Заключително слово след дискусията

И така, многоуважаеми присъстващи, всъщност дискусията не даде нищо толкова съществено във връзка с онова, което казах, че да се налага да ви задържам дълго в това заключително слово. Най-напред обаче бих искал да дам отговор на прекия въпрос, който ми беше зададен накрая: защо съм използвал толкова много агитаторски неща в беседата си. Е, наистина не искам – както сами ще разберете – да влизам с уважаемия автор на въпроса в дискусия за това доколко аз, понеже за мен казват, че съм философ, имам право да казвам само неразбираеми, неагитаторски неща, тоест празни фрази. Не на това държа. Но бях донякъде изненадан, много силно изненадан, че думата „агитаторски“ изобщо беше приложена към онова, което казах. Защото наистина не съзнавам да съм изрекъл нито една дума, която да не произтича от моето убеждение в истината, от моя възглед за сегашните условия. Какво е агитаторско? Ако, да речем, някой закоравял консерватор слуша много умерените думи на някой силно ляво настроен човек и ги намира за агитаторски, непременно ли са те агитаторски? Защо онзи говори агитаторски за закоравелия консерватор? Той изобщо не е виновен за това. Думите стават такива чак в схващането на закоравелия консерватор. Значи, виждате ли, онова, което единият схваща като демагогско, изобщо не е задължително да е демагогско за другия. Онова, което на единия е много неприятно, той често го нарича демагогско. Пред вас говори и вашият технически ръководител. Нали, ако всички онези, които изхождат от онези житейски условия, в които се намира вашият уважаем технически ръководител, говореха така, както вашият уважаем технически ръководител, тогава, многоуважаеми присъстващи, скоро бихме постигнали онова, което искаме да постигнем. Ако много хора мислеха така, тогава малцина биха имали нужда да казват, че с такива думи като моите, които искат да говорят истината, които не искат да създават пропаст, че с такива думи пропастта ставала още по-голяма. Но от другата страна, от дясната страна на пропастта, има и хора, съвсем различни от вашия уважаем технически ръководител, който ви говори, хора, които говорят съвсем иначе от него. Между него и нас няма да има голяма пропаст. Може би пропастта ще започне чак там, където и той стои повече от другата страна. Мисля, че вече би могло да бъде разбрано онова, което казах за съдбата на не един умствен работник.

Вижте, какво ли не можеше да се преживее, ако човек действително беше потопен в новото развитие на човечеството. Преди много години – преди цели 27 или 28 години – веднъж присъствах на едно събрание, на което говори Паул Зингер. Там някои хора от пролетариата по някакъв начин дадоха да се разбере, че не ценят умствения труд наравно с физическия труд. Трябваше да чуете как Паул Зингер заедно с преобладаващото мнозинство застана в защита на умствения труд! Никога не ми се е случвало пролетариите да недооценяват умствения труд. Изобщо не съм говорил за някаква пропаст между физическия и умствения труд, говорил съм за пропастта между пролетариата, човешкия труд и капитализма. Тук трябва само да се разберем правилно. И нека си дадем ясна сметка: такива речи, каквито чухме от вашия уважаем ръководител за наша голяма радост – поне за моя и сигурно и за ваша голяма радост, – такива речи още не ги чуваме лесно от другата страна. Няма толкова лесно да намерим хората, на които да можем да стиснем ръката.

И още едно накрая: вярно, разбира се, казвам неща, които при определени обстоятелства налагат по някои въпроси да се действа бързо. Понеже самият аз съм учен, разбирам много добре думите на уважаемия господин, който говори преди мен, когато казва: развитието трябва да върви бавно; трябва да имаме търпение да изчакаме. Още преди тридесет години математици са открили неща, които чак днес се признават. – Така е, многоуважаеми присъстващи, и особено се обръщам сега и към вашия технически ръководител, когото много уважавам: но днес в социалния живот има неща, които не можем да чакаме, а пред които сме принудени малко да отворим главите си и да ги направим способни за бързо разбиране. Затова се зарадвах на следното повече, отколкото на подчертаването на бавността.

Изнасях беседи по социални въпроси в най-различни градове на Швейцария. Разбрах, че към някого, който така излиза извън обичайната програма, първо се проявява недоверие. Беше в Базел: там приятели най-напред се постараха да склонят ръководството на Социалистическата партия да ме остави да изнеса беседа в неговия кръг. Ръководството – не бива да му се сърдим, разбирам това, нали и днес говорих за оправдано недоверие – може би понеже не искаше да ми откаже, се позова на принципни съображения и каза, че не се знае дали е желателно да се допускат чужди влияния до членовете на партията. И така, беседата ми беше отхвърлена. Това, изглежда, е сега възгледът на някои водачи. От това направиха извода, че все пак не бива да говоря. Тогава при мен дойде един социалдемократ и каза, че ще се постарае да уреди да изнеса беседа в Сдружението на железничарите. И това беше отхвърлено. След това изнесох беседа в Цюрих. После в Базел направихме листовки, просто ги раздадохме на улицата и наехме за една беседа по социални въпроси най-голямата зала в Базел, и аз успях да изнеса тази беседа пред повече от 2500 души. Вижте, това беше съвсем наскоро. Сега, точно преди да се наложи да замина, след като бях изнесъл тази беседа пред базелския пролетариат, получих от Сдружението на железничарите, което тогава беше отказало, покана да изнеса сега такава беседа и пред неговите членове. Така между едното и другото има четиринадесет дни: първо сдружението отказа, после разбра какво ще чуе и сега поиска беседа и за себе си. Това беше бързо развитие, развитие за четиринадесет дни. Мисля, че днес трябва да се обръща повече внимание на такова бързо мислене, което протича за четиринадесет дни, отколкото на такова мислене, което ви казва, че нещата трябва да вървят бавно. Днес бих се радвал много повече на онези, които първо искат да наложат свободната си воля, но които искат да се учат и искат да се учат бързо. Защото, многоуважаеми присъстващи, вървим към време, което ще стане ужасно, ако искаме да се настроим на бавност. Нужен ни е здрав импулс към мисли, които вървят също толкова бързо, колкото ще вървят фактите. Ето това искаме днес да запишем в душата си. Знам, уважаемият оратор нямаше предвид, че иска да се върви бавно от удобство, но други хора обичат удобството. Но който днес мисли сериозно, той знае колко бързо ще трябва да върви преосмислянето и преучаването, ако не искаме да изостанем и да попаднем в беда и унищожение.