Това, което ви разказах сега, естествено, бих могъл също толкова добре да напиша като предговор към тази книга. Само че чак през последните месеци се видя колко сковани и безплодни са сега партийните програми. Но наистина би било полезно тъкмо това да стои като предговор в тази книга. Много неща, които ги няма в нея, ви разказах днес, понеже, както ми се струва, сте решили да се събирате тук, за да изучавате по същество сериозните социални въпроси на настоящето, като изхождате от тази книга. Но преди да се захванем с това, трябва все пак да си изясним, че не можем да продължаваме да кретаме в стария стил на партийните програми и партийните шаблони, а трябва да се решим днес да подхващаме фактите съобразно с действителността и да теглим черта под всичко онова, което не се съобразява с тези нови факти. Само така ще разберете по правилния начин онова, което трябва да се постигне тъкмо с този импулс за тричленния социален организъм. И ще го разберете по правилния начин, ако установите, че всяко изречение е такова, че може да стане дело, може да бъде превърнато в непосредствена действителност. А на повечето от онези, които казват, че не разбират това или че то било утопии и други подобни, просто им липсва смелостта, куражът да мислят днес толкова силно, че мислите да могат да се намесят в действителността. Онези, които все кукуригат: „Диктатура на пролетариата, завземане на властта, социализъм“, те при това повечето пъти мислят много малко. Затова с тези словесни шаблони не е възможна намеса в действителността. А после идват и казват, че тук се предлагало само нещо, което е утопия. То се превръща в утопия само в главите на хората, които нищо не разбират от него. Затова на тези хора би трябвало да се изясни в малко променена форма онова, което Гьоте някога е казал по повод на нещо друго, като се е смял на физиолога Халер, който е бил вкостенял природоизследовател. Халер беше изковал думите: В недрата на природата Не прониква сътворен дух. Блажен е онзи, комуто тя Показва само външната черупка!

На Гьоте това му беше противно и той каза: В недрата на природата О, ти, филистере! Не прониква сътворен дух.

Блажен е онзи, комуто тя Показва само външната черупка! Това от шестдесет години слушам да се повтаря; Проклинам го, но скришом,

Природата няма нито ядка, Нито черупка, Тя е всичко наведнъж. Себе си изпитай ти най-вече Дали си ядка, или черупка!

На онези, които говорят за тричленността на социалния организъм като за утопия, човек би искал също да каже така: Себе си изпитай най-вече дали онова, което витае като призрак вътре в мозъка ти, самото то е утопия, или действителност. Тогава ще се установи, че всички тези кукуригащи повечето пъти носят в себе си утопии и затова действителността в собствената им глава също става утопия или идеология, или както там я наричат. Затова днес е толкова трудно да се пробие път с действителността, защото хората така са си преградили достъпа до действителността.

Но трябва да си кажем това: че трябва да работим сериозно, иначе няма да превърнем волята си в дело. А важното е тъкмо това – да превърнем волята си в дело. И дори да трябваше да се сбогуваме с всичко, защото го разпознаваме като заблуда, все пак би трябвало, за да можем да стигнем от волята до делото, да се обърнем към истината, която искаме да прозрем като такава. Защото нищо друго не може да отведе от волята до делото освен безогледното, смело следване на истината. Това всъщност би трябвало да бъде написано като девиз, като мото пред заниманията на тази вечер.

