IV. Светът като възприятие

Чрез мисленето възникват понятия и идеи. Какво е понятие, не може да се каже с думи. Думите могат само да обърнат вниманието на човека върху това, че той има понятия. Когато някой види едно дърво, неговото мислене реагира на наблюдението му; към предмета се прибавя едно идейно съответствие и той разглежда предмета и идейното съответствие като принадлежащи едно към друго. Когато предметът изчезне от полето му на наблюдение, от него остава само идейното съответствие. Последното е понятието за предмета. Колкото повече се разширява нашият опит, толкова по-голяма става сумата на нашите понятия. Но понятията съвсем не стоят изолирано. Те се съединяват в едно закономерно цяло. Понятието „организъм“ например се свързва с другите: „закономерно развитие, растеж“. Други понятия, образувани по отделни неща, напълно се сливат в едно. Всички понятия, които си образувам за лъвове, се сливат в общото понятие „лъв“. По този начин отделните понятия се свързват в една затворена система от понятия, в която всяко има своето особено място. Идеите не се различават качествено от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обхватни понятия. Особено държа тук, на това място, да се обърне внимание на това, че като своя изходна точка съм посочил мисленето, а не понятията и идеите, които едва чрез мисленето се добиват. Те вече предпоставят мисленето. Затова онова, което казах по отношение на почиващата в самата себе си, неопределена от нищо природа на мисленето, не може просто да бъде пренесено върху понятията. (Отбелязвам това тук изрично, защото тук е моето разногласие с Хегел. Той поставя понятието като първо и изначално.) Понятието не може да бъде добито от наблюдението. Това личи още от обстоятелството, че подрастващият човек само бавно и постепенно си образува понятията за предметите, които го заобикалят. Понятията се прибавят към наблюдението.

Един много четен философ на съвремието (Хърбърт Спенсър) описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Когато в един септемврийски ден, разхождайки се из полето, чуем на няколко крачки пред нас шум и видим как се движи тревата отстрани на канавката, откъдето сякаш идваше шумът, вероятно ще се отправим към това място, за да узнаем какво е предизвикало шума и движението. При нашето приближаване една яребица изпърхва в канавката и с това любопитството ни е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: понеже в живота безброй пъти сме имали опит, че нарушаването на спокойното положение на малки тела съпровожда движението на други, намиращи се между тях тела, и понеже затова сме обобщили отношенията между такива нарушения и такива движения, смятаме това особено нарушение за обяснено, щом открием, че то представлява пример тъкмо на това отношение.“ Погледнато по-отблизо, нещата изглеждат съвсем иначе, отколкото са описани тук. Когато чуя шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме насочва отвъд шума. Който не размишлява по-нататък, просто чува шума и се задоволява с това. Но чрез моето размишление ми е ясно, че трябва да схвана шума като следствие. Следователно едва когато свържа понятието за следствие с възприятието на шума, съм подтикнат да изляза отвъд отделното наблюдение и да потърся причината. Понятието за следствие извиква понятието за причина и тогава търся причиняващия предмет, който намирам в образа на яребицата. Но тези понятия, причина и следствие, никога не мога да добия чрез просто наблюдение, колкото и много случаи да обхваща то. Наблюдението предизвиква мисленето и едва то е, което ми показва пътя да свържа отделното преживяване с друго. Ако от една „строго обективна наука“ се изисква тя да черпи съдържанието си само от наблюдението, тогава трябва в същото време да се изисква тя да се откаже от всяко мислене. Защото то по своята природа излиза отвъд наблюдаваното. Сега е мястото да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението. Човешкото съзнание е сцената, където понятие и наблюдение се срещат и където биват свързвани помежду си. С това обаче същевременно е характеризирано и това (човешко) съзнание. То е посредникът между мисленето и наблюдението. Доколкото човек наблюдава един предмет, той му се явява като даден; доколкото мисли, той се явява на себе си като деен. Той разглежда предмета като обект, а себе си – като мислещия субект. Понеже насочва мисленето си към наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва мисленето си към себе си, той има съзнание за самия себе си, или самосъзнание. Човешкото съзнание трябва непременно същевременно да бъде самосъзнание, защото е мислещо съзнание. Защото, когато мисленето насочи поглед към собствената си дейност, тогава то има за предмет като обект своята най-собствена същност, тоест своя субект.

