„КЪМ ГЕРМАНСКИЯ НАРОД И КЪМ КУЛТУРНИЯ СВЯТ“

Щутгарт, 22 април 1919 г.

Съгласно програмата на днешното събрание тази вечер моята задача ще бъде по-специално да кажа някои неща за Призива „Към германския народ и към културния свят“, който е в ръцете ви. Ще ми позволите днес, когато трябва да говоря пред събрание, което по същество е запознато със съдържанието на Призива, да говоря по-скоро афористично. За социалните възгледи, които лежат в основата на Призива и на моята книга за социалния въпрос, която ще излезе след няколко дни, ще трябва да говоря в тяхната цялост после, в следващия понеделник. Онова, което днес, от импулси на съчувствие към човечеството, може да доведе до такъв призив, какъвто ви беше представен, наистина не са някакви програмни идеи, към които човек клони от едни или други интереси, не, това са фактите, които говорят високо, високо и ясно и които са се развили от ужасната световна катастрофа, преживяна от нас през последните години. Когато с будна душа насочим внимателния си поглед към тези факти, тогава преди всичко ще стигнем до едно съвсем определено впечатление. Бих искал да характеризирам това впечатление по следния начин.

Често сме го чували: в годините на ужаса, които преживяхме в тази световна катастрофа, връхлетяла човечеството, се е случило нещо, което стои без пример в историческия ход на развитието на човечеството, доколкото обикновено можем да го обхванем с поглед. В най-широки кръгове имаше усещането, че нещо подобно още не е имало в целия голям период от време, който се нарича история. Не би ли трябвало тогава да бъде предизвикано и другото, което обаче, както ми се струва, досега още не е изцяло предизвикано – чувството, че сега и за преустройство на световните отношения са необходими неща, които също да бъдат, така да се каже, извлечени от импулси на човечеството, които са радикално нови, които радикално скъсват не само със старите институции, но скъсват преди всичко със старите мисловни навици. Не трябва ли, като погледнем към фактите, които говорят високо, да си кажем преди всичко: над големи части на цивилизования свят се разстилат сенки, които всъщност са оставени хаотично на сегашното човечество от предишното човечество. Можем ли пред лицето на това да кажем, че от бъркотията, от хаоса вече са се родили такива идеи, такива мисли, които да са на висотата на тези факти? Не ни ли се струва, когато с трезв поглед обгърнем тези факти, че трябва да си кажем: стари партийни мнения има, стари обществени възгледи има, известни мисли за това как трябва да стоят нещата между хората има, но всичко това не стига, за да доведе по някакъв начин до преустройство на онова, което от най-непосредственото минало е останало в нашето настояще.

Това поставя пред настоящето големи, всеобхватни задачи. Може би все пак най-лесно ще се справим с тях, ако съвсем открито и честно – защото откритостта и честността ще бъдат единственото, което може да ни пренесе в бъдещето, – ако открито и честно се запитаме: какво всъщност ни доведе до тези условия? Ако трябва да посоча най-значителното явление на настоящето и бих искал, да речем, да попитам от какво всъщност е произлязло сегашното състояние на нещата, то не мога да посоча, че то е произлязло просто от заблужденията на една или друга класа хора. Бих казал: онова, което всъщност се разиграва днес, се надига като бурна вълна, сякаш от бездна. Каква е тази бездна? Това е бездна, която се е отворила в течение на последните три до четири века между досегашните водещи класи на човечеството и онези, които се издигат нагоре от положението на водени и днес предявяват своите искания. В основата си смутовете не идват нито от едната, нито от другата страна, а смутовете идват от онова, което лежи помежду. Това не е педантична забележка, това е нещо, за което вярвам, че може да бъде дълбоко обосновано и същевременно хвърля светлина върху онова, което всъщност трябва да стане. От едната страна имаме досегашните водещи кръгове на човечеството, които в основата си – нека само всички си го признаем открито и честно – в течение на последните векове и особено на последния век се развиха така, че проявиха съвсем малко склонност да погледнат по някакъв начин в бъдещето, да имат някакво предчувствие за онова, което всъщност може да се крие в лоното на обществения ред, в който живеят.

Когато погледнем към онова, което се е получило под влиянието на мислите, на усещанията, на насоката на волята, на действията на тези досегашни водещи кръгове на човечеството, тогава си спомняме за степента на прозрение, за степента на ударна сила на мисълта, каквато имаше, да речем, през пролетта на 1914 г. Наистина е необходимо днес да се посочват такива неща. През пролетта на 1914 г. можехме да чуем как пред едно събрание, което поне по отношение на политическите неща би трябвало да бъде просветено, пред едно събрание на онези мъже, на които по онова време беше поверено ръководството на народа, тогавашният външен министър каза, че може да съобщи на господата от Германския райхстаг, че общото разведряване в Европа прави големи успехи. Отношенията на Германската империя с Русия били възможно най-задоволителните, защото петербургското правителство съвсем не било склонно да се вслушва в подстрекателствата на пресата; приятелските добросъседски отношения между Германската империя и Русия обещавали най-доброто. По-нататък той каза, че били започнати преговори с Англия, които наистина още не били приключили, но които обещавали, че ще се установят най-добрите отношения с Англия.

Тъкмо когато искаме открито и честно да огледаме каква беше ударната сила на мисълта на водещите кръгове и на избраниците от тези водещи кръгове в онова решаващо време, именно тогава наистина трябва да посочим такива неща. Посоченото можеше да бъде казано в седмиците, които непосредствено предшестваха онова ужасно време, в което в Европа, по най-скромна сметка, десет до дванадесет милиона души бяха убити и три пъти повече бяха осакатени! Към тези неща трябва да се погледне, защото днес е важно най-сетне да се откажем от онова, което напоследък обикновено се наричаше житейската практика, и да придобием доверие в това, на което е способно истинското прозрение във фактите. Ако не се решим смело и без задни мисли да погледнем към онова, до което – нека си го признаем – ни доведе това, че не мислехме за онова, което настоящето носи в лоното си за бъдещето, не можем да вървим напред. Това е, което днес трябва да се има предвид. Наистина не искам тази вечер да ви казвам нищо лично, но може би все пак мога, като въведение, да посоча едно нещо.

По същото време, когато водещите хора говореха такива неща, каквито току-що изтъкнах, за „общото разведряване“ и други подобни, трябваше в едно малко събрание във Виена да обобщя онова, което в продължение на десетилетия си бях изградил като представа за бъдещите възможности на европейския, на съвременния цивилизован живот изобщо. Пред едно малко общество трябваше да го кажа тогава – едно по-голямо вероятно щеше да ми се изсмее, защото всички онези, които по онова време държаха в ръцете си ръководството на човечеството, бяха склонни да смятат такива неща само за фантазьорство. Онова, което имах да кажа тогава, облякох в следните думи, като само повтарях това, което в течение на последните десетилетия вече бях изказвал в една или друга форма:

Тенденциите в живота, които господстват в настоящето, ще стават все по-силни, докато накрая се унищожат сами в себе си. Тогава онзи, който духовно прозира социалния живот, вижда как навсякъде поникват страшни заложби за образуване на социални язви. Това е голямата тревога за културата, която се появява у онзи, който прозира битието. Това е ужасното, което действа така потискащо и което дори ако човек можеше иначе да потисне целия си ентусиазъм за познаването на жизнените процеси със средствата на духовнопознаваща наука, би трябвало да го накара да говори за лека, така да се каже, да изкрещи на света лека срещу онова, което вече толкова силно наближава и което ще става все по-силно и по-силно. Онова, което в една област, в една сфера трябва да бъде така, както природата създава чрез изобилие в свободна конкуренция – в разпространяването на духовни истини, – то се превръща в раково образувание, когато по описания начин навлезе в социалната култура.

