Увод

Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 г. изнасяше своето „Учение“ като зрял плод на един живот, изцяло посветен на служенето на истината, той още в самото начало изрече следното: „Това учение предполага един съвсем нов вътрешен сетивен орган, чрез който е даден един нов свят, който за обикновения човек изобщо не съществува.“ И след това той показа чрез едно сравнение колко непостижимо трябва да е това негово учение за онзи, който иска да го преценява с представите на обикновените сетива: „Представете си един свят от слепородени, на които поради това са известни само онези неща и техните отношения, които съществуват чрез сетивото на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветове и за другите отношения, които съществуват само чрез светлината и за зрението. Или вие им говорите за нищо, и това е по-щастливият случай, ако те го кажат, защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и ако не сте в състояние да им отворите очите, ще прекратите напразното говорене.“ Наистина онзи, който говори за такива неща на хора, към които сочи Фихте в този случай, твърде често се намира в положение, подобно на положението на виждащия сред слепородени. Но тези неща все пак са онези, които се отнасят до истинската същност и до най-висшата цел на човека. И затова би трябвало да се отчае от човечеството онзи, който би искал да вярва, че е нужно „да се прекрати напразното говорене“. Напротив, нито за миг не бива да се съмняваме, че по отношение на тези неща е възможно да се „отворят очите“ на всеки, който носи със себе си добрата воля за това. – Затова, изхождайки от тази предпоставка, са говорили и писали всички онези, които са чувствали в себе си, че у самите тях е израснал „вътрешният сетивен орган“, чрез който са били в състояние да познаят истинската същност на човека, скрита за външните сетива. Затова от най-древни времена отново и отново се говори за такава „скрита мъдрост“. – Който е схванал нещо от нея, чувства притежанието ѝ също тъй сигурно, както онези, които имат добре устроени очи, чувстват притежанието на представите за цветовете. Затова за него тази „скрита мъдрост“ не се нуждае от никакво „доказателство“. И той знае също, че тя не може да се нуждае от доказателство за онзи, на когото, както и на него, се е открило „висшето сетиво“. На такъв човек той може да говори така, както един пътешественик е в състояние да говори за Америка на онези, които сами не са виждали Америка, но могат да си съставят представа за нея, защото биха видели всичко, което е видял той, ако им се удаде случай за това.

Но не само на изследователите на духовния свят трябва да говори наблюдателят на свръхсетивното. Той трябва да отправя думите си към всички хора. Защото той трябва да съобщи за неща, които засягат всички хора; нещо повече, той знае, че никой не може да бъде „човек“ в истинския смисъл на думата без познание за тези неща. И той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени на разбиране за онова, което той има да каже. Той знае, че и такива, които са още далеч от мига, в който ще им се открие собственото духовно изследване, могат да проявят разбиране към него. Защото чувството и разбирането за истината са заложени във всеки човек. И той се обръща най-напред към това разбиране, което може да просветне във всяка здрава душа. Той знае също, че в това разбиране има сила, която постепенно трябва да доведе до по-висшите степени на познанието. Това чувство, което в началото може би изобщо не вижда нищо от онова, за което му се говори, то самото е вълшебникът, който отключва „духовното око“. В тъмнината се раздвижва това чувство. Душата не вижда; но чрез това чувство тя бива обхваната от силата на истината; и тогава истината постепенно ще се приближи до душата и ще ѝ отвори „висшето сетиво“. За единия може да трае по-кратко, за другия по-дълго; който има търпение и издръжливост, той достига тази цел. Защото, макар и не всеки физически слепороден да може да бъде опериран, всяко духовно око може да бъде отворено; и е само въпрос на време кога ще бъде отворено.