Но не бива да се пропуска, че можем да определим себе си като субект и да се противопоставим на обектите само с помощта на мисленето. Затова мисленето никога не бива да бъде схващано като една само субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както и всички други. Следователно, когато като мислещ субект отнасяме понятието към един обект, не бива да схващаме това отношение като нещо само субективно. Не субектът е този, който създава отношението, а мисленето. Субектът не мисли затова, защото е субект; а той се явява на себе си като субект, защото е способен да мисли. Следователно дейността, която човек упражнява като мислещо същество, не е само субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, дейност, която излиза отвъд тези две понятия. Никога не бива да казвам, че моят индивидуален субект мисли; по-скоро той самият живее по милостта на мисленето. Така мисленето е елемент, който ме извежда отвъд моето Себе и ме свързва с обектите. Но то едновременно ме и отделя от тях, като ме противопоставя на тях като субект. На това почива двойствената природа на човека: той мисли и с това обхваща себе си и останалия свят; но чрез мисленето той трябва едновременно да определи себе си като индивид, който стои срещу нещата.

Следващата стъпка сега ще бъде да се запитаме: Как другият елемент, който досега определяхме само като обект на наблюдението и който се среща с мисленето в съзнанието, влиза в последното?

За да отговорим на този въпрос, трябва да отделим от нашето поле на наблюдението всичко, което вече е било внесено в него чрез мисленето. Защото съдържанието на нашето съзнание във всеки даден момент винаги вече е проникнато по най-разнообразен начин от понятия.

Трябва да си представим, че едно същество с напълно развит човешки разум възниква от нищото и застава срещу света. Онова, което то би забелязало там, преди да приведе мисленето в дейност, е чистото съдържание на наблюдението. Тогава светът би показал на това същество само простата, лишена от връзка съвкупност от обекти на усещането:

цветове, тонове, усещания за натиск, топлина, вкус и мирис; после чувства на удоволствие и неудоволствие. Тази съвкупност е съдържанието на чистото, лишено от мисли наблюдение. Срещу него стои мисленето, което е готово да разгърне своята дейност, щом се намери точка на приложение за това. Опитът скоро показва, че такава се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. То свързва с тези елементи определени понятия и по този начин ги поставя в отношение. По-горе вече видяхме как един шум, на който се натъкваме, се свързва с друго наблюдение с това, че обозначаваме първия като следствие на второто. Ако сега си спомним, че дейността на мисленето съвсем не бива да се схваща като субективна, тогава няма да бъдем изкушени да вярваме, че такива отношения, установени чрез мисленето, имат само субективна валидност. Сега ще става дума за това чрез мислещо размишление да потърсим отношението, в което посоченото по-горе непосредствено дадено съдържание на наблюдението се намира спрямо нашия съзнателен субект.

Поради колебанията в езиковата употреба ми се струва наложително да се споразумея с моя читател относно употребата на една дума, която трябва да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които назовах по-горе, ще наричам възприятия, доколкото съзнателният субект узнава за тях чрез наблюдение. Следователно с това име обозначавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.

Не избирам израза усещане, защото той има във физиологията определено значение, което е по-тясно от значението на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия мен мога наистина да обознача като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. И за своето чувство научавам чрез това, че то става за мен възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение научаваме за своето мислене, е такъв, че и мисленето в първото му появяване за нашето съзнание можем да наречем възприятие. Наивният човек разглежда своите възприятия в смисъла, в който те непосредствено му се явяват, като неща, които имат напълно независимо от него съществуване. Когато вижда едно дърво, той най-напред вярва, че то стои с формата, която вижда, с цветовете, които имат частите му и т.н., там, на мястото, накъдето е насочен погледът. Когато същият човек сутрин вижда Слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява пътя на този диск, той е на мнение, че всичко това съществува и се извършва (само по себе си) така, както го наблюдава. Той държи на тази вяра дотогава, докато не срещне други възприятия, които противоречат на онези. Детето, което още няма опит относно разстоянията, посяга към Луната и поправя онова, което по първото впечатление е смятало за действително, едва когато едно второ възприятие влезе в противоречие с първото. Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да поправям своя образ на света. Това се проявява в ежедневния живот, както и в духовното развитие на човечеството. Образът, който древните си създаваха за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, трябваше да бъде заменен от Коперник с друг, защото не се съгласуваше с възприятия, които по-рано бяха неизвестни. Когато д-р Франц оперира един сляп по рождение, оперираният каза, че преди операцията си чрез възприятията на своето осезание си бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Той трябваше да поправи своите осезателни възприятия чрез зрителните си възприятия.

