III. Мисленето в служба на разбирането на света

Когато наблюдавам как една билярдна топка, която бива ударена, предава движението си на друга, аз не оказвам никакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес. Посоката на движение и скоростта на втората топка са определени от посоката и скоростта на първата. Докато се държа само като наблюдател, мога да кажа нещо за движението на втората топка едва тогава, когато то е настъпило. Иначе стоят нещата, когато започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Моето размишление има за цел да образува понятия за процеса. Свързвам понятието за еластична топка с известни други понятия на механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Значи се опитвам да прибавя към процеса, който се разиграва без мое участие, един втори, който се извършва в понятийната сфера. Последният зависи от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всяко търсене на понятия, ако нямам потребност от това. Но ако тази потребност е налице, тогава се успокоявам едва когато съм привел понятията: топка, еластичност, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, с която наблюдаваният процес се намира в определено отношение. Колкото сигурно е, че процесът се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да се разиграе без мое участие. Дали тази моя дейност наистина е израз на моето самостоятелно същество, или са прави съвременните физиолози, които казват, че не можем да мислим както искаме, а трябва да мислим така, както определят мислите и мисловните връзки, налични тъкмо в нашето съзнание (вж. Цийен, „Ръководство по физиологична психология“, Йена 1893, с. 171), ще бъде предмет на едно по-късно разглеждане. Засега искаме само да установим факта, че непрекъснато се чувстваме принудени да търсим за предметите и процесите, които са ни дадени без наше участие, понятия и понятийни връзки, които се намират в известно отношение към тях. Дали тази дейност в действителност е наша дейност, или я извършваме според една неизменна необходимост, засега оставяме открито. Че отначало тя ни се струва наша, не подлежи на съмнение. Знаем съвсем точно, че заедно с предметите не ни се дават веднага и техните понятия. Това, че аз самият съм действащият, може да почива на привидност; но за непосредственото наблюдение нещата във всеки случай се представят така. Въпросът сега е: какво печелим с това, че намираме към един процес понятийно съответствие?

Има дълбока разлика между начина, по който частите на един процес се отнасят за мен една към друга преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане; но връзката между тях остава неясна, преди да се прибегне до понятия. Виждам как първата билярдна топка се движи в известна посока и с определена скорост към втората; какво става след удара, трябва да изчакам и тогава отново мога само да го проследя с очи. Да допуснем, че в мига на удара някой ми закрие полето, на което се разиграва процесът; тогава аз – като прост наблюдател – не зная какво се случва после. Иначе е, ако за съчетанието на обстоятелствата преди закриването съм намерил съответните понятия. В този случай мога да кажа какво се случва, дори когато възможността за наблюдение престане. Процес или предмет, който е само наблюдаван, не дава сам по себе си нищо за своята връзка с други процеси или предмети. Тази връзка става видима едва когато наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за целия духовен стремеж на човека, доколкото той съзнава такъв стремеж. Действията на обикновения човешки разсъдък и най-сложните научни изследвания почиват на тези два основни стълба на нашия дух. Философите са изхождали от различни първични противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само по себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнавано и несъзнавано. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности трябва да бъдат предхождани от противоположността между наблюдение и мислене като най-важната за човека.

Какъвто и принцип да издигнем: трябва или да го докажем някъде като наблюдаван от нас, или да го изкажем във формата на ясна мисъл, която всеки друг може да промисли след нас. Всеки философ, който започне да говори за своите първични принципи, трябва да си служи с понятийната форма, а с това и с мисленето. С това той косвено признава, че за своята проява на дейност вече предпоставя мисленето. Дали мисленето, или нещо друго е главният елемент на световното развитие, за това тук още нищо не се решава. Но че философът без мисленето не може да придобие никакво знание за това, е ясно от самото начало. При възникването на световните явления мисленето може да играе второстепенна роля, но при възникването на възглед за тях главната роля със сигурност се пада на него.

