ОСНОВНИТЕ ТОЧКИ НА СОЦИАЛНИЯ ВЪПРОС В ЖИЗНЕНИТЕ НЕОБХОДИМОСТИ НА НАСТОЯЩЕТО И БЪДЕЩЕТО

Публична беседа, Щутгарт, 28 април 1919 г.

И днес ще ми се падне да говоря във връзка с Призива „Към германския народ и към културния свят“, който повечето от уважаемите слушатели навярно са видели и който в същността си търси изход от тежките смутове, в които сме попаднали, изход от световноисторическия хаос чрез особен начин на обхващане на социалния живот и на социалното движение. Освен това онова, което ще изложа, ще бъде свързано с току-що излязлата ми книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. Но в сравнение с всичко онова, което трябва да се каже в това сериозно време, и тази книга съдържа засега, именно поради естеството на своята гледна точка, само първите, най-първите насоки. И особено ще трябва да ви помоля да вземете предвид и днес, че в краткото време на една беседа няма да мога да дам повече от най-първите загатвания за социалната гледна точка, за която ще става дума. Може би в една следваща дискусия ще може да се добавят някои по-специални неща. Впрочем нали е предвидена още една беседа, която тогава трябва да разгърне по-подробно някои неща, които днес могат само да бъдат загатнати.

Онова, което днес подтиква да се говори така, както бих искал да говоря тук, са социалните факти, които наистина говорят достатъчно силно и които са достатъчно ясно забележими в голяма част от цивилизования свят. И който е в състояние да оцени тези факти в истинския им облик, той може да види по тях, че по отношение на движението, което те поставят в ход, ние сме все още само в началото. Но ще бъде добре именно в тези начала да обхванем с поглед цялата сериозност на нещата. Тук преди всичко на онези, които са проследявали онова, което днес наричаме социално движение – а то в този си облик е на повече от половин век, – ще е направило впечатление, че сега, когато стоим пред фактите, които се оформиха от ужасната катастрофа на световната война, дълго, дълго лелеяни мисли, партийни мнения, възгледи изглеждат като – почти би могло да се каже – мумии на преценките, които бродят между нас и навсякъде се оказват мъртви пред онова, което социалните факти днес изискват от нас. Ако искаме да стигнем до плодотворно мнение, тогава навярно е необходимо поне накратко да посочим причините, поради които дълго лелеяните партийни мнения от всички оттенъци се оказват толкова недостатъчни пред фактите. Не много отдавна присъствах на онази конференция в Берн, която си беше поставила за задача да заеме позиция по основаването на така нареченото Общество на народите. Днес, когато е необходимо – защото иначе няма да направим нито крачка напред – да се говори за всички неща открито и честно, може би е позволено да се твърди, че онова, което господата и дамите там, в Берн, говориха на тази конференция за Обществото на народите – несъмнено за някои значими неща, за някои много красиво замислени неща, – изглежда на онзи, който е в състояние да обхване с поглед цялата дълбочина, цялата сериозност на днешното социално световно движение, приблизително такова, каквото беше онова, което държавниците на европейските държави говореха през пролетта на 1914 г. пред народите, пред представителствата на народите. Днес не искам да навлизам в подробности, но бих искал все пак и пред това събрание да посоча характерния факт, че отговорният външен министър на Германската империя на едно решаващо заседание през пролетта на 1914 г. се осмели да каже, че всеобщото политическо разведряване – помислете, моля, всеобщото разведряване, под което се разбираше пътят към осигуряване на световния мир за години – било постигнало радостен напредък. Е, то направи такъв напредък, че след него последва онази катастрофа, при която, по скромна сметка, десет до дванадесет милиона души от цивилизования свят бяха застреляни и три пъти повече – осакатени. За това и за някои други неща трябва да си спомняме, когато сега онези, които – това не бива да се отрича – говорят доста умно за световните събития, са, така да се каже, слепи за онова, което действително се крие във фактите като зародиш на бъдещите събития. И с това, бих казал, още отначало се засяга една от главните точки, за които ще трябва да говорим днес.

Можем да погледнем назад към последните десетилетия и ако сме имали сърце и усет за онова, което се надигна като пролетарско социално движение, ще си кажем: в течение на повече от половин век там се показаха какви ли не указания за онова, което широката маса на пролетариата усеща дълбоко в себе си като свои искания. Ако сме проследявали нещата, вече можехме да видим как, бих казал, от десетилетие на десетилетие пролетарските искания се изразяваха все по различен начин. Ако сме имали усет за световноисторическите движения на човечеството, трябваше да си кажем от това: в основата си всичко онова, което се изговаря съзнателно, което там се формулира като теория, което се издига като програма, в действителност изобщо не е онова, за което става дума. Онова, за което става дума, това са – ако използвам и тук думата, която често се употребява напоследък – повече или по-малко инстинктивни, несъзнавани импулси, които живееха в голяма част от човечеството. Тези несъзнавани импулси се изразяваха например в различни прелюдии към сегашните събития. Ще спомена само някои етапи.