Откъде идва това, че сме принудени непрекъснато да поправяме по този начин своите наблюдения?

Едно просто размишление дава отговора на този въпрос. Когато стоя в единия край на една алея, дърветата в другия, отдалечен от мен край ми изглеждат по-малки и по-близо едно до друго, отколкото там, където стоя. Моят образ на възприятието става друг, когато променя мястото, от което правя своите наблюдения. Следователно във формата, в която достига до мен, той зависи от едно определение, което не принадлежи на обекта, а е присъщо на мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя. Но образът, който получавам за нея, по същество зависи от това. Също така за Слънцето и планетната система е безразлично, че хората ги гледат тъкмо от Земята. Но образът на възприятието, който се представя на хората, е определен от това тяхно местожителство. Тази зависимост на образа на възприятието от мястото на нашето наблюдение е онази, която най-лесно може да се прозре. Нещата стават по-трудни още когато опознаем зависимостта на нашия свят на възприятията от нашата телесна и духовна организация. Физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, се извършват трептения на въздуха и че и тялото, в което търсим произхода на звука, проявява трептящо движение на своите части. Възприемаме това движение като звук само ако имаме нормално организирано ухо. Без такова целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни поучава, че има хора, които не възприемат нищо от великолепното цветно богатство, което ни заобикаля. Техният образ на възприятието показва само нюанси на светло и тъмно. Други не възприемат един-единствен определен цвят, например червения. На техния образ на света липсва този цветови тон и затова той действително е различен от този на един среден човек. Бих искал да нарека зависимостта на моя образ на възприятието от мястото на моето наблюдение математическа, а зависимостта от моята организация – качествена. Чрез първата се определят съотношенията на големината и взаимните разстояния на моите възприятия, чрез втората – тяхното качество. Това, че виждам една червена повърхност червена – това качествено определение, – зависи от организацията на моето око. Следователно моите образи на възприятието са най-напред субективни. Познанието за субективния характер на нашите възприятия може лесно да доведе до съмнения дали изобщо в тяхната основа лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие, например това на червения цвят или на определен тон, не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до вярата, че то, отделно от нашия субективен организъм, няма никакво съществуване, че без акта на възприемането, чийто обект е, то няма никакъв вид битие. Този възглед е намерил в лицето на Джордж Бъркли класически представител, който беше на мнение, че от мига, в който човек е осъзнал значението на субекта за възприятието, той вече не може да вярва в един свят, съществуващ без съзнаващия дух. Той казва: „Някои истини са толкова близки и толкова очевидни, че човек трябва само да отвори очи, за да ги види. За такава смятам важното положение, че целият хор на небето и всичко, което принадлежи към Земята, с една дума всички тела, които съставят величествената сграда на света, нямат никакво самостоятелно съществуване извън духа, че тяхното битие се състои в това да бъдат възприемани или познавани, че следователно, докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват в моето съзнание или в това на някой друг сътворен дух, те или изобщо нямат съществуване, или съществуват в съзнанието на някакъв вечен дух.“ За този възглед от възприятието не остава нищо повече, ако се абстрахираме от това, че то бива възприемано. Няма цвят, ако не бива виждан, няма тон, ако не бива чуван. Протяжността, формата и движението съществуват извън акта на възприемането толкова малко, колкото цветът и тонът. Никъде не виждаме само протяжност или форма, а винаги свързани с цвят или с други, безспорно зависещи от нашата субективност свойства. Ако последните изчезват с нашето възприятие, то така трябва да бъде и с първите, които са свързани с тях.