Исках тази вечер да произнеса пред вас предговор към тези учебни вечери. Надявам се, че този предговор няма да ви попречи да водите тези занимания така, че най-сетне действително, преди да е станало твърде късно, мисли, които носят в себе си зародиши на дела, да могат плодотворно да навлязат в света. Книгата „Основните точки на социалния въпрос“ е написана по особен начин в две отношения. Първо, тя е написана така, че наистина произлиза изцяло от действителността. Някои хора, които четат книгата, не вземат това предвид. Мога и да разбера, че днес това не се взема напълно предвид. Веднъж вече говорих тук, в този кръг, макар че тогава не бяха тук всички, които са тук днес, за това как наистина мислят хората днес. Посочих по-специално примера на професора по национална икономика Лухо Брентано, който го поднесе толкова мило в миналия брой на „Гелбес Блат“. – Искам накратко да го повторя, защото искам да свържа нещо с него. Там това светило на днешното университетско учение за народното стопанство – той все пак е, така да се каже, първият – е развил понятието за предприемача и се е опитал, изхождайки от своето просветлено мислене, да охарактеризира признаците на предприемача. Е, първия и втория признак не е нужно да изброявам; като трети той посочва, че предприемач е онзи, който поставя своите средства за производство на собствена сметка и риск в служба на социалния ред. И така, той има това понятие за предприемача и сега го прилага. Тогава стига до забележителния резултат, че днешният пролетарски работник всъщност също е предприемач, защото отговаря на това негово понятие за предприемача по отношение на първото, второто и третото качество. Защото работникът има собствената си работна сила като средство за производство, той се разпорежда с нея. С нея той се обръща към социалния процес на собствена сметка и риск. Така това светило на народното стопанство вмества много добре понятието за пролетарския наемен работник в своето понятие за предприемача. – Вижте, именно така мислят хората, които си създават понятия, лишени от всякакъв смисъл, ако от понятията трябва да се изисква да бъдат действително приложими към действителността. Но колкото и малко да сте склонни може би да приемете това днес, спокойно може да се каже: далеч над деветдесет процента от всичко, което днес се преподава или печата, борави с такива понятия; ако искаш да ги приложиш към действителността, това не става, също както не става с понятието на Лухо Брентано за предприемача. Така е в науката, така е в социалната наука, така е навсякъде; затова хората са се отучили изобщо да разбират онова, което работи с понятия, съобразени с действителността.

Вземете само основата на тричленността на социалния организъм. Нали тези основи могат да се положат по най-различен начин, защото животът се нуждае от много основи. Но една от тях е тази, че знаем: в по-новото време се е надигнало онова, което бихме могли да наречем импулс на демокрацията. Демокрацията трябва да се състои в това, че всеки навършил пълнолетие човек може косвено или пряко да установява в демократични парламенти своето правно отношение към всеки друг навършил пълнолетие човек. Но тъкмо когато честно и искрено искаме да въведем в света тази демокрация, тогава не можем да управляваме духовните дела в духа на тази демокрация, защото тогава всеки навършил пълнолетие човек би трябвало да решава за онова, което не разбира. Духовните дела трябва да се уреждат, като се изхожда от разбирането, тоест да бъдат поставени на собствена основа; следователно те изобщо не могат да се управляват в демократичен парламент, а трябва да имат собствено управление, което не може да бъде демократично, а трябва да изхожда от самите неща. Също така е и в стопанския живот. Там нещата трябва да се управляват, като се изхожда от стопанския опит и от живота вътре в самия стопански живот. Затова от демократичния парламент трябва да бъдат изключени стопанският живот, от една страна, и духовният живот, от друга. Оттук произлиза тричленно разчлененият социален организъм. И ето, в Тюбинген – вече говорих за това – има един професор Хек; това е онзи, който е казал, че изобщо не било нужно човек да се снизява дотам да твърди, че обикновеното наемно отношение, при което получаваш заплащане за своя труд, съдържало нещо унизително за пролетария, защото и Карузо нали бил в наемно отношение, а разликата не била принципна. Карузо пее и получава своята заплата, и обикновеният пролетарий работи и също получава своята заплата; и той, като професор, също получавал своята заплата, когато четял лекции. Разликата между Карузо и пролетария била само тази, че Карузо получава за една вечер тридесет до четиридесет хиляди марки, а пролетарият – малко по-малко. Но това не било принципна разлика, а само разлика в размера на заплащането. И така, смята този остроумен професор, в заплащането изобщо не е нужно да се чувства нещо, което накърнява достойнството. Той самият също не го чувствал така. – Това само между другото. Но този умен професор е написал и дълга статия срещу тричленността. Там той изхожда от това: ако разчленим тричленно, стигаме, разбира се, до три парламента. И сега показва, че с три парламента не става. Защото казва: в стопанския парламент дребният занаятчия няма да разбира гледищата на едрия индустриалец и така нататък. Тук добрият професор си е създал свои идеи за тричленността и срещу тези идеи, които аз намирам за още много по-глупави, отколкото ги намира професор Хек – и аз бих ги разкритикувал из основи, – срещу тях той се бори, но тях ги е създал самият той. Работата е там, че не става дума три парламента да действат един до друг, а да се извади онова, на което не му е мястото в никой парламент. Той прави три парламента и казва: Това не става. Така се живее в понятия, чужди на действителността, и според тях се съди и за другото.