Що се отнася до наблюдението, то в нашата организация е заложено, че се нуждаем от него. Нашето мислене за един кон и предметът кон са две неща, които за нас се явяват разделени. И този предмет ни е достъпен само чрез наблюдение. Както не можем чрез простото вторачване в един кон да си създадем понятие за него, така не сме в състояние и чрез простото мислене да произведем съответен предмет.

Във времето наблюдението дори предхожда мисленето. Защото и мисленето трябва да опознаем едва чрез наблюдение. Това беше по същество описание на едно наблюдение, когато в началото на тази глава изложихме как мисленето се разпалва от един процес и излиза отвъд даденото без негово участие. Всичко, което влиза в кръга на нашите преживявания, забелязваме едва чрез наблюдението. Съдържанието на усещания, възприятия, съзерцания, чувствата, волевите актове, образуванията на съня и фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението. Само че мисленето като обект на наблюдение все пак се различава съществено от всички други неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен веднага щом тези предмети изплуват на хоризонта на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети не наблюдавам едновременно. Масата наблюдавам, мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия миг. Трябва първо да застана на гледна точка извън моята собствена дейност, ако искам освен масата да наблюдавам и мисленето си за масата. Докато наблюдаването на предметите и процесите и мисленето за тях са съвсем всекидневни състояния, изпълващи текущия ми живот, наблюдението на мисленето е един вид изключително състояние. Този факт трябва да бъде взет предвид по подобаващ начин, когато става дума да се определи отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението. Трябва да сме наясно, че при наблюдението на мисленето прилагаме към него един метод, който за разглеждането на цялото останало съдържание на света е нормалното състояние, но който в хода на това нормално състояние не настъпва за самото мислене.

Някой би могъл да възрази, че същото, което отбелязах тук за мисленето, важи и за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато например имаме чувството на удоволствие, то също се разпалвало от някакъв предмет и аз наистина наблюдавам този предмет, но не и чувството на удоволствие. Но това възражение почива на заблуда. Удоволствието съвсем не се намира в същото отношение към своя предмет като понятието, което мисленето образува. Аз съзнавам най-определено, че понятието за едно нещо се образува чрез моята дейност, докато удоволствието се поражда в мен от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, която един падащ камък причинява в предмета, върху който пада. За наблюдението удоволствието е дадено точно по същия начин като процеса, който го предизвиква. Същото не важи за понятието. Мога да попитам: защо определен процес поражда в мен чувството на удоволствие? Но съвсем не мога да попитам: защо един процес поражда в мен определена сума от понятия? Това просто не би имало смисъл. При размишлението върху един процес изобщо не става дума за някакво въздействие върху мен. Не мога да науча нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната промяна, която камък, хвърлен срещу прозоречно стъкло, причинява в него. Но наистина научавам нещо за своята личност, когато познавам чувството, което определен процес събужда в мен. Когато пред един наблюдаван предмет казвам: това е роза, аз не изказвам и най-малкото за самия себе си; но когато за същото нещо казвам: то ми доставя чувството на удоволствие, тогава съм характеризирал не само розата, но и самия себе си в моето отношение към розата.

Следователно не може да става дума за приравняване на мисленето с чувстването по отношение на наблюдението. Същото лесно би могло да се изведе и за другите дейности на човешкия дух. Спрямо мисленето те спадат в един ред с другите наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето принадлежи тъкмо това, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещата личност. Това личи още в начина, по който изразяваме мислите си за едно нещо, за разлика от нашите чувства или волеви актове. Когато виждам един предмет и го разпознавам като маса, по правило няма да кажа: мисля за една маса, а: това е маса. Но ще кажа: радвам се на масата. В първия случай изобщо не ми е важно да изкажа, че влизам в отношение с масата; във втория случай обаче става дума тъкмо за това отношение. С изказването: мисля за една маса, аз вече навлизам в изключителното състояние, характеризирано по-горе, където предмет на наблюдението става нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.

Такава е своеобразната природа на мисленето: мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Не мисленето го занимава, а предметът на мисленето, който той наблюдава.