На възражението, че макар фигура, цвят, тон и т.н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които съществуват без съзнанието и на които съзнателните образи на възприятието да са подобни, описаният възглед отговаря, като казва: един цвят може да бъде подобен само на цвят, една фигура – на фигура. Нашите възприятия могат да бъдат подобни само на нашите възприятия, но не и на каквито и да било други неща. И онова, което наричаме предмет, не е нищо друго освен група от възприятия, които са свързани по определен начин. Ако отнема от една маса формата, протяжността, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, не остава нищо повече. Този възглед, последователно проследен, води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото и докогато ги възприемам; те изчезват с възприемането и нямат смисъл без него. Но освен моите възприятия аз не знам за никакви предмети и не мога да знам за никакви.

Срещу това твърдение няма какво да се възрази, докато вземам предвид само в общ вид обстоятелството, че възприятието се определя и от организацията на моя субект. Но нещата биха стояли съществено иначе, ако бяхме в състояние да посочим каква е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава бихме знаели какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва вече да има в него, преди то да бъде възприето.

С това нашето разглеждане се отклонява от обекта на възприятието към неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но възприемам и самия себе си. Възприятието на самия мен има отначало съдържанието, че аз съм трайното спрямо непрестанно идващите и отминаващите образи на възприятието. Възприятието на Аза може винаги да се появи в моето съзнание, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден предмет, засега имам съзнание само за него. Към това после може да се присъедини възприятието на моето Себе. Сега аз съзнавам не само предмета, но и своята личност, която стои срещу предмета и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм този, който го вижда. Познавам също, че в мен нещо се извършва, докато наблюдавам дървото. Когато дървото изчезне от моето зрително поле, за моето съзнание остава един остатък от този процес: образ на дървото. Този образ се е свързал по време на моето наблюдение с моето Себе. Моето Себе се е обогатило; неговото съдържание е приело в себе си един нов елемент. Този елемент наричам моя представа за дървото. Никога не бих могъл да говоря за представи, ако не ги преживявах във възприятието на моето Себе. Възприятията биха идвали и отминавали; аз бих ги оставял да преминават покрай мен. Само поради това, че възприемам моето Себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, се виждам принуден да свържа наблюдението на предмета с промяната на собственото си състояние и да говоря за моята представа.