А тъкмо в националната икономика, в учението за народното стопанство, са навлезли почти само недействителни понятия. Но вижте, все пак не бих могъл сега, когато времето не чака, да напиша цяла библиотека, в която да бъдат изложени всички народностопански понятия. Затова в тази книга, естествено, се срещат множество понятия, които трябва да бъдат обсъдени по същество. Достатъчно е например да обърна внимание на следното:

В една епоха, която вече сме оставили зад себе си, социалните отношения възникваха в основата си единствено и само чрез завоевание. Някаква територия биваше заета от един народ или от една раса; друг народ нахлуваше и завладяваше областта. Расите или народите, които по-рано живееха там, биваха изтласквани надолу, към труда. Завоюващият народ вземаше земята във владение и така възникваше известно отношение между завоеватели и завоювани. Завоевателите притежаваха земята поради това, че бяха завоеватели. Така те бяха стопански силните, а завоюваните – стопански слабите. Така се оформяше онова, което се превръщаше в правно отношение. Затова в почти всички по-стари епохи на историческото развитие имаме правни отношения, основани на завоевания, тоест: права на предимство и права на ощетяване. След това настъпиха епохи, в които не можеше да се завоюва свободно. Можете да изучите разликата между свободното и обвързаното завоюване. Ако например погледнете ранното Средновековие как известни племена, готите, бяха проникнали на юг, но в напълно заселени области, тогава те бяха подтикнати към нещо друго по отношение на социалния ред, отколкото когато франките тръгнаха на запад и намериха там не напълно заселени области. Така възникваха други права на завоевателите. В по-новото време след това действаха вече не само правата, които зависеха от земята и бяха произлезли от завоевания; към тях се прибавиха правата на хората, които имаха собственост и които сега чрез стопанска власт можеха да придобият средствата за производство. Тогава към онова, което е поземлено право в днешния смисъл, се прибави собствеността върху средствата за производство, тоест частната собственост върху капитали. Така от стопанските отношения възникнаха правни отношения; виждате, правните отношения са възникнали изцяло и единствено от стопанските отношения.

И ето, идват хората, те искат да имат понятията за стопанска власт, за стопанското значение на земята, искат да имат понятията за средствата на предприятието, за средствата за производство, за капиталите и така нататък. Само че те нямат наистина по-дълбоко прозрение в хода на нещата. Тогава вземат повърхностните факти и не се досещат какво всъщност се крие зад поземлените права, зад отношенията на власт около средствата за производство. – Всички тези неща, естествено, са взети предвид в моята книга. Това е правилно премислено. Там, когато се говори за права, се говори от съзнанието за това как правото е възникнало през столетията; когато се говори за капитал, се говори от съзнанието за това как капиталът се е образувал. Там грижливо е избегнато да се прилага понятие, което не е схванато изцяло откъм неговото възникване. Затова тези понятия изглеждат различно от понятията в обикновените днешни учебници. Но е взето предвид и още нещо.

Да вземем един определен факт. Нали протестантството все пак е възникнало някога. В учебниците по история това много често се разказва така, че Тецел обикалял из Средна Европа и че хората били възмутени от продажбата на индулгенции и други подобни. Но не е било само това; това е само повърхностният възглед. Главното, което се криеше зад това, беше фактът, че в Генуа имаше една банкова къща, по чиято поръчка, а не по поръчка на папата, този търговец на индулгенции обикаляше из Германия, защото тази банкова къща беше отпуснала на папата кредит за други негови нужди. Цялата история е била капиталистическо предприятие. По този пример за капиталистическо предприятие, търговията с индулгенции, при която се е търгувало дори с духовното, по този пример можете да изучите, или по-добре казано, когато започнете да изучавате оттам, постепенно стигате до това, че в крайна сметка всяка власт на капитала води началото си от превъзходството на духовното. И така е. Изучете как капиталът всъщност е стигнал до своята власт и навсякъде ще намерите превъзходството на духовното. Нали който е хитър, който е находчив, той има по-голяма власт от онзи, който не е хитър, който не е находчив. И по този начин оправдано, но и неоправдано възниква много от онова, което е награбване на капитал. Това трябва да се има предвид, когато се разглежда понятието за капитала. При такива реални изследвания се открива, че капиталът почива върху разгръщането на духовната власт и че към поземлените права, към правата на завоевателите, от друга страна, се е прибавила властта на стария теократичен дух. От старата църква е тръгнало много от онова, което след това всъщност е преминало в съвременния капитализъм. Има тайна връзка между съвременната капиталистическа власт и властта на старата църква. И всичко това се е събрало в една бъркотия в съвременната държава на силата. Вътре в нея намирате остатъците от старата теокрация, остатъците от старите завоевания. И накрая се прибавиха съвременните завоевания, а най-съвременното завоевание сега трябвало да бъде завладяването на държавата от социализма. Но в действителност не бива да се прави така. Трябва да възникне нещо ново, което напълно да разчисти с тези стари понятия и импулси. Затова ще е важно при тези занимания да се спрем и на понятията, които лежат тук в основата. Днес трябва да даваме на всеки, който иска да говори за социални неща, точно обяснение какво е право, какво е власт и какво в действителност е благо, благо под формата на стоки и други подобни. В тази област се правят най-големите грешки. Искам например да обърна внимание на една от тях; ако не я имате предвид, ще разберете погрешно много неща в моята книга.