Следователно първото наблюдение, което правим върху мисленето, е, че то е ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот.

Причината, поради която не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е друга освен тази, че то почива на нашата собствена дейност. Онова, което не създавам сам, влиза в моето поле на наблюдението като нещо предметно. Виждам се изправен срещу него като срещу нещо, възникнало без мен; то пристъпва към мен; трябва да го приема като предпоставка на моя мисловен процес. Докато размишлявам върху предмета, съм зает с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е тъкмо мислещото разглеждане. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: докато мисля, аз не гледам към моето мислене, което сам създавам, а към обекта на мисленето, който не създавам. Дори съм в същото положение, когато оставя да настъпи изключителното състояние и размишлявам върху самото си мислене. Никога не мога да наблюдавам своето настоящо мислене; а само опита, който съм придобил относно своя мисловен процес, мога после да направя обект на мисленето. Би трябвало да се разцепя на две личности: на една, която мисли, и на друга, която при това мислене сама гледа себе си, ако исках да наблюдавам своето настоящо мислене. Това не мога. Мога да го извърша само в два отделни акта. Мисленето, което трябва да бъде наблюдавано, никога не е онова, което при това се намира в дейност, а друго. Дали за тази цел правя наблюденията си върху своето собствено по-ранно мислене, или проследявам мисловния процес на друго лице, или най-сетне дали, както в горния случай с движението на билярдните топки, предполагам един измислен мисловен процес, не е от значение.

Две неща не се съвместяват: дейното създаване и съзерцателното противопоставяне. Това го знае още Първа книга Мойсеева (Битие). Според нея в първите шест дни на света Бог създава света и едва когато той е налице, съществува възможността да бъде съзерцаван: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.“ Така е и с нашето мислене. То трябва първо да е налице, ако искаме да го наблюдаваме.

Причината, поради която ни е невъзможно да наблюдаваме мисленето в неговото всеки път настоящо протичане, е същата като онази, поради която можем да го познаваме по-непосредствено и по-интимно от всеки друг процес в света. Тъкмо защото сами го създаваме, познаваме характерното в неговото протичане, начина, по който се извършва случващото се, което тук влиза в съображение. Онова, което в останалите сфери на наблюдението може да бъде намерено само по опосредстван начин: съответстващата на нещата връзка и отношението между отделните предмети, това при мисленето го знаем по съвсем непосредствен начин. Защо за моето наблюдение гърмът следва светкавицата, не зная просто така; защо моето мислене свързва понятието гръм с понятието светкавица, зная непосредствено от съдържанията на двете понятия. Разбира се, изобщо не е важно дали имам правилните понятия за светкавица и гръм. Връзката между онези, които имам, ми е ясна, и то чрез самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашето познание на физиологичните основи на мисленето. Говоря тук за мисленето, доколкото то произтича от наблюдението на нашата духовна дейност. Как един материален процес в моя мозък предизвиква друг или влияе върху него, докато извършвам една мисловна операция, тук изобщо не влиза в съображение. Онова, което наблюдавам в мисленето, не е: кой процес в моя мозък свързва понятието за светкавицата с това за гръма, а какво ме подтиква да приведа двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за моите мисловни връзки няма нищо, по което да се ръководя, освен съдържанието на моите мисли; не по материалните процеси в моя мозък се ръководя. За една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка, разбира се, би била напълно излишна. Но днес, когато има хора, които вярват: щом узнаем какво е материя, ще узнаем и как материята мисли, все пак трябва да се каже, че може да се говори за мисленето, без веднага да се влиза в стълкновение с физиологията на мозъка. Днес на твърде много хора им е трудно да схванат понятието за мисленето в неговата чистота. Който срещу представата, която развих тук за мисленето, веднага изтъкне изречението на Кабанис: „Мозъкът отделя мисли, както черният дроб – жлъчка, слюнчената жлеза – слюнка и т.н.“, той просто не знае за какво говоря. Той се опитва да намери мисленето чрез един прост процес на наблюдение по същия начин, по който постъпваме с другите предмети от съдържанието на света. Но по този път той не може да го намери, защото, както доказах, тъкмо тук то се изплъзва от нормалното наблюдение. Който не може да преодолее материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното изключително състояние, което му довежда до съзнание онова, което при всяка друга духовна дейност остава несъзнавано. С онзи, който няма добрата воля да застане на тази гледна точка, за мисленето би могло да се говори не повече, отколкото със слепия за цветовете. Само нека не вярва, че ние смятаме физиологичните процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда. Но за всеки, който има способността да наблюдава мисленето – а при добра воля всеки нормално организиран човек я има, – това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто създател е самият той; той се вижда изправен не срещу един отначало чужд предмет, а срещу своята собствена дейност. Той знае как възниква онова, което наблюдава. Той прозира отношенията и връзките. Спечелена е една твърда точка, от която може с основателна надежда да се търси обяснението на останалите явления на света.