В Айзенахската социална програма от 1869 г. виждаме как за първи път от съвсем смътни, глухи душевни дълбини на пролетариата изплува искането за, както се казваше, „по-справедливо заплащане на занаятчийския труд в рамките на социалното общество“. След това обаче, след сравнително кратко време, още през 1875 г. в така наречената Готска програма, тези искания приеха съвсем друг, бих казал, вече всъщност комунистически облик. Там вече не става дума – поне не в онова, което се изричаше съзнателно – за това трудът да се заплаща справедливо, а вече ставаше дума за това благата по някакъв начин да се разпределят справедливо, да се изравняват според потребностите на хората. После пък видяхме как в пролетарското движение все пак остава живо онова, което бих нарекъл основния тон на една политическа програма. В пролетарските искания до началото на деветдесетте години повече или по-малко ясно живееше стремежът към изравняване на социалните неравенства и преди всичко към преодоляване на принципа на работната заплата. След това виждаме как тази политическа окраска на програмата, бих казал, по забележителен начин отстъпва назад и как тема става една чисто стопанска програма: обобществяването на средствата за производство, общокооперативният начин на труда. И така бихме могли да продължим още. Искам само да загатна принципното. Но който действително вникне в този развой на модерното социално движение, той трябва да погледне и към другата страна. Трябва да си каже: Колко неща не станаха за нещастие на човечеството в отговор на онова, което се появи там! Какво би могло да стане? Онова, което казвам сега, не е замислено като критика на историческите развития, защото, разбира се, знам не по-зле от всеки друг в какъв смисъл историческите развития са необходими и колко безсмислено е, да речем, дори да се отправя към миналото морална или някаква друга осъдителна критика. Друго нещо обаче е тъкмо за настоящето да се учим от някои пропуснати неща. Онова, което е трябвало да стане, навярно все пак не може да се изрази иначе освен така: имахме ръководни, водещи личности в горния слой на човешкия социален ред – тези ръководни, водещи слоеве проявиха ли склонност, изхождайки от онова, което като социален опит, като социална наука, въз основа на своето класово предимство, бяха донесли в новото време, да разберат по-дълбоко какво иска пролетариатът, отколкото самият този пролетариат?

Разбира се, онова, което ще изрека сега, е хипотеза, но хипотеза, която все пак може би осветлява положението.

Вижте колко различно щеше да бъде всичко, къде щяхме да бъдем днес, ако в ръководните слоеве на човечеството се бяха намерили личности, които да бяха уловили пролетарските искания, да ги бяха наситили със социален опит, със социално знание, с такъв социален опит, с такова социално знание, които биха могли да станат практически – и ако оттам би могла да се спечели изходната точка за преобразуване на социалния живот може би още преди десетилетия! За едно здраво самоосъзнаване не бива да си спестяваме това: да познаем какво е било така ужасно пропуснато в тази посока. Пропуснато е било поради това, че в известен смисъл е трябвало да бъде пропуснато, защото духовният живот на новото човечество беше такъв, че просто не стигаше, за да създаде такова разбиране. И тук стоим пред първата основна точка на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето.

Знам много добре, че онова, което ще трябва да кажа днес в първата третина от изложението си, за някои ще бъде нещо неудобно, може би дори неразбираемо, нещо повече – скучно. Но който не прозре сериозността именно на първия член на социалния въпрос, на духовния социален въпрос, той няма да може да допринесе нищо за излизането от хаоса и объркването на настоящето. Непременно трябва да си признаем, че духовният живот, който е бил създаден от горните слоеве на човешкото общество, че този духовен живот, такъв, какъвто беше оформен, не беше на висотата на фактите. И днес наследството на този духовен живот все още се оказва още по-малко на висотата на фактите. Нека погледнем какво всъщност е станало. Често, и при това с право, се е подчертавало, че новото пролетарско движение се е появило в историята на развитието на човечеството в резултат на новата техника и на капиталистическия стопански ред. Срещу това подчертаване на истински факти, разбира се, не бива да се възразява нищо. Само че, колкото и да са верни, колкото и да са правилни тези факти, друг факт, който на хората им се иска да отрекат, е също толкова верен, също толкова правилен; и той преди всичко за онова, което трябва да стане днес, всъщност е по-важен от всичко друго: преди може би три до четири века, едновременно с появата на новата техника и на опустошаващия душата капитализъм, започва процесът на онова, което бихме могли да наречем модерния, повече научно ориентиран светоглед.

Преди около двадесет години се натъкнах на най-яростно несъгласие у пролетарии и непролетарии, у работници и буржоа, когато тогава в Берлинския профсъюзен дом изрекох онова, което вярвах, че ясно познавам: модерното работническо движение носи в най-висша степен – звучи парадоксално, но е така – характера на движение на мисли. Колкото и странно да звучи, така е. То изхожда от мисли. Изхожда от мисли, които, обхващайки все по-широки и по-широки кръгове, се вливаха в душите на пролетарското население във вечерните часове, които това пролетарско население изтръгваше от умората на деня и в които наистина често се култивираше светоглед, по-близък до действителността на живота, разбиране на социалните факти, по-близко до действителността на живота, отколкото у икономистите от университетите и учебните заведения, които по същество даваха онова, което буржоазната класа имаше да каже за стопанския живот и за останалия живот на новото време. Онова, което се вживя в мислите и особено в мисловните навици на модерния пролетариат, е в основата си по-важно, по-значимо от всичко друго за движенията, които днес минават през цивилизования свят. Защото какво всъщност е налице тук? Вече казах: с появата на новата техника, с появата на капиталистическия стопански ред, от старите светогледи, които имаха повече общочовешки или пък религиозен характер, се надигна и новият, повече научно ориентиран светоглед. Този научно ориентиран светоглед – как се изправи той пред буржоата, как се изправи пред пролетариата?