Струва ми се, че с тези разсъждения е улучено по-точно онова, което последва след пролетта на 1914 г., когато бяха изречени тези думи, отколкото с всички думи на онези, които по онова време се смятаха за практици на живота, които вярваха, че черпят от действителността, докато черпеха само от своите политически, от своите житейски илюзии.

Ако трябва накратко да посоча какво е довело до такива неща, то това е именно липсата на каквото и да е предвиждане, липсата на воля за предвиждане на онова, което се крие в лоното на настоящето като зародиши на развитието на бъдещето. Целта не е да се обвинява – а само да се характеризира!

Ако обгърнем с поглед онова, което в последните векове постепенно се е надигнало в онези водещи слоеве, които накрая се вляха в така наречената буржоазна обществена класа, трябва да кажем: наистина са били преследвани много извънредно похвални цели, много неща, които не могат да бъдат обозначени иначе освен така: направени са огромни крачки напред в общочовешката култура до настоящето. Но какво направиха необходимо тъкмо тези крачки напред? Те направиха необходимо човек да се заплете в едно страшно житейско противоречие. Когато в новото време, от една страна, се надигна съвременната техника с необходимия ѝ придатък – съвременния капитализъм, а от друга страна, съвременният светоглед, който върви успоредно с капиталистическото и техническото развитие, просто беше нужно, непременно беше нужно известно разширяване на образованието. Ще трябва да кажа нещо много парадоксално, но истините, които са ни необходими днес, може би още звучат малко парадоксално за мисловните навици на времето. Сред онези, които са се изказвали по забележителен начин, познавам всъщност само един човек, който по правилния начин е казал как всъщност би трябвало да се третира светът, ако нещата трябваше да продължат така, както се е правело от векове в тези ръководни, водещи кръгове; познавам един човек, който е изказал какво всъщност би трябвало да направят тези ръководни, водещи кръгове, ако бяха последователни. И този човек – тъкмо това е парадоксалното – е главата на Светия синод, както се нарича той в Русия, това е обер-прокурорът Победоносцев. Има едно съчинение на този човек, което по извънредно настойчив и остроумен начин радикално осъжда целия парламентаризъм на новото време, радикално осъжда демокрацията, но преди всичко пресата на западния свят. Победоносцев беше достатъчно прозорлив, за да знае, че или трябва тези неща да бъдат премахнати от света – парламентаризъм, преса, демокрация, – или ще се стигне до унищожаване на онова, за което ръководните, водещите кръгове вярват, че е правилното за новото време. От само себе си се разбира, че само такъв председател на Светия синод имаше смелостта да говори по такъв радикален начин. Онова, което живееше в душите на онези хора в ръководните, водещите кръгове, които мислеха най-прогресивно, беше едно вътрешно противоречие. В основата си това беше противоречие още срещу изобретяването на печатарското изкуство. Невъзможно беше чрез всички по-нови институции да се призоват по-широките кръгове към собствена преценка, към разумно мислене и същевременно да се продължава да се стопанисва така, както се беше стопанисвало. Това неизбежно трябваше да доведе до онова, до което доведе: до самоунищожението на тази култура. Това е от едната страна. Ако в най-широки кръгове бяха направили извода на обер-прокурора Победоносцев, тогава биха си казали, отдавна вече биха си казали: необходимо е нещо друго, нещо радикално друго от онова, което оставихме да се надигне през последните векове. Това трябва да се каже от едната страна. Казвам го без обвинение, само за характеристика. От изложенията на обер-прокурора можеше да се види, макар че за новото време те бяха, разбира се, безсмислица, че е необходим радикален обрат. Защото всъщност човек би могъл да се удържи само ако беше мислил като него. Това е парадоксалното, което трябва да се каже най-напред в едната посока. Това стои от едната страна на бездната. После идва бездната, а от другата страна стоят надигащите се пролетарии, онези, които в течение на последните векове бяха повикани от други кръгове на живота към машината, във фабриките; повикани бяха така, че животът им беше поставен в съвременния капитализъм, който опустошава душата им. От тяхната душа се надигнаха онези искания, които днес наистина не са само въпроси за хляба; те са и това – но важното днес не е въпросът за хляба, защото той в основата си е оправдан в Средна Европа за всички хора, – а е, както веднага ще видим, всеобхватен стопански, правен и духовен въпрос. Но нека, от гледната точка, която искам да заема тук, за да характеризирам тъкмо тази страна, да погледнем другата страна на бездната. Нека погледнем онова, което се надига в пролетарския свят. Наистина беше нещо значително да се преживее отблизо онова, което се развиваше там. Докато от едната страна буржоазните кръгове образуваха горния слой и изграждаха известна култура, която можеше да се развие само върху базиса на пролетариата, докато, значи, горният слой на буржоазията развиваше своя собствена култура, можеше да се види как вече от десетилетия малкото време, което пролетарият успяваше да отдели покрай работата си, беше запълнено за него със стремежа към социален светоглед и възглед за живота. Този светоглед е израснал от съвсем други основи, отколкото буржоазната култура. Какво означава това, знае само онзи, който чрез житейските си съдби се е научил не само да мисли за пролетариата, а да мисли заедно с пролетариата. Това е, което днес е важно, за да се прецени тази страна. И какво виждаме от тази страна? Днес вече има области на досега цивилизования свят, където пролетариатът е призован да създаде ред от хаоса. Видяхме я да се развива, наистина с цялото остроумие, което отговаря на неизхабения интелект на пролетариата, в който вярвам – видяхме я, идеята, надарената с огромна тласкаща сила идея на социалния светоглед на пролетариата. Видяхме я да се развива до избухването на световната катастрофа. Знаем как в пролетариата възникнаха всеобхватни възгледи за онова, което трябва да стане. Сега мнозина от онези, които по своему са си изградили тези идеи, които вярват, че с борба са си проправили път до един пролетарски светоглед, сега те са в такова положение, че биха могли да осъществят този светоглед, сега на тях са предадени известни институции в големи части на Европа. Виждаме ли, че те могат? Виждаме, че и от тази страна мислите са твърде къси за тези факти.

Виждаме как от едната страна живее един светоглед, който сякаш се носи към упадъка, как от другата страна едно известно световно течение на човечеството не е могло в решаващия момент да намери онези импулси, онези социални импулси, които могат да доведат до преустройство. Между двете лежи бездната и от тази бездна се надига онова, което вече днес ни връхлита и което наистина ще връхлита човечеството, буржоазното и пролетарското, все по-силно, ако това човечество не прояви склонност да разбере онова, от което настоящето и близкото бъдеще се нуждаят според жизнените необходимости на развитието на човечеството. Към тези жизнени необходимости може да се погледне, когато се наблюдава именно пролетарското движение, както то се надига, когато се види как то постепенно се е образувало.