Чувството, че има такава твърда точка, подтикна основателя на новата философия, Ренатус Картезий, да основе цялото човешко знание на изречението: Мисля, следователно съществувам. Всички други неща, всичко друго случващо се е налице без мен; не зная дали като истина, дали като измамна игра и сън. Само едно зная съвсем безусловно сигурно, защото аз сам го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Нека то има освен това и друг произход на своето съществуване, нека идва от Бога или отнякъде другаде; че то е налице в онзи смисъл, в който аз сам го създавам, в това съм сигурен. Картезий отначало нямаше право да влага друг смисъл в своето изречение. Той можеше да твърди само това, че в рамките на съдържанието на света аз схващам себе си в моето мислене като в моята най-собствена дейност. Какво трябва да означава прибавеното: следователно съществувам, за това много се е спорило. Но то може да има смисъл само при едно-единствено условие. Най-простото изказване, което мога да направя за едно нещо, е това, че то е, че съществува. Как после това съществуване трябва да се определи по-точно, не може да се каже веднага в мига за нито едно нещо, което влиза в хоризонта на моите преживявания. Всеки предмет ще трябва първо да бъде изследван в отношението му към други, за да може да се определи в какъв смисъл може да се говори за него като за съществуващ. Един преживян процес може да бъде сума от възприятия, но също и сън, халюцинация и т.н. Накратко, не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. Това няма да мога да установя от самия процес, а ще го узная, когато го разгледам в отношение към други неща. Но тогава пак не мога да зная повече от това как той се отнася към тези неща. Моето търсене стъпва на твърда почва едва когато намеря един обект, при който мога да извлека смисъла на неговото съществуване от самия него. Но това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, почиващо в себе си съдържание на мислещата дейност. Сега мога да изходя оттук и да попитам: съществуват ли другите неща в същия или в друг смисъл?

Когато превърнем мисленето в обект на наблюдението, прибавяме към останалото наблюдавано съдържание на света нещо, което иначе убягва от вниманието; но не променяме начина, по който човек се отнася и към другите неща. Увеличаваме броя на обектите на наблюдението, но не и метода на наблюдаването. Докато наблюдаваме другите неща, в световните събития – към които сега причислявам и наблюдаването – се примесва един процес, който остава незабелязан. Налице е нещо, различно от всички други събития, което не се взема предвид. Но когато разглеждам своето мислене, такъв невзет предвид елемент не е налице. Защото онова, което сега витае на заден план, отново е само самото мислене. Наблюдаваният предмет е качествено същият като дейността, която е насочена към него. И това е отново една характерна особеност на мисленето. Когато го превърнем в обект на разглеждането, не се виждаме принудени да правим това с помощта на нещо качествено различно, а можем да останем в същия елемент.

