XIII. Стойността на живота (Песимизъм и оптимизъм)

Съответствие на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. с. 184 и сл.) е въпросът за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а между тях – всички мислими опити за посредничество. Единият възглед казва: Светът е най-добрият мислим свят, който може да съществува, а животът и действието в него са благо с неоценима стойност. Всичко се представя като хармонично и целесъобразно взаимодействие и е достойно за възхищение. Също и привидното зло и лошо може да бъде познато от една по-висока гледна точка като добро; защото то представлява благотворна противоположност на доброто; можем да го ценим толкова по-добре, когато то се откроява на фона на онова. Освен това злината не е нещо истински действително; само усещаме една по-малка степен на благото като злина. Злината е отсъствие на доброто; нищо, което само по себе си има значение.

Другият възглед е този, който твърди: животът е пълен с мъки и нищета, неудоволствието навсякъде надвишава удоволствието, болката – радостта. Съществуването е бреме и небитието би било при всички обстоятелства за предпочитане пред битието.

Като главни представители на първия възглед, оптимизма, трябва да смятаме Шафтсбъри и Лайбниц, а на втория, песимизма – Шопенхауер и Едуард фон Хартман.

Лайбниц смята, че светът е най-добрият, който може да съществува. По-добър е невъзможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър бог иска да сътвори най-добрия от световете; един мъдър го познава; той може да го различи от всички други възможни, по-лоши светове. Само един зъл или немъдър бог би могъл да сътвори свят, по-лош от най-добрия възможен. Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да начертае на човешкото действие посоката, която то трябва да поеме, за да допринесе своето за благото на света. Човекът ще трябва само да изследва Божиите решения и да се държи според тях. Ако знае какви намерения има Бог със света и с човешкия род, тогава той ще прави и правилното. И ще се чувства щастлив да прибави към другото добро и своето. Следователно от оптимистична гледна точка животът си струва да се живее. Той трябва да ни подтиква към съдействащо участие.

Иначе си представя нещата Шопенхауер. Той мисли основата на света не като всемъдро и всеблаго същество, а като сляп порив или воля. Вечен стремеж, непрестанно жадуване за удовлетворение, което все пак никога не може да бъде постигнато, е основната черта на всяка воля. Защото, щом бъде постигната една цел, към която сме се стремили, възниква нова потребност и т.н. Удовлетворението винаги може да трае само изчезващо кратко. Цялото останало съдържание на нашия живот е неудовлетворен напор, тоест недоволство, страдание. Ако слепият порив най-сетне се притъпи, ни липсва всякакво съдържание; безкрайна скука изпълва нашето съществуване. Затова относително най-доброто е да задушим в себе си желанията и потребностите, да умъртвим волята. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всеобщият мързел.

По съществено друг начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим стремеж на нашето време, Хартман се опитва да обоснове своя светоглед върху опита. От наблюдението на живота той иска да получи яснота дали в света преобладава удоволствието, или неудоволствието. Той прекарва пред разума едно по едно онова, което на хората изглежда благо и щастие, за да покаже, че всяко мнимо удовлетворение при по-внимателно вглеждане се оказва илюзия. Илюзия е, когато вярваме, че в здравето, младостта, свободата, осигуреното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, честта, славата, властта, религиозното възвисяване, заниманията с наука и изкуство, надеждата за отвъден живот, участието в културния напредък – имаме извори на щастие и удовлетворение. При трезва преценка всяка наслада внася в света много повече злини и беди, отколкото удоволствие. Неприятността на махмурлука е винаги по-голяма от приятността на опиянението. Неудоволствието далеч преобладава в света. Никой човек, дори и относително най-щастливият, не би искал, ако го попитат, да преживее втори път жалкия живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света, а напротив, му признава равно право наред със слепия порив (волята), той може да припише на своето първосъщество сътворението на света само ако остави болката на света да завърши в една мъдра цел на света. Болката на световните същества обаче не била нищо друго освен самата Божия болка, защото животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно всемъдро същество може да вижда своята цел само в освобождаването от страданието, а тъй като всяко съществуване е страдание – в освобождаването от съществуването. Да превърне битието в далеч по-доброто небитие – това е целта на сътворението на света. Световният процес е непрестанна борба срещу Божията болка, борба, която накрая завършва с унищожението на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде: участие в унищожението на съществуването. Бог е сътворил света, за да се освободи чрез него от своята безкрайна болка. Светът трябва „в известен смисъл да се разглежда като сърбящ обрив по Абсолютното“, чрез който неговата несъзнавана лечебна сила се освобождава от една вътрешна болест, „или също като болезнен изтеглящ пластир, който всеединното същество само си поставя, за да отклони една вътрешна болка най-напред навън и за в бъдеще да я отстрани“. Хората са членове на света. В тях страда Бог. Той ги е сътворил, за да раздроби своята безкрайна болка. Болката, която всеки един от нас изстрадва, е само капка в безкрайното море на Божията болка (Хартман, „Феноменология на нравственото съзнание“, с. 866 и сл.).

Човекът трябва да се проникне от познанието, че гонитбата за индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и трябва да се ръководи единствено от задачата да се посвети чрез безкористна отдаденост на световния процес на избавлението на Бога. За разлика от Шопенхауеровия, песимизмът на Хартман ни води към отдадена дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с обосноваването върху опита?