За този факт може да си състави преценка само онзи, който не се е научил, както мнозина в настоящето, само да мисли за пролетариата отвисоко – не, когото съдбата му е довела дотам да мисли заедно с пролетариата! Вижте, онова, което хората се научиха да мислят, да усещат в епохата на техниката, в епохата на капитализма, несъмнено доведе много членове на ръководните, водещите кръгове на човечеството дотам да станат свободомислещи, свободни в религиозно отношение. В това отношение модерното човечество, за съжаление, за съжаление, живееше в една ужасна илюзия, която днес трябва да бъде прозряна. Наистина можеше да бъдеш природоизследовател като Карл Фогт, можеше да бъдеш популяризатор на природните науки като Бюхнер, можеш съвсем искрено и честно с главата си да бъдеш предан на природонаучната мисъл, но целият човек все пак може да стои вътре в такъв социален ред, който му прави невъзможно да изповядва новите мисловни навици, усещайки ги, с нещо повече от главата си. Иначе беше при пролетариата. Бих искал да спомена една сцена, която би могла да бъде умножена не стократно, а хилядократно. Сцена от рода на онези, които са се случвали с тежки последици и чието световноисторическо значение в цялата му пълнота водещите класи досега все пак пропуснаха да познаят. Вижте, спомням си живо, понеже стоях наблизо, как преди вече двадесет години Роза Люксембург веднъж говори в Шпандау край Берлин пред едно пролетарско събрание по своя особен, премерен, обмислен начин. Тя говореше за науката и работниците – една от онези речи, чиито плодове сега поникват по целия свят. Само с няколко думи искам да ви загатна тук най-същественото от тази реч. Изцяло изхождайки от съзнанието на модерната научна ориентация, Роза Люксембург говореше там на работниците, които се бяха събрали в неделя следобед с жените си, дори с децата си, за да чуят нещо по въпроса: Как човекът като работник да стигне до достойно за човека съществуване? или: Как трябва той да мисли за своето съществуване като човек? – Тя каза тогава: О, дълго, дълго човечеството е живяло в илюзии за старите времена. Сега най-сетне човечеството е стигнало дотам да познае чрез своята наука, че всички хора са от един и същ животински произход. Как човекът отначало – това са почти собствените ѝ думи – се е държал крайно неприлично като катерач по дърветата. После тя добави: Може ли тогава някой още да вярва, че при такъв произход, еднакъв за всички хора, има някакво основание за онова, което днес се проявява като социални неравенства?

Вижте, тогава бяха изречени едни думи, които модерният пролетарий възприе по съвсем друг начин, отколкото беше в състояние да ги възприеме човекът от досега водещите слоеве на човечеството. Човекът от досега водещите слоеве на човечеството може би беше убеден в такива думи с главата си, но като цял човек той се намираше в един социален ред, който беше остатък от светогледите на по-ранни времена, в най-различни – макар и да не си го признаваше, – в най-различни религиозни, художествени и други усещания. Той не беше принуден да постави себе си като цял човек в светлината на такъв светоглед. Пролетарият обаче беше принуден да вижда себе си като цял човек в светлината на такъв светоглед. Защо? Същественото не беше това, че се появи машината, не беше това, че възникна капитализмът. Същественото беше, че пролетарият беше призован да напусне предишните условия на живот, които сами по себе си, чрез занаята или нещо подобно, му даваха нещо, с което да отговори на въпроса: Каква е твоята стойност като човек сред хората? Сега той стоеше при машината; тя не му дава никаква връзка с другите хора. Сега той се намираше в чистия стопански ред на капитализма. Сега той беше принуден да си отговори от съвсем друга страна на въпроса: Какво всъщност си ти като човек? – Затова той се обърна към този модерен светоглед като към своя нова религия, който за другите беше просто убеждение на главата, а за него – нещо, което го изпълваше като цял човек. И така, онова, което пролетарият беше възприел и което накрая изпълни и всичко, което се разпространяваше като социален възглед в работничеството, откъде произхождаше всичко това? То все пак произхождаше – макар това невинаги да е било прозирано – от развитието на водещите, особено на буржоазните слоеве на човешкото общество. Онова, което пролетарият беше възприел като мъдрост, като наука, като материалистичен възглед за човека, не беше израсло в интелекта на пролетария, то беше наследство от онова, което буржоазното мислене беше изградило в по-новото време. Пролетарият – докато трябваше да живее съвсем иначе – само доведе буржоазното мислене до последните му последици, до най-крайната му форма. И в какво се превърна то в неговата душа? О, той беше убеден, че това последно наследство от страна на буржоазията все пак трябва да му даде нещо, което да крепи душата. Това беше, така да се каже, последното голямо доверие, което пролетариатът несъзнавано оказа на буржоазията и което се състоеше в това, че той възприе от буржоазията по-новия материалистичен светоглед. Това последно голямо доверие – такова е поне несъзнаваното чувство на пролетария, – то е било измамено. И именно това все пак лежи, въпреки всички крайности, в основата на днешните социални факти, в тяхната най-вътрешна същност.