Представата я възприемам у моето Себе в същия смисъл, в който възприемам цвят, тон и т.н. у другите предмети. Сега мога да направя и разликата, че наричам тези други предмети, които застават срещу мен, външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие обозначавам като вътрешен свят. Неразбирането на отношението между представа и предмет е довело до най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието на една промяна в нас, модификацията, която претърпява моето Себе, беше изтласкано на преден план, а обектът, който предизвиква тази модификация, беше съвсем изпуснат от погледа. Казвало се е: не възприемаме предметите, а само нашите представи. Уж не зная нищо за масата сама по себе си, която е предмет на моето наблюдение, а само за промяната, която става със самия мен, докато възприемам масата. Този възглед не бива да се смесва с по-горе споменатия възглед на Бъркли. Бъркли отстоява субективната природа на съдържанието на моето възприятие, но не казва, че мога да зная само за своите представи. Той ограничава моето знание до моите представи, защото е на мнение, че няма предмети извън представянето. Онова, което смятам за маса, според Бъркли вече не е налице, щом престана да насочвам погледа си към него. Затова у Бъркли моите възприятия възникват непосредствено чрез силата на Бога. Виждам маса, защото Бог предизвиква в мен това възприятие. Ето защо Бъркли не познава други реални същества освен Бога и човешките духове. Онова, което наричаме свят, е налице само в духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, телесна природа, за Бъркли не е налице. На този възглед противостои господстващият днес Кантов възглед, който ограничава нашето познание за света до нашите представи не защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото смята, че сме така организирани, че можем да узнаем само за промените на нашето собствено Себе, а не за нещата сами по себе си, които предизвикват тези промени. От обстоятелството, че познавам само своите представи, той извежда не че няма съществуване, което да е независимо от тези представи, а само че субектът не може да приеме непосредствено в себе си такова съществуване, че не може другояче освен чрез „медиума на своите субективни мисли да си го въобразява, да го измисля, да го мисли, да го познава, а може би и да не го познава“ (О. Либман, „Към анализа на действителността“, с. 28). Този възглед вярва, че казва нещо безусловно сигурно, нещо, което е непосредствено очевидно без каквито и да било доказателства. „Първото основно положение, което философът трябва да доведе до ясно съзнание, се състои в познанието, че нашето знание отначало не се простира върху нищо друго освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено преживяваме; и тъкмо защото непосредствено ги узнаваме, дори най-радикалното съмнение не е в състояние да изтръгне от нас знанието за тях. Напротив, знанието, което излиза отвъд нашето представяне – употребявам тук този израз навсякъде в най-широкия смисъл, така че под него попадат всички психични събития, – не е защитено от съмнението. Затова в началото на философстването всяко знание, което излиза отвъд представите, трябва изрично да бъде поставено като подлежащо на съмнение“ – така започва Фолкелт своята книга „Теорията на познанието на Имануел Кант“. Но онова, което тук се излага така, сякаш е непосредствена и самоочевидна истина, в действителност е резултат от една мисловна операция, която протича по следния начин: наивният човек вярва, че предметите, така както той ги възприема, са налице и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията, изглежда, учат, че за нашите възприятия е необходима нашата организация, че следователно не можем да знаем за нищо друго освен за онова, което нашата организация ни предава от нещата. Следователно нашите възприятия са модификации на нашата организация, а не неща сами по себе си. Едуард фон Хартман действително е охарактеризирал загатнатия тук мисловен ход като онзи, който трябва да доведе до убеждението в положението, че можем да имаме пряко знание само за нашите представи (вж. неговия „Основният проблем на теорията на познанието“, с. 16–40). Понеже извън нашия организъм намираме трептения на телата и на въздуха, които се проявяват за нас като звук, се прави изводът, че онова, което наричаме звук, не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на онези движения във външния свят. По същия начин се установява, че цветът и топлината били само модификации на нашия организъм. При това се смята, че тези два вида възприятия се предизвикват в нас чрез въздействието на процеси във външния свят, които са съвсем различни от онова, което е преживяване на топлина или преживяване на цвят. Когато такива процеси възбуждат кожните нерви на моето тяло, имам субективното възприятие на топлината; когато такива процеси засегнат зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлината, цветът и топлината са онова, с което моите сетивни нерви отговарят на дразнението отвън. И сетивото за допир не ми доставя предметите на външния свят, а само моите собствени състояния. В духа на съвременната физика би могло, да речем, да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки части, молекулите, и че тези молекули не граничат непосредствено една с друга, а се намират на известни разстояния една от друга. Значи между тях е празното пространство. През него те действат една на друга посредством привличащи и отблъскващи сили. Когато приближа ръката си до едно тяло, молекулите на моята ръка съвсем не докосват непосредствено молекулите на тялото, а между тялото и ръката остава известно разстояние, и онова, което усещам като съпротива на тялото, не е нищо друго освен действието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху моята ръка. Аз съм изцяло извън тялото и възприемам само неговото действие върху моя организъм.

Тези разсъждения се допълват от учението за така наречените специфични сетивни енергии, което е формулирал Й. Мюлер (1801–1858). То се състои в това, че всяко сетиво има особеността да отговаря на всички външни дразнения само по един определен начин. Ако върху зрителния нерв се упражни някакво въздействие, възниква възприятие на светлина, независимо дали възбуждането става чрез онова, което наричаме светлина, или върху нерва действа механичен натиск или електрически ток. От друга страна, в различните сетива едни и същи външни дразнения предизвикват различни възприятия. От това, изглежда, следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своята природа.