Стремежът към удовлетворение е това, че жизнената дейност посяга отвъд жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест стреми се към насищане, когато неговите органични функции изискват за по-нататъшното си протичане доставяне на ново жизнено съдържание под формата на хранителни вещества. Стремежът към чест се състои в това, че човекът смята своите лични действия и бездействия за ценни едва когато към неговата проява на дейност се прибави признанието отвън. Стремежът към познание възниква, когато на човека към света, който той може да вижда, чува и т.н., му липсва нещо, докато не го е разбрал. Изпълнението на стремежа поражда у стремящия се индивид удоволствие, неудовлетворяването – неудоволствие. Важно е при това да се забележи, че удоволствието или неудоволствието зависи само от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Ако следователно се окаже, че в момента на изпълнението на един стремеж веднага отново се появява нов, не бива да казвам, че удоволствието е родило за мен неудоволствие, защото при всички обстоятелства насладата поражда влечение към своето повторение или към ново удоволствие. Едва когато това влечение се натъкне на невъзможността на своето изпълнение, мога да говоря за неудоволствие. Дори когато една изживяна наслада поражда в мен копнежа по по-голямо или по-изтънчено преживяване на удоволствие, мога да говоря за неудоволствие, породено от първото удоволствие, едва в мига, когато ми бъдат отказани средствата да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Само когато като закономерна природна последица от насладата настъпи неудоволствие, както например при половата наслада на жената – в страданията на родилното легло и в трудностите на грижите за децата, мога да видя в насладата твореца на болката. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, то всяко премахване на стремежа би трябвало да бъде придружено от удоволствие. Но случаят е обратният. Липсата на стремеж в нашето жизнено съдържание поражда скука, а тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като стремежът по природа може да трае дълго време, преди да му бъде отредено изпълнение, и междувременно се задоволява с надеждата за него, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а зависи единствено от неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички обстоятелства греши, когато смята влечението или стремежа (волята) сам по себе си за извор на болката.

В действителност дори е вярно обратното. Стремежът (влечението) сам по себе си доставя радост. Кой не познава насладата, която доставя надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост е спътница на труда, чиито плодове едва в бъдеще трябва да ни се паднат. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. Когато след това целта бъде постигната, към удоволствието от стремежа се прибавя като нещо ново удоволствието от изпълнението. Но на онзи, който би поискал да каже: към неудоволствието от една неудовлетворена цел се прибавя още и неудоволствието от измамената надежда и това в крайна сметка все пак прави неудоволствието от неизпълнението по-голямо от евентуалното удоволствие от изпълнението, трябва да се отговори: може да бъде и обратното; погледът назад към насладата във времето на неизпълненото влечение също толкова често ще действа смекчаващо върху неудоволствието от неизпълнението. Който при вида на рухналите надежди възкликва: Аз направих своето! – той служи като доказателство за това твърдение. Блаженото чувство, че си искал според силите си най-доброто, не го забелязват онези, които свързват с всяко неизпълнено влечение твърдението, че не само радостта от изпълнението не е настъпила, но и самата наслада от влечението е разрушена. Изпълнението на едно влечение поражда удоволствие, а неизпълнението му – неудоволствие. От това не бива да се заключава: удоволствието е удовлетворяване на едно влечение, неудоволствието – неудовлетворяване. Както удоволствие, така и неудоволствие могат да се появят в едно същество, без да са последици от влечение. Болестта е неудоволствие, което не се предшества от никакво влечение. Който би поискал да твърди, че болестта била неудовлетворено влечение към здраве, би направил грешката да смята разбиращото се от само себе си и неосъзнато желание да не се разболее за положително влечение. Ако някой получи наследство от богат роднина, за чието съществуване не е имал ни най-малка представа, този факт го изпълва с удоволствие без предшестващо влечение.

Следователно който иска да изследва дали на страната на удоволствието, или на страната на неудоволствието има излишък, трябва да включи в сметката: удоволствието от влечението, удоволствието от изпълнението на влечението и онова, което ни се пада, без да сме се стремили към него. На другата страна на счетоводната книга ще застанат: неудоволствието от скуката, неудоволствието от неизпълнения стремеж и накрая неудоволствието, което ни сполетява без нашето влечение. Към последния род спада и неудоволствието, което ни причинява работа, натрапена ни и неизбрана от нас самите.

Сега възниква въпросът: кое е правилното средство, за да се получи балансът от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е претеглящият разум. Той наистина казва („Философия на несъзнаваното“, 7. издание, т. II, с. 290): „Болката и удоволствието съществуват само доколкото биват усещани.“ От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективното мерило на чувството. Аз трябва да усетя дали сумата на моите чувства на неудоволствие, съпоставена с моите чувства на удоволствие, дава в мен излишък от радост, или от болка. Въпреки това Хартман твърди: „Ако ... стойността на живота на всяко същество може да бъде преценявана само по неговото собствено субективно мерило ..., то с това в никакъв случай не е казано, че всяко същество изважда от всички афекции на своя живот правилната алгебрична сума, или с други думи, че неговата обща преценка за собствения му живот е правилна по отношение на субективните му преживявания.“ С това все пак отново съобразената с разума преценка на чувството бива превърната в оценител на стойността. (1)

Който повече или по-малко точно се присъединява към насоката на представите на такива мислители като Едуард фон Хартман, той може да вярва, че за да стигне до правилна оценка на живота, трябва да премахне факторите, които изопачават нашата преценка за баланса на удоволствието и неудоволствието. Той може да се опита да постигне това по два пътя. Първо, като докаже, че нашето влечение (нагон, воля) се намесва в нашата трезва преценка на стойността на чувствата и я смущава. Докато например би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на зло, обстоятелството, че половият нагон е мощен в нас, ни съблазнява да си внушаваме удоволствие, което изобщо не е налице в такава мяра. Искаме да се наслаждаваме; затова не си признаваме, че страдаме от насладата. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че предметите, с които са свързани чувствата, се оказват илюзии пред познанието на разума и че те биват разрушени в мига, в който нашата непрестанно растяща интелигентност прозре илюзиите.