Може да се каже, че в три области на живота се развива онова, което живее в пролетарската душа, но се развива също и онова, което се налага като искане на настоящето и близкото бъдеще, което непременно трябва да бъде удовлетворено. В три области на живота. Онези, които донякъде са се запознали с пролетарското разбиране за света и за живота през последните десетилетия, което проницателните хора на това движение отново и отново обобщаваха в думите: Така не може да продължава, както се е получило – те откриваха преди всичко колко дълбоко се е врязала в пролетарските сърца на новото време една идея, която е излязла от онзи пролетарски водач, чието име живее от седемдесет години в европейския и американския пролетариат и който въпреки всичките си последователи още не е надминат, която е излязла от Карл Маркс. Трябва само да знаем как всичко, което е свързано с думата принадена стойност, се е врязало в сърцата на съвременните хора, които, изтощени от работата, искаха във вечерните си събрания да се просветят за онова, което трябва да стане. Това докосваше най-дълбоките усещания на пролетариата. Но това докосваше не само най-дълбоките усещания на пролетариата, не, то докосваше същевременно най-силните изисквания на развитието на човечеството в новото време. Само че, ако искаме наистина да разберем такива неща, трябва да погледнем по-дълбоко, отколкото само в онова, което хората си казват със своя разсъдък, със съзнанието на своята глава. В дълбините на човешката душа често почива и нещо съвсем, съвсем друго от онова, което хората умеят да си изяснят съзнателно. Безкрайно значително нещо се раздвижваше в пролетарската душа, когато се говореше за принадена стойност. Безкрайно много се раздвижваше от онова, за което пролетарият не си създава ясно осъзнати представи, но което живее в него и което сега избухва със стихийна сила и което трябва да бъде разбрано, ако искаме да стигнем до някакъв изход от смутовете. – Дали учението за „принадената стойност“ в смисъла на Карл Маркс може да устои пред преценката на народностопанската наука, не е важно за онова, което имам предвид. Дори ако тази идея се основаваше на заблуда, нейното социално, нейното социално-агитационно въздействие в работническата класа би трябвало да бъде разгледано като историческо явление.

Какво всъщност живееше в най-дълбоките основи на пролетарската душа, когато се говореше за принадена стойност? Водещите, ръководните кръгове говореха за развитието на човечеството, чувстваха се вътре в това развитие на човечеството. Нещо повече, когато искаха да изразят какво всъщност лежи в основата на това развитие на човечеството, те казваха според потребността си: божествено управление на света, нравствен световен ред, исторически идеи или нещо подобно. На пролетария, който с настъпването на новото време, в зората на това ново време беше поел като наследство този буржоазен светоглед, му бяха предложени известни понятия, които се бяха изградили с течение на времето. Но когато поглеждаше към водещите кръгове, той не можеше да види нищо от проявата на онова, за което тези водещи кръгове говореха като за божествено ръководство на света, нравствен световен ред и исторически идеи. Защо не можеше да види нищо? Защото той беше впрегнат – това се подобри донякъде чак напоследък и наистина не по заслуга на водещите кръгове, – той беше впрегнат не в някакъв нравствен световен ред или божествен световен ред, а в хомота на по-новия стопански ред. И той гледаше към онова, което се развиваше като духовен живот при водещите класи. Какво усещаше той тогава? Усещаше единственото отношение, което в действителност имаше – защото другото не можеше да има – към този културен възглед, към това културно благо на ръководните, водещите кръгове. Какво отношение имаше той към него? Той участваше в производството на онова, което струваше това културно благо, той произвеждаше за другите принадена стойност, само това разбираше.

И онова, което искаха да му дадат от това културно благо, да речем, в какви ли не народни увеселения, народни театрални представления, в народни курсове, в художествени народни представяния от друг вид, то все пак беше само нещо, към което той не можеше да придобие вътрешно отношение. Защото такова отношение може да се придобие само когато човек живо, социално стои вътре в съответния духовен живот. Но бездната между двете класи се беше отворила и в основата си беше неистина, ако пролетарият усещаше нещо в онова, което му беше подхвърлено там като трохи от културното благо. И така се надигна нещо – искам днес само накратко да го посоча, в понеделник ще кажа малко повече за това, – надигна се нещо, което дълбоко пронизваше сърцето на човека, който прозира културата, когато той, като онзи, който днес има правото да говори пред вас, е участвал в пролетарския живот и в пролетарския стремеж. Надигна се това, че в пролетариата се утвърди опустошаващият душата възглед, че целият духовен живот, изкуство, религия, нрави, право, цялата наука в основата си не са нищо друго освен огледален образ на стопанския живот. Сред проницателните пролетарии можеше отново и отново да се чуе една дума за обозначаване на целия духовен живот, думата идеология. Онова, което пролетарият усещаше, като гледаше към изкуството, към науката на новото време, към религията, нравите и правото, беше за него нищо друго освен нещо, което се издига като дим от единствено действителния, материалния стопански живот – идеология. И възникна възгледът, онзи възглед, който именно дълбоко пронизваше сърцето, онзи възглед, който схващаше целия духовен живот, цялото съдържание на човешкия дух като идеология. Теоретически – и това правеха съвременните пролетарии, особено техните водачи – може да се поддържа този възглед: целият духовен живот в основата си само извира от недействителните човешки мисли, които се издигат от условията на стопанския живот – този възглед може да се докаже и строго научно. О, какво ли не може да се докаже строго научно! В новото време научихме много за това. Разбира се, този възглед може да се докаже и научно, колкото е възможно по-строго, но едно не може да се прави с този възглед: с него не може да се живее. И това е голямата трагична съдба на новото време, че пролетариатът гласува последно голямо доверие на буржоазната обществена класа, като пое онова, което в новото време в рамките на буржоазния обществен ред беше станало от духовния живот. Онова, което беше станало от него, беше поето от пролетариата и беше усетено като празна тъкан от мисли, като дим, би могло да се каже, който се издига от стопанските отношения. С духовния живот обаче може да се живее само когато го преживяваме така, че той мощно да ни носи в най-дълбоката ни душа. Иначе душата опустява, иначе душата става празна.

