ПЪТЯТ КЪМ СВРЪХСЕТИВНИ ОПИТНОСТИ И ПОЗНАНИЯ КАТО ОСНОВА НА ИСТИНСКОТО РАЗБИРАНЕ НА ЧОВЕКА

Публична беседа, Щутгарт, 9 юли 1919 г.

Онова, което бих искал да кажа по отношение на някои неща, не би ми изглеждало като нещо цяло, ако към беседите, които изнесох тук върху социалния въпрос, не добавех днешната и тази от следващия петък, защото онова, което беше развито тук върху социалния въпрос – наистина с привидно съвсем други цели, изхождайки от привидно съвсем друг свят, – все пак в крайна сметка произлиза от дълбоките основи на човешкия духовен стремеж, за които ще трябва да ви говоря в тези две беседи.

Онези от уважаемите присъстващи, които са проследили моята книга за социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето, ще са видели още на първите страници как социалният въпрос е подхванат там от една гледна точка, която съвсем решително насочва погледа към духовните културни въпроси на човечеството.

Като едно от явленията, които са довели човечеството до сегашното му положение и без чието прозиране съобразно с нещата това човечество не може да излезе от хаоса и бъркотията, в тази книга е разгледано именно отношението на човечеството, на културното човечество през последните три-четири века, към духовния свят. Там е подчертано как едно, бих казал, негативно отношение на човечеството към духовния свят се изразява в онова, което днес в най-широки кръгове се е появило като обозначение на този духовен свят, в израза: Този духовен свят е само идеология. Това ще рече: духовният свят бил нещо, което възниква само като надстройка над някакъв базис, като един вид дим, който се издига от една материална или икономическа действителност. Вярно е наистина, че през последните три-четири века човечеството отново и отново, пак и пак е било въвличано в този възглед, сякаш целият духовен живот е само дим, издигащ се от материалния живот, само надстройка над базис. Но за онзи, който е в състояние да проследи културното развитие от последните три-четири века и чак до нашето настояще, е ясно също, че цялото душевно състояние на съвременния човек, което се намира под впечатлението на това отношение към духовния свят, е довело до бъркотията и хаоса, в които се намираме понастоящем. От една страна, зад нас са ужасните събития на катастрофата на световната война, от друга страна – надигащото се революционно движение. Когато погледнем назад, виждаме как се оказа, че хората вече не бяха в състояние да овладеят външния социален живот чрез своите практически идеи. Фактите се изплъзнаха от тези идеи, откъснаха се и тръгнаха по свой собствен път. Те протичаха, без да бъдат удържани от силни човешки идеи. И стигнаха до онова, чрез което сами се доведоха до абсурд и чрез което се доведе до абсурд социалният живот от последните три-четири века. Те доведоха до катастрофата. Хората са търсили различни причини за тази катастрофа. Те няма да стигнат до яснота по тази точка, преди да прозрат, че именно чрез онзи възглед за духа, до който вярваха, че с право са стигнали, са загубили тъкмо това господство над фактите на външния свят и че могат да стигнат отново до това господство само ако придобият друго отношение към духовния свят. Затова и ще стане така, че всички онези, които стоят на гледната точка на днешното революционно движение и вярват, че духовният свят не е нищо друго освен идеология, и градят своите реформи или революции върху този възглед, няма да доведат човечеството до някакво спасение, а напротив, ще го тласкат все по-дълбоко и по-дълбоко в пропастта.

Затова не е някаква моя субективна склонност това, че във връзка със социалния въпрос говоря за онова, за което и тук, в Щутгарт, отново и отново всяка година съм говорил като за антропософски ориентираната духовна наука. Това духовнонаучно движение трябва тъкмо да свидетелства, че духовното в човека и извън човека не е идеология. То трябва да свидетелства, че и за своите действия, и за своята житейска практика човек може да придобие нужната сила само ако я черпи от онези познания, които на първо време привидно лежат далеч от практическите пътища, но които обучават човешката душа така, привеждат тази душа в такова състояние, че тя след това става годна и за ръководенето на практическия живот. И ако днес мнозина вярват, че онова, което ни предстои, ще се разиграе само в икономически борби, те се заблуждават. Просто още не го забелязваме, но се намираме сред интензивни духовни борби, и онова, което като че ли стихийно разтърсва и разбунва човечеството, което се изразява външно чрез материални и въоръжени борби – то не е нищо друго освен онази вълна, която бива изхвърлена на повърхността от разбунените човешки души, борещи се за нови истини, за нови познания.

Който днес е в състояние да изпита собствения си вътрешен свят дори само до известна степен, той ще си даде ясна сметка, че възпитанието, което цялото културно човечество е преминало през последните четири или три века, вече не позволява на човека да се осведомява за своите най-висши, за своите душевни и духовни въпроси така, както това по необходимост е било възможно в отминалото време на развитието на човечеството. През последните три-четири века и до днес човекът е преминал през природонаучно, изобщо през научно обучение. Това го е довело дотам, че той изисква път към свръхсетивните светове, за които досега са му говорили само религиозните вероизповедания, път, който да е равностоен на научния път, който иска да се представи не просто като религиозен път на чувството, а като път на познанието на свръхсетивния свят, на духовния свят, наред с пътя за изследване на физическия свят чрез природната наука. Макар днес може би още малко хора да признават пред себе си този факт, той живее несъзнавано в по-голямата част от съвременното културно човечество, и онова, което хората днес често осъзнават, е само забулване на фактите, които могат да се изразят с думите: Все пак в най-съкровената си вътрешност се стремим към познание на духовния свят и носим в себе си многобройни недоволства и неудовлетворености от живота, защото този копнеж по познание на свръхсетивното властва в нашата душа, властва инстинктивно и още не е удовлетворен от нищо от онова, което се съдържа в културните стремежи на непосредствената ни среда, на целия ни духовен живот.