Той може да си представи нещата по следния начин. Ако един честолюбец иска да си изясни дали до мига, в който прави своето разглеждане, удоволствието, или неудоволствието е имало преобладаващ дял в неговия живот, тогава той трябва да се освободи от два източника на грешки в своята преценка. Тъй като е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му показва радостите от признанието на постиженията му през увеличително стъкло, а оскърбленията от пренебрежението – през умаляващо стъкло. Тогава, когато е изпитвал пренебрежението, той е чувствал оскърбленията именно защото е честолюбив; в спомена те се явяват в по-мека светлина, докато радостите от признанието, към което той е толкова възприемчив, се запечатват толкова по-дълбоко. Наистина за честолюбеца е същинско благодеяние, че е така. Измамата намалява неговото чувство на неудоволствие в мига на самонаблюдението. Въпреки това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него се простира було, той действително е трябвало да изживее в цялата им сила и затова той фактически ги вписва погрешно в счетоводната книга на своя живот. За да стигне до правилна преценка, честолюбецът би трябвало за момента на своето разглеждане да се освободи от своето честолюбие. Би трябвало да разглежда своя досегашен живот пред духовното си око без стъкла. Иначе той прилича на търговеца, който при приключването на книгите си вписва в приходната страна и своето делово усърдие. Но той може да отиде и още по-далеч. Той може да каже: Честолюбецът ще си изясни и това, че признанията, които преследва, са неща без стойност. Сам ще стигне до прозрението, или други ще го доведат до него, че за един разумен човек признанието от страна на хората не може да има значение, тъй като „във всички такива неща, които не са жизнени въпроси на развитието или пък вече са окончателно решени от науката“, винаги може да се закълнеш, „че мнозинствата грешат, а малцинствата са прави“. „В ръцете на такава преценка предава щастието на живота си онзи, който прави честолюбието своя пътеводна звезда.“ („Философия на несъзнаваното“, т. II, с. 332.) Когато честолюбецът си каже всичко това, тогава той трябва да нарече илюзия онова, което неговото честолюбие му е представяло като действителност, следователно и чувствата, които са свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. По тази причина тогава би могло да се каже: от сметката на стойностите на живота трябва да се зачеркне още и онова, което произтича като чувства на удоволствие от илюзии; онова, което остава след това, представлява свободната от илюзии сума на удоволствието в живота, а тя е толкова малка в сравнение със сумата на неудоволствието, че животът не е наслада и небитието е за предпочитане пред битието.

Но докато е непосредствено ясно, че измамата, предизвикана от намесата на честолюбивия нагон, води до погрешен резултат при съставянето на баланса на удоволствието, казаното за познанието на илюзорния характер на предметите на удоволствието все пак трябва да бъде оспорено. Изключването на всички чувства на удоволствие, свързани с действителни или мними илюзии, от баланса на удоволствието в живота направо би изопачило този баланс. Защото честолюбецът действително е имал своята радост от признанието на множеството, съвсем независимо от това дали той самият по-късно, или някой друг, ще познае това признание като илюзия. С това изпитаното с наслада радостно усещане ни най-малко не става по-малко. Изключването на всички такива „илюзорни“ чувства от баланса на живота съвсем не поправя нашата преценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.

И защо тези чувства трябва да бъдат изключени? У онзи, който ги има, те именно доставят удоволствие; у онзи, който ги е преодолял, чрез преживяването на преодоляването (не чрез самодоволното усещане: Какъв човек съм аз все пак! – а чрез обективните източници на удоволствие, които се крият в преодоляването) настъпва удоволствие, което наистина е одухотворено, но затова не е по-малко значимо. Ако чувствата бъдат зачеркнати от баланса на удоволствието, защото се привързват към предмети, които се оказват илюзии, то стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството на удоволствието, а от качеството на удоволствието, а това качество – от стойността на нещата, които причиняват удоволствието. Но ако искам да определя стойността на живота едва от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което едва отново да определям стойността или липсата на стойност на удоволствието. Ако казвам: искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие и да видя кое е по-голямо, тогава трябва и да включа в сметката всяко удоволствие и неудоволствие в действителните им размери, съвсем независимо от това дали в основата им лежи илюзия, или не. Който приписва на едно основано на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на такова, което може да се оправдае пред разума, той именно поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен от удоволствието. Който оценява удоволствието по-ниско, защото то е свързано със суетен предмет, той прилича на търговец, който вписва в своята сметка значителната печалба на една фабрика за играчки само с една четвърт от сумата, защото в нея се произвеждат предмети за детски забавления.

Ако става дума само за това да се претеглят едно спрямо друго количеството удоволствие и количеството неудоволствие, тогава следователно илюзорният характер на предметите на известни усещания за удоволствие трябва изцяло да се остави настрана.

Препоръчаният от Хартман път – разумното разглеждане на количеството удоволствие и неудоволствие, което животът поражда – ни доведе следователно досега дотам, че знаем как трябва да съставим сметката, какво трябва да поставим на едната и какво на другата страна на нашата счетоводна книга. Но как сега трябва да бъде направена сметката? Способен ли е разумът да определи и баланса?