Когато погледнем този факт, тогава трябва да вземем добре под внимание именно несъзнаваното, именно онова, което беше последицата от споменатото в душата на пролетария. Буржоата – сложете ръка на сърцето си, опитайте се да го познаете чрез истинско самоосъзнаване, ако сте буржоа или ако вашите предци са били буржоа, – буржоата има като наследство от по-ранни времена съвсем други усещания. Модерният пролетарий, по силата на своя начин на живот, след като беше повикан към бездушната машина, към бездушния капитализъм, отхвърли това старо наследство. Този по-нов светоглед трябваше да изпълни душата му, но не можеше. И колкото и въодушевено пролетарият да изповядваше онова, което казваше този светоглед, той се чувстваше опустошен в душата си, чувстваше, че жадува за друг духовен живот. Защото този духовен живот, плодът на по-новата духовност, няма тласкаща сила за великите душевни въпроси на човечеството. Този духовен живот не казва нищо за връзката на човека с онова, което всеки човек все пак чувства в гърдите си като своята висша човечност. Това действаше опустошително. Това действаше така в душата на пролетария, че той жадуваше за нещо неопределено. Именно това после се маскираше във всевъзможни искания, излизаше наяве в най-различни форми. Няма да разберем това маскиране, тези форми, ако не можем да се решим да разгледаме нещата в цялата им дълбочина от гледната точка на един действителен светогледен въпрос. Никаква тласкаща сила за светогледните въпроси, никаква тласкаща сила за общочовешкото нямаше този по-нов духовен живот. Когато водещите слоеве на по-новото човечество търсеха такава тласкаща сила, търсеха нещо в духовния живот, което да крепи душата, тогава те се обръщаха към старите религиозни представи, към старите художествени, естетически, етически или други възгледи. Но онова, което те предадоха на пролетария, единственото, което пролетарият можеше да разбере, то не крепеше душата, то и до днес не крепи душата. Трябва да попитаме: Откъде идва това? Тук не трябва да питаме теоретиците, тук наистина не трябва да изграждаме сиви теории. Тук трябва да се потопим в действителната житейска практика, ако искаме да видим ясно. Днес, разбира се, мога само да скицирам фактите, на които се крепи светът, но те могат да бъдат напълно доказани. Когато по-новото време настъпи със своята техника, със своя капитализъм, от предишното развитие беше останало нещо, което за познавача само много отдалеч прилича на онова, което днес наричаме държава, доколкото тази държава наистина бива боготворена и почитана от достатъчно много хора, бихме могли да кажем, почти като идол. Онези класи, които бяха водещи в началото на по-новото време, когато се появиха техниката и капитализмът, използваха рамката на държавата, за да вкарат в тази рамка всичко онова, което им беше удобно да вкарат. И виждаме – всъщност оправдано от тогавашната гледна точка, поне разбираемо от тогавашната гледна точка, когато трябваше да се води борба срещу Църквата, срещу някои други сили, – как от зората на по-новия духовен живот, на историческия живот изобщо, духовният живот все повече и повече бива включван в сферата на държавата. Училището, другите клонове на духовния живот, те все повече и повече биваха включвани в сферата на държавата. Именно в това се виждаше големият напредък на по-новото време. Затова днес е толкова трудно в тази област да се бориш срещу всеобщия предразсъдък и да заявиш, че именно в тази област трябва да се предприеме отстъпление – наистина не към едно мрачно Средновековие, а към освобождаването на духовния живот във всички области от държавата. Именно това ще трябва днес да се проумее – че то е необходимо, ако човек поиска да съдейства макар и с някаква, дори съвсем малка сила за излизането от ужасното, от страшното положение, в което човечеството само се е вкарало. За напредък се смяташе постепенно да се постави под надзора на държавата всичко, което принадлежеше на духовния живот. Само на малко на брой художествени области, на някои неща, които се смятат за маловажни за живота, в духовната област все още беше оставена свободата.

Наистина, който познава положението в тази област, той знае какво означава, че в по-новото време хората са станали толкова високомерни по отношение на преценката, която отново и отново може да се чуе, че през Средновековието философията – а с това се има предвид цялата наука, целият човешки духовен живот – носела шлейфа на теологията. Добре, днес мнозинството от онези, които действително проявяват духовна дейност на висотата на времето, разбира се, не носят шлейфа на теологията, но се случва нещо друго. Бих искал да го охарактеризирам, като ви приведа едно изказване, което обаче би могло да бъде умножено стократно, не, хилядократно. Един много прочут, с право прочут, значителен природоизследовател на по-новото време, като генерален секретар на Берлинската академия на науките, веднъж се изказа за своите колеги, за цялата корпорация на Берлинската академия на науките, и каза, че тези учени се гордеели, че са научната охрана на Хоенцолерните. Е, това – помислете си го докрай – ви свидетелства за това в каква зависимост е изпаднал духовният живот, след като се е спасил от ноктите на теологията. Той вече не носи шлейфа на теологията. Но какво е склонен да прави пред държавата, о, последните четири години и половина го доказват. Прочетете онова, което са написали германските историци. И вярно, за съжаление, извънредно вярно е – не само управлението, заемането на длъжностите в науките зависят, да речем, от държавата, не, който наистина познава нещата, той знае, че тази наука, която е станала зависима от държавата, е станала зависима от държавата и по своето съдържание, по своя състав, и преди всичко дотолкова, доколкото я правеха такива хора, които умъртвиха в себе си извора на изначалния духовен живот и повече или по-малко станаха изцяло и напълно само посредници за утвърждаването на онова, което всъщност държавата утвърждава в тях. Трудно ще бъде да се признае открито, свободно и смело всичко онова, което съдържа току-що изказаното, но то трябва да бъде признато. Защото трябва да се проумее, че духовният живот в своята действителна същност е възможен само така, че да крепи хората, преди всичко да крепи душите, че духовният живот е възможен само ако е поставен на собствена основа, на собствената си свобода, ако от учителя в началното училище нагоре всеки знае: Ти не си подчинен на никаква заповед на държавата, а единствено на управлението на онези, които са израснали от духовния живот и му служат. С този духовен живот, който е напълно независим от държавата, с този духовен живот ще може да бъде създадено нещо, което е здрава почва за духовното развитие изобщо.