И така, днес, изхождайки от такива гледни точки, искам да говоря за пътищата към свръхсетивното познание и наблюдение, а вдругиден – за същинското свръхсетивно същество на човека, тоест за истинското същество на човека, което надживява неговия живот, прекаран между раждането и смъртта. И бих искал да покажа как това познание трябва да стане реален социален фактор, който да има свой глас при новото изграждане на нашето човешко общество. Днес за мнозина вече със сигурност не може да се отрече, че известно прозрение в човешкия стремеж изобщо, че онова, което в широк смисъл би могло да се нарече себепознание, че то днес е по-трудно за човека, отколкото е било за човека от по-ранните векове. Който погледне назад към по-ранните векове съобразно с нещата, той няма да може да не признае пред себе си как тогава, изхождайки от елементарните изисквания на човешката природа, човекът е стигал по-лесно до известно обхващане на собствената си същност, отколкото днес. Но е налице и друг факт, който застава многозначително до току-що описания, и той е следният: Тъкмо днес това себепознание, което, значи, е по-трудно за човека, отколкото за по-ранния човек, му е нужно повече, отколкото в по-ранни времена. Това се изразява в стремежа към такова себепознание, който все пак е налице, макар поради нашите трудни житейски условия да се крие зад тази или онази маска. Но днес, съобразно с цялото си възпитание, с чувстването си, с житейските си условия, човекът би искал да се допита до онези инстанции, които познава като научните, как стоят нещата с душевния и духовния живот. Защото той е бил приучен да прави научното водеща цел на своя живот. И така той би искал и в областта на себепознанието, на познанието за човека да се обърне към научния форум. Само че трябва да се каже: тъкмо когато се обръща към този форум, той засега може да получи само незадоволителни сведения. И така по въпросите за душата и за духа в общественото съзнание постепенно се е промъкнало нещо, което в основата си може да води само до съмнения и несигурности.

От онова, което обикновено се получава, така да се каже, като утайка от различните природонаучни дисциплини, от останалия живот, проличава, че днешният човек всъщност изобщо не подозира колко много се случва в неговото вътрешно-човешко, без той да подозира нещо за това в обикновеното си съзнание. Какво всъщност смята днешният човек за себе си? Той смята, че от една страна, е тяло; а мнозина, в най-добрия случай, си казват после, че от друга страна, този човек е душа. Но щом трябва да се подеме големият въпрос за отношението на тялото към душата, на душата към тялото, тогава започват съмненията, тогава започват несигурностите. Защото, от една страна, се смята, че тялото се изчерпва с онова, което се обхваща с поглед чрез сетивното наблюдение на човека, което се разчленява и познава чрез анатомията, физиологията, накратко – чрез всичко онова, което дава природонаучното познание за човека. По този начин днес се добива известен възглед за това какво е човешкото тяло. По-нататък човек знае, че развива представи, че има сърдечни вълнения, че има воля, която го тласка към действие – накратко, човек знае, че в неговото съзнание живее нещо, което лежи в основата на волята, лежи в основата на сърдечните вълнения или чувствата, лежи в основата на представите. Но когато после се замисли: Е, как се отнася онова, което е моето мислене, моето чувстване, моята воля, което е съдържанието на моя вътрешен душевен живот, към моя външен живот? – тогава той не получава отговор. Защото онова, което природната наука, сетивният поглед му показват за човешкото тяло, е толкова коренно различно от онова, което живее във волята, чувстването и мисленето, че по този начин не може да се прехвърли мост от тялото към душата. И не само за обикновеното съзнание е така, че човек се оказва изправен пред невъзможността да прехвърли такъв мост, но и когато се прегледат различните природонаучни, учени възгледи на днешното време – те по правило завършват с това: Нещо сигурно за това отношение между тяло и душа не може да се каже.

Онзи, който говори по този въпрос от гледната точка на антропософски ориентираната духовна наука, която се има предвид тук, се вижда принуден да се отнесе в много висока степен сериозно към съмненията и несигурностите, които по този начин обземат човечеството и науката. И изхождайки от дълбоките основи на своето познание, той трябва да каже: За научното познаване, за онова познаване, което ни доведе до големите триумфи тъкмо в природната наука, за това познаване в основата си наистина трябва да е така, че по съответните въпроси човек бива тласкан само към съмнения, към противоречия. Природонаучното познаване не е годно да освети онези дълбоки основи на човешката природа, от които единствено могат да дойдат отговори на повдигнатите наболели въпроси. Но този същият познавач на духовната наука се намира в съвсем особено положение спрямо мисловните навици на настоящето. Тъй като той трябва да излага своите познания от съвсем друга гледна точка, а не от тази на тези мисловни навици, съвсем естествено е да бъде враждебно нападан, да бъде преценяван от противниците си от всички страни. Защото той трябва не само да разкрие друга област на познанието, различна от всекидневната и обикновено-научната, но трябва да обърне внимание на съвсем друг вид познание. Той трябва да посочи, че с вида познание на обикновения живот и на обикновената наука на повдигнатите въпроси изобщо не може да се отговори и че ако човек трябваше да остане при това обикновено научно познание, той никога не би стигнал до познавателен отговор на тези въпроси. Познавачът на духовната наука трябва да изтъкне, че чрез развитие, което сам извършва върху себе си, човек излиза отвъд този обикновен вид познание и стига до съвсем друго познание, до познание, което на обикновеното познание отначало изглежда като един вид фантазьорство. И все пак онзи, който говори за антропософски ориентираната духовна наука от предпоставките, от които днес се говори пред вас, знае, че стои на почвата на същата научна строгост, на същата научна дисциплина, на която стои най-строгият природонаучен метод на настоящето. Само че онова, към което се стреми например естественикът – определени доказателства за тези факти и за тези закони, – то за духовния изследовател, както се има предвид тук, представлява предпоставката, представлява онова, на което той се е възпитал. През това той е минал, преди да стигне до своята духовна наука. И в днешно време не би трябвало да излиза пред обществеността никаква духовна наука, която не стои на тази почва, която не изтъква и не е опознала действително, преди изследването в духовния свят, онова, чрез което природната наука е стигнала до своите триумфи. Духовният изследовател трябва да е постигнал способността да бъде и природонаучен изследовател в най-строгия смисъл на думата. Само че духовният изследовател започва там, където природоизследователят свършва. Докато природоизследователят търси определени резултати за своя живот на представите, за своето мислене, духовният изследовател се стреми да остави онова, през което се минава в изследването на природата като строго методичен, като добросъвестен научен опит, да бъде негово възпитание, и чак оттам да тръгне и да се издигне към онези висши познания, за които ще трябва да ви говоря днес и вдругиден. Затова при духовния изследовател е така, че той не може да съобщава в обикновения смисъл: Ето, наблюдавах този или онзи външен факт; от този или онзи външен факт ми се откри този или онзи закон, а духовният изследовател трябва да е преминал като подготовка през всичко онова, което по този начин говори чрез природоизследователя; и трябва да е стигнал дотам, че чрез тази подготовка да е привел своята душа в такова състояние, че да се издигне до нови факти, до нови наблюдения, за които после може само да разказва и които единствено и само могат да образуват съдържанието на действително духовния свят. Затова духовният изследовател, както се има предвид тук, ще трябва да говори за своите пътища на познанието по съвсем друг начин, отколкото онзи, който например е преминал само природонаучен път на познанието, който изобщо е преминал само онова, което в рамките на днешния културен живот, на днешния духовен живот често се нарича тъкмо път на познанието, път към науката.