Търговецът е направил грешка в своята сметка, когато изчислената печалба не съвпада с благата, на които доказуемо се е наслаждавал или тепърва ще се наслаждава благодарение на предприятието. И философът безусловно ще е направил грешка в своята преценка, ако не може да докаже в усещането излишъка от удоволствие, съответно от неудоволствие, който евентуално е измъдрил. Засега не искам да проверявам сметката на песимистите, които се опират на съобразено с разума разглеждане на света; но който трябва да реши дали да продължи предприятието на живота, или не, той първо ще поиска доказателство къде се крие изчисленият излишък от неудоволствие.

С това засегнахме точката, където разумът не е в състояние сам от себе си да определи излишъка от удоволствие или неудоволствие, а където трябва да покаже този излишък в живота като възприятие. Действителното е достижимо за човека не единствено в понятието, а във взаимното преплитане на понятие и възприятие, опосредено от мисленето (а чувството е възприятие) (вж. с. 88 и сл.). Търговецът също ще закрие своето предприятие едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на блага се потвърди от фактите. Ако това не е така, тогава той кара счетоводителя да направи сметката още веднъж. Точно по същия начин ще постъпи и човекът, който стои сред живота. Ако философът иска да му докаже, че неудоволствието е много по-голямо от удоволствието, а той обаче не усеща това, тогава той ще каже: ти си се заблудил в своето умуване, премисли нещата още веднъж. Но ако в едно предприятие в определен момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не стига, за да бъдат удовлетворени кредиторите, то фалитът настъпва и тогава, когато търговецът избягва да си изясни своите работи чрез водене на книгите. Също така, ако количеството неудоволствие у някой човек в определен момент станеше толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне болката, това би трябвало да доведе до фалит на предприятието на живота.

Но броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с множеството на онези, които смело продължават да живеят. Съвсем малко хора прекратяват предприятието на живота заради наличното неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие е по-голямо от количеството удоволствие, или че изобщо не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.

По един съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам да обяви живота за лишен от стойност, защото в него преобладава болката, и все пак да твърди, че е необходимо той да бъде изживян докрай. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (с. 207 и сл.) цел на света може да бъде постигната само чрез неуморен, отдаден труд на хората. Но докато хората още следват своите егоистични прищявки, те са негодни за такъв безкористен труд. Едва когато чрез опит и разум са се убедили, че насладите в живота, към които се стреми егоизмът, не могат да бъдат постигнати, те се посвещават на своята същинска задача. По този начин песимистичното убеждение било изворът на безкористието. Възпитанието въз основа на песимизма цели да изкорени егоизма, като му покаже неговата безнадеждност.

Според този възглед следователно стремежът към удоволствие първоначално е заложен в човешката природа. Този стремеж се отказва в полза на по-висши задачи на човечеството само поради прозрението, че е невъзможно да бъде изпълнен.

За нравствения светоглед, който очаква от признаването на песимизма отдаденост на неегоистични житейски цели, не може да се каже, че той преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни, за да завладеят волята, едва тогава, когато човекът е прозрял, че себелюбивият стремеж към удоволствие не може да доведе до никакво удовлетворение. Човекът, чието себелюбие копнее за гроздовете на удоволствието, ги намира кисели, защото не може да ги достигне: той се отдалечава от тях и се посвещава на безкористен начин на живот. Нравствените идеали, според мнението на песимистите, не са достатъчно силни, за да преодолеят егоизма; но те издигат своето господство върху почвата, която преди това им е освободило познанието за безнадеждността на себелюбието. Ако хората по своята природна заложба се стремяха към удоволствието, но не можеха в никакъв случай да го постигнат, тогава унищожението на съществуването и избавлението чрез небитието би било единствената разумна цел. И ако човек е на мнение, че същинският носител на световната скръб е Бог, тогава хората би трябвало да си поставят за задача да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се накърнява. Разумно погледнато, Бог може да е създал хората само за да осъществят те чрез своите действия неговото избавление. Иначе творението би било безцелно. А такъв възглед за света има предвид извънчовешки цели. Всеки трябва да извърши своята определена работа в общото дело на избавлението. Ако той се оттегли от нея чрез самоубийство, то предназначената за него работа трябва да бъде извършена от някой друг. Този друг трябва вместо него да понася мъките на съществуването. И тъй като във всяко същество се крие Бог като същинския носител на болката, самоубиецът ни най-малко не е намалил количеството на Божията болка, а по-скоро е наложил на Бога новото затруднение да създаде заместник на негово място.

Всичко това предполага, че удоволствието е мерило за стойността на живота. Животът се проявява чрез сума от нагони (потребности). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава трябва да се нарече лишен от стойност онзи нагон, който донася на своя носител излишък от последното. Нека разгледаме нагона и удоволствието от гледна точка на това дали първият може да бъде измерен чрез второто. За да не събудим подозрението, че за нас животът започва едва със сферата на „духовната аристокрация“, ще започнем с една „чисто животинска“ потребност, с глада.