Когато вплитам в своето мислене един предмет, даден без мое участие, излизам отвъд своето наблюдение и въпросът ще бъде: какво ми дава право на това? Защо не оставям просто предмета да въздейства върху мен? По какъв начин е възможно моето мислене да има отношение към предмета? Това са въпроси, които трябва да си постави всеки, който размишлява върху собствените си мисловни процеси. Те отпадат, когато се размишлява върху самото мислене. Не прибавяме към мисленето нищо чуждо за него и следователно нямаме и защо да се оправдаваме за подобно прибавяне.

Шелинг казва: Да познаваш природата, означава да създаваш природата. – Който вземе буквално тези думи на смелия натурфилософ, вероятно ще трябва цял живот да се откаже от всяко познаване на природата. Защото природата вече е налице и за да я създаде втори път, човек трябва да познае принципите, според които тя е възникнала. За природата, която тепърва би искал да създаде, той би трябвало да подгледа у вече съществуващата условията на нейното съществуване. Но това подглеждане, което би трябвало да предхожда създаването, би било познаване на природата, и то дори тогава, когато след извършеното подглеждане създаването изобщо не би последвало. Само една още несъществуваща природа би могъл човек да създаде, без предварително да я познае.

Онова, което при природата е невъзможно – създаването преди познаването, – при мисленето го осъществяваме. Ако искахме да изчакаме с мисленето, докато го познаем, никога не бихме стигнали до него. Трябва решително да се захванем да мислим, за да стигнем след това, чрез наблюдение на стореното от самите нас, до неговото познание. За наблюдението на мисленето ние самите първо създаваме един обект. Наличието на всички други обекти е осигурено без наше участие.

Срещу моето изречение: трябва да мислим, преди да можем да разглеждаме мисленето, някой лесно би могъл да изтъкне като равноправно другото изречение: също не можем да чакаме с храносмилането, докато сме наблюдавали процеса на храносмилането. Това би било възражение, подобно на онова, което Паскал отправи към Картезий, като твърдеше, че може да се каже също: разхождам се, следователно съществувам. Съвсем сигурно е, че и аз трябва решително да храносмилам, преди да съм изучил физиологичния процес на храносмилането. Но с разглеждането на мисленето това би могло да се сравни само ако впоследствие исках не да разгледам храносмилането мислейки, а да го изям и да го смеля. Нали и не случайно храносмилането наистина не може да стане предмет на храносмилането, но мисленето много добре може да стане предмет на мисленето. Следователно е несъмнено: в мисленето държим световните събития за едно крайче, където трябва да присъстваме, ако нещо трябва да се осъществи. И това е тъкмо онова, което е важно. Тъкмо това е причината, поради която нещата стоят срещу мен така загадъчно: че съм толкова непричастен към тяхното възникване. Просто ги заварвам; но при мисленето знам как се прави то. Затова няма по-изначална изходна точка за разглеждането на всички световни събития от мисленето.

Бих искал сега да спомена още едно широко разпространено заблуждение, което господства по отношение на мисленето. То се състои в това, че се казва: мисленето, такова, каквото е само по себе си, никъде не ни е дадено. Мисленето, което свързва наблюденията от нашия опит и ги оплита с мрежа от понятия, съвсем не било същото като онова, което после отново изваждаме от предметите на наблюдението и превръщаме в предмет на своето разглеждане. Онова, което първо несъзнавано вплитаме в нещата, било нещо съвсем различно от онова, което след това съзнателно отново извличаме.