Какво всъщност сме преживели в рамките на духовното развитие на по-новото време? О, колко чуждо на действителния живот е в основата си всичко онова, което се култивира зад стените на научните институции. И какво ни липсва поради това навсякъде на почвата на стопанския живот? Проницателни познавачи на този стопански живот признават днес, че ни липсва най-важното именно в стопанския живот, че ни липсва например една действителна индустриална наука. Стопанският живот не можеше да изостане, той трябваше да следва хода на по-новото развитие. Беше невъзможно например в Германия да се остане на положението, при което за германската железарска промишленост се добиват само 799 000 тона чугун, както се е правело в началото на шейсетте години на деветнадесети век. Не, беше необходимо още в края на осемдесетте години да се добиват не 799 000 тона чугун, а 4 500 000 тона. Кое е забележителното в този добив на чугун? Това, че тези 799 000 тона чугун в началото на шейсетте години на деветнадесети век са били добити от малко повече от 20 000 работници и че забележително, 4 500 000 тона през осемдесетте години са били добити също само от малко повече от 20 000 работници. Какво означава това? Това означава: техническите усъвършенствания са напреднали толкова, стопанският живот така е напирал към напредък, че същият брой работници в края на осемдесетте години е могъл да добие 4 500 000 тона чугун, докато в началото на шейсетте години е добил само 799 000 тона. Тогава обаче човек се пита: Дали усъвършенстването в другите социални области е последвало по правилния начин това усъвършенстване на техниката? Не. И проницателни познавачи днес направо признават, че ни липсва наука, която например да е годна, според изискванията на настоящето, да помага на производството в съответствие с нарасналото потребление така, че предприятията навсякъде да се създават на правилното място, че предприятията да бъдат правилно съпровождани от други, подпомагащи ги предприятия в съседство. Който днес проследи какъв стопански хаос е излязъл наяве в това отношение поради липсата на индустриална наука, той чак тогава прозира истинските причини, наистина практическите причини за днешното социално движение. Защото един здрав духовен живот, един духовен живот, който не бива по удобен начин да е зависим, да се оставя да бъде подпиран от държавата и нейните помощни сили, а всеки ден наново трябва да доказва своята способност, своята сила за социалния ред, такъв духовен живот е здрава почва за всяка духовност. И точно както си казвате, когато видите да покълва лоша пшеница: там отдолу има несъвършена почва – така би трябвало днес да си кажете: това, че нямаме индустриална наука, че нямаме онова, от което се нуждаем като от самия хляб за оздравяването на нашия стопански живот, произтича от това, че почвата, на която би трябвало да виреят практическите науки, е нездрава, че духовният живот не оставя да израснат онези хора, които са правилните ръководители на капиталистическото управление, онези хора, които наистина могат да спечелят доверието на широката маса от онези, които трябва да работят.

Вижте, такива са връзките. Или виждаме връзките така и тогава намираме път за излизане от хаоса – необходимо е обаче да се вгледаме в тази по-дълбока връзка, – или не виждаме тази връзка и тогава, каквото и да предприемем в духа на старото мислене за стопанството, тогава отиваме все по-навътре в хаоса, все по-навътре в хищническата експлоатация, в упадъка. Защото само така ще преминем отвъд тази хищническа експлоатация, отвъд този упадък, като започнем от социализирането на самия духовен живот. Да се социализира в духовния живот обаче, означава този духовен живот да се еманципира от държавния живот, този духовен живот от най-ниската училищна степен чак до университета да се постави на собствена основа и отношенията на човечеството към този духовен живот да се направят напълно свободни.

Повярвайте ми, познавам всички възражения, които могат да бъдат направени срещу онова, което току-що казах. Знам, че както от буржоазна, така и от пролетарска страна ще ми бъде казано: Е, когато училището отново стане свободно, тогава отново ще процъфти неграмотността и подобни неща. Вижте, бих искал преди всичко да приведа едно нещо срещу възраженията, които могат да бъдат направени от социалистическа страна срещу онова, което току-що изказах. От социалистическа страна се отдава голямо значение на така нареченото единно училище. Казва се, че в бъдеще не бива повече да съществува съсловно училище, че децата на всички хора трябва да бъдат обучавани в едно единно училище поне до четиринадесетата или петнадесетата година. Добре, но мислите ли, че ще съществува друго училище освен единно училище, когато самостоятелният духовен организъм, независимият от държавата духовен организъм ще урежда това училище по обективни причини? Написал съм една малка книжка: „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“. Можете да заемете каквото и да е становище спрямо тази гледна точка. Мога напълно да разбера всяко противоположно становище спрямо тази гледна точка; но оставете настрана това становище, оставете настрана онова, което може да се каже за такъв възглед чисто от гледна точка на школската философия, и ще видите, че там, като се обсъжда възпитанието на детето, се взема предвид единствено онова, което се развива в човека до зрялата възраст. Когато се говори за устройството на едно училище по обективни причини, произтичащи от духовния живот, изобщо не се стига до мисълта да се изгради нещо друго освен единно училище. Потребност на еманципирания от държавата духовен живот ще бъде този духовен живот всеки ден наново да трябва да доказва чрез своите представители, че е действен, и опирайки се само на самия себе си, да предоставя на социалния живот своята истинска същност и сила. Такъв духовен живот няма да живее в абстрактни висини, той няма да проповядва. Такъв духовен живот няма да култивира зад стени научност, чужда на света, той ще образова хора, които, когато носят в себе си мислите на тази духовност, ще станат правилни ръководители на стопанския живот, на нашия толкова сложен стопански живот, който поставя толкова много изисквания.