Гладът възниква, когато нашите органи не могат да продължат да функционират съобразно своята същност без нов приток на вещества. Онова, към което гладният се стреми най-напред, е насищането. Щом приемането на храна е станало в такава мяра, че гладът престава, е постигнато всичко, към което се стреми нагонът за хранене. Насладата, свързана с насищането, се състои отначало в премахването на болката, която причинява гладът. Към простия нагон за хранене се прибавя друга потребност. Човекът иска чрез приемането на храна не само да възстанови нарушените функции на своите органи, съответно да преодолее болката на глада: той се стреми това да бъде съпроводено и с приятни вкусови усещания. Когато е гладен и му остава половин час до богато на наслада ядене, той дори може да избегне да си развали удоволствието от по-доброто с некачествена храна, която би могла да го задоволи по-рано. Той се нуждае от глада, за да има пълната наслада от своето ядене. Така гладът става за него едновременно и причинител на удоволствието. Ако сега целият глад, наличен в света, можеше да бъде утолен, тогава би се получило пълното количество наслада, което се дължи на наличието на потребността от храна. Към него би трябвало да се прибави още особената наслада, която гурманите постигат чрез култивиране на своите вкусови нерви, което надхвърля обичайното. Това количество наслада би имало най-голямата мислима стойност, ако не останеше незадоволена нито една потребност, насочена към разглеждания вид наслада, и ако заедно с насладата не трябваше в същото време да се приеме и известно количество неудоволствие. Съвременното природознание е на мнение, че природата създава повече живот, отколкото може да поддържа, тоест създава и повече глад, отколкото е в състояние да задоволи. Излишъкът от живот, който бива създаден, трябва да загине сред болки в борбата за съществуване. Да допуснем: потребностите на живота във всеки миг от световните събития са по-големи, отколкото съответства на наличните средства за задоволяване, и насладата от живота бива накърнена от това. Действително наличната отделна наслада от живота обаче ни най-малко не става по-малка. Където настъпва задоволяване на влечението, там е налице съответното количество наслада дори ако в самото желаещо същество или в други до него има богато множество незадоволени нагони. Но онова, което се намалява от това, е стойността на насладата от живота. Ако само част от потребностите на едно живо същество намира задоволяване, то съществото има съответна наслада. Тази наслада има толкова по-малка стойност, колкото по-малка е тя в съотношение с цялостното изискване на живота в областта на съответните влечения. Тази стойност човек може да си представи изразена чрез дроб, чийто числител е действително наличната наслада, а знаменател – сумата на потребностите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички потребности бъдат и задоволени. Тя става по-голяма от 1, когато в едно живо същество е налице повече удоволствие, отколкото изискват неговите влечения; и е по-малка от 1, когато количеството наслада изостава от сумата на влеченията. Но дробта никога не може да стане нула, докато числителят има макар и най-малката стойност. Ако един човек преди смъртта си приключеше сметката и си представеше количеството наслада, което се пада на един определен нагон (например на глада), разпределено през целия живот върху всички изисквания на този нагон, тогава изживяното удоволствие би имало може би само малка стойност; но никога не може да стане лишено от стойност. При неизменно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаването на потребностите на едно живо същество. Същото важи и за сумата на целия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в съотношение с броя на онези, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието в живота. Менителниците за насладата от живота, които са ни издадени в нашите нагони, именно поевтиняват, когато не можем да се надяваме да ги осребрим за пълната сума. Ако три дни имам достатъчно да ям и след това трябва да гладувам още три дни, насладата в трите дни на ядене не става от това по-малка. Но тогава трябва да си я представя разпределена на шест дни, с което стойността ѝ за моя нагон за хранене се намалява наполовина. Същото е положението с размера на удоволствието в съотношение със степента на моята потребност. Ако съм гладен за две филии хляб с масло и мога да получа само една, тогава насладата, получена от едната, има само половината от стойността, която би имала, ако след изяждането ѝ бях сит. Такъв е начинът, по който в живота се определя стойността на едно удоволствие. То се измерва с потребностите на живота. Нашите влечения са мерилото; удоволствието е измерваното. Насладата от насищането получава стойност само благодарение на това, че е налице глад; и тя получава стойност с определен размер чрез съотношението, в което се намира спрямо размера на наличния глад.

Неизпълнените изисквания на нашия живот хвърлят своите сенки и върху задоволените влечения и накърняват стойността на часовете, богати на наслада. Но може да се говори и за настоящата стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по-малко е удоволствието в съотношение с продължителността и силата на нашето влечение. Пълна стойност има за нас онова количество удоволствие, което по продължителност и степен точно съвпада с нашето влечение. Количество удоволствие, по-малко в сравнение с нашето влечение, намалява стойността на удоволствието; по-голямото поражда неискан излишък, който се усеща като удоволствие само докато по време на наслаждаването сме в състояние да засилваме своето влечение. Ако не сме способни, засилвайки своя копнеж, да вървим в крак с нарастващото удоволствие, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Предметът, който иначе би ни задоволил, нахлува в нас, без да го искаме, и страдаме от това. Това е доказателство, че удоволствието има стойност за нас само докато можем да го измерваме с нашето влечение. Излишъкът от приятно чувство се обръща в болка. Можем да наблюдаваме това особено при хора, чийто копнеж по някакъв вид удоволствие е много слаб. У хора, чийто нагон за храна е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. И от това личи, че влечението е мерилото за стойността на удоволствието.

Сега песимизмът може да каже: незадоволеният нагон за храна носи в света не само неудоволствие от лишаването от наслада, но и положителни болки, мъки и нищета. При това той може да се позове на неописуемата нищета на хората, сполетени от грижи за прехраната; на сумата от неудоволствие, която косвено произтича за такива хора от недостига на храна. И ако иска да приложи своето твърдение и към извънчовешката природа, той може да посочи мъките на животните, които през определени годишни времена умират от глад поради недостиг на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително надвишават количеството наслада, внесено в света от нагона за храна.

Несъмнено е, че удоволствието и неудоволствието могат да се сравняват помежду си и да се определи излишъкът на едното или на другото, както става при печалба и загуба. Но ако песимизмът вярва, че на страната на неудоволствието се получава излишък, и смята, че от това може да заключи за липсата на стойност на живота, той вече дотолкова се заблуждава, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се извършва.