Днес често господства възгледът, че стоката е натрупан труд, че и капиталът е натрупан труд. – Можете да кажете, че е безобидно да имаш такива понятия. Не е безобидно, защото такива понятия отравят цялото социално мислене. – Как стоят всъщност нещата с труда, с труда като изразходване на работна сила? Работата стои така, че има голяма разлика дали например изхабявам физическата си мускулна сила, като спортувам, или като цепя дърва. Когато спортувам, изхабявам физическата си мускулна сила и мога да се уморя точно толкова, колкото онзи, който цепи дърва, и точно като него да трябва отново да възстановявам мускулната си сила. Същото количество труд мога да вложа в спорта, както и в цепенето на дърва. Разликата не е в това, че тя трябва отново да бъде възстановена – работната сила, естествено, трябва да се възстановява, – а разликата се състои в това, че едната работна сила се прилага само за мен, в егоистичен смисъл, а другата – в социален смисъл, за обществото. Тези неща се различават по социалната си функция. Ако сега кажа, че нещо е натрупан труд, не вземам предвид, че трудът всъщност престава да се съдържа в което и да е нещо в мига, в който вече не се работи. Не мога да кажа: Капиталът е натрупан труд – а трябва да кажа: Трудът е налице само докато се извършва.

Но в нашия днешен социален ред капиталът запазва властта по всяко време отново да призовава труда. Пагубното не е в онова, което смята Маркс, че капиталът е натрупан труд, а в устройството, при което капиталът дава власт да се поставя отново и отново в негова служба нов труд, не натрупан труд, а нов труд. От това зависи много. И по-нататък много ще зависи от това да се стигне до ясни понятия за тези неща, които стъпват върху действителността. И от такива понятия, които се намират изцяло вътре в действителността, изхожда тази моя книга. Тя не разчита на такива понятия, които бяха съвсем полезни за възпитанието на пролетариата. Днес, когато трябва да се гради нещо, тези понятия вече нямат смисъл.

Вижте, когато казвам: Капиталът е натрупан труд – това е добро за възпитанието на пролетариата. Той получи чувствата, които трябваше да получи. Тогава не беше важно, че понятието е изцяло погрешно. Да възпитаваш можеш и с изцяло погрешни понятия. Но да изградиш нещо – това можеш само с правилни понятия. Затова днес се нуждаем от правилни понятия във всички области на народното стопанство и не можем да продължаваме да работим с погрешни понятия. Това, че може да се възпитава и с погрешни понятия, не го казвам от лекомислие, а изхождайки от общи възпитателни принципи. Когато разказвате на деца приказки, също не искате да изградите нещо с онова, което разгръщате в тях. При възпитанието значение има нещо различно от онова, което има значение при изграждането във физическата действителност. Там трябва да се работи с действителни понятия. Нещо като „Капиталът е натрупан труд“ – това не е понятие. Капиталът е власт и дава власт по всяко време да поставя в своя служба нововъзникващ труд. Това е действително понятие с логиката на фактите. В тези области трябва да се работи с истинни понятия. Такъв опит е направен с тези неща. Затова смятам, че много от онова, което го няма в книгата като определение на понятията, като характеристика на понятията, трябва да бъде изработено. И който може да допринесе да бъде изработено онова, което е нужно, за да се разбере начинът на мислене, основата на тази книга, той ще допринесе нещо много добро за тези учебни вечери.

И така, особено важно е онова, което – нали би трябвало да се напише цял речник, ако искахме да изясним всички понятия, – но онова, което е сега „капитал“, то може да бъде изяснено на една такава учебна вечер. Защото, ако днес не сме схванали ясно: Какво всъщност е капиталът? Какво е стоката? Какво е трудът? Какво е правото? – без тези понятия не можем да продължим напред. А тези понятия са съвсем объркани в най-широки кръгове, те трябва преди всичко да бъдат поправени.