Физиологията показва, че не може да става дума и за пряко знание за онова, което предметите предизвикват в нашите сетивни органи. Като проследява процесите в нашето собствено тяло, физиологът намира, че още в сетивните органи действията на външното движение се преобразуват по най-разнообразен начин. Най-ясно виждаме това при окото и ухото. И двете са много сложни органи, които съществено изменят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. От периферния край на нерва вече измененото дразнение се провежда по-нататък до мозъка. Едва тук трябва отново да бъдат възбудени централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица превръщания, преди да стигне до съзнанието. Онова, което се разиграва там в мозъка, е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че вече не може да се мисли за прилика с него. Онова, което мозъкът накрая предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само такива вътре в мозъка. Но и последните душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая имаме в съзнанието, изобщо не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никаква прилика с процеса, който се разиграва в мозъка, когато усещам червеното. Последното се появява отново едва като действие в душата и само се причинява от мозъчния процес. Затова Хартман казва („Основният проблем на теорията на познанието“, с. 37): „Онова, което субектът възприема, са следователно винаги само модификации на собствените му психични състояния и нищо друго.“ Но когато имам усещанията, те още далеч не са групирани в онова, което възприемам като неща. Чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекота ми се предават чрез сетивото за допир, усещанията за цвят и светлина – чрез зрителното сетиво. И все пак те се оказват съединени в един и същ предмет. Следователно това съединяване трябва да бъде осъществено едва от самата душа. Това ще рече, че душата съставя отделните усещания, предадени чрез мозъка, в тела. Моят мозък ми доставя поотделно зрителните, допирните и слуховите усещания, и то по съвсем различни пътища, а после душата ги съставя в представата „тромпет“. Това крайно звено на един процес (представата за тромпета) е онова, което е дадено най-напред на моето съзнание. В него вече не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива. Външният предмет се е изгубил напълно по пътя към мозъка и през мозъка към душата.

Трудно ще бъде да се намери в историята на човешкия духовен живот втора мисловна постройка, която да е съградена с по-голямо остроумие и от която все пак при по-точна проверка да не остава нищо. Нека погледнем по-отблизо как тя възниква. Изхожда се най-напред от онова, което е дадено на наивното съзнание, от възприетото нещо. После се посочва, че всичко, което се намира у това нещо, не би съществувало за нас, ако нямахме сетива. Няма око – няма цвят. Значи цветът още не е налице в онова, което действа върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с предмета. Следователно последният е безцветен. Но и в окото цветът не е налице; защото там е налице един химичен или физичен процес, който едва чрез нерва се провежда до мозъка и там предизвиква друг процес. Този процес все още не е цветът. Цветът бива предизвикан в душата едва чрез мозъчния процес. Там той все още не навлиза в моето съзнание, а едва от душата бива пренесен навън върху едно тяло. И най-сетне вярвам, че го възприемам у него. Извървели сме пълен кръг. Осъзнали сме едно цветно тяло. Това е първото. Сега започва мисловната операция. Ако нямах очи, тялото за мен би било безцветно. Следователно не мога да поставя цвета в тялото. Тръгвам да го търся. Търся го в окото: напразно; в нерва: напразно; в мозъка: също така напразно; в душата: тук наистина го намирам, но не свързан с тялото. Цветното тяло го намирам отново едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен. Вярвам, че познавам като произведение на моята душа онова, което наивният човек смята, че е налично навън в пространството.

Докато човек остава при това, всичко изглежда в най-добър ред. Но работата трябва да се започне още веднъж отначало. Та досега съм оперирал с едно нещо: с външното възприятие, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно мнение. Бях на мнение, че то, така както го възприемам, има обективно съществуване. Сега забелязвам, че то изчезва с моето представяне, че е само модификация на моите душевни състояния. Имам ли изобщо още право да изхождам от него в своите разсъждения? Мога ли да кажа за него, че действа върху моята душа? Отсега нататък трябва да третирам като представа и самата маса, за която по-рано вярвах, че действа върху мен и поражда в мен представа за себе си. Но тогава, ако съм последователен, и моите сетивни органи, и процесите в тях са само субективни. Нямам право да говоря за действително око, а само за моята представа за окото. Същото е с нервната проводимост и с мозъчния процес, и не по-малко с процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания уж се изграждат неща. Ако, при предпоставката, че първият мисловен кръг е правилен, премина още веднъж през звената на моя познавателен акт, последният се оказва паяжина от представи, които като такива все пак не могат да действат една на друга. Не мога да кажа: моята представа за предмета действа върху моята представа за окото и от това взаимодействие произлиза представата за цвета. Но и нямам нужда от това. Защото, щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моят нервен и душевен процес също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието, описаният мисловен ход се оказва напълно невъзможен. Вярно е: за мен няма възприятие, дадено без съответния сетивен орган. Но също така няма и сетивен орган без възприятие. Мога от моето възприятие на масата да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но онова, което става в тях, мога отново да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, който се извършва в окото, няма и следа от прилика с онова, което възприемам като цвят. Не мога да унищожа своето възприятие на цвета, като посоча процеса в окото, който се разиграва в него по време на това възприятие. Също така не намирам отново цвета и в нервните и мозъчните процеси; само свързвам нови възприятия вътре в моя организъм с първото, което наивният човек поставя извън своя организъм. Само преминавам от едно възприятие към друго.