Нашето влечение във всеки отделен случай се насочва към определен предмет. Стойността на удоволствието от задоволяването, както видяхме, ще бъде толкова по-голяма, колкото по-голямо е количеството удоволствие в съотношение с размера на нашето влечение. (2) Но от размера на нашето влечение зависи и колко голямо е количеството неудоволствие, което сме готови да приемем в замяна, за да достигнем удоволствието. Сравняваме количеството неудоволствие не с това на удоволствието, а с размера на нашето влечение. Който изпитва голяма радост от яденето, той заради насладата в по-добри времена по-лесно ще превъзмогне един период на глад, отколкото друг, на когото липсва тази радост от задоволяването на нагона за храна. Жената, която иска да има дете, сравнява удоволствието, което ѝ носи притежанието му, не с количествата неудоволствие, които произтичат от бременността, родилното легло, грижите за детето и т.н., а със своето влечение към притежанието на детето.

Никога не се стремим към абстрактно удоволствие с определен размер, а към конкретното задоволяване по един съвсем определен начин. Ако се стремим към удоволствие, което трябва да бъде задоволено чрез определен предмет или чрез определено усещане, не можем да бъдем задоволени с това, че ни се даде друг предмет или друго усещане, което ни доставя удоволствие със същия размер. На онзи, който се стреми към насищане, удоволствието от него не може да бъде заменено с едно също толкова голямо, но породено от разходка. Само ако нашето влечение се стремеше съвсем общо към определено количество удоволствие, тогава то би трябвало веднага да замлъкне, ако това удоволствие не би могло да бъде достигнато без надвишаващо го по размер количество неудоволствие. Но тъй като задоволяването се търси по определен начин, удоволствието настъпва с изпълнението дори и тогава, когато заедно с него трябва да се приеме надвишаващо го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и се насочват към конкретна цел, престава възможността количеството неудоволствие, което се изпречва по пътя към тази цел, да бъде включено в сметката като равностоен фактор. Стига влечението да е достатъчно силно, за да бъде все още налице в някаква степен след преодоляването на неудоволствието – колкото и голямо да е то, взето абсолютно, – то удоволствието от задоволяването все пак може да бъде вкусено в пълния си размер. Следователно влечението поставя неудоволствието във връзка с постигнатото удоволствие не пряко, а косвено, като поставя своя собствен размер (в съотношение) във връзка с размера на неудоволствието. Не става дума за това дали удоволствието, което предстои да бъде постигнато, или неудоволствието е по-голямо, а за това дали влечението към целта, към която се стремим, или съпротивата на насрещното неудоволствие е по-голяма. Ако тази съпротива е по-голяма от влечението, тогава последното се примирява с неизбежното, отслабва и не се стреми по-нататък. Поради това, че задоволяването се изисква по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което позволява, след като задоволяването е настъпило, необходимото количество неудоволствие да бъде включено в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило мярата на нашето влечение. Ако съм страстен любител на далечни гледки, никога не пресмятам: колко удоволствие ми доставя гледката от върха на планината, пряко сравнена с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но обмислям: дали след преодоляването на трудностите моето влечение към далечната гледка ще бъде все още достатъчно живо. Само косвено, чрез размера на влечението, удоволствието и неудоволствието могат заедно да дадат някакъв резултат. Следователно изобщо не е въпросът дали удоволствието, или неудоволствието е налице в излишък, а дали волята за удоволствието е достатъчно силна, за да преодолее неудоволствието.

Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че стойността на удоволствието се оценява по-високо, когато то трябва да бъде купено с голямо неудоволствие, отколкото когато ни падне в скута, така да се каже, като дар от небето. Когато страданията и мъките са понижили нашето влечение и после целта все пак бъде постигната, тогава удоволствието в съотношение с останалото още количество влечение е именно толкова по-голямо. А това съотношение, както показах, представлява стойността на удоволствието (вж. с. 221 и сл.). Друго доказателство ни дава това, че живите същества (включително човека) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им болки и мъки. И борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане и само онази част се отказва от борбата, чиито влечения биват задушени от силата на натрупващите се трудности. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато недостигът на храна не разруши живота му. И човекът също посяга на себе си едва когато вярва (с право или не), че не може да постигне житейските цели, които за него са достойни за стремеж. Но докато още вярва във възможността да постигне онова, което според него е достойно за стремеж, той се бори срещу всички мъки и болки. Философията би трябвало първо да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне предметите на своето влечение, ако може да понесе неудоволствието, което става необходимо при това, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото прави човешката воля зависима от едно обстоятелство (излишъка на удоволствието над неудоволствието), което първоначално е чуждо на човека. Първоначалното мерило на волята е влечението и то се налага, докато може. Сметката, която прави животът, а не една разсъдъчна философия, когато при задоволяването на едно влечение става дума за удоволствие и неудоволствие, може да се сравни със следното. Ако при купуването на определено количество ябълки съм принуден да взема два пъти повече лоши, отколкото добри – защото продавачът иска да освободи мястото си, – тогава няма да се замисля нито миг да взема лошите ябълки, ако мога да оценя за себе си стойността на по-малкото количество добри толкова високо, че да искам да поема освен покупната цена още и разходите за изхвърлянето на лошата стока. Този пример онагледява отношението между количествата удоволствие и неудоволствие, доставяни от един нагон. Определям стойността на добрите ябълки не като изваждам тяхната сума от сумата на лошите, а според това дали първите запазват още някаква стойност въпреки наличието на последните. Както, когато се наслаждавам на добрите ябълки, не обръщам внимание на лошите, така се отдавам на задоволяването на едно влечение, след като съм отърсил от себе си необходимите мъки.