Чрез държавата духовният живот не е станал практичен, той е станал непрактичен, станал е абстрактен. От десетилетия отново и отново казвам на онези, пред които ми беше позволено да говоря: Познавате учения, познавате теории, които стигат връхната си точка например в етиката, в морала, така че на хората се проповядва „Обичай ближния си като себе си“ или се проповядва за братство, за всеобщо съчувствие и други подобни. Тези проповеди ми изглеждат така, сякаш някой говори на печката, която стои в стаята: Ти, печко, ето как изглеждаш; твоята същност те призовава да затопляш стаята, това е твоят дълг на печка, твоят категоричен императив, така че затопли стаята! При печката проповедта помага толкова малко, колкото и при човека. Работата е в това изобщо да не проповядваме на печката, а да сложим вътре дърва или въглища и да ги запалим. Също толкова малко подхождат вече на нашия днешен социален ред онези духовни институции, които се държат в абстрактна висина; на него подхождат единствено онези, които наистина намират достъп до онова, което живее в човека. Мислите ли, че ако например от средата на деветнадесети век – но това, разбира се, е хипотеза – беше съществувал един наистина жив духовен живот, хората щяха да стоят също толкова неразумно пред Айзенахската, пред Готската, пред Ерфуртската програма, както са стояли пред тях? Не, никога! На почвата на един здрав духовен живот щеше да се развие здрава индустриална наука, здрава социална наука. Особено в социалната наука винаги сме слагали юздата на коня откъм опашката. Вместо онези, които бяха призвани да говорят за социалния ред, за стопанския ред, по някакъв начин да намерят нещо, което трябва да се случи, което би могло да отговори на изискванията на пролетариата, вместо това господата регистрираха онова, което вече беше налице. Именно това ни докара толкова ниско в тази област. А пролетарият – за него не беше възможно нищо друго, освен да преживее на собствения си гръб последиците от онова, което вследствие на такива факти, каквито ги описах, беше натворено със стопанския ред, в който той беше впрегнат. Той гледаше – от мястото си при машината, от своята впрегнатост в опустошаващия душата капитализъм – към духовния живот на ръководните, водещите класи. Е, разбира се, тези ръководни, водещи класи не можеха друго, освен все повече и повече да оформят живота демократично, те призоваха широките маси на човечеството към демокрация. Постепенно им хрумна и да отстъпват на пролетариата всевъзможни неща от онова, което култивираха като духовен живот; бяха основани народни университети, домове на изкуството, в които на народа се показваше какво произвеждат другите класи в изкуството, и т.н. Онова, което се оформи там – на никого, разбира се, не бива да се отправя упрек, защото хората вярваха, че вършат правилното, което беше в духа на напредъка в демокрацията, – но онова, което в действителност беше разиграно, не беше нищо друго освен една голяма житейска лъжа. Само че не я разбираха, тази житейска лъжа. Когато призоваваха широките маси на пролетариата да гледат картините на буржоата, да слушат училищните курсове на буржоата, и когато после им внушаваха, че разбират нещо от това, тогава това не беше истина. Защото в областта на духовния живот не може да се преживее нищо, ако създаденото не е създадено в рамките на същата общност. Тъй като се беше отворила дълбока пропаст по отношение на социалните преживявания на пролетариата и на буржоазията, то и мнимото разбиране на буржоазно-духовното творчество от страна на пролетариата не беше нищо друго освен една житейска лъжа.

Така пролетариатът не можеше друго, освен да се чувства поставен в чистия стопански живот. Всичко беше организирано така, че само малцина да могат наистина да се наслаждават на плодовете на този духовен живот. А пролетариатът, какво възприемаше той? В областта на стопанския живот той възприемаше капитала, действието на собствената си работна сила и обращението на стоките, производството на стоки и потреблението на стоки. Това беше всичко, което той в действителност преживяваше. Но когато погледнеше към държавата, чиято рамка ръководните, водещите слоеве на по-новото време бяха използвали по този начин, както току-що описах, тогава пролетарият чувстваше нещо, което може да почувства всеки човек, който е душевно здраво организиран. Човек може много да размишлява за това какво всъщност означава важното понятие за правото в човечеството, по-добре казано, в човечността. Накрая човек ще си каже: Правосъзнанието е нещо толкова изначално за човешката природа, колкото за здравото око е възприятието на синия или червения цвят. На здравото око винаги може да се говори за червения или синия цвят, но не може да се предизвика някаква абстрактна представа за него. Така на всеки здрав човек може да се говори за отделните права. Това чувстваше и широката маса на пролетариата в онова време, когато тя чрез демократичния принцип стигна до самоосъзнаване при машината и вътре в капитализма. Но тогава този пролетариат погледна към държавата. Какво вярваше той, от своята гледна точка с право, че ще намери в тази държава? Наистина не осъществяването на правото, а класовата борба с нейните класови привилегии и класови ощетявания. Тук отново имаме пример, при който буржоазното мислене се оказа безсилно. От една страна, то беше принудено да остави демокрацията да властва, от друга страна, то с нищо не допринесе да се направят изводите от тази демокрация и не склони наистина да отдели от държавата онова, което трябва да бъде отделено, и да включи в сферата на държавата онова, което трябва да бъде включено в сферата на държавата.