И не разбира страшните щети на новата култура никой, който не може да посочи подсъзнателното, който няма прозрение в подсъзнателното, който не знае, че тъкмо под този привидно толкова лесно доказуем възглед за живота – за идеологията на духовния живот – душата трябваше да опустее и затова от това опустяване тя стигна дотам да изгуби надежда за всичко друго в живота освен най-много за подобряване на външните материални отношения. Това лежи в основата на онова, което трябва да се нарече същинските духовни искания на съвременния пролетариат. Това е онова, което не може да се характеризира иначе освен като се каже: буржоазният обществен ред на новото време е предал на пролетариата едно душевно съдържание, едно духовно съдържание, което не може да облагороди душата и духа на човека, и сега срещу този буржоазен обществен ред се изправя онова, което е станало от опустошените души, от оставените празни души. Трябваше да ги повикат, тези души, към участие в образованието заедно с демокрацията, която неизбежно трябваше да се разпространи. Не биваше и не можеха да ги изключат и разбира се, не го и искаха. Но ги повикаха към едно усещане за съвременния духовен живот, от което сами не направиха извода, защото не им беше нужно сами да го правят. Ако човек принадлежеше към буржоазната обществена класа, той живееше още в импулсите, които от стари времена се надигаха от старите религиозни представи, от старите нравствени или естетически възгледи. Пролетарият беше поставен пред машината, беше натикан във фабриката, в капитализма. От това за него не израсна нищо, което да може да му отговори на големия въпрос: Колко всъщност струвам аз като човек в света? Той можеше да се обърне единствено към онова, което беше научната ориентация в новото време. Духовният живот стана за него идеология, нещо опустошаващо душата. От това произлязоха неговите искания, които, вярно е, и до днес все още са неопределени. Само разбирането на този факт може да ни доведе дотам да тръгнем по благотворен път към бъдещето. Нещата са много по-сериозни и лежат в съвсем друга област, отколкото обикновено се вярва днес.

Пролетарият от своя страна постепенно видя много добре как в новото време онова, което беше духовен живот – днес времето не би стигнало, за да доведа мисълта докрай, – произлизаше от стопанския ред на буржоазните кръгове. Каквото беше положението на хората, каквито бяха тяхното съществуване и техните стопански отношения, такъв беше и духовният им живот. Тъкмо когато разказвам тези неща, може би ще ми бъде позволено да посоча едно лично преживяване, защото смятам това лично преживяване за извънредно характерно. Дълги години бях учител по най-различни клонове на човешкото знание в Работническото образователно училище, основано от Вилхелм Либкнехт. Там бях също учител по ораторски упражнения. В общуването с учениците, които днес участват в партийния живот и които тук-там също играят някаква роля, можах да видя много от онова, което се разрасна тъкмо около прехода от деветнадесети към двадесети век. По онова време, като преподавах и история, се стремях към едно нещо, стремях се да изясня на моите ученици, които и го разбираха, какво е превърнало духовния живот в идеология, а това е именно стопанският живот на последните четири века. И като се ограничава по същество с наблюденията на живота през последните четири века, пролетарият и пролетарският теоретик стига дотам да смята целия духовен живот за идеология. Но такъв той всъщност е станал чак през последните четири века. Пролетарският светоглед живее в тази заблуда: той взема един факт от последните четири века за факт на цялото развитие на човечеството. Отново и отново казвах: За последните четири века това е вярно, но сега сме изправени именно пред изискването на времето да поставим на мястото на идеологията отново един действителен духовен живот, който носи човешката душа. Благотворното не е в това да се констатира, че духовният живот е идеология, а във волята отново да се създаде духовен живот, който не е идеология. Защото тази идеология е наследството именно на буржоазния обществен ред. По онова време партийните водачи ме изтласкаха от училището, въпреки че самите ученици бяха на моя страна и също ме бяха разбрали. Не можеше толкова лесно да си осигуриш разбиране за онези идеи, които все пак трябва да бъдат преди всичко носещите идеи на едно социално преустройство, когато първо гледаш на социалния въпрос като на духовен въпрос.

Второто, което виждаме като област на живота, от която се е развило онова, което излиза наяве в пролетарските искания, лежи в правната област, в онази област, която, както казва Призивът, трябва да бъде същинската държавна област. Какво всъщност е правото? В продължение на десетилетия наистина се стараех да прозра различните възгледи на хората тъкмо за идеите на правото. Трябва да призная, че когато човек пристъпва към онова, което се разбира под право, съобразно с живота, съобразно с действителността, тоест не теоретично, накрая си казва: правото е нещо, което идва като нещо изначално, като нещо елементарно от всяка здрава човешка гръд. Както способността да се вижда синьо или червено като цвят идва от здравото око и както на никого, който има болно или сляпо око, не може да се внуши представата за синия или червения цвят, така на никого не може да се внуши онова, което е право в някоя конкретна област, ако в него не живее правосъзнанието, което е нещо елементарно, нещо изначално, както виждането на цветове или чуването на тонове е нещо елементарно. Това правосъзнание извира, бих казал, от съвсем друг ъгъл на душевния живот, отколкото всичко друго, което се създава в духовния живот в развитието на човечеството. Всичко друго, което се създава в духовния живот, почива на дарба. Правосъзнанието в основата си няма нищо общо с дарбата. То е нещо, което се развива елементарно от човешката природа, но само в общуването с хора, както и езикът може да се научи само в общуване с хора. Това правосъзнание, независимо дали говори високо и ясно, или смътно извира от човешката душа, е нещо, което човешката душа иска да изгради в себе си. Когато пролетарият чрез съвременните образователни условия, чрез демокрацията, взе участие в общия духовен и правен живот, в живота на правовата държава, тогава и у него възникна въпросът за правото. Но като питаше за правото, той – и какво намери той? Погледнете в душата му, тогава ще намерите отговора на този въпрос. Когато преценяваше правната страна от своята гледна точка, той намираше не права, а привилегии, обусловени от разликите между класите на човечеството. Намираше, че онова, което се е утвърдило като позитивни права, всъщност е произлязло само от привилегиите на облагодетелстваната класа, като ощетяване на правото при неимотните класи. На правната почва той намери класовата борба вместо изживяването на правото. Това го изпълни със съзнанието, че и той може да напредва само ако е класово съзнателен пролетарий, ако търси своето право, изхождайки от тази класа. Това го води до втория член на неговия светоглед: да преодолее класовите разлики, за да може на почвата, на която в хода на историческото развитие са възникнали тези класови разлики, да възникне структурата на живота на правовата държава.