Нека попитаме онези, които днес са извървели пътя към науката, как са извървели този път към науката – бих казал, в известен вътрешен покой. Как могат да разкажат, че са работили тук или там в лабораторията, че са чули това или онова за процесите в човешкото, историческото развитие, че са го приели в своите понятия, че са събрали тези или онези статистически факти, за да придобият тези или онези социални познания. Но от всички тях ще чуем как са преминали през всичко това в известно състояние на вътрешен покой на душата и после, така да се каже, притежават научните понятия, към които са се стремили. В такова положение духовният изследовател, особено антропософски ориентираният духовен изследовател, не се намира. Ако той наистина сериозно е такъв, няма да може да говори за такъв вътрешен покой и безразличие, в които е извървял своя път на познанието, както днес може да се говори за пътищата на познанието на външната наука. Ако казва истината за своя път на познанието, духовният изследовател ще ви разказва за вътрешни борби и преодолявания. Той ще ви говори за това през какви бездни на душата е трябвало да премине, преди да му се открият онези познания, които са наистина свръхсетивни познания. Той ще трябва да говори за това колко силно собствената му човешка природа, онова, което е мило и скъпо на хората във външния живот, често е ставала вътрешен противник на онова, което е неговият стремеж към познание. Той ще трябва да ви разказва за смелостта, която често е трябвало да събира срещу вътрешните противнически и враждебни сили, които лежат в човешката природа и които не са благосклонни към истинския път на познанието. И така върху онова, което духовният изследовател има да каже за душата и духа, ще легне резултатът от онези настроения на душата, които не са протекли във вътрешен покой, които са протекли във вътрешни движения, протекли са сред най-сериозни вътрешни борби. И този духовен изследовател ще трябва да каже, че не чрез друго, а чрез вътрешно страдание, чрез вътрешни болки и тяхното преодоляване е възникнало онова, което той, както вярва, има право да нарече: прозрение в свръхсетивните светове.

В две отношения духовният изследовател ще трябва да говори за такива борби, които е трябвало да преживее. За борби, които за много хора днес лежат като че ли в някакъв абстрактен свят – но само според вярата на тези много хора. Като преживява съзнателно тези борби, духовният изследовател научава, че с преживяването на тези борби той наистина не стои сам в света. По правило той не е толкова нескромен, духовният изследовател, че да си казва, че в неговата душа се разиграва нещо, в което другите хора нямат дял. Той стига дотам да си казва, че само издига в съзнанието си онова, което несъзнавано протича като вътрешна борба на дъното на всяка човешка душа. И духовният изследовател знае как тези борби, бих казал, между съзнанието, което живее в мисленето, чувстването и волята, и тялото, което показват външното сетивно съзерцание и физиологията, и анатомичната наука – как тези борби се разиграват между двете и че те се надигат на вълни в човешкото съзнание като нещо, с което много хора на настоящето не могат да се справят. Онова, което се изразява в техните инстинкти и често в болестни явления на тялото и на душата, в техните недоволства и неудовлетворености, което се изразява в тяхната нервност, без те да знаят в какво всъщност се коренят причините за това душевно състояние в дълбоките основи на човешката същност.

От две страни духовният изследовател трябва да води своите борби: първо, борбите с външния свят, второ, борбите със собствения си вътрешен свят. Природната наука и онова, което днес като популяризация на природната наука прониква в мисловните навици на хората, за днешните хора често е само повод да се радват на големите успехи на човечеството, с право да се радват. За духовния изследовател преживяването на тази природна наука е тъкмо интензивна жизнена борба. Като се вглъбява в онова, което е днешната природна наука, като не само прониква чрез разсъдъка до обикновените природонаучни познания, а иска да преживее онова, което се съдържа в природната наука, духовният изследовател може да изпита живота с природната наука само като борба. Наистина чрез сетивното съзерцание, чрез комбинациите на сетивните съзерцания, каквито човешкият разсъдък създава в природонаучните закони, се научават някои неща за природата. Но знаете – и в по-ранни години в беседите си неведнъж съм излагал този факт в други връзки, – знаете, че тъкмо най-добросъвестните учени-естественици и природоизследователи стигат дотам да кажат, че имало граници на това природопознание. Най-добросъвестните природоизследователи, те изричат своето „Ignorabimus“ тъкмо от известна задълбоченост, тоест: чрез природата няма да проникнем в същността на нещата. А в човешката природа е просто така, че когато се издигне такава граница, каквато с право се издига пред природопознанието, човек тогава си казва: Е, добре, това е просто граница на познаването, тук трябва да се спре. Тогава той говори за непреодолими граници на човешкото познаване.