Поради напредналото време днес искам да посоча само едно нещо, но нещо най-важно – втората основна точка на социалното движение на по-новото време. Искам да посоча как в душите на пролетариите удари – както казах, който е бил определен от съдбата си да мисли заедно с пролетариата, той го е виждал отново и отново – думите на Карл Маркс, че модерният пролетариат трябва да страда от това, че неговата работна сила се купува на пазара на труда като стока, че в стопанския живот циркулират не само стоки, а че там циркулира човешката работна сила. Заплащането не е нищо друго освен купуване на човешката работна сила като стока. Разбира се, наследството на буржоазната наука, която беше възприел, не беше образовало пролетария дотолкова, че да може да си изясни с разсъдъка какво всъщност е налице. А пролетарските водачи нали още повече бяха наследили буржоазната наука, те още по-малко можеха да го направят. Но пред току-що приведените думи на Карл Маркс пролетарият чувстваше в сърцето си следното. Той поглеждаше назад към старите времена и си казваше: Някога е имало роби, тогава капиталистът е можел да купи целия човек като крава или като предмет. После дойде времето на крепостничеството, тогава от човека вече можеше да се купи по-малко, но все пак още достатъчно. После дойде по-новото време, времето, в което на човека внушиха, че е свободно същество. Но пролетарият не можеше да се радва на своята свобода, защото сега той все още трябваше да продава нещо от себе си, а именно своята работна сила. Работната сила не можеш да я продадеш като нещо, което си произвел. Колело на каруца, кон можеш да закараш на пазара, да продадеш и после да се върнеш обратно, а с работната сила трябва да тръгнеш и ти. Тук е налице остатък от робство в действителния живот, колкото и много да се говори и колкото и много да се преподава научно за така наречената свобода. Това беше онова, което се затвърди в чувствата на пролетария и което би трябвало да почувства и един действителен духовен живот в ръководните, водещите кръгове. Но макар с право да доведоха до възход демокрацията, която подхрани това чувство по отношение на човешката работна сила, бяха достатъчно късогледи, за да не откликнат на това чувство с никаква институция. Сега най-сетне фактите говорят така, че е безусловно необходимо като втори основен въпрос на социалното движение да се постави въпросът: Как да се лиши човешката работна сила от характера на стока? Това не е възможно по друг начин, освен като – така както, от една страна, трябва по посочената причина да се отдели духовният живот от същинската политическа или правова държава – от друга страна, се отдели стопанският живот от тази политическа или правова държава, тоест като се поставят един до друг три самостоятелни социални организма, които могат да станат истинско единство именно тогава, когато са самостоятелни. Тогава те ще си помагат един на друг органично, вътрешно, истински, докато съществуващото днес единство на стопански живот, държавен или правен живот и духовен живот именно ни вкара в хаос. И така, стопанският живот, помислете си, от една страна граничи с природните условия. Колко глупаво би било, ако някаква корпорация се събере и още днес, изхождайки от потребностите за 1920 година, определи какви природни условия са необходими, например колко дни в годината трябва да вали и колко дни трябва да има слънце. Това би било, разбира се, глупост. В тази област, където стопанският живот граничи с природните основи, тази глупост се разбира, но по отношение на другата граница, където стопанският живот граничи със свободната от него държава, която самата не бива да стопанисва, там днес още не се разбира нещо подобно. Дори Валтер Ратенау в своето най-ново книжле „След потопа“ подчерта, че откъсването на работната сила от стопанския кръговрат би довело до огромно сриване на паричните стойности. Той просто изобщо не може да се ориентира в онова, което именно чрез освобождаването на стопанския живот от държавния живот все пак ще бъде възможно – да се изтегли работната сила от стопанския живот, за да не се остави на стопанския живот нищо друго освен онова, което е обективно по отношение на човека, независимо от човека. Работникът ще трябва да стои в държавата на такава почва, на която всеки човек е равен на другия човек. Бъдещето на държавата, освободена от духовния живот и от стопанския живот, ще бъде това, че на почвата на тази държава ще се развива всичко онова, което – а то може да бъде точно разграничено – живее в човечеството така, че по отношение на него всички хора са напълно равни.

Хората не са равни по отношение на своите индивидуални способности и дарби. Всички тези индивидуални способности и дарби трябва да бъдат развивани в свободния духовен живот, в независимия от държавата духовен живот. Там демокрацията е безсилна. Демокрацията има за свое съдържание всичко онова, в което всички хора са равни и за което не е нужен житейски опит. Житейският опит обаче е стихията на стопанския живот. Държавата не бива да стопанисва, а трябва да установява и урежда всичко онова, в което един човек е напълно равен на другия, в което може да цари истинска демокрация. Към това спада, освен правото на собственост, което ще намерите по-подробно разгледано в моята книга, преди всичко трудовото право. Времето, мярката и видът на труда ще трябва в бъдеще да бъдат уреждани от държавата, независима от стопанския живот, така че работникът, който самият участва в това уреждане, още когато влиза във фабриката, в работилницата, да идва с мярка на труда, ограничена от правото, да идва с работно време, ограничено преди всичко от трудовото право, преди да е сключил какъвто и да е договор с ръководител на труда. Както стопанският живот от една страна граничи с природната основа и с тази природна основа човек може да се справи най-много чрез някои технически мерки, но иначе зависи от нея, така в бъдеще стопанският живот ще трябва от другата страна да граничи с твърдо уреденото трудово право. Заплатата няма да може да се определя според потребителната стойност на благата, както по същество все още става днес в нашия стопански ред. Цялото благосъстояние, цялото производство в стопанския живот ще може да се оформя само като последица от онова, което е установено от държавата като трудово право, както от другата страна стопанският живот може да се развива само като зависим от природните основи. Останалото ще трябва да прочетете в моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“. Тук стигаме именно до втората от основните точки на социалния въпрос – до уреждането на трудовото право чрез отделяне на стопанския живот от държавния живот.

Третата от основните точки на социалния въпрос е самият стопански въпрос. Той намира своето уреждане тогава, когато този стопански живот, реално притиснат между двете току-що посочени граници, бъде уреждан в тези граници асоциативно от чисто стопански сили, от силите на професионалните съсловия, особено от силите на производството и потреблението чрез кооперации и други подобни, в пълна независимост от правния и духовния живот. Днес вече няма време да се спра подробно – това може да стане в следващата беседа – на това как еманципираният стопански живот тогава може да донесе онова, което като благосъстояние наистина ще зависи от трудовото право, също и от правото на собственост, но ще бъде в здрава зависимост от тях и преди всичко в морално необходима зависимост, както от другата страна е в естествена зависимост. В подробностите обаче ще бъде необходимо другите две области на социалния организъм, духовната и правно-държавната, да доставят своите сили на стопанския живот. Но те ще ги доставят именно тогава, когато на собствената си почва се изграждат по правилния начин.