Третата област, от която израстват онези искания, които са пролетарските искания и същевременно необходими искания на настоящето, е стопанската област. Тази стопанска област, така както тя се оформи толкова отчетливо чрез капиталистическия световен ред и чрез модерната техника – как засегна тя пролетария? Как засегна пролетария този стопански ред, този стопански кръговрат? Засегна го така, че той се видя изцяло вплетен в този стопански кръговрат. Другите – те имаха духовния живот, който той наистина смяташе за идеология и участието в който всъщност беше за него лъжа, защото той не стоеше в онази социална взаимовръзка, от която този духовен живот беше произлязъл. Буржоазните кръгове – те имаха своите особени привилегии и културни блага и имаха стопански живот, който вървеше успоредно с това. За тях животът беше тричленно разделен, макар и да го обединяваха в единната държава. А той, пролетарият, той се чувстваше впрегнат с цялата си личност в този стопански живот. Защо? Отговор на това се получава отново, когато се погледне към усещанията – навсякъде, ако се иска да се разберат тези неща, трябва да се гледа към реалния живот, – които в модерната пролетарска душа през последните шест-седем десетилетия се развиваха все по-бурно. Точно както на пролетария стана ясно, че той няма нищо от духовния живот, че няма с него други отношения освен това, че му е позволено да произвежда за него принадената стойност, така и от новия стопански живот той, разбира се, получи усещането, че в този стопански живот има нещо, което не бива да бъде в него, ако той като пролетарий иска да получи достоен за човека отговор именно на въпроса: Каква е стойността на човешкия живот в човешката световна взаимовръзка? По същество в кръговрата на стопанския живот всъщност се движи само онова, което може да бъде обозначено като стока или човешко постижение. Производство на стоки, обращение на стоките, потребление на стоки – това по същество е стопанският живот. Така беше и за ръководните, водещите кръгове, но за пролетария беше иначе. В този стопански кръговрат беше вплетена неговата работна сила. Точно както се купуваха стоки на стоковия пазар, така от пролетария се купуваше човешката работна сила. Както стоката имаше своята цена, така и човешката работна сила имаше своята цена на пазара на труда под формата на заплатата. Това отново е нещо, което докосваше несъзнаваните усещания на пролетарската душа, отново нещо, което изобщо не беше нужно непременно да стигне до напълно съзнателна яснота, но което тъкмо по стихиен начин се изживяваше в големите, значителни, гръмко говорещи факти на настоящето. Затова то заговори на най-дълбокото в пролетарската душа, когато Карл Маркс остави да прозвучат думите за „стоката работна сила“. По същество пролетарият стоеше вътре в историческото развитие на човечеството с поглед назад, като разбираше тези думи за стоката работна сила по свой начин. В древността стопанската култура се нуждаеше от роби. Целият човек се продаваше като стока или като животно. След това, при друг стопански ред, дойде крепостничеството. От човека вече се продаваше по-малко, но все пак още много. После настъпи по-новото време, което, за да може да се оформи капиталистически, трябваше да призове широката маса на пролетариата към известно училищно образование, което трябваше по известен начин да култивира демокрацията. И не се съумя навреме да се види онова, което като зародиш за бъдещето лежи в лоното на настоящето. Не се забеляза навреме колко е необходимо покупката и продажбата на човешката работна сила да бъдат изтръгнати от стопанския кръговрат. Като продължение на старото робство модерният пролетарий усещаше факта, че трябва да продава своята работна сила на пазара на труда според предлагането и търсенето, както се купува и продава стока. Така той се чувстваше вплетен в стопанския процес, не се чувстваше издигнат над него като другите слоеве на населението. Чувстваше се изцяло поставен вътре в него. Защото, ако трябва да се продава работната сила, всъщност се продава целият човек, защото нали целият човек трябва да бъде занесен там, където се продава работната сила. Беше дошло времето, когато би трябвало да се проумее, че човешката работна сила трябва да бъде включена в социалния организъм така, че да не е стока – време, когато старото наемно отношение не биваше да продължава да съществува. Това не беше забелязано. Това е трагедията на буржоазния възглед за живота: че навсякъде е бил изпуснат правилният момент, че е било изпуснато онова, което беше необходимо в хода на модерното капиталистическо и демократично развитие. Именно това в крайна сметка – не отдолу, откъм пролетариата, а от неразбирането на времето, от лоното на буржоазията – по същество предизвика сегашния хаос. „Моя вина, моя голяма вина“ – би трябвало много често да си казват ръководните кръгове; тогава от това усещане би потекло ясното чувство за онова, което всъщност трябва да стане. С това е обрисувано онова, което доведе до това настояще, онова, което сега се надига като бурна вълна от бездната като тройно искане – като духовно искане, правно искане, стопанско искане. И не бива да се гради по-нататък върху заблудата, че цялото спасение може да дойде от стопанския ред. Защото именно това е лошото, вредното, че модерният пролетарий е бил изцяло поробен вътре в стопанския ред. Той трябва да излезе от стопанския ред!

Можах да дам само скица на онова, което се е развило исторически. Който проследи с проницателен поглед тези неща, както те са се получили в хода на по-новото време, който има добрата воля и вътрешната искреност и честност да погледне над всички национално-икономически, исторически и други преценки на настоящето към действителното, той стига именно от онова, което така се е развило във времето, единствено и само чрез наблюдение на условията, особено на последните три-четири десетилетия, до необходимостта от тази тричленност, за която говори Призивът.

По отношение на духовния живот пролетарият е видял само, че той зависи от стопанския живот. От това той си е съставил представата, че всеки духовен живот непременно трябва да зависи от стопанския живот. Той не можеше да прозре, че този духовен живот поради своята вътрешна слабост, поради факта, че вече нямаше тласкащата сила на старите светогледи, сам се е осъдил да бъде придатък на стопанския живот. Така той стигна до своя възглед за идеологията. Пролетарият беше обърнал по-малко внимание на нещо друго, което обаче по посочената причина е останало незабелязано и от страна на буржоата: как духовният живот е изпаднал в зависимост и от държавния живот. Искам дори да приема историческата оправданост на тази зависимост в по-новото време като нещо необходимо. Но необходимо е също така да се вземе предвид правилният момент, в който този духовен живот трябва да бъде еманципиран не само от стопанския живот, но и от държавния живот. През последните четири столетия духовният живот на цивилизования свят ставаше все по-зависим от държавния живот. Това дори направо се смяташе за напредък на по-новото време. Разбира се, това беше необходимо, за да се изтръгне духовният живот от оковите на Църквата; сега обаче това вече не е необходимо. Смяташе се за напредък духовният живот да бъде поставен изцяло под крилете на държавния живот. Как можеше човек да се присмива на Средновековието, което наистина не искаме да възвърнем, как можеше да се присмива на това, че тогава философията, тоест за Средновековието науката изобщо, носела шлейфа на теологията. Наистина се стигна дотам, че поне не навсякъде модерната наука носи шлейфа на теологията. Но до нещо друго стигна науката, стигна духовният живот: до зависимостта на този духовен живот от нуждите на държавния живот, който постепенно беше устроен – това особено показа катастрофата на световната война – изцяло според нуждите на модерния стопански живот, които не бяха общочовешки нужди. Именно военната катастрофа ни накара в Германия много ясно да осъзнаем това чрез отделни явления – бих казал, симптоматично. Разбира се, бих могъл да умножа симптома стократно, дори хилядократно, но ще ме разберете, когато посоча онова, което произлезе от един определен вид ученост тъкмо по време на войната, която, както знаем, доведе всичко до крайност. Но това явление винаги е съществувало. Един много значителен природоизследовател от най-новото минало, към когото като към природоизследовател, разбира се, изпитвам най-голямо уважение, е изрекъл думи, които са особено характерни за зависимостта на науката от модерната държава; той ги е изрекъл като генерален секретар на Берлинската академия на науките и с тях е нарекъл тази Академия на науките „научната охрана на Хоенцолерните“. Не е нужно навсякъде да се стига чак дотам. По отношение на математиката и химията съответният факт е много прикрит, но и там той е налице. Но се изкачете до онези области, които засягат един голям жизнен въпрос на светогледа, до областта на историята – там в по-новото време духовният живот наистина не е станал нищо друго освен научната защитна сила на модерната държава. Духовният живот обаче не може да бъде култивиран в своята вътрешна същност с издаването на закони за свобода на преподаването, за свободна наука и свободно учение. Законите изобщо нямат влияние върху духовния живот, защото духовният живот почива на първичните човешки дарби. И който познава официалния духовен живот на по-новото време, той знае – макар това да звучи парадоксално; дори не го казвам с охота, защото до това убеждение трябваше да си проправя път с известна неприязън, – че този модерен официален духовен живот постепенно е развил известна омраза към дарбите и известно предпочитание към производството на посредственото в човешката природа. А целият духовен живот трябва да почива върху изначалните човешки дарби.