Ученост и научно образование не са предварителни условия за отварянето на това „висше сетиво“. То може да се открие на наивния човек също тъй, както и на онзи, който стои високо в научно отношение. Онова, което в днешно време често се нарича „единствената“ наука, за тази цел често може да бъде дори по-скоро пречка, отколкото помощ. Защото тази наука, естествено, признава за „действително“ само онова, което е достъпно за обикновените сетива. И колкото и големи да са нейните заслуги за познанието на тази действителност, тя създава същевременно множество предразсъдъци, които затварят достъпа до по-висши действителности, когато обявява онова, което е необходимо и благотворно за нейната наука, за меродавно за цялото човешко знание. Срещу казаното тук често се възразява: на човека веднъж завинаги са поставени „непреодолими граници“ на неговото познание. Тези граници не можело да се прекрачат; затова трябвало да се отхвърлят всички познания, които не зачитат такива „граници“. И навярно смятат също за доста нескромен онзи, който иска да твърди нещо за неща, за които мнозина считат за установено, че лежат отвъд границите на човешката познавателна способност. При такова възражение напълно се пренебрегва, че висшето познание трябва именно да бъде предшествано от развитие на човешките познавателни сили. Онова, което преди такова развитие лежи отвъд границите на познанието, след събуждането на способности, които дремят във всеки човек, лежи напълно в областта на познанието. – Тук обаче наистина не бива да се изпуска от погледа едно нещо. Би могло да се каже: каква е ползата да се говори на хората за неща, за които техните познавателни сили не са събудени, които следователно все пак са недостъпни за самите тях? Но така въпросът е преценен погрешно. Нужни са известни способности, за да се открият нещата, за които става дума; но ако, след като са открити, те бъдат съобщени, тогава всеки човек, който иска да прилага непредубедена логика и здраво чувство за истина, може да ги разбере. В тази книга не се съобщават други неща освен такива, които у всеки, който оставя да действат в него всестранно, непомрачено от никакъв предразсъдък мислене и безрезервно, свободно чувство за истина, могат да създадат впечатлението, че чрез тях към загадките на човешкия живот и на световните явления може да се пристъпи по задоволителен начин. Нека човек само да погледне на нещата от гледната точка на въпроса: Има ли задоволително обяснение на живота, ако нещата, които се твърдят тук, са верни? И той ще открие, че животът на всеки човек дава потвърждението.

За да бъде човек „учител“ в тези по-висши области на битието, наистина не е достатъчно в него просто да се е открило сетивото за тях. За това в тях е нужна също такава „наука“, каквато е нужна за учителската професия в областта на обикновената действителност. „Висшето виждане“ само по себе си не прави човека „знаещ“ в духовното, също както здравите сетива не го правят „учен“ в сетивната действителност. И тъй като в действителност цялата действителност, низшата и висшата духовна, представлява само две страни на една и съща основна същност, то онзи, който е невеж в низшите познания, навярно ще остане такъв в повечето случаи и в по-висшите неща. Този факт поражда у онзи, който – по духовно призвание – се чувства подтикнат да се изказва за духовните области на битието, чувството за безмерна отговорност. Тя му налага скромност и сдържаност. Но тя не бива да възпира никого да се занимава с по-висшите истини. Нито пък онзи, на когото останалият му живот не дава повод да се занимава с обикновените науки. Защото човек наистина може да изпълни своята задача като човек, без да разбира нещо от ботаника, зоология, математика и други науки; но не може да бъде „човек“ в пълния смисъл на думата, без по някакъв начин да се е приближил до същността и предназначението на човека, разкрити чрез знанието за свръхсетивното. Най-висшето, към което човекът е в състояние да вдигне поглед, той обозначава като „божественото“. И той трябва да мисли своето най-висше предназначение по някакъв начин във връзка с това божествено. Затова и мъдростта, която надхвърля сетивното и му разкрива неговата същност, а с това и неговото предназначение, може да бъде наречена „божествена мъдрост“ или теософия. На разглеждането на духовните процеси в човешкия живот и във Вселената може да се даде наименованието духовна наука. Ако от нея, както е станало в тази книга, се отделят особено онези резултати, които се отнасят до духовното същностно ядро на човека, то за тази област може да се употреби изразът „теософия“, защото той в продължение на векове е бил употребяван в такава насока.

Изхождайки от така загатнатото умонастроение, в това съчинение се нахвърля скица на теософски светоглед. Онзи, който я е написал, не иска да излага нищо, което за него не е факт в подобен смисъл, в какъвто едно преживяване от външния свят е факт за очите и ушите и за обикновения разсъдък. – Тук човек наистина има работа с преживявания, които стават достъпни за всеки, ако той е решен да тръгне по „пътя на познанието“, начертан в един особен раздел на това съчинение. Човек застава по правилния начин спрямо нещата на свръхсетивния свят, ако предполага, че здравото мислене и усещане са в състояние да разберат всичко, което може да потече като истински познания от висшите светове, и че ако изхожда от това разбиране и полага с него здравата основа, той е направил и една важна стъпка към собственото виждане; макар че, за да се постигне то, трябва да се прибави и нещо друго. Но човек сам залоства вратата към истинското висше познание, ако пренебрегне този път и иска да проникне във висшите светове само по друг начин. Принципът: да признаеш висшите светове едва когато си ги видял, е пречка за самото това виждане. Волята първо да разбереш чрез здраво мислене онова, което по-късно може да бъде видяно, подпомага това виждане. Това извиква като с вълшебство важни сили на душата, които водят към това „виждане на ясновидеца“.