Освен това целият извод съдържа един скок. В състояние съм да проследя процесите в моя организъм до процесите в моя мозък, макар моите допускания да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира при процеса в моя мозък, и то при онзи, който бих възприел, ако можех да подходя към мозъка с физически, химически и т.н. помощни средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до изграждането на нещата от материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Охарактеризираният начин на мислене, който в противоположност на гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, нарича себе си критически идеализъм, прави грешката, че характеризира едното възприятие като представа, а другото го приема точно в смисъла, в който го прави привидно опроверганият от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията, чийто обект е собственият организъм, за обективно валидни факти и на всичко отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдение, между които не може да намери посредничество. Критическият идеализъм може да опровергае наивния реализъм само ако самият той по наивно-реалистичен начин приема своя собствен организъм за обективно съществуващ. В същия миг, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията, чийто обект е собственият организъм, с възприятията, приемани от наивния реализъм за обективно съществуващи, той вече не може да се опира на първите като на сигурна основа. Той би трябвало да гледа и на своята субективна организация като на нищо повече от комплекс от представи. Но с това се губи възможността да се мисли, че съдържанието на възприетия свят е предизвикано от духовната организация. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят“ е само модификация на представата „око“. Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да се направи заем от наивния реализъм. Последният бива опровергаван само като в друга област неговите собствени предпоставки се оставят да важат без проверка.

Оттук поне това е сигурно: чрез изследвания в областта на възприятието критическият идеализъм не може да бъде доказан, следователно възприятието не може да бъде лишено от своя обективен характер.

Още по-малко обаче изречението „Възприетият свят е моя представа“ може да бъде изтъквано като очевидно само по себе си и ненуждаещо се от доказателство. Шопенхауер започва своето главно произведение „Светът като воля и представа“ с думите: „‚Светът е моя представа‘ – това е истина, която важи по отношение на всяко живо и познаващо същество; макар че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание: и ако той наистина прави това, у него е настъпила философската разсъдливост. Тогава за него става ясно и сигурно, че той не познава нито слънце, нито земя, а винаги само око, което вижда слънце, ръка, която усеща земя; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго, на представящото, което е самият той. – Ако изобщо някаква истина може да бъде изказана a priori, то това е тази: защото тя е изказване на онази форма на всеки възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността: защото всички те вече предполагат именно нея...“ Цялото изречение се проваля поради обстоятелството, което вече посочих по-горе, че окото и ръката са не по-малко възприятия от слънцето и земята. И в духа на Шопенхауер, в съгласие с неговия начин на изразяване, на неговите изречения би могло да се възрази: моето око, което вижда слънцето, и моята ръка, която усеща земята, са мои представи точно така, както самите слънце и земя. От само себе си е ясно обаче, че с това отново обезсилвам изречението. Защото само моето действително око и моята действителна ръка биха могли да носят у себе си представите „слънце“ и „земя“ като свои модификации, но не и моите представи „око“ и „ръка“. А критическият идеализъм има право да говори само за тях.

Критическият идеализъм е напълно неспособен да постигне възглед за отношението между възприятие и представа. Той не може да направи загатнатото на с. 66 и сл. разграничение между онова, което става с възприятието по време на възприемането, и онова, което трябва вече да е налице в него, преди то да бъде възприето. Следователно за целта трябва да се поеме по друг път.