Който прозира във връзката на човешките и индивидуалните дарби със социалния човешки обществен ред, той знае, че духовният живот може да докаже себе си в действителността само когато е принуден да доказва тази действителност от собствената си същност, когато е поставен на собствена основа – от началното училище чак до висшите училища, от онова, което днес направо се усеща като придатък на държавата, до свободното оформяне на художественото и така нататък. Социалдемокрацията досега е имала възможност само – от усещания, които може би са погрешни, това тук няма да бъде оценявано – да издигне искането: Религията трябва да бъде частна работа. По подобен начин целият духовен живот трябва да стане частна работа по отношение на държавния и стопанския ред, ако иска непрекъснато да доказва своята собствена действителност. Тази действителност може да бъде доказана само ако този духовен живот е поставен на собствена основа. Този духовен живот, когато бъде поставен на собствена основа, освен това вече няма да върши онова безчинство, което е вършил, като се е загнездил например в правния ред на държавата. Ще трябва да проумеем чудовищното, което се състои в това, че в държавен парламент, какъвто беше Германският райхстаг, се е промъкнала партия като Центъра, изградена само върху духовни основи – за тях по съдържание можем да мислим каквото искаме, – промъкнала се е там, където би трябвало да се формулират само човешки права и други подобни. В момента, в който в държавния живот навлезе такава партия, този държавен живот непременно бива помътен от едната страна, от духовната страна. Защото в държавния живот може да вирее само онова, в което всички хора са равни, така както до известна степен са равни в езика. В рамките на държавния живот може да вирее само онова, което не почива на особена човешка дарба, а което се договаря от човек на човек въз основа на изначалното правосъзнание. Както от прозирането в духовния живот, така и от прозирането в състоянията, които в по-новото време са възникнали от смесването на духовния живот с държавата, възниква искането духовният живот да бъде напълно отделен като самостоятелна организация и поставен на собствена основа. Не е нужно да се опасяваме от онова, от което особено от социалистическа страна ще се опасяват – че например единното училище, което се иска от тази страна, би могло да бъде застрашено от това, че дори началното училище се поставя на собствената основа на духовния живот, в самостоятелно духовно управление. Условията на социалния живот в бъдеще ще бъдат такива, че няма да могат да възникнат отделни училища за съсловия и класи. Именно когато учителят в началното училище не е държавен служител, а зависи само от едно духовно управление, тогава от това няма да може да възникне нищо друго освен единното училище. Защото от какво са възникнали съсловията? Именно от това, че духовният живот беше смесен с държавния живот.

От друга страна, от държавния живот трябва да бъде откъснат стопанският живот. С такова искане човек стои още по-дълбоко вътре в практическия живот. Защото по същество може да се каже, че стопанският живот, развивайки се в по-новото време, има в себе си нещо толкова самовластно, толкова принудително, че е прекрачил остарелите държавни и други представи. Вярно е, че днес хората още не си дават особена сметка за това, защото не гледат тъкмо към онова, което са необходимите искания на по-новото време. Позволете ми да ви представя един конкретен пример, пример, който обаче би могъл да бъде умножен стократно и който показва как стопанският живот в модерното човешко развитие се е еманципирал в себе си от другите области – от духовния живот и правния живот. Искам да посоча необходимото добиване на чугун в началото на шестдесетте години на деветнадесети век. Тогава за германската желязна индустрия бяха нужни около 799 000 тона чугун, които се добиваха от малко повече от 20 000 работници. В сравнително краткото време до края на осемдесетте години за германската желязна индустрия, в сравнение с предишните 799 000 тона чугун, бяха нужни вече 4 500 000 тона чугун. Тези 4 500 000 тона чугун се добиваха приблизително – разликата е съвсем малка – от същия брой, от 20 000 работници. Какво означава това? Това означава, че независимо от всичко онова, което иначе е ставало в развитието на човечеството, независимо от онова, което се е разигравало в човешкото развитие, с 20 000 души, чисто чрез технически подобрения, чрез техническо усъвършенстване, в края на осемдесетте години е било добивано около пет пъти повече желязо, отколкото през шестдесетте години. Това означава, че онова, което принадлежи на технико-стопанското, се е осамостоило, издигнало се е над останалото развитие на човечеството. Но не се обърна внимание на това, изобщо не се видя – и този пример би могъл да бъде умножен стократно, – как стопанският живот се еманципираше. Никъде онова, което хората са правили в самата стопанска област, не последва напредъка, който беше станал в стопанския живот чрез техниката. – Нека не се разбира погрешно смисълът на изложеното тук. Този смисъл е, че техниката наистина е напреднала, но че не е съществувала и идеята техническият напредък да бъде съпроводен от съответен социален напредък. – Онзи, който умее да наблюдава фактите, знае, че този модерен стопански живот се е еманципирал и че когато се иска това еманципиране от държавния живот, не се иска нищо друго, освен хората да признаят това и да създадат такива институции, каквито са се оформили от само себе си. Така и от немалко други примери, които не аз или други измисляме, а които живеят в самите факти, следва необходимостта от еманципацията на стопанския живот. Това е, което изискват фактите. Но каква ще бъде последицата?

И така, едно основно искане, едно фундаментално искане на модерния живот може да бъде изпълнено само чрез отделянето на стопанския живот от държавния живот. Развитието тук трябва да напредва в смисъл, противоположен на онзи, в който мисли не един социалистически мислител на по-новото време. Докато не един социалистически мислител мисли, че стопанският живот трябва да се развие като в една голяма кооперация, че трябва да обхване и духовния живот, и държавния живот, именно стопанският живот трябва да се обособи и да протича само в кръговрата производство на стоки, обращение на стоките, потребление на стоки. Но само това може да доведе до задоволяване на необходимите жизнени искания на настоящето.