Който разсъждава така, не разбира, че по този начин изобщо не му е възможно да се изплъзне от мисленето. Изобщо не мога да изляза от мисленето, когато искам да разглеждам мисленето. Ако се разграничава предсъзнателното мислене от последващото съзнателно мислене, не бива все пак да се забравя, че това разграничение е съвсем външно и няма нищо общо със самото нещо. Изобщо не превръщам едно нещо в друго с това, че го разглеждам мислейки. Мога да си помисля, че едно същество с изцяло различно устроени сетивни органи и с различно функциониращ разум има за един кон съвсем различна представа от мен, но не мога да си помисля, че моето собствено мислене става различно поради това, че го наблюдавам. Аз сам наблюдавам онова, което сам извършвам. Сега не става дума за това как изглежда моето мислене за друг разум, различен от моя, а за това как изглежда то за мен. Във всеки случай обаче образът на моето мислене в друг разум не може да бъде по-истинен от моя собствен. Само ако аз самият не бях мислещото същество, а мисленето застанеше срещу мен като дейност на едно чуждо за мен същество, бих могъл да говоря за това, че моят образ на мисленето наистина се появява по определен начин, но какво е мисленето на съществото само по себе си, това не бих могъл да знам. Но засега за мен няма ни най-малък повод да гледам на собственото си мислене от друга гледна точка. Нали разглеждам целия останал свят с помощта на мисленето. Как бих могъл да направя изключение от това при своето мислене? С това смятам за достатъчно оправдано, че в своето разглеждане на света изхождам от мисленето. Когато Архимед изобрети лоста, той вярваше, че с негова помощ може да повдигне целия космос от мястото му, стига само да намери точка, където да опре своя инструмент. Той се нуждаеше от нещо, което се носи от самото себе си, а не от друго. В мисленето имаме принцип, който съществува чрез самия себе си. Оттук нека бъде направен опит да се разбере светът. Мисленето можем да обхванем чрез самото него. Въпросът е само дали чрез него можем да схванем и още нещо друго.

Досега говорих за мисленето, без да вземам предвид неговия носител, човешкото съзнание. Повечето философи на съвремието ще ми възразят: преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Нямало мислене без съзнание. На това трябва да отговоря: Ако искам да получа яснота за това какво отношение съществува между мисленето и съзнанието, трябва да размисля върху това. С това предпоставям мисленето. Наистина на това може да се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето; дотолкова той го предпоставя; но в обичайния ход на живота мисленето възниква вътре в съзнанието и следователно предпоставя него. Ако този отговор бъде даден на твореца на света, който иска да създаде мисленето, той несъмнено би бил основателен. Естествено, човек не може да остави мисленето да възникне, без преди това да е създал съзнанието. Но за философа не става дума за сътворението на света, а за неговото разбиране. Затова той трябва да търси изходните точки не за създаването, а за разбирането на света. Намирам за съвсем странно, когато упрекват философа, че той преди всички други неща се грижи за правилността на своите принципи, а не веднага за предметите, които иска да разбере. Творецът на света трябваше преди всичко да знае как да намери носител за мисленето, а философът трябва да търси сигурна основа, от която да може да разбере наличното. Каква полза за нас, ако изхождаме от съзнанието и го подложим на мислещо разглеждане, щом преди това не знаем нищо за възможността чрез мислещо разглеждане да получим разяснение за нещата?

Първо трябва да разгледаме мисленето съвсем неутрално, без отношение към мислещ субект или мислен обект. Защото в субект и обект имаме вече понятия, които са образувани чрез мисленето. Не може да се отрече: преди да може да бъде разбрано нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който отрича това, пропуска, че като човек той не е начално звено на творението, а негово крайно звено. Затова, за да обясним света чрез понятия, не можем да изхождаме от първите по време елементи на съществуването, а от онова, което ни е дадено като най-близкото, като най-интимното. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света, за да започнем там своето разглеждане, а трябва да изходим от настоящия миг и да видим дали можем да се изкачим от по-късното към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни сегашното състояние на Земята, дотогава тя блуждаеше опипом в мрака. Едва когато тя започна да изследва какви процеси и днес все още се разиграват на Земята и от тях да заключава обратно за миналото, тя спечели сигурна почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, несъзнаваното, тя ще витае във въздуха.

Едва когато философът започне да гледа на абсолютно последното като на свое първо, той може да достигне целта. А това абсолютно последно, до което е стигнало световното развитие, е мисленето.