Дори песимизмът да беше прав със своето твърдение, че в света има повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това не би имало влияние върху волята, защото живите същества все пак се стремят към оставащото удоволствие. Емпиричното доказателство, че болката надвишава радостта, ако сполучеше, наистина би било подходящо да покаже безнадеждността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в излишъка на удоволствието (евдемонизъм), но не и да представи волята изобщо като неразумна; защото тя не е насочена към излишък от удоволствие, а към количеството удоволствие, което остава след приспадането на неудоволствието. То все още се явява като цел, достойна за стремеж.

Опитвали са се да опровергаят песимизма, като са твърдели, че е невъзможно да се изчисли излишъкът на удоволствие или неудоволствие в света. Възможността за всяко изчисление почива на това, че нещата, които трябва да бъдат включени в сметката, могат да бъдат сравнявани помежду си по своя размер. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие има определен размер (сила и продължителност). Също и усещанията за удоволствие от различен вид можем да сравняваме по техния размер поне приблизително. Знаем дали една хубава пура, или една хубава шега ни доставя повече удоволствие. Срещу сравнимостта на различните видове удоволствие и неудоволствие по техния размер следователно не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи излишъка на удоволствие или неудоволствие в света, изхожда от напълно основателни предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна оценка на количествата удоволствие и неудоволствие и с това определянето на баланса на удоволствието. Неправилно е обаче, когато се твърди, че от резултата на тази сметка следва нещо за човешката воля. Случаите, в които наистина поставяме стойността на своята проява на дейност в зависимост от това дали удоволствието, или неудоволствието показва излишък, са онези, в които предметите, към които е насочено нашето действие, са ни безразлични. Ако за мен става дума след работата си да си доставя удоволствие чрез някаква игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво правя за тази цел, тогава се питам: какво ми носи най-голям излишък от удоволствие? И безусловно се отказвам от една проява на дейност, ако везните се наклонят към страната на неудоволствието. Когато искаме да купим играчка на едно дете, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички други случаи не се ръководим изключително от баланса на удоволствието.

Ако следователно песимистичните етици смятат, че чрез доказателството, че неудоволствието е налице в по-голямо количество от удоволствието, подготвят почвата за безкористната отдаденост на културната работа, те не вземат предвид, че човешката воля по своята природа не се оставя да бъде повлияна от това познание. Стремежът на хората се ръководи от мярата на задоволяването, което е възможно след преодоляването на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на проявата на човешка дейност. Работата на всеки отделен човек и цялата културна работа произтичат от тази надежда. Песимистичната етика смята, че трябва да представи пред човека гонитбата на щастието като нещо невъзможно, за да може той да се посвети на своите същински нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните природни и духовни нагони; и към тяхното задоволяване човек се стреми въпреки неудоволствието, което при това се получава. Гонитбата на щастието, която песимизмът иска да изкорени, следователно изобщо не съществува. А задачите, които човек трябва да изпълни, той изпълнява, защото по силата на своята същност иска да ги изпълни, когато действително е опознал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човек може да се отдаде на онова, което познава като своя житейска задача, едва когато се е отказал от стремежа към удоволствие. Но никоя етика никога не може да измисли други житейски задачи освен осъществяването на задоволяванията, изисквани от човешките влечения, и изпълнението на неговите нравствени идеали. Никоя етика не може да му отнеме удоволствието, което той изпитва от това изпълнение на желаното от него. Когато песимистът казва: не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което познаваш като своя задача, на това трябва да се възрази: такава е човешката природа и е измислица на една философия, която блуждае по погрешни пътища, да се твърди, че човек се стреми само към щастието. Той се стреми към задоволяване на онова, което желае неговата същност, и има пред очи конкретните предмети на този стремеж, а не едно абстрактно „щастие“; и изпълнението е за него удоволствие. Когато песимистичната етика изисква: не се стреми към удоволствие, а към постигане на онова, което познаваш като своя житейска задача, тя с това улучва именно онова, което човек иска според своята същност. Не е нужно човек първо да бъде преобърнат от философията, не е нужно първо да отхвърли своята природа, за да бъде нравствен. Нравствеността се състои в стремежа към една цел, позната като оправдана; да я следва е заложено в човешката същност, стига някакво свързано с това неудоволствие да не парализира влечението към нея. И това е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива на изкореняването на всеки стремеж към удоволствие, за да могат малокръвни абстрактни идеи да установят господството си там, където не им се противопоставя силен копнеж по наслаждение от живота, а на силната воля, която е носена от идейна интуиция и постига целта си дори когато пътят към нея е трънлив.

Нравствените идеали произтичат от моралната фантазия на човека. Тяхното осъществяване зависи от това дали човек ги желае достатъчно силно, за да преодолее болки и мъки. Те са неговите интуиции, движещите сили, които неговият дух напряга; той ги иска, защото тяхното осъществяване е неговото най-висше удоволствие. Не му е нужно етиката първо да му забрани да се стреми към удоволствие, за да му повели след това към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако моралната му фантазия е достатъчно дейна, за да му вдъхне интуиции, които дават на волята му силата да се наложи срещу съпротивите, заложени в неговата организация, към които спада и необходимото неудоволствие.