Онзи, който – понеже вече чувства в себе си призванието на духовен изследовател – оставя да действа изцяло онова, което е в душата като пълна сила, не може просто да стои мирно, когато природната наука констатира такива граници. Такива граници стават за него повод тъкмо тогава да изведе докрай познавателно-жизнена борба с онова, което се появява в природната наука например като сила и материя или като нещо друго. Онова, в което самата природна наука не иска да проникне, с него духовният изследовател трябва да води своята борба. Чак там започва онова, което за него е началото на неговия път на познанието и на неговите наблюдения; на наблюденията, които той не може да извършва с такъв покой, с какъвто се извършва едно лабораторно наблюдение, на наблюденията, които той трябва да извършва, като непрестанно призовава вътрешно нови духовно-душевни познавателни сили. И тогава, когато човек стигне до тези граници и води своята борба, той опознава взаимодействието между собствената си познаваща вътрешност и външния свят. Тогава той преживява един духовен факт на наблюдението, който се изправя пред него като основна характеристика на целия човешки живот. Като се бори така с външните граници на природопознанието, духовният изследовател забелязва, че в тази борба трябва да извлече от вътрешната си душевност нещо, което иначе тъкмо в природопознанието играе много малка роля – той трябва да извлече онези сили на своята душа, които иначе се проявяват само в общуването между човек и човек или пък, в отслабен смисъл, в общуването с природни същества, с живи същества. Той трябва да извлече от вътрешността си силата на живота, онази сила, която разгръщаме, когато стоим като човек срещу човека и вътрешна симпатия преминава от нашата душа към душата на другия човек. И ето, не като нещо субективно, а като обективен факт, се струпват заедно съвсем трезвото природопознание, и борбата с границите на природопознанието, и онова, което играе своята голяма роля в човешкото същество и в човешкия живот: симпатията, любовта, основният тон на цялото човешко социално общуване. И така човек опознава чрез опит връзката между границите на природата, които се противопоставят на неговото познание, и силата на любовта. Чрез непосредствено наблюдение, което е предизвикал чрез силно призоваване на своите вътрешни душевни сили, той узнава, че в мига, в който се впусне по-дълбоко в борбата с границите на природата, трябва да изразходва своята сила на любовта. Тогава е, тъй да се каже, сякаш неговата сила на любовта се откъсва от душата му и се прелива в онези области на природата, които лежат отвъд границата. И тогава духовният изследовател стига до онзи многозначителен, толкова разтърсващ за него факт, че човешката природа е приспособена към своето световно обкръжение по такъв начин, че ѝ е отказано да проникне с обикновеното познаване във вътрешността. Вътрешността лежи отвъд границите на природата. Ако нямахме такива граници, в обикновения живот не бихме могли да бъдем надарени със силата на отдадената любов.

Този човешки живот придобива дълбок смисъл чрез познанието за връзката между познаването и любовта. Човек научава, че в обикновения живот може да обича само благодарение на това, че тази сила на любовта се отделя от нашата познавателна дейност, която упражняваме чрез разсъдъка. Този факт, това наблюдение трябва не само да бъде взето предвид от разсъдъка, то трябва да остави най-дълбоко впечатление у човека, щом той го прозре, защото чрез него той опознава тъкмо съвсем особения начин, по който е поставен в света. И той знае какво трябва да прави, ако е действителен духовен изследовател. Той знае, че не може да продължи напред с проникването в онова, което е отвъд границата, ако преди това не стане по-силен в силата на любовта към хората и на любовта към другите неща, отколкото е в тази сила на любовта в обикновения живот. С такава силна любов към всички неща човек трябва да бъде въоръжен. Това въоръжаване трябва да бъде подготовка на най-вътрешната душевна същност, ако искаме да вървим по-нататък в борбата с външния свят, както ви загатнах. Този път, през който душата трябва да премине, за да не загуби силата на любовта, за да не бъде, така да се каже, изсмукана от нея тази сила, а да може безрезервно да тръгне по пътя навътре в свръхсетивните светове – този път се опитах да го опиша в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“. И отбелязвам тук изрично, че такива описания на правилния път на познанието по същество имат за цел да подготвят човешката душа, така че тя да може да върви безопасно по висшия път на познанието. Този висш път на познанието човечеството ще го изисква от настоящето нататък и в близкото бъдеще тъкмо поради природонаучното възпитание. Човечеството – то се намира в развитие, вдругиден ще говоря още за това – ще стигне до една точка, в която вече няма да може да мине без такъв поглед в духовните светове, какъвто загатнах. Човечеството ще стигне до една точка, в която би се чувствало душевно нещастно и би се смятало за загубено, ако не му бъде открит пътят към духовните, свръхсетивните светове. По този път ще се тръгне по силата на един вътрешно неудържим импулс.