Има хора, които казват: но дали нашето мислене само по себе си е правилно, или не, това все пак не можем да установим със сигурност. Следователно дотолкова изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Това е толкова разумно казано, колкото ако някой се съмнява дали едно дърво само по себе си е правилно, или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или неправилността на един факт е безсмислено. Най-много мога да се съмнявам дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво дава подходяща дървесина за някой целесъобразен уред. Да се покаже доколко прилагането на мисленето към света е правилно или погрешно, ще бъде тъкмо задачата на това съчинение. Мога да разбера, ако някой се съмнява, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; но ми е непонятно как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. Добавка към новото издание (1918).

В предходните изложения се посочва значимата разлика между мисленето и всички други душевни дейности като факт, който се разкрива при едно действително непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, ще бъде изкушен да отправи срещу тези изложения възражения като следното: когато мисля за една роза, с това все пак се изразява също само едно отношение на моя „Аз“ към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето съществувало точно такова отношение между „Аза“ и предмета, както например при чувстването или възприемането. Който прави това възражение, не взема под внимание, че само в проявата на дейност на мисленето „Азът“ знае себе си като едно същество с действащото, чак до всички разклонения на дейността. При никоя друга душевна дейност това не е така без остатък. Когато например се чувства удоволствие, едно по-фино наблюдение може много добре да различи доколко „Азът“ знае себе си като едно с нещо действащо и доколко в него е налице нещо пасивно, така че удоволствието само се появява за „Аза“. И така е и при другите прояви на душевна дейност. Човек само не бива да смесва: „да имаш мисловни образи“ и да обработваш мисли чрез мисленето. Мисловните образи могат да се появяват в душата като в сън, като смътни хрумвания. Това не е мислене. – Наистина някой би могъл сега да каже: ако мисленето се разбира така, в мисленето се съдържа волята и тогава човек си има работа не само с мисленето, но и с волята на мисленето. Но това би дало основание само да се каже: действителното мислене трябва винаги да бъде волево. Само че това няма нищо общо с характеристиката на мисленето, както тя е дадена в тези изложения. Нека същността на мисленето дори да прави необходимо то да бъде волево: важното е да не се осъществява волево нищо, което, докато се извършва, не се явява пред „Аза“ изцяло като негова собствена, обозрима за него дейност. Трябва дори да се каже, че поради изтъкнатата тук същност на мисленето то се явява на наблюдателя като изцяло волево. Който наистина се старае да прозре всичко, което има значение за преценката на мисленето, няма да може да не забележи, че на тази проява на душевна дейност е присъща особеността, за която тук се говори. Една личност, която авторът на тази книга високо цени като мислител, му възрази, че за мисленето не може да се говори така, както това става тук, защото онова, което човек смята, че наблюдава като дейно мислене, било само привидност. В действителност се наблюдавали само резултатите от една несъзнавана дейност, която лежи в основата на мисленето. Само понеже тази несъзнавана дейност тъкмо не се наблюдавала, възниквала заблудата, че наблюдаваното мислене съществува чрез самото себе си, както когато при осветяване с електрически искри, следващи бързо една след друга, човек вярва, че вижда движение. И това възражение почива само на едно неточно схващане на положението. Който го прави, не взема предвид, че самият „Аз“ е този, който, стоейки вътре в мисленето, наблюдава своята дейност. „Азът“ би трябвало да стои извън мисленето, за да може да бъде заблуден така, както при осветяване с електрически искри, следващи бързо една след друга. Би могло по-скоро да се каже: който прави такова сравнение, се самозаблуждава насила, приблизително като някой, който непременно би искал да каже за една движеща се светлина: тя бива запалвана наново от непозната ръка на всяко място, където се появява. – Не, който иска да види в мисленето нещо друго освен произведеното в самия „Аз“ като обозрима дейност, той трябва първо да се направи сляп за простото, налично за наблюдението фактическо положение, за да може след това да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. Който не се ослепява така, трябва да осъзнае, че всичко, което по този начин той „домисля“ към мисленето, извежда извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причисли нищо, което не се намира в самото мислене. Не може да се стигне до нещо, което поражда мисленето, ако се напусне областта на мисленето.