Който се стреми към идеали с възвишено величие, прави това, защото те са съдържанието на неговата същност, и осъществяването им ще бъде за него наслада, в сравнение с която удоволствието, което дребнавостта извлича от задоволяването на всекидневните нагони, е дреболия. Идеалистите духовно се упиват, когато претворяват своите идеали в действителност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото влечение, трябва първо да направи човека роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на поисканото поражда удоволствие. Онова, което се нарича добро, не е това, което човек трябва, а това, което той иска, когато разгърне пълната истинска човешка природа. Който не признава това, трябва първо да изгони от човека онова, което той иска, и след това да остави да му се предписва отвън онова, което той трябва да даде като съдържание на своята воля.

Човек придава стойност на изпълнението на едно влечение, защото то произтича от неговата същност. Постигнатото има своята стойност, защото е поискано. Ако се отрече стойността на целта на човешката воля като такава, тогава ценните цели трябва да се вземат от нещо, което човек не иска.

Етиката, която се изгражда върху песимизма, произтича от пренебрежението към моралната фантазия. Само онзи, който не смята индивидуалния човешки дух за способен сам да си дава съдържанието на своя стремеж, може да търси сумата на волята в копнежа по удоволствие. Лишеният от фантазия човек не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат дадени. Но за това, че той се стреми към задоволяване на своите нисши влечения, се грижи физическата природа. Към разгръщането на целия човек обаче спадат и влеченията, които произлизат от духа. Само ако се смята, че човек изобщо няма такива, може да се твърди, че той трябва да ги получава отвън. Тогава може с право да се каже и че той е задължен да прави нещо, което не иска. Всяка етика, която изисква от човека да потиска своята воля, за да изпълнява задачи, които не иска, не държи сметка за целия човек, а за такъв, на когото липсва духовната способност за влечение. За хармонично развития човек така наречените идеи на доброто не са извън, а вътре в кръга на неговата същност. Нравственото действие не се състои в заличаването на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката природа. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човек умъртви своята собствена воля, той не знае, че тези идеали са поискани от човека точно така, както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че обрисуваните тук възгледи лесно могат да бъдат разбрани погрешно. Незрели хора без морална фантазия с готовност приемат инстинктите на своята полуприрода за пълното съдържание на човешкото и отхвърлят всички нравствени идеи, които не са създадени от тях, за да могат необезпокоявани „да се изживяват“. От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка природа не важи онова, което е вярно за пълноценния човек. От онзи, който тепърва трябва чрез възпитание да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупките на нисшите страсти, не бива да се изисква онова, което важи за зрелия човек. Тук обаче не трябваше да се описва онова, което трябва да се внуши на неразвития човек, а онова, което е заложено в същността на напълно узрелия човек. Защото трябваше да се докаже възможността на свободата; а тя се проявява не в действия от сетивна или душевна принуда, а в такива, които са носени от духовни интуиции. Този узрял човек сам си придава своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, което му се подава като милостив дар от природата или от Твореца; и не изпълнява абстрактния дълг, който познава като такъв, след като е отхвърлил стремежа към удоволствие. Той действа, както иска, тоест според своите етични интуиции; и изпитва постигането на онова, което иска, като своя истинска наслада от живота. Той определя стойността на живота според отношението на постигнатото към онова, към което се е стремил. Етиката, която поставя на мястото на волята простото трябване, на мястото на склонността простия дълг, последователно определя стойността на човека според отношението на онова, което дългът изисква, към онова, което той изпълнява. Тя мери човека с мерило, което се намира извън неговата същност. – Развитият тук възглед насочва човека обратно към самия него. Той признава за истинска стойност на живота само онова, което отделният човек смята за такава според своята воля. Той не знае за стойност на живота, която да не е призната от индивида, както не знае и за цел на живота, която да не е произлязла от него. Той вижда в същностния индивид, прозрян от всички страни, неговия собствен господар и неговия собствен оценител.

Добавка към новото издание (1918)

Изложеното в този раздел може да бъде разбрано погрешно, ако човек се вкопчи в привидното възражение: волята на човека като такава е тъкмо неразумното; трябвало да му се докаже тази неразумност и тогава той ще прозре, че целта на етичния стремеж трябва да се състои в окончателното освобождаване от волята. От компетентна страна наистина ми беше противопоставено такова привидно възражение, като ми беше казано, че тъкмо работа на философа било да навакса онова, което необмислеността на животните и на повечето хора пропуска: да направи действителен баланс на живота. Но който прави това възражение, не вижда тъкмо главното: ако свободата трябва да се осъществи, то в човешката природа волята трябва да бъде носена от интуитивното мислене; същевременно обаче се оказва, че една воля може да бъде определяна и от нещо друго, а не от интуицията, и само в свободното, произтичащо от човешката същност осъществяване на интуицията се проявяват нравственото и неговата стойност. Етическият индивидуализъм е в състояние да представи нравствеността в цялото ѝ достойнство, защото той не смята, че истински нравствено е онова, което по външен начин довежда до съгласуване на една воля с една норма, а онова, което възниква от човека, когато той разгърне в себе си нравствената воля като член на своята цялостна същност, така че вършенето на ненравственото да му се струва осакатяване, обезобразяване на неговата същност.

Бележки:

(1) Който иска да изчисли дали преобладава общата сума на удоволствието, или тази на неудоволствието, той тъкмо не забелязва, че прави сметка за нещо, което никъде не се преживява. Чувството не пресмята, и за действителната оценка на живота от значение е действителното преживяване, а не резултатът от една измечтана сметка.

(2) Тук не разглеждаме случая, когато поради прекомерно засилване удоволствието се превръща в неудоволствие.