Но все по-точно и по-точно ще трябва да се показва как човешката природа трябва да се подготви, за да може да върви безопасно по този път, за да не ѝ бъдат отнети там човешки сили, важни тъкмо за практическия и социалния човешки живот, като например любовта. Когато човек прави такива вътрешни мисловни упражнения, чрез които прави все по-силно и по-силно своето мислене, което иначе спира пред границите на природните явления – в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ ще намерите загатнати такива мисловни упражнения, такива медитации и концентрации на мисълта, чрез които мисленето става все по-силно и по-силно, – когато човек прави такива упражнения, тогава той стига до една точка от своето развитие, в която вижда изправени пред душата си вътрешни опитности и наблюдения, които в обикновения живот не стоят пред душата му. Тогава той си изяснява преди всичко един въпрос, основния въпрос на душевния живот: Какво всъщност е това, което възприемам от света чрез своите сетива, което изграждам в себе си като свят на представите? Какво всъщност е това? И той открива един извънредно забележителен факт. Изказан абстрактно, той не изглежда толкова забележителен, но в своето въздействие върху целия, пълния човек той е извънредно значителен и има разтърсващо влияние върху човешката душа. Тъкмо като засилва мисленето си така, че да има чувството: аз мисля не просто пасивно отдаден на света, а мисля така, че в моето мислене живее една воля, направлявана наистина не от мен, а от самите световни същества, човек стига до това – човек открива тъкмо когато засилва това мислене, когато прави това мислене по-мощно, отколкото е в обикновения живот, – че цялото мислене и цялото сетивно представяне на обикновения живот все пак не е нищо друго освен образ, че има образен характер.

Силно е впечатлението, което получаваме, когато тъкмо чрез засилването на мисленето стигнем до това: Това обикновено мислене, което развиваме, като съзерцаваме външния свят, което развиваме, когато после отново размишляваме върху онова, което сме изпитали във външния свят, това обикновено мислене в основата си е само нещо, което протича изцяло в образи. То е нещо, което непосредствено, така както се появява, няма действителност. Тогава идва един миг, когато – ако сме проследили духовното развитие на по-новото цивилизовано човечество – в душата се изправя нещо, което отново действа разтърсващо. За онзи, който действително е имал такива опитности, каквито току-що описах, е забележително да чуе, че един от най-великите духове на човечеството, един от най-великите мислители на това човечество, първият носител на по-новото историческо развитие на светогледа, Картезий, Декарт, е изрекъл забележителното изречение: „Мисля, следователно съществувам. Cogito ergo sum.“ Това, че Декарт е изрекъл това изречение, за действителния духовен изследовател е доказателство, че той не е погледнал действително в духовния свят, че Декарт не е стигнал до онова засилено мислене, за което току-що говорих като изградено върху такива упражнения, каквито посочвам в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“. Защото, стигнем ли дотам, тогава изговаряме думата, която Декарт искаше да изрече, по друг начин, тогава казваме: Мисля, следователно не съществувам. Защото, докато пребиваваме с душата си в обикновеното мислене, не съществуваме. Мисленето е образ, а онова, което се отобразява в него, го забелязваме чак когато засилим това мислене, така че да не го преживяваме като сянка, както преживяваме обикновеното мислене, а да го преживяваме като проникнато от волята; да го преживяваме така, както съм го описал като чисто мислене още през 1892 г. в моята „Философия на свободата“.

Когато преживяваме това мислене като нещо активно, дейно в самото себе си, тогава знаем, че обикновеното мислене е сянка на една действителност, че не съществуваме в движението на мисленето, което извършваме. Затова и при действителното общуване с духа, за действителния духовен изследовател, се оказва, че когато той засилва отново и отново това мислене чрез спокойно преживяване на мисли, с които сам медитативно изпълва своето съзнание, е така, сякаш с това мислене врастава в една действителност. Докато по-рано се е чувствал свободен в мисленето, което е като сянка, сега той чувства нещо като духовно удавяне. И тъкмо затова той трябва да направи целия си човек душевно-духовно силен и мощен, за да е въоръжен срещу онова, което се противопоставя на засиленото мислене, което вътрешно-душевно е като удавяне, като угасване на съзнанието. Трябва със силно съзнание да се вживеем в това засилено мислене. Така, като засилваме мисленето, действително преживяваме чрез непосредствено духовно възприятие, че обикновеното мислене е като сянка. И тогава идва онази точка в живота, която отново, и то още повече от всичко, което можах да спомена по-рано, удря като мълния и разтърсва този човешки живот. Това е точката, в която опознаваме какво всъщност е обикновеното мислене и представяне в това, че е сянка, че е образ. Опознаваме, че то е сянката на онова, което сме преживели в един чисто духовен свят преди раждането или, да речем, преди зачатието, сянката на действителността, която се нарича действителност преди раждането. Живота на човека в духа, преди раждането, преди зачатието – него го преживяваме, него го усещаме в засиленото мислене. И тогава опознаваме благодарение на какво всъщност имаме силата на мисленето, на обикновеното мислене. Силата на обикновеното мислене я имаме благодарение на това, че преди раждането или преди зачатието сме водили в духовния свят живот от друг вид. И този живот от друг вид, що се отнася до тази действителност, се парализира, става само сянка, и тази сянка я преживяваме в нашето представяне, в нашето мислене. Времето сякаш става пространство. Поглеждаме назад във времето преди раждането, във времето преди зачатието. Поглеждаме назад в духовния свят и виждаме онази действителност, която сме преживели там. И както едно пространствено явление действа върху друго пространствено явление, отдалечено от него, така времето действа като пространството. В това съзерцание, което загатнах, животът преди раждането е още тук. И се оказва: като мисля, този живот преди раждането действа навътре в сегашния ми живот. Като мисля, аз съм зависим от този живот преди раждането. Той свети навътре в моето душевно същество и благодарение на това мога да мисля.