Вижте, стопанският живот граничи от едната страна с природните условия. Природните условия можем да овладеем само до известна степен. Дали една местност е плодородна, дали почвата съдържа суровини за индустрията, дали има плодородни, или неплодородни години – това са природни условия; те лежат в основата на стопанския живот. Той се изгражда върху тях като върху подложка от едната страна. От другата страна той трябва в бъдеще да се изгражда върху нещо друго, което толкова малко може да бъде уредено в рамките на стопанския живот, колкото и природната сила в почвата. Нали за природните сили не могат да се издават наредби. От другата страна стопанският живот трябва да граничи с правния живот на държавата. И така, както стопанският живот от едната страна граничи с природните условия, така от другата страна той трябва да граничи с правния живот на държавата. Към това спадат и отношенията на собственост, спадат трудовите отношения, трудовото право. Днес нещата стоят така, че работникът все още, въпреки трудовия договор, е впрегнат със своята работна сила в кръговрата на стопанския живот. Тази работна сила трябва да излезе от кръговрата на стопанския живот, въпреки страха на Валтер Ратенау. И то тя трябва да излезе така, че на правната почва на държавата, която е напълно независима от стопанския живот, мярата, времето и видът на труда да бъдат уреждани въз основа на чисто демократични правни отношения. Тогава работникът, преди да влезе в стопанския живот, ще е участвал сам, изхождайки от демократичния държавен ред, в определянето на мярата, времето и вида на своя труд. Начинът, по който са определени тази мяра, този вид, този характер на работната сила, ще лежи в основата на стопанския живот от едната страна, както природните условия лежат в негова основа от другата страна. Нищо в стопанския живот няма да е в състояние да разпростре основния характер на този стопански живот върху човешката работна сила. Основният характер на стопанския живот е да се произвежда стока, за да се потребява стока. Това е единственото здраво в стопанския живот. И стопанският живот има именно тази вътрешна същност, че онова, което е впрегнато в неговия кръговрат, трябва да бъде потребено докрай. Ако човешката работна сила бъде впрегната в стопанския процес, тогава тя бива потребявана. Но човешката работна сила не бива да бъде потребявана без остатък и затова не бива да бъде стока. Тя трябва да бъде определяна на почвата на правния живот на държавата, който е независим от стопанския живот, така както долу в почвата природните сили, които са независими от стопанския кръговрат, са създали основа за този стопански живот. Преди работникът да започне да работи, той е определил, изхождайки от правния живот, вида, мярата и времето на своя труд.

Познавам всички възражения, които могат да бъдат направени срещу казаното. Преди всичко ще може да се направи едно възражение. Като необходимо следствие от този възглед се получава все пак – ще може да се каже, – че онова, което се нарича национално благосъстояние, изпада в зависимост от това какво е трудовото право. Наистина това и ще стане, но това ще бъде здрава зависимост. Това ще бъде такава зависимост, която не пита за производство, и производство, и отново и отново производство, а която пита: Как човекът, който трябва да участва в стопанския процес, остава здрав по тяло и душа въпреки стопанския процес? Как му се осигурява, наред с потреблението на работната сила, наличието на почивка от труда, за да може да участва в общия духовен живот, който трябва да стане общочовешки духовен живот, а не класов духовен живот? За това му е нужна почивката от труда. И само тогава, когато възникне толкова социално съзнание, че почивката от труда да задоволява и чисто човешките потребности на пролетариата, когато се проумее, че тази почивка от труда принадлежи към работата, към социалния живот, също толкова, колкото и работната сила, тогава ще излезем от смутовете и от хаоса на настоящето. Наистина е необходимо онези, за които загатнатото е захапване на кисела ябълка, все пак да я захапят. Иначе те по съвсем друг начин ще разберат какво означават модерните искания, които произтичат не само от човешки души или от човешки глави, а от самото историческо ставане на човечеството. Тогава, когато това искане относно трудовото право бъде изпълнено, тогава всяко ценообразуване ще зависи по здрав начин от трудовото право, а не обратното – както е днес все още въпреки немалкото законодателство за защита на работниците, – заплатата, тоест цената на човешката работна сила, да зависи от останалите условия на стопанския кръговрат. Човекът ще стане определящ за онова, което може да съществува в стопанския живот. Наистина в известна насока ще трябва да бъдем разумни при определянето на трудовото право и на отношенията на собственост, точно както и по отношение на природата, с която чрез технически съоръжения можем да се справим само в ограничена мяра. Но като цяло стопанският живот трябва да бъде вместен между правния живот и природните условия. Самият този стопански живот – той трябва да бъде изграден върху чисто стопанските сили, върху асоциации, които отчасти ще се образуват от професионалните съсловия, но особено от хармонията между потребление и производство.

Днес поради липса на време не мога да се спра на причините за големите стопански кризи, особено не на това как те накрая доведоха до голямата катастрофа, Багдадската железница и други подобни, но все пак е необходимо да се разгледа – а това може да се покаже конкретно, – как всъщност трябва да се мислят тези неща.

Вижте, здрав стопански живот може да се получи само ако за решаващи се смятат отношенията на потреблението, а не отношенията на производството. Може би ще ми бъде позволено да приведа нещо, което навремето беше предприето като опит и което не успя само поради това, че именно в рамките на целия стар стопански ред такъв отделен опит трябва да се провали. Той може да успее чак когато стопанският ред бъде по радикален начин еманципиран от останалия живот. В едно общество, което повечето от вас не обичат особено, защото е било много клеветено, преди да настъпи военната катастрофа, се опитахме в една малка област, в областта на производството на хляб, да осъществим нещо от онова, което – разширено, естествено, неизмеримо разширено – трябва да стане стопанският ред на бъдещето. Бяхме общество и можехме да осигурим потребители на хляб. Първо бяха налице потребителите и ставаше дума да се произвежда според нуждата на потреблението. По различни причини работата се провали, особено обаче по време на военната катастрофа, когато такива неща не бяха възможни. Вземете обаче друг пример, който може би ще ви се стори странен, защото той, в сравнение с „идеализма“ на днешното време, по неоправдан за мнозина начин – нали идеалистите на материализма са странни хора – смесва духовния живот със стопанския живот. В същото общество, което, както казах, мнозина от вас няма да обичат, също винаги се опитвах да поставя на здрава основа стопанския елемент на духовното производство. Помислете само на каква нездрава основа, стопански погледнато, стои в много случаи днешното духовно производство. В това отношение то наистина е образец за онова, което не би трябвало да господства и в най-широките области на нашия стопански живот. Еди-кой си – е, кой днес не е писател? – пише книга или книги. Такава книга се отпечатва в тираж от хиляда екземпляра. Днес наистина има доста книги, които се отпечатват в такъв тираж, от които обаче се продават около петдесет, а останалите се пращат за макулатура. Какво всъщност е станало, когато 950 книги се пращат за макулатура? Тогава еди-колко си словослагатели, еди-колко си книговезци са работили непроизводително, бил е положен труд, за който не е имало и най-малката потребност. Това става в духовната област по отношение на стопанския живот, по отношение на материалното. Смятах, че здравото е следното: че разбира се, първо трябва да бъдат създадени потребностите. И в рамките на това общество, което с право или без право мнозина от вас не обичат, се появи необходимостта да се основе такова издателство, където една книга излиза само тогава, когато е сигурно, че ще намери купувачи, където се произвеждат само толкова екземпляра, колкото е потребността, така че човешкият труд на словослагатели и книговезци да не се разпилява в нищото, а онова, което се създава, да е съобразено с човешките потребности, които, ако щете, може да се сметнат за неоправдани. И това е, което трябва да стане – производството да бъде съобразено с потребностите. Но това може да стане само ако стопанският живот бъде изграден върху основата на асоциации от описания вид.