Когато наскоро говорех по този предмет в един град в Швейцария, един много умен човек ми каза в дискусията – разбира се, признавам всички умни възражения, съзнавам колко много може да се възрази срещу онова, което предлагам тук; но то е извлечено от действителността и затова може да се възрази толкова много, колкото по правило може да се възрази срещу действителността; именно затова предложеното е практично, защото отначало може да се възрази толкова много и защото на възраженията от своя страна трябва да се отговори по практичен начин, а не с преценки, – та той каза: Е, ти искаш, значи, да ограничиш държавата с нейното право и нейната справедливост, но нали трябва да цари справедливост както в духовния, така и в стопанския живот! Отговорих му с един образ: Представям си едно селско семейство – мъжа, жената, децата, ратаи, слугини и три крави. Кравите дават мляко. Цялото семейство има нужда от мляко; нима затова е непременно необходимо или дори само възможно цялото семейство също да дава мляко? Не, ако трите крави дават мляко както трябва, цялото семейство ще бъде снабдено с мляко и изобщо не е необходимо и другите да дават мляко. Така е и с трите члена на социалния организъм. Всеки от членовете доставя за другите членове онова, което може да им бъде доставено, именно поради това, че в своята еманципация е поставен на своята здрава, същностна основа. Ето това трябва човек преди всичко да обмисли пред тези наистина практически социални предложения, извлечени от действителността.

Повече от едно столетие през човечеството звучи троен девиз: Свобода, равенство, братство. Кой би могъл да се затвори за мощния импулс на тези три идеала? Въпреки това много умни хора на деветнадесети век с право – казвам изрично: с право – са доказали противоречията между тези три велики човешки идеала и са казали: Ако трябва да се развива свободата на индивидуалността, ако индивидуалностите наистина трябва да получат своето право една до друга, как тогава ще цари равенство? Или пък: как наред с равенството, наред с разпространението на чистото право, ще получи своето значение и братството? Е, вижте, тук имаме едно капитално, фундаментално противоречие. Защо? Защото тези три велики идеала на човечеството, свобода, равенство и братство, са били схванати още във време, когато хората живееха хипнотизирани от идеята за единната държава, онази единна държава, която всъщност ни вкара в днешната катастрофа. Но нещо правилно, нещо високо, нещо мощно все пак е било почувствано с тези три импулса и то може да бъде осъществено чак тогава, когато се узнае, че всеки от тези три идеала е годен за онзи член на тричленния социален организъм, който е поставен на собствената си почва. В бъдеще трябва да се развие свободният духовен организъм от импулсите на свободата, държавният, политическият организъм от импулсите на равенството, стопанският организъм от принципа на братството в голям мащаб, чрез опита от човек към човек, на организациите, на асоциациите, на кооперациите и т.н.

Това подтикна онзи, който днес ви говори, когато бяхме в самата среда на онази страшна катастрофа, довела нас тук, в Германия, до сегашното ни положение, да се обърне към някои инстанции, за да прозвучи тогава сред гърма на оръдията, които за Германия – това можеше да се види още тогава – гърмяха напразно, един духовен глас срещу онова, което иначе изпълваше света, за да чуят Средна и Източна Европа, че занапред трябва да работят не с оръдия, а с духа. Трябваше да се потърси пътят, който би предотвратил онова, което дойде сега. Моите приятели положиха много усилия да донесат до съответните инстанции, които тогава още бяха призвани, а днес са потънали в пропастта, онова, което е извлечено от необходимите условия за развитието на човечеството в настоящето и в близкото бъдеще. И на някои хора в онова време казах: Онова, което се изказва в този проект – тогава той беше формулиран главно за външната политика, – е онова, което с отдаден труд в продължение на десетилетия е доловено от условията в Средна и Източна Европа и в цивилизования свят изобщо, онова, което иска да се осъществи през следващите десет, петнадесет, двадесет години. И беше казано: Сега имате избор – или да приемете гласа на разума и да кажете на човечеството, че искате да осъществите това, или ви предстоят катаклизми и революции. Защото само онова, което не искаме да осъществим чрез разума, води до революция. Това днес има право да го каже човек, който преди тази военна катастрофа е говорил за образуване на социални язви, за социална ракова болест. Тогава заради това човек минаваше за фантазьор, а за практици се смятаха онези, които, малко преди да започне клането, говореха за всеобщо разведряване.

Да се надяваме, че в онези, които вече донякъде прозират необходимостта от преосмисляне – не просто от промяна на институциите, а от преосмисляне, от преучаване в човешките глави, – да се надяваме, че в тях ще блесне импулсът за социалното движение, което се възвестява чрез толкова гръмко говорещи факти. Да се надяваме, че той ще блесне в хората, преди да е станало твърде късно. Защото онова, което говори чрез фактите, трябва да бъде догонено с мисли. Днес не ни трябва лекомислено приказване за това или онова, което трябва да се промени. Трябват ни нови мисли вътре в човешките глави. Много хора казваха: Такава катастрофа като тази война не е имало от началото на човешката история. Малцина обаче казаха оттогава: Затова сега са нужни и мисли, които на някого, разбира се, може да изглеждат така, сякаш никога не ги е имало, но те са ни нужни, тези мисли, ако искаме да излезем от онази страшна катастрофа, която още продължава, ако искаме да излезем от смута и хаоса. Нека се опомним! Нека се опитаме да прибавим към прозрението смелата социална воля, тогава още няма да е твърде късно, макар положението днес вече да е трудно. Нека се опитаме да предотвратим мига, в който, в страшна трагедия на човечеството, ще трябва скръбно да си кажем: Твърде късно!