Накратко, онова, което се нарича човешки дух, независим от телесния живот, става възглед, но възглед, до който човек трябва първо да си пробие път чрез вътрешни душевни борби. И сега, сега светлина пада върху обикновения възглед за душата. Сега знаем: когато в обикновения живот вярваме, че ето, имаме мисленето, чувстването, волята и това няма никаква връзка с тялото – това и трябва да е така, защото в този обикновен душевен живот, в това представяне имаме само отблясък на една действителност, която с нашето раждане се е парализирала. Сега знаем, че душата всъщност е и нещо друго освен онова, което живее с нас от раждането ни. И сега, сега, когато с това засилено мислене отново излезем в света, сега виждаме и нещо друго освен обикновения сетивен свят. Можем наистина да си помогнем и в сетивния свят, но това обикновено не се препоръчва и аз също не го препоръчвам тук, искам само да го приведа специално за пояснение: в момента, когато се постараете да развиете в душата си такава вътрешна сила на представите, че да можете например да си представите една зелена ливада, единствено чрез вътрешната си душевна сила, съвсем различна от зелена, а именно, да речем, в цвета на прасковените цветове – за това е нужно силно вътрешно усилие, – тогава това вътрешно усилие, което полагате, за да не виждате зеленото, за да виждате душевния противоположен цвят, а не физическия противоположен цвят, тогава това усилие действа така, че ви подпомага да създадете онова мощно, онова укрепнало мислене, за което току-що говорих. Тогава обаче можете да преценявате и други външни опитности иначе, отколкото чрез обикновеното мислене.

Тогава заставате пред другия човек, влизате с него в някакво отношение и си казвате – не при всички, но при определени връзки с другия човек, също и при определени връзки с други същества от природата, със света изобщо, – казвате си: О, не напразно съм стигнал дотам да засиля мисленето си, в това укрепнало мислене станах способен да прескоча границите на природата, да погледна зад границите на природата. Тогава обаче и онова, което ме сполетява в живота, вече го виждам иначе, отколкото когато стоях пред тези граници като пред граници на познанието. Тогава онова, което като съдба, като съдбовни събития прониква в живота ми, го виждам като въздействие на по-ранни земни животи, които съм преминал, преди да стигна до онзи живот в духовния свят между смъртта и новото раждане, за който току-що казах, че се отразява в обикновеното представяне и мислене. Накратко, това, което антропософски ориентираната духовна наука има да каже за живота на човешката душа в духовния свят, има да каже за повторните земни животи, не е сива теория, не е хипотеза, то и не се изказва като нещо измислено, а се изказва като резултат от онези познания и наблюдения, до които се стига само когато човек се подготви за тях така, както току-що загатнах и както ще го намерите изложено по-подробно в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“.

И така, днес отначало загатнах пътя към свръхсетивните светове в едната посока. За цялата взаимовръзка на свръхсетивния човек ще говоря вдругиден. Защото днес ми остава да разгледам и другата граница, до която стига духовно познаващият човек, онази друга граница, при която той трябва да води също толкова тежка вътрешна борба, както при границата на природните явления. Тази друга граница е онази, която бих искал да нарека граница пред собствената човешка вътрешност. Това е границата, по отношение на която човек често иска да се самозаблуди, като става мистик в обикновения смисъл. Също както духовният изследовател трябва да живее с природната наука много по-интензивно от самия природоизследовател, защото природоизследователят стига само до обичайните си резултати и познания, а духовният изследовател трябва да има преживявания, преживявания на борба с природната наука, така и духовният изследовател трябва наистина да премине през всичко онова, от което мистикът се чувства възвисен, на което мистикът често вътрешно се радва. Но едновременно с това той трябва да изживее вътрешна борба тъкмо с тази радост, с това възвисяване. Докато обикновеният мистик вярва, че ще стигне до въпросите на вечността тъкмо като отначало се задълбочи по определен начин в собствената си вътрешност, у истинския духовен изследовател, когато той прониква до тази вътрешност на човека по примера на обикновения мистик, точно там остават най-горчивото съмнение, най-страшната несигурност. Също както с природната наука, духовният изследовател трябва да се бори и с мистиката, но сега навътре. Както духовният изследовател няма право да спре при обикновената природна наука и нейните граници, така няма право да спре и при обикновената мистика. Защото именно когато съвестно и без илюзии се вглъбява в човешката вътрешност, у него възникват съмненията и несигурностите по отношение на обикновената мистика. Именно защото той развива онова, което току-що охарактеризирах – засиленото мислене; защото ясно прозира в онова, което се явява чрез мистиката, при която много хора се чувстват толкова добре, че мислят, че почиват в самата божествена субстанция, когато вътрешно мистично се задълбочават, затова духовният изследовател не може да спре при тази мистика, защото се е научил при това наблюдение да не се отдава на никакви илюзии. Научил се е наистина да се бори с всяко фантазьорство. Обучил се е чрез строго дисциплинираното, научно мислене. И така той скоро прозира, че онова, което мистикът нарича живот със своята божествена вътрешност, със своя висш човек, не е нищо друго освен преживяване на всевъзможни несъзнавани реминисценции, които не се тълкуват правилно само защото лошо са се вградили в душата или защото са затрупани по отношение на паметта.