От осемнадесети век в модерния социален живот отеква тройният девиз: Свобода, равенство, братство. На кого ли тези три думи не са отекнали така в човешкото сърце, че той да знае: с тях е казано нещо велико. Но през деветнадесети век е имало умни хора, които са доказали, че тези три човешки импулса си противоречат. Те и наистина си противоречат. Три скъпи човешки девиза си противоречат. Защо всъщност? Защото са възникнали във време, в което, доколкото става дума за тези девизи, хората са усещали правилни човешки импулси, но в което още са били хипнотизирани от единната държава. Още не можеше да се прозре, че само в тричленността – в духовен организъм, стопански организъм, държавен организъм – може да лежи спасението на бъдещето. И така се вярваше, че в една единна държава могат да бъдат осъществени свободата, равенството и братството. Там те си противоречат. Разчленете здравия социален организъм на неговите три естествени члена и тогава ще имате решението на онова, над което човешката душа размишлява вече повече от едно столетие: Свободата е основният импулс на духовния живот, където трябва да се гради върху свободата на индивидуалните човешки способности. Равенството е основният импулс на държавния и правния живот, където всичко трябва да произтича от съзнанието за равенството на човешките права. Братството е онова, което трябва да господства в голям мащаб в стопанската област на живота; от асоциациите ще се развие това братство. Изведнъж тези три думи получават смисъл, един неподозиран смисъл, когато човек изостави предразсъдъка за единната държава и си извоюва убеждението за необходимостта от тричленността.

Всички тези неща мога, разбира се, само да загатна и мога да разбера, когато днес още мнозина казват: Тези неща ми се струват неразбираеми. Отново и отново съм се старал да търся в Призива основанието на същинското неразбиране. И сред онези, които казваха, че го намират неразбираем, имаше мнозина, при които аз например не мога добре да разбера как ще оправдаят тогава всичко онова, което са разбрали, когато им е било заповядано да го разберат през последните четири години и половина. Тогава хората са разбрали някои неща, които аз наистина не съм разбрал. Но с този Призив до човешката душа достига нещо, което тя трябва да разбере от своето най-свободно, най-вътрешно решение. За това наистина е нужна вътрешната сила на душата. Но тази вътрешна сила на душата ще бъде нужна, ако искаме да излезем от хаоса и смутовете на това време. С Призива първоначално беше направен опит посред ужасното време, в което стояхме, защото първо беше замислен – сега нали навлязохме в друг стадий – като основа за такава външна политика, за която можех да приема, че при известно оживяване на идеите на този Призив, макар те да изглеждат само като вътрешнополитически идеи, би било възможно те да отекнат в грохота на оръдията през последните години. Тогава от Средна Европа би потекло нещо, за което би могло да се вярва, че би отекнало така в света, че би могло да се мери с така наречените „Четиринадесет точки“ на Удроу Уилсън. На тези четиринадесет точки, които наистина са съставени в един съвсем друг интерес, а не в средноевропейския, би трябвало да бъде противопоставен средноевропейският интерес. Тогава би имало възможност да се говори за разбирателство, докато всички останали приказки за разбирателство бяха кухи. Това е, което беше опитано първо там, където би могло да има въздействие. Но се проповядваше на глухи уши. Онези хора, които тогава още имаха влияние, онези, които бяха наследниците на онези, които бяха говорили за „напредъка на всеобщото разведряване“ преди избиването на десет до дванадесет милиона души – на тях им беше казано: Имате избор: или сега да проявите разум, или да очаквате нещо пагубно. Онова, което стои в този Призив – така говорех аз през 1917 г. в един решителен момент, – не е хрумване на един човек, то е възникнало от отдадено наблюдение на необходимостите на развитието на Средна и Източна Европа. Имате избор: или първо по пътя на разума да поставите пред човечеството онова, което иска да се осъществи, за да има това човечество на Средна Европа отново цел и да може да говори за нея като западните хора, или ще се изправите пред най-страшните катаклизми и революции. Тогава изслушваха такива неща, разбираха ги дори; но нямаха волята, или по-добре казано, не намираха моста от разбирането с разсъдъка до разгръщането на волята. Днес фактите говорят гръмко за това, че тези мостове от разбирането към волята трябва да бъдат намерени. Това е, което трябва да бъде казано на човечеството чрез този Призив. Този Призив трябва да бъде разбран от свободно вътрешно решение. Той трябва да бъде разбран от мисловната воля.

Онова, с което мога да допринеса за това чрез книгата „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“, която излиза тези дни, ще го направя. Но човечеството ще трябва да признае, че за новото изграждане са необходими съвсем нови мисловни навици, че е необходимо нещо, което нито отляво, нито отдясно е било мислено по такъв начин. Не бива да се приемат нещата леко. Човечеството ще трябва да склони на това. Нали то вече склонява, външно принудено от фактите, да проумее, че е отминало времето, в което на човечеството се внушаваше: Щастливи, доволни, социално жизнеспособни можете да бъдете само ако тронът и олтарът са в ред. От изтока на Европа днес отеква друга песен: „Тронът и олтарът“ трябва да бъдат заменени с „кантората и фабриката“. В лоното на онова, което възниква в кантората и фабриката, лежи нещо съвсем подобно на онова, което е възникнало под влиянието на трона и олтара. Единствено и само ако склоним да не гледаме нито наляво, нито надясно, а само към великите исторически необходимости на развитието, ще намерим пътя, по който ще стигнем до онова, което ни е нужно, а именно до нищо извънчовешко, нито до трона и олтара, нито до кантората и фабриката, а до освободения човек. Защото, като разчленявате тричленно социалния организъм, оставяте човека да участва във всичките три члена. Той стои в стопанския живот, той стои в демократичната държава, той стои вътре в духовния живот или има определено отношение към него. Той не се раздробява, а ще бъде свързващият член на трите области. Не става дума за възстановяване на старите съсловни различия, а тъкмо за преодоляване на старите съсловни различия, за пълното изживяване на свободния човек, като самият социален организъм по здрав начин разчленява външния живот на човека. Това е онова, за което става дума в бъдеще. Можем да освободим човека, можем да го поставим на собствена основа само ако го поставим в света така, че той, без да бъде раздробено човешкото в него, да стои вътре във всичките три области.

Наистина може да се види как тези неща днес при известни обстоятелства все още се разбират доста трудно. Наскоро изнесох беседа по тези въпроси и в един град в Швейцария. Там стана един от участниците в дискусията и каза, че не разбирал добре тричленността, понеже тогава справедливостта щяла да се развива само на почвата на държавата, а тя все пак трябвало да прониква и в духовния живот, и в стопанския живот, следователно справедливостта трябвало да се развива и в трите области. Отговорих с едно сравнение, за да изясня нещата. Казах: Да приемем, че една селска семейна общност се състои от стопанина, стопанката, от деца, слугини и ратаи и от три крави. Цялото семейство има нужда от мляко, за да живее, но все пак не е необходимо цялото семейство да произвежда мляко; ако трите крави произвеждат мляко, цялото семейство ще има мляко. – Така и в трите области на социалния организъм ще цари справедливост, ако на правната почва, на почвата на еманципираната държава, се произвежда справедливостта. Става дума да се върнем от умните мисли и идеи към простите мисли и идеи на действителността. Убеден съм, че този Призив не се разбира поради това, че хората не го приемат достатъчно просто. Онези, които го приемат просто, ще видят как от него и от неговите идеи иска да говори копнежът да стигнем от бъркотията на настоящето, от хаоса на настоящето, от изпитанията на настоящето постепенно до един живот, в който тъкмо чрез тричленността на социалния организъм да може да се развие единният здрав човек, човекът, който е здрав душевно, телесно и духовно.