Вижте, бих искал да събудя представа за това, че духовният изследовател не се оставя да бъде заслепен от каквито и да било илюзии; че тъкмо истинската същност на духовното изследване води отвъд всяко фантазьорство чрез вътрешна дисциплина, чрез строго вътрешно обучение. Затова духовният изследовател и не е в състояние да се успокои с онова, с което се успокоява обикновеният мистик. Той го смята за субективни реминисценции; смята го за нещо, във връзка с което обикновеният човек, когато мистично се задълбочава, се отдава на всевъзможни илюзии. На духовния изследовател обаче едно му става ясно: че по пътя на това обикновено вътрешно задълбочаване изобщо не може да се проникне до нещо, което действително е човешката душа. Там не се стига до истинска действителност, също както не се стига до истинска действителност чрез обикновеното, незасилено мислене. Стига се само до засилване на известен рафиниран душевен егоизъм. Човек се чувства вътрешно толкова добре и уютно, когато може да си каже, че душата се вглъбява в божествения човек, и други подобни. В този уют, в този рафиниран егоизъм живеят мнозина от онези, които биват почитани тъкмо като мистици. Духовният изследовател трябва тук да прозре истинското положение на нещата, защото тъкмо благодарение на това, че има своето укрепнало мислене, му става ясно какъв факт всъщност е налице по отношение на тази вътрешна мистика. Става му ясно, че ако по обикновения начин можеше да се проникне надолу в човешката вътрешност чак до божествено-душевното ядро на човека, тогава пък нямаше да имаме една сила на душата, която ни е така крайно необходима за обикновения практически и социален живот: нямаше да имаме силата на спомнянето, силата на паметта. Силата на спомнянето, силата на паметта се дължи само на обстоятелството, че чрез вътрешно преживяване в обикновения смисъл не може да се потъне надолу в пълната човешка същност. Тогава духовният изследовател стига дотам да придобие вътрешно прозрение как действително се потапя в тази вътрешност на човека – отново чрез един вид укрепване на обикновения душевен живот.

Вижте, този обикновен душевен живот протича в много голяма степен доста, доста несъзнавано. Защото не сме ли всъщност в живота всеки ден някой друг? Човекът, който се издигне дори само до повърхностно самонаблюдение, вече забелязва нещо от това, че преживяванията на всеки ден силно го докосват вътрешно. Нека само помислим как душата става друга, като от ден на ден, от седмица на седмица, от година на година преживява това или онова. Нека помислим как от време на време сме други, докато така изминаваме живота си между раждането и смъртта, как постоянно ставаме други. Ала човекът преминава през това ставане много несъзнавано, не наблюдава себе си при това и преди всичко не развива волята сам постоянно да се превръща в друг. В обикновения живот той развива само малка степен на самодисциплина, на самовъзпитание. Чрез засилване на тази самодисциплина, на това самовъзпитание, като съзнателно взема сам себе си в ръце, човекът стига дотам действително да познае себе си в живота като непрестанно развиващ се. Когато не само се оставяме на живота такъв, какъвто той ни поставя в себе си, когато не се оставяме, така да се каже, пасивно да бъдем обучавани от живота, а активно се заемем сами да се оформяме, да се възпитаваме, така че често да си казваме: Днес не можеш това, ще направиш това и това, за да навлезеш в това или онова, – накратко, когато човек приеме в собствената си воля онова, което е самовъзпитание, и става все по-съзнателен в него и го превърне в упражнение; когато провежда това систематично, тогава към укрепналото мислене се прибавя друга сила. Подробности за това, а те са много, ще намерите отново в посочената книга. Когато това се провежда, тогава волята става нещо различно от онова, което е. Тогава волята става такава, че е пронизана от мисли, че се разкрива като изтъкана от светлина. Докато иначе волята ни остава нещо много смътно, което само бива подбуждано от мислите на главата, тогава, когато сме се обучили така, както загатнах, от онези усилия на волята насреща ни просветва мисъл. Светът, в който се движим чрез волята си, става за нас изцяло пронизан от мисли. Светът става не само сетивна картина, светът става една голяма тъкан от световни мисли благодарение на това, че нашата воля е станала по този начин активна. И тогава от тези световни мисли произтичат за нас познания, които могат да се присъединят към другите, които посочих. Ако човек е издържал тази друга борба с мистиката, ако е познал волята като изпълнена със световни мисли, тогава животът се разширява в друга посока, но все пак така, че сега се появява нещо, за което отново трябва да бъдем съответно подготвени, за да не проникне вреда в живота на душата. И за това ще намерите повече подробности в споменатата книга. В душата би могла да възникне вреда, защото в моментите, когато чрез тази друга, тази озарена от световни мисли сила на волята човек поглежда в духовния свят, той трябва да се откаже от паметта, от способността за спомняне. Онова, което така се вижда духовно, не може после отново да се спомни. Ако днес по пътищата на обучението, което току-що ви посочих като обучение на волята, съм изследвал нещо духовно и утре искам да ви го разкажа, тогава не мога да го извадя от спомена си, а мога да ви го разкажа само ако отново извърша всички онези приготовления, които са довели до преживяването, така че то наново да застане пред душата ми. От същинското спомняне трябва да се откажем. Затова пък сега пред душата застава човешката вътрешност, онази човешка вътрешност, която не може да се преживее чрез обикновената мистика. Тя се преживява, след като човек е издържал борбата с обикновената мистика, след като е преодолял онова, което го приспособява в живота към способността за спомняне. Тогава човек преживява: също както обикновеният свят на мислите или на представите е сянка на живота преди раждането, така той вижда онова, което живее във волята, която иначе остава толкова смътна – онова, което живее под паметта, което е духовно скрито в човешкото тяло, но не може да бъде видяно, защото иначе нямаше да имаме спомняне в обикновения живот, – вижда го тогава като онова, което остава като зародиш, когато човекът е преминал през портата на смъртта. Тогава човек се научава да познава чрез съзерцание, чрез възприятие онова, което като предчувствие витае пред човека като безсмъртието на душата. Тогава се научава, познавайки, да свързва онова от човека, което живее духовно след смъртта, с онова от човека, което живее духовно преди раждането, тогава се научава да познава вечното в човешката природа. Днес ви описах пътищата, които водят към свръхсетивните познания и наблюдения, които водят към онова, което вдъхва на човека съзнание за безсмъртието на неговата душа. Показах ви, че въз основа на всичко, което човечеството си е придобило в религиозното и в научното развитие, издигането до действителни познания за свръхсетивния свят трябва да стане модерен път за развитието на човечеството. Вдругиден искам да говоря за това как този човек като свръхсетивно същество застава пред нашата душа.

Днес, накрая, искам само с няколко изречения да обобщя онова, което ми изглежда като мост между беседите, които изнесох тук тази година за една привидно съвсем друга област, и беседите, които изнасям сега.

Вижте, често ми се налагаше да се питам във времената, които се оформиха от страшните социални преживявания още преди катастрофата на световната война, после от ужасните преживявания по време на катастрофата на световната война и сега след нея: Как стоят всъщност нещата с представите и идеите, с импулсите, от които човекът се нуждае, за да оформя наистина сам социалния живот? Защото човекът е принуден да оформя този социален живот с поглед към бъдещето. И съвестно, наистина съвестно потърсих в литературата и навсякъде, където може да се потърси, какви представи за социалната воля си създават обикновените икономисти, хората, които размишляват върху народното стопанство и имат работа с народното стопанство, и изхождайки от какви скрити основи си създават такива представи.

Тъкмо при това търсене имах едно своеобразно преживяване. Наистина не си улесних това търсене, нито пък изхождах от нескромността да искам навсякъде да упражнявам лекомислена критика. Който става духовен изследовател, е далеч от такова лекомислие. Той е много склонен, тъкмо по причини, които можете да извлечете от днешната беседа, да навлиза с любов в онова, което хората създават като идеи, като волеви импулси. Но въпреки това не можех да затворя очи пред факта, че тъкмо социалните, дори и етичните науки днес навсякъде страдат от известно несъвършенство, от известна неяснота на понятията. На практика можете да видите това, ако погледнете икономистите от различните направления – какво казва единият за стоката, за труда, за капитала, какво казва другият за това и т.н. Но онова, което хората казват, живее в страшните борби на настоящето, изживява се, иска да се оформи. Хората се борят, борят се, водени от инстинкти. Издигат искания и не знаят за какво говорят. Това е нещо, което натежава на душата. И тогава ми се показа – казвам го съвсем открито – в какво се състои същинската вреда. Показа ми се, че в онези представи, които искаме да придобием за онова, което живее в човешкото действие, в човешкото създаване, което живее в онова, което един човек прави за другия в социалния ред, не може да живее онова, което дават голите природонаучни мисловни навици.

Това е например страшното в теорията на Карл Маркс за националната икономика, че тя изхожда от образеца на природонаучните мисловни навици и че поради това не стига до съобразено с действителността схващане на външното социално положение на човечеството, а само до убийствена критика и до подбуждане на безплодни революционни движения. Това е трагизмът на съвременното мислене. И тогава, когато човек има възможността да има от едната страна духовната наука, чиито пътища ви охарактеризирах днес, и от другата страна големите социални въпроси, той стига дотам да си каже: За схващането на социалния живот не е достатъчен този начин на мислене, който хората са си възпитали през последните три-четири века под влиянието на идеологическото мислене, на недействителността на духовния живот. За да се схване този социален живот, е нужно духовно обучение, каквото може да се възпита само чрез самия духовен свят. Как в стоките, в онова, което живее като обращение на стоките на стоковия пазар, е скрито вложено онова, което човекът им предава чрез своя труд, това не се разбира, ако не се свърже с духовните светове, към които принадлежи човешката душа. И какво се крие в труда на единия човек за другия човек в социалния живот, това не се разбира, ако човек не може да обучи мисленето си чрез мисли, които стигат до духовния свят. А онова, което е капитал, няма да го обхванем с поглед в правилния смисъл, ако не можем да съизмерим неговия начин на действие в чисто материалната му особеност с онова, което е човекът като духовно същество.

Накратко, без първо да имаш духовна наука, не получаваш социално познание. Това е факт, който ми се откри, и изхождайки от този факт, опитах да изградя моста между духовната наука и импулсите за тричленния социален организъм. Как изглежда този мост за развитието на човечеството към бъдещето, и за това ще трябва да говоря вдругиден. Ще трябва да говоря за това какви необходимости за социалното развитие на настоящето и на най-близкото бъдеще произтичат тъкмо на основата на такъв душевен живот, който е в състояние да прозре със здравия човешки разсъдък, че онова, което казах днес, почива на истината.

От десетилетия отново и отново чуваме откъм съвременното съзнание, с известно право, призива: Поробената част от човечеството трябва да се избави, трябва да се освободи. Защото, каквото и да се случи в борбата за това избавление, за това освобождение, тази поробена част от човечеството нямала при това какво да загуби освен своите вериги. – Е, колкото и вярно да е това от едната страна, то все пак е едностранчиво за онзи, който е способен да вижда целия свят, да вижда света, който е пред човека, в светлината на духа. Защото, колкото и тежко да е да носиш в материалния свят вериги като онези, които се имат предвид в приведеното изречение, колкото и оправдано да е да се стремиш да отхвърлиш тези вериги, които, както се казва, можели да се загубят само чрез борба – има още нещо, за което трябва да се каже, че да го загубим, би било по-страшно от всички материални вериги на човечеството: това е изпълването на душата с познанието за истинския духовен човек. Ако продължим да се развиваме при онова отношение към духа, което се е оформило през последните три-четири века и което с право може да се смята за идеология, бихме могли да загубим нещо, което не бива да бъде загубено: съзнанието за духовната природа на човека, за вечното значение на този човек. А да не бъде загубено това съзнание, човекът отново да си извоюва духовен живот, в който да се явява пред самия себе си в истинския си образ, това ще бъде задачата на модерната духовна наука. Тогава, ако поеме тази задача, тя ще бъде един от най-важните приноси за новото социално разчленяване на човешкия живот. Тогава обаче, ако човек прозре това, той ще си каже: Не само стопански борби са онова, към което трябва смело да отплаваме, а в бъдеще ще има и духовни борби. Нека човечеството се покаже силно и смело, за да издържи тези духовни борби, тогава то няма да загуби онова, което не бива да загуби, ако не бива трайно да потъне в бездната: съзнанието за духовността, за вечността на човека.